Вендета: Жива мишена

1

Оке Столхандске плаваше. От цялото му петгодишно обучение в Калифорния тази част му се струваше най-безсмислена. Разбираше защо ги учеха да се ориентират под и над водата или да управляват моторници или малки бързи лодки, но кой би поел към врага с платноходка?

А ето че сега самият той го правеше. Свеж бриз, леки вълни, ясно време и компас, сочещ към северозападната част на Сицилия.

Лодката бе двумачтова, дълга 18 метра и доста широка, газеше дълбоко. Бе дървена, построена през четирийсетте и вероятно би изглеждала доста ексцентрично на фона на съвременните плавателни съдове. На мачтата се вееше американското знаме; от този момент той бе Ал, Харпун Ал, който бе на път да реализира голямата си мечта — да плава по Средиземно море и да се гмурка във водите му, след като получи наследство от чичо си от Сан Диего. Не се бе бръснал от два дни и реши да си пусне брада.

Платноходката бе бавна, но освен всичко друго бе снабдена и с дизелов двигател. Той си бе купил и малка гумена лодка с подвижен мотор за по-кратки експедиции; рано или късно щеше да им се наложи да слязат на брега през нощта. Трюмът след време щеше да приюти смъртоносен товар вместо цивилните подводни костюми с весела червено-синя окраска, бутилките с въздух и харпуните. Бе си набавил и въздушен компресор, с който да пълни бутилките в случай на нужда. Освен това се бе презапасил с яйца и шунка, туби с минерална вода, бира, огромно количество уиски, което щеше да използва най-вече като реквизит. Защото колкото и идилично да бе пътуването му сега, след ясното време и ятата чайки, съвсем скоро реалността щеше да се промени коренно.

Бе решил да отлети направо за Неапол през Милано, след което плати на пиколото в хотела да го разведе наоколо в ролята на преводач и се отправи към малките пристанища на юг от града. Вероятно и импровизираният му гид, и фирмата за отдаване на лодки под наем го бяха измамили доста здраво, защото им остави капаро в размер на 200 хиляди крони. Но той реши да не се разправя; все пак начинът, по който Карл му каза, че му дава половин милион, за да покрие първоначалните си разходи, означаваше, че разполагат с достатъчно средства за експедицията.

Освен това сметна, че е добре да се престори на наивен американец на път към Сардиния или Корсика; купи си голям брой карти за района около тези острови, след което с престорено нежелание се бе оставил да го убедят да купи карта и на Сицилия, за всеки случай.

Собственикът на фирмата веднага бе разбрал, че може да прекара глупавия си клиент с всевъзможни стоки, но така всъщност му помогна набързо да се сдобие с всички желани провизии, които хич не бяха малко. Вероятно имаше толкова бензин и хранителни запаси, че можеше да стигне до Рио де Жанейро, и то без да му се налага да спира.

Платното се вееше красиво на фона на синьото небе, по радиото звучеше италианска попмузика, която се редуваше с дълги рекламни блокове. Той започна да изучава картата на Кастеламаре дел Голфо и да се запознава с различните дълбочини на залива.

В този миг абсолютно никой не знаеше къде се намира той. Това го изпълваше с гъделичкащо усещане за безкрайна свобода.

Качи босите си крака на парапета пред себе си, размърда пръсти и пооправи шапката си с голяма козирка; кожата му на скандинавец обикновено порозовяваше още при първия контакт със силна слънчева светлина, едва ли щеше да му е много приятно да се пъхне в прилепнал гумен костюм със слънчево изгаряне. Но, от друга страна, оперативната част на мисията им все още бе далеч във времето. Сега работата му бе да се наслаждава на чудесната си почивка, нищо повече.

Карл бе попаднал във водовъртеж от различни по-важни и по-маловажни странни дела. Трябваше да се сдобие с парадна униформа за погребението утре. Щеше да я заеме от един бивш колега, който за късмет имаше същия чин като него, трябваше да купи билетите до Рим, но единственият полет, който не съвпадаше с времето на траурната церемония, беше в три и десет от „Арланда“ и самолетът пристигаше на летище „Леонардо да Винчи“ едва в осем без десет. Следователно трябваше отново да позвъни на генерал Кортини и да му съобщи, че часът на срещата им се променя за по-късно вечерта.

На всичкото отгоре проклетите горили вече бяха дошли при Сам, за да започнат организирането на погребението. Експертите им бяха анализирали положението. Това, както обикновено, не вещаеше нищо добро. Защото винаги когато експертите на тайните служби анализираха положението, стигаха до заключението, че половината Арабски свят ще тръгне срещу Швеция с извадени ятагани. Днес същите тези горили бяха решили, че има огромен риск арабските терористи да извършат атентат по време на утрешното погребение. Вярно, че капитан Лундвал бе убит от сицилианската мафия, но съществувала връзка между въпросната мафия и арабските терористични организации най-вече по отношение на търговията с наркотици. Все пак арабските терористи снабдяват италианската мафия с наркотици, за което и Еббе Карлсон, и глупавите му експерти бяха предоставили доказателства още преди няколко години. Това първо. Второ, всички знаеха къде и кога щеше да се проведе траурната церемония и следователно министърът на външните работи, главнокомандващият армията и дори самият капитан Хамилтън представляваха изкусителна мишена за терористите.

Поради това от тайните служби не само бяха начертали маршрута за процесията по цяла редица криволичещи улици до и от гробището „Скусшуркгорден“, но и бяха организирали втора, лъжлива процесия. Освен това безопасността на гостите в параклиса щеше да бъде гарантирана от служителите на шведската служба за сигурност Сепо, които щяха неотлъчно да пазят министъра на външните работи и други важни особи. Алтернативата бе всички да получат бронежилетки.

Карл уморено посочи, че бронежилетките ще изглеждат странно под фраковете. Агентите на службата за охрана дори не се усмихнаха, а притеснено заблъскаха глави как да разрешат този нов тактически проблем.

Всъщност нямаше никакво значение какво мислят тези глупци по отношение на риска от арабска терористична атака по време на погребението на Юар Лундвал. Но изведнъж Карл се разстрои при мисълта да седи в параклиса, за да си вземе последно сбогом с Юар, в компанията на двама идиоти от двете си страни, така че, ако някой реши да ги застреля в гръб, и тримата да се строполят на земята.

Затова не успя да се въздържи и се намеси в дискусията в кабинета на Сам. Съобщи им кратко и ясно, че по лични причини не желае в параклиса да присъстват каквито и да било външни хора. Осъзнаваше, че не бе възможно да накара Сепо да стои настрана от цялата церемония, но поне можеше да помоли гардовете да проявят малко уважение, като например се облекат подходящо за случая, обстойно прегледат параклиса преди самото погребение, останат да пазят отвън и дори да не си помислят да си хапнат от сладкишите в кафенето, където щеше да се състои поменът.

Сам изобщо не остана доволен от предложението на Карл и изръмжа няколко изречения, в които дискретно опита да разкритикува подигравателния му тон. На всичкото отгоре агентите от тайните служби веднага ги заляха с порой от възражения — очевидно всяко предложение, различно от тяхното, бе немислимо. Единственият компромис, на който можеха да се съгласят, бе да отменят изискването за бронежилетките.

— Хубаво — съгласи се Карл. — Само бих искал да добавя, че ако някой „цивилен гражданин“ се опита да се приближи до мен, парадната униформа няма да ми попречи набързо да го отпратя, ако се наложи — и с по-твърди методи.

Представителят на глупците веднага се опита да го залее с поредния поток възражения.

— Както вече казах, в случай на нужда ще прибягна и до сила — повтори Карл и излезе.

Отиде кабинета си и се разбра с Лалерштед да му изпрати всичко необходимо с такси до Генералния щаб. Освен това двамата обсъдиха какво точно облекло изисква случаят и кои детайли от униформата са задължителни.

Беата бе подготвила списък с останалите подробности около етикета.

Всички тези глупости помогнаха на Карл да се разведри поне за малко. Сега обаче отново седеше с телефонната слушалка в ръка. Наложи му се да посъбере сили, преди да ѝ се обади на работното място; бе четири и половина следобед един пролетен ден в Швеция; Теси, като чужденка, не можеше да проумее, че никой друг не работи по това време.

Вдигна на четвъртия сигнал, гласът ѝ прозвуча така, сякаш бе дълбоко погълната от нещо.

— Прибрах се жив и здрав — изстреля той вместо поздрав.

Тя му отвърна с водопад от думи. Скастри го остро за дългото му мълчание, после му обясни колко много се е притеснявала, а накрая изрази радостта си, че чува гласа му.

Карл ѝ съобщи, че има една добра и една лоша новина и я попита дали може да я вземе след малко и двамата да вечерят някъде. Тя, разбира се, веднага поиска да чуе поне добрата новина, но той бе непоколебим. Каза, че иска да ѝ разправи всичко на четири очи, но после добави, че ще му се наложи да нощува у тях, тъй като в момента е един вид бездомен.

Теси помълча малко. Осъзна, че с тези думи ѝ съобщава една от новините, само че не бе ясно коя точно.

Разбраха се да се срещнат при площад „Карлаплан“ след половин час. Карл едва успя да потисне импулса си да се обади в „Райсен“ и да запази маса. В неговия случай това на практика означаваше просто да им съобщи, че възнамерява да вечеря там. Бе им толкова добър клиент, че биха извадили допълнителна маса специално за него, ако всички са заети.

Заведението обаче се намираше твърде близо до дома му, до бившия му дом.

Вместо това отново се обади на Лалерштед, който бе роднина на най-известния ресторантьор в страната, и го попита кой е най-добрият ресторант в Стокхолм. Последва светкавичен отговор. Можеше да избере между „Ресторантът на Ерик“ в Стария град (който се намираше още по-близо до бившия му дом) или пък „Пол и Норберт“ на крайбрежната улица.

Карл се порови малко из телефонния указател, после позвъни и попита дали могат да му резервират маса за двама за след около половин час. В началото му отказаха, но след като разбраха с кого всъщност разговарят, веднага промениха отношението си. Щяха да намерят някакво разрешение.

Теси закъсня за срещата им с извинението, че е имало повреда по линията на метрото от станция „Шиста“. Той се усмихна и отбеляза, че никога не ѝ се бе случвало да дойде навреме. След това я хвана за ръката, целуна я внимателно и я поведе по улица „Нарвавеген“. Вървяха по средата на алеята, под светлозелените листа на дърветата; тази година пролетта закъсня и люляците пред историческия музей още цъфтяха.

— Е — рече тя след малко, — ако целта ти бе да събудиш любопитството ми, определено успя. Та какви са добрата и лошата новина?

— Не можеш ли да изчакаш, докато дойде време за предястието и виното, така че да не си изгубиш апетита? — отвърна той, след като помълча малко. После спря, хвана я за раменете, е придърпа я до себе си и я целуна. Първата ѝ реакция бе да се дръпне, почти несъзнателно. Промърмори нещо, че хората ще ги видят. Той ѝ каза да забрави за околните.

Зави му се свят, а когато внимателно се поотдалечиха един от друг, се разсмя почти истерично.

— Кое е толкова смешно? — попита Теси.

— Знаеш ли, вчера, или по-точно завчера, бях в Риджкрест и…

— Значи си бил в Калифорния. Защо тогава във вестниците пишеше за Палермо?

— И там бях, но вчера и завчера се намирах в Риджкрест. Както и да е. Там срещнах един млад мъж, доста изтънчен. Определено би ти харесал. Той ме накара да се почувствам стар. Може би това е началото на кризата на средната възраст. В един миг ми се прииска да си разменим местата, да се върна обратно в миналото, в онези години, когато двамата с теб имахме тайни. В този миг изпитах точно това. Сякаш полетях назад във времето. Много странно усещане.

Тя повървя известно време смълчана, загледана в обувките си, и като че реши да не го разпитва повече, сякаш усети, че този негов коментар е свързан с двете новини.

— Как беше в Палермо? — попита неутрално.

— Палермо е същински ад. Особено когато мафията реши да убие един от най-близките ти приятели.

— Значи наистина си бил там? Поне така пишеше във вестниците.

— Да не би вече да четеш шведската преса?

— Може и така да се каже. Винаги мога да помоля някой от колегите да ми преведе или да ми обясни каквото не разбирам. Но когато става дума за теб, не мога да си го позволя. Все пак никой не трябва да знае, че те познавам.

— Едва ли някой би се учудил, че се интересуваш от новина номер едно за деня. Както и да е. Наистина бях там, седях на един метър от него. Нямахме никакъв шанс. Бяхме невъоръжени.

— Съжалявам, наистина ужасно съжалявам.

— Вие, англоговорящите, сте привилегировани, дори имате специален израз за подобни случаи. В шведския нямаме аналог. Онемяваме като риби, дори не се сещаме за този простичък израз.

— Как се чувстваш? Как го приемаш? Предполагам, че чувството е ужасно.

— От една страна, знам, че никога няма да го преодолея, от друга, имам чувството, че всичко това е вече зад гърба ми. Той знаеше с какви рискове е свързана професията ни. И загина, докато изпълняваше служебния си дълг.

— Нима това може да е някаква утеха?

— Не знам. Може би просто се опитвам да си го внуша, но ми се струва, че има ефект.

Разговорът им замря. Те продължиха мълчаливо по крайбрежната улица и се смесиха с тълпата туристи, които се бяха запътили към остров Юргорден или пък се връщаха оттам. Теси не можеше да не забележи ефекта, който Карл имаше върху минувачите. Въпреки това той продължаваше да я държи за ръката, сякаш погледите на околните нямаха никакво значение, сякаш вървяха съвсем сами или пък се намираха на някое безопасно място, като плажа на Сан Диего.

Ресторантът бе подготвил една малка маса за двама точно до прозореца, който гледаше към крайбрежната улица. Карл се пошегува, че човек никога не би могъл да седне така в Палермо и почти демонстративно избра да се настани с гръб към огромния прозорец и входа. След което ѝ обясни, че в Швеция мъжете обикновено позволяват на дамите си да седнат така, че да могат да се наслаждават на гледката.

Теси го остави сам да избере вечерята. Трябваше да хвърли само един бърз поглед на менюто, за да разбере, че това място е по-скоро в неговия стил, отколкото в нейния. Карл почти веднага се спря на една от готовите комбинации от предястие, основно ястие и десерт, с бяло бургундско вино за начало и червено бордо за по-късно.

Когато им поднесоха първата бутилка бяло вино, той се впусна в трескав монолог за винения сорт шардоне и Калифорния. Техните вина не можеха да се мерят по качество с това, но това никак не бе странно. Все пак на масата пред тях стоеше шардоне от световна класа. Теси също опита да се включи в дискусията за приликите и разликите между френските и американските вина, но осъзна, че Карл говори почти механично, сякаш вече се подготвяше за същинската част от разговора им.

— Добре, умнико — засмя се тя. — Предавам се, вие, европейците, правите по-добро шардоне от нас в Калифорния. Хайде сега да се върнем на добрата и лошата новина.

Карл едва не се задави, извини се с лека усмивка, остави чашата си и внимателно избърса уста със салфетката.

— Нещата стоят по следния начин — започна той. — Добрата новина е, че напуснах Ева-Брит, а лошата, че трябва да замина в командировка още утре и не знам колко дълго ще отсъствам.

— Значи най-накрая се реши… — поклати глава тя след дълго мълчание. Усмихна се както когато се канеше да направи някакъв ироничен коментар, но усмивката ѝ издаваше колебание, дори учудване. — Да, ето на, най-накрая се реши — добави след малко, защото Карл продължаваше да мълчи.

— Да — отвърна той. — Но както казах, сега ми се налага да замина. Знам, че това едва ли е най-подходящият момент, но нямам избор.

Прекъснаха ги, за да им поднесат поредното предястие, което се състоеше от мариновани гърди от гълъб върху канапе от няколко вида салата.

— Къде отиваш и колко време ще отсъстваш? — попита тя, след като преполови порцията си.

Той се замисли, преглътна и заговори:

— Тъкмо се канех да ти отвърна не точно с лъжа, но леко завоалирано. Ако използвам твоите думи, възнамерявах да ти спестя истината.

— Което на юридически език си е чиста лъжа. Така, и какво?

— Но именно това бе основата на всичките ни проблеми в началото. Помисли си само колко по-лесно би било всичко, ако ти бях казал истината още преди години в Сан Диего.

— Ако ми беше казал как стоят нещата в действителност? Че когато те нямаше по няколко дни в седмицата или по цели седмици, всъщност си на обучение в базата в Риджкрест?

— Да.

— Може би така бе най-добре. Кой знае как щяха да се развият нещата тогава. Все пак сега, по един или друг начин, сме заедно.

— Хитра си като лалугер.

— Като какво?

— Като лалугер — усмихна се той. — Понякога у нас казваме и „като лисица“.

Теси отпи от виното и се взря в очите му, сякаш се опитваше да открие някакъв скрит смисъл в думите му.

— Е, да се върнем на въпроса — рече тя. — Закъде заминаваш и колко време ще отсъстваш?

— Връщам се в Палермо. — Пое си дъх и изстреля другото наведнъж: — Целта на мисията ми е отчасти да открия и неутрализирам хората, които убиха Юар Лундвал, отчасти да освободя шведските заложници и накрая — да разбия една мафиотска фамилия. Предполагам, че ще ми отнеме около месец.

— Кратко и ясно — рече Теси след известно колебание; в очите му нямаше и грам насмешка, очевидно не се шегуваше. — Дали „неутрализирам“ означава… каквото си мисля?

— Да — отвърна той, когато им поднесоха поредната бутилка вино. — Смятам да ги убия.

— Око за око?

— Естествено, че и това е от значение, но за късмет действията ми ще са напълно оправдани от законова гледна точка.

— Трудно ми е да повярвам. Така, както ми го описваш, става дума за убийство първа степен. Този термин използвате нали?

— Не, всъщност у нас се дефинира единствено като убийство, една степен по-надолу е непредумишлено убийство, а най-лекото е причиняване на смърт по невнимание. Но шведското законодателство е без значение в този случай. Сега се интересуваме единствено от италианските закони, а там нещата са доста по-неясни. Силно се съмнявам, че ще успея да заловя тези юначаги, без те да окажат някаква съпротива, а сторят ли го, с тях е свършено.

— Сигурен ли си?

— Естествено. Ние избираме часа и мястото на срещата, както и оръжията. Освен това сме по-добри от тях.

— Ние?

— Да. Нали не си мислиш, че ще тръгна сам на мисия като Клинт Истууд. В момента се намираме във война с тях. Предполагам, че се досещаш какво имам предвид, като казвам „ние“.

— Шпионската служба на Негово величество?

— Точно така.

Теси замълча, докато траеше тържествената процедура, с която им поднесоха основното ястие — мариновано агнешко, и напълниха чашите им с червено вино. Тази сцена ѝ изглеждаше напълно нереална — намираха се насред Стокхолм, заобиколени от обикновени хора, дошли на вечеря, а те двамата разговаряха тихо за неща, които никой около тях не можеше да си представи дори в най-дивите си фантазии. Въпреки че повечето познаваха кавалера ѝ. Разговаряха за убийства, сякаш бяха нещо напълно обикновено, като цвета на червеното вино, за което Карл ѝ изнесе цяла лекция.

— Този ръждив нюанс се получава при стареенето — обясни ѝ, сякаш това бе изключително интересно. — Шевал Бланк от Сент Емилион, най-големият регион на Бордо. Може би затова винаги съм се отнасял с известно недоверие към него. Сякаш е по-добре човек да се ориентира към по-малки винопроизводителни райони, като Померол, който е най-малък, или Сент Естев, чиито сортове обикновено консумираме. Наздраве. Та докъде бяхме стигнали?

— Наздраве — повтори тя механично. — Говорехме за Сан Диего, за онова невероятно кафене на крайбрежието с изглед към Коронадо и самолетоносачите.

— Моля? — възкликна Карл.

— Спомняш ли си онзи път, когато ти поставих ултиматума „тук и сега“ и ти избяга?

— Не преиначаваш ли малко нещата? Все пак тогава ме чакаше мисия, за която мога да ти кажа единствено, че бе най-важната през целия ми живот. Това не е като да избягаш.

— Не е, може би си прав. Но тогава извиненията от рода на „дългът ме зове и тъй нататък“ ми се сториха доста смехотворни.

— Добре. Опитай агнешкото. Превъзходно е, крехко и с изтънчен вкус на билки.

— Смешното обаче е — продължи тя, след като опита ястието си и на лицето ѝ се изписа изражение на непресторено удоволствие, — че нямам намерение да правя каквото и да било.

— Тоест?

— Няма да правя сцени, да те иронизирам или да те заплашвам, че ще се върна в Сан Диего. Чисто и просто не мисля, че мога да те спра.

— Права си. И?

— Дори не искам да опитвам. Именно това е смешното. Готова съм да вляза в ролята на смирена и мила девица, която размахва кърпичката си от високата кула, за да изпраща рицарите на поход. А след това просто ще седя и ще чакам, изтерзана от притеснение. Не разбирам как изобщо е възможно да се примирявам с това. Толкова е старомодно.

— Ха-ха, явно мексиканските ти корени най-накрая проговориха — разсмя се той. — Да живее Западът! Да живее революцията!

— Не се шегувай с произхода ми, гринго — разсмя се тя на свой ред и с това темата бе изчерпана. Теси отлично разбираше, че това е един вид защитна реакция; отказваше да се замисли над последиците от пътуването му до Палермо, но реши да не се бори. Така бе най-добре и за нея самата.

Карл се облегна назад. Гледаше я с блеснал поглед. Теси бе сплела косата си в дебела плитка, която падаше на гърба ѝ. Това бе любимата ѝ прическа, която освен всичко подчертаваше мексиканския ѝ произход. Тук-там надничаше по някой бял косъм. Карл се опита да си я представи след двайсет-трийсет години. Красотата ѝ никога нямаше да избледнее в очите му.

Луиджи усещаше как страхът все по-силно го завладява по време на вечерята. Опасенията му се сбъднаха. Целият му латински род присъстваше на тази фамилна среща, на масата се кипреха старите венециански чаши, изисканият порцеланов сервиз със златисти орнаменти, който иначе никога не използваха. Целият му проклет род. Не, грешка, целият му любим род — обадиха се италианските му корени и заглушиха гласа на шведските си побратими. Всички радостно крояха планове още утре да се отправят към семейната вила в провинцията. На това отгоре баща му отново развесели присъстващите с присъщите за националността си странности, когато чукна с нож по чашата си и реши да дръпне тържествена реч точно както шведите обичаха. И както обикновено, речта на баща му бе посветена на завръщането на блудния му син, на блестящото му бъдеще на компютърен специалист, на трудното му обучение, на напълно заслужената магистърска степен по информатика, на прекрасния случай, на прекрасната комбинация от шведски и италиански черти, на шведското търпение, благодарение на което синът му бе успял да се прекара толкова дълго време далеч от близките си, за да може да издържи изпитанията на бъдещето, на италианската почит към семейството, благодарение на която родът им никога няма да се раздели, на младия му син, който вече се бе превърнал в мъж.

Баща му говореше добре италиански, но в такива тържествени случаи винаги се оплиташе малко или повече. Все пак мисълта му продължаваше да тече на шведски и му се налагаше да превежда всичко на чуждия език, докато говореше, често правеше смешни грешки, които обикновено развеселяваха останалите членове на семейството. Днес например вместо „изгубения син“ в речта му се прокрадна „сгодения син“.

Една пресечка по-надолу стоеше паркиран натоварен до пръсване микробус „Ситроен“. Утре трябваше да замине, без да може да им каже нито къде отива, нито колко дълго ще отсъства, само след едно денонощие вкъщи. Така и не успя да измисли подобаващо обяснение. Карл бе швед и не можеше да разбере колко сложно ще стане всичко, ако Луиджи внезапно заяви, че се отправя на път към голямата си любов. За миг дори се зачуди дали да не дръпне майка си и баща си настрани и да им разкрие цялата истина. Е, почти цялата. Все пак не можеше да им сподели, че заминава за Палермо, за да се бори срещу мафията. Майка му обикновено бе въздържана и умееше да се владее, все пак бе директор на цяло предприятие, но ако чуеше това, италианската ѝ кръв определено щеше да забушува.

Рано или късно щяха да научат, че е военен и че не го очаква блестяща кариера, или поне не такава, каквото те си представят.

Знаеха, че е парашутист. Чудесно, именно това щеше да използва. След цели пет години отсъствие от Швеция бе крайно време да участва в учение. Щеше да им каже, че е мълчал досега, за да не ги натъжи, но няма как да не се яви, след като е получил повиквателна от армията.

Какво щеше да прави обаче, ако баща му решеше да се довери на широките си контакти в Швеция и започнеше да звъни наляво и надясно в опити да отложи заминаването му?

Е, тогава щеше да му се наложи да дръпне баща си настрана и да му разкрие истината. Или поне да измисли някаква правдоподобна история. Така щеше да постъпи. Това бе единственото разрешение на проблема.

Луиджи посвети оставащите часове от дългата им вечеря, за да разкаже на баба си по майчина линия за Калифорния, за Силициевата долина, за калифорнийското вино и за големите надежди по отношение на американското производство на автомобили. Определено се поотпусна малко, след като измисли извинението с военното учение; все пак всички знаеха, че много държи на шведските си корени, въпреки че забравяше напълно за тях всеки път щом се намираше в Милано. Щеше да успее да ги заблуди. Трябваше само да им каже, че ще отсъства един месец, за да изпълни националния си дълг към другата си родина, и нямаше да има проблем.

А даже и да не му повярваха, нищо не можеше да го спре да се качи в микробуса и да поеме на юг на следващата сутрин. „За това те обучавахме. Накарай ни да се гордеем с теб.“ Все още можеше да чуе тези думи в съзнанието си. И възнамеряваше да изпълни заповедта.

Присъствието на министъра на външните работи и шведската телевизия превърна погребалната церемония в публично събитие, но това бе добре дошло за Карл. Така му бе по-лесно да скрие сълзите си.

Очакваше ковчегът да е покрит с шведското знаме, което след това да сгънат и да предадат на майката на Юар, но осъзна, че това е чисто американска традиция; един негов приятел от отдел КА 1 носеше шведското флотско знаме, а ковчегът лежеше на раменете на няколко млади офицери от академията.

Зелената барета на Юар бе поставена върху капака на ковчега, а кралският му медал за храброст и кръстът на ордена на Санкт Улаф лежаха на възглавничка между венците от флотата и Генералния щаб. Мъртвият му приятел бе получил това високо отличие за проявена храброст на бойното поле на сушата, а всъщност заслужаваше отличие за проявена храброст по море. Телевизионният екип не можеше да отклони вниманието си от тези детайли. Освен това непрекъснато се опитваха да уловят гостите в натрапчиво близък кадър. До Карл през цялото време имаше минимум една-две камери, които буквално се навираха в лицето му и фокусираха върху нашивките му, значката на тюлените, значката на парашутния полк, значката на Генералния щаб на армията, пагоните му, после отново върху лицето му, а той стоеше като вкаменен. На практика пропусна цялата церемония, музиката му се струваше далечна, загуби всякаква концентрация и в мислите си се отнесе в нощта с Теси. След това веднага се засрами, сякаш бе извършил огромен грях, и се насили да се върне в реалността при Юар, който лежеше пред него в сицилианския си ковчег с лъвски крака. Опита да си спомни каква музика вече бе прозвучала, с огромно усилие впери поглед пред себе си с напълно безизразно лице. Отчаяно се стремеше да прогони спомена за онази сутрин в кафенето, когато моторът се понесе към тях, а мъжът с белия кичур вдигна автомата си и стреля. Все още чуваше глухия звук от куршумите, които пробиват плътта на приятеля му, подигравателния жест с вдигнат среден пръст, насочен към него, след като Юар бе вече мъртъв. След това отново се пренесе в реалността, в малкия параклис с ковчега, венците и така познатото музикално произведение, чието име не можеше да си спомни. Пред себе си виждаше врата на главнокомандващия армията, както и тила на флотския командир. Там бяха и Сам, и ДГ, който единствен от всички военни не носеше униформа.

Министърът на външните работи произнесе кратка реч. Тя определено бе хубава, дори много по-хубава, отколкото Карл бе очаквал, а той се бе подготвил за доста по-трагичен вариант. Речта по никакъв начин не бе свързана с предстоящата предизборна кампания, поне така я възприе той.

Външният министър говореше за смелост, каквато малко обикновени хора могат да си представят, за невероятната храброст на мъжете като капитан Юар Лундвал, за това колко бе важно за малка неутрална държава като Швеция да може да се защитава; за благодарността и смирението, с които всички останали трябва да почитат мъжете и жените, готови да платят с живота си, за да защитят ценностите на родината; хората често забравят за тази саможертва, която нерядко остава в сянка. Тази неочаквана трагедия, паднала като гръм от все по-буреносния небосклон на световната политика, за пореден път напомняше не само за цената, която мъже като капитан Юар Лундвал бяха готови да заплатят във всеки един момент, но и за забравените ценности, които се извисяват над всички политически и идеологически конфликти, тези ценности, които ги обединяват в една нация и един народ.

Речта му бе красива, премерена и емоционална и определено щеше да получи одобрението на зрителите на вечерната емисия.

След края ѝ гостите се поклониха пред тленните останки на Юар един по един, като следваха предварително установения ред. Първи бяха майката на Юар и Карлос, който я бе хванал под ръка, за да я подкрепи. Те спряха пред ковчега и дори не се опитаха да скрият сълзите си, когато поставиха цветята си на капака му. И двамата бяха избрали червени рози. Никой не реагира. Вероятно единствено Карл и Беата знаеха за отношенията между Юар и Карлос.

От присъстващите военни последно сбогом с Юар си взеха първи най-високопоставените по чин. Един след друг те се изправяха до ковчега, отдаваха чест на загиналия си другар и напускаха параклиса. Карл бе последен. Тялото на колегата му щеше да бъде кремирано.

Когато Карл излезе навън, се озова насред хаоса от журналисти и камери и се почувства напълно безпомощен. Външният министър едва успя да довърши изказването си, посветено на обединението на нацията в подобни моменти, когато пред лицето на Карл изникнаха няколко микрофона и той се оказа в капан насред тълпата от хора.

Някой го попита какво е усещането да се сбогуваш с колега. Карл не можа да отговори; този напълно идиотски въпрос единствено усили отчаянието, с което го изпълваше смъртта на Юар. Осъзна, че вече не може да сдържи сълзите си, но и че няма къде да избяга. Телевизионните камери го изпиваха алчно, последва въпрос дали ще предприемат някакви мерки, за да открият и накажат убийците. Карл, който безуспешно се бореше да открие отговор на въпроса как се чувства, се насили да каже нещо, каквото и да било. Все пак не можеше просто да стои и да плаче в ефир.

— По разбираеми причини не бих могъл да отговоря на въпроси, свързани с оперативната ни дейност — рече той. Гласът му на няколко пъти го предаде. Той се опита да възвърне самообладанието си, преди да продължи; промяната в поведението му бе добре дошла за журналистите, които естествено изтълкуваха напълно погрешно следващите му думи: — Бих останал силно изненадан, ако убийците на капитан Лундвал доживеят края на лятото. Също толкова малко вероятно е мафиотската организация, която стои зад атентата, да просъществува още дълго.

Веднага го попитаха дали той самият ще участва в акцията срещу убийците, а той им отвърна, че ако е така, то, разбира се, веднага би го съобщил на цялата нация. В следващия миг тълпата около него се поразпръсна, той се извини и тръгна към агентите на Сепо, които неспирно говореха по радиостанциите си.

В мига, в който седна в черната кола и затвори вратата след себе си, Юар, Теси и Швеция останаха зад гърба му. Той вече се намираше в Палермо.

Едва на четвъртия ден в душата му настъпи известен покой. Обикаляше Палермо надлъж и шир с трескава интензивност, за да открие най-подходящите за плануваната си акция места и квартали. Движеше се най-вече пеша, като системно увеличаваше периметъра на обиколките си около булевард Виа Рома и едноименния хотел. Дори бе претърсил самия хотел, най-вече в малките часове точно преди зазоряване. Освен това се упражняваше да кара кола в центъра, скоро придвижването денем пеша щеше да стане напълно невъзможно.

Загледа се в статуята на Исус Христос в синьо и златисто. Храмът в Монреале бе от норманската епоха. На пръв поглед приличаше на смесица от изкуството на Източната Римска империя, Арабския свят и още някаква култура, която му бе трудно да назове.

Сводовете в двата кораба бяха изцяло покрити със златна мозайка с основен мотив за божественото наказание и отплата. Тя изобразяваше и стъпилия на сушата Ной — най-голямата награда за проявената от него доблест, и наказаните от архангелите грешници. Църковният ред отпреди 800 години държеше населението в пълен страх от Господ. Това бе посланието на картинната мозайка. Управниците явно се бяха радвали на дълги години мир. Как иначе биха могли да плащат на стотици творци десетилетия наред, за да украсяват местните църкви с хиляди златни орнаменти, закрепяни един по един. Очевидно Сицилия доста се бе променила през последните векове.

Да Пиемонте дойде точно в уречения час, както подобава на офицер от разузнаването. Беше сам, но Карл не си правеше илюзии. Бе му ясно, че останалите карабинери чакат в пълна бойна готовност при единия от страничните входове в църквата.

Карл се изправи, за да го посрещне. Двамата си стиснаха ръце, отново се отпуснаха на пейката един до друг и в продължение на няколко минути се насладиха мълчаливо на красивия храм.

— Идеята да се срещнем тук е чудесна — рече Карл накрая. — Доколкото разбирам, църквата е от норманската епоха. По това време в Сицилия сигурно е царял мир?

— Да — рече Да Пиемонте и го погледна развеселено. — Напълно сте прав. Какво ви наведе на тази мисъл, коменданте?

— Фреските. Самите фрески говорят за това. Те разказват за времена на стабилност, времена, белязани от законност и ред, без обаче да всяват страх и ужас. По-скоро приканват към съвестно и добросърдечно почитане на Бог.

— Интересно наблюдение. Да, така е, норманите успяха да обединят две напълно несъвместими неща. През този период сицилианци, нормани и араби живеят в мир. Не мога да ви обясня на какво се дължи това, но в историята на Сицилия няма по-велик период. С нахлуването на испанците обаче всичко започва отначало.

— Да не би мафията да води началото си от съпротивителното движение срещу испанците?

— Може би. Северната част на Италия попада в ръцете на германските племена, които налагат на населението своите ред и закони и строга бюрокрация. Вероятно и там е имало представители на мафията, но те просто са били неутрализирани. А сега двамата с вас седим тук 800 години по-късно. Днес разговарях с Палата, това бе първата ми задача, когато разбрах, че сте се върнали.

— И?

— Рим е на мнение, че трябва да дадем най-доброто от себе си, за да ви подкрепим в начинанието ви. Което е доста интересно, като се има предвид, че нямам представа какво точно е то.

Карл поседя известно време загледан в огромното изображение на Христос на главния купол. Определено не бе време за изповед, но не можеше и да излъже.

— Основната цел на нашето начинание е да разбием всички планове на организираната престъпност, което ще рече — на дон Томазо и цялата му групировка, да не успеят да си присвоят високотехнологични оръжия, които да продадат на трети страни. Това е.

— Шведски оръжия?

— Да, шведски оръжия, предназначени за италианската флота.

— Това обяснява реакциите в Рим. Значи изобщо не става въпрос за някакво обикновено отвличане?

— Не. Но начинанието ни, разбира се, не приключва дотук. Имаме амбицията да освободим пленените ни съграждани. Те са в безопасност, докато дон Томазо вярва, че ще успее да доведе оръжейната си сделка до щастлив край.

— А той вярва ли още в това?

— Надявам се, надявам се, че чете вестници. Вие самият вероятно четете?

— Да, но аз нямам голямо доверие на пресата. Та какво мога да направя за вас?

— Става дума за една голяма самолетна пратка, която, ако все още не е пристигнала, трябва да дойде всеки момент. Тя е на ваше име, вие сте получателят. Подателят е „Нейвъл трейдинг къмпани“. Пратката вероятно тежи около петстотин-шестстотин килограма и се състои от два или три стоманени сандъка. Бих искал да отидете на летището, да освободите пратката и да я съхранявате, докато дойда да я прибера.

Полковник Да Пиемонте изтри потта от челото си с носна кърпичка, след което въздъхна бавно и театрално. В църквата бе доста хладно, така че очевидно не жегата го караше да се поти, констатира Карл и едва се сдържа да не се усмихне.

— Не ми се ще да прозвуча грубо — изрече полковникът с тон, в който нямаше и грам учтивост, — но ако искате да ви помогна да внесете някаква контрабандна стока в Италия, би трябвало да ми кажете какво точно представлява тя, не мислите ли?

— Да, това е справедливо искане. Единствената органична материя в пратката е плат. Като цяло говорим за метал и техническо оборудване. По-точно, военно техническо оборудване на НАТО.

— Само това ли ще ми кажете?

— Скъпи ми господин полковник! Нека не нарушаваме добрия тон. Току-що ви подсказах за какво става въпрос, без да влизам в излишни детайли. Вие, разбира се, сам трябва да прецените дали това обяснение е достатъчно, или не. Няма нищо незаконно. Вие, като представител на Италианската армия, просто ще отидете да получите военна пратка от съюзниците. Няма да нарушим нито един закон, а самата пратка съдържа единствено техника, която италианската отбрана може да използва без какъвто и да било проблем.

— Не, въпросът ми по-скоро е какво ще се случи, ако някой друг, например вие, използвате тази техника.

— Да, разбирам. Но ние с вас също сме съюзници, нали? Обсъдете проблема с Рим, ако се притеснявате. Сандъците са снабдени с ключалки с шифър. Ако настоявате, мога да дойда с вас и да ги отворя пред очите ви.

Разговорът секна. Те поседяха още малко, загледани в златистата мозайка. От време на време някой посетител пускаше монета от 100 лири в специалните автомати и няколко различни прожектора осветяваха за кратко части от църквата, след което изведнъж угасваха.

— Вярвате ли в Бог, коменданте? — попита Да Пиемонте.

— Не — отвърна Карл. — Вярвам единствено в това, което е правилно, и това, което не е, в доброто и злото и, разбира се, в победата на доброто. Защо питате?

— Бог да е с вас, коменданте — рече Да Пиемонте, потупа приятелски Карл по рамото и се отправи към изхода.

Карл остана в църквата. Имаше чувството, че е попаднал в окото на бурята, насред мъртвешкото му спокойствие. Прогони всичките си трескави планове, всички мисли и алтернативни решения по отношение на логистиката и цялата им акция и позволи на фантазията си да вземе връх, докато погледът му се плъзгаше по фреските за добрия Ной и наказанието на архангелите. Изведнъж му се стори, че времето е спряло, че би се чувствал по абсолютно същия начин, ако се върнеше назад във времето 800 години и се озовеше в същата църква, на същата пейка, в опит да се подготви за предстоящата битка. Не бе първият, нито последният. Други преди него бяха извървели същия път, макар вече да бяха мъртви и забравени, потънали в дебрите на безпощадно течащата напред история. Реално погледнато, той самият скоро щеше да изчезне от лицето на света — можеше да се случи след 3 дни или след 30 години.

Смъртта бе навсякъде около него, дори тук, в църквата, по стените. Тя не представляваше някаква страховита фигура, а по-скоро бе неразделна част от ежедневието на трудещите се хора по полята и пресите за вино, на закрилящите ги от небето ангели и всевиждащите очи на Исус Христос, чийто лик бе изобразен на самия връх на купола.

Карл затвори очи, облегна се назад и се наслади на спокойствието около себе си.

За Луиджи Вертони-Свенсон последните шест часа бяха белязани от невероятна промяна.

Вече две денонощия обикаляше между малкия морски курорт Капо Сан Вито, пристанището Трапани и винарските райони Калатафими и Кастеламаре дел Голфо, които образуваха триъгълник. Денем почти нямаше движение и веднага щом слезеше от главния път между Кастеламаре и Трапани, оставаше сам. Очевидно никой от живеещите във винарския район не излизаше навън без причина по пладне. За сметка на това обаче централните артерии бяха почти постоянно блокирани от коли с туристи, дори и в най-големия пек.

Вече знаеше как и къде ще се осъществи размяната. Най-подходящ бе районът около селата Бусето и Балата, който се намираше по средата между два главни пътя. По този начин пред тях се откриваха различни възможности. Можеха да стигнат до уреченото място от една посока и да избягат в противоположната ѝ. А щом разполагаха и с транспорт по море, без проблем можеха да тръгнат на юг към крайбрежието на Марсала, вместо да се насочат към Палермо, както мафиотите биха очаквали. Карл се оказа прав. Пътните карти бяха напълно безполезни. Затова му се налагаше многократно да изпробва маршрутите.

Бе му трудно да повярва, че участва в същинска мисия. Струваше му се толкова нереално. Освен това бе имал достатъчно време да изработи подробен план и да се свърже с Трайдент, първо по телефона, което си бе доста рисковано. Луиджи бе изключително доволен от себе си. Успя да заблуди дори началника си с театрално пресиления си италиански акцент. Освен това удари право в целта, като се представи за автомобилен монтьор и съобщи на сеньор Хамилтън, че проблемът с ръчката на прозореца може да бъде отстранен веднага щом господинът дойде с колата си в техния сервиз. На Карл му отне известно време да разбере за какво става въпрос и да помоли за описание на пътя. Останалото бе чиста рутина.

Хамилтън, разбира се, се появи от очакваната посока и изобщо не се изненада, като видя един стопаджия на около петстотин метра преди целта. Луиджи скочи бързо в колата и веднага му даде нови инструкции накъде да кара. Всичко мина добре. Никой не ги следеше, нито пък ги бе открил до този момент.

А от сега нататък поне те двамата можеха да комуникират един с друг по радиото с кодиран сигнал. Оставаше единствено да снабдят и другия си колега с подобна апаратура, след което да пренесат част от оборудването в „базата“ им в морето. С това по-голямата част от рутинните приготовления щяха да приключат и спокойно можеха да преминат към оперативната част на мисията си. Тогава реалността щеше да ги застигне с пълна сила.

Луиджи ту биваше обладан от песимизъм, който се опитваше да победи, ту усещаше пламенен оптимизъм. Ако преди време някой кажеше на него или познатите му, че скоро ще му се наложи да влезе в дуел с мафиотска фамилия у дома в Сицилия, той най-вероятно щеше само да се изсмее. От всичките 6 милиона жители десет процента бяха по един или друг начин свързани с дейността на мафията. Това означаваше шестстотин хиляди врагове, шестстотин хиляди чифта очи, които можеха да принадлежат на всекиго около теб — търговеца на плодове, собственика на местната кръчма, водача на веспата, полицаите, сервитьорите, момчето от бензиностанцията, спасителя на плажа, мнимия отпускар, тийнейджъра бандит, собственика на фирмата за автомобили под наем или пазача на паркинга. Всеки от тях можеше да извади в следващия миг пушка или автомат, без значение къде се намираш.

Хамилтън, изглежда, осъзнаваше сериозността на положението. Досега не бе споменал и дума за евентуалните проблеми, но фактът, че предпочиташе операцията да протече нощем, означаваше, че е наясно с всичко. Освен това веднъж промърмори, че неизвестното е по-плашещо от познатото, че стратегията на враговете им се крепи именно на страха у обикновените хора и противниците им. Техните действия обаче щяха да са ръководени от един съвсем друг принцип. Мафиотите така и нямаше да разберат колко са на брой или кои са. Нито пък щяха да им позволят да изберат място и час за срещите, да поемат сами инициативата или някога да успеят да ги изненадат.

Луиджи все още се чувстваше разкъсван между чувството на оптимизъм, породено от участието му в тази фантастична операция, и песимизма, бликащ от трудностите. В последно време позитивните емоции започнаха да вземат връх. Може би това бе чисто защитна реакция или пък се дължеше на силната вяра в себе си и колегите му.

След няколко часа щяха да започнат да подготвят операцията. Оставаше им единствено да осъществят връзка с последния член на екипа.

Оке Столхандске вече започваше да изпитва известно нетърпение и гняв. На теория всичко му се струваше лесно и приятно — по цял ден или ходеше на лов за октоподи, или се къпеше в морето и пиеше, последното, разбира се, наужким. Това, което го дразнеше обаче, бе фактът, че вместо да се наслади на всеки миг, той възприемаше дейността си като работа. Кастеламаре бе разположен в залив, чиито скали се врязваха дълбоко навътре в морето. Това бе перфектното място за лов. Скалите се спускаха почти отвесно надолу, а дълбочината на морето при тесния плаж варираше между три и десет метра. Освен това теренът бе пълен с пещери и пукнатини и следователно изобилстваше от октоподи. Оке използваше ръчен харпун — с метален връх, дървена дръжка и заоблени като куки краища. Местеше се бавно от процеп в процеп, където очакваше да намери октоподи, и не се отказваше, докато не видеше как някое пипало ядно се стрелва напред в опит да докопа врага, Да го придърпа в дупката и да му даде да се разбере; краят, разбира се, бе съвсем различен. Обикновено бе готов за около половин час, а през останалото време плуваше, излежаваше се на палубата, събираше тен или пък се качваше в гумената лодка и поемаше към пристанището. Там продаваше дневния си улов на някой ресторант, след което обикаляше от кафене на кафене.

Никак не му бе трудно да се прави на американец. Тук почти нямаше туристи от САЩ, противно на очакванията му, а и хората, които говореха английски, се брояха на пръсти. Затова не бе лесно да завърже познанства. Не че имаше каквото и да било значение. Все пак работата му бе да се прави на брадат американец със сламена шапка и един вид да се установи тук. За Оке Столхандске не бе никакъв проблем да се набива на очи. Все пак бе с две глави по-висок от повечето мъже наоколо, винаги говореше високо, пиеше бира и непрекъснато псуваше. Само след няколко дни в пристанището хората го възприемаха като неразделна част от ежедневието.

Дотук добре.

Но той не можеше да прогони нетърпението, въпреки че осъзнаваше мащаба на операцията и времето, необходимо за приготовления. Не можеха да си позволят да рискуват, като проявят небрежност. Карл, където и да се намираше в този момент, едва ли седеше със скръстени ръце.

Оке се отнесе с ненужна грубост към един от почитателите си, с когото се запозна в пристанището, когато момчето го помоли да му покаже лодката. То бе от малкото жители, които говореха разбираем английски. Освен това имаше роднини в Ню Йорк и на практика бе полуамериканец. Чисто инстинктивно Оке в първия момент му отказа. След това обаче осъзна, че може да му покаже лодката си на мига без какъвто и да било проблем. На борда ѝ нямаше нито един предмет, който да издаде прикритието му на американски гмуркач, дошъл тук, за да сбъдне най-голямата си мечта. Затова помоли за извинение и почерпи приятеля си с бира. След това качи момчето в гумената лодка и замислено се усмихна. От всички, които бе срещнал досега, чудейки се дали принадлежат към редиците на врага, или не, това момче определено бе достоен кандидат и приличаше най-много на един млад „мафиозо“ — бе арогантен сноб и очевидно доста суетен. Полагаше неимоверни усилия да докара американски акцент, но веднага си проличаваше, че не е излизал и на сто метра от Малката Италия.

Когато стигнаха до яхтата на Оке и се качиха на борда ѝ, той демонстративно разведе приятеля си навсякъде. Не искаше да рискува, ако си имаше работа с шпионин. Дори отвори гардеробите в салона, показа му спалнята, вдигна капака на пода, за да разгледат кила, като през цялото време се опитваше да измисли правдоподобна причина за представлението. Обясни му, че подобни малки плавателни съдове трябваше непрекъснато да се балансират по един или друг начин и така нататък.

Накрая почерпи госта си с бира в голямата каюта на кърмата и двамата заговориха за италианските жени. Оке започна да се жалва, че както бе очаквал, му бе доста трудно да си намери дама, най-вече от страх да не попадне в някакъв драматичен триъгълник.

Младият италианец дори не се усмихна на шегата. Вместо това бавно, демонстративно и сериозно остави бутилката с бира и се изправи от полуизлегнатата поза, която бе заел. Тези действия тутакси накараха Оке да застане нащрек.

— Виж, Джо — започна италианецът с широка усмивка, която бързо и театрално застина и откри белите му зъби. — Ти си доста наивен, а наивните хора често изчезват или намират смъртта си в Сицилия. Затова мисля да ти дам един добър съвет, който може би ще се окаже най-важният в живота ти.

— Аха — рече Оке Столхандске весело, — предполагам, че не става дума за мадами и октоподи.

— Не се прави на глупак — изпъна се младият мъж, усмивката изчезна от лицето му. — На нас не ни трябват аматьори гмуркачи. Накрая ще вземе да се случи някое нещастие. Това не е добре за теб, Джо.

— Не — отвърна Оке Столхандске отнесено и замислено взе да дърпа веригата на котвата, така че застана с профил към госта си. — Значи така. Виж, не искам да създавам проблеми. На кои „нас“, между другото?

— Много добре знаеш. Следим те, откакто дойде. Не си мисли, че някой дребен шведски моряк ще успее да ни измами. Знаеш какво се случи с един от предшествениците ти.

— Не разбирам за какво говориш, момко — рече Оке Столхандске и примижа към слънцето, след което започна да отпуска веригата и да я навива около един клин.

— Много добре разбираш, капитане. Предполагам, осъзнаваш, че може да умреш след една минута, един ден или седмица, ако решиш да се заяждаш с нас. Можем да заловим теб и началника ти Хамилтън където и когато решим. Трябва да си много наивен, ако вярваш в нещо друго. Не забравяй, че се намирате на наша територия. В Сицилия сме, капитане.

Оке Столхандске примижа към слънцето и вдигна ръка над очите си. Погледна усмихнато арогантния мъж, който стоеше пред него и го заплашваше, после поклати глава, извъртя се леко, стрелна с очи малката чантичка, към която италианецът се присегна, и в следващия миг замахна с ръка.

За негово най-голямо удивление мафиотът парира удара и пристъпи встрани. Когато Оке Столхандске се съвзе от шока и се подготви за нова атака, италианецът вдигна ръце пред лицето си, бързо и чевръсто скочи назад и искрено се разсмя, след което го заговори.

— Капитан Столхандске! Лейтенант Свенсон се явява пред вас по заповед на Трайдент! — рече Луиджи Свенсон. На шведски.

Оке Столхандске застина. Бе се подготвил за смъртоносна атака и сега му трябваха няколко минути да се съвземе.

— Какво ще кажете да седнем и да продължим разговора си — предложи му Луиджи с умолителен тон. Вече съжаляваше за малкото си театрално представление.

— Много глупава постъпка, дявол да те вземе! — Оке Столхандске се отпусна на пейката и се присегна към бирата. — Ужасно глупава, можех като нищо да те убия.

— Разбрах какъв удар смятате да ми нанесете, когато променихте стойката си.

— По дяволите, та ти идваш направо от Калифорния.

— Както ви казах. Лейтенант Луиджи Свенсон. Всъщност тук, в Италия, използвам фамилията Бертони. От съвсем скоро работя за ОП 5.

— Мамка му. Значи си изкарал пет години там, а? Да не би и да си италианец?

— Майка ми е италианка. Ами вие, финландец ли сте?

— Финландец с шведски корени, ако трябва да бъдем точни.

— О, простете. Нося ви свързочно радио. От този момент нататък ще можем спокойно да поддържаме връзка. Ще говорим на английски, сигналът не може да бъде проследен. В операцията участват трима души — Орка, Трайдент и Тритон. Ще се чуваме на всеки четен час до получаване на нови инструкции.

Оке Столхандске кимна. Все още не можеше да се съвземе след шегата на колегата си. Изобщо не му допадна. Но и той в началото правеше подобни щуротии, така че нямаше смисъл да се заяжда. Бяха само те тримата и не можеха да си позволят никакви конфликти; Рано или късно животът им щеше да зависи от взаимното разбирателство и доверие.

— Хммм — рече той. — Едва ли искаш да ни видят заедно, а?

— Не, от сега нататък ще поддържаме връзка единствено по радиото. В момента се опитвам да открия подходящи места за „рандеву“. Целта е съвсем наблизо. Следващата ни стъпка ще е да пренесем оборудването на борда на лодката. Това естествено ще трябва да се случи през нощта. Двамата с Трайдент ще те чакаме на предварително уреченото място. Твоята задача е да го откриеш. Имай предвид, че трябва да е достатъчно близо до залива, за да може да стигнеш дотам през нощта, да имаш един час време за товарене и да успееш да се върнеш дотук преди зазоряване. След това пристъпваме към действие.

— Знаеш ли нещо за целта?

— Не.

— Знаеш ли нещо за оборудването?

— Само, че ще разполагаме с всичко, от което се нуждаем. Това бяха думите му.

— На Карл?

— Да.

Оке Столхандске се разсмя. Щом Карл бе описал оборудването с тези думи, доста щяха да имат за товарене.

— Много си те бива да имитираш как италианците говорят английски. Предполагам, че всичко това бе един вид театър, нали? — Столхандске се изправи, за да си вземе още една бира, но после се отказа.

— Да — отвърна му Луиджи засрамено, вече определено съжаляваше за малката си шега, — говоря английски без акцент, като истински калифорниец. Между другото, ако през цялото време ще използваме английски, то бихме могли да започнем още сега. Какво ще кажеш да се гмурнем няколко пъти, преди да изчезна?

— Можеш ли да се гмуркаш? — попита Оке Столхандске с такова искрено удивление, че Луиджи в началото се върза на номера му.

След това двамата едновременно избухнаха в смях.

Полковник Да Пиемонте бе притеснен, което го караше да се засрами още повече. Палермо бе неговото кралство, поне наполовина. Все пак в ролята си на белия рицар му се налагаше да дели властта си с черния рицар. Но в Палермо, а и в цяла Сицилия, нямаше човек с по-висок ранг от неговия. Затова не бе свикнал да стои мирно пред човека, с когото разговаря.

Кортини обаче бе генерал-лейтенант и изискваше от подчинените си да го третират като такъв. Въпреки това посещението му в Палермо до момента бе изключително дискретно. Носеше цивилно облекло и бе придружаван само от един бодигард. На всичкото отгоре се бе качил на обикновено такси от летището, което напълно противоречеше на здравия разум. В резултат на това часовите бяха отказали да го пуснат в щаба на карабинерите, даже и след като им се представи; раздразнението от този малък инцидент още бе изписано на лицето му, когато влезе в кабинета на Да Пиемонте само след едно рязко почукване и дори без да дочака отговор.

Да Пиемонте не знаеше почти нищо за генерал Кортини и едва можеше да го разпознае, което бе напълно нормално, като се има предвид, че през по-голямата част от кариерата си Кортини бе работил в обгърнатата в тайнственост разузнавателна служба, която на свой ред имаше разклонения в различните подразделения на армията, карабинерите и Министерството на отбраната, с други думи Кортини се занимаваше основно с политика. Да Пиемонте, като повечето си колеги, гледаше да стои настрана от този свят, пропит с неприятната миризма на интриги, конспирации и масонство.

Но нямаше никакви основания да се съмнява във властта на Кортини, а и този дребен мъж, който приличаше леко на Пиночет, веднага му показа ясно кого и какво представлява. Когато използваше думи като „ние“ и „Италия“, не бе съвсем ясно кои точно организации има предвид, но нямаше съмнение колко много власт прозираше зад тях.

Кортини пръв подкани домакина си да седне, сякаш бе някакъв прост адютант. Да Пиемонте определено не остана очарован от положението. В никакъв случай не искаше да се окаже забъркан в някоя от ежегодно разкриваните в Рим конспирации. Нямаше никакво желание да види снимката си във вестниците в компанията на прегърбени масони и пенсионирани генерали. Отнасяше се напълно сериозно към клетвата си да защитава демократичната италианска държава и винаги подчертаваше, че ще води неспирна борба с мафията.

Дребният мъж, който седеше в стола за посетители и го пронизваше с поглед, докато бавно бършеше тъмните си очила, приличаше на котка, която с интерес наблюдава плячката си. Освен това той бе от тези граждани на Рим, които се отличаваха с доста по-прагматични възгледи.

— Неотдавна имах удоволствието да си поговоря надълго и широко с нашите шведски съюзници — рече Кортини меко и се взря с пресилен интерес в очилата си, преди да продължи. — Ние сме в уникална ситуация. Надявам се, че и сам разбирате това, полковник?

— Разбира се, господин генерал — отвърна Да Пиемонте, без да има дори най-малка представа какъв смисъл влага генералът в „уникален“ и „ние“.

— Та така. Ако трябва да съм кратък, ще ви кажа, че нашите американски съюзници са изключително заинтересовани от положението — продължи генералът, разгледа очилата си на слънчевата светлина и си ги сложи.

— Американците силно държат, като казвам силно, значи имам предвид много силно, ние, цитат, да дадем всичко от себе си за постигане на целта. Това на свой ред води до определени юридически и практически, да не кажа дори политически проблеми. Вие май не обичате да се занимавате с политика, нали, генерале?

Ако трябва да съм честен, не обичам — отвърна Да Пиемонте. Пресилено мекият тон на началника му изобщо не му се нравеше.

— Бих искал да отбележа — неочаквано рязко продължи генералът, — че този проблем породи доста оживена дискусия във военното ведомство. В резултат на това взехме определени решения.

— Аз, разбира се, съм подчинен на военния министър — отбеляза Да Пиемонте. Нямаше търпение събеседникът му да стигне до същността на нещата.

— Този мъж, Хамилтън, изглежда доста надежден, нали, полковник? — продължи Кортини.

— Да, може и така да се каже. Поне такова впечатление ми остави, макар и първото му посещение в Италия да завърши толкова трагично — отвърна Да Пиемонте сдържано.

— Да, да, но тогава и Хамилтън, и придружителят му бяха невъоръжени. Няма смисъл да обсъждаме доколко разумно е това в действителност, но ми се струва, че той се е запасил добре сега?

— Декларирал е два пистолета на митницата при влизането си в Италия, като се е позовал на разрешителното си да носи лично оръжие, ако това имате предвид, генерале.

— Не, не това. Получили сте пратка от САЩ, нали?

— Да, току-що говорих с летището. Товарът, какъвто и да е той, се намира вече там.

— Чудесно. В такъв случай се надявам колкото може по-скоро да намерите начин да предадете материала на Хамилтън и евентуалните му спътници.

— Нима не е сам? Нищо не ми е споменал по този въпрос.

— Не, защото изрично го помолих за това. Дори аз самият не знам колко са на брой и кои са. Но това е единственият начин да сме сигурни, че сред нас няма да се намери предател и че няма да започнем да питаем подозрения един към друг. А сега да преминем към важната част.

Вместо да навлезе в подробности около проблема, както интонацията му подсказа, генералът направи кратка пауза и дразнещо бавно запали цигара, предложи и на Да Пиемонте и довърши изказването си едва след като си дръпна дълбоко от фаса.

— Не след дълго бандата на дон Томазо в Кастеламаре ще се окаже здраво притисната от Хамилтън. Шведският ни колега ми представи накратко плана си по време на срещата ни преди няколко дни в Рим. След това ми остана единствено да му осигуря подкрепата на нашата отбрана, което е и поводът за посещението ми тук.

— Колко детайли от плана възнамерявате да ми разкриете, генерале? С радост бих предоставил на агент Хамилтън ресурсите, с които разполагам, но от чисто прагматична гледна точка е добре да получа поне някаква информация по отношение на така наречения… проект.

— Разбира се, от чисто оперативна гледна точка сте напълно прав. Но юридическата страна на въпроса предполага точно обратното. Не бихме могли да притиснем подобна неприятна мафиотска групировка. Не и без повод. Не и без предварително да съберем доказателства срещу тях. Едва след това бихме могли да ги затворим зад решетките и да ги държим колкото може по-дълго в ареста въпреки защитниците им.

— Естествено! Все пак ние представляваме нашата демократична държава, а не някаква мафиотска групировка — отвърна Да Пиемонте с изненадваща дори и за него самия твърдост.

Генерал Кортини повдигна учудено вежди и си дръпна още няколко пъти от цигарата, преди да реши дали да продължи с политическите евфемизми, или да пристъпи към сърцевината на въпроса.

— Нещата се усложняват допълнително от силните политически интереси, желанията на американците и така нататък. Това, от една страна, означава, че с вас трябва да се стремим да постигнем възможно най-добрия резултат, като същевременно прехвърлим отговорността на чуждестранни актьори, които са един вид недосегаеми в юридическо отношение, за разлика от нас. Разбирате ли какво имам предвид, полковник?

— Да, искате да ми кажете, че всякакъв ентусиазъм е нежелан, ако се стигне до разследване на евентуални престъпления — отвърна Да Пиемонте неутрално, без да разкрива отвращението, което изпитваше.

Генерал Кортини се усмихна, внезапно и неочаквано, и по лицето му плъзнаха безброй бръчици.

— Чудесно изразихте мисълта ми, поздравявам ви — рече той. — Доколкото знам, в момента подготвяте акции срещу няколко лаборатории за хероин, така ли е?

