В руините на Париж

7.

Усетът му за време се беше объркал. Не знаеше дали е минал час или цял ден, откакто го бяха довели тук. Вълнуваха го чувства, които му бяха чужди, въпреки че извираха от самия него. Но те идваха от такава сфера в душата му, за чието съществуване досега не беше и подозирал, сякаш имаше стена в мислите му, някаква невидима стена, която никога не можа да прекрачи и която сега се беше пропукала. Какво се криеше зад нея, не му беше известно. Но то го плашеше. Струваше му се, като че ли разполага изведнъж с повече сетива, сетива, които изследваха не толкова външния, колкото вътрешния космос. Всички останали сетива и инстинкти, усъвършенствани до фантастичност, продължаваха да работят с обичайната си прецизност. Но наред с това той почваше да усеща, а това, което усещаше, беше най-вече болка. Такава болка, чиято истинска причина той все още не знаеше.

Кайл чу стъпките, които се приближаваха до килията му, секунди преди те да достигнат вратата. Той бавно се изправи и седна върху тясната, нетапицирана кушетка. Тънките сребърни вериги бяха направени от материал, който издържаше дори и на неговата сила. Беше им казал, че не е необходимо да го завързват, но естествено те го направиха. Доведоха го в това малко помещение със стени и с бронирана врата, която освен това се наблюдаваше от четири малки камери, прикрепени към тавана. Помещението също объркваше Кайл. Никога в живота си досега той не се беше намирал в подобно помещение, но без съмнение това беше затвор, оборудван съвсем специално за такива като него. Кайл се питаше смутено защо тук съществува затвор за мегавоини. Не беше ли той първият, чието кондициониране се беше объркало?

Вратата се отвори най-сетне и някакъв мегавоин влезе в помещението. Той бързо освободи Кайл от веригите и направи крачка назад. После излезе от килията и се обърна надясно. В коридора го очакваше втори мегавоин. Това бяха по-възрастни, опитни мъже, а не полудеца като двамината, които беше срещнал в гората. Мълчаливо оставиха Кайл да застане между тях и го придружиха до някакъв асансьор в края на коридора.

Когато вратите отново се разтвориха безшумно, Кайл бе заслепен от ярка, тюркоазнозелена слънчева светлина. Той установи с изумление, че му трябваше цяла една секунда, за да се адаптира към променената светлинна обстановка. Като че ли губеше все повече и повече от адаптационните си способности. Но сега поне знаеше отново къде се намира. Те минаха край трите огромни сребристи купола на тренировъчния комплекс и се насочиха към кулата, при което Кайл се запита не за пръв път какво ли предназначение е имала първоначално тази странна конструкция. Кулата имаше височина над триста метра, изглеждаше внушителна дори редом до гигантските полусфери на тренировъчната зала — особено като се вземеше под внимание обстоятелството, че беше творение на примитивната туземна раса, която беше властвала над тази планета преди колонизацията.

Кайл неволно вдигна поглед нагоре и се помъчи да види масивното тяло на кралицата под върха на кулата. Но не видя нищо друго, освен тъмни проблясъци, за които не беше сигурен дали не идваха от огромните студени очи на инсектите, които го оглеждаха, пълни с омраза и недоверие.

Но дори и кралицата да го видеше, тя едва ли щеше да знае кой е той. Освен това едва ли би проявила някакъв интерес. Тя си имаше други проблеми, а не да се интересува за някакъв си отделен мегавоин, чиято система бе изпаднала в хаос.

Въпреки това тази мисъл не го напускаше, докато той се приближаваше, воден от двамата си придружители, към продълговатия стъклен комплекс на главната квартира. Знаеше, че кралицата е нещо повече от тъпата, огромна машина за раждане, както би могла да се стори на някой страничен наблюдател. Но никога не се беше замислял какво беше тя наистина.

