Великата криминална революция

Допълнение към второто преработено издание

От 21 септември 1993 година живеем в друга страна. С някои неща тя е нова, а с някои все повече заприличва на старата — на онази, преди революционните преобразования, започнати от Горбачов през април 1985 г.

Друга страна. А за мене лично — абсолютно чужда.

Неотдавна слушах посланието на президента до федералното събрание, което той ни прочете в Кремъл. Отначало не исках да ходя, но после си помислих: я да взема да отида и да видя как ще го слушат и как той ще го чете; това, че президентът може да произнесе нещо със свои думи, на никого и на ум не му идва — той, както и всички посткомунистически вождове, чете сега написани дори и кратките приветствия. Както Брежнев или Черненко. Исках също да видя как ще изглежда той — две седмици не беше се появявал на екрана, три дни Клинтън не могъл да се свърже с него по „пряката връзка“.

Залата слушаше президента невнимателно, депутатите си шушукаха и се подсмиваха; май че не само на мен ми бе дошла на ум мисълта: също като при Брежнев. Умен доклад, написан от референтите, под много от думите можеш да се подпишеш — Брежнев нали също произнасяше правилни слова: за демокрация, за мир, за грижи за обикновения народ… От друга страна, е съвършено ясно, че властта няма да следва нито една точка от своята програма; а какво й пречеше да го прави по-рано?… Брежнев, спомням си, не разбираше много добре какво чете. И тук, изглежда, е същото. „Но ние сме съгласни с такава позиция… Кхъ, кхъ… — върна се към началото на реда. — Но ние… не сме съгласни с такава позиция…“

Сам президентът прилича на посткомунистически вожд, а младото и енергично негово обкръжение по-скоро напомня болшевиките от първите години на съветската власт, когато главна тяхна задача беше да се задържат на власт, да се задържат на всяка цена: с цената на изгубването на огромни територии (Бресткия мир), с цената на пролятата кръв, с цената на неимоверните страдания на народа…

Когато писах тази книжка, много бързах. Исках да успея за изборите. Все едно закъснях, а изпуснах много неща: някои работи забравих да напиша в бързината, а други не ги знаех… Мисля, че читателят ще разбере и ще ми прости тази прибързаност.

А сега — няколко допълнения към казаното вече.

Подготовката към преврата

Сегашната власт, така своеволно наричаща себе си демократична, никога не е и мислила за интересите на Русия, за щастието на своя народ. На думи — да, но практически…

Изминаха две години след като „тримата излязоха от гората“13 и може да се направи равносметка. Русия лежи в руини, тя е унизена, раздробена, в нея зреят или вече бушуват граждански войни, армията е изгубила боеспособност; ако утре Естония и Финландия (и двете имат териториални претенции към Русия) започнат срещу нея военни действия, войната ще се води на равни начала.

А пък за благополучието на народа няма какво и да говорим. В най-плачевно състояние се оказа най-дееспособната част на населението — онези, които произвеждат материални и духовни ценности.

През тези две години властта се занимаваше само с едно — да се укрепва. Всички сили, всички нейни лостове бяха задействани в една посока — да се укрепят и да се направят неуязвими собствените позиции. И не толкова от любов към властта, колкото, за да се избяга от отговорност. Ако Те загубеха, и разплатата за греховете би могла да бъде много тежка. Хората на власт се оказаха не само политически банкрутирали (загубиха всичко!), но и просто хора с нечисти ръце. Корупцията, подкупничеството и ходатайствата в коридорите на властта не подлежат на никакво описание. Днес, когато Те вече добре се укрепиха, когато нямат от какво да се страхуват, сами не крият това. Нагло гледат право в телекамерата, сякаш казват: „Да, такива сме. Е и?“.

Но как така бързо Те се укрепиха?

Надеждата за армията, за органите на сигурността и Министерството на вътрешните работи още от самото начало беше слаба — хората с пагони бързо се ориентираха кой беше дошъл на власт. Трябваше да се търси подкрепа на друго място. Ако планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината. Ако не може да се замени властта, тогава трябва да се замени народът, недоволен от тази власт. Да се направи и той такъв, каквито са и те самите.

Със смеха и шегичките на отбора на Гайдар на бърза ръка бяха изпратени на онзи свят старците, пазителите на нравствеността. Останалите живи са замрели в ужас.

Израсна младо попълнение — „поколението, което избира пепси“. На тези им е все едно какво става със страната.

Останалите получиха правото на безчестие.

Ето! Ето какво направиха Те.

Беше разрешено да се краде, да се мамят хората, да се ограбва страната и населението, да се сменя кожата и боята… И всичко това — под благонамереното прикритие: „създава се класата на собствениците“. Главното е да успеят „да окалят“ хората. Окаляш ли се — толкоз, ти си наш, ти си длъжен да ни защитаваш, ние те направихме такъв.

Същевременно по цяла Русия се създаваха бойни отряди за подкрепа на президента (вече говорихме за това) — отрядите на криминалните структури. Бойците на мафията! Паралелно се работеше в армията, в милицията, в министерството на сигурността. За да бъдат заставени офицерите да се „въртят“, да търсят нечестни начини за печалба, та да могат някак да изхранват семействата си. Да ги окалят, да ги окалят, да ги окалят! Окаляш ли се — наш си.

И резултатите от тази работа не закъсняха. Та възможно ли беше съвсем неотдавна, още през август 1991 година, да се намерят в армията доброволци за ролята на палачи на собствения народ? Помислете си само: нали никой не ги беше блъскал с приклад в гърба, те доброволно — доброволно! — се бяха съгласили да стрелят с оръдия по своите съграждани!

За укрепването на изпълнителната власт пречеше законодателната.

Сега, гледайки новия парламент (а той с нищо не е по-лош от предишния), е смешно да се говори, че онези депутати били комуно-фашисти. Цинична измислица на безсъвестната пропаганда. Каквато е Русия — такъв е и парламентът. Върховният съвет и Конгресът на народните депутати представяха Русия в цялото й многообразие. Впрочем те бяха и по-демократично избрани — не по дълги партийни списъци, а всеки беше избиран персонално. Никакви комуно-фашисти не можеха да бъдат те. А виж, съвестни хора, обичащи родината си и готови да служат предано на своя народ, там действително имаше много. Такива за всяка власт са като кост в гърлото.

Практически подготовката за разгонването на парламента се извършваше през целите две години след август 1991 г. Отначало тя се водеше интуитивно (сърцето подсказваше: ето я главната опасност), след това целенасочено, с включването на всички средства за масова информация. Законодателната власт изтърва пресата и телевизията и половин година след август те бяха в ръцете на президента.

Подготовката за разгонването на парламента се извършваше в няколко посоки.

Главната — да се дискредитира законодателната власт, да се предизвикат към нея недобри чувства сред населението. Много спомогна за това прякото предаване от сесиите на народните депутати и заседанията на Върховния съвет. Народът искрено се смееше, наблюдавайки този пазар. Много сведущи в изкуството хора признаваха, че най-интересното зрелище за тях в цялата мрежа от телевизионни програми са преките предавания от сесиите на народните депутати. Колко весело беше да се наблюдават тези спектакли.

Само да се прозине някой депутат и от телевизионния пулт веднага се раздаваше команда в наушника на оператора: „Дай го този в едър план, на втория ред, от края!“. И на екрана израстваше лицето на депутата с раззината „повече от Мексиканския залив“ уста. А какви бисери се сипеха от трибуната. (О, велик и могъщ руски език!) Тези немислими словесни конструкции две години поред храниха нашите сатирици — Хазанов, Задорнов, Жванецки… Като повтореха и подсилеха „литературната находка“ на депутата от Чукотка, те разсмиваха публиката до сълзи. Ние с вас се превивахме от смях, едва не падахме от столовете и си мислехме: „Господи, защо ни сполетя тази напаст, този парламент, да изгори дано!“.

