В Судан

2. Осъдени на обесване

Не бяхме престояли кой знае колко дълго в бивака и ето че се върна лодката с асакерите, които ме известиха, че Рейс Ефендина вече бил доплавал. Отправих се към хипопотамския капан, за да го дочакам там, тъй като това място най-добре подхождаше за акостиране. Оттам скоро след това видях кораба да се появява при входа на маийех и след няколко минути офицерът дойде сам на брега.

Аз му съобщих резултата от мисията си. Той също намери за много изгодно, дето борите се решили с такъв брой да вземат участие в нашия поход, и даде заповед екипажът на кораба да слезе на сушата.

Докато ставаше това, аз поведох Рейс Ефендина към предводителя на борите, който го приветства чрез преводача с почтителни слова. После негърът покани рейса да се отправи с него към степта, за да инспектира на свой ред борските войни. Тъй като аз вече ги бях видял, отказах да отида с тях. Рейс Ефендина можеше самият да вземе в ръце необходимите приготовления за марша. Аз следователно нямах никаква работа и понеже имаше още няколко часа до вечерта, а не ми се щеше да се шляя безделно, наумих да се занимая с лов на някакви ядливи птици. Тъй като Воат трябва да познаваше околността, аз го попитах накъде да се насоча, та да стигна до изстрел.

— Тук няма да намериш нищо, ефенди — отговори ми чрез Агади Воат. — Нашето присъствие е подплашило дивеча. Но ако гребеш до отвъдния бряг, сигур ще намериш каквото търсиш.

— Знаеш ли, дали там отвъд ще съм гарантиран срещу неприятелски срещи?

— Знам, че хич от нищо не бива да се страхуваш. Няма да се натъкнеш на никакъв човек, тъй като местността е обитавана само от нас.

Това уверение трябваше да разсее всяко съмнение. Аз поканих Бен Нил да ме придружи в лодката. Думите ми бяха чути от един, когото по-рано често бях вземал със себе си, ала в последно време вече не, понеже отдълго се намираше на борда при Рейс Ефендина, а именно Селим, „изхвърляча на кокали“.

Той пристъпи бързо към мен и помоли:

— Ефенди, вземи ме със себе си! И аз искам да стрелям по птици.

— Не си ми необходим — отклоних аз, спомняйки си по-раншните затруднения, в които ме бе вкарвал.

— Защо? — попита оня с удивено лице.

— Защото сигурно пак само серсемлъци ще вършиш.

Тук Селим заметна дългите си ръце във въздуха и плесна длани над главата.

— Серсемлъци! Аз, най-прочутият воин и ловец във всемира, серсемлъци! Ти оскърбяваш глъбините на моята душа и опечаляваш чувствата на сърцето ми. Пред мен не може да устои и най-храбрият герой на земята. Нека се нахвърлят върху ми петдесет речни коня и сто слона, те нищо няма да могат ми стори. По-скоро аз ще ги натръшкам мъртви за пет минути. А пък ти се каниш да гърмиш само по птици!

Дори и този увещаващ протест надали щеше да съумее да ме накара да изпълня желанието му, ала на Бен Нил, види се, му бе мерак да вземем пак стария самохвалко с нас, защото се застъпи за него.

— Ама не му отказвай, ефенди! Ти чу, че оттатък ще бъдем напълно сигурни. Значи не може нищо да ни се случи.

— И така да е, Селим най-малкото ще ни пропъди птиците, защото като едното нищо ще свърши някоя дивотия. Е, нека видим дали барем веднъж ще може да се държи разумно.

Взехме малката корабна лодка, която беше много по-лека и предлагаше място за повече от двама гребци и един кормчия. Бен Нил и Селим загребаха. Преплавахме напреко маийех и пристанахме на отсрещния бряг, където слязохме и проникнахме в гората. Вървяхме през нея може би повече от четвърт час, но така и не стигнахме до стрелба. Птици имаше достатъчно, ала бяха твърде плашливи.

— Още не сме се отдалечили достатъчно от бивака — рече Бен Нил. — Трябва да навлезем по-навътре в маийеха.

Тъй като сметнах забележката на Бен Нил за правилна, върнахме се обратно при лодката и изминахме едно значително разстояние покрай брега, додето стигнахме една тясна бухта, която се вдаваше вляво в сушата. Насочих навътре. Селим се огледа и каза:

— Тук ще намерим каквото търсим. Да слизаме!

Той прибра греблото, без да дочака заповедта ми. Бяхме отдалечени още на няколко метра от брега, до който се бе струпало нещо като полуостров от зелена блатна трева. От това, че Селим изтегли греблото, лодката получи завой, който аз нямаше как да компенсирам с руля. Ние попаднахме с носа на плавателния съд в шавара. Селим сметна плаващия полуостров за твърда земя и…

— Стой! — викнах му. — Ще се продъниш!

Но много по-бързо, отколкото бях могъл да го предупредя, дългият обесник се беше изправил и извършил скока. Моите думи се изпълниха буквално — той се продъни и изчезна под предателската зеленина на блатния треволяк. Понечи да почерпи вода с единия борд, поради което аз се наклоних рязко на дясната страна, за да надигна лявата. В този миг Селим изплува тъкмо от тази страна, вкопчи се в дълбоко наведения планшир и зарева:

— Аз се давя! Помощ, помощ!

— Издигни краката, плувай! — извиках му аз. — Иначе ще прекатуриш лодката!

— Искам вътре, вътре! — разврещя се оня. — Крокодилите идват, крокодилите! Приберете ме вътре! Бързо, бързо, че ще ме разкъсат!

Не се мяркаше никакъв крокодил, ала въпреки това страхопъзльото остана да виси непохватно и тежко на лодката, така че не съумях да я изправя.

— Бен Нил, бързо на другата страна, иначе ще се преобърнем! — повелих аз.

Моят млад спътник понечи да се подчини и се дръпне от Селим. Това още повече увеличи страха на дългуча.

— Не се махай! — изкрещя той. — Остани тук! Вземи ме вътре! Те идват, идват!

