Венец от трева (Част II: Разривът)

Докато Луций Корнелий Сула пътуваше на изток, Гай Марий и Публий Рутилий Руф успяха да прокарат закон, премахващ установените с лекс Лициния Муция специални съдилища. Марк Ливий Друз беше силно въодушевен от постигнатото.

— Мисля, че това ще оправи нещата — сподели той пред Марий и Рутилий Руф скоро след като законът им влезе в сила. — В края на тази година ще се кандидатирам за народен трибун, а още от началото на следващата на свой ред ще прокарам, ако трябва със сила, в плебейското събрание законопроект, даряващ с римско гражданство всички жители на Италия.

Но и двамата го изгледаха с известно недоверие, сякаш им се струваше съмнително младежът да успее в намеренията си. Никой обаче не посмя да му възрази на глас. Ако не друго, то поне Друз не рискуваше нищо да опита. Затова пък той горчиво се лъжеше, ако смяташе, че за няколко месеца Рим ще омекне дотолкова, че да се вслуша в думите му. След като тъй и тъй специалните съдилища бяха премахнати, никой нямаше да даде пукната пара за италийските си съседи. Римският народ бе сторил вече достатъчно, за да докаже своето великодушие.

— Марк Ливий, ти вече си бил едил, защо не се кандидатираш направо за претор? — подхвърли Рутилий Руф. — Убеден ли си, че ти се иска да си блъскаш главата в плебейското събрание? Квинт Сервилий Цепион със сигурност ще се бори за преторски мандат, в негово лице ти ще имаш опасен противник, дарен при това с империум. Не само това, но Филип възнамерява отново да се яви на консулските избори, а ако ги спечели — което е твърде вероятно, защото на гласоподавателите вече им е дотегнало всяка година да го гледат с тога кандида, — ще имаш да се бориш едновременно с един консул и с един претор. Заемеш ли трибунския пост, Филип и Цепион ще ти пречат.

— Знам, така е — съгласи се Друз. — И все пак вече съм решил да се кандидатирам за народен трибун. От вас само искам да не казвате на никого. Имам си план как точно да се добера до целта си и нека хората мислят, че съм се решил да се състезавам в последния момент.

Осъждането на Публий Рутилий Руф и неговото изгнание в Мала Азия беше тежък удар за Друз, който смяташе подкрепата на чичо си в Сената за много необходима. Единственият му съюзник оставаше Гай Марий — човек, с когото той никога не е бил в особено близки отношения, пък и когото не харесваше особено. И което беше най-важното, Марий не му беше кръвен роднина. Друз оставаше практически без семейство, което би му помогнало със съветите и окуражаванията си; вярно, с брат си Мамерк бяха станали истински приятели, но пък и той по принцип клонеше повече към политиката на Катул Цезар и Прасчо Младши. Друз така и не бе посмял да отвори пред него темата за всеобщото римско гражданство — струваше му се твърде деликатна. А Катон Салониан не беше вече между живите. Беше прекарал една година като претор и натовареният график на процесите за убийства и парични измами, за злоупотреби и незаконно лихварство му помагаше по-малко да мисли за покойната Ливия Друза. Навярно само това го бе държало на крака, защото когато на следната година заради продължаващите безредици в Испания Сенатът реши по спешност да прати управител в Трансалпийска Галия, Салониан се бе хванал като удавник за сламка за удалата му се възможност и веднага замина. Децата му щяха да останат на грижите на тъща му Корнелия Сципионида и на шурея му Друз. През лятото пристигна вестта, че Катон бил паднал от коня си и получил контузия на главата, която в началото никой не сметнал за сериозна. Но започнал да получава епилептични пристъпи, сетне го обхванала парализа и починал. На Друз случилото му се струваше, сякаш някой грижливо е затворил една от вратите в душата му. Сестра му си бе отишла веднъж завинаги и единственият спомен за нея бяха многото й деца.

Всичко това го принуди да пише на приятеля си Квинт Попедий Силон и да го покани отново да му погостува в Рим. Специалните съдилища, установени от Крас и Сцевола, вече бяха преустановили работата си и всички в Сената мълчаливо се бяха съгласили с настъпилото положение: всички онези, които при цензорството на Антоний и Флак незаконно се бяха обявили за римски граждани, щяха да си останат такива до следващото преброяване. Тогава защо Силон да не дойде в Рим? А Друз изгаряше от нетърпение да поговори за плановете си с човек, на когото може да има доверие.

Откакто двамата се бяха срещнали в Бовианум в онзи паметен ден, бяха изминали точно три години и половина.

— От цялата рода единствен Цепион е още между живите — обясняваше с горчивина Друз, докато двамата чакаха в кабинета му вечерята да стане готова, — а той и до ден-днешен отказва да види дори своите деца. Колкото до двамината Порции Салониани, те си останаха кръгли сираци. За щастие дори не си спомнят майка си. Само малката Порция се сеща, и то съвсем бегло за баща си. Горките деца са като хвърлени на произвола на съдбата и единственият човек, за когото могат да се хванат, е майка ми Корнелия. Разбира се, Катон Салониан нямаше какво да им завещае. Единствено къщата си в Тускулум и едно имение в Лукания. Ще се погрижа все пак, когато му дойде времето, момчето да може да влезе в Сената, а колкото до сестра му, тя все ще получи достатъчно голяма зестра. Доколкото разбирам Луций Домиций Ахенобарб, който е женен за лелята на момичето, сестрата на Салониан, отсега се е замислил да ожени собствения си син Луций за племенницата ми. Завещанието ми отсега е готово. Това на Цепион също, предполагам. Колкото и да не му се харесва, Квинт Попедий, не може да лиши децата си от наследство. Нищо не може да им направи повече от това, че не желае да ги види. Нищожество!

— Горкичките — съгласи се Силон, който също знаеше какво е да си баща. — Малкият Катон ще си отрасне ей така, без да знае нито майка, нито баща.

Друз кисело се усмихна.

— О, да го знаеш какъв е странен! Слаб като вейка, с ей толкова дълъг врат и с най-дългия и крив нос, който съм виждал на толкова малко дете. Колкото и да не ми се ще да си го призная, напомня ми на проскубан лешояд. Нищо не ми е направил, но така и не мога да го обикна. Още не е навършил и две години, но не престава да обикаля къщата ми с глава овесена напред и нос — насочен право към пода… Ако изобщо може да се насочи нанякъде. И врещи като заклан. Не че плаче, просто това му е начинът на изразяване. Дума не може да каже с нормален тон, само вика. Същинска напаст за околните. Само като го видя да се задава, колкото и да ми е мъчно за него, бягам да се скрия!

— Ами оная, шпионката? Сервилия?

— О, тя е тиха, сдържана, много послушна. Но те предупреждавам, Квинт Попедий, не й вярвай! Завинаги ще си остане противна като баща си — поклати тъжно глава Друз.

Силон го изгледа изпитателно с жълтеникавите си очи.

— Има ли изобщо някое от децата, което да харесваш?

— Сина си, Друз Нерон. Голям сладур. Макар че вече доста е пораснал, навърши осем години. За съжаление не е толкова интелигентен, колкото добродушен. Навремето казвах на жена си, че не е разумно да осиновяваме пеленаче, но тя толкова искаше да си има бебе, че най-накрая се съгласих. Малкият Цепион също ми харесва, но така и не мога да повярвам, че е от Цепионите. Та той е одрал кожата на Катон Салониан, да не говорим, че си приличат с малкия Катон. Лила е добро дете, също както и Порция. Но пък и аз никога не съм можел да чета мислите на малките момичета.

— Не унивай, Марк Ливий! — усмихна се приятелски Силон. — Един ден всичките ще пораснат. Ще станат зрели мъже и жени и тогава ще си в пълното си право да ги мразиш или обичаш според това, кое от двете заслужават. Защо не ме заведеш да ги видя? Да ти кажа честно, много съм любопитен да видя този „лешояд“, както и малката издайница. Колко жалко, че човек винаги проявява по-голям интерес към онези си събратя, които са доказали несъвършенството си.

Денят мина в приятелски разговори за това и онова и едва на другата сутрин двамата се заеха да обсъдят положението в Италия.

— Възнамерявам в началото на ноември да се кандидатирам за народен трибун, Квинт Попедий — заяви Друз.

Силон чак примигна, което беше непривично за един марс.

— След като вече си бил едил? — не разбираше той. — Редно би било да се целиш направо към преторството.

— Което бих могъл да сторя още сега — съгласи се невъзмутимо приятелят му.

— Тогава защо? Народен трибун? Предполагам, че не ти е хрумнало да даваш пълно римско гражданство на цяла Италия!

— Напротив, точно това смятам да направя. Търпеливо изчаквах, сгодния момент, Квинт Попедий, боговете ми са свидетели, че съм търпелив човек! Трябва да се действа, докато хората все още добре си спомнят събитията около лекс Лициния Муция, по-добра възможност няма да ми се отвори никога. А пък ти ми кажи кой друг от членовете на Сената би могъл да се радва на такива аукторитас и дигнитас, на каквито ще мога да разчитам аз като народен трибун… Вече са изминали десет години от първото ми стъпване в Сената, почти двайсет, откакто станах глава на семейство, имам неопетнена репутация, единственото, в което могат да ме обвинят, е отдавна изявеното ми желание да се даде всеобщо римско гражданство на италийците. Бях плебейски едил и организирах запомнящи се игри. Състоянието ми е внушително, посещават ме цели тълпи клиенти, всички римляни ме знаят и уважават. Затова явя ли се на изборите, всички в града ще знаят, че го правя, тъй като съм принуден от някакви много сериозни обстоятелства. Имам славата на добър адвокат, както и на добър оратор. В продължение на десет години обаче бях принуден да мълча в Сената, идва ми времето да се поразприказвам. В съда е достатъчно само да се спомене името ми и слушателите се тълпят. Вярвай ми, Квинт Попедий, щом реша да се явя на изборите за народни трибуни, цял Рим — от най-висшите до най-низшите му обществени прослойки, ще знае, че имам сериозни основания за това.

— Не ще и съмнение, че ще бъде голяма сензация — изду бузи Силон. — Но не мисля, че това ще ти помогне особено за крайния успех. По-добре ще е да се кандидатираш за претор, сега, когато ти е времето, а две години по-късно да се състезаваш и за консулското място.

— Консулският стол не е за мен — възрази му решително Друз. — Законите, които смятам да прокарам, трябва да минат през плебейското събрание, затова аз самият трябва да бъда избран за народен трибун. Ако опитам да внеса законопроектите си в качеството си на консул, трибуните веднага ще му наложат вето. Но ако сам стана трибун, ще държа колегите си много по-изкъсо, отколкото би си го позволил един консул. А понеже сам ще се ползвам с правото на вето, на свой ред ще мога да сложа прът в колелата на всеки консул. В крайна сметка ще имам възможност да се пазаря. Навремето Гай Гракх се е хвалел, че е съумял да използва положението си на трибун по-добре от всеки друг, но имаш думата ми, Квинт Попедий, че и неговото няма да струва нищо в сравнение с делата, които аз ще извърша. Вече съм в зряла възраст, имам опит, имам клиентела и обществено влияние. А най-вече разполагам с цяла законодателна програма, която се занимава с много повече въпроси от този за всеобщото гражданство. Имам амбициите коренно да променя обществените порядки в Рим.

— Нека Великата змия, която ни дарява със светлина, бди над теб и ръководи делата ти, Марк Ливий — рече Силон. — Друго не знам какво да ти кажа.

Непоколебимостта в очите на приятеля му и поведението му ясно подсказваха, че той искрено вярва на думите си.

— Квинт Попедий, крайно време е. Не мога да се примиря с мисълта, че някой ден Рим и Италия ще започнат война — нещо, което, подозирам, ти и приятелите ти готвите от години. Ако наистина тръгнете по пътя на противопоставянето, ще изгубите. Ще изгуби и Рим, нищо че ще излезе краен победител от двубоя. Никога досега Рим не е губил война, приятелю. Битки — да. И нищо чудно, ако избухне война, в началото превесът да е на страната на Италия, най-малкото, защото римляните и не предполагат какви са истинските й възможности. Но войната ще бъде спечелена от Рим, защото Рим печели винаги! С тази разлика, че това ще бъде една твърде скъпа победа. Да се замислим само за икономическите последици. Знаеш не по-зле от мен древната истина, че не трябва никога да водиш война на собствена земя — нека враговете ти усетят тежестта й на гърба си.

Друз се пресегна през писалището и сграбчи Силон за ръката.

— Вслушай се в думите ми, Квинт Попедий, нека нещата бъдат такива, каквито аз ги виждам! Нека вървим по пътя на мира и на здравия разум. Само така можем да постигнем нещо.

Силон му кимна в знак на съгласие — не от любезност, а напълно искрено, което личеше от прямия му поглед.

— Скъпи Марк Ливий, можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа във всички свои начинания! Превърни намеренията си в дела! Това, че лично аз не виждам как ще успееш, не бива да те тревожи излишно. Навярно ще е нужно някой с твоето обществено положение да постави веднъж завинаги въпроса на дневен ред, иначе никой в Италия няма да знае с увереност до каква степен римляните са против разпространението на гражданството из Италия. Време е да си призная, че цялата онази работа с подправянето на преброителните списъци беше пълна глупост. Не мисля дори, че някой от нас е вярвал особено в успеха, целта беше по-скоро римският Сенат и народ най-сетне да разберат какви са настроенията сред съседните им народи. Но за голямо съжаление вместо крачка напред, направихме две назад. Същото може да се каже и за вас, римляните. Затова постъпи, както смяташ за добре! Италия ще стори всичко по силите си, за да ти помогне. Имаш тържественото ми обещание за това.

— Добре ще е, ако цяла Италия влезе един ден в моята лична клиентела — подметна като на шега Друз и сам се засмя на думите си. — Веднъж само да дам пълни граждански права на италийците, всеки един от тях би трябвало да се чувства обвързан в клиентни отношения с мен, неговия благодетел. А щом разполагам с гласовете на цяла Италия, то тогава никой в Рим не би могъл думичка да ми каже!

— Разбира се, Марк Ливий — рече Силон. — Цяла Италия би се считала твоя клиентка.

Друз присви устни, за да не издаде радостните чувства, които го обзеха отвътре.

— Звучи добре, но не виждам на практика как би могло да стане.

— Ами много лесно! — възрази му Силон. — Необходимо е само аз, Гай Папий Мутил и останалите, които са застанали начело на народите си, да убедят съплеменниците си да положат клетва пред теб. Всеки италиец ще се закълне, че ако успееш да го дариш с римско гражданство, ще ти е верен до гроб.

Загледа учудено приятеля си, сякаш не можеше да проумее думите му.

— Клетва ли казваш? Но дали италийците биха положили такава клетва?

— Ще я положат, но при единственото условие тя да засяга тях самите, а не децата и внуците им — увери го той.

— На мен децата не ми трябват — замисли се Друз. — Нужно ми е няколко години време и масова подкрепа сред народа. Доколкото разбирам, мога да разчитам и на едното, и на другото!

Цяла Италия — негова клиентела! Това беше мечтата, която неизменно бе спохождала всеки римски благородник — да разполага с цели легиони от лични клиенти. Станеше ли наистина така, че цяла Италия да се признае за негова клиентела, повече нищо не можеше да му попречи.

— Клетвата ще я получиш, когато му дойде времето, Марк Ливий — прекъсна му мислите Силон. — Напълно си прав да желаеш всички италийци за свои клиенти, защото всеобщото римско гражданство ще е само едно начало. — Той се засмя високо, гърлено. — Какъв триумф! Човек да стане пръв сред римляните, не — пръв сред всички италийци, и то единствено по волята и с помощта на хора, които до този момент нямат каквото и да е влияние над обществения живот в Рим. — Издърпа ръката си от пръстите на приятеля си. — А сега ми кажи как смяташ да успееш.

Но на Друз вече му беше трудно да се съсредоточи; беше обсебен от една-единствена мисъл — цяла Италия да бъде негова клиентела.

Но как да го постигне? Как? Сред всички по-важни личности в Сената единствен Гай Марий щеше да го подкрепи, но това нямаше да му бъде достатъчно. За да успее, му трябваше подкрепата на Крас Оратор и Сцевола, на Антоний Оратор и Скавър Принцепс Сенатус. Колкото повече приближаваха изборите за народни трибуни, толкова повече се отчайваше Друз. Все изчакваше да се появи сгоден случай да обяви кандидатурата си и все му се струваше, че няма да има такава възможност. Намеренията му си оставаха пълна тайна, в която бяха посветени единствено Силон и Марий, а богатата плячка, която си беше набелязал, постоянно му се изплъзваше.

И тогава, в един ранен октомврийски ден Друз се натъкна на Скавър, Крас Оратор, Сцевола, Антоний Оратор и Ахенобарб Понтифекс Максимус, събрали се всички заедно в единия край на Кладенеца на комициите; по всичко си личеше, че тъкмо обсъждат неоценимата загуба на Публий Рутилий Руф за Сената.

— Марк Ливий, ела при нас — покани го Скавър, който специално се отмести, за да може Друз да се присъедини към компанията. — Тъкмо обсъждахме как да изгоним коническото съсловие от съдилищата. Осъждането на Публий Рутилий само по себе си представлява истинско престъпление. Конниците сами се лишиха от моралното право да ръководят каквито и да било съдебни дела в града ни!

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Друз и се обърна към Сцевола. — Разбира се, всички искаха твоята глава, Квинт Муций, не тази на Публий Рутилий.

— Тогава защо не дадоха мен под съд? — попита той, като трудно прикриваше притесненията си.

— Защото имаш твърде много приятели.

— А Публий Рутилий няма. Това е позор! Казвам ви, че не можем да си позволим да загубим такъв човек като Публий Рутилий! Той беше от малкото сенатори, които винаги и във всичко действаха според собствените си убеждения — извика гневно Скавър.

— Не мисля — взе думата Друз, като се опитваше да не отива твърде далеч с приказките си, — че ще можем да изгоним конниците от всички съдилища. Щом като законът на Цепион Консул не можа да се задържи дълго време на таблиците, не виждам как би могло друг закон с подобно съдържание да се окаже по-жизнен. На конниците им се хареса да съдят, в крайна сметка вече трийсет години го правят. Чрез съда те придобиха голяма власт над самия сенат, а това няма как да не им се нрави. Не само това, но са започнали да се чувстват неуязвими. В закона на Гай Гракх никъде не се казва, че конниците съдебни заседатели могат да бъдат съдени за приемане на подкупи. Самите те твърдят, че според лекс Семпрония никой от тяхното съсловие не може да бъде даван под съд, докато сам работи като съдебен заседател.

Крас Оратор впи тревожен поглед в лицето на Друз.

— Марк Ливий, сред всички римляни на твоята възраст няма друг, който да може да ти съперничи в познанията си. Ако ти гледаш така на нещата, то как можем изобщо ние, сенаторите, да се надяваме на успех?

