Ваксината

3.

Дени крачеше надолу по „Бродуей“, притиснала блекбърито до ухото си, а в стомаха си усещаше възел. Мускулите й трепереха и ги чувстваше слаби след няколкократните пристъпи на адреналин през деня. Обикновено ароматите на етническата кухня от магазинчетата източно от 100-тна улица, звуците на латино музика и скороговорките на испански от групички, застанали на улицата, й действаха успокоително, когато беше разстроена. Сега направо я задушаваха. Майка й вдигна още при първото позвъняване.

— Скъпа, толкова се радвам, че се обади. Току-що се прибрах от помена на татко ти. Беше толкова хубаво и си мислех за всички вас, деца…

— Мамо, нямам време за разговори. Изпаднах в затруднение и имам нужда от помощта ти. — Дени продължаваше да върви по „Бродуей“, притиснала с буза телефона и скръстила ръце на гърдите си, сякаш искаше да се опре на нещо.

Майка й замълча.

— Какво не е наред?

— Твърде сложно е. После ще ти обясня.

Направо не е за вярване. Последното, от което имаше нужда сега, беше двайсетминутен разговор по телефона с мама, за да й разкаже всичко, което само щеше да я разтревожи, без нещо да се промени.

— Боже мили, какво се е случило? Звучиш ужасно.

— По-късно ще ти обясня, но в момента наистина имам нужда от помощта ти.

Майка й отново направи пауза, сякаш обмисляше как да измъкне историята от Дени, преди да бръкне в торбата с обичайните съвети. Съветите бяха добри, но точно сега Дени имаше нужда тя да се оправи с Гейб и после да измисли какво да прави по-нататък.

— Добре ли си? — попита майка й.

— Да. Можеш ли да дойдеш в града и да вземеш Гейб?

— А той добре ли е?

— Да, обаче искам да го заведеш на безопасно място.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня по-късно.

— По-късно? В опасност ли е?

— Не съм сигурна.

— Тогава за какво е всичко…

— Мамо, имам нужда от помощта ти.

Тогава майка й с онзи глас — „загаси този телевизор и седни да си пишеш домашните“ — изкряка:

— Дениъл Териса Джексън, говориш с майка си! Кажи ми какво, за бога, става?

Дени почувства да я промушва силна болка. Забави крачки, закри с ръка устата си и каза в телефона:

— Сутринта в офиса ми беше убит човек…

— Мили боже…

— Точно пред мен. — Дени чу гласа си да потреперва, когато продължи. — Прекарах часове с полицаите… — Във въображението си видя как убиецът в полицейска униформа успява да влезе в апартамента й. — И ми трябва време, за да се оправя. Няма да си бъда вкъщи, когато Гейб се прибере. Можеш ли ти да го вземеш?

— Разбира се.

— Не искам да му казваш. Страхувам се да не се разстрои.

— Добре. В момента на училище ли е?

— Да, в „Мърсър“. Обаче Франческа ще го вземе в три и ще го заведе на прослушване. Може ли вместо това ти да го вземеш от училище и да го заведеш вкъщи в Ню Джърси?

Дени имаше чувството, че чува как мислите се блъскат в главата на майка й. Вече очакваше неизбежното.

— Не мога да разбера. Защо да не отиде на прослушването? И защо да го водя в Ню Джърси? И какво искаше да кажеш с „безопасно място“?

— Мамо, уплашена съм. — Дени почувства ужас и отчаяние от мисълта, че убиецът може да подгони Синди и Гейб. Не би било особено трудно да проследи Гейб до къщата на майка й в Хакенсак. По-добре би било да отидат в крайезерната им вила в Пенсилвания.

— Би било по-добре, ако можеш да го заведеш на езерото през почивните дни и да не казваш никому къде отиваш.

— Дени, в какви неприятности си се забъркала? Да не си в опасност?

Защо никога не може да й се измъкне?

— Не съм сигурна.

— Не си сигурна дали имаш неприятности, но искаш да заведа Гейб на вилата, където ще бъде в безопасност?