Селим се изтегли от страх пред крокодилите, каквито тук изобщо нямаше, високо на планшира и посегна към Бен Нил. Страничният товар беше твърде тежък за лекия съд. Той загреба вода и се обърна, тъй като Селим въпреки това не се пусна. Старият кутсузлия изчезна отново в дълбочините и Бен Нил също потъна ведно с пушките ни, които бяха лежали на дъното на плавателния съд. Само аз останах на повърхността, тъй като проявих благоразумието веднага да разперя ръце и крака за плуване. Бен Нил бързо се измъкна.

— Къде е Селим? — попита той, не виждайки дългуча.

— Долу. Да се гмурнем, иначе ще се удави. Същевременно се отпуснах да потъна и мигновено бях сграбчен за единия крак. Заработих с ръце нагоре и заплавах после към брега, влачейки Селим. Той се беше вкопчил така здраво за крака ми, че дори когато се намерих на сухото, не се пусна. Наполовина във водата и наполовина на сушата, той беше стиснал здраво очи и не се помръдваше. Трябваше да употребя сила, за да се освободя от неговата спазматична хватка.

— Нали не е мъртъв? — попита Бен Нил, като дойде и той на брега.

— Не. Толкова бързо никой не се дави.

— Но е в безсъзнание. Ще пробвам дали ще ме чуе. Селим, Селим! Отвори очи, де!

Селим последва подканата, вторачи се в нас, изтегли се незабавно напълно на сушата, погледна, изпълнен със страх, обратно към водата и закрещя:

— Къде са крокодилите, къде? Бързо да се махаме оттук!

— Остани, пъзливецо! Никой крокодил не е толкоз будала да те сметне за някоя добра хапка. Тук ти си в пълна безопасност. Наблизо няма никакъв крокодил, но с нашия лов сега се свърши. И цялата работа дойде от това, че те взехме с нас. Знаех си аз, че няма да се мине без някоя гламавщина.

От тази дума Селим се върна отново на себе си. Той видя, че не съществува никаква опасност — причина, достатъчна за него, да заеме една възможно най-достойна стойка и да ми отвърне докачен:

— Не говори така, ефенди! Кой извърши гламавщина, ти или аз? Кой насочи към тоя треволяк, който нямаше как да не сметна за твърд бряг? Нали ти?

— Не. Аз исках да мина край него. Ти обаче изтегли веслото без моя заповед и лодката получи погрешен завой. Всъщност трябваше да те оставим да се удавиш, после повече нямаше да е нужно да се косим с такъв амсалах.

— Амсалах? Аз ли пък? Не, невъзможно е да имаш предвид мен, ефенди. И аз да се удавя? Казвам ти, аз съм във всички морета и реки така у дома си, че много по-лесно ще се удавя на сушата, отколкото във водата!

— Ако това е вярно, то влез там вътре и докарай лодката, но преди всичко измъкни пушките ни!

Тогава той се почеса по известните места зад ушите и замълча. Моята подкана впрочем не беше сериозно изречена. Селим не беше мъжът, който щеше да ни помогне да се доберем до пушките си. Аз самият трябваше да я свърша тая работа. Ето защо изпразних джобовете си, за да оставя съдържанието им да съхне на слънце, и притурих към него и пояса с всичко, що се намираше в него. След като си бях изул ботушите, навлязох във водата. Беше лесно да намеря пушките, тъй като лежаха точно на мястото, където бе станала аварията. Докато ги вадех с гмуркане, Бен Нил също се освободи от всичко излишно, за да плува към лодката, която се носеше нагоре с кила, и да я закара до брега.

После седнахме на сушата да се заемем с чистене и подсушаване затворите и цевите на пушките. При това бяхме обърнати с очи към водата и говорехме високо помежду си, тъй като не мислехме, че има причина да разговаряме тихо и да посвещаваме на гората някакво особено внимание. За съжаление обаче предводителят на борите ни беше — непреднамерено, наистина — невярно осведомил. Неговото мнение, че на този бряг няма да срещнем никакъв човек, се оказа погрешно. Ние даже видяхме много хора, и то само какви!

Аз тъкмо бях привършил с карабината „Хенри“ и поисках сега да посегна към револверите, за да видя доколко са пострадали от водата, когато зад нас прозвуча заповеден глас:

— Върху тях! Не им позволявайте да се надигнат и ги вържете!

Бях толкова бързо сграбчен отзад и съборен, че не намерих време да се обърна, много по-малко пък да скоча. Трима-четирима тъмнокожи типа коленичиха върху мен, един друг се мъчеше да ми върже с кърпата си за глава ръцете към тялото. Опитах да отхвърля враговете и да се изправя. Приповдигнах се, наистина, на няколко пъти, ала винаги бивах отново повалян, докато накрая бях вързан и безпомощен. Трима също така дръзко изглеждащи бабаити бяха надвили Бен Нил. Редом с него лежеше Селим. Той, „най-великият герой на всемира“, бе държан в шах от един-единствен човек.

Сега, когато бяхме обезвредени, се показа мъжът, чиято команда бяхме чули. Беше останал в шубрака, за да не би пък да бъде наранен от нас. Чувствайки се вече сигурен, той излезе и ни заговори.

— Вие тук при маийех Семкат, кучи синове? Това е отредено от Аллах! Той ви даде в моите ръце и сега със сигурност няма да ни причинявате повече вреди.

За наше изумление видяхме пред нас да стои Нубар, муца’бирът, комуто вече на няколко пъти се бях измъквал благополучно. Аз бях на мнение, че е потеглил заедно с Ибн Асл. Защо беше останал тук при маийех и що за хора бяха тези, които командваше?

Неговата физиономия изразяваше най-голяма радост, когато пристъпи непосредствено към мен.