— Да, генерале, така е. Но това е сложна операция, а аз се намирам съвсем в началото.

— Какво точно я превръща в толкова сложна?

— Най-вече желанието ни да я запазим в тайна. Трябва да протече изключително бързо, в рамките на няколко часа. В противен случай рискуваме да открием празни помещения, когато пристигнем на място. В най-добрия случай имаме петдесет процента шанс да успеем.

— Хм — рече генерал Кортини. — Петдесет процента. А след това повечето ще бъдат оправдани по време на процеса благодарение на твърденията си, че са се намирали там напълно случайно, например за да доставят хляб или напитки или просто да пуснат една вода?

— Да, генерале. Точно така се случва обикновено.

— Много интересно наистина. В такъв случай имам предложение за вас.

— Предложение?

— Не, всъщност е най-добре да използвам една далеч по-неприятна дума. Заповед.

Карл бе изключително весел. Ако не бяха проблемите в личен план, които се опитваше да забрави, вероятно щеше сам да каже, че е в страхотно настроение. Отново замина за Монреале, но не за да се срещне с Да Пиемонте или за да открие някакъв нов начин за лесно влизане или излизане от Палермо, а за да разгледа на спокойствие норманските мозайки в църквата. След това продължи стремително към Корсо Калатафими и дори жегата и задръстванията му донесоха по-скоро наслада, отколкото недоволство. Дори успя елегантно да се измъкне от лабиринта от еднопосочни улички около замъка Палацо дей Нормани, след което премина покрай главния щаб на карабинерите и без каквито и да било трудности стигна до Музея за сицилианско изкуство. Дори успя да открие свободно място в една от съседните улички, където да паркира колата.

Музеят вероятно в миналото бе представлявал частен дворец. Откъм улицата се виждаха единствено високи мрачни зидове с малки прозорци. Във вътрешността му обаче имаше просторна градина с фонтан и галерии на третия и четвъртия етаж. Карл стоеше, подпрян на парапета, и наблюдаваше фонтана. Повечето произведения на изкуството, дело на сицилиански творци, бяха на религиозна тематика и изобразяваха основно Мадоната. Видя стотици различни нейни изображения. Музеят бе прекрасно място за срещи. Оттук спокойно можеше да контролира кой влиза и излиза, а и наоколо бе пълно със скривалища.

Прогони несигурността си; в общи линии бе готов с оперативната част на акцията и днес за първи път от пристигането си тук щеше да се наслади на обилна вечеря. Ресторантът при театър „Масимо“ определено успя да привлече вниманието му с името си „Ла Скудиеро“. Сякаш по някакъв начин бе свързан с ракетите „Скъд“. Собственикът му бе обяснил, че името означава „почти рицар, и то млад“, очевидно се имаше предвид оръженосец. Основното предимство на ресторанта бяха каменните стени. Благодарение на тях човек се намираше в сравнителна безопасност, като същевременно можеше да наблюдава входа. И никой не можеше просто да влезе вътре и да го изненада. Потта се стичаше от двете страни на пистолета, който носеше затъкнат в колана си. Избелялата колежанска тениска чудесно го скриваше. Трябваха му две секунди да открие огън, ако забележеше враг. В повечето случаи това бе напълно достатъчно.

Следователно държеше ситуацията под контрол. Замисли се над чисто бюрократичните детайли от операцията, най-вече за да се увери, че всичко е наред преди началото. Бе декларирал оръжията си още в Рим. Онзи генерал, Кортини, веднага го бе попитал дали формулировката на разрешителното бе достатъчно широка, за да може да оправдае употребата на всякакво оръжие, ако ножът опре до кокала, както по отношение на самия него, така и на неизвестния му брой последователи.

Кортини не остана особено изненадан, когато разбра за доставката от САЩ, следователно американската бюрокрация този път се бе задвижила невероятно бързо. Което на свой ред означаваше, че бяха захапали стръвта.

Поведението на Кортини бе ясно доказателство за това, а Карл, за свое най-голямо учудване, му разказа повече подробности от плана си, отколкото възнамеряваше. В този миг не му се вярваше, че някой в Рим ще му прави спънки. Всичко бе под контрол, оставаше му единствено да дочака доставката на Да Пиемонте.

Карл тръгна пеша надолу към хотела и излезе на Виа Рома, точно на желаното място, откри един почти ориенталски пазар в страничните улички и се разходи между сергиите с окачени на куки агнета, несметни количества октоподи, плодове и зеленчуци. Зачуди се как всички тези продукти успяваха да запазят свежестта си в жегата — ледът от кутиите с риба се топеше толкова бързо, че буквално се стичаше на потоци по павираната улица. Скоро нямаше да може да се разхожда толкова спокойно в тълпата, без да следи какво се случва зад гърба му. Скоро нямаше да може да използва колата, но сега щеше да се наслади докрай на свободата си, на заобикалящия го аромат на кръв, месо, риба и подправки, примесен с мириса на цветя и парфюм. Усещаше невероятна хармония, а настроението му се подобри още повече, когато успя да излезе от лабиринта от сергии точно на желаното място. Отново се намираше на Виа Рома, при това едва на няколко пресечки от хотела си. Осъзна, че Палермо започва да му харесва, радостните лица на минувачите вече му се струваха чаровни; потни жени с претъпкани кошници се пазаряха на висок глас с продавачите, мрачни мъже в бели ризи, които непрестанно се превръщаха в обект на дамската ярост, джебчии, пъплещи наоколо като мравки — две момчета на по-малко от 12 година пребъркаха няколко чанти пред очите му, мотопедите, които се провираха навсякъде, музиката, изливаща се от близките прозорци. Обзе го странно настроение, в душата му се примесиха скръб и радост, сякаш се намираше на погребение и вечеринка едновременно, сякаш животът и смъртта танцуваха ръка за ръка по тясната уличка. Карл се разсмя от сърце, когато един от джебчиите се опита да докопа пистолета му; хвана момчето за китката и го задържа така, без да се обръща. Огледа се, придърпа момчето пред себе си, погледна го в ужасените черни очи, вдигна другата си ръка и бавно размаха пръст. Бе в толкова добро настроение, че дори заговори на италиански — „Молто периколозо“. Вярно, че оплеска всички окончания, но смисълът бе кристално ясен — „много опасно“. С тези думи Карл пусна малкия крадец, точно както рибарите връщат в морето някоя съвсем дребна рибка, и отново се разсмя. Каква култура само — малките джебчии дори не се страхуваха да атакуват въоръжени мъже, които на всичкото отгоре са два пъти по-едри от тях. А може би всичко това е плашещо, замисли се Карл, докато вървеше по Виа Рома, може би момченцето след четири-пет години ще се превърне в наемен убиец. Но подобни мисли не можеха да развалят доброто му настроение в този момент. Вероятно съвсем несъзнателно бе решил да си вземе един вид почивка преди началото на опасната акция.

За негово съжаление почивката приключи в мига, които стъпи в хотела. Там го очакваше съобщение, което рецепционистът му връчи заедно с ключа за стаята. Съдържанието му бе дискретно, но не и кодирано. Полковник Да Пиемонте имаше пакет за него и очакваше Карл да го потърси.

Карл му се обади веднага щом влезе в стаята си. По време на последвалия уклончив разговор му стана ясно, че товарът ги очаква на летището. Най-добре да продължат разговора си на четири очи. Да се срещнат след половин час, за да обсъдят всички детайли.

Карл погледна часовника си. Бе четири без три. Нямаше смисъл да протака. Вечерята в „Ла Скудиеро“ се отменяше.

Обади се на дон Томазо, очевидно на личния му телефон, като се има предвид, че мафиотът вдигна веднага и леко изръмжа, готов още в първия миг да скастри някого от подчинените си.

— Добър ден, дон Томазо. Търси ви капитан Хамилтън. Върнах се в Палермо, за да довършим преговорите си — започна Карл с най-милия тон, на който бе способен.

В другия край на линията настъпи тишина.

— Наистина съжалявам за смъртта на младия ви приятел — каза дон Томазо след малко. Карл избра да замълчи в очакване на продължението.

— Разбирам, че сте се върнали у дома, в Швеция, за да обсъдите положението — заговори дон Томазо с лека несигурност в гласа, която зарадва Карл.

— Да — отвърна. — Бях си у дома, в Швеция, и получих нови разпореждания. Ще ви посетя утре по обяд. Надявам се да можем да се видим.

— Чудесно, винаги сте добре дошъл в дома ми — рече дон Томазо и затвори телефона.

Карл погледна триумфално слушалката в ръката си. Играта на котка и мишка не бе приключила, гангстерът продължаваше да вярва, че има някакъв шанс да спечели, шведските му пленници все още бяха живи и операцията можеше да започне.

Карл отново погледна часовника си, извади радиотелефона и изчака няколко секунди, преди да изпрати повиквателния си сигнал.

Двамата вдигнаха веднага.

— Трайдент до Орка и Тритон, готовност за получаване на съобщение — започна той. — Сигналът е кодиран, можем да говорим направо. Има голяма вероятност да получим пратката още днес вечерта. Избрал ли си мястото, където да натоварим лодката, Орка?

Карл получи името на избраното място, Сан Андреа Бонавия, потърси го известно време на картата, попита Луиджи дали е успял да разучи района, последва утвърдителен отговор. След това Карл нареди на Луиджи да влезе в Палермо след падането на нощта, а на Оке — да се отправи към избраното място с голямата лодка. Бе добре да потегли още през деня, като в началото поеме в погрешна посока. Щяха да се свържат отново след два часа.

Карл пъхна телефона си в малка кожена чантичка, която закрепи на колана си под широката тениска. Приличаше на някой луд. Кое юпи щеше да тръгне да се разхожда с телефона си из града в тази жега? Нищо, войната все пак още не бе започнала. А даже и след това нямаше да има никакво значение.

Хамилтън излезе от хотела и тръгна бързо по една от еднопосочните улички, мина през пешеходен пасаж с магазини и само няколко минути по-късно излезе на една от главните улици, „Руджеро Сетимо“, и за късмет веднага успя да вземе такси. Ако някой се бе опитал да го проследи пешком, вероятно вече бе останал далеч зад гърба му.

Полковник Да Пиемонте изглеждаше притеснен, или поне поведението му бе далеч по-хладно и резервирано.

Представи му накратко целия план. Товарът се намираше в малък камион за хляб, който понякога използваха по време на тайните си операции. Той бе паркиран в гараж на половината път до Монреале. Най-добре би било Карл да тръгне натам с цивилен автомобил и да избере посока, различна от тази на ескорта.

Карл кимна в знак на съгласие. Цялата организация имаше само едно уязвимо звено — как щеше да изнесе товара от града. Най-логично бе Карл да получи техниката, преди да спусне нощта, за да може известно време да обиколи с колата си из града и да се увери, че не го следят, преди да се отправи към крайната си цел.

В камиона имаше скрито радио. Ако двамата поддържаха връзка по време на опасната част от операцията, Да Пиемонте щеше да му осигури нужната закрила.

Набързо се разбраха. Тонът на разговора бе делови, Да Пиемонте се въздържа от всякакви любезности. Карл прояви уважение. Можеше да се досети какво точно се е случило, макар и да не знаеше за личната среща на полковника с генерал Кортини, който ясно бе подчертал кой командва парада и колко важна е мисията.

След половин час Карл вече обикаляше из крайните квартали на Палермо с тежко натоварения камион за хляб. Носеше тъмни очила и си бе облякъл работен гащеризон, за да е сигурен, че никой няма да разконспирира прикритието му. След час реши, че положението е под контрол, и излезе от града. Намери пътя, който двамата с Юар бяха използвали неколкократно, и спря до една дълбока пропаст. Излезе от колата, за да пусне една вода и да огледа преминаващите автомобили. Първо по пътя профуча камион, натоварен с пъпеши, след това автомобил, пълен с деца на задната седалка. Очевидно нямаше как да става дума за евентуални преследвачи. След това пътят опустя.

Карл се свърза с Да Пиемонте и му съобщи, че всичко е наред и ескортът може да се върне в базата.

Седна на земята и се загледа в трептящия въздух между планинските върхове. Почвата бе червена и напукана, така че и малкото минаващи коли вдигаха прах. Представяше си морето при хоризонта, почти не можеше да различи контурите му. Личните проблеми отново го връхлетяха. Ликът на Ева-Брит пробяга пред погледа му. Той веднага го прогони. Наближаваше шест и трябваше да се свърже с хората си. Предложи на Луиджи да се отправи към малкото курортно селце Капо Сан Вито. Струваше му се подходящо място да изостави камиона за хляб. Бе пълно с туристи и автомобили с чуждестранни номера. От този момент нататък щяха да се свързват на всеки половин час, за да могат да преценят кога точно ще започне рандевуто. През това време Луиджи трябваше да избере най-подходящото място.

Карл се върна при камиона за хляб и спокойно закриволичи по планинския път. Ако врагът бе успял да го проследи дотук, вече щеше да е атакувал; постави пистолета на седалката до себе си, нагласи едно от огледалата за обратно виждане, за миг се замисли дали да не спре и да не се въоръжи с нещо по-мощно от багажника, но се отказа. Вече щяха да са го атакували, ако знаеха за какво става дума.

Въпреки че така загуби доста време, Карл гледаше да се придържа към малките пътища и отново му се наложи да преживее хаотичния трафик в селата, през които преминаваше. Все пак това му се случваше за последен път. Започна да се свечерява, а мракът му вдъхваше все повече сигурност. Единствено карабинерите можеха да разберат накъде пътува, ако решаха да го проследят с помощта на радиосигнала. Това обаче бе без значение. Следата щеше да ги отведе до плажа отвъд целта. Доброто му настроение отново се върна, а с него и усещането за силен глад. Дори изведнъж му се приядоха спагети по сицилиански с октопод.

Карл се свърза още три-четири пъти с Луиджи по време на пътуването и накрая успяха да постигнат единомислие. Карл взе Луиджи след няколко часа на около километър от мястото, където помощникът му бе оставил колата си. Намираха се на малък път, криволичещ сред високи самотни върхове. Бяха съвсем сами. Отне им още половин час да стигнат до мястото на срещата. Дори пристигнаха едновременно с Оке. Зърнаха лодката му от сто метра. Въпреки това спряха, преди да влязат в малкото селце, и помолиха Оке да изчака. Искаха да открият начин да стигнат колкото може по-близо до плажа с кола. Все пак товарът им бе доста тежък.

Това им отне доста време. Мракът бе техен верен помощник. Откриха малък плаж, спряха и го огледаха. Карл остана в колата, а Луиджи обходи района, като поддържаха непрестанен контакт по радиото. Мястото изглеждаше подходящо, наоколо не се мяркаше жива душа. Компания им правеха единствено средиземноморският пясък и пиниите, които обгръщаха малката лагуна. Имаше дори кей. Закараха колата до него и повикаха Оке. Той се приближи със загасени фенери и запален мотор. Лодката спря точно при кея. Натовариха я за половин час. Сандъците обаче оставиха следи по дървения кей. Проблемът бе, че дори и с помощта на Оке се оказа почти невъзможна задача да ги прехвърлят на борда. Наложи се да ги отворят и да извадят част от оръжието. Работеха усърдно, при пълно мълчание. От време на време Оке Столхандске изръмжаваше от удоволствие, докато оглеждаше техниката, с която така бързо въоръжи лодката си. Когато приключиха с товаренето, се разбраха да се срещнат на друго място, близо до фара, където Луиджи бе оставил колата си. Карл бързо се разпореди кои от оръжията да бъдат прибрани и кои да останат леснодостъпни през следващите часове. Другите двама мъже го погледнаха учудено. Той им обясни, че първата част от операцията започва още тази нощ, но че разполагат с достатъчно време да се запознаят с детайлите, когато се срещнеха за втори път. След това ги остави, а докато двумачтовата платноходка се плъзгаше по тъмното море, Карл отново се настани в камиона за хляб с идеята да го паркира колкото се по-незабележимо сред множеството коли в близост до мястото на следващата им среща.

Морето се разкриваше пред очите му, блестящо и спокойно. Знамето почти не помръдваше, цареше пълно безветрие; движеха се със загасени светлини със скорост от около пет възела. Нощта бе топла, откъм брега се носеше аромат на пръст и покрити със смола пинии. Той ту ги лъхваше, ту изчезваше и тогава до ноздрите им достигаше единствено мирисът на солена вода и водорасли.

Луиджи седеше неподвижно и наблюдаваше знамето и безмълвните вълни при кърмата, които бързо изчезваха в мрака зад тях. Долу, в търбуха на плавателния им съд, имаше две купчини техника. Бяха прегледали всички оръжия едно по едно, на два пъти, преди да направят почивка за вечеря; Карл носеше няколко студени пици. Не бе успял да сложи нито залък в уста целия ден. Оке ги стопли в електрическата печка. Нахраниха се мълчаливо.

Оборудването им говореше само за себе си. Луиджи е напълно запознат с всяка част, нищо че нямаше спомен да е стрелял точно с тези американски снайпери. По време на обучението му в „Сънсет Фарм“ използваха основно немско оръжие. Разликите, разбира се, бяха минимални. От техническа гледна точка всичко бе наред. Най-трудно му бе да осъзнае, че това не е поредното учение, че този път ще използва оборудването в истински бой. А и изборът на муниции от страна на Карл бе красноречив. Докато плаваха в топлата нощ в красивата старомодна лодка, всяка минута скъсяваше разстоянието между тях и целта. Всичко му се струваше хем реално, хем нереално.

Карл свали сгъваемата маса и разгърна картите и скиците, запали малък фенер и внимателно запозна приятелите си с детайлите от логистиката. Обсъдиха разстоянията, ъгъла на стрелба и времето за транспортиране. Другите двама нямаха почти никакви въпроси. Акцията бе отлично планирана. Имаше само един проблем, свързан с позицията на Луиджи. Неговият пост бяха руините на около 200 метра от целта. За щастие нощта едва бе започнала, така че разполагаха с доста часове, за да изчистят и последните пречки, да разположат оръжията по местата им и да подготвят мерниците.

Наблюдаваха крепостта на дон Томазо през биноклите си за нощно виждане. В една от стаите на втория етаж светеше. Другите прозорци бяха тъмни.

Къщата бе разположена почти на ръба на високия нос на Кастеламаре. Руините се намираха на 200 метра по-близо до града. Около тях нямаше нищо друго, а скалистият склон точно под тях бе далеч по-лесен за форсиране. Разбраха се да следват точно този маршрут. Изкачването щеше да им отнеме около половин час. На Карл му трябваха още около шейсет минути, за да достигне до поста си на върха на заостреното възвишение от другата страна на пътя.

Рискът да го забележат, докато пресече шосето, бе доста голям. Но сега, през нощта, едва ли щеше да има проблем. Почти нямаше трафик, а и фаровете на приближаващите автомобили се виждаха отдалеч.

Пуснаха котва на около 1000 метра от целта, прибраха оборудването си във водонепропускаемите сакове и за пореден път провериха бутилките с кислород, следвайки невидимите списъци със задачи в съзнанието си.

След това Карл констатира, че слънцето ще изгрее след шест часа, че им трябват само три, за да застанат по местата си, и следователно е добра идея да поспят малко.

Десет минути по-късно Луиджи се въртеше неспокойно в койката си, нито можеше да си намери място, нито усещаше каквото и да било желание да спи. По спокойното дишане на другите двама мъже разбра, че вече се бяха унесли; легнаха си, сякаш на следващия ден щяха да ходят на плаж. На всичкото отгоре спяха напълно спокойно, дори не се помръдваха, а вероятно и не сънуваха.

Луиджи започна да се поти, отметна одеялото, но му стана студено. Уви се с чаршафа и продължи да се мята от една страна на друга. Мислите кръжаха в главата му като светулки в мрака и за първи път с отчаяние усети как вярата в собствените му сили го напуска; имаше чувството, че няма място в екипа, че нещо му липсва, защо иначе и той не можеше като тях просто да си легне и заспи, сякаш го очакваше една съвсем обикновена сутрин?

Опита се да отклони мислите си в друга посока. Спомни си разказите на роднините за смога над Милано, които се разсеял едва напролет, за щетите, които замърсяването бе нанесло на фасадите на катедралата и още няколко архитектурни паметници; за съжаление обаче, наред с това си спомни и за историите на дядо си за мафията на юг, която очевидно бе успяла да овладее комисията за издаване на разрешения за строителство. Полицията бе подела мащабно разследване, което вероятно пак щеше да удари на камък.

Мафията бе в Милано. Тази мисъл окончателно пропъди съня и той се опита да я прогони. Замисли се за дома си. Ла Скала откри сезона с „Идоменео“ на Моцарт, цената на билетите за премиерата скочи до един милион лири. Очевидно част от жителите на Милано бяха готови да заплатят въпросната сума, само и само да видят как морският бог излиза на повърхността, за да въведе ред в делата на глупавите простосмъртни.

Отново се оплете в мислите си. Морски богове, тритони. Трайдент. Операция „Риба меч“, или „Спада“ на италиански.

За пореден път се опита да потърси убежище в спомените си за театъра в Милано. Тук, в Меката на сценичното изкуство, Джорджо Стрелер постави „Фауст“, втора част, а майка му разпалено разкритикува смехотворната, почти невъзможна за игра пиеса. Иронията, която изля по адрес на „пророческите метафори за Властта, Парите, Войната и вечната битка между Севера и Средиземноморието“, бе изключително забавна.

И хоп, отново се върна в омагьосания кръг: битката между Севера и Средиземноморието щеше да започне само след няколко часа.

Какъв ли още спомен от вкъщи щеше да изплува в съзнанието му? Размислите на дядо му за удара срещу Банко Амброзиано и основния заподозрян Лицио Гели. Дядо му не вярваше, че полицията някога ще успее да докаже вината на…

И ето че отново мислите му се завъртяха около проклетата мафия, на която Гели бе член.

Реши да прогони спомените за Милано и вместо това се пренесе в Сан Диего, в свят на бавни, раздрънкани коли, американски футбол и хамбургери, сърфинг и високи синьо-бели вълни. Концентрира се върху вълните и заспа. Не, всъщност не заспа наистина, а по-скоро се унесе и успя да спечели няколко часа, преди позвъняването на будилника да го спаси.

Бързо се изправи и запали слабата лампа. Другите двама мъже се размърдаха недоволно, сякаш предпочитаха да продължат да спят, вместо да поставят началото на първия етап от операцията.

Луиджи започна да облича тънкото камуфлажно облекло. Оке Столхандске се прозя, протегна се, надигна се тежко и се отправи към бокса, за да свари кафе и да приготви сандвичи.

Карл и Луиджи си помогнаха един на друг с гумените костюми за гмуркане и започнаха да пренасят техниката до палубата. Крепостта на дон Томазо бе напълно тъмна.

Изпиха кафето си, а Оке помогна на другарите си да си сложат бутилките с кислород и да прехвърлят саковете през перилата. Точно преди да дръпнат маските над лицата си, Карл се приближи до Луиджи, хвана го за раменете и го погледна усмихнато в очите.

— Добре ли спа? — попита с намигване.

— Не бих казал — отвърна Луиджи колебливо.

— Това е напълно нормално. Представа си нямаш колко нормално е всъщност. — Карл го потупа по рамото. — Няма смисъл да се притесняваш, ние сме добър екип, ще те пазя, каквото и да става. Винаги ще съм зад теб, вярвай ми. Разчитам на теб, Луиджи, не го забравяй. Ти принадлежиш към елита на елита.

Сетне свали маската и се хвърли с гърба назад през парапета.

Луиджи го последва.

Когато тялото му се потопи в мрачните води, той най-накрая се почувства свободен. Най-накрая операцията започна. Карл, който го чакаше там долу с поглед, взрян в леко проблясващата морска повърхност, за да не го изпусне, бързо го хвана за китката и прикрепи сигнално въже за един от ремъците на агрегата. Останалата част от приготовленията не им отне много време и те се понесоха напред. Карл бе начело с уредите за ориентиране, а Луиджи плуваше след него, влачейки двата водонепромокаеми сака. Придвижваха се на средна дълбочина, по-малко от десет метра. На Луиджи пак му се стори, че това е поредното учение, а не реална акция. Бе участвал в безброй подобни тренировки — придвижване под водата нощем със сакове на средна дълбочина. Съдържанието на саковете обаче бе съвсем истинско.

Плуваха спокойно, без да бързат. Разстоянието до целта бе съвсем късо, разполагаха с достатъчно време. Не след дълго докоснаха дъното и се заиздигаха. Само след няколко мига до ушите им достигнаха познатият прибой на вълните, шумоленето на камъни и метал — наближаваха плажа.

Луиджи остана под водата, а Карл излезе на повърхността, за да разучи обстановката. Носеше очила за нощно виждане в една торбичка и бързо огледа тясната плажна ивица до скалите. Всичко бе наред и той дръпна въжето, за да даде сигнал на Луиджи да излезе. Отне им половин час да прикрият техниката, да заличат следите и да се натоварят с останалата част.

Накрая закрепиха специалните микрофони при гръкляна си и провериха дали радиовръзката между тях и Оке работи. Той седеше до бинокъла си за нощно виждане и им съобщи, че около тях няма други хора, че всички системи са в пълна готовност и че има добър изглед към хребета на планината и стръмния склон над тях.

Започнаха бавно да се изкачват нагоре с помощта на спасително въже помежду си. Въоръжението им не бе особено тежко, но им пречеше да се движат безшумно. Самото изкачване бе леко — движеха се по едно срутище, покрито с гъста растителност, така че винаги можеха да се хванат за някой храст или корен.

Изкачиха се на платото в уречения час. Намираха се на около сто метра от скривалището на Луиджи в руините. Карл му направи знак с ръка, че ще го изчака да стигне дотам, за да проверят радиовръзката. Луиджи му махна и тръгна напред в мрака.

Няколко минути по-късно Луиджи съобщи на Карл, че е заел позиция и че не вижда нищо притеснително. Карл можеше да продължи.

Отне му още около час да стигне до собствения си пост на върха на планината, която силно напомняше на миниатюра на Захарната планина край Рио де Жанейро. Когато бе на средата на пътя, реши да спре и да избере подходящо място, където да монтира оръжието и мерника си и да остане незабелязан повече от дванайсет часа. Следователно бе важно мястото да е удобно; можеше да седи неподвижно в неудобна позиция един-два часа, но след десет-дванайсет щеше да е напълно изцеден.

Поразчисти една площадка и започна да монтира оръжието. Изри част от чакъла и камъните и отряза няколко храста, за да подобри прикритието си. После разпъна камуфлажната жълто-кафява мрежа, предназначена за американска пустинна война и установи, че всичко е под контрол. Опита се да насочи оръжието към целта и остана изключително недоволен. Целта бе толкова далеч, че дори и леко трепване разстройваше мерника. Дистанцията от на 500 метра означаваше, че неточност от един милиметър щеше да доведе до един метър отклонение там. Промени, мърморейки, положението на стойката на оръжието и се свърза с другите двама.

Оке Столхандске бе следил действията на останалите членове на екипа метър по метър. Съобщи им, че всичко изглежда спокойно и че не се наблюдават никакви вражески действия.

Луиджи каза, че е успял да си спретне импровизирано легло под останките от покрива на руините и че е разширил една дупка в стената, така че всичко върви отлично. Освен това бе монтирал оръжието. Наоколо се носеше силна миризма на овце, но това бе единственият проблем.

Карл им предложи да опитат да поспят, като се постара да не прозвучи иронично. Не му бе трудно да си представи как се чувства Луиджи там долу. Предстоеше им дълго чакане, което бе далеч по-трудно от следващата част на акцията им.

След това легна, затвори очи и заспа, напълно убеден, че нито една опасност нямаше да убегне от зоркия поглед на Оке Столхандске.

Ян Шостет преживя най-ужасната нощ в живота си; не само заради наранените китки, изтръпналите крака и страха от това, какво го очаква, а най-вече заради мисълта какво щеше да се случи със семейството му.

През цялото време бе вярвал, че те ще дойдат в главния клон в Рим на Виа Кампо Романо. Очевидно това важеше и за италианските власти, и за шведската тайна полиция, които бяха подсилили охраната през последната седмица.

Но изолираната къща в предградията, на Виа Оспедалето Густиниани, с високите си стени и електронни ключалки, им се бе сторила надеждна и сигурна. Придружаващият ги комисар от Сепо също споделяше това мнение.

Затова отседнаха там.

Изведнъж те просто влязоха в дневната и прекъснаха разпаления им спор кой филм да гледат. Бяха учтиви, елегантни. Ясно и спокойно им обясниха защо са тук, без да бързат. Бяха изключили алармената инсталация.

Трябваше да ги придружи. Семейството му нямаше да пострада, но се налагаше да ги завържат и да останат при тях няколко часа, за да избегнат нежелана намеса от страна на властите или който и да било друг.

На следващия ден щяха да пуснат семейството му, а той самият веднага трябваше да позвъни в главния клон на „Ериксон“ и да съобщи какво се е случило.

След това действието се разви бързо. Един от изискано облечените мафиоти отвори чанта, пълна с белезници и широко тиксо. Само няколко минути по-късно членовете на семейството му се озоваха, добре овързани, в леглата си, а той самият получи белезници. Освен това му запушиха устата. После го изведоха навън в тъмната уличка, пъхнаха го в един голям багажник, оборудван с одеяла, възглавници и вентилационна система, и потеглиха. Всичко приключи за десет минути.

На няколко пъти спряха, за да проверят как се чувства. Но едва ли смятаха, че ще успее да се освободи от здраво стегнатите белезници и веригите, които увиха около краката му и заключиха с катинар.

През последните часове им пътят стана доста неравен и той се досети накъде са се отправили. Калабрия се намираше на един ден (или нощ) разстояние от Рим.

Разсъждаваше за положението си, обзет от отчаяние.

Трябваше да става дума за пари. Вероятно го бяха отвлекли с чисто комерсиални цели. Компанията щеше да прояви готовност да плати откупа. Само се надяваше похитителите му да не решат да им пратят някоя част от тялото му, за да ги убедят.

Едва ли имаше връзка с отвличането на двамата мъже от „Буфорш“. Доколкото бе разбрал от думите на агента на Сепо и посланика, там ставаше дума за изнудване, насочено към шведската държава, а не към компанията.

„Ериксон“ нямаше нищо общо с въпросната сделка с фрегати. Следователно не бе възможно да съществува каквато и да било връзка между него и останалите две жертви.

Не можеше да достигне до някакво рационално заключение. Осъзна, че не е в състояние да разсъждава ясно. Положи неимоверни усилия да усмири фантазията си, не искаше дори да си помисли какво се случва със семейството му, което се намираше в пълната с мафиоти къща, докато той самият се возеше в багажник; по поведението и стила на похитителите съдеше, че не са обикновени престъпници от Сардиния или Калабрия. Бяха професионалисти. Спокойствието и хладната им самоувереност, пресилената им учтивост и пълната липса на каквото и да било притеснение не оставяха място за съмнение.

Извадиха го от багажника само за да го прехвърлят в един джип. Бутнаха го на задната седалка с качулка на главата. Успя да види, че се намира в пустинен планински район, вероятно някъде във вътрешността на Калабрия.

Последвалото пътуване бе изключително неприятно и неудобно. Не виждаше нищо и главата му се отмяташе напред или назад при всяка неравност по пътя. Новите шофьори, които го поеха, определено не се отличаваха с изисканост и стил.

Пътуването приключи след около час подскачане по неравен терен, джипът спря, двамата мъже го издърпаха навън и го поведоха по една стръмна пътека. Той се препъна и изруга, но веднага осъзна, че няма смисъл да моли похитителите си да му свалят качулката, за да вижда къде стъпва.

Подобна дързост би била дори опасна. Това бе ясно като бял ден на всички запознати с тактиката на италианските похитители. Те не позволяваха на жертвите си да видят лицата им, а и самите отвлечени трябваше всячески да се опитват да избегнат подобно нещастие. Никой, зърнал похитителите си, не се бе върнал жив.

Вкараха го в някаква пещера, свалиха белезниците му и го завързаха за едно походно легло. Прояви достатъчно самообладание и свали качулката си едва след като стъпките им отекнаха надалеч.

Трябваше му известно време, преди очите му да привикнат с тъмнината. Имаше бюро, чието долно чекмедже бе изтеглено. Бе пълно с консерви със сардини. До него имаше още две легла с разнебитени метални конструкции и тънки мръсни матраци. На тях лежаха двама мъже, брадясали и апатични. И те бяха вързани с вериги.

Ситуацията бързо му се изясни. Когато ги поздрави и се представи на италиански, другите двама похитени му отвърнаха на шведски.

Карл наблюдаваше дон Томазо през бинокъла си. Двайсет и четири кратното увеличение му създаваше измамната илюзия, че жертвата е лесна мишена, което не бе вярно. Не и ако искаше изстрелът да е перфектен.

Дон Томазо обядваше, седнал както обикновено откъм късата страна на масата на терасата, заобиколен от голямата си шумна фамилия и мрачните бодигардове, които се движеха назад-напред покрай парапета над пропастта и вълнолома. От време на време един от тях приближаваше радиото към лицето си и очевидно разговаряше с колегите си в другия край на къщата. Например тези, които стояха на пост при най-външната порта и следяха с бинокъл пътя към дома крепост.

Дон Томазо поглеждаше часовника си и изглеждаше ядосан и нетърпелив. Настроението му обаче се оправи, когато внучката седна в скута му.

Карл се свърза по радиото с Луиджи и Оке. От техните позиции всичко изглеждаше нормално. Луиджи можеше да види не само претрупаната трапеза, но и всички гардове. Оке, който се намираше на хиляда метра по-навътре в морето, ги зърваше единствено когато се приближаваха до парапета.

Карл нареди да преминат към пълна бойна готовност, извади телефона и набра номера на дон Томазо. Видя как мафиотът лично вдигна слушалката.

— Добър ден, дон Томазо. Комендант Хамилтън ви търси. Съжалявам за закъснението — започна Карл учтиво.

— На всеки може да се случи. Все още сте добре дошъл, комендант Хамилтън — рече дон Томазо почти нежно. Изведнъж настроението му видимо се подобри.

— Имам предложение за вас — продължи Карл, докато насочваше мерника си, преди да включи лазерния лъч.

— В такъв случай ви предлагам да дойдете тук. Телефонът не е най-подходящото средство за обсъждане на сделки, а освен това тази нощ се случиха някои неща, които определено променят изходната позиция за преговорите ни — отвърна дон Томазо рязко.

Карл се замисли дали да не опита да научи повече за възникналите усложнения, но в този миг видя как малкото момиченце неспокойно се размърда, сякаш се опитваше да се освободи от прегръдката на дядо си, и реши да действа бързо. Включи лазерния лъч и го насочи към главата ѝ.

— Имам да ви съобщя нещо изключително важно, дон Томазо, затова ви моля да ме изслушате внимателно — продължи твърдо. — Първо, бих искал да ви посъветвам да седите напълно неподвижно, дон Томазо. А сега можете да погледнете към челото на внучката си. Ако се наведете напред, ще видите една червена точка.

Дон Томазо се вцепени. Бавно и внимателно се понаведе напред, като продължаваше силно да стиска момиченцето. Карл забеляза точно в кой миг мафиотът видя червената точка от лазера.

— Както вероятно разбирате, става дума за лазерен мерник, дон Томазо. Моят пръст е на спусъка. Червената точка маркира мястото на входната рана. Гледайте сега, ще плъзна лъча от главата на Джулиана към джоба на ризата ви.

Карл внимателно се прицели и премести лъча от главата на момичето. Усмихна се леко на хладнокръвието на мафиотския бос, който така предпазливо следваше наставленията му, че никой от оживената компания не разбра за какво всъщност стана въпрос; Карл чуваше приповдигната им гълчава по телефона.

— Какво искате? Защо го правите? — закашля се дрезгаво дон Томазо.

— Бих могъл да ви застрелям, дон Томазо. Сега или по-късно. Или пък да ви пощадя, като вместо това отнема живота на Джулиана, на сина ви или на снаха ви. Може би ви е интересно да чуете къде се намирам. Отговорът е прост — на хълма на около петстотин метра от вас, от другата страна на пътя за Трапани. Погледнете нагоре и ще ви покажа.

Когато дон Томазо вдигна поглед и примижа под козирката на сламената си шапка, Карл взе едно малко джобно огледалце и го насочи към него. През мерника видя, че дон Томазо го е забелязал.

— Можем във всеки момент да нараним вас или семейството ви, дон Томазо. Можете да сте сигурен, че от този момент нататък винаги ще сте на прицел. Това се отнася за всички членове на фамилията ви — продължи Карл.

— Какво искате? — попита дон Томазо самоуверено, сякаш държеше ситуацията под пълен контрол, въпреки че червената точка непрестанно шареше между гърлото и гърдите му.

— Пуснете момиченцето, за да не го опръскате с кръвта си — изкомандва Карл. Заповедта му бе изпълнена.

— Ако ме убиете, всичко се проваля, коменданте — проговори Томазо, когато момиченцето вече бе в безопасност. — Знаете, че не можете да го сторите.

— В такъв случай трябва да ви запазя за десерт — рече Карл. — Опитвам се да ви кажа следното. Искаме да освободите шведските граждани. Ако това не се случи, ще ви се наложи да платите доста висока цена. От този момент нататък никъде няма да сте в безопасност. Нито в собствения си дом, нито в Палермо, нито където и да е било другаде. Това се отнася за всички членове на семейството ви. С това разговорът ни приключи, дон Томазо. Не се притеснявайте, отново ще ви потърся.

Карл затвори телефона и се свърза по радиото с другите двама.

— Тритон, готовност за обстрел — изкомандва Карл и с лека усмивка продължи да наблюдава паниката, която настъпи около масата на дон Томазо. Жените и децата бяха вкарани в къщата. Бодигардовете получиха разпалени нареждания, приближиха се до парапета и започнаха да оглеждат хълма около позицията на Карл.

Редом до тях стоеше синът на дон Томазо. Карл се опита да се прицели в него, но не остана доволен. Не успя да изчисли траекторията на куршума, след като преминеше през тялото му.

— Тритон, огледай целта! — нареди Карл. — Виждаш ли я? Край.

— Тритон слуша, виждам всичко съвсем ясно. Трима мъже до парапета. Край!

— Мъжът отляво трябва да остане невредим. Разбрано? Край!

— Разбрано. Държа другите двама на мушка. Носят бронежилетки. Край!

— Прицели се в гърлото на мъжа най-отдясно. Разбрано? Край!

— Разбрано. Пристъпвам към изпълнение. Край.

На Луиджи за миг му причерня, когато сложи пръст на спусъка. Мъжете там, долу, се бяха сдобили с бинокъл и яростно го премятаха от ръка на ръка, като се опитваха да открият Карл. Когато въпросният мъж най-накрая го получи и вдигна ръце, Луиджи ясно видя контурите на бронираната му жилетка под светлата риза. Коригира мерника леко и бавно натисна спусъка. Не усети отката, дори в първия миг не осъзна, че наистина е произвел изстрел.

Карл видя как мъжът полетя назад сред водопад от кървави пръски; бяха избрали меки куршуми, които причиняваха незабавна смърт.

Последва паника. Дон Томазо първо скочи на крака, осъзна, че целият е опръскан с кръв, и потърси прикритие. Хората му сториха същото. Изобщо не можаха да разберат откъде е дошъл изстрелът, защото вниманието им бе насочено в грешна посока.

— Добра работа, Тритон. Край на всякаква връзка за момента — обади се Карл, после се облегна назад и дълбоко въздъхна. Усещаше неимоверно облекчение, някакъв пълен душевен мир. Усмихна се сам на себе си, когато си представи каква оживена дискусия се води сега в мафиотската крепост. Дали щяха да тръгнат да се катерят в планината в опит да накажат убиеца?

Най-логично бе да се въздържат от подобни действия. Все пак целта на тази акция бе да ги научи на ум и разум.

Никой не можеше да напусне къщата незабелязано, поне не преди падането на нощта. А дори и след това щяха да са под непрестанно наблюдение, без да го знаят. Враговете им обаче нямаше да останат тук толкова дълго.

Едва ли дон Томазо щеше да им изпрати убийци от другаде. Хора като него приемаха за даденост, че телефоните им може да се подслушват. Усмихна се, като си представи как мафиотските преследвачи в Палермо ще реагират, узнавайки за днешния им разговор. Определено щяха да разберат, че шведският им колега открито заплашва дон Томазо, но всяка друга информация щеше да остане тайна за тях. Карл не очакваше дон Томазо да пусне полицията в дома си за събиране на улики; мъртвият мафиот щеше да се превърне в поредния сицилианец, станал жертва на „лупара бианка“, бялата пушка, тоест щеше да изчезне безследно.

Никой не излезе от къщата през целия следобед, Карл започна да скучае. Освен това цялото му тяло изтръпна. Обядва с американски военни консерви и вода. След това се свърза с останалите двама, за да провери дали всичко е наред. Наред беше. Оке не бе забелязал от позицията си каквото и да било движение около къщата. Луиджи му отговори с пълна уста, което бе добър знак. Момчето определено бе живнало малко. Дори той самият не бе видял нищо подозрително. Мафиотската банда чисто и просто се криеше вътре и скърцаше със зъби. Може би чакаха да се мръкне.

Но дори и тогава нямаха никакъв шанс. Въпросът бе дали го осъзнаваха. Ако ли не, скоро всичко щеше да им се изясни. Операция „Риба меч“ бе стартирала изключително добре. Следващата стъпка бе лесно предвидима и следователно лесноосъществима.

Карл започна да прибира оръжията си. След няколко часа щеше да се върне обратно на борда на лодката, а след още няколко щеше да е в Палермо.

Оке Малм имаше напрегнат ден. Поредното отвличане на шведски гражданин бе достатъчно голямо събитие само по себе си и щеше да му създаде доста работа. Той обаче започна да се досеща, че това е само върхът на айсберга. Подозренията му се потвърдиха от поведението на шведското посолство, чиито коментари бяха всичко друго, но не е изчерпателни. Навсякъде се сблъскваше със сърдита тишина.

Швеция изпрати екип в Палермо след първите отвличания, но акцията им завърши трагично със смъртта на един офицер от разузнаването. Ясно бе, че ситуацията ескалира.

След като посети семейството на поредната жертва на отвличане, разбра, че посолството поради някаква незнайна причина бе предупредило всички шведски раждани в Италия за предстоящата опасност. Очевидно единственият оставен в неведение швед бе представителят на медиите. Освен това от тайната полиция бяха изпратили някакъв съветник в посолството.

Да не би Швеция да се намираше във война със сицилианската мафия, както „Кориере дела сера“ намекна? Според вестника вероятно в основата на всичко е някаква сделка с оръжие, следователно залогът бе доста по-голям от всякакъв еднократен откуп. Яростта, с която шведското и италианското правителство се опитваха да отрекат тези слухове, определено не работеше за тях. Едно бе ясно — поредното отвличане бе знак, че положението се влошава.

Оке Малм позвъни в редакцията в Швеция, за да ги помоли за позволение да замине за Палермо и да се опита да разбере нещо на място. Всяка евентуална развръзка щеше да се случи там. За съжаление никой в Стокхолм не споделяше мнението му. Не виждаха смисъл от подобно пътуване, освен ако, разбира се, не станеше нещо извънредно.

В продължение на час-два се опита да открие някой от Министерство на отбраната, с когото да осъществи контакт. Единственият му шанс бе да се свърже с онзи пенсиониран генерал, който очевидно познаваше всички служители на военното министерство и дори множество масони и всевъзможни конспиратори.

Генералът му обеща да се порови малко и му се обади след около час. Обясни му доста стегнато, че е твърде рано за какъвто и да било коментар. Но че очевидно италианските военни очакват интересна развръзка в Палермо. Това бе всичко за момента.

Оке Малм се замисли. Имаше нещо гнило, въпросът бе какво. Интуицията му на журналист му подсказваше, че трябва да замине за Палермо колкото може по-бързо. Информацията, която получи от генерала, наклони везните в тази посока.

Разлисти телефонното си тефтерче и откри стария номер на прословутия мафиотски хотел, поколеба се за миг, но после го набра, за да си запази стая.

Когато му вдигнаха, усети внезапен импулс да попита за комендант Хамилтън. Мина известно време, след което му съобщиха, че комендант Хамилтън не отговаря. После му предложиха да остави съобщение.

Това бе последната капка. Оке Малм веднага си запази стая и затърси номера на „Алиталия“.

Карл паркира камиона за хляб в гаража на хотела, вдигна тежката си найлонова торба и внимателно излезе на улицата. От главния вход го деляха пресечка и половина. Да се разхожда с тежка чанта в ръка, едва ли бе най-доброто, което можеше да стори в този миг. Вдигна багажа си с лявата ръка и намести пистолета, залепнал за потното му тяло. След това внимателно огледа пресечката на Виа Рома, по която трябваше да премине. Всичко изглеждаше наред. Излезе на кръстовището, видя един автобус и веднага претича през улицата, за да го използва като прикритие. Само няколко секунди по-късно се намираше пред входа на хотела.

Качи се до стаята си, извади техниката, подреди я на леглото и я прегледа. Всичко функционираше.

После се отпусна леглото с пистолета до себе си и огледа стаята. Ако някой отвореше вратата в този момент, Карл щеше да се озове под дъжд от куршуми. Отсега нататък щеше да му се наложи да спи във ваната. Там щеше да е в безопасност.

Припомни си днешната операция стъпка по стъпка в опит да открие евентуални грешки. Не откри.

Луиджи се бе справил много добре, дори страхотно. Особено като се има предвид, че това бе първата му истинска мисия. Определено надхвърли очакванията на Карл. Въпреки това бе най-добре двамата с Оке да прекарат още една нощ заедно, преди да се разделят и Луиджи отново да се върне към старата си задача да търси подходящи места за срещи или размяна на заложници.

Карл се замисли за разликата между това да убиеш някого напълно спонтанно или по време на бой и да отнемеш хладнокръвно живота на жертвата си със снайпер. Никога не му се бе налагало да прави това, което стори Луиджи днес. Не успя да достигне до каквото и да било заключение. Всичко зависеше от характера на съответния човек и от самоличността на врага. Нямаше някакви общи правила или закони, които да ти казват как да постъпиш в подобна ситуация. Освен това Луиджи бе съвсем сам в продължение на няколко часа след изстрела и следователно бе имал достатъчно време да се съвземе преди срещата им в мрака, когато прибраха оборудването от плажа и се върнаха в базата.

Карл отиде в банята, изми се и се избръсна, но устоя на изкушението да си вземе душ. Това би притъпило слуха му и нямаше да чуе, че някой влиза, преди да е станало твърде късно.

Сложи си нова широка тениска. Замисли се кои муниции да избере за вечерта. Щом носеха бронежилетки, бе най-добре да се довери на револвера си и тефлонови боеприпаси с уранова сърцевина; нямаше жилетка, която да ги спре, петсантиметрова броня.

Единственият проблем бе, че трудно можеше да скрие револвера под дрехите си, а в тази жега нямаше как да излезе навън с яке.

Реши, че няма да носят жилетки, и зареди пистолета с патрони с кух връх, които оставяха възможно най-голяма рана в човешкото тяло. Пъхна пистолета на обичайното му място, прибра преносимия телефон в малкия калъф на колана, пое си дълбоко въздух и излезе. В коридора не се мяркаше жива душа.

Остави ключа на рецепцията. Съобщи, че отива да вечеря, и назова ресторанта, в случай че някой го потърси по телефона. Вече на улицата, бързо се отдръпна от осветения вход и се смеси с тълпата на тротоара. Движеше се бързо, за да попречи на евентуалните си преследвачи да го приближат незабелязано. Ако някой се появеше пред него, лесно щеше да го неутрализира.

Набързо премина по вече познатите еднопосочни улички, където никой не можеше да влезе с веспа или кола и да го изненада в гръб, и след десет минути вече беше на Пиаца Верди. Влезе в „Пицария 59“. Понеже бе рано и жегата бе все така палеща, без проблем успя да се сдобие с маса в желаната част на ресторанта. Поръча някакви спагети и половин гарафа вино. Щеше да я използва по-скоро за реквизит.

Огледа се доволно наоколо и за пореден път прецени шансовете си.

Зад гърба му имаше малка градина с желязна ограда. Никой не би могъл да се прехвърли незабелязано през нея. Освен това бе добре осветена, защото в другия ѝ край се намираше клон на Банко Популаре. Тротоарните маси на свой ред бяха заобиколени от телена ограда, покрита с пищна зеленина, вероятно някакъв сорт дива лоза.

Той самият седеше на около седем метра от единствения вход на ресторанта. Бе широк, облицован с камък. Масите бяха покрити със зелени покривки, чийто цвят напомняше хирургическо облекло. Може би изборът не бе случаен, може би идеята бе, че кръвта се откроява по-малко на зелен фон, отколкото на бял?

В такъв случай определено ги разбираше.

„Пицария 59“ бе популярно място. Освен това бе изключително подходящо за целите на Карл. Дори само заради факта, че всички маси на тротоара бяха оградени от висок зид. Следователно той бе защитен от камък и от двете страни. Точно срещу него имаше малка уличка, но и оттам никой не можеше да го види заради гъстата растителност. Единственият начин да влезеш в ресторанта бе през широкия каменен вход.

Карл придърпа масата към себе си, скри коленете си под покривката, премести пистолета в скута си и сложи телефона до себе си. От време на време се ослушваше за подозрителни звуци, но, общо взето, не бе особено притеснен. Едва ли щяха да успеят да спретнат някоя импровизирана акция толкова бързо, макар и много да му се искаше. Колкото по-бързо го атакуваха, толкова по-добре.

Изяде ястието си, което, както се оказа, съдържаше спагети с пушен салам и патладжани, пържени в масло. Хареса му. Тази вечеря пооправи настроението му. Дори си пийна от виното.

Постепенно ресторантът се запълни и съвсем скоро на масите около него насядаха посетители.

Поръча си двойно еспресо. Изчака известно време, преди да отпие първата глътка, за да удължи престоя си.

Тъкмо бе загубил надежда, че нещо ще се случи, и изпи последните капки кафе, когато съзря мотоциклета. Той се движеше с висока скорост в уличката откъм другия край на ресторанта, качи се на тротоара, зави решително покрай каменния зид и се насочи към входа. Това бе очакваният сигнал.

Карл се изправи в мига, в който моторът се показа на входа. Държеше чашата за кафе в едната си ръка, а пистолета в другата, а когато мъжът зад шофьора понечи да вдигне оръжието си, Карл почувства искрена радост. Изчака секунда, преди да произведе първия изстрел, сякаш в опит да предизвика съдбата. След това натисна спусъка и спокойно изстреля два куршума в средата на тялото на живата си мишена. Когато стрелецът отлетя назад, а водачът отчаяно се опита да обърне машината, Карл се прицели внимателно в кръста му и отново стреля.

Мотоциклетът се преобърна и двигателят му заглъхна. Карл се загледа за миг във въртящото се предно колело. Наоколо настъпи мъртвешка тишина. Едва след около секунда от вътрешността на ресторанта се разнесоха първите викове, последвани от пълна паника.

Карл остави чашата за кафе, която все още държеше в лявата си ръка, приближи се до облечените в черно мотористи и ги огледа. Шофьорът бе в съзнание, но напълно парализиран. Устните му се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо, но от гърлото му не се отрони нито звук. Стрелецът вече бе мъртъв, и двата куршума го бяха улучили в гърдите. Лежеше настрана, на гърба му имаше десетсантиметрова изходна рана. От нея струеше кръв, все по-бавно и по-бавно, сърцето му скоро щеше да спре.

Наоколо не се виждаше нищо подозрително. Нямаше други нападатели. До мотора лежеше „Узи“.

Карл чу виковете и усети развихрилата се паника, но тя му се стори някак далечна, сякаш вече бе напуснал мястото на стрелбата. След това вдигна оръжието си, хвана го за цевта и извика на сервитьора, че всичко е наред, че той е офицер и че веднага трябва да извикат карабинерите.

Паникьосаните гости се опитваха да се измъкнат навън покрай него, все пак той бе застанал по средата на входа. Искаха да изчезнат преди появата на полицията. Устремени напред, те притичваха през локвата кръв и скоро около мястото се образува кърваво слънце с лъчи от размазани отпечатъци.

Убийците не носеха маски. Никой от тях нямаше бял кичур в косата.

Тази констатация разстрои Карл. Всичко щеше да се окаже толкова по-ясно и лесно, ако бяха решили да му пратят същите килъри.

Полицаите се появиха с три автомобила от различни посоки, почти едновременно, с включени светлини и надути сирени. Втурнаха се вътре с вдигнати автомати, а Карл послушно хвана пистолета си за цевта и го подаде на първия приближил го карабинер. Съобщи, че е офицер и говори английски.

Помолиха го да ги придружи. Карл прескочи внимателно кръвта, за да не изцапа обувките си, и се пъхна на задната седалка на една от колите, последван от въоръжен с автомат карабинер. В следващия миг автомобилът рязко потегли с оглушителен рев на сирени и въртящи се сини светлини.

През последвалия един час Карл стана свидетел на толкова ефективна работа от страна на полицията, че не само бе приятно изненадан, а чак почувства угризения на съвестта заради предразсъдъците си по отношение на италианската бюрокрация.

Бе очаквал да го мотаят поне два дни с разпити и срещи с прокурори, адвокати и шведски дипломати. Единственият проблем в този случай бе, че щеше да попадне в ръцете на шведската страна. Щяха да го посетят в ареста и да му наредят незабавно да се прибере вкъщи, както и да го засипят с безброй заповеди, на които трябваше да се подчини. От друга страна, два дни на сигурно място щяха да му позволят да се отпусне и да си почине в очакване на продължението. Все пак на врага щеше да му трябва известно време да премисли случилото се и да намери по-добро разрешение на проблема, отколкото представляваха стрелци на мотори. А Оке и Луиджи щяха да използват случая, за да нанесат поредния удар.

Но всичко се разреши изключително бързо.

Първо го отведоха до централата срещу Палацо дей Нормани, където винаги имаше дежурни служители, които владееха английски. Едва успя да седне, когато го повикаха в кабинета на един комисар, който не само звучеше като американец от Ню Йорк, но и приличаше на такъв.

— Казвам се Марио Лученте и имам честта да съм дежурен тази вечер. Заповядайте, седнете, капитане — поздрави го мъжът, който щеше да е повече негов домакин през следващия половин час, отколкото водещ разпита му офицер.

Карл се здрависа с него, седна, извади портфейла си, взе разрешителното си за носене на оръжие и го разгъна на масата пред полицая.

Марио Лученте прочете съдържанието на документа с нарастващо удивление, усмихна се и поклати глава.

— Добре, капитане, ще ви обясня направо как стоят нещата — започна той, като все още се усмихваше и клатеше глава. — В момента не се намираме в Ню Йорк, но въпреки това е мое задължение да ви съобщя, че това е разпит, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас и така нататък. Но вие вероятно го знаете?

— Разбира се — рече Карл. — да не би да сте били ченге в Ню Йорк?

— Петнайсет години. Роден съм там. По някое време ми хрумна, че искам да се преместя на някое по-спокойно място, да се върна към корените си и така нататък. Да, на много спокойно място попаднах, нали? Понякога се чудя докъде стига човешката глупост. Е, да чуем историята ви, капитане. Какво се случи?

Полицаят включи касетофона и зачака. Карл не бе сигурен какво точно да разкаже, но реши да се придържа към кратката версия.

Както полицаите вероятно знаеха, един от колегите му бе убит по подобен начин преди около седмица. Затова Карл ходеше въоръжен, за което имаше официално разрешително. Когато мотоциклетът се приближи към „Пицария 59“, той веднага разбра за какво става въпрос. Въпреки това изчака стрелецът пръв да вдигне оръжието си. Карл вече бе извадил своето с надеждата наемниците да разберат, че всичко е свършено. Но когато въоръженият въпреки всичко понечи да насочи автомата си към него, не му остави избор, освен да го обезвреди. Спътникът му направи движение, което впоследствие би могло да се тълкува по няколко начина. Но точно в онзи миг Карл нямаше време за размишления, затова обезвреди и него с два изстрела, които далеч не бяха смъртоносни. Освен това куршумите му нямаше как да продължат полета си и да наранят невинни граждани.

По поведението на извършителите ясно можеше да се съди, че и двамата са професионални убийци. Следователно действията на Карл можеха да бъдат категоризирани като самозащита.

Марио Лученте се разсмя, избърса с носна кърпа потта от оплешивяващото си теме и изключи касетофона.

— Простете — рече, — но ми трябва известно време да се съвзема, преди да ви задам каквито и да било допълнителни въпроси. Рядко ми се случва да водя толкова забавни разпити.

— Забавни? — вдигна вежди Карл. — Това все пак е доста мрачна история.

— О, я стига! Ще ми се да можех да видя изражението на лицата на двете момчета, когато са осъзнали, че не сте поредната лесна мишена. Хе-хе, на това му викам да се заяждаш не с когото трябва. Вие знаехте, че ще дойдат, нали?

— He — отвърна Карл предпазливо. — Имах основания да взема някои предпазни мерки, но ако разполагах с информация за каквото и да било престъпление, щях веднага да се обърна към шведската полиция.

— О, хайде да оставим глупостите настрана, става ли? Всъщност няма никакво значение. Свалихте двама мафиоти и никой няма да ви търси отговорност, няма смисъл да се притеснявате. Стреляли сте при самозащита, този път дори ще можем да разчитаме на свидетели. Извършителите вече са идентифицирани като наемни убийци, а единият е жив и ще бъде съден. Всичко е чудесно.

Разговорът им бе прекъснат от един полицай, който влезе в кабинета на дежурния и остави някакъв доклад на бюрото му. Комисарят го грабна веднага, за да не бъде отнесен от повея на вентилатора. Прочете го с широка усмивка, остави го настрана и го затисна с пистолета на Карл.

— Добре, добре — поклати глава. — Става дума за дългоочакван улов, капитане. Господата Маринаро, тоест мъртвецът, и Лучезе, който в момента лежи на операционната маса, на 22 и 21 години, са членове на бандата на Гаетано Мазара. Между другото, трябва да ви кажа, че хотелът ви се намира в тяхната част на Палермо. От доста време се опитваме да ги заловим.

— Имам ли основания да смятам, че отговорните за смъртта на колегата ми принадлежат към същата банда?

— Да, и това убийство бе извършено в същата част на града.

— Колко информация ще успеете да изкопчите от оцелелия, когато се събуди?

— Никаква. Но можем да го вкараме зад решетките и да изхвърлим ключа. Това е най-важното.

— Не можете ли да се опитате да се договорите с него? Да му предложите по-леко наказание срещу показанията му, в случай че издаде другите убийци?

Марио Лученте се усмихна и поклати глава, сякаш бе чул някакъв страшен анекдот.

— Намираме се в Палермо, капитане. Тук не се водят преговори и не се измъкват признания, тук никой не свидетелства. Вече знаем коя банда е по петите ви и това е всичко. Не можем да се надяваме на повече сведения. Предполагам, разбира се, че въпросите ви се отнасят за конкретния случай. Все пак нямате ни най-малка представа за какво става въпрос. Намирате се в Палермо в качеството на миролюбив турист и една вечер съвсем случайно осъзнавате, че сте жертва на покушение.

— Може и така да се каже — рече Карл предпазливо. Иронията на полицая не му допадна, предвкусваше дълги и неприятни разпити по този въпрос.

— Хм — рече Марио Лученте. — Полковник Да Пиемонте, чийто кабинет, както знаете, се намира от другата страна на улицата, ми поръча да ви предам, че ви очаква на вечеря. В противен случай бихме сме проявили като ужасно негостоприемни домакини, особено като се има предвид, че вечерята ви бе прекъсната по такъв неприятен начин.

— Много мило — отвърна Карл.

— Полковник Да Пиемонте вероятно ще ви помоли за още детайли, които не са свързани с разследването на въпросния инцидент.

— Да, това би било в реда на нещата.

— В такъв случай, мисля, че можем да приключим. Само още нещо. Трябва да ви призная, че сме леко притеснени, капитане.

— Така ли? И защо? — попита Карл разтревожено. Изобщо не се доверяваше на пресилено приятелското и освободено поведение на полицая срещу себе си. Бе твърде хубаво, за да е реално.

— Да, трябва да задържим оръжието ви за 24 часа. За балистична експертиза и подобни глупости. Трябва да удостоверим, че не е използвано при други престъпления и така нататък.

— Нямам никакви възражения по този повод — рече Карл бързо.

— Но на мен ми се струва опасно да оставате без оръжие. Виждам, че използвате „Берета 92“, може би от уважение към страната домакин?

— Не, това е служебният ми пистолет.

— Това доста ни улеснява. Ще ви снабдим с пистолет от същия модел, който можете да задържите, докато получите обратно своя. За съжаление обаче, виждам, че използваните от вас патрони не са законни в Италия. Има ли проблем, ако ви дадем нови, облечени патрони?

