Вендета: Жива мишена

Епилог

На следващия ден в шведското посолство в Рим бе даден прием, на който присъстваше единствено Карл, а колегите му Луиджи Бертони-Свенсон и Оке Столхандске дори не бяха споменати. На въпросното събитие Карл бе награден с Орден за заслуги с указ на президента на Италия. Той очевидно малко се бе поизхвърлил, защото Карл Густав Гилберт Хамилтън получи втората степен на отличието, а анонимните му колеги — третата. Нищо че военните звания на шведите не съответстваха на наградата.

Явно в този случай можеше да бъде направено изключение и върху Карл се изсипаха куп похвали не само по отношение на проявената смелост, но и заради цялостния му принос към бъдещето на Италия. За приложения от него решителен и успешен метод в борбата с организираната престъпност, която тероризираше нацията. Карл бе първият чужденец с подобни заслуги.

Юридическите последици от тези събития надхвърлиха границите на Италия.

След известно време в медиите се появи снимков материал, който разкри една далеч по-кървава и отблъскваща истина за действията на шведските агенти в Сицилия. Това на свой ред предизвика бурна, макар и запазена в тайна дискусия сред шведските органи на властта.

Изказаха се отделни мнения, че действията на Хамилтън и хората му могат да бъдат определени единствено като умишлено убийство. Съгласно действащото законодателство шведски граждани, които извършваха престъпления в чужбина, можеха да бъдат дадени на съд в Швеция. Този принцип на свой ред се коренеше в отказа на Швеция да екстрадира собствените си граждани. За сметка на това обаче страната се задължаваше сама да се погрижи за съответните престъпници.

Въпросните лица не можеха да приемат, че неясните постановления на италианските закони по отношение на действията при самозащита могат да мотивират или извинят, а още по-малко да оправдаят в юридическо отношение подобно клане.

По принцип главният прокурор на страната трябваше да вземе отношение по този въпрос, като по презумпция следваше да бъде напълно независим от правителството. В действителност обаче той, както и повечето държавни служители в администрацията на Швеция се назначаваха от правителството.

А когато въпросът стигна до самото правителство, то се намираше в разгара на решителния, последен етап от предизборната кампания.

Мисълта да предприемат каквито и да било правни действия срещу един национален герой им се стори направо отблъскваща. В случая имаше по-важни неща от едната принципност.

На защитниците на Хамилтън не им липсваха силни козове. След като италианската държава смяташе, че Хамилтън и хората му заслужават ордени, а не наказание заради акцията си в Сицилия, би било изключително странно шведската страна да омаловажи мнението на италианското правителство.

С това въпросът за евентуален процес по обвинение в убийство приключи, а гореспоменатата дискусия дори не стигна до знанието на обществеността.

Имаше обаче един-единствен юридически проблем, за който шведската държава не можеше да си затвори очите. Командир Хамилтън очевидно бе злоупотребил с определени социални преимущества, или по-точно с отпуска си по бащинство, по време на който всъщност е бил на работа, без обаче да се откаже от съответните икономически облаги. Генералният щаб потвърди, че Хамилтън е бил изпратен в Сицилия по работа. А и последвалите събития потвърждаваха това.

Следователно, чисто формално, Хамилтън бе извършил злоупотреба със социални добавки. За негов късмет в шведското законодателство съществуваше още един интересен принцип, който гласеше: ако дадено лице бъде оправдано по най-важните параграфи в едно разследване, няма смисъл правосъдието да губи време и пари за дреболии. На фона на обвиненията в масово убийство на трийсет души, дори в Швеция злоупотребата с помощи бе направо смехотворна. За сметка на това Хамилтън бе принуден да върне изплатените му 13 623 крони. С което и този въпрос отпадна. Така и шведската законодателна система оправда експедицията до Сицилия и съответните органи постановиха, че тя в никакъв случай не нарушава демократичните традиции на страната.