А сега, скъпи читателю, представете си обратния вариант: че преките предавания през тези две години се водеха не от парламента, а от заседанията на правителството, от разните съвещания на президента с губернаторите на краищата и областите. Казвам ви, че точно така щяхме да припадаме от смях. Та не са ли и те от същото тесто, не са ли от същото комунистическо общество и в края на краищата, не са ли произлезли от същия парламент? Да не би Елцин да има по-академично образование от образованието на професор Хасбулатов? Нима литературният и разговорният език на генерал Грачов е по-интелигентен от езика на генерал Руцкой? И най-сетне, нима ние с вас, като цяло, сме по-умни и по-добри от тези, които ни ръководят?

Значи проблемът не е в персонажите, а в нравственото състояние на обществото. Ние с вас много искахме нашите законодатели да изглеждат като идиоти и заедно с пресата и телевизията успяхме твърде много в това отношение.

Авторът не е такъв лицемер, какъвто може да ви се стори — защо ли пък някой път да не се посмеем и над правителството, и над парламента. Но съществува нравствен праг, който не бива да се прекрачва.

Ние предизвикахме сред народа недобри чувства към този демократичен институт и произведохме срещу него такъв заряд от омраза, който ще е предостатъчен и за новия парламент. А след това вече следва и логическият извод: а нужен ли е изобщо този институт?

Ако срещу редовите членове на парламента стреляха със „сачмалийки“, срещу Руцкой и Хасбулатов — безспорните лидери на демократичната опозиция, гърмяха с „оръдия“. Все със същата цел — дискредитиране.

Да бъдат опорочени и представени като злодеи, създаващи интриги срещу истинските демократи, да се всее омраза сред интелигенцията и подозрително отношение сред обикновения народ — такава задача беше поставена пред отговорните за средствата за информация лица.

„Хасбулатов е чеченец. Ето го нашия коз, с него ще играем! Схемата е такава. В страната вземат надмощие чеченските групировки и въобще кавказците. А как можем да се борим с тях, след като самият глава на законодателната власт е чеченец? Ясна ли е диспозицията? Напред!“

Чеченската карта беше разиграна грубо. Но свърши работа. Както върши работа с нашия простодушен народ и всеки дори най-примитивен ход. Впрочем именно Хасбулатов започна борбата с кавказките групировки, за което и беше обявен в родината си за смъртен враг на чеченския народ. Сам президентът на Русия спря Хасбулатов (и правилно постъпи, защото да хващаш човека на улицата и да го хвърляш в дранголника само затова че е „лице от кавказка националност“, не е метод). Но в деня, когато Хасбулатов се озова в Лефортово, победителите, президентската власт, именно така и постъпиха: започнаха да ловят из улиците „лицата от кавказка националност“ — всички наред, бежанците, строителните и сезонните работници, и да ги изселват от Москва. Защо? За да покажат на гражданите: „Виждате ли, Хасбулатов го няма и веднага започна действена борба с кавказкото надмощие!“. Две седмици демонстрираха активна борба, а след това, слава богу, се умориха…

Боже, за какви глупаци ни смятат! И правилно ни смятат! Пред нас минава всичко. За да ни излъжат, не трябва кой знае колко да се напрягат…

Хасбулатов и Руцкой прекараха в затвора 4 месеца. Не успяха да им „припишат“ нищо сериозно (смениха се няколко следователи). Сега са на свобода. По амнистия. Следователно съд няма да има.

А трябва да бъдат съдени!

Хасбулатов — защото е чеченец.

Руцкой — защото не се отрече от офицерската си чест.

Да си чеченец в нашата безнравствена страна е грях, а пък да правиш изявления като това: „Аз съм офицер, моята чест ми е скъпа, аз не мога да гледам как се разграбва и се превръща в колония моята родина и затова съм принуден да обнародвам вашите деяния…“ — това е такова престъпление… Прав беше телевизионната звезда Владимир Молчанов, като заяви на 4 октомври: „Такива трябва да бъдат показвани в зоологическата градина!“.

Онзи, който, влизайки в нашата голяма Политика, не е оставил в гардероба на нейното здание своята чест, както се оставят галоши, непременно губи.

С Руцкой се разправиха особено подло. За борба с Руцкой бе създадена специална комисия на правителствено равнище. Наричаше се Междуведомствена комисия за борба с корупцията! (Веднага щом Руцкой се озова в Лефортово, комисията беше закрита. Тя си свърши работата.)

Пред членовете на комисията очевидно беше поставена задачата да се намери или да се изфабрикува убийствен компромат срещу Руцкой. Няма значение дали след това той ще бъде опроверган — само да не е веднага. Така се и оказа. Договорът за доверителни операции, според който вицепремиерът уж бил притежавал сметка в швейцарска банка (копие от този „документ“ показваха по телевизията на милиони зрители), се оказа фалшификат. Но свърши работа.

След като веднъж в края на август в най-гледания час преди програмата „Време“, когато зрителите включват своите „сандъци“, на екрана се появиха членовете на Междуведомствената комисия (едва ли не всички с ранг министри) и обявиха, без да им мигне окото, че вицепремиерът на великата страна е крадец! — Руцкой след това вече можеше да започне да суши сухари. Той прекрати съществуването си като политик, на който може да се вярва. В страната не остана обитател (интелигентен или неинтелигентен), който да не повярва веднага безрезервно на произнесеното от екрана. На всяка казана за човека гадост вярваме охотно и незабавно.

В края на август идеологическата работа за дискредитиране на парламента беше завършена. Нямаше съмнение, че народът ще посрещне с разбиране и одобрение указа за разгонването на парламента. Освен това в страната узряха сили (за тях говорихме много в тази книга), на които парламентът пречеше като камък на пътя. Тези сили го ненавиждаха много повече от президентското войнство.

Само слепият и глухият можеха да не разбират това. Или онези, на които им е все тая. Освен това президентът открито обеща „горещ септември“.

Във всеки случай аз бях наясно. Току-що се бях върнал от дълго пътуване по руските провинции — мошениците се обединяваха, нужно им беше пълно разбиране от горе. „Кой пречи на нашата власт? Дръжте го!“

Ето с тези именно съображения отидох веднъж в средата на септември при Хасбулатов. Искаше ми се и да се запознаем. Много бях слушал за него. Различни неща.

Хасбулатов ми хареса чисто човешки. Слушаше внимателно и си водеше бележки. Но не разбра предупреждението ми.

Усмихна се:

— Какво говорите, няма да се решат на това.

Пучът

Но все пак се решиха.

И на 21 септември изкараха знаменития си указ.

Защо е пуч ли? А какво друго? Типичен държавен преврат, извършен от група заговорници. Военен преврат с използване на армията и войските на Министерство на вътрешните работи. През август 1991 г. пучистите загубиха. Сега победиха (бяха по-решителни и безпринципни и нямаха никакви нравствени ограничения, абсолютно никакви — сякаш дори не бяха хора). А победителите могат да трактуват събитията както си искат, дори наопаки. И така тези, които защитаваха Конституцията и законността, бяха обявени за превратаджии и метежници…

И така — решиха се.

И стана нещо неочаквано. Русия не подкрепи превратаджиите. Москва — да, а Русия — не. (Но Москва е особен случай, вече говорихме за това. Тук сега живее друг народ. До ден-днешен криминалният свят нямаше своя столица, сега има — Москва.)

Русия въстана срещу властта, която се постави извън закона.

„Въстана… Да бе въстанала, нямаше всичко да е така…“

А ето затова и стреляха с оръдия, та ехото от гърмежите да се разнесе по цяла Русия.

Западният читател навярно доволно ще се усмихне: „Що за народ е това, дето се е уплашил от ехото на изстрелите?“.

Не дай Боже французите и американците да изпитат това, което изпита нашият народ. Не говоря за Хитлер. В нашия народ стреляха собствените му вождове. Почти няма семейство, от което някой да не е разстрелян. И ето доживяхме до това да гръмнат в Москва, а да паднат по очи на Камчатка. Е, и пропагандата свърши своята подла работа. Парализираният от ужас еснаф се хващаше за спасителната мисъл: „А дали да не си трая?… Щом стрелят по тях с оръдия, значи са негодници…“

И все пак ще се осмеля да твърдя, че Русия въстана. Косвено доказателство за това са резултатите от изборите, на които президентската партия, предвещаваща, че ще получи едва ли не 50 процента от гласовете, претърпя съкрушително поражение. Но за това — по-късно.