— Не, няма — усмихна се Карл. — Следващия път вероятно ще носят бронежилетки, тъй че и сам щях да премина към облечени патрони.

— Ще се престоря, че не съм чул — разсмя се комисарят. — В противен случай бих си извадил заключението, че планирате да неутрализирате още няколко от нашите дребни убийци. При определени обстоятелства, като днешната вечер например, е разбираемо и дори законно да стреляте срещу тях, но евентуални преднамерени действия биха били в нарушение на закона. Разбирате ли ме?

— Напълно.

— Тогава няма да отнемам повече от времето ви, капитане. Нека само да уредим въпроса с пистолета и ще ви пусна да отидете при полковник Да Пиемонте. Ще му позвъня, за да му съобщя, че сте на път.

Пет минути по-късно Карл вече се изкачваше по стълбите в главния щаб на карабинерите. Твърдо отказа да му бъде назначена охрана, докато прекоси парка до централата на карабинерите.

Ситуацията му се струваше по-скоро комична, отколкото нереална. Половин час след като застреля двама души, спокойно се изкачваше по стълбището на полицейското управление, на всичкото отгоре със зает от тях пистолет в колана, за да може пак да стреля, ако му се наложи. Това, разбира се, значително улесняваше нещата. Никоя от шведските институции нямаше да успее да го прати вкъщи. Но с това се бе изпарила и възможността да си отдъхне в продължение на няколко дни.

Мина напряко през парка под палмите и се насочи право към главната квартира на карабинерите. Вървеше внимателно, като гледаше да стои на около десет-петнайсет метра разстояние от насядалите по пейките мъже с каскети, както и от малките групи младежи със скутери, които водеха разгорещени разговори. Освен това наоколо бе пълно с униформени полицаи.

В главния щаб на карабинерите определено го очакваха. Дори не му се наложи да се легитимира или да остави оръжието си, само трябваше да го покаже.

Полковник Да Пиемонте го посрещна лично и накратко го запозна с бюрократичните процедури, които го очакваха през следващото денонощие; полицейският доклад щеше да бъде предаден на прокуратурата в рамките на двайсет и четири часа, което щеше да рече по обяд на следващия ден. След това делото щеше да бъде категоризирано като самозащита и прекратено. Нямаше да бъдат повдигнати обвинения, нито пък се налагаше провеждането на допълнителни разпити.

Не и от страна на прокуратурата. Същото не можеше да се каже за предстоящата им вечеря.

Да Пиемонте изглеждаше така, сякаш се кани да пристъпи към следващия етап от работата им. Запали цигара и включи касетофона. Карл чу собствения си глас, примесен с различни природни звуци. Това определено бе разговорът му с дон Томазо, който, както Карл очакваше, се оказа подслушван.

— Е — рече Да Пиемонте и с един решителен замах спря касетофона. — Мисля, че това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна му Карл. — Предположих, че линията се подслушва.

— Ако трябва да сме напълно точни, думите ви могат да бъдат възприети като един вид заплаха — продължи Да Пиемонте и едва успя да скрие напиращата на устните му усмивка.

— Да — потвърди Карл. — В Швеция органите на реда щяха да се отнесат доста сериозно към това. Нито пък стрелбата ми срещу мафиотите щеше да бъде категоризирана като самозащита.

— Да? Колко интересно! — възкликна Да Пиемонте с искрено удивление от гротескните закони в далечна Швеция. — Дори въпреки факта, че са били въоръжени и са насочили автомат към вас?

— Да, дори и в този случай. Щяха да ме задържат в ареста за няколко дни, след което щяха да ме осъдят за непредумишлено убийство. Предполагам, че в Палермо се отнасяте малко по-либерално и към отправянето на заплахи към мафиоти?

— Естествено. Особено като се има предвид, че това е част от мисията ви да… Хм, как да се изразя, да освободите заложниците? Между другото, има още един отвлечен швед.

— Това може да се смята за добра и лоша новина едновременно — рече Карл. Изобщо не остана изненадан.

— Как така добра?

— Дон Томазо продължава да вярва, че има шанс да води преговори с Швеция, което, разбира се, изобщо не е вярно. Сега трябва набързо да го убедим, че единственият начин да запази живота си е, като освободи заложниците.

— Предполагам, разбирате, че срещу вас ще бъдат извършени още атаки. Трябва да ви назначим охрана и да ви преместим от хотела. Наясно ли сте с това, коменданте?

— Бих искал да ви помоля да проявите разбиране и да изслушате моето предложение.

Да Пиемонте се замисли. Осъзна, че разговорът им ще се проточи. Следователно бе добра идея направо да седнат на масата.

Процедурата вече бе позната на Карл. Младите офицери им поднесоха вино и храна, след което затвориха плъзгащите се врати, които ги деляха от кабинета на полковника. Двамата започнаха с апетит да похапват от сицилианските гозби.

Храната и виното им помогнаха да забравят формалния тон, както Да Пиемонте очевидно очакваше. Ако въпросите, които обсъждаха, не бяха толкова мрачни и сериозни, срещата им ли била приятно събеседване.

Карл обясни на домакина си, че е желателно да се придържат към италианското законодателство. Това означаваше, че екипът му и занапред ще разчита на същото разбиране от страна на органите на реда по въпроса със самозащитата. Ако искаха да окажат психически натиск на дон Томазо, да го притиснат до стената и да го накарат да направи дори само един грешен ход, това бе единственият начин.

Да Пиемонте възрази, че би се отнесъл спокойно към подобно теоретично изказване, стига то да не доведе до реални действия. Все пак между теорията и практиката има голяма разлика, нали?

Карл отиде да вземе мобилния си телефон, който бе оставил на бюрото на Да Пиемонте, седна и с весела усмивка набра номера на дон Томазо. Отговориха му почти веднага.

— Добър вечер, дон Томазо. Ако искате да сведете загубите си до минимум, би трябвало да се замислите, преди да ми изпратите аматьори следващия път. И помнете, че животът ви във всеки един миг виси на косъм — рече Карл, намигна на Да Пиемонте и затвори телефона. — Разбирате ли, полковник? — обърна се към домакина си.

— Разбирам — кимна Да Пиемонте и си взе мида. — Очевидно сте напълно наясно със сериозността на ситуацията. Той ще прати подире ви рояци убийци. От този миг нататък трябва да сте под постоянна охрана.

— Не — възрази Карл. — Все още не. Можете да приберете колата ми от гаража на хотела. Няма да я използвам повече, по разбираеми причини. Между другото, и вашият камион за хляб е паркиран там. Можете да си го вземете по-късно. Но засега отказвам да бъда охраняван. Първо искам да се срещна очи в очи с още няколко убийци, като е желателно поне някой от тях да има бял кичур в косата.

Да Пиемонте помълча известно време. Опита се да прикрие противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите му. Дали този господин Хамилтън осъзнаваше, че дон Томазо е готов да се бие докрай?

Покушение като днешното можеше да застраши живота на двайсетина души, например всички, които са отседнали в хотела на Хамилтън в радиус от двайсет метра от него.

Но, от друга страна, Хамилтън не бе поредната беззащитна жертва. Не бе изключено дон Томазо да претърпи още няколко провала в опитите си да го елиминира. И едва тогава да реши да премине към нова фаза. Може би и Хамилтън разсъждаваше така.

— Може ли да ви попитам, коменданте, колко подобни покушения очаквате?

— Не много — отвърна Карл и си сипа още вино. — Предполагам, че ще извършат още едно подобно покушение, на улицата или в хотела. Ще се провалят, а вие ще можете да зачеркнете още няколко наемници от списъците с издирвани лица. След това обаче дон Томазо ще започне да обмисля по-мащабна операция. Тогава ще е най-добре да напусна хотела, най-вече от гледна точка на сигурността на обикновените граждани. Но за момента хотелът е идеалната стръв. Нямам нищо против, ако изпратите полицаи, стига, разбира се, да са цивилни, в лобито или в района около сградата. Това улеснява ли ви поне донякъде, полковник?

— Да, несъмнено. Така поне ми прехвърляте част от отговорността. Ще ми е трудно да се защитя след евентуалната ви кончина, ако поне отчасти не сме се опитали да ви защитим.

— Чудесно. Тогава проблемът ни поне за момента е разрешен. Дръжте хотела под наблюдение, така и двамата ще сме доволни, а вероятно и приятелят ни дон Томазо.

— Каква е следващата фаза? — попита Да Пиемонте невинно.

Карл въздъхна и се замисли. Знаеше отлично какво го очаква оттук нататък. Въпросът бе до каква степен можеше да разкрие плановете си на Да Пиемонте Вярно, полковникът бе италианец и в определени ситуации можеше да си позволи да тълкува изключително либерално законите на страната си, но едва ли щеше да се отнесе толкова спокойно към всичко.

— Трудно ми е да отговоря — започна бавно. — Ще ви направя мечешка услуга, ако ви разкрия твърде много информация. Да речем, че нещата стоят по следния начин. Дон Томазо ще претърпи още загуби, в рамките на позволеното от закона, вследствие на самозащита и така нататък. След това заедно ще обсъдим следващия етап от акцията ни, ако, разбира се, не успеем да постигнем желаната цел преди това.

— Желаната цел е дон Томазо да осъзнае, че ще плати твърде висока цена, ако реши да задържи заложниците?

— Точно така.

— Мисля, че го подценявате. Двамата с вас бихме пресметнали загубите, бихме преценили предпоставките за евентуална контраакция и така нататък. Но човек като дон Томазо… Не съм сигурен, че той мисли по същия начин. По-скоро би заложил на напълно нерационални доводи.

— Ами ако започне да се притеснява за живота на семейството си?

— Въпреки това действията му не могат да бъдат предвидени.

— Ако решим да нанесем удар върху финансовото му състояние?

— В такъв случай ще се стигне до момент, в който ще му се наложи да направи някои финансови изчисления, като всеки нормален бизнесмен. Но как бихте могли да го постигнете?

— Не знам. От какво е основният му приход?

— Хероин. Незаконен внос на суровата субстанция в Сицилия, производство на готовия продукт тук, износ За САЩ. Ние, разбира се, все още се опитваме да разбием каналите му.

Карл кимна. Нямаше да му е лесно да застраши търговията с наркотици на дон Томазо. При положение че Карабинери и митничари от години се опитват да сложат край на незаконния трафик…

Следователно залогът си оставаше същият — семейството му. Поне засега.

Продължиха да се хранят мълчаливо още известно време, потънали в размисъл за следващата стъпка на дон Томазо.

Да Пиемонте не бе напълно сигурен дали да осведоми началството си за тези недоизказани идеи как да постъпят с лабораториите за хероин, вместо просто да ги вдигнат във въздуха. Да не би това да бе замисълът на Рим, Хамилтън и неизвестните му сътрудници да насочат вниманието си към тях? Ако нещата действително стояха така, то дали Хамилтън бе наясно с всичко това? Може би затова толкова спокойно му сподели, че смята да нанесе икономически удар на дон Томазо.

Да Пиемонте реши да не подхваща тази тема. Все пак сега най-важно бе Хамилтън да оцелее.

— Може ли да ви попитам нещо — поде Карл. — Ще ви задам един чисто теоретичен въпрос, най-вече за да задоволя собственото си любопитство.

— Разбира се, надявам се, че храната ви хареса.

— Да, невероятно вкусна е. Ако дон Томазо претърпи загуби в собствения си дом, в крепостта си, дали би позвънил в полицията?

— Не — изсумтя Да Пиемонте. — Трудно ми е да го повярвам. Ако някой загине в дома на дон Томазо, независимо кой е убиецът, то винаги става дума за „лупара бианка“. Запознат ли сте с този термин?

— „Бялата пушка“? Да, напоследък се опитах да понауча малко повече за Италия. Тоест, не би се унижил да пусне следователите в дома си?

— Може и така да се каже. Какво се случи след края на разговора ви от онзи ден? За Бога, коменданте, нали не сте решили да нараните някое дете?

— Никога не бих си и помислил подобно нещо. Все пак трябва да покажем на тези свине, че стоим на страната на законността и справедливостта. Че имаме морал.

Те се гледаха дълго, без да промълвят и дума.

През остатъка от вечерта разговаряха най-вече за сицилианската история, изкуство и винопроизводство. Скоро обаче темите се изчерпаха, Карл благодари за вечерята и помоли да го откарат до хотела.

Не се качи с асансьора, а по стълбите. Преди да отвори вратата на стаята си, я провери с помощта на малък метален детектор, който носеше в джоба на ризата си. Той не показа нищо подозрително, вратата не бе минирана.

Отвори я рязко, извади пистолета и бързо се шмугна в стаята.

Тя бе празна. Карл я претърси основно, като започна с леглата. Никой не бе влизал. Както можеше и да се очаква. Все пак от несполучливия им опит да го убият бяха изминали само няколко часа. Въпреки прословутия си темперамент дори и италианските мафиоти имаха нужда да обмислят действията си и да планират следващата стъпка. Можеше да очаква атака едва след няколко часа.

Погледна часовника си. Бе малко преди полунощ. Дойде време да се свърже по радиото с колегите си. Отдели няколко минути, за да приготви ваната за спане, постави няколко сигнални системи на входната врата и на една от стените на банята, която граничеше с шахтата на служебния асансьор.

След това се свърза с базата. Оке Столхандске му отговори. Изглежда, бе в добро настроение. Врагът бе изпратил хората си на хълма, но очевидно не разполагаха с техника за нощно виждане. Освен това бяха подсилили охраната в къщата и патрулираха по-начесто край външната ограда. Бяха поставили и постоянен пост при металната порта. На няколко пъти бяха забелязали черни автомобили, които пристигаха и тръгваха от къщата на дон Томазо. Очевидно мафиотският бос се бе притеснил. Как стоят нещата при Карл?

— Благодаря, добре. — Двама от враговете им вече бяха елиминирани. Един бе мъртъв, а другият ранен. Бюрократичните процедури също бяха приключили.

Оке Столхандске се видя принуден да го попита дали може да вярва на ушите си. Да, всички бюрократични процедури бяха приключили. Или както ДГ би казал, Божиите закони се различават значително от човешките разпоредби. Очевидно същото важеше и за шведското, и за италианското законодателство.

След това Карл им даде нареждания. Между четири и шест часа сутринта трябваше да неутрализират патрула при портата. Най-добре бе да използват скривалището на Луиджи. Бе изключително важно да елиминират и двамата мъже, за да не може никой от тях да докладва откъде са дошли изстрелите. Даже и хората на дон Томазо, които се намираха в момента на хълма, да откриеха позицията им, щяха да са твърде далеч, за да реагират. Луиджи и Оке трябваше да използват същия маршрут като първия път — подводния. Луиджи щеше да ги прикрива, а Оке да стреля.

След кратко колебание Оке рапортува, че заповедта е приета и че ще пристъпят към изпълнението ѝ. Теоретично погледнато, всичко бе просто и ясно.

Карл приключи разговора и посвети следващия половин час на някои допълнителни приготовления.

Към този момент врагът вероятно знаеше, че той се е върнал в хотелската си стая. Това им даваше двойно по-голямо преимущество. От една страна, нямаше да очакват атака срещу собствената си крепост, а, от друга — щяха да се опитат да го нападнат в хотела. С малко повече късмет нощта можеше да се окаже доста напрегната.

Сега обаче трябваше да си почине, за да е във форма. Бе преял на вечерята у Да Пиемонте и му бе доста тежко. Няколко часа сън щяха да му се отразят чудесно.

Ваната бе старомодна и широка, успя да се настани удобно вътре и почти веднага заспа.

Тук-там в мрака проблясваха червени цифри. Слушалката в ухото му щеше да го събуди веднага щом някой се качеше в служебния асансьор или се опиташе да отвори външната врата; алармата на стената на банята веднага щеше да усети вибрациите в асансьорната шахта.

Когато сигналната система го събуди, нямаше никаква представа колко е часът. Погледна часовника. Бе четири и двайсет. Някой се качваше нагоре със служебния асансьор. Ясно бе, че този някой не е служител на хотела.

Карл бързо се изправи и запали лампата. Усети, че е леко схванат, и трескаво се опита да се раздвижи, докато нахлузваше тънките си бели гумени ръкавици. Осъзна, че няма никакво време.

Грабна пистолета, хукна навън в коридора, зави зад ъгъла и влезе в помещението, което скриваше асансьора.

Вратата му се отваряше навън и той застана така, че тя да го скрие, когато пасажерът я бутнеше, за да слезе. Вътре цареше почти пълен мрак. Единствената светлина в коридора струеше от полуоткрехнатата врата на стаята му.

По-важното обаче бе, че в самия асансьор също имаше лампа, така че, когато той спря с леко проскърцване и вратата му бавно и внимателно се отвори, мъжът вътре се оказа облян от светлина.

Точно когато убиецът се измъкна навън и понечи безшумно да затвори вратата на асансьора, Карл го събори, запали светлината в помещението и го обезоръжи. Мъжът носеше италиански пистолет калибър 7.65 с неудобен дълъг заглушител, ръчна граната и нож.

Наемникът бе значително по-възрастен от предшествениците си. Косата му бе посребрена, бе едър и тежък и Карл доста се измъчи, докато го вкара обратно в асансьора.

Затвори вратата тихо и се опита да го свести. Мъжът скоро се размърда, Карл го поизправи до седнало положение, погледна го в очите и с усмивка на уста опря собствения му нож в гърлото му.

— Къде са останалите? Тези, които уж трябва да те пазят? — прошепна. — Едва ли си дошъл сам, по дяволите! Къде са останалите?

— Не говорим английски — изхриптя мъжът.

Може и да бе истина. Нямаше смисъл да го разпитва повече. Карл се замисли, без да отпуска здравата хватка, с която държеше убиеца. След това взе решение и натисна копчето на подземния етаж.

Двамата с Юар бяха премислили всички възможности. Долу имаше коридор, който водеше към градината и единствения заден вход на хотела. Онзи с метална врата и фалшива ключалка. Оттам трябваше да са влезли убийците. Колегите му трябваше да го чакат там, долу. Когато чуеха, че асансьорът се връща обратно, вероятно щяха да останат изненадани, че покушението е приключило толкова бързо, а след това ги очакваше неочакваното. Докато се спускаха, Карл прибра собствения си пистолет и хвана в свободната си ръка оръжието на убиеца; едва ли бе особено добра идея да използва пистолет, собственост на италианската полиция.

Вратите на асансьора най-долу бяха масивни, без прозорец, което го улесняваше. Когато Карл ги отвори със замах и избута наемника пред себе си в тъмнината, към тях се приближиха двама мъже, които шептяха нещо. Един от тях носеше съветска картечница с насочено към пода дуло.

„Интересно, решили са да заменят „Узи“ с АК 47“ — каза си Карл и безцеремонно застреля двамата мъже; пистолетът със заглушител му поднесе голяма изненада. Без да се усети, изстреля три куршума в тялото на първия мъж, преди да застреля втория.

След това притисна последния наемник до стената и изви ръцете му.

Не се чуваше никакъв звук. И да имаше още нападатели, вероятно чакаха в кола на улицата. Карл се приближи до двамата, които лежаха на земята. Единият още бе жив. Пусна по един куршум в главите им, върна се при последния оцелял, пъхна пистолета, ножа и ръчната граната в джобовете на сакото му, като едновременно с това ги претърси. Откри банкноти, навити на руло, и ги прибра.

— Слушай внимателно — прошепна, сграбчи го за косата и наведе главата му назад. — Независимо дали разбираш, или не разбираш английски, имаш късмет. Тръгвай си, бай-бай.

Отстъпи и посочи с дулото на полицейския пистолет към изхода, на около двайсетина метра от тях.

В първия момент мъжът го погледна несигурно, очевидно убеден, че ще го застрелят в гръб.

— Идиот — прошепна Карл. — Ако исках да те убия, отдавна да съм го сторил. Поздрави дон Томазо от мен. Хайде, изчезвай!

— Благодаря — прошепна мъжът дрезгаво на италиански и бавно тръгна напред.

„Страшен тип“ — помисли си Карл и се загледа замислено в краката си. Все още бе по чорапи. Извади парите, които бе взел от наемника. Бяха в банкноти по 50 хиляди лири. Замисли се къде биха могли да открият отпечатъци, нави банкнотите от вътрешната страна на пачката по същия начин като преди, а от външната — в противоположната посока. После се приближи към двете жертви, като внимаваше да не стъпва в кръвта, и пъхна по една пачка в устата им. Макар и мъртви, телата им все още бяха меки и топли.

После се качи в асансьора и огледа внимателно за нежелани следи. Накрая натисна копчето за своя етаж. Когато асансьорът спря, Карл се ослуша за миг и изтри прашния под с крака, за да заличи всички стъпки. После бързо се прибра в стаята си, на около два метра от шахтата, и отново включи датчиците. Нищо, че вероятността за нов опит за покушение през тази нощ бе минимална.

Свали гумените ръкавици и чорапите си, изгори ги в пепелника и изхвърли пепелта в тоалетната чиния. Пусна вентилатора в банята, изми пепелника, избърса го и го върна на мястото му в стаята. Накисна ризата си в мивката и старателно изпра горната част на десния ѝ ръкав с перилен препарат. След това я изплакна и отново я накисна.

Погледна часовника. След два часа бюрократичният ад отново щеше да се отвори под краката му. Може би тогава нямаше да има време да се обади. Но все пак бе само пет часът сутринта.

Реши въпреки всичко да ѝ позвъни и да я събуди. Тя отговори при третия сигнал. Каза ѝ, че има много работа, че му е трудно да отдели време за телефонни разговори и така нататък, но че я обича, че акцията е напълно рутинна и тя няма защо да се притеснява, че сигурно ще успее да се прибере след седмица-две, въпреки че не беше сигурно. Ако станеше така, двамата можеха да заминат някъде и най-накрая да се насладят на мир и покой.

Тя попита какво има предвид с „ако“, а той ѝ отвърна, че е казал „когато“. В следващия миг осъзна, че тя вероятно веднага ще прозре какво се крие зад почти фройдистката грешка на езика, стига да не бе толкова сънена. Чу я как се протяга като котка в леглото и се прозява.

Луиджи Бертони-Свенсон и Оке Столхандске бяха достигнали позициите си още преди час. Следователно нямаше никакви основания да смятат, че са ги разкрили. От време на време съзираха охраната при къщата. Очевидно гардовете приемаха всичко доста спокойно. А мафиотът, когото бяха изпратили на върха на хълма, на около триста метра от шведите, отдавна не се мяркаше. В повечето от къщите към Трапани цареше мрак.

Оке вече на няколко пъти имаше възможност да стреля, но се отказваше в очакване на по-добър шанс. Пред желязната порта на външната ограда имаше две ратанови кресла и той се целеше в тях.

Луиджи си поигра малко с оптиката. Съобщи на колегата си, че светлината се променя.

Не бяха разговаряли кой знае колко много, макар и врагът да не можеше да ги чуе. Бе им трудно да обсъждат мисията, въпреки че чисто оперативната им дейност до момента протичаше безпроблемно. Най-трудно им беше да се подготвят психически, преди да стрелят срещу нищо неподозиращите си врагове. Тишината обаче ги изнервяше.

Никой нямаше да види проблясването на дулата им след изстрела. Руините им осигуряваха идеалното прикритие, а и самата пушка бе закрепена в дупката на стената, която Луиджи бе разширил по време на първия етап на мисията им. Мафиотите, разбира се, щяха да чуят звука от стрелбата, но нямаше как да се ориентират в правилната посока в тъмното. Не, определено нямаше никакви технически пречки.

Един гущер падна на оптичното устройство и се хвърли напред върху лицето на Оке, който се стресна и дори се погнуси. След това се усмихна смутено на Луиджи.

Охранителите най-накрая излязоха и седнаха на креслата, като подпряха автоматите си на зида зад себе си. Пушеха и си приказваха. Намираха се на около метър един от друг и на два от портата. Оке погледна часовника си, а след това и Луиджи. Пред тях се откри чудесна възможност за стрелба, нямаше връщане назад.

— Помогни ми да проследя траекторията. Първо ще се прицеля в този, който седи по-близо до нас — прошепна Оке Столхандске и целият потръпна. Оптично устройство с двайсет и четири кратно увеличение, разстояние до целта по-малко от двайсет метра и стабилна опора на оръжието — успехът му бе в кърпа вързан.

И двамата с Луиджи задишаха тежко. Оке усети силното биене на сърцето си, докато внимателно преместваше кръстчето на мерника, така че да попадне точно в средата на гърдите на първата жертва. Размисли и се прицели по-нагоре, в лицето. Мъжът се бе облегнал силно назад, така че креслото му се крепеше само на двата си задни крака и зида. Седеше неподвижен. Помръдваше ръка единствено за да доближи цигарата до устата си. Явно слушаше някаква история, която другият му разказваше. Оке не можеше и да се надява на по-добра възможност.

— Окей — прошепна той. — Бъди готов да проследиш траекторията. Стрелба след десет секунди.

Луиджи кимна и се концентрира.

Оке Столхандске успокои дишането си и дръпна спусъка.

Веднага усети, че изстрелът е сполучлив. Зареди нов патрон в цевта и се прицели в следващата жертва. Мъжът полетя назад и заразмахва ръце, за да запази равновесие и да се изправи. Куршумът се заби в гърдите му и го отхвърли към стената.

— И двата изстрела бяха добри — прошепна Луиджи дрезгаво.

Мъжете лежаха неподвижно в далечината. Оке опита да си припомни стрелбата, взе оптичното устройство и огледа жертвите си. Първият мафиот явно бе загинал на място. Цялата стена зад него бе опръскана с кръв и парченца плът. Нямаше място за съмнение. Другият също лежеше напълно неподвижно.

Нямаше смисъл да произвеждат още изстрели. Оке затърси една от празните гилзи в мрака, а Луиджи се загледа през бинокъла към поста на върха на хълма. Видя как двама сънени мъже, или поне така му се стори, също оглеждат района с бинокли. Очевидно нямаха никаква представа откъде са дошли изстрелите.

— Добре — прошепна Луиджи. — Положението е под контрол. Да тръгваме.

Събраха оборудването, сложиха очилата за нощно виждане и изпълзяха зад руините. В къщата продължаваше да цари пълно спокойствие. Провериха техниката, увериха се, че всичко е налице и добре привързано, и бавно запълзяха надолу към морето. По пътя им имаше много ниски храсти и купчини камъни, които можеха да използват като прикритие. Избраха да се върнат по същия маршрут, който използваха на идване. Луиджи, който вървеше отзад, заличаваше следите със свободната си ръка. Надпреварваха се с часовника. Слънцето скоро щеше да изгрее, но и двамата знаеха, че е изключително важно да запазят маршрута си в тайна. За да спечелят време, пъхнаха водолазните костюми в саковете веднага щом се върнаха на плажа, а бутилките с кислород нахлузиха върху камуфлажните си униформи. Прикрити зад камъните на брега, огледаха скалите с бинокъл. Ако някой ги забележеше в мига, когато се гмурнеха, базата им в морето бързо щеше да попадне под обстрел и всичко щеше да отиде по дяволите.

Стигнали до заключението, че всичко изглежда спокойно, си кимнаха и с облекчение изчезнаха в мрачните води. Оке Столхандске отново плуваше напред с инструментите. Луиджи бе завързан с въже зад него и на свой ред влачеше саковете.

Униформите им пречеха да се придвижват под водата, но топлината ѝ им бе приятна. Бе като да плуваш сред ласкаво черно кадифе.

2

Самюел Улфсон изпитваше смесени чувства по отношение на лятната си отпуска. Не че не заслужаваше невероятната привилегия да се отправи на пътешествие по море в Стокхолмския архипелаг след цяла година усилена работа. Дори бе обещал на семейството си, че тази година мечтата им най-накрая ще се сбъдне. Затова бяха наели двумачтова яхта.

За негово най-голямо учудване това се оказа доста трудна задача.

Самюел Улфсон бе офицер от Кралската флота и в един по-ранен етап от кариерата си бе обиколил земното кълбо като капитан на различни транспортни и бойни кораби. За съжаление обаче, нямаше изискваното от закона удостоверение, което даваше право на цивилните граждани да управляват яхти. За щастие седемнайсетгодишният му син току-що бе положил необходимия изпит след кратък курс през зимата и притежаваше нужния документ. Наложи се той да подпише договора за наем на лодката в качеството си на неин бъдещ капитан, което доста развесели останалите от семейството.

Самюел Улфсон прие цялата ситуация с голяма доза раздразнение и се опита да открие причината за това недоразумение. Очевидно разпоредбите бяха променени някъде през осемдесетте, вероятно за да предпазят военноморските части от характерното за военновъздушните сили изтичане на кадри към цивилния сектор. Но съгласно последните промени в законодателството дори и военните пилоти трябваше да положат изпит, за да могат да управляват цивилен самолет.

Добре че проблемът се разреши. Самюел Улфсон знаеше, че рано или късно ще поеме управлението на лодката. Нищо че синът му настояваше как той и само той носи юридическа отговорност за плавателния съд и следователно трябва да е негов капитан. Когато чу това, баща му изръмжа, че приема думите му като шега.

Летният отпускарски сезон в Швеция бе проблематичен и от друга гледна точка, особено за флотата и разузнаването. В началото на лятото условията в Балтийско море бяха най-подходящи за подводно плаване и то гъмжеше от руски подводници. Сладката вода от устията на реките се смесваше със солената и затрудняваше сонарите. Въпреки падането на Желязната завеса, броят на съветските подводници през последните години не бе намалял. Сякаш някоя висшестояща персона очакваше отношенията със Запада отново да се обтегнат и усилено се подготвяше за този миг.

Следователно едва ли бе добра идея да разпуснат половината служители на флотата и разузнаването. Въпреки това коридорите на ОП 5 вече бяха опустели, телефоните звъняха по-рядко. И враговете им определено щяха да се възползват от тази изконна шведска слабост.

Последното, което Самюел Улфосон очакваше само ден преди отпуската, бе да бъде наруган по телефона от някакъв разярен политик.

Но секретарят на външното министерство Петер Сорман определено кипеше от яд.

— Какви, по дяволите, ги върши Хамилтън? Сорман от Външно е! — изстреля той.

— Ахааа — възкликна Улфсон. Доколкото знаеше, Карл се бе отправил на дълго плаване, но съветникът на министъра едва ли имаше това предвид. — Бихте ли ми обяснили за какво става въпрос? — продължи любезно.

— По дяволите, застрелял е двама мафиоти в Палермо. Току-що ми позвъниха от „Афтонбладет“ за коментар. Мисля, че е най-добре веднага да дойдете тук.

— Тръгвам — отвърна Самюел Улфсон и затвори. Усети напиращия в гърдите си гняв и опита да се успокои.

Значи Сорман бе изпратил Карл обратно в Палермо зад гърба на собствения му отдел и началници. Вярно, че организацията им официално бе подчинена на правителството, но подобна практика бе рядкост. За което имаше основателни причини.

След около двайсет минути пристъпи в кабинета на Петер Сорман и веднага осъзна, че нещо не е наред. Сорман все още бе бесен.

— Защо не сте ме уведомили, че отново сте изпратили Хамилтън в Палермо? — викна Сорман вместо поздрав.

— Защото не съм го изпращал на подобна мисия — отвърна Самюел Улфсон и седна. — Мислех, че е там по ваше разпореждане.

— Очевидно не е!

— Мда. Е, и аз не съм подписвал подобна заповед. Какво се е случило?

— Вчера вечерта Хамилтън се е намирал в някакъв ресторант в Палермо. Бил нападнат от двама мотоциклетисти, но успял да стреля пръв и е убил единия и ранил другия. Новината е била публикувана днес в италианската преса, а утре ще излезе в „Афтонбладет“. Смятат да цитират името му.

— По дяволите!

— Да! Да разбирам ли, че Хамилтън е действал на своя глава?

— Зависи от гледната точка — започна Самюел Улфсон внимателно. — Хамилтън е един вид началник в отдела и следователно може сам да взима определени решения.

— Но не и като това да замине за Сицилия да убива мафиоти?

— Е, все пак ние започнахме операцията в сътрудничество с италианските власти… Те да не би да са се оплакали?

— Не, пълно мълчание.

— Да разбирам ли, че смятат случилото се за напълно нормално? Хамилтън задържан ли е?

— Не. Очевидно полицейското разследване е приключило. Той е свободен и дори няма да му бъдат повдигнати обвинения. Поне засега.

— Пуснали са го, въпреки че е застрелял двама души?

— Да.

— Къде е той?

— Мислех, че вие знаете!

— Ами тогава ще е най-добре да се свържа с него и да разбера какво става.

— Това е най-малкото. Върнете го вкъщи и сложете край на тази лудост!

— Както знаете, отвлечените шведски граждани вече са трима. Не мислите ли, че е най-добре първо да разберем какво се случва, как се отнасят италианските ни колеги към положението и така нататък?

— А какво ще кажем на медиите? Кой ще поеме отговорността? Вие или аз?

— Никой. Между нас казано, аз ще поема отговорността, ако нещата се объркат, а едва ли имате нещо против да си поделим почестите, ако всичко приключи добре. Що се отнася до медиите, смятам, че е най-добре да постъпим както обикновено. Без каквито и да било коментари.

Петер Сорман закрачи из кабинета. Предизборната кампания навлизаше в разгара си. Оставаха му най-много два месеца и половина на този пост. Това бе най-важното в случая.

Медиите скоро щяха да разберат, че Хамилтън се е върнал в Палермо, че е убил няколко мафиотски наемници с одобрението на италианските власти и че правителството продължава опитите да спаси заложниците.

Ако прекъснеха мисията на Хамилтън, всички щяха да помислят, че властимащите са решили да пожертват сънародниците си. А това едва ли щеше да се отрази благоприятно на партията на предстоящите избори.

— Свържете се с Хамилтън и се опитайте да разберете за какво, дявол го взел, става въпрос! Очаквам да ме уведомите веднага щом узнаете нещо! — разпореди се Сорман. Улфсон вече се бе изправил, сякаш не очакваше друга развръзка.

— Естествено — кимна той и напусна кабинета.

Докато слизаше по сивите стълби, се зачуди на собственото си спокойствие.

Запали служебния автомобил и се отправи към Генералния щаб. На връщане успя да осмисли по-голямата част от впечатленията си. Ако Хамилтън се бе върнал в Палермо, без да му каже, определено бе замислил нещо. Освен това имаше всички основания да смята, че Оке Столхандске изобщо не се е отправил на отпускарско плаване.

Бяха планирали втора операция в Палермо. Въпросът бе дали основната им цел е да отмъстят за убийството на Юар Лундвал, или да освободят шведските заложници. Или и двете?

Ако Хамилтън бе поискал разрешение за провеждането на подобна операция, какъв ли отговор щеше да получи? Какво би му казал Самюел Улфсон? „Ами, Сам, бих искал двамата с Оке Столхандске да се върнем в Палермо, за да открием и неутрализираме убиеца на капитан Лундвал и наред с това да направим всичко възможно, за да освободим отвлечените шведи. Какво ще кажеш?“

Той, разбира се, веднага щеше да отхвърли подобно предложение. Ние сме шведи, това не е в стила ни, никога не бихме се отправили на нова мисия, преди да се възстановим от загубата на кадрите си. Не рискуваме, постъпваме отговорно и така нататък.

Това бе единственият възможен отговор.

Но Хамилтън очевидно бе започнал нова операция и дори вече жънеше успехи. Италианците мълчаха, което означаваше, че агентът му не ги бе разгневил или изненадал с действията си. Въпросът бе дали Хамилтън не бе представил мисията си като операция от страна на шведската държава, което би било в разрез с правилата.

Ако не го върнеха веднага вкъщи, щяха да затвърдят подобни впечатления. От друга страна, нямаше смисъл да му заповядат да се прибира, преди да разберат за какво точно става въпрос.

Самюел Улфсон вдигна телефона и се поколеба за миг, преди да набере номера на секретарката си. Никак не обичаше телефони.

— Здравей, Беата — рече той. — Искаш ли да изпратиш телекс на Карл на два адреса? Единия до шведското консулство в Палермо, а другия — до хотела, където бе отседнал по време на първата си визита в Италия. Трябва да съдържат следния текст: „Очаквам обяснение. Разбра ли?

— Да. Карл в Палермо ли е? — учуди се Беата. — Това обяснява нещата. От „Афтонбладет“ цяла сутрин се опитват да се свържат с теб. Твърдят, че Карл е застрелял някакви гангстери в Палермо. Да им кажа ли, че пътуваш насам?

— Да — въздъхна Самюел Улфсон. — Но нищо повече.

Карл наблюдаваше статуята на света Розалия. Тя бе легнала на една страна със златен жезъл под лявата мишница и с кръст на гърдите, вперила очи нагоре. Тялото ѝ бе увито в синьо-жълта тъкан и затворено в стъклен саркофаг; дори и светицата — закрилница на Палермо, не бе застрахована срещу крадци. А преди десетина години някой бе отмъкнал част от златния обков и даровете.

Свещеното място се намираше на върха на Монте Пелегрино, откъдето се откриваше невероятна гледка към жежката низина на Палермо. Тук обаче бе сравнително хладно, въздухът бе изпълнен със свежия аромат на борова гора.

Карл се чувстваше напълно отпочинал и спокоен, както и подобаваше при посещението на подобно светилище. Да Пиемонте стоеше малко по-настрана, по-близо до изхода, с ръце на гърба, сякаш искаше да остави посетителя езичник насаме със светицата — закрилница на Палермо, крадците и убийците.

Този път бюрократичната част бе отнела доста повече време. Конфискуваха оръжието му, претърсиха хотелската му стая и така нататък. Но само след няколко часа стана ясно, че нито едно от оръжията му не бе използвано по време на стрелбата, и ето че полицията се сблъска с невероятна дилема. Не можеха да обяснят защо в гаража на хотела на Карл бе извършено ново мафиотско убийство, и то само няколко часа след първия атентат срещу него.

Той ги помоли да разгледа каталозите със снимки на известни на полицията наемни убийци в Палермо, най-вече на членовете на бандата на Гаетано Мазара. Резултатът се оказа изключително плодотворен. Единственият проблем бе, че не знаеше как да им представи информацията. Затова реши да обсъди въпроса лично с Да Пиемонте, за предпочитане на неутрално място, най-вече за да не се размият границите между официална и неофициална информация. И така, придружавани от тежък ескорт, те се отправиха към света Розалия като двама необичайни туристи.

Карл се приближи към Да Пиемонте и коментира множеството дарове в пещерата. Там се бяха натрупали купища предмети — от автомобилни гуми с изписани благодарности до малки златни предмети и дори по-обикновени кухненски електрически уреди; всички, които оцелееха по щастливо стечение на обстоятелствата в Палермо, трябваше първо да отправят благодарствена молитва към Света Розалия.

Да Пиемонте се приближи към една от стените на пещерата и постави ръка върху тънката струя вода, която се стичаше по камъка. Навлажни дланта си и я облиза. След това погледна развеселено Карл, повтори процедурата, тръгна към него и изми челото му.

— Водата на света Розалия има магическа сила, тя ще ви пази, скъпи ми приятелю — усмихна се Да Пиемонте. — Та за какво искате да говорим?

— Салваторе Карини — отвърна Карл, без да коментира благословията на полковника.

— Ааа, Касапина от Трапани. Какво за него?

— Той е член на бандата на Мазара, нали?

— Доколкото знаем, да.

— Следователно можем да твърдим, че те са един вид партньори на дон Томазо?

— Изводът ви е напълно правилен. И?

— Пуснете Салваторе Карини за издирване за убийствата на двамата мафиоти от хотела. Има голяма вероятност да откриете отпечатъците му по банкнотите от устата им. Всъщност исках да ви попитам какво означава да пъхнеш пари в устата на жертвата си.

Да Пиемонте помълча. Тръгна замислено към входа на пещерата, сякаш искаше да остане насаме с мислите си. След това внезапно се обърна към Карл.

— В мафиотските среди това означава, че или са били твърде алчни, или са извършили някаква финансова измама. Откъде имате тази информация за Карини? Да не би да го разпознахте, докато разглеждахте каталозите със снимки на известни наемни убийци?

Да Пиемонте изглеждаше напълно спокоен, а и тонът му бе неутрален.

— Не — отвърна Карл, като също се опита да звучи нормално. — Ако го бях разпознал, това би означавало, че съм го срещал. Оттук би следвало, че убийството на мафиотите е извършено с пистолет 7.65 калибър със заглушител. Както и че имам основания да смятам, че ще откриете неговите отпечатъци по банкнотите. Малко вероятно е да задържи пистолета, но кой знае?

Да Пиемонте не отговори. Вместо това бавно тръгна към изхода. Карл се поколеба, после го настигна. Излязоха от манастира и заслизаха по стълбата. Това предизвика изключително недоволство и притеснение у карабинерите, които набързо промениха позициите си. След това спряха при каменния парапет и се насладиха за миг на изгледа към Палермо.

— Веднъж годишно жителите на низината идват да се поклонят пред мощите на светицата — рече Да Пиемонте замислено. — Странно е, че на някой изобщо му е хрумнало да обере светото място. Е, ако пуснем Карини за издирване за убийствата, то направо ще подпишем смъртта му присъда. Веднага ще го обвинят в предателство.

Карл сви рамене. Тази констатация означаваше, че Да Пиемонте е разбрал всичко. Освен това му го показа по възможно най-интелигентния и дискретен начин.

— Мисля, че само ще спечелим, ако успеем да ги настроим един срещу друг — рече той сухо. — Винаги ли се придвижвате толкова необезпокоявано сред хората, полковник? Предполагам, че отдавна сте една от главните мишени на мафиотите.

Да Пиемонте го погледна така, сякаш думите на Карл го извадиха от дълбок унес.

— Знаете ли, коменданте, такива са правилата на играта тук, в Сицилия. Най-важно е да се държиш като истински мъж. Аз обаче имам свои собствени закони. Преди около месец един от местните босове в малкото планинско градче Джардинел, недалеч от Корлеоне, заплаши да убие млад капитан, ако откаже да му съдейства по един или друг начин. Въпросният полицай ми писа и ме помоли за съвет. Аз реших да го посетя лично и един следобед се отправих към градчето. Пристигнах доста късно, точно за редовната разходка по главната улица. Спряхме пред къщата на местния бос, поговорихме си малко, а аз през цялото време държах капитана под ръка. След това се качих в колата си и се върнах в Палермо. Разбирате ли поуката, коменданте?

— Може би — рече Карл несигурно. — Нека да видим какво се опитвате да ми кажете. Този, който тръгне срещу капитана, тръгва срещу мен, а тогава адът ще се разтвори пред краката ви. На прав път ли съм?

— Много добре, коменданте. Схванахте смисъла. Разбирате ли, тук, в Сицилия, човек има нужда от някого, който да го държи под ръка. Както аз правя в момента например. И това ми доставя радост. Единственият проблем е, че никой не подкрепя мен.

Карл не попита нищо повече. Те се върнаха бавно при колата, а карабинерите отново нервно се прегрупираха и непрекъснато си разменяха съобщения по радиостанциите. Пътуваха доста време надолу по виещия се като серпентина път, без да продумат и дума.

— Кой би могъл да ви държи под ръка, полковник? — попита Карл накрая.

— Палата, Рим — отвърна му Да Пиемонте. — Но те отказват да го сторят, а аз не разбирам защо. Може би вие ще ми обясните, мисля си, че поведението им се дължи отчасти на вас.

— Да — рече Карл, — вероятно мога да ви дам някакво обяснение. Но първо трябва да спечелим. Ако загубим, всичко губи смисъл и нито обяснения, нито света Розалия могат да ни помогнат.

Оке Малм свърши доста работа този следобед. С помощта на малкото информационно бюро успя да закупи от името на Швеция пълните права върху всички снимки на мъртвите мафиоти, направени предната вечер в ресторант „Пицария 59“ при Пиаца Верди. Очевидно бюрото щеше да успее да го снабди с фотографии на още два трупа с банкноти в устата, открити в подземието на „Палм“.

Двата сицилиански вестника не бяха назовали шведския гражданин, отговорен за първата стрелба, по изрична молба на полицията, а и най-вече защото сицилианската преса не искаше да влиза в конфликт нито с органите на реда, нито с организираната престъпност.

На Оке Малм, разбира се, не му бе трудно да се досети за кой швед става дума. Все пак Хамилтън се намираше в града. Но тази информация не бе известна на останалите шведски журналисти, което му осигуряваше поне шест часа преднина, преди конкуренцията да пристигне от Стокхолм, Париж или Лондон.

Познатият му служител от информационното бюро освен всичко друго го придружи до болницата, където един от лекарите обстойно им разказа за раните на двамата мафиоти. Обикновено нито шведските, нито италианските журналисти се интересуваха от подобни детайли. Но някои от тези детайли недвусмислено показваха, че необичайният шведски гост има картбланш да стреля на месо, а подобни заглавия продаваха вестници.

Мъртвият мафиот бе улучен от два куршума, като разстоянието между раните му бе около три сантиметра. Бяха засегнали сърцето и гръбначния му стълб. Раните на втория мафиот бяха нанесени със същата прецизност, но очевидно целта в този случай е била да го парализират. Куршумите бяха пронизали тялото му на малко разстояние един от друг в областта на бедрата и кръста. Операцията по отстраняването им бе отнела десет часа, но въпреки това нямаше гаранция, че жертвата ще проходи. По-вероятно бе раненият да остане прикован към инвалидна количка до края на живота си, който на всичкото отгоре щеше да протече зад решетките. Рядко някой от наемните убийци в Палермо оставаше достатъчно дълго на местопрестъплението, за да бъде арестуван и съден.

Освен това Оке Малм посети и самото място на стрелбата и поговори с един от сервитьорите, който бе на работа въпросната вечер. Той му сподели, че шведът се е изправил секунди преди мотоциклетът да се покаже на входа на ресторанта, сякаш е усетил какво го очаква. Сервитьорът си го спомняше отлично как стои до масата си с пистолет в едната ръка и чаша за кафе в другата в мига, в който мотоциклетът се появил. Всичко се развило светкавично. Свидетелят си спомняше най-ясно от всичко как шведът бе продължил да стои с чашата за кафе в ръка дори и след стрелбата.

Разказът му бе достатъчно красноречив, особено като се има предвид, че в този град свидетели на практика не съществуваха. Но полицията им бе обяснила, че в този случай от тях не се очаква да се изправят в съдебната зала срещу престъпниците и следователно няма защо да се притесняват.

С други думи, Хамилтън бе екзекутирал нападателя си. Бе го изчакал хладнокръвно и също толкова хладнокръвно го бе застрелял. Историята си я биваше.

Говорителят на карабинерите отказа категорично да разкрие каквито и да било подробности около стрелбата, като същевременно се въздържа от всякаква критика по отношение на замесения шведски гражданин. Бе очевидно, че той е стрелял при самозащита. Наемният убиец очевидно бе насочил автомата си към него в мига, преди сам да бъде улучен от куршумите. Така че от полицейска и юридическа гледна точка всичко бе напълно ясно. Решението на полицията да закрие делото бе одобрено от прокуратурата.

Мафиотското убийство в грандхотел „Палм“ нямаше нищо общо с първия инцидент. Разследването все още не бе приключило, но от полицията съобщиха, най-вече, с цел да разсеят каквито и да било подозрения, че са изследвали оръжията на въпросния швед и са установили, че нито едно от тях не е използвано при стрелбата. Той не бе заподозрян и случилото се попадаше в графата „разчистване на сметки“ между известните мафиотски фамилии на Палермо.

Добрият журналист може да се надява на късмет, но трябва и да го заслужи. Трябва да зададе точните въпроси. Или поне да се опита.

В този момент най-непосилната задача бе да чуеш версията на Хамилтън от самия него. Оке Малм обаче знаеше, че без въпроси няма и отговор.

Когато отиде на рецепцията на хотела и попита за Карл Хамилтън, като се представи за негов сънародник и познат, едва не го арестуваха. Изведнъж до него изникнаха двама полицаи в цивилни дрехи, помолиха го да се легитимира и дори замалко да го вкарат в една съседна стая за разпит. Оке Малм обясни, че с Хамилтън са стари приятели и че срещата им е изключително важна. Проблемът набързо се разреши, когато двамата полицаи придружиха журналиста до стаята на шведския агент на третия етаж.

Почукаха на вратата, съобщиха му високо на италиански, че са полицаи, но в първия момент не получиха отговор. Дори и второто им почукване бе последвано от мълчание.

В следващия миг вратата рязко се отвори и Карл Хамилтън застана на прага с револвер, насочен към посетителите си.

Полицаите се легитимираха и му обясниха на италиански, че придружават един шведски гражданин, който твърди, че двамата имат уговорена среща. Оке Малм бързо изстреля на шведски кой е и че го очакват големи неприятности, ако откаже да го пусне в стаята си.

Хамилтън се усмихна и поклати глава. При други обстоятелства вероятно би ги оставил да завлачат журналиста обратно долу и дори да го арестуват, но в този миг той му бе от полза. Всъщност на Карл му хрумна страшна идея.

Той прибра оръжието в кобура и даде знак на полицаите, че могат да пуснат посетителя и че всичко е наред. Те кимнаха мрачно, а Карл издърпа Оке Малм в стаята, бързо затвори вратата, притисна госта си до стената, установи, че не е въоръжен, и накрая го помоли да се легитимира.

В стаята имаше само един фотьойл и Карл махна на Оке Малм да се настани в него, а той самият издърпа стола от бюрото, обърна го с облегалката напред и разпери ръце, че е готов да слуша.

В душата на Оке Малм забушуваха противоречиви чувства. Знаеше отлично кой е домакинът му. Но какво би си помислил някой, който никога не е чувал за него?

Хамилтън определено не приличаше на наемен убиец. Оке Малм изведнъж осъзна, че щеше да го вземе за хокеист, което би обяснило белезите по лицето му, отличията му физическа форма и нетипичните за един швед грациозност, освободеност и самоувереност. Наистина страшно приличаше на хокеист, който се е прибрал у дома в Швеция след няколко години в САЩ. Сини очи, остър поглед, ледено спокойствие, бдителност, която ти създава усещането, че нищо не може да убегне от този поглед, като същевременно езикът на тялото му говореше за спокойствие и баланс.

Преди по-малко от двайсет и четири часа този мъж бе убил двама мафиоти, но изглеждаше така, сякаш това бе най-обичайното нещо. Сякаш бе представител на Швеция на някаква конференция по маркетинг и реклама, току-що бе държал реч и сега се срещаше с журналисти, за да отговори на вдъхновените им от нея въпроси.

— Е — рече Карл с лека усмивка, когато нерешителното мълчание на Оке Малм продължи болезнено дълго. — Значи работите за „Афтонбладет“. Макар и да не позволих на полицаите да ви изхвърлят, надявам се, разбирате, че моментът не е подходящ за интервюта.

— Да, знам, че едва ли ще получа отговор на всичките си въпроси, но поне може да опитам — отвърна Оке Малм, като се надяваше да не звучи твърде умолително или обнадеждено. Дори самият факт, че бе успял да се срещне лично с Хамилтън, бе един вид победа.

— Разбира се, питайте — махна с ръце Карл.

— Предполагам, че не сте тук на почивка? — започна Оке Малм и извади тефтер и химикал.

— Не, разбира се. Този град определено не е гостоприемно място за туристи — засмя се Карл.

— Посещението ви свързано ли е по някакъв начин със смъртта на колегата ви?

— Както сам разбирате, не бих могъл да коментирам, но мога да ви кажа, че въпросът е напълно излишен.

— Вчера сте застреляли двама мафиоти?

— Да.

— Защо?

— Защото в противен случай щях да съм мъртъв. В Палермо подобни случки са ежедневие.

— Да, знам. Въпросът ми по-скоро е защо искаха да ви застрелят?

— Не бих могъл да ви отговоря, без да издам военни или по-скоро полицейски тайни. Мога да ви кажа единствено, че става дума за война между две гангстерски групировки. Едната е на наша страна, другата не.

— И се надявате с тяхна помощ да освободите пленените шведи?

— Без коментар.

— Значи не отричате, че е така.

— Както казах, без коментар. Знаете отлично какво означава това. Не разполагаме с кой знае колко време, така че е най-добре да преминем към следващия въпрос.

— Какво ще ми кажете за двамата убити тук, в хотела?

— Какво очаквате да ви кажа?

— Замесен ли сте по някакъв начин в смъртта им?

— Готов ли сте да обещаете, че няма да ме цитирате?

— Не обичам подобни сделки, но ако откажа, ще остана без какъвто и да било коментар, нали?

— Да. Това е единствената алтернатива.

— Добре. Ще напиша, че изказването е на „важен източник от Палермо“.

— Добре звучи, а освен това е и вярно. Версията на полицията е, че двамата мафиоти са убити от мъж на име Салваторе Карини. Наричат го Касапина от Трапани. Очевидно досието му е доста дълго. Той и двете му жертви са членове на групировката, която организира второто покушение срещу мен. Очевидно целта им е била да довършат започнатото и да ме елиминират. Но Салваторе Карини явно е преминал на страната на „добрите“, така да се каже. Вместо да атакува мен, убива другите ми двама нападатели. В момента полицията го издирва за убийствата. Може да публикувате тази информация, стига да запазите името ми в тайна.

Оке Малм се замисли, докато довършваше записките си. Следователно Швеция е замесена в гангстерски конфликт в Сицилия. На всичкото отгоре бе изпратила тук един от „наемните“ си убийци в лицето на Хамилтън, а едновременно с това се опитва да спаси отвлечените си граждани. Историята си я биваше.

— Не се ли страхувате, че ще пробват отново? — попита.

— Ако решат да го сторят, рискуват още повече жертви — усмихна се Карл.

— Разбирате ли с какви престъпници си имате работа? — удиви се Малм. — Те извършват около хиляда убийства годишно в Сицилия.

— Да — отвърна Карл кратко. — Напълно разбирам всичко. Не забравяйте, че освен всичко друго убиха един от приятелите ми. Тогава не бяхме въоръжени, но сега сме.

— Ние? Значи не сте сам?

— Без коментар. Моля да ме извините, но с това интервюто ни приключва — изправи се Карл и посочи изхода.

Когато остана сам, легна на леглото, втренчи поглед в тавана и се замисли. Утре Салваторе Карини щеше да бъде разобличен в шведската преса, италианските кореспонденти веднага щяха да захапят стръвта и с публикациите си в „Кориере дела сера“ или някой друг национален ежедневник щяха да подпишат смъртната му присъда.

Освен това дон Томазо щеше да разбере, че в средите му има предатели. Ако Карини оцелееше достатъчно дълго, доста щеше да се поизпоти, докато обясни за какво става въпрос.

Наближаваше кръгъл час. Карл извади радиото си и набързо написа какво трябваше да съобщи на Луиджи относно бъдещите им действия.

Луиджи се бе върнал към чергарския си живот в пикапа и с радост прие новите заповеди. Самотата вече бе започнала да му дотяга. Трябваше колкото може по-бързо да се настани в хотел „Палм“ в Палермо, като, разбира се, двамата с Карл щяха да се преструват на напълно непознати, ако се срещнеха случайно. Дори и в самата сграда на хотела щяха да поддържат връзка единствено по радиото.

Както Карл бе предположил, Луиджи също вече бе въоръжен. Бе взел револвер и нож от хранилището им на лодката. Бе доста вероятно съвсем скоро да му се наложи да ги използва. А да, имаше и още нещо. Врагът даде още две жертви, след като изпрати убийците си и в хотела. Следователно имаха достатъчно основания да предположат, че мафиотите започват да се ядосват. Бе добре Луиджи да се снабди с някакво бяло сако, в случай че се наложеше да се престори на човек от хотелския персонал. Иначе щяха да продължат да поддържат контакт по радиото, а Луиджи трябваше да се свърже с началника си веднага щом се сдобие със стая в хотела. Най-добре бе да избере изглед към двора. Това бе всичко засега.

След това Карл поговори и с Оке Столхандске, разпита го за операцията срещу дома на дон Томазо, дали мафиотите са успели да ги разкрият. След като обсъдиха още няколко подобни въпроса, Карл попита колегата си как се чувства Луиджи. Оке Столхандске го осведоми, че младият им колега засега е бил забележително спокоен, но че е добра идея да не го оставят съвсем сам. За съжаление бе невъзможно да прекара на лодката повече време от необходимото. Все пак трябваше да мисли и за колата си. Ако останеше паркирана твърде дълго на едно и също място, имаше значителен риск да събуди подозрения, дори да бъде открадната. Да, добре бе Луиджи да получи компания. Оке Столхандске се бе върнал към лова на октоподи. Всичко в района на Кастеламаре изглеждаше напълно спокойно.

Карл прибра радиото си и позвъни на дон Томазо. Вдигна някой друг. Не можа да разбере какво точно му казват, но тъй като не му затвориха телефона, предположи, че просто трябва да почака. И наистина, след малко чу гласа на мафиотския бос, който изръмжа в слушалката.

Карл веднага започна по същество.

— Имам предложение за вас, дон Томазо. Държите в плен трима шведски граждани, които искаме да получим обратно. Вече заплатихте с шест-седем живота за тях. Ако продължим с тази игра още малко, цената ще се увеличи за ваша сметка. И за всеки швед ще загубите не по двама, а по трима от своите мъже. Ясен ли съм?

— Вие сте много смел мъж, коменданте — рече дон Томазо спокойно. — Чудя се обаче дали не постъпвате глупаво, простете дързостта ми. Ако ще въртим сделки, трябва да забравите за телефона.

— Да разбирам ли, че сте готов да преговаряте?

— Знаете цената ми. Нямам основание да ви правя отстъпки.

— Обадете ми се веднага щом размислите, дон Томазо. Знаете къде да ме търсите, нали? А, и още нещо. Не забравяйте, че животът ви е под постоянна опасност, където и да сте — рече Карл твърдо и затвори телефона, без да дочака отговор.

„Точно така“ — рече си, когато се изпъна на леглото с ръце под тила. „Да, дон Томазо, знаете къде се намирам. Добре сте ми дошъл.“

Самюел Улфсон държеше в ръка листа с очакваното съобщение. Определено му липсваше тежест, откъдето и да го погледне човек. Текстът бе кратък.

„Операцията се проведе в сътрудничество със съответните италиански власти. Всичко е наред.“

Това бе отговорът, който Самюел Улфсон получи от Хамилтън. Той бе, меко казано, сух и неизчерпателен. Освен това началникът му бе свикал извънредно съвещание, на което Самюел Улфсон трябваше да се яви след десет минути. Не му бе трудно да отгатне какво се очаква от него. Обяснение.

Разбира се, винаги можеше да се обади на колегите от Министерство на отбраната в Рим. Но това бе крайно нежелателно. Все едно да признае, че няма никаква представа как се развива собствената им операция там. Това щеше да срине доверието към Швеция.

Каквато и да бе въпросната операция, очевидно тя протичаше със знанието и одобрението на италианските власти. Следователно не можеше да става дума за някаква лична вендета. Трябваше по някакъв начин да е свързана с шведските заложници.

Доколкото Самюел Улфсон обаче разбираше, вече нямаше място за каквито и да било преговори. Въпросната мафиотска организация очакваше да получи от шведската страна оръжия, за което и дума не можеше да става. Правителствата и на Италия, и на Швеция бяха напълно ясни по този въпрос.

Оттук следваше един-единствен възможен избор — шведските заложници щяха да бъдат спасени по друг начин. Имаше два варианта. Или чрез насилие, което не бе чуждо на Карл, или чрез откуп, след като на гангстерите им станеше ясно, че не могат да се надяват на друга сделка.

А защо не и благодарение на комбинация от двете.

Следователно армията бе замесена в една доста проблемна от медийна гледна точка история. За момента все още можеха да държат всички журналисти настрана, като категорично отказват какъвто и да било коментар. Като се извиняват с военна тайна, с интересите на трета страна и така нататък. Но какво щяха да правят, ако насилието в Италия ескалираше?

Най-важното бе, че всичко протича в сътрудничество с италианските власти. Спокойно можеха да вярват на думите на Карл по този пункт.

Единственият проблем бе, че Самюел Улфсон искаше да знае много повече. Но не можеше да позвъни на Карл, защото линията вероятно се подслушваше.

Извади лист хартия и написа инструкции. Някой трябваше лично да открие Карл Хамилтън в Палермо, да получи достатъчно изчерпателно обяснение, след което да предаде информацията на щаба у дома. Военният аташе в Рим в момента се намираше в Женева, откъдето изпълняваше задълженията, свързани и с двата поста. Значи трябваше да отлети до Италия, след което да се яви в най-близкото посолство и прати кодиран доклад.

Самюел Улфсон повика Беата, предаде ѝ съобщението и я помоли да го кодира и изпрати колкото може по-бързо.

След това мрачно тръгна към кабинета на главнокомандващия, за да опита да му обясни как стоят нещата, без да се издаде, че повечето са чисти догадки. Същевременно реши да потвърди, че капитан Хамилтън и колегите му (Боже, колко ли души от службата им се намираха в момента в Палермо?!) са в Италия по заповед на ОП 5, единствено ако го попитат.