— Мамо, не искам да се тревожиш.

— Аз съм твоя майка. Това ми е работата. Кажи ми, защото така само си губим времето.

Вратът на Дени започна да се схваща от притискане на телефона с буза в рамото. Тя го изправи и изпъна, за да го раздвижи.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

А майка й отговори страшно сериозно:

— Опитай.

Победена, Дени въздъхна дълбоко.

— Убиецът… — Едва успя да се насили да произнесе думата. — … който застреля мъжа в офиса ми, преди около час дойде в моя апартамент. Опита се да ме убие, но аз успях да избягам.

От другата страна на линията се възцари мълчание.

Дени продължи:

— Мисля си, че може да е ченге. Поне беше облечен като полицай, но по новините видях, че в апартамента ми бил убит друг полицай…

— Върви в полицията.

— … а по новините казаха, че полицията ме търси „като възможен свидетел“.

— Отивай в полицията. Веднага.

— Няма да ходя в полицията, докато не разбера, че е безопасно. Не знам дали този убиец не е някое ченге престъпник и дали не е намесена самата полиция…

— Дени, за бога…

— … имаше и едни подозрителни типове, които се появиха в офиса, преди да дойдат ченгетата, и се представиха за агенти на ФБР. Тръгнаха си, когато дойдоха ченгетата, а те нищо не знаеха за тях. Става нещо наистина ужасно.

— В какво си се забъркала?

— Нямам представа. Това е проблемът. Обаче трябва да съм сигурна, че Гейб е в безопасност. И когато разбера какво става, ще мога да отида в полицията.

— Кой е човекът, който беше убит?

— Учен от една от големите фармацевтични компании. Щях да взема интервю от него за следващия ми документален филм. Той е приятел на разобличителя Джон Маклоски, с когото преди няколко месеца направих интервю. Мисля, че този човек също искаше да разобличи своя работодател. — Дени успя да не спомене флашката, която й беше дал.

— Това направо не е за вярване.

— Знам. Затова не исках да ти казвам. Не исках да те тревожа.

— Ако ти не се обадиш на полицията, аз ще го направя.

В главата на Дени проблесна картината как убиецът хваща Гейб за косата и го повлича…

— Мамо, мамо, моля те, недей. Това може да изложи Гейб и мен на по-голяма опасност.

Това сякаш я накара да спре. След малко майка й каза:

— Първо най-важното. Идвам да взема Гейб.

— И ще го заведеш на езерото?

— Да, ще го заведа на езерото — отговори тя. След това продължи с онзи свой специфичен глас: — След това ще помисля какво да направя за теб, Дениъл.

— Мамо, много ти благодаря — каза Дени, но майка й вече беше затворила.

Разговорът с майка й беше минал по-добре, отколкото очакваше, осъзна Дени. И то след мъчителни десет минути, през които си казваше колко зле беше протекъл. Сега се присмя сама на себе си. Майка й имаше внушително присъствие. Дори докато баща й беше жив, тя се грижеше за финансите, плащаше сметките, въртеше къщата, планираше почивките, съставяше менюто — всъщност за цялата седмица, възлагаше на нея и нейните брат и сестра ежедневните задължения и им раздаваше джобните. Обикновено Дени подхождаше към всеки проблем с „Какво би направила мама?“, често й звънеше, за да излива пред нея стреса си, а после очакваше да получи нейните съвети. Както и днес. Как бе могла да си помисли, че ще й разкаже само половината от историята и тя ще се съгласи на това… Да, отиването в полицията беше най-логичният съвет, но майка й не беше поглеждала в лицето онзи синеок тип с белези от акне, който небрежно си проверяваше пистолета, докато Дени крещеше за помощ, а след това се приготви да го насочи срещу нея. Мъжът в полицейска униформа. Или бе ченге, или се беше маскирал като полицай. Обаче дали убийците, маскирани като полицаи, разполагаха с паркирани отвън патрулки, в които ги очаква техният партньор?