— Шейтанът неколкократно ти помогна да ни се изплъзнеш, когато те мислехме изцяло в кърпа вързан. Тоя път обаче неговата помощ с нищо няма да ти е полезна, защото няма да ти предоставим време за измъкване. Веднага щом стигнем бивака, ще бъдеш обесен. За жалост тази смърт е прекалено бърза за теб. Ти би трябвало да бъдеш измъчван бавно, додето пукнеш. Ама и това може да се случи, ако се опънеш да ми кажеш истината. Та ако искаш да си спестиш болките, говори откровено! Откъде идвате?

Нубар говореше за някакъв бивак. Да не би Ибн Асл да беше още тук? Едва ли! Да го ударя на мълчание, щеше да е детински глупаво. Но и да му кажа истината, разбира се, също не ми хрумваше.

— Ние тримата сме тръгнали нагоре по реката — отвърнах.

— Повече никой?

— Не.

— Не лъжи, гяур!

— Казвам ти истината.

— Не, ти лъжеш! Лодката те издаде. Такива лодки тук няма, тя идва отдалеч и принадлежи на някой кораб. И тоя кораб е на Рейс Ефендина. Признай! От кого имаш лодката, кучи сине?

Реших тоя път да кажа истината, та по-нататък Нубар да не се усъмнява.

— От Рейс Ефендина — потвърдих.

— Така си и помислих! Къде лежи неговият кораб?

— Долу по реката, на ден и половина път с лодка оттук.

— И аз трябва да ти повярвам? Защо не сте и вие там?

— Защото Рейс Ахмед ни изпрати напред да стъкмим тук в маийех капани за хипопотами. Нашите асакери трябва още с пристигането си вдругиден да заварят месо.

— Какво чините изобщо тук горе?

— Търсим Ибн Асл.

— Аха! Че не ви ли е известна серибата му?

— Не. Но ще разузнаем къде е.

— Вие нищо повече няма да разузнаете, защото ще сте мъртви още преди да е залязло слънцето. Не се ли отбивахте по време на пътуването си в някоя сериба?

— Спряхме при серибата Алиаб.

— Кому принадлежи тя?

— На един стар, хром мъж, който върти търговия с крайречните жители.

— Може би търговия с роби?

— Не. Ибрахим е честен мъж и продава само позволени стоки.

Тук Нубар се изхили шумно и подигравателно.

— Такъв балама може да е само един християнин, един проклет гяур! Другоземецо, с тоя акъл нещата трябва доста печално да стоят! Ти си се оставил да бъдеш ужасно избудалкан от тоя „честен мъж“. Знай, оная сериба Алиаб принадлежи на Ибн Асл, а старият, хром мъж, който се е представил за търговец, е фелдфебелът на ловеца на роби!

— Мътните го взели! — направих се аз на сащисан.

— Да, така е! И вие искате да заловите Ибн Асл. Смехотворно! Той отдавна вече не е там, където го търсите.

— Че къде е пък? — запитах аз с преднамерена простоватост.

— Къде е? Мислиш, че ще ти кажа? — ухили се оня, но прибави, ставайки бързо сериозен: — Ами да, ще ти кажа, за да ти докажа, че няма защо повече да се страхуваме от теб, че ти си изгубен. Ибн Асл е с над двеста войни на път за Вагунда, за да направи негрите гохк, които живеят там, роби.

— Ти защо не тръгна с него? Бъз ли те е?

— Да ме е бъз? Мен? Би трябвало всъщност да ти изпиша отговора на тоя въпрос по лицето! Аз останах тук с моккадема, защото Ибн Асл ще поеме пътя за насам веднага щом е направил робите. Ние строим тук една нова сериба — временна, само с леки колиби, в които ще бъдат настанени робите още с пристигането си, докато ги пласираме. Ти ще я видиш тая нова сериба, защото сега ще се отправим натам.

Нубар имаше девет мъже със себе си. Бен Нил и Селим бяха взети помежду от по двамина, другите петима трябваше да надзирават мен и той им повели много да внимават. Лодката остана да лежи до брега, вързана с въжето за едно дърво. Тя щеше, както чух, да бъде прибрана по-късно.

Бяхме поведени по протежение на брега. След късо време гората престана и аз видях пред себе си една доста просторна, открита тревна площ, която пристъпваше до водата. Тук маийех беше поръбен само от тясна ивица храсти. Тази тревиста равнина много вероятно беше възникнала от някой горски пожар. Вървяхме по нея може би в продължение на половин час. После видяхме, като запазвахме маийеха все вдясно, отново гората пред себе си, до чиято окрайнина бяха издигнати няколко колиби. Техните кръгли стени се състояха от тиня и тръстика. Фуниевидно изтъняващите се кръгли покриви бяха изготвени само от тръстика. Тези тукули явно представляваха новата, намираща се още с стадий на развитие сериба на ловеца на роби.

Когато я приближихме, насреща ни тръгнаха четирима мъже. Трима имаха африкански черти, в четвъртия разпознах моккадема на светата Кадирине. Как само се удиви Абд ел Барак, когато ме съгледа! След като бе дал достатъчно израз на радостта си да ме види отново като пленник при себе си, той попита къде и по какъв начин сме били заловени, фокусникът му съобщи всичко, казано от мен, и двамата го повярваха, което действително не бе доказателство за голям интелект от тяхна страна.

Тъй като Нубар ми беше казал, че щял съм да бъда незабавно обесен, аз бях замислил едно бързо бягство. Забрадката, с която ръцете ми бяха вързани плътно към тялото, не беше нова, но още здрава. Аз трябваше да докарам нещата дотам, че за миг да я развържат.

В серибата се намираха двамата ни смъртни врагове и дванайсетте асакери, които Ибн Асл беше оставил при тях. Всички бяха въоръжени, но когато стигнахме до колибите, се освободиха от дългите си пушки. Пищовите и ножовете, които още имаха по себе си, не можеха много да ми навредят. Малко встрани пасяха два вола, ездитни животни, както изглежда. Закрепените към носовите им халки юзди бяха увити около вратовете им. От само себе си се разбира, както едва ли е нужно да отбелязвам, че негодяите ни бяха иззели цялото имущество. Абд ел Барак се бе съгласил, че трябва да умрем чрез въже, но внесе предложение, поне мен преди туй мъничко да поизмъчват. Докато ония се пазаряха по въпроса, нашепнах аз на двамата си спътници, които стояха близо до мен:

— Аз ще ви срежа вървите. После хуквате направо, без да се озъртате, към нашата лодка и се качвате, за да можете да почнете да гребете веднага щом пристигна и аз.

