Вендета: Жива мишена

1

Показалецът бе отрязан точно по средата на кокалчето. Разрезът бе направен с почти хирургическа точност.

И въпросният показалец лежеше в плик, адресиран до секретаря на Министерството на външните работи Петер Сорман в Стокхолм.

Охраната на всички шведски държавни органи, разбира се, си имаше начини за разпознаване на писма с подозрително съдържание, така че показалецът бе открит още от един от служителите по сигурността по-рано тази сутрин. Находката бе посрещната със силно вълнение и предизвика някои доста странни решения.

Шефът на сигурността в Министерството на външните работи Кристиан Дъглас съобщи неприятната новина на секретаря и предложи случаят веднага да бъде предаден на полицията.

Писмото обаче носеше пощенско клеймо от Палермо и дори само този факт бе достатъчен за нарушаването на установения регламент. Все пак не бе кой знае колко трудно да разберат на кого принадлежи пръстът — имаше само двама възможни кандидати.

Повикаха един от началниците на отдели в тайната полиция, дадоха му писмото, опаковано в найлонов плик, и го инструктираха да извърши необходимите лабораторни изследвания колкото може по-дискретно и възможно най-бързо да им изпрати фотокопие на съдържанието на самото писмо. Бе напълно нормално полицията да получи оригинала, преди той да премине през ръцете на няколко десетки членове на правителството и дипломати. Началник-отделът им даде дума да изпрати копието в рамките на един час, в резултат на което те насрочиха срещата с външния министър за след шейсет минути.

На тази първа от цяла поредица срещи присъстваха външният министър Андерш Стенсон, секретарят Петер Сорман, началникът на правния отдел към външното министерство Агнес Корел и вицепремиерът Ларш Шелсон.

Авторът на писмото, както можете да се досетите по зловещото му съдържание, очевидно очакваше да получи определен откуп. Интересното бе, че изнудването беше насочено към шведската държава, а не към частната компания, където работеше собственикът на отрязания пръст.

Петер Сорман представи случая на останалите, тъй като той единствен бе запознат отблизо с цялата история.

Преди четиринайсет дни в Министерството на външните работи се получи обезпокоителен доклад от посолството в Рим. Неизвестно как един от секретарите на посолството бе получил информация, че сделката, която „Суидиш Орднънс“, бившата „Буфорш“, сключи с италианската държава и определени италиански фирми преди няколко години въпреки всички предупреждения и разумни съвети, е доста съмнителна. Както всички знаеха, ставаше дума за доставка на четири нови фрегати и въоръжение за тях, което трябваше да бъде получено от италианската държава най-рано в началото на 1992-ра. Самите кораби се строяха в Италия, но въоръжението им трябваше да бъде изработено в Швеция. Сделката бе одобрена от парламента и Агенцията за контрол над производството на военни материали още преди няколко години без каквито и да било забележки. Сделката не нарушаваше основните принципи за износ на шведски оръжия, а именно, че те може да бъдат продавани единствено на държави, които могат да гарантират, че реално нямат нужда от тях. Италианските власти бяха издали един тъй наречен сертификат за краен потребител, тоест им бяха обещали, че оръжието ще е за собствена употреба и няма да бъде препродавано на трети страни, които евентуално се нуждаят от него за военни цели. Италия бе напълно нормална държава и така нататък.

До посолството в Рим обаче достигна информацията, че щяха да бъдат построени само три кораба, а въоръжението, предназначено за четвъртата фрегата, щеше да бъде препродадено на Ирак.

Не само че с Ирак никой вече отдавна не търгуваше, но и самата мисъл, че оръжие от подобен вид щеше да попадне в неподходящи ръце, бе достатъчно обезпокоителна. Все пак ставаше въпрос за установка за подводни снаряди и около осемдесет снаряда и система за насочване на ракети и противовъздушна отбрана и голямо количество противосамолетни амуниции.

Веднага щом Петер Сорман получи доклада на посолството в Рим, той се свърза с началника на Агенцията за контрол върху производството на военни материали, който на свой ред се обърна към шведското предприятие, страна по сделката. Заедно решиха да изпратят двама души на ръководни длъжности в Рим, които да получат гаранции от своите италиански бизнес партньори, че сделката е напълно чиста.

И така няколко дни по-късно шефът на отдел „Продажби“ на „Буфорш“ Густав Хансон, бивш майор от Военноморските сили, и техническият директор Юхан Карлемар заминаха за Рим. Според информацията от посолството обаче те бяха успели да проведат една-единствена среща с италианските си колеги, която била приключила доста набързо, след което и двамата изчезват.

Точно така, изчезват. Посолството се бе свързало с хотела им, откъдето потвърдиха, че багажът им все още се намира в стаите. Двамата мъже обаче сякаш бяха потънали вдън земя.

Затова писмото от Палермо хвърляше известна светлина върху събитията, но и бе повод за сериозни притеснения. Ако се съдеше по съдържанието му, показалецът трябваше да принадлежи или на Карлемар, или на Хансон. Самият текст бе доста неясен, но въпреки това не оставяше никакво съмнение за какво става дума.

Бе адресирано лично до Петер Сорман и след няколко фрази на учтивост, които звучаха почти зловещо на фона на интелектуалното и биологичното съдържание на плика, то приканваше секретаря на външното министерство да изпрати екип за преговори в грандхотел „Палм“ в Палермо, чието съществуване вече бе потвърдено от Външно, който да участва в обсъждането на „бъдещото развитие на нашите сделки и цената, от която господата Карлемар и Хансон са неразделна част“.

Писмото бе съставено на безупречен английски, но правописът бе по-скоро американски. То обиколи всички присъстващи, които вече обсъждаха евентуалните си следващи действия. Външният министър, разбира се, получи неофициално правото да води заседанието, и не само защото срещата се провеждаше в неговия кабинет и присъстващите се бяха настанили в тясната скърцаща холова гарнитура в густавиански стил, а и защото той бе единственият политически лидер сред тях и човекът с най-много опит. Ако беше десет години по-млад, сигурно щеше да наследи Улоф Палме на поста министър-председател.

— Е — започна той. — Официалната ни политика гласи, че шведската държава не преговаря с терористи и престъпници. Това е чудесен принцип, който обаче си позволяваме да нарушим при нужда. Значи трябва да поставим принципите на едната везна и живота на двама шведски граждани на другата. Какво ще кажете да започнем с правната страна на въпроса?

Всички погледи се обърнаха към началника на правния отдел на Външно Агнес Корел. Тя работеше отскоро, но не бе партиен кадър, а съдия с всепризнати качества и със същия успех можеше да избере да оглави Върховния съд. Бе жена и половина — строга, с посребрени коси, остър поглед и изключителна интелигентност. Но въпреки това не се чувстваше на място сред толкова много политици, което бе напълно разбираемо. Нейната сфера бе правото, не политиката, и тя заподозря, че нещо не е наред, още като чу леко лежерния тон, с който министърът представи проблема.

— Правната страна на въпроса изглежда по следния начин — заговори тя хладно, но самоуверено. — Ако престъпници от такъв ранг попаднат на шведска територия и следователно под наша юрисдикция, то законите спокойно могат да бъдат пренебрегнати от органите на реда. Спомням си за няколко случая, при които правителството предприе извънредни мерки, които впоследствие бяха одобрени от Конституционния съд. Става дума за няколко отвличания, „Нормалстор“, историята „Бултофта“ и така нататък. Няма никакви законови проблеми, докато съдбата ни зависи от преценката на правителството.

— Да — рече министърът на външните работи, който се натъжи при мисълта, че ще бъде оставен на повече или по-малко лошата преценка на правителството, — но сега говорим за Италия.

— Правилно — продължи началникът на правния отдел. — По отношение на подобни случаи италианското законодателство е строго и безкомпромисно. Това е доста често срещан проблем в Италия. Освен това законът забранява да се водят преговори с похитителите. Шведските власти, разбира се, не биха могли да нарушат тази забрана. Следователно ни остава единствено да предадем случая на съответните органи в Италия. Не съществува друго приемливо решение от правна гледна точка.

Тя натърти словосъчетанието „правна гледна точка“, което наведе министъра на мисълта, че саркастично намеква за други, по-безпринципни и следователно политически възможности.

— Как мислиш, Петер? — попита външният министър, без да издава собственото си мнение по правната страна на проблема.

Петер Сорман познаваше отлично началника си, с когото бяха работили заедно вече десетилетия, и веднага разбра накъде клонят везните.

— Ами — започна Петер Сорман уклончиво, сякаш протакането на отговора му доставяше удоволствие, но по вперените в него погледи разбра, че се очаква да представи някакво разрешение на проблема. — Няма съмнение, че първо трябва да се свържем с италианските власти. След това бихме могли да ги попитаме как гледат на евентуален опит за преговори. Струва си да проверим дали бихме могли да ги водим с тяхно знание, дали не биха направили изключение в този случай. Но както и да решим да постъпим, първо трябва да се свържем с тях. Трябва да се съглася с Агнес, че нямаме друг избор.

— Хм — измърмори министърът на външните работи. — Какво мислиш за този план, Агнес?

— Всякакви действия, извършени в сътрудничество с правните органи на Италия, не биха влезли в конфликт с нашето законодателство — рече тя бързо и дори леко сърдито.

— Добре, ами тогава да видим какво ще ни отговорят от Италия. Бих искал да чуя и твоето мнение по тези въпроси, Лace — продължи министърът. Ларш Шелсон говореше от името на министър-председателя и следователно думата му бе важна.

— За момента не виждам друга възможност освен предложената от Агнес. Трябва да прехвърлим случая на италианските власти. В това число и самата улика, тоест писмото — отвърна Ларш Шелсон предпазливо. Тонът му даде ясно да се разбере, че е против всякакви авантюри в Палермо.

— Не е ли по-добре първо да оставим нашата полиция да разбере на кого принадлежи показалецът? — рече Сорман, също толкова предпазливо.

— Трябва да предадем случая на италианците час по-скоро — контрира го Ларш Шелсон бързо, сякаш бе доловил някакъв опит от страна на секретаря на Външно да заобиколи закона.

— Добре тогава. Ще свикам нова среща, когато разполагам с повече информация от италианска страна — рече външният министър, като едновременно с това се изправи и така закри неофициалното заседание.

Когато другите напуснаха кабинета му, той помоли Петер Сорман да остане и почти демонстративно затвори вратата зад гърба на — както изглежда — противниковия лагер.

— Страхливци! — изсъска той. — Става дума за човешки живот, а освен това тази година предстоят и избори. Не, не искам да ставам циничен.

— Но се държиш точно така — усмихна се Петер Сорман иронично. — Трябва да победим на всяка цена, знаеш го. Чудесно ще е да успеем да ги приберем живи и здрави вкъщи. Евентуален провал ще се окаже катастрофален и шансовете за още един мандат ще са 50 на 50.

— Може и така да е, но в момента нямаме нищо за губене. Видя ли данните от последното проучване от тази сутрин?

— Не, вече не следя подобни проучвания.

Седнаха мълчаливо. Външният министър пооправи малката сребърна рибка, която носеше на ревера на сакото си; той обожаваше спортния риболов и парадираше с този факт при всеки удобен случай, за да покаже близостта си до хората. След това звучно загриза една от канелените бисквити, които никой не докосна по време на срещата.

— Какво ще правим с мангизите?

— За какви пари става дума? — попита секретарят, макар отлично да знаеше отговора.

— Парите за откупа на двамата нещастници. Каква би била сумата, десет милиона крони?

— Вероятно повече.

— Не може повече, не разполагаме с толкова средства, освен това сме длъжни да отчитаме всички разходи. И в министерство на отбраната ли е така?

— Да, по принцип. Те, разбира се, разполагат и с няколко фонда за финансиране на разузнаването и така нататък, но трудно биха могли да прикрият подобна сума.

— Тогава ще оставим „Буфорш“ да плати. Ще им се обадя и ще им кажа да осигурят парите. Не биха могли да ми откажат, нали?

— Не — разсмя се Сорман. — Как ще откажат? Чисто и просто ще им направиш предложение, на което не биха могли да отговорят с не.

— Добре. Тогава нещата са под контрол. Да преминем към следващия въпрос. Кого, по дяволите, ще изпратим в Палермо?

— Някой дипломат.

— Знаеш кой работи в посолството в Рим.

— Естествено. Това допълнително усложнява положението. Само си представи, Ула Улстен…

— Ами Гауфин, той има опит с подобни ситуации от Бейрут, нали?

— Да, така поне гласи официалната версия. Той „отива в региона, където всички бели са ходещи мишени, и измъква двамата шведи“. С тези думи описахме случилото се впоследствие;

— Което си е жива лъжа.

— Да, така е.

— Защото старият ти враг Хамилтън свърши цялата работа, нали?

— Не бих могъл да го отрека само пред теб, Господ и него самия. Но нали не смяташ… По дяволите, Андерш, помисли си добре!

— Точно това правя. При цялото ми уважение към служителите на външното министерство, бих искал да те попитам колко от тях би изпратил да приберат заложниците срещу десет милиона крони в брой?

— Почти никого, за съжаление. Подобна задача е твърде рискована за нашите дипломати.

— Ето, виждаш ли. Ако ще пращаме някого на подобна спорна в правно отношение мисия, то въпросната личност трябва да притежава определени качества. А ние разполагаме с точния човек, нали?

— Да — въздъхна Петер Сорман. — Да, за съжаление…

Луиджи Бертони халюцинираше, имаше чувството, че морето се издига като непробиваема водна стена пред гумената им лодка и скоро той и останалите седмина ще се блъснат в тази стена или ще се обърнат.

Вече не знаеше на какъв език мисли. На няколко пъти се опита да си спомни различни думи, за да разбере, но пред очите му пробягваха единствено картини.

Бе спал общо три часа за последните пет или шест дни и състоянието, в което се намираше, му бе познато. За разлика от останалите седем души в лодката той участваше в Адската седмица за четвърти път и следователно бе по-подготвен от останалите да издържи изпита, но същевременно с това умората намаляваше шансовете му. Добре че поне ръцете му все още бяха здрави, а мазолите по краката му бяха направо смешни в сравнение с мазолите на някои от останалите; по ходилата им се виждаха големи розови или лилави участъци, където най-горният слой кожа бе изтъркан от непрекъснатото съприкосновение с влезлия в ботушите им пясък. Когато последните осем групи бяха принудени да играят на водно поло преди няколко часа, целият басейн се напълни с люспи кожа.

Когато гумените лодки най-накрая доближиха бреговата линия на базата „Коронадо“ след близо 15 мили гребане, там ги очакваше един бодър и агресивен командир, който им се разкрещя, започна да ги обижда и както обикновено, им нареди да грабнат лодките и да прекосят тичешком „Коронадо“ до плажа от другата страна; именно затова групите бяха сформирани по височина, така войниците можеха да тичат, крепейки гумените лодки на високо вдигнатите си ръце. Когато те отмалееха, дървеният под започваше да се удря в главите им и момчетата имаха чувството, че непрекъснато ги млатят с тежък чук.

В групата на Луиджи Бертони бяха събрани най-ниските войници и затова съкурсниците им от клас 181 см ги наричаха „Смърфовете“. Но те все още продължаваха да се борят, никой от тях не бе отпаднал, а сега бяха останали само шест или седем групи.

Той се концентрира за миг и се опита да изчисли колко да брой са всички войници около него, но успя едва в края на трасето да осъзнае, че седем по осем е равно нa петдесет и шест. Тъй като в началото групите бяха десет, то десет по осем е равно на… трябва да е равно на осемдесет. Следователно двайсет и четирима, или не, трийсет и четирима вече бяха отпаднали. Значи краят наближаваше, това бе един от последните дни. Не, всъщност нямаше абсолютно никаква представа кой ден бе днес.

Когато стигнаха до другия плаж, им наредиха да оставят лодките на пясъка и да си починат. Няколко от другарите му замалко да заспят още преди да докоснат земята. Повечето се унесоха за минута, но Луиджи не посмя да последва примера им, защото тази почивка му се стори напълно немотивирана. Лежеше неподвижно и наблюдаваше подозрително инструкторите изпод полуотворените си клепачи и само след няколко минути настана ад под небето. Проехтяха свирки, взривове, изстрели на патрони със сълзотворен газ, след което им заповядаха да се хвърлят във водата и да преплуват разстоянието от двеста метра до шамандурата и обратно. Този път не им позволиха да свалят униформите и ботушите си, а последната група щеше да получи още една обиколка за наказание.

Групата на Луиджи рискуваше да завърши последна, защото едно от селянчетата от Монтана или Небраска едва можеше да плува, но за щастие някой от по-челните позиции получи истеричен пристъп и бе изтеглен, както крещеше, в една лодка, бе прегледан от медицинския персонал, бе откаран до базата и бе изключен от подбора.

— Хуу! Ааа! — изреваха те, когато най-накрая се измъкнаха на плажа, за да си починат, докато последната група довърши наказателната си обиколка. — Хуу! Ааа!

Никой не знаеше защо тюлените използват този боен вик, най-вероятно бе стар колкото самия отряд.

След това пробягаха осемте мили до базата по сипкавия пясък, с мокрите си униформи. Тичаха тежко, леко разкрачени, с ръце колкото може по-далеч от тялото, тъй като раните под мишниците им, получени в резултат на постоянното триене и контакта с пясък и солена вода, ги тормозеха най-много. Луиджи притискаше от време на време ръце до тялото с надежда болката да разпали още повече яростта му, сякаш е някакъв наркотик.

Тази процедура също имаше двоен ефект. Вярно, че божата проясняваше съзнанието му и мъглата пред очите му изчезваше, но наред с това тя засилваше и чувството, че всичко е толкова безсмислено и унизително. ПО ДЯВОЛИТЕ, ТОЙ УЧАСТВАШЕ В ТОЗИ АД ЗА ПЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ!

Никой друг не… е, може би само още няколко души можеха да се похвалят със същото. Но вече не знаеше какво още му остава да докаже, ако това бе смисълът на Адската седмица, наричана преди седмица на мотивацията; ставаше дума за шестата седмица от програмата за обучение на тюлените, която трябваше да отсее зърното от плявата, мъжете — от момчетата, и подобни глупости.

Към края на отсечката, след като бяха тичали вече повече от час и едва се държаха на краката си, „Смърфовете“ и няколко от останалите групи се сблъскаха с един и същ проблем — наложи им се буквално да влачат напред част от другарите си, защото мокрите ботуши в комбинация с пясъка правеха божата от мазолите непоносима. Тази група, която останеше последна обаче, рискуваше да получи една допълнителна обиколка и в резултат на това бе застрашена от още пристъпи на изтощение и безсилие. Един от инструкторите тичаше редом с отряда на Луиджи и крещеше нещо едва разбираемо. Луиджи успя що-годе да долови смисъла на думите — да загубиш сега, е неприятно, но да загубиш на бойното поле, е равносилно на смъртна присъда.

И този път успяха да се разминат с последното място. Сега обаче нямаше наказателна обиколка, вероятно за да не могат останалите отряди да се отдадат на твърде дълга почивка. Вместо това им бе наредено да вдигнат гумените лодки на ръце и така клас 181 замарширува към столовата на Специалния военноморски боеви център, влезе вътре заедно с тях, остави ги в началото на залата и се затътри към опашката за храна.

Почивката за хранене бе един час. Човек спокойно можеше да се нахрани за половин час, ако свареше по-малка опашка, и така му оставаха трийсет свободни минути на територията на казармата, с които да разполага както реши. Част от другарите му заспаха прави, докато се редяха на опашката, и едва успяха да похапнат малко, преди да се затътрят до спалните помещения и да си отдъхнат двайсетина минути. Това бе пълна глупост, но никой не се вслушваше в предупрежденията на Луиджи. Вместо да спят, бе къде-къде по-разумно да сменят стегнатите си клинове, които напомняха на екипи на велосипедисти, да си измият краката и да обуят нови чорапи. Свършен си, ако останеш без ходила. А пък ако в бельото ти влезе много пясък, Адската седмица ти се струва двойно по-жестока. Сънят в подобен момент бе опасен и за друго. Ако човек си събуеше ботушите и заспеше, краката му можеха да отекат така, че да не успее да ги обуе отново и да не може да се движи. Затова бе много по-важно да изтъркаш внимателно с ръка пясъка от вътрешността на ботушите и да си сложиш сухи меки памучни чорапи, отколкото да спиш. Освен това се опитваше да мисли позитивно, сякаш това бе петият, последен път и всеки изминал час отлиташе безвъзвратно в миналото. Вече го бе преживял четири пъти, и на тази седмица щеше да ѝ се види краят.

Вече не помнеше кой поред ден бе днес. Дори не бе сигурен дали е добра идея да се опита да повдигне духа си, таейки надежда, че след двайсет и четири часа всичко ще свърши. Все пак рискуваше да открие, че му остават още цели два дни. Може би бе по-добре да си каже, че го очакват още три денонощия, и накрая да се окаже приятно изненадан. Все още не знаеше на какъв език мисли. Не бе виждал Джо от доста време, той принадлежеше към предпоследната на ръст група. Опита да си спомни истинското му име, но тъй като не можеше да различи отделните езици в главата си, то се изгуби в лингвистичната мъгла.

След почивката за обяд или за вечеря (навън все още бе светло, така че това нямаше кой знае какво значение) им бе заповядано да слязат на плажа при пъновете. Всеки от тях тежеше над 110 килограма. Трябваше да тичат с дървените стволове, да слязат при вълните, да нагазят в морето, да усетят за пореден път морския студ, да се върнат обратно на плажа, да вдигнат дънерите над главите си, отново да влязат в студената вода, пак да излязат на плажа, после да се върнат обратно в морето и така нататък, плаж — море, плаж — море.

Сякаш умишлено бяха лишили изпитанията от каквото и да било разнообразие, така безсмислените им мъки ставаха още по-непосилни, бяха принудени например да копаят дупки и отново да ги запълват, да ги изкопават и да ги запълват. Бе цяло чудо, че истеричните пристъпи не бяха по-често явление, рядко се случваше някой да започне да крещи и да ругае командирите, след което да се строполи на пясъка, да се разплаче и да бъде отнесен от медицинския екип. Повечето от другарите му бяха американци и приемаха подобни унижения с леко сърце, мазолите по краката, изглежда, ги мъчеха повече. Вероятно те бяха основната причина редиците им да оредеят толкова.

Сигурно влязоха и излязоха от водата поне двайсет и пет пъти с пъновете на ръце. Може би упражнението отне един час, а може би и по-малко. Но и то, като всички преди него, най-накрая приключи и те замениха пъновете с гумените лодки и се затичаха в леко темпо към една от крайните постройки на Центъра. Там най-накрая им позволиха да оставят лодките навън, преди да ги вкарат в една голяма аудитория. На масата пред всеки стол имаше хартия и химикал. В долния край на залата стояха няколко инструктори, които все още не познаваха. Един от тях се качи на малката катедра и ги огледа възторжено.

— Господа, добре дошли на нашия курс по творческо писане — започна инструкторът, а войниците, които все още имаха достатъчно сили да реагират, се заоглеждаха учудено наоколо, сякаш за да се уверят, че и останалите са чули същото и че не са полудели.

— Ето и темите, по които може да изберете да пишете — продължи инструкторът весело. — Представете си, че сте лангусти, които всеки миг ще бъдат потопени в тенджера с вряща вода, и опишете последния миг от живота си. Или пък, че сте подпийнал викинг на вечеринка и някакъв друг, още по-пиян викинг започва да досажда на приятелката ви. Има и трети вариант. Поставете се на мястото на муха, която току-що е била уцелена от палка, и раните ѝ са смъртоносни, но все още е жива. И последно. Представете си, че докато си миете зъбите, внезапно се пренасяте на непозната планета. Започвайте, дявол да го вземе!

Повечето от момчетата седяха вцепенени, но тогава в залата влязоха няколко от инструкторите от плажа. Те се заеха да обикалят между редиците маси с кофа с лед и пускаха по няколко кубчета в ризите на онези, които все още не бяха започнали да пишат.

Климатикът бе изключен. И тъй като бе средата на юни, а в аудиторията седяха нагъчкани около петдесет мъже, цялата стая скоро се изпълни с облак от телесни аромати, примесени с мириса на солена вода. Част от войниците пишеха.

Луиджи си спомняше само една от възможните теми, тази за омара или за рака и тенджерата с вряща вода, концентрира се върху нея, за да не я забрави, но се наведе над листа едва след като получи няколко кубчета лед в ризата. Изпроси си го нарочно. Вярно, че тялото му все още бе вкочанено от студената вода, но лицето му гореше и се надяваше ледът да го успокои поне малко.

Натърка челото и очите си с ледените кубчета, като се опитваше да държи клепачите си отворени от страх да не заспи.

Почти като при мираж в пустинята погледът му се проясни и той успя да види цялата група подсмиващи се инструктори в далечния край на аудиторията.,

Всички без един носеха бели флотски униформи. Въпросният мъж бе облечен в тъмносиня блуза, а звездите на пагоните му издаваха, че е с ранг капитан. Не носеше шапка, а очите му непрекъснато шареха из залата, сякаш търсеха някого или нещо. Луиджи видя и значка с две малки златни крилца, знака на тюлените, който малцина познаваха. Следователно той бе преживял Адската седмица пет пъти.

Луиджи започна да пише. Аз съм омар, изправен пред най-решителния миг от живота си.“ След това съзерцава дълго изписаните думи, усети как очите му започват да се затварят, а главата му да клюмва напред. Разтърка отново лицето си с топящия се лед и пак се загледа в трептящите букви. Изречението бе на италиански.

Принуди се да го пренапише на английски: „Аз съм един шибан омар, изправен пред най-решителния миг в живота си.“ Опита да си представи огромна тенджера с вряща вода. Той самият се носеше в една гумена лодка с още седем другари, а някакъв великан ги хвана с ръка и се опита да ги изсипе в смъртоносния ад. Няколко момчета около него бяха заспали с химикал в ръка. Този път не ги събудиха. Инструкторите просто ги измъкнаха от стаята. Може би с това участието им в подбора приключи.

„И така, тъй като съм омар, изобщо не ми пука дали сега ще умра, или заспя“ — продължи Луиджи и отново се загледа в думите, за да се увери, че са на правилния език. Разбираше отлично смисъла на написаното, но нямаше никаква представа дали бе на италиански, или на английски.

В този миг мъглата пред очите му отново се разсея и той за втори път се загледа в капитана, който не носеше американска униформа, и осъзна всичко.

Значи бе написал последното изречение на шведски.

„Това никак не е добре, шибаните омари не могат да пишат на шибан шведски“ — продължи той. След това допря ръце до тялото си и ги размърда напред-назад няколко пъти, протривайки още повече наранените си мишници с надеждата болката да прогони съня. После задраска шведското изречение и старателно описа как приятелите му един по един изчезват в тенджерата. Той самият обаче бе европейски омар със здрави щипки, отрасъл в Атлантическия океан, а не някаква проклета шибана лангуста от Калифорния, и затова успя да се задържи за гумената лодка, въпреки че великанът не спираше да я клати.

Всичкият лед се бе стопил. Въздухът в стаята бе задушен и жежък. Повече от половината му другари бяха заспали и сега ги изнасяха от стаята. Можеха ли да изключат половината клас заради един-единствен идиотски изпит по творческо писане?

Добре че откри нов смисъл да продължи. Мъжа в долния край на залата. В момента не можеше да си спомни името му, но го познаваше. Всички в аудиторията трябваше да го познаят, ако не бяха съвсем ослепели или оглупели.

Луиджи се стегна и продължи да пише. „Щипките на европейските омари от Атлантическия океан се отличават с едно уникално качество.“ В този миг обаче му призля и усети как главата му натежава и клюмва застрашително напред. Огромният великан го натискаше към бюрото. Отново притисна наранените си мишници, този път толкова силно, че простена от болка. Когато погледът му пак се проясни за няколко минути, видя, че повечето от другарите му вече са изнесени от залата, но Джо все още бе там, само на няколко метра от него.

— Джо — прошепна той. — Видя ли кой стои там, долу!

Джо го чу, но само го погледна неразбиращо с кръвясалите си очи. Може би го бе заговорил на италиански?

— Джо, по дяволите… — продължи той, но след миг се отказа, защото дори той самият не разбираше какво говори. Джо му кимна и отново се захвана да пише трескаво.

Луиджи отново раздразни раните си и се опита да прочете последните редове, но точно когато невидимият великан отново притисна главата му надолу, в съзнанието му се родиха нови творчески идеи.

„Щипките на европейските омари се отличават с необичайна форма и малки резци. Тъй като един от тези резци се захвана здраво за шибаната гумена лодка, великанът не можа да ме бутне в тенджерата, колкото и да се опитваше.“ След като изписа тези думи, Луиджи загуби съзнание.

Когато го разтърсиха и засипаха с псувни и обиди, той откри, че е единият от последните двама войници, останали в аудиторията. Странното бе, че не го изнесоха навън като останалите, вместо това му заръчаха заедно с другия оцелял, който не беше Джо, да се яви в една стая, в която се влизаше от залата.

Движеше се бавно, коленете му се бяха подули като футболни топки. Той пристъпяше, олюлявайки се, напред, докато отново заспа, този път с лице към вратата. Тялото му започна да се свлича, но триенето раздразни още повече изгорялата му от слънцето буза, той успя да се изправи, като едновременно с това почука на вратата. Не чу покана да влезе, но инстинктът му за оцеляване му нашепваше, че трябва да се раздвижи. Затова той отвори вратата и с накуцване прекрачи прага.

Двама от инструкторите седяха зад едно бюро. Капитанът бе сложил слънчевите си очила и стоеше до тях, скръстил ръце на гърдите. Луиджи се опита да разчете изражението на лицето му, но погледът му непрекъснато се замъгляваше.

— Редник Бертони! — изрева един от инструкторите и хвърли няколко листа на бюрото пред него. — Що за глупости са това, Бертони? Да не мислите, че тюлените са някаква шибана детска градина!

— Не, сър — отвърна му Луиджи и в същия миг усети как главата му клюмва напред и как цялото му тяло е на път да я последва. Едва тогава откри, че в стаята имаше още едно момче в същото състояние като него.

— Ами ти! Сержант, това да не ти е забавачница. Да не мислите, че можете да станете тюлени, ако нямате грам мозък! — изрева инструкторът.

— Не, сър — отвърнаха му двамата полузаспали войници.

Мъглата в съзнанието на Луиджи отново се разсея за миг, сякаш яростта му му помагаше да мисли по-ясно.

— Надявам се, и двамата разбирате, че сте скъсани и отпадате от програмата заради глупостите, които сте написали. Разбирате ли, боклуци такива! — крещеше инструкторът.

— Не, сър — отвърнаха двамата едновременно почти без да завалят думите.

— Другарите ви могат да лежат и да къртят отвън. Заслужиха си тази почивка, защото, за разлика от вашите, съчиненията им не са пълен боклук. Така че е напълно справедливо да се отървем от вас. Нали! Отговорете ми, по дяволите! Редник Бертони!

— Името ми е Луиджи Бертони. Аз съм младши лейтенант, а не редник. Само това имам да ви кажа — промълви Луиджи.

— Да не би да ми противоречиш, дърво такова!

— Не, сър.

— Значи не смяташ решението ни да ви изключим за справедливо?

— Не, сър.

— С други думи, подлагаш преценката ни на съмнение?

— Не, сър.

— Значи решението ни да ви изключим е правилно?

Луиджи се замисли. Беше се провалил. Бяха го уволнили. Него и другото момче. Двамата, които издържаха най-дълго, трябваше да си отидат заради глупавото съдържание на съчиненията си. Нямаше сили да се ядоса; бе напълно безсмислено дори да се опита да им противоречи. Мозъкът му щеше да изпуши всеки момент, бе като грамофонна плоча, която продължава да се върти още няколко пъти, след като си дръпнал щепсела от контакта, а фалшивото ѝ протяжно виене постепенно се превръща в тихичко шумолене и накрая се изгубва в тишината.

Другарят му се бе строполил на земята и спеше, но явно все още не бе потънал в дълбок сън, защото мърмореше в просъница, че пет пари не дава вече. Двама инструктори го изнесоха навън, както се бе унесъл. На лицето му бе изписано искрено щастие.

— РЕДНИК БЕРТОНИ, НАЛИ НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАТЕ ДА ЗАСПИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изрева инструкторът.

Луиджи осъзна, че офицерът явно бе заобиколил бюрото и бе застанал зад него, защото крещеше буквално на няколко сантиметра от ухото му.

— Не, сър, съвсем буден съм, разбира се — промълви едва Луиджи.

— Ама ти си бил голям смешник! Да не ми се отваряш, боклук такъв!

— Не, аз съм само един смешник — промърмори Луиджи, а в следващия миг някой изля кофа студена вода върху главата му.

Това определено имаше ефект. Той се разсъни. Водата бе сладка и той разтърка лицето и очите си с нея, без да усети болка. Успя да охлади бузите и клепачите си и погледът му се проясни напълно.

Пред него стояха само двама мъже.

— Поздравления, младши лейтенант Бертони! Адската седмица приключи, вие се справихте отлично. А сега ще ви оставя насаме с командир Хамилтън — рече инструкторът със съвсем друг тон, изправи се усмихнат, кимна му и излезе от стаята.

Луиджи се опита да остане буден, отново разтърка мишници, за да почувства ободрителната болка, избърса очите си с длани, за да ги изчисти от водата и слузта, след това премигна няколко пъти и впери поглед право в лицето на Карл Хамилтън.

— Как си? Можеш ли да мислиш на шведски, или да говоря на английски? — попита го Карл с престорено спокойствие. — Няма да ти предложа да седнеш, защото ще заспиш. Става ли?

— Да, сър — отвърна Луиджи, като натърти на „с“ по американски маниер, за да изрази ентусиазъм.

— Добре. Тогава бих искал да споделя с теб следното. Адската седмица приключи за пети пореден и последен път за теб. Знаеш ли защо трябваше да участваш в нея цели пет пъти?

— Не, сър.

— Часът сега е два следобед. Двамата с Джо получавате почивка до шест часа утре вечер, когато трябва да вечеряте с мен. Ще ви взема от централния вход. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Освен това от името на главнокомандващия на Шведската армия трябва да ти предам, че си повишен в чин лейтенант от фло…, извини ме, от Сухопътни войски. Разбра ли и това?

— Да, сър.

— Добре. Та кога щяхме да се срещнем утре?

Карл не получи отговор. Луиджи Бертони-Свенсон се бе свлякъл на пода и спеше за първи път от четири денонощия. Карл поклати глава и излезе от стаята.

Министърът на външните работи Андерш Стенсон си подсвиркваше тихичко. Бе в изключително добро настроение; това за съжаление не му се случваше често напоследък, най-вече заради резултатите от последното проучване на общественото мнение само три месеца преди изборите.

Нещата обаче се развиха удивително бързо. Той не познаваше добре посланика на Италия и не можеше да знае предварително как би реагирал на едно евентуално нестандартно предложение за решение на проблема. Затова в началото на разговора му се наложи да се довери на интуицията си.

Първо му представи проблема, след което му разясни кои точно от общите интереси на двете страни бяха поставени на карта. И Стокхолм, и Рим щяха да загубят твърде много, ако около компанията „Буфорш“ се развихреше още един скандал за корупция.

До този момент италианският посланик не му възрази нито веднъж. Оттук нататък обаче Андерш Стенсон бе принуден да опипва почвата и да пристъпва съвсем бавно напред.

При цялото му уважение към италианското законодателство, което шведската държава не си и помисляше да заобиколи, той би искал да попита колко стриктно трябва да се спазва забраната за преговори с мафиоти.

Италианският посланик, юрист по професия, бързо го снабди с много ясна и окуражителна информация. Законът бе изключително строг, що се отнася до гражданите и органите на страната. Но ако някоя чужда държава предявеше определени искания към Италия по този въпрос, ситуацията веднага се променяше. Правителството имаше доста голяма свобода на действие при разглеждането на подобни петиции, като вземаше предвид правото на противозаконни действия в извънредни ситуации, отношенията с чужди военни сили и така нататък. Така че, ако шведското правителство предявеше определени искания…?

Андерш Стенсом се хвана за тази възможност като за стръв, и веднага предяви искане от името на шведското правителство. Тогава италианският посланик махна с ръце и го подкани да му представи предложенията си. Андерш Стенсон не бе напълно сигурен, че изтълкува правилно жеста, но нямаше значение.

След това разговорът стана съвсем конкретен. Директното сътрудничество трябваше да се ръководи от министерствата на отбраната на двете страни. Очевидно част от италианските власти, които разследваха престъпленията на мафията, се намираха под юрисдикцията на военните. Като карабинерите например. Те бяха по-скоро военна, отколкото полицейска организация. Въпреки това обаче министерствата на външните работи трябваше да установят първоначалния контакт най-вече за да се договорят за общата политическа цел и да сключат необходимите споразумения. Оперативните действия обаче бяха отговорност на военните.

Последната им уговорка улесняваше значително работата на Андерш Стенсон. Той осъзнаваше отлично колко негативно бе настроен секретарят на министерството му и негов близък приятел към идеята на мисията да бъде изпратен човек със специфична квалификация. А на всичкото отгоре името на Хамилтън неизбежно отново излезе на дневен ред.

Разговорът, с който целеше да изнуди „Буфорш“ да осигурят сумата за откупа, мина бързо и сравнително леко. Те, разбира се, осъзнаваха, че плащането трябва да бъде извършено със средства на компанията, а не на държавата. Освен това представителите на шведската индустрия бяха обсъждали неколкократно евентуалния подход към подобни проблеми по време на различни срещи, и те отлично знаеха как да постъпят. Всички бяха единодушни, че ако някой от колегите им бъде отвлечен, трябва да го измъкнат на всяка цена. Освен това можеха да си позволят да платят доста висока цена, преди да им се наложи да обсъждат гадничкия въпрос колко струва животът на приятелите им. Суми до десет милиона крони не бяха проблем. Всички представители на шведската индустрия споделяха това мнение.

Следователно проблемът с парите бе решен. „Суидиш Орднанс“ щеше да преведе една доста голяма сума или в Банко ди Сицилия, или в една по-дискретна банка в Сан Марино веднага щом се наложеше.

Следващата стъпка бе да вкара шведската войска в играта и за тази цел си уговори среща с началника на Военното разузнаване адмирал Самюел Улфсон.

Андерш Стенсон го остави да почака отвън около петнайсет минути, преди да го покани да влезе в кабинета му.

Шефът на военното разузнаване очевидно бе притеснен от факта, че трябва да се яви при външния министър. Горкият човечец явно си мислеше, че някой от подчинените му бе открил или научил нещо, което определено трябваше да остане в тайна, и сега щеше да му се наложи да се обяснява като първолак.

Андерш Стенсон не можа да устои на импулса да се пошегува с колегата си по този въпрос, когато покани нервния и притеснен адмирал да се настани удобно в густавианския диван и даде знак да им поднесат кафе в пластмасови чашки върху сини салфетки.

— Мда, Сам, май доста се страхуваш от този разговор? — разсмя се министърът веднага щом секретарката му затвори вратата.

— С работа като моята хич не е трудно да си докараш язва. Имаш ли нещо против, ако пуша? — отвърна Самюел Улфсон сериозно и запали цигара веднага щом външният министър кимна.

— Спокойно, можеш да си отдъхнеш. Не сте се изложили, не и доколкото знам, а и не очаквам подобно нещо — продължи външният министър, очевидно в добро настроение.

— Радвам се да го чуя — отвърна Самюел Улфсон предпазливо. Не знаеше как да тълкува веселото настроение на министъра.

— Къде е Хамилтън? Не, не, не се е провинил, просто искам да знам къде е. На разположение ли е в момента? — изненадващо мина към същността на проблема външният министър.,

— В момента е в командировка в чужбина, но го очакваме утре или вдругиден — осведоми го Самюел Улфрон, а в очите му проблесна любопитство. — Пак ли ни очаква път?

— Може и така да се каже. Както вероятно знаеш, двама от служителите на „Буфорш“ изчезнаха в Италия.

— Да. Значи са отвлечени. Не трябва ли италианските власти да се заемат със случая?

— Сам, и ти ли!? — изстена външният министър.

— Не, споразумяхме се с италианците. Сега ни остава да платим откупа и да приберем съгражданите си. „Буфорш“ плаща. Това е и задачата ви. Какво ще кажеш?

Самюел Улфсон нямаше никакви забележки по въпроса. Естеството на задачата предполагаше участието на оперативни работници на Военното разузнаване. Щом се стигнеше до нощни срещи с няколко коли, размяна на заложници срещу пари и умението да се измъкнеш жив от подобна каша, не бе особено добра идея да възложиш работата на дипломати. При цялото му уважение към дипломатите…

Нямаше какво повече да обсъждат. На теория участието в мисия като тази бе доброволно, но на практика нещата стояха по съвсем различен начин. Веднага щом Хамилтън се прибереше, щеше да получи заповед да замине за Италия. Самюел Улфсон смяташе, че ще е добре да изпратят двама агенти. Не заради самите преговори, а по-скоро защото в момента на размяната бе добре шведската страна да е представена от няколко души.

Това бе горе-долу всичко. Самюел Улфсон щеше лично да установи контакт с Министерството на отбраната на Италия. Все пак те вече бяха получили информация за случая от Външно.

Освен това за самите политици бе най-добре, ако военните движеха по-голямата част от нещата тайно и дискретно. Така те щяха да си припишат цялата слава, ако всичко се развиеше добре, а ако нещо се объркаше, имаше върху кого да хвърлят вината.

— Не разбирам. Просто не разбирам смисъла на всичко това — рече току-що повишеният в чин лейтенант Йоран Карлсон, когато най-накрая седнаха на масата. Карл ги взе от главния вход на Специалния военноморски център в Коронадо преди половин час. Те все още изглеждаха така, сякаш имаха нужда от поне няколко денонощия сън. Пристъпваха с клатушкане заради болката в колената, което бе и най-честата причина да не издържиш Адската седмица.

Карл не бързаше да му отговори, защото бе зает с менюто. Заведе ги в един от любимите мексикански ресторанти на Теси. Вече бе доста добре запознат с тяхната кухня и можеше да си поръча някое ястие, без много-много да се чуди.

— Наздраве — вдигна чашата той, замижа за миг, отпи от мексиканското вино и се остави спомените да галят лицето му, носени от топлия калифорнийски бриз. — Кой точно смисъл не разбираш, Йоран? — попита след малко.

Разговаряха на шведски с изричното му позволение, равносилно на заповед. Иначе им бе забранено да използват родния си език в компанията на други военни.

— Смисълът на това да бъдем подложени на непрестанно унижение в продължение на една седмица, и то цели пет пъти. Пет пъти!

— Отговорът е много прост — рече Карл весело, сякаш говореше за някаква дреболия. — Трябва да знаете кои от жителите на Земята са преживели Адската седмица пет пъти. Знаете ли?

Двете момчета поклатиха глави. Луиджи внимателно се поразмърда; бе му трудно да седи след цяла седмица в гумената лодка.

— Само вашите шведски другари. Никой друг — осведоми ги Карл и разпери ръце.

— Кои шведски другари? — зачуди се Йоран Карлсон, на когото вече не му се налагаше да се представя като Джо Карлсън.

— Отделът за оперативна работа на ОП 5, вашият пряк началник, тоест аз, и бъдещите ви колеги. Никой друг.

— Колко на брой сме? — попита Луиджи Свенсон, който на свой ред можеше да се отърве от фамилията Бертони.

— Тайна — рече Карл иронично. — Да се върнем на въпроса за смисъла на всичко това. Вчера следобед се срещнах с контраадмирал Джордж Р. Уотингтън, за да размахам шведския флаг, тъй да се каже. Нали знаете, че вече имат нов началник. Та той ми дръпна цяла лекция. Кратка и сбита, както подобава на военен. Мисля, че успях да запомня думите му до една. Ето какво ми каза. „Целта на Адската седмица е човек да опознае не само способностите си, но и ограниченията си. Всеки човек, който е преживял подобно нещо, знае, че винаги идва момент, в който силите го напускат и е готов да се откаже и да прати всичко по дяволите, дори това да коства живота му. Обикновено този момент настъпва, докато повръща или плаче. След края на Адската седмица никой вече не страда от заблудата, че е страшно добър. Но същевременно знае, че се е справил с нещо, което малцина биха издържали.“ Та това са думите на уважаемия контраадмирал Уортингтън.

Карл отпи от виното и се загледа в морето, сякаш темата бе приключена. След това отново постави чашата на масата и ги огледа, ту единия, ту другия. Внезапно осъзна, че с поведението си напълно оправдава носещите се за него легенди, след което завърши с най-важната реплика:

— Но това, разбира се, важи само за американците.

Разговорът им бе прекъснат за миг от сервитьора, който им поднесе няколко купички с чили сос и твърд жълт царевичен хляб.

— А какво важи за шведите, за чистокръвните шведи и за мелезите? — обади се Йоран Карлсон и нарочно пъхна рязко лакътя си под мишницата на Луиджи, точно на най-чувствителното място. Приятелят му изпъшка, но се усмихна.

— Това бе идея на ДГ — отвърна Карл замислено с пълна уста.

— Кой е ДГ? — попитаха те в един глас.

— Нашият началник. По-точно, нашият вече пенсиониран началник, човекът, който ни създаде — продължи Карл, като остави чилито настрана. — ДГ, разбира се, бе запознат с тези американски нагласи. Затова реши, че ако накараме кадетите да преживеят този кошмар по веднъж за всяка от петте си години на обучение, те ще станат малко по-добри от американските си колеги. Така нашите момчета ще разберат, че са способни на нещо, което никой друг не е постигал. Тоест, че сме най-добрите от най-добрите и така нататък. Един Бог знае дали е прав, но така стоят нещата. Всички от нашия отряд са преживели пет адски седмици, единствени в целия свят. Наздраве.

— Какъв беше смисълът на изпита по творческо писане накрая? — зачуди се Карлсон. — Гаднярите ни изнесоха навън един по един, изсипаха лед в ризите ни, наричаха ни некадърници, излъгаха ни, че сме скъсани, и на всичкото отгоре ни казаха, че сме срам за човешкия род и така нататък. След това ни поздравиха с успешното завършване. Какъв е смисълът на подобни дивотии?

— Не знам — отвърна Карл колебливо. — Мисля, че това отразява типично американската представа за самоконтрол. Може би искат да набият в главите на войниците си, че всеки може да се срине в определен момент. Всъщност и аз не го разбирам напълно. Чувството на превъзходство, което се опитват да им създадат, се изпарява веднага щом попаднат в плен. Вижте само какво се случва с войските им в Ирак. Накратко, не мисля, че това е най-ценната страна на вашето обучение. Няма да ви се наложи да превземате пясъчни брегове и да изгубите половината си другари в подобни мисии. Твърде сте ценни за това.

Сервираха им огромен поднос с енчилади. Карл осъзна, че бе казал повече от необходимото.

— Какви загуби бихме могли да претърпим тогава? — обади се Йоран Карлсон след малко. Очевидно думите на Карл го бяха пообезкуражили.

— През последните години нашият отдел, тоест обучените от нас войници, не са имали загуби.

— Пред компютърните екрани или на бойното поле? — поинтересува се Луиджи.

— Е, пред компютърните екрани сме правили някои погрешни изчисления. През последните години сме участвали в битки пет или шест пъти. Враговете ни претърпяха големи загуби, с много ранени и убити. Нашите самолети обаче се върнаха до един в базата. Както разбирате, всичко това е секретно, но фактите са такива. До този момент нямаме загубен войник.

Не задълбаха в темата, стана им ясно, че всякакви въпроси за по-детайлна информация са неуместни. Известно време се хранеха при пълна тишина.

Карл ги гледаше и си спомняше собствените си мазоли и болка. Всичко това му се струваше някак странно далечно, почти маловажно. Опитваше да се убеди, че с удоволствие би участвал в Адската седмица всеки месец, стига да можеше да се размени с двамата млади мъже, които седяха срещу него с натъртени тела, преливащи от гордост. Преди десет години бе точно като тях, честен и невинен, наивен и искрен, и млад. Преди десет години целият му живот се въртеше около представата за шведския ред, искаше му се да има нормално семейство, да почива в събота и да се радва на един обикновен живот като всичко останали.

Дъщеря му скоро щеше да навърши годинка. Той самият имаше връзка с друга жена от повече от дванайсет месеца и тя дори бе с него сега в Калифорния. Ако искаше напълно да се впише в нормите на модерния шведски начин на живот, трябваше да плати самолетния ѝ билет с държавни пари, както правеха недосегаемите измамници по върховете на държавата.

Порази го мисълта колко невинни му се струваха двете момчета пред него, почти като деца. Оставаше им само седмица до дипломирането в най-тежкото и строго военно училище в света. И двамата бяха лейтенанти командоси и парашутисти. Никой не можеше да се мери с тях, подготовката им за участие в полеви мисии бе уникална, нямаше по-добри от тях. Освен това и двамата бяха магистри в областта на природните науки и именно това ги отличаваше най-много от последните им другари, с които деляха гумените лодки. Да, те бяха всичко това. Сигурно ги очакваха невероятни успехи и в цивилния живот, ако решаха да напуснат армията, но това едва ли щеше да се случи. Те бяха обсебени от мисълта да вкусят реалността, като герои в приключенски филм. Той самият вече не таеше никакви илюзии, отлично познаваше духовните премеждия, които ги очакваха. Не, не бе особено вероятно да вземат участие в каквито и да било бойни действия, но това не ги спасяваше от риска да се превърнат в лъжци и измамници. Той обаче нямаше никакво намерение да ги запознава с тази опасност.

Опитваше се да си втълпи, че така или иначе няма да му повярват. В момента не се съмняваха в нищо, не се съмняваха, че ще изкачат най-високите планини, все пак принадлежаха точно към този тип хора. Хората, които искат да докоснат върховете, именно затова ги бяха избрали. Не можеше да им помогне да разрешат дилемата, която ги очакваше. Единственото, което му оставаше, бе да се вживее в ролята си на Карл Густав Гилберт Хамилтън, капитан, пред когото дори контраадмиралите се изправяха за поздрав, щом влезеше в стаята, един красив герой. Но си оставаше истинският Хамилтън, оригиналът, мъжът зад светлината на рампата, някъде в душата му имаше кътче, недокоснато от измамния героичен образ.

Истинският Хамилтън бе един най-обикновен кръшкач, измамник ѝ прелюбодеец.

Самюел Улфсон почувства силно облекчение, когато срещата приключи и той най-накрая можеше отново да седне в служебния си автомобил. Тъй наречените шефове по сигурността на индустрията винаги се стремяха да го засрамят, сякаш несъзнателно иронизираха професията му; винаги се изразяваха лаконично, тесногръдо и с куп ненужни термини, бяха пълни инвалиди в езиково отношение.

„Суидиш Орднанс“ бе свикала специална група по сигурността, която да отговаря за случая с отвличането. Държаха се така, сякаш всичко бе шега, сякаш ставаше дума за някакво учение, в което участват за хиляден път.

Бяха се погрижили за съпругите и децата на отвлечените и ги бяха транспортирали до една от къщите на някой от директорите в Карлскуга. Всъщност това бе добра идея. Трябваше да се опитат да държат роднините далеч от медиите колкото може по-дълго, защото ако новината излезеше на бял свят в началния етап на операцията, последствията щяха да са катастрофални.

Бяха уредили и въпроса с парите удивително бързо. Бяха им предоставили десет милиона долара, които да бъдат изтеглени от една банка в Сан Марино или от Банко ди Сицилия в Палермо. Освен това вече бяха подготвили и пълномощно на името на все още нищо неподозиращия Карл Густав Гилберт Хамилтън, с което му даваха право да управлява въпросната сума.

Началникът по сигурността на „Буфорш“, бивш армейски майор, който бе работил в продължение на три месеца в отдела по сигурността на Генералния щаб на армията няколко години преди Самюел Улфсон да го оглави, обаче имаше възражения срещу избора на Хамилтън. Не бе особено дискретно да изпращат на тази мисия човек, чиято снимка е била по първите страници на повечето от световните вестници, най-вероятно и в италианските.

Самюел Улфсон търпеливо изрази съгласието си, че противниците им вероятно познаваха Хамилтън, но това можеше да се окаже изгодно. Ако престъпните организации предприемеха заплашителни действия или обмисляха нови силови прояви, никак не бе зле да им напомнят за риска да отвърнат на огъня им с огън. Освен това външният министър лично бе избрал Хамилтън, което означаваше, че участието му в мисията бе одобрено от правителството и няма как да пренебрегнат неговото желание. Истинските подбуди за решението на министъра на външните работи и колегите му не бяха ясни. Не бе изключено да искат освобождаването на жертвите на отвличането да бъде съпроводено с фанфари и тромпети, все пак предстояха избори. Каквато и да бе истината, нямаше място за дискусии.

Освен това не разполагаха с кой знае колко кандидати, от които да избират. Все пак Хамилтън бе началник на оперативния отдел, а агентите, които да бъдат изпратени на мисията, при всички случаи щяха да са от този отдел.

А и не планираха никакви прояви на насилие. От агентите се очакваше единствено да водят мирни преговори за освобождаването на заложниците срещу заплащане, един вид бизнес сделка. Самюел Улфсон смяташе, че имат далеч по-голям проблем. Какво щеше да се случи, ако похитителите решаха, че десет милиона долара не са достатъчно голяма сума? Чудеше се дали господата бяха определили някаква горна граница.

Не бяха. Не искаха дори и да загатнат за подобна възможност. Все пак ставаше дума за човешки живот, който не можеше да се измерва в пари и така нататък. А и нямаше смисъл да обсъждат подобни въпроси без конкретен повод. Засега престъпниците не бяха отправили дори първоначални искания.

Самюел Улфсон реши да не задълбава, макар че едва успя да устои на неистовото си желание да попита как биха постъпили, ако цената изведнъж скочи на 25 милиона долара. Не се съмняваше, че съществува някаква граница, дори и да става въпрос за живота на някой шведски директор.

Не се притесняваше, че Карл може да разбере погрешно естеството на мисията. А и той рядко реагираше спонтанно.

Очите му бяха кръвясали и бе видимо уморен от пътуването. Часовата разлика си казваше думата. Очевидно живееше с нагласата, че ще му се наложи само да прехвърли няколко документа в кабинета си, след което ще може да се прибере и да поспи. За съжаление нямаше време за губене и двамата с Юар Лудвал трябваше да заминат възможно най-скоро.

— Но това е дреболия. Не се ли очаква да ни бъдат възлагани далеч по-трудни мисии? — възрази Карл веднага след като Самюел Улфсон го запозна накратко със случая.

— Как така? — попита Улфсон притеснено и се протегна към пакета си с цигари. Карл определено не гореше от ентусиазъм.

— Ами става дума за водене на преговори с най-обикновени престъпници… — въздъхна Карл и разтри очи. — Не мислиш ли, че е малко прекалено да изпращаме хора от оперативния отдел на разузнаването на подобни смехотворни мисии? Всеки полицай би могъл да се справи с подобна задача, даже маймуна да изпратите, няма как да се провали.

— Независимо от това заминаваш — отбеляза Самюел Улфсон сухо. — Сам осъзнаваш, че не можем да изпратим служители на Сепо[1]. Най-много да се върнат с някой кюрд.

— Да, да — въздъхна Карл. — Взимам си думите обратно. Но подобна мисия не би трябвало да е проблем за истинско ченге. Освен това те имат опит с престъпниците, за разлика от нас.

— Може и да си прав. Но не е изключено да се стигне до размяна — отбеляза Самюел Улфсон предпазливо. Не искаше да притиска подчинения си.

— Да — отвърна Карл, като се прозя и с жест помоли да го извинят. — Но едва ли е толкова трудно да размениш няколко заложници срещу куфарче с пари. Съмнявам се, че ще се стигне до каквото и да било насилие, освен няколко обидни реплики, нали?

— Да — съгласи се Самюел Улфсон бързо. — Не става и дума за насилие. Говорим за водене на преговори, определяне на цена и приключване на сделката. Доколкото разбирам обаче, причините за избора на военен персонал за мисията са чисто бюрократични. Военното министерство на Италия отговаря за случая на местно ниво и следователно е по-лесно ние да си сътрудничим с тях, отколкото да намесваме полицията. Утре ще се срещнеш с техен представител в Рим.

— Утре? — рече Карл и кимна уморено. — Надявам се поне да ме оставите да се прибера до вкъщи и да се преоблека.

— Да, звучи ми разумно. Гледай и да поспиш малко — рече Самюел Улфсон и реши с това да сложи край на разговора, защото Карл му изглеждаше напълно съсипан и разконцентриран. — Беата разполага с куп документи, пълномощни и всякаква информация по случая — продължи той, като взе да разлиства някакви папки на бюрото си, за да покаже, че вече е преминал към други, вероятно по-важни работни задачи за деня.

Карл кимна уморено и излезе. Когато влезе в кабинета си, се залови да чете купа документи, които получи от секретарката на шефа си, но почти веднага се отказа. Откри самолетния си билет и установи, че ще напусне Стокхолм след по-малко от двайсет и четири часа.

Това променяше всичко, почувства се като пълен страхливец, когато се опита да изтълкува емоционалната си реакция. Бе обещал на Теси окончателно да разреши проблема веднага щом се прибере от Калифорния. Да признае на Ева-Брит и да обсъди с нея икономическата страна на нещата, въпроса за попечителството на детето и тъй нататък.

Вместо това трябваше веднага да замине на някаква идиотска мисия и да преговаря с най-обикновени престъпници в Италия. Негодяи, които режеха показалци. Истината бе, че това беше работа на полицията, а не на военното разузнаване. Щеше да използва случая като извинение, за да обясни на Теси, която, разбира се, веднага щеше да реши, че се опитва да се измъкне, а в последно време не прощаваше подобно поведение. Нещата никак, ама никак не изглеждаха добре.

2

По време на полета спа, както обикновено. Въпреки това не можа да скрие от Юар ужасно лошото си настроение и на няколко пъти се почувства длъжен да го помоли с половин уста за извинение.

Разположените им една до друга стаи му напомняха за бордей от висока класа, а самото име на хотела — „Хеслер“, му напомняше на английската дума за „измамник“.

На мраморната маса във всекидневната имаше купа за лед, пълна с вода, някаква бутилка, вероятно шампанско, и две чаши върху бели салфетки. До тях лежеше бележка, с която мениджърът на хотела приветстваше с добре дошъл госта си от Швеция, поне това успя да разбере. След това имаше няколко думи за шведския крал или за баща му. Хамилтън извади бутилката от купата със стопен лед и констатира, че наистина е шампанско, и то „Периер“. Като се има предвид, че стаята струваше над един милион лири на вечер, това бе един съвсем нормален подарък за добре дошли. Не бе напълно сигурен на колко се равняваше тази сума в някоя истинска всеизвестна валута, но при всички положения бе доста солена.

Пусна обратно бутилката сред стопения лед и отнесе чантата си в спалнята. Тя засили впечатлението му, че това място бе използвано като любовно гнездо от по-заможните кръшкачи. Всичко бе в розово и златисто, а леглото, макар и огромно, беше с цял матрак.

Затърси ключа, с който да вдигне автоматичните жалузи пред прозореца на спалнята, сякаш се надяваше, че дневната светлина ще прогони поне част от неприятните му мисли. Слънцето действително му помогна да се разсее и той остана за малко пред френския прозорец, загледан в бръшляна, палмите и пищните широколистни дървета, чиито названия не знаеше, но му напомняха на ясени с камуфлажна униформа.