Нито западното, нито дори руското общество не си представя или има слаба представа за това, което ставаше в Русия от 21 септември до 3 октомври. А пред мен има документи.

Това са решения и декларации от всевъзможни съвещания, провеждани навсякъде по руските провинции. Асоциацията „Централна Русия“ например е съвещание на упълномощени представители от всички области на Централна Русия, включително и на губернаторите, тоест на представителите на президентската власт. Решение: „Незабавно да се възстанови законността в страната! Да се премахне цензурата, да се прекрати блокирането на обективната информация по радиото и телевизията!…“.

Асоциация „Черноземие“ — „Незабавно да се възстанови конституционната законност! Да се снеме блокадата на Белия дом!“

„Сибирско съвещание“ — присъстват всички ръководители на републики, краища, области и автономни окръзи на огромния Сибир. Решение: „… в случай на неизпълнение на нашите искания ще бъдат предприети протестни мерки, включително до спиране на движението по всички магистрали, свързващи европейска Русия със Сибир, ще бъдат прекратени доставките на въглища, нефт и газ и доставките на електроенергия…“.

„На 26 септември в Санкт Петербург се провежда Съвещание на субектите на Федерацията, присъстват 41 човека. Всички, освен кмета на Санкт Петербург Анатолий Собчак и губернатора на Рязанска област приемат решение: Да се отмени указът и да се възстанови напълно в страната конституционната законност!“

На 29 септември патриархът на Москва и цяла Русия Алексий II се обърна с възвание към властите:

Трудно е дори да си представите колко лошо беше положението на властта преди двата трагични дни на октомври.

Какво да правят? Да се върнат на „нулевия вариант“, както настояват ръководителите на всички краища, области и републики на Русия? Да се отмени указът и да се върнат към състоянието, което беше преди 8 часа вечерта на 21 септември? Но нали ще ги изядат. Дори само бодливата тел няма никога да забравят. (Спиралата от бодлива тел, с която беше обграден Белият дом, е забранена от международна конвенция през 30-те години. Дори немците не са се решавали да я прилагат.)

Дали да не предприемат решителни действия? Да направят това, на което не се решиха заговорниците през 1991 година? А откъде да вземат сили? Ръководството на армията се страхува, колебае се. Министерството на сигурността няма да тръгне срещу народа, това вече е ясно. (Скъпо ще му струва после на това ведомство отказът да изпълнява престъпните заповеди.) Излиза, че на страната на властта е само МВР (министърът Ерин по-късно ще бъде възнаграден със званието „армейски генерал“ и със звезда „Герой на Русия“), бойните отряди на търговските структури и най-активната част от творческата интелигенция (знаете ги всички по лице, сега те са от сутрин до вечер на екрана. Порядъчните хора отдавна вече млъкнаха, кой — в размисъл, кой от безнадеждност; какъв смисъл има да плюеш срещу вятъра?).

Именно тази интелигенция свърши работата и реши нещата в полза на властта, като обърна цялата сила на таланта си срещу народа и родината.

Страшен грях лежи върху журналистите. Те още веднъж доказаха, че журналистиката е втората най-древна, тоест втората след проституцията, професия на земята. Нека отбележим, че положението сега не е такова, както преди много години, когато отказът да се казват неистини влечеше след себе си жестоки репресии. Сега най-много да последва уволнение от работа. (Какви страсти само! И трябва ли само заради това така да се подлагаш на властта? Да позволяваш ежедневно да бъдеш насилван? Не, наистина е втората най-древна професия.)

Онези журналисти, които писаха за „нападението срещу щаба на ОНД“, не можеха да не знаят, че това е провокация. Но лъжеха.

Журналистите, очевидци на събитията в кметството на 3 октомври, не можеха да не видят как омоновците стреляха по краката на демонстрантите (тези ранени са живи и могат да бъдат попитани) и как именно това накара разярената тълпа да тръгне срещу кметството. Но журналистите представиха работата превратно.

Журналистите и тяхното телевизионно и вестникарско началство не можеха да не знаят какво става в Русия, каква е реакцията на населението. Но скриха това. И от руската общественост, и от световната. Реакцията на населението срещу действията на властите стана известна едва на 12 декември, в деня на публикуването на изборните резултати.

И накрая телевизионните журналисти и оператори, които вечерта на 3 октомври бяха пред Останкино, разбираха повече, от който и да е друг какво става. Тях ги убиваха. Те, както и намиращите се до тях старци, жени и деца, падаха поразени от картечните откоси.

Но онези, които останаха живи и се оправиха след раняването, се съвзеха от изпитания ужас и предоставиха своите материали на подлеците и мерзавците! А последните избраха онова, което е изгодно за властта; хиляда пъти сте видели тези кадри на екрана — някакви си 15–20 минути от стотиците часове видеолента — камион изпотрошава стъклената врата на телевизионния център, убит боец от „Витяз“, убит звукоинженер (от кого?! За това ще говорим по-късно). Останалите ленти (ще повторя — стотици часове!) си стоят непотърсени в операторските сандъци. Част от материала попадна в Прокуратурата и там ще изчезне завинаги. От някои кадри операторите се опитват да припечелят — надяват се да ги „пробутат“ на Запад. Но на Запада не му е нужна никаква истина за октомврийската трагедия.

Останкино е ключовият пункт на октомврийската трагедия и на него трябва да се спрем по-подробно. Тук се извърши най-голямата провокация в историята на Русия. Властта игра нечестно и изкара от колодата най-големия коз — „Щурмът на Останкино“.

Тя игра именно с него.

Този „щурм на Останкино“, тези разкази за зверствата на „борците“ на Руцкой смутиха много руски граждани. Хората се обърнаха и се замислиха: „Дявол го знае… Може пък да са виновни и едните, и другите?… Може и едните, и другите да са мерзавци?…“ (Подобно мнение битува и до ден-днешен: октомврийските събития са мафиотско разчистване на сметки между два клана. Кланът на Елцин и кланът на Руцкой.)

През нощта на 3 срещу 4 октомври Русия изпадна в смут. „Какви ужаси разказват за тези борци?…“ И не можеш да не вярваш… На екрана се появиха куп популярни артисти, режисьори, телевизионни коментатори… Ето Явлински произнесе реч, той като че ли е порядъчен човек… а също призовава: „Никаква пощада!“.

Навярно нито Явлински, нито популярните артисти сега не биха повторили думите си от тогавашната нощ, много неща дори сега са им ясни. Но тогава работата беше свършена. Властта се възползва от краткото объркване на населението, за да разстреля Русия.

Останкино (във видеодокументи)

Около месец и половина след кървавата трагедия по телевизията се появи беловласият и с интелигентни маниери Сергей Филатов — ръководителят на администрацията на президента, или на „паралелното правителство“, както го наричат сега. (Президентският апарат се разрасна до такива нечувани размери, че е смешно днес да си припомняме сталинския бюрократичен апарат или дори брежневския, който всеки от напиращата към властта паплач смяташе за свой дълг да клейми заради прекомерните му размери.)

Та седи пред камерата Дясната (или Лявата?) ръка на президента, а водещият (все същият А. Караулов), задъхвайки се от гордост от собствената си смелост, го пита:

— Как се чувствате, когато слушате какво говорят за вас: „Ръцете му до лактите са в кръв“?

Отговор:

— Първо, не издадох аз заповедта… (Аха, това е важно показание! Ще послужи за бъдещото следствие.) И второ… — следва скръбна въздишка. — След това, което стана в Останкино…

Всички те „подкарват“ все от Останкино. Това е главният коз.

Така е и сред народа. Да речем, на среща с избирателите ме молят да разкажа за Белия дом. Говоря това, което зная. Изведнъж разярен глас от залата: „Вие по-добре разкажете за Останкино!…“

Защо пък да не ви разкажа…

„Щурмът“ на Останкино е извършен под погледите на десетки телевизионни камери. Всяка секунда от случилото се е запечатана на видеолента. „И Белият дом е под погледите на камерите“ — ще кажете вие.

Прави сте, но отчасти. Началото на разправата с Белия дом и най-страшните зверства изобщо не са заснети. Останалото — отдалеч.