Бавно мина полицейска кола. Тя свърна от улицата, прикривайки лицето си с ръка, защото веднага си представи как снимката й от телевизията сега грее по стотици дигитални дисплеи в патрулките на нюйоркската полиция. Приглади дългата до раменете й пясъчноруса коса в конска опашка и я стегна с ластиче. Не беше кой знае каква промяна, но засега трябваше да се задоволи с толкова.

Опипа флашката в джоба на сакото. Джон Маклоски. Може би той знаеше някои от отговорите. Погледна часовника си. Не беше минало много време, откакто видя снимката си на телевизионния екран, обаче знаеше от онези глупави кримки, които Джеймс гледаше, че полицията може да проследява мобилните телефони на хората. Беше опасно да използва отново своя. Знаеше адреса на Маклоски, затова взе автобус до Горен Ийст Сайд.

В жилищната сграда на 86-а улица и 2-ро авеню, портиерката му звънна горе.

— Кой да му кажа, че го търси? — попита жената.

— Дени Норт.

Гроувър Медсън седеше в кабинета си и чакаше. Главните изпълнителни директори на компаниите, които влизаха в първата стотица на списание „Форбс“, хора, които печелеха по двайсет милиона долара годишно и на това отгоре получаваха по двеста и петдесет хилядарки за лекция пред себеподобни арогантни инвестиционни банкери по време на ежегодната конференция на съответната фирма в някой курорт, не чакаха никого. Затова Медсън беше ядосан. Но ето го седнал, стиснал телефон за осем долара с предплатена симкарта, да чака изпълнителя да му се обади.

— Стига глупости! — каза той на Екзейвиър преди час, щом научи, че онзи е изпуснал момичето в собствения му апартамент. — Искам да се оправя лично. — Телефонът с предплатена симкарта, напълно анонимен, беше пристигнал половин час по-късно по куриер.

Най-сетне той звънна.

— Какво стана? — попита Медсън.

— Не ти трябва да знаеш, защото и за двама ни е по-добре — отговори изпълнителят. — Всичко е под контрол.

— Но не достатъчен — вметна Медсън и замълча, очаквайки някаква реакция, обаче такава не последва. Той продължи: — Сега как ще намериш момичето?

— Не казах ли току-що, че ще се оправя?

— Това не е достатъчно добър отговор. Искам да включиш екип в работата.

Мъжът се изсмя. Изсмя се в лицето му! На него — Гроувър Медсън.

— Екип? Мислиш, че разполагам с някакъв шибан екип?

Медсън помисли малко, защото не беше очаквал подобен отговор.

— Искаш да кажеш, че не разполагаш с подкрепление?

Мъжът отново се изсмя.

— Успокой се. Няма да получа останалата част от хонорара си, ако не ти доставя комплекта.

— Ако си сам, това никога няма да стане. Искам да включиш екип, и то бързо.

— Аз работя сам. Ако искаш екип — организирай си свой. Дори нещо повече, умнико, събери си екип и ми пусни информацията, която изкопаете, защото искам завинаги да разкарам тази малка уличница.

Медсън помисли малко, преди да отговори. Това въобще не се развиваше по план.

— Щом не мога да разчитам на теб, ще трябва сам да се организирам.

— Прекрасно, а аз ще свърша с момата безплатно. — След това мъжът затвори.

Ха, това копеле наистина му затвори. На него — Гроувър Медсън, главен изпълнителен директор на „Фарма Интернешънъл“. Не можеше да повярва. Не беше за чудене, че Екзейвиър винаги действаше като посредник. Обаче, от друга страна, той твърдеше, че това копеле е от най-добрите. Той беше изпълнил последните му поръчки. Медсън винаги си беше мислил, че професионалните убийци са хладнокръвни. Подобно на професионалистите, с които той си имаше работа. Ако сключваш сделка за сливане, зад гърба ти е екип от половин дузина инвестиционни банкери и адвокати, които ти лижат задника в продължение на два-три месеца или колкото дълго е нужно. Наемаха и цели легиони търтеи да съставят паметни бележки и документи, в които подробно рисуваха всичко: биографиите на членовете на управителния съвет на компанията мишена, корпоративните им връзки и останалите подобни глупости. Частните детективи, които наемаше, разравяха мръсотията. Любовници, бивши съпруги, молби за развод. Дребни простъпки и полицейски досиета. Дори кредитите и училищните и полицейските досиета на техните деца — всичко, което се намираше в публичната сфера. Това се оказваше много полезно в ендшпила. Удари под пояса по време на финалните преговори.