Разопакова багажа си, това действие не му отне много време, и прибра част от дрехите си в огромния гардероб, постави несесера си в бялата мраморна баня, грабна част от документите, които Беата бе събрала за него, върна се в дневната и повтори същата процедура с жалузите.

Сега му оставаше само да чака, затова свали със замах обувките си, качи крака на мраморната маса до шампанското и заразлиства купчината документи в скута си. Доколкото можа да види, нямаше нищо секретно. Повечето бяха брошури и няколко броя на флотския вестник „Марин Нют“. Пълна скука.

Той се попремести малко по-настрани на плюшения диван, който напълно се вписваше в цялостната атмосфера на интериора, за да може да достигне телефона. Обади се на Юар и му каза, че може да се поразходи из града, вместо да лежи в леглото и да чете. Така и така трябваше да чакат да им се обадят. Карл щеше да поеме първата смяна. Юар се пошегува, че колегата му иска Да отбранява позициите им през късния следобед и началото на вечерта, за да може да се впусне в нощния живот на Рим. Във всеки случай Юар предпочиташе да остане в хотела и да чете. Носеше със себе си коледния подарък от майка си, биография на Леонардо да Винчи, която все още не бе започнал. Освен това подобно четиво се вписваше чудесно в цялата атмосфера. Юар завърши, като изрази възхищението си от хотелската стая.

Карл измърмори в слушалката, че наистина си заслужава възторга, и си пое дълбоко дъх, преди да се зарови в купчината списания и брошури.

В началото му бе трудно да мобилизира интереса си. Ирак вече не представляваше заплаха за тях и това бе достатъчен повод да закрият отдела им или, както изглежда, да ги превърнат в своего рода търговци, които да разменят хора срещу пари, вместо да се занимават с истински оръжия.

Разгърна бавно една голяма брошура за новия корвет ХМС „Гьотеборг“ — „най-модерният плавателен съд за морски битки и преследване на подводници“. Така поне обещаваше заглавието. Зачете се в различните детайли за новата технология, при която традиционните перки и рул бяха заменени от един вид водна помпа. Това, разбира се, позволяваше много по-голяма свобода на маневриране и най-вече безшумно плаване.

Това обаче нямаше никакво значение, защото италианските фрегати щяха да са напълно конвенционални. Сега дойде ред на по-интересната част, самото въоръжение.

Изцяло автоматични 57-милиметрови оръдия за обстрелване на сухопътни, морски и въздушни цели, управлявани от компютър, така че времето за прицелване от един обект на друг бе сведено до няколко секунди. Мда. Обхват от десет километра, обичайното разстояние за подобен вид оръжие. Бе напълно достатъчно за прихващане и унищожаване на приближаващи се ракети. Нищо интересно.

Двете противовъздушни 40-милиметрови оръдия бяха малко по-опасни. Техните амуниции можеха да се взривят дори без да улучат целта благодарение на вградения безконтактен взривател. Той представляваше сензор, който измерва разстоянието до обекта с помощта на един вид ехо и предизвиква детонацията. Разбира се, тези оръжия бяха напълно безполезни в ръцете на екипаж от Третия свят, а още по-малко — в ръцете на няколко сицилиански мафиоти. Всички радиосигнали от системата за прихващане и обстрел трябваше да минават през команден център, пълен с енергични млади западноевропейски инженери, израснали с компютърни игри.

Същото се отнасяше и за разузнавателните антени. Те прихващаха радарите на вражески единици, сигнализираха за приближаващи ракети и показваха местоположението им, след което компютрите класифицираха типа радар, определяха вида на въпросните ракети и така нататък — целият процес бе напълно автоматизиран.

Карл се замисли за кошмарните битки в Персийския залив. Иракчаните нямаха никакъв шанс срещу подобни системи, техниката на Третия свят не можеше да се Мери с тази на високоразвитите западни цивилизации. Те бяха като бедните полски селяни, тръгнали на бой срещу механизираните немски войски през 1939-а.

Какво си мислеха? Че стига да закупят оръжията? Въпреки че им липсва дългогодишният опит от водене на войни?

Не бе възможно.

Италианските фрегати щяха да бъдат въоръжени със същите ракети като шведските корвети. По четири установки от всяка страна на плавателния съд за ракети от типа RBS-15 за морски бой. И тук обаче щяха да се сблъскат със същия технологичен проблем.

Разлисти внимателно подбраните броеве на „Марин Нют“ и откри допълнителна информация за ракетите RBS-15.

Обсег 70 километра, достатъчно заряд, за да потопят средно голям боен кораб, радар за прихващане на цели, впечатляващо.

Изведнъж погледът му попадна на една бележка, че тази година за трети пореден път ще се проведе учение с новата версия на RBS-15 с приземни подвижни установки, бъдещето на артилерията.

Може би този тип оръжие прилягаше повече на иракчаните? Можеха да използват импровизирани влекачи, точно както шведите бяха пригодили товарните камиони „Скания“ за установките на ракетите „Скъд“.

Опита да си припомни ландшафта в северната част на Персийския залив, но не бе сигурен дали паметта не му изневерява. Затова стана, отиде в розовата спалня и изрови рекламната брошура от „Алиталия“, в края на която имаше публикувани най-различни карти.

С подобна артилерия иракчаните определено щяха да създадат проблеми на по-малките бойни кораби около бреговете им. За съжаление обаче самата брегова ивица не бе подходяща за монтиране на въоръжението, бе дълга около десетина километра и на всичкото отгоре представляваше делта. Освен това проектът вече бе на няколко години, тоест стартира доста преди войната срещу Кувейт, която донесе пълно поражение на иракчаните. А и обсегът от 70 километра на ракетите не бе достатъчен, защото американските самолетоносачи никога нямаше да се приближат толкова до брега по време на война.

Вероятността иракчаните да започнат да строят собствени бойни кораби, които да оборудват с подобни оръжия, му се струваше минимална. Имаше нещо гнило в цялата тази история. Решаха ли се на подобна стъпка, все едно изхвърляха един милиард в морето.

Погледът му се плъзна по контурите на картата и се спря на Сицилия. Палермо, градът на мафията, бе разположен на северното крайбрежие, противно на спомените му.

На юг от Сицилия се намираше Малта. Тя се оказа много по-близо до Северна Африка, отколкото си спомняше. На юг от Сицилия бе Либия.

Либия?

През съзнанието му неочаквано пробяга една страховита мисъл, от която направо го побиха тръпки.

Либия? Ирак на Садцам Хюсеин бе сринат със земята. Американците едва ли щяха да се насочат обратно към Иран, който неведнъж се бе сблъсквал със западноевропейската унищожителна мощ. Сирия все още им бе един вид съюзник въпреки престъпния си режим, така че Щатите едва ли можеха да разположат там войските си, с помощта на които да поддържат новия световен ред.

Но отново Кадафи? Защо не?

Цялата конспирация му изглеждаше много по-логична, ако заменеше Ирак с Либия.

САЩ вече веднъж бяха влизали със самолетоносачите си в залива Сирт, за да елиминират претенциите на Либия за нова седемдесеткилометрова граница. С твърденията си, че се намират в международни води, успяха да примамят няколко либийски самолета, разбиха ги на пух и прах в последвалата битка и се прибраха вкъщи доволни, че са дали на Саддам, добър урок“.

Значи бе дошло време да повторят тази операция. Поне така си мислеше Кадафи.

Хамилтън разгледа отново скицата на ракетната установка. Всъщност можеше да се мине и без командния център, който да управлява противовъздушната отбрана и тежкото въоръжение, трябваше просто да заровят установките в земята. В такъв случай приближаващият се самолетоносач щеше да попадне в обхвата им, а САЩ нямаше дори и да подозират, че проклетите араби разполагат с шведски оръжия от този тип.

Със сигурност щяха да успеят да потопят самолетоносача. А с него и шест хиляди моряци, около стотина самолети, ядрения реактор и така нататък. Поражението им щеше да напомня загубата при Литъл Биг Хорн.

Цената на петрола скочи доста след разгрома на Персийския залив. Кадафи разполагаше с много пари. Колко ли бе готов да плати за осемдесет ракети RBS-15?

Трябваха му само няколко тира, с които да ги откара до Сицилия, а след това да ги натовари на някоя рибарска лодка или друг плавателен съд и след няколко часа щяха да са в Либия.

Тази идея доста му допадна. Така щяха да успеят да сложат край на новия световен ред на американците след победата им в Персийския залив. САЩ никога нямаше да успеят да убедят Съвета за сигурност на ООН да одобри нови завоевателни експедиции в Третия свят. А едва ли щяха да тръгнат на война и да унищожат поредната арабска нация само за да си отмъстят за един потопен самолетоносач.

Това, разбира се, бяха спекулации, макар и да изглеждаше напълно логично въоръжението да е предназначено за все още съществуващата Либия, а не за разгромения Ирак. Въпреки всичко теорията му си оставаше единствено хипотеза. Само едно бе сигурно — италианските мафиоти бяха отвлекли двама шведски граждани и той трябваше да води преговори за освобождаването им. Трябваше чисто и просто да плати пет, десет или петдесет милиона, на колкото се равняваше сумата в италиански лири.

Някой почука дискретно на вратата. Карл погледна часовника и набързо прибра разхвърляните документи. Предположи, че бе камериерката, която идваше да пъхне шоколад под възглавницата му или нещо от сорта. Навън започна да се здрачава.

Хамилтън мина в антрето и отвори, без да погледне в шпионката.

Пред вратата стоеше мъж, който носеше сив костюм и слънчеви очила и страшно приличаше на Аугусто Пиночет.

— Добър вечер, капитане, аз съм генерал-лейтенант Джузепе Кортини — осведоми го двойникът на Пиночет със силен акцент. — Предполагам, че ще е най-добре да разговаряме на английски — продължи, когато забеляза, че домакинът му изглежда някак странно объркан.

— Разбира се, сър, заповядайте, влезте и добре дошъл — измърмори Карл бързо, след като първоначалното вцепенение го напусна. Отстъпи и посочи към стаята. В същия миг осъзна, че е по чорапи, и се смути още повече. Изобщо не подобава да посрещаш генерал по чорапи.

Покани госта си да седне на дивана пред мраморната маса, извини се притеснено с жест и си обу обувките.

— Може ли да ви предложа нещо за пиене? — попита, след като възвърна самоувереността си. — Шампанско?

Карл посочи към бутилката на масата, но гостът му отклони поканата, а по лицето му се изписа истинска погнуса. Вместо това запали цигара, после внезапно осъзна, че е забравил да предложи на домакина си, и приближи пакета към Карл. Той отказа.

— Да, чувал съм, че не пушите — усмихна се генералът и се огледа демонстративно за пепелник. Карл веднага стана и откри пепелник, който постави на мраморната маса достатъчно близо до него.

— Колко добре познавате Италия, капитане? — попита генералът, като свали слънчевите си очила и уби всяка прилика с Пиночет. Имаше сини очи и доста по-руса коса, която обаче бе сресана на път по средата, точно като прическата на чилийския масов убиец.

— Страхувам се, че познанията ми за Италия са изключително бегли и се изчерпват с вашата отбрана, сър — отвърна Карл смирено.

— За първи път ли сте в Рим?

— Да, за първи път съм в Италия. Защо?

— А, нищо, просто така си помислих, може би заради спокойствието, с което отворихте вратата. Да не би да си мислите, че историите за мафията са измислени?

— Не, сър, разбира се, че не. Просто не смятам, че ще нападнат мен или сътрудника ми в хотела или където и да е било другаде…

В очите на генерала проблесна закачлива искра и той бавно издиша цигарения дим, сякаш за да засили още повече ефекта от многозначителното си мълчание. След това продължи:

— И какво ви кара да считате, че нашите сицилиански приятели ще се отнасят към вас с подобен респект? Може би славата ви? В такъв случай трябва да ви кажа, че известността ви би имала по-скоро обратен ефект, с удоволствие биха ви… Как се казва, когато индианците… когато отрежат косата?

— Вземат скалпа.

— Точно така! Те с удоволствие биха ви взели скалпа — чудесен трофей за тях, значително по-неприятен за нас. После трябва да търсим обяснения и да обещаем тържествено пред различни шведски власти, че ще сторим всичко по силите си, за да разрешим случая. Затова ви съветвам да започнете да се отнасяте към сицилианците доста по-внимателно.

— Благодаря, сър, за този съвет. Аз обаче съм тук само като преговарящ. Евентуално може да ми се наложи да участвам лично в размяната и да предам парите. Затова имам няколко въпроса, ако ме извините, сър, по отношение на юридическия аспект на нашите взаимоотношения.

— Искате да ме питате кои закони може да нарушите и кои не по време на престоя си в Италия?

— Точно така, сър. Ситуацията е доста деликатна, а шведската страна в никакъв случай не би искала да създаде неприятности на италианските си колеги.

Генералът се разсмя, сухо и насечено. След това отново се вгледа в Карл с онзи весел, почти високомерен поглед, с който възрастните понякога гледат децата си, ако кажат нещо умно, но абсолютно невярно.

— Капитане, трябва да разберете, че за италианското министерство на отбраната изобщо не е лесно да даде разрешението си за провеждането на тази акция — продължи генералът със сериозен тон. — Макар и по никакъв начин да не искам да поставям личния ви кураж под съмнение, трябва да ви попитам как може да се отнасяте… толкова спокойно към една евентуална сделка с мафията? Знаете ли нещо, с което не сме запознати? Това едва ли би се приело добре.

Генералът се постара да зададе въпроса си колкото е възможно по-меко, но цялостното му поведение и изражението на лицето му издаваха сериозността на положението. Карл се замисли, преди да отговори. Не искаше да предизвика каквито и да било недоразумения, стремеше се на всяка цена да ги избегне. Имаше доста голяма разлика дали ще нарушиш италианските закони със, или без подкрепата на властите в страната.

— Ами… сър — започна Карл, но трябваше да се прокашля, преди да продължи, — ами… нещата накратко стоят по следния начин. Получихме информация, че въоръжението на последната фрегата, която очевидно няма да бъде построена, всъщност ще бъде изпратено в Ирак и че сделката ще бъде ръководена от босовете на компанията „Ото Мелара“. Дори самото подозрение за съществуването на подобен, макар и малко вероятен сценарий, ни накара да поискаме определени гаранции, че това няма как да се случи. Нашите представители обаче бяха отвлечени. След това шведските власти получиха писмо с отрязан пръст и покана за водене на преговори в Палермо. Тук съм, за да участвам във въпросните преговори, надявам се — с вашата подкрепа. Възнамеряваме да платим искания откуп и да разменим шведските граждани срещу парите. И, да, осъзнаваме, че това противоречи на италианските закони. Предполагам, че Министерството на отбраната или някоя друга шведска държавна институция вече е представила изложените от мен факти на Министерството на отбраната или на друга институция в Рим и че това е конкретната причина да водим този разговор. Това е цялата истина, поне доколкото знам, а освен това смятам, че би било твърде неразумно от наша страна да се опитаме да заблудим по какъвто и да било начин италианските си партньори.

— Зависи с кои италиански партньори възнамерявате да преговаряте — прекъсна го генералът отново леко развеселен. — Аз обаче продължавам да се чудя защо намекнахте, че няма смисъл да се боите от мафията.

— Защото съм убеден, че единственото, което се очаква от нас, е да разменим заложниците срещу пари. А в такъв случай няма смисъл от още отвличания. Това само би проточило и усложнило самите преговори. Ако ме изпратят на парчета в шведското външно министерство, това определено би намалило ентусиазма на началниците ми да осигурят нови преговарящи — отговори Карл с пресилено сух тон.

Този път генералът се разсмя с цяло гърло и му трябваше доста време, за да се успокои. Избърса сълзите от очите си и запали нова цигара.

Карл не можеше да разбере причината за подобно приповдигнато настроение, но не му оставаше друго, освен колкото е възможно по-спокойно да изчака обяснението.

Очевидно щеше да му се наложи доста да почака, защото генералът се изправи, поклати глава, приближи се до прозореца и се загледа навън. Всъщност не се загледа, а по-скоро надникна, като внимаваше да не бъде забелязан от улицата. Карл долови предпазливостта в движенията му и се зачуди на какво се дължи тя. Пейзажът отвън не предоставяше удобни скривалища. Долу имаше само двор, в края на който се издигаше гладка стена, където никой не можеше да се скрие, а зад нея бе разположен парк с рехава растителност. Дори и там нямаше подходящо място за снайперист. Може би това бе един вид инстинкт у всички, които се бояха да не станат жертва на мафиотско или политическо убийство в Италия.

Изведнъж генералът се устреми обратно към фотьойла си и понечи да седне, като същевременно изстреля с почти заповедническа интонация:

— Какво ви кара да се съмнявате, че въоръжението е предназначено за Ирак?

— Отговорът е много прост, сър. Ирак на практика е сринат със земята и в икономическо, и във военно отношение. Нещата стояха доста по-различно преди няколко години, в началото на проекта. Днес обаче Багдад вече не е потенциален клиент. А щом няма клиент, няма и сделка. Именно затова нашата задача е толкова лесна, иска се единствено да разменим живота на няколко шведски граждани срещу неизвестна сума пари. А ние, както и сам разбирате, сър, сме готови за платим всякаква цена, за да спасим съгражданите си.

— Напълно логично — кимна генералът. — Напълно логично. Именно това е проблемът.

— Какво имате предвид, сър?

— Нашите сицилиански приятели невинаги постъпват логично. Ако аз бях на мястото на враговете ви, щяхте да можете да ме разберете, да преговаряте с мен и до известна степен дори да предвидите действията ми, което, разбира се, се отнася и за мен. Двамата с вас сме военни. Следваме правилата и взимаме логични решения, точно като при мач между шведски и италиански тенисист за купа „Дейвис“. Но със сицилианците нещата стоят по съвсем различен начин. Те са способни да ви убият по средата на преговорите, защото сте ги подразнили с някое изражение на лицето си, или нещо още по-нерационално.

— И така да провалят цялата сделка? Организираната престъпност все пак трябва да действа рационално в някои отношения?

— Де да беше толкова лесно! — въздъхна генералът тежко и напълно искрено. — Де да беше толкова лесно. Тогава отдавна щяхме да сме се справили с тях. Не смятам обаче, че има смисъл да ви запознавам в детайли с историята или начина на мислене на мафията. В такъв случай ще трябва да почакате, докато се срещнете с връзката в Палермо.

— Значи ще ни позволите да водим преговори — констатира Карл, защото споменаването на връзка в Палермо означаваше, че от тях се очаква да заминат за там.

Генералът закима бавно, след което му изнесе кратка лекция за определени юридически усложнения.

Първо на първо, воденето на преговори с похитители противоречеше на италианските закони. За сметка на това обаче правото предвиждаше възможност за временна конфискация на цялото имущество на желаещия да плати откупа, с цел предотвратяване на сделката.

Имаше само едно изключение. Евентуална полицейска акция би могла да бъде отложена, с цел събиране на повече информация единствено ако ставаше въпрос за нелегална сделка с наркотици. В такъв случай полицаите и военните можеха да изчакат малко и да започнат да работят с агенти под прикритие и да постигнат по-добър резултат, отколкото, ако се намесят веднага щом получат информация.

Чисто формално при сделките с оръжие не се предвиждаха изключения. Но няколко определени личности „на високи постове в държавата“ обсъдиха проблема и стигнаха до извода, че в този случай има достатъчно основания законът да бъде заобиколен. Ако Италия отново се превърнеше в арена на сделки с оръжие, и то оръжие с такава сила, това определено би застрашило интересите на страната.

Да не говорим за обтягането на шведско-италианските отношения в политическата и икономическата сфера.

Затова целта на мисията на Карл на хартия е да убеди купувачите в Палермо да се откажат от сделката. Това бе решението на Министерството на отбраната и правителството на Италия.

Усложненията бяха очевидни. Не само че трябваше да изпълни официалната цел на мисията, но и да спаси живота на двама шведски граждани, и то с нелегални средства.

Властите в Италия бяха решили да си затворят очите по този въпрос и дори да не се опитват да предвидят какво би могло да се случи между капитан Хамилтън и определени представители на организираната престъпност в Палермо.

Веднага след пристигането си там Карл трябваше да се свърже с местния главнокомандващ на карабинерите, полковник Да Пиемонте.

Полковник Да Пиемонте, разбира се, бе запознат със сложния характер на операцията.

— Имате ли някакви въпроси? — завърши генералът рязко.

— Да — отвърна Карл несигурно. — Обикновено не се обръщам към хора с чин генерал с молба да се легитимират, но бих искал да знам със сигурност с кого разговарям и коя част на военните сили представлявате.

Генерала отново го напуши на смях, но запази самообладание и само блесналият поглед го издаде.

— Въоръжен ли сте, капитане? — попита го той внезапно.

— Не, сър, разбира се, че не. Нито аз, нито колегата ми носим оръжие тук. Това едва ли би било добро начало на престоя ни в Италия, като се има предвид поводът за посещението ни, а и не мисля, че се налага.

— Как така не се налага?

— Възнамеряваме да преговаряме с вашите гангстери, не да стреляме по тях. Това оставяме на италианските власти. А и не ни ли трябва специално разрешително, за да преминем с оръжие през границата? — И Карл се усмихна многозначително.

— Утре ли летите за Палермо? — игнорира питането генералът.

— Да, сър, с първия възможен полет.

— Добре. Двамата с колегата ви ще получите всички необходими документи по куриер тук, в хотела, малко по-късно тази вечер. Ще бъдат подписани от мен и вероятно от министъра на отбраната. Що се отнася до функциите ми в армията, заемам длъжността оперативен началник на Поделение Р. Предполагам, че сте чували за тази част?

— Разбира се, сър. Аз самият работя в шведския еквивалент на вашия отдел, не за първи път се налага да си сътрудничим.

— Добре — рече генералът, рязко се изправи и подаде ръка на Карл. — Полковник Да Пиемонте ще ви запознае по-подробно с оперативната страна на нещата.

Те си стиснаха ръцете, а Карл изпрати госта си до вратата. Той отново сложи тъмните си очила, кимна леко и изчезна по коридора.

Карл се върна при телефона и резервира място за себе си и Юар за първия полет до Палермо на следващата сутрин. След това набра стаята на колегата си и му съобщи, че се намират в готовност втора степен, че ще трябва да се задоволят само с няколко часа навън тази вечер и могат да забравят за нощния живот. Затова е най-добре да прекарат времето си заедно.

Юар го изчака долу в лобито, на пръв поглед напълно погълнат от една бронзова статуя на Ромул, Рем и вълчицата.

— Знаеш историята за Ромул и Рем, нали? — рече му Юар весело.

— Имаш предвид италианските бойни кораби, нали? — промърмори Карл, докато оставяше ключа си на рецепцията.

— Какво ще правим сега? — попита Юар, когато излязоха от хотела. — В коя точно част на Рим се намираме всъщност?

— До Испанските стълби, трябва да е някъде наблизо и очевидно е голяма забележителност. И ти ли нищо не знаеш за този град?

Юар поклати глава. Огледаха се наоколо, но не откриха никакви стълби. Решиха, че не може да е отляво, затова тръгнаха надясно и почти веднага се озоваха на върха на огромно, разделена надве стълбище, пълно с туристи. Спряха колебливо.

— Значи Ромул и Рем са кораби, които Швеция внася от Италия. Представи си само, да купят кораби от Италия по средата или в началото на войната. След това да ги изпратят обратно с шведски екипаж само за да попаднат в ръцете на британската флота и набързо да преминат на тяхна страна.

След това кратко обобщение на въпросното историческо събитие Карл въздъхна. Това бе един от мрачните епизоди в историята на шведската флота, същинско олицетворение на шведското предателство и страх, който със сигурност би се понравил на Оке Столхандске и би го накарал да изучи историята в най-дребни детайли.

— Звучи като нещо за Оке — рече Юар след продължително мълчание.

Карл само кимна в отговор, свали си сакото, разхлаби вратовръзката си, метна го през рамо и бавно заслиза по стълбите.

— Значи се срещна с италианците? — попита Юар, след като се увери, че никой не може да ги чуе.

Карл само кимна в отговор, не изпитваше никакъв ентусиазъм. Дори му се искаше италианците да бяха сложили точка на цялата операция, за да може да се прибере в Стокхолм и да оправи бъркотията в личния си живот, което му се струваше значително по-сложно, а и по-важно, отколкото да пътува до Палермо, за да преговаря с някакви престъпници за размера на откупа.

— И какво казаха? Очевидно ще се наложи да се заровим в лайната? — продължаваше да разпитва Юар.

— Вече се намираха в долния край на Стълбите, насред тълпата туристи, множеството щандове със сувенири и групи приличащи на хипита младежи, които или свиреха на китара, или пушеха хашиш.

— Мда…. - рече Карл уклончиво. — Срещнах се с един човек, който се представи като генерал и началник на Уфице Р. Мисля, че наистина е такъв. Обясни ми, че ще си затворят очите, ако ме разбираш. Надясно или наляво?

— Наляво е Виа Венето, надясно е църквата „Св. Петър“, доста по-надолу, от другия край на реката. А не много далеч, право напред, е фонтанът „Ди Треви“ — отвърна Юар, примирил се, че няма да научи повече за това, което им предстоеше.

— Колко много знаеш! Да не си прочел някой пътеводител? И с Палермо ли си така добре запознат? — рече Карл и тръгна напред.

Денят бе доста горещ, асфалтът на места бе омекнал и лепнеше.

— Чудя се каква ли ще е температурата в Палермо? — промърмори Карл.

— Днес в дванайсет е била 42 градуса — осведоми го Юар бързо. — Горе-долу като в пустинята Мохаве в хладен пролетен ден.

— Значи ще има да се пържим — усмихна се Карл. — Ти обаче искаш да знаеш какво ми каза италианецът, нали? Ако трябва да четем между редовете, нещата стоят по следния начин. Можем да преговаряме колкото си искаме с мафиотите, дори може да сключим сделка с тях и да организираме размяна, пари срещу шведи. Но естествено трябва да сме дискретни.

Карл спря и прочете надписа на един хидрант.

— S.P.Q.R. Какво означава това?

— Senatus Populus que Romanus, Сенатът и римският народ — отвърна Юар сърдито. — Но каква е цената и можем ли да си я позволим?

— Можем. Гладен ли си? Искат да им предоставим информацията, с която разполагаме. Не виждам никакви пречки.

— Да, гладен съм. Много ясно, че италианците ще получат доклад от нас впоследствие, все пак това не е въпрос на националната сигурност. Но какъв е проблемът?

— Намекна ми, че трябва да сме въоръжени и ми даде един вид разрешение да ги убием. Това ме притеснява. Искаш ли да седнем тук? Не, по-добре да довършим разговора си, докато се разхождаме.

Продължиха бавно по улицата. Ресторантите все още бяха препълнени. Очевидно хората тук вечеряха късно.

— По дяволите — рече Юар след малко. — Значи можем да постъпим, както намерим за добре. Да се опитаме да водим преговори в началото, ако, разбира се, открием с кого, а след това да действаме според ситуацията. Ако се стигне до размяна, ще трябва да подходим доста по-внимателно.

— Да.

Карл се усмихна леко. Подтекстът на репликата на Юар му се стори едновременно гротесков и смешен. И двамата много добре знаеха как би протекла една евентуална размяна между вражески страни, размяна на пари срещу човешки живот, една или две чанти, пълни с банкноти, заложници със завързани очи; среща на пусто място, оръжия, нервност и голям риск да се окажеш прецакан или дори да се простиш с живота.

Но това, както вече стана ясно, все още бе доста далече във времето. Можеше изобщо да не се стигне до споразумение нито по отношение на чисто практическите въпроси, нито по отношение на размера на откупа. Последното можеше доста да усложни хода на преговорите.

Тези проблеми обаче изобщо не го интересуваха. Дори сам се изненада от себе си какво невероятно спокойствие изпитваше. Може би защото конкретната ситуация му се струваше доста далечна, а може би защото личните му несгоди не оставяха място за други притеснения.

Конкретната ситуация?

Мислеше като типичен военен, сякаш бе говорител на самия себе си по време на някоя война в пустинята между западноевропейците и арабите, азиатците или африканците.

Конкретна ситуация на практика означаваше обявяване на война на мафията, но все още нямаше причина да мисли, че ще се стигне дотам. Щом толкова държаха да преговарят с шведската държава, то вероятно искаха преговарящите да се върнат здрави и читави в родината си…

Всичко останало би било напълно нелогично.

— Смятам да не се въоръжаваме като за начало — рече Карл, след като прецени, че е обмислил проблема достатъчно задълбочено.

— Не е ли малко неразумно

— Не мисля. Все пак първо ще се опитаме да преговаряме с тях. Ако се стигне до среща, те така или иначе учтиво ще ни помолят да оставим всякакви оръжия настрана. Няма да допуснат да сме въоръжени. Разликата обаче е, че ще знаят, че сме се появили на срещата в пълна бойна готовност, а това по-скоро би ни изиграло неприятна шега, отколкото да ни помогне, нали?

Юар кимна замислено. Всичко изглеждаше напълно ясно и логично.

Намираха се пред малък ресторант, само с няколко свободни маси. Решиха единодушно, че това е доста добър знак, влязоха, настаниха се и избраха напосоки няколко ястия, защото никой от персонала на заведението не говореше английски или какъвто и да било друг понятен за тях език.

Карл бързо установи, че предлагат само италиански вина. Посочи един черен етикет с надпис „Катулло“ с бели главни букви. Избра го само заради цвета и от чисто любопитство какъв вкус би имало вино, носещо името на разгонен италиански поет. Познанията му за италианските вина бяха също толкова нищожни, колкото и за самата Италия.

Тъй като Карл, както обикновено, изпи чаша сок, облегна се назад в седалката и моментално заспа, Юар реши да използва едночасовия полет до Палермо, за да се запознае по-детайлно със случая. Можеше да се каже, че операцията бе започнала, вече разполагаха с ясен план на действие и сега му оставаше единствено да научи малко повече за врага. Носеше със себе си пет-шест американски или италиански книги, единствените, които успя да открие на английски в Стокхолм по време на една забързана утрин, докато обикаляше в центъра на града.

Историите за италианската мафия винаги му се бяха стрували по-скоро като някаква легенда, като холивудска драматизация от типа на филмите за Дивия запад, в които Марлон Брандо със същия успех можеше да играе въоръжен с револвер конник вместо Кръстника. Познанията му по този въпрос се изчерпваха със серията филми за въпросния мафиот.

Това се отнасяше и за Карл. Двамата неведнъж се бяха шегували на тази тема и колегата му споделяше мнението му, че и двете легенди изглеждаха напълно измислени и лъжливи. Тъй като нито едно човешко същество не би могло да пробие дупка в цяла шепа монети, стреляйки от кобура на бедрото си, преди те да паднат на земята, то историите за мафията изглеждаха също толкова невероятни, колкото филмите за Рамбо.

Мнението му обаче започна да се променя, след като прочете няколко страници от първата попаднала му книга от купчината пред него. Той бързо разбра, че колкото повече чете, толкова повече ще се убеждава, че дълбоко е грешал. Книгите съдържаха доста конкретна информация.

За по-лесно започна да чете отзад напред, реши да остави настрана историята на сицилианските села от 1800 година и вместо това да се запознае с по-практични неща от тактическа гледна точка.

Прегледа съдържанието и веднага се спря на главата „Мафиотската война в Палермо през 1981–1983“. Какво по-добро учебно четиво от това за бойната тактика на врага?!

Най-много го порази показната жестокост. Не само че се избиваха един друг почти до крак, само за две години около 300–400 души бяха станали жертва на разчистването на сметки между мафиотските босове само на територията на Палермо, но очевидно държаха изключително много на самия подход при екзекуциите. Режеха главите на мъртвите си противници и ги връщаха обратно на другарите им, като ги оставяха на предната седалка на някоя паркирана кола или им ги изпращаха в колет. Режеха половите органи на жертвите си, наказани заради липса на мъжественост, и ги пъхаха в устата на труповете. В труповете на убитите по обвинение в алчност и измяна пък поставяха монета. Обикновено използваха автоматично оръжие от близко разстояние, което понякога зареждаха с бронебойни патрони, за да успеят да пробият бронираните автомобили на враговете си. Колите бомби също бяха често срещано явление. Най-могъщата банда от Корлеоне, което се оказа реално съществуващо име на малко градче, дори разполагаше със собствена стая за изтезания на пристанището на Палермо. Целта на самото измъчване очевидно не бе изтръгването на информация, а бавната, колкото може по-унизителна смърт. Методите им включваха циментови вани със сярна киселина и електрически ток.

Млад мъж на име Индзерело, син на един от лидерите на губещата групировка, се бе простил с дясната си ръка за назидание, за да разбере, че не бива дори да прави опит да мъсти за баща си. След това обаче враговете му бяха решили, че този метод не е достатъчно ефективен, за да изкорени напълно желанието му за вендета, и го бяха застреляли.

Лидерите на различните банди харчеха милиони долари за всевъзможни алармени инсталации, за бронирани врати, бодигардове и изработени по поръчка „Алфа Ромео“ с бронирани стъкла.

Още по-изненадващ бе фактът, че бандата победител не бе загубила нито един човек за три години. В началото се бяха погрижили да елиминират босовете на противниците си, а след това останалите членове на съответните банди или се бяха оставили да ги разстрелят, или да ги измъчват до смърт, без да окажат каквато и да било съпротива. Без дори да се опитат да напуснат Палермо.

Юар Лундвал се замисли. Ако това бе врагът им, то той бе напълно непознат и следователно плашещ. Ако двамата с Карл трябваше да водят преговори с подобни хора, съществуваше голям риск да не успеят да постигнат съгласие. Това изобщо не приличаше на обичайните преговори за повишаване на заплатите между синдикатите в Швеция.

Сицилия се разкри пред очите им с хълмистата си брегова линия, окъпана в слънчева светлина, и Юар реши да събуди Карл, като леко го побутна с лакът.

— Благодаря — протегна се като котка Карл, погледна часовника си и хвърли поглед през илюминатора. — Представям си за какви ветрове става въпрос с толкова много планини около летището — констатира и прибра масичката си.

„Пунта Раизи“ бе малко, неугледно летище, точно както и очакваха. Освен това вътре цареше пълен хаос, който граничеше с пародия. Току-що бе пристигнал един „Боинг 747“ от Ню Йорк с огромен брой сицилианци на борда. Рим и Ню Йорк бяха двата единствени града в света с директен полет до Палермо. Летището гъмжеше от въоръжени карабинери. Граничарите обаче само махнаха на пристигащите, сякаш нямаше никаква причина дори да подозират, че някой ще внесе контрабандни стоки в Сицилия. Доколкото можеха да видят, бяха единствените чужденци в тълпата, около тях звучеше само италианска реч.

Пред скромните щандове на фирмите за отдаване на коли под наем нямаше опашки, но им се наложи доста да пообиколят, докато открият някой служител, който да говори английски. Имаше богат избор и те се спряха на автомобила с най-мощен двигател — едно голямо „Алфа Ромео“.

Малко по-късно се отправиха, замислени и мълчаливи, към Палермо. Магистралата бе изключително добра, всички караха спокойно, съвсем малко по-бързо, отколкото през лятото в Швеция. Двамата спътници не разговаряха, но очите им не спираха да шарят, жадни за интересни детайли, сякаш мисията им вече бе започнала.

— Какво имаше в плика, който получихме? — попита Юар след малко.

— Който ми дадоха, когато напуснахме хотела? Не съм напълно сигурен — разсмя се Карл.

— Как така?

— На италиански е, а и не смятам, че е добра идея да помолим персонала на хотела да ни го преведе, като пристигнем — рече Карл, извади плика от вътрешния си джоб и разтвори писмото. — Мисля, че е някакъв документ от Министерството на отбраната, подписан от един генерал и от министъра. Всъщност преди титлата му има още някаква дума, та може да е заместник-министър или пък нещо съвсем друго.

— Ясно. И какво искат да ни кажат тези господа?

— Откъде да знам? Прилича ми на разрешително за притежание на оръжие, но ми се вижда доста общо, а може и да има някакви ограничения. Не че притежава някаква стойност.

— Как така?

— Ами на нас не ни трябват оръжия. Ние сме просто преговарящи. А, ето го и номера на полковника, командващ карабинерите.

Юар се въздържа от коментар, разговорът замря и те отново се отдадоха на малко или повече несъзнателните си наблюдения.

Районът бе доста гъсто заселен. Селцата се нижеха едно след друго като перлена огърлица покрай крайбрежието и не след дълго се озоваха в едно предградие като всяко друго. Трафикът все повече се увеличаваше.

Самият Палермо приличаше на едно огромно предградие със средно високи къщи, разположени в нещо като котловина долу, при морето. Май и двамата си го яха представяли далеч по-красив или поне по-романтичен, и най-вече по-малък.

Магистралата минаваше над града, но никъде не видяха табела, която да ги насочи към центъра. Когато пътните знаци започнаха да ги известяват, че се насочат към Месина, решиха да завият към Палермо с надеждата, че с помощта на картата ще успеят да намерят пътя до хотел „Виа Рома“.

След малко се озоваха в хаотично задръстване. Мислеха, че автомобилистите пътуват към центъра, и продължиха да карат в тази посока твърде дълго, преди Карл да погледне картата и да открие, че са на път да напуснат града. Когато се опитаха да обърнат колата, попаднаха в мрежа от еднопосочни пътища и накрая се озоваха в същото задръстване, от което се опитваха да се измъкнат. Тук очевидно никой не бе чувал за правилата за движение по път с повече от едно платна, а трафикът наподобяваше муден поток лава. Отвсякъде се опитваха да те изпреварят, обикновено с лавина от псувни. Доколкото можеха да видят, навън бе страшна жега, но климатикът на колата все още ги спасяваше.

Карл обърка пътя, отново се озоваха в лавинообразния поток от коли, устремени да напуснат града.

Те обаче нямаха бърза работа и се опитаха да гледат на нещата от смешната страна. Същевременно осъзнаха, че едва ли могат да разчитат на колата си в ситуация на криза — трафикът тук бе непоносим.

Когато най-накрая почти едновременно съзряха хотел „Виа Рома“, установиха, че се намират в еднопосочна улица, водеща в погрешна посока, затова решиха да завият в една пресечка, като така се надяваха бързо да се върнат обратно по някоя паралелна улица. Маневрата отне повече от час.

Когато се опитаха да паркират пред хотела си — мрачна постройка със зелени затворени капаци на прозорците, веднага бяха подканени да се преместят от няколко мокри от пот и ярост полицаи, чийто език не разбираха, но жестовете им ясно разкриваха подтекста на казаното. Очевидно провинилите се в неправилно паркиране чужденци според тях принадлежаха към някой умствено недоразвит животински вид. Стори им се, че единият от пазителите на реда им показваше нещо, което напомняше дълги уши. След тази среща отново се озоваха в потока коли, но накрая успяха да намерят свободно място на тротоара от задната страна на хотела.

Влажният нажежен въздух ги лъхна веднага щом излязоха от автомобила.

— Добре дошъл в прекрасния Палермо — промърмори Карл, докато се опитваше да извади чантите им от багажника. — Щом дори полицаите изглеждат така, сякаш искат да те разстрелят само защото си спрял неправилно, не искам и да си помислям какви са гангстерите.

— Доста по-сърдити, ако питаш мен — усмихна се Юар. Абсурдността на ситуацията го развеселяваше.

В началото на рецепцията нямаше служител, който да говори английски, немски или френски, и те набързо се отказаха да разпитат за паркинг или гараж. За сметка на това обаче заедно с ключовете от стаите си получиха брошура на няколко езика. Карл прочете, че всякакви ценни предмети следва да бъдат оставяни за съхранение на специално място, защото хотелът не отговаряше за кражби по стаите, и посочи същия пасаж на италиански език, като същевременно извади цяла купчинка ключове, документи и кредитни карти. За негова голяма изненада, това ужасно развесели персонала. Точно тогава се появи единственият рецепционист, които говореше английски, възрастен елегантен мъж с посребрени коси, който внимателно им обясни, че всички опити за съхраняване на ценности в Палермо са се оказвали напразни. Ако гостите решаха да оставят притежанията си на служителите, те със сигурност щяха да изчезнат. Вероятността да бъдат откраднати от стаята бе по-малка.

Единственото положително нещо бе, че ги очакваха. Имаше направени резервации за един или двама шведи, без да е посочено конкретно име, но очевидно трябваше да става дума за новодошлите им гости. Отдавна не бяха имали удоволствието да обслужват шведски граждани.

Поне имаха стаи, това бе най-важното.

Сами отнесоха чантите си до асансьора, който приличаше на консерва сардини, макар и табелата на стената да ги уверяваше, че вътре могат да се поберат шест души. Те обаче решиха да се качат поотделно.

Огледаха стаите си. Стаята на Юар гледаше към улицата и бе малко по-голяма от покоите на Карл откъм задния двор. Стаите бяха доста запуснати, въздухът бе влажен и спарен. Карл откри няколко капки кръв на бежовия тапет до едното легло. Юар му предложи да се разменят, но той отказа, като се пошегува, че не би било добре сицилианските им другари да вземат да убият погрешния човек. Юар изобщо не изглеждаше развеселен.

— Ясно — рече Карл и се отпусна тежко на едно от леглата до телефона. — Сега ни остава само да се хванем на работа.

Той затършува из джобовете си, за да намери писмото от Министерството на отбраната в Рим, след това позвъни на посочения там номер с типичното за западноевропейците убеждение, че веднага ще попадне на точното място и човек и че само ще трябва да се представи и да обясни с кого би искал да разговаря.

За жалост това му очакване нямаше нищо общо с действителността. След продължителни мъчителни разговори все още не беше сигурен, че се е свързал с щаба на карабинерите в Палермо, както и дали от отсрещната страна са разбрали кой е и кого търси или просто са го пратили по дяволите.

За миг се зачуди дали да не помоли някой от служителите на хотела да му помогне, но бързо се отказа. Ако те решаха да информират сицилианските им другари, можеше да се стигне до нежелани недоразумения.

Реши да опита втори път и направо попита на някакъв странен италиански дали разговаря с карабинерите. Изтълкува отговора, който получи, като да. След това пробва да попита дали би могъл да разговаря с някого, който владее английски. Въпросът му бе посрещнат с цял поток от думи, чийто смисъл остана напълно непонятен за него. Когато в другия край на линията настъпи тишина, Карл съобщи името си, името на хотела и поиска да говори с полковник Да Пиемонте. Изглежда, успяха да схванат, защото този път му отвърнаха далеч по-спокойно и с по-малък поток от думи.

— Ако не стане, ще трябва да се качим на някое такси и да идем там лично — рече той обезкуражено, когато затвори слушалката. — Или пък да тръгнем пеша, таксиметровите шофьори така и така няма да разберат какво се опитваме да им кажем. Май си мислех, че тук ще е като в някой от кварталите на Ню Йорк.

— Ами те и там говорят само италиански. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Първо обаждане от полковника карабинер, а след това и от мафиотите. Ще изчакаме няколко часа и ако нищо не се случи, ще тръгнем пеша към щаба на карабинерите.

— Не съм сигурен, че е добра идея да ни видят там.

— Прав си. Май имаш доста книги, а?

— Да, какво да бъде? Аз самият започнах с тактиката на врага, но мога да ти предложа някоя за историята, икономическото положение или психологията му.

— Мисля да започна поред, първо историята — рече Карл и се изправи. Когато отвори вратата, тя изскърца ужасно. Двамата спряха и я изгледаха подозрително, а Карл я разлюля внимателно напред-назад под съпровода на силни стържещи звуци. Спогледаха се многозначително с насмешливи погледи и тръгнаха към стаята на Юар, малко по-нататък по коридора. Там Карл получи една направо научна книга, която, ако се съдеше по заглавието, описваше възникването на мафията, като поставяше акцент върху условията на живот в сицилианските села през трийсетте. Карл се вгледа в синята корица, въздъхна, кимна и се върна в стаята си.

— Ще изчакаме няколко часа, ако нищо не се случи до следобед, ще трябва да се замислим дали да не вземем инициативата в свои ръце — рече той, като отвори вратата. Сега не скърцаше.

Юар се излегна на широкото си двойно легло и зачака с усмивка на уста да чуе силното скърцане от другата страна на коридора. Отвори книгата си на подгънатата страница, но реши, че има нужда от повече светлина, и отиде до прозореца, за да вдигне сенника. Чисто интуитивно погледът му се плъзна по прозорците на отсрещната сграда, но не можеше да види какво се крие вътре. Поопипа старомодната дръжка на двойния прозорец и успя да я отвори с доста усилия. По пода се посипаха люспи боя и прах. Явно отдавна не бяха проветрявали. Парещият влажен въздух, който го лъхна, обясняваше защо. Той отново затвори прозореца, дръпна тънките бели пердета и се върна на леглото, за да се отдаде на тактиката на врага.

Карл остави капаците затворени, легна по гръб на едно от леглата и се втренчи в тавана. Той бе бял, украсен с неравномерно разположени квадратни декорации. По средата му висеше полилей от месинг с три крушки без чашки. Една от тях бе изгоряла. Над грамадния гардероб близо до късата страна на стаята при коридора се намираше бучащият климатик. Карл установи, че шумът му би заглушил всякакви стъпки в коридора.

Опита се да чете, но му омръзна след по-малко от страница. Книгата му бе напълно безинтересна, а и не виждаше смисъл да се запознава по-отблизо с живота и действията на сицилианската мафия в някакво си село през трийсетте. Всичко му се струваше като в сън.

Бе на 37 години, а основното му занимание бе да лъже и мами хората, които обичаше — Теси, Ева-Брит и Йохана Луис Йонсон-Хамилтън, която съвсем скоро щеше да навърши една годинка. Мисълта за името ѝ го накара да се усмихне. То олицетворяваше перфектния компромис. Предоставяше ѝ възможността някога сама да реши дали да се казва Йохана Йонсон, както искаше Ева-Брит, или Луис Хамилтън, каквото бе желанието на баща ѝ. Можеше да избере каквото си поиска, само да не остане Йонсон-Хамилтън.

Той се разсмя, кратко и горчиво. Не заради комичния социален привкус на тази фамилия, съчетала духа на един отмрял обществен ред в лицето на името „Хамилтън“ и тенденциите за все по-голямо равноправие, пропили името „Йонсон“, но и по-скоро на самия себе си. Не можеше да прецени дали бе трагично, или комично.

Тъй като посвещаваше по-голямата част от времето си на това да се самосъжалява, вместо да се опита да оправи нещата, поведението му естествено бе по-скоро комично. Положението обаче бе и изключително болезнено, толкова болезнено, че понякога изгубваше желание за живот.

Трябваше да признае на Ева-Брит. Веднага щом се прибере. Решението бе съвсем просто, както и действията, които произтичаха от него. Проблемът бе, че вече го взимаше за стотен път, но винаги успяваше да открие някакво извинение, за да отложи нещата. Решаваше, че моментът не е подходящ и че би я наранил по-малко, ако ѝ разкаже при други обстоятелства.

Телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и в ухото му се изля поток от италиански думи. Успя да разбере, че говори с адютанта на някакъв полковник, и със сигурност чу името Да Пиемонте. На няколко пъти се опита да обясни, че говори само английски, но в резултат на това потокът от думи ставаше все по-обилен. Накрая просто затвори.

Излегна се обратно на леглото и продължи да се самосъжалява. Помисли си колко иронично бе това и сякаш очите му се отвориха за истината. Това патетично поведение не можеше да продължава до безкрай. Все пак двама нещастни шведски директори в момента се намираха в някоя пещера или мазе в Сицилия, а единият от тях вече бе загубил показалеца си и вероятно на негово място имаше ужасно инфектирана болезнена рана. Със сигурност имаха качулки на главите или пък превръзки на очите, за да не могат да виждат, бяха вързани и вече си представяха собствената си смърт. А сънародникът им лежеше на хотелското си легло и се самосъжаляваше заради нелоялното си поведение и тоталната неспособност да предприеме разбиращите се от само себе си действия, за да оправи кашата в собствения си живот.

Телефонът отново иззвъня. Той го вдигна и още преди да чуе какво имат да му кажат, сломено съобщи, че говори единствено английски. Този път обаче от отсрещния край на линията се чу реч на безупречен английски със силен американски акцент. Хамилтън бързо скочи в леглото, готов да отдаде чест, защото му се обаждаше лично полковник Да Пиемонте. Предложи му да вечерят заедно в десет часа, а Карл повтори думите му, за да се увери, че е чул правилно. Да, вечеря в десет часа, след края на работния ден, в резиденцията на полковника. Щеше да изпрати кола да вземе двамата шведски гости, но не от хотела, а от стоянката за таксита на „Пиаца Верди“, съвсем близо до тях. Колата щеше да пристигне точно в десет без единайсет, а регистрационният ѝ номер щеше да съдържа 13. Гостите трябваше да предприемат някои мерки за сигурност по време на разходката си до мястото на срещата. Ясно ли е всичко?

Карл повтори набързо дадените му инструкции, като същевременно извади картата на Палермо в опит да открие въпросния площад. Странно колко освежаващо му подейства разговорът за мерките за безопасност. Когато най-накрая откри мястото на срещата, попита дали стоянката за таксита се намира в северния, или в южния край на площада. Полковникът му отговори, че таксиметрова стоянка има само в северната част до една будка за вестници. След това си размениха задължителните фрази на учтивост и с това разговорът им приключи.

Когато затвори телефона, изведнъж, за своя най-голяма изненада, откри, че се намира в страшно добро настроение, и започна енергично да разопакова багажа си. След това се съблече, изрови едно долнище на анцуг и посвети следващите часове на ежедневните си физически упражнения за цялото тяло, сухожилие по сухожилие и мускул по мускул. Имаха невероятно разработена програма за места без тренировъчни уреди като хотели или затворнически килии например.

Юар беше започнал да чете няколко книги едновременно и дори бе успял да запълни с различни записки няколко листа от една тетрадка. Чувстваше се изключително добре запознат с вражеската тактика. Мафиотите действаха брутално, обикновено проявяваха безсмислена жестокост, но техниката им бе доста примитивна.

Често прибягваха до следния съвсем прост метод на действие: например влизаха в някой ресторант, изваждаха няколко автоматични оръжия и изпразваха патроните си в лицето или лицата, които представляваха живите цели на акцията, след което казваха, добър вечер“ и най-спокойно си тръгваха. Причината за това бе малкият риск да бъдат заловени.

Което се дължеше на факта, че свидетелите отказваха да сътрудничат на полицията, това бе част от манталитета им, а и все пак бяха достатъчно разумни, за да осъзнаят, че животът им виси на косъм.

Ако някой обаче се заинатеше и решеше въпреки всичко да свидетелства и доживееше до началото на самия процес, то саможертвата му се оказваше напразна. Според статистиката подобни дела имаха само един-единствен възможен изход. 90 процента от всички, изпратени на съд за връзки с организираната престъпност, биваха оневинени. Доводите за подобно решение обикновено се криеха в някаква техническа подробност, като неправилно заведен протокол и така нататък. А в редките случаи, когато все пак се стигнеше до осъдителна присъда, членовете на мафията така или иначе се отърваваха от затвора по медицински причини. Здравословното състояние на мафията изглеждаше доста обезпокоително, защото осъдените босове винаги успяваха да представят цяла купчина медицински удостоверения, че ще пукнат на място, ако не живеят близо до морето, че ще се побъркат, ако бъдат затворени в килия, или че непременно трябва да пият вино и да се наслаждават на синьото небе всеки ден. А след няколко години под домашен арест във вилите им край морето винаги биваха освобождавани заради преклонната им възраст, заради крехкото им здраве или заради допусната грешка в някой стар протокол. Един от последните освободени престъпници с крехко здраве бе осъден за 83 убийства.

Можеше да има само едно обяснение — корупция. Честните прокурори, съдии и полицейски шефове претърпяваха огромни загуби заради неподкупността си. На година в Южна Италия се извършваха средно по 1000 мафиотски убийства. Тоест, под носа на останалия свят се водеше непрестанна война, без на някого Да му прави особено голямо впечатление.

Отвличане с цел подкуп обаче не бе част от обичайните занимания на сицилианските мафиоти. С подобни сделки се занимаваха основно групировките от Калабрия и Сардиния. Системата им бе изключително добре разработена, с различни междинни звена, които купуваха и препродаваха жертвите, прибираха откупа и предаваха жертвите си на потенциалните купувачи, които на свой ред се опитваха да поискат откуп, този път в значително по-малък размер. В Сицилия обаче подобни сделки бяха рядко срещано явление, което вероятно се дължеше на факта, че сицилианската мафия работеше в пряко сътрудничество с американските си колеги, с които заедно държаха монопола на световния пазар за хероин. Очакваше се сицилианските престъпни организации да приключат годината с капиталов излишък от над един милиард долара. Излишъкът се състоеше от средствата, които не можеха да бъдат реинвестирани в търговията с наркотици или заведени като различни разходи, или каквото и да било друго. Следователно всяка година мафиотските фамилии имаха нужда да направят капиталовложения в размер на един милиард долара в индустриите на Италия и страните от ЕС.

Юар се опита да прехвърли наум този милиард в акции или предприятия, но само след миг пред очите му попадна още една цифра — излишъкът на сицилианската мафия от сделките с хероин се равняваше на три милиарда долара. Това бяха направо фантастични суми.

Тази информация хвърляше нова, обезпокоителна светлина върху очакваната цена за живота на двамата шведски директори. Човешкият живот не означаваше нищо за врага им. Евентуален приход от около десет милиона долара, тавана на откупа, който шведската военна индустрия можеше да си позволи да плати, за да върне приятелите се у дома, бе мизерна сума. Защо изобщо им беше да отвличат двамата шведи?

Юар изведнъж усети силна нужда да обсъди страховитите данни от книгите си с някого, а освен това откри, че минава четири часът, хвърли се към телефона и позвъни на Карл. Той му отговори задъхан.

— А между другото, полковникът се обади, ще вечеряме заедно в десет часа, ела при мен да поговорим — накъсано си поемаше въздух колегата му.

Юар стисна записките си под мишница, пресече коридора, отвори скърцащата врата със забит в земята поглед, защото се опасяваше, че ще завари Карл гол. Не че не можеше да прави разлика между колега, приятел и нещо повече от това. Но за останалите, които знаеха, че е хомосексуален, нещата вероятно изглеждаха доста по-сложни и на него често му ставаше неудобно и заради тях в подобни ситуации.

Карл наистина бе гол, а тялото му блестеше от пот. Изглежда, бе тренирал доста дълго.

— Ще поръчаш ли малко портокалов сок или нещо подобно, докато взема душ? — предложи и изчезна в банята, а Юар откри инструкциите за ползване на телефона, установи, че трябва да набере цифрата девет, за да се свърже с румсървиса, и само след миг бе посрещнат от яростен поток италиански слова, след което му затвориха. Реши да позвъни на рецепцията и да помоли да го свържат оттам, наложи му се да повтори думата румсървис неколкократно, но накрая, изглежда, го разбраха. Обади му се същият глас като при първия опит. Този път обаче той откри интелигентно решение на проблема, или поне така си мислеше. Повтори няколко пъти думата кока-кола и затвори.

В стаята имаше хладилник и той тръгна облекчен към него, но се оказа празен.

Карл излезе от банята с мокра, отметната назад коса, и хавлия през кръста.

— Забеляза ли, че водата в този хотел е направо смъртоносно отровна? — рече му Карл весело. За първи път от дни наред бе в толкова добро настроение.

— Как така смъртоносно отровна? — зачуди се Юар.

— Говоря ти за стикера на огледалото, нямаш ли и ти такъв?

— Не, още не съм ходил в банята — рече Юар и влезе, за да разбере на какво се основава невероятната теория на колегата му. Наистина на огледалото имаше кристално ясен стикер, на който бе нарисуван кран с две пресечени червени линии и текст, който вероятно означаваше, че водата не става за пиене.

— Сигурно мафията притежава фабриката за минерална вода в града — промърмори Юар, когато се върна в стаята и установи, че Карл на свой ред бе открил празния хладилник.

В този миг на вратата се почука и в стаята влезе сервитьор със сребърен поднос, на който имаше една-единствена бутилка кока-кола. При това най-малката, която бяха виждали в живота си.

Юар се разсмя, взе я, започна да жестикулира и повтори няколко пъти „гранде“, „гранде“, с което би успял да постигне желания ефект в Сан Диего. Но тук отново ги засипаха с порой от думи и им стана ясно, че не предлагат по-големи бутилки с разхладителната напитка.

„Уно, дос, трес, куатро, чинко кока-кола, пор фавор“ — пробва Юар, но опитите му останаха напразни. Вдигна пет пръста, посочи бутилчицата, след което сключи длани като за молитва, посочи гърлото си, за да покаже, че е жаден, накрая отново насочи пръст към самотната бутилка на подноса и чудото се случи. Разбраха го. Сервитьорът поклати глава, прибра подноса и си тръгна, а Юар хвърли нещастната бутилка като победен трофей към Карл, който погълна съдържанието ѝ на две глътки.

— Много се надявам гангстерите да имат преводач — рече Карл и избърса уста. — Досега срещнахме доста трудности с разбирането, не мислиш ли?

— Да. Ако е такава мъка да поръчаш кока-кола, не ми се мисли как ще успеем да водим преговори за освобождаването на заложниците. Не познаваме града, колата е на практика неизползваема, а и едва ли ще успеем да получим инструкции за пътя. Какво всъщност правим тук?

— Предлагам като за начало да се опитаме да разучим района около хотела, а след това да се разходим демонстративно и до центъра.

— Тоест да се покажем, а?

— Нещо такова. Облечи се леко, но без прилепнали дрехи.

Юар сбърчи чело и точно щеше да го попита какво има предвид с този съвет, когато сервитьорът се върна с пет бутилки. Те се опитаха с нови, малко или повече по-интелигентни жестове да си поръчат газирани напитки и минерална вода и за двете стаи, като посочиха празния хладилник и крана с течаща вода. Юар плати с една банкнота от 10 хиляди лири и това очевидно се оказа най-добрият им ход до момента по отношение на комуникацията.

— Та какво каза за прилепналите дрехи? — попита Юар, когато сервитьорът излезе, и двамата се заляха от смях.

— Да — отвърна му Карл, който дори започна да се облича, за да илюстрира думите. — Трябва да приличаме на шведи, но без да изглеждаме като спортисти или полицаи. Представи си Супермен в тениска с емблемата на американските тюлени. Трябва да изглеждаме като неговата пълна противоположност.

— Тоест, врагът трябва да разбере, че сме шведи, без обаче да заподозре за кого работим всъщност?

Да, това е идеята — рече Карл и извади мека свободна памучна блуза с яка и средно дълги ръкави.

Вече се свечеряваше, но термометрите продължаваха да показват над трийсет градуса и те започнаха да се потят само след няколко минути.

Трафикът бе малко по-спокоен от сутринта, когато пристигнаха по време на час пик. Първо решиха да огледат хотела от задната страна и откриха една улица и нещо, което приличаше на товарен изход, след което се опитаха да разчетат надписа на жълтата метална табела под един звънец.

— „Дале оре 8 але 12, е дале оре 14 але 16“ — промърмори Карл. — Дали това е работното време?

— Няма никакво значение за нас — ухили се Юар и посочи примитивната ключалка на сивите стоманени врати. — Можем да минем оттук следващия път, когато решим да напуснем хотела.

— Предполагам, че е свързан с градината на хотела и служебния асансьор зад моята стая — промърмори Карл и вдигна рамене.

Хотелът разполагаше и с още един страничен вход. От него се отиваше в ресторант, който на свой ред бе свързан с лобито и главния вход. Това беше добре, нямаше кой знае колко много места, които да се налага да държат под око.