Останкино телеоператорите са го снимали отвътре, от кипежа на събитията — от тълпата, от прозорците на двете здания, от бронята на БТР-а, през прицела на автомата… На следствието (стига то да поиска да е обективно!) много ще помогне обстоятелството, че трагедията се разигра вечерта, по тъмно. Аз не съм военен човек, затова за мене беше голямо откритие да узная едно нещо: оказва се, че нашите куршуми били трасиращи… Всичко се вижда. Всеки откос. Картината може да се спре или да се забави, може да се разгледа всеки куршум — откъде е изстрелян и в кого е попаднал.

Ето, да речем, минава хлапак с велосипед. По него пердаши нацелен автоматен откос (ей така от хулиганство!). Да забавим картинката — вижда се как куршумите се удрят в спиците на велосипеда и рикошират от асфалта. Малчуганът преминава невредим.

Или — в центъра на площада, между двете здания стои младеж… Отгоре (от висок прозорец или от покрива) го пронизва автоматичен откос. Да забавим кадъра и да видим как куршумите се впиват в гърдите му, как минават през цялото му тяло, сякаш то не е от кости, тъкани и сухожилия, от материала, който Господ е използвал, за да ни създаде нас, човеците; сякаш то е от празно пространство и ние виждаме как куршумите, минавайки през това празно пространство, се удрят в асфалта, пръскайки се като светещи искри. А младежът стои и гледа нагоре, в тъмнината, където се крие невидимият за него убиец. И едва след миг той прикляква и се свлича на земята…

Но да вървим поред.

Тълпата от около сто и петдесет хиляди души, а може би и повече, се движи към Останкино.

Движи се не за щурм — добре би било, ако това най-сетне го разберат и Западът, и Русия. Тя върви да настоява за ефир! Тази тълпа представлява огромна част от населението на Русия. Русия е унижена, презирана от всички, докрай разорена, безправна и безгласна. Нека простим на тези десетки милиони заблудата им — те смятат, че имат право на глас в телевизионния ефир, те искат цялата страна, целият свят да разбере какво са направили с тях, какво са направили с децата им.

Тълпата е невъоръжена. Някои държат в ръце пластмасови щитове, изтръгнати от милицията при сблъсъка с нея на Кримския мост. Ще отбележим, че за първи път от много години народът прибягва към нецивилизована форма на протест, досега се ограничаваха с митинги и демонстрации. А и този път пак беше демонстрация, но омоновците преградиха пътя; тълпата премина през тях, като нож през масло.

Тълпата е от пенсионери, от старци — ветерани от войната; има и хора на средна възраст, и жени, и твърде много младежи. Отпред и навсякъде — деца…

Почти през целия ден тълпата скандира една фраза: „Фашизмът няма да мине!“ (и ето тези хора след това ще ги нарекат фашисти).

Тълпите от хора се движат към Останкино.

На заколение.

Непосредствено зад тълпите, без да изостава от тях, се движи войнско подразделение. Има записи от разговорите, които води по радиостанцията командирът на отряда със своето високо началство:

Има кадри, заснети още по светло: двайсетина минути преди тълпата да приближи северното крило на Останкино (там, където е концертната студия), като счупват желязната ограда, идват седем БТР-а. На бронята на всеки от тях има по около 15 бойци от „Витяз“ (значи по толкова има и вътре във всеки бронетранспортьор). Около 200 души въоръжени до зъби бойци. С каски, закриващи цялото лице, с бронирани жилетки. Друг оператор, вече вътре в зданието, показва как бойците от „Витяз“ заемат бойни позиции. (По подземния коридор те минават в другото здание, където именно се разиграват основните събития.)

Операторът подробно показва въоръжението на бойците от „Витяз“. Автомати с лазерно прицелване, картечници, гранатохвъргачки, снайперистки пушки с оптически мерник.

200 бойци от такова специално подразделение, седящи в прикрития, са способни да отблъснат настъплението на цяла стрелкова дивизия. Да пресметнем другите сили: 500 бойци от дивизията „Дзержински“ (ето я на екрана! наистина при тях не се вижда оръжие), две роти от милицията (охраната на зданието), въоръжени с леко оръжие — пистолети, автомати…

За какъв щурм на Останкино може да става дума?

Ето какви кинокадри трябва да се покажат на света! И с това да се постави точка на легендата за „щурма на Останкино“.

Но ние ще продължим.

Тълпите от хора вече приближават към двете здания на Останкино. Пристигат автобуси от Белия дом. Кой е в тях? Борци ли? Не, контингентът е все същият — младежи и хора с пазарски мрежи.

С оръжие засега не се вижда никой.

Пред 17-и вход се провежда митинг.

А бойците от „Витяз“ вътре в зданието се готвят за бой.

Кадър, заснет през прицела на — автомата: тълпата демонстранти зад стъклата на големите прозорци на телевизионната компания, панорама по тълпата… Стоп! Ето пред тълпата мина човек със защитна униформа и автомат в ръката. Някой от защитниците на Белия дом или „борците“, както ги кръсти пресата… Продължаваме с панорамата — човек с мегафон. Връхлита Анпилов. Говори нещо, обръщайки се към тези, които са вътре в зданието. (Вероятно изобщо не разбира, че е на мушката на автомата.) Какво казва Анпилов, не се чува. Впрочем можем да се досетим: „Настояваме да ни пуснете!… Вие нямате право да не давате думата на Русия!… Вие изпълнявате престъпни заповеди, хората, които ги издават, са престъпници и предатели на Русия…“ С една дума, можем да се досетим.

Ето отново на екрана Анпилов — заснет от улицата, от друг оператор. „Другари — обръща се той към съратниците си, — ние сме дошли с мирна цел, не се поддавайте на провокации…“

Така шумяха до стъмване. А после пристигна генерал Макашов с няколко въоръжени защитници на Белия дом…

Младите депутати от фракцията „Смяна. Нова политика“ ми разказваха:

— Когато узнахме, че Макашов е потеглил за Останкино, веднага скочихме в колата — трябва да се спре този глупак, докато не е надробил нещо… Когато наближихме зданието на телевизионната компания, вече се стреляше с пълна сила.

Отначало Макашов произнасяше високо през мегафон оскърбителни думи: „Плъхове, излизайте! Пред вас има превъзхождащи ви сили…“ (Представям си как са се усмихвали презрително бойците от „Витяз“, слушайки това.)

След това счупиха с камион стъклените врати. (По същия начин тълпата постъпи и пред сградата на кметството — омоновците избягаха.)

Но тук, в Останкино, имаше капан. Бойците в засада това и чакаха. Лесно е да си представим каква команда се е раздала по етажите: „Не откривайте огън! Пуснете поне един да влезе в зданието…“

Кадрите — как камионът изкъртва вратата — са заснети от френския телеоператор Иван Скопан. След няколко секунди той ще загине. По тълпата — по тези, които нахлуват в сградата, по тези, които гледат, и по тези, които заснемат кадрите за историята, ще започнат изведнъж да стрелят с всички видове стрелково оръжие.

Започна се.

Взрив — някой стреля с гранатохвъргачка. Най-вероятно някой от макашовци. Макар че… Разговарях с двама бойни генерали, преминали през Афганистан. Разказах им за това, което стана в Останкино, и стигнах до гранатохвъргачката…

— О! — възкликнаха и двамата в един глас. — При нас в Афганистан изстрелът от гранатохвъргачка винаги служеше като сигнал за откриване на огън…

И така — експлозия… и луд кръстосан огън от двете сгради на телевизионната компания. От долните етажи, от горните, от покрива. Площадът вече е осеян с трупове. Оцелелите в паника бягат към езерото, в парка (те са непосредствено до зданията на телекомпанията).

Покъртителен кадър! Лежат убити, гърчат се ранени, в асфалта се удрят трасиращи куршуми, а на преден план двама оператори (единият, ако се съди по екипировката, е чуждестранен, а другият е наш) продължават да снимат безсмъртните кадри. Нима те така и няма да бъдат потърсени от обществото? И няма да ги покажат на целия свят по телевизията, няма да бъдат предявени в обвинителния акт на онези, които устроиха тази касапница?