Медсън се изправи и прекоси осемте метра до личната си тоалетна. Изпика се продължително, после се изправи пред умивалника. Днес носеше един от костюмите си марка „Дънхил“ — двуредно сако, все още закопчано, връхчето на бялата кърпичка спретнато стърчеше от малкото джобче. Пристегна вратовръзката си и намести възела. В офиса винаги се носеше с официалността и достойнството на главнокомандващ, като почти никога не разкопчаваше сакото, да не говорим за сваляне. Нямаше нищо общо с онези, които навиваха ръкави като бачкаторите. Никакви питиета или вечери със старшите служители. Командващият трябваше да бъде само такъв, а не приятелче на своите подчинени. Погледна в кестенявите си очи в огледалото. Яснота. Целеустременост. На петдесет и пет челюстта му още беше стегната и твърда — нямаше и капка от тлъстините, които хора на неговите години започваха да трупат. Белите косми на слепоочията в тъмнокестенявата му коса бяха тъкмо толкова, колкото да внушават проницателността на натрупаната мъдрост, а не че е преминал вече върха на своите сили.

Изми ръце и тръгна към вратата на тоалетната, като пътем ги бършеше. Влезе в кабинета си. Стените бяха покрити с негови снимки на първите страници на „Уолстрийт Джърнъл“, „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл Таймс“, кориците на „Тайм“, „Нюзуик“, „Бизнесуик“, „Форчън“ и „Форбс“. Хуманитарната му награда от Световната здравна организация за работата му върху програмата за ваксинация срещу дребна шарка в Африка беше сложена на видно място в центъра между снимките от заглавните страници. Фотографии как се ръкува с най-различни бележити световни личности стояха на бюфета, масичката му за кафе и масите, разположени около дивана и креслата в зоната за съвещания в кабинета: кмета Блумбърг, кандидат-президента Ромни, а преди него президентите Буш и Обама. Сенатор Чък Шумър, с когото бяха на „ти“. Той беше голям човек в един огромен свят. Върна се обратно да хвърли кърпата в кошчето. Погледна отново лицето си в огледалото и осъзна, че се поти. Шибаният капут, изпълнителят, се беше отнесъл с неуважение към него, разтърси го и сега мисълта. Изпитваше усещането, че трябва да измие вонята на поражението от тялото си. Наплиска лицето си с вода и се подсуши.

Какъв му беше проблемът на този изпълнител? Кой е той? Бивш морски тюлен? От специалните части? Или просто някой боклук, обучен как да убива? Защо не можеше да уважи желанията на Медсън като негов клиент? Как ще събере екипите, които Медсън винаги използваше за корпоративните си сделки?

Как би могъл да се справи, ако работеше върху сделка? Щеше да използва Стив Стайлс, своя главен помощник. Набра номера и след пет минути Стайлс се озова в кабинета му. Изглеждаше ужасно, когато влезе. Задъхан, лицето зачервено, несмутимото му спокойствие на главен финансов директор нарушено.

— Току-що ми се обади Норман от „Човешки ресурси“ — изстреля Стайлс. — Един от нашите изследователи бил убит тази сутрин в Ню Йорк. — Тръшна се тежко в едно от креслата пред бюрото на Медсън. — Един от нашите!

— Знам! — отговори Медсън и изду устни за по-голямо въздействие. Стана и отиде да затвори вратата на кабинета, опитвайки се да извлече възможно най-много драматизъм. — Знам всичко за станалото. И не само това — мисля, че някой от индустрията го е убил.