Влязоха в стъкления лабиринт на Главната квартира и с един асансьор, чиито стени също бяха от стъкло, се качиха два етажа по-горе. След това той беше въведен в просторно помещение, обзаведени с пластмасови мебели в бяло и червено.

Кайл застина на мястото си, когато видя кой го очаква вътре. Пред прозореца на отсрещната стена бяха застанали три фигури. Две от тях приличаха на ония слуги, които капитан Леърд и приятелите й наричаха мравки, само че бронята им беше от някаква твърда материя с направо неприятна белота. Един-единствен път досега беше виждал лично някой от инспекторите, и то беше преди години, когато имаше нещастен случай в една от тренировъчните зали и бяха загинали почти тридесет души от новаците.

Видът на третата фигура предизвика у него истински шок.

Това беше Стоун.

Губернаторът на планетата стоеше абсолютно неподвижно до прозореца и наблюдаваше Кайл. По лицето му не трепна нито едно мускулче, но Кайл усети бурята от чувства, която изведнъж нахлу в душата на Стоун. Честотата на пулса и на дишането му почти се удвои. Ако мегавоинът не знаеше, че по принцип това беше невъзможно, той би се заклел в този миг, че Стоун всеки момент можеше да загуби разсъдъка си от страх.

А самият Кайл…

… изпитваше омраза.

Това чувство му беше напълно непознато.

Гняв, яд, разочарование, та даже и ярост — всичко това беше преживявал най-вече по времето преди да завърши образованието си, но никога досега не знаеше какво означава да мразиш човек.

Сега той го разбра.

Мъжът от отсрещната страна на стаята се беше опитал да го убие; беше го предал и най-накрая принудил да извърши най-голямата простъпка, която можеше да извърши един мегавоин.

За един кратък миг, недостатъчно дълъг, за да може наистина да изгуби контрол над себе си, но определено достатъчно дълъг, за да изпита чувството в цялата му ужасяваща дълбочина, Кайл усети желание да хване Стоун и да го убие.

Двамата мегавоини сигурно усетиха какво става в него, защото вдигнаха ръце, готови за съпротива. Но после Кайл се овладя отново и се усмихна уморено.

— Аз… няма да направя нищо.

Двамата мегамани се поуспокоиха. Знаеха, че казва истината, защото реакциите на тялото му им говореха много повече, отколкото думите му. Въпреки това те си останаха предпазливи, готови всеки миг да се намесят, ако той все пак изгуби контрол над себе си.

— Изведете го навън! — настоя Стоун.

— Не е нужно — отвърна спокойно Кайл. — Аз отново се владея.

— Не му вярвам — държеше на своето Стоун. — Той ще ме нападне. Веднъж вече се противопостави на заповедите ми.

Кайл погледна Стоун доста настойчиво, после се извърна с въпросителен поглед към инспектора, застанал вдясно на губернатора Стоун. Малката тъмночервена татуировка над дясното му око показваше, че той е по-висшестоящия от двамата инспектори.

— Трябва да го махнете оттук! — настоя възбудено Стоун. — Аз…

— Замълчете!

Гласът на инспектора прозвуча студено, с металически оттенък. Това не беше истинският му глас, а синтетичният продукт на превеждащ миникомпютър, който беше имплантиран в гръкляна му.

— Не съществува никаква опасност — продължи инспекторът. — Състоянието му изключва всякаква възможност да ви нападне, докато това не му се нареди изрично.

Стоун погледна неуверено към огромната бяла мравка. После обаче кимна и отстъпи назад с ядосано изражение на лицето.

Инспекторът се обърна към Кайл. Студените му очи го разглеждаха по начин, който му беше странно неприятен. Никога не беше изпитвал страх от тези същества, но сега почваше да изпитва неудоволствие дори от самата си близост с тях. Променяше се. Нещо в него се готвеше да се промени.

— Знаеш единственото и първо правило на твоя клас? — зададе първият си въпрос инспекторът.

Кайл кимна.

— Никой мегавоин няма право да се връща на Шаит след приключване на обучението си.