Тълпата е разпръсната, няма нападащи… Огънят може вече да бъде прекратен, не е ли така? Но не е. На площада един подир друг изпълзяват бронетранспортьори. Действията им са извънредно странни. Бълват непрекъснато огън по прозорците на телекомпанията (Защо? Та нали там са бойците на „Витяз“ и сътрудниците на телевизионния център?!), след това спускат дулата на картечниците и стрелят по посока на парка — там има стотици, хиляди хора! Това го прави всеки бронетранспортьор, фиксирано е на лентата.

И картечарите от главното здание на Останкино водят непонятен огън. Трасиращите откоси трещят в ъгъла на другото здание на компанията, което е на отсрещната страна, и се удрят в асфалта пред входа на зданието. Защо? Там няма жив човек, само трупове има на асфалта. Куршумите рикошират и попадат в прозорците на зданието. Това се вижда ясно на екрана, може дори схема да се начертае.

Тези куршуми, изстреляни от бронетранспортьорите и от картечниците, поставени в главното здание на телекомпанията, не можеше да не убият някого. И те убиха.

Загина боец от „Витяз“ и един сътрудник от телевизионната компания — звукоинженерът Сергей Красилников.

Средствата за информация ще припишат тези престъпления на нападащите. А как можеха те да ги убият? Нито един от тях не беше прекрачил прага на зданието. За какъв ответен огън можеше да става дума? Освен това звукоинженерът Красилников беше убит на втория етаж и не беше стоял на прозореца, а в коридора. Това би могло да стане само от изстрелите от бронетранспортьор или от картечница, стреляща от главното здание на компанията. Куршумите с мощна поразяваща сила се удряха в тавана и в металната решетка на прозореца и с рикошет настигаха жертвата.

Този кръстосан огън от едното здание към другото се водеше още около три часа — дори и след като на площада не беше останал никой, освен убитите. Сам бях свидетел на тази престрелка.

На Николо-Архангелското гробище са погребани много от онези, които загинаха от ръцете на бойците от отряд „Витяз“, на новите герои на Русия. (Ще напомним — три-четири дни след трагедията те бяха чествани в телевизията като герои. Връчваха им подаръци, обещаваха им квартири… На следващия ден те вече трополяха с ботушите си в сградата на улица „Корольов“, където живеят депутати. Нахълтваха в квартирите, крещяха на горките жени и ги заплашваха — настояваха незабавно да се изметат…)

И ето — Николо-Архангелското гробище. Кръст и фотография — прекрасно младежко лице. На гроба безутешни родители. В Останкино са убили сина и снаха им.

О, господи! Няма ли да се смилиш над нещастната наша страна?

Колко ли са убитите в Останкино?

В „демократичната“ страна, наречена Нова Русия, никой и никога няма да узнае това. Според пресмятанията на очевидци и лекари от Бърза помощ — около 60–70 души. А ранените са безброй. Деца, юноши, девойки, стари хора…

И пак всичко това е фиксирано на лента, но аз ще помоля лекар да коментира тези кадри, доктор Григориев — очевидец на събитията. Сергей Григориевич ми предаде писмо, в което подробно е описал случилото се. Ще се ограничим само с последната част на неговите подробни свидетелски показания.

Ето това е всичко, което може да се разкаже за „щурма на Останкино“ — главното „престъпление“ на нашия нещастен народ.

Белият дом

Останаха още загадки.

Колко са жертвите, къде се дянаха телата им? За четири месеца (сега сме февруари) така и не можах да узная нищо.

Свидетелите, всички до един, уверяват, че не са по-малко от хиляда.

А какво значение има сто ли са или хиляда, или дори един пълен със сили и надежди младеж? Това все едно е световна трагедия — стрелбата с оръдия по парламента, по жените и децата…

Да се спрем само на няколко момента.

Може да се смята за доказан (показанията на свидетелите не се разминават) следният факт.

Около шест часа сутринта приближават два бронетранспортьора (на тях седят цивилни!) и започват да обстрелват палатките около Белия дом. Там по това време има само старци и деца. До огъня седят старици и пият чай. Разстрелват ги в упор с картечница.

Една от машините се обръща и гръмва по палатка. Парчета месо се разхвърчават в разни посоки…

Може да се смята за доказан и фактът, че действително е имало заповед никой да не се залавя жив!

Най-малкото — ръководителите на „метежа“.

Потвърждават го и записите на разговорите, които милицията води помежду си. За това свидетелстват и високи длъжностни лица (фамилиите им сега не мога да назова).

След като извеждат от Белия дом последните депутати, вече не вземат никого в плен. Застрелват на място.

Най-достойно от всички в Белия дом се държаха подразделенията на Министерството на сигурността. А най-отвратително — милицията, отрядите на ОМОН, докарани от различни градове на Русия.

Що за армия, по-точно що за офицери се бяха съгласили да стрелят с оръдия по зданието, където се намираха около 10 хиляди души? Вестник „Ден“ публикува списък на фамилиите на танковите екипажи (не зная може ли да се вярва). Но на нас не са ни нужни фамилиите. Те всички са с една фамилия, една за всички.

Палачи!

И като всички палачи те са работили за пари.

През нощта на 3-ти срещу 4-ти, преди кървавата разправа, хората на Гайдар (по-точно Вавилов, зам.-министърът на финансите) са поискали от Управлението на Централната банка извънредна сума пари в наличност. (Герашченко, председателят на Центробанк, по това време е бил в самолета, летял е за Китай.)

Обърнете внимание, парите са потрябвали през нощта в неделя срещу понеделник. Не са могли да почакат до сутринта. За каква цел? Да не би терорист да е отвлякъл самолет със заложници и да е поискал огромен откуп? Не са ни съобщавали такова нещо.

От Центробанк, естествено, отказали.

Тогава Вавилов с някакъв генерал отишъл във фабриката на „Държавен знак“ и двамата взели оттам с разписка 1 милиард рубли.

По непроверени данни (те всъщност са проверени, но не е възможно да се докажат) същата сума е била събрана за правителството от търговските структури.

Къде са отишли тези пари? Терорист няма, на карти те не играят.

Парите са отишли за заплащане работата на палачите.

Няколко дни след наказателната акция хората на Гайдар вземат от Центробанк още 11 милиарда рубли. Към края на годината Центробанк потърсва отчет: къде са отишли парите? Не дават обяснение. Връщат 11-те милиарда.

Тези пари, последните, и то такава огромна сума, са изобщо една загадка. Нима не са стигнали двата милиарда?

Ще цитирам една справка (за любознателния читател). Няма да споменавам източника на информацията — времената сега са сурови.

И така, цитирам:

Второто издание на моята книга сега се превежда на английски и френски език. Бих искал да се обърна към западния читател: „Кажете, в коя страна, дори не демократична, а просто що-годе цивилизована, е възможно подобно нещо? Къде?“.

Ще отбележа мимоходом, че за пръв път в историята на XX век в нито една страна, в нито една точка на земното кълбо нямаше протестна демонстрация, не се възмути нито един от интелектуалците: „Но как така? Да се стреля с оръдия по парламента?!“.

Излиза, че по нито един парламент не може да се стреля, а по руския може?

Нещо тук не е както трябва, скъпи приятели.

Вече писах в тази книга за зверствата, които извършиха палачите, когато парламентът беше ликвидиран. За тези четири месеца поговорих и с други очевидци, излезли от Дома преди настъпването на тъмнината. Всички са били бити. От омоновци и цивилни. (Пак тези цивилни хора!)

Тук няма да изреждаме нови описания на издевателствата — навсякъде е било едно и също. Разговарях с Бабурин. След като го пребили от бой, закарали го на „Петровка“. Във Върховния съвет той беше председател на Комитета по законността и законодателството. И ето, вкарват го в една килия на „Петровка“. А там е целият Комитет по законността на Моссъвет. В пълен състав. По-късно, когато Бабурин приседнал на нара, депутатите му признали:

— Ние отначало помислихме, че си дошъл да ни освобождаваш…

В тази книга се споменава фамилията на депутата Фахрутдинов (в показанията на Олег Румянцев). Депутатът Вагиф Фахрутдинов е работник от Казан. Той е с болно сърце и е с електростимулатор. След като го повалили на земята, омоновците буквално са танцували върху него — счупили му осем ребра, наранили му белите дробове. Той се озовал в болница в крайно тежко състояние. Майка му в Казан гледала същия ден предаването на Си Ен Ен — как танковете стрелят по Дома, в който се намира нейният син. В резултат получила инсулт…

Ето такива работи.