Обикаляха така около час, като всеки следващ път разучаваха все по-голям периметър от района около хотела, от време на време разгръщаха картата си и се опитваха да запаметят еднопосочните улици.

След това тръгнаха нагоре, за да открият „Пиаца Верди“ и мястото на срещата им тази вечер. Откриха книжарница на Виа Руджеро Сетимо. Юар предложи да влязат и да попълнят набързо събраната му колекция от книги от Стокхолм.

Книжарницата бе модерна и хладна благодарение на климатичната инсталация, но за съжаление не можеше да им предложи книги на разбираем за тях език. Откриха един раздел, пълен с кървавочервени корици и красноречиви заглавия по търсената от тях тематика, но всичко беше на италиански. Собственикът обаче, за техен късмет, говореше френски и им обясни, че в Палермо на практика не може да се намери литература за Сицилия на английски език. Може би трябваше да потърсят в Рим или Милано.

— Така произнесе Милано, сякаш говореше за Багдад — изсумтя Юар, когато отново излязоха навън в горещината.

— Е, очевидно ще трябва да се задоволим с историята за живота на мафията в сицилианските села през трийсетте. Разкажи ми какво научи досега — измърмори Карл. Не изпитваше ни най-малък ентусиазъм нито по отношение на интелектуалния аспект на работата им тук, нито на мисията като цяло.

Докато оглеждаха района около мястото на срещата им, откъдето щяха да дойдат да ги вземат с автомобил с регистрационен номер, съдържащ 13, точно в десет без единайсет вечерта, и избираха откъде точно да минат, Юар му разказа част от ужасите, които бе прочел.

На всичкото отгоре бяха настанени в любимия хотел на мафията. В грандхотел „Палм“ например бе сключено важното споразумение от 1957, тоест тук се бе състояла първата среща между американската и сицилианската мафия за разпределяне на света. Бяха преговаряли в зала „Вагнер“ на първия етаж. Рихард Вагнер е написал последната си опера, „Парсифало“, в същия хотел, а в бара все още трябваше да пазят стола, на който бе седял пред пианото.

Но да се върнат на темата. Барът бе любимото място на Лъки Лучано, който се заселва в Палермо след екстрадирането си от САЩ. Така че трябваше да огледат въпросното заведение, когато се върнеха в хотела. Нямаше никакво съмнение, че бяха отседнали в историческо място и очевидно именно затова прословутите им италиански домакини бяха избрали да ги настанят точно тук.

Карл сбърчи чело. Разказите на Юар за историята и бойната техника на врага им го притесняваха все повече и повече.

Значи врагът им наистина съществуваше. Карл осъзна, че бе крайно време да забрави всякакви романтични представи, че италианската мафия е само легенда и съществува единствено на кино, но не и в реалния Палермо. Дори числото 1000 убийства на година бе достатъчно, за да го накара да промени отношението си.

Тръгнаха на зигзаг обратно към хотела, защото жегата и неколкочасовата разходка бяха изпили всичките им сили, а предложението да се отбият в любимия бар на Лъки Лучано им се струваше все по-примамливо.

Въпреки това решиха, че е добре да поогледат улиците надолу от хотела, които водеха към пристанището. Досега бяха бродили основно през търговската зона, по широки улици и пълни с хора тротоари. Все места, в които всякаква дискретност е невъзможна. Мислеха, че в другия край на града е по-спокойно.

Само две пресечки по-надолу от хотела и булевард „Рома“ обликът на града напълно се промени. Този район изглеждаше доста занемарен, осветлението бе слабо, а от тълпите нямаше и следа. Виждаха се само отделни групи младежи, събрани около някой мотоциклет, няколко кафенета със затворени врати, нямаше самотни минувачи, нито двойки.

Свърнаха по тъмна странична уличка, която им се стори напълно пуста, и забавиха ход.

— Може би трябва да дойдем тук денем, няма по-добро място за дискретно осъществяване на връзка — констатира Юар.

— Значи не ти се вярва, че чисто и просто ще ни потърсят в хотела? — попита Карл. От разказа на Юар ставаше ясно, че мафията притежаваше целия Палермо и правеше каквото си поиска.

— Напротив, но се питам дали ще ни вземат директно от хотела, или ще ни определят място за среща. Как мислиш? Според мен ще ни приберат двамата наведнъж, без да ни оставят време да се обадим на когото и да било — разсъждаваше Юар.

— Звучи логично — съгласи се Карл.

Юар точно отвори уста да му каже нещо, но се отказа и вместо това дръпна внимателно Карл за ръкава. Двама мъже, които до преди миг стояха близо до стената на една от къщите около десетина метра по-напред, тръгнаха към тях бавно, точно както Карл и Юар си представяха срещата с врага.

— Ще е много жалко, ако пропуснем вечерята с полковника — усмихна се Карл и хвърли поглед назад през рамо. В другия край на улицата нямаше жив човек. — Защото това може да се окажат нашите приятелчета, как мислиш“?

— Да, или просто обикновени обирджии — констатира Юар. — Във всеки случай нямат кола.

Двамата мъже вече се намираха на няколко метра, единият извади пистолет и бързо се приближи към тях, за да пресече пътя им за бягство, като същевременно им посочи да застанат с лице към къщата.

— Ще е много жалко, ако се окажат обикновени крадци — промълви Карл, обърна се, опря длани на стената и се разкрачи. Юар колебливо последва примера му.

Двамата мъже мигом застанаха зад тях и едновременно започнаха да изпразват съдържанието на джобовете им.

— Ех — въздъхна Карл. — Щом някой се протегне за часовниците ни, ще им дадем да разберат. Имаш ли по-добра идея?

Мъжът с пистолета им изсъска нещо, с което вероятно искаше да ги накара да млъкнат. В същия миг дръпна ръката на Юар, за да свали часовника му. След две секунди лежеше в безсъзнание на тротоара. Другият дори не успя да се съвземе от изненадата, когато всичко се преобърна и секунда преди да се строполи с лице към земята, чу странно изпукване и ръката му бе пронизана от силна болка.

— Само че не съм сигурен дали няма да се сдобием с лоша слава по тези места — промърмори Юар, докато опитваше да измъкне портфейла си от здравата хватка на престъпника, стиснал го в юмрука си, въпреки че бе в безсъзнание.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не трябваше да се възползваме от момента на изненадата? — ухили се Карл, положи нападателя си на тротоара, увери се, че диша, и се изправи.

— Да. Не бе нужно да му чупиш ръката. Сега ще трябва да отиде в болница и за случката ще се разчуе — мърмореше Юар сърдито.

— Съжалявам, но позицията ми бе толкова неудобна, че не можех да постъпя другояче. Освен това ти вече бе съборил твоя човек, така че не ми остави особено голям избор — извини се Карл и тръгна по улицата.

— Извинявай — настигна го Юар. — Не исках да прозвучи така….

— Е! — махна Карл. — Няма смисъл да говорим повече за това. Доста глупаво постъпихме, като дойдохме в този квартал.

Повървяха бързо на няколко минути и съвсем скоро се озоваха на булевард „Рома“, точно при хотела. Прекосиха обширното мраморно антре и се насочиха към стария любим бар на Лъки Лучано.

Той бе абсолютно празен, чуваше се единствено бръмченето на климатика. Поръчаха си две бири, които изпиха на един дъх, след което с жестове опитаха да поръчат още по едно, при което барманът заговори на перфектен английски и ги попита дали желаят да продължат със същата марка, или биха искали да им поднесе „Карлсберг“. (

— Къде обикновено е седял Лучано? — попита го Карл с усмивка, докато оглеждаше бара. — Вие как се казвате?

— Казвам се Тоти. Лучано обикновено се настаняваше в синия салон до бара. По онова време обаче стените са били покрити с червени сатенени тапети. Искате ли да ви разведа?.

Те станаха с чашите в ръце и разгледаха синия салон. Бе слабо осветен и леко задушен, но вътре нямаше жива душа.

— Ние сме шведи. Аз съм Хамилтън, това е Лундвал — рече Карл, когато се върнаха на местата си.

Барманът повтори името Лундвал три пъти, преди да го изрече правилно, след което постави пред тях по още една бира. Обясни им, че заведението черпи, поклони се и се оттегли.

Карл се вгледа в мраморния под, самият камък бе бежов на цвят като стара слонова кост, изпъстрен с множество нишки и фигури от яркозелени квадратчета, беше много красив. Точно такъв под искаше, може би трябваше да поръча нещо подобно за новия апартамент. Ако Ева-Брит решеше да се изнесе и ако…

— Какво мислиш да облечеш довечера? Скоро ще трябва да започнем да се подготвяме — откъсна го от мислите му Юар.

— Какво? А, да, с тъмен костюм и вратовръзка, най-ужасното възможно облекло за тази жега.

— Наистина ли се налага? Та ние сме шведи!

— Все пак става дума за вечеря с италиански полковник. Подозирам, че всякакво друго облекло би било възприето като обида. Но си прав, доста ще се поизпотим, докато стигнем до срещата.

Юар Лундвал погълна и последните капки бира, погледна многозначително часовника и се изправи.

— Ще се кача да взема душ и да се преоблека. Ще се видим в десет без единайсет. Аз ще се появя от юг или запад, а ти — от север или изток — рече си тръгна, без да дочака отговор.

Карл кимна и отново се отнесе някъде далеч. След малко подписа сметката, остави една банкнота на масата и се качи в стаята си. Нищо не липсваше, никой не бе тършувал вътре.

Двайсет минути по-късно Юар Лундвал излезе от централния вход и тръгна наляво, като свали сакото си, метна го през рамо и разхлаби вратовръзката си. Бе невъзможно да вървиш четирийсет минути, без да подгизнеш от пот. Но нямаше друг избор, предстоеше им среща с полицията и трябваше на всяка цена да опитат да скрият този факт от вражески очи. Отново сви надясно и продължи по еднопосочни улици. След това си спомни, че трябва да завие надясно и да поеме по Виа Принчипе ди Белмонте. Едната ѝ половина представляваше пешеходна зона, оградена от двата края с кафената; това означаваше, че няма как да бъде проследен с кола.

Кафенетата бяха пълни, сякаш животът в града започваше след спускането на прохладния мрак. Улиците бяха препълнени, отвсякъде се чуваха смях и весела глъчка. Не можеше да види нито един човек, който да прилича на чужденец или турист. Това се отнасяше и за самия него, както бе облечен в този тъмен костюм. Кафенетата гъмжаха от мъже с тъмни костюми, бели ризи и вратовръзки.

Вървеше бавно заради жегата, стараеше се да не се оглежда и се опита да прогони всички мисли за Палермо и мафията. Замисли се за Карл, който изглеждаше напълно незаинтересован от мисията им, колкото и странно да бе това. Все пак ставаше дума за живота на техни сънародници в плен. Те седяха някъде тук наоколо, може би в самия град, а може би в селата около него, с качулки на главите и завързани ръце и всеки път щом чуеха приближаващи се стъпки, изпадаха в ужас, че е настъпил последният им час. Подобна неизвестност е същински ад.

Дали можеха да си говорят и ако можеха — за какво ли разговаряха? Зачуди се как той, Карл и Оке щяха да се опитат да запазят психиката си в подобна ситуация.

Вероятно щяха да си разказват спомени, да обсъждат световния ред, разгрома на Ирак, собствените си прогнози за развитието на Прибалтийските държави от преди две години, които се оказаха абсолютно точни. Или пък новите си очаквания, според които имаше опасност от гражданска война и поток от бежанци през Балтийско море.

А може би разговорите им щяха да са далеч по-лични. Може би щяха да се въртят около семействата и любовта; нещо в поведението на Карл подсказваше, че в момента никак не му е лесно и едва ли е щастлив. Може би затова не проявяваше никакъв ентусиазъм по отношение на мисията им. Освен това сигурно щяха да обсъдят в детайли бъдещето на Оке в организацията, работните задачи на двете нови момчета, които съвсем скоро щяха да се приберат вкъщи от Сан Диего.

Да, вероятно така щяха да се опитат да оцелеят психически. Те самите бяха подготвени, дори бяха упражнявали подобни ситуации. Но сега ставаше въпрос за двама обикновени шведски директори в компания. Дали не обмисляха възможност за бягство например?

Пътят на Юар от хотела до мястото на срещата приличаше на полукръг. Макар и да бе напълно сигурен за посоката и разстоянието, му се наложи да премине през няколко района, които не бяха успели да инспектират добре и които според картата представляваха жилищни квартали.

Те обаче се оказаха, меко казано, опасни. Той бе единственият мъж с вратовръзка и костюм и дори му се наложи да си облече сакото, за да не е прекалено лесна мишена. Над главата му имаше простори за пране, закрепени на къщите от двете страни на улицата, а тротоарите бяха изпълнени с купчини боклук, обкръжени от мухи и плъхове. Реши да се върне назад, но не успя да прецени правилно колко време ще му отнеме и се загуби в непознатия плашещ район. Имаше само едно предимство, така поне бе сигурен, че никой не го следи. Въпреки това се чувстваше като подвижна мишена за дебнещите крадци и се притесняваше, че ще му се наложи да се яви на вечерята със скъсани дрехи или петна кръв по ризата. Това едва ли би направило добро впечатление. Ускори ход, за да не може лесно да попадне в ръцете на тези, които успееха да го зърнат. Срещаше учудените погледи на хората, които се разминаваха с него по тъмните улици или гледаха през прозорците, но не можеше да си представи какво си мислят тези потенциални негови врагове за елегантно облечения минувач. Дали бе някой богаташ, който се е загубил, докато си търси проститутка, или пък е толкова опасен, че няма от какво да се бои? Последното бе по-вероятно. Каквато и да бе истината, страхът в този миг бе най-големият му враг, трябваше да се движи самоуверено и решително, за да убие всякакво желание у малцината мъже, които срещаше, да го нападнат.

Когато един мотопед го приближи в гръб, той бързо се хвърли встрани и се завъртя. Бяха две млади момчета. Те намалиха притеснено скоростта, но той погледна водача в очите и успя да го успокои с поглед, защото младежът отново настъпи газта. След малко се озова на една доста оживена улица, съвсем близо до мястото, където очакваше да излезе, отново свали сакото си, забави ход, спря, извади носна кърпичка и избърса потта от лицето си.

Когато Карл приближи до мястото на срещата, оставаха само около трийсетина секунди до определения час, но не видя нито Юар, нито автомобил с 13 в регистрационния номер. Не си направи труда да се огледа, защото знаеше, че изпъква на фона на останалите минувачи. Все пак бе рус и се извисяваше с около една глава над тях.

Излезе на тротоара при стоянката на такситата точно в десет без единайсет. В същия миг към него се приближи едно „Алфа Ромео“ с тъмни стъкла и дискретни антени, които подсказваха, че в колата има и радио, и телефон. Автомобилът се изравни с него и той чу изщракването, с което шофьорът отключи всички четири врати. Карл рязко отвори тази пред него и започна да се качва, още преди автомобилът да е спрял напълно, а в следващата секунда Юар се пъхна на задната седалка от другата страна, сякаш се появи от нищото; сигурно бе чакал скрит при павилиона за вестници.

— Добър вечер, джентълмени — поздрави ги шофьорът весело на английски със силен италиански акцент. — За мен е удоволствие да ви приветствам на борда.

В следващия миг колата се устреми напред, а шофьорът включи радиото и очевидно информира другата страна, че доставката е на път.

— Доста е точен за италианец — констатира Юар.

— Внимавай с предразсъдъците — скастри го Карл на шега.

Пътуването им бе кратко. След няколко минути колата сви с ръмжене по улицата зад щаба на карабинерите. Металните врати зад тях веднага се затвориха. Дворът бе пълен с автомобили и войници с автоматични оръжия, имаха чувството, че се намират на бойното поле. А и на практика бе точно така. През годините бяха осъществени няколко атаки на висшестоящи офицери в момента когато пристигаха или напускаха щаба. Сякаш, като илюстрация на това, в този миг пристигна конвой с ескорт от мотори с включени сирени и сини светлини. Желязната порта се отвори, за да пропусне кортежа, и веднага след това отново се затвори. В мига, в който основният автомобил спря, двама въоръжени войници се спуснаха към него с автомати в ръце, огледаха се трескаво, измъкнаха лицето, което трябваше да охраняват, и светкавично го отведоха в сградата. Цялата операция приключи за около десетина секунди.

Карл и Юар бяха съпроводени до детектор за метал, където ги помолиха да оставят оръжията си. Отговорът им, че не са въоръжени, бе посрещнат с искрена изненада. След това ги качиха на втория етаж и ги поведоха по коридор, в който през десет метра имаше постове на въоръжени карабинери.

Помолиха ги да седнат и да изчакат пред една врата, която очевидно водеше към кабинета на началника. Двамата пооправиха дрехите си и си размениха няколко насмешливи погледа.

— Чудя се дали изобщо е възможно човек да се храни на спокойствие тук — пошегува се Юар, а Карл поклати глава в знак на съгласие и се усмихна.

След това голямата врата се отвори и отвътре излезе висшестоящ офицер като изваден от оперета. Униформата му беше в перфектен вид, носеше черни панталони с широки червени кантове, блестящи украшения, монокъл и цигара с дълго цигаре.

— Скъпи гости, аз съм полковник Густаво да Пиемонте, за мен е голямо удоволствие, че ми оказвате честта да ми гостувате! — възкликна оперетният герой и разтвори ръце, сякаш искаше да ги прегърне и двамата наведнъж.

Те веднага се изправиха, Карл понечи да представи себе си и Юар, но го прекъснаха на мига. Домакинът им ги увери, че знае отлично кои са и че очаква с нетърпение приятната вечеря в тяхната компания, но че е най-добре първо да приключат с формалната страна на въпроса. След това ги покани в кабинета си, настани ги на двете кресла пред бюрото и одобрително ги заоглежда.

Кабинетът му бе доста голям, с две огромни карти — една на Сицилия и една на Палермо, които на места бяха покрити с безброй карфици с червени, зелени, сини и черни главички.

На едната стена се кипреше цяла колекция от награди, грамоти и купи от спортни състезания, а отсреща имаше три големи прозореца със зеленикаво бронирано стъкло.

Полковникът постави пред тях сребърна табакера, но и двамата отказаха. Тогава той помоли за позволение да запали, а те вежливо махнаха с ръце.

— Господа, намираме се в доста нестандартно положение, затова предлагам като за начало да се опитаме да разрешим няколко от чисто практическите ни проблеми — започна полковник Да Пиемонте, като се отпусна в кожения си стол, напомнящ трон.

— Сър — започна Карл колебливо, — ние, разбира се, се стремим единствено да работим в колкото може по-добро сътрудничество с вашите власти, но…

— Но същевременно не желаете да ви висим над главата — констатира полковникът и размаха ръце в смисъл: няма нужда да продължавате с това дълго дипломатично обяснение.

— Сър, едва ли можем по-добре да обобщим същността на нашето желание — отвърна Карл.

В погледа на полковника ясно се четеше, че направо копнее да избегне празните приказки.

— Добре — рече той и се облегна назад в скърцащия си трон. — Днес разговарях с Палата и те ме запознаха с предложенията си…

— Простете, че ви прекъсвам, сър — рече Карл. — Какво имате предвид под „Палата“?

— А, „Il Palazzo“, така го наричаме помежду си. Става дума за Рим. Не за самия град, разбира се… Мога да ви подскажа, че ние, карабинерите, сме подчинени на министерствата на вътрешните работи и на отбраната, следователно сме и полицаи, и военни. Та желанието на Палата е да ви помагаме, доколкото можем. Аз съм само един обикновен местен войник и не виждам никаква причина да задълбавам в това. Следователно, капитане, бих искал да ви помоля да ми споделите намеренията и желанията си.

Карл бе впечатлен от прямотата на полковника, очевидно си бе направил неверни изводи от първоначалното му театралничене.

— Бих могъл да обобщя намеренията ни по следния начин — отвърна той веднага и замълча за миг. — Основната ни цел е да успеем чрез преговори да, освободим двамата ни сънародници. Готови сме да ги разменим срещу откуп. Освен това ще се опитаме да установим мотивите за престъпния акт, тъй като става дума за високотехнологично оръжие. Разбира се, възнамеряваме накрая да споделим получената информация с италианските власти. Предполагам, че ще работим основно с вас.

— Да, да — нетърпеливо махна с ръка полковникът. ~ С това можем да приключим с взаимните учтивости. Както сами знаете, вие сте задължени да ни представите нужната информация от законова гледна точка, за да можем да си затворим очите за контактите ви с организираната престъпност.

— Да, сър, това ни е известно.

— Чудесно, следователно можем да считаме тази глава за затворена. Бих искал обаче да ви попитам нещо. Аз не съм флотски офицер, но бихте ли могли да ми обясните поне отгоре-отгоре за какви точно оръжия става въпрос?

— Говорим за въоръжение на четири фрегати, поръчано от италианската флота. Най-просто казано, тези четири фрегати биха могли без особен проблем да унищожат флотилиите и на САЩ, и на Япония в Тихия океан, ако ги бяха срещнали в края на Втората световна война.

— Интересно. Да, определено говорим за високотехнологично оръжие.

— Без съмнение.

— От мафията биха ли могли да го използват?

— Без проблем, ако се сдобият с обучени хора. Аз самият смятам, че е далеч по-трудно да закупят самото оръжие.

— Ако тази стока бе доставена в Ирак преди разгрома му, дали щеше да повлияе на развитието на конфликта?

— Едва ли. Поне не и на изхода от войната. Но благодарение на момента на изненадата, в точното време на точното място и с малко късмет, вероятно около 5000 американци щяха да се разделят с живота си.

Полковникът се изправи с лист хартия в ръка, прочете напечатаното на него още веднъж, протегна се и обиколи стаята два пъти с ръце на гърба. Бе очевидно, че това е поредният му театрален номер. Карл и Юар влязоха в ролята на учтива публика и го наблюдаваха, без да продумат.

— Хм, би трябвало отдавна да им е ясно, че Ирак вече не би могъл да довърши сделката — констатира полковникът, като спря пред един от големите прозорци с гръб към външния свят и ръце на кръста, сякаш искаше да предизвика съдбата или да провери качеството на бронираното стъкло, или просто да шокира гостите си, които определено останаха поразени от тази му постъпка.

— И ние стигнахме до този извод… Простете, полковник, но наистина ли смятате да останете там — рече Карл, като в същия миг осъзна, че полковникът целеше да чуе точно този въпрос.

— Предпочитам да ме застрелят тук, отколкото в дома на любовницата ми, както се случи с покойния ми предшественик — разсмя се полковникът. — Та какво казвахте?

— Мда — продължи Карл. — И ние стигнахме до този извод. На всички им е известно, че Багдад вече не е потенциален купувач. Смятаме, че мафиотите са решили да импровизират и да изтъргуват живота на двама шведски директори, след като не можеха да търгуват с шведско оръжие.

— Не знам дали мога да се съглася с вас — рече полковникът, бързо се върна на бюрото и сложи длан върху картата на Сицилия. — Това — рече той, като описа кръг — е районът на корлеонците, най-силната мафиотска фамилия с център селцето Корлеоне. Нищо не се знае, може да ви се наложи да го посетите по-рано от очакваното. Това е Палермо. Тук действат още дванайсет мафиотски фамилии, но само три биха посмели да сключват сделки от подобно естество в Рим или Милано. Тук на крайбрежието виждате Кастеламаре, където съвсем скоро се засели един гангстер от Ню Йорк. Всяка от тези фамилии прави годишен оборот от няколко милиарда лири благодарение на различни сделки. Какво ни говори това? Какво ни говори това, млади момко? Капитан Лундевало, нали?

— Изводът е ясен и доста притеснителен — отвърна Юар светкавично, сякаш изобщо не се изненада, че полковникът реши да го заговори така изведнъж. — За какво му е на някой мафиотски клан да застраши сделките си с подобно мижаво отвличане, което би му донесло не повече от няколко милиона лири?

Лицето на полковника засия, той направи няколко крачки напред към Юар, наведе се и внимателно го огледа от глава до пети. След това се обърна към Карл.

— Спътникът ви е много умен млад мъж, капитане — разсмя се той. — Наистина е изключително надарен. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че вторият пункт от нашата договорка, който засяга събирането и предоставянето на информация за същината на престъпния замисъл, е изключително важен и сериозен. Наистина искаме да знаем. Наистина сме любопитни и от сърце ви желаем късмет при търсенето на информация. Какъв е обаче нашият тактически проблем? — Полковникът направи пауза, за да засили въздействието на риторичния си въпрос, след което с няколко големи крачки се върна при прозореца, зае същата стойка, както първия път, и посочи Юар: — Капитане, какъв е основният ни тактически проблем?

— Как да поддържаме връзка. Комуникациите. Наблюдението — отвърна Юар, а отговорът му отново бе посрещнат с възхищение.

Полковникът се върна при кожения си фотьойл, потъна в него и изпъна крака, след което внезапно се обърна към Карл:

— Много, ама много надарен млад мъж. Какво мислите вие по проблема, коменданте?

— Че не би трябвало да ни следите, защото това ще затрудни контактите ни с врага. Че трябва да можем да се свързваме с вас по телефона по всяко време на денонощието. Забелязах, че доста коли в града имат антени, и предлагам да се възползваме от тази възможност, със или без кодиращо устройство, в зависимост от обстоятелствата и подготовката на врага. Ще се свържем с вас след приключването на сделката, освен ако не стане нещо неочаквано.

— Това може да означава доста дълъг период без връзка.

— Да.

— Недостатъците са очевидни. Какви според вас са предимствата на подобна уговорка?

— Ако ме извините, сър, всичко е много просто. Ако сме успели да осъществим размяната и да спасим живота на сънародниците ни срещу определен откуп, преди да се срещнем с вас, то и ние, и вие ще сме далеч по-спокойни. Ако обаче сме изправени пред ситуация, при която се наложи да нарушим италианските закони, то всичко би станало далеч по-сложно за вас, сър, или поне за… полицейската ви половина.

Полковникът ококори очи и се вгледа в Карл с изпълнен с възхищение поглед, след това се изправи и потри ръце.

— Господа, трябва да ви кажа, че съм доста гладен. Коменданте, трябва да ви призная, че сте изключително тактичен. Аз обаче съм практичен мъж и мисля, че се разбрахме. Ако възнамерявате да ми споделите как смятате да нарушите закона, то трябва така да завоалирате думите се, че нищо да не разбера, или пък просто да не успея да ви чуя. Как смятате да организирате самата размяна?

Полковникът махна с ръка, натисна един звънец и изстреля набързо някаква заповед на появилия се светкавично на вратата кадет, сетне даде знак на Карл да продължи.

— Както обикновено, сър, без каквито и да било особености. Смятаме да огледаме околността и да открием някое открито поле, където да се появим с коли. Ние ще носим парите, те ще водят заложниците.

— Тогава трябва да сте въоръжени.

— Разбира се. Тогава и единствено тогава. Ако се стигне дотам, ще се въоръжим. Но за момента ще изчакаме.

— Разумно, много разумно. Смятате ли да поискате помощта ни по отношение на тази малка техническа подробност? Господа, насам.

Две плъзгащи се врати в далечния край на кабинета се отвориха и пред погледа им се откри стая със сервирана маса. Полковникът така се ентусиазира, че ги изпревари, но в същия миг се осъзна и позволи на гостите си да влязат първи. Покани ги с енергични жестове да се настанят от двете страни на масата, а той самият седна откъм късия ѝ край и веднага нагласи салфетката под брадичката си. Масата бе претрупана с храна.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита полковникът, след като напълниха чиниите си с маринован октопод, сладко от артишок, патладжан на скара, парчета палмова кора в оцет, гъби в доматен сос, салата с орехи и още пет-шест предястия. — А, да. Разговаряхме за някои практически детайли по отношение на по-късните етапи на нашата противозаконна дейност. Тоест оръжията. Какво мислите по този въпрос?

— Ами… — започна Карл и за миг се разсея, защото изпусна една костилка от маслина на пода. Някакъв кадет се впусна напред, вдигна я с помощта на малка лопатка ѝ метла с дълга дръжка. — Разполагаме с документ, разрешително… Съжалявам, че не говоря италиански.

Карл подаде на полковника сгънатия лист, който извади от портфейла си. Той го разгледа внимателно и избухна в напълно искрен и сърдечен смях.

— Ах! Il Palazzo. Не е ли прекрасна нашата родина. Господа, предполагам, че очаквате от мен да ви преведа съдържанието му.

Той погледна триумфално и щастливо гостите си, като същевременно хапна няколко резена тиквички в доматен сос. Карл и Юар се бяха втренчили неразбиращо в него. Личеше си как се опитват да прикрият любопитството си, като същевременно внимават да не се провинят с някоя невъзпитана постъпка.

— Това е същински литературен бисер, господа. Кажете ми сега, не е ли чудесно, че най-накрая можете да се нахраните? Предполагам, че там, на Северния, полюс вечерята бива сервирана далеч по-рано. Надявам се, не сте яли, преди да дойдете. Та докъде бяхме стигнали? А, да!

Той вдигна показалеца си и издекламира съдържанието на документа, сякаш четеше стихове.

— Някакъв неизвестен за мен генерал, но вероятно изключително уважаван, и за всеки случай и министърът на отбраната са сътворили следния текст: „Господин капитан граф Карл Хамилтън и сътрудникът му получават позволение да носят оръжие за лична защита 11,111 при обстоятелства, позволени от закона или наложени от ситуацията.“ Следват подписите и така нататък. Желаят ли господа офицерите да получат превод на този текст?

Полковникът се огледа триумфално, а шведските му гости, разбира се, можаха само да кимнат с пълна уста.

— Та така — продължи полковникът весело, като сгъна листа с едно елегантно движение и го подаде на Карл. — Това на практика означава, че тези шпиони имат позволението на държавата да се въоръжат както намерят за добре и да убият когото решат, стига да е мафиот. Хе-хе. Явно доста ви харесват в Палата, господин коменданте. Тук пише, че сте и граф, наистина ли ни е оказана такава висока чест?

— Да, вярно е — промърмори Карл смутено. — Човек не си избира родителите. Ако се наложи да пристъпим към оперативната част на нашата мисия, или ще се снабдим сами и вие ще помогнете да минем безпроблемно през граничния контрол на летището, или пък ще ни заемете от вашите оръжия.

— Това зависи от вас. Що се отнася до евентуални контакти, ще получите актуалните ми номера в службата, вкъщи и в така наречения ми „втори“ дом, така че да можете да се свържете с мен по всяко време. Господа! Нека да оставим мрачните разговори по работа настрана. Дайте вместо това да обсъдим проблемите на демокрацията от сицилианска гледна точка!

Проблемите на демокрацията от сицилианска гледна точка се оказаха доста екзотична тема за разговор за един швед. От една страна, демокрацията не можеше да толерира организираната престъпност, която застрашаваше държавната власт в почти всички сфери на живота, с изключение на отбраната. От друга страна обаче, демокрацията трябваше да покаже надмощието си в борбата с тази организирана престъпност. Това напомняше на режима на управление на Саддам Хюсеин и други подобни диктатори от Третия свят. Правилно ли е да ги бомбардираш с демокрация? Дали населението на Ирак днес е готово да признае надмощието на западната форма на управление?

Разбира се, че не. Но ако човек трансформира целта си, така че да покаже, че всъщност се стреми към повече икономическа и военна власт на западната система, пускането на унищожителни бомби се превръща в далеч по-ефективен инструмент, нали?

Шведските гости кимаха в знак на съгласие — повече от удивление, отколкото от учтивост. През това време кадетите отнесоха остатъците от храната, която в родината им би стигнала за цяла вечеря, но тук представляваше единствено предястието, и им поднесоха първата порция спагети и гарафи с червено вино. Карл се развесели.

След малко домакинът им продължи, като за разлика от гостите си успяваше да яде спагетите с космическа бързина, без това да му пречи да говори.

— Трябва да отбележа, че човекът, преборил се най-ефективно с мафията, е Бенито Мусолини. Методите му не се отличаваха с интелектуална извисеност. Накратко казано, тактиката му се състоеше от три стъпки. Първо — разполагането на големи военни формирования в Сицилия, второ — арестуването на всички, които приличат на мафиоти, и, трето — измъчването им. Най-популярният метод в последния етап бе тъй нареченият „1а cassetta“ — докато умрат или признаят.

В резултат на това заваля дъжд от признания. Те от своя страна доведоха до нова вълна от арести и след известно време мафията се укроти. Дотук добре. Що се отнася до чисто оперативната страна на проблема.

Както ви е известно обаче, Бенито Мусолини загуби властта поради причини, засягащи най-вече външната политика, при което демокрацията и най-вече западната демокрация, а още по-точно американската демокрация получи доста голяма популярност в Сицилия. Когато американците стъпиха тук, веднага влязоха в сътрудничество с мафиотите, които се превърнаха в техни шпиони и водачи. Само за няколко месеца американските окупатори назначиха хора на мафията за кметове на повече от половината малки и по-големи градове на Сицилия. Англичаните, които разположиха силите си в северната част на острова, избраха да не се доверят на мафиотите и операциите им се превърнаха в истински ад, защото навсякъде срещаха съпротива. Какъв е следователно е проблемът на демокрацията?

Този внезапен въпрос получи отговор едва след няколко секунди, когато Юар, който за момента се справяше доста по-добре със спагетите от Карл, отговори, че проблемът се корени в правната система и в стремежа на управляващите да спечелят битката както намерят за добре, водени от собствените си правила, които биват наложени на цялото общество.

Отговорът му бе посрещнат от искрено възхищение и похвали. — Точно така! Ако държавата решеше, че проблемът с мафията може най-лесно да бъде изкоренен с помощта на оръжията, то една по-ефективна организация на армията и бойно превъзходство бързо биха ѝ донесли победата. Но дали подобна победа бе желана? Не и не. В действителност Мусолини предоставяше най-добрия отговор на този въпрос. Въпреки ентусиазма, с който посрещнаха демокрацията, мафиотите и до днес контролират изхода от изборите в Сицилия и на всички им е ясно, че островът завинаги ще остане под влиянието на християндемократите. Как да постъпят в такъв случай?

Този път полковникът отправи въпроса си към Карл, сякаш вече бе изгубил всякакъв интерес към Юар. Карл бе спасен от безизходната ситуация от кадетите, които изнесоха остатъците от спагетите и сервираха следващото ястие, което се оказа „involtini siciliana“, панирано телешко шишче с чушки и лук. В следващия миг домакинът им се впусна във водопад от хвалебствия по отношение на гозбата, а на масата бе поднесено ново вино. Благодарение на това Карл успя да получи необходимото време за размисъл.

Та какво трябваше да направят?

Карл започна внимателно, изразявайки съгласието си, че публичен разстрел едва ли бе най-добрият вариант в този случай. Може би трябваше да изградят една дългосрочна стратегия? Например като насочат вниманието си към приходите на организираната престъпност и разклатят основите на финансовата им империя?

Полковникът така се разсмя, че покривката пред него се покри с големи петна от вино.

Да, това бе напълно вярно. Ако господата се чудеха защо говореше английски толкова добре, отговорът бе съвсем прост. В продължение на шест години бе работил в Ню Йорк като връзка между Агенцията за борба с наркотиците, ФБР и съответните италиански власти.

Мафията се издържаше от хероин. Суровият материал идваше под формата на морфин от Турция, Либия, със или без война, Афганистан и Златния триъгълник. Голяма част от този материал се обработваше още тук, в Сицилия, в собствени лаборатории, след което биваше изпращан в Марсилия и САЩ. Какво бе решението на този проблем?

Този път въпросът бе към Юар, който отговори, че в такъв случай трябва да бъде поставено началото на постоянна операция за търсене и унищожаване на лабораториите.

Този на пръв поглед съвсем логичен отговор от страна на Юар отново развесели домакина им. Проблемът бе следният. Имаше два варианта. Можеха да изпратят сто хиляди или повече служители, които да претърсят Сицилия от край до край.

Политиците от Палата обаче, поради ред благопристойни и недотам благопристойни причини, никога нямаше да се съгласят на подобен вариант.

Вторият начин бе да използват обичайните полицейски методи и постепенно да открият всички места, а след това да нанесат удар.

Подобен подход постига успехи понякога, но за съжаление най-често води до провал. Организирането на подобни мащабни операции винаги бива издавано от къртици или корумпирани служители.

Изводът бе прост. Демокрацията не може да победи. И тъй като никой не искаше да бъде управляван от фашистки режим, им оставаше единствено да умрат, изпълнявайки служебните си задължения, и дотогава да се опитват да си вършат добре работата.

След поднасянето на третото основно ястие разговорът се завъртя около по-лични и еротични теми.

Прибраха се късно, доста притеснени, че им се наложи да извървят пеша, и то със замаяни от алкохола глави, последните метри от празната и слабо осветена странична уличка, където ги остави алфа ромеото, до хотел „Виа Рома“. Не можеха да отрекат, че бяха попрекалили с алкохола дори и от гледна точка на закона, поне в Швеция нямаше да си позволят да шофират в подобно състояние. Намираха се в стадия, на който повечето хора се чувстват по-бодри, по-бързи, по-интелигентни и по-силни от обикновено, като същевременно знаеха, че има голяма опасност отново да се сблъскат с нощния живот на Палермо именно сега, когато изглеждаха трезви, но бяха доста замаяни. Можеха например да убият следващата двойка крадци поради липса на добра преценка и контрол.

Все още нищо не бе откраднато от стаите им, а и очевидно не бяха ги претърсвали. Съвсем скоро и двамата спяха дълбоко и спокойно.

На закуска бяха мълчаливи и замислени. Тя се състоеше от кафе, което можеха да си налеят сами от един смайващо огромен съд във вече позанемарената столова. По това време на денонощието въпросната столова не навяваше на мисли за провежданите там срещи на високо мафиотско равнище. Опитаха да се пошегуват по този въпрос, но мрачната обстановка не беше в унисон с фантазиите им за онези отминали времена.

До съда с кафето имаше още един, също толкова голям, пълен със сварено прясно мляко, а до тях стоеше маса с нещо, което им приличаше на някакво печиво. Малко по-надалеч имаше още една маса с две големи кани със сок — оранжев, вероятно от портокал, и жълт, който се оказа от грейпфрут.

Бяха решили да се разходят наоколо с колата точно както направиха вчера пеша, да обиколят района около хотела, като всеки следващ път покриват все по-голям радиус. Не можеха просто да си седят по стаите и да чакат вест. До това заключение стигнаха по време на тази за щастие лека закуска. Все още се чувстваха сити от нощния пир в полицейския участък.

Когато оставиха ключовете от стаите си на рецепцията, им върнаха паспортите. Бяха ги задържали за представяне в полицията. Заедно с тях получиха и по едно съобщение с напълно еднакво съдържание, както и пакет.

Пакетът очевидно бе от полковника, тъй като съдържаше портативен телефон и бележка с номерата, на които могат да го открият през различните части на денонощието.

Съобщенията бяха кратки. Съдържаха единствено информацията за време и място на среща. Кастеламаре дел Голфо, в два часа.

Излязоха при колата си и откриха, че едно от страничните стъкла е счупено и радиото липсва.

Картите им обаче все още лежаха на пода пред предната седалка. Установиха, че Кастеламаре е доста голям град, няколко мили по-надолу по крайбрежието в западна посока.

— Да имаш някакви предложения? — уморено въздъхна Карл, загледан в гнездото на липсващия радиокасетофон. Бе взел няколко касети.

— Първо ще минем през полицията и ще съобщим за кражбата, след това ще се върнем на летището и ще сменим колата. Кастеламаре, или както там се казва въпросното място, е в същата посока.

Върнаха се в хотела, за да попитат къде се намира най-близкият полицейски участък, бързо бяха стигнали до заключението, че няма смисъл да безпокоят най-главния полицейски началник в Палермо и техен домакин с подобен проблем.

Рецепционистът, който говореше английски, не бе на смяна, затова им се наложи да изиграят крадци, които разбиват коли, докато опитваха да илюстрират жестовете си с лесноразбираеми изрази на английски, френски и в моменти на отчаяние — руски. Последното, което сториха, след като най-накрая успяха да обяснят за какво става въпрос, бе да посочат най-младият пиколо, след това колата си и накрая — с жестове да обяснят, че биха искали да ги придружи до полицията.

След няколко минути разгорещена дискусия, която очевидно бе предизвикана от погрешното впечатление, че несправедливо са обвинили пиколото за кражбата на радиото от колата, нещата най-накрая се изясниха, двамата извлякоха навън раздразнения младеж и го помолиха да им покаже пътя до полицията.

По някакви неясни причини в първия участък не можеха да поемат случая. Това важеше и за втория. Когато най-накрая пристигнаха в третия, който се намираше съвсем близо до мястото на нощното им пиршество, ги изпратиха до специалния отдел за ограбени чужденци, говорещи английски. Там бяха посрещнати от двама служители, мъж и жена, които говореха така, сякаш живееха в Ню Йорк, и цяла опашка от туристки, загубили дамските си чанти по обичайния за град Палермо начин — от младеж със скутер, в гръб.

Наложи им се да почакат няколко часа, тъй като въпросните чанти до една съдържаха паспорти, кредитни карти, пари в брой, билети за вкъщи. Попълването на докладите се усложняваше допълнително от факта, че пострадалите не знаеха номерата на паспортите и кредитните си карти.

— Дамските чанти трябва да бъда забранени — въздъхна Лундвал.

— Какво всъщност се има предвид под „мястото на срещата“, което е цял град? — попита Карл и се наведе напред със сключени между коленете ръце. До 14 часа имаше още доста време.

— Сега най-важното е да пристигнем навреме — отбеляза Юар раздразнено. В чакалнята влезе още една притежателка на дамска чанта. Тя се оказа толкова заможна, че очакваше да ѝ бъде позволено да пререди всички, макар и да не изрази желанието си. Наистина я оставиха да мине първа.

Когато дойде техният ред, всичко мина изключително бързо и лесно, а полицаят им довери, докато попълваше формуляра, че това е десетата жалба за подобен случай въпреки ранния час и, изглежда, днес ще постави рекорд — над 23 обира на автомобили само за една смяна. Приключиха само за няколко минути и съвсем скоро отново се озоваха в трафика. За съжаление климатикът им не работеше заради счупеното стъкло и само след миг плувнаха в пот, а купето се изпълни с мирис на изгорели газове и стопен асфалт.

Оставиха пиколото при хотела, пъхнаха в ръката му една банкнота, чиято стойност очевидно се оказа доста голяма, ако се съдеше по учудено-щастливото му изражение. Все още им бе трудно да се оправят с всички тия нули на банкнотите.

По предложение на Юар продължиха на север към летището, но този път минаха по малките пътища през селата, вместо да тръгнат по магистралата и крайбрежието.

Този маршрут обаче, който според картата бе лесен за следване пряк път, се оказа същински лабиринт. Селцата бяха разположени близо едно до друго с изгорели кафяви ниви помежду им. Освен това всички пътища минаваха през центровете на населените места, където се оказваха приклещени в пъплеща, понякога дори неподвижна колона автомобили без каквато и да било възможност за маневриране. Освен това непрекъснато бъркаха пътя, тъй като напълно нелогичните пътни табели или насочваха пътниците към най-близкото селце, което липсваше на картата, или пък им показваха приблизителната посока на движение, като ги информираха за името на някакъв далечен град. Карл шофираше с все по-изопнати нерви. Юар подхождаше към положението с далеч по-голям ентусиазъм и от време на време му дръпваше по някоя кратка лекция за градчетата или селцата, през които минаваха или които според пътните табели трябваше да се намират някъде наблизо. Пейзажът бе планински; при някой завой успяваха да зърнат в далечината морето.

Торета бе съвсем малко селце с една-единствена, блокирана от коли главна улица с две редици закрити с капаци прозорци отстрани. Според Юар карабинерите направили някои доста забележителни открития по време на голямата операция преди години. Оказало се, че зад затворените капаци се криели или напълно празни домове, или невероятно луксозни жилища, със златни кранове в банята, карарски мрамор, оригинални персийски килими и произведения на изкуството за милиони. Станало ясно, че мафиотите вежливо, но категорично помолили семействата от града, които не принадлежали към редиците им, да го напуснат, и никой не се опитал да протестира. Останалата част от жителите, най-вече жените, участвали дейно в контрабандата на хероин до Ню Йорк. Всяка имала специално ушит колан, който да носи под роклята, за около десет килограма наркотик. За да излъжат граничарските кучета на летище Кенеди, се поливали с невероятно количество парфюм. Всичко вървяло добре, докато една не прекалила дотолкова, че ароматът на парфюма ѝ се носел на около десет метра около нея.

Около стотина жени посещаваха три или четири пъти годишно роднините си в Ню Йорк. Всеки път внасяха по около шест килограма чист хероин. Човек лесно можеше да си представи за какви количества става въпрос. Те самите получаваха като отплата една седмица престой в Ню Йорк и около 50 000 шведски крони, няколко милиона италиански лири. След всяко пътуване.

Монтелепре и Партинико бяха селца, свързани с последния голям бандит Джилиано, влязъл в конфликт с мафията и станал жертва на предатели.

Най-накрая Карл откри зелен пътен знак, който насочваше към магистралата, зави решително, като сложи край на малката им екскурзия, и натисна газта. Съвсем скоро двамата усетиха прохладата от свистящия през счупения прозорец вятър.

Когато пристигнаха на летището, откриха, че служителят от фирмата за отдаване на коли под наем се кани да излезе в обедна почивка. Не се очакваха никакви самолети по време на обичайния за Сицилия тричасов обяд, така че едва успяха да сменят колата. И тук подобни обири на коли явно се смятаха за нещо съвсем нормално и веднага щом представиха формуляра от полицията и регистрираха кредитната карта на Карл за втори път, пред тях се появи ново „Алфа Ромео“. Посъветваха ги да опитат да открият гараж, ако са отседнали в центъра на Палермо, иначе щели да си създадат излишни проблеми, сменяйки постоянно колите.

Закъсняваха, или поне така им струваше, защото досега бяха изминали само около шест сантиметра от фиксираното на картата разстояние между Палермо и желаната дестинация, а до Кастеламаре им оставаха още два пъти по толкова. Макар и тези дванайсет сантиметра да се равняваха само на няколко мили, а до два часа да оставаха трийсет минути, Карл натисна педала на газта веднага щом стъпиха на магистралата.

Високата скорост ги отличаваше от останалите участници в трафика, благодарение на което почти веднага откриха, че ги следят.

— Обади се на полковника и го попитай какво, по дяволите, е това. Телефонът е на задната седалка — рече Карл и ускори още повече, като същевременно се смееше леко на нещастните опити на преследвачите да не ги изпускат и в същото време да останат незабелязани. За целта от време на време им се налагаше да преминат в лявото платно, за да не попаднат в огледалото за обратно виждане. Колата на шведите летеше с двеста километра в час, а пътят не бе особено натоварен. Опашката им започна да изостава.

— Очевидно не бяха от Пътна полиция — констатира Юар в огледало за обратно виждане. През това време от телефонната слушалка се изля неразбираем поток от италиански думи, благодарение на който успя да констатира, че полковникът не може да се обади на първия посочен номер. Пробва на домашния. Там му вдигна една жена, която очевидно му съобщи, че и тук го няма.

— Нали не може да е у любовницата си по време на обедната почивка? — промърмори Юар и избра третия номер.

— По-разумно е, отколкото да се отбива там вечер — отбеляза Карл, като същевременно излезе от магистралата, тъй като преследвачите вече се бяха изгубили.

— Ти да не говориш от собствен опит? — попита Юар изумено, докато набираше номера.

— Какви се тези неприлични въпроси?! — изсъска Карл, намали скоростта, спря колата на банкета и грабна телефона от ръцете на Юар.

— Прего. Полковник. Комендантът е! — изрева той в слушалката по-скоро от смущение, отколкото от вълнение. Жената, изглежда, му отвърна да изчака и само след няколко секунди, сякаш телефонът ѝ си намираше до леглото, полковник Да Пиемонте извика задъхано и агресивно: „Пронто!“

Карл се извини, обясни за какво става въпрос и веднага бе уверен, че преследвачите не са полицаи и че италианските власти в никакъв случай не са нарушили споразумението им. Когато полковникът го попита на свой ред какво се случва и къде се намират в момента, Карл прекъсна разговора и се протегна към картата.

— Не, не е била полицията. Ако следваме този жълт път, може би ще успеем да стигнем навреме — констатира той и спокойно запали колата. — Видя ли що за автомобил беше и някоя цифра от регистрационния номер например?

Юар поклати глава. Знаеше единствено, че колата на преследвачите им беше тъмносиня, че не бе „Алфа Ромео“, тъй като имаше големи кръгли предни фарове.

Озоваха се в някакво селце на име Белстрате, прилично на курорт, и разгърнаха картата.

— Ще успеем — рече Юар.

— Кажи ми, по дяволите, че не са ни следили през цялото време през всичките тези села?

Въпросът на Карл бе риторичен. Отговорът бе кристално ясен.

— Не — отвърна Юар. — Сигурно са тръгнали от летището. Но как са ни открили там?

— Кражбата — констатира Карл. — Знаели са, че трябва да сменим колата.

— Ами ако бяхме решили изобщо да не я сменяме или да изчакаме до утре!

— И да обикаляме наоколо с неработещ климатик в тази жега?

— Добре, но все пак можехме да сменим колата в който и да било офис на „Авис“ тук. Нали?

— Да, но защо да не се отбием в този, който ни е по път, както и сторихме?

Карл спря колата и се замисли.

— Изключих ли мотора, когато спряхме да се обадим. Не, нали?

Думите му прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. Юар поклати глава.

— Добре — рече Карл и затърси ръчката за отваряне на багажника и капака на автомобила. — Знаеш какво трябва да направим сега.

Те излязоха от колата и внимателно я огледаха. Към стартера нямаше прикрепен механизъм, багажникът беше празен, не откриха нищо съмнително и в долната част на автомобила.

— Какво, по дяволите, става тук? Няма как да разрежем седалките, за да търсим наркотици — рече Юар.

Известно време поседяха смълчани, като се опитваха да намерят някакво обяснение.

Изведнъж Юар протегна инстинктивно ръка напред и отвори жабката. Вътре лежеше черен пистолет. Той го хвана с малкото си пръстче като с кука и го вдигна с усмивка.

— „Берета 92“, очевидно са запознати поне с твоите предпочитания — ухили се.

— Майната им на отпечатъците! Разглоби го, но не в колата — нареди Карл.

Юар отвори вратата и известно време си игра с пистолета. След това затвори отново вратата си и хвърли оръжието обратно в жабката.

— Нещо интересно? — попита Карл.

— Нищо. Петнайсет патрона в пълнителя, един в цевта. Италиански военни муниции, ако се съди по маркировката. Серийният номер все още се вижда. Предпазителят бе вдигнат.

Карл натисна скоростния лост и потегли внимателно. Като се има предвид как бе карал допреди минути, действията му в момента изглеждаха напълно нерационални.

— Да не би да си мислиш за онези специфични бомби, които избухват при определени обороти на двигателя — усмихна се Юар. — Тях вече ги проверихме.

Карл поклати глава с усмивка. Вярно бе. Погледна часовника. Трябваше да стигнат точно навреме.

— За момента ще забравим за пистолета. С кого според теб ще се видим в Кастеламаре и къде? — попита Карл спокойно. Ако мафията искаше да преговарят, нямаше смисъл да им създава проблеми още преди да се срещнат.

— Ще влезем в града бавно точно в два часа. Ако нищо не се случи, ще се насочим към центъра, ще паркираме, ще слезем от колата и ще чакаме — предложи Юар.

Карл кимна. Това, изглежда, бе единственият възможен план.

— Този път обаче ще трябва да изключиш двигателя — разсмя се Юар след малко.

— Защо? — изръмжа Карл с престорено възмущение.

— Да не би да искаш да литнеш десет метра напред?

— Едва ли. Не мисля, че са правили нещо по колата — констатира Юар.

Наложи им се да почакат малко при един прелез, благодарение на което се заизкачваха към Кастеламаре дел Голфо точно в уречения час. На върха на възвишението имаше две табели. Едната сочеше към град Трапани на 8 километра в посока към крайбрежието, а другата — към центъра. Карл, разбира се, избра пътя, който водеше в Кастеламаре. Той ги поведе надолу и само след миг обикаляха из уличките на градчето.

Скоро отново се озоваха в задръстване и се придвижваха с по няколко метра напред. Непрекъснато се оглеждаха, като при това се опитваха да не се набиват на очи.

Карл сви в една пресечка, която щеше да ги отведе към пристанището. Пътят не бе толкова натоварен и след няколко минути се озоваха край водата. Откриха паркинг до един кей и спряха до автомобила на голямо семейство туристи, които се канеха да излязат.

Карл хвана ключа, погледна Юар в очите и му намигна многозначително, преди да загаси мотора. „Алфа Ромео“-то притихна с уморена въздишка под лъчите на палещото слънце.

— Какво ти казах? — рече Юар и отвори вратата си.

Двамата слязоха от колата и за пореден път се стъписаха от невероятната жега, подпряха се на автомобила и започнаха да се оглеждат. Опитваха се да запомнят всичко, което виждаха.

Намираха се в капан. На дъното на една котловина. Изобщо не им бе трудно да го констатират.

Пристанището бе разположено насред овален залив с меки контури, пресечен през средата от изкуствен нос, вероятно изграден за военни цели. Той бе покрит с високи сгради и квадратни кули, по склона над тях бяха накацали къщички. Край дългите кейове почиваха огромен брой яхти, най-вероятно собственост на туристи и мореплаватели.

Двамата бяха заобиколени от залива от една страна и от разположени в полукръг къщи с поне двеста прозореца, скрити зад простори с пране или капаци. Разстоянието до тях не бе повече от сто метра.

— Страшно място избрахме — засмя се Карл, прочел мислите на Юар.

— Дааа — съгласи се другарят му. — Тук представляваме лесна мишена, но да се надяваме, че си прав, че искат единствено да разговарят с нас. Все пак все още сме живи.

Огледаха туристите по лодките. Почти всички бяха италианци. Навсякъде се виждаха единствено италиански знамена — и по платноходките, и по моторните яхти, каквито обикновено притежават богатите европейци или американци.

В този миг забелязаха тъмносинята кола, която бавно се приближаваше към тях. Беше фиат крома. Двамата мъже на предните седалки носеха тъмни очила и тъмни костюми. Те, разбира се, паркираха до автомобила на Карл и Юар и слязоха от колата. Двамата шведи установиха, че домакините им изглеждат като типични мафиоти, или поне както човек можеше да очаква, ако бе гледал някои игрални филми за тях.

Със сигурност бяха единствените мъже с тъмни костюми и вратовръзки в околността. Освен това хората наоколо веднага реагираха на появата им, сякаш през телата им мина ток. Нямаше никакво съмнение.

Двамата мъже тръгнаха бавно и демонстративно към Карл и Юар, които изчакваха, скръстили ръце на гърдите, без да имат намерение дори да се поизправят.

Когато мафиотите се приближиха на около метър, спряха и за миг останаха неподвижни, за да ги сплашат или пък за да покажат, че точно с тях имат среща. Бяха около 25–30 годишни. И двамата бяха гладко избръснати и ухаеха на одеколон.

— Добре дошли в Кастеламаре дел Голфо — поздрави единият, който стоеше около десет сантиметра по-напред. Свали очилата си, погледна Карл и му подаде ръка. — Казвам се Джулио. Спокойно можете да се обръщате така към мен, г-н Хамилтън.

Когато си стиснаха ръцете, стана ясно, че мъжът с името Джулио определено не бе въоръжен с прост пистолет.

Карл предположи, че оръжието му е малък картечен пистолет „Берета“ или „Узи“.

— Наричайте ме г-н Хамилтън. Това е сътрудникът ми г-н Лундевало — отвърна Карл с едва доловима усмивка, развеселен от опита си да провокира Юар.

— Явно сте доста добър шофьор, г-н Хамилтън — продължи Джулио. — Това е моят помощник, Роберто.

— Чудесно — рече Карл, без да промени стойката си. — Какво следва оттук нататък?

— Трябва да отидем до едно място. Не е много далеч. Ще вземем вашата кола — отвърна Джулио спокойно и отвори задната врата на „Алфа Ромео“-то.

Карл заобиколи колата и седна отпред на мястото на шофьора, без да каже дума. Юар последва примера му и със същата самоувереност се настани отзад до въоръжения с картечен пистолет Джулио. Мъжът на име Роберто за миг изглеждаше доста объркан, но след това осъзна, че има само още едно свободно място.

— Добре. Изглежда, владеете отлично английски. Къде отиваме? — попита Карл и даде на заден.

— Ако си роден в Бруклин, трябва поне малко от малко да можеш да приказваш — отвърна Джулио с усмивка. — Карай по същия път, по който дойдохте, а след това тръгни в посока към Трапани.

Карл последва инструкциите му. Наложи им се доста време да поседят в задръстването от пълни с туристи коли, които се опитваха да излязат от града.

— Обяд е, затова има толкова голям трафик — обясни им Джулио. Тонът му бе учтив и неутрален.

Карл стигна до извода, че в момента си имаха работа с обикновени служители и следователно няма смисъл да се опитва да преговаря още сега. Очевадно бяха на път към някого от босовете.

Когато излязоха от града, пътят се устреми нагоре и след малко се озоваха на едно полупразно шосе, което напомняше на пътищата по склонове на Ривиерата. Кастеламаре заприлича на приказен град далеч, далеч под тях.

— Тази скорост нормална ли е? — попита Карл след малко. — Бързаме ли, възможно ли е да ни следят?

— Не, така е много добре — отвърна Джулио спокойно. — Не ни остава много. Съвсем скоро ще трябва да завием, ще ви кажа къде.

Мирисът на одеколон изпълни колата. Карл усили климатика, като се опита да скрие истинската причина, за да не ги обиди. Юар го погледна многозначително в огледалото за обратно виждане и сподави напиращата усмивка.

— Тук! — рече внезапно Джулио. — Завийте тук! И внимавайте. Пътят не е много добър.

Карл изпълни нарежданията му. Минаха покрай къща с ниска бяла ограда и продължиха покрай множество табели, които очевадно предупреждаваха, че се намират в частна собственост.

Мястото бе равно, каменисто, намираха се на висок нос, който се врязваше навътре в морето. Очевидно пътуваха към голяма бяла къща, разположена в края на скалите, току над водата. На около сто метра от къщата имаше бяла ограда с тънка бодлива тел отгоре. Виждаха се две масивни железни порти, които се отваряха автоматично.

„Електронна аларма, с дистанционно“ — помислиха си Карл и Юар едновременно.

Пред къщата имаше паркинг, покрит с чакъл. Там се кипреше един-единствен автомобил. Огромен „Линкълн“ с тъмни стъкла.

Карл паркира до американската кола, загаси двигателя и вдигна демонстративно ръце, сякаш за да попита: „Ами сега?“.

— Бихте ли били така добри да слезете от колата, да се качите по стълбите и да изчакате там? — учтиво изрече Джулио. Карл и Юар веднага изпълниха молбата му.

Другите двама мъже слязоха от колата едва след като те вече бяха на върха на стълбището. Джулио извади картечния си пистолет, който се оказа „Узи“, по-скоро за да им го покаже, а сътрудникът му веднага отвори жабката, измъкна пистолета от нея и го пъхна в колана си. В този миг външната врата се отвори и двамата италианци им дадоха знак да влязат бавно.