— Как може да се каниш да срязваш! — отговори Бен Нил нечуто за нашите врагове. — Та нали си вързан и нямаш нож.

— Ще се освободя.

— Ще се изплъзнем ли? Те всички ще се втурнат по петите ни.

— След вас не. Аз ще поема на първо време в друга посока и тъй като те все пак главно на мен са турили око, ще хукнат подир мен, а не след вас. После ще чакате, додето дойда, иначе пак ще бъда спипан!

Аз раздвижих мишци, за да разхлабя кърпата. Ама пък не го сторих тайно, понеже трябваше да бъде забелязано. Муца’бирът видя пръв и пристъпи към мен.

— Кучи син, да не би да искаш да се освободиш? Това няма да ти се удаде. А-а, кърпата наистина вече се е разхлабила. Аз ще я вържа пак здраво.

Нубар не помисли, че ще трябва при това да развърже възела. Той бе разпуснат, наистина, само за един кратък миг, ала аз оттласнах лакти от тялото си, освободих си ръцете, извъртях се към муца’бира, изтръгнах му ножа с десницата от пояса, забих левачката в лицето му, от което оня се сгромоли възнак, после два бързи среза… вървите на Бен Нил и Селим паднаха, срязани надве, и двамата хукнаха, колкото им държаха краката. Тези движения бяха извършени с най-голяма бързина, но все пак не толкова бързо за моккадема, който дотърча и ме улови за лявата ръка, за да ме задържи. Аз държах ножа в дясната ръка, трябваше да се освободя от оня, ала не ми се искаше все пак да го намушкам. Ето защо захвърлих оръжието и повалих с пестник Абд ел Барак, при което той изтърва лявата ми ръка, и побягнах на свой ред, но не направо, както моите спътници, а надясно, навътре в степта. При това трябваше да мина покрай двата вола. Тогава ме споходи една идея. Метнах се на гърба на единия и го смушках с пети в хълбоците толкова силно, че той мигновено се втурна с мен като хала. Още при първите му скокове почувствах, че се подчинява на юздите.

Ловците на роби закрещяха след мен и се впуснаха да ме гонят. Аз погледнах назад и забелязах, че муца’бирът бързо се бе съвзел и тъкмо възсядаше втория вол, за да ме преследва. Никой не го беше еня за Бен Нил и Селим, а аз имах една толкова значителна преднина, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда застигнат.

За съжаление обаче тази крепка вяра се оказа безпочвена. Моят вол стъпи с един от предните крака в някаква дупка, която не бях успял да забележа, тъй като беше обрасла с трева. Бях запокитен и полетях в широка дъга към земята с такава сила, че останах да лежа за кратко време. После се освестих. Бях невредим, ала цялото ми тяло „бръмчеше“, както бива охарактеризирано с народен израз това иначе трудно за описване чувство.

Волът не можа да се изправи. Беше си строшил крака и аз трябваше да разчитам на собствените си крака. Муца’бирът ме беше приближил на двеста разкрача. Той нададе ликуващ вик и размаха пищова в дясната ръка. Далеч зад него търчеше моккадемът с останалите. От онази група не бе нужно да се страхувам, но толкова по-опасен беше за мен фокусникът. Той щеше да ме догони при всички случаи. Не беше ли по-добре да го изчакам на място? Вярно, Нубар беше въоръжен, а аз — не, но мислех, че мога да разчитам на острия си поглед и моето добро щастие. И така, останах. Оня препускаше насам, насочил пищова към мен, и още от стотина крачки извика:

— Умри, кучи сине! Щом искаш да отървеш въжето, то куршумът ми ще те уцели!

Нубар дръпна спусъка и… не улучи, както се бе очаквало. Който от такова разстояние, върху галопиращ вол, иска да уцели, трябва да е по-добър стрелец и при всички случаи да има и по-добро оръжие. Пищовът имаше само една цев. Нубар го затъкна в пояса и измъкна другия. Стреля още един път по мен и отново пропусна. Сега човекът ми принадлежеше.

Фокусникът затъкна и втория пищов и изтегли ножа от пояса. Вбесен от двата „сватбарски изстрела“ и в твърде голямото си желание да сложи ръка на мен, той изгуби верния поглед и пропусна да обуздае животното в подходящия миг. То не спря при мен, а се стрелна късо разстояние по-нататък. Нубар дръпна рязко поводите, забравяйки да се огледа назад за мен. Изгуби само няколко мига, но те ми бяха достатъчни да се възползвам от неговата непредпазливост. Втурнах се след него и волът още не беше спрял напълно, когато се озовах на гърба му зад Нубар и му пресовах ръцете към тялото. Животното се подплаши и се разтърча с подновен устрем.

— Кучи син! — ревна муца’бирът. — Пусни ме, иначе и двамата ще си строшим вратовете и краката!

— Аз няма да си строша нищо — ухилих се, — но на теб ще счупя кокалите. Пусни ножа или ще ти премажа ребрата!

Нубар държеше с две ръце юздите и редом с това ножа в дясната ръка. Той го остави да падне, понеже ведно с думите си обвих по-здраво ръце около него.

— Престани! — простена оня. — Ще ми смажеш гърдите!

— В случай че се подчиниш, няма да ти се случи нищо. Но при първата съпротива ще те разплескам като гнил плод. Юздите са у теб. Насочи вола по-наляво!