Срещата бе кратка. Обсъдиха случилото се в Палермо.

— Операцията ни премина към нова фаза — започна Самюел Улфсон колкото можеше по-уверено, но мигом осъзна, че с тази формулировка на практика оправдава едноличната мисия на Карл.

Главнокомандващият прие краткото обяснение на подчинения си. Очевидно бе решил, че за това има основателна причина и че той бива да разполага с твърде изчерпателна информация, за да не се превърне в изкупителна жертва. Това бе и целта на подобни кратки доклади — те прехвърляха всяка отговорност върху някого от подчинените му, ако нещата се объркат. Така че бе най-добре да не разпитва много-много.

Така отговорността за операцията в Палермо щеше да бъде поделена между ръководителя на операцията на място, тоест самия Хамилтън, началника на разузнавателния отдел и главнокомандващия. Следователно от този миг нататък Хамилтън представляваше Швеция. Това изобщо не бе добре. Но Самюел Улфсон предпочиташе този вариант пред алтернативата веднага да прекъсне операцията и да нареди на Хамилтън да се прибере вкъщи. Не само че подобна постъпка би била неразумна, а и нямаше да му е по-лесно да обясни ситуацията на главнокомандващия. Карл заслужаваше доверие, нищо че този път премина границата на допустимото.

Разбира се, обяснението, което щяха да измъкнат малко или повече насила от Карл, можеше да промени нещата, но сега нямаше смисъл да се тревожи за това.

Луиджи Бертони-Свенсон се отби в храма и амфитеатъра по пътя за Палермо. От възвишението, на което се намираха руините, се откриваше гледка към селцата Бусето и Балата на запад чак до океана и Кастеламаре на север. Стоеше на най-горния ред на амфитеатъра и се опитваше да си припомни мрежата от пътища в равнината под него. Да, познаваше отлично региона, нямаше да има проблем да открият място за евентуална среща и размяна.

Храмът бе добре запазен. Състоеше се от 36 колони, които се издигаха към небето. Не бе изключено да изберат именно него, най-вече защото мястото бе усамотено, високо и имаше изглед във всички посоки. През деня нямаше посетители заради жегата, беше близо 40 градуса на сянка. Луиджи бе съвсем сам. Компания му правеха единствено различни видове гущери, които или се препичаха неподвижно на слънце, или пробягваха уплашено край него. Той бавно тръгна към центъра на храма. Откри малка табела с исторически данни. Градът, който явно някога се бе издигал тук, датираше от преди епохата на финикийците; според Вергилий храмът вероятно е бил построен в чест на троянеца Еней, но това, разбира се, бяха предположения.

Револверът протри кожата му; защо ли не взе пистолет.

В следващите епохи градът бе преминал под властта на Картаген, а после и на Атина. Ясно.

Луиджи седна, като внимателно опря гръб на една от колоните. Вдигна очи към синия небосклон и се опита да си представи как бе изглеждал градът преди няколко хиляди години, пълен с живот и с хора, които дори в най-смелите си фантазии не биха могли да си представят света през 1991-ва. Колко ли убийци бяха заровени тук?

Опита се да прогони тази дума, която изведнъж изскочи от подсъзнанието му. Не искаше да се превърне в убиец, не това очакваше от живота.

3

Карл не успя да скрие раздразнението си. Появата на полковник Нилс Густав Снадгрен в лоби бара на хотела определено се оказа доста драматична. Той не само се представи като шведски военен, а и заяви, че търси по работа комендант Хамилтън.

Не деловата част обаче се оказа проблем. Дори напротив, Карл приключи с доклада си за четвърт час. Те седнаха в бара, който бе празен, като се изключат униформените гардове на Карл; на Хамилтън не му се искаше да обяснява защо не бе добра идея да разговарят в стаята му.

След като приключиха с формалностите, посетителят му, който не само имаше по-висок чин, но и бе тук от името на Самюел Улфсон, се възползва от правото си да загърби мерките за сигурност и да поръча по още една бира. След това доволно потри ръце и с треперещ глас попита какво може да им предложи нощта.

В първия момент Карл изтълкува въпроса погрешно и замалко като пълен глупак да отвърне, че не вижда никакви интересни възможности. В следващия миг осъзна, че смахнатият му сънародник вероятно планира вечеря в ресторант и малко забавления с някоя „мадама“, както сам се изрази.

Карл се втренчи в халбата си с бира, отпи внимателно една глътка и реши да остави всякакви учтивости настрана.

— За съжаление няма да има никакви забавления с „мадама“, нито пък вечеря в ресторант, полковник Сандгрен — започна той сериозно.

— Наричайте ме Нилс Густав! Но аз не съм ял нищо днес! — отвърна полковникът развеселен, а на Карл за пореден път му се наложи да стисне зъби.

— В ролята си на ръководител на операцията ще трябва да ви наредя следното — започна той с излишна злост. — След малко ще се върнете на летището и ще се качите на първия полет. Надявам се домакините ни да ни помогнат с транспорта дотам. Ще ви качим в бронирана кола с ескорт от два автомобила, пълни с въоръжени до зъби карабинери. Ако направите дори крачка извън хотела, рискувате незабавно да бъдете ликвидиран от врага. Не желая повече жертви от шведска страна, разбрахте ли ме?

Другият мъж първо втренчи в него невярващ поглед, сякаш си мислеше, че това е някаква шега. В погледа на Карл обаче нямаше и грам насмешка.

— Нека ви обясня — продължи Карл по-меко. — Представихте се за военен и попитахте за мен. Следователно е напълно възможно да ви вземат за един от моите сътрудници тук, част от шведския екип. Това автоматично ви превръща в мишена, а за разлика от нас вие сте невъоръжен, нито пък очаквате, че някой във всеки миг може да открие огън по вас.

— Но аз ви говоря само за една бърза вечеря… — възрази вяло другият, очевидно загубил надежда.

— Вечерята ще се окаже по-бърза, отколкото очаквате — въздъхна Карл. — За съжаление не разполагам с друго решение. От една страна, не мога да ви позволя да напуснете хотела сам и невъоръжен, полковник. Ако ви придружа, атентатът ни е в кърпа вързан. Този път убийците няма да се появят на мотоциклет. Внезапно някой от гостите ще се изправи с пистолет в ръка. Ако имам късмет, ще успея да застрелям и двамата нападатели, преди да открият огън, в противен случай знаете какво ни очаква, нали?

След като разясни на госта си ситуацията, Карл взе телефона си и се обади на полковник Да Пиемонте. Удаде му се да обясни проблема, без да прозвучи иронично. Въпреки това Да Пиемонте се разсмя толкова силно, че се чу дори в бара. Карл хвърли поглед на сънародника си и видя как онзи се изчервява.

След половин час ескортът спря пред хотела в пълно бойно снаряжение, с бронежилетки и автоматични оръжия. Полицаите прибраха шведския полковник, сякаш щяха да го водят в ареста, а не да го придружават до летището. Карл поклати глава.

— „Забавления“ — промърмори и се върна в стаята си.

Датчикът на вратата показа, че някой бе влизал в стаята му и дори може би все още беше вътре. Карл се огледа наляво и надясно — коридорът бе пуст.

Извади револвера си и внимателно отключи вратата с лявата си ръка, като се опитваше да избегне огледалото.

Бутна вратата, запали лампата и веднага констатира, че стаята е празна. Бързо затвори вратата след себе си, направи две крачки към банята, погледна вътре, а после светкавично отскочи назад, повтори цялата процедура още веднъж и запали лампата. И там бе празно.

Наведе се и погледна под леглата, макар че бе почти невъзможно някой да се е скрил отдолу. Остана му само гардеробът. Застана от лявата му страна, внимателно се протегна към ключалката с вдигнато оръжие и отвори вратата. Но и вътре нямаше никого.

След това претърси всички чекмеджета на големия шкаф с мраморен плот, за да види дали някой е скрил нещо в дрехите му. После легна на пода и погледна под най-близкото до външната врата легло.

Бомбата бе закрепена с изолирбанд. Изпълзя обратно, намери джобното си фенерче, после се пъхна под леглото на десет сантиметра от адската машина.

Нямаше таймер. Постепенно осъзна каква бе целта на операцията. Взривното вещество бе светлооранжево на цвят, вероятно руско производство. До него имаше черна кутия, която очевидно се управляваше с радиосигнал. Следователно Карл бе на косъм да се слее с вечността. Теоретично погледнато, последните минути си бяха истински подарък.

Облада го неочаквано спокойствие и той дори се зае развеселено да разучава устройството. Очевидно не се задействаше при допир. Следователно наблизо имаше някой, който изчакваше най-удобния момент, за да изпрати нужния сигнал. Карл доста се измъчи, докато приплъзне нагоре единия си крак, за да вземе ножа си и да среже двата кабела между детонатора и взривното вещество. Откъсна детонатора и го хвърли на пода, изпълзя изпод леглото и пъхна малката черна кутия под възглавницата на сивия фотьойл. Ако някой се опиташе да задейства бомбата, възглавницата щеше да се разлети и Карл веднага щеше да разбере.

Той извади радиото и повика Луиджи, който му отговори незабавно.

— Поръчай вечеря за двама, помоли ги да оставят количката в стаята, но недей да ядеш — започна Карл. — Разбра ли?

— Да — отвърна му Луиджи. — Да не би да трябва да вляза в ролята на сервитьор? Какво се е случило?

— В най-добрия случай, да. Оставили са бомба под леглото ми, явно вече ги е страх да се срещнат лице в лице с мен. Бомбата се управлява с радиосигнал, така че трябва да имат някакъв визуален контакт със стаята. След малко ще вдигна щори и ще започна да се разхождам напред-назад. Опитай се да разбереш дали атентаторът не е някъде отпред.

— Разбрано. Ще докладвам, ако забележа нещо. Край.

„Доста си го бива момчето. Сече му пипето“ — рече си Карл. След това се съблече гол до кръста, приближи се до прозореца и се престори, че се наслаждава на приятната среднощна прохлада. Огледа всички прозорци наоколо, но не забеляза нищо нередно. Даже и атентаторът да се криеше там, вероятно бе загасил лампата, за да не се издаде.

Карл се върна при багажа си и извади уреда за инфрачервено виждане. Сложи батерия, върна се при прозореца и първо го насочи към небето, като обикновен бинокъл. След това набързо огледа прозорците на нивото на стаята, но не откри никого. Повтори процедурата с по-горните етажи и веднага забеляза две човешки тела, сгушени плътно зад затворените капаци. Те държаха в ръцете си някакъв предмет, вероятно бинокъл.

Карл се обърна, подсвирквайки с уста, отиде до банята и се върна с хавлия. Очевидно го чакаха да се пъхне в леглото.

Карл взе радиото така, че да не го видят и приближи до схемата за евакуация до вратата на банята, която съдържаше информация за номерата на стаите. После влезе в банята и се свърза с Луиджи.

— Целта се намира в стая 480 — съобщи. — Двама души, предполагам — мъже. Не мога да определя с какво са въоръжени. Вероятно носят пистолети, ааа, и детонатор, разбира се. Очевидно по погрешка са поръчали румсървис. Опитай се да заловиш единия жив, а после се свържи с мен. Разбрано?

— Да — отвърна Луиджи без капка колебание. — Вече съм на път. Поне един ще остане жив. Изчакай да се свържа с теб.

— Разбрано. Край — отвърна Карл и взе четката си за зъби. След това обиколи с нея в ръка няколко пъти стаята си, сякаш търсеше нещо, паста например, престори се, че го е открил, и се върна в банята.

Двамата атентатори вероятно не сваляха поглед от него с нарастващо напрежение. Както изглежда, им оставаха само още няколко минути до уречения час.

Луиджи приглади бялото сако, провери оръжията си и тръгна към вратата, като си тананикаше една стара миланска популярна песен. Коридорът бе напълно пуст, но това можеше да се промени само след миг.

Почука решително на вратата и извика, че вечерята им ги очаква. Отвътре се чу някакъв шум и той реши да повтори процедурата. Някой му отвърна, че нищо не са поръчвали. Луиджи настойчиво повтори номера на стаята и вратата рязко се отвори.

Луиджи се усмихна чаровно, благодари и понечи да вкара количката в стаята. Наложи се да спре още преди предните колелца да са докоснали прага. Мъжът все по-ядосано му обясняваше, че нищо не са поръчвали. Говореше със силен акцент, характерен за Палермо, и определено приличаше на наемен убиец. Луджи не се предаде, дори се престори, че чете бележката с поръчката. Другият мъж се намеси и попита за какво, по дяволите, става въпрос. Но на английски, по-точно на американски английски.

Луиджи размаха поръчката пред очите на мъжа на вратата и когато онзи наведе глава в опит да прочете касовия бон за изпраните дрехи на Луиджи, бе повален в безсъзнание на пода. Луиджи влетя в стаята с изваден пистолет, хлопна вратата и запали лампата. Другият мъж стоеше като вцепенен с ръка на собственото си оръжие.

— Браво, точно така, ако си послушен, всичко ще е наред — рече Луиджи на английски. — Впрочем какъв език предпочиташ — английски или италиански?

Другият нито му отвърна, нито помръдна. Луиджи тръгна бавно към него и му даде знак с оръжието си да се изправи до стената с вдигнати ръце. Мъжът изпълни нареждането.

Луиджи си сложи чифт бели ръкавици и за няколко минути успя да събере целия арсенал от стаята и да го струпа върху леглото. Двамата мъже бяха толкова добре въоръжени, сякаш възнамеряваха след атентата да разрушат стената с дъжд от куршуми. Имаха два съветски автомата, два пистолета, две ръчни гранати и два ножа.

— Доста интересен избор. Да не би да сте подготвяли дуел в коридора? — пошегува се Луиджи. Не получи отговор. Извади радиото и повика Карл. — Двата шарана са в мрежата, единият е в безсъзнание, а другия — с лице към стената. Каква е следващата стъпка? Съжалявам, че говоря на шведски, но всичко останало би било рисковано. Какво следва?

Карл се замисли, после попита дали в стаята има пистолет със заглушител. Нямаше.

— Изчакай ме — рече Карл, грабна чифт белезници и излезе. В дъното на коридора вдясно видя някаква двойка, която точно заключваше вратата си. Реши да тръгне в другата посока. Коридорите образуваха квадрат и предоставяха голям избор за действие. Обиколи половината етаж, докато стигне до стълбите, обозначени на скицата като авариен изход, изкачи се до следващата площадка, влезе в коридора и тръгна към стаята на атентаторите.

— Да видим какво имаме тук — поздрави той весело, като прекрачи прага. — Чудя се защо коридорите са толкова пусти напоследък. Да не би хотелът да си е навлякъл лоша слава?

— Едва ли, просто хората излизат след час-два — отвърна му Луиджи със същия тон.

Карл се приближи до разкрачения мъж при стената, сложи едната му ръка на тила, после хвана другата и ги заключи с белезниците.

— Очевидно не ти се случва за първи път, говориш ли английски? — попита го, без да получи отговор.

— Да, говори. С нюйоркски акцент — обади се Луиджи.

— Добре, задник — продължи Карл. — Явно не за първи път ти слагат белезници, но нямам намерение да ти чета правата. Най-вече защото нямаш такива. Само един от вас ни трябва жив, така че разбираш какъв късмет извади. Тримата ще се отправим на кратко пътешествие и затова ще те пощадим. Ако обаче ни създаваш проблеми, ще се наложи да те ликвидираме още тук, като приятелчето ти. Разбра ли, или повторя по-бавно?

— Върви по дяволите! — промърмори пленникът.

— Добре — рече Карл, — приемам това за да.

След това се обърна към Луиджи и първо му нареди на шведски да премести мафиота в стаята на Карл и да го остави там. В следващия миг обаче видя количката с вечерята и прецени, че е най-добре да отидат в стаята на Луиджи. Той щеше да се присъедини към тях след малко.

Когато остана сам в стаята, вдигна пребития гангстер, който очевидно бе на път да се свести, и го сложи на леглото до купчината с оръжия. За миг се замисли как да постъпи. Може би бе най-добре да им даде добър урок и да го убие брутално, типично в техен стил. Имаше само един технически проблем, не искаше да се цапа излишно с кръв.

Вдигна отново мъжа, усети силната миризма на лук, която лъхаше от цялото му тяло, не само от устата, положи врата му върху високата десет сантиметра табла на леглото, наведе главата му назад и строши гръкляна му; смъртта щеше да настъпи след около половин час в резултат на задушаване. За да ускори процеса, Карл обърна жертвата си с гърлото надолу, така че силата на гравитацията да довърши започнатото.

Почисти внимателно бравата, намери ключа за стаята и заключи след себе си.

В това време Луиджи бе успял да изпразни джобовете на пленника и дори бе намерил истински американски паспорт. Мафиотът седеше сърдит на един от фотьойлите.

— Ясно — рече Карл весело, когато влезе в стаята. — Предстои ни доста интересно пътуване. Двамата с Оке обсъдихте ли различните възможности?

— Да — отвърна му Луиджи — Има няколко подходящи кея в Балестрате и Трапето, от другата страна на залива на Кастеламаре. На половин час с лодка от базата.

— Лодката трябва да може да издържи четирима души плюс техниката. Въпросът е как ще накараме госта ни да седи мирно и кротко.

— Не мисля, че мафиотите обичат да излизат в морето нощем. Да не забравяме колко са суеверни — отвърна Луиджи с насмешка.

Карл поклати глава, взе радиото на колегата си и се свърза с Оке Столхандске, който в този момент вечеряше. Определиха две отделни места за среща и се разбраха през какъв интервал ще се чуват през следващите часове. Оке сподели резултата от наблюдението на вражеската база на скалите. Очевидно бяха открили, че стрелбата идва от руините, защото бяха поставили пост и там. В момента използваха FM честота. Оке бе успял да улови сигнала им на няколко пъти, но не разбираше нито дума.

На терасата на къщата също имаше пазач, а освен това бяха издигнали защитна стена, която да препречва пътя на куршумите откъм руините и хълма. Накратко кипеше трескава работа.

— Дон Томазо явно няма намерение да се предаде — констатира Карл, когато приключи разговора с Оке Столхандске. Въпросът е как да замъкнем сърдиткото в лодката?

Луиджи се замисли. Микробусът му бе паркиран на Виа Вагнер, от задната страна на хотела, на трийсетина метра от входа за персонала, който мафиотите вече се опитаха да използват веднъж. Главният вход и барът се охраняваха от карабинери. Следователно можеха да излязат само през някой от задните входове. Карл бе помолил изрично там да няма охрана.

Луиджи се приближи до прозореца, отвори го и погледна към двора. Отнякъде се чуваше силно мяукане. Не се мяркаше жива душа. От прозорците на единия етаж долиташе музика, явно от нечия кухня. Някаква жена излезе да изхвърли боклука и бързо се прибра.

— Ще се престорим на полицаи, така или иначе сме го закопчали с белезници, а и от сто километра му личи, че е гангстер. Аз самият лесно ще мина за приятен полицай, въпросът е какво ще правим с теб — заразсъждава Луиджи.

Дълго обсъждаха различни алтернативи. Ако Карл решеше да излезе през главния вход, това щеше да предизвика силно безпокойството не само на карабинерите, но и на враговете. Опасно бе и да се разделят.

Не можеха да останат в хотела. Освен всичко друго — щеше да им се наложи да се обясняват заради мъртвеца на горния етаж.

Изядоха студената вечеря. Предложиха и на пленника си, но той отказа. Накрая стигнаха до заключението, че нямат кой знае колко голям избор.

— Слушай сега, задник — обърна се Карл нежно към пленника. — Колегата ми каза, че говориш английски. За всички е важно да ме разбереш. Та така, говориш ли английски?

— Разбирам те отлично, но не очаквай да ти съдействам — отвърна мафиотът сърдито.

— Не очаквам — кимна Карл с облекчение. Най-накрая някакъв разговор! — Единственото, което искам, е да ме чуеш и разбереш. Партньорът ти е мъртъв, а на мен определено започна да ми писва от всичките ви опити за атентат. Трябва да сложим край на това. Ето защо смятаме да те върнем на дон Томазо, като един вид дипломатически жест. Какво ще кажеш?

Карл и Луиджи гледаха развеселени пленника си. Вярно, че щяха да го върнат на боса му, само че Карл пропусна да му спомене какво го очаква преди това.

— Ако си мислите, че можете да се шегувате с дон Томазо, дълбоко грешите. Така само ще го разгневите — промърмори наемникът.

— Хм, едва ли ти се иска да се обясняваш пред него… Но това все пак е по-добра участ от тази, която бяхте подготвили за мен, нали? Все още разполагаме с бомбата и не бихме се поколебали да я използваме. Тя например би могла да избухне в твоите ръце или в ръцете на колегата ти в стаята горе. Не ми се вярва тази идея да ти допада особено. Не е ли по-добре да се проявиш като добро момче и да ни последваш навън без проблеми?

Мъжът сви рамене и заби поглед в земята. Очевидно смяташе, че е по-добре да бъде взривен на парчета, отколкото да се завърне при дон Томазо с подвита опашка.

Луиджи изчисти, прибра бялото сако, облече тънко кожено яке, което му позволяваше да носи револвер, и кимна, че е готов.

Тримата отидоха до стаята на Карл. Всичко мина напълно безпроблемно. Карл пъхна бомбата в едно куфарче, облече си почти същите дрехи като на Луиджи, след което излезе в коридора и извика служебния асансьор зад ъгъла. Когато той пристигна, Карл отвори вратата и пъхна кибритена кутийка под нея, така че да го задържи. След това се върна в стаята си, приближи се до прозореца и погледна надолу към улицата. Забеляза само две котки.

— Добре, хайде да видим какво ще стане — рече той.

Излязоха в коридора и бързо се качиха в асансьора. Луиджи извади револвера си и го стисна с дясната ръка с цевта нагоре. Карл натисна бутона за спускане. Зърнаха един сервитьор през стъкления прозорец на долния етаж, но той гледаше в друга посока.

Веднага щом слязоха от асансьора на приземния етаж, той се заизкачва обратно нагоре. Само след миг сервитьорът щеше да се озове при тях. Нямаше смисъл да чакат. Тръгнаха към изхода и след малко излязоха в задния двор на хотела. Минаха покрай прозорците на кухнята. Котките се бяха скрили. Но все още се чуваше музика.

Стигнаха до сивата метална врата. Карл понечи да я отвори, когато жена с огромен кош за пране излезе от един страничен вход.

Тя спря, щом зърна тримата мъже, и дори понечи да извика, но вместо това инстинктивно закри уста с ръка.

Луиджи отпусна бавно револвера си и го насочи срещу нея. Карл не можеше да повярва на очите си.

Младият му колега ѝ прошепна тихо нещо на италиански и накрая попита дали го е разбрала. Жената заклати глава ужасено, а Луиджи кимна на Карл. Той отвори вратата и огледа улицата.

Излязоха един по един, а жената с коша за пране продължаваше да стои като вцепенена. Карл успя да я зърне за миг, когато внимателно затвори металната врата.

Извървяха трийсетината метра до колата на Луиджи, без да бързат, като дори си бъбреха. В далечния край на улицата се мяркаха хора, но всичко изглеждаше наред.

Карл седна отзад с пленника. Наложи му се да поизбута няколко жълти бутилки с кислород, за да може и двамата да се нагласят по-удобно. Луиджи запали колата и спокойно потегли напред.

Не изпускаха от поглед страничните огледала. Луиджи покара известно време из центъра, преди да избере най-подходящия маршрут към Монреале. След това щеше да остави навигацията на Карл.

— Какво ѝ каза? — попита Карл, когато напрежението поотмина.

— Че държа живота ѝ в ръцете си — усмихна се Луиджи. — По дяволите, ти нали не си помисли, че ще я застрелям?

— Не, разбира се, че не — засмя се Карл. — А след това?

— Че може да го получи обратно, стига да забрави, че ни е виждала.

— Дали това ще свърши работа?

— Зависи кой ще я разпитва. Едва ли ще се разприказва пред полицията, прокуратурата или карабинерите. Ако обаче попадне в ръцете на бандата на дон Томазо, истината ще излезе наяве. Но това едва ли е проблем?

— Не. Дон Томазо съвсем скоро ще научи за нашия улов.

Настроението на полковник Нилс Густав Сандгрен започна да се оправя. Бе малко късничко за вечеря, поне за шведските стандарти, но не и за Рим. А макар да го бяха изхвърлили от Палермо, и то доста грубо, работата е свършена и докладът бе изпратен.

Представителят на тайните служби в посолството веднага се свърза с него, за да го запознае с последните разпоредби по отношение на мерките за сигурност на всички шведски граждани в Италия. Всичко това му се стори доста пресилено. Затова полковникът му съобщи, че няма да позволи за пореден път днес да провалят режима му на хранене, затова двамата се разбраха да вечерят заедно.

Оказа се обаче, че пратеникът на тайните служби има съвсем други намерения. Той всячески се опита да измъкне информация за случващото се в Палермо, за намеренията на Хамилтън и така нататък. Направо го разпита за съдържанието на целия му доклад.

Нилс Густав Сандгрен наблюдаваше развеселено шведския комисар, седнал в другия край на масата. Наистина ли вярваше, че ще успее да измъкне секретни данни? Все пак армията не бе подчинена на тайните служби, нали?

Добре че ресторантът бе на ниво. Точно по вкуса на Нилс Густав Сандгрен. Нито твърде скъп, нито твърде евтин. С други думи, не бе капан за туристи. Поднесоха им невероятно телешко, а и обслужването си го биваше. Имаше само една неприятна подробност — масата им се намираше твърде близо до кухнята и край тях непрекъснато притичваше някой от персонала.

— Имаме основание да смятаме, че посолството е в опасност, поне това ни подшушнаха италианските ни колеги — осведоми го полицаят, след като им поднесоха предястието. Изглежда, това бе първото му посещение в Италия и вероятно всички щяха да го сметнат за смешен турист, ако не бе оръжието му. Когато Нилс Густав Сандгрен го попита защо го носи толкова открито, агентът му обясни, че следва шведските инструкции и съветите на италианската полиция. А и как щеше да защити полковника от Генералния щаб, ако нямаше пистолет?

Агентът изглеждаше твърде млад, за да е комисар, както се представи. Но може би и тайните служби бяха започнали да раздават чинове по-лесно, точно както се случваше с армията. Освен това явно бе леко глуповат, защо иначе очакваше, че ще получи информация за секретния доклад?

Комисар Йоста Сварвинг определено нямаше високо мнение за мъжа, когото пазеше. Вярно, че военните аташета бяха подчинени на Генералния щаб и не приемаха разпореждания нито от администрацията на посолството, където работеха, нито от самия посланик, но при сегашното положение на нещата, когато всички шведски граждани бяха потенциална мишена, евентуален отказ от сътрудничество би бил проява на изключително късогледство.

Да не забравяме, че след демонстративното напускане на Палермо полковникът бе привлякъл още по-силно вниманието. Едва ли е било трудно да го проследят от летище „Леонардо да Винчи“ до посолството, а след това и до ресторанта, ако, разбира се, бе проявил глупостта да се разхожда из града без охрана. Колкото и ниско мнение да имаше човек за мафиотските групировки, в никакъв случай не трябваше да ги подценява. Вече бяха очистили един от колегите му, което бе ясна индикация за сериозността на положението.

В първия момент реши, че към масата им се приближава главният сервитьор. Той се появи, докато им поднасяха зеленчукова гарнитура към телешкото. Усмихваше им се ослепително и дори ги попита дали ястието им харесва. Нямаше как да се обърка човек.

Агентът така и не видя пистолета, само усети цевта на шията си. В същия миг непознатият сръчно извади собственото му оръжие и го пъхна в джоба на сакото си

— Слушай внимателно и без номера — прошепна му костюмираният италианец с широка усмивка и седна на току-що освободилото се място срещу него. Един друг мъжага вече извеждаше полковник Сандгрен през кухнята. — Двамата с вас ще си поприказваме приятно. Говорите английски, нали?

Йоста Сварвинг кимна и преглътна звучно. Гангстерът го държеше на мушка под масата.

Оке Столхандске хвана стокилограмовия италианец за колана и за врата и го пренесе на борда като малко дете. Ако целта му бе да впечатли пленника, несъмнено успя.

Отведе го в каютата носа и го завърза, докато колегите му оглеждаха района. В къщата на дон Томазо светеше. Минаваше полунощ.

Карл слезе в каютата, извади лист и химикал и запали свещ. Нарисува скица на района около дома на дон Томазо, а когато другарите му дойдоха при него, заговори:

— Идеята ми е да върнем този убиец на дон Томазо, жив или мъртъв. Имате ли някакви предложения?

Двамата се спогледаха. Очевидно шефът им не се шегуваше.

— Ако нахлуем в дома му, ще настане голяма суматоха, не мислиш? — попита Оке Столхандске след дълго мълчание. Не успя да скрие колебанието си.

— Разполагаме с ключ и с кода за алармената инсталация, както ѝ със схема на къщата. Както знаете, двамата с Юар вече бяхме веднъж вътре. Ще използваме събраната от него информация. Именно той огледа вътрешността на къщата и осигури кода и ключа.

За Карл името на Юар имаше силата на заклинание. Всъщност нямаше нужда да обяснява как се бе сдобил с тактическите данни. Важното бе, че ги имаше.

— Защо искаш да им връщаме този тип? Между другото, мисля си, че е роднина на дон Томазо — обади се Луиджи, когато тишината отново започна да става мъчителна.

— За да уплаша до смърт дон Томазо или поне да го стресна. Откъде знаеш, че двамата са роднини?

— Името му го подсказва. Осъзнаваш колко е важен този факт, нали? — отвърна Луиджи.

— Да — добави Карл. — Двамата с дон Томазо вече сме обсъждали този въпрос. Той е наясно, че ако не ни върне шведите живи и здрави, ще започнем да ликвидираме роднините му един по един, докато стигнем до него. Горе-долу така стоят нещата.

— Сериозно ли говориш? — възкликна Оке Столхандске.

— Естествено, че не. Но сега ни се удава златна възможност, тъй като така или иначе възнамеряваме да върнем въпросния тип у дома.

— Поставили са пазачи навсякъде — възрази Столхандске. — Записах доста голяма част от разговорите им. Нямам идея какво си приказват, но Луиджи ще знае…

За миг оставиха обсъждането на тактическата подготовка настрана и насочиха цялото си внимание към този неочакван източник на информация. Оке Столхандске извади касетофона си и им пусна петминутен запис със сравнително добро качество.

Луиджи изслуша записа, като от време на време се разсмиваше с глас. Другарите му седяха безмълвни.

— Така стоя нещата — усмихна се Луиджи след края на записа. Имат пазачи на входната алея на къщата, на хълма, в руините и на дългата тераса от страната на морето. За наш късмет си говорят без заобикалки, така че няма проблем да ги разбере човек, поне доколкото това е възможно, като се има предвид диалектът им. Очевидно са лишени от въображение, ако се съди по кодовите им имена. Сокола, Пастира, Светеца и Хоризонт Няма никакво съмнение кой с кого разговаря и какво наблюдава. Сложили са електронна аларма на пътя за Трапани. Явно смятат, че ще се появим оттам. Обаче дивите зайци, които непрекъснато пресичат ултравиолетовия лъч или каквото там използват, са превърнали живота им в ад. Това е в общи линии.

— Чудесно ще е, ако можем да следим разговорите им по радиото. Това ми вдъхва повече вяра в крайния успех на мисията — рече Оке Столхандске.

— Само че изниква друг проблем, Оке — поклати глава Карл замислено, сякаш предварително се бе предал. — Хич не те бива да изкачваш планини, а и те е страх от високо. Това обаче е единственият начин да се промъкнем в къщата.

Карл им показа чертежите си. Крепостта на дон Томазо бе под непрестанно наблюдение от всички страни, като се изключат напълно невъзможните поне според тях маршрути за нападение. Къщата бе построена на ръба на отвесната скала. От морето я деляха около шейсетина метра. До каменистия бряг имаше къса ивица мек пясък. Ако човек застанеше там, нямаше начин да го забележат от терасата на покрива.

Карл нарисува маршрута им, който се изкачваше на зигзаг по скалата. Щом достигнеха гладката мраморна стена, им оставаха около седем-осем метра до парапета на терасата, но това бе и най-лесният участък. Бяха се подготвили с около двайсетина инструмента за влизане с взлом, използвани от няколко изключително способни крадци катерачи в Лос Анжелис през шейсетте. Страхотни изобретения. Едното представляваше приспособление с две ръчно регулируеми вакуумни пластини в краищата, служещи за закрепяна за желаната повърхност. Издържаше около четиристотин килограма.

— Колко време отнема изкачването според теб, Луиджи? — попита Карл.

Луиджи пак се вгледа в скицата, леко наклонил глава, и започна да брои нещо на пръсти. След това излезе и се върна с бинокъл.

— Той е катерач, поне така пише в автобиографията му — обясни Карл на онемелия от почуда Оке Столхандске и вдигна невинно рамене.

— С добра екипировка ще ни отнеме около два часа и половина да стигнем до върха. Изглежда ни по-трудно, отколкото е в действителност. Като се приближим, ще видите, че по скалата има доста вдлъбнатини и издатини — обясни Луиджи. — Но ни трябва добра екипировка.

— Видя с какво разполагаме, докато товарехме лодката — отбеляза Карл.

— Да — усмихна се Луиджи. — Чак не можех да повярвам на очите си. Невероятни неща.

— Добре — рече Карл. — Разполагаме с нужното, за да се изкачим по скалата, да преминем край поста на терасата, да неутрализираме алармата и да отключим вратата, да слезем до спалнята на дон Томазо и да се върнем обратно. Колко време ще ни отнеме спускането?

— Най-много пет минути, ако подготвим въжетата предварително — отвърна Луиджи. — Никак не е сложно. Все едно да се спуснеш по фасадата на къща.

— Но как, по дяволите, ще накараме проклетника да е изкачи догоре? — възрази Оке Столхандске, горд, че е открил последното препятствие.

— Няма да се катери, ще го издърпаме. Ще построим един вид асансьор — констатира Луиджи. — Единственият проблем е да го накараме да мълчи.

— Не мисля, че това е кой знае какъв проблем — усмихна се Карл. — Единствените ми познания за мафията се изчерпват с видяното на големия екран, но доколкото си спомням, един от героите направо изпадна в истерия, когато намери конска глава в леглото си. Поправи ме, ако греша, Луиджи, но това би трябвало да свърши работа.

— Да — отвърна Луиджи замислено, сякаш искаше да се увери, че е разбрал всичко. — Мисля, че това ще постигне желания ефект и върху дон Томазо. А освен това улеснява транспортирането — добави той, за да отклони евентуални възражения, които можеше да породи изразът на лицето му.

— Добре — рече Карл. — Остана ни само проблемът със следенето на радиовръзките им. Жалко, че няма как да се възползваме от това предимство, но не можем да оставим Луиджи на лодката. Двамата с Оке няма да успеем да се справим сами с мисията. Оке, имаш ли някакво предложение по този въпрос? Поръчах сума ти боклуци по твоята специалност.

Оке Столхандске засия. Най-накрая му се удаде случай да покаже уменията си, което бе доста по-примамлив вариант от катеренето на скалата над мрачните морски води посред нощ.

— Ами — усмихна се той леко смутено и изтри потта от лицето си с тениската. — Сигурно ще успея да прехвърля трафика им на вашата радиочестота. Ще се наложи обаче Луиджи да носи две слушалки — една за нашата връзка и една за тяхната. Трябва ми само малко време да настроя джаджите.

— Дадено — рече Карл. — Ето как ще постъпим — Луиджи, твоята задача е да подготвиш саковете. Трябва ни един за екипировката за катерене и друг за оръжията и радиото. През това време Оке ще подготви линиите ни за връзка един с друг, а аз ще си поприказвам малко с нашето приятелче. Моля да ме извините, но бих искал да остана насаме с него.

Другарите му нямаха никакво намерение да му досаждат през следващите минути.

Карл взе найлонов плик и ролка тиксо от кухненската маса и прекоси двете малки помещения до каютата, където бяха оставили пленника.

Затвори вратата, светна лампата и махна тиксото от устата на италианеца.

— Бона сере, сеньор Ди Маджо, така се казвате, нали? — поздрави учтиво.

— Изобщо не възнамерявам да разговарям с вас — промърмори мъжът измъчено. — Само че умирам от жажда.

Карл отви капачката от бутилката си с минерална вода, на чийто етикет бе изписано „Флота на САЩ“ и я долепи до устните на пленника. Мъжът излъчваше спокойствие и решителност. Грубото му лице бе сериозно, може би мислено вече бе приел съдбата си. Всъщност Карл бе изненадан, че се бе оставил да го пленят без съпротива, че дори не се бе опитал да застреля Луиджи.

Карл се настани на пода на няколко метра от пленника между два топа плат. Запита се дали не подценяват врага, дали не ги бяха провокирали да заловят един от хората им само защото са го снабдили с електронна система за проследяване. В следващия миг обаче осъзна, че това е невъзможно. Подобна операция щеше да им струва живота на още двама от колегите им.

— Не знам къде са шведите. Не че щях да ви кажа, даже и да знаех, но наистина не знам — рече мъжът дрезгаво и изтръгна Карл от мислите му.

— Ахааа… Значи не знаеш къде са? Е, нищо. Не възнамерявах да те питам, но след като сам спомена…

Карл се усмихна широко и подкани мафиота с ръка да продължи.

— Може да ми отрежеш топките или каквото решиш, задник, но това няма да помогне. Не знам къде са — отвърна другият мъж и заби мрачно поглед в пода.

Карл поклати глава.

— Какви са тия фасони?! Ние сме офицери и джентълмени, а не някакви дребни убийци от Сицилия или Малката Италия в Ню Йорк. Но както сам разбираш, съм изправен пред дипломатически проблем, който се надявам да разрешим с твоя помощ. Аз не съм сицилианец, така че се нуждая от съвета ти.

Мъжът не каза нищо, но по лицето му се изписа, че няма да се остави да го измамят с подобни фрази на учтивост или празни обещания.

— Ти си истински мъж, смелчага. Все качества, които ценя — продължи Карл, необезпокоен от негативното отношение на пленника си. — Двамата с теб ще посетим дон Томазо тази вечер. Проблемът е, че той очаква само мен. И тъй като с него сте роднини, се чудя дали няма да го обидя с действията си. Моля те за съвет. Осветли ме!

— Дон Томазо е мой чичо и кръстник — промърмори мъжът. — Ще е по-добре да ме убиеш, отколкото да ме върнеш при него окован с белезници.

— О, кръстник? — изхихика Карл. — Значи те съществували наистина, не само на кино. Ще обидя ли дон Томазо, ако те взема с мен? Нали разбираш, ние, скандинавците, сме малко като коне с капаци, та реших, че подобен подарък ще му се понрави. Но вас, сицилианците, не може да ви разбере човек.

— Няма никакво значение какво си мислиш, че разбираш, и какво не — въздъхна пленникът, сякаш пред него стоеше човек, на когото не можеше да се обясни. — Ако ме върнеш жив, дон Томазо ще оцени жеста. Но това няма да ми помогне. Ако ме замъкнеш при него като ловен трофей, ще оскърбиш цялата фамилия. Той ще те убие, а след това и мен, за което, разбира се, вината ще е твоя. Така стоят нещата.

— Колко варварско — поклати съчувствено глава Карл. — Изглежда, двамата с теб имаме проблем. Ще те попитам само още едно нещо. Най-вече от любопитство. Защо не позволи на бандата на Салваторе Карини да продължи опитите да ме ликвидира? Защо му трябваше да заръчва подобна лесна задача на роднините си от САЩ?

— Защото Салваторе Карини е предател и с него е свършено. Той е вече на първо място в списъка на чичо — отвърна мафиотът с искрено омерзение.

— Значи аз съм на второ — констатира Карл замислено. След това се изправи и се протегна. Прецени ситуацията. Налагаше се да стои леко прегърбен, което намаляваше подвижността му. В следващия миг обаче се завъртя и ритна завързания мъж в средата на гръдния кош. Подобен удар е на практика смъртоносен, защото прекъсва главната артерия.

Във всеки случай мафиотът изпадна в безсъзнание, а Карл извади замислено найлоновия плик и го залепи плътно около главата на убиеца на Салваторе Карини.

Бе важно главата да е напълно суха, когато я доставят. Врагът не биваше да разбере къде се намира базата им.

Когато Карл се върна при останалите, те бяха почти готови с приготовленията.

Сакът с екипировката за катерене вече бе спуснат в морето и се носеше леко и равномерно във водата малко под парапета. Трябваше им само още една тежест и без проблем щяха да го транспортират под водата до брега.

Луиджи прибираше оръжията в другия сак, но Карл отбеляза, че товарът е твърде голям. Ако ги разкриеха, така или иначе нямаше да успеят да отвърнат навреме на огъня. Нямаше смисъл да се товарят излишно. Пътят нагоре бе достатъчно тежък. Карл нареди на Луиджи да вземе само по един картечен пистолет. Този път обаче бе добра идея да използват заглушители, нищо че това предполагаше патрони с по-малък калибър.

Оке Столхандске бе успял да разреши проблема с радиовръзката, без да се затрудни особено. Дори не се налагаше Луиджи да носи две слушалки. Вместо това Оке ръчно щеше да сменя каналите и да им препраща разговорите между италианците, когато се наложеше. Така през цялото време щяха да могат да разговарят един с друг на собствената си честота. Карл и Луиджи щяха да носят лепенка с микрофон на гърлото, а Оке възнамеряваше да използва доста по-голямата радиостанция. Пошегува се, че ще влезе в ролята на един вид диджей и че ще им пуска сицилианска музика, когато им стане скучно.

От време на време станцията запращяваше и Луиджи наостряше уши, но след това им правеше жест с ръка, че няма нищо важно, и продължаваше спокойно работа. Мафиотите обсъждаха най-вече проклетите зайци, така че Луиджи прехапваше долната си устна с двата предни зъба и размахваше ръце на главата си като уши, за да покаже на приятелите си за какво става въпрос.

След това седнаха на масата и провериха списъка със задачи още два пъти. Стигнаха до заключението, че ще им трябва повече въже за резерв и че вероятно асансьорът ще им създаде проблем.

Карл се върна при кърмата, за да вземе още въже, огледа го и установи, че е произведено в Западна Германия ѝ е част от въоръжението на антитерористичния им отряд. След това провери дали пленникът с плик на главата е мъртъв. Той очевидно отдавна бе спрял да диша, защото пликът не бе замъглен и лицето му се виждаше ясно.

Карл клекна и се загледа в мъжа. Опита се да убеди сам себе си, че хора като него можеха да доживеят до старини единствено зад решетките. След това прогони несъзнателния си опит да намери извинение за постъпката си, развърза мафиота и го замъкна до третия сак. Другите двама се опитаха да се държат естествено, но погледите им веднага попаднаха на найлоновия плик.

— Не исках да цапам лодката — обясни Карл и отвори ципа на празния сак. Колегите му се спогледаха неразбиращо, но не казаха нищо.

По-късно всичко им се изясни, след като Карл и Луиджи с мъка нахлузиха водолазните костюми и седнаха, опирайки колене в гърдите си, за да изпуснат максимално от въздуха между костюмите и телата им. Тогава видяха как Карл закрепи един нож на предназначеното за това място, който обаче нямаше нищо общо с обикновените ножове.

Прегледаха багажа за последен път. Разговорите в крепостта все още бяха кратки и рутинни. Не се наблюдаваше никаква необичайна активност. Щом врагът не ги бе открил досега, едва ли щяха да ги открият под водата. От брега ги деляха около хиляда метра.

Карл и Луиджи се гмурнаха в морето, а Оке заспуска саковете един по един.

Карл плуваше определи курса им с помощта на компаса. Луиджи му даде знак, че всичко е готово. Карл се обърна към Столхандске, който на свой ред го увери, че може да започват.

— Само още нещо, Луиджи — прошепна Карл, сякаш още от сега трябваше да забравят за разговорите. — Когато стигнем на около стотина метра от целта, ще спрем за малко и ще ми помогнеш с последния сак. Разбра ли?

— Да — прошепна му Луиджи и веднага спусна маската, за да скрие лицето си.

След това изчезнаха под водата.

Този път багажът им бе тежък и безформен и придвижването им отне доста повече време.

Луиджи се обля в пот под гумения костюм. Водата бе твърде топла, за да го разхлади. Дори стъклото на маската му се запоти. Не че това имаше някакво значение. Така или иначе около тях цареше непрогледен мрак.

Луиджи обичаше тъмнината. В нея откриваше закрила, успяваше да прогони неприятните мисли. Опита се да изчисти съзнанието си и да се концентрира върху движенията си. Трябваше на всяка цена да поддържа равномерно темпо. Карл плуваше пред него. Именно той отговаряше за маньоврите и през цялото време контролираше придвижването им с часовник и компас; всяко закъснение усложняваше допълнително работата му. Нищо че маршрутът бе сравнително лек — само право напред към брега. Освен това морето бе съвършено спокойно.

Луиджи се опитваше най-вече да отклони мислите си от третия сак. Не бе напълно сигурен каква помощ се очаква от него.

А когато въжето, което го свързваше с Карл, помръдна и те усетиха земя под краката си, Луиджи осъзна, че моментът на истината е настъпил. Карл го хвана за раменете, побутна го към дъното и му посочи да се задържи за един голям камък. Когато Луиджи даде сигнал, че е разбрал, Карл издърпа и трите сака. Луиджи го чу как отваря ципа и след малко усети как Карл пъха единия крак на мъжа под двете му ръце. След това началникът му отново се наведе напред и му нареди да държи здраво. После се отдалечи и се залови за работа. Луиджи дори не искаше да си представя каква е тя.

След малко кракът в ръцете му се раздвижи и той стисна здраво. В този миг до ушите му долетя хрущящ звук, който ту се усилваше, ту заглъхваше заради водата. Бе кристално ясно какво се случва на около два метра от него. Месото и сухожилията вече бяха прорязани, оставаше само да пречупи вратът на жертвата. Изведнъж кракът се отпусна и Карл му даде знак, че може да пусне тялото. То изчезна в мрака, а след секунди Луиджи чу как ципът на сака се затваря. Карл отново пое водачеството и даде знак на колегата си, че е време да продължат. Багажът им бе олекнал.

Когато внимателно подадоха глави над водата, чиято дълбочина вече бе едва метър, на Луиджи му се наложи да свали замъглената маска, за да се огледа. Забеляза, че Карл стори същото. Бяха пристигнали на точно определеното място, без нито метър отклонение.

Вярно, че можеше да се дължи на чист късмет. Само че това се случваше вече за трети път и Луиджи започна да разбира защо двамата му колеги винаги поемаха водачеството под водата. Това го изпълваше със смесени чувства. От една страна, неясно защо, недоверието на другарите му в неговите умения бе голям удар за самочувствието му. След пет години в Калифорния се чувстваше като един вид световен шампион, че никой не може да го победи. Но в този екип той бе новакът. Луиджи реши да мисли позитивно. Знаеше, че е в сигурни ръце. Колегите му определено бяха по-опитни от него в много отношения.

Бързо издърпаха саковете на брега и ги наредиха един до друг върху пясъка. Първо извадиха оръжията, а след това и радиото.

Карл повика Орка, съобщи му, че са пристигнали и поиска информация за положението. Всичко бе спокойно. Разговорите между мафиотите очевидно бяха зачестили и Оке щеше да им пусне записа.

Луиджи изслуша новините от последния час и констатира, че няма нищо интересно. Честите разговори между италианците свидетелстваха единствено за липса на рутина при радиовръзката. Изглежда, им бе скучно и се опитваха да се разсеят. Чудесно.

Двамата с Карл бързо прикрепиха микрофоните към шиите си и пъхнаха слушалките в ушите си, след това изпробваха техниката, като се свързаха с Оке, и установиха, че всичко функционира изрядно.

Опасаха се ремъци с халки. Луиджи прикрепи с тиксо няколко стоманени клина с примки от едната страна на тялото си. От другата закрепи чук, покрит с гума, за да не вдига шум.

Прегледа екипировката си и оборудването на Карл, дръпна куките и провери всички закопчалки и куки, както правят парашутистите. Тази предпазливост напомняше таен ритуал.

Сортираха различните въжета и завързаха най-дългите около една скала. Провериха здравината им; от тях зависеше дали ще оцелеят.

Когато най-накрая кимна на Карл, че всичко е готово, той го хвана за раменете и му каза, че оттук нататък той, Луиджи, поема водачеството. Щом стигнеха горе, всичко продължаваше постарому.

Луиджи успя да се изкачи на около петнайсет метра без особен проблем. Преди да му се наложи да забие първия клин в скалата, пъхна обезопасителното въже през карабинера и го спусна към Карл, който чакаше на плажа. След това го дръпна, за да го провери, продължи още три метра нагоре и заби втория клин в един скален процеп. Завърза въжето за него и даде сигнал на Карл да го последва.

Можеха да разговарят през цялото време, а Оке следеше радиовръзката им от лодката. Дори от време на време им даваше по някой друг добър съвет на шега, докато наблюдаваше целта с големия си телескоп.

Придвижваха се доста по-бързо, отколкото Карл очакваше, а Луиджи бе напълно спокоен и сигурен в себе си; вярно, че се бе занимавал с катерене цял живот, най-вече в италианските Алпи, поне така пишеше в досието му. До този момент това за Карл бяха просто думи, но сега разбра колко богат опит притежава колегата му в действителност.

Трудностите започнаха, когато стигнаха до последните пет метра. В този участък скалата се издаваше напред. Работата на Луиджи доста се усложни и той се придвижваше метър по метър. Освен това им се налагаше да промушват късото обезопасително въже през поне два клина, преди да продължат. Въжето ги предпазваше да не се плъзнат надолу. Но ако някой от тях паднеше, два-три от клиновете щяха да се измъкнат, телата им щяха да се ударят едно в друго, а след това — и в скалната стена.

Последният половин час и двамата висяха с главата надолу, с лице към скалата и гръб към бездната. През цялото време се опитваха да се окуражават, като си шептяха тихо по радиостанцията. Понеже Оке можеше да чуе целите им разговори, от време на време си разменяха по някоя шега за страха му от високо и му обясняваха надълго и нашироко какво точно се случва.

Понякога им се налагаше да замълчат, за да може Луиджи да проследи разговорите на врага. По някаква причина мъжът с кодово име Мирамар, който трябваше се намира на около петнайсет метра от тях, бе спрял да се обажда. Другите определено бяха недоволни ох този факт и мрънкаха, че вероятно е заспал.

Луиджи и Карл спряха за кратко, за да обсъдят проблема. Ако Мирамар ги бе забелязал, нямаше логика да си мълчи. Вместо това трябваше да предупреди другите двама.

Но ако бе заспал, колегите му вероятно щяха да решат да го събудят. От друга страна, той отговаряше за тази посока, от която никой не очакваше нападение. Затова не бе изключено да го оставят да спи. Щяха да са далеч по-спокойни, ако Мирамар отново се включеше във връзката.

Решителният момент настъпи. Луиджи прехвърли въжето си през клина при ръба на скалата. Следващата стъпка бе да се набере нагоре, да излезе на върха и така да попадне в полезрението на пазача.

Луиджи се съсредоточи и събра сили. Усети по ръцете си, че катеренето бе изсмукало почти всичките му сили, а следващата стъпка бе най-трудна във физическо отношение.

Първите два опита да се прехвърли върху скалата се оказаха безуспешни. Те го изтощиха още повече и дори се наложи да се върне малко назад и да си почине. Опита се да пребори отчаянието, да събере последните капки сила.

— Изчакай малко — прошепна му Карл. — Имам предложение.

Той се приближи бавно към колегата си и закачи въжето за най-близката до Луиджи кука. След това пъхна дясната си ръка между двете въжета, уви ги около нея и я фиксира с помощта на здрав възел. После се хвана с лявата ръка малко по-нагоре за общото им въже.

— Така — прошепна той. — Използвай ръката ми като стъпало.

— Ще те заболи — прошепна Луиджи.

— Да не мислиш, че ще ми е по-приятно да се върна обратно, без да достигна върха? — засмя се Карл.

Луиджи носеше груби ботуши за катерене. Тъй като се изкачваше пръв, бе твърде опасно да използва по-леки обувки. Поколеба се, но накрая вдигна левия се крак и го пъхна между ръката на Карл и въжетата. После си пое дълбоко дъх и с едно движение се прехвърли през ръба на скалата.

Първият му инстинкт бе да погледне към стената горе. Това бе най-опасната част от мисията им. Ако някой ги очакваше със заредена пушка, всичко щеше да приключи за секунди.

Нищо подобно не се случи, а и Луиджи не видя никого. Започна да търси нещо, за което да се хване с лявата ръка. Гладката мраморна стена започваше на около метър по-нагоре. Наложи му се дълго да избира между две възможности. Карл вероятно вече изпитваше доста силна болка под тежестта му. Но в този миг не можеше да си позволи да се провали.

Набра се още малко напред, вдигна крака си от ръката на Карл, застана за миг на колене точно на ръба на скалата, бавно и внимателно премести напред първо единия, а след това и другия си крак и накрая се изправи. В този миг ръцете му нямаха опора, нито пък можеше да разчита на спасителното въже. Олюля се леко, вероятно от умора, но бързо успя да пребори силното чувство на паника. После се наведе напред, застанал на пръсти, за да не наруши равновесието си и да не се строполи обратно в бездната. Пристъпи към мраморната стена. Едва сега можеше да си отдъхне. Свали внимателно една от закачалките, както шеговито наричаха приспособлението, закрепи го за стената и натисна, първо внимателно, после по-силно, а накрая с цялата си тежест. Инструментът не помръдна. Сега бързо можеше да застопори спасителното въже, да монтира втория и да докладва на Карл.

— Разбрано — прошепна в отговор Карл. — Идвам, помогни ми.

Луиджи го издърпа горе. Стояха един до друг.

— Трайдент до Орка. Горе сме. Виждаш ли ни? — обади се Карл.

— Тук Орка, виждам ви. Два тъмни силуета на фона на бялата стена. Мирамар не се вижда, няма разговори.

— Добре.

Закрепиха още един инструмент на стената, а Карл се изкачи нагоре. Наложи му се да мине покрай един осветен прозорец.

Луиджи погледна нагоре към колегата си и едва сега забеляза какво носи. Почти бе забравил, че имат багаж. До тялото на колегата му се поклащаше нещо, което през очилата за нощно виждане приличаше на увита в найлон зелка. Една капка кръв полетя надолу и уцели китката на Луиджи.

— Слушай! — прошепна Карл. — Върни се под стената и изчакай следващото нареждане. Аз поемам водачеството оттук нататък.

— Разбрано — отвърна Луиджи и с помощта на двете въжета се спусна обратно под скалната тераса и увисна като в люлка над пропастта. Тази почивка щеше да му се отрази добре, но от този момент нататък можеше да следва колегата си само с помощта на въображението си.

Карл вече бе на половината път нагоре. Току-що бе преминал покрай единствения светещ прозорец на фасадата. Свърза се с Оке Столхандске, но той виждаше само светлината, нищо повече. Разстоянието бе твърде голямо.

Карл погледна часовника си. След няколко часа щеше да започне да се развиделява. Но това не бе проблем. Трябваха му минути, за да се озове на балкона.

Наслаждаваше се на изкачването. То бе лесно благодарение на приспособленията. Трябваше единствено да премества снабдените с вакуум дръжки една след друга през половин метър. Така и товарът му тежеше по-малко, и движенията му бяха по-лесни.

Последната дръжка постави на около десет сантиметра от края на стената. Внимателно освободи спасителното въже и го завърза за нея. После извади пистолета си и вдигна предпазителя.

Ако някой го бе чул, едва ли щяха да го чакат да се изкачи горе. Много по-вероятно бе да се надвесят надолу, за да локализират мишената си.

Карл бързо подаде глава над парапета и веднага я дръпна обратно. Не последва изстрел. Масата за хранене бе на обичайното си място с изрядно подредени столове. Нямаше покривка. Съвсем близо до вратата имаше ратаново кресло, на който май седеше някой.

Карл нагласи краката си така, че в следващия миг да успее да се прехвърли през парапета с гърди напред. Държеше пистолета си готов за стрелба.

Огледа внимателно терасата. Охранителят спеше. Картечницата бе опряна на стената до него, а радиото му лежеше на късия край на масата.

Карл с облекчение скочи на терасата и за първи път от два часа усети здрава земя под краката си.

Приближи бавно до спящия мъж, извади ножа си и се замисли. Едва ли щеше да вдигне повече шум, отколкото, ако използваше заглушител. Карл обаче таеше силно недоверие към подобна техника. Винаги нещо можеше да се обърка. Ако пък решеше да пререже гърлото му, другият вероятно щеше да се съпротивлява, което също не бе добре.

Но все пак Карл се спря на този вариант.

Заобиколи мъжа и закрепи пистолета си обратно на гърба. Прехвърли ножа в дясната ръка, а с лявата запуши устата на жертвата и отметна главата му назад. Допря ножа си до гърлото на съпротивляващия се мъж и продължи да натиска, докато кръвта се плискаше по каменния под.

Когато всичко приключи, Карл се свърза с колегите си по радиото и им съобщи, че Мирамар е извън играта и че той самият се подготвя да влезе в къщата. Ако алармата се включеше, щеше да остави пакета на терасата и веднага щеше да започне да се спуска.

Извади ключа от джоба на гърдите си и го пъхна в ключалката. Пасваше идеално, значи не я бяха сменили. Но пък и защо ли им трябваше да я сменят?

Вкара кода и отключи. Нищо не се случи. Вътре цареше пълна тишина.

Затвори вратата, повтори кода и изчака трийсет секунди, за да е сигурен, че алармата няма да се включи.

Всичко изглеждаше нормално. Стаята на най-горния етаж бе празна. Цареше пълен мрак. Но някъде отдолу чу гласове. Подът между него и стълбите бе покрит с персийски килими, които щяха да изолират шума от стъпките му. Замисли се дали в къщата няма кучета, но ако имаше, щяха да ги забележат при първото си посещение. Кучетата биха били проблем. Нямаше да успее да ги убие, преди да вдигнат тревога.

Заслиза по стълбите и се сети откъде долитат гласовете. В стаята до спалнята на дон Томазо светеше. Очевидно покрай нейния прозорец бе минал на идване. Вътре седяха неизвестен брой мъже и разговаряха.

Карл се замисли как да постъпи. Най-добре бе да остави подаръка на леглото на дон Томазо и да се измъкне от къщата, без да го забележат. Това определено щеше да внесе огромен смут във фамилията. Но ако дон Томазо се събудеше, ако в спалнята му имаше аларма, Карл щеше да изпадне в доста сложно положение. Все пак охраната бе въоръжена с картечници.

Промъкна се покрай вратата на дон Томазо и спря до съседната стая. Заслуша се известно време и стигна до заключението, че вътре седят двамина. Играеха на карти. Стори му се, че чува шума от допира им до плота на масата. Най-добре да приключва бързо. Вдигна очилата си за нощно виждане на челото и изчака очите му да свикнат със силната светлина. След това бутна вратата с лявата си ръка, влезе в стаята и застреля първия мъж, без дори да го забележат. Тъй като нямаше кой знае какво доверие на малокалибрените си куршуми, произведе два изстрела, преди да се обърне към другия мафиот. Той вече се бе изправил, готов да стреля. Но Карл го изпревари. Тялото му се стовари шумно на пода и продължи да се гърчи около пет-шест секунди, преди да притихне.

Карл се върна бързо в коридора и опря ухо до вратата на дон Томазо. Не чу нищо подозрително, но това не бе гаранция. За миг се замисли дали да не остави подаръка на пода пред спалнята. Откачи найлоновия плик от костюма си и извади главата на мъртвеца от него. Установи, че косата е съвсем суха, но леко мазна. Отлично. Нямаше да разберат, че кръщелникът се е върнал вкъщи по море.

Карл натисна бавно бравата, милиметър по милиметър. Ако някой отвътре забележеше движението, щеше да реши, че си въобразява. Вратата се отвори с едва доловимо проскърцване. Карл свали очилата си за нощно виждане и погледна вътре.

Мебелировката бе спартанска. Огромен гардероб от кафяво дърво, легло и нощно шкафче. На шкафчето, до краката на малка статуетка на някакъв светец, имаше револвер.

Дон Томазо лежеше по гръб по средата на леглото с полуотворена уста и ръце, сключени върху одеялото. Карл не бързаше. Нямаше смисъл да проваля всичко точно накрая.

Малко встрани от дон Томазо имаше още една възглавница, на мястото за съпругата му. Карл се приближи до самия край на леглото, като не сваляше очи от лицето на дон Томазо, за да се увери, че мафиотът спи. Даже и да се събудеше, нямаше да успее да сграбчи револвера. И двете му ръце бяха върху бялото одеяло.