Вътре ги очакваше преграда от бронирани стъкла, като в посолствата и затворите. Имаше малък плъзгащ се люк за документи или оръжия, а зад стъклото седеше мъж, чиято външност почти не се отличаваше от облика на придружителите им. Той ги попита на перфектен американски английски дали носят някакви оръжия и ако да, то биха ли били така добри да ги оставят.

Карл и Юар поклатиха глави и бяха пуснати през първата преграда, очевидно детектор за метал, тъй като костюмираният мъж зад бронираното стъкло го наблюдаваше внимателно. След това се чу щракване на ключалка и другите двама мъже ги последваха, без обаче да оставят оръжието си.

— Аматьори, докато стояха там, можехме да влезем в къщата и да избием всички до крак — пошегува се Юар.

— Вероятно мислят, че можеш да убиеш някого само с оръжие — промърмори Карл. Не бе сигурен дали това, което виждаше, му харесва, или не. Очевидно щяха да се срещнат с някоя важна личност, а и досега всичко бе наред. Но сериозното отношение към оръжията не му допадаше особено.

Когато придружителите им също преминаха през преградата, посочиха на гостите си накъде да вървят, заобиколиха ги отпред и отзад и ги поведоха нагоре по дълга стълба, която се намираше до входа. Стигнаха до третия, последен етаж, където ги поканиха в голяма всекидневна, чиито стени бяха покрити с гоблени, а мраморният под бе застлан с истински персийски килими.

— Произведенията на прочутите градове Исфахан и Наин! — прошепна Карл шеговито. — В момента се интересувам от вътрешен дизайн. Смятам скоро да се местя.

— Моля ви да не говорите на шведски! — обади се Джулио.

— Съжалявам — отвърна му Карл на английски. — Просто изразих възхищението си от персийските килими. Дори самият аз смятам да си купя подобни.

Двамата мъже зад тях изсумтяха.

В стаята имаше цяла стена френски прозорци, а зад тях се простираше голям балкон. Единствената врата обаче бе заключена, а до електронната ключалка имаше домофон.

Джулио се приближи до него и каза нещо на италиански, но Карл и Юар успяха да доловят само фразите на учтивост и името „дон Томазо“. Въпреки това лесно се досетиха за какво ставаше въпрос предвид обстоятелствата. Ключалката щракна и Карл пристъпи към балкона. В същия миг Джулио грубо го блъсна настрани, излезе навън, насочи оръжието си към него, направи няколко крачки назад и чак тогава им даде знак да го последват.

Карл закри очите си с ръка, когато излезе навън на яркото слънце. Над половината балкон имаше лозница. Бе заобиколен от около половин метър висока стена, зад която вероятно се простираше дълбоката пропаст към морето. Чуваше се оперна музика, май Верди.

Вляво, в дъното на балкона, видяха огромен мъж със сламена шапка, бяла риза с навити до лактите ръкави и широки панталони, в които Юар и Карл можеха да се поберат заедно. Той се изправи.,

— Много мило, че намерихте време да се отбиете, комендант Хамилтън. Аз съм дон Томазо. Приветствам ви с добре дошли в сицилианския ми дом. Надявам се, че обичате опера — рече огромният мъж, докато се приближаваше към тях с протегната напред ръка.

Карл се здрависа с него и представи Юар, който трябваше да се задоволи само с един бегъл поглед от страна на великана.

— Насам, моля, седнете — рече дон Томазо, обърна се, без да чака отговор, и тръгна към сенчестата част на балкона. През това време Джулио застана на пост в най-далечния края на терасата, а колегата му се настани пред вече заключената врата.

Първото, което попадна пред погледа на Карл и Юар, бе огромна, отрупана с храна маса. Двамата се спогледаха многозначително — все още се чувстваха преяли след вчерашната вечеря у изключително гостоприемния им гост от другата страна на закона. След това забелязаха малко момиченце на около шест годинки с плитки и червени панделки.

— За първи път ли сте в Сицилия? Как ви се струва? — попита учтиво домакинът им, след като потънаха в скърцащите ратанови столове. Преди да отговорят, несигурни към кого точно от двамата е насочен въпросът, дон Томазо започна да ръкомаха, за да ги подкани да вкусят от ястията. Някой намали звука на уредбата.

— Проклетият трафик. В Сицилия има толкова много чужденци, точно тук от всички проклети места в Италия. Дори в Милано, Болоня и Рим е по-спокойно. Заповядайте, господа, почерпете се!

Карл въздъхна дълбоко и решително взе една чиния.

— Какво имате предвид? — попита, като започна да си сипва от маринования октопод, гъбите, артишока в зехтин и всичко останало и многозначително погледна Юар, сякаш за да му каже: „Яж, по дяволите!“.

— Предполагам, че сте съвсем прегладнели заради закъснението. Вече е почти три часът, а никой от нас не е хапвал днес — отвърна дон Томазо с вече пълна уста.

— Е — отвърна Карл с преиграна резервираност. — Ние сме скандинавци. Първо, у нас не е толкова топло, второ, обикновено не ядем толкова много като сицилианците, а и вчера вечерта бяхме на една късна и много богата вечеря в полицията в Палермо.

И невъзмутимо пъхна в устата си маслина, сякаш бе съвсем в реда на нещата да изстреля подобна реплика.

Юар замалко не се задави. Дон Томазо ги изгледа с каменно изражение.

— Е, очевидно вече сте се запознали с кухнята ни. Много бих искал да чуя какви са първите ви впечатления от нея — рече той с мек глас, който им се стори леденостуден в трептящата мараня.

— Продуктите са първокласни, подправките — невероятни. Но за съжаление зехтинът и доматеното пюре доминират над всички останали вкусове. Маринованият октопод ми е любим, заедно с червеното вино, което пихме вчера в полицията. Чудя се какви ли са белите ви вина в Сицилия — отвърна Карл развеселен и набоде парче октопод на клечката си за зъби, осмука го звучно, сдъвка го и кимна радостно към домакина си.

Едрото лице на дон Томазо заприлича на муцуната на хрътка, очите му се смалиха до тесни процепи. Бавно се протегна към телефона, оставен на стола до него, набра номера и се втренчи във веселия пируващ Карл, като замислено галеше момиченцето по плитките.

Когато отсреща отговориха, той изстреля няколко заповеди, които очевидно съдържаха изразите „бяло вино“, „най-доброто от избата“ и „от Сицилия, по дяволите“. След това бавно затвори слушалката, втренчи се в Карл за миг и попита:

— Не искате ли чаша шампанско, коменданте?

— Не, благодаря. Смятам, че е най-добре човек да опитва местните вина, а аз възнамерявам да опозная Сицилия — отвърна Карл със същия пресилено лежерен тон, както досега, и едновременно с това ритна Юар под масата. После си взе още едно парче октопод.

Юар започна колебливо да се храни.

— Знаете ли, коменданте, аз всъщност съм чел доста неприятни статии по ваш адрес в американската преса, до неотдавна живеех там.

— Надявам се, че нищо от това няма да се отрази негативно на сътрудничеството ни — вдигна чашата си Карл, без да поглежда мъжа, който се приближи, за да го обслужи. Когато чашата му бе напълнена, той благодари хладно, отпи с наслада от виното, замисли се за миг и отпи още веднъж.

— Ммм-да, това само потвърждава досегашните ми убеждения — констатира той и леко примлясна. — Човек трябва да пие само местните вина. Леко, разхладително, с плодов вкус, да, определено трябва да ви поздравя, дон Томазо. Отличен избор, това е най-доброто вино от Северна Италия, което съм опитвал. Но трябва да ви призная, че не съм много добре запознат с вашите вина.

— А с кои сте най-добре запознат? — поинтересува се дон Томазо с неприкрита враждебност.

— Калифорнийски и, разбира се, френски. Та що за глупости сте чели за мен в американската преса?

Карл остави чашата и отмести чинията си, за да покаже, че очаква сериозен отговор.

— „Тайм“ ви определи за Мъж на годината, но същевременно публикува твърденията, че сте се промъкнали в леговището на лъва, или по-точно на мечката, и сте отрязали главата на един шведски доносник в Москва. Поне така пишеше в пресата.

— Не би следвало да вярвате на всички вестникарски публикации — изрече Карл хладно. — А и не трябва да се притеснявате. Не сме дошли тук да ви убием, иначе досега да сте мъртъв. Искаме просто да преговаряме.

Карл взе бутилката, която мъжът бе оставил до него, и демонстративно напълни чашата си догоре. Престори се, че разглежда внимателно етикета, докато скришом наблюдаваше Джулио. Очевидно последната реплика му се бе сторила доста провокативна, защото вдигна леко оръжието си и пристъпи напред.

Дон Томазо гледаше безизразно как Карл доближава чашата до устните си, отпива голяма глътка и се обляга назад с престорено удоволствие.

Изведнъж дон Томазо се разсмя. В началото смехът му приличаше по-скоро на ръмжене, след това на кашлица, а накрая се разля над тях искрен и звънлив.

— Харесвам стила ви, наистина харесвам стила ви, Хамилтън! — изхриптя, искрено развеселен. — Вие не сте просто някое дребно лайно. Вие сте uomo di respetto, същински сицилианец.

Дон Томазо избърса сълзите си с голяма носна кърпа, прекара я няколко пъти по потната си нагъната шия, отново погали детето, седнало в скута му, и закачливо и нежно го дръпна за ухото.

— Но ако бяхте истински сицилианец — продължи дон Томазо почти шепнешком, — най-вероятно досега да сте мъртъв.

— Или пък да съм дон Хамилтън. Какво ще, кажете, не е ли време да преминем към деловата част? — парира Карл светкавично.

— С удоволствие — проточи дон Томазо и още веднъж изтри потта си с кърпата. Жегата, изглежда, го мореше повече, отколкото мъчеше гостите му.

— Първо… Моля да ме извините, но аз съм човек на формалностите. Мисля, че се бяхме разбрали по въпроса с контактите с полицията…

— Напълно сте прав. Вашето условие бе в никакъв случай да не се свързваме с тях, но за съжаление нямахме избор — отвърна Карл и демонстративно избута винената си чаша настрани.

— И вие се срещнали с тях вчера вечерта — констатира дон Томазо. — Мога ли да ви попитам защо нарушихте споразумението ни и какво обсъждахте с тях?

— Бе доста интересна вечер…

— Да, този Пиемонте очевидно е голям веселяк.

— Както и да е, бе една доста интересна вечер и единственото, което обсъждахме и което има някакво отношение към вас, бе желанието ни да не бъдем притеснявани от полицията по време на съвместната ни работа с вас.

— Тогава какъв бе смисълът на тази среща?

— Осигурихме си свобода на действие. По-добре да се представиш и да кажеш: „Добър вечер. Ето ни, а сега ни оставете на мира“, отколкото сами да ни открият след време. Давам ви дума, дон Томазо, това бе най-добрият начин да се разберем с италианските власти. Те ни разрешиха да довършим сделката. Това бе задължително условие от шведска страна.

— И вярвате на италианската полиция?

По пълното лице на дон Томазо пробяга лека усмивка.

— Да. Все пак не те ни преследваха дотук.

— Свързахте ли се с полицията на път за насам?

— Да. Но само за да ги попитаме дали ни следят. Получихме отрицателен отговор, след което веднага затворихме и успяхме да се измъкнем от преследвачите. Следователно ченгетата не знаят къде сме, в случай че се чудите.

Дон Томазо мълча дълго. Накрая се усмихна сърдечно.

— Мисля, че двамата с вас ще намерим общ език, поне можем да се разберем, коменданте. Куражлия сте.

— Не се иска кураж, за да разговаряш с обикновени гангстери и похитители — отвърна Карл и от приятелския тон на разговора не остана и следа.

Дон Томазо продължи да се усмихва още няколко секунди, сетне усмивката му замръзна. Изправи се с леко пухтене и остави малкото момиченце на мраморния под, сякаш беше играчка.

Бавно тръгна към балюстрадата, облегна се тежко на каменната повърхност и махна на гостите си да дойдат при него. Карл и Юар се спогледаха набързо, след което се приближиха до домакина си и застанаха от двете му страни, така че поне един от тях да е извън обсега на куршумите от картечния пистолет на обления в пот Джулио.

Под тях зееше шейсетметрова пропаст. Огромни вълни се разбиваха о почти отвесната скала.

— Там — започна дон Томазо с дълбока въздишка и посочи, — там се намира Кастеламаре. Там съм роден, там извърших първата си кражба и застрелях първата си жертва. Не съм сигурен, че вие, скандинавците, можете да разберете за какво говоря.

— Искате да ни кажете, че не сте просто похитител, а и крадец и убиец? — предположи Карл с престорена изненада.

Дон Томазо поклати глава, изражението му показваше, че е чул нещо невероятно глупаво, изречено от невероятно наивен човек.

— Драги ми коменданте — отново въздъхна той. — Вече пределно ясно ми показахте отношението си, харесвам стила ви и смятам, че се разбираме. Но днес аз съм вашият домакин и се старая да се отнасям към вас с уважение и почит. Не бихте ли могли за миг да забравите тези глупости и да ме изслушате? Не мисля, че искам кой знае колко много от вас.

— Приемам забележката ви — отвърна Карл сухо.

— Добре тогава. Между другото, не открихте ли оръжието в жабката?

— Да, но не смятаме, че имаме нужда от него. Въпреки това ви благодаря за загрижеността.

— В името на взаимното ни уважение бих искал да ви помоля да не ме лъжете, независимо за какво става въпрос. Значи открихте оръжието?

— Да. Лежеше в жабката. „Берета 92“ в добро състояние, изглеждаше съвсем нова, с петнайсет патрона в пълнителя и един в цевта, италиански военни муниции.

Карл въздъхна, отегчен, че му губят времето с дреболии. От гърдите на дон Томазо също се отрони дълбока въздишка, но по лицето му се изписа доволство.

— Не ви ли мина през ума, че в колата може да има бомба? — ухили се той.

— Разбира се — отвърна Карл с досада. — Но в такъв случай бомбата очевидно трябваше да е скрита в седалките и следователно можеше да бъде взривена единствено с дистанционно от близко разстояние. Не открихме никакви други адски машини, нито включени към стартера, нито където и да било другаде. А и тук идва мястото на съвсем логичния въпрос: Защо, по дяволите, ще искате да ни вдигнете във въздуха още преди да сте чули какво имаме да ви кажем?

— Поставихме оръжието за всеки случай, ако карабинерите решат да ви проследят, но това не се случи — въздъхна дон Томазо. — Та докъде бяхме стигнали? А, да, Кастеламаре. Родният ми град. Чичо ми бе дон Крочо, не знам дали сте чували за него. Във всеки случай той бе чудесен човек. Веднъж дъщерята на беден овчар от планината бе съблазнена от един от безсрамните ми братовчеди. Баща ѝ отиде при дон Крочо и му разказа за случилото се. Тогава чичо ми повика при себе си бащата на провинилия се, поговори си любезно с него, а след това двамата млади минаха под венчило. Все още живеят в града. Не мисля, че можете да си представите какво всъщност представлява мафията.

— Очевидно доста дълго сте живели в Щатите, дон Томазо. Защо се върнахте в Сицилия? За да умрете тук? Не, във въпроса ми няма ирония, просто бих искал да разбера мислите ви.

— Елате — рече дон Томазо вяло, сякаш изведнъж го връхлетя силна умора. — Нека се върнем на сянка.

Когато се обърнаха, установиха, че предястията са отнесени и на масата се кипрят огромни подноси с димящи спагети. Дон Томазо ги обслужи лично и им подаде пълните чинии. Нямаше смисъл да го молят да им сипе малко; изведнъж се почувстваха като деца. А дон Томазо, разбира се, си оставаше дон.

— Не ми отговорихте защо се върнахте у дома, нито пък защо изобщо сте решили да напуснете Сицилия, дон Томазо? — рече Карл и злостно изгледа огромната купчина димящи спагети; с по-голямо удоволствие би изял порция студени червеи, за предпочитане живи, само да са студени. Пъхна първата хапка спагети в уста и си опари езика.

— Ами… — започна дон Томазо замислено, докато уверено завиваше спагетите на вилицата — това е дълга история, но в нея има поука, затова ще ви я разкажа. Нещата се развиваха добре за мен и… — Замълча, преглътна спагетите и продължи: — А и за фамилията като цяло. Всичко, разбира се, се промени след 1957-а, когато им щукна да се изтрепват заради този боклук. Никога не съм одобрявал подобни неща, предполагам, това важи и за вас, коменданте?

— Имате предвид наркотици, хероин? Да, споделям мнението ви.

— Подобни боклуци създават само проблеми. Само проблеми. Никак не е добре, че маса невинни младежи съсипват живота си. Сигурно не ви се вярва, че това би могло да ме трогне. Един прекрасен ден обаче жертвите може да се окажат собствените ви деца или внуци, като Джулиета, която стои пред вас. Тя ми е любимка. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Чудесно. Вие обичате Джулиета и сте против наркотиците.

— Даа, май отново се правите на важен. Искам да кажа, че наркотиците не носят нищо хубаво и на нас. Нито на Сицилия. Нито на семействата ни. Почти всичките ми роднини са мъртви, коменданте, убити от проклетите корлеонци. Беше същинска война, всички се интересуваха единствено от това, кой ще поеме пазара на наркотиците. Бяхме загубени, почти цялото ми семейство се прости с живота.

— И затова заминахте за Ню Йорк?

— Да, Господ ми помогна. Животът ми потръгна добре там и се сдобих с доста приятели.

— Но защо се върнахте? Какво смятате да правите сега?

— Още спагети? Не, нищо, чакат ви още ястия. Да, върнах се, за да въведа малко ред. Нямам намерение да търгувам с наркотици, това само би прецакало нещата. А и не виждам смисъл да дразня някои американски органи на властта, които човек не бива да дразни.

— Затова решихте да започнете да похищавате хора, за да предпазите живота на младите?

— Но, коменданте, моля ви, престанете! Съвсем учтиво ви помолих да спрете с тези цинизми. Естествено, че не се опитваме да паднем до толкова ниско, примитивно ниво. Нека си дойдем на думата.

Карл обаче бе нащрек. Дон Томазо светкавично промени тона, изблъска чинията си и избърса уста.

— Слушаме ви — рече Карл, като на свой ред побутна чинията си настрани и също избърса уста. — Защо да не започнем от откупа? Колко искате?

— Очевидно не сте разбрали нищо от това, което ви казах, коменданте. Нямам никакво намерение да търгуваме с живота на вашите бедни сънародници. Мога да ви уверя, че като се имат предвид обстоятелствата, се грижим добре за тях. Не искаме откуп, искаме оръжията. Това е всичко.

Карл мълчеше.

Цялото същество на мафиотския бос излъчваше самоувереност. Той бе изложил исканията си, но нещата никак не изглеждаха добре. А мъжът определено говореше сериозно.

Карл се протегна към бутилката с минерална вода, която отдавна се бе изпотила и вероятно съдържанието ѝ вече бе топло. Но имаше нужда от време за размисъл. Сипа и на Юар, като същевременно се опита да му даде знак, че смята да остави шегите настрана. Изпи няколко глътки, остави чашата си на масата и погледна Дон Томазо, който го наблюдаваше търпеливо с потъналите си дълбоко в месестото лице очи.

— Дон Томазо, при цялото ми уважение, трябва да ви кажа, че нещата стоят по следния начин — започна Карл, след което отново направи кратка пауза за глътка вода. Изведнъж усети страшна жажда. — Нещата стоят така. Можете да убиете шведските пленници, но в никакъв случай няма как да получите ракети с прилежащата им техника. Готови сме да платим за пленниците. Именно затова сме дошли да преговаряме, това е целта на мисията ни. Предлагам ви да се отнесете с уважение към тези преговори, все пак не сме се събрали да търгуваме с пилета на пазара.

— Не, определено не говорим за птичи курешки — отвърна дон Томазо с непоклатимо спокойствие.

Карл разбра, че ще става дума за доста голяма сума пари.

— Дори и да получите оръжие, дон Томазо, дори и да сте готови да го натоварите на корабите, ние бихме могли да ви попречим да го доставите на клиента. Бихме могли да спрем плавателния ви съд или да подскажем на купувача, че знаем за сделката. Няма как да спечелите, това е.

Карл отпи една глътка, чудеше се дали блъфът му бе успял. Очевидно да.

— С шведската държава ли преговарям в момента? — попита дон Томазо меко.

— Да. Разбира се, доколкото шведската държава може да преговаря с вас. Неслучайно изпратиха офицери от Военното разузнаване. Ние хем олицетворяваме шведската държава, хем при нужда тя напълно се отрича от нас. Предполагам, че сте запознат с подобна практика. „Правителството отрича всякаква намеса…“ и така нататък. Трябва да сте наясно с това, не може да не сте гледали шпионски филми.

— А вие гледали ли сте филми за мафията? — усмихна се дон Томазо.

— Да. „Кръстникът“ 1 и 2, но за съжаление познанията ми се простират дотук. С колегата ми често се шегуваме на тази тема. Сам разбирате, дон Томазо, че няма как да изнудвате цяла държава. Овчари и бръснари в някое сицилианско село през трийсетте — да, но не и модерна държава…

— Значи сте прочели тази книга. Много е добра. Между другото, харесвам и филмите, макар да описват живота на мафията, преди проклетият боклук да развали всичко. Предполагам, че ще прескочите десерта, но настоявам да опитате involtini siciliana, наистина настоявам, коменданте!

Карл се стегна, обзет от истинско отчаяние. Опита да се усмихне смело и да благодари за тази кулинарна изненада, която току-що бе внесена от няколко сервитьори с бели ръкавици.

— Много интересно, бихте ли ни разказали, дон Томазо, какво е инволтини? — попита той и ритна Юар под масата, отчасти, за да се увери, че е буден, и за да го накара да яде.

Известно време се храниха в пълно мълчание. След това дон Томазо отдели няколко минути, за да им представи ястието. Било рулца от риба меч. Рибата меч можело да бъде уловена през няколко сезона в залива Месина.

Карл започна да се притеснява, че храната ще го изтощи и ще притъпи сетивата му така, че това да му коства живота. Не се съмняваше нито за миг, че в момента именно това бе заложено на карта.

Прекараха още няколко мъчителни минути в опити да се преборят с рибата меч. Дон Томазо държеше Джулиета в скута си и я хранеше, като същевременно нежно боботеше в ухото ѝ.

Само заради етикета домакинът им се опита да ги убеди да опитат някой от десертите, например малко плодова торта или крем карамел? Или пък сладолед с шамфъстък, или шоколадова торта?

Те поклатиха глави в пълно отчаяние.

Карл внезапно се наведе напред към Джулиета и я погали по брадичката. Тя срамежливо извърна лице.

— Мога обаче да се обзаложа, че Джулиета с удоволствие би си хапнала от десерта, шоколадова торта например?

Джулиета се поотпусна, а дон Томазо засия. Карл отново я погъделичка по брадичката и изведнъж ѝ заговори на шведски с толкова нежен гласец, като същинска стара дама.

— Иди до тоалетната след около десет минути. Обезоръжи ги, по дяволите. Трябва само да накараш единия да застреля другия — бърбореше той усмихнато. Дон Томазо грееше като слънце. Юар се прокашля дискретно, за да му покаже, че е буден, че е разбрал всичко и ще пристъпи към действие. Поне Карл се надяваше, че прокашлянето означава точно това.

— Трябва да изясним всичко точно и ясно, дон Томазо — рече той, след като остави Джулиета на мира.

— Искате ли кафе? Може би малко еспресо? — попита дон Томазо в отговор.

Карл кимна уморено. Нямаше сили да повтори желанието си. Все пак дон Томазо решаваше кога и за какво да говорят. Докато чакаха кафето, дон Томазо си играеше с Джулиета, която взе да става кисела. Очевидно не искаше вече да стои на балкона, а дядо ѝ се опитваше да я убеди да остане. Накрая се предаде и тогава дон Томазо отново бе готов да обсъждат бизнес делата си.

— Напълно съм съгласен с вас, коменданте. Преди малко ми казахте, че сте в състояние на развалите сделката ни, мога ли да ви попитам как?

Това бе моментът на истината. Можеше единствено да се довери на шанса и интуицията си.

— Предполагам, че нашият любим полковник Кадафи е готов да плати около един милиард долара за шведските оръжия, а може и повече — изрече сухо Карл и заби поглед в дон Томазо.

Донът седеше неподвижен, погледна Карл в очите, без дори да потръпне.

— Дори не подозирате докъде се простира предателството срещу вас, дон Томазо — продължи Карл съчувствено. — Явно това е проклятието ви — тук, в Сицилия, винаги се намира кой да ви предаде.

Реши да не прекалява с блъфирането, а да остави дон Томазо да предприеме следващия ход.

Секундите се заизнизваха бавно. Дон Томазо мислеше, напрежението във въздуха растеше. Донът изглеждаше само леко разсеян, докато галеше Джулиета по плитките.

— Предателят не знаеше много. Поговорихме си надълго и нашироко с него, преди да умре — рече накрая.

— Това, което намеквате, коменданте, е, че предателите са повече от един.

— Без коментар! — Карл положи огромно усилие да не издаде триумфа си, че блъфът е успял. Вече разполагаше с отговор. Значи ставаше въпрос за шест милиарда крони. За съжаление цената на живота на шведските граждани не можеше да се мери с тази печалба. Следователно дон Томазо имаше всички основания да каже в началото на разговора им, че оръжията са важни, а не животът на шведите, птичите курешки.

— Е, нека поразсъждаваме малко. Интересувате ли се от политика, коменданте? — продължи дон Томазо, сякаш искаше да смени темата на разговора.

— Работата ми в доста отношения си е жива политика — отвърна Карл. — Не че винаги съм щастлив от това, но за съжаление често ми се налага да се примирявам. Като сега например.

— Хмм… — избоботи дон Томазо. — Поставете се в положението на Кадафи. Цената на петрола скочи заради разгрома на Ирак. Американските самолетоносачи ще се насочат към нова мишена, а Кадафи има всички основания да се притеснява. Мисля, че е напълно справедливо да получи шанс да защити страната си, нали?

— Не преставате да ме изненадвате, дон Томазо. А пък аз си мислех, че мафията ще е вярна до гроб на западните демокрации.

— Аз съм практичен човек, коменданте. Ще приветствам демократичните форми на управление до мига, в който не започнат да пречат на бизнеса ми. Освен това обаче изключително много държа на справедливостта. Ако едно голямо момче се нахвърли върху едно малко, аз ще съм на страната на малкото. Някои ще рекат, че съм старомоден, че хората в Сицилия не мислят така, откак дрогата влезе в играта. Аз обаче смятам да приключа с тази мръсна търговия. Същевременно на плещите ми тежи голяма икономическа отговорност. А един милиард долара не са шега работа.

Карл кимна замислено и погледна часовника. Разбрал сигнала, Юар се прокашля срамежливо и попита дали би могъл да отиде до банята. Дон Томазо махна с ръка, Юар се изправи колебливо и се отправи към вратата. Джулио даде знак на помощника си и двамата едновременно му показаха оръжията си, след което отвориха вратата и изчезнаха с Юар между тях.

— Ще изолираме либийското крайбрежие, можем да доведем тук половината американска флота, само и само да спрем доставката. Освен това въпросните оръжия не биха били от особено голяма полза за Кадафи без момента на изненадата. Не можете да спечелите, дон Томазо. Планът ви е брилянтен, дори милосърден и изключително много ми допада. Но вие сте престъпник. Ние си искаме шведите обратно и сме готови да ви платим символична сума за тях.

Дон Томазо помисли малко, преди да отговори.

— Позицията ми остава непроменена. Ако нашият скъп либийски приятел се прости с момента на изненадата, това ще се отрази отрицателно на цената. Но, разбира се, първо някой трябва да му съобщи, че планът ни е разкрит. Но докато той е в неведение, а ние държим вашите шведи, вие едва ли ще раздухате случая в пресата. Следователно нищо не застрашава приключването на сделката. Затова ви моля да помислите над следното. Ние бихме могли да съберем цяла колекция от шведи. В Рим има офис на „Ериксон“, мисля, че така се казваше компанията. Да не говорим за посолството. А и вие двамата сте ни подръка. Въпросът е колко шведски живота е готова да пожертва държавата ви. Какъв според вас ще е отговорът им, след като получат писмо от вас с подобно съдържание?

— Тоест, с показалеца ми.

— Това би било прекалено. Мисля, че ще ви повярват и без подобни крайности. Е?

— Скъпи ми домакине, бих искал да ви благодаря за този невероятен обяд и обогатяващ разговор.

— Не бързайте толкова, коменданте. — За пръв път от доста време по устните на дон Томазо пробяга лека усмивка.

— Всъщност имам да свърша някои неща в града. Освен всичко друго, ми се ще да посетя един музей с произведения на изкуството, преди да затвори. На път сте да направите голяма грешка, дон Томазо. Както вече ви споменах, можете да заплашвате овчари и бръснари в Сицилия, но доста ще се изхвърлите, ако се опитате да заплашвате Военното разузнаване. Бихме могли да избием цялото ви семейство начело с вас, а италианската държава едва ли би останала недоволна от подобно стечение на нещата.

Карл се облегна назад в скърцащия фотьойл. Нямаше смисъл да казва нищо повече. В момента не можеше да повлияе на ситуацията, а животът му бе изцяло в ръцете на Юар. Същото важеше и за самия Юар. Думите вече нямаха никакво значение. Оставаше му единствено да чака.

Дон Томазо също мълчеше. Каменното му лице бе непроницаемо.

Измина една минута, тези шейсет секунди се проточиха толкова бавно, че му се сториха като двайсет минути.

След това балконската врата се отвори и Джулио застана на прага. Той силно се клатушкаше и главата му бе клюмнала на една страна.

Обяснението бе много просто, Юар вървеше зад него и го държеше за яката на сакото.

Юар избута жертвата си през вратата. Джулио се строполи и главата му издрънча о каменния под. Лицето му бе окървавено и очевидно бе в безсъзнание.

Юар изпъшка и направи няколко крачки напред. Тогава стана ясно, че носи картечен пистолет през рамо и влачи след себе си Роберто. Захвърли втората си жертва до първата, издърпа един от фотьойлите откъм късата страна на масата и постави оръжието пред себе си.

— Алармата на вратата ще се задейства след около трийсет секунди — констатира той. Кокалчетата на лявата му ръка бяха леко окървавени, но иначе изглеждаше съвсем невредим.

— Както ви казах, дон Томазо — рече Карл и се изправи, — силно държим да посетим една изложба в Палермо.

Приближи се до онемелия дон Томазо, хвана портативния телефон, който лежеше на стола до него и прочете номера.

— Очевидно мога да се свържа с вас на този номер по обяд. Вие знаете къде може да ни откриете. С интерес очакваме следващото ви предложение, дон Томазо.

Донът очевидно полагаше неимоверни усилия да потисне яростта си или да прикрие жестоката си обида, което в неговия случай бе едно и също.

Карл даде знак на Юар да се приготви и погали плитките на Джулиета, имитирайки дон Томазо.

— Само още едно нещо, дон Томазо. Ако искаме да сме напълно сигурни, че няма да гръмнете колата ни или да започнете да стреляте след нас, бихме могли, разбира се, да вземем със себе си Джулиета. А кой знае, може тя да струва колкото двама шведски директори?

— Ако докоснете Джулиета, жив ще ви одера, Хамилтън. И това не е метафора! — изръмжа дон Томазо.

— Имате думата ми, дон Томазо. Но в такъв случай бих искал да ми обещаете, че няма да ни попречите да си тръгнем оттук.

Дон Томазо кимна.

В този миг отекна воят на алармата. Карл посочи телефона, дон Томазо го вдигна бавно, сякаш тежеше цял тон, набра четири цифри, след което изръмжа в слушалката цял куп неясни разпореждания. Алармата млъкна.

— Можете да тръгвате. Отново ще ви потърсим, но сега си вървете — изпухтя дон Томазо. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да получи инфаркт.

Юар вече стоеше при отворената бронирана врата в пълна бойна готовност, с пръст върху спусъка на картечния пистолет. Когато Карл се приближи, му подаде пистолет, без да сваля поглед от вътрешността на стаята.

— Взе ли дистанционното? — попита Карл.

— Да, дребният го носеше в джоба на сакото си, деактивирах бомбата и го взех.

— Добре. Да тръгваме.

Карл махна за сбогом на дон Томазо. Босът седеше неподвижно, дишаше тежко и трескаво галеше Джулиета по косата. Момиченцето очевидно не бе разбрало какво се случва, защото точно в този миг посочи към проснатите на земята и закачливо попита нещо.

Карл побутна Юар, двамата хукнаха надолу по стълбата и се озоваха на първия етаж готови за стрелба. Никой не се опита да ги спре. Бяха сами.

Когато слязоха при пазача до преградата от бронирано стъкло, той седеше, демонстративно вдигнал ръце. Хвърлиха един поглед към изхода и се усмихнаха. И на двамата им мина една и съща мисъл през главата — щяха да ги хванат като в аквариум в защитния пасаж.

Карл посочи към първия бутон с пистолета си, а гардът свали едната си ръка и след малко ключалката щракна. Първата врата се отвори. Юар я хвана, а Карл посочи към втория бутон.

— Не може, сър. Трябва да влезете и да затворите първата врата, за да мога да отключа втората — рече пазачът и облиза нервно устни.

— Не се прави на глупак. Отвори ни — каза Карл, без да повишава глас.

— Но тогава алармата ще се включи, сър…

— Можеш да я изключиш или да я оставиш да вие, но сега искам да отключиш. Имаме позволението на дон Томазо, а твоят живот не е кой знае колко ценен, нали?

Карл вдигна пистолета, дръпна предпазителя и насочи цевта към скута на пазача, който веднага му се подчини и натисна копчето, за да отключи и втората врата. Алармата се задейства. Юар остави Карл да държи първата порта и отиде да провери дали наистина може да отвори следващата.

— Няма смисъл да бързаме. Първо да открием бомбата — рече Карл и посочи напред с пистолета си.

Те излязоха бавно навън, сякаш бе изключително важно да не тичат, отидоха при колата си, отвориха предните врати и започнаха да претърсват седалките.

Бомбата бе скрита в седалката на шофьора. Карл измъкна джобно ножче.

— Пак ще сменяме колата — въздъхна, след като извади бомбата. С очи, вперени във фасадата на къщата, се доближи до черната американска кола и остави взривното устройство на покрива ѝ. Зад прозорците не се мяркаше никой.

Потеглиха към железните порти. Наоколо не се виждаше жив човек. Спряха на няколко метра от тях. Все още се намираха в обсега на оръжията. Но преди да обсъдят вариантите за действие в случай на нападение, портите се отвориха.

— Явно дон Томазо е истински джентълмен — отбеляза иронично Карл, подкара колата с бясна скорост напред, така че навсякъде се разлетя чакъл, и намали едва след стотина метра.

— Страшен актьор си, Карл. В първия момент реших, че си слънчасал — рече Юар, когато излязоха на главния път от Трапани и се включиха в дългата колона автомобили в следобедния час пик.

Карл не му отговори.

— Но след известно време разбрах — продължи упорито Юар. — Ако покажеш на този мъж, че се страхуваш от него, си мъртъв. Тактиката ти беше направо гениална и…

— Млъквай, Юар. Ти си направо златен. Само благодарение на теб все още сме живи и не седим с качулки на главите в някое мазе. Ако не беше гей, щях да кажа, че те обичам — изстреля Карл.

Юар се усмихна и поклати глава. След това пусна предпазителя на картечния пистолет, извади патрона, който беше в цевта, постави го обратно в пълнителя, отново зареди оръжието си и го хвърли на задната седалка. Опасността засега бе отминала.

— Между другото — продължи Карл с доста по-приятелски и шеговит тон — защо се забави толкова?

— Заради това — рече Юар доволно и му показа парче сапун с ясен отпечатък. — Един от тях, по-дребният, влезе с мен в тоалетната. Добре, че бях изпил доста течности. След това ми се наложи да поразтрия сапуна, защото бе съвсем нов и…

— Това единственият сапун ли бе? — прекъсна го Карл.

— Не, за късмет намерих цяла купчина. Нищо няма да разберат, освен ако не си броят проклетите сапуни. Отворих два и взех единия. Тоест, в банята все още има вече употребяван сапун.

— Добре — рече Карл. — А след това?

— Да. Вратите, или поне тази към балкона, се отварят с ключ, с чийто отпечатък разполагаме благодарение на сапуна. Освен това е нужен и универсален код, който очевидно не се променя. С него са запознати само малцина доверени служители.

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който Джулио отвори вратата. Със сервитьорите бе съвсем различно, те се замислиха за миг, но не и той. Натисна копчетата толкова бързо, че никой да не успее да види комбинацията. 1937. Разбираш, нали?

— Дааа — разсмя се Карл. — Изписал е кръст, точно като подписите на предшествениците им в миналото. Първо натискаш едно, после по диагонал девет, а след това три и седем и се получават две пресечени линии. Чудесно, очевидно кодът е универсален. С него ли се спира алармата?

— Естествено.

— Ясно. Значи мислиш отново да ги посетим.

— Човек никога не знае. Това бе причината да се забавя. Пък и ти беше в безопасност.

Карл сви в една отбивка. Намираха се по средата на планинския път над Кастеламаре дел Голфо и излязоха от колата, за да се насладят на гледката.

Застанаха до ниска бяла каменна ограда до спрелите за почивка туристи и пред очите им се откри целият град, чак до крепостта на дон Томазо в левия му край.

Не казаха нищо. Изводите бяха ясни и не се съмняваха, че в главите им се въртят еднакви мисли. След малко Карл кимна и двамата отново седнаха в колата.

— Ако не продължа да карам, ще заспя — каза Карл.

— Къде според теб сбъркахме? Преживяхме първата среща и си тръгнахме като победители, но това не означава, че не сме сбъркали някъде.

Карл се замисли за миг.

— Не ми се вярва шведите да са в къщата. Много ще ме е яд, ако се окаже, че са били там и ние си тръгнахме, без да ги освободим, но не мисля, че е така — продължи Карл.

— Съгласен съм с теб — кимна Юар. — Бяха готови да ни гръмнат, ако откриеха, че полицията ни следва от летището. Доста са предпазливи. Сгрешихме ли, като не взехме момичето, за да го разменим евентуално с тях? Щеше да стане малко по-напечено, но ние стреляме по-добре от тези идиоти. Нали?

— Не, не мисля… — започна Карл, но изведнъж млъкна и се замисли. — Не мисля — продължи по-уверено.

— Дали Джулиета му е скъпа като зеницата на очите му? Несъмнено да. Дали е готов да пожертва шест или десет милиарда, за да я спаси? В това не можем да сме сигурни. Замисли се, по дяволите… Къде щяхме да я отведем? В хотелската ни стая? Не, постъпихме правилно. Дори и от психологическа гледна точка. Той знаеше, че можем да я вземем, поне до портата. Мисля, че подобни жестове са важни за него.

Юар не му отговори веднага. Наближиха летището, спогледаха се и решиха, че една смяна на автомобила за днес им стига; освен това не можеха да бъдат сигурни какво ще получат в замяна. За момента в колата им нямаше взривни устройства, нищо, че седалката на шофьора бе разрязана.

— За какви шест или десет милиарда ставаше въпрос? — попита Юар, когато приближиха Палермо и бяха принудени да продължат напред с пъплене. Той извади картата с надеждата да открие отбивката за града по-бързо от вчера. В този миг осъзна колко ценна бе тази информация. Това бе първият въпрос, който трябваше да зададе. Почувства се засрамен, защото си помисли, че Карл ще го сметне за пълен глупак.

— Ами… — започна Карл, но в следващия миг изруга, защото един малък фиат се шмугна пред него и го избута в съседното платно. — По дяволите, изобщо не можем да разчитаме на колата, в случай че играта загрубее! Ами нещата стоят по следния начин. Тези проклетници възнамеряват да продадат оръжията на Либия. Тя вероятно е следващата цел на новите господари на света. Нали знаеш, искат да унищожат всички араби с безумните си войни. Кадафи е готов да плати доста голяма сума. Това се опита да ни каже дон Томазо. Тоест, пазарната цена за живота на нашите шведски директори е между шест и десет милиарда. При цялото ми уважение към шведската почтеност и гения, който притежава половината или цялата компания „Буфорш“, не мисля, че са готови да платят толкова много.

— И дон Томазо ти разказа това просто ей така? — попита Юар недоверчиво.

— Не, успях да го измамя, блъфирах. Дали да не завием тук наляво?

— Не, твърде рано е. Открих един малко по-заобиколен път, който след това става еднопосочен и следователно гарантирано ще ни отведе в града. Продължавай напред. Какъв беше блъфът?

— Заложих на възможно най-ужасната алтернатива. Старецът очевидно бе замислил нещо доста голямо и важно, затова рискувах и попаднах право в целта. Това се случва веднъж в живота.

— По дяволите!

— Ммм-да.

— Голяма веселба щеше да настане на „Мидуей“ или някой друг самолетоносачи, решил да влезе в залива Сирт. Какъв е обсегът на RBS-15?

— Седемдесет километра. Колкото е границата на страната според Кадафи, въпреки че САЩ отказват да го признаят по ред причини.

— По десет ракети във всяка установка.

— Да, минимум.

— Като се вземе предвид моментът на изненадата, — като нищо да потопят самолетоносач.

— Да, идеята е доста интересна. Ако не ставаше дума за живота на пет хиляди души, част от които са наши приятели, без съмнение щях да я одобря.

— Определено е добра. Дяволски добра. Чакай малко, свърни в следващата отбивка отляво!

— Чудя се — заговори Карл, докато с колеблива маневра се вливаше в колоната от автомобили, която вероятно пъплеше в правилната посока — как да постъпим. Дон Томазо ми намекна, че ще отвлече още шведи. Дори си мислеше, че и ние двамата с теб сме му в кърпа вързани, докато ти бе в тоалетната и промени залога в наша полза. Спомена представителството на „Ериксон“ и нашите дипломати. Това е огромен проблем. А и трябва да решим какво да правим с новите си оръжия. Да имаш предложения? Знам, че не е лесно, но все пак трябва да измислим нещо.

Юар потъна в размисъл. Не бе сигурен дали въпросът на Карл цели да провери дали разсъжденията му вървят в правилната посока, или пък самият той не знаеше отговора.

В мига, в който отвори уста, климатикът изпухтя силно и се изключи. Двамата се спогледаха, отвориха вратите и изскочиха сред колите.

Нищо не се случи. Колата им остана да стои на пътя със зейнали врати, шофьорите отзад надуха клаксоните. Те тръгнаха смутени към автомобила си, качиха се, свалиха прозорците и в купето нахлу жежкият, изпълнен с изгорели газове въздух на Палермо.

— Да — рече Карл след миг, като разкопча още едно от копчетата на широката си риза. — Какво искаше да ми кажеш?

— Очевидно пак ще се наложи да сменим колата утре. Но да оставим шегата настрана… Дали да не се отбием в друг от офисите на „Авис“? Както и да е. Мисля, че трябва да се свържем с полковника.

— Да — рече Карл тъжно. — Шведските служители тук определено трябва да получат засилена охрана. Освен това трябва да предадем оръжията, кой знае за какво може да са ги използвали. Не е никак добре да ги открият у нас, ако вземат, че ни одерат живи и така нататък. Между другото, не се съмнявам, че дон Томазо говореше сериозно в това отношение, както и по всички останали въпроси.

— Да не би да заплаши да ни одере живи?

— Не, само мен. Как ще се свържем с полковника? Мисля, че могат да подслушват този боклучав телефон.

— Едва ли е добра идея да позвъним от хотела.

— Естествено, че не.

— Нито пък да отидем дотам.

— Не, никак не е трудно да следиш кой влиза и излиза.

— Всъщност какво значение има. Нека знаят.

— Как така?

— Ами много просто. Или поне така си мисля. Ние не сме подчинени на дон Томазо. Той е наш враг, но трябва да си сътрудничим. Ние заради живота на сънародниците ни, а той — заради парите от сделката. Бихме могли да ограничим периметъра му на действие, без да го предадем.

— Тоест усложняваме сключването на сделката, без обаче да го издаваме. Играем с открити карти. Чудесна идея. Как се стига до щаба на карабинерите?

— Първо две пресечки надолу, след това завиваш наляво и чакаш инструкциите ми.

Най-големите им страхове се сбъднаха.

В началото всичко вървеше като по вода, успяха да се промъкнат до задния вход на щаба на карабинерите, след което им се наложи три пъти да обяснят на дежурния, че трябва да се срещнат с полковник Да Пиемонте, преди най-накрая да ги разбере. Очевидно „полковник Да Пиемонте“ се произнасяше по съвсем различен начин на италиански.

Полковникът имаше среща с останалата част от ръководството на щаба, но излезе за малко, прие лично оръжията, които гостите му, за негово най-голямо учудване, бяха носили напълно открито през целия път до офиса му. Може би именно заради това не бяха събудили никакви подозрения у охраната. След това набързо му докладваха положението. Врагът вече имаше лице и име — дон Томазо. Полковникът не се изненада особено. Налагаше се веднага да засилят охраната на шведските представители в Италия, които можеха да представляват интерес за похитителите. Италианските власти трябваше да предупредят лично шведското посолство за опасността. А оръжията, разбира се, следваше да бъдат подложени на обичайната балистична експертиза.

— Добре — заключи полковникът. — Ще се срещнем довечера в десет без единайсет, точно като предния път.

Когато се прибраха в хотела, веднага заспаха толкова дълбоко, сякаш бяха уморени до смърт — вероятно заради огромното психично напрежение, което уж бяха тренирани да издържат. След това правиха физически упражнения, всеки според програмата си, взеха си душ и нарочно се облякоха с по-обикновени дрехи, най-вече за да се предпазят от най-страшната опасност.

Тази тактика обаче се оказа напълно погрешна. Вярно, че в началото се чувстваха в пълна безопасност, без да имат каквито и да било основания за това, но когато полковник Да Пиемонте видя гостите си да влизат, чисти и свежи, без сака и вратовръзки, той светкавично се изправи, поздрави ги и демонстративно свали сакото и вратовръзката си. Чак тогава ги подкани с жест да седнат на местата си и да отворят папките, които лежаха на масата.

— Господа, радвам се, че сте живи и здрави — рече той, след като седна на стола си и попрелисти папките пред себе си. — Този случай е много интересен, да, наистина много интересен. Въпросният Трмазо, или може би трябва да го наричам дон Томазо, за да не предизвикам гнева на света Розалия и всички сицилианци, има доста драматичен живот. Ще ви представя биографията му накратко.

Разказът на полковника бе доста кървав. В младостта си дон Томазо бе принадлежал към групировката на братята Инчерело, която корлеонците избиват почти до крак. Преживяното очевидно бе изключително драматично за него, въпреки професията му на сицилиански picciotto, или наемен убиец.

Бе попаднал в стаята за мъчения на корлеанците на пристанището заедно с майка си, баща си, трима от братята и една от сестрите си. Всички членове на семейството са избити пред очите му, един по един, вероятно чрез жестоки методи, като сярна киселина, сексуално насилие и така нататък.

Не е известно обаче как той успява да оцелее. Съществуват две теории за това. Първата е, че са го оставили жив, за да разпространи посланието им — ето какво се случва с тези, които надигнат глас, и така нататък. Това обаче не е в стила на сицилианците. Втората теория е, че успява да се измъкне, след като убива по пътя трима от мъчителите си. Но и тази версия изглежда малко вероятна. Както и да е, той заминава за САЩ заедно с няколко от живите си роднини, сред които са първородният му син Джулио и дъщеря му. След това изчезва. Не е арестуван в САЩ, но въпреки това италианската полиция предполага, че се присъединява към бандата на Ди Маджо в Ню Йорк. Това обаче си остават само теории.

Връща се в Сицилия преди две години, очевидно с множество последователи и значителен капитал. Предполага се, че работи с американската мафия.

Закупува земя на стойност около десет милиона долара в околностите на Кастеламаре, където е роден. Със сигурност не става дума за пенсионер, който се връща, за да умре в родния си край и да бъде погребан на сицилианска земя. Полицията не разполагаше с повече информация.

Като се изключи, разбира се, дребната подробност, че контролираше една мафиотска фамилия в Кастеламаре и никой не смееше да му се противопостави.

— Стига за това, хайде да вечеряме! — възкликна полковникът и доволно потри ръце.

Карл и Юар се изправиха толкова тежко, сякаш ги пращаха на сигурна смърт.

Вечерята протече, както и очакваха. Единствената разлика бе липсата на инволтини.

Полковникът бе в изключително добро настроение. Обясни им, че рядко му се случва някой полицай под прикритие да се върне жив и здрав, и то с част от оръжията на врага. Не, все още не са получили резултатите от балистичната експертиза, все пак трябва да сравнят куршумите с онези от близо петстотин неразкрити убийства.

Полковникът бе толкова развеселен, че дори започна да галопира като кон около масата, за да им покаже как един от по-суетните му предшественици бе яздил, преди да се прости с живота си. Очевидно ставаше дума за някакъв пълен идиот.

Спагетите бяха черни.

Не, не им се привиждаше, нито пък халюцинираха, спагетите наистина бяха черни.

Домакинът им сам ги обслужи, сякаш заедно със сакото си захвърли всички формалности. Едновременно с това им обясни как се приготвя този сицилиански специалитет. Бяха използвали водата от сварени малки октоподи, оттам и черният цвят; spaghetti al nero di seppia.

Към това ястие вървеше бяло вино. Според Да Пиемонте белите вина на Сицилия далеч превъзхождаха червените, с изключение на дефицитното и уникално вино от лозите по склоновете на Етна; като цяло сортовете от родния край на Да Пиемонте бяха значително по-добри от сицилианските. Сега обаче той живееше тук и трябваше да се задоволи с местните продукти.

Карл наблюдаваше със съмнение бутилката вино, която един от кадетите му показа. На етикета пишеше „Бланко ди Менфи“. Той веднага разбра, че това е регионът, а не името на виното, то се казваше „Либечо“. Етикетът бе в златисто и зелено и представляваше извисяваща се над морето гръцка статуя.

— Нека поутолим глада си, преди да преминем към основната тема за деня! — изстреля полковник Да Пиемонте, след което налапа поне сто грама от черната смес, пресегна се за винената си чаша и я вдигна за тост.

Виното бе хладно и приятно на вкус, напомняше леко турските и гръцките сортове, сякаш бе предназначено точно за горещи летни дни. Щеше да им се наложи да изпият доста голямо количество, за да успеят да се преборят с храната. Карл и Юар погледнаха злостно черните си чинии, спогледаха се многозначително и започнаха да се хранят едва след като Юар прошепна: „Хуу! Ааа!“. Имаха чувството, че се намират на десантен кораб, чиято челюст бавно се отваря и ги изплюва на някакъв покрит с черен пясък плаж.

Карл се разсмя и поклати глава, на свой ред прошепна: „Хуу!“, и атакува октоподите. Всъщност ястието се оказа два пъти по-добро на вкус, отколкото на вид.

— А сега да пристъпим към деловата част! — избоботи Да Пиемонте, който, разбира се, пръв изпразни чинията си и плесна с ръце на сервитьорите, за да им покаже, че е време за следващото ястие. — Какво ще ми разкажете за срещата си с дон Томазо?

— Господин Томазо е доста интересна личност в много отношения — започна Карл, след което се замисли над формулировката на въпроса: какво ще ми разкажете, а не какво се случи. — Заплаши ни, че ще отвлече още шведски граждани; става въпрос за представителствата на част от големите шведски предприятия в Рим, но не изключи възможността сред жертвите да има и дипломати.

— Хм. Доста обезпокоително — промърмори Да Пиемонте и се пресегна за табакерата си. — Какви са изводите ви?

— Застрашеният шведски персонал трябва да получи засилена охрана — отвърна Карл накратко.

— Естествено! — прекъсна го Да Пиемонте нетърпеливо. — Въпросът ми обаче не засяга подобни очевидни бъдещи оперативни действия. Нашият драг дон иска нещо повече от обикновен откуп. Какво е то?

— Това е доста дръзко предположение, сър.

— Не съм съгласен. Разбира се от само себе си. Дон Томазо няма навик да отвлича хора, следователно това не е целта на операцията, а по-скоро средство. Искате ли да ми кажете същинската причина за похищението, или не?

— Въпросът ви е доста директен, сър.

— Да, така е. А какъв е отговорът?

— Нека да се изразя по следния начин. Ако знаех отговора и решах да го споделя с вас, то вероятно това щеше да постави началото на една мащабна и изключително сериозна операция от ваша страна и би означавало край на сътрудничеството ни. Един от нежеланите странични ефекти ще е смъртта на нашите съграждани. Именно затова предпочитам да изчакам.

Говорите с много заобикалки, коменданте.

— Боя се, че имате право.

— Добре, да погледнем проблема от друг ъгъл. Какви действия трябва да бъдат предприети по отношение на Дон Томазо?

— Опитайте поетапно да ограничите свободата му на действие. Можете да започнете със защитата на евентуалните шведски жертви. След това бихте могли да направите официално изявление по случая. Така ще принудите нашите правителства да предприемат определени мерки и за известно време да спрат всички доставки до Италия, поне докато проблемът се разреши.

Домакинът, който сега, край масата, наистина им приличаше повече на приятен събеседник, отколкото на полковник от полицията, понечи да каже нещо, но бе прекъснат от поредната серия огромни подноси, които се появиха в стаята и отново възродиха ентусиазма му.

Пак пиха бяло вино, напълниха чашите си с минерална вода и продължиха да дъвчат храбро още известно време.

Карл и Юар си размениха погледи с чувството, че кошмарът се повтаря. Нямаше значение дали срещу тях седи мафиотски бос, или колега, всеки път им се налагаше да се тъпчат до пръсване.

— Знаете ли, коменданте, не искам да съм неучтив или да полагам интелигентността ви на съмнение, очевидно е, че сте изключително умен. Но сега се намираме в Сицилия. Вие се държите, сякаш врагът е един от нас, сякаш трябва да се преборите с някой като мен. Ние двамата с вас се разбираме чудесно и със сигурност животът ни е протекъл по сходен начин. Но врагът ни не признава законите на логиката, действията му са непредвидими, противно на очакванията ви. Разбирате ли какво имам предвид?

В стаята настъпи кратко мълчание. Това още повече засили усещането на Карл, че става свидетел на един вид дежа вю, кошмарът се повтаряше. Очевидно не можа да прикрие чувството си на безкрайна умора, защото полковникът не дочака отговора му, а се опита да позамаже положението.

— Е, нека да обсъдим вашите предложения. Кой според вас трябва да вземе решението за оповестяване на случая? Вие? Шведското правителство? Италианското правителство? Или оръжейната компания?

— Не знам. За сметка на това обаче е доста лесно да изфабрикуваме факти, без да намесваме нашите управници.

— Това е доста опасна игра за един обикновен полковник и един разузнавач. Политиците предпочитат да вземат подобни решения сами. Що се отнася до засилената охрана на вашите сънародници, трябва да ви попитам дали сте се свързали с вашето посолство и запознали ли сте ги с проблема?

— Не.

— Защо?

— Заради същността на мисията ни. Ние хем сме тук, хем не сме, разбирате ли? Ако докладите, които изпращаме у дома, залегнат в основата на евентуални решения на държавно ниво, присъствието ни тук ще бъде очевидно. Ако мисията ни се провали, ще паднат голям брой глави, което е напълно ненужно. Следователно ще си го отнесем или ние, или нашите началници. Надявам се да не ви звуча като някой от преди хиляда години.

— Но, драги ми коменданте, та вие сте в Италия! Напълно ви разбирам. Значи искате сам да разреша проблема с охраната, тоест инициативата трябва да дойде от италианска страна?

— Да. Можете дори да го съобщите на пресата…

Полковник Да Пиемонте избухна в смях, провокиран от леката усмивка на Карл.

Карл наблюдаваше италианския си колега. Имаше тънка, черна, зализана назад коса, бе висок и невероятно слаб, в доста добра форма. Това бе напълно неразбираемо, като се има предвид какви количества храна поглъщаше. Да не би спагетите да не се лепяха по италианските тела?

— Нека да обсъдим няколко тривиални подробности, това определено ще ме развесели, а и може да достигнем до някое добро заключение — продължи Да Пиемонте, като бързо се отказа да ги убеждава да вкусят от десерта. — Какво се случи в къщата на дон Томазо? Оставете настрана информацията, която не желаете да споделите с мен. Питам ви за чисто тривиалните детайли.

— Мда — започна Карл колебливо, защото в никакъв случай не искаше да прояви липса на такт. — Като за начало получихме изключително богат сицилиански обяд и… ами… Той отказа да преговаря за размера на откупа, както вече ви стана ясно, сър. Вместо това премина към заплахите, част от които бяха насочени към самите нас. Така че ние обезоръжихме хората му и си тръгнахме след размяна на взаимни обещания, че няма да забием нож в гърба на другия. Освен това се разбрахме, че отново ще установим контакт, след известен размисъл, разбира се.

Карл потисна напиращата на устните му усмивка. Разказът му бе кристално ясен и преднамерено спокоен.

Очите на Да Пиемонте блестяха от любопитство, като същевременно му бе трудно да сподави смеха си. Той запали още една цигара и се облегна назад, сякаш очакваше някакво невероятно забавление.

— Вие, северняците, сте невероятни. Да не би да е заради исландските митове?

— Не подозирах, че сте запознат с исландските митове.

— Човек не може само да убива мафиоти, от време на време има нужда от малко храна за душата. Тоест собственоръчно сте преборили охраната на дон Томазо и сте взели оръжията им?

— Не, от мен дойде единствено нареждането. Юар ги надви.

Юар, който вече бе свикнал да се отнасят към него като към втора ръка офицер, от когото не се очаква да вземе участие в разговора, заби смутено поглед в остатъка от спанака в чинията си. Полковник Да Пиемонте засия и го огледа внимателно.

— Света Розалия! — възкликна той. — И те ви позволиха да ги обезоръжите, капитан Лундевало? Как успяхте, да не би да ги помолихте учтиво или пък ги заплашите с чистилището? А може би им казахте, че ще съблазните съпругите им?

— Ами… — Юар се размърда неспокойно. Не можеше да се похвали с лекотата, с която Карл успяваше да иронизира всичко. — Помолих за позволение да отида до банята и както очаквах, въоръжените мъже ме последваха. Обядвахме на терасата на последния етаж, на която можеше да се излезе само от едно място. Докато вървяхме към банята, успях да неутрализирам двамата господа и се върнах на балкона, както ми бе наредено. Разбира се, влачех мъжете със себе си. Като стана дума за това, бих искал да попитам…

Юар направи кратка пауза и попита шепнешком Карл за ключа. Той му кимна развеселено.

— Да… Успях да разгадая кода за вратата и за къщата, а освен това направих отпечатък на ключа в парче сапун. Та се чудим… — Юар хвърли още един въпросителен поглед на Карл, който за втори път му кимна. — Чудим се дали бихте могли да ни помогнете да изготвим ключ с помощта на въпросния отпечатък. В случай че ни се наложи да се върнем в къщата…

Полковник Да Пиемонте зяпна. За първи път от началото на познанството им загуби ума и дума.

— Света Розалия… — прошепна той превъзбудено. — По дя… Не мога да изрека това в едно изречение с името на света Розалия! Но какво, по дяволите, сте замислили!?

— Бихте ли могли да направите подобен ключ, без да се разчуе? Можем ли да разчитаме на вас… — продължи Карл, но Да Пиемонте го прекъсна решително с махване на ръка.