Хората му вече бяха толкова далеч назад, че не бе необходимо повече да им обръщам внимание. Моите двама придружители бяха ударили през равнината. Те приближаваха, както видях, отвъдната гора и бяха извън опасност. Сега вече се касаеше само да ги последвам, и то не сам — муца’бирът трябваше да дойде с мен. Ето защо го принудих да извие наляво, в посоката, водеща към нашата лодка. Приклещих му ребрата така, че бе заставен да изпълни заповедта ми. Той изпъшка силно под хватката ми, ала се подчини, без дума да обели.

Волът се втурна в пълен бяг към гората нататък. Ловците на роби зад нас свърнаха под ръководството на моккадема в същото направление. Крещяха като побеснели, но сега не можеха да ми създадат ни най-малка грижа. Почти бяхме достигнали гората, когато Нубар вдигна крак да се озове от едната страна на вола и по тоя начин да се изскубне евентуално от прегръдката ми. Но аз в никой случай не бях склонен да се задоволя само с това, че съм се изплъзнал на враговете. Имах ли веднъж този човек в ръцете, то той щеше и да си остане в тях. Затова го пуснах за миг, склещих го с лявата ръка за гърлото и му стоварих един пестник по дясното слепоочие. Вдигнатият вече крак на Нубар се смъкна, а торсът му понечи да падне напред. Аз издърпах юздите от неговите безсилни ръце и претеглих с другата ръка към себе си сриващото се тяло.

В същия миг достигнах гората и трябваше да обуздая вола. Той се подчини и закрачи по-бавно напред. Въпреки това не беше лесно да се държа на гърба му, без муца’бирът да падне или аз да бъда свлечен от клоните. По-късно, когато дърветата се събраха по-нагъсто, се видях принуден да сляза. Натирих вола, взех фокусника на рамо и поех бързо към мястото, където беше лодката.

Тя лежеше още там. Моите спътници седяха в нея, чакайки ме тревожно.

— Хамдулиллах! — викна насреща ми Бен Нил. — колко добре, че идваш! Ние беряхме голям дерт по теб, ефенди. Ама кого носиш? Това е… в името на Аллах, та това е муца’бирът!

— Действително! Нубар искаше нас да има, а сега ние имаме него!

— Какво щастие! Какъв номер от твоя страна! Как я свърши тая уйдурма, ефенди?

— За това по-късно. Сега трябва бързо да се махаме, защото преследвачите скоро ще бъдат тук.

— Те имат нашите оръжия и другите ни вещи. Ще им ги оставим ли?

— Само временно. Сега въпросът е да се разкараме оттук.

— Направо през маийеха?

— Не. Така ловците на роби ще ни видят и ще разберат накъде се отправяме. Ще гребем обратно все покрай брега, където няма да могат да ни открият. Пристигнем ли после срещу хипопотамския капан, то междувременно ще се е стъмнило толкова, че враговете вече няма да забележат лодката ни, когато тръгне напреко през маийеха.

По време на този къс разговор се бях качил в лодката, сложил на дъното изгубилия съзнание муца’бир и седнал сетне при руля. Двамата се заловиха за веслата й ние се плъзнахме под дърветата, максимално близо до брега. Слънцето стоеше вече ниско зад отвъдната гора и до няколко минути щеше да изчезне. Ние бързахме да стигнем мястото срещу капана, на което преди туй бяхме пристанали и напразно търсили пернат дивеч. Докато двамата прилежно гребяха, аз им разказах по какъв начин ми се беше удало да сложа ръка на муца’бира. Тъкмо бях свършил с изложението, когато пристигнахме на планираното място и Нубар започна да се размърдва. Пристанахме и го вързахме със собствения му пояс. Той безропотно и без съпротива позволи това да се случи.

Сенките на гората отдавна вече лежаха върху водата. Започна да се стъмва и ние отново се отблъснахме, за да насочим кил към хипопотамския капан, където лежеше корабът. Заради враговете, на които се бяхме изплъзнали, ми беше приятно, че отсреща не бе запалена никаква корабна светлина. Та нали имаше вероятност да я видят.

Рейс Ефендина беше разставил постове и се намираше при тукулите на борите. Отправихме се нататък, като взехме муца’бира така здраво помежду си, че му беше невъзможно да офейка. Как се удиви Рейс Ефендина като го видя и чу от мен какво се бе случило. Хората вече бяха запалили огън. Той улови пленника за ръката, тикна го по-близо до пламъците, метна му един мрачен, изучаващ поглед и му заговори грубо:

— Познаваш ли ме?

Понеже Нубар не отговори, Ахмед повтори въпроса си:

— Знаеш ли кой съм? Отговори, иначе ще наредя да те налагат, додето месото ти се отдели от костите!

— Ти си Рейс Ефендина — прозвуча инатливо.

— Да-а, Рейс Ефендина съм. А знаеш ли и какво означава това за теб? В качеството си на Рейс Ефендина аз съм твой съдия, а ти си чувал, че нямам навика много-много да се мотая.

— Аз няма защо да се страхувам от теб!

— Дали се страхуваш от мен, или не, си е твоя работа, моята обаче е да размахвам сопата на правосъдието.

— Ако имаш претенции да си справедлив, трябва да ме пуснеш да си вървя. На теб не съм сторил нищо.

— Ти си ловец на роби!

— Докажи го! Доведи ми един роб, когото съм заловил!

— Лай си, куче, скоро ще заскимтиш! Не си ли се домогвал до живота на Кара Бен Немзи ефенди?

— Той лъже. А и дори да беше вярно, би трябвало да се обърне към своя консул, а не към теб.

— Мамиш се. Ти си поданик на хадифа, когато тук аз представлявам. Всичките ти злодеяния ми са известни. Ефендито многократно е проявявал снизходителност към вас. Но аз си знаех, че в мига, в който те заловя, ти ще си изгубен. Сега те имам и с теб следователно е свършено.

— Представи ми доказателства! Какво казват другите, не ме интересува. Аз мога да ти доведа свидетели, че нищо не съм извършил и съм погрешно обвинен.

— Твоите свидетели не чинят нищо. Аз вярвам на онези, които са твои обвинители. Моят закон е законът на пустинята: Отвърни със същото. Горко на онези, които стори зло! Азис, едно въже!