Карл постави още по-бавно главата на кръщелника на свободната възглавница и не я пусна, преди да се увери, че няма да се търкулне надолу. Заслуша се за миг в спокойното дишане на дон Томазо. Мафиотът прохъркваше леко. Това бе мъжът, поръчал убийството на Юар, а той трябваше да го остави жив.

Карл взе статуетката, излезе внимателно от стаята, спря за малко в коридора, ослуша се и чак след това продължи нагоре. На идване му бе хрумнала една идея.

В стаята горе имаше стереоуредба, която очевидно бе свързана с тонколони във всяка стая и на терасата. Той прегледа колекцията от компактдискове, която се състоеше основно от произведения на оперното изкуство. Карл познаваше слабо този жанр, който не му допадаше. Не знаеше дали това се дължи на прословутата му нетърпеливост, или на втълпените му от детство предразсъдъци. Сега се ядоса на себе си, защото искаше да избере някое значимо произведение.

„Макбет“ на Верди? Като се имат предвид обстоятелствата, това бе добър избор.

Карл пъхна диска в уредбата, усили звука до максимум и избра всички тонколони.

После се свърза с двамата си колеги и зашептя.

— Трайдент до Орка и Тритон, чувате ли ме? — започна той. Те потвърдиха задъхано. — Подаръкът е оставен, охраната на втория и третия етаж е неутрализирана. Само след миг в цялата къща ще заехти опера. Може би дори ти ще я чуеш, Орка. Просто исках да ви предупредя. След малко ще се върна при Тритон. По пътя надолу ще изхвърля приспособленията в бездната. Музиката ще заглуши тропота. Разбрахте ли?

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш с тази шега? — промърмори Столхандске.

— Потвърди, че всичко е ясно, Тритон! — нареди Карл.

— Всичко е ясно, готов за среща след минута — отвърна Луиджи.

Карл се усмихна сам на себе си, когато постави показалец на бутона за включване и пусна диска.

Успя да стигне до балконската врата и дори да прекрачи прага, преди в къщата да заехти увертюрата към „Макбет“. Той заключи стъклената врата, включи алармата, пъхна ключа в джоба си, закопча го добре, приближи се до парапета, прехвърли се от другата му страна, спусна се няколко стъпки надолу и прекара спасителното въже пред ремъците на гърдите си. След това бързо свали тъй наречените дръжки от стенала и ги хвърли една по една в бездната. Те потънаха безшумно в мрака.

Когато застана на малката скална тераса, осъзна, че единственото въже, което му осигуряваше някаква зашита, бе това в ръката му. На всичкото отгоре то бе прикрепено към един клин под него.

— Тритон, намирам се на скалната тераса точно над теб. Започни да се спускаш. Ако музиката се усили, значи са отворили балконската врата.

Луиджи потвърди, че е разбрал, и бързо заслиза. Карл чу шумоленето на въжетата му и карабинерите които от време на време се удряха в металните клинове. В това време той самият започна да изтегля висящото въже, като внимаваше да не загуби равновесие. Когато най-накрая хвана края му, бързо го прекара на два пъти през ремъците на гърдите си, падна на колене и внимателно се търколи през края на скалната тераса. Тялото му полетя към бездната, но след малко въжето се опъна и той продължи да се люлее във въздуха на около пет-шест метра от издадената напред скална тераса. Точно в този миг музиката закънтя още по-солно. Някой бе излязъл на балкона. След секунда настъпи пълна тишина. Значи бяха двама.

Засега Карл бе в безопасност. Скалната тераса го скриваше от погледа им. Той започна да отпуска въжето през ремъците на гърдите си и спокойно заслиза надолу метър по метър. От време на време спираше, за да не протрие дланите си.

Методът му за слизане бе нестандартен и далеч по-опасен, отколкото, ако използваше скалата за опора. Но той реши, че така щеше да достигне брега по-бързо. Оказа се прав. За съжаление, към края на спускането се сблъска с голям проблем. Въжето се оказа твърде късо.

Карл се люшкаше на около 7–8 метра от брега. Разстоянието бе твърде голямо, за да скочи. Оставаше му само една възможност. Опита се да се залюлее колкото може по-силно в посока към скалата с надеждата да успее да хване второто въже. Ядоса се сам на себе си. С всяко следващо залюляване все повече се приближаваше към скалата, но и все повече се подаваше отвъд ръба на терасата и можеше всеки миг да бъде забелязан.

— Трайдент до Орка. Имам проблем. Виждаш ли нещо? Виждаш ли мен или някого на балкона?

— Виждам те. Изглежда, се забавляваш, само се чудя дали имаме време за това. На балкона е пълно с хора, тичат като пощурели и непрекъснато говорят по радиостанциите, но все още не са доближили парапета.

— Благодаря — изстена Карл. В следващия миг силно се удари в скалата и успя да хване обезопасителното въже. Пусна другото, на което се люлееше, полетя надолу още няколко метра, преди рязко да спре. Усещаше палеща болка под мишниците. Второто въже затанцува надолу през примките и скоро го подмина. Той отново смени въжетата и скоро достигна брега.

Луиджи не каза нищо, внимание му бе съсредоточено в разговорите между мафиотите и опаковането на багажа. Карл дръпна въжето, събра всичко и го метна в единия от саковете; клиновете върху скалната стена напомняха перлена огърлица. Започваха на около десетина метра от земята и свършваха точно под малката издатина. Едва ли щяха да ги забележат.

Двамата мъже свалиха ремъците, сложиха си водолазните маски и бутилките с кислород направо върху камуфлажното облекло и замъкнаха саковете във водата. Преди да се гмурнат, Карл помоли Луиджи да сподели какво бе чул, преди да приберат радиото. Луиджи даде знак, че горе цари пълен хаос, но явно не ги бяха открили.

След това двамата изчезнаха в мрака.

Едва сега Карл усети болката в десния си лакът и под мишниците. Вероятно вече имаше огромни синини и следи от въжетата. Щеше да му се наложи да поноси ризи с дълъг ръкав известно време.

4

Самюел Улфсон дори не успя да се ядоса, въпреки че имаше куп причини за това. Положението бе наистина сериозно.

Прочете доклада на военния аташе в Рим за втори път. От всеки ред прозираше яд. Очевидно срещата на Нилс Густав Сандгрен с Карл Хамилтън в Палермо не бе преминала особено добре. Най-много го бе подразнил фактът, че му бяха наредили като на някакъв кадет да се връща обратно в италианската столица. В резултат на това военният аташе не бе успял да се наслади на прохладната нощ в Палермо.

Самюел Улфсон въздъхна. Ироничният тон на доклада, изпълнен с думи като „евентуална опасност“ и „уж от съображения за сигурност“, придобиваше съвсем друг смисъл на фона на последвалите събития. Нилс Густав Сандгрен бе отвлечен веднага след като изпрати доклада и напусна посолството в Рим.

На всичкото отгоре по време на самото отвличане е бил придружаван от бодигард от прословутите служби за сигурност. Единственият отвлечен швед, след като Сепо въведе новите мерки за сигурност в Рим, се бе намирал в компанията на собствените им служители.

Самюел Улфсон позвъни на един от шефовете в Маймунарника на остров Кунгсхолмен, както разузнавачите наричаха колегите си от службите за сигурност. Нямаше никакъв смисъл да им крещи или да се опитва да получи обяснение. Оказа се, че изборът на въпросния служител бе мотивиран от чисто профсъюзни съображения. Досега не го бяха изпращали на мисии в чужбина и следователно бе негов ред. Според профсъюзната организация това бе единственото справедливо решение. Да, не можеха да си затворят очите за подобни факти. Очевидно Сепо страдаше от същия синдром като цялото шведско общество. От чисто оперативна гледна точка бе по-добре да възложат мисията на някой опитен агент, но профсъюзът дори не искаше да чуе за подобен вариант. Все пак въпросният служител се отърва жив, само с един конфискуван пистолет.

Макар и уклончив, докладът на Нилс Густав Сандгрен съдържаше конкретна информация за броя на замесените разузнавачи. В операцията участваха трима служители на ОП 5, един от които владееше италиански. Карл бе отказал да издаде имената им. Според него тази информация бе напълно достатъчна за ръководството на ОП 5.

Безспорно бе така. Нямаше съмнение, че единият от агентите е Оке Столхандске, който в момента бе в отпуск, „за да се отдаде на ветроходство и размисъл“. Италианоговорящият обаче трябваше да е някой от новите кадри, подготвени в Калифорния. Май името му бе Бертони.

Следователно Карл бе минал през САЩ. Затова в доклада пишеше, че „цялата необходима за мисията техника бе осигурена от съответните американски власти съгласно приетите от двете страни споразумения“.

Очевидно Карл бе поръчал всичко в САЩ от името на Генералния щаб на Шведската армия. Самюел Улфсон осъзна, че по време на срещата със собствения си началник несъзнателно бе дал легитимност на цялата операция, както би се изразил някой юрист. Определено с Карл Хамилтън имаше за какво да си поговорят след завръщането му.

Най-обърканата част от доклада съдържаше израза че врагът продължава да понася големи загуби, макар че официално потвърдените жертви бяха две. Това се дължеше на нежеланието на мафиотите да признаят за пораженията си и така да въвлекат силите на реда.

Целта на операцията явно бе постепенно да увеличат психологическия натиск върху врага, докато той осъзнае, че е най-добре да освободи шведските заложници, преди собствените му загуби да нараснат главоломно.

Мисията очевидно не бе пожънала кой знае какъв успех, като се има предвид, че врагът обогатяваше колекцията си от шведски граждани.

Шведската армия бе загубила двама мъже.

В резултат на това политическият и медийният натиск върху военните се бе увеличил. Според Петер Сорман обаче ситуацията бе под контрол, докато някой от заложниците не се простеше с живота си. Подобна развръзка щеше да промени всичко. Швеция можеше да понесе загубата на няколко военни. Това би означавало единствено, че държавата прави всичко възможно да освободи пленените си граждани. Ако мисията приключеше успешно, Външно и правителството щяха да оберат всички лаври. В случай на неуспех цялата отговорност щеше да се стовари върху Генералния щаб.

На фона на вчерашните събития оптимизмът в доклада на Нилс Густав Сандгрен изглеждаше все по-ефимерен. За жалост докладът бе практически неизползваем.

Единственото положително нещо бе, че мисията се провежда със съдействието на италианските власти и в съответствие със законите, които очевидно не бяха толкова строги като шведските.

При други обстоятелства на Самюел Улфсон дори не би му хрумнало да се свърже с някой от действащите си агенти по време на мисия. Сега обаче бе изправен пред изключително необичайна ситуация, а освен това му предстоеше среща с Петер Сорман в Министерство на външните работи. За разлика от главнокомандващия армията Сорман нямаше да се задоволи с пълно информационно затъмнение.

Нямаше друг избор. Улфсон помоли Беата да намери телефонния номер на хотела с френското име в Палермо и да се обади на Карл Хамилтън. Тя остана толкова изненадана, че го попита дали е чула правилно.

— Да — изръмжа той и запали осмата си цигара за деня. Часовникът показваше малко след десет. Самюел Улфсон избягваше да пуши преди обяд, но положението бе толкова сериозно, че всякакви принципи губеха смисъл.

Карл вдигна едва на осмия сигнал, а когато Беата го свърза с началника му, гласът му прозвуча някак сънено и уморено.

— Да не би да те събудих? — попита Улфсон озадачено.

— Да — промърмори Карл. — Нощния живот в Палермо си го бива. Вчера си легнах доста късно.

— Радвам се, че си прекарвате страхотно — рече Улфсон ядосано. Не че му се вярваше служителите му да се забавляват кой знае колко в Италия, но му бе трудно да говори с Карл по телефона.

— Положението с разговорите е следното — обади се Карл, сякаш прочел мислите на началника си. — Врагът притежава значителен технически капацитет в определени сфери. Даже и да използваме шведски, това само ги забави, но няма да ги затрудни. Защо се обаждаш? Какво искаш да знаеш? Не получи ли доклада на Нилс Густав?

— Да, проблемът е, че Нилс Густав бе отвлечен вчера вечерта в Рим. След като ми изпрати утешителния си доклад.

— Кога? — попита Карл внезапно. Тази новина прогони всяка сънливост.

— Към десет-единайсет вечерта.

— Добре. Това не променя нищо. Откъде?

— От един ресторант в Рим. Докато вечерял с един от служителите на Маймунарника.

— Бодигард от Сепо… — простена Карл. — Това обяснява всичко. Но не променя нищо. Вчера вечерта пратихме послание на врага, за късмет — след отвличането на полковника, и си мисля, че ще получа отговор още днес. Продължаваме да следваме първоначалния план, както, надявам се, пише в доклада на Нилс Густав. Положението е оптимистично.

— Би ли уточнил „оптимистично“?

— Не и по телефона. Накратко, смятам днес да им направя предложение, на което не могат да откажат. Ще разменим шведските заложници срещу един светец.

— Светец?

— Да. За съжаление не мога да се впусна в повече подробности. Само ще допълня, че имаме всички основания да се чувстваме обнадеждени. Операцията бе успешна и всички самолети се върнаха в базата.

— Имам среща знаеш с кого в Министерство на външните работи. Какво, по дяволите, да му кажа?

— Че таим надежда скоро да постигнем развитие в преговорите.

— Доста неясно.

— Неясно, но вярно. Поне аз съм силно обнадежден. Съжалявам за случилото се с Нилс Густав. Той искаше да пообиколи тукашните ресторанти, затова побързах да го отпратя обратно в Рим. Жалко, че Сепо са решили да го поставят под охрана. Това определено е влошило нещата. Ако знаех, че ще стане така, щях да го принудя да остане тук.

— Знаеш ли къде го държат?

— Не. Предполагам, че са го завели при останалите шведски заложници. Врагът се опитва да вдигне цената.

— А ти възнамеряваш да ги откупиш с този светец?

— Да.

Самюел Улфсон въздъхна. Не бе моментът да разпитва откъде са си набавили оръжия и така нататък. Това определено би развеселило не само гангстерите, но и италианските власти, които вероятно също подслушваха разговора им. Едва ли нечий друг телефон в Палермо се радваше на подобно внимание като телефона на Карл.

— Искам веднага да се свържеш с мен в случай на успех или неочаквани затруднения. В консулството има телекс. Носиш ли някакъв код със себе си?

— Да. Ще ти изпратя кодиран доклад, обещавам.

— Добре. Пази се и поздрави познатите ни, ако ги срещнеш — въздъхна Самюел Улфсон и затвори. Този разговор не му помогна особено преди срещата във Външно. Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно му ставаше, че няма никаква представа какво правят агентите му в Сицилия. На всичко отгоре трябваше да успокои всички, че нещата са под контрол. Освен това щеше да му се наложи да отговаря на безбройните трескави въпроси, които изказването му щеше да породи. Направо не му се тръгваше.

Карл поседя известно време на леглото, като се чудеше кой от трите спешни телефонни разговора да проведе първо. Нито един нямаше да се окаже особено приятен, но по различни причини. Затова реши да изчака и се върна при леглото си в банята, взе чаршафите и ги изнесе обратно в стаята. След това ги постла на леглото за да изглежда, че е спал върху него. После започна бавно да се бръсне. Когато се погледна в огледалото, в съзнанието му нахлуха омразните ужасяващи спомени пред очите му изникна собствената му фигура. Видя как оставя ключовете на масичката в коридора и излиза, как минава покрай статуята на Санкт Йоран и Дракона на път към колата си, която стоеше паркирана при телеграфната станция срещу двореца. Спомни си студа, който прониза тялото му и как космите по ръцете му настръхнаха. Изтръпна. Опита да си внуши отчаяно, че трябва да извлече колкото може по-голяма полза от ситуацията, да се концентрира върху бръсненето и да прогони всичко останало.

Извади риза на сини и бели райета. Избра я заради дългите ръкави. Синините по ръцете му от катеренето се набиваха твърде много на очи. През следващите няколко минути се опита да поизчисти стаята, въпреки че вътре цареше ред, провери част от оборудването си за пореден път и накрая набра първия номер.

Отначало тя се зарадва, но след това я обзе гняв. Защо се обажда чак сега. Каза ѝ истината. През последното денонощие не бе имал достъп до телефон. Тя отвърна, че не му вярва, той продължи да я убеждава и разговорът се провали още в самото начало.

На работата ѝ бе скучно, почти всички вече бяха в отпуск. Вярно, Ай Би Ем бе американска компания, но служителите бяха шведи и през юли всичко замираше. През по-голямата част от времето посещавала курс по шведски. Затова го попита дали не могат да останат в Швеция през лятото и да се откажат от първоначалните си планове за дълго пътешествие надалеч.

В такъв случай трябваше да отидат до някое затънтено кътче на Швеция без телефон. Думите му я накараха леко да поомекне. Дори му призна, че ѝ липсва. Той сподели същото. Добави, че вероятно скоро ще се прибере. Че операцията тук е напълно рутинна и че върви към своя край. Не, не, нямало нищо опасно. По-скоро ставало дума за леко необичайни преговори. Не, не може да навлезе в подробности, докато говорят по телефона.

Разговорът му остави неприятно чувство. Сякаш несъзнателно бе решил, че няма да се върне жив у дома, че току-що я бе излъгал и тя го знае.

След това отново набра смелост и се обади на дон Томазо, като силно и решително завъртя шайбата.

Дон Томазо вдигна веднага, сякаш седеше с ръка на слушалката.

— Добър ден, дон Томазо, надявам се, че сте спали добре — поздрави Карл иронично.

— Къде сте, Хамилтън? — дрезгаво попита дон Томазо. Бе му трудно да скрие раздразнението си.

— В хотела ми в Палермо, къде другаде? — отвърна Карл, сякаш изобщо не очакваше подобен въпрос, — Като се имат предвид събитията от последните няколко дни, мисля, че е крайно време двамата с вас да си поговорим по работа — добави делово.

— Какво можете да ми предложите сега, по телефона? — попита дон Томазо, успял донякъде да възвърне самообладанието си.

— Имам една статуетка на светец, която чудесно би се вписала в облика на спалнята ви. Например на нощното шкафче. Дори в момента я държа в ръка. Невероятно красива е. От злато и слонова кост. Доколкото виждам, статуетката изобразява света Розалия.

— Определено успяхте да ме заинтригувате. Струва поне колкото собствения ви живот, господин Хамилтън — отвърна дон Томазо с потиснат гняв.

— Дон Томазо, няма смисъл от заплахи, не и по телефона. Иначе ще се наложи да ви посетя и да ви изсвиря някоя част от „Макбет“. Обичате ли „Макбет“? — подигравателно подхвърли Карл.

— Вие сте много смел мъж, господин Хамилтън. Истински мъж. Но не прекалявайте. Надявам се, разбирате, че подобно отношение граничи с обида.

— Естествено — рече му Карл отново делово. — Къде бихме могли да се срещнем?

— Искате ли да ми гостувате за обяд?

— Като се има предвид как протече последното ми посещение в дома ви, това едва ли е най-доброто предложение. Какво ще кажете за някое тихо местенце сред природата?

— Добре. Трябва да призная, че не сте желан гост в дома ми и че едва ли ще успеем да ви приветстваме с прословутото сицилианско гостоприемство. Предложете ми някое място, господин Хамилтън.

— Добре — рече Карл бавно, докато преглеждаше картите и списъка с подходящи места за среща с Луиджи. Виждам, че Калатафими се намира само на около половин час от дома ви. Ако влезете в селцето от западната страна, ще видите запустяла къща. Тя се намира на върха на малък хълм и прилича на древно имение. Ще я забележите от няколко километра разстояние. Заобиколена е от ниви и има добра видимост. Какво ще кажете?

— Да, знам за коя къща говорите. И?

— След около два часа. Ще дойда сам и ще нося оръжие. Ще ме изчакате в къщата и ще излезете едва когато спра колата отпред. Вие ще дойдете при мен. Приемате ли предложението ми?

— Ами — рече дон Томазо колебливо. Гласът му най-накрая прозвуча нормално. — Навън е адска жега. По-добре да влезете в къщата.

— Забравете, страхувам се от змии! — изсмя се Карл. — Освен това очаквам двамата с вас да си поговорим чистосърдечно и делово на четири очи. Знаете, че няма да ви нараня, даже и когато стоя нощем до леглото ви или отмъквам статуетката ви на света Розалия от нощното ви шкафче. За жалост не мога да разчитам на подобни гаранции от ваша страна, затова е най-добре да избегнем евентуални недоразумения.

— Дадено — рече дон Томазо и като че се позасмя. — Хич не е лесно човек да прави сделки с вас, господин Хамилтън. Надявам се най-накрая да постигнем някакъв резултат. Както сам знаете, цената вече се увеличи.

— Да — отвърна Карл премерено. — Знам. Но същото се отнася и за цената на света Розалия. Ще се видим след два часа.

Карл усети, че малко се възхищава от дон Томазо. Кой друг щеше да запази такова самообладание в подобна ситуация? Той се бе събудил под звуците на „Макбет“, ехтящи в цялата къща, само за да види главата на кръщелника си на леглото до себе си. Подобно преживяване бе същински кошмар. Въпреки това по телефона звучеше така, сякаш е прекарал неспокойна нощ заради проблеми с храносмилането или нещо подобно. Опита да се постави на мястото на дон Томазо, но не успя.

Последният разговор бе далеч по-лек и делови. Карл осведоми полковник Да Пиемонте, че му се налага да отседне на друго място. Животът в сегашния му хотел бе доста бурен. Накратко, решението му бе породено от съображения за сигурност. На практика се самопокани на обяд в главния щаб на карабинерите.

Луиджи дремеше на койката в каютата. Вече поне не го втрисаше след двучасовата разходка през морето. Едва след края на вчерашната операция осъзнаха, че Луиджи бе напуснал хотела същата нощ, след като там бе убит човек. Затова се наложи Оке да ги откара до плажа на разсъмване, за да може двамата с Карл да се върнат в хотела. От Луиджи се очакваше единствено да предаде ключа от стаята, да заплати и спокойно да се наслади на закуската в ресторанта. След това, по предложение на Карл, помоли за позволение да паркира пикапа си в подземния гараж на хотела. По този начин маркира, че възнамерява да се върне. После нае нова кола, премести цивилното си оборудване за гмуркане в нея и се върна в залива на Кастеламаре. Паркира колата близо до Трапето и се отправи на път с харпун в ръка. Все още бе рано и наоколо почти не се мяркат хора. Едва ли някой щеше да си спомни, че гмуркачът така и не се върна обратно на плажа.

Бе му се сторило леко плашещо да плува посред бял ден, когато всички можеха да видят дирята от въздушни мехурчета, която оставаше зад него, и да чуят равномерното жужене на вентила на кислородната бутилка. Това го изпълваше с тревога и страх, че могат да го открият и проследят, докато плува сам, без връзка с другите двама членове на екипа. На всичкото отгоре нямаше информация за посоката на водните течения и на два пъти му се наложи да изплува на повърхността, за да определи местоположението си. А и никой гмуркач любител нямаше да посмее да се отдалечи толкова от брега.

Едва успя да се качи на лодката. Цялата ситуация му напомняше за адските седмици по време обучението. Целият бе схванат и продължаваше да зъзне под палещото слънце.

И Оке не можеше да се похвали с кой знае колко по-приятна сутрин. Веднага след като се раздели с другарите си, за негово най-голямо неудоволствие му се наложи да продължи с лова на октоподи. Но Карл бе прав. Тази сутрин бе по-важно отвсякога да се появи с няколко пресни октопода в ресторанта в пристанището на Кастеламаре. Само така можеше да свали подозренията за евентуалното му съучастие в инцидента в крепостта на дон Томазо.

Камуфлажното облекло на Карл и Луиджи съхнеше, окачено на куки в каютата. Останалата техника бе прибрана на сигурно място.

— Осем плюс три е равно на единайсет — рече Луиджи изведнъж, както се бе загледал в небето; думите буквално сами се отрониха от устата му.

— Кво? Да не бълнуваш? — промърмори Оке Столхандске сънено. — Кви са тия сметки?

— Нашите жертви — отвърна Луиджи без дори намек за сънливост в гласа. — Ако съм прав, значи сме убили единайсет души.

— Да не забравяме и този, когото ранихме — измърмори Оке Столхандске. Темата на разговора определено не му се нравеше.

— Както и че обрекохме на смърт онзи нещастник, за когото пишеше във вестниците. Доколкото разбрах, последната ни жертва вече бе успяла да го ликвидира.

— Салваторе Карини, Касапина от Трапани?

— Е, с него стават дванайсет. Цяла дузина — отвърна Луиджи.

Оке Столхандске помълча. Определено се чувстваше неудобно в ролята на началник. Едва ли на Луиджи му бе леко да вземе участие в подобна мисия веднага след приключване на обучението му в Риджкрест. Имаше огромна разлика между теория и практика.

— Е, можем да го погледнем и от друг ъгъл — започна Оке предпазливо. — Врагът организира четири атентата срещу нас. Ние им отвърнахме с три и всеки път изнизахме победители. Тяхната цел е да задържат шведските заложници, нашата — да ги освободим.

— И единственият начин да го постигнем е да се превърнем в наемни убийци — обобщи Луиджи.

— Да — констатира Оке Столхандске. — Може и така да се каже. Недей да четеш морал, знаеш срещу кого се борим.

— Точно там е проблемът. Водим война срещу сицилианската мафия и продължаваме да вярваме, че действията на врага следват типичната за северняците логика. Ако ние държахме заложниците и в резултат на това претърпяхме подобни загуби, определено щяхме да се позамислим. Именно това ме притеснява.

— Е, какво нашепва италианската ти половина? — попита другарят му без ирония.

— Че не можеш да търсиш логика по време на вендета. Войната продължава, докато едната фамилия избие другата. Ако всичките ни операции протичат така, явно съм останал с грешни впечатления по отношение на работата ни.

Оке Столхандске се поизправи и протегна исполинско тяло. Погледна скришом Луиджи и опита да разгадае изражението на лицето му. Но то не издаваше нищо.

— Невинаги е така — отбеляза, сякаш в опит да убеди сам себе си. — Имали сме далеч по-скучни, опасни и страховити преживявания с още повече жертви за врага. Може да се каже, че се радваме на голямо разнообразие.

Луиджи се изправи рязко и погледна учудено колегата си, сякаш се опитваше да открие следа от ирония или насмешка в интонацията му, но не успя.

— Наистина ли си убивал хора по време на мисия и преди? — попита напрегнат.

— Да. Както и всеки от служителите на нашия отдел, в това число и Юар, агента, когото застреляха в Палермо. Наведи се, да не те види някой.

— Разбира се, извинявай — наведе се Луиджи. — Но да разстреляш беззащитни хора с огромни куршуми, докато си седят и пушат…

— Да? — рече Оке Столхандске с престорено любопитство, когато Луиджи млъкна. — Не знам кво си очаквал, но рядко ни се случва да се дуелираме един срещу друг. Не можем да разчитаме на милост от страна на врага и следователно няма как самите ние да сме милостиви. Така стоят нещата.

— Едва ли е толкова просто — възрази Луиджи. — Не ми излизай с приказки за добрите и лошите момчета и как най-силният ще победи.

— Виж, това е реалността — усмихна се Оке Столхандске, защото долови обнадеждаваща ирония в гласа на Луиджи. — В Швеция агентите от нашия ранг се броят на пръсти. Затова ни е трудно да се защитаваме срещу подобни силни врагове. Само ние можем да ги победим. Защо си мислиш, че те оставихме да се потиш пет години в САЩ? Защо си мислиш, че ти се наложи да преживееш Адската седмица пет пъти?

— За да стана част от елита на елита. И наистина се чувствах така. Досега.

— По дяволите — усмихна се Оке Столхандске още по-широко, — недей да вдигаш глава. Само искам да ти кажа, че сега, като гледам онази прословута скала на дневна светлина, не мога да повярвам как успяхме да изкачим по тъмно, да се промъкнем в леговището на лъва и дори да влезем в спалнята му. Малцина биха се осмелили да го сторят. А и един Бог знае дали самите мафиоти някога ще разберат как го направихме.

— А освен това убихме още трима от тях, ако съм разбрал правилно от краткия отчет на Хамилтън.

— Да, ама това е нищо. Като разходка в парка, както викаме в Риджкрест. Трудното бе да се изкачим до къщата. Представи си само какво е чувството да се събудиш посред нощ под гръмките звуци на опера на Вагнер и да откриеш главата на кръщелника си на леглото, няколко мъртви агенти в съседната стая, а след това да разбереш, че алармата не работи и всички врати са отключени.

— Операта не беше на Вагнер, а на Верди — промърмори Луиджи, а лицето му за първи път от началото на разговора цъфна в усмивка. — Да, по дяволите. Може би това ще свърши работа. Хамилтън скоро ще ги запознае с предложението ни. Дотогава изчакваме, един вид примирие. Ще им направи предложение, на което не могат да откажат, както сам се пошегува. Може би ще успее да постигне някакво развитие. Но какво ще правим, ако и това не свърши работа?

— Трябва да преминем към втора фаза, както казва Карл. И защо му викаш Хамилтън? Нали си говорим на „ти“?

— Не знам. В спално помещение номер три има малка сребърна табелка над едно от леглата. Носи се мълвата, че е спял там. Винаги е постлано, никой не го докосва. Струва ми се някак нереално, че сега работя с него. Затова ми е малко трудно да се държа, сякаш сме първи приятели.

— О, по дяволите, да превърнат леглото му в паметник! Каква сантименталност от страна на кръвожадните ни другари. Между другото, къде си се научил да се катериш така?

— Откакто се помня, се занимавам с това. Чувството е невероятно — да успееш да се пребориш със себе си, да постигнеш невъзможното. Нищо не може да се сравни със скално катерене без предпазни въжета. Нито пък с това да изкачиш северната стена на Монте Червино през зимата.

— Монте Червино?

— Да, вие, северняците, използвате немското му име, Матерхорн.

— Ааа, ясно. Да не би да си успял да изкачиш Матерхорн от север през зимата? Въпреки издаващата се напред скална тераса?

— Да. Точно като тази от вчера, само че по-голяма.

Двамата избухнаха в смях и за миг забравиха мрачните мисли.

— О, по дяволите! — провикна се Оке Столхандске. — Северната стена на Матерхорн през зимата! А след това стана парашутист. Знаеш ли, ние винаги се отнасяме с известно недоверие към парашутистите.

— Защо? — престори се на обиден Луиджи. — Да не би зелената барета да е задължително условие, за да работи човек с вас? Трябва ли да си част от жабешките войски?

— Не, не е задължително. Карл е флотски офицер, както и всички останали. А сега ще трябва да преглътнем зелената ти униформа. Макар че теб си те бива, не плуваш кой знае колко добре, но иначе си окей.

— О, аз пък мислех, че съм страшен плувец — рече Луиджи искрено. — Но напоследък, откакто започнах да се гмуркам с вас, се чувствам ужасно тромав. Как, по дяволите, ви се удава да се ориентирате под водата?

— Това ни е работата — въздъхна Оке Столхандске. — Професията ни го изисква. Иначе ни удържат от заплатата.

Те отново избухнаха в смях.

— Какъв човек е Карл всъщност? — наруши Луиджи мълчанието, настъпило след края на дискусията около зелените и сините униформи.

— Какво имаш предвид с това „всъщност“? — попита Оке искрено, сякаш наистина не разбираше въпроса.

— Ами, искам да кажа… — започна Луиджи и се замисли. — Искам да кажа, понякога ми напомня на машина, без чувства, без емоция. Описва всяка операция, сякаш става дума за обикновено учение, сериозно и премерено, без да се впуска в излишни детайли. Без да се шегува, без по какъвто и да било начин да покаже, че ни очаква мисията невъзможна. А след това обобщава всичко съвсем накратко, сякаш сме се целили в хартиени мишени, а не в истински хора. Не мислиш ли, че е малко странно?

— Странно? — Столхандске се замисли, преди да отговори. — Ако смяташ, че не си получил достатъчно голяма похвала за катераческите си умения или добрата стрелба, то това се дължи на факта, че Карл има далеч по-малки изисквания към теб и мен, отколкото към себе си. Не си мисли, че не те цени. Знам, че те цени. Спомни си само вчерашната операция, тя изискваше направо акробатични умения. Но може би той се държи малко по-различно по време на работа. Не съм се замислял за това, защото го познавам отдавна. Сега обаче водим война и нещата са далеч по-различни. Когато сме си вкъщи, можем да се наливаме с алкохол и да си говорим глупости, като обикновени хора. Но не и по време на работа. Единствената ни цел е да победим. Няма място за грешки. А и цялата отговорност пада върху Карл. Мисля, че разбираш.

— Да, може би — въздъхна Луиджи. — Само че очаквам с нетърпение някой ден да си направим барбекю в Стокхолм. Едва тогава ще повярвам, че той е истински.

— Или по-точно, че е човек — констатира Оке Столхандске.

— Да — съгласи се Луиджи.

— Не се притеснявай. Само да победим и ще има или барбекю, или спагети, или дори проклети октоподи — промърмори Столхандске, сякаш октоподите се превръщаха във все по-голям проблем. — Вече мразя тези малки чудовища — добави мрачно след малко.

Наистина нямаше къде да се скрие човек. Карл бързо установи, че описанието на Луиджи е перфектно. Пейзажът бе леко хълмист, без дървета и дори напомняше на типичен район в Сконе. Само че реколтата вече бе прибрана, а пред погледа се разкриваха единствено безкрайни кафяви стърнища. Къщата, която някога вероятно е била изключително красива, се намираше на върха на един хълм и се виждаше отдалеч.

Карл измина бавно последните метри, но все още всичко изглеждаше спокойно. Пътят до къщата бе заобиколен с полусрутена стена, но тя бе достатъчно ниска, за да му осигури добра видимост от всички посоки. Пред къщата беше паркирана една „Ланча“.

Карл сви по неравната входна алея, спря на около стотина метра от постройката, премигна с фарове и излезе от колата. Избра това място заради пейката до стената. Ако се настаняха там, щяха да са напълно защитени от куршуми откъм къщата. Бързо слезе от колата и седна на нея.

Дон Томазо се появи след няколко минути. Не бързаше.

Носеше бял, свободен ленен костюм, който напомняше корабно платно, бастун и широкопола шапка. Спря на половината път и избърса челото си с голяма бяла носна кърпа; не бе изключено това да е някакъв сигнал. Недалеч пасяха овце. Това напомни на Карл за един епизод от „Одисея“, който описваше как хората използвали телата на овцете, за да се защитят от врага. Когато дон Томазо се приближи, Карл вдигна пистолета, размаха го като документ за самоличност и отново го пъхна в малката си чантичка. Дон Томазо кимна леко, за да му покаже, че е разбрал.

— Простете, че няма да се изправя, дон Томазо, но предпочитам да не подавам глава над стената — поздрави го Карл, когато огромното туловище на мафиота бе достатъчно близо, за да го чуе.

Дон Томазо му отговори едва след като тежко седна на каменната пейка до него.

— Вие сте изключително смел мъж, коменданте, а очевидно и горещината не ви притеснява — започна и отново изтри лицето си с бялата носна кърпа.

Карл го огледа внимателно за скрито оръжие.

— Горещината и мракът представляват чудесна защита, стига да ги познаваш по-добре от врага — рече, извади малката статуетка от джоба на якето си и му я подаде. — В израз на добрата ми воля — обясни.

Дон Томазо пое статуетката изключително внимателно, сякаш всеки миг можеше да се счупи, огледа я замислено, погали я в знак на преклонение и я постави на пейката до себе си.

— Тя е моята закрила, без нея щях отдавна да съм изгубен и вероятно мъртъв — обясни с крива усмивка, която можеше да се тълкува по няколко начина. Наистина оценявам жеста ви, коменданте. Вие сте истински мъж. Лично ли я взехте от мен?

— Да — отвърна Карл, впечатлен от дълбоката религиозност на дон Томазо, — аз стоях до леглото ви през изминалата нощ.

Дон Томазо кимна замислено, вдигна статуетката и отново я погали, сякаш да изрази за пореден път колко е благодарен, че отново я държи в ръка.

— Простете педантичността ми, коменданте, но бих искал да приключим първо с деловата част.

— Разбира се, дон Томазо — отвърна Карл меко.

— Както сам разбирате, наложи се да обсъдя тази среща с най-близките ми хора. Трябва да ви кажа, че те не бяха особено ентусиазирани. Дори ме предупредиха, че можете да носите определени устройства като микрофони и така нататък. Не че вярвам, че искате да замесите полицията в делата ни, но човек никога не може да е сигурен. Как ще разрешим този проблем? Едва ли е добра идея да се съблечем голи.

— Не, това би било напълно неприемливо — отвърна Карл с усмивка, впечатлен по-скоро от проявеното от дон Томазо присъствие на духа, а не от иронията, с която омаловажи проблема. — Има по-добър начин да ви докажа, че не нося микрофон. Веднага мога да ви призная съучастието си в няколко престъпления.

— Зависи кои — изпухтя дон Томазо и отново изтри челото и врата си.

— Ами да започнем със следното — заговори Карл и хвърли поглед към пустата къща, където не се виждаше нито някой от гардовете му, нито стрелец. — Нека да кажем, че аз поставих главата на кръщелника ви във вашето легло предната нощ и аз прерязах гърлото на служителя ви при масата на балкона. Аз застрелях другите двама, единия — в гърдите, втория — с два куршума в сърцето. Аз избрах музиката, по-точно операта „Макбет“. Сметнах, че тя е най-подходяща за случая. Е, Какво ще кажете? Откъдето и да го погледнем, трябва да се съгласите, че познатите ни пазители на реда и прокурори определено биха сметнали действията ми за дръзко нарушение на закона. Следователно няма как да ни подслушват. Освен ако вие самият не носите микрофон.

— Това би било истинска проява на неуважение — изръмжа дон Томазо и се поусмихна. — Добре, вярвам ви. Вече не се съмнявам, че разговорът ни ще протече на четири очи.

— Отлично, тогава е време да ви запозная с предложението си — рече Карл и разтвори ръце като при поклон.

— Да чуем — рече Дон Томазо и опря брадичка върху ръцете си, с които държеше бастуна. Гледаше право напред.

— Вече ви върнах светицата. Освен това ви подарявам живота, въпреки че убихте най-добрия ми приятел. Няма да има и повече жертви. Досега платихте сравнително ниска цена, но това бързо може да се промени. Ако не ни върнете четиримата отвлечени шведи.

— А какво ще се случи, ако отхвърля предложението ви? — попита дон Томазо.

— Тогава войната срещу вас ще стане още по-безпощадна. Помислете си, дон Томазо, това е само началото. Не знаете нито колко сме на брой, нито къде е щабът ни. Но предполагам, сте наясно, че се ползваме с подкрепата на местните власти и че можем да се промъкнем в спалнята ви, когато пожелаем, както и да убием всеки от членовете на малката ви мафиотска банда, отдалеч или отблизо. За сметка на това вашата единствена възможност е да продължите да ме преследвате, но ролята ми на жива мишена приключва с този разговор. Не мисля, че имате голям избор. Не и ако се вслушате в гласа на разума.

— Това ли е всичко, коменданте?

— Да — рече Карл с пресилена категоричност.

Дон Томазо се поизправи с пухтене, както се бе подпрял на бастуна, и бавно се обърна към Карл. Погледна го изпитателно в очите, сякаш искаше да се увери, че това е цялата истина.

— Ами ако решим да убием заложниците? — попита меко. — Нека се вслушаме в гласа на разума, както сам ми предлагате, коменданте. Нещата вече излязоха извън контрол. Целият този шум и публичност станаха причина за провала на сделката ни. Когато проклетите ракети най-накрая бъдат изпратени в Италия от Швеция, ще се радват на по-голям конвой от кралския. Следователно със сделката е свършено, нали? Най-логично би било да сложим край на всичко, да забравим за заложниците и да ги пратим в отвъдното. Помислете си само колко проблеми ще си навлечем, ако се съгласим на евентуална размяна. Какво ще кажете? — И разпери ръце въпросително.

Карл реши да се придържа към първоначалния тон на разговора. Дори и минималното отстъпление би било равносилно на загуба.

— Разбира си, че можете да убиете заложниците. Животът им е в ръцете ви. Така определено ще си спестите доста проблеми — започна той. — Но ако това се мучи, дон Томазо, се заклевам, че за всеки мъртъв заложник ще убия по четирима от хората ви. Не сме полицаи и следователно не сме ограничени от техните правила и закони. Досега трябва да сте го разбрали. Има и още нещо. Следващият път жертвите ще са членове на семейството ви. Досега ги щадяхме, дон Томазо. Проявихме уважение, но това лесно може да се промени.

— Убихте кръщелника ми и се отнесохте изключително неуважително и към него, и към мен. Не можете да го отречете, коменданте — отвърна дон Томазо със зле прикрита ярост.

— Но, моля ви, дон Томазо! — възкликна Карл, почти обиден. — Та вие го изпратихте да ме взриви на хиляди парчета в хотелското ми легло! Какво очаквате? Как бих могъл да понеса подобна обида? Цялата отговорност за случилото се пада върху вас. Върнах ви го в това състояние единствено за да ви накарам да прозрете сериозността на положението си. Да осъзнаете, че можем да ви открием където и когато пожелаем.

— Дадохте ми добър урок, макар и лишен от такт. Може ли да ви попитам как успяхте да влезете в дома ми?

— Прекалявате, дон Томазо. Ще ви кажа единствено, че предателите са навсякъде около вас. Спомнете си за онзи Салваторе Карини например.

— Той няма да предаде никого повече — изсъска дон Томазо.

— Не — въздъхна Карл. — Предложих му да му осигурим охрана, но той отказа. Какво да се прави, не всички се вслушват в гласа на разума. Шведският полковник, когото отвлякохте в Рим, дори ми предложи двамата с него да се порадваме на нощния живот в Палермо. Да намерим някой добър ресторант и така нататък.

— Мили Боже! — възкликна дон Томазо и изведнъж се развесели. — Значи е искал да се разходи из Палермо в разгара на войната ни? Да, трябва да ви призная, че това ме радва. Значи не всичките ви колеги могат да се мерят с вас.

— Той не е част от оперативната ни група, бе просто посланик — обясни му Карл със сбърчено чело, за да подчертае, че няма да търпи обиди срещу националното достойнство. — Е, да си дойдем на думата, дон Томазо. Какво мислите за предложението ми? Разбира се, бихме могли да обсъдим и евентуалната сума.

Мафиотският бос отново се наведе напред, подпря брадичка на бастуна си и потъна в размисъл. Карл не виждаше причина да продължи да му натяква. Смяташе, че се е изразил достатъчно ясно и че думите му не могат да бъдат приети като празни заплахи. Въпреки че бяха именно такива. В мига, в който шведските заложници се простяха с живота и това стигнеше до знанието на шведската държава, щяха да наредят на екипа му веднага да се прибира вкъщи.

Накрая дон Томазо отново се изправи с пухтене, пак се обърна към Карл и го погледна в очите — изпитателно, но и приятелски.

— Кажете ми, коменданте — започна меко. — Искате ли да ви предам убиеца на вашия приятел? В такъв случай с удоволствие ще ви го изпратя, дори в състоянието, в което върнахте кръщелника ми.

— Хм — изсумтя Карл и се престори, че обмисля предложението. — Бих могъл да ви предложа нещо в замяна. Но не и живота на четирима шведи.

— Ясно — рече дон Томазо и се изправи тежко, като даде знак с ръка на Карл да не става. — Много ми се иска да ви кажа по американски, че ми е било изключително приятно да правя бизнес с вас, господин Хамилтън. Но за жалост това се оказа по-трудно от очакваното. Честно казано, надявам се, че ще ми повярвате, ако всичко зависеше единствено от мен, вероятно щях да сметна за логично и разумно да заровим томахавката и да се съглася да разменя светицата срещу живота на четиримата ви съграждани със или без заплащане. Но трябва да убедя още доста хора, млади и вироглави. Проблемът обаче са стиснатите бизнесмени. Компанията ни е голяма и аз отговарям единствено за този район. Ще ви съобщя решението ни след двайсет и четири часа. Тогава може да ми позвъните отново. Явно двамата с вас чудесно се разбираме по телефона.

И дон Томазо му подаде ръка, но той не я пое.

— Подобно ръкостискане може да се окаже смъртоносно, дон Томазо. Нека изчакаме, докато довършим сделката.

Дон Томазо отпусна озадачен ръка и поклати глава.

— Вие сте много странен мъж, коменданте. Много странен. Жалко, че не работим заедно. Трябва да призная, че много ви харесвам, роден сте за сицилианец.

След тези думи той пое бавно нагоре към колата си, а Карл го изгледа замислено. След няколко метра мафиотът се обърна назад и отново изтри потта от челото си с голямата бяла кърпа, а Карл веднага се наведе — този жест определено бе сигнал. После мафиотът се усмихна широко и махна с ръце, сякаш за да покаже колко ироничен може да бъде животът.

— С последната. си реплика се опитах да ви направя комплимент, наистина е трябвало да се родите тук, Хамилтън — извика той, обърна се и продължи тежко да се изкачва нагоре.

Карл за пореден път осъзна, че се възхищава на мафиотския бос. Бе удивително как някой може да прояви такава сила на духа и самоувереност след преживяното от дон Томазо през изминалата нощ.

Оке Малм продължаваше да пренебрегва нарежданията на редакцията в Стокхолм. Веднага след отвличането на полковника в Рим вчера вечерта оттам му позвъниха и въодушевено му обясниха как незабавно трябва да замине за италианската столица, която очевидно отново се бе превърнала в център на събитията. Оке се оправда, че вече е изпуснал последния самолет за Рим. След това ги помоли да му повторят името на отвлечения шведски полковник и им затвори телефона.

Нямаше никакъв смисъл да се връща в Рим. Там можеше единствено да посети ресторанта, където бе станало отвличането. А всички информационни агенции така или иначе щяха да публикуват интервюта с персонала. Да не забравяме, че отвличанията на шведски граждани в Италия вече се ползваха със значителен международен интерес. Виновникът за всичко това обаче се намираше в Палермо. Тук вече спокойно можеха да започнат да сравняват прословутия комендант с Бьорн Борг.

Оке се обади в шведското посолство в Рим, за да разбере с какво точно се е занимавал полковник Сандгрен, преди да бъде отвлечен. Както и очакваше, не получи интересен отговор. Поне докато не попита откъде е пристигнал Сандгрен. Той знаеше, че полковникът е в Рим временно.

Отвърнаха му, че е долетял от Палермо, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение.

Оке Малм благодари за информацията и затвори. Интуицията му на журналист го подтикна да позвъни на рецепцията и да помоли да го свържат с шведския полковник Нилс Густав Сандгрен, като обясни, че не си спомня номера на стаята.

От рецепцията му отвърнаха, че полковник Сандгрен очевидно е имал спешна работа, защото е напуснал хотела още вчера вечерта.

„Бинго!“ — каза си Оке Малм, а в съзнанието му изплуваха сума ти въпроси; имаше чувството, че всеки миг ще полети. Шведски военен. В Палермо. В същия хотел като Хамилтън. Спешна работа в Рим. Отвлечен и изчезнал.

Не Рим бе център на събитията, нищо, нека колегите му да се втурнат натам, колкото по-бързо, толкова по-добре.

Решението му да дойде в Палермо вече започваше да дава плодове. Първо откриха Касапина от Трапани, един от прословутите наемни убийци в Сицилия, в багажника на някаква кола на пристанището. Убийството определено бе дело на сицилианската мафия. Бе застрелян със собствения му пистолет от упор. Бе измъчван, а половите му органи бяха отрязани и натъпкани в устата му, точно както повеляваше традицията; Оке направи страхотни снимки, въпросът бе дали можеха да бъдат публикувани в Швеция. В Италия хората не се впечатляваха особено от подобни картини, а и Салваторе Карини заслужаваше подобна съдба.

Мъжът, когото Хамилтън набеляза като предател, бе получил съответното наказание. Но ако Хамилтън разполагаше с толкова подробна информация, вероятно бе доста добре запознат с делата на мафията. Тъй като той едва ли бе дошъл в Палермо на почивка, престоят му тук трябваше по някакъв начин да е свързан с отвличанията. „Мистерията се заплита“ — изсумтя Оке Малм, след като напусна фотографското бюро и се отправи към хотела; това бе традиционното саркастично заглавие, което вестниците използваха, когато трябваше да опишат някаква сложна история.

В хотела му цареше пълен хаос, отвсякъде просветваха полицейски лампи, карабинерите бяха затворили улицата. Наложи му се да се промуши през две редици служители на реда, като непрекъснато ги уверяваше, че е отседнал в хотела. В бара също бе пълно с униформени мъже. Оке отиде на рецепцията и попита какво се е случило. Служителят му отговори отчаяно, че са открили нов труп, този път на четвъртия етаж. Жертвата отново бе от мафията, а убиецът — неизвестен.

Докато Оке се опитваше да изкопчи информация от рецепциониста, на стълбите се появи Карл Хамилтън. Той заслиза с няколко чанти в ръце, заобиколен от четирима карабинери с автомати. Хамилтън изглеждаше удивително спокоен. Тръгна към рецепцията, кимна учудено на Оке Малм и помоли за сметката.

— Да не би да напускате Палермо? Знаете ли нещо за новото убийство? — попита Оке Малм и от възбуда дори запелтечи на шведски; този непонятен за присъстващите диалог бе посрещнат с учудване и неодобрение. Карл му отговори иронично и закачливо, че няма намерение да напуска Палермо, но че в този хотел се случват твърде много убийства, които нарушават добрия му сън.

— Знаете ли нещо за новото убийство? — продължи да настоява Оке Малм и включи диктофона си.

— Естествено, че не — отговори Карл и погледна злобно към диктофона. — Откъде бих могъл да знам защо някакъв мафиот е бил убит вместо мен? Трябва да съм благодарен, че са толкова кривогледи, че не могат един куршум да изстрелят.

— Значи смятате, че истинската мишена сте вие? — заключи Оке Малм.

— Не, не смятам. Знам го. Само че за пореден път се провалиха, а аз нямам ни най-малка представа защо.

— Ще успеете ли да спасите шведските заложници? — попита Оке Малм в един последен отчаян опит, когато Карл получи разписката си и понечи да тръгне към изхода, придружаван от ескорта си.

— Надявам се — усмихна се Карл и излезе, заобиколен от цяла тълпа полицаи в черни униформи с червени ревери.

През следващите часове всичко вървеше като по вода. Той бе единственият шведски журналист в Палермо, защото всичките му конкуренти веднага бяха изпратени в Рим, за да вземат интервю от собственика на ресторанта, който най-вероятно не знаеше нищо за отвлечения шведски полковник.

Освен това италианският криминален инспектор го посрещна изключително добре и като повечето си сънародници се удиви от познанията на Оке по италиански.

Като цяло новините бяха добри. В стаята на четвъртия етаж бяха открити следи от двама души, но само един труп. Имената и на двамата вече бяха известни благодарение на бързата работа на полицията в Палермо и Ню Йорк. И двамата бяха членове на една от най-силните мафиотски фамилии в Ню Йорк, свързана с някой си дон Томазо. Той от своя страна живееше в Кастеламаре дел Голфо.

Единият бе открит мъртъв в хотелската стая. Той бе убит по доста странен и артистичен начин, нетипичен за Сицилия.

Трупът на втория мъж бе открит да се носи в пристанището край Кастеламаре, близо до резиденцията на дон Томазо. Той очевидно е бил обезглавен, което повече напомняше на мафиотско убийство. Полицията бе успяла да го идентифицира толкова бързо само благодарение на ключа от хотелската стая в джоба на сакото му.

Очевидно ставаше дума за вендета между две мафиотски фамилии — тази на дон Томазо в Кастеламаре и бандата на Гаетано Мазара от Палермо. Досега жертвите бяха по две и от двете страни. Оставаше въпросът дали гангстерската война щеше да приключи с това, или не. Доколкото бе известно на силите на реда, отношенията между двете групировки бяха много добри до този момент, дори са ги смятали за един вид съдружници, те срещу корлеонците. Но сега можеше да се очаква всичко. А и мафиотската война бе изключително специално явление и полицията можеше единствено да чака със скръстени ръце всичко да приключи. В най-добрия случай щеше да се повтори историята отпреди десет години, когато 400 мафиоти се простиха с живота, преди босовете им да изпушат лулата на мира. Този вариант очевидно допадаше доста на италианския инспектор. Може би това бе и причината за словоохотливостта му.

Най-големият проблем на Оке Малм бе да свърже събитията с Швеция. Защото насред целия хаос някъде в Палермо имаше един шведски наемен убиец, който бе очистил поне двама от седемте мъртви мафиоти.

Хамилтън трябваше да е свързан по някакъв начин с отвличанията на шведските граждани. Те пък вероятно бяха част от мафиотската война.

Засега само едно нещо бе напълно ясно. Трябваше да остане в Палермо, а не да се връща в Рим. Това бе само началото. Въпросът бе къде карабинерите ще скрият Хамилтън?

Карл настоя да обядват в центъра. Първо, вече бе крайно време да се отплати за италианското гостоприемство, освен това в момента цареше примирие, а и трябваше да поддържа имиджа си на смелчага.

Отне му доста време, преди да убеди полковник Да Пиемонте. Най-вече заради третия аргумент. Карл определено избра най-подходящия ресторант за целта, „Ла Скудеро“ до театър „Масимо“. Обясни, че се е спрял на него най-вече заради името, звучало му като ракета „Скъд“. Освен това на табелата му бе изрисуван герб в синьо, бяло и червено, с шлем и корона, характерни за маркиз или херцог. Като се изключат всички тези незначителни подробности, свързани с оръжия и хералдика, ресторантът бе подходящ за среща и по ред чисто практични причини. Не можеше да ги нападнат на мотор, а каменните стени им осигуряваха перфектна защита.

Влязоха в заведението като истински сицилианци с включени сирени, сини светлини и тежковъоръжена охрана.

— Не съм ял от поне двайсет и четири часа и ме мъчи италиански глад, но нямам настроение за спагети — обясни Карл, когато се настаниха във вътрешния край на ресторанта и нервният собственик им поднесе менюто.

— Гладен като италианец? Но без спагети? — зачуди се Да Пиемонте с усмивка. — Можем да го уредим. Какво ви се пие?

— До утре, в дванайсет на обяд, сме в примирие. Така че с удоволствие ще си пийна вино, за предпочитане италианско, от Сицилия. Но за жалост не съм запознат с винопроизводството в този район.

Полковник Да Пиемонте избра храната изключително внимателно. За предястие поръча сардини с пълнеж от портокалови кори, хляб и семе от пиния. Основното ястие бе аросто панато ала палермитана — това се оказа един вид виенски шницел, подправен с градински чай. Към него получиха и патладжани на фурна с доматен сос, зехтин и пармезан.

— Ще поръчам най-доброто вино от Сицилия — обясни Да Пиемонте сериозно, докато се взираше в менюто с очилата си за четене. — Изборът ми, разбира се, е чисто субективен, но доколкото разбирам, вие предпочитате френски червени вина и бяло шардоне, нали?

— Напълно вярно — отвърна Карл озадачен.

— Хм — рече Да Пиемонте. — Чували ли сте за „Нерело Маскелазе“ и „Нерело Капучо“?

— Не — отговори Карл засрамено. — Не съм запознат с нито един от италианските сортове.

— Още по-добре — констатира Да Пиемонте. — Част от вината на Сицилия са от Торепалино, при Етна. Вулканичният прах им придава специфичен вкус. Както сам разбирате, тук нямаме проблем със слънцето. Особеното на това вино е, че зърната на гроздето са оставени да ферментират няколко часа с люспите. Получава се невероятен вкус.

— Значи имат повече танин. Леко горчат, така ли? — предположи Карл.

— Да, добро предположение, но цветът е невероятно светъл. Говоря за червеното вино. Хубаво е, че имаме еднакви интереси, нали, коменданте?

— Да, а и че можем да си отдъхнем — отбеляза Карл, след като поръчаха храната.

— Е, как възнамерявате да се измъкнете от всичко това? — попита Да Пиемонте изненадващо веднага щом всички менюта заедно със сервитьора изчезнаха от погледа им.

— От кое? — попита Карл дръпнато.

Полковник Да Пиемонте прибра очилата си, поизглади перфектната си униформа, на която нямаше нито една гънка, и погледна изпитателно Карл.

— Нека да започнем с хотела — проговори след малко, но бе прекъснат от сервитьора, който им поднесе виното за дегустация. Карл буквално се влюби в него и веднага взе да разпитва как би могъл да пренесе няколко кашона До Швеция; досега никога не бе черпил гостите си с италиански вина, но искаше да ги изненада с нещо подобно. Много характерен балансиран вкус, който напомняше малко на по-леките вина „Каор“ и така нататък, и така нататък.

— Е, какво имате предвид, полковник? — попита, когато дегустацията приключи и двамата останаха сами.

— Случаите на насилствена смърт във вашия хотел достигнаха до такива невероятни пропорции, че привлякоха вниманието на някои от страховитите ни съдии и следователи. Полицията и армията нямат никакво влияние над прокурорите и съдиите. Те извършват свои независими разследвания. Не мога да продължа да ви подкрепям. След обяда ще трябва да се явите на разпит при един от най-яростните ни антимафиоти.

Да Пиемонте замълча и подкани с ръка Карл да направи някакъв коментар.

— Разполагате ли с резултатите от техническата експертиза на местопрестъплението на господин Карини? — попита Карл, решил да кара поред.

— Да, застрелян е със собствения си пистолет, който открихме при трупа. Бил е измъчван и така нататък. Останалото, разбира се, отнема време. Говоря за събирането на влакна от колата и така нататък.

— Пистолетът е калибър 7.65 със заглушител — предположи Карл.

— Напълно вярно. Позволете ми да изразя възхищението си от ясновидските ви способности, коменданте — отвърна Да Пиемонте студено.

— Скоро ще откриете, че двамата бандити, които намерихте мъртви в подземието на хотела ми, са застреляни със същия пистолет — осведоми го Карл също толкова хладно. — Това, предполагам, обяснява всичко?

Да Пиемонте кимна, но не каза нищо. За пореден път бяха прекъснати от сервитьора. Този път им поднесоха пълнените сардини и бялото вулканично вино. Бе доста по-силно от всички леки вина, които бе опитвал. Обсъдиха накратко достойнствата на виното и храната, след което Да Пиемонте отново подхвана старата тема.

— Мъжът, когото открихме мъртъв в хотела ви тази сутрин, е убит по изключително странен начин. Съдебните медици работят усилено по случая, но се оказва, че за първи път виждат подобно нещо в Палермо, което само по себе си е твърде странно. Убийството е извършено изключително професионално. Проверяват в различни научни издания и се съветват с колеги, но едно е ясно — убийството е същински шедьовър.

— Какво очаквате да ви кажа по този повод?

— Какво ще ми кажете, е без значение. Доколкото разбрах от началниците ми в Рим, имате картбланш да действате както намерите за добре по отношение на всички свързани с армията дела. Искам обаче да подчертая, че Италия е правова държава. Аз самият съм горещ привърженик на тази идея. А прокуратурата и съдебната власт се ползват с пълна независимост и следователно са свободни да вземат собствени решения.

— Да — рече Карл, докато се наслаждаваше на пълнените сардини. — Да речем, че съм заподозрян в това убийство. Имате ли други улики, които сочат към мен, освен необичайната техника, довела до настъпването на смъртта? Може би това, че съм отседнал в същия хотел? Е, аз живеех в него и когато сеньор Карини уби двамата мафиоти в мазето, нали? Нямаше ме цялата нощ. Предполагам, че полицията може да потвърди алибито ми с помощта на персонала?

— Не, не може. Ако сте излезли, трябва да сте минали през задния вход, където нямаме пост. Очевидно там има голямо движение напоследък — констатира Да Пиемонте замислено и се нахвърли настървено върху сардините, като преглътна първите хапки с няколко глътки от силното вулканично вино.

— Е — рече Карл след малко, когато приключи със сардините и завъртя винената чаша между пръстите си, — това ли е всичко, или трябва да очаквам и други проблеми от страна на полицията или прокуратурата?

— Ммм, все още не, но скоро — рече Да Пиемонте, избърса уста и внимателно сгъна салфетката. — Открихме доста трупове край дома на дон Томазо.

— И? — учудено вдигна вежди Карл. — Това ме изненадва. Мислех, че дон Томазо и хората му практикуват „бяла смърт“.

— Донякъде сте прав — продължи Да Пиемонте. — Единият открихме досами къщата, обезглавен труп, който успяхме да идентифицираме единствено благодарение на хотелския ключ в джоба на сакото му. Дори нямам намерение да ви питам дали знаете за кой ключ става въпрос. Така бих подценил ясновидските ви способности. Освен това открихме камион по пътя между Трапан и Ериче, невероятно красиво място между другото. В ремаркето намерихме останките на осем души, които очевидно са част от групировката на дон Томазо.

— Осем? — възкликна Карл изненадан. — Щях да предположа, че са шест. Сигурен ли сте, че са осем?