— Един момент, коменданте, мисля. Това с ключа не е проблем, все ще измислим нещо. Бих искал да ви попитам друго… Кажете ми колко сериозно всъщност наранихте тези мафиоти, когато ги неутрализирахте?

Юар отново се размърда неспокойно. По една или друга причина въпросът му се стори донякъде неприятен, най-вече защото нямаше никаква представа какво да отговори.

— Ами, сър, аз не съм лекар, но единият определено има фрактура на китката, а и двамата са със сътресение на мозъка. Единият може би има вътрешни кръвоизливи, а другият — фрактура на шията… Но при положение че веднага са потърсили лекарска помощ… фрактурите им не биха се оказали смъртоносни.

— Знаете ли как се казваха тези момчета? — прекъсна го Да Пиемонте почти агресивно.

— Представиха се като Роберто и Джулио, сър.

Полковник Да Пиемонте се изправи рязко, почти на бегом стигна до плъзгащите се врати на кабинета си и след малко се върна с една от папките от бюрото си. Вдигна две полицейски снимки в профил и анфас.

— Това ли са момчетата?

Карл и Юар кимнаха едновременно. Нямаше никакво съмнение.

— Вече и света Розалия не може да ни помогне… — констатира Да Пиемонте уморено, потъна в стола си и хвърли отчаяно папката на масата пред себе си, така че няколко документа се изсипаха върху едно петно от спагети с октопод. Полковникът забеляза това, но не реагира.

— Е, сър? — попита Карл тихо.

— Ако ставаше въпрос за някой наемен убиец — започна Да Пиемонте, след като си пое дълбоко дъх, — вероятно без проблем щяхте да го нарежете на парчета пред очите на дон Томазо или дори да постъпите като същински мафиоти — да му отрежете пениса и да го пъхнете в устата му. При положение, разбира се, че в стаята не присъстват дами, в което не се съмнявам. И…

— Всъщност имаше една дама — прекъсна го Юар. — Шестгодишно момиче на име Джулиета.

Очевидно бяха хвърлили поредната бомба. Полковник Да Пиемонте, изглежда, се опитваше да събере сили да продължи.

— Джулио е най-големият син на дон Томазо — изрече той с доста усилия. — Джулиета е негова внучка и той я пази като… как се казва…?

— Зеницата на окото си? — помогна му Карл.

— Точно така, като зеницата на окото си! Следователно господин Джулио ѝ се пада вуйчо. Веднъж вече убиха семейството на дон Томазо пред очите му и може да сте напълно сигурни, че като същински сицилианец се е заклел това да не се повтаря. А както вече ви казах, Джулио е най-големият му син.

След тези след тази реч Да Пиемонте неочаквано замлъкна, сякаш реши, че им е разяснил всичко. По изражението на лицето му можеше да се съди, че положението е доста сериозно, но двамата шведи не можеха да разберат за какво става дума.

— Картечният пистолет бе на Джулио. Ще е интересно да видим дали е бил използван при някакви престъпления. В такъв случай можем да започнем да ги изнудваме на свой ред — предложи Карл в отчаян опит да мисли като сицилианец.

Полковник Да Пиемонте се усмихна леко, сякаш пред него стоеше малко дете, което току-що беше казало някаква пълна глупост.

— А как бихме могли да докажем, че той е притежание именно на Джулио? — попита Да Пиемонте внимателно, като същински педагог.

Карл и Юар се спогледаха. Почувстваха се като глупаци.

— Но нали го взехме лично от ръцете му, няма никакво съмнение. Ние сме свидетели — опита Юар отчаяно.

Полковник Да Пиемонте искрено се изуми. Погледна ту единия, ту другия си гост, за да провери дали не се майтапят с него.

— Искате да свидетелствате! — възкликна той, когато осъзна, че шведите говорят напълно сериозно. — Да свидетелствате! Имате предвид на същински процес в съдебна зала със съдебни заседатели и всичко останало! Господа, намирате се в Палермо, тук никой не свидетелства. Първо, свидетелите не живеят достатъчно дълго, за да застанат пред съда, а ако някой все пак доживее самия процес, заседателите ще го сметнат за напълно луд само защото си е помислил да се яви в залата. Следователно никой няма да му повярва. Поне не и преди да измине една седмица от освобождаването на заподозрения, когато убийството на свидетеля вече е факт. Чак тогава осъзнават, че нещастникът е казвал истината. Но що се отнася до живи свидетели, господа, никой тук не вярва на думите им.

— Ясно — констатира Карл сухо. — Но едва ли ще е в наш ущърб да свържем оръжието с някакво престъпление?

— Не, вероятно подобен факт би се оказал важен рано или късно.

— Ако трябва да се върнем към разказа за срещата ни с дона — рече Карл в опит да повдигне смачканото си самочувствие, както и на Юар, — имаше малък инцидент с момиченцето.

Полковник Да Пиемонте ужасено ококори очи.

— Не, сър, не се притеснявайте, не става дума за нещо неприятно — побърза да го успокои Карл. — Малко преди да си тръгнем от дома на домакина ни, двамата с него си поговорихме за законите на етиката. Аз посочих момиченцето и заявих, че ако трябва да сме напълно сигурни, че няма да ни застрелят или убият по друг начин, би трябвало да я вземем с нас като гаранция. Но освен това отбелязах, че никой истински джентълмен или мъж не би постъпил по подобен начин. В знак на благодарност дон Томазо ми даде честната си дума, че няма да ни попречи да напуснем дома му. Той спази обещанието си. Въпросът ми обаче е дали така не сме си спечелили някоя червена точка.

— Определено! — потвърди Да Пиемонте замислено. — Без съмнение. Проявили сте се като негов равен, като истински мъж и така нататък. Дон Томазо искрено ще скърби за вас, след като разпореди да ви убият. Вероятно ще се погрижи да се отнесат към вас с уважение в последния ви час и да не ви унизят.

— Нека преминем към практическата страна на нещата — рече Кал студено.

— С удоволствие — съгласи се Да Пиемонте не особено ентусиазирано. — Какво ще правим с вас — искате ли да ви пазим, да ви снабдим с оръжия?

— Не, никаква охрана, преговорите ни с дон Томазо не са приключили. Няма смисъл от оръжия. Ако се стигне до разговор очи в очи, така или иначе ще ни помолят доброволно да ги предадем. След това ще ги използват при различни убийства, а нито вие, нито ние имаме изгода от подобна развръзка.

Констатацията на Карл бе съвсем логична, дори Да Пиемоне го призна, като отчаяно махна с ръка. Но очевидно не бе напълно убеден в правотата на подобно заключение въпреки логиката.

— Имате ли нужда от някаква информация? — попита той уморено и погледна часовника.

— Да — отвърна Карл. — Тези хора, как им казвате, cosca? Имам предвид бандата на дон Томазо. Имат ли достъп до пристанище, откъдето биха могли да осъществяват контрабанда?

— Да. Скиаца, на южното крайбрежие. Намира се на територията на корлеонците, но очевидно двете фамилии са успели да сключат един вид споразумение за мир. Става дума за контрабанда от Сицилия ли?

— Въздържам се от коментар поради причините, които вече ви споменах. Когато му дойде времето, ще споделим с вас всичко, което знаем.

— Какво още искате да разберете?

— Разкажете ни накратко за мафията. Какво трябва да знаем. Доста неща понаучихме тази вечер, но за жалост трябва да признаем, че сме малко или повече тесногръди военни. Бихте ли били така добър да ни образовате малко?

Карл бе напълно искрен в молбата си, нямаше никакъв смисъл да театралничи. Полковник Да Пиемонте веднага омекна, но първо нареди да им поднесат малко грапа.

Карл и Юар отказаха ужасени. Държаха да са напълно трезви по време на нощната си разходка до хотела по улиците на Палермо.

— Дори самият термин мафия е малко или повече двусмислен — започна Да Пиемонте. — Има например доста корумпирани политици, които напълно отричат съществуването на подобна организация. Другата гледна точка е, че мафията, с помощта на огромна конспирация, всъщност управлява цяла Италия, един вид тайно правителство.

И двете твърдения, разбира се, са неверни. Истината е някъде по средата. Въпросът обаче е какво означава това. За съжаление никой жив човек, нито пък мъртвец, ни мафиот, ни прокурор може да даде отговор.

Междувременно мафиотите се превърнали в свободни предприемачи, продължаваше домакинът им. Една или няколко фамилии изградили по-малки или по-големи компании. Човек можело да напише цяла книга по социология. За възникването и мощта на мафията имало дори исторически обяснения. Сицилия винаги е била под окупацията от чужди сили, днес — от Рим, а липсата на силна централна власт естествено водела до един вид самоуправление. Всичко това безспорно е вярно. Колкото и тривиално да звучи. И какво от това?

Всъщност, по думите на полковника, ставаше дума за пари. Най-новата лаборатория за производство на хероин, която принадлежеше на корлеанците, въпреки че се намираше в района на дон Томазо, в Алкамо — близо до Кастеламаре, човек съвсем лесно можеше да я открие на картата, произвеждаше 1.6 тона хероин на година. Носеха се слухове, че благодарение на по-качествени помпи, внесени от България, продукцията се е увеличила до 3 тона. Паричният еквивалент на тези 3 тона хероин беше в основата на всичко. По време на работата си като щабен офицер в Ню Йорк преди няколко години Да Пиемонте успял да установи, че сицилианската мафия, само тя, без американските им роднини, трябваше да „пере“ по пет милиона долара на ден.

Тези пари лежаха в основата на цялата им организация, те им даваха власт, стимул и така нататък. Всички останали твърдения и представи бяха плод на романтизъм. Традиционният образ на мафиотски бос, който дон Томазо по сантиментални причини се опитваше да възроди, всъщност отдавна не съществува. Безработните гамени по улиците на Палермо черпят основните си познания от филмите за Кръстника. Дори когато биваха арестувани за кражби на дамски чанти, се опитваха да говорят като Марлон Брандо и изискваха „уважение“ от отегчените полицаи в стаята за разпити.

Човек обаче не бива да подценява романтичните представи за мафията, те никак не са безопасни. Убийството бе важна част от бизнеса и днешната цена на нечия глава в Палермо възлизала на милион, милион и половина италиански лири. Да, да. Около 1300 долара. В началото, когато попадаха в ареста, смятаха, че ще извършат смъртен грях, ако пропеят; всеки можеше да наеме убиец; някой пикльо, на когото не му пукаше дали ще го хванат. Все пак държавата едва ли щеше да го подложи на мъчения, за да изкопчи показания. Пикльо, който се надява на кариера в мафията, без да знае нищо за нея самата. Освен показаното във филмите на Марлон Брандо, доста популярни в Сицилия, дори и сред същинските мафиоти.

Без съмнение чувствата и традициите все още бяха важни. Именно това бе едната страна на проблема с пребития син на дон Томазо. Но парите, особено когато ставаше дума за милиарди долари, изиграваха решаваща роля. Това бе другата страна на проблема с пребития син на дон Томазо.

Карл и Юар трябвало да изчакат дон Томазо да се свърже пръв с тях. Щяха да ги снабдят с телефон със секретна честота. Те сами трябваше да потърсят карабинерите при нужда, никой нямаше да им виси на главата. И Бог да им е на помощ, заключи Да Пиемонте.

— Имам чувството, че ще експлодирам — изпъшка Юар, когато най-накрая излязоха навън в жежката нощ.

— Докато съм жив, няма да сложа залък в устата си! — зарече се Карл.

3

Вероятно отговорникът по сигурността от тайния екип на „Суидиш Орднанс“ щеше да успее да предотврати твърде ранното оповестяване на случая, ако бе обърнал повече внимание на съпругите на двамата отвлечени. Така щеше да има по-голям шанс да отложи неизбежното.

Обаждаше им се няколко пъти дневно, но не им вдигаше, когато го търсеха. Те се чувстваха като отшелници в Карлскуга и достигнаха до съвсем логичното заключение, че биха научили повече, ако се върнат в Стокхолм.

Освен това бяха заедно по цял ден и можеха да разговарят само на една тема. Не се изискваше кой знае колко дълбок психологизъм, за да се досетят какво се случваше. Накрая стигнаха до извода, че компанията е взела циничното решение да пожертва съпрузите им, че не възнамерява да предприеме каквито и да било действия, за да ги спаси, а те двете са затворени тук, за да не им се пречкат или да не провалят сделките им с настоятелните си искания ръководството да положи повече усилия, за да измъкне мъжете им.

Нямаха никаква представа, че Карл Хамилтън е изпратен в Сицилия, тъй като шефът по сигурността смяташе подобна информация за строго секретна и следователно тя в никакъв случай не трябваше да бъде доверявана на цивилни лица.

Възможно е въпросната информация да успееше да им вдъхне далеч по-голяма сигурност; щом Швеция изпращаше най-известния си и най-добър агент за преговорите със сицилианската мафия, двете дами определено щяха да си извадят очевидните заключения. А ако освен всичко друго разберяха, че решението именно Хамилтън да замине за Италия бе взето от правителството, нямаше да им мине и през ум да вдигнат слушалката и да проведат въпросния съдбоносен разговор.

Но уклончивите реплики от рода на „правим всичко по силите си“, без каквито и да било обяснения какво е това всичко, и „има определен напредък“, неизвестно какъв с всеки изминал ден ги убеждаваха все повече, че всъщност нищо не се прави. Че се бяха наговорили да ги държат в дивата провинция и да ги залъгват с празни обещания.

Затова те решиха да прибягнат до телефона. Тъй като нито една от тях не познаваше лично каквито и да било журналисти, като се изключат онези от жълтата преса, решението на кого да се обадят бе лесно. Спряха се на вестник „Експресен“, който, макар и жълт, имаше най-голям тираж в страната и вероятно не бе обвързан с корпорациите като сутрешните вестници, за които бяха абонирани съпрузите им; от личен опит знаеха как сериозните ежедневници с дясна ориентация успяват да потулят подобни истории, принос за което понякога имаха и собствените им половинки. Следователно най-подходящият кандидат бе „Експресен“.

В началото им бе трудно да убедят грубия и твърде скептичен репортер, който едва не им се изсмя. Дори го чуха да ги нарича „шегаджийки“ пред колегата до него; терминът „шегаджийки“ се използваше в журналистическите среди по адрес на онези нещастни граждани, които най-вече през април и ноември се обаждаха на медиите с повече или по-малко фантасмагорични истории, че са преследвани от зли сили.

Двете дами обаче не се предадоха и след известен натиск от тяхна страна репортерът записа имената и телефонния им номер, за да може да им се обади, като провери информацията.

И след като го стори, петнайсет минути по-късно, отношението му бе коренно различно. И от „Буфорш“, и от Министерство на външните работи му бяха отговорили по един и същи начин.

„Без коментар!“

Следователно думите на лудите лелки, които явно не бяха луди, се оказваха верни. Затова ги помоли да започнат отначало.

Сицилианската мафия бе отвлякла двама от директорите на „Буфорш“. Бяха изпратили показалеца на единия до Външно в Стокхолм заедно с писмо, в което искаха преговори. Единственото, което бяха сторили от шведска страна по този въпрос обаче, бе да потулят историята и да скрият жените и децата. Нито Външно, нито мощната компания бяха предприели каквито и да било действия. Което си бе жив скандал и огромна новина, която на следващия ден щеше да се появи на първите страници под драматично заглавие.

Вярно, че истината за отвличането щеше да излезе наяве рано или късно, никой от замесените не се съмняваше в това. Те обаче далеч не можеха да са сигурни, че подобна прибързана публичност няма да коства живота на отвлечените; но двете отчаяни съпруги не го разбираха, а на журналистите не им дремеше.

Третият ден на Карл в Палермо изобщо не започна добре. Двамата е Юар се бяха разбрали да се наспят, да пропуснат закуската и за обяд да изпият някъде по едно кафе, защото имаха чувството, че ще се пръснат, когато се върнаха в хотела през нощта. Ако изобщо им се приискаше да сложат залък в уста, то това щеше да се случи най-рано идната вечер.

Събуди се рано, все още му се гадеше, а неприятното чувство се засилваше от беглия спомен за някакъв сън, вероятно свързан със спагетите с октопод.

В хладилника имаше минерална вода. Две бутилки, една със зелен и една с розов етикет. Той погълна на няколко глътки съдържанието на тази с розовия и веднага след като я остави на масата, усети страшен пристъп на гузна съвест.

Удаде му се много лесно да се обади, дори до телефона и счупеното радио откри инструкции на няколко различни езика. Все още бе доста рано.

Ева-Брит вдигна на седмия сигнал. Бе си легнала късно, Йохана Луис имала проблем с корема, нищо страшно, но все пак достатъчно неприятно, за да ги държи будни цяла нощ.

Не можеше да разбере как бе възможно да се обажда чак сега, а извиненията му, че е имал много работа, нищо опасно и притеснително, чисто тривиални проблеми, само я провокираха още повече. Не разбирал ли, че е негов дълг да ѝ позвъни? Не му ли бе минало през ума, че тя може да се притесни? Ако ставаше дума единствено за рутинна работа, едва ли би му било чак толкова трудно да намери телефон. Той се оплете в извиненията си като пате в кълчища. Разговорът се превърна в пълен провал.

Веднага след това позвъни на Теси. Тя също не можеше да разбере защо не се бе обадил по-рано и така нататък. Освен това се поинтересува дали бе успял да разговаря с Ева-Брит, преди да замине.

Той ѝ обясни, че са го изненадали с пътуването, но адвокатът в другия край на линията набързо разби защитата му с един кръстосан разпит. Щом толкова е бързал, преди да замине, та не е успял да говори с Ева-Брит, защо бе прекарал толкова много време с нея, Теси?

Опита се да ѝ обясни, че това е съвсем различно, но без успех. Обеща ѝ, че ще се промени, че ще ѝ се обажда по-често и най-накрая ще говори с Ева-Брит, и то веднага щом се прибере. Ще ѝ признае всичко, ще ѝ обясни и ще я помоли за прошка.

Бе малко след осем, когато затвори. Нямаше начин да успее да заспи отново. Даже и да си легнеше, вероятно щеше единствено да зяпа орнаментите по тавана, да брои квадратите, да изчислява площта им, да се опитва да прецени в какъв ред ги бяха поставили и така нататък. Такова занимание едва ли би било добър старт на деня.

Вместо това посвети час и половина на гимнастическата си програма, в началото започна внимателно, като загря, бе на 37 години, направо старец, както се шегуваше Юар. Кризата на средната възраст чукаше на вратата. Следователно тялото му бе доста вдървено сутрин и имаше по-голям риск от разтягане или претоварване на някой мускул.

Когато спря да се поти, си взе душ и опустоши целия запас от портокалов сок, или поне така му се струваше, ако съдеше по етикета на жълтата напитка. След това почука на вратата на Юар. Надяваше се да успее да го събуди и да направи някакъв злостен коментар по отношение на ленивостта на младите.

Юар току-що бе излязъл от душа. Обясни, че е спал лошо, че е станал рано и преди малко е приключил с двучасовата си сутрешна гимнастика.

Откриха перфектното място за закуска в една от близките улички — Виа Принчипе ди Белмонте. Заведението се казваше „Колико“ и те поспориха известно време какво ли означава тази дума на шведски. Получиха пресен сок от портокал, който дори успяха да поръчат на английски. Вътре бе прохладно, климатикът бе напълно безшумен, а помещението като цяло беше красиво декорирано; всичко бе от бял и черен мрамор с фуги от месинг. Заведението заемаше целия приземен етаж на жилищна сграда, следователно имаше два входа и два изхода. Дългият бар-плот се простираше от единия до другия край. Решиха да си поръчат капучино и за свое най-голямо удивление ги разбраха от първия път. Единственият проблем бе, че трябваше да платят на касата, като в САЩ, и момичето зад нея не само че не можеше да ги разбере, но им поиска несметно количество пари.

Юар пресметна, че сокът струва 30 крони чашата. Карл сви рамене, все пак не вадеха парите от джоба си. Всичко бе за сметка на „Буфорш“ и данъкоплатците. Във всеки случай Юар вече можеше спокойно да се оправя с валутата; оказа се съвсем лесно. Трябваше само да махнеш две нули и да разделиш на две. Карл кимна подигравателно, но в следващия миг разбра, че всъщност всичко е много просто.

— Какво ще кажеш да отидем до Скиаца и да поогледаме малко — предложи Карл, когато отново излязоха на улицата. Жегата вече не им се струваше толкова ужасна. Напомняше на времето в Сан Диего, което си бе направо като зима в сравнение с Риджкрест и някои други места в Долината на смъртта, където бяха прекарали цели пет години от живота си.

Решиха да не се занимават с разваления климатик, да продължат да карат същата кола още един ден — най-вече за да объркат бомбаджиите, върнаха се в гаража, който се намираше съвсем близо до хотела, и помолиха персонала да докара колата им, докато те самите останаха да чакат на улицата. Никой не можеше да бърника по колата им, без момчето от гаража да го види. А ако то бе забелязало нещо, никога нямаше да се съгласи да докара автомобила.

Те все пак го огледаха за всеки случай, след като служителят го спря пред тях в тясната пресечка. Гаражът се намираше в едно подземие с много голям наклон. Докато проверяваха стартера, ауспуха и всичко останало, зад тях се образува опашка, която нетърпеливо натисна клаксоните. Очевидно местните хора отказваха да проявят каквото и да било разбиране по отношение на мерките им за сигурност.

Когато Юар разтвори картата, за да избере най-подходящия път, откри, че наистина трябва да минат през Корлеоне, за да стигнат до Скиаца на южното крайбрежие. Бързо даде на Карл цял куп инструкции, които изглеждаха напълно логични според картата, ако обаче тя имаше нещо общо с действителността. Не бе така. Първо им се наложи да минат два пъти по магистралата за Месина, без да открият каквато и да е отбивка, която да ги отведе до изброените от Юар места. Накрая свърнаха отчаяни по един път, като се надяваха, че поне се движат в правилната посока. След което отново ги очакваше същият цирк — наложи им се да преминат през безброй малки градчета, буквално преплетени едно в друго, с пътни табели, които насочваха към неотбелязани на картата места или далечни градове.

Когато най-накрая успяха да излязат на главен път, който според картата, пътната маркировка и собствената им интуиция водеше към целта, от началото на пътуването им беше изминал час и половина и температурата на въздуха доста се беше покачила. Задръстването окончателно разсея надеждите им да се разхладят благодарение на високата скорост.

Пейзажът ставаше все по-релефен и изпепелен от жегата. Селцата се разредиха и двамата започнаха да се чудят къде другаде могат да видят подобна гледка. Карл заложи на Сирия, а Юар — на Аризона, на границата с Калифорния.

Спряха за малко в Корлеоне, за да се разходят. Градът нямаше нищо общо с романтичните разкази за него. Тесните му улици бяха препълнени с коли, както можеше да се очаква. Някъде в центъра, разбира се, имаше малък площад, насред който се извисяваше статуя на монах с разтворени ръце. Имаше и малък парк с фурми, запуснати алеи, фонтан и паметник на някакъв генерал и освободител от деветнайсети век, целият обсипан с гълъбови изпражнения.

Поразходиха се малко в сянката на палмите, след което отново се върнаха на площада. Там ги посрещнаха мъже с тъмни костюми, вратовръзки, жилетки и шапки, които втренчиха в тях сърдито-враждебни погледи. Наблизо обаче имаше и други туристи. Видяха няколко американки с къси панталони и шалове около врата. Трудно им бе да повярват, че се намират в Корлеоне и че местната мафия бе успяла да спечели войната с противниците от Палермо, които на свой ред бяха загубили около 400 мъже, без да успеят да отнемат живота на нито един враг. Също толкова невероятна им изглеждаше мисълта, че това е световната столица на хероина. В края на площада имаше цял ред сергии с евтини боклуци, които единствено бедняците купуваха за себе си и децата си, като например цяла колекция пластмасови картечници, закрепени на картон с изображението на Силвестър Сталоун.

Църквата обаче приличаше на същинска крепост, със затворени стоманени капаци, огромна желязна порта и един-единствен прозорец, обърнат към площада. Човек трудно можеше да повярва, че това е църква. Те спряха пред внушителната сграда и опитаха да си представят как протича неделната служба, посетена от местни донове с бомбета и тъмни костюми, довели, разбира се, целите си семейства. Момиченца с плитки, държани строго от бащите си тийнейджърки и кой ли още не.

Решиха да се сменят. Юар седна зад волана, а на Карл се падна тежката задача да се ориентира с помощта на картата, която нямаше нищо общо с действителността. Затова решиха да се доверят на компаса и слънцето. Ако тръгнеха право напред в южна посока, трябваше да стигнат до крайбрежието, а някъде там се намираше Скиаца. Все пак поне на думи трябваше да са експерти по ориентиране. Теоретично погледнато, можеха да ги спуснат някъде в Сицилия с парашут през нощта и да ги оставят да открият желаната цел без каквито и да било карти.

В това време пътят стана по-лек, сякаш за да опровергае опасенията им. А и през планинския масив преминаваше само едно шосе, така че нямаше никаква възможност да свърнат някъде.

Изведнъж зад тях изникна мотоциклет, който ги следва доста дълго. Вярно, пътят бе изпъстрен със завои и изпреварването не бе никак лесно, но все пак ставаше дума за мотор. Отдавна вече трябваше да ги е задминал. Те наблюдаваха врага известно време в огледалото за обратно виждане, като от време на време жестикулираха, сякаш водят задълбочен разговор. Най-притеснителното бе, че на мотора имаше двама души.

— Ако се опитат да ни задминат, натисни рязко спирачки. След това веднага ускори и ги прегази — нареди Карл.

Юар кимна, смени скоростта и намали леко, когато пред тях се появи достатъчно дълга права, на която изпреварването бе разрешено.

Мотоциклетът бавно ускори, изравни се с тях, а Карл извърна глава, за да се опита да прецени обстановката. Преди обаче да види каквото и да било, Юар рязко натисна спирачки и разстоянието между тях и мотоциклета бързо се увеличи. Когато Юар натисна газта и полетя напред с намерението да ги изблъска от пътя, двамата с Карл почти едновременно забелязаха, че зад водача седи жена. Юар отново натисна спирачките и гумите изсвистяха. Двамата младежи се обърнаха ужасени назад, след което се отдалечиха още повече и изчезнаха зад завоя. Карл и Юар се спогледаха многозначително.

Карл заби поглед в картата. Скоро щяха да преминат през селце на име Самбука ди Сицилия. Карл се зачуди дали то има нещо общо с прословутия ликьор, в който поне в Европа понякога сипваха по няколко кафени зрънца.

Чисто подсъзнателно бяха спрели да гледат на Сицилия като на част от Европа.

Стигнаха до кръстопът, където трябваше да изберат дали да завият на изток, или на запад, за да заобиколят планинския масив. И двата маршрута водеха към брега и пристанището Скиаца, а освен това изглеждаха еднакво дълги, но Самбука ди Сицилия се намираше от западната страна, решиха да минат оттам. Освен това така щяха да преминат през селце с красивото име Джулиана. Взеха да се шегуват как при едно бъдещо разследване колегите им или дори полицията щяха месеци наред да се опитват да разберат защо са избрали пътя, водещ към засадата. Дали някой не се бе свързал с тях и не ги бе подлъгал да минат оттам. Ако бе така, то кога бе проведен въпросният разговор. Дали по време на кратката им почивка в Корлеоне? Бяха ли замесени самите корлеонци и така нататък. В резултат на подобни разсъждения накрая щяха да представят сложна и отчасти подплатена с доказателства теория, която на свой ред щеше да определи хода на бъдещото разследване и така да те обрече на провал още от самото начало. Защото на никого нямаше да му хрумне, че са избрали пътя на запад само заради едно селце, чието име съвпада с наименованието на известен ликьор. Замислиха се, че и те самите често градяха теории на основата на догадки. За жалост решенията, които хората взимаха в живота си, често бяха далеч по-нерационални, отколкото врагът можеше да предположи.

На пътя почти нямаше коли, вероятно заради убийствената жега. Скоро навлязоха в тунел от високи пинии и силният аромат на смола ги разхлади. Юар отби. Поседяха мълчаливо известно време и наблюдаваха селцето, кацнало като корона на върха на един хълм. Най-външната стена от къщи се извисяваше като естествено продължение на самата планина. Хората, които живееха там, вероятно се наслаждаваха на чудесна гледка, като обаче непрекъснато се притесняваха за децата си. Все пак под прозорците им зееше стометрова пропаст.

Те поразсъждаваха колко защитени са къщите, в коя епоха ги бяха строили и от кого се опитват да се предпазят. Архитектурата на Джулиана напомняше за сицилианската крепост на дон Томазо край морето, макар използваната в градчето строителна техника да бе доста по-стара и евтина. Крепостта на дона обаче в никакъв случай не бе непревземаема и те бяха наясно с този факт, дори нямаше нужда да го обсъждат.

Към градчето водеше тесен криволичещ път, но те потиснаха изкушението да го посетят. Неприятните преживявания от Корлеоне им бяха достатъчни за момента.

Самбука ди Сицилия се оказа едно съвсем обикновено селце и не пробуди в съзнанието им никакви асоциации за ликьор, исторически събития, война или смърт.

Когато започнаха да се спускат към крайбрежието, планините отстъпиха и те се понесоха по нажежения асфалт напред към Скиаца през лозови масиви и обгорели поля. Въздухът пред тях така трептеше, че колите, които срещаха, в първия миг им приличаха на мираж. Вятърът бучеше толкова силно през спуснатите стъкла, че всякакъв разговор бе невъзможен. Но поне в купето бе прохладно.

Скиаца бе значително по-голям град, отколкото очакваха, сигурно имаше поне неколкостотин хиляди жители.

Тръгнаха към центъра, който се намираше на едно възвишение насред града, оставиха колата и бързо откриха големия, покрит с камъни площад, заобиколен от венец прашасали палми и нарядко разположени каменни пейки. По тях бяха насядали възрастни мъже с шапки и вратовръзки. Старците разговаряха спокойно, сякаш не усещаха жегата. В другия край на площада имаше стръмен път, който водеше към пристанището. Дори самата Скиаца бе построена като крепост. Стените от къщи се редуваха със защитни зидове, които на практика го правеха непревземаем с бойната техника от минали епохи.

В единия край на площада имаше малка тераса, на която бе разположен ресторант „Мирамар“. Изборът на името бе много сполучлив, от терасата наистина се разкриваше невероятна гледка към безкрайното море. Те влязоха и настаниха се на маса до прозореца, откъдето можеха да наблюдават пристанището. Два дълги кея се впиваха дълбоко навътре в морето, първият описваше дъга, очевидно служеше и като вълнолом. Вторият също бе леко извит, за да могат заедно да обгърнат редиците от рибарски лодки, закотвени в изкуствения залив.

Огледаха внимателно рибарските лодки. Бяха добре оборудвани и доста големи. В момента до кея имаше около стотина, следователно не бе трудно да се предположи, че реалният им брой е два пъти по-голям. Изглежда, без проблем можеха да останат седмици наред в открито море и дори бурите не биха могли да ги уплашат. Пристанището трудно можеше да бъде охранявано, най-вече заради почти пълната липса на суша. То се състоеше от съвсем къса брегова ивица, оградена от скални стени и защитни валове. Нямаше как някой чужденец да стъпи на кея и да остане незабелязан.

Поръчаха салата от домати и минерална вода и трябваше доста дълго да обясняват, че този лек обяд наистина ще им е достатъчен. Собственикът на ресторанта, мъж с дълга коса и изкусно оформени мустаци, благодарение на които приличаше на Салвадор Дали, доста поспори с тях, преди да го убедят, че не смятат да поръчат нищо друго освен по една скучна салата.

Изпиха водата и поровиха известно време в салатите. Доматите бяха вкусни и огромни.

За съжаление заключенията, до които стигнаха, бяха доста прости.

Никакви чужденци нямаше да могат да шпионират пристанището, ако, разбира се, предположеха, че дон Томазо възнамерява да превози стоката до Либия именно оттук. Но дори и да бяха почти сигурни в този факт, това изобщо не им помагаше. Нямаше как да разберат кои лодки ще да използва, нито пък можеха да се качат на борда им, за да ги повредят, да поставят предавател или каквото и да било друго. Стигнеха ли шведските оръжия до Сицилия, набързо щяха да ги откарат до Скиаца, а след това нищо не можеше да спре транспортирането им до крайната цел. Заключението изобщо не им се понрави, но нищо не можеха да направят по този въпрос.

Ако дон Томазо успееше да стигне до Скиаца, победата му бе в кърпа вързана. Следователно трябваше Да се опитат да го спрат много по-рано. Решиха да посветят остатъка от деня на разглеждане на забележителности, а след това да се върнат в района на Кастеламаре и владенията на дон Томазо, за да видят дали не могат Да открият място, където да не се загубят и до което да води повече от едно шосе. За предпочитане бе да не е с планински релеф и от него да има добра видимост. Трябваше да започнат да се подготвят за очертаващия се следващ етап на мисията. Независимо какви бяха шансовете им, трябваше да се подготвят така, сякаш ще спечелят.

Оке Малм се славеше с една странност, която го отличаваше от всички останали чуждестранни кореспонденти в Рим. Той всеки ден караше скутер до пресклуба на Виа дела Мерседес.

Една от причините за това вероятно се коренеше във факта, че живееше в Рим вече повече от двайсет години и всеки нормален мъж, журналист или не, доста бързо щеше да се отегчи от непрестанната борба за паркоместа. А да успееш да оставиш колата си в някоя от тесните улички около Испанските стълби по време на летния туристически сезон, бе направо немислимо.

Малцината му приятели в Швеция, с които все още поддържаше връзка, смятаха, че дългият престой в южната страна при диваците го бе поиталианчил. Енергичният и донякъде нагъл репортер от жълтата преса се бе превърнал в леко посивял джентълмен. Въпреки жегата той караше скутера си с костюм и вратовръзка. Това не отразяваше вкуса му, работата му налагаше подобен избор на дрехи. Шведските журналисти обикновено носеха дънки, но ако човек искаше да успее в Италия, трябваше да слага вратовръзка и да говори италиански. След двайсет години брак Оке Малм владееше този език до съвършенство.

Той заизкачва спокойно витата стълба в пресклуба. Бе средата на лятото, в Швеция хората масово излизаха в отпуск, всички репортажи за възможностите за почивка в Рим и Италия като цяло бяха отдавна предадени на различните вестници. Оке Малм работеше за вкъщи, ако Швеция, разбира се, все още можеше да се нарече вкъщи.

Във всеки случай именно шведската преса му даваше хляб, макар през лятото почти да нямаше работа. Той пишеше за вечерния вестник „Афтонбладет“, както и за друга, по-малки ежедневници и дори технически списания като „Текникенс верлд“. През последните години интересът на Оке Малм към света на техниката бе прераснал в страст, човек спокойно можеше да го нарече компютърен маниак.

През един обикновен юнски ден компютърът му не би трябвало да съдържа нито едно съобщение от Швеция. Но този ден очевидно далеч не бе обикновен. Почти всички вестници, за които работеше, бяха пратили мейли, с изключение на „Текникенс верлд“, констатира той със съжаление.

Това определено предвещаваше скандал. Или някой от шведските футболисти бе споменал името на Марадона в интервю, или пък бе намекнал, че иска да се прибере у дома или да започне да играе в Италия, или лък, че никога повече няма да играе за националния отбор. Ако в Швеция внезапно проявяха огромен интерес към Италия, нямаше как да става въпрос за сериозни новини.

Реши първо да се обади в „Афтонбладет“ и вдигна слушалката без какъвто и да било ентусиазъм.

— Здравейте — рече сухо. — Обажда се Оке Малм от Рим. Какво се е случило? Да не би няколко шведски тийнейджъри да са пострадали и така нататък?

— Толкова се радвам, че се обаждаш! — изстреля шефът на първата смяна. — От цял час ти звъним като луди!

Това не предвещаваше нищо добро. Обикновено сам се свързваше с вестниците у дома, за да им продаде — с хиляда зора! — някоя хубава новина. Те го търсеха, когато имаше проблем.

— Съжалявам, не носех пейджъра си, но денят едва сега започва. Какво се е случило? — попита Оке Малм в очакване на най-страшното. Но бързо живна.

„Другият вестник“, големият конкурент, чието име не биваше да се споменава, публикувал репортаж за двама шведски директори от „Буфорш“, които преди повече от седмица изчезват в Италия и очевидно са отвлечени от сицилианската мафия. Тъй като и от „Буфорш“, и от Министерството на външните работи отказали коментар, очевидно историята бе вярна. Отчаяните съпруги решили да проговорят и сипели обвинения по адрес на „Буфорш“ и на шведските власти, че не правят нищо. Така стояха нещата.

Оке Малм усети смесица от ентусиазъм и скептицизъм. Това определено бе добра история, която му даваше възможност да покаже на какво е способен, конкурирайки се с англоговорящите кореспонденти с дънки, които биваха изпращани в Италия при подобни случаи. Оке Малм обикновено излизаше като победител от подобни двубои, което бе добре както за самочувствието, така и за портфейла му.

Само че не му се вярваше двамата директори да са отвлечени от сицилианската мафия, тя не се занимаваше с подобни неща. Къде би могло да се случи това? В Милано?

Не, вероятно отвличането бе дело на някоя банда, нямаше никакви основания престъплението да се свързва веднага със Сицилия. Отвличанията бяха често срещано явление в Италия. А и мафията бе навсякъде. В планинските райони на Калабрия имаше голям брой пещери, които често биваха обитавани от жертвите на отвличания — около стотина на година. Същото важеше и за Сардиния. Историята за Сицилия бе поредната измишльотина на „Експересен“, простете, на вестника, чието име не биваше да бъде споменавано, в опит да накара шведските читатели да се почувстват герои на филм.

Той, разбира се, щеше веднага да се залови за работа.

Оке Малм затвори телефона и потри ръце. Миналата година предложи на „Афтонбладет“ цяла серия статии за бизнеса с отвличания в Италия, но оттам му отвърнаха, че на никого не му пука дали жабарите се похищават един друг, най-малко пък на обикновените шведи, читатели на вестника.

Сега обаче нещата бяха коренно различни. Трябваше единствено да прегледа готовия си материал и да промени част от статистическите данни и годините, приятно техническо занимание, с което му се искаше да се захване на мига.

За съжаление обаче новинарската работа имаше предимство. Щеше да е добре да свърши нещо, преди всички в Рим да излязат в обедна почивка. Тогава можеше да се върне към старата си серия от статии, да подготви няколко различни варианта и да ги изпрати до всички вестници вкъщи.

Но първо бе ред на двамата директори Хансон и Карлемар и на въпроса за „сицилианската мафия“.

Първо се обади в шведското посолство, откъдето потвърдиха, че двама шведски граждани са изчезнали при подозрителни обстоятелства, които навеждат на мисълта за възможно престъпление, че случаят е прехвърлен на съответните власти в Италия, че посолството следи случая и така нататък.

На въпроса дали има доказателства, подкрепящи спекулациите на „Експресен“ (името на въпросния вестник не биваше да се споменава единствено по време на разговорите със свръхчувствителните му колети от „Афтонбладет“), според които това е дело на сицилианската мафия, Оке получи доста завоалиран отговор, който все пак можеше да се изтълкува като „да“. Друго не успя да изкопчи от посолството.

След това позвъни на един свой добър познат, който освен всичко друго бе секретар на Държавната комисия за борба с мафията. Да, всичко бе вярно. Без съмнение ставаше дума за отвличане. Да, имаха основания да смятат, че следите водят към Палермо.

Това определено бе добра новина. Ако ставаше дума за някое обикновено отвличане, извършено от калабрийската Ндрангета, историята нямаше да е толкова интересна в Швеция. Но сега ставаше дума за Сицилия. Чудесно!

Следващият телефонен номер бе на един от хората, които работеха в информационния отдел на местния парламент в Палермо. Той се казваше Салваторе Парлагреко и бе така добър да му даде името и телефона на шефа на полицията в Палермо, който би следвало да отговоря за подобни разследвания на територията на Сицилия — някой си полковник Да Пиемонте от щаба на карабинерите „Касерна Бонсиньоре“.

Той бе още по-уклончив в изказванията си.

Когато Оке Малм се представи и разкри повода за обаждането си, мъжът в другия край на линията очевидно доста се изненада и мигом застана нащрек. Въпреки това полковникът бързо успя да се съвземе от първоначалния шок и веднага започна да сипе комплименти по повод отличния италиански на синьор Малм. „Защото шведите, с които поне аз съм се срещал, не могат да се похвалят с подобни прекрасни познания в тази област.“

Оке Малм захапа веднага подадената му стръв:

— Поддържа ли полковникът контакти с шведски граждани или власти във връзка с конкретния случай?

Полковникът отговори изключително предпазливо. Нито можеше да потвърди, нито да отрече подобни твърдения, политиката на полицията при тези случаи била такава и тъй нататък, и тъй нататък.

Очевидно разследването бе секретно. Дали работеха по въпроса? Но разбира се! Полковник Да Пиемонте го увери в това.

Оке Малм посвети още час на телефонни разговори, като позвъни в Министерство на вътрешните работи, а след това в министерствата на правосъдието и на външните работи, после обратно по цялата верига. Благодарение най-вече на разговора с един генерал от Министерството на отбраната, когото познаваше лично, успя да си извади заключението, че по случая се работи усилено, че разполагат с определени следи, които водят до Палермо, и което бе най-интересно, очевидно италианските власти си сътрудничат с шведските си колеги.

За момента не можа да изкопчи повече.

При втората серия от обаждания се опита да подхване разговора от друг ъгъл — какъв е поводът за посещението на шведите в Италия. Оказа се, че става дума за някаква голяма оръжейна сделка от преди няколко години. Това едва ли бе конкретният повод за отвличането. Въпреки че очевидно похищението бе дело на сицилианците, те, както изглежда, целяха единствено да получат откуп между 10 и 50 милиона шведски крони. Ситуацията бе доста деликатна, тъй като подобни сделки бяха в нарушение на италианските закони. Това на свой ред означаваше, че колкото и да разпитва, няма да получи истински отговор. Щяха да отрекат всякаква информация за водене на преговори, за намеренията на шведската страна да плати и прочее. Той обаче бе сигурен, че именно това се случваше в този момент.

Имаше доста за писане. А с малко късмет можеше да се окаже пръв на финалната права, както преди десет години, и да вземе интервю от освободените жертви. Само да не му отиде цялата отпуска…

Единственото сигурно нещо сега бе, че няма смисъл да се втурва към Палермо, особено в тази жега — там, на юг, бе още по-топло. Първо можеше да подготви статиите с предисторията, които да изпрати на все по-дългата опашка от шведски вестници. Оке Малм бе единственият щатен кореспондент на Швеция в Рим.

Чакаше го много работа, но и портфейлът му щеше да се понапълни. Той остана в пресбюрото до късно вечерта.

Карл и Юар имаха дълъг и на всичкото отгоре жежък ден. Когато се върнаха в хотела, откриха, че не ги чакат никакви съобщения, а когато си взеха душ и се преоблякоха, осъзнаха едновременно, за свое най-голямо удивление, че са гладни. Чувството, че „никога повече няма да сложат залък в уста“, се бе изпарило.

Решиха да се отбият в първото заведение, което се оказа разположено в тясна пресечка малко по-надолу и носеше странното название „Кръчмата на изобилието“.

То се намираше само на около сто метра от хотела, но във влажния жежък въздух плувнаха в пот още на половината път, а когато влязоха в почти празния ресторант, студеният повей на климатика буквално ги блъсна в лицето. Бе им направило впечатление, че повечето ресторанти в Палермо са с тъмни стъкла, така че никой не може да види колко души има вътре, нито кои точно са клиентите. В началото си мислеха, че това е трик, за да привлекат посетители. Постепенно обаче разбраха, че това са един вид мерки за сигурност. Така никой не можеше да бъде застрелян от улицата, убийците трябваше да влязат вътре, да се покажат и така да дадат шанс на жертвите си да се защитят, както изискваха законите на мъжеството и справедливостта. Тъмните стъкла бяха част от обслужването в ресторантите, така собствениците им гарантираха на гостите си, че не може лесно да ги убият.

— Вероятно сме подранили, все пак полковникът ще вечеря едва след три часа — усмихна се Юар.

— Все тая — рече Карл, — сега поне ще се нахраним по човешко време, без да се тъпчем до пръсване.

Когато влязоха вътре, веднага видяха хладилна витрина с огромно количество красиво подредена риба от Средиземно море. Това определено улесни комуникацията им, защото можеха просто да спрат там и да посочат какво искат. По една голяма риба на скара и малко вино. Не, благодаря, никакви спагети, нито пък Шведска маса! Само риба!

Удивеният сервитьор ги насочи към една маса доста навътре в помещението, сякаш чисто подсъзнателно усети желанието им да бъдат настанени на безопасно място.

Не осъзнаваха колко са жадни, преди да отпият от поднесеното им вино, и за своя най-голяма изненада откриха, че са изпили чашите си на екс, както шведите обикновено пият шнапс при тържествени поводи.

— Тази вечер можем да се поотпуснем, но от утре никакъв алкохол — оправда и двамата Карл. — Днес врагът още мисли. Чак утре ще се обадят.

— А какво ще ни кажат?

— Че не са променили позицията си и че ни предоставят последна възможност да размислим.

— И какво смяташ да им отговорим?

— Че няма да размислим и че те могат или да се задоволят с една доста прилична сума пари, или да останат с празни ръце. След това ще видим.

— Каква ще е следващата ни стъпка?

— Ще разтръбим за случилото се.

— Как?

— Ами, у дома, „Дагенс Еко“ например, трябва само да им се обадим. Познавам един човек там. След това всичко започва отначало.

Юар кимна. Звучеше добре. И напълно логично, всички предложения на Карл по отношение на полевата работа бяха логични.

Разговорът им замря, дали защото бяха уморени, или просто нямаше какво повече да обсъждат. Известно време си поговориха за видяното по време на днешното пътуване, без обаче да вложат особен ентусиазъм. Не можеха да разчитат на колата, тъй като вероятно врагът ги дебнеше навсякъде, познаваше всички пътища, преки и непреки, докато те самите не можеха да се ориентират дори с помощта на карта и въпреки специалното си обучение.

На около петнайсетина километра южно от Кастеламаре имаше голям лозов масив. Трябваше да разучат района добре и да предложат мястото на размяната да е именно там. Но този етап бе толкова далечен, че нямаше защо да го обсъждат отсега.

Бяха изпили почти цялата бутилка, преди вкусната риба да им бъде поднесена от двама изключително удивени сервитьори, които за пореден път ги попитаха дали не желаят още нещо. Карл само вдигна празната бутилка в отговор, а сервитьорите свиха рамене и се отдръпнаха.

За известно време на масата настъпи пълна тишина. Бе вкусно и леко. Без спагети, без задължителните слузести октоподи.

Карл приключи пръв с вечерята и известно време поседя замислен, като оглеждаше заведението. Подът бе от кафяви каменни осмоъгълни плочи; това не бе добре, улесняваше евентуални рикошети. Стените обаче бяха от боядисани в бяло гипсови или дървени плоскости, които имитираха камък. Определено се почувства по-спокоен. Красяха ги различни картини, най-вече литографии. На три метра от тях имаше малка маса за двама. На нея имаше запалена свещ и чаша с алено листче хартия, което очевидно означаваше, че е резервирана. На стената над нея висеше портрет на мъж с брада и дълга коса. Карл внезапно се изправи, тръгна към картината и внимателно се вгледа в нея. Да, не се бе припознал. Портретът изобразяваше Че Гевара. На картината имаше посвещение, което не успя да разчете. Художникът се казваше Ула Сунден, вероятно бе швед.

— Какво има? — полюбопитства Юар, когато Карл се върна на масата.

— Някой швед е нарисувал онзи портрет на Че Гевара там. Знаеш ли кой е Че Гевара? — попита Карл.

— Не съвсем, но знам как е умрял. Да не би да си си падал по него като млад? — запита го Юар закачливо.

— Може и така да се каже. Напълно безнадеждна любов, но поне намеренията ми бяха честни. Ако американските ни колеги не бяха публикували снимките на трупа му, вече всички да са ги забравили, а картината нямаше да я има. Американските ни приятели винаги успяват да превърнат враговете си в мъченици, независимо дали са престъпници, или не. Тогава Че Гевара, сега Саддам Хюсеин.

— Кой е следващият, Кадафи?

— Мислиш ли?

— Защо не? „Нимиц“, „Саратога“ и „Констелейнгън“ — или както там се казват самолетоносачите им, ще трябва да се отправят на друга мисия, след като приключат в Персийския залив. Винаги ще се намери някой, който да застраши световния ред, а Кадафи е отлична кандидатура.

— Да, така е.

Разговорът секна, двамата се замислиха и си размениха погледи. В главите им се въртеше една и съща мисъл. Обсегът на ракетата RBS-15 бе седемдесет километра. Именно на такова разстояние от либийския бряг щеше да спре самолетоносачът, за да подмами няколко самолета.

Сервитьорите отнесоха остатъците от рибата и за пореден път се наложи да ги уверяват, че не желаят нищо повече.

— Как според теб биха реагирали обикновените американци на телевизионен репортаж, който показва „Мидуей“ да потъва с всичките 5000 членове на екипажа и 120 самолета в Средиземно море? — попита Юар.

Отличен въпрос. Дааа, това определено щеше да се превърне в проблем. Първо цялата страна щеше да изпадне в невиждан шок. След това всички щяха да заговорят за отмъщение, за атомни бомби и за инвазия, която да срине Либия със земята. ООН щеше отчаяно да се опита да предотврати нова война в Близкия изток. Ако това се случеше преди изборите, президентът със сигурност щеше да загуби, освен ако не организираше отмъстителна мисия. Но как може да отмъстиш за цял самолетоносач? Например — като бомбардираш всички държавни институции в Триполи, като се опиташ да заловиш Кадафи, да опожариш нефтените кладенци, да бойкотираш търговията с петрол с тази страна, като притиснеш европейските си съюзници да сторят същото, което хич не е лесна задача. Европейците в никакъв случай нямаше да споделят мнението на американците, че е престъпление срещу човечеството да се защитиш от нападащите те самолетоносачи. На Швеция определено щеше да ѝ се наложи да дава обяснения как оръжията ѝ са попаднали в Либия, доста неприятна ситуация. „Буфорш“ щеше да направи невероятна реклама на продуктите си, много по-добра от рекламата, на която се радваха французите по време на войната между Великобритания и Аржентина за Фолкландските острови. Не че това имаше каквото и да било значение, след подобен скандал нямаше да могат да продадат вече нищо.

Както и да решаха да постъпят американците, накрая Либия щеше да бъде срината със земята, а Кадафи щеше да се превърне в мъченик, също като Че Гевара. За Либия щеше да е доста по-добре да не успее да се защити от нападението на САЩ, вместо да получи възможност да изстреля няколко ракети RBS-15 към самолетоносачите. Нямаше съмнение по този въпрос. Следователно дори само по тази причина трябваше да направят всичко възможно да попречат на дон Томазо да осъществи сделката си. Мисията им бе благородна. Нямаше да има проблем да го докажат.

В ресторанта започнаха да прииждат хора и тъй като масите около тях постепенно се запълниха, те прекратиха всякакви разговори, които съдържаха лесноразбираеми фрази или названия на оръжия.

Вместо това за първи път от началото на мисията заговориха на лични теми. Карл пръв попита Юар за личния му живот.

В началото Юар леко се смути. Той самият възнамеряваше да повдигне въпроса. Бе длъжен да го обсъди с прекия си шеф, тоест с Карл.

Нещата стояха по следния начин. Юар възнамеряваше да заживее с интимния си партньор, който, разбира се, бе мъж. Казваше се Карлос, бе испанец, директор на голяма рекламна агенция.

Той бе любовта на живота на Юар. Формалният въпрос бе дали работата му представляваше проблем?

Карл се изчерви и взе да се върти неспокойно на стола си. Не можа да скрие обзелото го притеснение.

— Казал ли си на този Карлос какво работиш? — попита Карл, забил поглед в масата, и веднага се засрами, че използва думата „този“. Направо му идеше да си прехапе езика от срам.

Юар бе казал, че работи като компютърен програмист в международната компания, която бе така добра да приюти компютърната централа на шведската разузнавателна служба на последния етаж на офиса си в квартал „Йердет“ в Стокхолм.

Карл се замисли. След малко каза, че ако любовта им е толкова силна и вече обсъждат да заживеят заедно, Юар би трябвало да разкаже на половинката си с какво се занимава в действителност. Е, без да влиза в подробности, разбира се, но все пак можеше да му разкрие, че е офицер от разузнаването. Иначе щеше да му се наложи непрекъснато да се крие, да дава странни обяснения, да се измъква тайно и да липсва от вкъщи в странни часове на денонощието, което само щеше да отрови любовта им. Все пак хомосексуалните не са по-малко ревниви или подозрителни от всички останали.

Чисто формално фактът, че Карлос е чуждестранен гражданин, би могъл да създаде известни проблеми. Офицерите от разузнаването не можеха току-така да се събират с чужденци.

Тогава Карл изведнъж си призна, че има връзка с американка, че обмисля да се разведе, че всъщност е трябвало да говори с Ева-Брит, преди да замине на тази скучна мисия, но че не е посмял, че не е улучил точния момент и всички останали извинения, които човек намира, за да прикрие страха си.

Във всеки случай бе обсъдил факта с чуждестранното гражданство със Сам и Сам му бе казал, че няма никакъв проблем, все пак въпросната чужденка, която между другото се казваше Теси, е американка, и следователно можеше да си извадят заключението, че същото важи и за испанеца на Юар. От друга страна, изобщо не бе длъжен да се съобразява със Сам. Според инструкциите служителят трябваше да се обърне към прекия си началник, следователно Карл трябваше да признае на Сам, а Юар — на Карл, и ако Карл кажеше, че всичко е наред, както и възнамеряваше да стори, Сам би могъл да представи възраженията си едва след като всичко вече е решено и вероятно щеше да избере да се въздържи.

— Та така — рече Карл кратко и подаде ръка на колегата си. — Бих искал да ти пожелая късмет. Ако решите да направите купон по този повод, с удоволствие ще присъствам.

Ръкостискането им се получи доста емоционално, те дълго постояха така и се гледаха в очите.

— На мен, разбира се, ми е по-лесно да призная какво работя — рече Карл накрая, след като си пуснаха ръцете. — Все пак в пресата непрекъснато публикуват статии по мой адрес. Да се надяваме, че няма да те сполети подобна съдба, въпреки предимствата по отношение на семейството.

— Тя да не би да е от Сан Диего? Теси? — попита Юар.

— Да. Как позна?

— Просто ми хрумна. Не знам, ти не си от хората, които лесно се влюбват, следователно трябва да е някаква стара история. Сан Диего, с други думи.

Карл потъна в спомени. Погледна чашите и реши да не поръчва повече вино.

— С Теси не се разделихме заради охладнели чувства — рече накрая. — Проблемът бяха тайните, които не можех да ѝ разкажа. Непрекъснато пътувах между Сан Диего и Риджкрест, сам знаеш как стоят нещата, без да мога да ѝ обясня с какво се занимавам. Накрая на нея и писна. Което също е разбираемо. Спазвах регламента като пълен идиот.

— Затова ли ме посъветва да разкажа на Карлос?

— Естествено. От все сърце ти пожелавам щастие. И не искам всичко да отиде по дяволите, както се случи с мен.

— Притеснява ли те фактът, че Карлос е мъж?

— Да, разбира се. Сам забеляза как реагирах. Но ще се опитам да си втълпя, че това няма значение.

— Ще успееш ли?

— По принцип… да.

— Но?

— Ами… Подобни отношения са ми толкова далечни, че ми е трудно да ги разбера. Не бих могъл да си се представя в… такава ситуация.

— В сексуална връзка с мъж?

— Да. Страшно ми е чуждо… Ти си страхотен разузнавач. Като мен и като Желязната ръка. И… да….

— Като Оке! Не мислиш ли, че преувеличаваш малко!

Юар се разсмя, изпи последните си глътки вино и погледна въпросително Карл, който поклати глава.

— Не — рече му Карл. — Никакво вино повече, трябва да държим нещата под контрол. Човек никога не знае какво може да се случи. Е, може би преувеличих за Желязната ръка.

— Никога не би ти простил!

— Не, може би си прав — усмихна се Карл засрамено. — Както и да е, желая ти късмет и с удоволствие ще присъствам на годежа или на купона по случай новия дом или каквото там решите.

Вече бяха започнали да закачат червени флагове над Виа Принчипе ди Белмонте, точно като за Първи май в миналото. На всичкото отгоре улицата бе затворена на места от големи саксии с палми с всевъзможна височина и външен вид. Сякаш целият булевард се бе превърнал в градина. Някои от палмите бяха толкова високи, че човек спокойно можеше да седне под сянката им, вместо да търси прохлада в помещенията с климатик. Карл щеше да се проклина за този избор до края на живота си.

Той бе в изключително мрачно настроение, когато остави мобилния телефон на масата в кафенето. Юар го забеляза и попита какво се е случило. Нищо особено. Само дето успя да събуди и Ева-Брит, и Теси, не че си бяха казали нещо специално, по-скоро го притесняваше фактът, че нищо не си казаха. Чувстваше, че ги мами, дори като им се обажда почти едновременно. Подобно поведение в никакъв случай не бе рационално. Поръчаха си същата закуска като предния път и първо пресушиха огромните си чаши с прясно изцеден портокалов сок. Юар изтърси някаква шега по повод на цената, а Карл спомена за Теси.

Забелязаха заплахата твърде късно, може би защото сандвичите и кафето им пристигнаха в същия миг, в който големият мотоциклет „Кавазаки“ внимателно си проправи път през саксиите с палми.

Машината спря на около седем метра от тях. Двамата едновременно разбраха за какво става въпрос, но реагираха по съвсем различен начин. Когато стрелецът разтвори якето си, Юар се хвърли под масата от ковано желязо, а Карл се устреми към най-голямата саксия. Чу първите изстрели още по време на скока си. Чу как част от куршумите се забиха в Юар, а останалите рикошираха о каменната улица. В мига, в който се пъхна зад огромната саксия, Карл погледна назад и видя как моторът бавно приближава към Юар, който все още се държеше с една ръка за преобърнатата маса.

На метър от ранения му колега стрелецът отново вдигна оръжието и пусна един откос в жертвата си.

Карл осъзна, че трябва да използва тези няколко секунди, за да се прикрие по-добре, но вече бе късно. Стрелецът насочи дулото към него. В този миг Карл изгуби всяка надежда. Погледна мъжа в очите, стрелецът дори не бе маскиран.

„Узи“, каза си.

Стрелецът обаче постъпи напълно изненадващо. Демонстративно бавно сгъна приклада на оръжието си, прибра го под якето си, вдигна ципа, изгледа Карл подигравателно и му показа среден пръст. Потупа маскирания водач по рамото. Моторът се стрелна между саксиите.

Едва сега се чуха първите викове, в кафенето настана хаос, сякаш пред очите му се разиграваше филм, спрян за малко на пауза. Карл се втурна към Юар, обърна го по гръб и свали ризата му.

Той все още бе жив. Опита се да каже нещо, но се задави в кръв. Карл огледа набързо раните. И двата бели дроба бяха засегнати, коремът бе прострелян, от едното рамо стърчеше раздробена кост. Карл закрещя да извикат линейка, свали колана си, за да пробва да спре кръвта от пулсиращата рана в рамото, накъса ризата на партньора си и запуши с парчета плат раните, от които извираше светлочервена кръв. В миг Юар отвори очи, зениците му се разшириха, устните му потрепнаха… Думите му се удавиха в кървав порой.