Азис беше, както е известно, любимецът и изпълнителят на присъдите на Рейс Ефендина. Той се завтече в един тукул да вземе поисканото въже. Когато го донесе, муца’бирът извика:

— Рейс Ефендина, да не би сериозно да се каниш да го направиш? Помисли за отговорността! Моккадемът на светата Кадирине е мой приятел. Той знае, че съм невинен, и ще ти подири сметка при хадифа за моята смърт!

— Тоя моккадем е и мой приятел и още преди да се разведели, ще увисне за свое забавление тук до теб. Провесете го там горе на клона!

Трима асакери държаха здраво муца’бира. Азис му нахлузи клупа на врата и метна другия край на въжето към двамата асакери, които се бяха покатерили на най-близкото дърво. Осъденият опита да се отбранява. Кряскаше и ревеше, кълнеше се в своята невинност. Аз не можах да пропусна да помоля строгия съдник за милост, ала получих, както и очаквах, един гневен отговор.

— Мълчи! Знаеш колко често съм проявявал снизхождение заради хатъра ти. Ако не бях го вършил, то отдавна да сме приключили с тези кучи синове. Като идваш сега при мен, когато стоим почти в края, пак с такава молба на слабост и неразбиране, ти се подхвърляш на опасността така да ме разгневиш, че да не искам повече да зная за теб. Та си затваряй значи устата и се отдалечи, ако не ти понася да гледаш как бива бесен един такъв негодяй!

Доста ясно казано. По този начин още никой „приятел“ не беше говорил с мен! Аз се отказах от по-нататъшни приказки и мълком се извърнах. Противно ми беше, наистина, да ставам свидетел на екзекуцията, ала в никой случай не беше слабост онова, което ми беше продиктувало моята молба.

Когато всичко отмина, Ахмед дойде при мен. Гневът му се беше изпарил така бързо, както и беше дошъл.

— Ефенди, справедливостта е удовлетворена, но не напълно — каза той. — Ние трябва да пипнем и моккадема. Надявам се, няма да ми откажеш помощта си?

— Как стигна до тоя въпрос?

— По причина твоята така наречена „хуманност“. Преди малко ти поиска да се застъпиш за муца’бира, а аз съм длъжен откровено да ти кажа, че веднага щом спипаме моккадема, ще наредя да го окачат на същото дърво. Ако това не ти е по угодата, то нека Бен Нил ни води към новата сериба, а ти остани тук, та по-късно твоята деликатна съвест да не може да ти отправя упреци.

— Моята съвест е също така крепка като твоята. Щом аз съм този, към когото някой е прегрешил, то считам за свой дълг поне да вметна някоя добра дума за него. Не помогне ли това — нищо, е, аз съм си изпълнил задължението и няма за какво да се упреквам.

— Значи си съгласен, дето ще разпоредя да обесят и Абд ел Барак, и ще тръгнеш с нас?

— Да.

— Това ми е приятно, защото ти си по-добър водач и съветник от Бен Нил. Даже още сега трябва да те помоля за съвет. Мислиш ли, че ще сбараме хаирсъзите?

— Убеден съм.

— А аз се опасявам, че са офейкали. Та нали могат да си помислят, че ще се върнеш!

— Даже ловците на роби да си го помислят, то при всички случаи няма да вярват, че ще отида толкова скоро. Аз се погрижих днес да се чувстват още сигурни. Те смятат, че си отдалечен на ден и половина път оттук. Аз трябва, понеже ни взеха оръжията, да дочакам пристигането ти, та да мога да предприема нещо срещу тях. Аз съм им избягал, разкарал съм се сигурно надалеч, за да не могат да ме намерят. Това е тяхното гледище и поради това те ще се чувстват в новопостроената сериба толкова сигурни, все едно днес изобщо нищо не се е случило.

— Ако нещо не се заблуждаваш, то ние действително можем да бъдем уверени, че ще турим ръка на тях. Кога ще потеглим?

— Час по-скоро. Аз и сега съм готов. Ние имаме две лодки и ако заемем само още една от борите, те ще поберат повече хора, отколкото са ни нужни за надвиването на малкото врагове.

— Само че трябва да хванем някой друг път, та ловците на роби да не забележат идването ни.

— Определено! Те знаят, че избягахме в западна посока, и, в случай че изобщо бдят, ще насочат вниманието си в това направление. Ние трябва да се появим от изток. За тази цел ще гребем в сянката на дърветата винаги близо до отсамния бряг, докато подминем лежащата на отвъдната страна нова сериба. После прекосяваме напреко маийех, приставаме, зарязваме лодките и се промъкваме пешком.

— Не можем ли да се объркаме?

— Не. Луната скоро ще изгрее. После тъмната гора по отвъдния бряг ще е лесно отличима от тревната равнина, в чийто край е разположена серибата. Вземи освен мен и Бен Нил още двайсет мъже. Това е достатъчно.

— Аз също мисля, че от повече не се нуждаем. Необходимите ти оръжия можещ да получиш от кой да е оставащ тук аскери. Накарай да ти дадат!

— Не желая никакви. Аз ще си прибера моите. Взема ли сега други, то по-късно ще трябва да ги мъкна ненужно обратно.

— В такъв случай ще поговоря с Воат за лодката.

Предводителят на борите не само беше готов да ни заеме една от своите лодки, но и помоли на това отгоре да го вземем със себе си, което на драго сърце му беше позволено. Аз се качих с Рейс Ефендина и Бен Нил в малката лодка, която бяхме имали в следобеда, за да гребем начело, докато асакерите щяха да ни следват с двата по-големи съда.

Луната още не беше изгряла, когато нашето плаване започна, но звездите светеха достатъчно ярко, за да ни позволяват да избягваме стърчащите из водата коренища и разните други препятствия. Ние следвахме брега, който имаше от тази страна няколко големи бухти. От това нашето пътуване се забавяше, но това хич не ми беше неприятно, тъй като исках, за да не се заблудя по-късно, да изчакам луната.