— Напълно. Все пак не става дума за някаква сложна математическа операция.

— Хмм — добави Карл и се замисли за миг. След това отпи бавно от виното си и продължи: — Колко от тях са били измъчвани, не, не ми казвайте! Нека отгатна! Предполагам, че само двама?

— Напълно вярно — изсъска Да Пиемонте. За първи път от началото на познанството им показваше признаци на раздразнение. — И какво ви подсказват ясновидските способности по този въпрос?

— Дон Томазо е измъчвал двама от хората си, защото е смятал, че са го предали. Останалите са станали жертва на враговете му, но по такъв начин или при такива обстоятелства, че дон Томазо е заподозрял предателство. Следователно официалното заключение е, че се вихри гангстерска война между дон Томазо и другата банда в Палермо, нали?

— Да, това би било най-простото заключение — съгласи се Да Пиемонте, макар тонът му да говореше, че самият той не е на това мнение. — Тази теория се потвърждава и от факта, че дон Томазо изпрати всички жени и деца от рода си в чужбина. С други думи, подготвя се за война.

— Или пък просто иска да защити жените и децата — възрази Карл. — Едното не предполага задължително другото. Утре в дванайсет на обяд трябва да получа отговор от дон Томазо. Предложих му мирно и тихо да освободи четиримата шведски заложници.

Да Пиемонте не каза нищо. Втренчи се учудено в лицето на Карл и вероятно откри отговорите, които търсеше. След това поклати бавно глава и промърмори нещо на италиански, което Карл не разбра, но му заприлича на име на светец. И двамата приветстваха възцарилата се край масата тишина. Не само че разговорът им стана изключително напрегнат, но и сервитьорите започнаха да подготвят масата за следващото ястие. Само след миг се нахвърлиха върху месото, патладжаните с доматен сос и червеното вино. Когато преполовиха порциите, Да Пиемонте отново подхвана разговора.

— Срещнахте ли се с дон Томазо, както се уговорихте по телефона? — попита той. Тонът му отново бе приятелски, сякаш цялата ситуация бе под контрол.

— Да — отвърна Карл. — Именно тогава му предложих да освободи заложниците. Утре трябва да ми отговори.

— Как ви се стори?

— Впечатли ме със силата и спокойствието си. Няма съмнение, че е преживял доста.

— Ще приеме ли предложението ви?

— Не знам. Надявам се. Стори ми се заинтересуван, но очевидно решението зависи от партньорите му в концерна. Така че не знам. Ако откаже, ще ме постави в много трудна ситуация.

— Защо?

— Защото вероятно ще ми отправи някаква заплаха или ще сложи точка на всичко, като убие заложниците. Осъзнава, че няма как да приключи сделката с шведските оръжия.

— Какво би го накарало да приеме предложението ви?

— Страх от още загуби.

— Можете ли да го заплашите и с нещо друго?

— Не, но той не го знае.

Да Пиемонте продължи да се храни мълчаливо и толкова настървено, сякаш парчето месо беше най-върлият му враг. Тази битка се стори доста пресилена на Карл, който установи, че телешкото е изключително крехко. Карл не бързаше. Огледа каменните стени, вградените лампи с цветно стъкло, прочете етикетите на бутилките с вино и дори извади химикал, за да запише имената им: „Етна Росо, Торепалино. 1987“. Дори отбеляза името на виното, което Да Пиемонте му бе споменал, въпреки че не бе сигурен в правописа му.

Накрая Да Пиемонте приключи с вечерята и повтори ритуала със салфетката. След това я остави на масата и вдигна винената си чаша към Карл. Двамата отпиха в пълно мълчание. Да Пиемонте го наруши пръв. Очевидно бе обмислил думите си изключително внимателно.

— Коменданте, ще ви помоля да не ме прекъсвате, нито да коментирате. Оставете ме да обобщя. Двамата с вас се разбираме удивително лесно, като се има предвид, че се водим от напълно различни принципи. По време на краткия ни обяд обаче вие ми намекнахте, съвсем внимателно, така че да не разярите полицая в мен, че сте забъркан в повече от дузина убийства. А пък аз не вярвах, че ще посмеете да се върнете обратно след трагедията, която ви сполетя по време на първото вя посещение. Мили Боже, колко съм грешал! Сега имаме тринайсет мъртви мафиоти в резултат на някаква мнима война, зад която реално стои екипът ви. Вие самият вярвате, че утре всичко ще се ясни. Не, не ме прекъсвайте, моля ви! Ако врагът разсъждаваше като нас, вече сме говори на тази тема, но пак ще повторя, ако врагът се водеше в решенията си от гласа на логиката, ако идваше от Северна Италия, Скандинавието, Германия или която и да е друга европейска държава, той би капитулирал след подобна загуба. Вие самият щяхте да го направите. Както и аз. Но вашият враг е родом от Сицилия. Сега ще ви задам единствения въпрос, на който очаквам да ми отговорите. Забравете всичко останало, което ви казах, няма нужда да го коментирате. Просто отговорете на следния въпрос — какво ще правите, ако сицилианският ви враг постъпи по типично сицилиански начин, както се опасявам?

— Тогава ще бъда изправен пред огромни трудности — рече Карл. — Иска ми се да можех по някакъв начин да нанеса удар върху финансовото им състояние. Щом досега не успяхме да ги сплашим с целия ужас и терор, простете липсата ми на дискретност, то не мисля, че това ще ни се удаде в бъдеще. Имате ли някакво предложение, полковник? Можете ли да ми помогнете още веднъж?

— Може би — отвърна му Да Пиемонте така, сякаш мисълта не му хареса. — Началството ми следи внимателно развитието на нещата и дори разполага с изненадваща за мен информация. Очевидно сте успели да се вмъкнете в къщата на дон Томазо вчера вечерта, и то по блестящ начин. Както и да е. Началниците ми искат да ви помогнем с всички възможни средства. Мога да ви предоставя определена информация, макар идеята изобщо да не ми допада, най-вече заради възможните последствия. Не знам от колко души се състои екипът ви, но знам на какво сте способен.

— Началниците ви казаха ли нещо за взлома у дон Томазо? — попита Карл, сбърчил чело.

— Намекнаха. Ако част от сътрудниците ви са италианци, това обяснява всичко.

Карл се замисли. Имаше само две възможности — Оке Столхандске и Луиджи Бертони-Свенсон. Бе изключено виновникът да е Оке. Той дори не можеше да позвъни в Рим, защото не говореше италиански. Да не би Луиджи да работеше и за двете правителства?

— С какво бихте могли да ми помогнете? — попита Карл накрая, след като достигна до заключението, че това остава на втори план, докато италианското правителство им сътрудничи. Дали получаваха информация от Луиджи, или не, бе маловажно в случая.

Полковник Да Пиемонте още веднъж избърса със салфетката устата си, преди да отговори.

— Ако успеете да се измъкнете от ноктите на прокурора, което не мога да ви гарантирам, веднага трябва да се срещнете с мен. Ще ви осигурим квартира, освен ако прокуратурата не го стори. На територията на дон Томазо има две рафинерии за хероин. Едната е ръководена от неговата фамилия, а другата — от бандата в Палермо.

— Тоест, от Гаетано Мазара, за когото се предполага, че води война с дон Томазо, нали?

— Точно така. Те самите би трябвало да знаят, че всичко това са само спекулации, но въпреки всичко не могат да бъдат напълно сигурни. Никой не може да е напълно сигурен за нещо в Сицилия. Това е лоното на предателите. Всяка от бандите има по една рафинерия, след което изнасят съвместно готовия продукт. Смятахме да нанесем удар по въпросните обекти, освен ако някой не предаде плановете ни.

— Вместо това обаче ще ми дадете карта и компас?

— За съжаление, да.

— Ако дон Томазо не се предаде утре, така ще успеем да нанесем мощен удар върху финансовата му империя. Това ще го убеди, че все пак бизнесът е на първо място. Ние ще си върнем шведите, а вие ще се отървете от проблема с рафинериите — обобщи Карл, който изведнъж страшно се развесели, като да бе изпил твърде много вино.

Едва успя да се пребори с Да Пиемонте, за да плати сметката. Излязоха на стълбището пред ресторанта, където веднага се оказаха заобиколени от група нервни карабинери с насочени във всички посоки автомати. Охранителите им огледаха близките покриви и улици. Полковникът и Карл, сякаш напук, постояха известно време на стълбите, преди да се качат в колите. Потеглиха към Министерството на правосъдието.

— Надявам се да се видим отново, поне това ми нашепва гласът на офицера и боеца в мен — рече Да Пемонте на сбогуване и подаде ръка на Карл от задната седалка на черния автомобил. — Но — допълни — полицаят в мен се надява следователят така да се вкопчи във вас, че да мога спокойно да си измия ръцете пред Рим. Надявам се, че няма да се обидите от искреността ми.

— В никакъв случай — усмихна се Карл. — Вие заслужавате цялото ми уважение, полковник — пое подадената му ръка и излезе от колата. Няколко карабинери го придружиха до задната врата на Министерството на правосъдието.

Сградата приличаше на крепост. Всички прозорци на първия етаж бяха скрити зад дебели стоманени решетки. Входът бе тесен и напомняше на затвор с бронираните си стъкла и здравите солидни стоманени стълбове. Над него имаше надпис с големи букви „ПРАВОСЪДИЕ“.

Наложи им се да преминат един по един. Ясно им показаха кои предмети трябва да оставят при охраната. Карл извади пистолета си и го сложи в стоманената касета, преди да премине през детектора за метал. След това осъзна, че е останал съвсем сам. Наложи му се да обясни защо носи пистолет. Не беше лесно. Добре че се сети да извади разрешителното от Министерството на отбраната. Охранителите поспориха още малко с него, без той да разбере и дума от това, което се опитваха да му кажат, но накрая получи квитанция за оръжието си, а един от карабинерите му даде знак да го последва.

Първият етаж на сградата се състоеше от множество големи коридори, чиито тавани се извисяваха поне на десет метра височина. Всички повърхности бяха облицовани с камък, гранит или мрамор; очевидно целта на архитекта бе да накара всички посетители да се чувстват слаби и нищожни пред лицето на публичната власт. Всичко напомняше за времето на фашисткия режим.

Карабинерът го поведе към втория етаж. Минаха по дълъг коридор с висок таван, отново облицован с мрамор и гранит, без каквито и да било мебели.

Кабинетът на следовател Джовани Канела бе мрачен, най-вече заради тежките завеси пред прозорците. Стаята бе с формата на квадрат с площ двайсет квадратни метра и бе оскъдно мебелирана. Имаше голямо бюро, което бе почти празно, с изключение на малка купчина документи. Покрай стените имаше две редици с кантонерки, а пред бюрото стояха два малки фотьойла.

Доколкото Карл успя да разбере, младият карабинер го представи, след което ги остави насаме. Следователят му заговори на италиански. Карл и този път не разбра нито дума, но прие подадената му ръка и поканата да седне на свободния фотьойл. Другият бе зает от елегантна жена на средна възраст. След това мъжът зад бюрото замълча и ѝ даде знак с ръка. Тя се представи като преводач и изрази дълбокото съжаление на следовател Канела, че не може да проведе разговора на английски. Но вероятно щяха да успеят да се разберат, макар и с помощта на преводач.

Карл на свой ред се извини, че не говори италиански. След което си размениха още няколко фрази на учтивост, но очевидно следователят искаше бързо да заговорят по същество, защото отвори първата папка от купчината документи. Зачете се в нея и завъртя няколко пъти китката си. Карл възприе жеста като малко или повече ироничен. Постара се да покаже поне някакъв интерес, докато чакаше превода.

— Следовател Канела изброи няколко събития, които са се случили в Палермо след пристигането ви, господин Хамилтън — започна преводачката, след което на свой ред помоли следователя за уточнение. — Да, той държи да използвам точните му думи — продължи след малко и махна извинително с ръка. — Следовател Канела отбелязва, че през последните дни смъртността в Палермо рязко се е увеличила и се чуди какво мислите по този въпрос.

Карл отвърна, че е бил свидетел на едно-единствено убийство — това в „Пицария 59“, но в този случай той е имал пълно право да се защити.

Докато преводачката предаваше думите му на следователя, той продължи да прелиства папката с почти развеселено изражение на лицето, след което заговори изключително бързо, като от време на време удряше с ръка по документите, за да подчертае сериозността на положението.

— Следовател Канела казва, че с интерес е прегледал документацията по въпросния случай, господин Хамилтън — преведе жената, след което отново попита нещо, преди да продължи. — Вярно е, че действията ви напълно основателно могат да бъдат определени като самозащита. Следовател Канела обаче би искал да разбере какво знаете за убийствата на господата Дженко и Санлиери.

— Да не би да става дума за двамата гангстери, които бяха открити мъртви в подземието на хотела, в който бях отседнал? — попита Карл, замислено наклони глава на една страна и зачака превода, който се оказа излишен. — В такъв случай искам да кажа, че нито съжалявам за кончината им, нито мога да хвърля каквато и да било светлина върху въпросните събития.

Когато следователят чу превода, леко се усмихна и изстреля един кратък въпрос.

— Следователят иска да знае какво правите в Палермо, по каква работа сте тук и коя италианска институция отговаря за вас? — преведе жената.

— Ами — рече Карл — лицето ми за връзка е началникът на карабинерите, полковник Да Пиемонте. Тук съм в качеството си на наблюдател, изпратен от шведската държава, но действията ми са съгласувани с италианското министерство на отбраната. Следя разследването, свързано с отвлечените шведски граждани. Веднага щом бъдат освободени, ще ги върна обратно в Швеция.

После следователят го попита дали е наясно, че единствено италианската полиция има право да разследва престъпления на територията на Италия, и Карл потвърди. След това му бе зададен въпросът дали той самият възнамерява да преговаря с терористите. Карл се опита да отговори спонтанно, без да се замисля, и каза, че няма подобни планове, защото, доколкото знае, това би било в нарушение на италианските закони.

Следователят се усмихна развеселено и веднага попита дали Карл се ползва с дипломатически имунитет.

Карл разбра въпроса, махна с ръка, че няма нужда от превод, и обясни, че пътува с дипломатически паспорт, но че не вижда причини да се уповава на имунитета си. Нямаше нищо против да отговори на въпросите на следователя.

Мъжът зад бюрото изстреля набързо три въпроса и дори ги изброи на пръсти. Интересуваше се какво точно знае Карл за убийствата на господата Дженко и Санлиери, както и за това на господин Ди Маджо, чието обезглавено тяло бе открито да се носи в залива на Кастеламаре дел Голфо и който бил отседнал в същата стая в хотела на Карл както убития турист от Ню Йорк. Следователят очакваше да чуе дали Карл разполага с някаква информация и по този въпрос.

— Това ме изненадва, господин следовател — започна Карл бавно и учтиво. — Не знам защо надценявате така осведомеността ми за тези събития, които, поне според моето скромно мнение, са резултат от разчистването на сметки между две престъпни организации в Палермо. Не разполагам с никаква информация по отношение на тези убийства.

Следователят поклати глава и дори се разсмя, когато изслуша превода. Следващият му въпрос можеше спокойно да се тълкува като ироничен коментар.

— Следовател Канела за пореден път отбеляза, че вие буквално сте заобиколен от трупове, господин Хамилтън, затова му е трудно да повярва, че нямате нищо общо с въпросните събития.

Карл въпросително разпери ръце, сякаш да покаже, че е жертва на изключително злощастни обстоятелства.

Следващият въпрос на следователя обаче бе по-конкретен и неприятен.

— Ако трябва да се вярва на заглавията във вестниците, вие сте таен агент, изпратен тук, за да убива оказва се, че няколко пъти сте участвали в подобни мисии. „Кориере дела сера“ дори е публикувал цял списък. Вярно ли е?

— Да — отвърна Карл лаконично.

Този отговор така стъписа Джовани Канела, че той веднага спря да се рови в документите пред себе си, обърна се и погледна към закрития със завеса прозорец, след това отново завъртя стола си и изстреля дълга тирада, която ясно разкриваше колко е разстроен.

Преводачката се прокашля и отвори уста, но се отказа, зададе някакъв въпрос на следователя и след това внимателно преведе думите му.

— Следовател Канела би искал да подчертае, че Италия е правова държава. Тук никой няма право да отнема човешки живот. Правата, с които господин Хамилтън евентуално се ползва в Швеция, на практика не съществуват на територията на Италия.

Карл внимателно обмисли отговора си.

— Швеция също е правова държава — започна той. — Освен това очевидно нашите закони са доста по-строги от италианските. Нека да ви дам за пример факта, че тук, в Палермо, човек има право да застреля нападателя си при самозащита. Бих искал да подчертая, че самата формулировка „има право да убие или застреля“ ми се струва изключително отблъскваща. Според мен такова право не би могло да съществува. За съжаление журналистите по целия свят толкова често използват въпросния израз, че той малко или повече е станал неизменна част от речника на обикновените хора. Затова ви отговорих по този циничен начин.

Карл направи пауза, даде знак на преводачката и внимателно проследи реакциите на юриста срещу себе си, докато слушаше превода.

— За да избегнем каквито и да било недоразумения, бих искал да подчертая — продължи Карл след малко, — че правителството ми в никакъв случай не ми е дало подобни права, че италианските ни партньори дори не са загатнали, че ще търпят или оправдаят евентуални убийства или прояви на насилие, нито пък воденето на преговори с представителите на организираната престъпност. Докато се намирам на територията на Италия, отговарям пред италианското командване. Затова обсъждам всичките си действия с лицето си за връзка, полковник Да Пиемонте. Ако желаете, може да го попитате.

Когато изслуша целия превод, следователят кимна замислено и прегледа документите пред себе си още веднъж. След това зададе още няколко въпроса, които издаваха предположението му, че Карл разполага с информация за извършените убийства. Следователят не изключваше тя да е получена от полицията.

Карл за пореден път отрече всичко, повече с жест на съжаление, отколкото с думи. Отговорът му бе последван от кратък, агресивен поток от думи, който накара преводачката за пореден път да се посъветва със следователя, преди да се прокашля и внимателно да формулира очевидната заплаха.

Следовател Канела подчертава, че независимо от формулировката на шведските закони в това отношение в Италия укриването на важна информация, свързана с текущо разследване, се смята за престъпление. На това основание следователят има право да ви задържи за възпрепятстване на правосъдието, запознат ли сте с този юридически термин?

— Да — отвърна Карл. — Но аз вече представих цялата информация, с която разполагам. Съжалявам, че тя не отговаря на очакванията ви. Познавам отлично смисъла на въпросния термин, но нямам какво повече да кажа не ми се иска да се наложи да се позовавам на дипломатическия си имунитет.

Следователят изслуша превода, клатейки глава, и се изненада едва когато чу „дипломатически имунитет“. Потръпна, погледна изпитателно Карл, след което помълча известно време и обмисли безнадеждното положение, в което се намираше.

Въпросът с дипломатическия имунитет определено бе сложен. Притежанието на дипломатически паспорт не оправдаваше извършването на престъпна дейност. Въпреки това обаче не можеше с лека ръка да задържи лице, което се позовава на дипломатическия си имунитет.

Освен това трябваше да погледне трезво ситуацията. Бе малко вероятно този мъж да омекне, дори и ако го затвореха. Просто щеше да изчака срокът на ареста да изтече или някоя политическа сила да се намеси и да изиска освобождаването му.

Следовател Джовани Канела бе изпитал недоволството на началството в Рим на гърба си, което не му се случваше често; началството рядко се намесваше в работата му в борбата срещу мафията, нито за да го подкрепи, нито за да го скастри. Преди този разпит обаче получи странно телефонно обаждане, което в първия момент така го разгневи, че замалко да прати всичките им мъдри съвети по дяволите. Въпреки това му бе ясно, че е безсмислено да арестува мъжа срещу себе си.

Той се изправи и му подаде ръка.

Карл се поклони учтиво първо на преводачката, а след това и на следователя и излезе от стаята.

Очевидно охраната на входа се бе сменила, защото карабинерите, които го посрещнаха, му бяха напълно непознати. Квитанцията за пистолета породи доста бурна дискусия. Накрая обаче го пуснаха да премине през детектора и му върнаха оръжието през един отвор на бронираното стъкло. С него получи още една квитанция, която трябваше да подпише. Предположи, че тя удостоверява, че оръжието му е било върнато. След това пъхна пистолета на мястото му и излезе навън под лъчите на палещото слънце.

Усети, че виното го бе позамаяло. Започна да се поти само след няколко крачки, но не можеше да си свали якето, защото дори и в Палермо не бе прието да носиш оръжието си открито.

Тръгна спокойно към Пиаца Индипенденца, който използваше като ориентир, за да намери главния щаб на карабинерите от другата страна на Порта Нуова, огромната триумфална арка с колосалната кула на върха.

Арката се крепеше на раменете на четирима великани, по двама от всяка страна. Карл се вгледа в скулптурите, за да вникне в замисъла на твореца. Двамата великани от външната страна бяха изобразени със скръстени на гърдите ръце, а при другите двама те бяха отрязани над лактите. Това едва ли бе случайно. Трябваше да означава нещо.

Може би обезобразяването им бе наказание за понесената загуба? Вероятно арката бе издигната след победния поход на някой крал. Къдравата коса на великаните говореше за африкански произход, а кръстосаните ръце символизираха подчинение, както и отрязаните. Освен това се вписваха по-добре в сицилианската култура.

Карл премина под триумфалната арка, където имаше толкова голямо движение, че дори не би си и помислил да се слее с тълпата, ако дон Томазо не му бе обещал примирие. След двайсетина метра вече бе на сигурно място. Карабинерите, които стояха на портала, го изгледаха с широко отворени от учудване очи и паникьосани го поведоха към втория етаж. Там му се наложи да почака, защото при Да Пиемонте имаше заседание. След малко от кабинета му се заизнизваха капитани и майори.

— Такааа, значи следователят ви пусна — констатира полковник Да Пиемонте саркастично, когато останаха насаме и се настаниха от двете страни на голямото бюро.

— Да — отвърна Карл щастливо. — Няма никакви подозрения срещу мен, или поне не са дотам сериозни, че да оправдаят евентуален арест. Което е страхотно, като се има предвид, че утре всичко може да приключи.

— Е, поне ще му се види краят — промърмори Да Пиемонте и за удивление на Карл разкопча няколко копчета на униформата си и качи обутите си в ботуши крака върху масата. Това не бе в стила на полковника.

— А ако се съгласят да пуснат вашите съграждани, как ще постъпите? Ще ги накарате просто да ги оставят някъде или искате да ви ги предадат лично?

— Очаквам дон Томазо да ми ги предаде лично, живи и здрави — отвърна Карл внимателно.

— И защо? — попита Да Пиемонте. — Не е ли най-важното просто да ги освободят?

— Не — отвърна Карл. — Не искам да попаднат в ръцете на някоя конкурентна групировка. Не желая никакви недоразумения. Дон Томазо ще ми ги предаде лично, като мъж на мъж. Нали така казвате тук? Въпросът е какво ще стане, ако ми съобщи, че възнамерява да сложи край на всичко.

— Много сте прав — рече Да Пиемонте, свали крака от бюрото, изправи се и отиде до сейфа си. — Точно тази реплика очаквах.

Полковникът извади две карти и една малка папка със снимки, върна се при Карл и ги остави внимателно на бюрото, сякаш бяха безценни.

Карл хвърли бърз поглед на материала и кимна. Да Пиемонте отново седна и двамата се гледаха безмълвно няколко минути. Карл изчакваше. В момента нищо не му идваше наум.

— С какво предпочитате да започнем — моралната или чисто тактическата страна на въпроса? — попита полковникът накрая. Изборът му изглеждаше доста мъчителен.

— С моралната — рече Карл твърдо.

— Добре — кимна Да Пиемонте. — Италия винаги е била разделена надве, що се отнася до най-подходящия метод за преборване с организираната престъпност. Половината хора са на мнение, че всички мафиоти трябва да бъдат избити до крак. Виновни или не. Част от тях дори защитават Мусолини. Все пак той е единственият политик на новото време, който успява да се пребори с мафията. Предполагам, че сте чували подобни изказвания. Да измъчваме всички съмнителни типове, докато умрат или предадат съучастниците си, и така нататък. Аз лично принадлежа към другата половина, която смята, че превъзходството на демокрацията като система на управление се крие единствено в наличието на ясни правила и закони. Няма място за компромиси. Знаете какво имам предвид, нали?

— Да — рече Карл замислено. — Адвокати, доказателства, безпристрастни съдилища. Преимуществата На демокрацията се крият по-скоро в самата идеология, но да, трябва да призная, че съм съгласен с вас. Недостатъците обаче са от чисто оперативно естество.

— Съгласен сте с мен? — вдигна вежди полковникът. — Наистина ли? В такъв случай тази информация не ви е нужна — посочи към материалите на бюрото.

— Западните демокрации понякога използват по-странни методи, за да докажат превъзходството си — рече Карл мрачно, внезапно обладан от тъга. Представената от Да Пиемонте дилема никак не бе лесна за разрешаване. — Но — продължи той — мафията държи четирима мои съграждани в плен. Мисията ми е да ги освободя. На други ще се падне задачата да оценят методите ми. Моята работа е да намеря разрешение на проблема, а то е вече близо.

— Само си търсите извинения — констатира Да Пиемонте сухо. — Не знам какво е мнението ви по отношение на унищожителната атака срещу Ирак например, но тук не става дума само за оперативни проблеми. Няма съмнение, че притежаваме технологичната мощ да ги унищожим, нали? Би следвало да обмислите различните възможности за действие на този фон.

— Доста мрачна перспектива — призна Карл. — Винаги съм смятал, че бомбите не ще ни помогнат да демократизираме Третия свят. Но не съм съгласен с паралела. Ако изпратим всички самолети Ф-16, Ф-18, Ф-117 и Ф-14 до един срещу Кайро, Дамаск или Триполи, който между другото е следващата цел, те ще изтребят всички хора по пътя си, виновни или не, привърженици на режима или на опозицията. Никой няма да оцелее. Папката с двете дела на масата съдържа имената само на престъпници.

Още докато говореше, осъзна, че доводите му не са достатъчни. А и по изражението на Да Пиемонте ясно си личеше, че изобщо не се чувства убеден.

— От думите ви мога да си направя извода, че вероятно подкрепяте и смъртната присъда, коменданте? — попита полковникът спокойно.

— Не, разбира се, че не — въздъхна Карл.

— Нито дори колективните наказания? — продължи Да Пиемонте безмилостно.

— Естествено, че не.

— Не знам защо началството е толкова непоколебимо в желанието си цялата групировка на дон Томазо, начело с него самия, да бъде изтрита от лицето на земята. Знам единствено, че на всяка цена трябва да ви предам папката, която лежи на бюрото пред вас. Както сам разбирате обаче, тази идея изобщо не ми допада — обяви Да Пиемонте, а интонацията му подсказа, че няма място за повече обсъждане.

— Е, нека тогава се надяваме, че дон Томазо ще избере по-лесния вариант — сведе поглед Карл. Не бе сигурен на какво точно се надява или кой е най-реалистичният вариант.

— Да пристъпим към оперативната част — продължи Да Пиемонте с коренно различен тон. — Как си представяте края?

— Недалеч от Кастеламаре има район с обширни поля и добра видимост. Ще стигнем дотам с коли, от две различни посоки. Ние в едната, те — в другата. С мен ще са двамата ми помощници. След това ще осъществим размяната. Очаквам и двете страни да са въоръжени. Разбира се, ние ще ги превъзхождаме стократно в техническо отношение. Това е. Нищо особено — обобщи Карл.

Да Пиемонте кимна замислено. Реши да не задава повече въпроси; ако смятаха да разменят заложниците срещу пари, бе най-добре той да не знае. Най-важното в момента бе да доведат нещата до някакъв край.

Карл помоли да получи достъп до телекс и калкулатор за няколко часа, за да може да изпрати окончателния си доклад в Швеция. Отклони поканата на полковника да вечерят заедно с извинението, че има нужда да остане сам и да събере мислите си. А и обещаната стая в казармите на Корсо Калатафими представляваше доста приятна алтернатива. Вече му бе омръзнало да спи във ваната.

Няколко часа по-късно лодката с огромния рус американец на руля напусна залива Кастеламаре в посока североизток, към континенталната част на Италия.

Когато се отдалечиха достатъчно, Луиджи изпълзя под скривалището си и разтвори навигационните си карти, за да покаже на Оке Столхандске накъде пътуват. След това му доложи за състоянието на оръжията.

След падането на нощта те обърнаха лодката и с помощта на фара при нос Сан Вито се ориентираха обратно към сушата. Бяха щастливи най-накрая да напуснат залива на Кастеламаре. В последно време пристанището гъмжеше от полицаи и навсякъде цареше потискаща обстановка. Нощта им донесе свобода и покой.

По същото време Карл се намираше в един окаян тренировъчен салон в казармата на Корсо Калатафими, защитен от високи стени, бодлива тел, чували с пясък и охранителни кули.

Той бе съвсем сам в слабо осветената задушна зала. Но въпреки това се чувстваше като съвършено настроен музикален инструмент. Престоят тук му подейства като освежителен душ след тежък маратон. Тялото му бе най-важният му инструмент и той се съсредоточи върху тази мисъл и посвети следващите два часа на упражнения — от внимателна загрявка до яростно боксиране със захабения чувал с пясък, който висеше в единия ъгъл.

След това си взе душ и понесе отреденото му спално бельо към една празна спалня, където металните легла бяха заковани в редици за изтъркания дървен под. В помещението буквално миришеше на военни.

Карл застла едно от леглата в средата. Чаршафът бе груб, а дюшекът — пълен със слама. Той с удоволствие вдиша леката им миризма, убеден, че го очаква спокойна нощ с дълбок сън.

5

Извънредната среща на партийните лидери бе определена за десет часа и щеше да се проведе в пленарната зала на деветия етаж на парламента. Традицията изискваше тя да бъде ръководена от министър-председателя. Представителката на Зелената партия закъсня, както обикновено.

Този път министър-председателят бе подготвен за подобна развръзка и затова в началото избра да обсъди с колегите си предстоящите избори, глада на медиите за сензации и склонността им да откриват скандали навсякъде. Тази година те бяха справедливо разпределени поравно между управляващите и опозицията. И двете страни имаха еднакъв брой политици, укривали данъци и шофирали в нетрезво състояние.

Самюел Улфсон бе притеснен. Чувстваше се не на място, което бе странно, като се има предвид, че бе началник на разузнаването. Но приятелският лежерен тон между партийните лидери никак не се вписваше в представата му за демократичното управление на страната. Бе очаквал тонът да е далеч по-сериозен и обективен. Очевидно най-големият им проблем бе, че отвличанията на шведски граждани в Италия засенчват всички останали новини и техните речи, задкулисни игри и опити да очернят съперниците си остават на заден план. Министър-председателят дори се пошегува, че сега е най-подходящият момент проблемът да бъде решен веднъж завинаги. Тогава всички можеха да си отдъхнат с облекчение. Под „всички“ явно имаше предвид всички политици.

Най-накрая представителката на Зелената партия се настани и срещата официално можеше да започне.

— Така — рече министър-председателят с типичния си за официални прояви студен и дрезгав глас. — Бих искал да ви приветствам с добре дошли и да изразя надеждата си, че повишеният от предизборните ни кампании адреналин няма да помрачи трезвата ни преценка. — Замълча, притеснен, че използваната метафора е твърде неподходяща — Както и да е — продължи малко по-уверено. — Изглежда, случаят с отвлечените шведски граждани в Сицилия скоро може да бъде разрешен. Все още обаче е рано да се радваме, а и развръзката предполага известни проблеми. Затова помолихме командир Самюел Улфсон да присъства на тази среща. Мисля, че поне част от вас вече са го срещали при други обстоятелства. Затова веднага му давам думата.

Самюел Улфсон не знаеше как да започне и вместо това нервно запрелиства изпратения от Карл доклад. Бе очаквал единствено да отговаря на въпроси, а не сам да държи реч. Нямаше ни най-малка представа какво точно политиците щяха да сметнат за съществено, опасно, интересно или глупаво. Но министър-председателят му даде думата и всички го гледаха в очакване. В погледите на половината можеше да прочете съчувствие, в очите на останалите — враждебност. В зависимост от партийната принадлежност. Нямаше избор, освен да се хвърли в неизвестното.

— Накратко положението е следното — започна той без каквато и да било представа как ще обобщи информацията, с която разполага. — Очакваме престъпната организация да им съобщи какво възнамерява да прави с четиримата заложници. Първоначалната им цел бе да ни накарат, имам предвид шведската държава, да доставим по-голямо от договореното количество оборудване за новите италиански фрегати. Доколкото знаем въпросното оборудване е било предназначено за продажба на трети лица. С помощта на италианската държава ясно показахме на престъпната организация, че подобна сделка, независимо от естеството на отправяните към нас заплахи и броя на отвлечените ни граждани, е на практика невъзможна. Изпратените от нас агенти, в сътрудничество с италианските власти, успяха да притиснат въпросните престъпници до такава степен, че най-късно днес очакваме да получим окончателното им становище по проблема. Дали са съгласни на размяна и в такъв случай къде да стане тя. Така стоят нещата. Имате ли въпроси?

Самюел Улфсон огледа спокойно присъстващите. Бяха поразени до такава степен, че никой не продума.

— Бих искал да задам въпрос на министър-председателя — рече лидерът на модератите след дълго мълчание. — Къде е уловката?

— Уловката? — повтори удивен министър-председателят.

— Да — рече лидерът на модератите, — едва ли ни помоли да зарежем цялата подготовка за изборите и да прекъснем отпуските си, за да чуем утрешните новини. Какъв е проблемът?

— А, проблемът — рече министър-председателят и нервно пооправи очилата си. — Проблемът е, че предстоящата операция крие огромен риск за физическа саморазправа.

— Аха! Най-накрая изплю камъчето — констатира лидерът на модератите доволно. — В какво очакваш да те подкрепим? За каква саморазправа става дума?

— Искам да подчертая, че говорим за евентуален риск — опита да се защити министър-председателят, — но мисля, че е най-добре да оставим Самюел Улфсон да отговори. Бихте ли ни разяснили каква точно е ситуацията във военно отношение?

— Ситуацията е следната — започна Самюел Улфсон механично, преди да е обмислил следващата си реплика. — Тоест, нещата стоят по следния начин… изпратили сме наши агенти на място. Те ще се срещнат с въоръжените похитители, за да осъществят размяната на заложниците. Целта, разбира се, е всичко да мине мирно. Въпреки това съществува известен риск нещата да се развият другояче. Тогава ще се наложи служителите ни да прибягнат до употреба на оръжие, за да освободят заложниците. Мисля, че министър-председателят имаше точно това предвид.

— Замесени ли са араби? — обади се председателят на Народната партия обнадеждено.

— Не — отвърна Самюел Улфсон учуден. — Не мисля. Имаме си работа с организираната престъпност в Сицилия, със сицилианската мафия.

— Значи мафията не е някаква холивудска измишльотина? — изсъска представителката на Зелените.

— Да, мафията не е измислица — кимна Самюел Улфсон.

— Бихте ли ни дали малко повече информация? — продължи настойчиво тя и предизвика няколко дълбоки въздишки и ядни погледи от страна на останалите присъстващи, които смятаха въпросите ѝ за излишни.

— Ами — започна Самюел Улфсон с нежелание, защото забеляза реакцията на околните — става дума за огромна индустрия с милиарден капитал, в която са заети стотици хиляди хора. Холивудските филми, за които говорите, рисуват една по-скоро романтична картина.

— Нека да се върнем на въпросите от дневния ред — рече министър-председателят раздразнено. — На първо място бих искал да отбележа, че нашият персонал работи в сътрудничество с италианските власти. Изпращането на агентите ни там не е резултат на някаква прищявка и всичко се извършва в съответствие с италианското законодателство.

— Та какъв всъщност е въпросът? — зачуди се лидерът на модератите, без да крие агресивността си.

— Да, въпросът е следният — рече министър-председателят колебливо. — Дали рискът от евентуално прилагане на насилие е достатъчно голям, за да ни накара да прекратим цялата операция и да приберем хората си.

— За какви точно хора става въпрос? — попита лидерът на Партията на центъра, който все още нямаше никаква представа кака позиция да заеме.

— Екипът е под командването на командир Хамилтън. Останалите му членове също са служители на нашия разузнавателен отдел със същата квалификация като Хамилтън — лаконично отвърна Самюел Улфсон.

— Значи на мафиотските босове никак не им е лесно — подсвирна доволно водачът на модератите.

И си навлече гнева и на лидера на комунистите, и на представителката на Зелените, които в един глас възразиха, че цялата операция трябва да бъде оставена на италианските власти и че не е имало никакво основание за изпращане на екип от шведски Рамбовци, които да излагат Швеция, и така нататък. За няколко трескави минути всяка надежда за постигане на консенсус угасна, след като и лидерът на Партията на центъра ясно показа, че е готов да наруши предварителната договорка с бъдещите си коалиционни партньори и да застане на страната на комунистите и на зелените.

Тогава премиерът нареди на Самюел Улфсон да разясни на присъстващите юридическата проблематика или причината за изпращането на шведския екип в Италия.

— Основният проблем в случая е италианското законодателство — започна той. — Съгласно законите властите в Италия нямат право да преговарят с представители на организираната престъпност. За сметка на това обаче италианското правителство има право да даде свобода на действие на представители на чужди държави. Може би „имунитет“ е по-подходящата дума. Така например в конкретната ситуация може да се стигне до размяна на заложниците срещу пари, което е забранено в Италия. Ние не сме изправени пред подобни спънки и затова италианците ни помолиха за съдействие в тази операция.

— Целта все пак е да върнем нашите граждани живи и здрави у дома — допълни премиерът.

— Значи ще се наложи да платим откуп? — попита лидерът на Народната партия. — И кой ще осигури средствата в този случай?

— Да, съществува подобна възможност — призна Самюел Улфсон. — Що се отнася до средствата, те са осигурени от компаниите, чиито служители са похитени. Проблемът в случая е, че един от отвлечените работи за нас, а ние не разполагаме с подобни разходни пера.

— Възможно ли е полковник Нилс Густав да остане в плен по тази причина? — попита лидерът на модератите.

— Не мисля — отвърна Самюел Улфсон. — Не е нужно Да обсъждаме с мафията източника на парите, а да платим наведнъж за всички. Ако се стигне дотам, разбира се. Все още не е ясно.

— Каква е алтернативата? Използване на сила? — попита представителката на Зелената партия. — В такъв случай ние сме твърдо против.

— Трудно ми е да отговоря колко голям риск има да се стигне до прилагане на насилие — призна Улфсон. — Това определено не е част от плановете ни, но не можем да пренебрегнем подобна възможност. Трябва да сме готови да посрещнем всякаква форма на заплаха.

— Ако трябва да обобщим — рече лидерът на модератите с такъв тон, сякаш бе министър-председател или пък изказваше единодушното мнение на цялата коалиция, — има две алтернативи. Едната е да оставим служителите на Генералния щаб на армията да довършат започнатото, дори и това да предполага известен риск за употреба на сила. Другата е да се отдръпнем именно поради гореспоменатия риск. Така ли трябва да разбирам дилемата на правителството?

— Да, отлично — констатира министър-председателят. — Не искам животът на четирима шведи да ни тежи на съвестта. Но да не забравяме, че операцията е под командването на агент Хамилтън, чиято биография е добре позната на всички. Затова не бих искал да поемам каквито и да било рискове, преди да ги обсъдя с вас. Ако всички смятат, че трябва да се отдръпнем, нека е така.

— И дума да не става — викна лидерът на модератите и си гарантира подкрепата на бъдещите си партньори при евентуална изборна победа на десния блок. — Не за първи път водим подобни дискусии. Не можахме да постигнем съгласие по въпроса със Саддам Хюсеин например и правителството избра да води изключително малодушна политика, дори без да ни попита. Няма смисъл да допускаме подобна грешка два пъти.

Тъй като лидерът на левите вече бе задрямал, водачката зелените се оказа съвсем сама в опитите да разклати твърдата позиция на колегите си. Затова срещата приключи бързо и повечето присъстващи останаха изключително доволни от резултата. Министър-председателят получи желаната подкрепа и ако нещо се объркаше в Сицилия, нямаше да е уязвим. Все пак решението за провеждане на операцията бе взето напълно единодушно. А ако всичко преминеше по мед и масло, правителството щеше да извлече по-голяма полза, отколкото опозицията. Лидерът на модератите никога нямаше да посмее да изтъкне ролята си за постигането на консенсуса.

Той самият също бе доволен. Ако пренебрегнеше чисто егоистичните си партийни мотиви, за които си даваше ясна сметка, то най-важното бе Швеция да се прояви като демократична държава, а не както в случая с Ирак, когато подкрепиха действията на ООН с половин уста. Нямаше да отстъпят пред гангстерите, даже и да им се наложеше да ги посрещнат с оръжие в ръка. Независимо дали гангстерите бяха държавници, или престъпници.

А и шведската демокрация щеше да действа далеч по-твърдо и категорично срещу всякакви диктатори, терористи и мафиоти и в бъдеще, особено ако прогнозните резултати се потвърдяха.

На излизане от залата той размени няколко думи по този въпрос с лидера на Партията на центъра, който веднага направи паралел с агресивните арабски страни. Срещу тях Швеция също трябвало да действа с твърда ръка. Налагало се да поддържат последователна политика срещу всякакви прояви на насилие. Сегашното правителство било направило шведите за посмешище вече достатъчно много пъти. И така нататък, и така нататък…

Карл закуси в офицерската столова, след което прекара още няколко часа в салона.

В единия край на залата се провеждаха упражнения по ръкопашен бой и затова той избра да пропусне тези упражнения от собствената си програма. За пореден път използва физическото натоварване, за да пречисти душата си и да прогони всички мисли, които не бяха свързани със Сицилия, дон Томазо, убиеца на Юар и останалите чисто практически проблеми; без лични терзания, чувство на вина или гузна съвест.

Карл излезе от душа в дванайсет часа с хавлия около кръста, върна се при леглото си в празната спалня и изрови телефона си.

— Бонджорно, дон Томазо. Благодаря за последния приятен ден — поздрави учтиво и получи в отговор същата вежливост.

— О, бонджорно, приятелю. Имам една добра и една лоша новина, както обикновено казват в САЩ. Ще започна по същество. Добрата новина е, че мога да ви се отплатя за проявата на добра воля по подобаващ начин. Знам, че сте сменили адреса си, но не се съмнявам, че пратката ми ще ви бъде пренасочена. А сега да се върнем на проблема, коменданте.

— Отговорът ви е отрицателен? — прекъсна го Карл.

— Не съвсем. Но ръководството ме задължи да ви представя следните условия. Цената на стоката е десет милиона долара на човек. Тъй като става дума за прясно месо, което лесно може да се развали, сделката трябва да бъде осъществена по възможно най-бързия начин. В противен случай ще сме принудени да унищожим стоката. По реда на датата на производство. Разбирате ли ме?

— Напълно — отвърна Карл студено. — Кога очаквате отговор?

— В рамките на двайсет и четири часа.

— Добре, дон Томазо, ще го имате. Предлагам ви да обядваме заедно, за да обсъдим условията по сделката, които не можем да коментираме по телефон. Какво ще кажете за вашата къща?

— Добре, но искам да получа отговор преди това.

— Така и ще бъде, дон Томазо. Поздравете семейството си от мен. Дочуване — рече Карл колкото можеше по-учтиво и затвори.

Облече се бързо, като си представяше развитието на събитията през следващите часове. Реши да не се свързва с Да Пиемонте, който веднага щеше да разбере накъде клонят везните. Така нямаше да му се наложи да взема отношение по някой от предстоящите проблеми.

Самюел Улфсон и останалите заинтересовани лица у дома бяха получили един сравнително честен доклад. Вярно, че премълча някои детайли, но пък за сметка на това не ги излъга за нищо. Базата им бе преместена на сигурно място. Оставаше единствено да уреди транспорта.

Ако се спреше на кола, рискуваше да бъде проследен до базата и с тактическото им преимущество бе свършено. Най-логично бе да предположи, че врагът е наясно с местоположението му в момента и възнамерява да следи действията му. Това изключваше възможността да вземе автомобил.

Карл преметна кобура си през рамо, прибра багажа си, излезе през портала на казармата и пое по дългата улица Корсо Калатафими. Мина покрай главния щаб на карабинерите, където преследвачите му очакваха да се появи, и продължи по булевард „Виторио Емануеле“ до пристанището.

Двамата с Юар бяха забелязали табелата за отдаване на лодки под наем, когато минаха оттук в един от първите си дни в Италия. Юар дори коментира няколко лодки, смятайки, че вероятно са използвани за контрабанда на наркотици. Никой плавателен съд на Бреговата охрана не би успял да ги настигне.

Карл, разбира се, предизвика известен смут с появата си. Освен че се появи сам, той посочи и най-скъпата яхта. Тъй като плати в брой и депозира необходимите документи, без да създава каквито и да било проблеми, сделката приключи бързо. Само след четвърт час той подкара лодката с ревящ мотор покрай платноходките и луксозните яхти, подредени край кейовете.

Щом напусна пристанището, даде пълна газ. Плавателният съд полетя със скорост, недостижима за нито един шведски военен кораб. В началото Карл поведе яхтата право напред, докато се отдалечи достатъчно много от брега, та да не могат да го проследят.

Зачуди се дали преследвачите му бяха успели да сигнализират за избора му по телефона и каква би била следващата им стъпка. Може би хеликоптер?

Даже и да бе така, нямаше как да не го види. В такъв случай просто щеше да изчака да се мръкне, въпреки че това щеше да забави следващата им операция.

Вятърът го разхлади, той извади радиото си, отвори антената и повика базата на договорената честота за спешни случаи, която използваха в допълнения към обикновената. Веднага след като му отговориха, се върнаха на старата, за да предотвратят евентуално подслушване.

— Трайдент до Орка и Тритон — започна той доволно. Изведнъж усети, че го изпълва оптимизъм и трепет. — Подгответе нападение с ракети с глави „Хийт“. Целта се намира в района на Пургаторио на около десет километра югоизточно от фара при Капо Сан Вито. Преценете възможностите за слизане на сушата по тъмно и достигане до целта пеша. Идвам към вас по море. Пристигам след около два часа. Моля, повторете инструкциите.

Оке Столхандске повтори спокойно и механично думите на Карл, без дори да се замисли за избора на оръжие.

След като приключиха разговора, двамата насочиха лодката към брега. Луиджи слезе долу, за да приготви оборудването. Никой от тях не си бе представял, че ще им се наложи да използват именно това.

Луиджи нареди на пода няколко различни ракети „Хийт“, които се използваха срещу обикновени небронирани цели — явно щяха да взривяват сгради или други големи обекти, — за да обсъди с командира си кои точно ще влязат в употреба при предстоящата нощна операция.

— Май нещата са се прецакали — обади се Оке Столхандске след малко.

— Да, и сега ще си платят. Мислиш ли, че ще успеем да ги убедим така? — попита Луиджи и вдигна една бойна глава с червен връх.

Оке Столхандске поклати глава. Нямаше какво да каже. И двамата знаеха, че щяха да обявят война на мафията. Инструкциите на Карл бяха пределно ясни.

Карл описа широк полукръг край залива Кастеламаре и дори и без бинокъл можеше да е напълно сигурен, че никой не кръжи в небето над него. Не биха могли да го следят по вода. Лодката се движеше с петдесет възела. Добре че времето бе спокойно.

Карл прехвърли наум целия план стъпка по стъпка. Една от предпоставките за успех на мисията бе рафинериите да се охраняват нощем. Нямаше как да са ги оставили без надзор. Определено щяха да захапят стръвта.

Съществуваха две алтернативи. Едната бе да успеят да заловят някой от хората на дон Томазо — най-добрата примамка. Това определено бе по-елегантният вариант и именно на него щяха да заложат отначало.

Карл реши да разсее мислите си от предстоящата операция и се загледа в скалистия бряг; не можеше да се отрече, че Сицилия е красива. Вярно, че бе твърде топло през лятото, но може би през февруари или ноември?

Намери ги да се носят по морето на няколко морски мили от брега. Седяха един до друг, с крака през парапета и въдици в ръка. Доколкото можеше да види, риболовът им не даваше резултат.

— Мисля, че тук е твърде дълбоко — обясни Оке Столхандске, като му хвърли въже. — Между другото, къде откри това контрабандно чудовище?

— Колко мислиш, че гори? Двайсет литра на миля — разсмя се Карл, скочи на лодката и стисна ръцете им.

Сложиха маса по средата на кърмата и разгърнаха морските и наземните карти до детайлните скици и снимки на Карл.

Той набързо им обясни как стоят нещата. Дон Томазо бе определил твърде висока цена и твърде малък срок, така че вероятно щеше да се стигне до „унищожаване на стоката“. В такъв случай заложниците щяха да бъдат елиминирани по възраст. Мафиотският бос очакваше да получи отговор в рамките на двайсет и четири часа и в момента точно това му подготвяха.

Карл посочи местоположението на двете рафинерии. Едната, в близост до градчето със странното име Пургаторио, се намираше на територията на дон Томазо, но се управляваше от групировката в Палермо. Личната рафинерия на дон Томазо се бе в самия град и можеше да бъде атакувана направо от морето.

Имаше две възможности. Първата, по-добрата, бе да заловят някоя от горилите на дон Томазо, по възможност от тези, които пазят на хълма при къщата му, и след това да оставят тялото в унищожената рафинерия на клана от Палермо. С това дон Томазо щеше да се озове на косъм от гангстерска война, обвързана с огромни финансови и други загуби.

Премериха плюсовете и минусите, но от решаващо значение се оказаха най-вече чисто практическите въпроси. Щяха ли да имат време да променят плана си в последния момент, ако не успееха да заловят някого от хората на дон Томазо.

В такъв случай щяха да са принудени да действат по-грубо и да нападнат направо рафинерията на дон Томазо, да заплашат бизнеса му и да се опитат да подновят преговорите.

Една от най-важните предпоставки за успех бе колата на Луиджи все още да е паркирана на старото място, в Трапето, срещу Кастеламаре. Но имаха достатъчно време, така че Карл щеше да успее да я докара или да се снабди с нова.

Картите, които получиха от началника на карабинерите, бяха странни и се основаваха най-вече на снимки от въздуха. Дългият нос, който се врязваше дълбоко навътре в морето и свършваше с фара при Капо Сан Вито, имаше толкова трудно достъпно крайбрежие, че бе съвсем пуст. Можеха да се приближат съвсем близо до целта по море, като разчитат на закрилата на мрака.

Карл реши, че двамата с Луиджи ще се опитат да хванат някого от хората на дон Томазо. Ако всичко минеше благополучно, щяха да се върнат в базата с колата. Луиджи щеше да остави Карл и пленника при целта и след това да скрие автомобила и да се върне в базата През това време Оке щеше да слезе на сушата, въоръжен с гранатомет, и да опита да намери подходящо място за стрелба в близост до целта. Тази част от операцията можеше да се проведе при постоянна радиовръзка и следователно не трябваше да има каквито и да било проблеми.

За сметка на това обаче Карл трябваше да натовари нужното му оборудване още преди да се отправи към Трапето, за да прибере колата. Като се има предвид, че целта представляваше един вид крепост, в която никой не можеше да надникне отвън, бе най-добре да вземат със себе си уреди за инфрачервено виждане; с очилата за нощно виждане не можеха да гледат през стени.

Избраха маршрута и обсъдиха различните посоки за нападение и възможните места за среща, преди да преминат към проверката на самото оръжие. Що се отнася до бойните глави, различните „Хийт“ бяха еднотипни, така че изборът бе по-скоро въпрос на вкус; Карл се пошегува, че Оке Столхандске може би ще предпочете по-леките. Но тъй като теглото им се различаваше само с няколко грама, решиха да вземат по една от всеки вид.

Цялото оборудване на Карл се побра в една раница. Най-отгоре успя да пъхне дори шапка и камуфлажна риза. Останалото му облекло бе подбрано с оглед на удобството и социално приетата норма.

След като Карл се приготви, Луиджи го помоли да остане още малко, за да обсъдят детайлите за втори път. Струваше му се, че всичко се развива твърде бързо. Имаше доста неща, които не му бяха ясни.

Карл сложи кафе, за да покаже на колегата си, че нямат бърза работа и че няма да го остави, преди той да си изясни целия план.

След като Карл им поднесе кафето, Луиджи използва момента да отбележи, че най-слабото място на операцията е етапът след края на стрелбата. Първата цел се намираше само на около километър от пътя, който бе доста натоварен и на всичкото отгоре пресичаше маршрута им за бягство. Какво щяха да правят, ако след стрелбата на мястото се струпаха хора? Не можеш да се провреш през тълпата с гранатомет на рамо!

Ако пък решаха да ударят втората възможна цел във вътрешността на Пургаторио, мястото щеше да загъмжи от народ само след няколко секунди.

Карл изслуша възраженията на колегата си търпеливо и се отнесе към тях с респект. В първия случай стрелецът щеше да е Оке, а решението бе съвсем просто — щеше да остави гранатомета при поста си. Това щеше да им донесе единствено финансова загуба. Не ставаше дума за някое сложно рядко оръжие, а и разполагаха с още два на борда.

Във втория случай, ако се стигнеше до атака на алтернативната цел, първо трябваше да огледат най-близкия район. След това съгледвачът щеше да даде сигнал за стрелба и веднага да напусне мястото. Нямаше да има проблем да обстрелят целта от неколкостотин метра, и то от високо.

Изпиха по още една чаша кафе и обсъдиха целия план за трети път. Оке Столхандске имаше само един въпрос: колко скъпа щеше да излезе тази атака на враговете им?

Карл сви рамене. На хартия рафинерията произвеждаше по около 80 килограма хероин седмично. Следователно ставаше дума за едноседмична продукция, плюс цялата техника, тоест около сто или двеста билиона долара.

Луиджи имаше един последен въпрос: колко души ще се намират вътре по време на атаката?

Карл нямаше ни най-малка представа. Но тъй като нападението щеше да се осъществи между два и четири през нощта, когато трафикът по пътищата бе минимален, най-вероятно ставаше въпрос за един, най-много двама пазачи. Те можеха да се намират във вътрешността на целта или отвън.

Карл изми чашата си, метна подозрително тежката си раница през рамо, придърпа моторницата и скочи в нея. Другите двама започнаха да вдигат платната. Разполагаха с достатъчно много време, за да стигнат до сушата, а и трябваше да приличат на туристи.

Бе излязъл горещ южен вятър и по морската повърхност се появиха вълни. На Карл му се наложи постепенно да намали скоростта към Трапето. Когато зави край фара при Капо Сан Вито, вятърът притихна и той отново даде газ. През бинокъла можеше да види къщата на дон Томазо. Изглежда, на балкона му отново бе сервиран обяд за няколко десетки души, но разстоянието бе твърде голямо, за да може да различи дали са само мъже, или има и жени. Опита се да си представи за какво говорят. Ако той и колегите му бяха претърпели драматични загуби и бяха изправени пред ултиматум, както дон Томазо, вероятно за стотен път щяха да обсъждат различните си възможности, реакциите на врага, евентуалните му ответни действия. Биха се питали многократно как същият този враг е успял да се промъкне в къщата и така нататък. В следващия миг обаче реши, че дон Томазо едва ли допускаше провеждането на подобни разговори край масата за хранене, особено в компанията на жени. Но пък, от друга страна, той най-вероятно вече ги бе изпратил заедно с децата в САЩ.

Не, въпреки това дон Томазо нямаше да иска да обсъжда работата по време на обяд.

Трапето бе типично туристическо градче с множество кейове, покрай които се мержелееха безкрайни редици яхти. Карл предположи, че трябва да плати някаква такса, за да остави моторницата си там. Успя да се разбере със служителите само с една дума „паркинг“. След това завърза бързата моторница, спусна покрива, заключи и се отдалечи, небрежно преметнал раница през рамо, сякаш бе безтегловна. Оставаше му само да намери колата на Луиджи. Изведнъж го облада неприятното усещане, че го наблюдават, и се отказа от първоначалния си план да обядва тук.

Колата бе невредима. Изглежда, никой не се бе опитвал да я разбие. Луиджи я бе оставил на един претъпкан паркинг и явно това бе причината да не ѝ посегнат. Имаше огромен избор от потенциални жертви. Реши да използва оставащото му време да потърси подобен паркинг за през нощта; не можеха да я паркират близо до целите на операцията, защото би се набила на очи и можеха да я свържат с Луиджи.

Трапето се намираше на по-малко от четвърт час с кола от Кастеламаре. Карл го заобиколи по околовръстното и продължи нагоре по пътя за Трапани. Само след няколко минути стигна до хълма, който шеговито наричаха Захарния връх; не се виждаше никаква охрана. Реши да не спира. Ако извадеше бинокъл, определено щеше да привлече погледи.

След пет минути тръгна в южна посока. Избираше малки пътища, най-вече за да е сигурен, че не го следят. Нямаше никакви коли, нито отпред, нито отзад. Затова той отново се върна на пътя за Трапани и само след няколко минути пое към градчето Пургаториа, през което трябваше да премине, за да достигне фара Капо Сан Вито и базата.

Не след дълго пейзажът се промени и на мястото на набраздените ниви постепенно изникнаха голи хълмове, покрити с изгоряла от слънцето растителност между светлите каменни блокове се мержелееше червена почва, която напомняше на рани. Сякаш Господ внезапно бе лишил хората от благодат, сякаш целият пейзаж носеше стигмата на минали грехове; Карл се запита дали името Пургаторио, или пречистване, не отразява тази съдба.

Градчето имаше една-единствена улица, от двете страни, на която бяха наредени ниски къщи. Наоколо се виждаха само няколко деца, които си играеха с гума от кола в опасна близост с кръстовището. Оттук минаваха много коли, защото това бе единственият път за плажа при Капо Сан Вито.

Той изброи къщите и констатира, че всичко изглежда като на снимките. Без проблем разпозна в коя сграда се намира рафинерията на дон Томазо. Тя бе разположена по средата на редицата. Всички прозорци бяха със затворени капаци. Къщата изглеждаше пуста.

Нямаше начин жителите на градчето да не знаят какво става вътре. Част от тях вероятно участваха в производството, а останалите се бояха до смърт.

Изведнъж градчето свърши, вляво от последната къща имаше малка маслинова горичка. Карл установи, че пътят, който минава над нея, е идеален за начало на атаката.

На около петстотин-шестстотин метра от края на градчето пътят изведнъж свърна рязко наляво. Строеше се ново шосе, което щеше да се изкачва по хълма отдясно. На около километър по-нагоре се намираше идеалната позиция за стрелба на Оке Столхандске — само на около 200 метра отвесно над целта.

Щеше да отнеме поне половин час на полицията, карабинерите и пожарната да стигнат до пожара. По това време двамата с Оке вече щяха да седят в гумената лодка на път към базата, а можеше дори да са я достигнали.

На половината път до носа имаше малко селце на име Макари с прекрасен плаж и голям паркинг точно до водата. На него имаше спрени няколко каравани и петдесетина автомобила. Трябваше да му свърши работа, нищо че повечето коли нямаше да са тук през нощта. Карл паркира, облече банския си, взе едно одеяло от задната седалка, слезе на плажа и се настани недалеч от колата.

В далечината се виждаше двумачтова платноходка. Всичко бе абсолютно точно, можеше да вземе Луиджи от третото уречено място за среща, когато му дойдеше времето. Беше гладен, но смяташе, че е твърде рисковано да помоли колегите си да го приберат заради подобен маловажен детайл. Нито пък бе особено добра идея да вземе да обикаля ресторантите наоколо. Вместо това реши за пореден път да усъвършенства плана за атака, като помоли Луиджи да му донесе храна. Това бе и последната подробност. Планът на действие за следващите двайсет и четири часа бе напълно готов.

Оке Малм все още бе на няколко крачки пред колегите си, принудени първо да минат през Рим, за да направят репортаж за вече опразнения ресторант, който бе едно от местопрестъпленията. Освен това бе открил нещо, което никой от конкуренцията нямаше да разбере преди отпечатването на утрешните вестници.

Въпросът бе как да тълкува развитието на нещата в Палермо. Не че появата на няколко отрязани глави бе кой знае каква сензация, напротив. Това бе едва ли не ежедневие в Сицилия. Тази глава обаче бе особена. Не заради мястото, където я откриха. То се оказа съвсем тривиално — багажник. Но за разлика от всички останали глави тя бе увита в копринени жълти и сини панделки като коледен подарък.

Изборът на цветовете на шведския национален флаг не оставяше място за съмнение. Същото се отнасяше за мястото, където бе паркиран автомобилът — пред „Алберго Гранде“, както се казваше хотелът на италиански, нищо че официално бе запазил далеч по-снобското си френско название.

Да не би някой да искаше да подари тази отрязана глава на шведската държава? От журналистическа гледна точка това бе изключително важен въпрос.