Предизвика реакцията, която искаше. Стайлс издиша шумно, след това разсеяно започва да опипва възела на вратовръзката си.

— Магуайър работеше върху ваксини, за някои от които в сътрудничество с други играчи от фармацията. Приятелят на Магуайър, Маклоски, е онзи тип, който разобличи „Келердорн“ за тяхното болкоуспокояващо „Мириъд“. Болтън от „Изследвания и развитие“ забелязал, че Магуайър започнал да се държи все по-отчуждено, дори странно. Мислим, че тази сутрин е стискал нещо подобно на динамит в потната си ръчичка, готов да го даде на някакво момиче, току-що спечелило наградата на фестивала „Трайбека“ за документален филм. Някакви глупости за това как лекарствата на фармацевтичните компании въздействали на нашите деца. Това е същото момиче, което е взело интервюто от Маклоски, разобличил „Мириъд“.

Погледът на Стайлс възвърна малко от счетоводителското си самообладание, сякаш оглеждаше листа с баланса, който му е дал Медсън за преглед.

— Как си научил това?

— Нали ти казах — чрез Болтън от „Изследвания и развитие“.

Стайлс не изглеждаше убеден. Започна да оглежда Медсън, сякаш е колонка числа. Втораченият му празен поглед се беше върнал. На Медсън му се стори, че се готви да попита: „Как, по дяволите, е успял да научи всичко това?“, но вместо това каза:

— Изглежда Магуайър е имал нещо, което ще навреди на бранша.

— Не знаем какво е имал, ако изобщо се е докопал до нещо, дали е било измислено, фалшифицирано или истинско. Обаче, изглежда, някой го е сметнал за истинско и заради това е поръчал да го убият. А сега май е у момичето.

— Мисля, че знам накъде отива работата.

— Прав си. Искам да организираш команден център. Пълен екип от нужните специалисти, в този случай с подчертано внимание към детективите, които използваш за преглед и оценка на активите преди сделка. Имаме голяма нужда от крака, които да трамбоват по тротоарите. Както и от координация с нюйоркската полиция и всякакви други полицейски служби, които са замесени.

Стайлс клатеше учудено глава.

— Това е лудост. И за какво ни е да я намираме? Къде може да е?

— Не знаем. Обаче полицията смята, че в своя апартамент е убила ченге, което отишло да вземе нещо няколко часа след убийството на Магуайър. Не могат да я намерят и я смятат за бегълка.

— Тогава остави на ченгетата да я намерят.

— Какво ще стане с данните на Магуайър, ако я пипнат? Или какво ще стане с нея и данните, ако онзи, който гръмна Магуайър, я намери пръв и убие и нея? Или ако ченгетата постъпят с нея така, както постъпват с убийците на полицаи?

— Направо не мога да повярвам, че водим този разговор — въздъхна Стайлс. — Обаче, ако някой от бранша е гръмнал Магуайър, за да попречи данните да станат известни, и убие и нея, ще се погрижи данните да бъдат унищожени.

— Откъде можем да знаем кой е убил Магуайър? Може и да не е бил човек от бранша. Просто изказах предположение. Не знам повече от теб. А може и да е било, за да се отмъкнат данните и да се публикуват. Обаче знам едно: изслушването другата седмица пред сенатския комитет за ваксините може да се окаже съдбоносно за фармацевтичната индустрия. Помисли за цялата шумотевица за отмяна на имунитета, който Конгресът ни осигури за защита от съдебни процеси заради увредени деца от Националната програма за имунизация. Ако сега изскочат някакви кофти данни, независимо дали фалшифицирани или не, за бранша? Ако Конгресът ни лиши от имунитета и адвокатите на ищците докопат тази информация, каквато и да е тя, ще ни се стоварят процеси, пред които онези срещу тютюневите концерни ще ни се сторят детска играчка.