Когато изгря, видяхме я да стои ниско в края на небосклона, понеже отсреща нямаше никакви дървета да я скрият. По това разпознах, че вече сме на една ширина с лишената от дървеса степ, в другия край на която се намираше серибата. Сега налегнахме по-здраво веслата от преди. Луната бавно се възкачваше, ала скоро изчезна пак зад една тъмна стена. Това беше гората, започваща отново отсреща. Значи бяхме отминали тревистата площ, погребахме още малко нататък и се насочихме после напреко през маийех насреща.

На отвъдния бряг слязохме и вързахме лодките. Първата ни работа беше да разберем дали приближаването ни е било забелязано. За тая цел останахме напълно притихнали и заслушани, но нямаше нищо за слушане. После, докато другите все още си стояха по местата, аз претърсих околността. Дърветата не растяха нагъсто и луната надзърташе между короните, така че можех горе-долу добре да виждам. Наблизо нямаше никакъв човек. Значи късият марш можеше да започне. Намирахме се на не повече от шестстотин крачки зад серибата.

Аз вървях начело, може би на двайсет крачки отдалечен от другите, които образуваха зад мен дълга върволица. Още не бях стигнал края на гората, когато видях отпреде си проблясъците на огън и чух високи гласове. Наредих на асакерите да спрат и продължих да се промъквам сам. Хранех увереността, че ще надвием враговете, без да се наложи капка кръв да пролеем.

Както вече споменах, тукулите на новата сериба се издигаха при окрайнината на гората, сред първите дървета. Между два от тях беше запален огън, във всеки случай за прогонване на жилещите мушици. Край него седеше моккадемът с асакерите си, от които не липсваше никой. Безделниците не бяха намерили за нужно да поставят стража и се смятаха за сигурни. Този извод се налагаше и от факта, че не съзрях никаква пушка. Мъжете бяха оставили кремъклийките си в тукулите. Това ме зарадва както заради нас, така и заради враговете, защото ако и Абд ел Барак да не можеше да бъде спасен, то се надявах, че Рейс Ефендина ще помилва останалите, при положение че не се пролееше кръв.

Върнах се и поведох хората насам. Можехме да различаваме враговете ясно, защото огънят гореше така, че сянката на едната колиба затъмняваше мястото, на което стояхме. Поисках да споделя с Рейс Ефендина моето виждане за начина на действията ни, ала той ме хвана под ръка и каза:

— Ела тук настрани, та да не бъдеш улучен!

Ахмед ме повлече при тези думи. Последвах го, без нищо да подозирам, и попитах:

— Улучен? Ами че ловците на роби изобщо няма да стигнат до стрелба. Ние ще ги връхлетим от невиделица и…

— Ефенди — прекъсна ме Бен Нил, който се беше промъкнал безшумно след нас, — враговете ще бъдат застреляни, всички освен моккадемът. Когато ти вървеше одеве напред. Рейс Ефендина заповяда да…

— Мълчи! — сряза го Ахмед гневно на думата. После посочи огъня и викна, преди да съм съумял да попреча, на хората си: — Огън!

Двайсет изстрела изтрещяха. Всички, които седяха нищо неподозиращи край огъня, рухнаха с изключение единствено на моккадема. Той скочи и се вторачи ужасено към нас.

Аз предугадих какво ще се случи, ама не хукнах към огъня, за да го заловя, а наляво към брега, който — до започването на степта — беше обточен с храсти.

— Какво ти хрумна! — викна подире ми Рейс Ефендина. — Хайманата стои там при огъня. Напред!

Ахмед се затича, следван от всичките си хора, към огъня. Това възвърна присъствието на духа на Абд ел Барак. Той се обърна, за да побегне. Накъде? В гората, от която виждаше да се задават враговете, не можеше. По откритата степ, където луната така ярко грееше? Това също беше опасно. За него имаше само един изход — към водата. Само в укритието на крайбрежия храсталак можеше да намери спасение. Той се затърча нататък. Това беше, което бях предвидил, и затова бях поел в тази посока. Бях стигнал там незабелязано от него. Когато се озовах при храсталака и се сниших, той тъкмо се обърна да бяга, сега търчеше право към мен. Аз се изправих. Оня ме видя и отскочи назад.

— О, Аллах! Ефендито! Пъкълът да го погълне!

Абд ел Барак беше толкова изплашен, че изобщо не стигна до мисълта да си послужи с някакво оръжие. Той видя своето избавление единствено в бягството и направи ново обръщане, за да се втурне в степта. В същия миг аз го пипнах за мишниците и го метнах към дотърчалите подире му асакери, които тутакси го събориха на земята. Какво щяха да правят после още с него, ми беше безразлично. Аз побързах към огъня да видя сразените с изненада врагове. Девет бяха мъртви, от които неколцина улучени от няколко куршума, останалите — тежко ранени. Това не бях го искал.

Рейс Ефендина стоеше настрани и ме наблюдаваше. Аз отидох при него и го запитах силно възбуден:

— Необходимо ли беше? Защо не ми каза по-рано? Налагаше ли се всъщност да бъдат избити?

— Избити? — върна репликата египтянинът разгневено. — Прощавам ти тоя въпрос, защото си превъзбуден. Да не би да трябваше да пусна тия хора да си вървят по живо по здраво и да им предоставя възможност да продължат да въртят своя занаят?

— Такова нещо от теб нямаше да поискам. Ти можеше да ги помилваш и вземеш при себе си на служба. Та нали вече го стори с тесните другари, които заловихме в серибата Алиаб!

— Сторих го само по твоя молба. Понеча ли обаче да се водя все по желанието ти, то ще трябва да направя всички ловци на роби в Судан асакери, а сетнината от тая работа ще е, че в крайна сметка те ще ме принудят сам да стана ловец на роби.

— За това не може и дума да става. Касаеше се само за дванайсетте мъже тук.