Оке Малм дори не пробва да се свърже с главния щаб на карабинерите. Бе му напълно ясно, че там недолюбваха шведските журналисти, особено онези, които разпитваха за Хамилтън.

Вместо това той отиде в Скуадра Мобиле, специализираното звено на полицията в Палермо, което се бореше с мафията или поне периодично влизаше в схватки с нея.

Щом разбраха, че Оке Малм говори перфектно италиански, макар да е швед, полицаите го посрещнаха изключително радушно. Освен това дежурният комисар, който отговаряше за случая, с едно намигване му обеща да не дава информация на други шведи.

Притежателят на отрязаната глава бе идентифициран. Тя принадлежеше на някой си Тони Санлиери, по-малкия брат на онзи Санлиери, чийто труп неотдавна бе открит в хотел „Алберто Гранде“. Най-интересното обаче бе, че въпросното лице отговаряше на описанието на престъпника, замесен в покушението срещу шведски граждани преди няколко седмици. Бе почти сигурно, че става дума за един и същи мъж. Малцина имаха бял кичур от едната страна на главата.

Тони Санлиери бе мафиотът, който комендант Хамилтън посочи като най-вероятния убиец на своя колега. И сега някой бе отнел живота на въпросния престъпник и бе овързал главата му с жълти и сини панделки, за да стане кристално ясно какво цели.

— Ако този Хамилтън бе сицилианец — пошегува се комисарят, — няма съмнение накъде щяха да се насочат подозренията ни. Но вие, шведите, едва ли си отмъщавате по този начин?

На Оке Малм му бе трудно да сподели ведрото настроение на комисаря. Вярно, че шведите рядко търсеха мъст с помощта на сицилиански методи, но това се отнасяше за обикновените граждани. А Хамилтън бе един вид наемен убиец.

От друга страна, защо му беше да оставя толкова следи? Едва ли бе възприел до такава степен сицилианския маниер, че да иска всички да разберат кой точно е отмъстителят?

Може би някой друг го бе сторил вместо него? С методите на мафията?

Възможно ли бе Хамилтън да си сътрудничи с една престъпна организация срещу друга? Не, това би било напълно нелогично.

Доколкото комисарят от Скуадра Мобиле знаеше, вече и двамата, замесени в убийството на Юар Лундвал, бяха мъртви. Те винаги работели заедно. Щом по-малкият брат бе стрелял, по-големият вероятно е карал мотоциклета.

А пък той бе открит мъртъв в мазето на „Алберго Гранде“. Докато Хамилтън бе отседнал там.

Сега обаче шведът бе изчезнал и никой не знаеше къде в Сицилия се намира.

Оке Малм успя да се сдобие с няколко снимки на отрязаната глава, украсена с панделка с цветовете на шведското знаме. Така репортажът му със сигурност щеше да бъде публикуван на първите страници в утрешните вестници. Докато вървеше към хотела си, журналистът се замисли как точно да напише статията. Това, което знаеше със сигурност, бе, че убиецът на Юар Лундвал е мъртъв.

Убиецът на капитан Лундвал екзекутиран в Палермо!

Не само че бе истина, а бе и страхотна новина. Особено ако „Афтонбладет“ се решеше да публикува и снимката; вярно, тя бе противна, но затова пък тиражът щеше да скочи. Най-накрая и в Италия да се появи глава с отношение към шведската държава. Досега редакционните шефове в родината му отказваха да публикуват статии, свързани с мафията.

Когато се върна в хотела, веднага попита, макар и без особена надежда, дали Хамилтън се е обаждал.

За свое огромно учудване получи утвърдителен отговор. Хамилтън се бе обадил преди малко и бе резервирал обичайната си стая. Бе съобщил, че най-вероятно ще пристигне утре рано сутринта.

Оке Малм веднага изрови една банкнота от 50 хиляди лири, най-големия подкуп, който бе плащал в Италия, и помоли рецепциониста да не споменава за господин Хамилтън пред други шведски журналисти.

Всяка дума на Хамилтън, дори най-простите реплики от рода на „добър вечер“, „добре съм“ и „невинен съм“, имаха стойността на златото в журналистическите среди.

Оке преливаше от енергия и ентусиазъм, когато се захвана с разрешаването на целия куп практически проблеми. Първият бе колкото може по-бързо да изпрати снимките на главата в Стокхолм. Поне веднъж шведските му колеги щяха с апетит да захапят италианска новина.

Луиджи излезе при пътя в същата секунда, в която Карл се приближи към мястото за среща. Той заби спирачки, остави вратата на колата отворена, заобиколи и седна на седалката до шофьора. Потеглиха. Карл се зае да рови в багажа на Луиджи и бързо откри огромните американски сандвичи с риба тон, майонеза, месо и всички останали любими съставки на Оке Столхандске. Нямаше съмнение кой е бил готвачът. Карл захапа лакомо сандвича и заговори с пълна уста, докато разглеждаше картата и проверяваше разстоянията между отделните позиции, които можеха да се окажат актуални по време на операцията. Първата бе на около километър на юг от Захарния връх. Надяваха се никой да не ги очаква оттам.

Луиджи се ориентираше добре в този район и веднага му каза къде могат да паркират в близост до къщата крепост. Мракът се спусна, но въздухът си остана все така нажежен, а и вятърът не стихна. Луиджи обясни, че той идва от Африка и арабите го наричат камсин или нещо подобно. Можеше да се задържи седмици наред и да доведе хората до лудост. Поне така разказваха легендите.

Трафикът бе слаб и когато свърнаха по малките пътища и оставиха центъра на Трапани зад себе си, бързо установиха, че никой не ги следи.

Паркираха на едно място за почивка в малка борова горичка до няколко претъпкани контейнера за отпадъци, излязоха и започнаха да подготвят техниката си за среднощната акция. Оке Столхандске бе снабдил Луиджи с малко допълнително радио със слушалка за ухо, с което можеше да следи комуникацията на врага, ако те, разбира се, не бяха решили да сменят използваната честота. Като цяло нямаха кой знае колко багаж — само очила за нощно виждане и леко оръжие.

Останаха известно време там, ослушваха се и оглеждаха местността с бинокъла за нощно виждане. После тръгнаха да се изкачват по хълма. Палещият вятър издуваше дрехите им. Тъй като духаше в посоката, в която вървяха, Карл се пошегува с обонянието на сицилианците — ако на върха имало диво прасе или сърна, те никога нямало да успеят да се приближат до целта. Хубавото бе, че шумоленето на храстите и дърветата заглушаваше стъпките им, така че наистина нямаше за какво да се притесняват. Никой не можеше да ги види, нито да ги чуе, но те самите виждаха всичко, а скоро можеха и да чуят враговете си. Не бяха сменили честотата си.

— Сам е. Позивната му е Фалконе. Казва, че наистина се чувства като сокол в гнездото си — обясни Луиджи, когато най-накрая долови достатъчно важен разговор, за да спре и да се заслуша.

Придвижваха се бързо, дори непредпазливо, докато стигнаха на около стотина метра от целта. Тогава се сблъскаха и с първия проблем. Намираха се на най-високата точка на хребета и вече можеха да видят трептящите светлини на Кастеламаре в низината край морето. Виждаха и крепостта на дон Томазо, но от мафиота на пост нямаше и следа.

Вероятно се намираше някъде по-надолу от тях, на по-закътано място. Първоначалната им идея бе да го заловят жив, цялата експедиция се обезсмисляше, ако просто го застреляха.

Карл предложи да се доближат до края на скалата и да се огледат. Нямаха кой знае колко голям избор. От този момент нататък трябваше да се придвижват съвсем безшумно.

Видяха го на около пет метра по-надолу. Наистина си бе направил същинско гнездо. Изглежда, се бе настанил доста удобно. Седеше облегнат на скалата върху няколко сгънати одеяла. Държеше радиото в една ръка, картечницата му бе подпряна на един камък. Можеше да я грабне за секунда. Мафиотът се намираше на около метър и половина от ръба на пропастта.

Те се отдръпнаха леко. Използвайки воя на вятъра за прикритие, уточниха детайлите. Бе твърде рисковано да скочат от пет метра. Вярно, че щяха да го хванат напълно неподготвен, но можеха да се препънат, да вдигнат прекалено голям шум и да объркат всичко. Нямаше как да се приближат до гнездото му отдолу. Единственият път минаваше през широка цепнатина, пълна с натрошени камъни. Нямаше начин врагът да не ги чуе, ако минеха от там. Разбира се, можеха да го ранят, но така щеше да им е доста по-трудно да го свалят в ниското, а и не бе изключено да успее да вдигне тревога. Освен това ъгълът за стрелба бе твърде неподходящ.

Карл не смяташе, че могат да оставят пълната със скъпа техника кола твърде дълго на откритата отбивка в гората. Все пак се намираха в Сицилия. Може би бе по-добре да се откажат и да преминат към план Б — да атакуват директно рафинерията на дон Томазо.

Луиджи изведнъж му даде знак да замълчи и се заслуша. След това се усмихна и посочи радиостанцията.

— Проблемът ще се разреши от само себе си — рече ентусиазирано, когато тя заглъхна. — Някой идва да го смени и определено трябва да мине покрай нас.

Те си кимнаха щастливо и без повече приказки отидоха в двата края на скалата. Огледаха района. Карл не видя никого, но след няколко минути Луиджи се върна при него и му съобщи, че смяната е на път и му остават около стотина метра. Двамата се върнаха в другия край на скалата и впериха очи в мафиота, който с усилие се изкачваше нагоре. Склонът бе стръмен, но не чак толкова труден за катерене.

Изглежда към петдесетгодишен, сигурно ще е доста уморен, като се изкачи — прошепна Карл. — Виждаш ли онзи храст, на около осем метра по-надолу? Луиджи кимна и внимателно се спусна към уговореното място за среща, а Карл извади пистолета си и свали предпазителя. Явно отдолу се задаваше същински великан. Карл усети как го обзе вълнение, като едно време, когато с нетърпение очакваше посещенията в кукления театър. Отстъпи малко назад, за да не може мафиотът да различи силуета му на фона на нощното небе.

Луиджи зае позиция, но се притесняваше, че Хамилтън го наблюдава отгоре; все още не можеше да спре да мисли за него като за прословутия Хамилтън. Точно до него имаше малка скална площадка. Мафиотът вероятно щеше да се изкачи на нея с една последна голяма крачка и да си почине малко.

Онзи така и стори. Луиджи тъкмо щеше да пристъпи към действие, когато мафиотът извади радиото си и съобщи, че почти е стигнал целта. Отсреща му се развикаха, че закъснява, и той затвори. Луиджи стоеше зад него на по-малко от метър разстояние и изчакваше разговорът да приключи, притеснен, че другият мъж може да се извърне. Но в момента, в който мафиотът изключи радиото, Луиджи го хвана здрава и го блъсна напред, така че лицето му се удари в скалата. Изви едната му ръка на гърба и заби дулото във врата му.

— Стой мирно и ще живееш. Смятаме да те върнем на дон Томазо — прошепна му той на италиански. Не получи отговор. Повтори, попита другия дали го е разбрал и получи в отговор глухо стенание, което трябваше да означава „да“, последвано от сподавена ругатня. След това изви и другата му ръка, надяна му белезници, залепи устата му с тиксо, вдигна го и му прошепна да върви. Радиостанцията му прибра в задния си джоб.

— Прекрасно изпълнение! — рече Карл едва чуто, когато двамата запъхтени стигнаха до позицията му. — Да тръгваме, ти ще чуеш, като вземат да се оплакват заради закъснението.

Хванаха пленника и го помъкнаха бързо напред през непрогледния мрак. Палещият вятър духаше право в лицата им, прашен и носещ мирис на пинии.

Почти стигнаха до колата, когато лостовият се оплака за първи път, че колегата му закъснява.

— Да му отговоря ли с някаква шега? Чуди се къде е смяната — прошепна Луиджи.

— Кажи му, че е на път към Гаетано Мазара, само това, нищо друго — отвърна Карл тихо. Луиджи предаде съобщението, след това веднага прекъсна връзката, защото слушалката в ухото му запищя.

— Голямо оживление настъпи, как само се разприказваха — рече Луиджи след малко.

— На път към Гаетано Мазара, да. Това не е пълна лъжа — промърмори Карл замислено, отключи колата и с облекчение установи, че всичко си е на мястото. Пъхна пленника на задната седалка, настани се до него, а Луиджи запали двигателя и потегли със загасени светлини. Разчиташе на очилата си за нощно виждане.

Карл дръпна тиксото от устата на пленника, онзи задиша тежко.

— Обясни му кои сме и че именно ние посетихме дон Томазо през онази нощ. Нека му е ясно, че няма как да се измъкне — каза му Карл и изчака Луиджи да преведе. Другият отвърна нещо бързо и Луиджи преведе, че всички шведи ще умрат, ако някой наруши примирието.

— Обясни му, че ще го сполети същата съдба, ако не мирува — каза Карл, а пленникът отвърна с още задъхани възражения. Карл използва момента да го обискира, намери всичките му оръжия и ги изхвърли едно по едно през прозореца на колата. Пленникът носеше тъмни дрехи и сако въпреки жегата. Карл отново запуши устата му.

Извади радиостанцията си и се свърза с Оке на лодката. Съобщи му, че ще пристигнат след около четвърт час, че на Луиджи ще му отнеме още 45 минути да отиде на второто място за среща и да се качи в гумената лодка, за да може Оке да продължи към целта. Всичко бе минало добре, без усложнения. Оке Столхандске имаше малко проблеми с вятъра, но иначе всичко бе наред.

Луиджи не караше особено бързо, врагът така или иначе не можеше да знае с каква кола се придвижват и накъде. Нямаше смисъл да се набиват на очи. Въпреки това сърцата им се стягаха всеки път, когато някой ги изпревареше. Особено в онзи смъртоносен миг, когато автомобилите се изравняваха с техния.

Пургаторио изглеждаше съвсем пусто. Тук-там съзираха ивица светлина, която се процеждаше през щорите. И двете рафинерии бяха тъмни.

Карл се усмихна леко, когато пленникът им несъзнателно потръпна, когато минаха покрай собствената им рафинерия. Значи знаеше.

— Чудя се какво ли му мина през ума, като я видя — проговори той сякаш на себе си.

— Сигурно си мисли, че го водим към морето. Ще остане доста изненадан — отвърна му Луиджи.

— Защо да си мисли, че го водим към морето? — попита Карл.

— Вие, шведите, нищо не разбирате — пошегува се Луиджи, заразмаха ръце като същински италианец и пусна волана. — За какво най-вече се използва морето тук, в Сицилия? За да държат главите на мафиотите под водата, докато проговорят!

Отбиха встрани от шосето. Не се виждаха други коли. Нямаше смисъл да губят време. Карл издърпа пленника, а след това и раницата си и махна на Луиджи да тръгва. Колегата му вдигна ръка и изчезна в мрака.

Карл поведе бавно пленника през маслиновата горичка. Имаха предостатъчно време, не се налагаше да бързат. Горичката бе тясна и дълга и, изглежда, се простираше из цялата котловина между двете планински вериги. Така или иначе ги очакваше безкрайна скука, докато чакаха на поста си, затова нямаше смисъл да бързат. След около четвърт час забеляза къщата през бинокъла си. Всички капаци бяха спуснати. Не се мяркаше жива душа. Въпреки това Карл забеляза, че зад няколко капака свети. Тъй като в двора нямаше охрана, можеха да се приближат. Къщата лежеше в подножието на планината, където маслиновата горичка оредяваше. Успоредно с късата страна на къщата, на около двайсет и пет метра от тях, имаше полусрутена каменна ограда. Беше идеална.

Карл успя да открие място, откъдето можеше да наблюдава входа, и настани пленника си да седне с гръб към стената. От време на време хвърляше по някой поглед на мафиота, като се опитваше да разбере дали ситуацията вече му се е изяснила. Той обаче дори не знаеше къде се намира. Бе разбрал, че не го водят в гората, за да го екзекутират. Все пак трябваше да се досети, че ако намерението им е било да го очистят, щяха да го сторят още на Захарния връх. Но докато таи надежда, няма да създава проблеми, каза си Карл.

Извади уреда си за инфрачервено виждане и започна периодично да оглежда къщата от единия до другия край.

За съжаление новините не бяха добри. В центъра на къщата откри огромен топлинен източник, което означаваше, че производството върви с пълна пара. Около него видя жълто-синьо-червени фигури. Нямаше съмнение, че става дума за хора. Успя да преброи седем-осем. Това не беше добре. Часът бе единайсет без десет. Щеше да мине поне час, преди Оке Столхандске да застане на позиция за стрелба при недовършения път.

Сигурно бяха дошли пеша, наоколо нямаше коли. Значи произвеждаха и нощем?

В такъв случай всичко бе наред. Вероятно ставаше дума за нощната смяна.

Най-големият проблем бе, че можеше внезапно да решат да си тръгнат.

Част от фигурите вътре обаче изглеждаха подозрително ниски. Жадният за топлина инструмент в ръката на Карл ги изобразяваше като огнени феи. Цялата картина бе някак поетична, красива и фантастична едновременно. Но за съжаление не можеше да различи лицата им, нито пък да определи пола или възрастта им.

Карл реши да се абстрахира от проблема и започна да сглобява картечницата си. Беше се спрял на компактен западногермански модел, който заемаше минимално място в раницата.

Оке Столхандске също трябваше да вземе автомат със себе си, просто за всеки случай. Карл се зачуди дали не бе най-добре да променят плана. Можеха да проникнат в сградата и да елиминират потенциалните мишени.

Не. Евентуални свидетели застрашаваха цялата операция. Четиримата пленени шведи щяха да бъдат обречени на бавна и мъчителна смърт.

Реши да не споделя информацията с Оке Столхандске. Това бе единственото решение. Той нямаше да се приближи до целта на по-близо от двеста метра, а от хълма не можеше да разбере какво се случва вътре. Дори нямаше да има време да се притесни или изпълни с угризения.

Проклетият палещ вятър, от който човек не можеше да се скрие никъде, изсушаваше всяка капка пот, дори и студената.

Не. Щеше да даде заповед на Оке. След това щеше да му представи резултата в цензуриран вид. Нямаше време да измисли по-добро разрешение. До два часа на обяд утре трябваше да има отговор за дон Томазо. Оставаха му по-малко от петнайсет часа. Нямаше начин да успее да събере 40 милиона долара за толкова малко време. Замисли се за определената от директорите на компанията сума за живота на колегите им — 10 милиона крони, нито йоре повече!

Колко ли струваше животът на един директор в техните очи? Със сигурност бе по-скъп от живота на някой обикновен работник. Но колко милиона крони? Пет? Осем? Девет?

Карл отново включи уреда за инфрачервено виждане. Да, вътре кипеше усилен труд. Осем души, двама от тях вероятно деца, ако можеше да се съди по ръста им. Проклетниците използваха деца за производството на хероин.

Дали не бе възможно да става дума за един вид семеен бизнес. Всички, които седяха около огромната старомодна маса, участваха в работата през последната вечер от живота си, без дори да подозират, че някой ги наблюдава през стените.

Не, нямаше и дума да спомене на Оке Столхандске За това. Всичко бе решено. Карл се свърза с колегата си по радиото и се поинтересува от позицията му. Оке бе на по-малко от половината път до целта. Луиджи отдавна бе на борда на лодката. Базата им бе здрава и читава и вече в ръцете на собствения им опитен военен персонал. Така се пошегува Оке.

От време на време откъм пътя се чуваше бръмченето на кола, поела към курортното селце. Но като цяло шосето бе пусто. Предвид новите обстоятелства трябваше да сложат начало на операцията веднага щом Оке заемеше позиция за стрелба. На теория можеха да изчакат до четири часа сутринта. След това щеше да се развидели. Нима проклетите деца щяха да работят цялата нощ!

Погледна към пленника, махна тиксото от устата му, предложи му вода и го попита дали говори английски. Не получи директен отговор, но мафиотът все пак смотолеви едно „благодаря“. Не му оставаше друго, освен отново да му запуши устата. Започна да монтира оптическия мерник за нощно виждане. Бе поръчал всички оръжия да са тествани, но не можеше да е сигурен. От друга страна, това не бе кой знае колко важно при стрелба от близко разстояние. Нямаше проблем да види траекторията на куршума и да коригира мерника.

Изключи инфрачервения уред, седна до пленника и въздъхна, сякаш за да му покаже, че двамата се намират в едно и също положение. В този миг дори му се струваше, че собствената му съдба е по-тежка. Другият не знаеше какво ще се случи и вероятно все още таеше надежда, че ще оцелее. Карл дори му завиждаше.

Опита да отклони мислите си, но не успя. А и времето направо летеше. Стори му се, че от последния разговор с Оке е изминал само четвърт час, когато колегата му се свърза с него, за да му съобщи, че вече е на линия. Дори държеше целта на мушка и очакваше заповед за стрелба. Край.

От време на време Карл се изправяше на колене и включваше инструмента, но напразно. Всички продължаваха да работят усърдно. А времето безмилостно течеше; на Оке сигурно му бе ужасно скучно, но Карл се възхищаваше на дисциплинираността му. Бе благодарен, че не го пита защо се бавят.

Карл се изправи, протегна се и загря с няколко гимнастически упражнения, без да сваля очи от инструмента. Очевидно положението бе безнадеждно.

Взе един камък от оградата и го претегли в ръка. Стори му се подходящ. След това се приближи бавно до пленника и го удари три-четири пъти по главата, достатъчно силно, за да изпадне в безсъзнание, но не и да умре.

След това освободи ръцете му, прибра белезниците в джоба си и дръпна тиксото. Така или иначе вече не му трябваше. Провери дали диша.

Извади стодоларова банкнота, скъса я надве, пъхна едната половина обратно в портфейла си, а другата — в джоба на пленника.

Провери оборудването. Не че се налагаше. Сложи тънките си черни ръкавици и се захвана да чисти оръжието си. Дълго и внимателно.

За последен път погледна към уреда за инфрачервено виждане. Нищо не се бе променило. Реши да брои до сто. После продължи до петстотин. Стигна до 487 и дори посегна към радиото си, когато входната врата бавно и внимателно се отвори.

Очевидно първо загасиха светлината в коридора, защото не видя силуети. Но мракът не му пречеше. Отвътре излезе жена с две деца за ръка. Те изглеждаха уморени и проплакваха, а тя се опитваше да ги накара да пазят тишина.

— Готовност за стрелба в рамките на пет минути — прошепна Карл по радиото, докато сълзите се стичаха по сухите му страни.

За пореден път провери уреда за инфрачервено виждане, успя да възвърне самообладание и избърса сълзите.

Всичко бе наред. Танцуващите елфи вътре вече бяха еднакво високи, движеха се по-бавно, а големият източник на топлина в центъра на сградата започна да изстива. Карл включи радиото и се прокашля.

— Прицели се високо, на изток от центъра на къщата. Един заряд! — нареди той и погледна инстинктивно към върха на планината, за да види изстрела. Изминаха десет секунди, преди Оке да стреля. Карл се хвърли зад оградата само няколко стотни от секундата преди експлозията. Навсякъде се разлетяха камъни и огнени езици. След още няколко секунди към небето изригна огнен вулкан.

— Готовност за втори изстрел, на запад от центъра, малко по-ниско! — извика Карл, свали предпазителя и насочи картечницата си към вратата.

Оттам излязоха двама. Единият се спъна на стълбите и попадна в пастта на приближаващия отзад огън. Другият се заклатушка напред с пушка в ръка. Изглежда, не виждаше нищо. Карл го изчака да се отдалечи на около двайсетина метра от къщата, след което го заля с дъжд от куршуми, които веднага постигнаха желания ефект. След това отново хвана радиото.

— Приеми заповед за стрелба! После незабавно се върни в базата! — извика той и се прикри в очакване на следващата детонация.

След втория изстрел пожарът се разрази с нова сила, сякаш зарядът бе уцелил склад с леснозапалими вещества. Карл разбра, че няма време, прехвърли пленника си през оградата, сложи го да седне от другата страна, хвърли картечницата си до него и приведен затича към застреляния мъж. Обърна го, взе пушката му, която той продължаваше да стиска силно в мъртвата си ръка, върна се, застреля пленника си и отново хвърли оръжието до собственика му. Сетне провери дали похитеният е мъртъв. Куршумът от пушката го бе уцелил право в гърдите. Нямаше никакво съмнение.

Карл се изправи и се ослуша. Все още цареше пълна тишина, но все пак от атаката бяха изминали едва няколко минути.

Извади пълнителя от картечницата, измъкна няколко патрона и долепи пръстите на мъртвия мафиот до тях. След това ги върна обратно и повтори процедурата със самото оръжие. Провери дали случайно не е вдигнал предпазителя и го остави на земята до краката на мъртвеца.

Отново се ослуша. Все още нищо подозрително. Чуваше единствено пращенето на огъня. Иначе цареше мъртвешка тишина, сякаш нищо не се бе случило. Отнякъде долетя песента на славей. Карл се учуди, че пеят по това време на годината.

Опакова оборудването си в раницата, провери земята наоколо, заличи следите си и бавно и внимателно започна да се отдалечава от мястото. Сега най-важното бе през цялото време да е нащрек. Не можеше да тича, преди да пресече пътя, все още подозрително пуст.

В Пургаторио нямаше как да не са чули експлозията. Не можеше да разбере защо не реагираха.

Оке Столхандске също бе озадачен. Веднага след като изстреля втората граната и видя пораженията, той прибра гранатомета и се затича надолу по склона, за да изпревари хората от градчето. Когато стигна до асфалтирания път, спря и се ослуша, след което бавно го пресече; нощем всички резки движения се забелязват много по-лесно.

Когато повървя известно време през рядката гора от другата страна на пътя, Оке спря за миг и се заслуша. Бе твърде рано да се свърже с Карл, но тъй като и той не го бе потърсил, вероятно всичко беше наред. Следваше компаса и опитваше да се движи колкото може по-тихо, нямаше бърза работа. Така или иначе бе много по-напред от Карл. Бе облян в пот след първите трескави минути на бягство, а и вятърът не можеше да го разхлади.

След малко стигна до дълбока пропаст, на дъното на която съзря морето. Тъй като не можеше да се спусне оттам, му се наложи да заобиколи. На трийсетина метра до плажа се прикри в един шубрак, извади радиото и се свърза с Луиджи, за да му даде местоположението си. Луиджи вече ги чакаше някъде там в гумената лодка и веднага му съобщи, че тръгва към него.

Двамата с Карл се появиха едновременно. Едва тогава чуха виенето на сирените в далечината; бе изминал повече от половин час, точно както и очакваха.

Труднодостъпният плаж бе напълно пуст и се почувстваха на сигурно място още щом се качиха в лодката и взеха да се препират кой да вземе греблата. Бяха само две.

— Как мина? — прошепна Луиджи, когато навлязоха на около сто метра навътре в морето и вече никой не можеше нито да ги види, нито да ги чуе от брега. Тъй като никой не бе казал нищо, той предполагаше, че операцията е преминала по план, но мълчанието го изнервяше.

— По мед и масло — прошепна Оке Столхандске.

Имаха късмет с вятъра и стигнаха базата след петнайсетина минути. Разтовариха багажа, без да проговорят, прибраха оборудването и всички скици и карти и се настаниха в каютата. Карл си направи сандвич, погледна въпросително към двамата си колеги, но те отказаха. След това извади бутилка уиски и три чаши.

— С това бойната част от операцията приключи — обясни, като им поднасяше питиетата. — Поне за вас. — Вдигна чашата си. — Благодаря ви за страхотната работа тази вечер. Нещата не можеха да се развият по-добре.

Отпиха безмълвно. Той се замисли. В съзнанието му изплува образът на двете тъжни деца и жената, вероятно майка им.

— Ами ти? — попита Оке Столхандске.

Карл бе забравил какво каза само преди една минута.

— Е, и за мен това бе краят — започна замислено. — Поне така мисля. Вярно, че ядосах другата мафиотската банда в Палермо и известно време ще съм в движение, но това едва ли ще е проблем. Утре ще се срещна с дон Томазо. Очаквам с нетърпение момента на истината.

— А ако той побеснее и откаже? — обади се Луиджи плахо, сякаш се срамуваше да възрази на началника си.

— В такъв случай собствената му рафинерия ще полети във въздуха утре вечер — отвърна Карл, вече бяха обсъдили тази възможност. — А и не може да знае какви други проблеми ще му създадем. Четиримата шведи са изключително ниска цена за спокойствието му.

— Ами ако я изпразнят още сега? — намеси се Столхандске.

— Не мисля — отвърна му Карл и усмихнат поклати глава. — И да минат покрай всички полицейски и пожарни коли, които фучат напред-назад през селцето? Освен това ще им трябва известно време, преди да разберат, че не става дума за нещастен случай, а тогава слънцето вече ще е изгряло.

— Добре, генерал Шварцкопф, явно положението е под контрол — кимна Оке Столхандске.

— Не беше смешно — рече Карл, изправи се бързо, грабна една възглавница и излезе.

— Извинявай. — На Оке Столхандско сякаш му се щеше да си прехапе езика.

— Събудете ме, ако се успя. Двамата с Луиджи трябва да отидем в Трапето утре — промърмори Карл и затвори вратата зад себе си.

Луиджи погледна неразбиращо Столхандске, но той се усмихна някак криво и поклати глава.

— Вярно, не беше смешно — съгласи се. — А иначе Карл си е такъв. Може да спи прав. Не като мен и теб. Какво ще кажеш за по още едно уиски?

Луиджи се поколеба за миг, но после поклати глава.

— Не се притеснявай, позволено е, сега сме в почивка — разсмя се Оке Столхандске и напълни чашата.

Оке Малм чакаше вече три часа във вестибюла на хотела, когато Карл влезе, облян в пот, сякаш бе тичал, и само с едно дипломатическо куфарче. Малм се изправи от скришното си място до една от дебелите колони на лоби бара и опита да се промъкне до Карл, за да му зададе няколко въпроса. Озова се зад гърба му точно когато Хамилтън свали слънчевите очила и започна да попълва бланката за настаняване.

— Не мога да дам интервю в момента — рече Карл в мига, в който Малм се приближи до него, вярвайки, че го е изненадал.

— Исках само да ви покажа една снимка — рече Оке Малм на обърнатия с гръб към него агент. Трябваше на мига да промени тактиката си и да се откаже от изненадващия си въпрос, който очевидно не бе особено изненадващ. Не можеше да проумее, че Хамилтън го бе видял, все пак нямаше очи и на гърба.

— Каква снимка? — попита Карл, без да се обръща.

— На една отрязана глава — отвърна Оке Малм. Чувстваше се леко глупаво, защото все още продължаваше да си говори с гърба на шведския разузнавач. — Приживе е стояла на раменете на някой си Тони Санлиери — отвърна Оке Малм, засрамен от необичайния си изказ.

— Тони? Името не беше ли друго? — рече гърбът.

— Не, тази е нова, на брат му. Полицията смята, че той е убиецът на колегата ви — рече Оке Малм.

Това свърши работа. Карл избута попълнената бланка, взе ключа за стаята си, обърна се към журналиста и му кимна, сякаш току-що се срещаха.

— Нека се качим в бара — рече той и тръгна нагоре.

Барът бе празен. Оке Малм си поръча лимонов сок с лед, без дори да попита Карл какво иска. След това извади папка, измъкна една голяма цветна снимка и я сложи на масата пред него.

Карл дори не трепна. Все едно Оке Малм му бе подал пепелник.

— Е — рече Карл, след като разгледа внимателно снимката с напълно безизразно лице, — къде открихте тази глава?

— В багажника на една кола до хотела — отвърна Оке Малм.

Изведнъж по устните на Карл пробяга лека усмивка, сякаш това обяснение съдържаше неочаквано радостна информация.

— Ясно — рече той, взе чашата със сок и я изпи на три големи глътки. — Извинете, бях жаден. Значи пред хотела. Да, да. Едно поне е вярно — това е мъжът, който уби капитан Юар Лундвал. Няма съмнение по този въпрос.

Оке Малм си отдъхна. Вече бе изпратил статията си и ако Карл бе отрекъл, това щеше да му създаде куп главоболия.

— Кой го е убил? — попита, когато се посъвзе.

Карл се изсмя.

— Ще е най-добре да зададете този въпрос на полицията. Във всеки случай не съм аз, ако това се чудите. Никога не бих направил толкова безвкусен избор като синьо-жълти панделки.

— Какъв според вас е смисълът им? — опита Оке Малм, отново на тръни. Всяка секунда, в която успееше да задържи недостъпния Хамилтън, бе изключително ценна.

— Моето предположение едва ли е по-добро от вашето — рече Хамилтън замислено, сякаш наистина се опитваше да разбере замисъла на извършителя. — Вероятно има връзка с миналото. На някого не му се е понравило, че въпросният тип е убил един швед.

— Познавате ли този някой?

— Както сам разбирате, това е напълно идиотски въпрос. Каквато и да е истината, единственият възможен отговор е: „Без коментар“. Да се е случило още нещо драматично, докато ме нямаше?

— Не — отвърна Оке Малм, прикривайки нервността си, не искаше да се отклонят от темата. — Не, като се изключи новината за взривената лаборатория за хероин през изминалата нощ. Къде бяхте? Бе невъзможно да ви открия.

— Именно това е целта, да не може който и да е било да ме открива. Иначе всичко отдавна да е приключило — усмихна се Карл и кимна към снимката. — Кой я е взривил?

— Не е ясно — отвърна Оке Малм. Хамилтън се опитваше да го манипулира. — Повечето тела са толкова силно обгорели, че не е възможно дори да бъдат идентифицирани, но цялата работа прилича на уреждане на сметки. Фабриката е собственост на един от мафиотските босове в Палермо, а нападателите са оставили един от хората си на мястото. По-точно, не са имали друг избор, тъй като някой от фабриката го е застрелял. Полицията отказва да предостави каквато и да било друга информация.

— Ясно — рече Карл спокойно и се изправи. — Благодаря за информацията и за сока. Предполагам, че бандата на дон Томазо от Кастеламаре е нападнала лабораторията. Все пак с Гаетано Мазара са конкуренти.

Карл вече бе тръгнал към изхода, когато Оке Малм се осмели да му зададе последния си въпрос.

— Има ли все още надежда да освободите шведските граждани? Съществува ли връзка между изминалите събития и тяхното покушение? — изстреля той без надежда да получи отговор.

Карл спря на прага и се обърна.

— Кога е крайният срок за изпращане на статиите? — попита замислено.

— Днешните вече са на път, чак утре — отвърна Оке Малм бързо.

— В такъв случай мога да кажа, че сме по-близо до развръзката. Остава ни само да видим какъв ще е финалът — щастлив или не — отвърна му Карл и изчезна.

Оке Малм погледна часовника си. Ако веднага позвънеше в редакцията, щеше да успее да им предаде последното изказване на Карл. Можеха да го публикуват в по-късното, по-важно издание.

Но Хамилтън му бе отговорил, след като го бе осведомил, че информацията няма да се появи в днешния вестник. Обикновено журналистите не се притесняваха от подобни недоразумения, особено ако ставаше дума за нещо важно, но този случай бе специален. А ако развръзката на драмата със заложниците наистина бе близо, то нямаше смисъл да ядосва Хамилтън с подобен малък блъф. Сигурно щеше да му се наложи да се надпреварва с конкуренцията за последните интервюта и така нататък. Да не забравяме, че той се намираше в изключително изгодна позиция, като се има предвид, че другият вестник бе изпратил кореспондента си от Париж, който не говореше италиански и рядко напускаше хотела си.

Оке Малм погледна бележника, бе успял да нахвърля целия разговор. Хамилтън потвърди, че мъртвият е убиецът на колегата му. Отрече участие в това престъпление, а това щеше да стои добре в статията. Всички щяха да решат, че именно той е виновникът.

Хамилтън, изглежда, бе добре запознат с вихрещата се мафиотска война, което засилваше подозренията, че е замесен в нея и следователно събитията имат връзка с похищенията на шведските граждани.

И още един интересен факт. Убиецът Тони Санлиери бе член на бандата в Палермо, която току-що бе загубила лабораторията си за хероин, взривена от мафията в Кастеламаре. Поне така му бе казал Хамилтън. Дали ставаше дума за отмъщение?

Реши да се свърже с някои свои колеги от сицилианския вестник „Лаора“ и да обсъди проблема с тях. Каквото и да публикуваха в италианските вестници, то нямаше да се конкурира със статиите в шведската преса. Но със сигурност щяха да му се отплатят за ценната информация.

Със задоволство Оке Малм констатира, че шведските му колеги изостават все повече с всеки изминал час.

Карл вече се бе качил в стаята си и дори бе започнал да я претърсва за скрити микрофони. Добре че научи за подаръка на дон Томазо, преди да му се обади. Само че наистина бе проява на лош вкус да се увие главата в цветовете на шведското знаме. В стаята нямаше микрофони. Прибра уреда в обратно в куфарчето и сложи пистолета си на нощното шкафче до телефона. Изпъна се в леглото и се загледа в тавана. Кулминацията наближаваше.

Бяха сменили изгорялата крушка на полилея, но иначе всичко си бе постарому. Една от най-грозните стаи, в които бе отсядал.

Замисли се за най-рискованата част от утрешната операция — придвижването от базата до лодката му в Трапето. Дали някой нямаше да познае него самия, гумената лодка или Луиджи и да събере две и две. Това вече нямаше значение. Ако мафиотите се опитаха да превземат базата им в морето, щяха да се простят с живота си. А и Карл се надяваше, че бойните действия са приключили.

Но съвсем скоро щеше да разбере дали е прав. Изправи се рязко и позвъни на дон Томазо. Вдигна друг, след което последва обичайната дълга тирада, с която го помолиха да изчака. Не след дълго чу гласа на дон Томазо в слушалката.

— Добър ден, дон Томазо. Първо бих искал да ви благодаря за щедрия подарък — започна Карл с най-учтивия тон, на който бе способен.

— Благодаря, коменданте, но на фона на последните събития това е нищо работа — измърмори дон Томазо, който далеч не бе в същото добро настроение.

— Мисля, че ще успеем да се разберем окончателно за цената още днес, дон Томазо, но бих искал да преговаряме лично — продължи Карл бързо.

— Не съм сигурен дали сега е най-подходящият момент. Имаме други проблеми — отвърна дон Томазо.

— Напротив, дон Томазо, мога да ви уверя, че няма по-подходящ момент. А и след срещата ни вероятно ще се намери разрешение и на останалите ви проблеми. Вярвайте ми. Давам ви мъжката си дума.

Дон Томазо замълча. Изглежда, обмисляше думите на Карл и се опитваше да разбере дали е чул правилно.

— Добре сте дошъл на обяд, Хамилтън, по същото време като предния път — рече той накрая и рязко затвори.

„Явно е доста на зор“ — промърмори Карл радостно и на свой ред върна слушалката на мястото ѝ. След което веднага я вдигна отново и позвъни в щаба в Стокхолм.

Отговори Беата. Осведоми го, че Сам е при началството, но че ще му звъннат веднага щом се прибере, ако им остави някакъв номер, разбира се.

Карл даде номера на хотела, обясни, че е отседнал в стая 340 и че е изключително важно Сам да му се обади веднага щом се върне.

Мина четвърт час, преди телефонът да иззвъни. Очевидно началството доста бе кастрило Сам Улфсон. Най-вече защото политиците, изглежда, бяха много по-добре информирани от самия него. Министър-председателят бе направил някои твърде категорични изказвания в пресата по отношение на акцията за освобождаване на шведските заложници. Улфсон смяташе, че самоувереността му се дължи най-вече на подкрепата на опозицията, която си бе осигурил на странната среща. Сам Улфсон не беше очарован от поведението на политиците на нея. Попита Карл дали са постигнали напредъка, който министър-председателят така щедро обещаваше? Карл отговори утвърдително. Но, разбира се, не искаше да се впуска в подробности по телефона. В последно време нещата се бяха развивали спокойно. Не се бе случило нищо драматично, като се изключи фактът, че някой бе ликвидирал убиеца на Юар Лундвал. Тази новина вероятно щеше да се появи още днес вечерта в „Афтонбладет“. Карл очакваше да постигне напредък в преговорите след няколко часа. Но предпочиташе да изпрати съответния доклад по-късно, по телекс, като предния път.

Сам заразпитва за смъртта на убиеца на Лундвал, а Карл усети по тона му, че се бои от най-страшното. Затова му обясни набързо, без ирония или сарказъм, че няма нищо общо със случая и че никога не би отрязал главата на престъпника, а още по-малко би я увил в жълти и сини панделки.

Сам попита дали е разбрал правилно, Карл отново му описа обстоятелствата около кончината на господин Тони Санлиери и го посъветва да си купи „Афтонбладет“. Но иначе всичко бе спокойно и лишено от драматизъм. Бяха предприели рутинните мерки, за които щеше да докладва по-късно. Най-важното бе, че се намираха на крачка от развръзката и Карл обеща да му се обади по-късно през деня или вечерта.

Що се отнасяше до началството, сега Сам можеше да му предостави по-пълна информация от тази, с която разполагаше правителството, което бе добре. Агентите бяха в безопасност и това бе всичко в общи линии.

След края на разговора Карл стана от леглото и сложи аларма на вратата, макар да не смяташе, че се налага. Иначе щеше да се премести да спи във ваната. Вместо това се отпусна на леглото с ръце зад тила. Спа спокойно, без да сънува. Сякаш шестото чувство му нашепваше, че няма нужда да премисля всички възможни развръзки, защото съвсем скоро ще получи ясен отговор, черно на бяло, без място за каквото и да било съмнение.

Събуди се изведнъж, в часа, предварително определен от подсъзнанието му. Стана, избръсна се, взе душ и се преоблече.

Размисли дали да вземе радиостанцията вземе със себе си, но реши да я остави в стаята. Бе твърде скъпа техника, за да рискуват да попадне в ръцете на противника. За сметка на това взе пистолета, просто не му се искаше да го оставя тук, а не защото смяташе, че ще му се наложи да го използва.

Слезе в лоби бара, кимна на цивилните полицаи, очевидно изпратени да го пазят, излезе на улицата и се отправи към стоянката за таксита на ъгъла. Там имаше два автомобила и той се спря на втория, с което предизвика възмущението и на двамата шофьори. Накрая му се наложи да плати малка компенсация на първия, след което каза, че отива в Кастеламаре. Наложи му се да повтори името три пъти, преди да го разберат.

Вероятно бандата на Гаетано Мазара веднага щеше да получи информация за пътуването му. Карл това и чакаше.

Таксито се измъкна елегантно от задръстванията по улиците на Палермо. След това бързо ускори. Жежкият вятър нахлуваше в купето през отворения прозорец на шофьора и изсушаваше потните им тела. Карл свали внимателно сакото си, защото не искаше да пристигне при госта си в състояние на топлинен удар. Както и очакваше, шофьорът веднага забеляза кобура, без това да му направи особено впечатление.

Карл се загледа в блестящата морска повърхност и опита да отклони мислите си от предстоящата среща; непрекъснато си повтаряше, че няма смисъл да се подготвя кой знае колко. Така само щеше да попадне в плен на готови фрази и да изгуби всякакъв шанс за импровизация.

Замисли се за двете деца и майка им. Образът им непрекъснато изникваше в съзнанието му. Виждаше телата им на фона на сивкавата светлина, в която очилата му за нощно виждане превръщаха непрогледния мрак. Спомняше си как проплакваха и скимтяха, сякаш бяха твърде уморени, за да вървят. Как майка им ги дърпаше и им се караше, че вдигат шум. Че предават семейното доверие и заплашват да разкрият тайната работа.

Дали децата наистина можеха да пазят толкова големи тайни? Това вероятно нямаше никакво значение в това селце, което, колкото и бедно да изглеждаше, бе част от организираната престъпност, която препираше милиони долари. Всеки месец. Стотици милиони долари на месец, ако информацията за бизнеса на сицилианската мафия с хероин бе вярна.

Защо се разстрои толкова много, когато видя децата? Тяхната вина не бе по-малка от вината на останалите. Но същевременно всички жители на града бяха невинни жертви, които отиваха на работа в лабораторията за хероин като всички обикновени хора. Колко ли от работниците вътре бяха жени? Уредът за инфрачервено виждане не разкриваше подобни детайли. През последните минути от живота си те бяха работили съвсем спокойно, докато Оке Столхандске наблюдаваше сградата отдалеч, а самият Карл ги гледаше през стените. Но оръжията не правят разлика между невинен и виновен. Не съществуват интелигентни бомби. За миг се замисли за дъщеря си и се зачуди дали тя не бе причината за реакцията му, когато видя децата да излизат от къщата. След това обаче прогони всички подобни опасни мисли от съзнанието си.

Наложи му се да даде на шофьора напътствия с жестове през последния участък от пътя от Кастеламаре до къщата на дон Томазо. Плати му с огромна банкнота и му каза да задържи рестото. Така или иначе можеше да е мъртъв след десет минути; отлично осъзнаваше, че таксиметровият шофьор нямаше да разбере. Онзи прие парите с благодарност и обърна колата.

Карл застана пред портата, зад която стояха двама мустакати намръщени мъже на средна възраст с каскети и с автомати на ръка разстояние от тях. Бавно облече сакото си, с което скри пистолета, оправи възела на вратовръзката си, приближи се, опита да поздрави учтиво, спомена името на дон Томазо и посочи към къщата.

Единият от мъжете вдигна с безизразно лице телефонната слушалка и проведе кратък разговор с някого в другия край, след това кимна и затвори. Натисна един бутон, вратите бавно се плъзнаха настрани и веднага отново се затвориха зад гърба му.

Той се подчини на знака на охраната и тръгна към входа на къщата.

Пред нея стояха паркирани три черни автомобила, а охранителите изглеждаха нервни и ядосано започнаха да чукат по бронираното стъкло, за да привлекат вниманието му. Той извади пистолета си, постави го в желязната каса, приближи се към входа с детектора за метал и им позволи да го огледат. Ключалката изщрака и той влезе във вътрешността на къщата, където го обискираха. „Добре че не взех немския полимерен пистолет — помисли си той. — Така или иначе щяха да ми го конфискуват.“

Синът на дон Томазо слезе по стълбите. Бе необръснат, очите му бяха зачервени. Размени няколко думи с охранителите, които очевидно го информираха, че Карл вече е невъоръжен, даде знак на Карл да се качи и сам тръгна нагоре пред него. Непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че Карл не се е приближил прекалено много. „Идиот — помисли си Карл. — Ако исках да те очистя, нямаше да успееш дори да докоснеш оръжието си. Освен за да ми го предадеш.“

Дон Томазо не бе сам на балкона. С него имаше още трима мъже с намръщени лица. Оперната музика звучеше далеч по-тихо от обикновено. Карл предположи, че това е „Травиата“. Във всеки случай бе италианска и много известна.

— О, Хамилтън, точен както винаги, добре дошъл — рече дон Томазо без особен ентусиазъм и дори не се изправи. — Съжалявам, че не мога да ви отделя необходимото внимание, но в момента имам по-важни дела от малката ни сделчица — продължи той и му посочи свободен стол. Един от мъжете демонстративно вдигна пистолета си и го постави на масата, на пръв поглед доста далеч от Карл. Масата бе сравнително празна. Имаше само няколко предястия, гарафи с вода, съд за лед и бяло вино.

— Запознат съм с проблема ви и дори мога да ви предложа разрешение — рече Карл, тъй като прецени, че няма смисъл да започва със стандартните фрази за времето, операта и гледането на деца. — Мога ли да говоря спокойно в присъствието на тези непознати за мен господа, дон Томазо? — попита с пресилена вежливост.

Дон Томазо кимна бавно и му махна да продължи. Най-добре бе веднага да се хвърли с главата напред.

— Ние отвлякохме колегата ви вчера вечерта — започна той и посочи към захарния връх. — След това го оставихме пред фабриката на дон Гаетано, но първо се погрижихме да я вдигнем във въздуха. Имате ли въпроси?

Изглежда, всички около масата разбираха английски. Те се втренчиха в него удивени, раздразнението им нарастваше.

— Сега ще ви съобщя цената си, дон Томазо — продължи Карл. — Бихме искали да си получим обратно четиримата шведи, живи и здрави. Очаквам да ми ги предадете лично, дон Томазо. В отплата ще получите следното. На първо място ще изгладя недоразумението с дон Гаетано. Мога без проблем да му докажа, че вчерашната експлозия е наше дело, а не ваше. Второ, ще ви оставя на мира, дон Томазо. Ако ми откажете, идва ред на вашата фабрика и дом. Четиримата шведи срещу мир, дон Томазо. Мисля, че това е доста щедро предложение.

Карл се наведе напред, взе една маслина, бързо я пъхна в устата си и задъвка бавно в очакване на някаква реакция от страна на присъстващите. Другите мъже ту се споглеждаха разярени, ту вперваха очи в дон Томазо. Изчакваха да им даде някакъв знак, независимо че им идеше да скочат и да застрелят Карл на място.

Дон Томазо отпи замислено от чашата с леденостудена вода. Внимателно наблюдаваше Карл не само за да се увери, че е чул правилно, но и за да изкопчи по-важна информация. през това време Карл си взе още една маслина, както и парче хляб, и повтори един от типичните за дон Томазо жестове, с които подканваше събеседници да говорят.

— Вие определено сте истински мъжага, коменданте. Искам да ви го кажа още сега, за да не го забравя. Както сам знаете, американците разполагат с богат и далеч по-циничен словесен репертоар за подобни случаи, като например „имате топки“ и така нататък. Малцина биха се осмелили да дойдат в дома ми, да седнат на масата ми и да ми признаят, че с действията си са ме изправили пред същинска катастрофа.

Дон Томазо заклати глава, а в блестящите му очи под сламената шапка се прокрадна тъга.

— Направих ви предложение — рече Карл и разпери ръце по италиански маниер, който не би си позволил да използва в присъствието на Луиджи, — което по мое мнение е доста щедро.

— Оставете ме да помисля, докато се храним — изръмжа дон Томазо. — Махни това, ако обичаш — изсъска той на мъжа с револвера на масата и той веднага му се подчини. — Гостите в дома ми обикновено биват посрещани гостоприемно и не им се налага да обядват с дуло, опряно в тила — добави той с усмивка и кимна на някой от охранителите при вратата. „Това трябва да е добър знак“ — помисли Карл, но почти веднага осъзна, че мафиотите са очаквали пълна капитулация, а не поредна заплаха.

Разговорът вървеше трудно по време на обяда. От другата страна на масата вече шепнеха на италиански, а дон Томазо бе потънал изцяло в мислите си и не обръщаше никакво внимание на Карл. Карл похапна с апетит, дори малко преигра. Сипа си допълнително спагети с гъби и риган, след като дон Томазо го подкани с поглед. Отпи жадно от студеното бяло вино, като единствената му цел бе да изглежда напълно спокоен. Предположи, че дон Томазо цели да му окаже психологически натиск с решението си да отложи разговора за по-късно.

След спагетите дойде ред на риба меч на жар. Карл дори си сипа сам допълнително вино, вдигна гарафата към останалите с въпросителен поглед, но само един от намръщените му сътрапезници отвърна на поканата му без и помен от благодарност.

— Кажете ми, Хамилтън — рече дон Томазо неочаквано, като гръм от ясно небе, след като бутна полупълната си чиния напред, — кажете ми, защо сте толкова сигурен, че ще приемем предложението ви?

— Разбира се — отвърна му Карл и избърса уста. — С удоволствие. За съжаление не познавам много други сицилианци освен вас, а и определено вие сте единственият, за когото ме е грижа. Наистина питая силно уважение към вас не само защото сте смел, това качество е характерно за мнозина идиоти, но и защото сте умен и не действате прибързано.

— Благодаря за комплимента, но давайте по същество — изръмжа дон Томазо.

— С удоволствие — продължи Карл, без да позволи на грубия тон на събеседника му да го извади от равновесие. — Да се допитаме до опита си, дон Томазо. Колко от атаките срещу мен завършиха с провал? Доказахме ви, че можем да ви достигнем навсякъде и по всяко време. Дори следим радиовръзката ви. От самото начало. Можем да ви подслушваме в собствения ви дом и дори да влезем в спалнята ви, стига да пожелаем. Можем да ви убием в мрака, можем да отвлечем или елиминираме охраната ви, да взривим фабриките ви и дори да разрушим дома ви. Мисля, че не е нужно да продължавам. Вероятно си мислите, че в момента съм един вид във ваш плен, но нека да ви напомня какво се случи, когато ме заплашихте с подобна съдба последния път. Такива са отношенията ви с нас, а вие дори не знаете кои сме и колко сме на брой. От друга страна, е редно да споменем и за отношенията ви с дон Гаетано в Палермо. Той вероятно е доста сърдит. Изправен сте пред война, която обрича целия ви бизнес на пълен крах. Предлагам ви разрешение на всичките ви проблеми, като убедя дон Гаетано, че не вие, а ние взривихме фабриката му за хероин. Това е едното предложение. Второто е обещанието ми, че няма да ви се наложи да понесете каквито и да било загуби повече. Мисля, че всичко е съвсем ясно. Става дума за чиста бизнес сделка. Но аз, разбира се, не съм сицилианец и не знам как гледате на нещата.

Карл хвърли поглед на мъжете срещу себе си, те все още бяха доста враждебно настроени, но очевидно разсъждаваха върху думите му. А самият дон Томазо седеше, вглъбен в мислите си.

— Ами ако решим да ви задържим в плен? Простете ми, Хамилтън, но нека да обсъдим тази възможност. В никакъв случай не искам да ви обидя, но да не забравяме, че се намирате на шейсет метра над морето, без оръжие, в компанията на критиците, да не кажа — враговете ви.

По подпухналото лице на дон Томазо се разля приятна усмивка и Карл реши да го тълкува като добър знак.

— Да — рече той и за пореден път вдигна въпросително гарафата към останалите мъже, които с отвращение му отказаха. — Позволете ми да кажа следното. В такъв случай вероятно ще ме убиете по повече или по-малко болезнен начин. Това обаче няма да разреши проблема с дон Гаетано, кончината ми едва ли ще успее да го утеши. Освен това не можете и да си представите какво отмъщение ви очаква след това в рамките само на един-два часа.

Карл отново разпери ръце в типичния италиански жест, но миг по-късно осъзна, че имитира Робърт де Ниро, и тутакси се смути.

— Нека продължим — рече дон Томазо бавно, с лека усмивка на устните, неизвестно дали заради имитацията на Робърт де Ниро, или по други причини. — Прав сте. В настоящия момент едва ли е разумно да излеем гнева си върху вас, да не говорим, че би било проява на ужасно негостоприемство. Но как смятате да убедите дон Гаетано, че нямам пръст в експлозията? Той вероятно си мисли, че двамата с вас си сътрудничим, което донякъде е вярно, като се има предвид подаръка ми за вас. Е, какво ще кажете? Как ще го накарате да ви повярва?

— Това не е никак сложно — отвърна Карл сериозно, като внимаваше да не преиграва. — Как например бих могъл да ви убедя, че именно ние взривихме фабриката за хероин вчера вечерта? Ами като ви споделя, че дойдохме откъм Монте Динчи, че на върха стоеше млад мъж с кодовото име Фалконе, че изчакахме един от колегите му да дойде да го смени, че го пленихме и по собственото ви радио ви съобщихме на италиански, че е на път към дон Гаетано. Че застреляхме служителя ви и се постарахме да аранжираме смъртта му така, сякаш е загинал от вражески огън. Съперникът му носеше пушка. Вашият служител загина от един куршум в гърдите, а до тялото му поставихме картечница „Хеклер и Кох“, по-малкия модел. Е, да продължавам ли?

— Да, стига да не си сътрудничите с дон Гаетано и той да ви е разказал всичко това — намеси се един от останалите мъже на добър английски със силно изразен италиански акцент.

Карл въздъхна, поклати глава и погледна дон Томазо, за да разбере дали и той е достигнал до подобен погрешен извод. Очевидно бе така.

— Е — продължи Карл вежливо, — ако бях извършил въпросната акция с дон Гаетано, изборът на цел би бил доста странен. Защо да взривявам собствената му фабрика, при това, когато е пълна с работници? В такъв случай вероятно щяхме да се спрем на вашата лаборатория в Пургаторио. Тази възможност все още не е изключена.

— Ами — рече дон Томазо припряно и потвърди, че именно това е ахилесовата им пета. — Добре, убедихте ни, но как ще убедите дон Гаетано?

— Вашият служител, тъй нареченият предател, носи един предмет, който аз му оставих. А що се отнася до историята с Карини, или както там се казваше Касапина от Трапани, аз съм отговорен и за неговата смърт. Индиректно, разбира се. Именно благодарение на мен го заподозряхте в предателство. Сигурно се чудите как го сторих? Ами запознат съм в детайли със случилото се в подземието на хотела, защото присъствах лично на събитието. Предполагам, че и Карини им го е казал, докато са го измъчвали.

Дон Томазо кимна замислено. От агресията му не бе останала и следа. Бе съсредоточен, сякаш решаваше кръстословица.

— Ами — проговори след малко — как възнамерявате да се срещнете с дон Гаетано, за да изгладите това ужасно недоразумение и да му разкажете смъртоносната за вас истина? Дон Гаетано едва ли ще се зарадва на думите ви.

— Така е — потвърди Карл. — Той, разбира се, ще побеснее. Но това не е особено голям проблем. Едва ли ще си уредя среща с него на пристанището по тъмно. Бих предложил именно вие да го сторите, дон Томазо. Кажете му как стоят нещата, аз ще потвърдя думите ви.

— Къде и кога? — попита дон Томазо бързо, сякаш вече бе започнал да обмисля практическата част.

— Днес следобед в хотела ми, за предпочитане в бара — отвърна Карл веднага.

— Вие винаги избирате най-лесния вариант, коменданте — рече дон Томазо и избухна в смях. — Е, там поне няма как да ви изяде жив. Той, разбира се, вероятно ще предложи съвсем друго място.

— Не ставайте смешен, дон Томазо — рече Карл ядно.

— Тази среща е също толкова важна за него, колкото и за вас. Двамата определено ще привлечем вниманието към себе си, ако седнем на по бира. Но ако се замислите, ще разберете, че това е най-вече в моя вреда. Именно на мен ще ми е най-трудно да обясня присъствието си на тази среща. Но за вас двамата това е въпрос на живот и смърт. Трябва на всяка цена да се опитате да избегнете война, иначе с вас е свършено. Предполагам, че и дон Гаетано го разбира.

— Ако дон Гаетано приеме обяснението ви — започна дон Томазо, но размисли. — Да речем, че успеете да го убедите и той ми се обади разкаян и ми предложи братски мир, за да се опитаме да спасим каквото можем. Дотук добре. Но вие си искате шведите обратно?

— Точно така — рече Карл твърдо. — Освен това искам да ми ги предадете лично, тук, наблизо, утре вечер.

— Защо усложнявате толкова много нещата? — възкликна дон Томазо недоволно. — Защо да се излагаме на допълнителен риск, не е ли по-добре просто да ги пуснем някъде. Това е най-практичното решение.

— Не — отсече Карл. — Искам да ги получа лично от вас, дон Томазо. Не само защото нямам доверие на никой друг, а и защото не искам да хвърлям всичките си козове. Докато с колегите ми се намираме в Сицилия, можем да ви убием, ако не изпълните обещанието си. Ако обаче си тръгнем оттук с надеждата, че всичко ще се уреди, рискуваме да се окажем изиграни.

— Но колкото по-дълго се задържите, толкова повече възможности за мъст предоставяте на дон Гаетано — намеси се дон Томазо, без сам да си вярва.

— Е — усмихна се Карл за пръв път от началото на разговора, — вече доста пъти се опита да ни елиминира без особен успех. Ако е готов да пожертва още от наемните си убийци, това е негов проблем. Аз съм загрижен единствено за съдбата на шведските заложници.

— Нима не вярвате на честната ми дума? — опита за последен път дон Томазо с искрено отчаяние в гласа. Бе започнал да осъзнава, че противникът му вече е взел връх.

— При цялото ми уважение към вас, дон Томазо, трябва да подчертая, че повечето хора, поне в други части на света, не гледат особено сериозно на обещания, измъкнати с помощта на заплахи. Веднъж вече се извинихте с останалите членове на управителния съвет на концерна, нали? Двамата с вас след малко ще се разделим, вие ще ми дадете честната си дума, след което партньорите ви ще вземат друго решение зад гърба ви и ние ще останем с пръст в уста. Най-добре за всички е да разрешим проблема, както ви предложих. Вие, дон Томазо, ще ми предадете лично заложниците, ние ще изберем мястото някъде в околността. Размяната трябва да се осъществи най-късно утре вечерта, за предпочитане още днес.

— Бихте ли ни оставали насаме за малко? — попита дон Томазо, сякаш нямаше какво повече да каже. Карл успя да го види как посяга към телефона си веднага щом му обърна гръб и се приближи до другия край на балкона, където вече се издигаше бронирано стъкло.