Фашизъм. В най-чист и открит вид.

Фашисти, наричащи себе си демократи.

Всеки път потрепервам, когато слушам как тези президентски юнаци с угоени лица казват: „Ние сме демократи“…

И вече съвсем ми призлява, когато и Западът ги нарича демократи. Сякаш е ослепял. Сякаш е оглушал. Сякаш ехото от изстрелите на оръдията не обиколи няколко пъти цялата планета.

Генерал Колтунов, също депутат, разказва — тях (петима) ги закарали с автобус в Лужники. Карали ги момчета от „Алфа“. Пристигат в Лужники. Дворецът на спорта, ледената арена. Около сто души милиция, а между зрителските редове — войници от вътрешните войски, служебни кучета… Очевидно се готвели да интернират голям брой хора.

Когато автобусът спря — спомня си Колтунов, — приближи офицер от милицията. Един от алфовците излезе при него и аз чух разговора им. „Защо ги докарахте тука? Не можахте ли сами да го направите?“ „Ние не се занимаваме с мръсни работи.“

— Какво, какво? — попита депутатът Сидоренко. — Какво каза той?

— Сега ще ни разстрелят…

След това ги откарали от Двореца на спорта. Твърде важни птици били. Трябвало да им вземат показанията, да снемат отпечатъци от пръстите им — като на престъпници…

Какво са правили в Лужники с останалите хора, не е известно. Във всеки случай готвили са се сериозно.

Най-много провървяло на онези, които попаднали в Лефортово — затвора на КГБ. Там не биели, отношението било обикновено, механично вежливо.

А на „Петровка“ биели здравата. Запознаха ме с един човек, който е бил там. Били са го с гумени палки по петите. Просто ей така, от хулиганство. Не са очаквали да получат никакви сведения от него, той е случаен човек — не е депутат и не е защитник на Белия дом…

А пък в дворовете около Белия дом не само биели, но и убивали. Всички свидетели, всички до един, са видели трупове до краката на омоновци.

Онези, които са излизали вечерта от Белия дом в посока към кметството и Арбат, са били цивилни. На един подполковник му разбили лицето, ритали го… Направили жив коридор и никого не помилвали, биели наред…

Участието на бойни отряди на криминалните структури в наказателната акция може да се смята за доказано (цивилните хора върху бронетранспортьорите, разстрелващи старци в палатките!). Но не за това ми е думата.

Онези, които са пребивали излизащите от парламента хора, не са борци на криминалните структури. Това са тези, които особено охотно са откликнали на нощния призив на Гайдар — новото племе, Новата Русия. „Поколението, което избра пепси.“

Когато президентът на Ингушетия Руслан Аушев и президентът на Калмикия Кирсан Илюмижанов отишли с бял флаг в Белия дом, за да изведат оттам жените и децата, тези, „избралите пепси“, ги плюли, ритали и им крещели нещо от този род: „Ей, ти, с тесните очи, калмикска мутро!“…

Градът, една трета, от чието население вече се състои от тази току-що извъдена порода, от тези биологически мутанти, които плюят в човека с белия флаг и не му дават да изведе от горящото здание децата и жените… Нима такъв град има право да заема място на планетата? Излиза, че не оставяме на Господа Бога друг вариант, освен да изгори този потънал в предателство и смъртен грях град. Както той изгори, за да не позорят земята, Содом и Гомор!

В колониален режим

Слава богу, сбърках. Не, новият парламент не е съставен с две трети от протежета на криминалните структури. Партията, опираща се на класата на новите „собственици“, се провали на изборите. След като държеше в ръцете си всичките пари, всичките средства за информация и цялата власт — провали се с трясък!

А трябваше да спечели. Предвижданията ми не бяха погрешни. Но вече казах, че книгата беше написана преди 4 октомври (тези събития влязоха в нея като страници от дневника). И пресмятанията ми бяха правени без оглед на тези събития.

4 октомври, горящият парламент… Ето това погуби всички пресмятания. За едни — за щастие, а за други — за съжаление.

Месец преди изборите техните резултати вече можеха да се предвидят. Онези, които пътуваха из страната и се срещаха с избирателите — те виждаха. Виждаха как се беше променил народът, как се беше сплотил в обща ненавист към убийците. Не го виждаха само те самите. Така и не можаха да разберат нищо нито за страната си, нито за народа си. Техните социолози две седмици преди изборите още продължаваха да публикуват прогнози: в Москва „Избор на Русия“ ще получи 37 процента, в Санкт Петербург — 38, в Мухосранск — над 50. През нощта на 12 срещу 13 декември устроиха в Кремъл пищно телевизионно шоу — политически бал. С чаши шампанско в ръце се втренчиха в таблото — сега на него ще се появят победните цифри.

Но още първите резултати от изборите (в Далечния изток и Сибир) ги доведоха до състояние на шок. Телевизията предаде добре този момент — изплашените объркани очи, вперени в електрическото табло. Един от идеолозите, пиян до козирката (рано беше започнал да празнува победата), се изкачи, клатушкайки се, на сцената и като се държеше за микрофона, за да не падне, извика на цялата страна: „Русия, ти си се побъркала!“.

Аха, Русия се била побъркала, а ти, който командваше на своите оръдия „Огън!“, не си ли се побъркал? Та нали тъкмо ти и такива като тебе, „художници“, изкомандвахте: „Огън по парламента!“. Нали вие призовахте президента към решителни действия срещу парламента, вие го съветвахте: „Бийте с канделабри по главите идеологическите противници!“. Един известен писател в момента, когато танковете и бронетранспортьорите вече потегляха към бойните позиции, викаше с пяна на устата от екрана на телевизора: „Смачкайте я тая гад!“. Радио „Русия“ крещеше: „Измет, сган, убийци, озверели отрепки…“. Всичко това е за онези, които като добитък в кланица бяха натикани в Останкино и в Белия дом. Някаква дама беше споделила в един вестник с многохиляден тираж съкровено: „Те (защитниците на парламента) действително са виновни за това, че ни накараха да ги убиваме“. Сатана с пола!

Русия не се е побъркала, тя само идва на себе си след лош сън.

Хората още не са отворили очите си, не са се отърсили още напълно от замайването, а вече им крещят: „Всички на избори!“. „Защо? Кому е нужно това бързане? Дайте ни поне Конституцията да прочетем!“ „Не! Бегом на избори!“

В бързината те предпочетоха онзи, който им се стори антипод на властта, онзи, който им обеща на втория ден да установи справедливост, да накаже виновните, да нахрани гладните и да излекува болните. Какво пък, толкова по-трудно ще бъде на този човек да излъже народа за втори път, когато стане ясно, че нищо от това той не е могъл, не е направил и не е искал да направи.

Русия не се е побъркала, а зави от болка. Тя цялата сега е една кървяща рана. И тази рана няма да зарасне, ако не бъде очистена от гнойта.

„Ние предотвратихме гражданската война!“ — оправдават се сега убийците. Не, кръвта никога не е спирала войната, напротив — кръвта търси отмъщение.

Кръвта разедини хората. Сега всеки, преди да поздрави, се вглежда в другия: „Що за човек е? От кой лагер е?“.

И това се нарича да предотвратиш гражданската война?

Изминаха два месеца, откакто Русия има нов парламент. В очите на целия свят тя отново е демократична страна.

Депутатите от Съвета на федерацията и от Държавната дума не са си виждали очите. В Москва няма място, където би било възможно да се съберат заедно. Но как така? Отдавна няма нито райком, нито горкоми, нито обкоми, нито ЦК на партията, нито ЦК на комсомола, нито съюзни министерства, а навсякъде чиновниците си седят. Колко ли костват те на данъкоплатците?

Ремонтираното здание на разрушения парламент беше дадено на правителството в момент, когато обкръжението на президента усети, че новият парламент вероятно няма да бъде удобен и сговорчив, както се предполагаше. Сега там е правителството. А „пред очите кървави деца“. Не, не, сенките на убитите няма да им се явяват. Те са материалисти.