Стайлс помълча известно време, след това каза:

— Има нещо гнило. Един от нашите, един от нашите хора е убит днес, а ние си говорим как да си пъхнем носовете в работата на полицията заради собствените ни браншови интереси. Трябва да оставим ченгетата да намерят момичето и данните, ако изобщо съществуват, и едва след това да решим какво означава това. Останалото не е наша работа.

Медсън се надигна от мястото си и си пое дълбоко дъх с ахване.

— Не е наша работа?! — изкрещя той. — Как да не е наша работа? Един от нашите изследователи открадва проучвания, които е правил с нашите пари за изследвания и развитие или с тези на някой от нашите партньори и които, дори да са куп лъжи, могат да съсипят нашата индустрия. После ги дава на някаква заблудена кучка от онези, дето си падат да помагат на хората, а тя ще ги използва, за да спечели „Оскар“? И ти казваш, че не е наша работа? Аз съм главният изпълнителен директор на тази компания и на мен е поверена нейната защита, защитата на нейните служители, на клиентите и акционерите от безотговорните действия на нечестен служител. А ти си главният финансов директор и аз ти заповядвам да събереш екип и да намериш шибаната кучка! Разбрано?

Стайлс стана.

— Разбрано. — Той закрачи към вратата, но след малко се спря и се обърна с лице към Медсън. — Разбрано, но това не ми харесва. А според скромния ми опит ченгетата също не харесват, когато група частни детективи си пъхат носовете в тяхната работа, дори да им кажем, че само се опитваме да помогнем.

— Тогава не им казвай.

Стайлс не отговори, а просто се обърна и излезе през вратата.

Какво шибано положение. Не беше сигурен дали Стайлс му е повярвал, но знаеше, че ще организира екипа и това щеше да е неговият приоритет. Обаче се опъна повече от обичайното. Въпреки това никой освен може би ФБР не можеше да свърши по-добра работа за съставянето на екип, който да открие кучката. Мамка му, вероятно половината от частните детективи, които използваше, бяха бивши ченгета или агенти на ФБР, които работеха почасово и не се интересуваха от нищо друго, освен да си вземат парите.

Медсън осъзна, че кърши ръце. Сега вече не ставаше дума само за приходите през следващото тримесечие. Ако някое от убийствата бъде проследено обратно до него — свършено беше с него. Още по-лошо: ако това момиче разполагаше с онова, което той смяташе, че е у нея, усилията на целия му живот можеха да се изпарят в нищото. Причината да влезе във фармацевтичната индустрия след медицинското училище бе, че нямаше намерение да се присвива като някой селски лекар. Да, печелеше купища пари в частния бизнес, това бе ясно, но не беше в това въпросът. Призна пред себе си, че първопричината да влезе във фармацевтичния бранш, беше да унищожи цяло поколение болести, грандоманска идея, която хранеше, когато беше на двайсет и няколко. Но това вече не беше важно. Обаче оттогава в живота му всичко се нареждаше прекрасно. Взеха го във „Фарма Интернешънъл“ — най-големия производител на ваксини в света. И сега той беше начело на фирмата. Може би сега най-важното беше да спечели. Не беше сигурен, но определено не беше време за психологически анализи. Беше сигурен само в едно: няма да позволи на някаква режисьорка да му отнеме граденото цял живот. Заедно с неговата дясна ръка Стив Стайлс начело на случващото се нямаше да мине много време, преди да се оправи с Магуайър и неговата глупава кауза. Стрелна поглед към предплатения телефон на бюрото. Щом Стайлс я намери, изпълнителят ще се погрижи за нея и данните завинаги ще изчезнат.

Когато Дени стигна апартамента на Джон Маклоски, за пръв път от сутринта, когато заведе Гейб на училище, изпита някакво чувство на покой. След като видя Магуайър да умира пред очите й, след измъкването на косъм от апартамента и спора с майка си какво да прави от тук нататък, най-сетне се бе озовала в компанията на приятел. Маклоски беше изтънчен мъж в началото на шейсетте, висок и слаб, със сивееща коса и държане на университетски професор. Очите му проблеснаха, когато я поздрави с ръкостискане. Апартаментът му беше малък, скромно обзаведен, а на всяка хоризонтална повърхност имаше струпани книги и списания. Тя си спомни удобното тапицираното кресло, в което седеше, докато го интервюираше в неговата всекидневна, и той я поведе към него.