— Само за дванайсетте?! Само? Като притуриш към тях и ония, дето помилвах в серибата Алиаб, то хората, на които не бих могъл да вярвам, стават достатъчно, за да изкалпазанят полека-лека моите досега толкова благонадеждни войници. Не. Горко на онзи, който стори зло! Тези мискини си бяха заслужили смъртта, а аз познавам своя дълг. Ти видя осъдените. Колцина са още живи?

— Само трима, ала и те са толкова тежко ранени, че е невъзможно да се възстановят.

— Ще ги избавим. Ела с мен при моккадема! Той ще е запленен да те види толкова скоро.

Докато последвах, силно разстроен, тази подкана, Ахмед повика със знак трима от хората и им даде някаква заповед, която не можах да разбера. Те се запътиха към огъня. Не погледнах нататък, ала три бързо отекнали един след друг изстрела ми подсказаха, че са получили нареждане да застрелят тримата ранени.

Асакерите вързаха ръцете и краката на Абд ел Барак и го замъкнаха при огъня. Рейс Ефендина взе една главня и ме покани да претърсим вътрешността на тукулите. В първата колиба намерихме няколко мазни парцала и ги запалихме. Горящият клон беше опасен, тъй като следваше да се очаква, че има в наличност барутни запаси. Колибата принадлежеше на моккадема, както по-късно узнахме от самия него. Тук лежаха моите, бен ниловите и селимовите оръжия. Налице бяха и останалите предмети, които ни бяха отнели. Получихме си всичко обратно. Намерените в този тукул и другите колиби неща обещаваха добра плячка и тя щеше да бъде разпределена между борите. Чувайки това, техният предводител излезе кажи-речи извън себе си от радост и запрелива от уверения за своята вярност и преданост.

Бяхме постигнали целта си и решихме да се връщаме.

Няколко асакери щяха да останат, за да пазят колибите през нощта. На утрото борите щяха да дойдат да приберат плячката и запалят тукулите.

Връщането се осъществяваше в право пътуване напреко през маийех, така че за кратко време достигнахме бивака. Там моккадемът беше сложен на земята, че да не може да види все още висящия на дървото труп на своя съучастник. Неговото осветено от огъня лице имаше спокоен израз. Той или притежаваше достатъчно самообладание да прикрива страха си, или лелееше убеждението, че дори при настоящите обстоятелства един мъж от неговия ранг не може от нищо лошо да бъде сполетян. Това предположение се потвърди още и от факта, че Абд ел Барак, след като дълго време никой не му обърна внимание, ми викна почти заповедно:

— Да не би да трябва да остана да лежа така? Искам да ме развържете!

Тогава Рейс Ефендина пристъпи към него.

— Май нещо си в лошо настроение, а? Може би защото ти е скучно? Добре, ще имаш развлечение. Би ли имал милостта да ми съобщиш желанията си?

— Не се подигравай, ами помисли кой и какъв съм! — тросна се пленникът. — Освободи ме!

— Как ще постъпиш, ако изпълня заповедта ти?

— В този случай съм готов да ви простя малтретирането, на което бях подложен от вас.

— А ако не ти сторя хатъра?

— Тогава ще ти припомня, че аз съм моккадемът на светата Кадирине, и че ще ми коства само една дума да погубя и теб, и всички останали.

— Тъй! Ами нека я чуем тая голяма дума!

— Рейс Ефендина, не се серсемосвай с мъж, който стои толкова високо над теб! Стотиците хиляди членове на светата Кадирине са ми подвластни!

— Аз обаче не съм неин член!

— Въпреки това аз притежавам могъществото да ти докажа колко ниско под мен стоиш!

— Не е нужно да си даваш такъв зор, о, велики моккадем, защото аз също го притежавам това могъщество и на друга воля съм готов да покажа, че имаш право. След няколко мига всички ние ще стоим ниско под теб и ти ще се извисяваш над нас. Още сега ще добиеш предвкус за това. Погледни там нагоре!

Ахмед посочи дървото и придаде на моккадема друго положение, така че да може оня да погледне нависоко там. Съглеждайки обесения, пленникът остана цяла минута безмълвен, но очите му като че се канеха да изскочат от орбитите си. После закрещя, изпълнен с ужас:

— Кой е този? Очите ли ме мамят? О, Аллах, Аллах, Аллах! Та това е… това е Нубар, муца’бирът!

— Да, муца’бирът — потвърди Рейс Ефендина. — Той се мислеше за толкова издигнат над нас, че ние го въздигнахме високо, та да можем в смирение да му се поклоним. Понеже знаем, че ти стоиш къде-къде над него, ще ти отредим едно още по-високо място.

— На мен? Да не би… да искате да ме… да ме…?

Абд ел Барак изрече въпроса на пресекулки и последната дума даже остана заседнала в устата му.

— Обесите? — довърши неумолимият Слуга на справедливостта. — Да-а, ти ще бъдеш обесен. Какво иначе трябва да ти се случи?

— Не… не… невъзможно!

— Ние ще трябва да направим невъзможното възможно, защото обещах на муца’бира, че още преди да засивее утрото, ти ще висиш заедно с него на същото дърво.

— Какво убийство! Какво престъпление само! Какво ви беше сторил Нубар? Неговата смърт ще бъде отмъстена. Аз самият ще отида при хадифа и после горко, трижди горко на убийците! От тоя миг няма ни да отдъхна, ни да почина, додето не ви унищожа. Вие вдигнахте нечестивите си ръце, за да…

— Мълчи, кучи сине! — прогърмя тогава към него съдията, говорил спокойно до момента. — Как смееш да приказваш за нечестивост! Та нали ти самият си най-нечестивият сред всички нечестивци! Знаеш, че са ни известни всичките ти злодеяния, и въпреки туй дръзваш да ме заплашваш? Щом толкоз ти се ще да ми говориш отвисоко, то на часа ще ти отредя най-подходящото за целта място. Дигайте го горе, и хем два клона по-високо от муца’бира! Сетне нека неговата света Кадирине, с която толкова се фука, го отреже от дървото. Аллах е справедлив, а аз казвам: „Горко на онзи, който стори зло!“