Не след дълго в Сицилия бе приет закон, който предвиждаше предприемането на извънредни мерки за борба с организираната престъпност. Новите постановления позволяваха на полицията да арестува лица единствено въз основа на подозрения за връзки с мафията, без наличието на достатъчно категорични доказателства, а освен това даваше право да се провеждат разпити без присъствието на адвокат, както и да се стреля на месо при акции срещу въпросните престъпници. Влязоха в сила нови разпоредби за извършването на обиск, подслушването на телефони и подобни силови методи.

Самият Карл, който така и никога не разбра какви драконовски мерки са предприети благодарение на него и на колегите му, бе пощаден от всякакви следващи изпитания, дори и от финансов характер. Самюел Улфсон, разбира се, го повика веднага след завръщането му у дома и го попита как изобщо му е хрумнало да замине за Сицилия и да изиска оръжия от името на шведското разузнаване, без дори да попита.

Карл му отвърна, че ако бе попитал, вероятно щеше да получи отрицателен отговор.

Самюел Улфсон потвърди заключението му и успя да прогони напиращата на устните му усмивка след края на срещата.

На Луиджи и Оке не им се наложи да си имат вземане-даване нито с шефовете си, нито с шведските власти. Карл им нареди да отплават обратно за Неапол, за да върнат лодката, както и да изхвърлят цялото въоръжение в открито море, като запазят само част от техническото оборудване, което да оставят в посолството в Рим. Това създаде доста главоболия на дипломатите, които трябваше да прегледат обстойно правилата за естеството на предметите, които могат да бъдат пращани с дипломатическа поща.

Икономическата равносметка бе следната. Тъй като „Буфорш“ отдели значителни средства за изплащане на откупа на своите служители, а си ги получи обратно на практика безплатно, директорите на предприятието помолиха Карл да им предостави отчет за разходите си, които възлизаха на по-малко от един милион крони. Това се оказа изключително изгодна сделка. Луиджи Бертони-Свенсон получи първата си заплата след известни манипулации от страна на Карл. Затова така и не разбра, че през цялото време е участвал в един вид лична вендета, а не в официална акция в името на Негово величество.

След известно време в Швеция се развихриха нови публични дебати. Участниците в първата им вълна дискутираха не само драматичната акция на остров Сицилия, а и преживяванията и чувствата на шведските заложници, на техните деца и семейства. На преден план излезе разказът им за италианеца, който се бе оказал швед и който ги бе поздравил по случай освобождаването им от името на Генералния щаб на Шведската армия точно когато и последната капка надежда в душите им се бе изпарила. Подобни сантиментални статии не оставяха място за каквито и да било възражения. Радостта бе твърде голяма, шведската победа — твърде значима.

Но след някой друг месец вестник „Дагенс Нюхетер“ публикува първите критични изявления на своите коментатори, които не смятаха, че Швеция трябва да изпраща агентите си навсякъде по света и да раздава правосъдие. Същите тези коментатори смятаха още, че детинският ентусиазъм, с който нацията посрещна новината за масовите убийства, извършени от собствените им военни, е изключително потискащ.

Въпросните коментари бяха последвани от цяла вълна статии и след време се надигнаха гласове Оперативният отдел към Военното разузнаване да бъде закрит. Швеция нямала нужда от подобни организации в епохата на мир и масово разоръжаване.

Отговорът на Генералния щаб бе прост. Той възложи на Карл Хамилтън да даде серия от интервюта на шефа на редакцията за чуждестранни новини в радио „Дагенс Еко“. Най-странната му проява се оказа злощастният час, в който бе принуден да отговаря на въпросите на слушателите.

С това устата на всички критици бе затворена и смъртоносните за ОП 5 дебати поеха в съвсем различна посока. Вниманието бе насочено към отговорността на интелектуалците, които малко или много бяха повлияли на общественото мнение.

Обстановката в Генералния щаб на армията постепенно се успокои и всичко тръгна постарому. Всеобщото мнение бе, че подобни екстремални ситуации като тази в Сицилия са изключителна рядкост и едва ли отново ще им се наложи да провеждат такава операция.

Разбира се, този оптимизъм се оказа твърде наивен. Истината бе една — този, който разполага с високотехнологични оръжия, не би се поколебал да ги използва.