Карл огледа гръдния му кош. Имаше само един или два куршума в областта на сърцето, бе напълно възможно да са пропуснали жизненоважния орган. Започна сърдечен масаж, но кръвта избликваше като фонтан от десет-петнайсет рани при всеки натиск на гърдите. Вече се чуваше воят на линейката — два кратки, последвани от един кратък и един по-дълъг сигнал. Карл премина към дишане уста в уста, не се отказваше даже когато как въздухът, който се опитваше да вдъхне в гърдите на Юар, свистеше в гърлото му и търсеше път навън през перфорираните бели дробове, образувайки малки блестящи балончета, пълни със слънчева светлина, точно като сапунените мехурчета, с които си играят децата.

Дошлите парамедици издърпаха Карл настрани, единият избърса устата му, покрита с кръвта на Юар; по-късно дори успя да си спомни вкуса ѝ, спомни си, че се разтрепера, че май започна да я плюе и дори повърна.

Шмугна се в линейката въпреки протестите на лекаря, изкрещя му да не спират да реанимират. Медиците поклатиха глави и се заеха да преглеждат него, за да проверят дали самият той не е ранен — все пак цялата му риза, ръцете и лицето му бяха в кръв. Той се отскубна, закри лице и затрепери от студ. Шокът започна да го напуска и постепенно осъзна какво се е случило. Опита се да мисли. Около двайсет изстрела от близко разстояние бяха засегнали двата бели дроба, повечето вътрешни органи, вероятно сърцето и гръбнака: смъртта бе настъпила за няколко секунди. Май след това се бе разплакал, не си спомняше със сигурност.

Медиците изобщо не бързаха да свалят Юар от линейката. Карл ги последва с омекнали колене. Пристъпяше, олюлявайки се, като се подпираше на един от мъжете. Оставиха го да седне в помещение, прилично на чакалня. Някой постави пред него чаша вода и шепа бели хапчета, които той отказа да изпие.

Един лекар се приближи и му заговори на италиански, но Карл му обясни, че говори единствено английски и че има нужда от телефон. Не го разбраха.

След това дойде полицията. Някой пъхна в ръката му преносимия телефон, който носеше със себе си в кафенето, и го попита нещо. Той кимна, взе телефона и се опита да позвъни на началника на карабинерите. Не можа да си спомни нито името на офицера, нито номера. Върна безпомощно телефона на човека и поклати глава.

След това при него дойде друг лекар, който го попита на английски дали познава жертвата. Карл кимна. Отведоха го до една баня и една сестра му помогна да се измие.

Някой му подаде чаша с прозрачна течност, която той взе за вода. Изпи я. В следващия миг се озова на пода, превит надве, задави го кашлица. Напитката имаше вкус на гроздова ракия.

Явно този лек шок му подейства добре. Успя да се вземе в ръце, стисна зъби и се съсредоточи. Погледна си часовника. Бе девет без десет. Юар бе мъртъв от по-малко от двайсет минути.

Върна се обратно в чакалнята, взе телефона си и се обади на полковник Да Пиемонте. Той вече бе запознат със случилото се. Карл потвърди смъртта на колегата си и получи нареждане да се яви в щаба на карабинерите веднага щом процедурата в болницата приключи. След това го помоли да подаде слушалката на най-близкия полицай в черна униформа.

Англоговорящият лекар му обясни, че трябва да направят аутопсия на тялото, за да установят причината за смъртта и да попълнят нужните протоколи. Едва след това можеха да го приберат. Трябваше да потърси съдействие от шведското консулство, което бе запознато с необходимите процедури. Телата на мъртви чужденци се превозваха до родината им с авиокомпанията „Алиталия“, която също разполагаше с готов план за действие в подобни случаи. В консулството бяха запознати и с това. Лекарят не бе напълно наясно с действията на полицията в такива ситуации, но предполагаше, че ще искат да го разпитат час по-скоро.

Един капитан от карабинерите го изведе навън през някакъв подземен тунел, защото пред болницата вече се бяха събрали журналисти. Доколкото Карл разбра от думите на капитана, пресата едва ли би отдала толкова голямо значение на убийството, ако репортерите вече не бяха научили, че жертвата е чужденец.

Слънчевата светлина бе толкова силна, че очите го боляха. Колата се носеше с бясна скорост и пищящи сирени през мудния трафик на Палермо. Карл по навик бе седнал на мястото до шофьора, обикновено отредено на висшестоящите офицери, така че капитанът, за негово голямо съжаление, се озова на задната седалка като най-обикновен пътник. Шокът постепенно започна да напуска Карл, отстъпвайки място на скръбта. Той извади телефона си и набра директния номер на Самюел Улфсон в Министерството на отбраната в Стокхолм.

Вместо Сам обаче отговори Беата.

— Здравей, Беата. Капитан Юар Лундвал почина в Палермо преди двайсет минути в резултат на множество огнестрелни рани — съобщи Карл на един дъх.

В първия миг в другия край на линията настъпи пълно мълчание.

— Вярно ли е? Щом ти го казваш, трябва да е вярно — прошепна Беата.

— Да — отвърна Карл. — Колкото и да е ужасно. Къде е Сам?

— В провинцията. Скоро се връща. Какво смяташ да правиш? — И Беата заплака.

— Ще се опитам да върна тялото му в Швеция още тази вечер. Ще ти се обадя по-късно. Само майка му е жива… Мислех си… Мислех си двамата с теб да я посетим вечерта.

— Не е ли по-добре полицията… Или някой свещеник…

— Не, мисля, че трябва да ѝ съобщим лично. Ти и аз. Ще ти се обадя веднага щом разбера с кой полет се прибираме.

— Как… как си? — изхлипа Беата.

— Както можеш да си представиш, невредим съм, но… Да, ще ти се обадя, щом науча нещо повече. Без полиция и свещеници, само ти и аз.

И затвори. Младият капитан срещна погледа му в огледалото за обратно виждане, наведе се напред и го потупа по рамото. Тези момчета, разбира се, приемаха по съвсем различен начин смъртта на другарите си. Как човек успява да свикне с подобно нещо? Възможно ли е някога да свикнеш с това?

Полковник Да Пиемонте го посрещна и стисна здраво ръката му. Мина известно време, преди да заговори, сякаш се чудеше дали да започне с деловата, или с личната част. Направи му знак да се настани на дивана и седна до него.

— Знам как се чувствате, коменданте. Отлично знам… Четирима от приятелите ми офицери загинаха при подобни обстоятелства. Знам, че и никакви думи не ще ви утешат. Какво мога да сторя за вас? Ако предпочитате, бихме могли да изчакаме с чисто полицейските формалности. — Гласът на полковник, макар да звучеше естествено, никак не му бе присъщ.

— Най-много ми се иска — започна Карл, но гласът му изневери. — Най-много искам — каза след малко — да върна тялото на капитан Лундвал у дома още днес, ако, разбира се бюрократичната процедура може да се ускори. Бях негов началник. Моя отговорност бе не само да се погрижа той… да се прибере жив и здрав от мисията си, но и да разговарям със семейството му, преди новината да бъде публикувана във вестниците. Между другото, бихме ли могли да попречим на пресата да пише за случилото се?

Полковник Да Пиемонте поклати глава, преди да отговори. Вгледа се внимателно в събеседника си, сякаш да се увери, че изцапаният с кръв и смазан от скръб негов колега ще го разбере.

— Що се отнася до пресата — започна той бавно, — проблемът си е наш, че сме избрали да живеем в демократично общество. Простете иронията ми. Новината ще се появи както на страниците на „Лора“, така и в „Джорнале ди Сицилия“ още утре. Вестниците ще разкрият и самоличността на капитан Лундвал. Колкото и да се опитваме да им попречим, ще успеят да получат тази информация от болницата.

— Ще разкрият ли и моята самоличност? — прекъсна го Карл, без да вдига очи. Бе се втренчил в пода и изучаваше изящния орнамент във формата на звезда в средата на паркета.

— Що се отнася до вас, коменданте, вестниците ще разберат името ви от хотела. Има известен шанс да го предотвратим. Искате ли да опитаме?

— Да, благодаря. Ако името ми бъде публикувано във връзка с подобни обстоятелства, всички ще загубят. Надявам се да не ме разберете погрешно…

— Не, разбира се, че не. Що се отнася до другата ви молба, веднага ще задействам процедурата. За да успеете да напуснете Сицилия с тялото на приятеля си още днес, е нужно следното. Трябва да ви кажа, че дълбоко уважавам желанието ви лично да разговаряте със семейството на загиналия, и ще направя всичко по силите си, за да го изпълня. Та да се върнем на въпроса. За да успеете да напуснете Сицилия още днес, следва да изпълним следните формалности. Трябва да определим самоличността на загиналия и причината за смъртта. Шведското консулство трябва да се погрижи за транспорта, предполагам, че могат да разчитат на вашата помощ за това. Накрая трябва да проведем един предварителен разпит с вас и да предадем протокола от него на прокурора. Наистина ли сте готов да се подложите на всичко това днес?

— Да, ще съм ви изключително благодарен, ако успеете да ми помогнете — отвърна Карл с все още вперен в паркета поглед.

Полковник Да Пиемонте се изправи внимателно, сякаш не искаше да вдига излишен шум. Запристъпва на пръсти към бюрото си и вдигна слушалката.

Проведе три разговора, но Карл нито слушаше, нито се опитваше да разбере за какво става дума. Кръвта по панталоните му бе засъхнала на големи ръждиви петна, които напомняха шарките на камуфлажна униформа. Осъзна, че се намира в шок и че някъде дълбоко в съзнанието му се води страшна битка между добрите, които се опитваха да заличат неприятния спомен и да го накарат да забрави грозната действителност, и лошите, които се бяха подредили в строй и му крещяха да се стегне и да се хваща на работа.

Веднага след като полковник Да Пиемонте приключи с третия си разговор, в стаята влезе млад офицер с касетофон под мишница.

Издърпаха една малка масичка до дивана, където Карл все още седеше със забит в паркета поглед, заредиха касетофона и извадиха няколко формуляра.

— Добре — рече полковник Да Пиемонте и седна на дивана до Карл. — Ще постъпим по следния начин. Ще запишем разпита на касета, ще говорим на английски, като аз ще ви превеждам въпросите на капитана. Първо обаче бихме искали да ви помолим накратко да ни разкажете със свои думи какво се случи. Осъзнавам, че няма да ви е лесно, но и двамата чудесно знаем, че няма друг начин. Затова, коменданте, ви моля да ни опишете, доколкото можете, събитията от тази сутрин.

Да Пиемонте му говореше с изключително мек и внимателен тон, като го наблюдаваше притеснено. Подчиненият му пусна касетофона. Карл очевидно нямаше никакво намерение да говори.

— Моля ви, коменданте… Знам, че е трудно — рече Да Пиемонте умолително.

Карл стисна зъби с измъчено изражение. Полагаше усилия да се вземе в ръце, но въпреки това главата му не спря да се поклаща напред-назад. След това обаче се поизправи и в продължение на няколко секунди не откъсна очи от микрофона и въртящата се касета. После започна.

— Напуснахме хотела в 8.22. Четири минути по-късно пристигнахме в ресторант „Колико“. Тъй като част от масите по тротоара бяха на сянка… Колко детайлно описание искате да дам?

— Колкото може по-детайлно — отвърна полковник Да Пиемонте тихо.

— Добре, тогава ще ви опиша всичко наведнъж, а вие след това ще прецените дали искате да научите повече подробности. Така. Седнахме край една от масите на тротоара, близо до вратата. Поднесоха поръчката ни на два пъти. Един от сервитьорите първо дойде с портокаловия сок. Той говореше малко английски. Бе на около 25–30 години. Носеше бяла риза, черни панталони, доста широк колан, в който бе пъхнат малък пистолет, вероятно калибър 22, на височината на черния дроб. Бе левичар. Тегло около 85–90 килограма. Ръст 170 см. Леко пълен. След около 8-10 минути ни сервираха и сандвичите. Този път сервитьорът бе друг. Около десет сантиметра по-висок от първия и десет килограма по-слаб, носеше същото облекло, но на пръв поглед не бе въоръжен. Бе малко по-възрастен от първия и със средно дълга коса. В същия миг отдолу се зададе мотоциклетът, тоест откъм хотел „Виа Рома“. Моторът бе „Кавазаки“, 500 кубика, с по-висока предница и конвенционално управление. Сребристо със синьо. Регистрационният му номер започва с буквите РА, последвани от цифрите 4 и 6. Не успях да видя края. Мисля, че една от четирите неизвестни цифри е 5. Водачът бе нисък, под 170 см, доста слаб, около 50–60 кг, обут с черни дънки, излъскани ниски черни обувки с жълти катарами, тънко черно яке от изкуствена материя, закопчано догоре с цип, черен мотоциклетен шлем с черен визьор, който скриваше лицето му. Единствената реклама на шлема бе черно-жълтата емблема на „Агип“. Стрелецът носеше същото облекло, но без шлем или каквато и да било маска. Бе по-висок от водача, по моя преценка около 180 см, добре сложен, слаб, около 75–80 кг. Късо подстриган, с кафяви очи, овално лице, тъмна коса с един по-светъл кичур до лявото слепоочие. Но не посивял, а просто светъл, както се получава при удари или наранявания на главата. Около двайсет и пет годишен. Тънки вежди, почти сключени при носа. На безименния пръст на дясната си ръка носеше голям пръстен от жълт метал със син камък, прозрачен като стъкло, като тези, които американците получават при завършване на колеж. Носеше оръжието си под якето, „Узи“, девет милиметра, израелско производство, със сгъваем метален приклад. Мотоциклетът спря на разстояние от около седем метра. Двамата с капитан Лундвал веднага потърсихме прикритие. Стрелецът изстреля около 7–8 патрона към Лундвал, повечето го улучиха. След това мотоциклетът приближи и стрелецът изстреля още 10–12 куршума, трудно ми е да определя точния брой. После насочи оръжието си към мен, очевидно бе, че пълнителят му не е празен. Вместо да ме застреля обаче, ми показа среден пръст, потупа шофьора по рамото в знак да потеглят. Отдалечиха се веднага. Аз започнах да правя сърдечен масаж и дишане уста в уста. После пристигна линейката и… Ако господата искат да научат нещо повече, може да заповядат с въпросите.

В стаята настана тишина. Двамата италианци си размениха озадачени погледи.

— Дааа, доста необичайни свидетелски показания — започна Да Пиемонте внимателно. — Надявам се, че нямате нищо против да ви зададем няколко допълнителни въпроса.

Карл вдигна рамене. Последва кратка дискусия на италиански, след което полковникът отново се прокашля и заговори.

— Бих искал първо да ви попитам дали сте били в това заведение и преди?

— Да, за втори път. Вчера също закусихме там.

— Ясно. Имате ли основания да смятате, че сте били проследени дотам?

— Не. Но фактът, че никой от нас не забеляза някой открито да ни следва — вярвайте ми, не бихме го пропусната, — не означава, че…

— Не, разбира се. Но не сте виждали мотоциклета преди?

— Не и преди да се появи пред нас.

— Забелязали сте, че един от сервитьорите е въоръжен?

— Да.

— Това не ви ли притесни?

— Не.

— Може ли да попитам защо?

— Прецених, че подобен малокалибрен пистолет не представлява никаква заплаха за капитан Лундвал и за мен. Стрелецът вероятно щеше да успее да рани някого от нас, макар че това не е съвсем сигурно, но в следващия миг щеше да е обезоръжен и да пътува към вас. Освен това ми се струва, че голяма част от гражданите на Палермо разполагат с лично оръжие.

Полковник Да Пиемонте положи огромни усилия да прикрие учудването си, но веждите му хвръкнаха чак до линията на оредялата му коса. Той се пресегна за табакерата си.

— Мисля, че това е всичко за момента — каза, след като запали цигара. После кимна към подчинения си и му даде знак да изключи касетофона. — Трябва да призная, че имате страшно око за детайлите, коменданте.

— Това е част от работата ми. Но ще ми позволите ли сега да ви задам на свой ред няколко въпроса?

— Моля, заповядайте.

— Защо не стреляха по мен? Стрелецът стоеше само на няколко метра от мен с вдигнато оръжие.

— Тъй като целта им е била да убият единствено капитан Лундвало. Станали сте жертва на тъй наречената сицилианска vendetta transversale. Сочат вас, но убиват някой друг.

— Какъв е смисълът на подобно отмъщение?

— Можем спокойно да го наречем жест на арогантност, един вид демонстрация на власт. Толкова ви презират, че дори отказват да ви убият.

— Това обяснява и средния пръст…

— Несъмнено. Можете да го погледнете и от друг ъгъл. От уважение към собствената ви персона избират да ви дадат да се разберете, като застрелят подчинения ви.

— Значи зад това стои дон Томазо.

— Разбира се.

— Защо стрелецът не бе маскиран, щом целта е била всички да разберат от кого идва нареждането за стрелбата? Бих могъл да го посоча при разпознаване.

— Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Обикновено нашите мафиоти се смятат за недосегаеми и приемат за даденост, че никой не би посмял да свидетелства срещу тях.

— Е, сега разполагате с отлично описание, малцина се разхождат наоколо с подобен кичур. Хванете го и можете да разчитате, че без колебание ще свидетелствам срещу него.

Полковник Да Пиемонте се усмихна накриво и поклати глава. Карл не можеше да разбере защо предложението му прозвуча невероятно или комично.

— Е — рече полковникът, игнорирайки последната реплика на Карл, — да преминем нататък. Целият ви багаж в момента е тук, можете още сега да се преоблечете, ако искате. Платили сме сметката в хотела. Опитахме се да накараме персонала да не издава никакви подробности около престоя ви. Остава ни само последната бюрократична процедура. Искате ли да ви придружа до болницата?

— Доста високопоставена охрана, не мислите ли?

На полковник Да Пиемонте отново му се наложи да потисне напиращата на устните му усмивка, която изобщо не бе уместна при тези обстоятелства.

— Не, не, коменданте, не идвам да ви пазя, а да почета паметта на нашия загинал колега.

— Не можа ли да запушиш устата на този вестник? — изпъшка министър-председателят, докато се качваха с асансьора до деветия етаж в сградата на парламента, където се помещаваха кабинетите на членовете на правителството и една пленарна зала.

Министър Ларш Шелсон се опита да прикрие злорадата си усмивка. Въпросът не бе насочен към него.

— Не е толкова лесно, колкото си мислите — промърмори секретарят Петер Сорман. — Ние естествено можехме да разговаряме с „Експресен“, „Афтонбладет“, националната телевизия и така нататък. Нямаше да ни е лесно, но имаше вероятност и да успеем да ги убедим да си мълчат.

— Така ли? А защо не го направи? — нападна го министър-председателят.

— Да не би да предпочитате новината да бе представена от някоя от нашите прекрасни частни телевизии с коментара, че правителството се е опитало да потули историята, да наруши свободата на словото и така нататък?

В отговор на въпроса си секретарят на кабинета получи единствено сърдита гримаса.

Среща на партийните лидери, на която се канеха да присъстват тримата членове на кабинета, е специфичен за шведското политическо пространство форум, при който управляващите се опитват да запушат устата на опозицията с цивилизовани средства. Процедурата е следната. Опозицията получава покана да присъства на въпросната среща, след което ѝ се предоставя възможност да сподели предложенията си за разрешаване на актуалния проблем. Ако никой от управляващите не успее веднага да направи контрапредложение, което да получи одобрението на конкурентите, се смяташе, че между отделните страни е постигнато съгласие. По този начин на практика опозицията биваше елиминирана, а всички важни тайни си оставаха тайни.

Подобни договорки бяха изгодни и за двете страни, спестяваха куп бюрократични процедури и бяха свързани само с два съвсем малки политически риска. Ако се окажеше, че правителството е излъгало опозицията, тя определено щеше да вгорчи остатъка от управлението им, а и щеше да усложни провеждането на подобни дебати при закрити врата. Ако поканеха и двете малки партии, които не участваха в нито един от двата големи коалиционни блока, обсъждането можеше да се проточи твърде дълго. Но ако решаха да ги държат настрана, те можеха да се развихрят в медиите.

И така кабинетът бързо стигна до заключението, че тази среща би постигнала най-голяма успех, ако на нея присъстват лидерите на всички парламентарно представени партии, дори говорителите[2] на Партията на околната среда.

Когато премиерът влезе в пленарната зала, следван от двамата си сътрудници, откри, че останалите лидери вече са заели местата си. Отправи се към председателското място, поздрави с кимване всички присъстващи и даде знак на служителите на охраната да затворят вратите.

— И така — започна министър-председателят, — радвам се, че всички успяхте да дойдете след толкова кратко предизвестие, особено като се има предвид, че повечето от нас са доста заети.

Той се усмихна плахо. Скоро предизборната кампания щеше да навлезе в кулминационния си етап, градусът на напрежение се бе покачил значително през последната седмица и медиите вече пълнеха страниците си със скандални истории около различни политици. Един от представителите на Социалдемократическата партия бе обвинен в данъчни измами, а депутат от групата на модератите[3] отново бе посетил прочулия се заради проституцията стокхолмски квартал.

Както изглеждаше, след няколко месеца ролите на присъстващите в стаята щяха да са разменени.

— Днес сме се събрали, за да обсъдим един въпрос без суетата и страстите, характерни за предизборните времена — продължи премиерът и огледа присъстващите. Напрежението се усещаше във въздуха. — Ще пристъпя направо към въпроса. Както вече знаете, поводът за тази среща бе публикуваната в пресата информация, че двама наши съграждани са отвлечени от италианската мафия. Досега отказвахме какъвто и да било коментар, тъй като искахме първо да обсъдим проблема с вас. Ще дам думата на Петер Сорман.

Сорман се прокашля дискретно. Реши да не става, не от неуважение към останалите, а за да не наруши приятелската атмосфера и дружелюбния тон, които размиваха границите на политическите различия. Само така щяха да успеят бързо да достигнат до споразумение.

— Предисторията е следната. Бившата „Буфорш“, днес „Суидиш Орднанс“, сключи договор с Италия преди няколко години — започна той. Голяма част от политиците в стаята вероятно се бяха досетили за какво става въпрос след вчерашните публикации.

— Във Външно беше получена доста обезпокоителна информация, че италианската държава в крайна сметка ще поръча само три фрегати. Първоначалният договор, който бе одобрен от нашата Оръжейна комисия, предвиждаше закупуването на въоръжение за четири кораби. Така бе записано и в удостоверението за краен потребител, което получихме от италианците. Следователно оръжията за четвъртата фрегата ще бъдат пуснати на черния пазар.

Председателят на модератите подсвирна. Очевидно бе единственият тук, който осъзна какво означава това във военно отношение. След това махна с ръка в знак на извинение — не искаше да прекъсва колегата си. Петер Сорман понечи да продължи, когато на вратата се почука.

Всички вдигнаха учудено глави. Никой не би могъл дори да се приближи, секретните служби щяха направо да нахлуят вътре, ако се наложеше.

Преди някой да реагира, в залата задъхана влетя представителката на Зелената партия Лена Гаас.

— Извинете ме за закъснението — оправда се тя, докато се мъчеше да освободи чантата си, чиято дръжка се бе закачила о бравата, — но ситуацията с такситата е направо безнадеждна.

— Мислех, че във вашата партия предпочитате велосипеда — промърмори председателят на Народната партия.

— Да, само че някой ми е откраднал колелото. Очевидно в Стокхолм се крадат велосипеди! — Лена Гаас потърси с очи свободно място, където да седне. Поколеба се, не искаше да бъде обвинена в партийна пристрастност заради избора на място, макар всички да бяха насядали кой където намери. Накрая реши да се настани до полузаспалия председател на левите и махна с ръка, че повече няма да пречи.

— Хмм, та така — заговори отново министър-председателят с нескрито раздразнение. — Сега, след като най-накрая се събрахме, предлагам Петер да започне отначало.

Петер Сорман отново взе думата с каменно лице, представи накратко предисторията на проблема и бързо стигна до същността.

Външно министерство бе отказало коментар. Обяснението бе много просто, както вероятно всички разбираха. Официалната политика на Швеция е да не преговаря с никакви гангстери и терористи. Трябваше да избират между това — да се придържат към принципите си или да спасят два човешки живота. Затова Министерството на външните работи в сътрудничество с отбранителното ведомство и екипа на министър-председателя се бе опитало да установи неофициално контакт с похитителите. Целта на преговорите бе да разменят шведските заложници срещу поискания откуп. „Суидиш Орднанс“ вече бе предоставила определена сума на тяхно разположение. Италианските власти бяха запознати със случая и с действията на шведската страна и на свой ред бяха изправени пред конфликта между постановленията на закона, който забраняваше воденето на каквито и да било преговори с похитители, и реалността. Италия и Швеция в момента си сътрудничеха за по-бързото разрешаване на проблема.

Присъстващите или трябваше да одобрят избраната от правителството стратегия, или да представят други предложения.

— Ако това е цялата истина, не виждам причина за каквито и да било възражения — започна лидерът на модератите. — Но бих искал да знам дали положението не е по-комплицирано, отколкото признавате.

— Какво имаш предвид? — попита Сорман с леден глас.

— Каква информация по-точно смяташ, че прикриваме?

— Нека обобщя — зае отбранителна позиция лидерът на опозиционната партия. — От твоите думи се подразбира, че вече сме установили контакт с похитителите в опит да освободим заложниците, „Суидиш Орднанс“ ще осигури парите, а италианските власти одобряват действията ни.

— Доколкото си спомням, и аз това казах — констатира Петер Сорман с отровен тон и веднага съжали. Нямаше смисъл от ненужни спорове.

— Ако тези оръжия са предназначени за черния пазар, имате ли представа кой е евентуалният купувач? — продължи лидерът на модератите, за да покаже, че съмненията му са напълно основателни.

— Да — отвърна Сорман. — Съгласно получените във Външно сведения има голям риск ракетите и останалата част от въоръжението да са предназначени за Ирак.

— Не мисля, че тази страна може да бъде смятана за потенциален купувач — обади се опозиционният лидер сухо. — Но, от друга страна, фактът, че сме се разминали с подобна катастрофа на косъм, е доста обезпокоителен. Нямам повече въпроси.

— Имате ли някакви предложения или да смятаме, че одобрявате нашата стратегия? Някой да иска да допълни нещо? — попита министър-председателят, след като никой от присъстващите не даде знак, има възражения, дори лидерът на левите. Вероятно защото спеше.

— Не можем да се съгласим с това, и дума да не става — обади се Лена Гаас от Зелените. Всички застинаха.

— Как така? — възкликна министър-председателят. — Имате ли друго предложение?

— В основата на целия проблем лежи въпросът за износ на оръжие до конфликтни зони, следователно първото решение, което трябва да вземем, е да развалим сделката с Италия.

— Това всъщност е съвсем отделен въпрос — рече премиерът сухо и безпомощно огледа лицата на останалите, върху които бе изписано отчаяние. Никой не изгаряше от желание да се впуска в подобна идиотска дискусия.

— Как ще е отделен въпрос? Нали отвличането е свързано със сделката за износ на оръжия до Италия. Бихме могли да разрешим проблема на мига, ако пресечем експорта. Смятам, че трябва да развалим сделката — продължи Гаас, без да обръща внимание на израженията на лицата, които я заобикаляха.

— Да, но това не променя ситуацията със заложниците, а днес сме се събрали да обсъдим именно тяхната съдба — отвърна премиерът отчаяно. Предварително знаеше, че възражението му едва ли ще постигне някакъв ефект.

— Какви са тези глупости! — прекъсна го лидерът на Народната партия. — Простете, господин председател, че ви прекъсвам. Сключихме тази сделка още преди две години и…

— И ние бяхме против още тогава! — намеси се представителката на Зелената партия.

— Вярно, но ще ми позволите ли да се изкажа докрай? Каквото и да е отношението ни към износа на оръжия, в момента става въпрос за живота на двама шведски граждани. Сигурен съм, че единственото желание на всички присъстващи е да ги спасим независимо от средствата. Ако Зелената партия е на друго мнение, не бихме могли да ви попречим да го прокламирате сред избирателите си.

В стаята настъпи тишина, погледите на всички, с изключение на спящия лидер на левите, бяха вперени във виновника за тази излишна дискусия.

— Така — рече министър-председателят, когато прецени, че е дошъл моментът отново да поеме инициативата в свои ръце. — Продължаваме да следваме начертаната тук стратегия. Официалната позиция на правителството и Министерството на външните работи е, че правим всичко по силите си да разрешим проблема. Че по случая се работи в сътрудничество с италианските власти, без обаче да навлизаме в подробности. Както вече ви обяснихме, това означава, че трябва да водим преговори с италианската мафия, или поне такова е намерението ни, и че благодарение на предоставените ни от едно шведско предприятие средства сме готови да платим сумата за откупа. Решили сме да не оповестяваме това в публичното пространство, надявам се, че ще ни подкрепите и че казаното между тези стени ще си остане между нас.

В стаята отново настъпи тишина. Бяха постигнали консенсус. Лидерите закимаха, изправиха се и поеха към вратата, а лидерът на Партията на центъра побутна председателя на бившите комунисти. Той се събуди и излезе с останалите.

Министър-председателят бързаше за среща с избиратели и избута двамата си министри пред себе си към асансьорите, за да се качат първи и да останат поне няколко минути насаме.

— Какво мислите? — попита дрезгаво той, щом блестящите метални врати се затвориха под носа на левия лидер.

— Ако не изникне нищо инцидентно, всичко ще е наред — заключи вицепремиерът Шелсон и многозначително изгледа колегата си от Външно.

— А ти, Петер? — попита министър-председателят, забелязал погледа на най-близкия си сътрудник.

— Подобни процедури отнемат доста време, очевидно в момента не се случва нищо особено. В най-добрия случай ще успеем да върнем момчетата точно преди изборите — отвърна Петер Сорман премерено. В тона на Ларш Шелсон имаше нотка, която определено не му допадаше. Имаше чувството, че колегата му го обвинява за настаналата бъркотия.

— Да-да — рече министър-председателят, когато вратите на асансьора отново се отвориха пред цяла армия от служители на службата за охрана, готови да поемат във всички възможни посоки. — Да-да. Нека си го кажем право, в момента нищо не се случва. Мисля, че така е най-добре.

Разделиха се без повече приказки, а Петер Сорман реши да се върне пеша до министерството въпреки възраженията на охраната във връзка с опасността от терористични актове от лица от арабски произход. Преди началото на войната с Ирак специалистите по международен тероризъм смятаха, че заплахата от подобни атаки е изключително голяма; първата вълна щеше да удари Стокхолм. Доказателствата в подкрепата на тези твърдения бяха толкова сложни и объркани, че Петер Сорман вече ги бе забравил.

По време на самата война същите експерти смятаха, че заплахата е още по-голяма. А сега, месеци след погрома над Ирак, рискът от терористични актове бе ескалирал повече заради желанието за мъст от арабска страна.

Петер Сорман бе по-висок и от двамата си охранители и когато минаха по моста „Риксбрун“, приличаха на „Трип Трап Трул“[4]. Представляваха изключително комична гледка и привличаха погледите на всички минувачи отдалеч.

Бе прекрасен летен ден и градът бе пълен с леко облечени туристи. Когато свиха по ъгъла при моста „Риксбрун“, попаднаха в гъста тълпа хора, които наблюдаваха любителите рибари по брега и последната зелена рибарска лодка с трал. Тротоарът бе тесен и от гледна точка на сигурността бе огромна грешка да минат оттам, но Петер Сорман реши да направи напук. Това бе Швеция — неговата родина, и той нямаше никакво намерение да капитулира пред някаква неизвестна заплаха срещу системата им.

Той спря малко по-настрани от скупчилите се хора, опря лакти на металния парапет и се вгледа в огледалната водна повърхност и малките водовъртежи. Гледката бе изключително красива, неслучайно Стокхолм се славеше като Северната Венеция. Освен всичко друго водата бе чиста. Тук, само на стотина метра от собствения му кабинет, в центъра на шведската столица, човек спокойно можеше да лови сьомга и морска пъстърва, два вида риба, които са изключително чувствителни към замърсяванията на околната среда. Водата бе толкова чиста, че вече години наред бе позволено хората да се къпят в залива. Това говореше достатъчно за развитието на Швеция през последния половин век. С горчивина си мислеше как само след няколко месеца управлението на страната може да попадне в ръцете на разединени и некомпетентни десни партии, които никога няма да успеят да постигнат подобно чудо — сьомга да плува в залива Стрьомен.

Петер Сорман не за първи път щеше да се окаже в опозицията. Лидерът на Народната партия Ула Улстен веднъж вече се бе преместил в сградата на правителството и бе предложил на Сорман да замине като посланик в Пхенян. Тази шега, разбира се, не остана безнаказана; след като социалистите се върнаха на власт, Ула Улстен бе държан „под карантина“ в продължение на няколко години, преди отново да бъде изпратен в чужбина като посланик. Сега въпросният смешник работеше в посолството в Рим, най-вече заради наложената в страната практика победените партийни лидери да получават добри постове. Подобна бе съдбата и на провалилите си министри от кабинета.

Двамата охранители стояха от двете страни на Петер Сорман и правеха всичко възможно да се набият на очи, така че на всички да им стане ясно с кого си имат работа; носеха широки якета, за да скрият оръжията си, якета, които изглеждаха твърде дебели за подобен топъл летен ден. Единият дори се бе накичил с черни пилотски очила. И двамата мълчаха, пристъпяха нервно от крак на крак и се оглеждаха, сякаш искаха така да изразят неодобрението си.

Успяха. Петер Сорман сви рамене, след което с бърза стъпка извървя стотината метра до главния вход на Министерството на външните работи, качи се до кабинета си и някъде по пътя успя да се откачи от двамата охранители, дори не забеляза къде точно. Бе донякъде перверзно, мислеше си той, но те се бяха превърнали в неразделна част от живота му до такава степен, че вече просто не ги забелязваше.

Секретарката му го посрещна на вратата. Веднага му стана ясно, че нещо се е случило.

— Само да не е свързано със заложниците — каза си едва чуто Петер Сорман и пристъпи влезе в големия си светъл кабинет от осемнайсети век. Секретарката му рязко спря на прага. Той обаче забеляза това едва след като седна на модерния си люлеещ се фотьойл от черна кожа с рамка от бял метал, който се открояваше на фона на останалата мебелировка.

— Какво има? — сбърчи чело Петер Сорман, когато видя изражението на застиналата на вратата жена.

— Командир Самюел Улфсон от Генералния щаб на армията ви търси вече четири пъти… във връзка със заложниците — отвърна му тя неуверено, сякаш се чувстваше виновна за случилото се.

— Свържи ме с него — рече Сорман рязко, отпусна се назад и се загледа в декоративната мазилка. Реши да не се страхува от най-лошото. Така или иначе скоро щеше да разбере за какво става дума.

Телефонът му веднага иззвъня.

Самюел Улфсон му съобщи много лоши новини. Един от шведските пратеници в Сицилия, капитан Юар Лундвал, бе застрелян тази сутрин насред улицата в Палермо. Командир Хамилтън бе невредим и в момента се бореше да върне тленните останки на капитан Лундвал още днес. Той бе помолил Министерството на външните работи да изчака, преди да уведоми близките за смъртта му, защото се надяваше да го стори лично по-късно тази вечер. Това бе положението. За момента не знаеха повече.

Очакваха капитан Хамилтън отново да се свърже с тях. Бяха се опитали без успех да му позвънят през последните няколко часа. Щяха да съобщят на Външно веднага щом установяха контакт с него.

Петер Сорман затвори и задържа ръката си върху телефонната слушалка в продължение на няколко трудни минути. Това никак не бе добре. Въпросът бе как да постъпи оттук нататък.

Нямаше смисъл да звъни на министър-председателя. Той така или иначе се намираше на някой площад и уверяваше избирателите, че с Швеция е свършено при евентуална смяна на властта през септември.

Обади се на секретарката си и научи, че външният министър се намира в сградата и току-що е изпратил делегацията от Обединените арабски емирства.

След около минута влезе в кабинета му. Намери началника си в невероятно добро настроение. Той започна да му разказва някаква смешна история за поведението на охранителите, които сега бяха принудени да пазят арабите, вместо да се борят срещу тях.

— Нося ти лоши новини, Андерш — прекъсна го Петер Сорман. — Имаме проблем.

— Седни — покани го Стенсон, махвайки към дивана в стил рококо. — Човек тук явно няма право да се порадва малко. Какво се е случило?

— Един от двамата ни пратеници е бил убит тази сутрин в Палермо. Връщам се от среща с останалите партийни лидери, на която ги уверихме, че всичко ще е наред — отвърна Сорман.

— Нали не е Хамилтън?

— Не, за съжаление е по-младото момче, капитан Лундвал.

— Какво имаш предвид с това „за съжаление“?

— Забрави. Който и да бе загинал, проблемът си остава един и същ. Какво ще правим сега?

— Къде е Карл?

— На предизборна среща в Упландс Висбю, май. Ще се върне след няколко часа.

— Говорил ли си с Ларш Шелсон?

— Не, разбрах за случилото се преди няколко минути.

— Кога според теб новината ще се появи в пресата?

Сорман се замисли. Италианските вестници щяха да публикуват историята утре сутринта, което означаваше, че шведската преса щеше да разбере вечерта. Ако в Италия успееха да пуснат новината още днес, в 9 щеше да е стигнала до Швеция и щеше да бъде съобщена в централната емисия новини.

— Най-рано за емисията в девет, най-късно във вестник „Дагенс Еко“ утре по обяд — отвърна му той.

— Какво казаха десните на срещата?

— Нямаше проблем. Карл Билт помърмори малко, че укриваме информация, което в момента е вярно.

— Къде е Хамилтън?

— Някъде в Палермо. Очевидно се опитва да организира транспортирането на тялото на колегата си още днес. Освен това е изразил желанието си лично да съобщи на близките на загиналия.

— Това всъщност е наше задължение.

— Да, но ако успее да се пребори с италианската бюрокрация и върне останките му още днес, не виждам нищо лошо в това. Не знам как ще ни се отрази случилото се. Едно е ясно, несъмнено ще разбуни духовете. И Билт по някакъв начин ще опита да извърти нещата в своя полза.

— Едва ли ще посмее. Все пак говорим за военен разузнавач, а не за цивилен гражданин, когото сме изпратили на смърт, ако реши така да формулира обвиненията. Смятам да го погребем с почести. Ще отидеш да поднесеш венец на гроба му, а мога да го сторя и лично. Трябва веднага да си върнем контрола върху ситуацията.

В следващите няколко минути взеха доста решения. Външният министър лично щеше да се свърже с посолството в Рим, най-вече поради простата причина, че отношенията между Петер Сорман и шведския посланик там бяха доста обтегнати, а посолството на свой ред трябваше да помогне на консулството в Палермо и ако е възможно, да окаже съдействие на Хамилтън в битката с бюрократичните процедури. Петер Сорман веднага трябваше да информира лидера на модератите и вицепремиера Ларш Шелсон. Предстояха им доста неприятни разговори, но нямаха избор.

Карл се впусна с все сили в битка с бюрокрацията. Обикновено процесът отнемаше няколко денонощия, но доколкото разбираше, вече бе стигнал до средата. Заедно с полковник Да Пиемонте идентифицираха тялото на Юар в болницата и успяха да убедят един от дежурните лекари да направи бърза аутопсия още преди да са получили съдебното решение за това. Смъртта бе настъпила в резултат на многобройни огнестрелни рани.

Да Пиемонте се отправи лично към прокуратурата, за да се сдобие със заповед за вече извършената аутопсия и за да получи писмено разрешение тялото на загиналия да напусне страната. През това време Карл, под строга охрана, се отправи към шведското консулство.

То се намираше малко по-надолу от „Палм“. Въпреки централното си местоположение сградата изглеждаше доста зле. Над кафявата порта с олющена боя имаше два доста стари герба. Единият, на който се кипреше надписът „Консулство на Кралство Швеция“, бе килнат на една страна. Вратата бе заключена и Карл взе да търси съответния звънец. След няколко минути погледът му попадна върху една ръчно написана с черен флумастер бележка, на която успя да различи думата „консулато“. До нея се кипреше името на туристическа агенция.

Очевидно консулството изпълняваше три функции — на туристическа агенция, както и на дипломатически мисии на Швеция и Холандия. В прашното помещение нямаше никого, като се изключи секретарката. Тя седеше зад високия плот и завесата, която разделяше стаята на две части. В първия миг след като Карл влезе вътре, следван от въоръжения си ескорт, жената продължи да се взира в пишещата машина пред себе си и дори успя да ги покани да седнат, преди да вдигне поглед и да осъзнае, че положението е доста сериозно. Един от въоръжените с автомат карабинери се приближи към прозорците откъм Виа Рома и започна да спуска щорите.

Консул Салваторе де Лука излезе да ги посрещне с широка усмивка, която застина на лицето му веднага щом съзря „окупационната армия“, която се опитваше да защити всички врати и прозорци.

Карл се представи и обясни защо е дошъл. Консулът го покани в една от вътрешните стаи. Двамата се настаниха под портрета на някаква кралска особа от женски пол, която със сигурност не бе шведка, а вероятно холандка.

Салваторе де Лука имаше руса коса с червеникави оттенъци и приличаше на скандинавец или британец. Говореше добре английски и непрекъснато се усмихваше. Нито един шведски гражданин не се бе прощавал с живота си тук от 1968-а, когато той наследи консулския пост от баща си. На холандските граждани им се случваше по-често да умират в Палермо, но не и на шведските. Шведите обикновено ставаха жертва на обирджии, които отмъкваха чантите им с паспортите, парите и кредитните карти.

Но доколкото Салваторе де Лука разбираше, бюрокрацията бе една и съща, независимо от националната принадлежност на загиналите, и бе невъзможно всички документи да бъдат подготвени в рамките на няколко часа.

Съвсем скоро обаче му стана ясно, че голяма част от бюрократичните спънки вече са преодолени, и предостави на Карл малка купчина документи, благодарение на които щеше да получи разрешение за транспортиране на тленните останки на Юар Лундвал. Трябваше да попълни няколко графи за семейството му, към коя енория в Стокхолм принадлежи, кой е най-близкият му роднина, както и да назове причината за смъртта. Освен това трябваше да посочи как ще бъде извършено плащането на таксите на различните италиански власти и компании. Ставаше дума за самия транспорт.

Изискваше се удостоверение, че тялото е балсамирано с половин литър формалин. Карл вече разполагаше с него.

Според разпоредбите на „Алиталия“ в дървения ковчег трябваше да се постави още един от цинк. Освен това трябваше да го покрият с юта, за да не се разстроят пасажерите, ако случайно го зърнат по време на товаренето в самолета.

Този въпрос трябваше да бъде уреден с погребалното бюро и консул Де Лука им даде имената на няколко агенции, с които да преговарят за цената. Задачата се усложняваше от факта, че Карл нямаше никакво време за губене. Затова обясни на консула, че му трябва погребално бюро, което приема обикновени кредитни карти.

За съжаление в Палермо нямаше такава практика, а консулът се отнесе скептично към идеята да им заеме толкова голяма сума. Докато обсъждаха този финансов проблем, телефонът на Карл иззвъня.

Бе шведският посланик в Рим, Ула Улстен. В първия миг Карл не можа да разбере с кого разговаря — все още се намираше в състояние на толкова силен шок, че това име му прозвуча също толкова комично и невероятно като Доналд Дък; като някакъв далечен спомен от детството, но не и от настоящето.

От Министерството на външните работи в Стокхолм искаха да разговарят с Карл колкото може по-скоро. Карл обаче първо успя да убеди мъжа с познат глас от друго време и друг свят да осигури средствата за цинковия ковчег, за покривалото и за дървения ковчег с лъвски крака, след което подаде слушалката на консула от другата страна на масата. Тя бе постлана със зелена покривка, сякаш я използваха за игра на карти. През това време Карл продължи да попълва формулярите с помощта на паспорта на Юар.

Финансовият проблем бе разрешен, така че консулът отиде до другата стая, за да се обади на авиокомпанията и да организира транспортирането на ковчега като специален багаж. Не искаше да използва телефона в кабинета си, за да може от Стокхолм веднага да позвънят на Карл.

Обади му се Петер Сорман. Бе изключително коректен и внимателен. Карл му докладва накратко какво се бе случило, след което бе запитан какви мерки трябва да се вземат оттук нататък. Трябваше веднага да засилят охраната на всички шведски граждани и институции в Италия, защото имаше реална опасност жертвите на отвличания да се увеличат. Не, не можеше да обясни защо. Не по телефона. Надяваше се да може да представи пълен доклад в Генералния щаб, по-късно вечерта. Доколкото разбра, оставаше единствено консулът в Палермо да подпечата някаква документи.

През цялото време Карл имаше чувството, че е напуснал тялото си и наблюдава сам себе си от един по-далечен край на стаята. Гледаше се как седи при игралната маса на консула под портрета на коронованата особа, вероятно кралица Беатрикс, и сякаш само това му помагаше да не рухне. Методично попълваше документ след документ. Отново попита кои удостоверения липсват и увери консула, че полковник Да Пиемонте ще ги осигури преди обяд. Карл започна мислено да ги отмята един по един в дългия списък, който спонтанно си бе съставил след тирадата на консула колко сложна и трудна е процедурата по транспортирането на тялото на загиналия му приятел.

Накрая остана единствено да се свърже с едно погребално бюро в Стокхолм, което да ги посрещне с кола на летище „Арланда“.

Карл позвъни в Генералния щаб в Стокхолм и се свърза с Беата, отклони въпроса как се чувства, съобщи ѝ часа на пристигане на самолета на „Алиталия“ от Милано, където двамата с Юар трябваше да направят смяна, помоли я да намери кода на личния сейф на Юар, да открие адреса на майка му и на художествения директор на една от най-големите рекламни агенции в Стокхолм, испанец на име Карлос. Не, от Външно могат да мрънкат колкото си щат. Той нямаше намерение да каже нищо преди срещата със Сам по-късно днес, няколко часа след завръщането си в Швеция. Да, бе физически невредим.

Всичко казано и сторено през тези няколко часа му се струваше напълно нереално. Имаше чувството, че сънува, приемаше всичко за естествено, включително и абсурдите. Дори не мигна, когато полковник Да Пиемонте лично пристигна в консулството и карабинерите вдигнаха оръжията си, за да му отдадат чест. След като последните попълнени и подпечатани формуляри бяха прибавени към купчината готови документи, трябваше да обсъдят набързо дали лъвските крака да са от бронз, или от черен метал, дали ковчегът да е от черен дъб, или да е с по-обикновен дизайн от по-светла ела. Дори и в този миг чувството, че се наблюдава отстрани, не го напусна. Можеше да се види как накрая хвана ръката на полковник Да Пиемонте, благодари му за помощта и учтиво отговори на въпросите какви действия ще предприемат оттук нататък, без да даде какъвто и да било конкретен отговор, така че полковникът бързо се отказа да го разпитва повече, отдаде му чест, поклони се леко вдървено, рязко се обърна и излезе.

— Докъде бяхме стигнали? — обърна се Карл към консула, който все още се усмихваше. — Какви пречки ни остават?

Реалността го застигна едва когато седна в задушния самолет. До ушите му долетя някакъв шум от товарното отделение, като от голям, тежък багаж, или поне така реши да го изтълкува. В този миг осъзна, че се прибира вкъщи с Юар и че Юар наистина лежи там долу, в ковчег от цинк, който лежи в ковчег от дърво с лъвски крака, с покривало от юта.

Насили се да си припомни случилото се. Събитията минаваха пред очите му като на филмова лента, дори можеше да спре на даден кадър и да го върне назад; как пристигнаха заедно в ресторанта, как той самият се замисли над разговорите с Теси и Ева-Брит, как предложи да седят отвън, защото все още не бе много топло, а палмите хвърляха приятна сянка, как моторът приближи и първите изстрели изсвистяха.

Припомни си действията им след това. Юар се бе хвърлил към краката на оформената като гъба маса от ковано желязо и я бе бутнал на земята като щит. Но за да спаси не себе си, а Карл. Затова стрелецът го уцели толкова лесно. Защото целта на покушението бе Юар, а не Карл. Вероятно през съзнанието на колегата му бе преминала някаква мисъл, че трябва да защити Карл. Следователно първите изстрели го бяха уцелили ниско, в областта на корема, той бе успял да се прикрие отчасти с масата, преди стрелецът да открие огън. В този миг Юар изпусна масата, тя се удари в тротоара със звънтене и се търкулна настрани, а Юар се присви и се хвана за корема. Така тялото му остана незащитено в продължение на няколко секунди, когато прозвучаха последните смъртоносни изстрели.

Ако бяха въоръжени, Юар щеше да е жив. Ако бяха избрали да седнат вътре, убийците нямаше да успеят да ги нападнат толкова лесно. Ако Юар бе осъзнал, че покушението е насочено към него, а не към Карл, сега щеше да е жив. Тогава щеше да се прикрие много по-добре с масата, която бе от ковано желязо и деветмилиметровите патрони нямаше как да я пробият. Но би имал най-голям шанс, ако те самите носеха оръжие. Ако Карл разполагаше с пистолет или револвер, щеше да успее да застреля и шофьора, и стрелеца веднага щом откриеха огън срещу Юар, а колегата му щеше да бъде откаран в болница все още жив, щеше да претърпи няколко часа операция на корема, но щеше да може да говори с Карл малко по-късно същия ден и вече нямаше да има как да ги изненадат.

Следователно вината за случилото се бе на Карл. Отговорността бе негова, нямаше как да го отрече. Той бе взел арогантното решение, че нямат нужда от оръжия, и без да осъзнава какво върши, с действията си успя да обиди дон Томазо, вместо да го изслуша с престорено смирение. Именно той бе предложил да седнат навън без каквато и да било защита. А сега Юар пътуваше балсамиран в товарното отделение.

Карл затвори очи в опит да прогони потока от спомени от съзнанието си, но така картините станаха само още по-ярки, по-ясни и по-детайлни, кадрите се плъзгаха пред погледа му като на забавен каданс и в ушите му отново прозвучаха първите изстрели, които глухо се забиха в корема на Юар.

Осъзна, че за първи път, откакто се помнеше, нямаше да може да мигне по време на целия полет.

4

ДГ бе психолог по образование, което бе доста нетипично за един вече пенсиониран шеф от военното разузнаване. Освен това вероятно познаваше Карл по-добре от всеки друг. Но днес не знаеше как да изтълкува впечатленията си, въпреки че вече няколко часа размишляваше над ситуацията. Сам му се бе обадил следобед, бе го запознал накратко с положението и го бе помолил да се качи на първия самолет за Стокхолм. Както обикновено, тази молба доста му усложни живота, все пак бе лято и внуците му бяха на гости.

Карл бе блед, небръснат, говореше бързо, механично, дори леко делово — все признаци, характерни за състоянието на шок, в което се намираше.

Сам водеше записки и палеше цигара след цигара, тримата бяха сами в стаята.

Карл докладва накратко за случилото се, но ДГ веднага усети нотката на гузна съвест в гласа му. Без съмнение трябваше да измине доста дълъг и тежък път, преди да се освободи от чувството на вина.

Сам очевидно също бе усетил, че Карл се обвинява за случилото се, защото изведнъж остави химикала, дръпна дълбоко от цигарата си и се загледа в него. Накрая успя да привлече погледа му. След това му изнесе една кратка поучителна лекция.

— Слушай сега, Карл — започна той твърдо, — работата на капитан Лундвал бе съпроводена с подобни рискове, точно като и твоята. Всъщност е цяло чудо, че досега не сме имали подобни загуби. Малцина от колегите ни са наясно, но точно ние тримата знаем, че това можеше да се случи много по-рано, а и никой от нас не е застрахован и в бъдеще. Освен това можеше днес ти или Оке да се върнете в ковчег вместо Юар. Когато ви пращаме на подобни мисии, сме напълно наясно на какъв риск ви излагаме и каква отговорност носим. Трябва и сам да го разбираш.

— Да — отвърна Карл и отклони поглед, нещо, нетипично за него. — Естествено, че разбирам. Сега думите ти звучат съвсем логично, но всичко се променя пред лицето на нещастието.

ДГ наблюдаваше Карл с премрежени очи. Момчето се намираше на ръба на нервен срив. Вероятно все още се държеше, за да довърши започнатото, но работата му скоро щеше да приключи, само след няколко часа.

Трябваше да вземат доста решения. Министерство на външните работи предложи да пуснат комюнике в пресата веднага след като уведомяха госпожа Елизабет Лундвал за смъртта на сина ѝ след около час. Черновата на съобщението вече бе готова. Текстът бе кратък, доста неясен на моменти, както можеше да се очаква. Съобщаваше се единствено, че капитан Юар Лундвал е убит в Палермо по време на разследването, свързано е отвличането на двамата шведски граждани. Че капитан Лундвал е бил изпратен в Палермо по заповед на Министерството на външните работи и Генералния Щаб на армията и че е работел в отдел ОП 5 на Генщаба.

Тази информация така или иначе щеше да излезе наяве, а от Външно предпочитаха да изпреварят пресата, вместо да бъдат хванати на тясно. Комюникето завършваше с едно усукано заключение, според което шведските власти продължават да работят за освобождаването на шведските заложници.

Това си бе чиста лъжа. Карл бе докладвал, че похитителите не се интересуват от пари, а от оръжията, и че са заплашили да атакуват още шведски граждани, ако исканията им не бъдат изпълнени. Това означаваше, че операцията се бе провалила, преговорите се смятаха за приключени, правителствата на Швеция и Италия трябваше да уверят обществеността, че нито едно от оръжията няма да попадне в ръцете на престъпниците. Следователно исканията на похитителите нямаше как да бъдат изпълнени и всякакви преговори бяха невъзможни.

Карл обаче възрази, че при така създалите си обстоятелства похитителите можеха да изберат или да застрелят заложниците, или да се опитат да ги разменят за една доста по-скромна сума от евентуалната печалба, която продажбата на оръжията би могла да им донесе. Така че бе най-добре да изчакат дон Томазо отново да се свърже с тях. Все още имаше шанс да измъкнат съгражданите си.

Сам сви рамене. Този въпрос не стоеше на дневен ред, а и очевидно въпросният дон Томазо бе наясно как да се свърже с Министерството на външните работи. След като историята се появеше в публичното пространство, всичко вече бе в неговите ръце, тогава и дума не можеше да става за водене на преговори за доставка на оръжие. Човек естествено можеше да се запита кои би се съгласил доброволно да се срещне и да преговаря с италианската мафия, като се има предвид съдбата на първата делегация. Това обаче бе проблем на Външно. Що се отнася до Генералния щаб, за тях операцията бе приключила. Това освен всичко друго означаваше, че Карл веднага трябва да излезе в отпуск.

Карл заби поглед в пода и кимна. Още утре можеше да излезе в отпуск по бащинство, двамата с Ева-Брит вече бяха обсъдили подобна възможност. Тя имаше доста отпуска това лято и мислеха да плават с яхтата. Въпросът бе дали Ева-Брит можеше да излезе в платен отпуск веднага след майчинството, без да работи нито ден.

Сам заяви, че Карл може да се счита за излязъл в отпуск по бащинство, считано от дванайсет часа тази нощ.

Оставаха им единствено няколко чисто прагматични проблема. Съгласно разпоредбите Карл трябваше да изпразни апартамента на Юар с помощта на още няколко служители на ОП 5. Заедно щяха да върнат ключовете му и да представят в Генералния щаб всички документи, материали и предмети, които конфискуваха, за да бъдат заведени в архива. Бяха решили, че е най-добре да извикат Оке Столхандске за тази цел.

Трябваше да приключат със задачата по-късно тази вечер, веднага след като Карл и Беата се върнеха от посещението при госпожа Лундвал. Вече минаваше девет, така че трябваше да побързат. Веднага след като уведомяха Майката на Юар за смъртта му, Карл трябваше да им се обади и да им съобщи, за да пуснат комюникето.

Само след миг обаче им се наложи да зачеркнат тази точка от дневния ред, тъй като Беата влезе в стаята и каза, че някакъв превъзбуден репортер от редакция „Новини“ на националната телевизия се е обадил по телефона и очаква да получи потвърждение на новината, че капитан Юар Лундвал е убит от мафията тази сутрин в Палермо. Репортерът желаеше да разговаря със Сам.

— Какво, по дяволите, да му кажа? — въздъхна Сам и погледна двамата си колеги. Карл обаче присъстваше само телом в стаята — седеше с поглед, взрян в едно петно на пода.

— Кажи, че е вярно, но че все още не сме уведомили близките му и че следователно не бива да съобщават името му — предложи ДГ спокойно. — Не можеш да лъжеш, нито пък да се престориш на твърде зает, за да коментираш.

— Госпожа Лундвал знае ли, че Юар е в Палермо? — обърна се Сам към Карл. Той се стресна и подскочи.

— Не мисля. Май ѝ каза, че ще заминава за Рим, но не съм сигурен — отвърна едва чуто и отново заби поглед в пода.

Самюел Улфсон вдигна отчаяно слушалката и включи своята линия.

Постъпи точно както ДГ му предложи. Потвърди всичко и помоли репортера да запази името на загиналия в тайна, най-вече от уважение към близките му, които все още не бяха информирани. Няколко секунди по-късно Сам бе въвлечен в доста неприятен пазарлък. В първия миг останалите двама мъже в стаята не можаха да разберат за какво става въпрос. Скоро обаче осъзнаха, че новинарят се опитва да накара Самюел Улфсон да им даде интервю за извънредната сутрешна емисия в замяна на проявеното от тях разбиране. Очевидно цялата тази история бе повод за извънредна емисия. Все пак искаха първи да съобщят новината.

Самюел Улфсон въздъхна и се съгласи с всички искания, след което промърмори нещо за водене на преговори с мафията и затвори телефона.

Карл кимна на Беата и се изправи.

— Ще се преоблека и ще се поосвежа, преди да тръгнем към дома на майката му — рече той и излезе от стаята.

Оке Столханске чакаше отвън в коридора. Очите му бяха зачервени като от плач. Носеше униформа. Те се видяха и се прегърнаха, всички думи бяха излишни. Карл имаше чувството, че прегръща огромен гранитен блок. А на Оке му се стори, че Карл е загубил и последната си капка сила, като болен или ранен.

Бавно се поотдалечиха един от друг, без обаче да свалят длани от раменете си, и се погледнаха за миг в очите, сякаш така щяха да открият всички отговори.

— Рано или късно подобна съдба щеше да сполети някого от нас — прошепна Оке Столханске.

— Да — рече му Карл със сподавен плач. — Рано или късно, но се случи сега с Юар. Очакват те, трябва да подпишеш разни документи. Ще се срещнем по-късно в дома на Юар. Чакай ме пред вратата.

Карл се освободи от прегръдката на колегата си и тръгна надолу към кабинета си, без да се обърне. Оке остана още малко в коридора и го проследи с поглед, преди да влезе при началника си.

Карл отвори сейфа си, за да извади тоалетните принадлежности, които пазеше там за всеки случай. До пакетчето с ножчета за бръснене за еднократна употреба лежеше пистолета му, зареден и готов за стрелба. А на дъното на сейфа имаше дори карабина.

Той дълго се колеба, но накрая протегна ръка, взе пистолета и го задържа за няколко минути. Мина му през ума, че в този миг се намира на секунда от смъртта. Загледа се в личния си герб на приклада, след това върна оръжието с отвращение обратно на мястото му, извади тоалетните си принадлежности и тръгна към тоалетната в коридора.

След като се избръсна, се върна обратно в стаята си, отвори гардероба и извади униформата си.

