Вечната война

1.

Дали бях изплашен ли? Ами разбира се, че бях, а и кой ли не би бил? Само един глупак, самоубиец или робот. Или старши офицер.

Младши майор Стот крачеше напред-назад върху малкия подиум в залата за събрания (едновременно столова, всекидневна и физкултурен салон) на „Анивърсъри“. Бяхме извършили последния си колапсаров скок от Тет-38 до Йод-4. Забавяхме с ускорение от 1,5 g, а скоростта ни спрямо тази черна дупка бе в рамките на почтеното 0,9. Преследваха ни.

— Бих искал да се успокоите за малко и да се доверите на корабния компютър. През следващите две седмици тауранският кораб при всяко положение няма да е на разстояние, подходящо за атака, и ако продължите да сте в това настроение, нито вие, нито хората ви ще сте в състояние да се биете, когато му дойде времето. Страхът е заразна болест. Мандела!

Обикновено гледаше да се обръща към мен пред ротата със „сержант Мандела“. Но на това съвещание всички бяха от взводен командир нагоре; в групичката нямаше нито един редник.

— Слушам, сър.

— Мандела, ти си отговорен за психологическата, както и за физическата готовност на мъжете и жените в твоята група. Ако приемем, че си наясно с проблема за воинския дух, който се задълбочава на този кораб, и ако приемем, че твоята група не е имунизирана срещу нарастващото напрежение… какво би предприел в тази насока?

— Що се отнася до моята група ли, сър?

Той ме изгледа продължително.

— Разбира се.

— Обсъждаме го, сър.

— И стигнахте ли до някакво заключение?

— Не искам това да прозвучи неуважително, сър, но мисля, че проблемът е очевиден. По дяволите, хората ми, както и всички останали, са натикани в този кораб от четиринайсет…

— Смешно. Всеки от нас е психопрограмиран, за да се избегне напрежението от пребиваването в ограничено пространство, а освен това призованите в армията имат привилегията да принадлежат към едно братство — изрази се доста деликатно той и продължи: — Офицерите са задължени да остават неженени и въпреки това нямаме проблеми с духа.

Ако той смяташе офицерите си за безбрачни, би трябвало да седне и да поговори надълго с лейтенант Хармъни. Може би обаче имаше предвид само старшите офицери — Кортес и себе си. И пак бе прав наполовина. Кортес бе в твърде приятелски отношения с ефрейтор Камеамеа.

— Когато работеха по ликвидирането на програмираната омраза, терапевтите ви подсилиха в тази насока — продължи той, — и вие знаете какво мисля аз по въпроса. Е, може и да са били подведени, но все пак са изкусни — в занаята. Ефрейтор Потър — обърна се той към нея с чина й, за да напомни на всички защо тя не бе повишена едновременно с останалите. Прекалено прозрачен намек. — И ти ли „обсъжда“ проблема с хората си?

— Разговаряхме, сър.

Младши майорът имаше способността да гледа хората „меко-свирепо“. Изгледа „меко-свирепо“ и Меригей, а тя продължи:

— Не смятам, че сержант Мандела имаше нещо против програмира…

— Сержант Мандела може да изрази мислите си сам. Искам твоето мнение. Твоите наблюдения.

Каза го по начин, които подсказваше, че не ги желаеше чак толкова много.

— Ами, аз също не смятам, че бедата е в програмирането, сър. Не ни е трудно да живеем заедно. Всички просто са нетърпеливи, уморени да вършат едно и също седмици наред.

— Следователно изгарят от нетърпение да влязат в бой? — в тона му липсваше сарказъм.

— Искат да се махнат от кораба, сър, да се промени установения ред.

— Ще се махнат от кораба — повтори той, позволявайки си малка, механична усмивчица. — И тогава навярно ще са още по-нетърпеливи да се завърнат на него.

Беседата продължаваше от доста време. Никой не искаше да облече с думи основния факт — нашите мъже и жени размишляваха вече повече от година върху предстоящата битка и поради това опасенията им се бяха усилили. А сега, след като тауранският кораб ни настигаше, трябваше да опитаме шансовете си срещу него, преди да наближим на месец разстояние от мястото за нападение по суша.

Самата перспектива да си играем на войници върху повърхността на входно-изходната планета бе достатъчно гадна. Но когато се биеш на земята, поне имаш възможността да повлияеш върху собствената си съдба. А тази тъпотия — да седиш като в пашкул, като част от общата противникова цел, докато „Анивърсъри“ си играе на математически игри с тауранския кораб… Да си жив в една наносекунда и в следващата вече да си мъртъв, само защото някой грешно е поставил трийсетия знак след десетичната запетая, ето кое ни безпокоеше. Ама опитай се да го обясниш на Стот. Обаче накрая трябваше да приема, че не разиграваше някаква си своя комедийка — той просто не можеше да разбере разликата между боязън и страхливост. Вече нямаше никакво значение дали бе целенасочено препрограмиран, в което се съмнявах, или просто бе ненормален.

Сега въртеше Чинг на шиш — и пак за същите неща. Разлистих новото бойно разписание, което ни бяха дали.

ОРГАНИЗАЦИОННА ТАБЛИЦА

УДАРНА ГРУПА АЛЕФ

Кампания Йод-4 Команд.: мм. СТОТ, КМНД. Мартинес

2 ешелон: първи лейт. Кортес

3 ешелон: пп. серж. — вакантно

4 ешелон: втори лейт. — вакантно

ПОЛЕВИ МЕДИК: втори лейт. Уилсон

5 ешелон: п. серж. Роджърс

6 ешелон:

Серж. Мандела       Серж. Чинг          Ефр. Потър

ефр. Тейт           ефр. Петров         ефр. Струве

ефр. Юкава          ред. Лутули         ред. Куросава

ред. Хофстадлер     ред. Херц           ред. Александров

ред. Малрой         ред. Хейроиски      ред. Вергман

ред. Шокли          ред. Катауба        ред. Деми

ред. Раби           ред. Полинг         ред. Стилър

                    ред. Ренолт

СПЕЦИАЛИСТИ:

Първи  лейтенант Бок (кк),  Левин  (ефрейтор).  Пастори (ПСУ),

Уинбренър (мед.), втори лейтенант  Хармония (мед.),

Принсъл  (инф.),  трети лейтенант Стоунвил (оръж.),

Теодополис (рад.), есг. Сингх (нав.),

първи сержант Далтън (рем.), Намгиал (снаб.)

СЪСТ.СТАРГЕЙТ ТАККОМП(1003296742-с-1300) 20 март 2007.

Повечето от участвалите в клането на Алеф ми бяха познати. Единствените новаци в моя взвод бяха Деми, Лутули и Хейровски. В ротата (извинете, наричаше се „специален ударен отряд“) като цяло, имахме двайсет попълнения на мястото на деветнайсетте, които загубихме по време на рейда срещу Алеф. Една ампутация, четирима убити и четиринайсет психясали, жертви на прекалено усърдното психопрограмиране.

Не можех да откъсна очи от датата 20 март 2007-ма, която стоеше най-отдолу на разписанието. Бях в армията от десет години, макар и да ги усещах като по-малко от две. Дължеше се на ускорението на времето, разбира се. Дори и при тези колапсарни скокове пътуването от звезда до звезда подяжда календара.

След тоя рейд навярно щях да си заслужа пълната пенсия — ако оцелея при нападението и ако не променят регламента. Ветеран с двайсетгодишна служба, само на двайсет и петгодишна възраст.

Стот вече обобщаваше, когато на вратата се почука — беше един-единствен, силен удар.

— Влез — каза той.

Младшият лейтенант от флота, когото познавах бегло, без да изрече нито дума, подаде на Стот лист хартия. Додето Стот четеше, остана прав и отпуснат, с израз на точно премерено високомерие. Практически, Стот не му бе пряк командир, а и всички във флота така или иначе го ненавиждаха.

Стот върна листа на младши лейтенанта и ни погледна сякаш през него.

— Поставете отделенията си в готовност, противоракетната маневра ще започне в 20,10 часа или след петдесет и осем минути! — той изобщо не погледна часовника си. — Целият личен състав да бъде в ускорителните клетки в 20,00. Ми-и-ирно!

Надигнахме се и без желание отвърнахме в хор:

— Майната ви, сър.

Идиотщини.

Стот излезе с широка крачка от залата, последван от самодоволно усмихнатия младши лейтенант.

Завъртях пръстена си на положение 4, честотата на помощник-командира на групата си и заговорих:

— Тейт, тук е Мандела.

Всички останали в залата вършеха същото.

От пръстена долетя тенекиен звук.

— Тук е Тейт. Какво има?

— Събери хората и им съобщи, че в 20,00 трябва да са в клетките. Маневра за отклонение.

— Лайнари. Бяха ни казали, че дотогава има още много дни.

— Предполагам, че се е случило нещо. Може би комодорът12 е родил някоя нова гениална идея.

— Комодорът да си я навре… В залата ли си?

— Да.

— Донеси ми една чаша, като идваш насам, става ли? С малко захар.

— Добре. Ще дойда след около половин час. Всички се бяха насочили към машината за соя. Наредих се на опашката зад ефрейтор Потър.

— Какво мислиш за всичко това, Меригей?

— Аз съм само един ефрейтор, сержант. Не ми плащат да…

— Да де, да де. Но те питам сериозно.

— Ами, може и да не е чак толкова сложно. Може би комодорът иска отново да изпробваме клетките.

— Още веднъж, преди истинските действия?

— Ъхъ. Може би — тя си взе чаша и духна в нея. Изглеждаше разтревожена, една бръчица делеше пространството между веждите й. — Твърде възможно е тауранците да разполагат с още един кораб, който да ни причаква някъде. Чудя се защо не процедират като нас, на Старгейт.

Вдигнах рамене.

— Старгейт е друга работа. Необходими са седем или осем крейсера, непрекъснато в движение, за да покрият всички възможни изходни ъгли. Не можем да си позволим да охраняваме повече от една черна дупка, те — също.

— Не знам — тя не допълни нищо, докато наливаше чашата си, после продължи: — Може би сме налетели на техния вариант на Старгейт. А може пък да имат десет пъти повече кораби, сто пъти повече. Кой ги знае?

Напълних две чаши, сложих им захар и запечатах едната.

— Няма как да разберем.

Върнахме се на масата, като внимавахме соята да не се разплиска от високата гравитация.

— Може на Сингх да му е известно нещо — рече тя.

— Сигурно. Но мога да се свържа с него само чрез Роджърс и Кортес. А Кортес ще ме хване за гърлото, ако се опитам да го обезпокоя тъкмо сега.

— О, аз мога да се свържа със Сингх направо. Ние… — тя ме погледна много сериозно и се понамръщи малко. — Приятели сме.

Сръбнах малко от горещата соя — сярна киселина! — и се опитах да изразя безразличие.

— Значи там изчезна в сряда вечерта, а?

— Трябва да проверя кога са ми нарядите — рече тя и се усмихна. — Мисля, че в понеделниците, срядите и петъците от месеците, които имат „р“ в названието си. Защо? Да не би да не одобряваш?

— Ами… по дяволите, нищо подобно, разбира се, че не. Но той е офицер. Офицер от Флота!

— Придаден е към нас, следователно отчасти е в армията — тя завъртя пръстена си и рече: — Управлението! — И към мен: — Ами ти и тази малка и любвеобилна мис Хармъни?

— Не е едно и също.

Тя прошепна някакъв код на Управлението в пръстена си, после се обърна към мен:

— Ами, същото си е. Искало ти се е да го направиш с офицер. Перверзник. — Пръстенът изписука два пъти, даваше заето. — Е, и как беше тя?

— Биваше си я — окопитих се аз.

— Между другото, младши лейтенант Сингх е истински джентълмен. И изобщо не е ревнив.

— И аз не съм — рекох. — Но ако с нещо те обиди, само ми кажи и ще му насиня задника. Тя ми се усмихна над чашата си.

— Ако лейтенант Хармъни също те обиди с нещо, кажи ми и ще й насиня…

— Съгласен.

Ръкувахме се тържествено.

2.

Ускорителните клетки бяха нещо ново, монтираха ги и ги оборудваха, докато почивахме и попълвахме запасите си на Старгейт. Те даваха възможност корабът да се използва максимално близо до теоретичния му к.п.д., като тахионният движител функционираше дори при над двадесет и пет кратно натоварване.

Тейт ме очакваше в отсека с клетките. Останалата част от групата се мотаеше наоколо и бъбреше. Подадох му соята.

— Благодаря. Разбра ли нещо?

— Боя се, че не. Освен, че на флотските пачаври изглежда не им пука, а иначе шоуто е по тяхна инициатива. Може би е поредната тренировка.

Той сръбна малко соя.

— Все тая. За нас и така, и така няма особена разлика. Има да седим в резервоарите като премазани. Господи, как ги мразя тия работи.

— Знам ли. Може флотата скоро да започне да воюва, без да прибягва до услугите на пехотата и въобще в бъдеще да няма нужда от хора като нас за тая цел. А всички ние да се върнем у дома.

— Да, бе.

Санитарят дойде да ми сложи инжекцията.

Изчаках до 19,50 часа и излаях на групата:

— Да вървим. Привържете се и се затворете.

Клетката прилича донякъде на гъвкав скафандър; поне отчасти вътрешната й уредба е доста сходна. Но вместо раницата с животоподдържащата система, тук един шланг води до шлема на скафандъра, а два излизат от петите, и в добавка има още два за облекчаване. При ускоряване скафандрите почти са наблъскани рамо до рамо върху леките койки; да се добереш до клетката си е все едно да си проправиш път в гигантска чиния, пълна с маслинено-сиви спагети.

Когато лампичката в шлема ми показа, че всички бяха облекли скафандрите, натиснах бутона, който затопляше помещението. Не се виждаше нищо, разбира се, но можех да си представя как светлосиният разтвор от етилен гликол и още нещо се пени около нас и ни поглъща. Материята на скафандъра — хладна и суха — се сви и залепна по кожата ми. Знаех, че вътрешното налягане на тялото ми бързо се увеличаваше, за да се изравни с налягането на течността отвън. Тъкмо за това бе необходима инжекцията: да предотврати превръщането на клетките ти в мармалад между дяволския костюм и светлосиньото море отвън. И все пак човек можете да го усети. Когато уредът ми посочи 2 (външно налягане равно на воден стълб, висок две мили), имах чувството, че едновременно се сплесквам и се подувам. В 20,07 часа показанието бе 2,7 и се покачваше постоянно. Когато в 20,10 маневрата започна, вече не усещах разликата. Стори ми се обаче, че стрелката малко потрепна, и се почудих какво ли бе ускорението, та да се отрази върху уреда, макар и едва-едва.

Единственият недостатък на системата бе, че ако някой се случеше извън клетката си, когато „Анивърсъри“ достигнеше ускорение 25 g, от него щеше да остане само голяма купчина ягодов конфитюр. Затова движението на кораба и битката трябва да бъдат направлявани от корабния тактически компютър; той и така върши повечето от работата, но все пак друго си е, когато има човешки надзор.