Държавната дума я настаниха в зданието на кметството. То 20 години е без ремонт и дори след пожара не навсякъде са поставени прозорци. Влизах в една стая, за да направя снимка за удостоверение. Температурата тук бе минус 18 градуса по фаренхайт. А и по Целзий не е по-топло: служителите работят с кожуси. По всички етажи на зданието има фирми, които не се канят да освобождават помещенията.

Няма що, президентът постъпи правилно. Всяка жаба трябва да си знае гьола. На Думата й беше посочено мястото. За да знае народът: той, президентът, плюе на Думата, никакъв парламент не може на него да му казва какво да прави.

Думата няма ни помещение, ни бюджет, ни автомобилен парк, нито дори малка стаичка с телефон, където може да работи член на парламента. А в същото време в средствата за масова информация е истинска истерия по повод привилегиите на депутатите. Говори се и за огромни заплати, и за петима помощници (засега поне никой няма дори и един), и за квартири (досега не е дадена нито на един от пристигналите от другаде), и за това, че всеки има персонална кола…

Начините за дискредитиране на парламента са си все същите, примитивни до немай-къде (но действат!), и целта е все една и съща — да се предизвикат сред народа лоши чувства, та той да стигне до логичния извод: „А за какъв дявол й е на Русия парламент?“.

Бих искал да помоля своя читател да бъде внимателен при съприкосновение с днешните вестници и с телевизията. Не се хващайте на евтини приказки! Колкото и лош да е този парламент (а той съвсем не е по-лош от предишния), колкото и скъпо да струва (а той засега не струва нищо), все едно цената му няма да е голяма, понеже парламентът е единственият гарант на демокрацията в нашата страна, камък на пътя, скала — взривиш ли я, гръмнеш ли я с оръдия… и пътят към личната диктатура, към авторитарния режим, към позорното колониално бъдеще ще бъде отворен.

Трудно е сега да се каже определено каква е Държавната дума? Различна е. И тя е разцепена на два лагера — и нея, както и цяла Русия, я разедини кръвта.

Трудно е да се приеме каквото и да е сериозно решение, винаги ще се намерят достатъчен брой гласове от едната или от другата страна, за да го блокират. По същество всичко зависи от Жириновски, от неговата фракция. На чиято страна застане при обсъждането на въпроса, тя ще победи.

Жириновски е владетелят на Думата. И го е доказвал неведнъж. Да речем, обсъжда се въпросът за създаването на комисия за разследване на октомврийските събития. Е, „Избор на Русия“ естествено е против разследването на причините и обстоятелствата на трагедията. Позицията е разбираема и обяснима. Обаче Жириновски? Събра гласовете на привържениците на Руцкой, обеща бързо да проучи всичко и да отговори на народа на всички въпроси… Но именно неговата фракция провали първите два опита. Едва на третия път, след дълги увещания на Владимир Волфович в кулоарите Думата успя да прокара този въпрос. Като най-важен. Следствието, което води Прокуратурата, няма да може да отговори на нито един от главните въпроси, които измъчват народа на Русия: Каква е политическата подплата на събитията? Какви са мащабите на трагедията? Как реагира страната на тези събития? Проличава ли ролята на Запада и западните специални служби (въпросът не е лишен от смисъл)? Каква е ролята на бойните отряди на криминалните структури? И така нататък, и така нататък… Въпросите са големи и малки и няма отговор на всички.

Сега вече няма и да има. Наложи се комисията да бъде пожертвана — размениха я срещу амнистията на политическите затворници. Именно страхът пред разследването на причините и обстоятелствата за октомврийските събития застави дори някои привърженици на президента да гласуват за амнистията.

Сега, когато Законът за амнистията влезе в сила, в средствата за пропаганда се вдигна шумотевица: „Пуснали са виновниците за октомврийската трагедия! Сега ще има отново гражданска война…“.

Виновниците за кървавата сеч изобщо не влязоха в затвора. Виновниците се оказаха победители, а победителите, както е известно, не ги съдят.

Що се отнася до анпиловци, те, разбира се, отново ще излязат по улиците и отново ще работят за президента — ще опорочават правото дело. Като гледат тези хора, които искат само връщане назад, към комунистическото минало, здравомислещите граждани ще се отвръщат и ще се кръстят: „Да вървят по дяволите! По-добре тогава Гайдар и Елцин“.

Лично аз смятам, че Анпилов и такива като Анпилов нанасят не по-малка вреда, отколкото нечистите ръце на реформаторите. И какво тогава? Него не можеш да го промениш — такъв му е кръгозорът. За това не вкарват в затвора. Друга вина той няма, освен тази, която беше формулирала „интелигентната дама“: „Вие наистина сте виновни за това, че ни накарахте да ви убиваме“.

„А генерал Макашов? — ще ме попитат. — Нима той не е виновен?“

Виновен е. Само че той отговаряше на изстрелите — това обезателно трябва да се има предвид. Аз не говоря за онзи символичен изстрел, който проехтя на 21 септември — човекът, заклел се в Конституцията и дал клетва да служи на тази Конституция, я потъпка, плю на нейния свещен текст и я стъпка с крака. Всички, които въстанаха срещу това, юридически са защитници на Конституцията.

Но няма такава амнистия: да се помилват всички, освен Макашов. Или освен Баркашов.

Ако сред десетки невинни има един виновен, все едно помилването е за всички. Затова е и амнистия (забрава, опрощаване). При Сталин например беше обратното — ако сред милион невинни имаше дори само един виновен, трябваше всички да са в затвора! (Става дума само за политическите, криминалните той също ги помилваше.)

Ето върху какъв аспект бих искал да обърна внимание на читателите.

Законът за амнистията беше спуснат в Думата от президента. Той беше предложен да се приеме като първи закон на Държавната дума.

Президентският проект на закона се отнасяше само за криминалните затворници.

Новата власт удивително заприличва на старата. Спомням си, че и Берия, кървавият палач на съветския народ, също беше започнал с амнистирането на криминални престъпници.

Новата руска власт продължава да се укрепва, тя търси подкрепа (и я намира!) изключително сред криминалните слоеве на населението. Или в бързо криминализиращите се. Отново е както някога — криминалните престъпници са й социално близък елемент. За мислещите другояче, за политическите противници в президентския проектозакон за амнистията нямаше нито дума. Нямаше нито дума дори за участниците в августовския пуч, двегодишният процес, над които се превърна в комедия.

Естествено, руският парламент веднага предложи президентският проект да се допълни с параграф, отнасящ се за политическите затворници. Страстите се разгоряха. Привържениците на президента не можеха и да помислят, че Хасбулатов и Руцкой ще излязат на свобода (очевидно знаят много за тях). Никога нямаше да се събере мнозинството от гласовете (223 гласа), за да се приеме законът с поправката, ако някому не беше хрумнала мисълта да се пожертва комисията. „Вие ще приемете закона, а ние прекратяваме парламентарното разследване на октомврийските събития. По този начин ви предлагаме мир и съгласие, хайде да работим заедно, да приемаме закони, които ще могат да облекчат страданията на народа.“

Ще повторя, че страхът пред разследването, пред възможността от разобличения, застави дори някои привърженици на президента да гласуват за амнистията. Гласува „за“ и активно работеше за амнистията и фракцията на Жириновски. Но не по-активно и, разбира се, не по-ефективно от другите фракции и независимите депутати.

Когато освобождаваха затворниците от Лефортово, Владимир Волфович пръв се озова там — да събира дивиденти. „Виждате ли, обещах да ги освободя и го направих.“

До известна степен той е прав. Ако фракцията на либералните демократи беше гласувала по командата на своя вожд „против“ или дори просто се беше въздържала, Законът за амнистията нямаше никога да бъде приет.

И ето така и излиза — владетел на Думата. Без Жириновски — наникъде.

Владимир Волфович не е какъв да е човек. На срещите с избирателите непрекъснато ми задават един и същи въпрос: „Какво ще кажете за Жириновски?“.

А какво да кажеш за него? Още повече с две-три фрази. Да го определиш — значи да го ограничиш. А Владимир Волфович е безбрежен — от Северния ледовит до Индийския океан.

Ако се съди по думите му — като че ли е яростен враг на властта.