Десет минути по-късно двамата с Беата вече пътуваха в един от служебните автомобили на ОР 5 към дома на госпожа Елизабет Лундвал, която живееше на остров Кунгсхолмен. Беата шофираше. Карл сам го беше предложил, защото не смяташе, че е в състояние да кара кола. Тя започна да им припомня протокола на министерство на отбраната за подобни ситуации; що се отнасяше до самото погребение, близките на загиналия сами трябваше да преценят дали искат да организират всичко сами или предпочитат да оставят това на армията. Ако се спряха на втория вариант, погребението щеше да протече съгласно установения етикет. Ковчегът щеше да бъде носен от офицери от същия полк или род войска. В този случай вероятно щяха да изберат флотски офицери от КА 1, а не колегите му от военното разузнаване, което всъщност бе доста разумно. На погребението задължително трябваше да присъстват преките му началници. Може би дори самият КМ щеше да дойде да му отдаде последна почит. Но това зависеше от решението им колко детайли да разкрият около мисията и работата на Юар в армията.

Карл ѝ изглеждаше разсеян, сякаш дори не я слушаше. Беата обаче продължи да говори, леко нервна, сякаш се боеше от тишината.

ДГ и Самюел Улфсон дадоха последни инструкции на Оке Столхандске и поставиха пред него куп формуляри за попълване, след което го освободиха. Сега седяха съвсем сами в стаята, смълчани и объркани.

— И преди сме губили хората. Това е част от работата — рече ДГ накрая.

— Да, когато малоумните ти предшественици ви пратиха в Прибалтика. Но това бе през петдесетте и шейсетте години — изсъска Самюел Улфсон неочаквано агресивно.

— Да, прав си — въздъхна ДГ. — Почти всичките ни служители загинаха. Руснаците ги избиха един по един. Вероятно някой ни предаде. Иначе не мога да си обясня как врагът разкри всичките ни шпиони, до един. Руснаците очевидно знаеха всичко.

— Как ще се отрази случаят на работата ни според теб? — демонстративно смени тона Самюел Улфсон, тези стари истории така или иначе нямаха никакво отношение към съвременната реалност.

— Трудно ми е да кажа — отвърна ДГ и се замисли. — Не вярвам да ни навреди по някакъв начин. Направихме каквото можахме, поехме определен риск, за да спасим съгражданите си, и този път загубихме. Не, не мисля, че обществеността ще ни осъди.

— Ами политиците?

— Те ще се наредят на опашка, за да изразят дълбокото си уважение към нашата структура. Все пак тази година има избори. Много ми се иска да видя кой политик ре посмее да очерни паметта на Юар Лундвал с атаките си срещу нас.

— Ами Карл? Какво ще стане с него?

— Това определено ме притеснява повече. Той все още се намира в шок, така че ми е трудно да преценя. Но човек трябва да е сляп, за да не види, че хвърля цялата вина за случилото се върху себе си. Дори ти го забеляза.

— Какво искаш да кажеш с това „дори ти“?

— Няма значение. Притеснявам се за Карл, наистина много се притеснявам. Не за първи път му се случва да се самообвинява и да изпада в ненужно дълбок размисъл по отношение на работата си. А тук не говорим за някакъв обикновен провал. На всичкото отгоре има и семейни проблеми. Това още повече усложнява нещата.

— Имаш предвид американката? А може и да грешиш, може сега да избере да се концентрира върху личните си проблеми и да загърби работата.

— Явно изобщо не познаваш Карл. В този момент единственият му личен проблем, който всъщност е и единственият му проблем като цяло, се казва Юар Лундвал.

В стаята се възцари тишина. После телефонът иззвъня. Обаждаха се от новините. Искаха веднага да изпратят екип, който да вземе интервю от началника на убития шведски шпионин. Разбира се, с обещанието, че няма да го излъчат, преди семейството му да бъде уведомено.

Карл и Беата постояха изпълнени с колебание пред таблото със звънците на сградата на улица „Пилгатан“. Тя се намираше точно срещу старата гарнизонна болница, която днес се бе превърнала в някаква бюрократична крепост. Изобщо не им се искаше да започнат да се обясняват по домофона в девет и половина вечерта. Карл се поколеба за миг, преди да натисне звънеца с името Лундвал. След това погледна засрамено Беата и пъхна ръка в джоба си, където явно носеше някакъв инструмент, който несъзнателно се опита да скрие от нея, като ѝ обърна гръб и нападна ключалката.

Отне му само няколко секунди да отвори вратата, сякаш имаше ключ, помисли си Беата озадачено.

Госпожа Елизабет Лундвал живееше на последния, пети етаж. Те се качиха с асансьора и внимателно затвориха вратите му, сякаш опитваха да не издават посещението си. Застанаха пред вратата, спогледаха се притеснено, поеха дъх и Карл натисна звънеца. В апартамента се разнесе звън като от камбаните на Биг Бен. Изчакаха известно време, но нищо не се случи. Карл отново натисна бутона и в същия миг писклив женски глас притеснено попита кой е.

— Капитан Карл Хамилтън от Генералния щаб — започна Карл твърде силно, гласът му заглъхна по средата на изречението.

От другата страна на вратата замълчаха. Карл осъзна, че все още не е свалил шапката си, пъхна я под мишница и застана пред шпионката, за да може жената да го види добре. Изглежда, госпожа Лундвал не одобри отговора му, защото нито отвори, нито попита нещо. Карл и Беата почакаха дълго, като на няколко пъти се поглеждаха притеснено. Накрая ключалката изщрака и вратата бавно се отвори.

Госпожа Елизабет Лундвал бе прикована към инвалидна количка. Тя бе много бледа и се вгледа почти ужасено в Карл. Скри лицето си с ръце и започна да се задъхва, сякаш не ѝ стигаше въздух.

— Извиняваме се за притеснението, госпожо Лундвал… Може ли да влезем? — попита Карл тихо. Ужасът, който се появи в очите на жената, когато видя униформата и изражението на лицето му, очевидно означаваше, че тя се бе досетила за повода на посещението им.

Завъртя количката си и тръгна напред през апартамента, а Карл и Беата се шмугнаха след нея, внимателно затвориха външната врата и последваха жената, която сякаш се опитваше да избяга от тях.

Тя ги отведе до голяма дневна с огромен кристален полилей и персийски килим, покрил почти целия под. Карл помисли, че вероятно в миналото бе живяла в доста голяма къща.

Жената по някакъв непонятен начин бе успяла да запали осветлението още преди да влезе в стаята. Тя спря под полилея и обърна количката си така, че да застане срещу посетителите. Лицето ѝ бе пребледняло от ужас. Вече знаеше. Карл и Беата спряха на прага на голямата дневна, на около пет-шест метра от жената в инвалидната количка.

В продължение на няколко секунди, които им се сториха като цяла вечност, в стаята цареше пълна тишина. След това обаче жената кимна, че е готова, и Карл си пое дълбоко дъх.

— В качеството ми на пряк началник на капитан Юар Лундвал, госпожо Лундвал, на мен се падна трудната задача да ви съобщя… — Наложи му се да си поеме дъх, трябваше да се вземе в ръце, преди да продължи. — …че Юар бе убит тази сутрин по време на военна мисия в Сицилия. Двамата с него бяхме изпратени там в командировка. Юар се опита да ме спаси и успя. Капитан Юар Лундвал бе един от най-прекрасните шведски офицери.

Не можа да продължи, сякаш цялото му съзнание в миг се изпразни.

Жената в инвалидната количка го гледаше втренчено, с широко отворени очи, лицето ѝ бе напълно безизразно, като каменно. Не промълви нито дума. Вместо това тръгна бавно напред към Карл, протегна ръка и погали ръкава на униформата му. След това отново завъртя количката си, отдалечи се на няколко метра, закри лице в ръце и се разрида, в началото някак приглушено, накъсано, сякаш се опитваше да го потисне, а след това силно и сърцераздирателно.

Те наблюдаваха треперещите ѝ рамене, спогледаха се безпомощно, след което Беата се приближи към нея, сложи ръце на раменете ѝ и се опита да я утеши.

Карл ги заобиколи почти на пръсти и седна в един голям кадифен фотьойл точно срещу майката на Юар.

Тя вдигна глава и изтри очите си, гримът ѝ се размаза.

— Толкова е нереално… — изхлипа тя. — Стоите пред мен, знам, че сте началникът на Юар. Разказвал ми е за вас… Но когато ви гледам сега, капитан Хамилтън… Всичко ми се струва напълно нереално. Не мога да повярвам, че е истина, въпреки че стоите тук от плът и кръв. Затова трябваше да ви докосна.

Карл не знаеше как да постъпи. Дали да продължи да мълчи, дали да не потвърди за пореден път, че всичко е истина, дали да започне да хвали Юар?

Беата подаде носна кърпичка на майката на Юар, тя избърса лицето си и се опита да се вземе в ръце, да остави скръбта за след малко.

— Как се случи? Секретно ли е, или можете да ми разкажете? — попита едва чуто и вдигна поглед към Кард, но когато срещна очите му, реалността отново я застигна.

— Мисията ни бе да спасим двама шведски граждани, отвлечени от сицилианската мафия. Може би сте прочели във вестниците или сте чули по телевизията за случилото се.

Тя кимна, че разбира.

— Започнахме да преговаряме с похитителите, задачата ни бе да се опитаме да разменим заложниците срещу… с една дума — да ги освободим. Ситуацията не изглеждаше напълно безнадеждна, но тази сутрин ни изненадаха двама наемни убийци, които откриха огън срещу нас от близко разстояние. Юар вече бе мъртъв, когато успях да стигна до него. Всичко се случи много бързо.

— Не успяха ли да ви уцелят?

— Не, всъщност… — започна Карл колебливо, не знаеше нито как, нито за какво да излъже — …може да се каже, че Юар ми спаси живота. Той преобърна една желязна маса, за да ме защити, в същия миг, в който стрелците откриха огън. Така предпази мен, но сам остана незащитен. Така се случи.

— Швеция ще признае ли, че той… Да, питам ви най-вече заради баща му. Знам, че въпросът е глупав и за мен няма никакво значение дали ще го сторят, или не. Баща му би искал… Разбирате ме, нали?

— Да, госпожо Лундвал, разбирам ви. След около час ще бъде публикувано комюнике на Генералния щаб, в което ще съобщим, че един от разузнавачите ни е загинал по време на мисия.

— Пращали ли са ви на подобни мисии и преди? Заедно?

— Да, госпожо Лундвал. За съжаление по-голямата част от подобна информация е секретна, но мога да ви разкрия, че Юар ми помогна тази година да разбием една банда полицаи, която се канеше да извърши масово убийство във Ваксхолм. Юар изигра решителна роля в това разследване, но тъй като операцията бе секретна, обществеността така и не разбра за заслугите му. Както вече ви казах, той бе един от най-добрите офицери в страната. Знаеше, че работата му е изключително опасна, и бе един от малцината, които можеха да се справят с нея…

Карл млъкна смутено. Имаше чувството, че дърдори пълни безсмислици. Какво значение имаше, че Юар бе прекрасен човек приживе.

Майка му го бе загубила, дори той самият го бе загубил, всички го бяха загубили съвсем неочаквано. Многобройните качества на Юар нямаха никакво значение. Всеки щеше да умре, ако някакъв гангстер го простреляше отблизо в гърдите с автомат.

— Говорили ли сте с Карлос? — попита изведнъж тя, вдигна глава и погледна Карл в очите.

Карл усети, че се изчервява, и веднага се ядоса на себе си.

— Не — рече той. — Първо решихме да съобщим на вас, госпожо Лундвал. Но оттук веднага отиваме при него…

Осъзна, че бе забравил да помоли Беата да намери адреса, въпреки че се бяха разбрали тя да остане при майката на Юар. Погледна въпросително колежката си, която му кимна спокойно и се протегна към дамската си чанта на масата.

— Както ви казах — рече Карл, — оттук веднага отивам при Карлос. Така че, ако госпожа Лундвал ме извини…

Той се изправи колебливо, направи няколко крачки напред и протегна ръка за сбогом. Тя я пое, но в следващия миг го дръпна силно, той падна на колене пред нея и я прегърна. Стори му се съвсем слаба и крехка и леко потреперваше, може би от физическото напрежение, когато се наведе напред, или пък, защото жестът му я разчувства.

Карл внимателно я пусна и протегна ръка зад количката ѝ към Беата, която му подаде едно листче. Двамата си размениха погледи, след което Карл си тръгна, без да каже нищо повече. Още преди да напусне апартамента, се сети, че ключовете на колата все още са у Беата, но не му се искаше да се върне вътре и всичко да се повтори; имаше чувството, че бяга.

Навън бе светло, белите нощи бяха в разгара си, откъм градината на гарнизонната болница долетя песента на скорец. Огледа се безпомощно наоколо, след което реши да се качи до улица „Хантверкаргатан“, откъдето да вземе такси. Почти нямаше движение, сигурно нямаше да има и таксита. Затова тръгна пеша към площад „Кунгсхолм“, към стоянката. Имаше чувството, че се е запътил към някакъв маскарад, преоблечен като Карл Густав Гилберт Хамилтън. Малцината минувачи, които срещаше, се спираха поразени и едва ли не ахваха от удивление, сякаш не бе истински. Проклетата униформа бе виновна.

Таксиметровият шофьор направо изумя, когато видя кой сяда на предната седалка и му дава адрес в квартал „Йостермалм“ с такъв тон, сякаш се разбира от само себе си, че именно той, именно в този миг ще седне в именно това такси и ще бъде откаран до квартал „Йостермалм“.

Карлос Фигуерас живееше в голям апартамент на булевард „Карлвеген“. Балконът му бе огромен, обикаляше цялото жилище. Вътре имаше парти, истинско старомодно парти със силна музика, блондинки, фъстъци и известни личности от областта на рекламата и шоубизнеса. От Швеция и от чужбина, хомо-и хетеросексуални, както и такива с неопределена сексуална ориентация.

Купонът очевидно бе започнал скоро и гостите ги очакваха още няколко часа пиянство и падение. Вратата бе отключена, отвътре се носеха толкова силна музика и гълчава, че нямаше смисъл дори да натиска звънеца. Оставаше му само едно — да влезе и да предизвика сензация с комичното си облекло. Сигурно щяха да го вземат за маскиран имитатор или нещо подобно. Някой поиска да пъхне чаша с шампанско в ръцете му, друг го покани на танц, а трети се опита да го дръпне на някакъв диван и да го представи на останалите хора, които седяха там.

Накрая успя да открие Карлос сред тълпата на балкона. Разбира се, всички разговори секнаха в мига, в който той се появи на терасата и тръгна към мъжа, когото му посочиха.

Мъжът приличаше на испанец, бе женствен и определено хомосексуален. Карл се представи сковано и помоли да поговорят на четири очи. Обясни му напрегнато, че е важно, тъй като Карлос се опита да му напъха шампанско в ръцете и го помоли да му каже веднага защо е дошъл. Явно смяташе, че това е някаква шега.

Но изражението на лицето на Карл го накара да размисли. Той поведе неочаквания си гост навътре, през епицентъра на партито, и го покани в кабинета си. Там трябваше да прекъснат една еротична сцена, да се извинят и демонстративно да затворят вратата.

— Добре — рече испанецът весело и разпери ръце. — Какво, за Бога, мъж като вас има да съобщи на мъж като мен? Това някаква шега ли е?

— Не — рече Карл остро. — Очевидно не знаете къде е работил Юар Лундвал в действителност.

Усмивката на Карлос Фигуерас изчезна. Изражението на лицето на Карл, униформата бяха доста обезпокоителни, но истината скоро щеше да надмине и най-страшните му очаквания.

— Какво, по дяволите… Юар да не е военен? Никога не ми е споменавал. Но едва ли идвате за това…

— Седнете! — прекъсна го Карл. — Трябва да ви съобщя нещо много тежко и болезнено.

Той посочи умолително с ръка към италианския, почти директорски стол, който се намираше зад удивително чистото бюро с цвят на графит, което само до преди миг бе арена на интимни удоволствия.

Карлос Фигуерас пребледня, сърцето му се разкъсваше между гняв и притеснение. Но след малко все пак седна и махна с ръка, че е готов да слуша.

— Юар беше мой подчинен. Работеше във възможно най-секретния оперативен отдел на шведското военно разузнаване — заговори Карл, но веднага осъзна, че е започнал отзад напред; тази информация определено можеше да почака.

— Какво, по дяволите… Да не би да сте го уволнили, защото… — бе готов да избухне Карлос.

— Не! Много по-лошо е! — прекъсна го Карл отчаяно. Гнетеше го не само новината, която щеше да му поднесе, но и собствената му непохватност. — Капитан Юар Лундвал бе застрелян тази сутрин по време на активна служба. Аз бях с него, но не успях да го спася. Загина на място.

Карл направи кратка пауза, защото не бе сигурен, че мъжът го разбра. Но явно го бе разбрал, защото грациозният испанец се изправи бавно, а устните му трепереха, сякаш искаше да каже нещо.

— Моля, седнете и ми позволете да продължа! — нареди Карл и мъжът го послуша. Вече можеше да види как първите сълзи проблясват в очите му.

— Преди малко съобщих новината и на майката на Юар. Тя изрично ме помоли да ви уведомя, преди да чуете за това по телевизията. Мое задължение е да информирам най-близките му хора. Ако се чудите откъде знам за връзката ви, обяснението е просто. Юар ми разказа и из му дадох зелена светлина… Тоест, казах му, че като негов пряк началник нямам никакви възражения по отношение на връзката ви, но го посъветвах да ви разкрие истината за работата си.

— Не знаех… Нямах никаква представа… — разхлипа се Карлос Фигуерас, не се опитваше да крие сълзите си. — Юар бе ловък като котка и в страхотна форма. Мислех си, че е гимнастик. Но значи е бил…?

— Да — рече Карл. — Бе един от нас, един от най-добрите, най-добрите сред най-добрите. Следователно работата му бе свързана с много опасности, но той отлично знаеше в какво се забърква.

Карл стоеше притеснен по средата на стаята с ръце на гърба, докато любимият на Юар, когото вече бе приел въпреки първоначалния скептицизъм, захлупи лице на бюрото и избухна в ридания. Някой отвори вратата и стаята се изпълни с музика и смях. Отвън долетяха гласове, които за пореден път припомниха на Карл, че не сънува, че наистина се намира в този кабинет. Той се обърна решително, затвори рязко вратата и чу как някакви чаши иззвънтяха от другата страна. След това се приближи до дребния испанец, почти го повдигна от стола, прегърна го, погали го по лицето, сякаш да изтрие сълзите му, и леко разтърси раменете му.

— Юар ви обичаше, сподели това с мен, дори ме покани на купона по случай… началото на съвместното ви съжителство — рече Карл тъжно. Сетне внимателно остави испанеца в креслото, обърна се, напусна стаята, мина през тълпата празнуващи, излезе на улицата и се качи в таксито.

Съобщи на шофьора следващия адрес в квартал „Нор Меларстранд“, помоли го да му заеме телефона си, позвъни на директния номер на Самюел Улфсон, осведоми го, че е приключил със задачата, и го помоли да му даде номера в колата на Оке Столхандске. След това му се обади лично и му съобщи, че ще пристигне след десет минути, облегна се назад, потърка очи и се опита да се пребори с напиращите сълзи. Таксиметровият шофьор седеше с изправен гръб и напомняше за курсист на урок по кормуване. От време на време хвърляше поглед към пътника си, сякаш да се увери, че не му се привижда.

— Каква задача изпълнихте, да не би да пребихте някой новак или какво? — попита накрая.

Карл дори не се усмихна.

Столхандске излезе от колата си веднага щом таксито приближи, кимнаха си леко и се качиха пеша до петия етаж, сякаш за да избегнат неудобната тишина, която щеше да се възцари в асансьора. Столхандске извади листчето с кодовете, отвори вратата и изключи алармата. Запалиха лампите, минаха в хола и спряха по средата, точно срещу прозореца с изглед към залива Ридарфиерден. Карл си спомни за празненството по случай нанасянето на Юар в новото жилище.

— Е — рече Столхандске, — да започнем със спалнята и сейфа там.

Той отвори двата големи зелени сака, които носеше навити под мишница, и се запъти към спалнята. Карл го последва колебливо.

Първо отвориха сейфа и извадиха всички оръжия и цялата техника. Вътре обаче откриха и доста лични вещи на загиналия. Имаше цял куп писма. Карл се вгледа в тях. Не бе сигурен дали трябва да ги оставят, или да ги вземат със себе си. Бяха от Карлос Фигуерас. Първо ги пъхна в джоба на униформата си, но после размисли и ги пусна в един от саковете, кимна към тях и смутолеви, че трябва да бъдат върнати на подателя, който е… годеник на Юар или както там се нарича.

Останаха в апартамента около час, най-вече заради разпоредбите, а не защото очакваха да открият нещо. Щом дори… приятелят… не, годеникът на Юар нищо не знаеше, то едва ли колегата им пазеше нещо важно извън сейфа. Той очевидно бе успял да си изгради съвършения двоен живот.

— Какво ще правим с тях? — попита Столхандске накрая и показа на Карл две светлосини кутийки.

Карл знаеше отлично какво има вътре, но въпреки това не можа да устои на импулса да ги вземе от ръката на Столхандске и да отвори капачетата им. Двамата се загледаха в съдържанието им.

— Медалът за храброст е негова лична собственост и следва да бъде върнат на майка му. Орденът на Санкт Улаф трябва да бъде изпратен обратно в Норвегия. Вероятно след погребението — рече Карл и пъхна двете кутийки в един от саковете. Те изчезнаха сред купчината кутии с муниции.

Огледаха апартамента за последен път. Всичко бе чисто и спретнато, вътре цареше пълен ред. Стените бяха покрити с произведения на изкуството, повечето платна бяха модернистични, но нищо в този дом не разкриваше истинската същност на Юар нито в лично, нито в професионално отношение.

Може би с едно-единствено изключение. На малък пиедестал, предназначен за саксия с цветя или нещо подобно, стоеше зелена флотска барета. Златистият тризъбец проблясваше под лъчите на меката сумрачна светлина на бялата лятна нощ.

Оке Столхандске погледна въпросително Карл и той му кимна да прибере баретата.

Час по-късно вече бяха готови с протокола в щаба, бяха заключили всички оръжия в сейфа на Оке Столхандске и бяха оставили документа на бюрото на Сам. Всички други си бяха тръгнали.

Карл помоли Оке да го изчака, отиде в кабинета си, смени униформата с цивилни дрехи, взе двете си чанти от пътуването и излезе в коридора. В следващия миг обаче размисли, върна се и пъхна в джоба на сакото си кочан чекове.

— Може ли да преспя у вас тази нощ? — попита вяло, когато се върна в кабинета на Оке Столхандске. Колегата му кимна.

Загасиха осветлението и излязоха в светлата лятна нощ. Само след няколко минути бяха в жилището на Оке в квартал „Йердет“. Карл се потресе от огромния контраст в обзавеждането и стила в сравнение с апартамента на загиналия им колега. Столхандске определено бе грандоман: тумбести черни кожени фотьойли, морски пейзажи по стените, кръстосани саби в коридора.

Карл остави чантите си и влезе пръв в дневната, запали една настолна лампа, намери бутилка бърбън, напълни две чаши и подаде едната на Оке. Столхандске я пое, без да каже и дума.

— Как го прие майката на Юар? — попита след малко и потъна в един от големите английски фотьойли срещу Карл.

— Трудно ми е да кажа — рече Карл неуверено. — Наистина ми е трудно, това бе огромен шок за всички нас. Как го приемаш ти? Как го приемам аз?

— Юар бе добър човек, дяволски добър човек — каза Столхандске, потърка очи, изпи уискито си на един дъх, напълни отново чашата си и подаде бутилката на Карл.

— Какво ще правим сега, по дяволите? — обади се Столхандске след малко.

— Аз съм в отпуск. Ти също — отвърна Карл кратко и отнесено.

— Не, в никакъв отпуск не съм, по дяволите! — възрази Столхандске.

— Напротив — сряза го Карл. — В отпуск си вече от един час. Не забравяй, че съм ти началник. Попълних всички нужни документи и ги оставих на бюрото на Сам.

Оке Столхандске наблюдаваше Карл недоверчиво. Това не бе в негов стил. Не можеше да позволят на скръбта да ги срине, всички бяха наясно какво изисква професията им. Кой можеше да каже дали някой ден тримата нямаше да загинат заедно по време на някоя мисия. Всеки от колегите им можеше да загуби живота си, не бе изключено това да се повтори. И те го знаеха.

— Нямам никакво намерение да седя вкъщи и да се цупя. Не ми казвай, че ти смяташ да постъпиш така — рече Оке Столхандске сърдито, втренчил поглед в нещастния си началник.

В следващия миг обаче Карл бе напълно променен. Заприлича му на надуваема фигура, която се пълни с въздух, така че човек първо съзира единствено контурите ѝ, а в следващия миг тя се изправя пред очите му в цял ръст. Този миг щеше да се запечата завинаги в паметта му.

Карл остави чашата си, вдигна глава и го попита дали има карта на Сицилия. Оке Столхандске веднага донесе атлас и го отвори на Южна Италия. През това време Карл му написа чек.

— Това са половин милион крони, за разходите ти, взимай касова бележка за всичко — подаде му чека той. Оке Столхандске го взе, без да протестира, сгъна го и го пъхна в джоба на ризата си.

— Парите са мои, затова ни трябват касовите бележки — обясни Карл и постави пръст върху картата на Сицилия. — Ето тук ще действаме. Ще пуснеш котва в залива при Кастеламаре дел Голфо и ще се представиш на всички като американски хипи-моряк. Ще наемеш лодка в някой крайбрежен град на Ботуша и ще отплаваш до Сицилия. В лодката трябва да има място за четирима души и техника. Катер или по-малка рибарска лодка биха били идеални. Имаш ли някакво оборудване за гмуркане?

Оке Столхандске бе толкова стъписан, че загуби ума и дума. Само в рамките на няколко минути Карл преживя същински катарзис. Пред него вече не седеше съсипан, отчаян и напълно парализиран щабен офицер, а истински тюлен.

— Попитах те дали имаш оборудване за гмуркане! — повтори Карл.

— Обичайното за любител, костюм и акваланг.

— Добре. Вземи всичко. Вземи и четири сухи водолазни костюма. Кислород ще намерим после. Значи ще влезеш в ролята на американски турист, който е дошъл да се гмурка тук. Разбра ли?

— Да. Ще съм американски турист, интересуващ се от морската флора и фауна.

— Да. Ще ловиш октоподи, които ще продаваш на местните ресторанти.

— Ясно. Ще завържа контакти, ще създам приятелства. Ще се опитам да го сторя колкото може по-бързо. Това ли е районът на действие?

— Да, поне за част от операциите.

— А каква е целта на операцията?

— Целите са две. Официалната е да освободим двамата шведски заложници. Мисля, че не е нужно да ти обяснявам каква е неофициалната.

— Не, не е нужно. Знаеш ли кой е стрелецът?

— Ако го видя, веднага ще го позная. По-важното е, че знам кой е дал заповедта.

— Кой ще поеме отговорността?

— Аз. Предполагам, че и италианската отбрана отчасти. Както разбираш, рискуваме да загубим работата си и не само. Можеш да откажеш. Що се отнася до отпуската ти, нито Сам, нито кралят те пращат в Италия. Така че можеш да откажеш.

Оке Столхандске погледна началника си, сякаш не вярваше на ушите си и се опитваше да разбере дали в думите му няма някаква скрита шега. Осъзна, че Карл чисто формално иска да получи отговор дали подчиненият му приема този неочакван отпуск.

— С теб съм — отвърна — Кога и как ще се свържеш с мен?

— Или аз лично, или някой сътрудник ще се свърже с теб, докато си в открито море или след като се прибереш в залива на Кастеламаре. Не се притеснявай. Ние сами ще те потърсим. Важно е да си готов с прикритието си, преди да започнем.

— Трудно ли се работи там?

— Да. Никой не разбира какво им говориш, а пиците са по-ужасни от тези в Сан Диего. Всеки десети е враг, но не знаеш кой точно. Никой няма да ти даде информация, на никого не можеш да разчиташ. Невъзможно е да се ориентираш в уличките, шофирането е същински ад.

— Неприятно. Ако това са минусите, какви са плюсовете?

— Враговете познават единствено мен, а този път смятам да отвърна на огъня с огън. Останалите ще сте им напълно непознати. Разбира се, ще разполагаме и с обичайните преимущества.

— Да. Мрак. Мощни оръжия. Но в такъв случай ще ни трябват някои неща…

— Да, може и така да се каже. Аз ще се погрижа за това и ще организирам цялата операция, докато ти работиш над прикритието си. Окей?

— Да. Значи известно време няма да се виждаме?

— Точно така.

— Тогава ще трябва да изпразним тази бутилка нощес, по дяволите. Между другото, защо не искаш да се прибереш вкъщи?

— Защото заминавам за чужбина утре сутринта в девет. Да, дай да изпразним бутилката и да се отдадем на сантиментални спомени за Сан Диего.

— За там ли заминаваш?

— Да. Днес ще пием, утре ни чака път.

Повече не споменаха и дума за операцията, която вече си имаше дори и име. Операция „Риба меч“. „Риба меч“ бе кодовото название на Юар. Изпиха уискито и се отдадоха на сантиментални спомени, точно както се разбраха в началото. А след това щяха да изпълнят плана си докрай.

Самюел Улфсон бе обезумял от притеснение. И вероятно не можеше да го скрие, ако се съдеше по изражението на ДГ.

Вече бе 8.13 и доколкото си спомняха, срещата им бе в 8.00. Освен това Карл никога не закъсняваше. На всичкото отгоре Сам бе открил на бюрото си кратката ясна молба за отпуск на капитан Оке Столхандске, подписана лично от капитан Хамилтън.

Бяха позвънили в дома на Столхандске, но никой не им вдигна. Пет минути по-късно им се обади Ева-Брит Юнсон, която току-що бе чула в сутрешния блок за смъртта на Юар Лундвал. Знаеше, че той бе придружил Карл на мисията в Италия, а съпругът ѝ се бе свързал с нея за последен път вчера сутринта от Палермо.

Значи го нямаше и вкъщи, дори не се бе обадил на жена си. На Сам Улфсон му бе доста трудно да я увери, че Карл е на сигурно място, без да може да ѝ каже къде точно. Но всичко ще се нареди, тя няма защо да се притеснява и така нататък.

Чувството на неудобство, примесено с притеснение, нарасна още повече, когато телефонът отново иззвъня. Този път бе Теси О'Конър. Тя настояваше да разговаря лично с началника на разузнаваческото звено.

На Самюел Улфсон му се наложи да проведе почти същия разговор като със съпругата на Карл. Не, Карл е в безопасност. Не, за съжаление не може да каже къде се намира. Не, не може да ѝ отговори дали информацията е секретна или просто и самият той не знае къде е подчиненият му. Разпитът на Теси О'Конър доста го поизпоти.

— Тя май е адвокат — обясни ДГ веднага щом Самюел Нилсон затвори телефона и погледна отчаяно бившия си оперативен началник.

— По дяволите, имаме голям проблем — констатира Улфсон. — Какво са намислили според теб?

— Имам две версии, добра и лоша. Коя предпочиташ да чуеш първо? — въздъхна ДГ.

— Добрата!

— Седят на някой остров от Стокхолмския архипелаг и се наливат с алкохол, отдадени на сантиментални спомени. Знаеш, че тримата бяха доста близки.

— А лошата?

— След няколко часа ще кацнат в Палермо. Все пак знаят името и адреса на убиеца.

— Мили Боже!

— Да, друго не може да каже човек.

— Да не би това да е някаква вендета?

— Имат мотив, имат и възможност да си отмъстят.

— Да, но това би било проява на безотговорност.

— Напълно си прав. Не мисля, че нашите момчета са безотговорни, особено Карл. Залагам повече на първата версия.

— Мога да се свържа с италианските ни колеги и да предотвратя всички…

— Не! Ако се окаже, че са на някой остров наблизо, само ще се изложим. А даже и да са тръгнали на някаква мисия на своя глава, пак ще се изложим, пък и един вид ще ги лишим от подкрепата си.

— А как според теб трябва да постъпим!

— Не мисля, че могат да направят каквото и да било без подкрепата на италианските власти. Нека да изчакаме и да видим какво ще се случи. Как върви организацията на погребението?

Самюел Улфсон загърби за малко единия голям и неприятен проблем и се замисли над другия — по-малък и също толкова неприятен. Беата отговаряше за организационната част. Госпожа Лундвал с благодарност бе приела предложението на Генералния щаб да подготви церемонията. Единственото ѝ желание бе погребението да се състои колкото може по-скоро, ако е възможно още този уикенд. Доколкото бе разбрал, най-същественият проблем в момента беше да осигурят военен оркестър. Освен това имаха спънки и със свещениците, които не искаха в неделя да изпращат покойници. Имаше и няколко въпроса, свързани с етикета. Кой да присъства? Дали МвнР щеше да има свой представител? Дали от Генералния щаб следваше да иде и някой по-висшестоящ от Самюел Улфсон, който така или иначе трябваше да е там? Все пак бе пряк началник на загиналия. Бе редно и Карл да дойде. Юар бе негов подчинен. Но Хамилтън така или иначе бе известен, така че присъствието му не бе проблем. За младите им колеги разузнавачи щеше да е далеч по-трудно да изпратят Юар в последния му път.

Беата я чакаше доста работа през следващите два дни. В това време трябваше да се свържат с Карл. Ако не успееха, им оставаше единствено да алармират полицията в Палермо.

Карл спа дълбоко повече от седем часа. Но въпреки това имаше чувството, че времето е спряло, и му бе трудно да се ориентира, когато погледна през прозореца. В първия миг реши, че лети над Норвегия, но после бавно и някак с нежелание осъзна, че се намира над Скалистите планини и до Лос Анжелис му остават няколко часа.

Имаше две широки седалки от първа класа на свое разположение. Бе се сгушил на тях като малко дете в опит да избяга от действителността. Да избяга от спомена за случилото се, който в този миг отново се възроди в съзнанието му с опустошителна сила.

Юар бе мъртъв. Нямаше връщане назад. Колкото и да се опитваше да се спаси от реалността в съня, отново трябваше да се срещне очи в очи с нея веднага щом се събудеше.

Той спусна масичката пред себе си, поръча си две чаши портокалов сок, извади лист и химикал, но после размисли. Взе несесера си, отиде в тоалетната, избръсна се и изми лицето си със студена вода.

След това отново се посвети на работа. Стратегията му бе проста. Първо трябваше да измами разузнавателните служби на САЩ, след това правителството им, а накрая колегите си от Швеция и Италия. Планът му бе прост на теория, но доста сложен за изпълнение.

Щеше да му е далеч по-лесно да се справи с оперативната част. Имаше само няколко практически проблема, които трябваше да разреши, след което да състави списък с необходимото оръжие.

Щяха да действат нощем, следователно имаха нужда най-вече от лазери, уреди за нощно виждане; освен това този път трябваше да са сигурни, че никой не ги подслушва.

Мракът бе първото им голямо преимущество, морето — второто. По пътищата нямаха никакъв шанс, а във водата щеше да е трудно да ги победят. Останалото бе чиста математика. Основният въпрос беше колко мощни оръжия да изберат. Дали да причинят минимални щети, или разрушения със среден мащаб.

След по-малко от час бе готов. Опита да разгледа целия план отначало, за да отклони мислите си от другия проблем, но не успя.

Трябваше да им се обади веднага щом пристигне, и на двете. Да им обясни за какво става дума или най-малкото да им каже, че е на път към Долината на смъртта и че ще отсъства още няколко дни. Че се чувства горе-долу добре, че му липсват и скоро ще се прибере. Половината бе лъжа, другата половина — истина. Все пак наистина щеше да се върне в Стокхолм, най-вече за да успокои всички и да ги увери, че няма да прави никакви глупости.

Но дали сега бе подходящият момент да оправи бъркотията в личния си живот? Да каже на Ева-Брит, че обича друга жена, да ѝ предложи да уредят икономическите и чисто битовите проблеми, да хукне към Теси, за да ѝ съобщи, че е признал за връзката им на съпругата си, и заедно да обсъдят нови икономически и чисто битови проблеми. А след това да се сбогува с нея, да замине за Палермо и може би никога да не се върне.

Рискът бе петдесет на петдесет. Той се намираше в най-голяма опасност от цялата група, защото щеше да отвлече вниманието на врага и да предостави по-голяма възможност за действие на колегите си.

Май сега не му беше времето да забърка някоя каша в личен план. Но все пак имаше доста неща за уреждане: завещанието, фондацията му в подкрепа на културата, бъдещето на Йохана Луис.

Споменът за нея изплува в съзнанието му съвсем ясно и съвестта го загриза още по-силно. Имаше съвсем тънка руса коса, почти бяла в корените, която се къдреше леко по вратлето ѝ. Тя често се смееше, когато сваляше стария ѝ памперс, когато я избърсваше с кърпичка, намазваше я с крем и ѝ слагаше нов. През последните няколко денонощия изобщо не бе мислил за нея. Не можеше да разбере защо; всъщност напоследък всичко му изглеждаше напълно абсурдно. Няколко малки случайности, над които нямаше власт, можеха за миг да преобърнат целия живот на човека. Ако Ева-Брит не го бе спряла за превишена скорост в онзи ден, ако Теси не си бе вкъщи, когато реши да я посети в Санта Барбара преди няколко години от идиотска сантименталност, ако не бе предложил на Юар да седнат да закусят отвън, ако не бе проявил такава детинска наивност и се бе съгласил да вземат оръжия, щяха да успеят да покосят и стрелеца, и шофьора му. Ако не бе лъгал Теси през първите пет години от връзката им, ако бе признал истината на Ева-Брит още преди една година, ако, ако, ако… Някъде насред веригата от случайности чисто теоретично се мъдреше собствената му воля, но тя винаги се проявяваше твърде късно. Точно като в този момент, когато подготвяше огромната операция „Измама“, насочена към всичко, което обикновено се опитваше да защитава. Къде бе свободната му воля сега, имаше ли алтернатива, освен да продължи да се сърди на целия свят, както самият Столхандске му каза? Но каквото и да се случеше през следващите седмици, месеци или докато мисията им приключеше, той нямаше как да върне Юар, нито пък с лекота да се измъкне от триъгълника между Ева-Брит, Теси и Йохана Луис. Всичко бе предопределено, като от някаква по-висша сила, а волята му никаква не се виждаше.

За първи път през живота му го спряха на митницата и го отведоха в една странична стаичка, за да го обискират. Предположи, че бяха получили някакъв сигнал или просто се бяха объркали и скоро щяха да го пуснат. Не носеше никакъв будещ подозрения предмет в багажа си, или поне така си мислеше.

Но се оказа, че дълбоко греши. Първото нещо, което двамата чернокожи митничари извадиха от чантата му, бяха една риза и чифт кафяви панталони, покрити със засъхнала кръв; едва сега си спомни, че му бяха помогнали с опаковането на багажа в Палермо.

Нямаше време за обяснения, а ако им кажеше истината, щеше да затъне до уши в бюрократичното блато. Посочи, че доколкото знае, няма закон, който да забранява преноса на окървавени дрехи в багажа, но така още повече влоши положението. Вместо да го пуснат, митничарите започнаха да претърсват багажа му милиметър по милиметър. Имаше чувството, че им отне цяла вечност. Бе твърде късно да извади дипломатическия си паспорт, вече бе използвал обикновения си при влизането в страната. Следователно му оставаше само едно.

— Напишете ТРАЙДЕНТ 547501 — посочи той компютрите. Първите две цифри бяха годината му на раждане, вторите две — годината, когато се записа в „Сънсет Фарм“, а последните — номера, който получи след завършването на курса.

Двамата митничари се поколебаха, явно не бяха запознати с тази процедура. Но Карл изглеждаше толкова спокоен и самоуверен, че нямаше как да не изпълнят молбата му.

Не успя да види каква информация се появи на екрана, но изражението на двамата служители веднага се промени. Набързо прибраха багажа му, заключиха чантата, подадоха му ключа, започнаха да го наричат „сър“ и „капитане“ и му пожелаха приятно прекарване в Съединените американски щати.

Оке Малм бе готов за бой. Все пак си бе вкъщи, а и имаше няколко часа преднина. Шведските му конкуренти, които се очакваше да пристигнат в Палермо, щяха да летят през Милано и да почакат там поне час-два, преди да седнат в следващия самолет. А и както обикновено, не говореха италиански. Следователно съдбата бе на негова страна.

Щеше да е още по-добре, ако от редакцията в Стокхолм бяха успели да се свържат с него няколко часа по-рано предната вечер. Но реално погледнато, това нямаше значение. Същинската паника настана едва когато Министерството на външните работи и Генщабът излязоха с комюникето си. Най-накрая и вкъщи да се заинтересуват от някое мафиотско убийство, но това никак не бе странно. Все пак ставаше дума за шведски военен разузнавач, убит в типичния за местните престъпни босове стил. Същевременно мафията държеше като заложници двама шведски индустриалци. Щеше да излезе страхотен репортаж.

Още след първите няколко часа в Палермо бе успял да надуши колко гнила е работата. Карабинерите отказваха да коментират случилото се, а персоналът на най-известния мафиотски хотел — „Палм“, бе, меко казано, ужасен — настояваха, че нищо не знаят, и така нататък.

Някой се опитваше да потули цялата история, което я правеше още по-интересна.

Оке Малм не бе стъпвал в Палермо от близо две години. Най-вече, защото никой в Швеция не се интересуваше от убийствата, извършвани от южноиталианската мафия, нищо че обикновено разстрелваха по дванайсет души наведнъж. Въпреки това той все още имаше контакти тук и както винаги, се довери на фотографите от бюрото на Лабруцо. Те бяха наясно с всички интересни новини около мафиотските убийства и — което бе още по-добре — можеха да те насочат към хора, готови да говорят.

Бяха започнали с болницата. Разказът на един от лекарите от спешното отделение бе потвърдил очакванията им — множество огнестрелни рани, нанесени от близко разстояние с автомат, и така нататък. Докторът обаче им сподели още една неочаквана новина. А именно, че убитият не бил сам. Имано замесен още един швед, който очевидно бил гъст с карабинерите, защото полковник Да Пиемонте лично му бе оказал всякаква помощ. А и не само това. Бяха преминали за един ден през мудната бюрократична процедура, така че тялото на мъртвия швед е заминало за вкъщи още същата вечер. Очевидно въпросният мъж бил много влиятелен.

Следата водеше до шведското консулство, което със сигурност им бе съдействало за транспортирането на тялото. Консулът обаче, сицилианец на име Де Лука, отказа да разкрие самоличността на другия швед. Вместо това ги насочи към посолството в Рим.

Оке Малм веднага се обади там, още преди да напусне сградата на консулството на Виа Рома, и отново чу познатия до болка отговор „Без коментар“.

Както можеше да се очаква, въпросният полковник Да Пиемонте бе ужасно учтив, но не прояви никакво желание да говори за шведи, за техните дела в Сицилия или за мъжа, придружавал убития капитан Юар Лундвал тук. Полковникът се съгласи да потвърди само едно нещо, явно твърдо убеден, че това бе единственото разумно решение. Имаше връзка между посещението на шведските военни в Сицилия и отвличането на двамата директори. Не можеше да коментира нищо повече.

Оке Малм бе напълно убеден, че е на вярна следа. Очевидно самоличността на втория швед трябваше на всяка цена да бъде запазена в тайна и следователно той на всяка цена трябваше да я разкрие. Това бе едно съвсем логично заключение.

От болницата, хотела и щаба на карабинерите мълчаха. Дори подкупи не помагаха. Следователно му оставаше една последна възможност. Така поне му каза фотографът от бюрото на Лабруцо.

Шведите са отлетели към къщи, и мъртвият, и живият. А фотографът, който се казваше Марио Дженко и бе на около 20–22 години, имаше братовчед, който работеше за „Алиталия“ на летището. Разбира се, бе напълно забранено да се разкриват данни от списъците с пасажери, но винаги можеха да му предложат известно финансово обезщетение.

Оке Малм не се поколеба нито за миг. Щом всички толкова яростно се опитваха да скрият самоличността на въпросния швед, че дори сицилианската преса не бе успяла да научи името му, то въпросният мъж явно бе изключително важен и интересен.

Час по-късно седеше в малка стаичка на летище „Пунта Раизи“ до офиса за резервации на „Алиталия“ и преглеждаше списъците с пасажери до Рим и Милано от предния ден.

— Бинго — прошепна той сам на себе си, когато погледът му изведнъж се спря на едно от имената. Бе напълно нереално, списъкът съдържаше пълното му име, без нито една правописна грешка. Така че чисто теоретично не можеше и дума да става за някакво недоразумение — господин Карл Густав Гилберт Хамилтън.

Оке Малм бързо си извади съответните заключения. Първо, можеше да забравят глупостите, че шведската държава не прави всичко по силите си, за да освободи своите пленени граждани. След като изпращаха най-добрия си и известен професионален убиец в компанията на още един мъж от същото тесто, всичко бе пределно ясно. Освен това операцията очевидно бе проведена със знанието и съдействието на италианските власти, иначе карабинерите нямаше да положат толкова усилия да запазят самоличността му в тайна. Следователно Швеция бе изпратила в Италия хора, които имаха разрешението на италианските власти да стрелят на месо. Това определено бяха добри новини.

Но Швеция очевидно бе загубила, поне първия кръг.

А и никой от конкурентите на Оке, които щяха да пристигнат след няколко часа точно по време на обедната почивка, нямаше да успее да се сдобие с тази информация. Звездният репортаж му бе в кърпа вързан.

„ШВЕЦИЯ ИЗПРАЩА В ИТАЛИЯ УБИЙЦИ С ПРАВОТО ДА СТРЕЛЯТ НА МЕСО“. Горе-долу такова щеше да бъде заглавието. Е, може би трябваше да смени думата убийци с агенти.

„Сънсет Фарм“ си бе същата, тук явно никога нищо не се променяше. Лостовият на входа позна Карл и веднага го отведе в снабдения с климатик хангар наблизо, който служеше за административна сграда. Карл помоли да му дадат няколко формуляра, които, както си спомняше, се използваха за строго секретни дела. Имаха съкращението ТСК в горния ляв ъгъл.

Заеха му пишеща машина, той извади записките си, погълна цяла бутилка „Пепси“ на една глътка, след което попълни формулярите и ги подписа.

Полковник Скип Хериър щеше да се върне след около час. Капитан Луиджи Бертони-Свенсон бе тръгнал с кола от Сан Диего и също щеше да се забави. Карл бе уредил всичко по телефона още по време на пътуването си от Ел Ей. Не бе дал кой знае колко подробни обяснения нито на Скип, нито на Луиджи. Достатъчно бе да им каже, че не е за телефон и че въпросът е от изключителна важност. Никой не можеше да устои на привлекателната сила на подобно изказване, или поне никой от тяхното братство. Карл не би се грабнал така внезапно от Европа само за да им дойде на гости. Скип и Луиджи, разбира се, щяха напълно доброволно да му позволят да ги измами, но не знаеше как щеше да уреди въпроса с по-висшестоящите. Все пак не ставаше дума за някакъв дребен блъф.

— Ей, стар вонлив дебелак такъв! — поздрави Скип Хериър, нахлувайки през тясната дървена врата, целият облян в пот, със зачервено лице и бира в ръка.

— На мен ли говориш, или искаш да ми се представиш? — усмихна се Карл леко. Скип Хериър не бе мръднал, може би само косата му бе малко по-прошарена, но иначе си бе все същият.

— Естествено, че второто, по дяволите! Нали не смяташ, че бих си позволил да обидя така долно един от любимите ми проклети убийци — отвърна Скип. После прегърна Карл, погледна го в очите, седна и изпи бавно половината си бира. Едва тогава заговори.

Карл мълчеше, седнал на стола на Скип зад бюрото му.

— Добре, приятелю, изплюй камъчето. Виждам, че се е случило нещо ужасно. Казвай какво! — въздъхна Скип Хериър и прекара длан през сивата си къса коса.

— Джо е мъртъв — отвърна Карл тихо.

— По дяволите! Мамка му! — възкликна Скип, допи бирата, смачка кутията и я запрати в кошчето в другия край на стаята, без дори да погледне натам. — За първи път губите някого, нали?

— Да — прошепна Карл. — Не ни се бе случвало досега.

— Как го приемаш?

— Май не много добре.

— Такива неща се случват, а при нас това е ежедневие. Осъзнаваш, че трябва да се примириш, нали?

— Много е лесно да го кажеш.

— Огледа ли се наоколо, когато пристигна днес?

— Не. Имах да попълвам сума ти формуляри.

— Какви формуляри? Не, забрави засега. Ако се бе поразходил и бе поразпитал за старите си приятели, щеше да разбереш за какво ти говоря.

— Какво да разбера?

— Двайсет и пет процента от момчетата вече ги няма. За последните две години загубихме четвърт от хората си. Южна Америка, Ирак и цялата тази простотия. Знаеш, че ние даваме най-много жертви. Повечето ми бяха приятели. А и твои, поне част от тях. По дяволите, Карл, такива неща се случват. Как е Ал?

— Предполагам, че добре. По-добре от мен във всеки случай.

— Дължиш ми една бира, последния път ми се измъкна.

— Знам. Какво ще кажеш за тази вечер?

— Добре. Така да бъде. А и трябва да оправим формулярите, за които ми спомена. Но чакай малко. Как се случи? Ти беше ли там?

— Да. Имахме си вземане-даване с мафията в Палермо. Стреляха по нас от близко разстояние с автомати. Вкараха му поне двайсет патрона.

— По дяволите. А вие колко свалихте?

— Не бяхме въоръжени.

— Проклети глупаци! Да тръгнете срещу мафията без оръжия, много умно!

— Знам. Само че тази критика доста е позакъсняла.

Скип Хериър въздъхна, изправи се, отиде при бюрото си и дръпна попълнените от Карл формуляри. Потърси известно време очилата си, след което се настани на стола за посетители и зачете. От време на време се подхилкваше. След малко обаче стана сериозен и сбърчи чело. Когато приключи, остави бавно формулярите настрана и погледна изпитателна Карл. Накрая, изглежда, реши да подходи шеговито към въпроса.

— Добре, добре, добре, не смятате ли да спите в Палермо? — започна той.

— Напротив, защо?

— Както разбирам, говорим за изцяло нощна операция. Спите денем и работите нощем като проклети вампири. Това ли е замисълът?

— Да. Това е. Денем в Палермо има твърде много индианци.

— Добре, защото цялата техника за нощно виждане и така нататък, голяма забава ще падне. Иска ми се да видя проклетите им мафиотски мутри, когато ги нападнете. Но доколкото разбирам, говорим и за доста мощни оръжия.

— Да, определено доста мощни.

— Определено? По дяволите, това започва да прилича на някаква минивойна или средно голям конфликт, или както там го наричат днес. Недоумявам как си пропуснал да впишеш и тактически ядрени оръжия в списъка.

— Това би било незаконно, дори луда глава като теб би трябвало да го знае, Скип.

— Добре, добре, добре. Нека да си го кажем право, говорим за война, а и нито ти, нито аз сме някакви проклети политици, така че няма значение дали ще одобря, или не операцията. Не един задник горе, във Вашингтон, ще сбърчи чело, като види списъка ти.

— Знам, бих се изненадал, ако не го сторят. Дори политиците могат да се досетят за какво става въпрос само като го погледнат.

— Явно това не те притеснява.

— Ни най-малко.

— Тогава е време да ми кажеш истината, по дяволите. Какво си замислил, защото тук не става въпрос за обикновена вендета.

Карл се усмихна. До този момент всичко вървеше по план. Сега му оставаше единствено да го запознае кратко и ясно с положението.

— Значи, говорим за мафията в Палермо — започна той. — Типовете, които убиха Юар, но това, за съжаление, не е най-големият ни проблем. Опитват се да докопат около осемдесет ракети, шведски ракети, предвидени за Италия. Те строят нови модерни фрегати. Ракетите се казват RJBS-15, морски са. Мафията има клиент, който е готов да плати доста повече от италианската държава. Става дума за стария ни приятел Myамар Кадафи. Отвлякоха няколко шведи, но играта още не е свършила. Съществува реален риск Кадафи да получи осемдесетте си ракети. Ето за това става въпрос.

— Добре, Карл, това вече е друго нещо. Може ли да попитам що за стока са тези ракети и на какви фокуси са способни?

— Предназначени са за потапяне на самолетоносачи. За такива фокуси говорим.

— Исусе Христе! Вие, шведите, имате ли такива чудесии?

— Да. Все пак не забравяй, че едно време имаше страна, наречена Съветски съюз, която освен всичко друго е и наша съседка. Създадохме проклетите ракети, за да можем да обезвредим флота им.

— Е, това, че можете да потопите руснаците, не значи, че ще успеете да се справите и с нас. Може да сте добри, но едва ли сте чак толкова добри. Всички знаят, че самолетоносачите на практика са непотопяеми.

— Друг път. Спомняш ли си войната за Фолкландските острови и ракетите „Екзосет“?

— Естествено. Мисля, че първият британски кораб се казваше „Шефилд“.

— Хуу! Точно така се казваше. А когато радарите засякоха приближаващите се торпеда, компютърната система веднага се подготви за бой срещу руските „Стикс“, защото никой не бе очаквал, че ще бъде ударен в гръб от братските натовски оръжия. Днес имаме същия проблем. Проклетите ви компютри са подготвени за руска атака, а вероятно и за „Екзосет“, но не и за RBS-15. Схващаш ли?

— Схващам. Но един самолетоносач не може….

— Зависи кой, попитай колегите ти от флота. „Корал Си“, „Франклин Рузвелт“ и „Мидуей“ не са бронирани. RBS-15 се изстрелват наведнъж. Ако осем попаднат в целта, всеки от тези самолетоносачи е загубен. Такова е положението.

— Мили Боже! Включил ли си тази информация във втория си доклад?

— Да.

— Кога и къде искаш да ти доставим нещата?

— В Палермо, със самолет, колкото е възможно по-скоро. Можете да ги адресирате до местния началник на полицията. Как мислиш?

— Какво мисля! Мисля, че дори да поискаш цялата флота, от Вашингтон няма да ти откажат. Става дума за официално искане, от вашата служба до нашата, нали?

— Разбира се, да не би да си мислиш, че си търся развлечение за свободното време?

— Добре, командире, да се хващаме на работа. Ще ти дам съответните препоръки, ще подпечатам формулярите и ще ги пратя до Вашингтон след няколко часа. Кога ще се срещнем?

— На обичайното място след два-три часа. Първо трябва да си поговоря с един от нашите разбойници. Вече е тръгнал насам.

— Бертони.

— Естествено. Той все пак е наполовина италианец.

— Добро момче. Много добро момче. Нали знаеш, че е първенец на випуска тук?

— Не, не знаех. Страшна новина. Най-добрият от най-добрите сред най-добрите. Надявам се и Господ да е съгласен с мен.

— Е, човек винаги може да се надява. Миналата седмица им раздавахме дипломите, надявах се да дойдеш.

— Тогава бях в Палермо. Но какъв успех само, по дяволите, да завърши като първенец.

— Точно като теб преди години, вие, шведите, все високо вдигате летвата, хе-хе.

Карл поклати глава и излезе от кабинета. Операцията вече бе започнала, а американците имаха толкова голям интерес всичко да приключи по мед и масло, че вероятно Скип бе прав, като каза, че никой политик или съветник на ЦРУ или който и да било друг човек на подобен пост във Вашингтон нямаше да се опита да ги спре. Вероятно за тях нямаше по-голям кошмар от това Кадафи да се сдобие с непобедими ракети. Вероятно обаче това щеше да си остане единствено кошмар, защото както и да завършеше мисията, вече бе ясно, че либийският лидер никога няма да ги получи. Следователно операцията нямаше как да се провали и всичко бе наред. Нищо не можеше да стресне американските политици повече от мисълта за въоръжени араби, готови да отвърнат на удара.

Уведоми часовия, че отива при старата си койка, за да си почине малко, и го помоли да изпрати лейтенант Бертони при него веднага щом пристигне в базата.

Леглото му бе оправено, както винаги. До възглавницата му имаше малка сребърна табелка с неговото име, годината на завършване и цифрата едно за първенец на випуска. Остави пътните си чанти, свали тънкото си кожено яке, разхлаби вратовръзката и легна с ръце, скръстени на тила.

В казармата имаше само още двама души, две млади момчета, които се потяха, пиеха кока-кола и превързваха мазолите си, получени по време на последната смяна. Те не обърнаха никакво внимание на Карл, преди да легне, но веднага след това мигом скочиха на крака и се втурнаха към него, сякаш готови да го разкъсат.

— Простете, сър! — извика този, който стигна до него пръв. — Простете, сър, но не може да лежите тук!

— Ахааа. И защо не? — усмихна се Карл и установи, че другарят на развълнувания войник, който също се присъедини към тях, за да се включи в оживената дискусия, осъзна за какво става въпрос.

— Защото това е леглото на командир Хамилтън, никой друг не може да спи тук, затова ви моля да станете, сър! — продължи първото момче, което все още не се бе досетило с кого разговаря. Потният му приятел, застанал зад гърба му, отчаяно завъртя очи.

— Аз обаче мога да спя тук, защото това всъщност е моето легло — обясни Карл и затвори очи, за да си почине или да остави младите петли да се оттеглят без повече приказки. След няколко секунди поотвори едното си око и видя, че вече ги няма. После заспа.

Луиджи Бертони-Свенсон караше като същински европеец, макар че английският му и външният му вид можеха да заблудят всички в Калифорния, че е от американски произход. Спряха го за превишена скорост два пъти. Първия път получи фиш, а втория обясни, че е разузнавач, който е повикан спешно на среща.

В главата му бе пълна каша. Мислеше си за завръщането у дома, за прощалното парти, за приятелите и за мечтаната мисия, която съвсем изневиделица се бе превърнала в реалност. Капитан Хамилтън нямаше да му се обади и да му каже да се яви колкото може по-бързо на среща в Риджкрест, ако положението не бе сериозно. Явно не можеше дори да го изчака да се прибере в Стокхолм след няколко дни. Нещо голямо бе на път да се случи. Нещо, което нямаше нищо общо с рутинната работа в тайната им квартира в Стокхолм, която бе очаквал да получи. А сега можеха да го изпратят навсякъде по света на истинска мисия.

Пропускът му за „Сънсет Фарм“ вече бе изтекъл, но охраната го познаваше, а освен това знаеше в коя казарма го очакваха, така че го пуснаха да влезе с колата, която между другото трябваше да продаде. В Европа поне нямаше да му се наложи да се вози в боклучавите автомобили на „Дженерал Мотърс“.

Откри Карл заспал в леглото си. Тази гледка му направи силно впечатление и изпълни сърцето му със смесица от емоции. Леглото със сребърната табелка, на която бе изписано името на „най-добрия разузнавач, обучаван в „Сънсет Фарм“, трябваше да е празно. „Никой“ не можеше дори да сяда там. А сега тук лежеше един заспал мъж, преметнал ръка през лицето си, сякаш това бе напълно нормално и обичайно. Но колкото и абсурдно да му се струваше, всъщност бе така. Отлично го знаеше, дори се бе срещнал лично с въпросния разузнавач съвсем скоро. Карл Хамилтън бе реален човек, а това тук бе неговото легло. Точка по въпроса.