Следващото малко неудобство е, че ако корабът бъде улучен и повреден и вземе, че се разхерметизира, ти ще се пръснеш като изпусната диня. А ако вътрешното налягане спадне, ще бъдеш размазан до смърт само за една микросекунда.

Декомпресията отнема долу-горе десет минути, плюс още две-три да се откачиш и да се облечеш. Не е възможно да изскочиш веднага от клетката, готов за бой. Докато ние сме затворени в капана си, на борда могат да оперират само четирима души; това е флотският екип по поддръжката. Те носят цялата апаратура на ускорителната камера със себе си и скафандрите им се превръщат в превозни средства, тежки по двайсет тона. Но дори и те трябва да си останат на място, когато корабът маневрира.

Ускорението продължи до 20,38 часа. Светна зелената лампичка и аз натиснах с брадичка копчето за декомпресия.

С Меригей се обличахме навън. Остатъчните пари от компресионната течност малко ме замайваха, леко ми се гадеше.

— Как се случи това? — посочих аз една разлютена морава ивица, която се простираше от дясната й гърда До лявото бедро.

— За втори път ми е — рече тя, докато търкаше ожесточено кожата си. — Първият път — на задника ми; мисля, че скафандърът не е напаснат, има гънки.

— Може да си отслабнала.

— Умник.

След пасването по мярка на скафандрите ни на Старгейт количеството на калориите и на тренировките се съблюдаваха стриктно. Човек не може да използва боен скафандър, ако сензорната му обвивка вътре не е идеално нагодена към тялото — все едно, че си намазан с плажно масло.

Звукът на стенния говорител заглуши последвалата й реплика.

— Внимание, до целия личен състав. Внимание. Целият армейски личен състав от шесто ниво нагоре и целият флотски личен състав от четвърто ниво нагоре да се явят в заседателната зала в 21,30. Внимание…

Повториха съобщението два пъти. Отидох да полегна за няколко минути, докато Меригей си показваше натъртванията, както и всичко останало, на санитаря и на оръжейника. Длъжен съм да отбележа, че не почувствах и капка ревност.

Съвещанието откри комодорът.

— Няма много за казване, освен лоши новини. Преди шест дни тауранският кораб, който ни преследва, изстреля ракета-дрон. Първоначалното й ускорение бе в рамките на осемдесет g.

Той направи пауза.

— След като летя така около едно денонощие, ускорението й изведнъж подскочи на 148 g. Всеобщо ахване.

— Вчера то отново нарастна, на 203 g. Няма нужда да ви обяснявам, че това превишава два пъти ускоряемостта на вражеските дрони, които бяха използвани при последния ни сблъсък. Ние също изстреляхме залп от четири снаряда, които да прехванат вражеския по четирите му най-вероятни траектории. Влязохме в контакт и унищожихме тауранското оръжие на около десет милиона километра оттук.

На практика това бе все едно в съседския двор.

— Единственият окуражителен факт, който узнахме в резултат на този сблъсък, дойде от спектралния анализ на взрива. Не бе по-мощен от онези, които наблюдавахме и преди, което идва да подскаже, че поне напредъкът им в експлозивите не е равен на този при движителите. Или са сметнали, че не е била необходима по-мощна детонация. Това е първата демонстрация на много важен ефект, който досега представляваше интерес само за теоретиците. — Кажи ми, войнико — посочи той Негулеску, — колко време мина, откакто за пръв път се бихме с тауранците, на Алеф?

— Зависи от вашия основен критерий — отговори с готовност тя. — За мен това са около осем месеца, комодор.

— Точно така. Обаче ти си загубила около девет години вследствие на разтягане на времето, докато маневрирахме между отделните колапсарови скокове. Следователно от инженерна гледна точка, тъй като през този период не са ни известни нови сериозни изследвания и разработки по въпроса, вражеският кораб идва от… нашето бъдеще!

Той замълча, за да ни даде време да осмислим казаното.

— С продължаването на войната, тази разлика между субективното и обективното време ще става все по-отчетлива. Но тауранците не могат да противодействат на относителността, тъй че темпоралният ефект ще бъде толкова често в наша полза, колкото и в тяхна. Засега обаче ние сме тези, които са изпаднали в неблагоприятно положение. Когато тауранският кораб ни застигне, предимството му ще се увеличи драстично. Могат просто да ни разстрелят. Налага се да прибегнем до някои хитри тънкости. Когато наближим на петстотин милиона километра от вражеския кораб, всички ще трябва да влязат в клетките си и тогава ще се доверим на логистичния компютър. Той ще ни преведе през поредица от неочаквани промени на курса и скоростта. Ще бъда откровен: ако имат само един дрон в повече от нас, могат лесно да ни довършат. След първия не са изстрелвали друг. Може би задържат стрелбата си — той потри нервно челото си, — или може да са разполагали само с този. В такъв случай са в ръцете ни. Но при всички обстоятелства личният състав трябва да е в състояние да заеме мястото си в клетките десет минути след първото предупреждение от наша страна. На един милиард километра разстояние от вражеския кораб вие трябва да се намирате в готовност до тях. А когато наближим на петстотин милиона, вече ще сте вътре и всички помещения с клетки ще бъдат напълнени и под налягане. Няма да чакаме никого. Това е всичко, което имах да ви кажа. Младши майор?

— Ще говоря с хората си по-късно, комодор. Благодаря.

— Свободни сте.

И никакви простотии от типа на „Майната ви, сър!“ Подобни изпълнения бяха под достойнството на флотата.

Останахме в стойка „мирно“ — всички, с изключение на Стот — докато комодорът не напусна залата. Сетне някакъв флотски пагон отново повтори „Свободно!“ и ние също излязохме. Отидох в общия салон за малко соя, в търсене на компания, а може би и на малко по-подробна информация.

Не чух нищо кой знае какво, освен празни догадки, затова взех Роджърс и отидохме да си легнем. Меригей отново бе изчезнала — надявах се, че бе отишла да изкопчи нещо в повече от Сингх.

3.

Обещаната ни сбирка с участието на младши майора се състоя на следващата сутрин, но той повече или по-малко повтори с характерния си отсечен и монотонен глас думите на комодора с пехотинска терминология. Подчерта, че щом възможностите на тауранската флотилия се бяха повишили, нищо чудно и наземните им сили да ни се противопоставят по-удачно, отколкото миналия път.

Възникна обаче един интересен момент. Преди осем месеца или девет години, ние имахме огромно преимущество: а те комай изобщо не разбираха какво става. След като бяха толкова войнствени в космоса, очаквахме да бъдат като истински хуни и на земята. Но вместо това те на практика се строиха в редичка, за да бъдат изклани. Един от тях бе избягал и вероятно бе обяснил на другарите си какво представлява старомодният близък бой.

Това, разбира се, съвсем не означаваше, че тези сведения непременно бяха стигнали по предназначение, и то точно до тази определена група тауранци, които охраняваха Йод-4. Единственият известен нам начин за свръзка, по-бърз от скоростта на светлината, е лично да отнесеш дадено съобщение, посредством няколко колапсарови скока. Но не съществуваше способ да се разбере колко скока бяха необходими, за да се преодолее разстоянието между Йод-4 и родната планета на тауранците — така че тези тук можеха да се окажат или толкова пасивни като предшествениците си, или пък се бяха обучавали в пехотна тактика през последните близо десет години. Щяхме да установим това едва след пристигането ни на място.

Когато преминахме границата от един милиард километра и трябваше да се пъхнем в клетките, оръжейникът и аз тъкмо помагахме на моя отряд да прегледа бойните си костюми.

Имахме на разположение пет часа време за убиване, преди да се намъкнем в пашкулите си. Изиграх партия шах с Раби и загубих. Сетне Роджърс поведе взвода в бясна аеробика, единствената причина за което навярно бе да отклони мислите на хората от перспективата да лежат полусмачкани в клетките през следващите (поне) четири часа. Най-дългият ни престой в тях досега не бе превишавал и половината от това време.

Десет минути преди да достигнем петстотин милиона километровия предел, ние, командирите на отряди, поехме ръководството и под наше наблюдение всички влязоха в клетките. За осем минути се затворихме, пуснахме течността и се предадохме на милостта или в сигурните ръце на логистичния компютър.

Докато лежах като смазан от невидимата преса, една глупава мисъл облада съзнанието ми и започна да обикаля, подобно на електрически товар в свръхпроводник. Според научния формализъм, воденето на война се разделя на две ясни категории — тактика и логистика. Логистиката се занимава с преместването на войските, изхранването им и с всичко друго, освен с фактическия бой, който вече е въпрос на тактиката. А ето, че сега ние се бием, но нямаме тактически компютър, който да ни води в атака и в отбрана, а вместо това разполагаме с този огромен, свръхефикасен, миролюбив бакалин, наричан — забележете думата — логистичен (за тилово управление и материално-техническо осигуряване) компютър.

Другата половина на съзнанието ми, навярно не дотам угнетена от претоварването, привеждаше довода, че няма никакво значение как си кръстил един компютър, в крайна сметка той представлява купчина кристали от памет, логически чипове, болтове и гайки… Ако го програмираш да бъде Чингиз хан, той ще се превърне в тактически компютър, няма значение, че обичайните му функции са да наблюдава стоковия пазар или да контролира преработката на отпадни води.

Другият вътрешен глас обаче бе неумолим и твърдеше, че по пътя на тази логика и човек представлява само кичур коса, парче кост и известно количество влакнесто месо. Няма значение какъв е — ако го обучиш добре, дори да вземеш и някой монах-зен будист, можеш да го превърнеш в кръвожаден воин.

Тогава какво по дяволите представлявате вие или ние, или аз, питаше втората половина. Кротък специалист по вакуумно заваряване плюс преподавател по физика, грабнат от Закона за военната повинност на елита и препрограмиран в машина за убиване. Виж какво, убивал съм и това ми е харесвало.

Ала то бе хипноза, мотивационно програмиране, спорех аз отново със себе си. Вече не прибягват към него.

И единствената причина, казвах си, поради която спряха да го прилагат, е, че без него ти ще продължиш да убиваш още по-ефикасно. Логично е.

След като заговорихме за логика, първоначалният въпрос бе защо се налага логистичен компютър да върши работата на човека? Или пък… е, хайде, пак се отплеснах.

Зелената светлинка започна да премигва и аз машинално натиснах с брадичката си ключа. Налягането спадна до 1,3 и чак тогава осъзнах, че бяхме живи и че бяхме спечелили първата схватка.

Но бях прав само отчасти.

4.

Тъкмо затягах колана на туниката си, когато пръстенът ми изпищя и се наложи да го вдигна до ухото си, за да мога да чувам. Обаждаше се Роджърс.

— Мандела, върви да провериш хората в отсек 3. Там се е случило нещо; Далтън ги е декомпресирал от пулта за управление.

Отсек 3 — това бе отрядът на Меригей! Втурнах се бос по коридора и пристигнах, тъкмо когато отвориха вратата на компресионната камера отвътре и започнаха да се измъкват навън.

Пръв се появи Бергман. Хванах го за ръката.

— Какво, по дяволите, става, Бергман?

— А? — той се взря в мен, все още замаян, като всеки, който излиза от камерата. — А, ти ли си, Мандела? Не знам. Какво имаш предвид?

Надзърнах зад вратата, без да изпускам ръката му.

— Закъсняхте, бе човече, закъсняхте с декомпресията. Какво се случи?

Той поклати глава, опитвайки се да проясни мислите си.

— Закъсняхме ли? Какво искаш да кажеш? Ъ-ъ-ъ, с колко закъсняхме?

За пръв път погледнах часовника си.

— Не прекалено… — Исусе Христе! — Ъ-ъ-ъ, влязохме в 05,20, нали така?

— Да, мисля, че беше така.

Всред неясните фигури, които си проправяха път между подредените в редици койки и плетеницата от шлангове, все още не се забелязваше Меригей.

— Закъсняхте само с няколко минути… но нали трябваше да бъдем в компресия четири часа, дори по-малко. А сега е 10,50.

— Хм — отново поклати глава той. Пуснах го и се отдръпнах, за да направя място на Щилер и Деми да излязат през вратата.

— Тогава значи всички са закъснели — рече Бергман. — И няма нищо страшно за нас.

— Хм — Non Sequiturs13.

— Добре, добре. Хей, Щилер? Виждал ли си… В камерата отекна вик:

— Санитар! САНИТАР!

Някоя друга, но не Меригей, излизаше навън. Изблъсках я грубо от пътя си, нахълтах през вратата и паднах върху някого, сетне пълзешком се добрах до Струве, помощникът на Меригей, който се бе изправил до една клетка и говореше високо и бързо в пръстена си.

— …и преливане на кръв, за Бога, трябва… Да, Меригей беше тази, която лежеше още в скафандъра си…

— … Далтън ни съобщи…

… и всеки квадратен сантиметър от нея бе покрит с ярка, лъскава кръв…

— … не е могла да излезе от „пашкула“… … започваше като възпалена ивица над ключицата й, продължаваше, минаваше между гърдите й и стигаше до гръдната кост…

–… тогава натиснах…

… и се отваряше в разрез, който ставаше все по-дълбок със спускането си към корема, където свършваше…

— … да, тя още е…

… на няколко сантиметра над пубиса се подаваше обвито в ципа черво…

— …Окей, лявото бедро, разбрах. Мандела… Беше все още жива, сърцето й пулсираше, но окървавената й глава се люлееше отпуснато, присвитите й очи се бяха забелили, а когато издишваше едва-едва, в ъгълчетата на устните й всеки път се появяваха и се разпукваха мехурчета червеникава пяна.

–… татуирано е на лявото й бедро. Мандела! Ела на себе си! Подхвани я отдолу и виж каква кръвна група…

— НУЛЕВА ГРУПА, РЕЗУС ФАКТОР — ОТРИЦАТЕЛЕН. Дявол да го вземе! — Нима не бях виждал тази татуировка десетки хиляди пъти?

Струве препредаде информацията, а аз изведнъж се сетих за пакета за първа помощ на колана си, отворих го и затършувах из него.

Спри кръвотечението — превържи раната — третирай срещу шок, това изискваше инструкцията. Забравих, май имаше още нещо… осигури достъп на въздух. Тя дишаше, ако това са имали предвид. Но как да спреш кръвта или да я превържеш с този малък притискаш бандаж, след като раната е дълга почти метър? Виж, да третирам срещу шок — това можех. Измъкнах зелената ампула, поставих я върху ръката й и натиснах бутона. Сетне внимателно положих стерилизираната страна на бандажа върху излязлото черво, прекарах еластичната ивица под кръста й, нагласих го на минимален натиск и залепих краищата.

— Може ли да се направи още нещо? — попита Струве.

Отдръпнах се назад, чувствах се безпомощен.

— Не знам. Ти какво ще ме посъветваш?

— Аз съм толкова лекар, колкото си и ти. — Беше се загледал във вратата. Сви юмрук и бицепсът му изпъкна. — Къде, по дяволите, се мотаят? Имаш ли в пакета морфин-плекс?

— Да, но някой ми каза, че не бива да го инжектирам при…

— Уилям?

Очите й се отвориха и тя се помъчи да надигне глава. Втурнах се към нея и я подхванах.