— Защо тогава си тук? — попита студено инспекторът.

— Не беше доброволно.

— Искаш да кажеш, че е било нещастен случай?

Кайл се поколеба за момент.

— Не — произнесе той накрая.

— А как тогава се стигна до тук?

Кайл беше малко объркан. Инспекторите трябваше да знаят причината. Без съмнение бяха разговаряли със Стоун. Възможно ли беше той да не им е казал истината? Мисълта се стори на Кайл направо смешна, и въпреки това тя беше в момента единственото обяснение за странните въпроси.

— Защо не отговаряш? — запита инспекторът.

— Може би защото в момента си измисля правдоподобно обяснение — каза Стоун. Той посочи обвинително с пръст към Кайл. — Защо изобщо разговаряте с него? Дори само обстоятелството, че е тук, доказва, че вече не функционира според устава! Унищожете го, преди да е причинил още вреда!

— Млъкнете, губернатор Стоун! — Гласът на инспектора продължаваше да звучи студено и делово. Но въпреки това на Кайл изведнъж се стори, че долавя и заплашителна нотка в него.

Известно време огромната бяла мравка наблюдаваше безизразно Стоун, после внезапно и рязко се извърна отново към Кайл и с една от четирите си ръце направи подканящо движение към него.

— Така че?

— Бях тласнат в трансмитера от губернатора Стоун — отвърна Кайл.

— Това не е вярно! — изкрещя Стоун. — Той лъже!

Инспекторът не обърна никакво внимание на думите му.

— Защо е било нужно на губернатор Стоун да извърши такова нещо? — попита той мегамана.

— Не знам — отвърна Кайл. — Може би, за да се отърве от мен по този начин.

Стоун се канеше отново да избухне, но този път инспекторът го накара да млъкне с повелителен жест, още преди да беше успял да произнесе нещо.

— Обяснете как стигате до това предположение — каза той.

— Забелязах някои нередности — поде Кайл. — Губернатор Стоун не се държи така, както се очаква от човек с неговата длъжност. Струва ми се, че използва властта си, за да добива лични облаги, в ущърб на истинската му задача.

— Това е смешно — каза Стоун.

Но и този път инспекторът игнорира възражението на Стоун и даде на Кайл знак с ръка да продължи нататък.

— Възложено ми беше да заловя капитан Леърд и спътниците й, или, ако това не беше възможно, да ги елиминирам. Сблъсках се с неочаквани трудности. Назованата с името капитан Леърд, местна жителка на планетата се оказа много по-опасна, отколкото беше твърдял губернатор Стоун.

— Тази част от историята ни е известна — обади се иж пек торът. — Това, което не знаем, е какво се случи вътре в Шаитаан.

— Хората на губернатор Стоун откриха огън по мен — отвърна Кайл.

— Взеха го за външен човек — защити се Стоун. — Заповедта им беше да убиват всеки, който няма специално разрешение за влизане в Шаитаан. Вината не беше моя.

Кайл погледна изненадано към Стоун. Сега вече беше напълно сигурен, че Стоун лъжеше. Това, което досега беше само предположение, се превърна в увереност, той разбра, че войниците в Шаитаан не бяха открили случайно огън по него, а по изричната заповед на Стоун.

— Въпреки всичко ми се удаде да заловя капитан Леърд — продължи той. — Но тъй като трябваше да се бия същевременно и с хората на Стоун, тя и спътниците съумяха да се изплъзнат в последния момент. Използваха същата трансмитерна връзка, с помощта на която и аз се озовах тук. Исках да ги последвам, но в последния момент видях в каква цел беше насочен трансмитерът.

— Защо войниците са нападнали Кайл? — Инспекторът се обърна към Стоун.

Губернаторът само сви упорито рамене.

— Както вече заявих: те явно са го сметнали за външен човек.

— Костюмът му излъчва опознавателния сигнал обади се вторият инспектор.

Стоун го погледна за кратко, изпълнен с омраза.

— Навярно е бил повреден — отвърна той. — Кайл беше повече мъртъв, отколкото жив, когато се появи в Шаитаан. Костюмът му висеше на парцали. Възможно е сигналът да не е бил излъчен.

— Облеклото му не изглежда твърдо повредено — отвърна инспекторът.

— По дяволите! Знаете така добре, колкото и аз, че тези неща се регенерират точно така, както и този… тези чудовища — отговори възбудено Стоун и посочи към Кайл. — Не знам какво се е случило. Когато се втурна в залата, той стреляше като обезумял. Аз самият се усетих застрашен от него.

Този път инспекторът наблюдава Стоун по-продължително време. И въпреки че неподвижното му лице с хитинова обвивка изобщо не беше в състояние да демонстрира каквито и да било чувства, на Кайл му се стори, че не се доверява много на думите на Стоун. Но не каза нищо, а отново се обърна към Кайл и направи отново своя подканящ жест.

— Когато видях на каква приемателна станция беше включен трансмитерът — продължи Кайл, аз преустанових преследването. Губернатор Стоун дойде при мен и ми нареди да последвам капитан Леърд, но аз му обясних, че това е невъзможно.

— И след това?

— Той ме блъсна в трансмитера — каза Кайл. — Бях тежко ранен и доста се изненадах от постъпката му. Не бях в състояние да му се противопоставя.

— Но това не е вярно — заоправдава се развълнувано Стоун. — Исках само да му помогна да се изправи, вероятно в тоя момент се е препънал.

— След пристигането си тук сте убили една жрица и двама войника, Кайл — продължи инспекторът, без да обърне никакво внимание на изражението на Стоун. — Защо?

— Войниците ме нападнаха — обясни Кайл. — Трябваше да защитя живота си. За смъртта на жрицата имам само косвена вина. Когато тя ме позна, сложи сама край на живота си.

— И след това оставихте капитан Леърд и спътниците й да се измъкнат — каза инспекторът.

Кайл кимна.

— Вярно е — отвърна той колебливо. — Аз… бях така объркан. Не знаех какво следва да направя. Първото и единствено правило беше нарушено и аз… и аз…

Той се запъна, погледна почти отчаяно към Стоун и двамината инспектори и повтори:

— Бях объркан!

— Лъже! — обади се отново Стоун. — По дяволите, нима не виждате! Тоя тип лъже с всяка изречена дума! Излязъл е напълно от контрол! Той е на тяхна страна, не е вече на нашата! Унищожете го, преди да ни е унищожил всичките!

Двамата инспектори не му отговориха, но Кайл изпита отново надигащия се необуздан гняв. Едва сега забеляза какви думи използва Стоун. Той говореше за него като за машина, като за вещ без душа и съзнание, а не като за човек. Но вие сте такъв, Кайл, беше казала капитан Леърд. Вие сте човек и винаги ще останете такъв, независимо от това, какво са направили с вас!

— Ти знаеш какво си сторил, Кайл, нали? — продължи инспекторът след една доста дълга пауза.

Кайл кимна.

— Не би трябвало да си жив. Възможно е първичният инстинкт за самосъхранение да е потиснал всичко друго, когато се е наложило да се сражаваш срещу двамата войника. Но след това би трябвало да се самоунищожиш. Защо не го направи?

— Не знам — каза Кайл. Гласът му трепереше. — Аз… не знам… какво… какво стана с мен — прошепна той измъчено.

— Системата ти е нарушена — отвърна инспекторът. — Това е изненадващо. Това е първият случай досега. Ще трябва да го проучим.

— Да не би да искате да го оставите жив? — изкрещя Стоун. — Сигурно сте полудели! Вие… вие сте наясно, на какво е способен той!

— Случило се е нещо, което не може да се случи — отвърна сухо инспекторът. — Програмната му система е нарушена. Трябва да разберем как е могло да се случи нещо такова.

— Да, ако ви остави изобщо време за това! — заяви гневно Стоун.

Инспекторът му нареди да млъкне и след това отново посочи към Кайл.

— Ще те изследваме, Кайл. Ще се провери компютърната ти програма и ако е нужно, ще се поднови. За това, което се е случило преди в Шаитаан, ще вземем решение по-късно. Както и относно по-нататъшната ти съдба.

Минаха повече от двайсет минути, докато дойде Барлър. За това време Черити и Жан се опитаха неколкократно да обяснят на стражите си коя е тя, но мъжете не искаха да ги разберат и се съгласиха само да изпратят три други мотора, за да доведат Скудър и другите двама. Малко преди комендантът на Свободната зона да се появи в реконструирания резервоар за нефт, те се върнаха обратно.

Нито Скудър, нито Нет произнесоха нещо, когато ги дръпнаха от моторите и ги отведоха при Черити, само Гърк ругаеше тихо на своя непонятен език и хвърли на Черити доста ядосан поглед.

Когато Барлър най-сетне се появи, Черити веднага го позна, още преди Жан да й прошепне името му. Французинът трябва да беше около четирийсетте, беше едър почти колкото Скудър, но не толкова мускулест. Имаше тъмна, късо подстригана коса, само в лявата част на главата му изпъкваше отличаващия се белег от изгаряне с лазер. Освен това леко провлачваше левия си крак.

Но въпреки тези недостатъци той излъчваше невероятна самоувереност и сила. Когато Барлър видя, че Черити и останалите трима са пазени от почти двайсет тежковъоръжени мъже, той сви бързо и презрително устни. Но не каза нищо, а само пристъпи към Черити, измери я с продължителен, не непременно недружелюбен поглед и зададе въпроса си на почти изряден английски:

— Коя, по дяволите, сте ние?

Скудър понечи да отговори, но Черити бързо пристъпи към Барлър. Мъжът зад него веднага вдигна заплашително оръжието си. Барлър се обърна и го погледна гневно, след което мъжът свали оръжието си с почти смутено движение.

И така — повтори Барлър. — Кои сте вие? И откъде идвате?

Името ми е Леърд — отвърна Черити. — Капитан Черити Леърд, Космическа служба на САЩ. — Тя се усмихна леко, когато забеляза как Барлър мръщи вежди. — Но това едва ли ви говори нещо.

— Кое ви навежда на тази мисъл, мис Леърд? — отвърна Барлър. Той въздъхна и за момент доби почти загрижено изражение. — Не знам какво впечатление сте получили от нас до този момент — каза той, — но се боя, че то не е съвсем вярно. Ние не сме нито глупаци, нито диваци. Знам много добре какво означава Космическата служба на САЩ. Знам също — добави той след кратка, но многозначителна пауза, — че тя не съществува от почти шестдесет години.

— Вярно е — отвърна Черити предпазливо. — Аз някак съм оцеляла, нали разбирате.

В очите на Барлър проблесна гняв.

— Престанете да говорите глупости, капитан Леърд — каза той остро. — Коя сте вие? И каква е тази история, че Жан уж ви бил срещнал оттатък в джунглата?

— Това е истина — отвърна Черити. — Но не може да бъде обяснено така лесно. Това е една… — Тя се поколеба — … една доста дълга история.

Барлър се усмихна измъчено.

— Имаме безкрайно много време — отвърна той. — А и аз съм търпелив слушател.

Черити въздъхна. Знаеше, че няма да бъде лесно да убеди жителите на Свободната зона, че те са точно тези, за които се представят. И въпреки това в първия момент беше объркана. Барлър беше толкова по-различен от това, което беше очаквала. Чувстваше, колко тънък беше ледът, върху който се движеше. Барлър без съмнение беше човек с голяма интелигентност — но той ни за секунда не би се поколебал да нареди да ги разстрелят, ако тя дадеше дори един неверен отговор.

— Добре — започна тя. — Името ми е Черити Леърд и съм родена в…