Чудеше се как да постъпи. Не можеше просто да се приближи и да раздруса Трайдент. След известно колебание застана мирно до леглото, прокашля се силно, Карл веднага отвори очи и младият офицер му отдаде чест. Дали от нерви, дали заради самото място, където се намираха, заговори на английски.

— Сър! Лейтенант Бертони-Свенсон се явява пред вас! — рапортува той.

— Свободно, лейтенант! — изкомандва Карл на шведски, седна сънено на ръба на леглото, след което бавно се изправи и се протегна. После хвана куфарчето си, заведе Луиджи до едно от по-малките казармени помещения, където понякога се упражняваха да провеждат разпит, и влезе в една стая само с два стола и маса. Помоли Луиджи да седне пред бюрото, извади няколко карти от куфарчето си, след което заобиколи и седна на мястото, предназначено за провеждащия разпита.

— Чух, че си завършил като първенец, браво, поздравявам те! — започна Карл, докато подреждаше документите пред себе си.

— Благодаря, командире! — отвърна Луиджи кратко, в типичния армейски стил, който се бе превърнал в част от съществото му. — Пет години военно обучение в най-свирепото училище на света.

— Както вероятно и сам разбираш, не те повиках, за да засипвам задника ти с комплименти, както би се изразил нашият приятел Скип — рече Карл.

— Съвсем не, капитане, разбира се, не! — отвърна Луиджи толкова силно, че гласът му проехтя в стаята.

— Престани с тези военни глупости, ако обичаш. Може да ти се струва прекалено шведско, но когато сме насаме, ще се държим един с друг като колеги, без да си викаме в лицето. Ясно?

Карл бързо вдигна ръка, за да му попречи да отговори с поредния вик „Тъй вярно, капитане!“. После двамата се усмихнаха смутено един на друг. Луиджи сви рамене, а изражението на лицето му подсказваше, че няма да му е лесно да привикне с новия начин на общуване с началника си.

— Нещата стоят по следния начин — започна Карл делово. — Намираме се насред една операция в района на Палермо, тоест на остров Сицилия. Капитан Юар Лундвал, когото не познаваш, но който бе наш колега, загина по време на мисията ни. Нашата задача е да довършим започнатото въпреки риска от още жертви. Аз ръководя операцията и лично ще ти дам всички инструкции. Участието в мисията е доброволно. Въпроси?

— Не, командире…

— Добре. Искаш ли да участваш?

— Естествено. Разбира се, че ще се включа.

— Добре. Ето как ще действаме оттук нататък. Трябва веднага да заминеш за Италия, за района около Кастеламаре дел Голфо, представяйки се за италиански турист.

Карл посочи мястото на картата.

— Няма нужда, капитане… Искам да кажа, познавам района. На няколко пъти сме ходили на почивка в Сицилия. Тоест, трябва да се правя на италианец?

— Да. Проблем ли е?

— Не и ако кажа, че съм от Милано. Но ще ми е трудно да се правя на сицилианец.

— Не, от Милано си. Ще заминеш колкото може по-бързо. Трябва да наемеш бус и да го напълниш с екипировка за гмуркачи, цивилна, разбира се, с акваланг и така нататък. Ще се къпеш, ще сваляш момичета, ще си създадеш кръг от приятели и познати и така нататък. Ще разполагаш с достатъчно пари, ще захраня картата ти „Америкън Експрес“, стига да е у теб сега.

За миг настъпи тишина, докато Карл препише номера на кредитната карта на Луиджи.

— Значи, ще разполагаш с достатъчно пари. Така. През първия етап от мисията ще трябва да обиколиш колкото се може по-голяма част от този регион с кола. Говорим за областта южно от Кастеламаре. Ето тук, където са разположени лозовите масиви и просторните полета, където има добра видимост. Трябва да познаваме този район като петте си пръста. Ясно ли е?

— Да. Мога ли да попитам каква е целта на операцията?

Карл вдигна поглед от картата. Остана поразен колко млад и невинен изглежда Луиджи. Вероятно защото приличаше на филмова звезда с белите си зъби, страхотния тен и невероятното си тяло. Това бе и единственото нещо, което можеше да го издаде. Тялото му не бе плод на безкрайни упражнения във фитнес залите на Калифорния, а същинско оръжие; стигаше дори човек да погледне ръцете му с големите странни мазоли и лющещата се кожа. Но врагът най-вероятно нямаше да забележи тези детайли и следователно не би се досетил, че това бе един от стоте или дори може би десетте най-добре обучени убийци в света.

— Целта на операцията — започна Карл, след като помисли малко — е да освободим двама шведски граждани, които сицилианската мафия от Кастеламаре дел Голфо похити. Главатарят им се казва дон Томазо, който през последните десет-петнайсет години е живял в САЩ. Името говори ли ти нещо?

— Не. Разбирам единствено, че операцията ще е доста сложна. Ще се борим срещу сицилианската мафия, и то на неин терен. Боже!

— Точно така, Луиджи! Часът на истината дойде, за това сме те обучавали. Лесното свърши. Накарай ни да се гордеем с теб.

— Да, сър!

— Добре. Не заминаваме за Сицилия, за да загубим. Надявам се, че разбираш. В операцията ще се включат трима души, ти, аз и един от колегите ни в щаба у дома. Цялата техника ще ни бъде доставена на място. След няколко дни ще се свържеш с мен в „Палм“. Въпроси?

— Да, няколко. Ти не можете да работиш под прикритие, но ние, останалите, можем. Как да се свържа с теб, без да се издам? В Палермо телефоните не се подслушват само от Националната телефонна компания.

— Сам ще трябва да измислиш как. Надявам се да не ми се обадиш и да изкрещиш „Сър!“ по телефона и да ми се представиш като лейтенант Свенсон. Но веднага щом установим контакт, ще можем да използваме защитен срещу подслушване телефон и така ще разрешим проблема. Други въпроси?

— Да. По отношение на тактиката. Щом вече сме загубили един от хората си, значи тактиката ни досега не е била особено добра.

Карл се усмихна на престорено невинното му и напълно логично заключение. След като Юар бе загинал по време на изпълнение на служебния си дълг, то някой трябва да бе направил тактическа грешка.

— Напълно вярно — рече той. — В началото решихме да заложим само на преговори. Заминахме за там в качеството на парламентьори, невъоръжени. Сега ще сменим тактиката. В първия етап на операцията ще тероризираме дон Томазо и семейството му. След това ще се насочим към горилите му и ще ги елиминираме един по един, докато постигнем целта си.

Луиджи бе скептично настроен. Той, разбира се, без проблем можеше да прочете между редовете какво всъщност се опитва да му каже Карл, но се чудеше дали шведският му началник осъзнава евентуалните последствия от действията им.

— Това никак не би било лесно в Сицилия — каза той внимателно.

— Знам — отвърна Карл. — Преди може и да се съмнявах в това, но си научих урока по трудния начин, по един дяволски труден начин. Именно затова се нуждаем от теб. Но не си мисли, че не сме наясно с трудностите. За сметка на това имаме известни преимущества и трябва да се възползваме от тях. След спускането на нощта не могат да мерят сили с нас. Екипировката ни е стократно по-добра, имаме отлична техническа подготовка и за разлика от тях притежаваме невероятна координация на действията си. Както казах, това вече не е упражнение. И този път не възнамерявам да губя.

— Какво е отношението на италианските власти? Все пак не можем да се разходим по улиците на Палермо с цяла лека артилерия и да я паркираме пред „Палм“, без да събудим подозрения. Да не говорим какво ще се случи при първата вълна елиминирани горили.

— Напълно си прав. Нашата операция ще се проведе в сътрудничество с карабинерите, все пак имаме взаимен интерес всичко да приключи добре. Бандата на дон Томазо се кани да открадне 80 ракети RBS-15, които „Буфорш“ ще достави на италианската държава. Това изобщо не се нрави на италианците, нито пък на съюзниците им от НАТО, тъй като клиентът е самият Кадафи.

Луиджи подсвирна с уста. Това коренно променяше нещата.

— Тогава нямам повече въпроси, поне не и докато заминем за Италия — рече той със самочувствието на човек, който е разбрал всичко. — Ами защитата ти? Двамата с колегата ми ще сме анонимни, но не и ти.

— Не, не и аз. Това е част от плана. Те ще изпратят горилите си след мен, но този път ще съм въоръжен и с правото да стрелям. И при цялото ми уважение към твоите сънародници, този път няма да им се размине.

Луиджи се замисли над тези думи. Що се отнася до законовата страна на нещата, нямаше никакъв проблем. Бе им позволено да убиват. Това, което го притесняваше, бе ответната реакция.

— Въпросните мафиоти са доста чувствителни на определени теми — започна той дипломатично. — Ясно е, че ако в началото решат да изпратят аматьор, да не забравяме, че цената на професионален убиец в Палермо върви около 1200 долара, планът им е обречен на неуспех. Ще елиминираш първите двама или дори трима, но след това ще се стегнат. А и по принцип са ужасно отмъстителни.

— Да — рече Карл спокойно. — До тези изводи стигнах и сам…

— Извинявай, не исках…

— Не ме прекъсвай. Както казах, до тези изводи стигнах и сам. Но точно тук идва твоята роля. Не забравяй, че сме страхотен екип, че имаме невероятна екипировка и ги превъзхождаме в тактическо отношение. Ще трябва да ми покажеш на какво си способен, Луиджи.

Лиуджи се изчерви и заби поглед в плота на бюрото. Не знаеше как да се държи с началника си и това го притесняваше. Част от него искаше да изреве като американец „Да, сър!“. Но сега говореха на шведски, и то на „ти“, което променяше нещата. Искаше му се да възрази, все пак ставаше дума за Италия и за един аспект от италианския живот, напълно неразбираем за приятелите и познатите му. А Карл Хамилтън му бе прозвучал точно като един от тези приятели и познати. Но не бе сигурен дали това впечатление не се дължи на факта, че говорят на шведски. Притесняваше се, че това щеше да го подведе да възрази на началника си и след това да се засрами. Мъжът срещу него все пак бе „Трайдент“, непостижим идеал за новобранците в „Сънсет Фарм“.

— Моля за извинение — рече той тихо. — Но бих искал да изброя няколко усложнения.

— Кога можеш да заминеш? — прекъсна го Карл.

— Утре имам прощално парти, но ако е толкова важно, може да го пропусна…

— Не, най-добре да заминеш по план. Къде се канеше да отидеш след това?

— В Милано, смешно, нали. При семейството ми. Какво да им кажа?

— Каквото искаш, но не и че те пращаме на секретна мисия в Палермо. У дома се вдигна доста шум около смъртта на капитан Лундвал в Палермо. Семейството ти знае ли за какъв те обучаваме?

— Не. Тоест наясно са само с цивилната част. Че вече съм магистър по информатика. Но не съм им казвал за Риджкрест, а все още се чудя как да им обясня, че при толкова добро образование ще приема нископлатена работа в армията.

— Все пак именно армията плати за обучението ти. Забрави, за това ще мислиш по-късно. Ще наемеш или купиш цялото ти нужно оборудване в Милано. Най-добре да отидеш в Палермо с автомобил с милански регистрационен номер. Между другото, имаш ли италиански документи за самоличност?

— Да, за мой най-голям срам. В Италия съм Луиджи Бертони, както в САЩ. Така пише и на кредитната ми карта. В Швеция съм Свенсон. Не знам дали е съвсем законно, но…

— Много неща не са съвсем законни, но това няма значение. Разбирам, че така ти е по-удобно. Тръгвай колкото се може по-бързо към Палермо.

— Какво да кажа на фамилията?

— Обучили сме те да лъжеш. Измисли някоя любовна история или каквото там ти хрумне. Вероятно и в Италия, като по целия свят, хората направо си губят ума, когато се влюбят.

Луиджи махна с ръка. Карл му записа малко информация. Бе сигурен, че Луиджи ще запомни всичко и ще унищожи листа, дори не бе нужно да му дава заповед по този въпрос. След това си стиснаха ръцете, пожелаха си приятен път и си взеха довиждане до следващата им среща в Палермо, точно като двама бизнесмени на обикновена делова среща.

Карл остана да погледа Луиджи, докато вървеше към колата си — „Понтиак Файърбърд“ кабриолет. Вместо да отвори вратата, Луиджи подскочи, извъртя се леко и се приземи на меката седалка точно пред волана. Карл се разсмя на цирковия му номер, който определено не бе дискретен. Не се съмняваше, че Луиджи си позволява подобно поведение в „Сънсет Фарм“, но в Сан Диего вероятно щеше да отвори вратата на колата си и да седне спокойно вътре като всеки примерен студен в местния университет.

Това, че бе завършил като първенец на курса след пет години тежко обучение, говореше само за себе си. Тук не оценяваха единствено уменията ти на стрелец и фалшификатор или способността ти да издържаш на болка и огромни натоварвания. Също толкова важно бе дали умееш да работиш под прикритие, да лъжеш, да се дегизираш и да пресмяташ началната скорост на куршума в зависимост от силата на вятъра и разстоянието.

Когато понтиакът изчезна в червен облак пустинен прах, Карл изведнъж усети пристъп на сантименталност и се замисли за изминалото време. Луиджи изглеждаше толкова млад. Следователно бяха изминали много години, откакто Карл бе на неговата възраст. В този миг би дал всичко, за да може да се смени с него, да върне времето назад с десет, дванайсет години и да започне отначало.

Кодовото име на Луиджи щеше да е ТРИТОН. Наполовина бог, наполовина човек. От кръста нагоре мъж, от кръста надолу риба. Наполовина италианец, наполовина швед, изискан и щур едновременно. Бе лесно да го подцениш, но това можеше да ти коства живота.

Като цяло бе изключително комично дори да си мечтаеш да върнеш времето назад. Миналото не можеше да бъде променено. Човек трябваше да гледа единствено напред.

Точно като сега. Право напред.

Той тръгна обратно към спалните помещения, изкъпа се и се преоблече. В този миг вътре влязоха две групи от по осем войници, които явно се връщаха от някакво упражнение. Те бяха покрити с червен прах, облени в пот и навсякъде по телата им се виждаха синини и драскотини. Бяха уморени и изнервени и обсъждаха някакъв момент от тренировката, който очевидно смятаха за напълно неподходящ. Карл не се заслуша.

Той стоеше при леглото си и оправяше багажа си. Сложи си американски цивилни дрехи и чак след няколко минути осъзна, че в помещението бе настъпила пълна тишина.

Момчетата се бяха скупчили на шест-седем метра от него. Потта се стичаше по тях, в ръцете си стискаха кутии кока-кола, а те стояха вцепенени, сякаш някой ги бе омагьосал.

Което отчасти си бе вярно. Един от тях внезапно бе посочил към мъжа, който прибираше багажа си на иначе винаги изрядно оправеното легло, до което никой дори не можеше да се приближи. Друг бе прошепнал името му.

Карл осъзна, че изведнъж бе станало твърде тихо, и вдигна поглед. Пред него стояха шестнайсет войници, разпределени в две групи по височина. Следователно бяха тюлени.

— Момчета, изглежда, имате нужда да се гмурнете в някой прохладен басейн — усмихна се той, отдаде чест, вдигна чантите си и излезе. Бе оправил леглото си перфектно, като истински военен.

Когато стъпи на скърцащата веранда, жегата облъхна лицето му, сигурно бе над четирийсет градуса. Опитваше се да си внуши, че горещината в Долината на смъртта не е толкова опасна, че тук си бе у дома. Нямаше проблем да се справи с нея, бе се потил и живял тук в продължение на пет години; тя се различаваше от жегата в Палермо, където освен жежък въздухът бе и мръсен, и влажен, сякаш проблемът бе по-скоро психологически.

Колата, разбира се, бе нажежена до червено, след като бе престояла няколко часа под лъчите на палещото слънце, но той дори не пусна климатика. Вместо това свали прозорците и бавно излезе от базата през главния вход. Включи радиото и веднага чу познатите до болка реклами за промоционални цени на огромните апартаменти в хотел „Дюнс“ или някакво друго място в Лac Вегас.

Риджкрест не се бе променил. Все още имаше само една главна улица с няколко вериги за бързо хранене, търговски център, една-две бензиностанции и колкото и непонятно да му бе това, пет агенции за недвижими имоти.

Броят на къщите се бе увеличил малко, но домът на Скип все още се намираше в покрайнините и бе заобиколен от бирени кутии и няколко стари автомобилни гуми, а в задния му двор имаше някаква таратайка.

Карл отвори внимателно разнебитената врата с мрежа против комари, извика, че влиза, не заради изискванията на етикета, а за да не изненада Скип. Подобно недоразумение определено щеше да приключи с няколко счупени мебели. В най-добрия случай. Скип си мечтаеше тайно някой гангстер, крадец или убиец да прояви глупостта да се промъкне точно в неговия дом някоя скучна нощ, когато собственикът на къщата се нуждае от малко забавление. Разбира се, това едва ли щеше да се случи. Никой гангстер не се заседяваше в Риджкрест, а местното население знаеше отлично що за хора работеха зад километричната ограда на флотската база; от десетилетия в бара на Маккена и в другите две кръчми не бе имало сбивания.

— Вземи си бира. След малко идвам — извика Скип откъм душа, сякаш се разбираше от само себе си, че посетителят е именно Карл.

Карл се приближи до огромния хладилник, измъкна кутия „Будвайзер“ от трите стека вътре и седна в един от скърцащите ратанови фотьойли пред телевизора.

Скип се появи след малко с хавлия около кръста. Бе натрупал няколко килца в областта на корема. Карл се зачуди дали някой обикновен човек щеше да забележи всичко, което на него му направи впечатление в този момент — мускулите на ръцете, здравите длани и двайсетината по-малки или по-големи белега от рани, получени в различни битки.

— Мислех първо да приключим с работата и след това да се отдадем на забавленията — рече Скип и се отпусна тежко в другия проскърцващ фотьойл, като в същото време отвори кутията бира. Карл все още не можеше да разбере как му се удава този трик.

— Нямам нищо против — каза Карл. — Та какво за работата?

— Изпратих проклетите документи във Вашингтон и ги осведомих по телефона какво да очакват. Бюрократичните задници се отнесоха доста ентусиазирано към въпроса, та вероятно можем да смятаме тази част за приключена. Всъщност смятам да те поразпитам от чисто любопитство.

— За какво?

— Как смяташ да се пребориш с мафията. Това не е като да преследваш жълтури.

— Недей да започваш с редовните простотии.

— Не, нямах това предвид. Вярно, че Ал вече е показал на какво е способен, но наистина ли искаш да му се довериш за тази мисия?

— Имаш предвид Луиджи?

— Да.

— Това е най-подходящата мисия за него. Ще работи под прикритие и основната му задача ще е да ни пази.

— Добре звучи. Та какво смяташ да правиш с проклетниците?

— Ще ги притисна.

— Ще ги притиснеш? По дяволите, Карл, прегледах формулярите, между другото приготвих радиотехниката, оставил съм я в един найлонов плик на масата в кухнята. Мислех, че ще е добре, ако веднага успеете да осъществите контакт. Не забравяй, че ми трябва квитанция. Документите са тук някъде.

— Страхотно, Скип. Колкото по-скоро изградим собствена комуникационна система, толкова по-бързо ще пристъпим към оперативната част.

— Тоест… да притиснете мафиотите?

— Такива са плановете ми.

— Айде стига, птича курешко, нали ти казах, че прегледах формулярите! Ще взривявате кораби и къщи, ще се упражнявате в нощна стрелба, с други думи, ще сринете половин Сицилия. Та какво точно имаш предвид с това, че ще ги притиснеш?

— Бихме могли да сторим всичко това, Скип. Мисля, че не е особено добра идея да ти искам повече оръжия, когато операцията започне. Трябва още от самото начало да сме подготвени за всякакви изненади, но това не означава, че ще използваме цялото снаряжение.

— Ясно. Всякакви изненади?

— Да. В началото ще ги посплашим малко и ще видим какво ще се случи, ще поразчистим редиците им. След това ще преценим дали да ги погнем още по-здраво, или сами ще се предадат.

— В Швеция трябва да разполагате с част от оръжията, които искаш от мен. Последния път например ти дадох от агрегатите „Марк 15“. Какво сте направили с него? Мога да разбера, че ти трябват заглушители, лазерна техника и така нататък. Но да искаш обикновени муниции и камуфлажна екипировка! Защо не ги вземеш от къщи?

— Защото така или иначе трябва да ни подготвите цяла пратка. Най-добре да получим всичко наведнъж. Много по-лесно е от бюрократична гледна точка една страна, членка на НАТО, да достави подобно оборудване на друга страна, членка на НАТО, отколкото ние да се преструваме на туристи и да влачим всичко през петнайсет гранични пункта от добрата неутрална Швеция до врага Сицилия. Просто така опростяваме цялата процедура. Това е.

— В Европа все още ли имате вътрешни граници? Да-да, това обяснява всичко. Как ще оправим сметката?

— Както обикновено. Включи я в годишния отчет, както последния път. Трябва ли да подпиша още нещо?

Скип връчи още няколко документа на Карл, в които той трябваше да декларира официално, че се задължава от името на Кралство Швеция да носи отговорност за получените материали, че ще пази в тайна произхода им в случай на конфликт и така нататък. След това Хамилтън даде на колегата си адреса на формалния получател в Палермо, полковник Да Пиемонте, остави квитанция за трите радиостанции и отиде да ги вземе от кухнята. Изпробва ги. Моделът бе сходен с тези, с които бе свикнал. Използваха къси вълни с променлива чистота и шифратор, така че бе невъзможно да ги подслушаш, освен ако нямаш точния чип или код за машината за засекретяване.

С това деловата част от разговора им приключи, а Карл изпита невероятно облекчение, когато пусна на задната седалка на колата си плика с трите радиоапарата, които невероятно приличаха на мобилни телефони.

След това скочиха в джипа на Скип и тръгнаха към бара на Маккена. И там времето сякаш бе спряло. Все още пускаха така наречената от Скип селска или негърска музика, която изпълваше помещението със сладникавите си тонове.

Бе още рано, слънцето точно залязваше и в бара имаше малко посетители. Настаниха ги в едно сепаре на достатъчно голямо разстояние от джубокса. Решиха да похапнат, преди да пристъпят към по-сериозната част посещението, тоест да се посветят на домашния алкохол на Маккена, който тук наричаха „Риджкрест Мууншайн спешъл“.

Хапнаха по една порция жилав говежди бифтек с по две пържени яйца и картофени кюфтета и си пийнаха от слабото кафе. Карл се изненада колко лесно му бе отново да свикне с варварската американска кухня.

— Добре, скапаняко, дай да си поговорим на лични теми — подкани го Скип Хериър любезно, след като вдигнаха чиниите им и им дадоха две чаши и литър и половина „Мууншайн спешъл“. — Какво те яде отвътре този път? Да не би да си пречукал пак някоя нова проклета мацка, която те е прецакала? Или пък се е случило нещо друго?

Карл се усмихна. Скип го бе обезоръжил.

— Право в целта, както обикновено, Скип, и също толкова деликатно — промърмори той и опита да скрие усмивката си.

— Да, по дяволите! Познавам те, скапаняк такъв. Първо взривяваш половин Русия, по дяволите, само Бог знае колко ми е любопитно да разбера повече за операция „Биг Ред“, а после се прибираш вкъщи и страдаш по някаква мадама. Изобщо не ви разбирам вас, шведите.

— Откъде си научил кодовото име на операцията?

— „Биг Ред“?

— Да. Това е една от най-добре пазените ни тайни.

— По дяволите, Карл, помисли малко! И тогава се появи с толкова огромен списък, че дори и на най-обикновения бюрократ щеше да му стане ясно за какво стана въпрос. Ще се гмуркате на 30–40 метра дълбочина, и то безшумно. Искате да взривите нещо голямо, следователно трябва да е в Балтийско море. Кой, по дяволите, има големи кораби там? Болшевиките, разбира се. Да не мислиш, че ние, американците, ще подминем подобно нещо? Все пак искаме да знаем дали сме участвали в някоя забавна операция. Гръмнахте руснаците, нали?

— Мога да ти разкажа, но после ще трябва да те убия.

Скип Хериър отметна глава назад и гръмко се разсмя, като зарази дори самия Карл.

— Иска ми се да го видя, Карл! Значи всички самолети се върнаха читави в базата?

— Да. Ал, Джо и аз. В момента разкривам държавни тайни на една имперска държава.

— Можеш да си завреш това с империята в задника, Карл.

— Да, тази реплика ми е позната до болка.

— Само едно нещо ме притеснява. Какво ще стане, ако с вас се озовем от двете страни на вражеската линия. Ти с момчетата ти у дома, а аз с моите тук?

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност да. Нали знаеш, че имаме нова военна стратегия. В момента се упражняваме във водене на малки и средно големи конфликти. Предполагам, че се досещаш какво означават тези евфемизми.

— Мисля, че да. Малки държави като Гренада и Панама са цел на малки конфликти, а по-големи държави като Ирак — на средно големи конфликти. Нещо такава, а?

— Да. Може и така да се каже. Последно се заговори за Европа, дори започнахме да се упражняваме за нападение на възможни цели. Идеята е, че ще ни отмъкнете нефта или нещо от този род, така че ще трябва да прекосим океана и да ви дадем урок като на проклетите араби.

— Страхотно. Ще падне голяма забава. Донякъде.

— Как така?

— Поне няма да имате проблем с езиковата бариера, когато ви заловим. Хуу! Ааа! Тюлени, строй се, ходом марш към специално подготвената столова. Смятахме да ви разкажем стари казармени истории, за да ви ободрим по време на пленничеството.

— Много смешно. Ще им скъсаме задниците.

— Да, да. Свикнали сте да се биете с дребни риби в Третия свят, но Европа ще ви преседне.

— Е, предполагам, че си прав. Все едно, не ние ковем политика. Но честно казано, тази перспектива изобщо не ми допада.

— Така е. Започнали сте да се подготвяте за краха на цивилизования свят, това ли искаш да ми кажеш?

— Знаеш коя дума използвам обикновено вместо „цивилизования свят“, но идеята е същата.

— По дяволите, Карл, и двамата отлично знаем, че ученията са едно, а реалността — друго. Едва ли някога ще нападнем Европа. Просто реших, че ще е забавно да го спомена в разговора си с теб, колега от Европа.

— Да, страшно забавно. Това обаче означава, че някой кретен от Лангли или Вашингтон се е захванал да крои подобни планове. Ще се правите на големия лош полицай, а?

— Не знаех, че имаш нещо против полицаите.

— Много смешно!

— По принцип основната ни цел са проклетите араби. Това са малките конфликти, по време на които хора като теб и мен претърпяват петдесет процента загуби. Между другото, знаеш ли, че от двайсет и двамата загинали в Панама единайсет бяха тюлени?

— Какво предпочиташ — да пиеш или да ми говориш глупости?

— Наздраве.

— Наздраве, задник.

— Страшно си любезен днес. Е, какво ще ми кажеш за проклетата си сърдечна болка тогава? Нали не си застрелял отново някоя терористка, в която си тайно влюбен, воден от убеждението, че тя всъщност е добър човек. Какво се е случило този път?

— Наистина ли си готов да си поговорим сериозно за малко?

— Разбира се. Изцяло съм твой. Татко слуша.

Карл отпи доста голяма глътка от домашно приготвения алкохол, а по лицето му се изписа смутено изражение. Това бе техен ритуал. Наливаха се с местната напитка не заради вкуса ѝ или защото им доставяше удоволствие, нито пък защото искаха да се напият, а по-скоро поради същите причини, които караха шведите да пият шнапс по празниците. Освен това имаше нужда от кратка пауза. Разговорът им бе доста цветист и му се искаше да освободи съзнанието си от всички „сентенции“ на събеседника си.

Разказа всичко на приятеля си. Че е нещастен в брака си, че не се бе оженил за точната жена. На жената, която наистина обича, бе обещал да се разведе, но все не намираше точния момент да признае на съпругата си, и така нататък. Че има дъщеря, която скоро ще навърши годинка, и че — с две думи — не знае как да се измъкне от цялата каша.

Вероятно очакваше старият му и добър приятел да прояви малко разбиране. Или поне да подбере думите си по-внимателно, все пак Скип Хериър не се отличаваше с особено голяма дипломатичност и чувствителност.

Но очакванията му не се оправдаха. Вместо това Скип му дръпна дълга лекция. Карл никога преди не бе чувал толкова много псувни на едно място.

— Е, мамка му — започна Скип меко и си пое дъх, за да е сигурен, че Карл е готов за изложението му. — Мисля си, че от всички проклети идиоти, малоумници и плазмодии, които са преминали през живота ми в годините, ти определено печелиш първото място. Нямаш равен, Карл, знаеш ли? Наистина нямаш равен. Ако те пуснем от 11 хиляди метра височина при минус 60 градуса само по един скапан бански и без парашут, и то посред нощ, над някоя проклета негърска държава, пълна с петдесет хиляди гладни канибали, ти не просто ще се приземиш на два крака, но и ще се върнеш здрав и читав като някой проклет санбернар със скапана пръчка в уста. Дяволски лесно ти звучи, нали? Не само че си се измъквал здрав и читав от всякакви възможни мисии, но и гърдите ти са окичени с ордени като шибана коледна елха, а на всичкото отгоре си и граф, и то дяволски богат, да те вземат мътните. Освен това си хубав, а и доколкото знам, мъжеството ти си го бива. В родината ти те смятат за проклет герой, а „Тайм“ те обяви за Мъж на годината, по дяволите! В цяла Скандинавия няма нито една женска, която да не иска да се вкопчи в теб, стига да се приближиш на по-малко от километър. Да добавим и факта, че не ти се налага да се биеш в латиноамериканския ад като американските ти братя по оръжие, а вместо това винаги те пращат на благородни мисии. Чу ли добре, задник такъв? Благородни мисии, да помагаш за запазването на шибания световен мир и не знам си какви други простотии, така че на човек да не му се налага да слуша за проклетите глупости за доброто и злото, за които обикновено мрънкаш. Ето това си ти, проклет скапаняк. Не искам да прозвуча като някой претенциозен боклук, но погледни ме, дявол го взел!

Виж къде живея, в някаква мизерна колиба. Вещицата ми взе всичко, включително двете котки, кучето и двата ми невъзпитани тийнейджъри. Замисли се над това сравнение само, ако изобщо все още си способен да мислиш, идиот! Та какво очакваш да кажа по адрес на невероятното ти страдание? Да не би да искаш да ти изпея приспивна песничка или пък да седна да успокоявам проклетия ти задник? Трябва да идеш да си прегледаш главата, шибан граф такъв. Разбираш ли, мамка му!

Карл го бе изслушал първо с нарастващо удивление, което постепенно бе преминало в обида, която накрая отстъпи на невероятна веселост.

— Това ли бе всичко? — попита той.

— Не, по дяволите! Не е всичко, просто ми трябва малко гориво, преди да продължа! — изрева Скип Хериър и изпразни чашата си. Изглежда, наистина се канеше да набере отново.

— Та как според теб трябва да постъпя! Освен това с прегледа? — засмя се Карл.

— Можеш да застреляш една от вещиците, например тази, която обичаш по-малко. Тогава няма да ти се налага да избираш! — изрева Скип Хериър с донякъде искрено възмущение. — Между другото — допълни той и лицето му изведнъж стана страшно сериозно, — това бе един вид метафора. Сигурен съм, че ще намериш някое по-благородно разрешение на проблема.

Карл се смя дълго, до сълзи. Не си спомняше кога за последен път се бе смял толкова.

— Добре, добре, добре — рече той, след като се поуспокои малко и махна отчаяно с ръка. — Мисля, че те разбрах. Предавам се. Пълна капитулация, това ли искаше да чуеш?

— Добре — промърмори Скип Хериър, който също се бе успокоил. — Чудесно. Тогава може да забравим за шибаните разговори и да се отдадем на проклетия алкохол.

Срещата им напомняше горещ летен ден на крайбрежието с внезапно разразила се гръмотевична буря, която оставя след себе си приятен хлад. Разговорът им бе като игрив бриз. Ту се отдаваха на сантиментални спомени за Юар, Скип Хериър му разказа за някои от перипетиите на Юар през първата година от обучението му, ту си говореха за далеч по-сериозни инциденти, заради които няколко кадети бяха уволнени. После заговориха за добрите момчета, които бяха загинали по време на последните войни. Накрая Скип му разказа за смехотворните посещения на различни висшестоящи военни и някои политици в „Сънсет Фарм“. Да не говорим за журналистите от Лос Анджелис, които се опитаха да се промъкнат в базата през нощта, за да снимат нещо, и бяха връхлетени от кучетата. Само как изглеждаха след тази среща! Джон Уейн бе казал, че много се бяха забавлявали по време на този бой. Приличали на цирковите джуджета с техните боксови ръкавици. Какво? В Швеция няма ли бой с джуджета? И във въздуха ли не ги хвърляте? По дяволите, какво се бе случило със свободата в цивилизования свят? За какво всъщност се бият хората там?

Когато Карл върна Скип у дома, той самият бе консумирал алкохола в умерени граници, приятелят му настояваше да пее някаква флотска песен, така че събуди съседите си от малкия мръсен квартал; въпросният съсед ги замери с военен ботуш, но не уцели, а те се заляха от смях.

В Швеция, която бе девет часа по-напред от тях, работният ден току-що започваше.

Самюел Улфсон вече час не можеше да се отлепи от телефона. Непрекъснато му се налагаше да повтаря репликата „без коментар“, като се опитваше да използва различни думи и изрази, което никак не бе лесно.

Особено като се има предвид, че твърденията на журналиста от „Афтонбладет“ бяха подковани със солидни доказателства. Все пак самият Карл Хамилтън наистина бе в Палермо по време на убийството на капитан Юар Лундвал. Дори Самюел Улфсон, който не се оправяше добре с журналистите, осъзна, че подобна информация буди спекулации. Да не би Швеция да се бе опитала да освободи похитените с насилие? Италианските власти бяха ли запознати с операцията? Смятаха ли се за победени, или щяха да направят втори опит? В Министерство на външните работи знаеха ли за случилото се? Кой бе взел решението да изпрати агент от ранга на Карл Хамилтън в Сицилия, Генералният щаб или правителството? Там ли се намираха отвлечените директори?

— Без коментар — отвръщаше Самюел Улфсон. — Не мога да ви предоставя подобна информация, не мога да отговоря на този въпрос, тъй като са засегнати интересите и на чуждестранни власти; от уважение към роднините на въпросните лица не бих могъл да обсъждам този въпрос, не мога да коментирам този пункт от уважение към работата на италианската полиция; Генералният щаб не може да коментира действията и изказванията на Министерство на външните работи, би трябвало да ме разберете, мога да потвърдя, че Карл Хамилтън в момента се намира на работа; не, не мога да ви дам информация с какво се занимават служителите на разузнавателния отдел, нямаме такава практика, не, политиката ни в подобни случаи изисква да останем без коментар, колкото и невероятни сценарии да ражда вашето въображение; не, това означава, че нито съм отрекъл, нито съм потвърдил каквото и да било.

И така нататък.

След няколко часа успя да прехвърли топката на Външно, те започваха да работят доста по-късно сутрин. След още няколко часа от там излязоха с изказване, че капитан Карл Хамилтън се е намирал в командировка в Палермо. Точка по въпроса.

Така Самюел Улфсон се отърва сравнително безболезнено. Все пак журналистите разбираха, че не може да им каже къде се намира Карл Хамилтън, нито пък да им даде телефонния му номер.

Проблемът бе, че той всъщност нямаше никаква представа относно местоположението нито на Карл Хамилтън, нито на Оке Столхандске.

Позвъни на ДГ, който се бе върнал при ябълковите дръвчета и внуците си. ДГ смяташе, че трябва да изчакат поне няколко дни, преди да предприемат каквито и да било мерки. Все още не бе изключено момчетата да поливат мъката си на някой остров. Нямаше съмнение, че Карл ще дойде на погребението, поне ДГ бе останал с такова впечатление. А то бе скоро. Едва тогава, ако се наложеше, щяха да му забранят да напуска страната. Но бе добре да изчакат поне до погребението, защото вероятно тогава всички щяха да се срещнат. Все пак ставаше дума само за няколко дни. Естествено Карл щеше да дойде, той все пак бе от добро семейство и етикетът бе важен за него.

Самюел Улфсон реши за момента да се задоволи с това. Все пак бе сезонът на ученията на руските подводници, а и бюрото му бе заринато с дела. В последно време бе израснал с всичко заради сполетелите ги усложнения.

Във Външно бе далеч по-спокойно. Министърът току-що бе решил, че изпращането на най-известния агент на Швеция в Италия по никакъв начин не може да се отрази отрицателно на партията по време на предизборната кампания. Той нарочно натърти на думата „агент“. Подобни крути мерки показваха единствено, че правителството прави всичко възможно да спаси съгражданите си. Последвалата трагедия нямаше отношение към политиката на страната, така че опозицията едва ли щеше да ги захапе на тази тема. Да не би господин Билт да си позволеше да твърди, че господата Хамилтън и Лундвал щяха да приключат мисията си с по-голям успех по време на управлението на десните? Как би могъл да твърди подобно нещо! Все пак не можеше да каже, че блокът им има по-добри контакти с мафията. Не, случилото се не можеше да навреди нито на партията, нито на правителството. Даже напротив, Билт щеше да скърца със зъби от яд, че не са го поканили на погребението, на което щеше да има телевизия и всичко останало.

Външният министър Андерш Стенсон бе решил лично да присъства на церемонията. Дори мислеше да произнесе реч за саможертвите на малката им неутрална страна в големия лош свят. Колко бе важно да са обединени пред лицето на заплахите отвън, за приноса на всички мъже и жени в Швеция, готови да пожертват живота си за нацията, тоест за външната политика на Социалдемократическата партия и нейните пенсионни и данъчни реформи.

Последните разкрития на пресата не представляваха никакъв проблем за външното ведомство. Дори напротив. Поне и не докато двамата похитени шведи не им бъдеха изпратени нарязани на части в пликове, подплатени с въздушни мехурчета. Даже и това да се случеше, трябваше да го запазят в тайна, от респект към близките и не само.

Карл успя бе особени трудности да проспи по-голямата част от пътуването до вкъщи, а пристигането му бе добре организирано; бе успял да подготви повечето неща по телефона, докато пътуваше с колата от Риджкрест до летището на Ел Ей.

Първата му сутрин в Стокхолм бе изключително трескава. Тя започна с посещение на нотариалния отдел на банка СЕБ, където в продължение на двайсет минути продаде акции за около трийсет милиона крони, плати неизменния данък печалба преведе остатъка в една спестовна сметка, прехвърли 400 хиляди крони на името на някой си Луиджи Бертони в сметката му в Сан Диего, попълни необходимите документи, които Националната банка изискваше, въпреки че през последните години процедурата за валутните трансфери бе доста облекчена, захрани и собствената си кредитна карта с горе-долу същата сума и изтегли 250 хиляди в брой в 500 спретнати пачки от по 500 крони, които заеха удивително малко място в куфарчето му.

Отправи се към адвоката си, когото упорито продължаваше да нарича така, въпреки че колегията го бе изключила — представете си, че армията имаше същите традиции, какво тогава щеше да се случи с мен, както се шегуваше, — анулира предишното си завещание и състави ново, със съвсем различно съдържание. С половината от богатството му трябваше да бъде учредена фондация в подкрепа на културата, която да изплаща годишни стипендии на млади творци от областта на поезията, литературата, занаятите, журналистиката и изобразителното изкуство. Съгласно устава ѝ всяка втора година фондацията следваше да изплаща значително по-голяма стипендия на някой от тези творци, който чрез изкуството си бе проявил солидарност към потиснатите и бедните и се бореше за един по-добър живот. Това бе накратко желанието му.

Едва след това се качи на едно такси и се запъти към Генералния щаб. Влезе вътре с чантите в ръка точно когато Самюел Улфсон се бе запътил към столовата за обяд.

Върнаха се в кабинета му, Карл все още носеше багажа си.

— Къде, по дяволите, беше? — започна Улфсон с далеч по-приятелски тон, отколкото човек можеше да очаква.

— Бях заминал за малко. Срещнах се с няколко приятели, за да си поговорим за доброто старо време — отвърна Карл спокойно и леко учудено, сякаш въпросът бе напълно неочакван.

— А къде е Оке Столхандске? — продължи Самюел Улфсон, но не можа да скрие облекчението си.

— Плава някъде, аз му го предложих — отвърна Карл със същия тон, сякаш тези странни въпроси продължаваха да го удивляват.

— Как го понесе, предполагам, че доста сте си поговорили? — Улфсон посегна към пакета с цигари.

— Добре, предвид обстоятелствата — отдъхна си Карл. Опасността бе отминала. — По-добре от мен във всеки случай.

— Хм. Знаеш, че погребението е утре, нали?

— Да — излъга Карл. — Кой ще дойде?

— Ти, аз и ДГ от нашия отдел. Министърът на външните работи. Все важни хора. Надявам се да се чувстваш… Нямаш нищо против, нали?

— Естествено, че нямам. От мен се очаква единствено да съм там, нали? Не мисля, че съм в състояние да държа речи или нещо подобно.

— Не, не, никой не иска това — побърза да го увери Улфсон. — Стига да дойдеш. Какво ще правиш после?

— Мисля, че ще се присъединя към Оке. Имам лични проблеми, с които не ми се занимава в момента.

— Това е добра идея — заключи Самюел Улфсон, изправи се и потупа Карл по рамото.

Карл отиде в кабинета си, остави чантите на пода и погледна със злоба телефона. Реши да заложи първо на най-лесното. Позвъни на Ерик Понти от „Дагенс Еко“ и го помоли да се срещнат веднага.

Ерик Понти отговаряше за новините от света и в момента се намираше на заседание, на което се водеше разгорещен спор за наблюдението на Близкия изток и откриването на повече щатове за чуждестранни кореспонденти. Това бе една от срещите в шведското радио, която можеше да продължи с дни, ако успееха да я запазят в тайна от останалите медии, и със седмици, ако се проваляха.

Обикновено за кореспонденти в чужбина биваха назначавани заслужили журналисти с дълъг стаж в една и съща медия. Работата носеше и значителни икономически облаги, тъй като бе обвързана с четири или пет години освобождаване от данък в Швеция; следователно човек спокойно можеше да си купи къща или апартамент, да изплати дълга си от университета, да покрие разходите си по развода и така нататък. Тъй като от журналистическа гледна точка подобни постове бяха пряко свързани с въпроса за справедливото разпределение на финансовите блага, преговорите се водеха обикновено от синдикатите. И бяха съпроводени с множество проблеми, които не можеха да бъдат разрешени на местно ниво. Например какво е отношението на кандидатите към въпроса за равноправието на половете, тоест дали с репортажите си от различните кризисни региони подкрепяха или осъждаха политиката на съответните режими.

Следователно позвъняването на телефона на Ерик Понти по време на въпросните преговори представляваше, от една страна, неколкоминутна желана пауза, но, от друга, нарушаваше етиката и дипломацията. Той тъжно бе съобщил на секретарката си, че през следващите часове може да приеме обаждане единствено от министър-председателя.

Затова му се стори доста странно, че тя просто отвори вратата и му прошепна, че го търсят по телефона, без да каже кой се обажда. Но съдейки по изражението ѝ, той заключи, че е важно.

Когато вдигна слушалката в заседателната зала и се представи, остана поразен. Слуша мълчаливо няколко секунди, след което каза, че тръгва. Останалите присъстващи едва повярваха на ушите си, когато той затвори телефона и се отправи към вратата. На прага спря и заяви, че ще се върне след няколко часа. В залата се възцари хаос, срещата бе прекратена.

Карл позвъни в централата и ги помоли да го свържат с генерал-лейтенант Джузепе Кортини. Реши, че е най-добре да подходи по официалния ред, за да може колегите му в Рим да разберат, че обаждането не идва от някоя телефонна будка. Това бе прост психологически трик, благодарение на който личният им разговор се превръщаше в официален. Все пак няколко телефонисти и секретари щяха да съобщят по веригата, че капитан Хамилтън от Генералния щаб на армията на Швеция търси генерал-лейтенант Кортини от Генералния щаб на армията в Рим.

Погледна притеснено часовника си. Никога не закъсняваше за срещи, а имаше уговорен час с Ерик Понти след тринайсет минути.

Но за негов късмет го свързаха сравнително бързо и Кортини отговори лично. Карл му съобщи накратко, че би искал отново да се срещнат, за да обсъдят настъпилите усложнения, например на същото място и по същото време след два дни.

Кортини се съгласи без никакво колебание, което бе обнадеждаващо. Още по-обещаващо прозвучаха думите му, че проблемът се е оказал много по-сериозен от очакваното. Това означаваше, че нещата не само вървят по план, но дори и всичко щеше да бъде организирано доста по-бързо. Значи големият им брат в НАТО се бе задействал.

След този кратък разговор Карл слезе на паркинга пред щаба и зае една от цивилните коли на отдела им. След седем минути настигна Ерик Понти по пътя към старото им място за срещи на остров Юргорден. Намали, отвори вратата, а Ерик Понти се качи, без дори да се изненада.

— Отдавна не сме се виждали — поздрави го.

— Да — усмихна се Карл. — Хора като мен гледат да стоят настрана от хора като теб. Нищо лично.

Не, не съм си и помислял подобно нещо. А хора като мен, за съжаление, трябва да преследват непрестанно хора като теб. Нищо лично. Та да си дойдем на думата. Тръгнал си на война срещу мафията, така ли?

— Не е каквото си мислиш. Току-що съставих завещанието си и това те засяга пряко.

Ерик Понти зяпна. Хамилтън бе най-преследваният от журналистите човек, най-желаният обект за взимане на интервю и свидетел на убийството на един от колегите си, извършено от мафията в Сицилия. Изобщо не му бе хрумнало, че Хамилтън може да му се обади по съвсем друг повод, различен от новина номер едно в публичното пространство.

— Ясно — въздъхна той. — Значи няма да си говорим за Сицилия?

— Не, но слушай. Бях принуден да импровизирам, защото нямам време. Посочих те като председател на една фондация, която след смъртта ми ще получи капитал от 40 милиона крони. Според правилника ѝ годишната лихва ще бъде използвана за изплащането на стипендии на млади и прогресивни творци.

— Прогресивни?

— Не съм използвал точно тази дума. Тя звучи малко старомодно. Но смисълът е горе-долу същият.

— По дяволите. Защо точно аз?

— Само за теб се сетих. Ако щеш, ти си единственият човек, на когото бих могъл да се доверя. Парите не могат да бъдат използвани за никакви други цели. Фондацията в момента се намира в процес на създаване, но същинската ѝ дейност ще започне след евентуалната ми кончина, когато завещанието влиза в сила.

Ерик Понти не каза нищо, но вече бе успял да се съвземе след първоначалната изненада, най-вече от сумата. Хамилтън не за първи път се занимаваше с благотворителност. Дори преди няколко години лично го бе помогнал да направи анонимно дарение в размер на два милиона крони на фонда за събиране на помощи за Афганистан. Хамилтън му бе дал парите в куфарче на същото това място. Не сумата го изненада, въпреки че ставаше дума за доста пари — фондацията без съмнение щеше да се превърне в най-значимия орган за подпомагане на изкуството в страната, а по-скоро фактът, че всичко се случваше толкова бързо.

— Значи възнамеряваш да заминеш за чужбина — констатира Ерик Понти.

— Да, съвсем скоро. Погребението е утре, както може би и сам знаеш, след това изчезвам.

— В командировка?

— Без коментар.

— Отиване и връщане до Палермо?

— Без коментар.

— Я стига. Току-що ми съобщи, че набързо си написал завещанието си, в случай че бъдеш убит. Не е ли така?

— Да, но като се има предвид какво ще се случи със самия теб, ако се спомина, то едва ли искаш да раздухваш нещата.

— Това е изнудване.

— Да, може и така да се каже.

— Значи операцията в Палермо далеч не е приключила.

— Без коментар.

— Може ли да се откажа от поста на председател на фондацията ти?

— Не и преди да заработи, което ще се случи едва след влизането в сила на завещанието ми.

— Умно.

— Съмняваш ли се?

— Тогава можем да говорим свободно.

— Да.

— Значи се връщаш в Палермо, за да освободиш шведите със сила и очевидно смяташ, че това е свързано с доста голям риск.

— Какво искаш да постигнеш с това?

— Да предположим, че всичко приключи добре и че и момчетата на „Буфорш“, и ти се върнете живи и здрави.

— Добре, да предположим.

— Тогава искам да получа ексклузивно интервю. Току-що ти направих предложение, на което не можеш да откажеш, както би казал самият Кръстник.

Карл спря колата. Не бе мислил на възможността да се върне вкъщи без никакви усложнения. Дори не се бе замислял да се върне, преди всичко да приключи. Но ако операцията въпреки всичко преминеше по мед и масло, горе-долу както Ерик Понти бе казал, то с какви рискове бе обвързано едно евентуално интервю?

Вероятно щяха да го уволнят. Може би дори да го дадат под съд. В такъв случай всичко така или иначе щеше да излезе наяве. Все пак цялата операция щеше да бъде проведена на негова отговорност и следователно това го освобождаваше от задължението да пази тайна. Молбата на Ерик Понти бе напълно разбираема. Трябваше по някакъв начин да му се отплати за това, че го използва за пореден път. Най-добрата награда бе истината или поне части от нея. Това бе единствената разменна монета за него.

— Добре — рече Карл, обърна и подкара към сградата на радиото, — разбрахме се. Ако операцията премине добре и всички шведи се приберат вкъщи живи и здрави, ще ти разкажа колкото мога повече, единствено на теб.

— А ако нещо се обърка? — попита Ерик Понти подозрително.

— Ако нещо се обърка — подсмихна се Карл, — то тогава не виждам никакви журналистически проблеми. Тогава ще се превърнеш в председател на фондацията на Хамилтън. Пост, който ще приемеш с гордост, правейки се на напълно изненадан.

Ерик Понти поклати глава и се усмихна. Само за няколко минути получи революционна от журналистическа гледна точка информация, а същевременно позволи на приятеля си да му запуши устата. Всяка година изнасяше по няколко лекции на студентите по журналистика от различни университети и винаги наблягаше на това, колко е важно никога да не позволяват да им запушат устата, никога да не приемат информация под масата, никога да не обещават да запазят в тайна каквото и да било и никога да не си сътрудничат с властите. И всеки път изнасяше тези лекции с дълбокото убеждение, че това е единственото верую в професията им.

А всеки път, щом срещнеше Карл, принципите му ставаха на пух и прах.

— Има и още нещо — рече Карл спокойно, когато сви покрай американското посолство на път към задния вход на радиото.

— Надявам се да не е поредната почетна задача — промърмори Ерик Понти.

— Може би. Искам в печата, най-вече в Италия, да се появи определена информация.

— Каква?

— Че не е напълно сигурно, че Швеция ще отмени доставката на обещаните ракети RBS-15 за Италия.

— Вярно ли е това?

— Да, при положение, че няма основание да се съмняваме в крайния потребител.

— А има ли причини за подобни съмнения?

— Честно казано, да.

— Тогава не е истина. Да не би да вярваш, че ще разпространя тази информация заради теб?

— Става въпрос за живота на двама шведски граждани. Ако мафиотите решат, че Швеция няма да достави желаната стока, вероятно ще убият похитените ни съграждани.

Ерик Понти изпитваше известно колебание. Изглежда, Хамилтън се изпусна и му разкри нежелана информация. Обаче познаваше този мъж достатъчно добре, за да знае, че той никога не се изпуска.

Карл спря колата близо до оградата на радиото, но размисли и потегли към предния вход. Най-вече защото Ерик Понти все още не му бе дал отговор.

— Това, което току-що ми каза — започна Понти колебливо, — означава, че двамата директори на „Буфорш“ не са отвлечени заради откуп, а за да принудят Швеция да изпълни доставката. Правилно ли те разбирам?

— Да. Това е целта им.

— Доста добри новини. Кой може да ги потвърди?

— Не знам, все пак не аз съм журналистът. Ние в отдела сме запознати с този факт, но оттам нищо няма да ти кажат. Можеш да се обадиш във Външно, на Сорман например. Сигурно ще ти се зарадва, като му разкажеш какво знаеш!

— Даже ми е известно какво ще каже. „Без коментар“.

— Вероятно. Но ти разполагаш с информацията, а аз все пак съм страшно добър източник. Никога досега не съм те подвеждал. Външно ще оставят въпроса ти без коментар, няма да отрекат информацията, както биха постъпили, ако данните са неверни.

— Какъв е смисълът това да изтече в пресата?

— Така двамата шведи ще останат достатъчно дълго живи, докато отида да ги прибера. Може би си струва да поизвъртим закона за секретната информация в наша полза, как мислиш? Все пак си длъжен да запазиш самоличността ми в тайна не само защото законът те задължава, но и заради журналистическите принципи?

— Естествено. Като се върна на срещата, която прекъсна, ще им обясня, че разполагам със страхотен репортаж.

— Налага ли се изобщо да им обясняваш каквото и да било?

— Няма да ми повярваш, даже и да ти отговоря. Има ли още нещо?

— Да, искам да знам как ще постъпиш, за да разпространиш новините в Италия?

— Много лесно. С кореспондента на „Кориере дела сера“ в Стокхолм сме добри приятели. Винаги се чуваме, когато разполагаме с нещо от взаимен интерес. Ако му дам информацията тази вечер, утре сутрин новината ще се появи на страниците на италианската преса. Това устройва ли те?

— Чудесно. В случай че не се видим повече, трябва да знаеш, че винаги ми е било приятно да работя с тебе, Понти.

Карл се усмихна, подаде ръка и двамата си взеха довиждане с едно здраво ръкостискане.

Ерик Понти остана със силното впечатление, че никога повече няма да се видят и че Хамилтън наистина има сериозни причини да състави завещанието си. Но нямаше какво повече да направи по този въпрос, освен да пусне новината, която приятелят му даде. Каквито и да бяха задните му мисли, тя бе достатъчно гореща, за да оглави шведските новини поне през следващото денонощие. Мафията се опитваше да се докопа до шведски торпеда. Страхотна история.

— Има още нещо — рече Ерик Понти, когато излезе от колата и се канеше да затвори вратата. — На кого в такъв случай искат да продадат оръжията?

Карл поклати глава.

— Трябва да тръгвам, не е добре да ни виждат заедно — рече той и потегли.

Приятелят му проследи с поглед автомобила, докато излезе от паркинга пред радиото. Когато спря на светофара на улица „Уксеншерна“, Хамилтън се протегна и затвори вратата.

На кого се канеше мафията да продаде шведските оръжия? Много добър въпрос. Определено отваряше голямо пространство за размисъл.

Сега обаче на дневен ред бе разпуснатото събрание, на което трябваше да определят кой ще бъде освободен от данък през следващите пет години, кой бе на края на опашката, кой имаше най-голямо право да замине или чий пол не пасваше на работата, въпреки дългите години чакане.

Карл зави наляво, когато светофарът светна в зелено, и потегли към булевард „Страндвеген“. Сам се изненада от себе си, когато осъзна, че си подсвирква в такт с музиката в колата. Бе част от „Спартак“ на Хачатурян по радио П 2.

Всъщност доброто му настроение бе напълно необосновано, все пак бе свършил само по-лесната от планираните за днес задачи. Най-трудното тепърва предстоеше.

Малко по-късно паркира пред телеграфната агенция на „Слотсбакен“ и се прибра пеша. Изкачи се на бегом по стълбите и без никакво колебание влезе в дома си, който вероятно виждаше за последен път. Първото, което му направи впечатление, бе, че детската количка я няма. Имаше чувството, че в този миг остана без дъх. Влезе в кухнята, изцеди няколко портокала. Изпи сока на един дъх, след което отиде да се преоблече.

Първо се упражни в стрелба с пистолет и револвер. Мишените представляваха един вид научно потвърждение на чисто субективното му усещане, че се намира в пълна вътрешна хармония. Стреляше спокойно, без грам напрежение, а резултатът всеки път бе един и същ. Изстрелите попадаха или в центъра на мишените, или близо до него. Това изпълни сърцето му със смесица от радост и увереност и той остана в стаята си за стрелба много по-дълго от заплануването.

Оръжията сякаш станаха част от него, сякаш можеха да усетят мислите и чувствата му; всичко друго изчезна. В този миг за него съществуваха единствено размазаните мишени и правата линия между мерника и мушката.

Когато осъзна, че е изгубил доста време, прибра револвера, не този, с който се упражняваше, а другия, предназначен за стрелба в реални условия, в специалното си куфарче, избра няколко различни вида муниции, които можеше да използва за всякакви мишени — от незащитени човешки тела до бронирани повърхности, чиято твърдост изисква специални патрони с тефлоново покритие.

След това пристъпи към физическата си тренировка и систематично изпълни цялата програма от упражнения за ръкопашен двубой, както всеки ден през последните десет години. Доброто настроение и усещането за пълен контрол не го напуснаха през цялото време.

После си взе душ и седна в хола, за да изчака семейството си. Сигурно бяха излезли на разходка. Вярно, че бе топъл и слънчев летен ден, но вече бяха изминали повече от два часа, откакто се прибра, а скоро трябваше да тръгва. Зачуди се дали да не остави писмо и накратко да ѝ обясни как стоят нещата.

Но това му се струваше погрешно, един вид бягство, проява на страхливост. Освен това проблемът се разреши от само себе си, когато тя се прибра. Седеше напълно тихо и я слушаше как ругае, докато се бори с количката в антрето. Чу как Йохана Луис проплака и този звук го изпълни с леко колебание, почти страх.

Тя дойде с Йохана Луис на път към кухнята. Той се изправи.

— Ти си вкъщи! Защо ме стряскаш така! И къде, по дяволите, беше досега? — избухна тя вместо поздрав, по лицето ѝ се изписа смесица от чувства.

Йохана Луис загука.

— Имах много неща за вършене след смъртта на Юар — отвърна той, сведе глава и усети как цялата му решителност се изпарява.

— Но защо не се обади, не разбираш ли, че се притесних… когато прочетох във вестника и така нататък?

Тя стоеше нерешително на прага с Йохана Луис в ръце, а той изобщо не ѝ помагаше.

— Искам развод — рече той.

Тя не му отговори, само вдигна очи. Той не успя да разтълкува изражението ѝ.

— Има друга жена, бях с нея, преди да срещна теб. Сега отново сме заедно. Не мога да те мамя повече, нито пък нея или себе си. Това е.

Ева-Брит мълчеше. Отиде до най-близкия фотьойл, седна и се вгледа изпитателно в него, сякаш се опитваше да разбере дали това е някаква злобна шега, изпитание, глупава игра, или самата истина.

— Какво… какво ще се случи с Йохана Луис… Мислил ли си за това? — започна тя и гласът ѝ секна.

— Можеш да останеш да живееш тук, ако искаш, ще ти прехвърля договора. А може и да си намериш ново жилище. Мисля да си разделим попечителството. Не се притеснявай за финансовото си положение, всичко съм уредил. Налага ми се да замина за малко.

— Само това ли имаш да ми кажеш? — попита тя, очевидно ѝ бе трудно да запази спокойствие.

— Да. — Грабна куфарчето си, демонстративно остави ключовете си на една от малките масички до дивана. После излезе от апартамента, спусна се по стълбите и се отправи към паркираната си кола, без да спре и без да се обърне. Дори не усещаше, че се движи. Опомни се едва когато седна в колата и пъхна ключа в стартера.

Едва тогава шокът от случилото се го застигна. Изведнъж чу гласа на Йохана Луис, толкова ясно, сякаш седеше на задната седалка, ликът на Ева-Брит изникна пред очите му, а в съзнанието му нахлу вълна от спомени.