— Всичко ще бъде наред, Меригей. Лекарите пристигат.

— Какво… наред? Жадна съм. Вода.

— Не, мила, не бива да пиеш вода. Поне засега. Не и след като трябваше да поеме към хирургията.

— Откъде се взе всичката тази кръв? — попита с тъничък гласец тя, а главата й се люшна назад. — Не изглеждам добре.

— Сигурно е от костюма — побързах да я успокоя аз. — Спомняш ли си онези гънки? Тя поклати глава.

— Костюмът ли? — изведнъж пребледня и повърна малко. — Вода… Уилям, моля те.

Зад гърба ми се чу властен глас:

— Вземи гъба или кърпа, намокрени с вода. Обърнах се и видях доктор Уилямс, придружен от двама души с носилка.

— За начало половин литър феморал — рече той безадресно и внимателно надникна под бандажа. — Изтръгни няколко метра от облекчителния й шланг и го прищипи. Разбери дали не е изпуснала кръв и там.

Един от санитарите мушна десетсантиметрова игла в бедрото на Меригей и започна да й прелива кръв от пластмасова торбичка.

— Съжалявам, че се забавих — каза уморено доктор Уилсън. — Бизнесът ми се разраства. Та какво каза за костюма?

— Тя и преди това имаше две по-леки контузии. Костюмът й не пасва напълно, когато е под налягане се образуват гънки.

Той кимна разсеяно, докато мереше кръвното й.

— Ти, или някой друг давал ли е… — той взе една хартиена кърпа, напоена с вода, — ъ-ъ-ъ, давал ли и е лекарство?

— Една ампула противошок.

Той сгъна надве-натри кърпата и я постави в ръката на Меригей.

— Как й е името?

Осведомих го по въпроса.

— Меригей, не бива да пиеш вода, но можеш да смучеш от това. А сега ще светна силно в окото ти.- Докато надничаше в зеницата й през металната си тръбичка, той попита: — Температура?

Един от санитарите докладва показанията от цифровия дисплей, след което взе проба.

— Има ли вътрешно кръвотечение?

— Да, но слабо.

Той положи леко длан върху пластира.

— Меригей, можеш ли да се извърнеш леко на дясната си страна?

— Да — отвърна вяло тя и се облакъти. — Не, не мога — прибави после и се разплака.

— Чакай, чакай — рече бързо той и побугна хълбока й достатъчно, за да може да види гърба й. — Само една рана — промърмори. — И толкова много кръв.

Натисна два пъти бутона на пръстена си и го приближи до ухото си.

— Има ли някой свободен в стационара?

— Харисън, освен ако не е отишъл на повикване. Влезе някаква жена и в първия момент не можах да я позная — бе бледа и разрошена, а туниката й бе изцапана с кръв. Беше Естел Хармъни. Доктор Уилсън вдигна глава.

— Имаме ли нови клиенти, доктор Хармъни?

— Не — отвърна глухо тя. — Мъжът от аварийното не оцеля след двойната травматична ампутация. Живя само няколко минути. Поддържаме тялото за евентуални трансплантации.

— А останалите?

— Експлозивна декомпрссия — тя въздъхна шумно. -Мога ли с нещо да помогна тук?

— Да, една минутка — и той опита да се свърже отново. — Проклятие. Не знаеш ли къде е Харисън?

— Не… може би е в хирургия „Б“, ако има някакви проблеми, свързани с мъртвия от аварийното.

— Край! — оповести санитарят с торбичката кръв.

— Още половин литър феморал — каза доктор Уилсън. — Естел, ще имаш ли нещо против да смениш единия от санитарите тук, за да подготвим това момиче за операция?

— Не, тъкмо си търсех работа.

— Добре, Хопкинс, върни се в медицинския отсек и донеси оттам количка и литър, не, два литра изотоничен флуорокарбон; от основния спектър. — Той намери неизцапано с кръв място на ръкава си и избърса чело. — Ако намериш Харисън, изпрати го в хирургия „А“ и му кажи да подготви анестезиологичните системи за коремна операция.

— В „А“ ли ще я отнесем?

— Да. Ако не можеш да откриеш Харисън, вземи някой друг — и той посочи с пръст към мен — ей този например, и докарайте пациентката в „А“; ти върви напред и започни веднага предоперационните процедури.

Докторът отвори чантата си и прегледа съдържанието й.

— Можем да започнем процедурите и тук — промърмори той. — Но, не и с параметадон, по дяволите — само той ми е останал! Меригей? Как се чувстваш?

Тя продължаваше да плаче.

— Боли… ме.

— Знам — рече нежно той, после се замисли за миг и се обърна към Естел: — Няма как да разберем колко кръв е изгубила. Може да е кървяла и под налягане. А и в коремната кухина има кръвоизлив. След като още е жива, не мисля, че е изтекло много, докато е била под налягане. Да се надяваме, че все още няма мозъчно увреждане.

Докосна цифровия индикатор, прикрепен към ръката на Меригей.

— Наблюдавай кръвното налягане и ако вземе да пада, сложи й пет кубика васоконстриктор. Той затвори чантата си.

— Имаш ли друг васоконстриктор, освен пневматичната ампула?

Естел провери в чантата си.

— Не, само ампулата за спешни… ъ-ъ-ъ… да, имам и дилатор с управляемо дозиране…

— Окей, ако използваш констриктор и налягането й започне бързо да се повишава…

— Ще й давам по два кубика с дилатора.

— Добре. Това не е най-правилното решение, но… Ако не си прекалено уморена, бих искал сетне да ми асистираш горе.

— Разбира се.

Доктор Уилсън кимна и излезе. Естел започна да изтрива корема на Меригей с гъба, напоена с изопропилов спирт. Миришеше на хладно и чисто.

— Някой давал ли й е противошок?

— Да — отвърнах аз. — Преди около десет минути.

— А, ето защо докторът се безпокоеше — не, ти си постъпил разумно. Ала в противошока се съдържа и малко васоконстриктор. Добавим ли още пет кубика, получава се свръхдоза.

Тя продължи да бърше мълчаливо с гъбата, а погледът й често се стрелкаше към монитора, отчитащ кръвното налягане.

— Уилям? — тя за пръв път даде някакъв знак, че ме познава. — Тази жена… ъ-ъ-ъ, Меригей, беше ли ти любовница? Искам да кажа, постоянна любовница?

— Да.

— Много е хубава.

Удивителна забележка, като се имаше предвид разкъсаното и покрито със спечена кръв тяло на Меригей, както и изплесканото й лице там, където се бях опитал да избърша сълзите и. Предполагам, че само един лекар, или една жена, или една бивша любовница могат да съзрат красотата изпод всичко това.

— Да, хубава е.

Меригей бе спряла да плаче, очите й бяха затворени и смучеше последните капчици влага от хартиената кърпа.

— Може ли да получи още малко вода?

— Добре, но колкото преди. Не повече. Отидох в нишата с шкафчетата да потърся кърпа. Сега, след като изпаренията от компресионната течност се бяха разсеяли, можех вече да помириша въздуха. Вонеше на машинно масло и на изгорял метал, досущ като в железарска работилница. Почудих се дали не бяха пренатоварили климатика. Веднъж се бе случило нещо подобно — когато за пръв път използвахме ускорителните клетки.

Меригей прие водата, без да отваря очи.

— Смятате ли да заживеете заедно, като се върнете на Земята?

— Може би — казах аз, — ако изобщо се върнем на Земята. Предстои ни още една битка.

— Няма да има повече битки — рече категорично тя. — Да не би да не си чул?

— Какво?

— Не знаеш ли, че корабът бе улучен?

— Улучен ли? Тогава как е възможно да сме живи?

— Точно така, улучен — тя отново се зае с почистването на кръвта. — Поразени са четири ускорителни резервоара, а също и оръжейната. На борда не е останал и един боен скафандър… Не можем да се бием по долни гащи.

— Ами спасителните камери… какво стана с хората?

— Няма оцелели. Трийсет души.

— Кои бяха?

— Целият трети взвод. И първо отделение от втори. Ал-Садат, Бусия, Максуел, Негулеску.

— Боже мой!

— Трийсет убити и никой си няма и понятие каква е причината. Не знам, но всеки миг това би могло да ни сполети отново.

— Не е било дрон, така ли?

— Не, прехванахме ги всичките. Ликвидирахме и противниковия кораб. Нищо не се появи на сензорите, само едно Бам! и една трета от кораба отиде по дяволите. Извадихме късмет, че попадението не засегна двигателите или животоподдържащата система.

Почти не я чувах. Пенуърт. Ла Бат, Смитърс. Кристин и Фрида. Всичките — мъртви. Направо се бях вцепенил.

Тя извади от чантата си бръснач и туба с гел.

— Бъди джентълмен и се обърни на другата страна -рече тя. — А, ето, дръж това — тя напои парче марля в спирта и ми го подаде. — Свърши нещо полезно. Избърши лицето й.

Заех се с поставената ми задача и Меригей, без да отваря очи, рече:

— Това е приятно. Какво правиш?

— Правя се на джентълмен. И на полезен също…

— Целият личен състав, внимание, целият личен състав!

В компресионната камера нямаше говорител, но гласът ясно долиташе през вратата на съблекалнята.

— Целият личен състав от шесто ниво нагоре, с изключение на пряко заетите със спешни медицински или ремонтни дейности, да се яви незабавно в общия салон.

— Трябва да отида, Меригей.

Тя не отвърна нищо. Не разбрах дали бе чула съобщението.

— Естел — обърнах се към нея, майната му на джентълменството. — Ти ще…

— Да. Ще ти се обадя веднага, щом има нещо за казване.

— Добре.

— Всичко ще се оправи — ала изражението на лицето й бе мрачно и разтревожено. — Хайде, върви — добави меко тя.

Когато излязох в коридора, по говорителя повтаряха съобщението вече за четвърти път. Във въздуха се носеше някаква непозната миризма, която дори не ми се щеше да идентифицирам.

5.

Бях изминал едва половината път към общия салон, когато осъзнах каква гледка представлявах, затова надникнах в близката съблекалня, която се намираше редом с командирската стая. Заварих там ефрейтор Камеамеа, която енергично решеше косата си.

— Уилям! Какво се е случило с теб?

— Нищо.

Пуснах крана и се погледнах в огледалото. Цялото ми лице и туниката ми бяха изпомацани със засъхнала кръв.

— Меригей пострада, т.е. ефрейтор Потър, скафандърът й… ами, очевидно е имал гънка, ъ-ъ-ъ…

— Мъртва ли е?

— Не, просто е много зле, ще й правят операция…

— Недей с топла вода. Ще остане петно.

— А, добре. — Използвах топлата вода да измия лицето и ръцете си, а със студената изпрах туниката си. — Камерата на твоето отделение е през два отсека от А1, нали?

— Да.

— Видя ли какво се случи?

— Не. Всъщност, да. Но не и когато то се случи. Чак тогава забелязах, че плачеше, едри сълзи се стичаха по бузите и капеха от брадичката й. Тонът й обаче бе равен и овладян. Дърпаше яростно косите си с четката.

— Беше пълна бъркотия.

Пристъпих и сложих ръка върху рамото й.

— НЕ МЕ докосвай! — изгледа ме тя яростно и ме удари с четката през ръката. — Извинявай. Хайде да вървим.

На вратата ме пипна по ръката.

— Уилям… — изгледа ме тя предизвикателно. — Просто се радвам, че не се случи с мен. Разбираш ли? Човек може да гледа на това само по такъв начин.

Разбирах я, но не знаех дали да й вярвам.

— Ще обобщя нещата съвсем накратко — рече комодорът с напрегнат глас, — и то защото знаем съвсем малко. Десет секунди след като унищожихме вражеския кораб, два предмета, два много малки предмета, улучиха „Анивърсъри“ в средата. Тъй като те не бяха засечени на по-ранен етап, а знаем какъв е обсегът на нашата апаратура, става ясно, че те са се движили със скорост, по-голяма от девет десети от скоростта на светлината. Това ще рече, ако трябва да бъда по-точен, че векторът на тяхната скорост, перпендикулярен спрямо курса на „Анивърсъри“, е превишавал девет десети от скоростта на светлината и те са преминали защитните полета. Корабът ни е проектиран да генерира две мощни електромагнитни полета, когато се движи с релативистични скорости, едното с център на около пет хиляди километра от него, а другото на около десет хиляди, като и двете се разполагат успоредно по курса. Тези полета се поддържат чрез т.нар. ефект на „реактивния таран“, като енергията им се събира от междузвездния газ, докато обикаляме насам-натам. Всеки по-едър предмет, който може да представлява някаква заплаха (а това означава достатъчно голям, за да бъде видян със силно увеличаваща лупа) преминава през първото поле и излиза от него с много силен отрицателен заряд по цялата си повърхност. Когато навлезе във второто поле, той се отблъсква от пътя на кораба. Ако предметът е прекалено голям, за да бъде оттласнат по този начин, ние можем да го усетим от по-значително разстояние и да се отклоним от пътя му. Няма нужда да подчертавам дебело, че тауранците са измъдрили страхотно оръжие. Когато „Анивърсъри“ бе улучен, нашата скорост спрямо врага бе такава, че изминавахме дължината на кораба на всяка десет хилядна от секундата. Значи предметите, които са ни ударили, може да са били управляеми, а не просто приблизително насочени. А системата им за управление трябва да е била автономна, след като в момента на попадението вече нямаше жив тауранец. И всичко това — събрано в предмет с размерите на малко речно камъче. Повечето от вас са прекалено млади, за да си спомнят термина „футурошок“. През седемдесетте години на миналия век някои хора почувстваха, че технологичният напредък бе станал изключително бърз и хората, обикновените хора, не можеха да се справят с него; те не бяха в състояние да свикнат с настоящето, преди бъдещето да връхлети върху им. Един мъж на име Тофлер използва словосъчетанието „шок от бъдещето“, за да обрисува това положение.

Комодорът имаше слабост към академичните речи.

— Сега ние се намираме във физическа ситуация, която илюстрира тази научна теза. Резултатът е катастрофа. Трагедия. И, както изяснихме при предишното ни събиране, няма никакъв начин да му се противопоставим. Относителността ни хвърля в капана на противниковото минало; пак тя ги праща срещу нас от нашето бъдеще. Можем само да се надяваме, че следващият път тази ситуация ще се обърне наопаки. Единственият начин да си помогнем в момента е да се опитаме да се завърнем на Старгейт, а сетне и на Земята, където специалистите може и да измислят нещо, някакво противооръжие, след като анализират попаденията и нанесените от тях повреди. Сега можем да атакуваме тауранската входно-изходна планета от космоса и да я унищожим, без да използваме вас, пехотинците. Мисля обаче, че това би била една прекалено рискована акция. Би могло… да ни поразят и да ни свалят с устройството, което вече ни удари днес, или чрез друго, подобно нему, и така ние никога не ще успеем да се върнем на Старгейт с тази, по мое мнение, жизненоважна информация. Можем да изпратим дрон със съобщение, което да съдържа първоначалната ни хипотеза за новото оръжие… но ако той не достигне целта, армията ни ще изостане от тауранците в технологично отношение. Съответно, взехме курс, който ще ни позволи да обиколим Йод-4, при което черната дупка ще ни прикрие, защото ще остане между нас и тауранската база. Ще избягваме контакт с противника и ще гледаме възможно най-бързо да се върнем на Старгейт.

Колкото и да ми се стори невероятно, тук комодорът седна и разтри слепоочията си.

— Всички вие сте най-малкото командири на отделения или на групи. Повечето от вас имат добри бойни атестации. Надявам се, че някои ще останат във войската и след като изтече двегодишният им срок. Онези, които го направят, сигурно ще бъдат произведени лейтенанти и ще получат първата си истинска възможност да командват. Към тези хора искам да се обърна накратко, не като ваш… като един от вашите началници, а просто като старши офицер и съветник. Човек не може да взема командни решения, изхождайки само от тактическата ситуация и да предприема такива бойни действия, които да са в съответствие единствено със задачата да се нанесат значителни щети на противника, при минимум жертви и загуби на собствените ни ресурси и хора. Войните не се печелят чрез поредици от спечелени битки, а вследствие на сложни взаимовръзки между военна победа, икономически натиск, стратегическо маневриране, достъп до чужда информация и политически ходове — намесват се десетки, буквално десетки фактори.

Слушах думите му, но в съзнанието ми витаеше само мисълта за това, че една трета от приятелите ми бяха отишли в небитието едва преди час. А той се бе изправил пред нас да ни чете лекция по военна теория.

— Затова понякога е по-разумно човек да изостави една битка, за да спечели войната. Точно така и ще постъпим. Не ми бе лесно да взема това решение. Всъщност, това бе най-трудното решение в цялата ми кариера на военен. Защото, поне на пръв поглед, то изглежда като проява на страхливост. Логистичният компютър изчисли, че имаме около 62 на сто шанс за успех, ако се опитаме да унищожим базата на противника. За нещастие обаче, ще имаме само 30 процента шанс да оцелеем — след като някои от сценариите, водещи до успех, включват таран на входно-изходната им планета, който трябва да бъде осъществен от „Анивърсъри“ със скоростта на светлината.

Исусе Христе!

— Надявам се на никой от вас да не му се налага да взема в бъдеще такова решение. Когато се върнем на Старгейт, най-вероятно ще бъда изправен пред военен съд и разстрелян като страхливец. Но аз искрено вярвам, че информацията, която може да бъде извлечена чрез анализ на повредите на „Анивърсъри“ е по-важна от разрушаването на тази тауранска база. — Той се изправи. — По-важна от кариерата на един войник.

Трябваше да сподавя напушилия ме смях. Естествено „страхливостта“ нямаше нищо общо с решението му. Той просто не притежаваше нещо тъй примитивно и антивоенно по своята същност, каквото е желанието за живот.

Екипът по поддръжката успя да закърпи огромната пробойна в борда на „Анивърсъри“ и отново да го херметизира. Прекарахме останалата част от деня в почистване на района, без, разбира се, да докосваме онези безценни доказателства, за които комодорът бе готов да жертва кариерата си.

Най-тежкото ни задължение се оказа изхвърлянето на телата. С изключение на онези, чийто костюми бяха експлодирали.

На следващия ден отидох в кабината на Естел, веднага щом свърши дежурството й.

— Няма да ти стане хубаво, ако отидеш да я видиш сега.

Естел посръбваше от питието си, смесица от етилен алкохол, лимонена киселина, вода и капка естер, която наподобяваше аромата на портокалова кора.

— Вън от опасност ли е вече?

— Не и през следващите две седмици. Нека ти обясня. — Тя остави питието си, сплете пръсти и подпря брадицата си върху тях. — При нормални обстоятелства тази рана се лекува сравнително лесно. След като се прелее изгубената кръв, само ще напръскаме с „магически“ прах коремната кухина и ще я зашием отново. И след ден-два ще почне да крета напред-назад. Но съществуват и известни усложнения. До днес никой не е бил раняван по време на престоя си в компресионен костюм. Засега не е изскочило още нищо необичайно. Но през следващите няколко дни искаме внимателно да наблюдаваме реакцията на вътрешностите и. Освен това, много се безпокоим за евентуален перитонит. Знаещ ли какво е перитонит?

— Да. Е, поне бегло.

— Част от червото й е било пробито, докато е била под налягане. Не искахме да прибегнем до обичайната профилактика, защото… ъ-ъ-ъ, перитонеумът й е бил доста замърсен, при това в състояние на компресия. Затова, за по-сигурно, стерилизирахме изцяло коремната кухина и цялата й храносмилателна система надолу от панкреаса. Сетне, естествено, трябваше да подменим цялата й вече умъртвена чревна флора с изкуствено приготвена. Това си е стандартна процедура, но обикновено не се прилага, освен ако уврежданията не са по-сериозни.

— Разбирам.

И от това малко ми се догади. Лекарите изглежда не могат да проумеят, че на повечето от нас не им харесва да си представят себе си като жива торба от кожа, пълна с гадни мръсотии.

— Казаното до тук е достатъчно основание да не я посещаваш няколко дни. Смяната на чревната флора има доста бурен ефект върху храносмилателната система — не е опасна обаче, тъй като Меригей се намира под постоянно наблюдение. Но е изморителна и доста неприятна процедура. Тя би била извън всякаква опасност, ако се намирахме в нормална клинична обстановка. Но ние намаляваме ускорението с 1 — 0,5 g, а нейните вътрешни органи и без това вече доста се пораздрусаха. Би трябвало да знаеш също така, че ако се ускорим внезапно, с повече от 2 g, тя ще умре.

— Но… ние ще трябва да надхвърлим 2 g при подхождането! Какво…

— Знам, знам. Но това ще стане след около две седмици. Да се надяваме, че дотогава ще се възстанови. Уилям, трябва да приемеш фактите. Истинско чудо е, че оцеля след операцията. Съществува реална възможност да не успее да се върне на Земята. Тъжно е, разбира се; за теб тя е от особена важност. Но ние се сблъскахме с толкова много смърт… човек трябва да започне да свиква, да се примирява с действителността.

Отпих голяма глътка от питието си, същото като нейното, но без лимонена киселина.

— Като че ли ставаш доста коравосърдечна.

— Може би… Не. Просто съм реалистка. Имам чувството, че ни предстои още много смърт и мъка.

— Не и на мен. Щом стигнем на Старгейт, се уволнявам.

— Не бъди толкова сигурен — старият, познат довод. — Тези палячовци, които ни мобилизираха за две години, са в състояние с лекота да удължат службата ни на четири или…

— Или на шест или на двайсет, или до живот. Но няма да го направят. Ще последват бунтове.

— Не знам. Щом могат да ни програмират да убиваме, без да се замисляме, значи могат да ни заставят да вършим каквото и да е друго. Например, да останем доброволно на свръхсрочна служба в армията. Е, това вече бе една смразяваща мисъл. По-късно се опитахме да се любим, но и двамата бяхме прекалено обсебени от дертовете си.

За пръв път отидох да видя Меригей след около седмица. Бе бледа, отслабнала и изглеждате доста объркана. Доктор Уилсън ме увери, че се дължало на лекарствата; нямали никакви доказателства за умствено увреждане.

Беше още на на системи. Започнах да се тревожа.

Състоянието й се подобряваше с всеки изминат ден, но ако останеше в леглото при спускането в черната дупка, нямате да има никакъв шанс да оцелее. Ни доктор Уилсън, ни Естел можеха да ме обнадеждят; твърдяха, че всичко зависело от съпротивителните сили на Меригей.

В деня преди скока в черната дупка я преместиха от леглото в ускорителната клетка на Естел в лазарета. Беше в съзнание и приемаше храна през устата, но все още не можеше да се движи сама, не и при 0,5 –1 g. Отидох да я видя.

— Чу ли за промяната в курса? Трябвала минем през Алеф-9, за да се върнем на Тет-38. Още четири месеца на тази бракма. Но, като се върнем на Земята, ще получим заплата за бойни действия за шест месеца.

— Това е хубаво.

— Ох, само си помисли за страхотните неща, които…

— Уилям.

Оставих тази тема. Не умеех да лъжа.

— Не се опитвай да ме развеселиш. Разкажи ми за вакуумното заваряване, за детството си, за каквото и да е. Само не ме будалкай, че ще се върнем на Земята.

И тя обърна лице към стената.

— Една сутрин, когато смятаха, че спя, чух докторите да се разправят в коридора. Но думите им само потвърдиха онова, за което се досетих сама, докато ги гледах как се мотаят с тъжните си физиономии край мен. И така, роден си в Ню Мексико през 1975-та. Сетне какво? Остана ли в Ню Мексико? Беше ли отличник в училище? Имаше ли приятели или бе прекалено умен, като мен? На колко години беше, когато се чука за първи път?

Поговорихме на тази тема, макар и с известно неудобство. Докато си бъбрехме, ми хрумна една идея и след като си тръгнах от Меригей, отидох направо при доктор Уилсън.

— Смятаме, че шансовете й са петдесет на петдесет, но това е само приблизително. Нито една публикация на тази тема не е в нейна полза.

— Но е очевидно, че шансовете й да оцелее ще се увеличат, при условие че е подложена на по-ниско натоварване.

— Разбира се. Комодорът възнамерява да проведе възможно най-меко маневрата, но това все още означава 4 или 5 g. А на нея дори и три ще й дойдат много; всъщност, няма как да разберем какво я очаква, преди всичко да е приключило.

Кимнах нетърпеливо.

— Да, но мисля, че има начин да я подложим на по-малко натоварване, отколкото останалите.

— Ако си открил противоускорителен екран — рече усмихнат той, — побързай и го патентовай. Можеш да продадеш патента за сума ти…

— Не, Док, тази идея няма приложение при нормални условия; нашите клетки функционират по-удачно, пък и са създадени на същия принцип.

— Добре де, обясни ми.

— Поставяме Меригей в клетка, която напълваме…

— Чакай, чакай. В никакъв случай. На първо място причината за станалото е лошо паснат костюм. А този път тя ще трябва да използва чужд.

— Знам, Док, нека да ти обясня. Няма нужда да й приляга съвсем точно, стига животоподдържащите системи да работят. Клетката няма да бъде под налягане отвътре; няма да е нужно, защото тя няма да е подложена на всичките тези хиляди килограми на квадратен сантиметър налягане, както ние отвън.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Това е просто адаптация на… нали си изучавал физика?

— Малко, в медицинския. Беше най-омразната ми дисциплина след латинския.

— Спомняш ли си принципа на равностойността?

— Помня, че имаше нещо, което се наричаше така. Нещо, свързано с относителността, нали?

— Аха. Няма никаква разлика дали се намираш в гравитационно поле или в ускорителна рамка… това означава, че, когато „Анивърсъри“ се ускори с 5 g, ефектът върху нас е същият, както ако си седим на повърхността на голяма планета с 5 g гравитация.

— Вижда ми се очевидно.

— Отлично. Никакъв експеримент, извършен на кораба, не може да ти докаже, че има някаква съществена разлика. Все едно е дали се ускоряваш или се намираш на голяма планета.

— Можеш да изключиш двигателите, ако…

— Или да погледнеш навън, така е; имах предвид отделен, проведен във физична лаборатория експеримент.

— Да предположим. Приемам. И какво?

— Нали знаеш закона на Архимед?

— Разбира се, историята с фалшивата корона — е, това е нещото, което винаги ме е вбесявало във физиката, че правят голям въпрос от очевидни работи, а когато се стигне до трудни…

— Според закона на Архимед, когато потопиш нещо в течност, то ще бъде изтласкано със сила, равна на масата на изместената течност.

— Звучи разумно.

— И това важи, независимо при каква гравитация или ускорение се намираш. В кораб, който се ускорява с 5 g, изместената вода, ако това действително обикновено е вода, тежи пет пъти повече, отколкото при 1 g.

— Разбира се.

— Но ако поставиш някого в състояние на безтегловност в басейн, пълен с течност, той ще си остане в безтегловност и когато корабът се ускори с 5 g.

— Чакай, чакай, синко. Идеята ти ме гепи, но тя едва ли ще свърши работа.

— Защо? — Изкушавах се да му кажа да си гледа хапчетата и стетоскопите и да остави физиката на мен, но за щастие се удържах.

— Какво става, ако изпуснеш гаечен ключ в подводница?

— Подводница ли?

— Точно така. Законът на Архимед важи и за нея…

— Ох! Прав си. Господи, не ми дойде на ума.

— Ключът пада на пода, сякаш подводницата не е в безтегловност.

Той се зазяпа в нищото, почуквайки с молив върху писалището.

— Това, което предлагаш, е сходно с начина, по който на Земята лекуваме пациенти с тежки кожни увреждания, например от изгаряне. Но в ускорителните клетки вътрешните органи нямат опора, тъй, че Меригей не би могла…

Изправих се.

— Съжалявам, че ти изгубих…

— Почакай малко, една минутка. Можем да използваме отчасти идеята ти.

— Как?

— Още не съм го доизмислил. Начинът, по който си служим с клетките, е, разбира се, неприложим за Меригей.

Дори не ми се искате да мисля за това. Необходимо с солидно предварително хипнотизиране, за да легнеш там, да приемеш оксидиран флуоровъглерод през всеки от естествените си отвори, както и през един изкуствен. Попипах клапата, имплантирана над бедрената ми кост.

— Да, очевидно е, че тя ще бъде разкъсана — чакай… ти имаше предвид, че ниското налягане…

— Именно. Не са ни нужни хиляди атмосфери, за да я защитим при пряко ускорение от 5 g; ние няма да маневрираме допълнително и да променяме ускорението. Ще се обадя на поддръжката. Отивай в камерата на вашето отделение; нея ще използваме. Далтън ще дойде направо там.

Пет минути преди да навлезем в полето на черната дупка, започнах процедурата по напълването. Аз и Меригей бяхме единствени в клетките. Моето присъствие всъщност не бе толкова важно, след като пълненето и изпразването можеха да се управляват от централния пулт. Но по-безопасно бе да се дублира системата, а и аз исках да бъда там.

Не бе чак толкова зле, беше както при нормалната практика; изобщо липсваха усещанията за смачкване и подуване. Човек изведнъж бива обзет от миришещото на пластмаса вещество (все не можеш да усетиш първите мигове, когато то нахлува и измества въздуха от белите ти дробове), сетне — леко ускорение и отново дишаш въздух, в очакване клетката да се отвори; после се разкачваш, отключващ и излизаш.

Клетката на Меригсй бе празна. Отидох до нея и видях кръвта.

— Направила е кръвоизлив.

Тонът на доктор Уилсън прозвуча погребално. Обърнах се, очите ми още пареха, и го видях, облегнат на вратата към съблекалнята. Невероятно, но той широко се усмихваше.

— Което се и очакваше. Доктор Хармъни се зае с това. Всичко ще бъде наред.

6.

След седмица Меригей вече вървеше, след две бе приета обратно в „братството“, а след шест беше обявено, че е излекувана напълно.

Десет дълги месеца в космоса и през пялото време — военно дело. Армия, армия и пак армия. Гимнастика, безсмислени отработвания на детайли, задължителни лекции — дори се чу приказка, че щели да възстановят първоначалната схема кой с кого да спи, но не го сториха, навярно се бояха от бунт. Смяната на партньора нямаше да бъде приета от онези от нас, които бяха оформили повече или по-малко постоянни двойки.

Всичките тези глупотевини и поддържането на строгата военна дисциплина ме тревожеха. Най-вече се боях да не би да ни попречат на уволнението. Меригей казваше, че съм бил станал параноик; те правели всичко това, защото нямало друг начин да опазят вътрешния ред в продължение на десет месеца.

Повечето разговори, освен обичайните ругатни по адрес на военната институция, се въртяха около това колко се бе променила Земята и какво ще вършим, след като се уволним. Щяхме да бъдем относително богати: полагаше ни се заплата за двайсет и шест години наведнъж. Плюс капитализираните лихви; петстотинте долара, които получавахме за първия си месец в армията, бяха станали вече повече от 1500.

Пристигнахме на Старгейт към края на 2023-та, датирано по Гринуич.

През тези почти седемнайсет години, през които участвахме в кампанията Йод-4, базата се бе разрастнала учудващо много. Представляваше сграда с размера на лунния Тихо-сити, в която се помещаваха почти десет хиляди души. В рейдовете срещу тауранските входно-изходни планети участваха седемдесет и осем крейсера с размерите на „Анивърсъри“, че дори и по-големи. Други десет охраняваха самата Старгейт, а два се въртяха на орбита, в очакване на своята пехота и екипажите си. Корабът „Земна надежда II“ се бе върнал от битка и изчакваше пристигането на още някой крейсер, за да потегли в обратна посока.

Бяха загубили две трети от екипажа си и икономически не бе оправдано да се праща цял крейсер до Земята само с трийсет и девет души на борда. Трийсет и девет бъдещи цивилни.

Отлетяхме до планетата с два разузнавателни катера.

Генерал Ботсфорд (който беше майор, когато го видяхме за пръв път на Харон, а тогава там имаше само две бараки и двайсет и четири гроба) ни прие в елегантно обзаведена зала за събрания. Крачеше напред-назад в дъното й пред огромен холографски куб за планиране на бойните действия. Едва разчитах надписите и истински се учудих, когато видях колко отдалечена бе Йод-4, но, разбира се, разстоянията нямат особено значение при колапсаровите скокове. Щеше да ни е необходимо десет пъти повече време да стигнем до Алфа Кентавър, която на практика бе в съседния двор, но не бе колапсар.

— Знаете — започна той прекалено високо, а сетне сниши гласа си, — че можем да ви разпределим в други части и отново да ви изпратим на бой. Законът за военната повинност на елита е променен, времетраенето на службата е продължено на пет, вместо на две години. Няма да го сторим, но — по дяволите! — не виждам причина, заради която някои от вас не искат да останат в армията. Още две годинки и капитализираната лихва ще ви направи богати за цял живот. Разбирам, претърпели сте тежки загуби… но това е неизбежно; вие бяхте първите. Условията вече ще бъдат значително по-леки. Бойните скафандри бяха усъвършенствани, знаем повече за тактиката на тауранците, оръжията ни станаха по-ефикасни… Няма защо да се боите.

Той седна пред нашата маса и се загледа по дължината й, без да вижда никого.

— Моите собствени спомени за участието ми във военни действия датират от повече от половин век. За мен те са ободряващи, укрепващи. Може би съм по-различен от всички вас.

Или пък имаш много избирателна памет, помислих си аз.

— Това обаче няма никакво значение. Искам да ви предложа алтернатива, която изключва преките бойни действия. Не ни достигат квалифицирани инструктори. Може дори да се каже, че изобщо липсват — защото, в идеалния случай, армията би желала всичките й инструктори в бойните изкуства да са ветерани от битките. Вие бяхте обучени от ветерани от Виетнам и Синай, най-младите от които бяха прехвърлили четирийсетте, когато напуснахте Земята. Преди двайсет и шест години. Ето защо се нуждаем от вас и сме готови да платим. На всеки, който се съгласи да се заеме с обучение на кадрите, армията предлага лейтенантско знание. Това може да стане на Земята и на Луната — при двойно заплащане, на Харон — при тройно, или тук — на Старгейт, при четворно заплащане. Освен това, не е необходимо да вземате решението си още сега. Всички вие ще се отправите на безплатно пътуване до Земята — завиждам ви. Аз самият не съм се връщал от двайсет години и навярно никога няма да се завърна — докато вие отново ще се почувствате цивилни. Ако не ви се хареса, просто влизате в която и да е сграда на UNEF и излизате от там като офицери. С назначение по избор. Някои от вас се подсмиват. Мисля, че не бива да избързвате с преценките си. Земята не е такава, каквато беше, когато заминахте.

Той извади от туниката си малка картичка и я погледна, полуусмихнат.

— Повечето от вас имат на сметките си по четиристотин хиляди долара — натрупани от заплати и лихви. Но Земята е на военни релси и, естествено, жителите й издържат войната с парите от данъците си. Вашите доходи ви поставят в таблицата на 92-процентовия данък. Остатъкът от трийсет и две хиляди долара може да ви стигне за около три години, ако сте пестеливи. В крайна сметка ще се наложи да потърсите работа, а вие имате професия, за която притежавате уникални умения. Нямате и кой знае какъв избор — населението на Земята е над девет милиарда, пет или шест от тях са безработни. А вашето образование е остаряло с двайсет и шест години. Имайте предвид също така, че приятелите и любимите ви отпреди две години ще бъдат с по двайсет и шест години по-възрастни от вас. Мисля, че ще попаднете в един много самотен свят. Но за да научите повече за него, ще ви предам в ръцете на сержант Сири, който току-що пристигна от Земята. Сержант?

— Благодаря ви, господин генерал.

Сякаш нещо не бе наред с кожата и лицето на тоя Сири; изведнъж разбрах, че беше напудрен и с начервени устни. Ноктите му бяха полирани и имаха бадемовидна форма.

— Не знам откъде да започна — прехапа той горната си устна и след като ни погледна, се намръщи: — Нещата толкова са се променили, откакто бях дете. Сега съм на двайсет и три години, тъй че, когато вие сте заминавали за Алеф, дори не съм бил роден… Е, като за начало искам да ви попитам колко от вас са хомосексуалисти? — Никой. — Това изобщо не ме учудва. Аз обаче съм — без майтап? — както и около една трета от населението на Европа и Северна Америка. В Индия и Близкия изток бройката е дори още по-внушителна. По-малко са хомосексуалистите в Южна Америка и в Китай. Повечето правителства насърчават хомосексуализма — ООН официално е неутрална — поощряват го най-вече, защото той е един от сигурните начини за намаляване на раждаемостта.

Това ми се видя само като благовиден предлог. В армията ти вземат проба от спермата, замразяват я и сетне ти правят васектомия. Напълно надеждно.

Още докато учех, мнозина от хомосексуалистите в студентското градче използваха същия довод. Може и да са имали основание. Бях очаквал населението на Земята да е много повече от девет милиарда.

— Когато ми казаха на Земята, че ще говоря пред вас, направих известно проучване, главно попрочетох стари списания и информационни записи. Много от нещата, за които сте имали опасения, изобщо не са се случили. Гладът например. Дори и без да използваме цялата обработваема земя и моретата, успяваме да изхраним всички и можем да поемем двойно по-голямо население. Това се дължи на хранителните технологии и на справедливото разпределение на калориите — когато вие сте напускали Земята, милиони хора бавно са умирали от глад. Безпокоели сте се и от престъпността. Прочетох, че човек не можел да се разхожда по улиците на Ню Йорк, Лондон или Хонконг без охрана. Но тъй като всички сега са по-образовани и грижата за човека е нарастнала, успехите на психометрията ни позволяват да забележим потенциалния престъпник още на шестгодишна възраст и да го подложим на коригираща терапия. В резултат на което от двайсет години насам сериозната престъпност е в упадък. Навярно в момента се извършват по-малко тежки престъпления в целия свят, отколкото са ставали по ваше време в един голям…

— Всичко това е прекрасно — намеси се грубо генералът, намеквайки, че изобщо не бе така, — но то не съвпада напълно със слуховете, които достигнаха до мен. Какво наричате „тежки престъпления“? Ами останалите?

— О, това са убийства, грабежи, изнасилвания; тежките престъпления срещу личността рязко са намалели. Престъпленията срещу собствеността — дребни кражби, вандализъм, незаконно жителство — всички те продължават да съ…

— Какво, по дяволите, означава „незаконно жителство“?

Сержант Сири се поколеба и сетне рече превзето:

— Човек няма правото да лишава другите от жизнено пространство, като незаконно придобива собственост.

Александров вдигна ръка.

— Да не би да искате да кажете, че вече не съществуват такива понятия като частна собственост?

— Разбира се, че съществува частна собственост… Аз самият притежавах собствена стая, преди да ме мобилизират. — Кой знае защо тази тема го посмути. Носи табута? — Но има известни ограничения.

Обади се Лутули:

— Как постъпвате с престъпниците? Имам предвид с извършилите тежки престъпления. Още ли промиват мозъците на убийците?

Сержантът почувства видимо облекчение от смяната на темата.

— О, не. Това се смята за твърде примитивно. Варварщина. Имплантираме им чрез матрица самосъзнанието на нова, здрава личност и обществото ги приема без предразсъдъци. Много удачен способ.

— Има ли арести, затвори? — попита Юкава.

— Предполагам, че един център за корекции може да бъде назован арест. Докато не бъдат излекувани и пуснати, хората биват задържани там против волята им. Но може да се каже, че причината да попаднат там е именно деформация на волята им.

Нямах намерение да заживея като престъпник, затова го запитах за онова, което ме безпокоеше най-силно:

— Генералът каза, че повече от половината население живее от помощи за безработни; и че нямало да можем да си намерим работа.

— Не знам това понятие — „помощи за безработни“. Разбирам, че имате предвид субсидираната от правителството безработица. Вярно е, правителството се грижи за повече от половината от нас — никога нямаше да си намеря работа, ако не бях мобилизиран. Бях композитор. Не разбирате ли, че хроничната безработица има две страни? Светът и войната могат да бъдат обезпечени безпроблемно от милиард, най-много два милиарда души. Това не означава, че останалите трябва да седят със скръстени ръце. Всеки гражданин има правото на осемнайсет години безплатно образование, четиринайсет от тях са задължителни. Това, както и свободата да не бъдеш зает постоянно с препитанието си, са причината за процъфтяването на науката и творчеството в мащаби, непознати в човешката история — днес има повече художници и писатели, отколкото са живели през двете хиляди години от християнската епоха! И техните произведения достигат до най-широката и образована публика, която някога е съществувала.

Това бе нещо, върху което си заслужаваше човек да се позамисли. Раби вдигна ръка.

— Създали ли сте вече някой Шекспир? Или Микеланджело? Количеството още не е всичко.

Сири махна провисналия кичур коса от очите си с подчертано женствен жест.

— Въпросът ви не е коректен. Само бъдещите поколения могат да правят сравнения от подобен род.

— Сержант, докато говорехме одеве — рече генералът, — не казахте ли, че живеете в огромни, подобни на кошери здания, и че никой не може да остане извън града?

— Ами да, сър, вярно е. Никой не може да живее на потенциално обработваема земя. А там, където живея, тоест където живях — в Градския комплекс Атланта, имах на практика седем милиона съседи в една-единствена сграда — не сме се чувствали обаче натясно. А и когато си поиска, човек може да слезе с асансьора и да се разходи из полето, да отиде пеш до морето… Това е нещо, за което трябва да бъдете подготвени. Повечето градове вече не приличат на онези случайно възникнали агломерации от сгради, каквито бяха някога. Повечето от тях бяха изгорени до основи по време на гладните бунтове през 2004-та, малко преди ООН да оглави производството и разпределението на благата. Специалистите по градоустройство ги възстановиха в нов, по-функпионален и модерен вид. Например Париж и Лондон трябваше да бъдат построени из основи. Както и повечето столици по света, макар Вашингтон да оцеля. Но сега той е само една китка от паметници и административни сгради; среда за местообитание на почти всички негови жители са околните комплекси — Рестън, Фредерик, Колумбия.

Сетне Сири спомена някои градове и градчета — всички искаха да научат нещичко за родния си кът — и, в общи линии, картината не изглеждаше чак толкова мрачна колкото бяхме очаквали.

В отговор на един груб въпрос Сири отвърна, че употребявал козметика не защото бил хомосексуалист; всички се носели така. Реших да си остана индивидуалист и да нося само собственото си лице.

Събрахме се с оцелелите членове от екипажа на „Земна надежда II“ и поехме с този крайсер към Земята, докато специалистите останаха да анализират повредите на „Анивърсъри“. Комодорът щеше да бъде разпитан, но, доколкото узнахме, май нямаше да го съдят.

Дисциплината по пътя към дома бе доста охлабена. За седемте месеца прочетох трийсет книги, научих се да играя „го“, прочетох на желаещите курс по елементарна физика въз основа на остарелите си научни познания и се привързах още повече към Меригей.

7.

Не бях се замислял много за това, но на Земята естествено се оказахме знаменитости. В Кейп14 Генералният секретар ни приветства лично; беше много възрастен, слабичък чернокож на име Якубу Оюкву. Присъстваха стотици хиляди, може би милиони зрители, струпани непосредствено до пистата за приземяване.

Генсекът се обърна с реч към множеството и към новинарите, сетне офицерите от „Земна надежда II“ си изпяха познатата песен, докато ние малко или много търпеливо стояхме в тропическата жега.

Отлетяхме за Джаксънвил с голям вертолет — там се намираше най-близкото международно летище. Самият град бил построен наново долу-горе така, както ни бе обяснил Сири. Човек не можеше да не бъде впечатлен.

Първото, което видяхме, бе самотна сива планина, леко неправилен конус, който се появи над хоризонта и бавно наедряваше. Градът бе разположен в средата на сякаш безбрежната шарена черга от засети поля; в него се вливаха десетки пътища и железопътни линии. Окото виждаше тези пътища — изящни бели нишки, върху които машините пъплеха като ситни бръмбарчета, но мозъкът отказваше да съчетае визуалната информация с представата за нещо с такива размери. Прекалено внушителен бе целият този комплекс.

Приближавахме все по-близо и по-близо — от възходящите въздушни потоци вертолетът се друсаше — докато най-сетне сградата сякаш се превърна в светлосива стена, която се простираше докъдето стигаше погледът. Приближихме още и вече можехме да различим ясно точиците, които представляваха хора; една от тях бе на някакъв балкон и може би ни махаше.

— Не можем да се приближим повече — съобщи пилотът по вътрешната уредба, — без да се включим в насочващата система на града, която ще ни прихване и ще ни застави да кацнем на покрива. А летището е на север.

Завихме и се отдалечихме през сянката, която хвърляше градът.

Летището не ни учуди особено. Беше по-голямо от всички, които съм виждал преди, но традиционно като проект: с централен терминал като главина на колело и с монорелси, дълги близо километър, които водеха към по-малки терминали, където се товареха и разтоварваха самолетите. Прескочихме всички терминали, кацнахме до един стратосферен лайнер на „Суисеър“ и отидохме пеша от вертолета до самолета. Пътят ни бе отцепен, а радостното множество ни аплодираше. След като шест милиона души разчитаха на социални помощи, предполагам, че не е много трудно да се организират тълпи от посрещачи за подобни случаи.

Боях се, че щеше да ни се наложи да изслушаме още речи, но вместо това поехме в редица право към самолета. Докато множеството се разпръскваше, стюарди и стюардеси разнесоха сандвичи и напитки. Няма думи, с които да се опише вкуса на сандвич с пиле и салата, полети с една студена бира, след като две години си дъвкал рециклирани лайна.

Господин Оюкву ни обясни, че отиваме в Женева, в сградата на Обединените нации, където същата вечер ще бъдем чествани от Общото събрание. По-скоро ще ни покажат на Общото събрание, помислих си аз. Каза ни също, че там повечето от нас щели да бъдат посрещнати от свои родственици.

Издигнахме се над Атлантика, водите му ми се сториха неестествено зелени. Любопитен бях да узная причината, дори се канех да попитам стюардесата, но после се досетих. Това бе ферма. Четири големи сала (трябва да бяха огромни, но нямах представа на каква височина се издигаха) се движеха в бавен тандем през зелената повърхност, като всеки от тях оставяше зад себе си синьо-черни откоси, които бавно избледняваха. Преди да кацнем ме осведомиха, че събирали някакво тропическо водорасло, отглеждано за фураж.

Целият град Женева се бе вместил в една-единствена сграда, подобно на Джаксънвил, ала ми се стори по-малък, може би поради естествените планини, които го заобикаляха. Бе покрит със сняг, който изглеждаше мек и красив.

Повървяхме минута под снежната вихрушка — чудесно е да не си постоянно на „стайна температура“! — и се прехвърлихме в един вертолет, който ни изкачи до покрива на сградата; сетне се спуснахме с лифт, прекосихме движещ се тротоар, сетне взехме друг елеватор, преминахме по широк неподвижен коридор и стигнахме до „Трансщрасе“ 218Б, стая 45 — това бе мястото, указано на адресната картичка, която ми бяха дали. Вдигнах ръка да натисна звънеца на вратата; донякъде се страхувах.

Вече бях свикнал с мисълта, че баща ми бе починал — войската любезно ни бе предоставила някои сведения от подобно естество на Старгейт — и това не ме безпокоеше толкова, колкото перспективата да се видя с майка си, станала изведнъж на осемдесет и четири години. Едва не се върнах да потърся някой бар, където да притъпя чувствата си, но се взех в ръце и позвъних.

Вратата бързо се отвори. Беше остаряла, но не бе много по-различна, само с няколко нови бръчки и бяла, вместо посивяла коса. Гледахме се няколко мига, сетне се прегърнахме. Почувствах се щастлив да я видя отново и я прегърнах с облекчение.

Тя взе наметката ми и ме отведе във всекидневната на апартамента, където ме очакваше истински шок: там стоеше баща ми, усмихнат, но сериозен, с вечната си лула в ръка. Изпитах моментен гняв към войската, задето ме бяха заблудили, но сетне осъзнах, че това не можеше да е баща ми — защото изглеждаше така, както го помнех от детството си.

— Майкъл? Майк? Той се засмя.

— Че кой друг, Уили?

Братчето ми, някога хлапе, а сега — на средна възраст. Не бях го виждал от деветдесет и трета, когато заминах за колежа. Тогава бе на шестнайсет; две години по-късно UNEF го изпрати на Луната.

— Писна ли ти на Луната? — попитах го аз, докато се ръкувахме.

— А? Не, Уили, връщам се и прекарвам всяка година по месец-два на „голямата земя“. Вече не е така, както беше преди.

Когато ни мобилизираха за първи път се знаеше, че човек можеше да разчита само на едно обратно пътуване. Горивото струваше прекалено скъпо и нямаше как да се организират редовни полети.

Тримата седнахме около една мраморна масичка и мама ни остави да изпушим по една „трева“.

— Всичко се е променило толкова — рекох, преди да са ме заразпитвали за войната. — Разкажете ми как сте. Брат ми плесна с ръце и се ухили.

— Прекалено сложна задача ми поставяш. Разполагаш ли с няколко седмици?

Той очевидно изпитваше затруднение при избора си на поведение спрямо мен. Какво бях аз за него — племенник или нещо подобно? Очевидно вече не бях по-възрастният му брат.

— Намерил си кого да питаш — възкликна мама. — Лунарите говорят за Земята така, както девствениците — за секса.

— Но, мамо…

— С ентусиазъм и с невежество. Палнах цигарата и дръпнах дълбоко. Беше странно сладникава.

— Селенитите прекарват на Земята по няколко седмици годишно и използват половината от времето си да ни дават акъл как да се справяме с проблемите си.

— Може и така да е. Но през останалата половина от времето наблюдаваме. Обективно.

— А, ето ти го сега и Майкъл с неговия „обективен“ коментар.

Тя се облегна назад и му се усмихна.

— Мамо, знаеш, че… о, по дяволите, нека оставим това. Уили има цял живот пред себе си, за да разбере как стоят нещата. — Той дръпна от цигарата си и аз забелязах, че не гълташе дима. — Разкажи ни за войната, човече. Разбрах, че си бил в отряда, който наистина се е сражавал с тауранците. Лице срещу лице.

— Аха. Нищо особено.

— Така, така — рече Майк. — Чух, че били бъзльовци.

— Не е съвсем… вярно — поклатих глава, за да ми се прочистят мислите. Марихуаната ме правеше сънлив и ме замайваше. — По-скоро като че ли идеята за близък бой не им допадна. Приличаше повече на панаирджийско стрелбище. Те се строиха и ние ги разстреляхме.

— Как така? — попита мама. — В новините съобщиха, че сте загубили деветнайсет души.

— Нима са заявили, че деветнайсет от нас са били убити? Това не е вярно.

— Не си спомням точно.

— Е, ние наистина загубихме деветнайсет души, но само четирима от тях бяха убити. Това бе в началния стадий на битката, преди да проучим отбраната им. — Реших да не им разказвам как умря Ху. Бе прекалено комплицирано. — От останалите петнайсет единият бе улучен от наш лазер. Загуби ръката си, но оживя. Всички останали… те полудяха.

— Защо… да не би в резултат на някакво тауранско оръжие? — попита Майк.

— Тауранците нямат нищо общо с това. Виновна е армията. Бяха ни програмирали да убиваме всичко, което се движи, след като сержантът задейства хипнотичния транс с няколко ключови думи. Когато хората излязоха от психозата, те не можаха да преодолеят спомена за случилото се. Не искаха да се примирят с ролята на касапи, която им бе отредена.

Разтърсих няколко пъти глава. Наркотикът вече наистина ме хващаше.

— Вижте какво, много съжалявам — изправих се на крака с известно усилие. — Не съм си лягал от двайсет и…

— Разбира се, Уилям.

Мама ме хвана под ръка и ме отведе в спалнята, като ми обеща да ме събуди преди вечерните празненства. Леглото бе неприлично удобно, но аз бях в състояние да заспя и върху някой пън.

Умора, наркотик и прекалено напрегнат ден: наложи се мама да ме събуди, като напръска лицето ми със студена вода. Отведе ме до един гардероб и ми даде две премени, които изглеждаха достатъчно официални за случая. Спрях се на тухлено-червената — светлосинята ми се стори прекалено контешка. Взех си душ, избръснах се и отказах да си сложа козметика (Майк се бе разкрасил като кукла и ми предложи помощта си). Въоръжих се с инструкция от половин страничка — как да стигна до Общото събрание — и тръгнах.

По пътя се губих на два пъти, но на всяко коридорно кръстовище се намираха малки компютри, които указваха посоките на четиринайсет езика.

Мъжкото облекло (доколкото това ме засягаше), се бе ориентирало към миналото. От кръста нагоре не бе никак зле — прилепнала блуза-поло и къса пелерина; надолу обаче следваше широк, лъскав, нефункционален колан, на който висеше малка, украсена с бижута кама, годна може би само за отваряне на писма; панталоните се диплеха на широки плисета, а маншетите им се пъхаха в лъскави ботуши, които стигаха почти до коленете — изработени от изкуствена материя и с високи токове. Дайте ми украсена с перо шапка и Шекспир веднага щеше да ме вземе в трупата си.

Жените изглеждаха далеч по-добре. Срещнах се с Меригей пред залата на Общото събрание.

— Имам чувството, че съм съвсем гола, Уилям.

— Но изглеждаш чудесно. Какво да се прави, такава е модата.

Повечето от младите жени, които срещнах, бяха накипрени подобно на нея: носеха обикновена дълга риза с големи правоъгълни „прозорци“, изрязани от двете страни, от под мишниците до долу, а подгъвът свършваше там, където започваше въображението. За да се запази известно целомъдрие, тези премени изискваха сдържаност на движенията и доста упование в силата на статичното електричество.

— Видя ли вече залата? — попита тя и ме хвана под ръка. — Хайде да влезем вътре, конкистадоре.

Минахме през автоматичните врати и аз веднага се спрях. Залата бе толкова огромна, че сякаш пристъпих на открито.

Партерът имаше овална форма с повече от сто метра в диаметър. Стените се издигаха на шейсет-седемдесет метра и завършваха с прозрачен купол — спомних си, че го бях забелязал, докато кацахме — върху него навяваше сив сняг, снежинките танцуваха и се виеха. Стените бяха облицовани с керамична мозайка в приглушени цветове, хиляди фигури пресъздаваха хронологията на човешките постижения. Не знам колко време стоях и зяпах.

Прекосихме партера и се събрахме на кафе с другите обветрени ветерани. Кафето бе синтетично, но все пак бе за предпочитане пред соята. За моя изненада узнах, че на Земята вече почти не отглеждали тютюн и дори на някои места бил забранен, за да се съхрани обработваемата земя. Онова, с което човек можеше да се сдобие, бе скъпо и обикновено с отвратително качество, тъй като се отглеждаше от любители в малките им градинки в задния двор или на балкона. Единственият добър тютюн пристигаше от Луната и естествено бе на астрономични цени.

Марихуаната бе в изобилие и евтина. В някои страни, като Съединените щати например, бе позволена; произвеждаше се и се разпределяше от правителството.

Предложих на Меригей фас с „трева“, но тя отказа.

— Трябва да привиквам постепенно. Изпуших една преди време и едва не припаднах.

— Аз — също.

Във фоайето се появи един възрастен мъж, гърдите му представляваха плодова салата от орденски лентички, а раменете му бяха приведени под тежестта на петте звезди върху всяко от тях. Усмихна се благо, след като половината народ скочи на крака. Бях твърде цивилно настроен и си останах седнал.

— Добър вечер, добър вечер — рече той и с две ръце направи жест, подканяйки ги да седнат, като че ли ги потупваше по рамото. — Радвам се да ви видя тук. Радвам се, че сте толкова много.

Много ли? Малко повече от половината, които заминахме.

— Аз съм генерал Гари Манкър, началник-щаб на UNEF. След няколко минути ще идем там — посочи той залата на Общото събрание, — за кратка церемония. После ще бъдете свободни и ще се отдадете на заслужена почивка; за няколко месеца ще се поразтъпчете, ще обходите света, изобщо — каквото ви се прииска. Стига да успеете да разпъдите репортерите. Но преди да заминете, бих искал да ви кажа няколко думи за онова, с което бихте могли да се заемете след изтичането на тези няколко месеца, когато отпуската ви омръзне и парите започнат да свършват…

Както можеше да се очаква — същите сладки приказки, с които ни бе гостил и генерал Ботсфорд на Старгейт. Ще се нуждаете от работа, а досегашната ви ще бъде единствената, която ще можете да получите.

Преди да си тръгне, генералът ни съобщи, че след малко щял да дойде разводач, който да ни отведе до трибуната. В продължение на няколко минути се забавлявахме, като пускахме лафове за предимствата на повторното постъпване в армията.

Придружителят ни се оказа симпатична млада жена, за която не представляваше трудност да ни нареди по азбучен ред (изглежда нямаше по-високо мнение за военните от нас) и да ни поведе към залата.

Делегатите от първите няколко реда се бяха оттеглили назад. Седнах на мястото, обозначено с табелката на Гамбия, и с неудобство се заслушах в приказките за героизъм и саможертва. Генерал Манкър общо взето правилно изложи фактите. Но не назова нещата с истинските им имена.

Сетне ни извикаха последователно и доктор Оюкву ни връчи по един златен медал, който трябва да тежеше цяло кило. После произнесе къса реч за човечеството, обединено от обща кауза, докато скритите холокамери ни заснемаха един по един. Вдъхновяващо събитие за земните граждани. Накрая се строихме под вълна от аплодисменти, които ми се видяха някак потискащи.

Бях помолил Меригей, която нямаше живи родственици, да дойде и да живее при мен. До официалния вход на залата се тълпеше народ, затова си пробихме път към срещуположния й край, взехме първия ескалатор за няколко етажа нагоре и окончателно се изгубихме в хаоса от движещи се тротоари и асансьори. Наложи се да използваме един от компютрите на кръстовищата, за да стигнем до дома.

Бях разправил вече на мама за Меригей. Бях й казал, че вероятно ще я доведа. Те се поздравиха топло, мама ни настани във всекидневната, поднесе напитки и се зае с вечерята. Майк се присъедини към нас.

— Земята ще ви се види страшно отегчителна — рече той след дежурната размяна на любезности.

— Не знам. Армейският живот не може да се определи като кой знае колко въодушевяващ. Всяка промяна би била…

— Няма да можеш да си намериш работа.

— В областта на физиката — не, това е ясно; тези двайсет и шест години са като геоложка епоха…

— Не можеш да си намериш каквато и да е работа.

— Е, аз си мислех да се върна в университета и да си взема докторската степен, може би, и да продължа…

Майк само клатеше глава.

— Нека да довърши, Уилям — размърда се неспокойно Меригей. — По-осведомен е от нас.

Той изгълта питието си и разклати ледчето на дъното на чашата, загледан в него.

— Точно така. Както знаете. Луната е пълна с UNEF, цивилни и военни, и там се забавляваме като разнищваме слуховете.

— Стар армейски навик.

— Именно. Е, до мен достигна един слух и за вас… — той направи всеобемащ жест — за вас, ветераните, и се постарах да го проверя. Оказа се истина.

— Ще се радваме да го чуем.

— Много ще се зарадвате — остави той питието си и извади цигара с „трева“, но я прибра отново. — UNEF ще направи всичко възможно, за да ви върне във войската. Те контролират Бюрото по заетостта и можете да бъдете сигурни, че ще ви обявят или за недостатъчно подготвени или за прекалено образовани за която и да е работа, която ви попадне. Освен — в армията.

— Сигурен ли си? — попита Меригей. И двамата бяхме достатъчно опитни, за да се ангажираме прибързано с твърдението, че не могат да постъпят така.

— Сигурен — двеста процента. Имам приятел в лунния отдел на Бюрото по заетостта. Той ми показа директивата; формулирана е много изтънчено. И в скоби пише „абсолютно никакви изключения“.

— Може би докато завърша учението си…

— Никога няма да го започнеш. Няма да успееш да преминеш през лабиринта от изисквания и да влезеш в квотите. Ако се опиташ да ги натиснеш, ще те обявят за прекалено възрастен — по дяволите, аз не можах да вляза в процедура за докторат на моята възраст, така че…

— Ясно, схванах. С две години съм по-възрастен от теб.

— Именно. Можете да избирате дали да прекарате остатъка от живота си на социални помощи или да се върнете в армията.

— Няма какво да избираме — рече Меригей. — Помощите.

Аз се съгласих.

— Щом пет или шест милиарда дути могат да си живеят прилично без професия, аз също ще мога.

— Те са свикнали от детство — каза Майк. — И това тяхното съвсем не е „приличен живот“, както ти го наричаш. Повечето просто си седят, пушат наркотици и зяпат холо15. Получават толкова храна, колкото да поддържат калорийния си баланс. Месо — веднъж в седмицата. Дори и с помощи за първа категория.

— Това няма да е нещо ново за нас — рекох аз. — Поне що се отнася до яденето — в армията ни хранеха тъкмо така. Колкото до останалото, както каза, аз и Меригей не сме отрасли с него; едва ли ще можем да си седим ей така, полудрогирани и да зяпаме по цял ден в куба.

— Аз рисувам — рече Меригей, — винаги съм искала да се установя някъде, за да мога да се усъвършенствам.

— А аз пък мога да продължа да уча физика, нищо, че няма да защитя научна степен. И да се заема с музика или с писане, или… — обърнах се аз към Меригей, — с някои от онези неща, за които ни говори сержантът на Старгейт.

— Тъкмо ще се присъединиш към Новото Възраждане — произнесе равнодушно Майк и запали лулата си. Бе напълнена с тютюн и ухаеше превъзходно.

Той сигурно забеляза моето желание.

— Ох, ама и аз съм един домакин — извади от кесията си хартийки и сви сръчно един фас. — Ето. Меригей?

— Не, благодаря. Щом казвате, че е толкова трудно човек да се снабди с тютюн, най-добре е да не се връщам към предишния си навик.

Той кимна и отново разпали лулата си.

— Никому не е донесъл хубаво. За предпочитане е човек да тренира ума си, за да разпуска и без тютюна — обърна се той към мен. — Армията поддържаше антираковите ви системи, нали?

— Разбира се. — Нямаха полза някой от нас да умре по един тъй невойнишки начин. Запалих тънката цигара. — М-м, прекрасно нещо.

— Тоя тютюн е по-свестен от всичко, с което можеш да се сдобиеш тук, на Земята. И лунната марихуана я бива повече. Не те гипсира толкова силно.

Мама влезе и седна.

— Вечерята ще бъде готова след минута. Дочух, че Майк отново ви занимава с некоректните си сравнения.

— Какво им е некоректното? С тази земна марихуана след два-три фаса и си готов зомби.

— Поправка: ти ще се превърнеш на зомби. Защото просто не си привикнал.

— Добре, де, добре. Послушното момченце не бива да спори с майка си.

— Не и когато тя е права — рече тя, изведнъж изгубила чувството си за хумор. — Е, деца, обичате ли риба?

Няколко минути обсъждахме колко бяхме изгладнели, което бе една напълно безопасна тема, а сетне се заехме с голямата бяла мексиканска риба, сервирана с гарнитура от ориз. Беше първото истинско ястие, което Меригей и аз излапахме с охота след цели двайсет и шест години.

8.

И аз, като всички останали, на следващия ден дадох интервю за „куба“. Беше отчайващо преживяване.

Коментаторът:

— Сержант Мандела, вие сте един от най-отличените войници в UNEF.

Аз:

— Вярно, всички ние получихме по цяла шепа орденски лентички на Старгейт.

Коментаторът:

— Участвал сте в прочутата кампания на Алеф, първата истинска битка с тауранците, и току-що се връщате от нападението срещу Йод-4.

Аз:

— Е, човек не би могъл да го нарече…

Коментаторът:

— Преди да заговорим за Йод-4, вярвам, че на зрителите ще им е много интересно да узнаят вашите лични впечатления от противника, тъй като сте един от малцината, които са се срещали с него лице в лице. Изглеждат доста ужасно, нали?

Аз:

— Ами, да; сигурно сте видели снимките. На тях не личи единствено устройството на кожата им. Тя е люспеста и набръчкана, като на гущер, но е светлооранжева.

Коментаторът:

— И каква миризма излъчват?

Миризма ли?

Аз:

— Нямам никаква представа. Единственото, което човек може да помирише в космически скафандър, е самия себе си.

Коментаторът:

— Ха, ха, разбирам. Онова, което ме интересува, сержант, е какво почувствахте Вие, когато видяхте противника… Страх, отвращение, ярост или нещо друго?

— Ами, първия път изпитах боязън и отвращение. Повече — страх, но това бе преди битката, когато над нас прелетя един самотен тауранец. По време на същинския бой се намирахме под влиянието на предизвикваща омраза хипноза — бяха ни програмирали на Земята и задействаха внушението с една ключова фраза — не изпитах нищо друго, освен тази нагласена ненавист.

— Вие сте ги презирали и не сте проявили никаква милост.

— Правилно. Избихме ги, макар те изобщо да не направиха опит да се съпротивляват. Но когато ни освободиха от хипнозата… ами, тогава не можахме да повярваме, че сме се държали като истински касапи. Четиринайсет души полудяха, а всички останали със седмици бяхме на успокояващи лекарства.

— Аха — рече разсеяно той и погледна за миг встрани.

— Колцина убихте вие самият?

— Петнайсет, двайсет, не знам; както казах, не можехме да се владеем. Беше същинско клане.

По време на цялото интервю коментаторът изглеждаше някак си разсредоточен и жестовете му често се повтаряха. Още същата вечер разбрах защо.

Меригей и аз гледахме „куба“ заедно с Майк. Мама я нямаше, бе отишла да й слагат изкуствени зъби (зъболекарите в Женева били по-големи спецове от американските). Интервюто ми бе показано в едно предаване, наречено „Калейдоскоп“, вмъкнато между документален филм за лунната хидропоника и концерт на някакъв тип, който твърдеше, че може да изсвири „Двойната фантазия в ла мажор“ от Телеман на хармоника. Съмнявах се дали някой друг в Женева или в целия свят бе включил на този канал.

Е, филмът за хидропониката беше интересен, а хармонистът бе виртуоз, но онова между двата филма бе пълна лигавщина.

Коментаторът:

— И как миришат те?

— Просто ужасно — смесица от гнил зеленчук и горяща сяра. Миризмата прониква през топлообменника на скафандъра.

Беше ме накарал да говоря и да говоря, за да получи широк спектър от звуци, от които да синтезира каквато си поиска глупост в отговор на въпросите си.

— Как, по дяволите, е могъл да си позволи такова нещо? — попитах Майк, когато предаването завърши.

— Не му се ядосвай толкова — рече Майк, загледан в едрия план на музиканта, който свиреше на четири различни хармоники едновременно. — Всички медии се цензурират от UNEF. Изминаха десет, дванайсет години, откакто на Земята се предаваха обективни репортажи за войната. Ти извади късмет, че не те подмениха с някой актьор с готови реплики.

— А на Луната по-добре ли е?

— Не и в областта на публичните предавания. Но след като всички там са свързани с UNEF, никак не с трудно да разбереш кога те лъжат в очите.

— Той е изрязал изцяло онази част за хипнозата.

— Разбираемо е — Майк сви рамене. — Необходими са им герои, а не роботи.

Интервюто с Меригей бе излъчено един час по-късно; и с нея бяха постъпили по същия начин. Всеки път, когато тя в действителност изричаше нещо против войната или армията, кубът се фокусираше върху жената, която я интервюираше и която кимаше умно, докато удивителна имитация на гласа на Меригей редеше същински нелепици.

UNEF поемаше разноските за петдневния ни престой в Женева на пълен пансион, пък и градът изглеждаше достатъчно подходящо място, където човек можеше да започне изучаването на тази нова Земя. На следващата сутрин се сдобихме с карта, която представляваше дебела един сантиметър книжка, и взехме асансьора до най-долното ниво, решени да си проправим после път нагоре до покрива на града, без да пропуснем нищо.

Приземният етаж представляваше странна смесица от история и тежка промишленост. Основата на сградата покриваше голяма част от онова, което е било старият град Женева, и много от автентичните постройки бяха запазени.

Най-общо казано, бе изпълнено с шум и блъсканица: обвити в снежни облаци, големи военни камиони навлизаха с ръмжене отвън; баржите бумтяха пред товарните докове на пристаните (река Рона се вие през средата на огромно празно пространство); дори и няколко миниатюрни вертолета сновяха насам-натам, за да координират кипящата дейност, лавирайки между колоните и бетонните подпори, които поддържаха сивото небе на следващия стаж, на четирийсет метра височина над главите ни.

Беше чудесно, дори повече от чудесно, можехме да останем там и да зяпаме с часове, но на този вятър и студ щяхме да измръзнем до смърт с леките си наметки. Решихме през някой от следващите дни да се върнем, облечени по-топло.

Въпреки логиката, етажът над нас бе наречен „първи“. Меригей ми обясни, че европейците винаги номерирали етажите по този начин (странно наистина, бях летял на хиляди светлинни години от Ню Мексико, но досега не бях минавал отвъд Атлантика). Долното ниво беше мозъкът на целия градски организъм, където работеха административните органи, системните анализатори и криогенните майстори.

Намирахме се в голямо, тихо фоайе, в което странно миришеше на стъкло. Едната стена заемаше огромен холо-куб, който изобразяваше структурната схема на женевската организационна система. Тя представляваше обвита в паяжина оранжева пирамида, покрита с десетки хиляди имена, свързани помежду си, като се почне от кмета на върха и се свърши с „охраната на коридорите“ в основата. Имената угасваха, когато някой умреше или бъдеше уволнен, или пък издигнат, или понижен. Блещукаща, с непрекъснато променяща се форма, тя наподобиваше нервната система на някакво фантастично създание. И в известен смисъл беше тъкмо така.

Срещуположната част на демонстрационния куб представляваше прозрачна стена, обърната към голяма зала, табелката на която я определяше като „Kontrollezimmer“16. Зад стъклото се виждаха стотици техници, подредени в редички и колонки, всеки със собствена конзола, с почти плоско холо, обградено от циферблати и бутони. В залата цареше някаква заредена с електричество, работна атмосфера; повечето от хората носеха на главите си слушалки и разговаряха с колегите си посредством микрофони, докато драскаха нещо в бележниците си или прещракваха бутоните; други пък бъбреха направо през конзолите си, а слушалките им висяха на вратовете. Много малко столове бяха празни — притежателите им крачеха важно-важно из залата. Автоматична транспортна лента, която разнасяше кафе, минаваше нагоре между две редици и надолу между други две.

Иззад стъклото се долавяше само лек шепот, но вътре сигурно цареше адска врява.

Във фоайето имаше още двамина души и ние ги дочухме да казват, че отиват да надникнат в „мозъка“. Последвахме ги по един дълъг коридор към друг наблюдателен пункт, доста по-скромен в сравнение с помещението, което гледаше към залата за управление; оттук съзряхме компютрите, които обединяваха Женева в едно цяло. Единственото осветление в коридора бе слабата, студена синя светлина, която идваше от помещението под него.

В сравнение със залата за управление компютърната бе по-малка. Размерите й бяха приблизително колкото на ромбоидното поле в бейзболно игрище. Компютърните блокове бяха поместени в безлични, сини кутии с най-различни размери, съединени чрез лабиринт от стъклени тунели с височина колкото един човешки бой, снабдени с шлюзове, разположени на равни разстояния. Очевидно системата позволяваше достъп за ремонт до един отделен елемент в случай на авария, докато останалата част от залата оставаше винаги при температура, близка до Абсолютната нула, за да се постигне свръхпроводимост.

Макар че тук липсваше нервозната активност на залата за управление, да не говорим за шума и блъсканицата на приземния стаж, компютърната зала бе дори още по-внушителна и по своему статична: човек имаше усещането за огромна, неподозирана сила, държана в подчинение; своего рода светилище на реда, целеустремеността и интелигентността.

Двойката, която следвахме, ни осведоми, че на този етаж нямало повече нищо интересно, освен зали за конференции и заети чиновници. Върнахме се в асансьора и се качихме на втория етаж, който представяше главната търговска галерия.

Тук вече книгата-карта се оказа много полезна. Галерията се състоеше от стотици магазини и „открити“ пазари, подредени в квадратни „решетки“, пресичащите се подвижни тротоари оформяха каретата, в които бяха събрани сродните по характер магазини. Отидохме в централния магазин, който се оказа фантастична реконструкция на архитектурата на средновековно селище. В него имаше барокова църква, чиято островърха кула, благодарение на холографската илюзия, изглеждаше четири пъти по-висока, отколкото бе всъщност. Гладки мозайки по стените, изобразяващи примитивни религиозни сцени, калдъръми, подредени по изкусен начин, фонтан, чиито водни струи излизат от устата на чудовища… Купихме си чепка грозде от един продавач на открито (илюзията се разруши, когато той си получи купона и подпечата талона за хранителните ми дажби) и се разходихме по тесните павирани улички; много ни хареса. Зарадвах се, че Земята бе намерила време, енергия и ресурси да построи нещо подобно.

Имаше объркващо разнообразие от стоки и услуги, а и ние разполагахме с достатъчно пари, но предполагам, че бяхме изгубили навиците си да пазаруваме и нямахме представа за колко време щяха да ни стигнат финансите.

(Въпреки мрачните прогнози на генерал Ботсфорд, в момента ние притежавахме истинско богатство. Бащата на Роджърс бе някакъв суперадвокат, специалист по данъците и тя му спомена за нас — трябваше да платим данъци само върху средните ни годишни доходи. В крайна сметка ми останаха 280 000 долара.)

Пропуснахме третия етаж, където се помещаваха предимно средствата за комуникация и информация, защото се бяхме мотали из него предишния ден, когато ходихме да ни интервюират. Изкушавах се да си поговоря с онзи, който бе изопачил думите ми в интервюто, но Меригей ме убеди, че няма да има никаква полза от това.

Изкуствената „планина“ на Женева е на етажи с отстъп — досущ като сватбена торта — първите три и приземният етаж са с диаметър около километър и се издигат приблизително на сто метра, етажите от четвъртия до трийсет и втория имат същата височина, но диаметърът им е наполовина по-малък. Етажите от трийсет и трети до седемдесет и втори образуват горния цилиндър с около 300 метра в диаметър и височина около 120 метра.

Четвъртият етаж, както и трийсет и третият са паркове: с дървета, поточета и малки животинки. Стените са прозрачни, отворени при хубаво време, а „подът“ (сиреч покривът на третия етаж) с засаден с гъста гора. Отдъхнахме за малко покрай едно езерце и погледахме как хората плуват и хранят с гроздови зърна рибките-бодливки.

Откакто бяхме пристигнали в Женева нещо ме глождеше непрекъснато и, сега изведнъж, заобиколен от всичките тези приятни хора, аз разбрах какво бе то.

— Меригей — рекох й, — тук никой не е нещастен.

Тя се усмихна.

— Кой би могъл да е начумерен на такова място? Наоколо е пълно с цветя.

— Не, не… Имам предвид цяла Женева. Видяла ли си изобщо някой, който да е недоволен от положението на нещата? Който…

— Брат ти…

— Да, но той също е чужденец. Имам предвид търговците, работниците, хората, които просто се разхождат.

Тя се замисли.

— Всъщност не съм се заглеждала. Може би няма такива.

— А това не ти ли се вижда странно?

— Необичайно е… но… — Тя хвърли едно зърно във водата и бодливките се струпаха. — Спомняш ли си какво ни каза сержантът-хомосексуалист? Че откриват и коригират антисоциалните черти на характера още в най-ранна възраст. Пък и кой разумен човек не би бил щастлив тук?

Изсумтях.

— Половината от тези хора са без работа, а мнозинството от останалите се занимават с излишни неща, които могат да бъдат свършени и от машина.

— Но те имат достатъчно за ядене и сума ти идеи, заради които да напрегнат мозъците си. Преди двайсет и шест години съвсем не беше така.

— Може би — отвърнах аз, тъй като не исках да влизам в спор. — Може би си права.

И все пак, всичко това ме безпокоеше.

9.

Остатъка от деня и целия следващ ден прекарахме в главната квартира на ООН (на практика — столицата на света), която заемаше горния цилиндър на сградата на Женева. Щяха да са необходими седмици, за да се види всичко. По дяволите, само да се разгледа Музея на човешкото семейство беше нужна повече от седмица. Всяка страна бе представена от отделна експозиция, с магазин, в който се продаваха типични за нея занаятчийски предмети и сувенири, а някои имаха и ресторанти с национална кухня. Боях се, че националната идентичност може да се е размила, че този нов свят бе станал твърде уреден и прекалено еднообразен. Зарадвах се, че опасенията ми не се бяха сбъднали.

Докато обикаляхме ООН, Меригей и аз обсъдихме по-нататъшните си планове. Решихме първо да се върнем в Съединените Щати, да се установим и сетне отново да пътешестваме няколко месеца.

Когато се обърнах към мама за съвет как да намеря апартамент, тя ми се видя странно объркана, подобно на сержант Сири. Но каза, че щяла да направи справка във Вашингтон, когато на следния ден се върне там (баща ми бе работил във Вашингтон и след смъртта му мама не бе имала сериозна причина да се мести).

Попитах Майк на какво се дължи нейното нежелание да разговаряме за настаняването ми, а той каза, че било последица от хаотичните години между гладните бунтове и Възстановяването. Тогава нямало достатъчно жилища; дори и в проспериращи страни на хората им се налагало да живеят по две семейства в стая. Ситуацията била нестабилна и най-сетне ООН се намесила, отначало с пропагандна кампания, а най-накрая и чрез масово програмиране, чиято цел била да се засили внушението, че да обитаваш колкото е възможно по-малка квартира било проява на дрбродетелност и че било грешно човек дори да пожелае да живее сам или в няколко стаи. И хората изобщо избягвали да разговарят на тази тема. Нов стереотип на поведение.

У повечето от тях все още се било запазило въздействието от това програмиране, въпреки че били детоксифицирани преди повече от десет години. В определени слоеве на обществото било неучтиво, дори недопустимо или по-скоро — предизвикателно, да се засягат при разговор квартирните въпроси.

Мама се върна във Вашингтон, Майк — на Луната, а аз и Меригей останахме още няколко дни в Женева.

Слязохме от самолета на летище „Дълес“ и взехме монорелсовия влак до Рифтън, градът-спътник, в който живееше мама.

Той правеше приятно впечатление, тъй като беше по-малък от Женева, макар и да бе разпръснат на голяма площ. Бе свежа и разнообразна смесица от най-различни здания, високи само няколко етажа. Те бяха разположени сред дървета край сини езерца. Всички сгради бяха свързани чрез подвижни тротоари с най-внушителната — метален купол с магазини, училища и офиси. Там открихме указател, от който разбрахме как да стигнем до жилището на мама, двуфамилна къща, в близост до езеро.

Можехме да вземем покрития подвижен тротоар, но вместо това тръгнахме пеш край него. Чистият, студен въздух миришеше на окапали листа. Хората се плъзгаха покрай нас зад стъклопласта, ала ние бяхме избавени от тяхното любопитство.

Мама не ни отвори след като позвънихме, но вратата се оказа отключена. Жилището й бе удобно, изключително обширно според стандартите на един космически кораб, пълно с мебели от двайсти век. Тя спеше, затова ние с Меригей се настанихме във всекидневната и почетохме малко.

Сепна ни силен пристъп на кашлица, който долетя от спалнята. Спуснах се към стаята и почуках на вратата.

— Уилям? Не знаех… — закашляне, — влез, не знаех че сте…

Беше седнала на леглото, облегната на възглавници и заобиколена с всякакви цярове. Изглеждате ужасно, бледа и сбръчкана.

Запали една „трева“ и това изглежда потисна кашлицата й.

— Кога дойдохте? Не знаех, че…

— Преди четвърт час… Откога си…

— О, това е един вирус, който пипнах в Женева. Ще се оправя за няколко дни.

Тя се закашля отново и отпи от някакво шише, пълно с гъста, червена течност. Всичките и лекове бяха купени направо от аптеката и се числяха към разреда на патентованите медикаменти.

— Ходи ли на лекар?

— На лекар ли? Не, за Бога, Уили. Те нямат… това не е сериозно… не…

— Не е сериозно ли? — На нейните осемдесет и четири години! — За бога, мамо…

Отидох до визифона в кухнята и след известни затруднения успях да се свържа с болницата.

В куба се появи грозновато момиче, на възраст между двайсет и трийсет години.

— Сестра Доналдсън, обща информация. Усмивката й бе неподвижна и излъчваше професионална искреност — Тук изглежда всички бяха свикнали да се усмихват.

— Майка ми се нуждае от лекарски преглед. Болна е от…

— Име и номер, моля.

— Бет Мандела — произнесох го по букви. — Какъв номер?

— Номерът на медицинската и осигуровка, разбира се — и тя отново се усмихна.

Върнах се при на мама и я попитах за номера й.

— Не може да си го спомни.

— Няма значение, сър, сигурна съм, че ще успея да намеря данните й.

Тя обърна усмивка към клавиатурата пред себе си и набра някакъв код.

— Бет Мандела? — рече тя, а усмивката й премина във въпросително изражение. — И вие сте нейн син? Та тя сигурно е минала осемдесетте.

— Моля ви, това с една много дълга история. Тя наистина има нужда от доктор.

— Нима се шегувате?

— Какво искате да кажете? — В другата стая се избухна нов пристъп на задушаваща кашлица, най-тежкия досега. — Наистина, случаят може да се окаже много сериозен, вие трябва да…

— Но, сър, мисис Мандела е с приоритет нула още от 2010-та насам.

— Какво, по дяволите, означава това?

— С-ъ-р… — усмивката и се смрази.

— Слушайте, представете си, че идвам от друга планета. Какво означава „приоритет нула“?

— От друга… О! Аз ви познах! — И тя погледна наляво. — Соня, ела за секунда. — В куба надникна още едно лице, блудкава блондинка, чиято усмивка сякаш бе близначка на другата. — Спомняш ли си? По спътниковия канал тази сутрин?

— Ах, да — рече тя. — Един от войниците, хей, това е страхотно, наистина страхотно. Главата се отдръпна.

— О, мистър Мандела — рече темпераментно първата. — Не се учудвам, че сте объркан. Всичко е много просто.

— Е?

— Става дума за Всеобщата медицинско-осигурителна система. На седемдесетия си рожден ден всеки възрастен автоматически бива категоризиран от компютрите в Женева.

— И на какъв принцип се извършва категоризацията? — Но за мен истината вече бе съвсем очевидна.

— Ами машините сами определят колко важна е за обществото дадената личност и какво лечение може да получи. Трета категория е като на всички останали; втора — също, е изключение на някои процедури за продължаване на живота…

— А нулева категория означава никакво лечение.

— Точно така, мистър Мандела. В усмивката и липсваше каквото и да е съжаление или разбиране.

— Благодаря.

Затворих. Меригей бе застанала зад мен и плачеше безгласно, с широко отворена уста.

Купих една алпинистка кислородна бутилка от магазин за спортни стоки и дори успях да се снабдя с антибиотици на черния пазар, чрез един тип, с когото се запознах в някакъв бар в центъра на Вашингтон. Но мама бе тъй зле, че любителското ми лечение не можеше да й помогне. Живя още четири дни. Служителите от крематориума имаха същите неподвижни усмивки.

Опитах да се свържа с Майкъл, но телефонната компания не пожела да приеме поръчката ми, докато не подпиша договор и не им преведа 25 000 долара в облигации. Принудих се да поискам паричен трансфер от Женева. Преписката ми отне половин ден.

Най-сетне се свързах с Майк и му съобщих без предисловие:

— Мама умря.

За една секунда радиовълните стигнаха до Луната, а на следващата се върнаха.

— Не се учудвам — въздъхна той. — През последните десетина години всеки път, когато се връщах на Земята, се чудех дали ще я намеря все още жива. И двамата не разполагахме с достатъчно парични средства, за да поддържаме постоянна връзка.

В Женева ни бе казал, че писмо от Луната до Земята струвало 100 долара плюс 5000 долара данък. Така се обезсърчаваха контактите на лунните колонисти, които ООН считаше за непокорна, но все пак необходима сбирщина от отцепници.

Потъгувахме малко заедно и сетне Майк възкликна:

— Уили, Земята не е за теб и за Меригей; вече го знаете. Елате на Луната. Тук човек все още може да се чувства личност. Във всеки случай не изхвърляме хората през шлюза, само защото са навършили седемдесет.

— Ще трябва отново да постъпим в UNEF…

— Вярно, но няма да ви се налага да се биете. Май им трябвате най-вече като инструктори. В свободното си време тук можещ да учиш, да осъвремениш познанията си по физика, може да се заемеш евентуално и с изследователска работа.

Поговорихме още малко, общо три минути. Върнаха ми обратно 1000 долара.

През нощта обсъждахме с Меригей как да постъпим. Може би решението ни щеше да бъде по-различно, ако не бяхме отседнали тук, заобиколени от живота и от смъртта на мама, но когато зората се сипна, гордата, амбициозна и пресметлива красота на Рифтън вече ни се струваше някакси злокобна и тлетворна.

Събрахме багажа си в две чанти, прехвърлихме парите си в „Тайко Кредит Юниън“17 и взехме монорелсовия до Кейп.

10.

— В случай, че това ви интересува, вие не сте единствените ветерани, които се завърнаха.

Офицерът по вербуването бе мускулест лейтенант от неопределен пол. Хвърлих на ум ези-тура и се падна тура.

— Доколкото знам, по последни данни, са се записали още деветима — добави тя с леко дрезгав тенор. — И всичките са подали заявления за Луната… Може би тук ще намерите приятели. — Тя ни подаде два непретенциозни формуляра. — Подпишете ей-тук и отново сте във войската. Като младши лейтенанти.

Формулярът представляваше проста молба да бъдеш назначен отново на военна служба; всъщност ние изобщо не бяхме напускали UNEF, след като бяха удължили срока на службата, но бяхме преминали на второ разпореждане. Прегледах внимателно формуляра.

— Тук няма нищо за гаранциите, които ни бяха обещани на Старгейт.

— Какви гаранции? — попита тя с учтивата, механична усмивка на земянка.

— Бяха ни обещали избор на вида и мястото на службата. В този договор няма нищо подобно.

— Не с необходимо. Армията ще…

— Аз мисля, че е необходимо, лейтенант. И й върнах формуляра. Меригей — също.

— Нека да проверя.

Тя стана от писалището и изчезна в някакъв офис. Говори известно време по телефона, сетне до нас достигна бръмченето на принтер.

Върна се със същите листи, на които сега под имената ни допълнително бе отпечатано: ГАРАНТИРАНО МЯСТО НА СЛУЖЕНЕ (ЛУНАТА) И ВИД НА СЛУЖБАТА (СПЕЦИАЛИСТИ ПО БОЙНО ОБУЧЕНИЕ).

Минахме през медицински преглед и проба за нови бойни скафандри. На следващата сутрин хванахме първата совалка и излязохме на орбита. Няколко часа се наслаждавахме на нулева гравитация, додето прехвърляха товара на една прилична на паяк совалка с тахионен движител. После отлетяхме към Луната и кацнахме в базата Грималди.

На вратата на общежитието за временно приходящи офицери някой шегобиец бе написал: „Надежда всяка тука оставете“. Получихме кабинка за двама и започнахме да се преобличаме.

Някой почука два пъти отвън.

— Поща, сър.

Отворих вратата и сержантът, застанал пред нея, ми отдаде чест. В първия момент само го изгледах озадачено, но сетне се сетих, че вече бях офицер и отвърнах на поздрава му. Подаде ми два еднакви факса. Дадох единия на Меригей. Навярно сърцата ни едновременно спряха да бият:

##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##

ИЗБРОЕНИТЕ ПО-ДОЛУ ВОЕННОСЛУЖАЩИ:

Мандела, Уилям, мл. лейтенант (11 575 278) пом-ком. рота D, Трен. база Грим

И

Потър, Меригей, мл. лейтенант (17 386 907) пом-ком. рота В, Трен. база Грим

С НАСТОЯЩАТА СЕ ПРЕНАСОЧВАТ КАТО:

мл. лейт. Мандела: взв. ком. 2 взв. УДАР. ГРУПА „ТЕТПСТАРГЕЙТ“

мл. лейт. Потър: взв. ком. 3 взв. УДАР.ГРУНА „ТЕТПСТАРГЕЙТ“.

ХАРАКТЕР НА НАЗНАЧЕНИЕТО:

командване на десантен взвод в кампанията Тет2.

###############################################

УКАЗАНИТЕ ПО-ГОРЕ ВОЕННОСЛУЖАЩИ ВЕДНАГА ДА СЕ ЯВЯТ В ТРАНСПОРТНИЯ

БАТАЛЬОН В ГРИМАЛДИ, ЗА ДА ПОЛУЧАТ НОВИТЕ СИ НАЗНАЧЕНИЯ.

ИЗДАДЕНО НА СТАРГЕЙТ TACBD-12808684.1450/4

Декември 2024, SG

##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##

— Не си губят напразно времето, нали? — рече горчиво Меригей.

— Може да е рутинна заповед. Командването на Ударните сили е на светлинни седмици разстояние оттук. Дори не биха могли да знаят, че сме постъпили отново.

— А нашите… — и тя преглътна края на изречението. — Нашите гаранции.

— Ами те вече ни дадоха право на избор. Никой обаче не ти гарантира, че назначението ти ще трае повече от час.

— Гаднярско е.

Вдигнах рамене.

— Твърде типично за армията.

Вече имах обаче две обезпокоителни догадки:

Първата: през цялото време сме знаели, че това ще се случи.

Втората: бяхме се завърнали у дома.