Почука внимателно по стъклото. Да, определено щеше да спре обикновен куршум или поне щеше да го накара да се пръсне. Усети, че начинанието им клони към щастлив край, но същевременно го облада странно чувство на разочарование. Сякаш всичко бе свършило прекалено бързо, прекалено лесно и по план, сякаш бе очаквал, че досега вече ще е мъртъв. Не можеше да разбере чувствата си.

Дон Томазо продължаваше да говори по телефона под лозницата в другия край на балкона. Очевидно разговорът бе доста разгорещен и Карл се притесни, че мафиотът може да издаде прекалено много информация на подслушващите полицаи, да им подскаже къде са заложниците и така да им даде основание да атакуват и да объркат всичко. Той свали сакото си, разхлаби възела на вратовръзката си, облегна се на парапета и се загледа към морето и залива на Кастеламаре. Една двумачтова платноходка с американски флаг бавно се приближаваше срещу вятъра с включен двигател. Вероятно можеха спокойно да го видят оттам.

Дон Томазо го извика и му махна да се приближи. Карл се върна със сакото през рамо и седна на мястото си. Останалите мъже бяха намръщени и сериозни.

— Срещата с дон Гаетано и един външен наблюдател ще се състои в пет следобед — започна дон Томазо. — Той е ядосан и изпълнен с подозрения, а и трябва да ви кажа, че е далеч по-темпераментен от мен.

— Това едва ли ще е проблем, стига да разбере какво му казвам — рече Карл. — А относно заложниците… Между другото, надявам се, че не разкрихте кой знае колко информация по този въпрос, като се има предвид, че телефоните се подслушват.

— Естествено, че не! — изкриви лице дон Томазо. — Цял живот някой подслушва телефоните ми, свикнал съм! Шведската стока може да бъде доставена най-рано в полунощ.

— Бих искал да ви предложа размяната да се осъществи на около двайсет, двайсет и пет минути с кола оттук, в пет часа сутринта. Ще ви дадем инструкции на собствената ви радиочестота, на италиански. Става дума за мястото. Часът е договорен.

— Защо точно в пет, защо не в един или два? — възрази дон Томазо; не можеше да разбере защо Карл излишно отлага операцията.

— Защото в два навън цари пълен мрак, а към пет вече се развиделява — сви рамене Карл.

— И какво му е предимството? — попита дон Томазо подозрително.

— За нас мракът не е проблем, за разлика от вас — рече Карл с известно безразличие. — Целта е операцията да приключи без каквито и да било жертви и няма смисъл от излишна нервност. Предполагам, че и вие ще носите оръжия?

— Да — потвърди дон Томазо. — Както обикновено. Но какво искате да кажете с това, че мракът не е проблем за вас?

— Искам да кажа, че разполагаме със съответната техника — осведоми го Карл. — Значи се договорихме, така ли? Ако получите очакваните добри новини от дон Гаетано някъде след пет часа следобед, то размяната ще бъде осъществена в пет сутринта. Съгласен ли сте?

Дон Томазо кимна бавно, а Карл се изправи, облече си сакото и се протегна към радиото, което лежеше на масата. Извини се, че трябва да се обади, дръпна антената, включи апарата и видя как останалите присъстващи се усмихнаха озадачено.

— Трайдент до Орка и Тритон. Трайдент до Орка и Тритон от територията на врага. Вдигнете! — каза той на шведски. Изчака няколко секунди, преди да получи отговор, също на шведски.

— Тук Орка, чуваме те съвсем ясно. Има ли някакъв проблем? Край! — рече Оке Столхандске.

— Не, всичко мина по план. Ще се свържа по-късно с вас по другата линия. Край! — Карл прибра антената и изключи радиото. — Исках само да се уверя, че никой няма да ви нападне, след като си тръгна — обърна се към мъжете на терасата.

— Само още един въпрос, коменданте, ако ми позволите — обади се дон Томазо колебливо.

Карл го подкани с ръка да говори.

— Ако няма някаква чисто тактическа причина, която да ви попречи да ми отговорите, много бих искал да знам дали вие ме посетихте лично през онази нощ и как точно влязохте.

Дон Томазо си пое дълбоко дъх, сякаш този въпрос му костваше много.

— Оттам — рече Карл и посочи парапета. — Изкачихме се по скалната стена и след това по фасадата на къщата. Предположихме, че няма да ни очаквате от тази посока. Сред хората ви няма предатели, не се притеснявайте. Можете да видите клиновете по скалата. Първият е на около десет метра над земята, последният — точно под малката скална площадка. Можете да ги махнете, когато ви се удаде възможност — поклати глава усмихнато. С ръка на бравата, се извърна към дон Томазо: — А, да, ще ми трябва транспорт до Палермо. Бихте ли ми помогнали с това?

Дон Томазо кимна и посегна към телефона си.

— Да, ще ви откараме до града. Изчакайте само да ви отворим — рече и се съсредоточи върху разговора.

— Няма нужда — вметна Карл и безгрижно въведе кода на вратата. — Мога и сам.

Дори не си направи труда да хвърли един последен поглед към учудените им лица. Когато слезе долу, получи обратно кобура и пистолета си. От другата страна го посрещна нервен млад мъж и му обясни на смесица между италиански и английски, че ще го откара до Палермо и че колата е с бронирани стъкла.

Хотелът направо бе обсаден. Бяха изпратили нов отряд карабинери с униформи и автомати, а пред главния вход вече имаше бариери. Лоби барът бе пълен с цивилни полицаи. И с журналисти, които се изправиха веднага щом Карл се появи и се нахвърлиха отгоре му. Той застана на рецепцията, за да вземе ключа си, и бе залят с дъжд от въпроси. Изчака да му дадат ключа, след което се врътна и тръгна към стълбите, без да каже и дума. Премина смело през тълпата журналисти и се измъкна от първите преследвачи още на третото стъпало.

Когато се качи в стаята си, веднага позвъни на рецепцията и трескаво съобщи, че очаква посещение от двама сицилиански джентълмени, че са се разбрали да се срещнат в бара, но че това очевидно не бе най-подходящото място в момента, затова посетителите са добре дошли в стаята му. Очевидно служителят на рецепцията се бе сменил, защото Карл напълно безпроблемно успя да се разбере с него на английски. Или пък полицаите бяха превзели целия хотел.

Карл се отпусна тежко в единия фотьойл и усети нарастващо недоволство. Изобщо не му допадаше идеята, че хотелът гъмжи от журналисти. Бе чул въпроси на шведски, английски и италиански, което означаваше само едно: до пресата бе стигнала твърде много любопитна информация и начинанието им рискуваше да се превърне в някакъв театър за обществеността. За миг се замисли дали да не смени хотела, но осъзна, че това няма да разреши проблема му. Журналистите нямаше да се откажат, а и да се настани на съвсем непознато място, носеше огромен риск както за него самия, така и за хората наоколо. Въпросът бе колко от журналистите щяха да са будни в шест сутринта? Дали щяха все още да го чакат в лобито на хотела?

Всъщност това нямаше никакво значение. Тогава всичко така или иначе щеше да е приключило.

Карл вдигна слушалката, за да позвъни на Теси, но се отказа. Не искаше отново да му се налага да обяснява защо не ѝ се е обадил по-рано. Вместо това извади радиото си, свърза се с базата и им съобщи, че операцията е преминала към следващата фаза и че в най-скоро време вероятно ще получат инструкции да се отправят към другия край на носа, при Капо Сан Вито. Всичко изглеждаше отлично.

Въпреки това гласът му не прозвуча особено ентусиазирано; осъзна го сам и за всеки случай още веднъж повтори, че нещата се развиват добре.

След малко някой почука на вратата и Карл насочи пистолета натам, без да става.

— Влез! — извика.

На прага колебливо се подаде мъж на около трийсетгодишна възраст. Карл веднага констатира, че той не представлява заплаха, и го помоли да затвори вратата и да седне, като прибра пистолета в кобура. Мъжът бе изключително елегантно облечен и излъчваше свежест, въпреки че носеше костюм със сако и вратовръзка. Явно току-що бе излязъл от кола с климатик. Той седна притеснено на единственото възможно място на едно от леглата, като леко издърпа панталоните си при коленете.

— Господин Гаетано Мазара предлага да се срещнете на друго място — рече.

— И дума не може да става. Мисля, и сам разбирате, че не мога да тръгна с вас, като се има предвид темата на бъдещия ни разговор — рече Карл раздразнено.

— Не, естествено — кимна събеседникът му сериозно.

— Но господин Гаетано не очаква подобно нещо. Очаква ви в зала „Вагнер“.

— Къде се намира тя? — попита Карл подозрително.

— Тук, в хотела, на първия етаж. Погрижили сме се никой да не ни пречи — обясни мъжът търпеливо.

Карл се замисли. Като се има предвид в какво положение се намираха всички, едва ли някой би го атакувал преди размяната на заложниците. Мафиотските босове трябваше да осъзнават, че всяко прибързано действие от тяхна страна би нарушило примирието и би застрашило още повече бизнеса им.

— Добре — съгласи се Карл. — Да тръгваме.

Изправи се, облече си сакото и махна на другия мъж да го последва.

Не размениха нито дума, докато вървяха към залата най-напред надолу по стълбите, а после през дългия мрачен коридор на първия етаж. Когато стигнаха до входната врата, там ги очакваше още един мъж, облечен досущ като първия. Той веднага им отвори и ги покани да влязат вътре, а самият той остана на пост отвън.

Зала „Вагнер“ представляваше огромно помещение, десет на десет метра, с бял мраморен под, мръснобели, леко сивкави стени, обсипани със златисти орнаменти, а малко над пода имаше красива ивица от испански плочки. Очевидно залата се използваше най-вече за провеждане на конференции, тъй като почти цялата бе запълнена с редици черни сгъваеми столове, обърнати към маса, покрита със зелена покривка. От тавана се спускаше огромен полилей в бароков стил с голи крушки.

Дон Гаетано стоеше по средата на пътеката при последния ред столове. Той бе пълната противоположност на дон Томазо — нисък, слаб, с черни изразителни очи, тънък заострен мустак, който напомняше на контур или белег от нож. Мафиотският бос не продума, само измери с поглед Карл от глава до пети, а очите му се изпълниха с омраза. Носеше черен костюм със сребриста жилетка и златиста вратовръзка. Накрая каза нещо на придружителя на Карл, който преведе думите му. Очевидно дон Гаетано бързаше и очакваше да преминат направо към същността на въпроса. Карл му предложи да се настанят край масата със зелена покривка, издърпа демонстративно два стола от едната ѝ страна, седна от другата и с махване на ръка ги покани да последват примера му. Те се поколебаха, а Карл установи, че масата се намира до стената, която граничи със задния двор на хотела, и следователно никой не може да ги рани отвън. Това бе добре и за двете страни.

Когато се настаниха, дон Гаетано се огледа и каза нещо напълно неразбираемо. Преводачът му обясни, че тази стая има дълга история и че тук са взимани далеч по-важни решения от днешното. Карл пренебрегна намека за голямата среща между американските и сицилианските босове през 1957-а и попита дали може да започне, или първо искат да обсъдят евентуални въпроси от практическо естество. Когато преводачът предаде думите му на дон Гаетано, той махна презрително с ръка, което можеше да означава само едно. Карл можеше да говори.

— Добре — рече той решително. — Нека да започнем с Карини. Той реши да се качи до стаята ми с асансьора. Шахтата е в непосредствена близост до моята стая. Аз, разбира се, бях поставил специална аларма, която да сигнализира при всяко движение. Затова веднага щом го чух, излязох от стаята си, застанах до вратата на асансьора и залових господин Карини в мига, когато се показа навън. Взех му оръжието и заедно слязохме на приземния етаж. Моля, преведете думите ми.

Карл даде време на преводача, докато наблюдаваше внимателно изражението на дон Гаетано, който непрекъснато кимаше.

— Когато слязохме долу — продължи Карл, — открих, че там ни очакват двама от колегите на господин Карини. Те го видяха да слиза пръв от асансьора, но когато забелязаха и мен, вече бе твърде късно. Прострелях ги в гърдите с по два куршума всеки. След това притиснах господин Карини до стената, за да мога да довърша приятелите му. Изпразних пълнителя в тях и върнах пистолета на господин Карини. Пъхнах го в джоба на сакото му и го пуснах да си върви. Преведете!

Когато преводачът приключи, а Карл се приготви да продължи, дон Гаетано махна ядосано с ръка в опит да го спре и вместо това избълва цял куп въпроси. Другият мъж ги преведе дословно. Донът искаше да знае какви удари е получил Карини и защо „Кориере дела сера“ бе публикувал информация за предполагаемата му измяна. Карл прецени, че въпросите са смислени и вероятно решаващи. Наложи му се да се замисли, за да си спомни как точно постъпи с Карини в асансьора. Реши да заложи на първото, което му дойде наум.

— Господин Карини вероятно е имал голяма цицина на лявата страна на тила — започна Карл замислено и използва собственото си тяло за ориентир. — Вероятно е имал синини и силни болки в областта на десния бъбрек — допълни и отново посочи с ръка съответното място.

— Що се отнася до публикуваната информация в италианската преса, то тя се появи първо в един шведски вестник. Аз самият разказах на един шведски журналист за мнимото предателство на Карини с идеята, че кореспондентът на „Кориере дела сера“ в Стокхолм веднага ще захапе въдицата и ще разпространи информацията в Италия. Както и стана.

Накрая Карл махна с ръце, за да покаже, че това бе всичко. Дон Гаетано кимна замислено и зададе още един въпрос, който очевидно се отнасяше до саботажа край Пургаторио.

Карл извади от портфейла си половин стодоларова банкнота.

— Другата половина — побутна той банкнотата към дон Гаетано, — поставих в джоба на сакото на служителя на дон Томазо, който отвлякохме същата вечер. До тялото му лежеше западногерманска картечница, а отпечатъците му ще бъдат открити по няколко от най-горните патрони в пълнителя. Всички останали са чисти. По оръжието има отпечатъци от дясната му ръка. Предполагам, че подобни сведения все още се пазят в тайна от полицията, но вие бихте могли да проверите достоверността им по някакъв начин.

Изчака превода. Когато мъжът приключи, дон Гаетано се наведе напред и подпря брадичка на сключените си в юмрук ръце. Очевидно му бе много трудно да запази самообладание, дори леко трепереше. След малко се успокои и заговори бавно.

— Всичко, което ми казахте, Хамилтън, е вярно. Успяхте да ме убедите.

Последва пауза, през която дон Гаетано за пореден път се напрегна силно, за да не загуби самообладание. На Карл му се струваше, че донът е на косъм от инфаркт.

— Може да се каже, че камък ми падна от сърцето. Поне в едно отношение. Сега знам, че с дон Томазо не сме врагове.

Преводачът предаде думите, а докато дон Гаетано се подготвяше психически за продължението, което Карл съвсем ясно можеше да си представи, цялото му жилесто тяло затрепера от ярост.

— За съжаление не мога да кажа същото за вас, Хамилтън. Кълна се, че ще ви убия. Ще ви изтръгна сърцето, докато още бие в гърдите ви, Хамилтън.

Карл засия. Това определено бе репликата, която тайно се надяваше да чуе. С това всички недоразумения между гангстерските босове бяха изгладени.

— Разбирам ви, господин Мазара — рече Карл тържествено. — Но ако вие лично или някоя от горилите ви ми посегне дори с пръст, ще напуснете хотела в чувал. Надявам се, че го осъзнавате.

Ослепителната усмивка на Карл така силно контрастираше със смисъла на думите му, че дон Гаетано съвсем се обърка, а преводачът пребледня и на лицето му се изписа колебание дали изобщо да превежда.

— Преведете думите ми съвсем точно! — изкомандва Карл.

Мъжът започна с куп извинения, с които искаше да увери боса си, че се разграничава напълно от думите на врага (в този миг Карл бе посочен с пръст), който има наглостта да се изрази по толкова неуважителен начин. След това пристъпи към превода.

Дон Гаетано облиза бавно устни, а очите му съвсем се смалиха, изпълнени с омраза и гняв.

— Не можете да се нахвърлите върху мен, преди двамата с дон Томазо да довършим сделката си, надявам се, че разбирате и това — продължи Карл приятелски. — Бизнесът винаги е на първо място, нали, господин Мазара? Личният живот може да почака.

Карл се засмя и поклати глава. Сякаш намираше състоянието на противника си за изключително забавно.

Дон Гаетано се изправи толкова яростно, че столът зад него се прекатури, размаха юмрук пред лицето на Карл и го засипа с дъжд от ругатни.

Карл също се изправи, усмихнат, и махна на другия мъж да не превежда. Така или иначе можеше да се досети за какво става въпрос. Посочи вратата.

Дон Гаетано се обърна рязко и тръгна решително към изхода. Младият му придружител се обърка, дори кимна на Карл, по-скоро от уважение, отколкото от страх, и последва началника си. Двамата мъже затвориха вратата зад гърба си.

Карл забеляза, че въпреки силния си яд дон Гаетано бе прибрал втората половина от стодоларовата банкнота. Явно не бе загубил напълно контрол над ситуацията и щеше да изчака Карл да изглади отношенията си с дон Томазо, преди да изпрати убийците си отново при него.

Това, разбира се, можеше да доведе до проблем, но сега нямаше смисъл да се тревожи.

Той се качи в стаята си, без да се огледа; в момента бе един от най-добре охраняваните хора в Палермо.

Карл нямаше кой знае колко работа. Трябваше да се погрижи само за няколко дреболии. Извади радиостанцията и погледна часовника. До точен час, когато трябваше да се свърже с колегите си, оставаха само няколко минути. Тогава можеше да използва най-сигурната честота. Затова реши да изчака, извади лист и химикал и направи кратък списък.

Налагаше се да се върнат в района край Макари от другата страна на носа, където бяха паркирали колата на Луиджи. Той самият още тази нощ трябваше да се върне в Палермо, за да вземе микробуса си от гаража на хотела, да паркира по-малката кола на негово място или където и да било другаде и да остави ключовете на рецепцията.

Бе най-добре Карл да потегли доста по-рано, за да се увери, че никой не го следи до мястото на срещата, близо до паркинга при Макари.

Не биваше да прекаляват с оръжието, но един гранатомет определено щеше да свърши работа по време на финалната фаза. Като цяло и тримата щяха да са снабдени с автомати; не, по-скоро по едно оръжие с мерник и едно без. Това трябваше да е достатъчно.

На Карл не му се вярваше дон Томазо да е планирал някакъв последен двубой. Все пак донът бе наясно, че врагът ги превъзхожда многократно в техническо отношение.

На Луиджи се падаше задачата да избере място за срещата и да предаде информацията на врага по собственото им радио, без да споменава и дума за часа. Все пак имаше риск линията да се подслушва, а и вече се бяха разбрали по този въпрос. На Луиджи едва ли щеше да му е трудно да избере място.

Не, бе по-добре да избере мястото и да им съобщи точните координати едва един час преди срещата. Така че никой, враг или приятел, да не успее да подготви капан.

Това бе всичко. Единственото, за което му оставаше да мисли, бе последната му вечер в Палермо, през която можеше да се чувства в безопасност. Затова реши да излезе и да се поразходи няколко часа, ако не за друго, то за да усложни живота на преследвачите си. Може би щеше да открие някое приятно ресторантче и след вечеря да се върне в хотела, за да се наспи.

Погледна към телефона си, но реши да не се обажда на никого. Нито на Сам, нито на Да Пиемонте, нито дори на Теси.

Нилс Густав Сандгрен бе целият в синини и изпитваше силни болки. На всичкото отгоре го държаха вързан, с качулка на главата, и широко тиксо на устата, сред чувалите с картофи.

Въпреки всичко усещаше известен оптимизъм за първи път след опита за бягство. Останалите бяха изпаднали в апатия, когато го захвърлиха при тях и го завързаха за последното свободно метално легло. Не успя да ги развесели дори когато им каза, че в момента се водят преговори за освобождаването им. Те отбелязаха, че се намират в Калабрия, а не в Сицилия.

Той се опита да им обясни, че това няма голямо значение. На всички им бе ясно, че фамилиите в отделните райони си сътрудничат и че няма кой знае каква разлика между мафията в Калабрия, Сицилия или Неапол.

Но може би останалите бяха прекарали твърде дълго време в плен и бяха изгубили всякаква надежда. Освен това пръстът на единия от представителите на „Буфорш“ бе силно възпален и той се притесняваше от тетанус.

Но Нилс Густав Сандгрен успя да избяга. Поне така си мислеше до последния момент.

Желязното му легло бе доста паянтово и той успя да разклати още от първия път крака, около който бяха увили веригата му. След това някак убеди момчето от „Ериксон“ да му помогне да размърда леглото напред-назад и така успяха да издърпат крака от каменния под. Нилс Густав Сандгрен освободи единия край на веригата и го захвана за крачола си.

Трябваше да успее да повика помощ преди разсъмване. Без особено усилие се промъкна край пазачите, които седяха в една колиба малко по-надолу. Останалите заложници знаеха от коя посока са дошли, а и ако човек се заслушаше нощем, можеше да чуе шума на автомобили в далечината.

Мислеше си, че ако стигне до някое шосе, всичко ще е наред.

След няколко часа лутане из планината най-накрая излезе на някакъв път. След това дори успя да се качи на стоп в камиона на двама селяни. Обясни в какво положение се намира, те кимнаха замислено в знак, че разбират. До изгрева оставаше доста време и всичко изглеждаше добре.

Тогава селяните обърнаха камиона и му обясниха, че ще свърнат по един по-пряк път до следващото село, където имало пост на карабинерите. Но вместо това го откараха до собственото си село, пребиха го от бой в една плевня и се обадиха на местния дон, който го върна в пещерата, където отново го набиха.

Това бе мрачният край на безсмисления му, но героичен опит за бягство. Очевидно никой от жертвите на похищения в Калабрия не можеше да очаква разбиране от местните хора. Това бе една добре развита и доходоносна индустрия. Всеки евентуален протест би бил посрещнат по-скоро с презрение. Как изобщо си позволяваха да спъват местния бизнес?

Най-хубавото бе, че не го убиха. Че все още бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Макар и това да не бе напълно сигурно.

Двамата индустриалци твърдяха, че поне могат да се надяват колегите им да предоставят сумата за освобождаването им. Единият дори призна, че е сключил специална застраховка за подобни случаи. Според него това бе едва ли не задължително, ако работиш в Италия.

Но това, че частният бизнес бе готов да плати за директорите си, не означаваше, че и Генералният щаб ще го стори.

Когато мафиотите дойдоха да ги приберат, всички носеха маски, което бе добър знак. Ако намерението им беше да ги убият, подобна предпазливост би била излишна.

Но човек никога не можеше да е напълно сигурен. Всички знаеха, че видиш ли лицето на похитителя си, с теб е свършено. Гангстерите може би използваха трика с маските, когато повеждаха пленниците си към сигурна смърт, за да нямат проблеми по време на транспортирането.

Пътуването продължи доста време, а по силното ехо отвън можеха да съдят, че се намират на ферибот. В началото човек можеше да го сбърка с огромен гараж или нещо подобно, но постепенно бяха усетили вълнението на морето.

Ферибот от Калабрия можеше да отива само на едно място. Сицилия.

Нилс Густав Сандгрен за пореден път прокле тиксото на устата си. Страшно му се искаше да обсъди оптимистичната си теория с останалите, които се намираха в изключително тежко психическо и здравословно състояние. Сигурно е ужасно да си принуден часове наред да лежиш заровен в картофите, убеден, че това е последното ти пътуване.

Нилс Густав Сандгрен обаче бе изпълнен с огромна надежда, която даже притъпяваше болките. Дори успя да задреме.

Един час преди уреченото време на срещата Луиджи се свърза с неприятеля на неговата честота, за да съобщи къде точно да отидат. Два пъти им обясни как да стигнат до мястото, описа им и собствения си автомобил и накрая остана с убеждението, че събеседникът му е разбрал всичко отлично.

— Имаме зелена светлина — каза Луиджи, щом изключи радиото. Ние ще се появим от юг, а те от север. Да тръгваме.

Той запали микробуса и излезе на пътя. Останалите двама мълчаха. Оке Столхандске се бе настанил на просторната задна седалка и си играеше с оръжията. Карл седеше с бинокъл в ръка и мълчеше. Изглеждаше мрачен.

Мястото на срещата се намираше сред огромна равнина с лозови масиви и пшенични ниви, без къщи или дървета. Прекосиха я на зигзаг, като от време на време спираха и оглеждаха околността. Бе започнало да се развиделява и видимостта им се увеличи на няколко километра. Караха бавно, със загасени светлини. Когато пристигнаха на мястото, слязоха от автомобила и отново се ослушаха и огледаха.

Знаеха отлично кое е слабото им място, но не говореха за това. Не им се вярваше дон Томазо да реши да си изпробва късмета с ново нападение. Все пак не знаеше колко са на брой и нямаше основание да вярва, че ще елиминира врага с един удар. А и едва ли притежаваше необходимите ресурси, за да го стори.

Втората кола се появи в уречения час. Един черен или тъмносин микробус „Додж“ или нещо подобно. Карл кимна на останалите. Те посегнаха към оръжията си и се подпряха на капака на собствения си автомобил.

— Сто или двеста метра, какво предпочитате? — попита Карл с ръка върху лостчето за светлините.

— Имаме по-голям шанс от по-далеч — прошепна Оке.

— Какво каза, че не чух? — пошегува се Карл на висок глас. — Добре, да речем сто и петдесет метра.

Когато другата кола се приближи на това разстояние, Карл премигна два пъти с фаровете. Колата незабавно спря и повтори сигнала.

— Стискайте палци — рече Карл и тръгна към вражеския автомобил с вдигнат пистолет в ръка. Спря по средата на пътя.

Една от вратите се отвори и дон Томазо с мъка слезе от колата. Въпреки разстоянието и мрака нямаше съмнение на кого принадлежи въпросната фигура. Карл го чу да ръмжи ядосано.

Наоколо цареше пълна тишина, жежкият вятър неочаквано бе притихнал, а морският бриз ги зарадва с лелеяна прохлада. Карл стоеше неподвижен, отпуснал пистолета до бедрото си. За момента не го грозеше опасност. Ако дон Томазо направеше някаква глупост, щеше да си отиде пръв.

— Добър вечер, коменданте — изпъшка дон Томазо, когато най-накрая стигна до Карл. — Ето че се срещаме за последен път.

— Да, и аз така се надявам — рече Карл сериозно. — Никой от нас няма да остане особено доволен, ако се наложи да се срещнем още веднъж.

— Да, да — кимна дон Томазо с раздразнение. — Независимо дали ми вярвате, или не, за мен това е краят на нашата история. Много скъпо ще ми излезе, ако се опитам отново да ви убия, а и очевидно това е почти невъзможно. А пък старият ми приятел дон Гаетано с удоволствие ще се заеме с тази задача. Нека сега пристъпим към действие.

— Да — рече Карл. — С вас ли са заложниците?

— Да, всичките четирима са в колата зад мен.

— „Чудесно, значи вече му се вижда краят.

— Хм, нека не избързваме, коменданте — възрази дон Томазо. — Значи пускаме заложниците, те минават зад вас и какво се случва после?

— Аз ще се върна при своята кола заедно с тях, а вие — при вашата. И вашите, и моите стрелци ще ни държат под око, без да си изпускат нервите. Мисля, че така е най-лесно. Имате ли някакви възражения?

— Да — рече дон Томазо тежко. — Като се има предвид колко е точен мерникът ви, с хората ми ще се окажем в доста неизгодна позиция, след като ви предадем заложниците.

— Не ми ли вярвате, дон Тамазо? — засмя се Карл.

— Сам знаете, че обещанията губят сила с увеличаването на броя на засегнатите — отвърна му дон Томазо мрачно. Отказваше да се предаде.

— Ще пуснете ли заложниците? — попита Карл.

— Не, трябва да ви ги доведем. Имат качулки и превръзки на очите. Сам знаете как стоят нещата.

— Окей — рече Карл. — Така да бъде. Един от хората ви ще доведе заложниците тук. След това ще му наредите да ги отведе до колата ни, да ги остави там и да се върне. Аз ще ви изчакам да се качите в колата си и да потеглите. Какво мислите?

— Добре — рече дон Томазо и кимна замислено. — Но наистина ли сте готов да поемете риска да останете сам тук?

— Да — рече му Карл. — Това не е кой знае колко голям риск, стига да се държите разумно. Ако откриете огън, разстоянието няма да ме спаси. Може и да успеете да ме уцелите, но само след няколко секунди с вас е свършено. Подобна развръзка не е изгодна нито за нас, нито за вас.

Дон Томазо кимна, вдигна бялата си носна кърпичка и я размаха във въздуха. След малко една от страничните врати на доджа се плъзна встрани и отвътре изскочиха двама мъже с картечници през рамо, които помогнаха на четирима души да слязат. Ръцете им бяха вързани на гърба, а на очите им имаше превръзки. След това разрязаха въжетата, отпушиха грубо устите им под качулките и провериха дали могат да ходят. Карл напрегна поглед, но доколкото можеше да види, това бяха истинските заложници. Не се опитваха да ги измамят. А и Луиджи, и Оке наблюдаваха цялата сцена през оптичните си мерници и вероятно вече щяха да са разкрили евентуален блъф.

Един от хората на дон Томазо подреди заложниците в редица, накара ги да се хванат за ръце и задърпа първия, който на свой ред повлече останалите зад себе си.

Когато процесията измина половината от пътя, Карл с облекчение разпозна Нилс Густав Сандгрен, който изглеждаше здрав и читав, въпреки че силно накуцваше. Когато заложниците стигнаха до дон Томазо, той нареди на служителя си да ги отведе до другата кола. Мъжът се опита да протестира, но дон Томазо го накара да замълчи с няколко резки думи, така че заложниците продължиха напред към ситроена.

Полковник Нилс Густав Сандгрен бе озарен от ужасно прозрение. Канеха се да ги продадат на някоя друга мафиотска банда; това бе напълно нормално в Италия. Веднага щом бандитите получеха откуп за похитените, ги препродаваха на някой друг, който да поднови изнудването. Полковникът разбра, че се намират на усамотено място. Вървяха по сух, прашен път, навярно далеч от населени места. А подозренията му се засилиха още повече, когато мъжът, който ги пое, заговори на италиански на мафиота доставчик. В следващия миг превръзките бяха свалени от очите им, а италианецът благодари на доставчика с няколко шеговити реплики, от които Нилс Густав Сангрен разбра само половината. Но очевидно купувачът бе доволен от състоянието на стоката и получената отстъпка. В следващия миг италианецът, който държеше снайпер в ръка, ги събра накуп и буквално ги бутна в канавката.

— Не мърдайте оттук! Ние сме военни от отдел ОП 5. Добре дошли на свобода. Но не мърдайте!

Четиримата шведи се спогледаха. Явно всички мислеха, че ги предават на друга групировка, затова изпаднаха в шок, когато чуха италианския мафиот да говори на перфектен шведски. В следващия миг смисълът на думите му достигна до съзнанието им. Не казаха нищо, може би защото устните им бяха толкова пресъхнали, че не можеха да говорят. Просто се спогледаха, за да проверят дали са разбрали правилно. Единият от директорите на „Буфорш“ затрепери, сякаш го втрисаше.

Служителят на дон Томазо се върна при Карл и своя дон. На хоризонта се появи червена ивица. Слънцето изгряваше.

Дон Томазо и Карл се спогледаха, без да кажат нищо. Накрая донът протегна нерешително ръка. Карл се поколеба, но се усмихна и я пое. После дон Томазо извади четири паспорта от джоба си, подаде му ги, обърна се и тръгна след служителя си.

Карл не помръдна от мястото си, както бе обещал, докато те се качиха в колата си и потеглиха. Едва тогава се затича назад към микробуса и още отдалеч извика на колегите си видели ли са нещо подозрително. Оке и Луиджи стояха с бинокли в ръка и оглеждаха внимателно целия район. Но всичко бе спокойно. Някъде далеч се чуваше бръмченето на хеликоптер. На около три километра, но това бе всичко. Колата на дон Томазо се отдалечаваше бавно със загасени светлини.

Карл се приближи до четиримата ошашавени шведи, извади нож и отряза остатъците от въже по ръцете им.

— Казвам се Хамилтън, командир Карл Хамилтън — рече той, без да вдигне глава.

Изправи ги един по един и се опита да прецени състоянието им; те мълчаха, изглежда, все още бяха в шок. Карл помогна на най-слабия от похитените да отиде до автомобила и за последен път се обърна колата на дон Томазо, която почти бе изчезнала от поглед.

В следващия миг тя експлодира. Карл първо видя голямото огнено кълбо, а няколко секунди по-късно усети и взривната вълна. Тутакси измъкна шведа, когото току-що бе настанил в колата, и го хвърли обратно в канавката.

— Какво беше това? — извика.

— Прилича на ракета „Хелфайър“ или нещо подобно — отвърна Столхандске, без да сваля бинокъла от очите си.

— „Хелфайър“? — Карл усети как го обзема паника. — Виждате ли хеликоптер?

— Не — каза Столхандске, — но преди малко го чухме.

— Какво разстояние покрива „Хелфайър“? — попита Карл.

— До три километра, по всяко време на денонощието. Има лазерно самонасочване — отвърна Оке, без да сваля бинокъла от очите си.

Карл опита да се успокои и да обмисли трезво ситуацията. Колата бе лесна мишена. Но не можеха и да тръгнат пеша през полето. Нямаше как да се защитят от хеликоптера.

— Отдалечете се от колата — даде заповед Карл. — Всички, веднага!

Оке и Луиджи грабнаха оръжията си, подадоха една картечница на Карл и хукнаха напред към сънародниците си. Измъкнаха ги от канавката и тичешком ги поведоха по пътя.

Намираха се в някакво стърнище, на около сто метра по-надолу имаше лозов масив. Трябваше да избутат задъханите, изнемощели и простенващи шведи насред лозите, отчаяно откъснаха няколко клони и ги покриха с тях. След това продължиха още около сто и петдесет метра напред, спряха при един кладенец и се подготвиха за бой.

— Каква е вероятността да уцелиш хеликоптера с това? — кимна Карл към гранатомета на Столхандске. — Какви глави си взел?

— Бронебойни, така че вероятно ще успея. Зависи от ъгъла. Ако се появят точно над нас, сме загубени — отвърна Оке.

— Видя ли какво оръжие използваха? — обърна се Карл към Луиджи.

— И на мен ми заприлича на „Хелфайър“, благодарение на които американците спечелиха войната в Ирак — отвърна Луиджи спокойно, докато оглеждаше хоризонта.

— Откъде, по дяволите, мафиотите са успели да се снабдят с подобно оръжие и с техниката, необходима, за да го изстрелят? — промърмори Карл.

В следващия миг забелязаха хеликоптера. Летеше бързо и ниско към колата им. След него изникна още един. Двете адски машини се приближаваха като огромни смъртоносни насекоми. В това време слънцето изгря и заблестя в стъклата на кабините им.

Първият хеликоптер спря и увисна във въздуха зад колата им, а вторият го пазеше отгоре.

— Та това са „кобри“, по дяволите! — извика Оке Столхандске. — Не вярвам на очите си!

Един от хеликоптерите се наклони леко на една страна, така че ясно успяха да видят италианското знаме. Може би това бе и целта на маньовъра. След това машината продължи бавно напред, следвайки контурите на пътя — очевидно се опитваше да ги открие.

Кацна на петдесетина метра от тях. Изминаха няколко минути, преди перката на вертолета да спре и наоколо да настъпи пълна тишина.

— Командир Хамилтън, моля, покажете се! — проехтя на английски. Карл веднага се изправи и замаха с ръце, за да го видят.

— Изчакайте тук — нареди на колегите си и се затича към хеликоптера.

— Благодаря ви за добрата работа, командире — поздрави го генералът — двойник на Пиночет, когато Карл го доближи.

Кортини носеше бойно облекло и дори още не бе успял да свали летателния си шлем.

— Нека се отдалечим малко, командире, нямаме много време — рече той покровителствено, сложи ръка на рамото на Карл и го поведе.

Не каза нищо повече, само извади един касетофон и го пусна.

„Готовност за стрелба в рамките на пет минути“, чу Карл собствения си шептящ глас, последван от бръмчене. „Прицели се високо, на изток от центъра на къщата. Един заряд!“ Отново шум. „Готовност за втори изстрел, на запад от центъра, малко по-ниско!“

Генерал Кортини изключи демонстративно касетофона.

— Подслушвахме и записвахме всичките ви разговори от мига на пристигането ви в Италия и началото на операцията, командире. Разбирам, че сте изненадан. Това не би трябвало да е възможно, нали? Е, нашите американски приятели толкова много държаха операцията да мине успешно, че направиха всичко, за да ви осигурят един вид политически чадър. Ние, разбира се, изпълнихме молбата им. Затова нашите събратя от НАТО ни довериха кодовете за честотата ви. Преди пет минути унищожихме и втората лаборатория за хероин в Пургаторио. Също толкова ефективно като вас.

— Ахааа — въздъхна Карл умерено. — Очевидно с обединени усилия успяхме да постигнем голяма победа.

— Тук няма място за ирония, командире — отвърна генералът остро. — Да спечелим войната, е едно, а да си осигурим дълготраен мир — съвсем друго. Сега ни остава единствено да постигнем съгласие по няколко въпроса в рамките на минута-две. Не можем да си позволим да останем по-дълго на дневна светлина.

— Разбрано, генерале. Давайте — отвърна Карл, изпълнен с лоши предчувствия.

— Едната възможност е да предоставя тази касета на полицията в Сицилия или на един определен следовател. След това вие и колегите ви със сигурност ще бъдете осъдени за убийство. Предполагам, че един-двама адвокати с удоволствие ще се нагърбят с тежката задача да ви защитават, но даже и да се позоват на смекчаващи вината обстоятелства, става дума за толкова многобройни жертви, че не ви мърдат двайсет години затвор. И това се отнася дори за младия ми приятел Бертони, както и за третия член на екипа ви.

— Вероятно сте прав — рече Карл хладно, сякаш това не го засягаше особено. — Вероятно точно това ни очаква, ако предадете въпросната касета. Но, разбира се, аз ще разкажа за извършените от вас убийства.

— Точно тук е проблемът! — рече генералът остро. — Това е немислимо. Подобни разкрития биха прераснали в скандал. Мен, разбира се, ще ме оправдаят. Така че ще ви се наложи да поемете вината и за последните събития. Както ви казах, двайсет години не ви мърдат. Както и на колегите ви.

— Предполагам, че не това се опитвате да ми предложите, генерале. При цялото ми уважение, бих искал да разбера каква е единствената ми алтернатива? — попита Карл, внезапно обзет от невероятна умора или по-скоро тъга.

— Днес ще свикате пресконференция, за предпочитане е на нея да присъства и някой от току-що освободените заложници. Ще поемете отговорност за една част от събитията. Ще разкриете индиректно как сте предизвикали война между две мафиотски организации и сте ги притиснали да освободят заложниците. Освен това ще изтъкнете колко е важно мафията да бъде третирана точно по този начин. Разбрахте ли?

— Да — пророни Карл. — Поне така мисля. Искате да изпратя един вид политическо послание за това — колко е важно мафията да бъде преборена със силови методи. Ако се съглася, с колегите ми ще получим свободата си, ако ли не — отиваме в затвора. Страхотно предложение.

— Вече ви помолих да запазите иронията за себе си — изсумтя генералът. — Очаквам от вас да приключите последната фаза от операцията както се разбрахме и още тази вечер да се явите в Рим!

— Разбрано. Но как бих могъл да обясня последната експлозия. Ние не разполагаме с ракети „Хелфайър“.

— Използвали сте гранатомета. Стигнало се е до престрелка, врагът ви е нападнал и вие сте се защитавали. Нито един технически анализ няма да може да постанови какъв тип боеприпаси са използвани. Както вече видяхме, оръжията ви са доста ефективни. Но каквото и да правите, признайте единствено убийство при самозащита. Останалото представете като дело на самите мафиоти. Късмет!

Генералът бързо стисна ръката на Карл, нахлузи шлема си и се качи в хеликоптера. Машината забръмча. Карл избяга встрани от вихрушката от червена пръст. После бавно се върна при очакващите го шведи.

— Какво, по дяволите, бе това? — заразпитва Оке Столхандске.

— Италианската армия се е съмнявала, че ще успеем да се справим сами, затова малко се изхвърли на финала — отвърна Карл. Изведнъж осъзна, че съвсем скоро ще се сблъска с още едно усложнение. — Влизайте в колата — рече той. — Да се прибираме.

Те се наблъскаха в автомобила, а Луиджи седна зад кормилото.

— Откъде да мина? Може ли да очакваме неприятни срещи? — попита той в отчаян опит да завоалира същинския си въпрос, най-вече заради четиримата им измъчени гости.

— Не, няма страшно — отвърна му Карл и разтри вежди. — Мини по магистралата, това е най-прекият път до хотела. Всички имат нужда от гореща вана, трябва да се обръснат и преоблекат. Сами трябва да се погрижим за всичко. Получих паспортите на господата, така че поне няма да ни се наложи да се борим с бюрокрацията.

Карл мълча дълго. Беше мрачен въпреки щастливата развръзка. След това внезапно се обърна към пътниците на задната седалка.

— След малко всеки от вас ще може да се отпусне в горещата вана — започна той. — Предполагам, че ще искате да се обадите у дома. Запазили сме ви билети за два часа. През Милано за Стокхолм. Още тази вечер ще сте си вкъщи.

След това отново се обърна напред, без да изчака какъвто и да било коментар, извади телефона и събуди Да Пиемонте.

— Добро утро. Извинявайте, че ви безпокоя. Четиримата освободени заложници вече са на път към хотела. Ще пристигнат там след по-малко от час. Стаите им са запазени. Ще ни трябва охрана, докато се качат на самолета. В два часа.

— Поздравления. Бих искал да ви помоля да се срещнем, преди да изчезнете — отвърна Да Пиемонте. В гласа му нямаше и грам сънливост, което не бе кой знае колко странно при дадените обстоятелства.

— Разбира се — отвърна Карл и прекъсна разговора.

След малко отново се обърна към седящите на задната седалка и прекъсна току-що започналия им разговор.

— Бих искала да ви помоля за няколко услуги — рече уморено, сякаш ставаше дума за дреболии. — Първата е да запазите самоличността на колегите ми в тайна. Те и двамата работят за шведското военно разузнаване и в никакъв случай не бива да разкриват кои са. Разбрахте ли?

Четиримата шведи в един глас заобясняваха как напълно може да разчита на тях.

— Добре — кимна Карл отегчено. — Има и още нещо. Трябва да потвърдите, че последната експлозия е резултат от възникнала престрелка между нас и мафията, а не дело на италианската отбрана, както се случи в действителност. Това е цената, която трябва да платим за свободата ви. Изключително важно е да запазите истината за събитията в тайна. Само за това ви моля. За всичко останало може да разказвате колкото искате.

Палермо бе красив, почти идиличен в ранния час. Градът все още бе облят в червена светлина, когато влязоха в него, трафикът бе слаб.

— Ще постъпим по следния начин — обърна се Карл към Луиджи и Оке. — Ще ни оставите при хотела, след това ще вкарате камиона в гаража, ще прехвърлите целия товар в другата кола, която също ще откарате в гаража, като преди това я огледате. Ето ви ключовете. Ще се върнете в базата до нови нареждания. Трябва да вземете цялата техника със себе си. Ясно ли е?

Двамата кимнаха, а Карл отново се обърна към задната седалка.

— Всеки от вас ще има собствена стая. Ще се погрижа да получите нови дрехи, можете да се обадите вкъщи веднага след като ви настаним и да съобщите на близките си кога да ви очакват и така нататък. Ако искате, си поръчайте закуска или каквото решите. Всичко е за сметка на „Буфорш“ или държавата.

— Цяла седмица ни храниха със сардини — отбеляза Сандгрен с почти наставнически тон, сякаш се опитваше да възвърне военния си авторитет.

— Е — разсмя се Карл. — Тези, които говорят италиански, може да поръчат румсървис. Другите ще останат с пръст в уста.

Наближаваше шест и половина, когато свърнаха при барикадирания от полицаи и карабинери хотел. Веднага щом паркираха колата, към тях се втурнаха въоръжени служители на реда и ги заобиколиха. Оке Столхандске отвори страничната врата и махна с ръка на пътниците да слязат, като скрият лицата си от фотографите, които се мяркаха тук-там в тълпата. Четиримата освободени поискаха да стиснат ръката на спасителите си, за да им благодарят, но Карл раздразнено отсече, че няма време за това. След това излезе от колата и грубо издърпа останалите, тръшна вратата след себе си и даде знак на Луиджи да потегля.

Няколко мъже в черни униформи буквално ги избутаха в хотела, където към тях веднага се приближи един карабинер, който говореше английски. Карл му обясни накратко как стоят нещата. Новите гости бяха отведени под охрана до стаите си, а Карл се зае с тривиални дейности като покупка на дрехи и закуска, заръчвайки всичко да бъде записано на неговата сметка.

— Мисля, че и на мен ми трябва охрана. Иска ми се малко да поспя, а онзи тип Гаетано се закле да ме убие — рече той извинително на вежливия точен майор, който бе срещал в щаба на Да Пиемонте.

— Не смятам, че съществува подобна опасност — отвърна майорът с усмивка. — Цялото семейство на дон Гаетано бе убито тази сутрин към пет часа.

— Е, това улеснява нещата — рече Карл, който ни най-малко не споделяше ентусиазма на колегата си. Взе ключа, кимна леко за довиждане и тръгна към стаята си.

Започна вяло да опакова багажа си в двата куфара, но скоро тази дейност му омръзна, излегна се на леглото и се загледа в тавана. Замисли се как ли бе умрял Гаетано Мазара. Дали това бе дело на хората на дон Томазо, или на италианската отбрана и трябваше ли да поеме отговорността и за този атентат, или пък да го запише в графата „мафиотска война“.

Сетне реши за миг да забрави миналото и за първи път от доста време насам да се замисли за бъдещето. Трябваше да се яви в Рим, а не знаеше защо. Но и нямаше смисъл да бърза.

Опита се да заспи, но не можа, на всичкото отгоре и телефонът му иззвъня. Журналистите се бяха събудили.

Карл позвъни на рецепцията и помоли да не го свързват с журналисти, като вместо това им съобщават, че могат да посетят пресконференцията в зала „Вагнер“, насрочена за десет часа. Стига това да бе възможно.

Очевидно бе възможно, ако полицията отговаряше за сигурността.

След пет минути обаче телефонът му отново иззвъня. Бе полковник Да Пиемонте, който го помоли веднага да се срещнат. Щеше да прати кола да го вземе. Карл не можеше да му откаже, затова стана, наплиска лицето си със студена вода и сложи чиста риза. На прага рязко спря. Осъзна какви последствия, най-вече в личен план, ще има въпросната пресконференция. Затова се върна обратно в стаята, вдигна телефона, набра номера ѝ и я събуди на четвъртия или петия сигнал.

— Извинявай, че те събудих — рече той.

— Нищо, така или иначе ми е време да ставам — измърмори тя сънливо, но в следващия миг се разбуди, обладана от ярост. — Как може да се обаждаш толкова рядко! Не разбираш ли, че се притеснявам? — Карл усети как коленете му се подкосяват.

— Да — рече тихо. — Разбирам и може би затова ми е толкова трудно да се обадя. Знаеш, че не обичам да те лъжа.

— Признаваш, че акцията е опасна?

— Не. Не е опасна, вече не. Всичко приключи, шведите са свободни и в момента се намират в хотела ми. Още тази вечер ще се приберат у дома.

— Ау! — възкликна тя, а на Карл му се стори, че гневът ѝ малко поутихна. — Та това е чудесно, защо не каза веднага? Кога се прибираш?

— Трябва да остана тук още някой друг ден. Имам малко бюрократична работа. Накрая нещата леко се объркаха. Недей да вярваш на всичко, което прочетеш във вестниците утре.

— Какво искаш да кажеш с това „объркаха“? Защо не можеш да си дойдеш веднага?

— Доста хора умряха и трябва да попълня малко документи. В момента не мога да ти кажа повече. Но бъди спокойна, всичко приключи. Тази вечер пътувам за Рим и ще ти звънна оттам, обещавам.

— Наистина ли?

— Да. Липсваш ми, обичам те. Скоро ще се видим. Между другото, все още нямам къде да живея. Мога ли пренощувам у вас? — попита с престорено сериозен глас. Тя избухна в смях и му напомни да ѝ съобщи кога точно пристига, за да се подготви.

Карл облекчен затвори слушалката. Задържа ръката си върху нея и се усмихна — за първи път от доста време. След това позвъни на домашния телефон на Самюел Улфсон. Оказа се, че го е изпуснал за няколко минути. Сам вече бе тръгнал за работа. Карл помоли съпругата му да му съобщи, че шведите са свободни и още тази вечер се връщат в Швеция и че ще се обади по-късно с повече информация.

Тогава с изненада установи, че тази новина вече е съобщена в Швеция. Бяха я пуснали още в новините в седем.

Той слезе в лоби бара и с мъка си проправи път през стената от полицаи и журналисти. След това веднага се качи в очакващата го кола, която полетя напред със свистящи гуми и включени сирени.

Вместо да го отведе към щаба на карабинерите, както очакваше, автомобилът пое в съвсем различна посока — към сградата на правителството от другата страна на парка. Шофьорът и началникът му ескортираха Карл през норманския замък до един параклис. Там го очакваше Да Пиемонте. Той махна с ръка да ги оставят насаме. Няколко минути двамата с Карл се гледаха, без да изрекат и дума.

Да Пиемонте го подкани да го последва и Карл влезе във вътрешността на светинята. Нямаше никого. Полковникът седна на един от предните редове в центъра на храма и с жест помоли Карл да се настани до него.

Карл огледа мраморните колони и златната мозайка на пода пред статуята на Исус, също в златно и синьо, която много напомняше на мозайката от Монреале.

— Знам, че не сте особено религиозен, Хамилтън — започна Да Пиемонте с известно усилие. — Въпреки това си мисля, че ще ви е по-трудно да ме излъжете тук, отколкото в кабинета ми, а и така ми се отваря възможност да ви покажа една по-красива Сицилия от тази, която познавате. Това, разбира се, е от второстепенно значение.

— Да — рече Карл. — Отново съм изправен пред приказната красота на смесицата от арабски и нормански елементи. Хората, които са построили този храм, са живели в мир. Странно наистина, но този храм е живото доказателство, че и това е възможно.

— Какво се случи тази сутрин? — попита Да Пиемонте, без да поглежда събеседника си.

— Срещнахме се с дон Томазо, той ми предаде шведските заложници, както се бяхме разбрали — започна Карл колебливо, защото не знаеше дали да излъже, да премълчи истината, или да разкаже какво точно се бе случило.

— А след това? — попита Да Пиемонте безмилостно.

— Два военни хеликоптера „Кобра“ — реши да заложи на истината Карл — изстреляха ракети с лазерно самонасочване, вероятно „Хелфайър“, по колата на дон Томазо. Едва ли някой е оживял.

— Не. — В гласа Да Пиемонте звъннаха остри нотки. — Няма оцелели. И дон Томазо, и единственият му син загинаха. А после?

— След това генерал Кортини кацна с единия вертолет и ми направи предложение, на което не можех да откажа.

— Да поемете вината за част от събитията?

— Да. Сподели ми, че са вдигнали във въздуха и другата лаборатория за хероин в Пургаторио секунди преди да обстрелят автомобила на дон Томазо. По-късно разбрах, че и дон Гаетано е бил убит тази сутрин.

— Но не от вас?

— Не от мен. Ние очаквахме заложниците в Кастеламаре. И тримата бяхме там.

— Трима?

— Да. В акцията участваха трима агенти.

— Убийствата на дон Гаетано и семейството му очевидно са дело на, как да кажа… армията. Телата са обезобразени посмъртно, за да напомнят на италианска вендета.

— Попитайте Кортини. Мога да ви гарантирам единствено, че това не е наше дело. Скоро ще дам пресконференция, на която ще намекна, че Гаетано е станал жертва на мафиотска война.

— Предполагам, че така ще обясните и експлозията в първата фабрика за хероин, въпреки че вината за нея е ваша.

— Да, за това сте прав.

— Грандиозна работа. Поздравявам ви. Дори и статисти успяхте да си осигурите, доколкото разбирам. Как ги принудихте? Направихте им предложение, на което нямаше как да откажат?

— Може и така да се изразим — размърда се неспокойно Карл.

— Какво се разбрахте с Кортини?

— Ако му помогнем с пропаганда, той ще си затвори очите за извършените от нас убийства. Не можах да откажа, най-вече заради по-младите ми сътрудници, които през цялото време само изпълняваха заповеди.

— Да, разбирам — меланхолично пророни Да Пиемонте. — Човек трудно може да откаже на Кортини. Е, сега с бандата му ще се развихрят. Съвсем скоро се очаква парламентът да приеме нов закон, който предвижда извънредни мерки при борба с мафията. Мисля, че разбирате накъде клонят нещата.

— Да — отвърна Карл мрачно. — Към Мусолини.

— Е, преувеличавате. Но определено доста помогнахте на нашите конспиратори в Рим. Струваше ли си?

— Не мога да отговоря на този въпрос — рече Карл искрено. — Шведските заложници са свободни. Това е едната везна.

— Вярно е. Тук можем да добавим и факта, че около десет процента от организираната престъпност в Сицилия бе елиминирана.

— А какво ще натежи на другата везна? — пробва се Карл.

Да Пиемонте не отговори. Вместо това се изправи и му подаде ръка, за да се сбогува.

— Разбирам, че ви очакват в Рим — рече, докато се ръкуваха.

— Да — потвърди Карл. — Трябва да ида там, но не знам защо.

— За да може италианската държава да ви засипе с почести, коменданте. Колкото повече похвали получавате, толкова по-съблазнителни изглеждат методите ви. Простете грубия ми тон, но в момента в душата ми бушуват противоречиви чувства. Аз съм само един обикновен офицер, който се опитва да си върши работата, но никой не иска да ми подаде ръка.

След тези думи Да Пиемонте погледна към стиснатите им ръце, усмихна се леко и демонстративно освободи своята.

— Както ви казах — отпусна се скамейката той, — никой не иска да ми подаде ръка, а вашите са оковани в белезници. Довиждане, Хамилтън.

Карл си тръгна, без да изрече и дума повече.

Зала „Вагнер“ бе препълнена, на входа ѝ цареше пълен хаос и хората се блъскаха да минат през детектора за метал.

Четиримата шведи седяха пред подиума, когато Карл влезе, предвождан от четирима полицаи с тъмни дрехи, които с мъка му проправиха път към сцената. Мигом го заслепиха светкавиците на фотографите.

На масата имаше гора от микрофони. Четиримата шведи бяха обръснати, носеха чисти ризи и, изглежда, бяха обзети от някаква еуфория. Непрекъснато се шегуваха и се смееха.

— Какво, по дяволите, правите тук? — изсъска Карл ядно, като зае мястото си. Някой му отговори, че половин час след пристигането си в хотела се озовали под журналистическа обсада и решили, че пресконференцията е добър начин да задоволят любопитството на медиите.

— Ясно — рече Карл и се изправи. — Първо бих искал да се извиня, че пресконференцията ще бъде проведена на английски, а не на италиански. А сега да продължим по същество. Ето какво се случи. Една сицилианска гангстерска организация отвлече четирима шведски граждани с единствената цел да изнудва шведската държава. Простете, мисля, че забравих да се представя. Името ми е Хамилтън, Карл Хамилтън.

Думите му бяха посрещнати с хихикане, което го ядоса още повече. Не можеше да разбере на какво се дължи подобна реакция. Не бе казал нищо смешно. Карл представи останалите четирима мъже, докато обмисляше следващата си реплика. Светкавиците на фотоапаратите буквално изгаряха кожата му.

— И така — започна той след малко — на мен се падна честта да проведа акция тук в сътрудничество с италианската полиция и военното разузнаване. Тя приключи с освобождаването на моите сънародници, които ще се върнат в родината си още днес. Това е всичко. Някакви въпроси?

Карл огледа насъбралото се множество, което буквално зяпна от почуда. Очевидно присъстващите очакваха далеч по-обстойно изявление. След няколко секунди тишина обаче върху него се изсипа дъжд от въпроси на италиански, английски и шведски.

— Съжалявам, че не мога да отговоря на италиански — рече Карл. — Ще ми трябва преводач…

Оке Малм тутакси предложи услугите си. Карл отхвърли един по един всички въпроси, на които не знаеше как точно да отговори, и избра само онези, с които не се опитваха да го нападнат.

— Колко офицери от шведското военно разузнаване взеха участие в операцията в Сицилия?

— Не мога да разкрия броя на агентите от съображения за сигурност. Но съответните италиански власти са запознати с броя им и одобриха участието на всеки един от колегите ми.

— Колко души убихте?

— Не бих могъл да отговоря с точност на този въпрос, но мисля, че става дума за четирима-петима.

— Четири-пет души? Мисля, че общият брой загинали се е между двайсет и пет и трийсет, ако не и повече.

— Може и така да е. Но това се дължи на факта, че предизвикахме война между две конкурентни организации.

— Как така предизвикахте?

— Успяхме да проникнем в двете мафиотски организации и ги накарахме да повярват, че се намират във война една с друга. След това разкрихме истината на страната, която държеше шведските заложници, и ѝ предложихме мир в замяна на освобождаването им.

— Значи сте водили преговори директно с мафията?

— Е, по-скоро отправихме един вид директна заплаха към тях и им обяснихме какво ги очаква, ако не освободят сънародниците ни. Не знам дали бихме могли да наречем подобна тактика „преговори“.

— При какви обстоятелства загина дон Томазо?

— Намерението ни бе всичко да премине мирно… Имам предвид размяната на заложниците. Но нещо се обърка. Те откриха огън срещу нас, ние отвърнахме, а нашите оръжия се оказаха по-мощни.

— Очевидно сте вдигнали колата му във въздуха.

— Да. Други въпроси?

— Вероятно намирате проведената операция за успешна, ако трябва да използваме военен език?

— Да, разбира се. Нашите собствени загуби бяха значително по-малки, а и успяхме да освободим заложниците.

— Не мислите ли, че малко прекалихте?

— Да, най-вече що се отнася до някои странични ефекти. Но все пак не бива да забравяме с кого си имахме работа. В нашата страна няма мафия, така че ми е трудно да направя каквато и да било съпоставка. Според мен човек винаги трябва да действа според възможностите и намеренията на врага си. Мога спокойно да заявя, че се отнесохме с нашия противник, както заслужаваше. Но аз не съм италианец и не ми се ще да налагам мнението си тук. Ако искате да галите мафията с перце по главата, това е ваше право. Като швед ми е трудно да разбера подобна позиция.

— Значи не се поколебахте в нито един момент от планирането и провеждането на акцията ви, която приключи с масово убийство?

— Не мога да приема подобна формулировка. Все пак говорим за неизбежни усложнения. Отвърнахме на удара на мафията с удар, използвахме техния собствен език. Освен това бих искал да отбележа, че тези престъпници убиха най-добрия ми приятел, също офицер от разузнаването, и то докато бяхме невъоръжени.

— Вярно ли е, че сте успели да накарате въпросните две групировки да се самоунищожат, или просто използвате подобно твърдение, за да прикриете собствените си действия? А и как успяхте да проникнете в мафията, като дори не говорите италиански?

— Сред нашите служители има хора, които говорят перфектно италиански — отвърна Карл и осъзна колко лесно е да се измъкне от някой въпрос с помощта на подобни половинчати отговори. Задалият го журналист в следващия миг щеше да бъде изблъскан от собствените си колеги. След малко това се превърна в един вид перверзна игра. На Карл му ставаше все по-лесно да се ориентира в морето от въпроси. Когато за четвърти или пети път го попитаха за така нареченото масово убийство, той им обясни за пореден път, че тези мафиоти са убили най-добрия му приятел, и че това определено е оказало влияние върху решителността му, но че по принцип рядко бива изправен пред подобни морални дилеми. Все пак е само военен, който се подчинява на своите началници и своето правителство и следователно няма нужда да се тормози с политически или криминални въпроси.

След малко журналистите започнаха да задават по-леки въпроси относно личния му живот и постепенно интересът към шведските заложници се засили. Заразпитваха ги за преживяванията им в плен и за първите разговори със съпругите им след освобождаването.

Накараха Карл да застане между тях, за да могат да ги снимат, докато те му стискат ръката.

Карл се приготви да слезе от подиума, когато италианска журналистка извика в отчаян опит да му зададе един последен въпрос, който той не разбра и който Оке Малм му преведе. В следващия миг Карл съжали, че изобщо прие да отговори на него, но не само защото се повтаряше.

— Нима офицерите винаги са длъжни да се подчиняват на заповеди? Нямате ли съвест? — искаше да разбере репортерката.

— Знаете отлично отговора на този въпрос — рече той и бързо си проправи път през претъпканата зала. Четиримата карабинери в черни униформи го предпазиха от още въпроси.