— Джон, благодаря, че ме прие. Съжалявам, че не се обадих предварително, но смятам, че си чул новината за Дейвид Магуайър.

— Да, истинско нещастие. Разбрах, че е бил точно пред теб. Гледах по новините.

Вратът на Дени изтръпна, когато му разказа за станалото. Запита се дали някога ще реагира по друг начин.

— Беше ужасно. Не мисля, че някога ще го забравя. Но не знам дали си чул какво се случи след това?

Маклоски поклати глава. Дени си помисли, че изглежда по-тих от обикновено, дори някак предпазлив.

— Когато полицията свърши с разпита ми, се прибрах у дома. Едно ченге — може да е било истинско или не — влезе в апартамента ми и се опита да ме убие. Успях да избягам. После по новините видях, че в жилището ми е убит друг полицай.

Маклоски слушаше мълчаливо.

Дени се чудеше как да спомене за флашката, когато, неочаквано и за самата себе си, избълва на един дъх:

— Точно преди онзи тип да го застреля, Магуайър ми даде нещо. — Тя извади флашката от джоба на сакото си.

Маклоски изви глава назад и стисна подлакътника на дивана с видимо притеснение.

— Моля те, не го прави — каза той.

— Какво? Защо не?

— Защото си в опасност.

— Няма майтап. Преди да се опита да ме застреля, онзи тип в апартамента ми попита: „Къде е?“. Сигурно е имал предвид съдържащото се в тази флашка. Сега ченгетата също са ме погнали, защото си мислят, че съм забъркана в убийството на техния колега у дома. Може би дори с убийството на самия Магуайър.

— Това вероятно е нагласено — отбеляза Маклоски.

Дени изпита някакво неприятно усещане в гърдите си.

— Дойдох тук, за да ми помогнеш да видя на твоя компютър какво има в тази флашка. Може да ми помогнеш и в тълкуването.

— Не мисля, че мога да ти бъда от полза.

— Какво?

— Дейвид и аз бяхме приятели от години. Знаех, че работи върху нещо, събираше данни, които „Фарма Интернешънъл“ едва ли е искала да видят бял свят. Фактът, че се е свързал с теб и е донесъл флашката, означава, че е попаднал на нещо взривоопасно. Ние сме в навечерието на сенатското изслушване за безопасността на ваксините на фармацевтичната индустрия. Изборът на Дейвид кога да дойде при теб не е бил случаен.

— Тогава ми помогни да публикуваме онова, което е в тази флашка. Ти беше в същото положение, когато разобличи „Келердорн“.

Маклоски се наведе към нея.

— Не, не бях. Получих информацията за сърдечните пристъпи, които „Мириъд“ предизвиква, и разкрих опита на компанията да ги прикрие, преди „Келердорн“ да успее да ме докопа. Затова бях в безопасност. Обаче Дейв се провали. Те го докопаха преди това. По същия начин щяха да премахнат и мен, стига да бяха имали възможност. След като стане обществено достояние, не могат да те убият, защото няма да им донесе нищо добро. Обаче преди това всичко е разрешено.

Той няма да ми помогне. Дени изпита някаква слабост в крайниците си.

— Не разбирам.

— Искам да кажа, че не мога да ти помогна. Дейвид не успя. И сега, каквото и да е намерил, каквото и да ти е дал, е радиоактивно.

Тя почувства пристъп на гняв. Искаш да кажеш, че няма да ми помогнеш.

— Ти предаваш каузата.

Маклоски вдигна рамене.

— Твоята кауза не е моя. Каузата на Дейвид също не е моя. С „Мириъд“ научих нещо, което трябваше да разкрия, стига да мога да го направя, без да ме убият. Няма да се оставя да ми видят сметката за нещо, за което нищо не знам. Не мога да ти помогна и ако знаеш кое е добре за теб, ще забравиш за онова, което е на флашката.

— Не мога да повярвам на ушите си. Ти си човекът, който се свърза с мен, за да направя обществено достояние неговата история чрез „Кръстоносец“. Ти вярваше в нея. Вярваше в каузата, не просто в това, което разказа за „Мириъд“, а в каузата.

Маклоски я гледаше с каменно лице.

Дени продължи:

— Каузата, в която всички ние сме съюзници срещу онези копелета, които искат да ни причинят зло. Да отнемат здравето на нашите деца. Да ни отнемат психическото здраве. Да ни отнемат правото да избираме. Да ни лишат от способността всяка сутрин да се събуждаме с ясна глава, независимо дали е объркана или измъчена от безсъние или от липсата на самочувствие. Въпреки това ясна глава, а не замъглена от химикали. И в никакъв случай дрогирана с правителствен мандат, в който не вярваме.

— Хайде, Дени, не можем да променим всичко.

— Така ли? Значи смяташ, че разобличението ти на „Мириъд“ не е променило нищо? Че интервюто ти в „Кръстоносец“ не е отворило очите на хората за риска от тези чудотворни лекарства? Не смяташ, че си дал на хората мярка, която да използват за оценяване на други лекарства? Да мислят, преди да приемат рецептите на своите лекари и психиатри?

Маклоски седеше неподвижно и сковано, сякаш Дени го беше взела на мушка и той се страхуваше, че ще дръпне спусъка.

— Значи си решил да скръстиш ръце и нищо да не правиш? Готов си да позволиш на нещо, което може би е десет пъти по-важно от „Мириъд“, да изчезне и да загине, защото си твърде уплашен да се намесиш? — Тя се наведе към него, за да подчертае следващите си думи. — Не мога да повярвам.

Маклоски се дръпна назад.

— Няма да умра за нещо, в което не вярвам!

— Джон, какво става с теб? Заплаши ли те някой?

— Дейвид каза, че е открил нещо голямо, но били по петите му.

— Каза ли какво точно? — попита Дени.

Маклоски гледаше някъде в пространството, умът му очевидно отсъстваше.

— Джон? — Дени беше стиснала юмруци толкова силно, че едва сега осъзна, че флашката се врязва в плътта на дланта й.

Маклоски стана.

— Мисля, че сега трябва да си вървиш. Дени, аз не мога да ти помогна.

Сърцето й се сви. Не можеше да гледа Маклоски в очите. И това беше човекът, който защити своята истина и разкри всичко, рискува всичко, а сега се свиваше като страхливец. Доплака й се.

В този момент Маклоски заговори с тих глас — такъв, какъвто го помнеше отпреди:

— Дени, съжалявам, но аз си имам свои проблеми. Ако искаш да знаеш, откакто излязох пред обществеността с данните за „Мириъд“, не съм престанал да се озъртам през рамо. Спомняш ли си за онзи от „Уикилийкс“? Джулиан Асандж? Не успяха да го пипнат, но го дискредитираха с някакви глупави обвинения за изнасилване. Ще те докопат независимо как. Всеки ден очаквам по новините да чуя, че съм измамник или опипвам малки момченца. Ще ми се никога да не бях чувал за „Мириъд“.

Дени се почувства предадена. Преглътна сълзите си и й се щеше да може отново да изпита гняв срещу Маклоски, но усещаше само огромно безсилие. И сега какво?

Тя излезе от сградата, в която живееше той, и пое на запад по 82-ра улица, без да знае къде отива. И то точно Маклоски! Беше се свил в ембрионална поза, издърпал завивките над главата и вдигнал ръце. Който стоеше зад убийството на Магуайър печелеше. Видя лицето на убиеца — ухилен й се подиграваше. Това я накара да потрепери, после я обхвана гняв. Стисна юмруци, скръцна със зъби. Проклет да си, изрод такъв! Може и да бяха смачкали Маклоски, но тя се закле, че с нея това никога няма да се случи. Проклети да са!