А по постъпките е човек на президента.

Отсъдете сами. Към указа от 21 септември се отнесе спокойно: не осъди октомврийската касапница, прие Конституцията (та нима без него и привържениците му Те биха прокарали Конституцията, която никой не е чел, но според която президентът на Русия има повече права от Николай Втори?); отстрани заплахата от Елцин — заплахата от повторни избори през тази година (спомняте ли си, че този въпрос се обсъждаше, дори президентът сам назначи тези повторни избори за 12 юни 1994 година; кой ли сега би се осмелил отново да повдигне тази тема? „Ама вие какво? — ще му кажат. — Да не сте полудели? Жириновски ли искате?“).

За президента и за президентската партия Жириновски днес е панацея, спасение от всички болести. Те едва ли не говорят открито: „Да, ние сме лоши, ние сме такива и онакива… Но ако не сме ние — ще бъде Жириновски!“. И хората вярват — действително е страшно.

Политиците от „Избор на Русия“ трябва да носят на ръце Жириновски — колко само направи за тях! А те, виждаш ли, се отнасят с пренебрежение към него, поздравяват го презрително. Зад него, виждаш ли, е простолюдието.

Ала ако това простолюдие не беше гласувало за новата Конституция, къде ли щяхте да сте вие сега? Щяхте да живеете по старата. И трябваше да направите рокада в Лефортово…

Сложен човек е Жириновски. Но не дотам, че да не го разбереш. А разбереш ли го, става ясно, че не е чак и толкова сложен.

Позицията на този човек е такава: не бива да се пречи на тази власт да върви по избрания от нея път, защото тази власт е бездарна, а пътят — гибелен; колкото по-скоро те стигнат до края на пропастта и паднат в нея, толкова по-добре, толкова по-бързо народът ще протегне ръце към мене: „Измъкни ни оттук!“.

С една дума, позицията на Жириновски е: колкото по-зле, толкова по-добре. Към подобна линия се придържаха болшевиките през 1917 година. И дойдоха на власт.

Аз вече не говоря за това, че да се съдейства за удължаване на страданията на народа е безнравствено. Но, казват, политиката е мръсна работа — нравствените съображения не се вземат предвид. Тогава нека прибегнем към грубата логика.

Сметката на Жириновски е съвършено невярна. Властта, която той в душата си презира, е болшевишка: едва ли някой ще може да й преметне с такава проста хитрост. Какво е партията на Зюганов — те дори сами признават, че учението на господата Маркс и Ленин за тях не е определящо. Тази партия отдавна трябваше да бъде наречена партия на социалната справедливост. Истинските болшевики останаха само в Кремъл. Стопроцентови болшевики-ленинци. Но още по-страшно е, че са и върколаци! И моралът им, а по-точно липсата на всякакъв морал (на 4 октомври те престъпиха основните нравствени закони, върху които се гради човешкото общество), и методите им са чисто болшевишки. „Нека 90 процента от руския народ загине, но десет процента трябва да доживеят до щастливото бъдеще (сега вече капиталистическо)“ — ето я ленинската мисъл. Некрофили! Какво ги засягат страданията на народа, щом има велика цел: „Да построим капитализма за една петилетка!“.

Надеждите на Жириновски, че властта сама ще падне в ръцете му, са абсолютно неоснователни. Сега властта се отнася снизходително към него, той й е нужен, за нея е важно да запази колкото е възможно по-дълго „заплахата от Жириновски“, а после… После, преди изборите, просто ще го забранят като непотребен — той си свърши работата.

А най-вероятно е изобщо да няма избори. Как се прави това вече знаем. Когато, да речем, в края на 1995 година ни обявят, че няма да има избори, никой няма да гъкне. Тогава вече властта ще бъде също толкова силна, колкото беше властта на болшевиките в началото на тридесетте години, преди репресиите.

Е, нима не виждаме къде отива цялата й енергия? Само за укрепване на собствените позиции. Тя сега е толкова силна, че може да прави каквото си иска (дори да създава концлагери). Тя подчини съдебната власт, тя изобщо не зачита парламента (направи го не само безправен, но и безгласен), тя създава мобилни воински подразделения, подчинени непосредствено на президента (за борба с какъв външен враг?), тя разгонва ненадеждните ведомства…

Така на 21 декември миналата година беше разгонено Министерството на сигурността. Разгонено беше не защото там са „наследници на НКВД“. Наследниците на НКВД са живи и процъфтяват. Те всички отидоха да охраняват фирми. През тези години бившето КГБ като че ли се самоочисти.

Странни метаморфози станаха с това ведомство. Колко беди на народа донесе то! Но минаха години и изведнъж стана ясно, че КГБ е най-малко корумпираната организация от всички силови министерства. През тази година, когато работех над филма, общувах много със сътрудниците от това ведомство — и с младежта, и с по-възрастните. Честни и предани на родината хора.

Затова ги и разгониха. Октомврийските събития показаха, че сътрудниците от сигурността няма да тръгнат срещу народа и няма да изпълняват престъпни заповеди.

(Аз вече говорих, че подразделенията на КГБ — „Алфа“ и „Вимпел“, се държаха най-достойно при щурма на Белия дом. Достатъчна причина, за да бъдат разформирани тези подразделения.)

При това Министерството на сигурността беше ликвидирано в момента, когато то почти напълно премина към борба с най-тежката и нанасяща най-голяма вреда на страната престъпност — икономическата.

Политиците, които градят плановете си в очакване на близка катастрофа, много грешат. Никаква катастрофа няма да има и никакви катаклизми не се предвиждат.

Кой е казал, че в края на пътя, по който сега вървим, има пропаст? Как кой? Ами аз го казах — в тази книга, в нейната първа част. „Като слепци, водени от сляп водач, ние вървим право към пропастта.“ Това беше казано преди 4 месеца. Светът през това време се промени, за много неща ни се отвориха очите, промених се и аз самият, и моето виждане за бъдещето. Така става. Още Толстой казва: „Човек е длъжен да си променя убежденията, да се стреми към по-добри“.

Съмнявам се, че моите убеждения са се изменили в по-добра насока, но сега аз не бих написал това. За много неща, повтарям, очите ми се отвориха.

Не, не ни водят слепи водачи, а виждащи, опитни и добре познаващи пътя. И отпред не ни очаква пропаст, а напълно уютна, приспособена за живеене долина. В нея може да се живее напълно сносно. Там има и „сникърси“ в магазините, и пепси — направо да се залееш. Там има необходимия минимум за човешко съществуване. Дори ще има и някакво изкуство; е и какво, какво като е американизирано — кой от тези, които ще живеят там (обществото се подмладява), ще помни, че е имало такава велика духовна страна — Русия?

Тази долина се нарича колония.

Реформите успяха. Страната вече работи в режим на колония. Отказахме се от културата, науката и високите технологии, развиваме само суровинните области; вече нямаме надеждна отбрана, а в страната добре живее само онзи, който краде или който се е поставил в услуга на чужденците (всяко изключение само потвърждава правилото). Английският у нас сега е втори държавен език, доларът — национална валута, а тенисът — първият вид спорт. („А какво имате против тениса? — ще попита някой. — Да не сте ретроградни?“ А бе нищо против нямам — забележителен спорт е. Само че ми се струва странно: докато бях партократ, бях волейболист, боядисах се като демократ — станах тенисист. А всъщност отговорът е прост: тенисът е спортът на господарите. Ами ако изведнъж ме повикат?…)

Е, и така нататък. Всички белези на колонията са налице.

Израсна нахална класа на компрадорска буржоазия, надеждно защитена от собствени бойни отряди. Армията и милицията вече са ориентирани към борба с вътрешния враг.

Разбира се, още ще има някакви народни протести. Но ще ги потушат бързо, не се съмнявайте.

Интелигенцията — не проституиращата, а онази, която действително е съвестта на народа, трябва да се готви за репресии.

Ето така загина — при тежко раждане — демокрацията в Русия.

Нашият син ни изпрати писмо. От Колима. С жена ми се шегуваме: „Серьожа отиде на разузнаване. Преди да ме преместят там“.

Исках да предложа на читателя някой и друг цитат от този опус, но после си помислих: не, писмото трябва да се приведе цялото: