Великата криминална революция

Предговор към второто издание

Можеше ли някой да предположи, че едва излязла на бял свят, тази книжка ще стане бестселър? Стохиляден тираж (огромен за днешните времена), препечатване в регионални вестници; общият тираж навярно вече е наближил милион, а все ми се обаждат с молби за преиздаване.

Какво всъщност представлява това съчинение?

Там е работата, че авторът дори не си прави труда да съчини нещо, за да се хареса на читателя. Просто описва с прости думи това, което видя, пътешествайки из Русия. Нищо повече.

Търси се Истината. С нищо друго не може да се обясни читателският интерес. Словото на Истината, както и преди, се цени скъпо. Курсът на долара на валутния пазар може да завиди на курса на Истината на читателския пазар.

В тази книга са предявени сериозни обвинения към мнозина от „силните на деня“, ала учудващо е, че никой още не е дал автора под съд. Въпреки че днес това е на мода, за най-малкото нещо — давай оскърбителя под съд!

(Впрочем опити имаше. Позвъни ми една сутрин Дмитрий Якубовски от Канада. „Как може да ме наричате мошеник? Давам ви под съд…“ Още на следващата сутрин пъргавият „Московский комсомолец“ на бърза ръка съобщи: „Якубовски дава под съд Говорухин и оценява нанесените му морални щети на 100 милиона рубли“. Ех, че апетити! Представете си, че Рокфелер даде под съд един обикновен учител по география — би ли му предявил иск за 100 хиляди долара?

Но съвременните новобогаташи имат друго разбиране за чест и достойнство. Вече се канех да моля Якубовски да понамали цената, ала работата заглъхна. А междувременно започнах да получавам съчувствени телеграми от граждани и дори парични преводи — за 10, за 20 хиляди рубли. И си помислих, току-виж сме насъбрали от цялата страна нужната сума. Но, както вече казах, съдебното дело заглъхна.)

Авторът обиди в книгата си мнозина. Включително и онези, в чиито ръце са средствата за информация. И — никаква реакция. Е, сигурно се върши нещо тайно, но външно — пълно пренебрежение. Не й обърнаха никакво внимание. Никакво внимание на един милионен тираж!

„Не в силата е бог, а в истината“ — често е казвал Александър Невски. От истината те се боят повече от огъня. И първото нещо, с което започва да се бори всеки авторитарен режим, е истината.

„Противоречиш си — ще каже проницателният читател. — Ако се бореха, отдавна щяха да я затрият.“

Не бързайте.

Първо, авторитарният режим в нашата страна е в процес на формиране. Спомнете си, че първите болшевики, прадедите на сегашните, кремълските, отначало също търпяха другомислещите и правдолюбците. Търпяха ги десетина години. Докато се окопаха. А после избухна първият съдебен процес.

Второ, днешните авторитаристи играят пред целия свят ролята на демократи. Понякога толкова им се иска да тропнат с юмрук по масата, но ролята им не позволява. Виждате ли колко е сложно положението им.

Трето, с Истината все пак се води борба, и още каква! Погледнете телевизионния екран. След 12 декември — щом приключиха „демократичните“ избори — на екрана не излиза вече никаква обективна информация. А телевизорът е много сериозно нещо. Какво са вестниците? Екранът е в състояние сам да формира общественото мнение. И да формира новия човек. Съвременното дете има трима родители: татко, мама и телевизорът.

Оттук и специалното внимание на властите към телевизията. Ръководството на телевизията днес е като бившия отдел на ЦК по идеология.

И най-сетне, срещу книгата няма реакция, защото имаме работа с една особена, твърде безсъвестна порода хора. За такива народът казва: „Ти го плюеш, той мисли, че роса го вали“.

Авторът на тази книга е кинорежисьор. (Тя е и написана като филм. Малко въображение — и ще го видите като на голям екран.) Освен това авторът е достатъчно известен режисьор. Някои негови филми се ползваха с благосклонността на публиката. Спомнете си поне „Мястото на срещата не се променя“.

Преди шест години авторът се отклони от пътя, в края на който можеше да го очаква сигурен успех. И се впусна в една неизвестна за него (пък и за останалите наши кинематографисти) област — в жанра на документалния политически памфлет. Този жанр не обещава никому нищо добро. Освен врагове. Сега авторът си има безброй врагове.

Що за странна метаморфоза? Прилича на психически срив.

По този повод авторът интервюира самия себе си.

— Ти да не си откачил?

— Така ли изглежда?

— Не ще и дума!

— Да, нещо ми става.

— Какво?

— Не зная, не мога да го обясня свързано. Всичките ми живи клетки сякаш са се подредили по нов начин, сякаш са се разместили…

— Да не е преустройство?

— Аха.

— Кога се появиха първите симптоми, помниш ли?

— Помня. И годината, и месеца, и датата. Общ взето, от април 1985, от началото на общото преустройство в страната. Когато разбрах, че от тоз момент съдбата на страната ще зависи от всеки неин гражданин.

— Съдбата на страната… А бе ние сме си близки хора, можем да минем и без тези гръмки думи.

— Нищо не мога да направя. Не предполагах колко много означава за мен моята страна, моята родина. Хората от моя кръг, кинематографистите, литераторите, художниците, не произнасят словосъчетанието „моята родина“ другояче, освен с ирония. С всеки изминал ден ми беше все по-обидно да слушам това.

— Е, и какво като е с ирония? Нали знаеш пословицата: както щеш я кръщавай, само на огън не я слагай.

— Но я сложиха! Смачкаха я, както си искаха, и сега я изгарят в адски огън. Печално бъдеще чака родината ни. Прочети тази книжка, тя е тъкмо за това. Под присмеха и дюдюкането на парвенютата отпратихме на оня свят старците — нашите родители. Те се съпротивляваха, не искаха страната им да бъде хвърлена в огъня. А старците, които са още живи, са вцепенени от ужас. Нова порода хора крачи из улиците. Жестока и безсъвестна. „Мутанти“ ги е нарекъл Виктор Сергеевич Розов (известният наш драматург авторът на моя любим филм „Летят жерави“). Интелигенцията за кой ли път предаде своя народ. Предаде го и го продаде. (И то за грошове!) Прославяха го, възхищаваха се от сърдечността му, от душевната извисеност, от способността за подвиг и изведнъж — сган! С една дума, калпав народ. Едни такива смердяковци — да можеше да го заменят с немци или французи! Ама то вече го и замениха! Около една четвърт или дори една трета вече е заменена. (Прочети тази книга — в нея и за това се говори.)

А ти ме питаш какво е станало с мен. Помниш ли Пушкиновия „Пророк“? Това не е за мен, разбира се — то е за Пушкин. Но и за мен също. И за всеки друг творец, чието сърце е способно да почувства чуждата болка.

Ето така е и с мен. Живях, както живяха хората от моя кръг, мъкнех се по разни сбирки, разказвах вицове за чукчите, снимах това, което е приятно, което не изисква много душевни сили, но удари часът, настъпи денят, когато изтръгнаха моя празнословен и лукав език и поставиха вместо него змийско жило. И сърцето ми изтръгнаха. Това вече не е сърце, а въглен яростно пламтящ.

Та това се случи с мене.

А сега вместо предговор нека прочетем още веднъж Пушкиновия „Пророк“. И нека с нас го прочетат и онези, които владеят словото или образа, които още са способни да подложат гърди под режещото острие на меча и да претърпят болезнената операция, след която творецът остава с едно предназначение — да служи на своята родина и своя народ.