— Не съм казал, че Сенатът трябва да остави всякакви надежди, Луций Лициний — успокои го той. — Трябва да сме наясно, че конниците доброволно няма да се откажат от мястото си в съдилищата. Но какво ни пречи на нас да ги поставим в такова положение, че да се почувстват задължени да поделят задълженията си със Сената? Плутократите все още не са започнали да управляват Рим и добре го съзнават. Защо не ги натиснем, докато е време? Защо просто не гласуваме закон, според който съставът на най-висшите съдебни инстанции трябва да бъде попълван по равно от конници и сенатори?

Сцевола си пое дълбоко въздух и на свой ред се обади:

— Да ги понатиснем… На конниците ще им е доста трудно да откажат подобно предложение — за тях самият факт, че сме ги помолили, ще означава, че сме им подали ръка за помирение. Какво по-справедливо от това, съдилищата да се делят наполовина между нас и тях? А и никой не може да ни обвини, че искаме да лишим напълно конническото съсловие от ролята му в правосъдието.

— Ха-ха! — засмя се доволно Крас Оратор. — Ние, сенаторите, винаги ще бъдем съмишленици, Квинт Муций. Но за конниците това не важи. Сред тях винаги ще се намерят поне неколцина съдебни заседатели, които ще таят амбиции един ден да влязат в Курия Хостилия. При сегашните условия те са без значение. Но ако си поделим състава на съдилищата с конниците, тези няколко изменници ще обърнат всичко в наша полза. Умно си го замислил, Марк Ливий!

— Винаги можем да обявим пред народа — рече Ахенобарб Понтифекс Максимус, — че понеже ние, сенаторите, притежаваме много по-големи юридически познания от съдиите — конници, римското правораздаване само ще спечели, ако отново се върнем в съда. В крайна сметка какво по-вярно от това — в продължение на почти четири столетия съдът е бил изключително в наши ръце! В наше време може и да се откажем от претенциите си за пълна съдебна власт, но пък и откъде накъде сенаторите ще бъдат лишавани напълно от правото да съдят?

Като се има предвид що за човек бе върховният понтифекс, подобен аргумент звучеше едва ли не невероятно в неговата уста. Но месеците, прекарани в прилагане на лекс Лициния Муция, до голяма степен бяха смекчили несговорчивия му характер и макар двамата с Крас Оратор да не можеха да се понасят, принудени да защищават класовите си интереси, те не можеха да не се подкрепят един друг.

— И това беше добре казано — сияеше от удоволствие Антоний Оратор.

— Съгласен съм — рече Скавър и се обърна отново към Друз. — Ти ли като претор ще предложиш този закон, Марк Ливий, или ще оставиш на друг черната работа?

— Ще свърша всичко сам, Принцепс Сенатус, но не като претор — разкри плановете си Друз. — Смятам да се кандидатирам за народен трибун.

Всички около него го зяпнаха в удивление, дори отстъпиха малко назад да го видят по-добре.

— На твоята възраст? — не вярваше Скавър.

— Възрастта е единствено в моя полза — отвърна спокойно той. — Ето, възрастта ми е подходяща да стана претор, а предпочитам да се кандидатирам за народен трибун. Никой не може да ме обвини, че съм млад, неопитен, с гореща кръв и мания да водя тълпите след себе си — всички онези недостатъци, които по принцип се приписват на трибуните.

— Но тогава защо изобщо искаш да ставаш народен трибун? — продължаваше да го гледа с недоверие Крас Оратор.

— За да прокарам няколко закона — обясни лаконично Друз, без да се смущава от въпросите.

— Но ти можеш да прокараш закони и като претор — напомни му Скавър.

— Да, но на трибуните винаги им е било по-лесно да го правят. С течение на вековете законодателната инициатива в републиката неизменно се е съсредоточавала в ръцете на народните трибуни. А пък на плебейското събрание му харесва да подкрепя тази инициатива. Защо да променяме статуквото, Принцепс Сенатус? — на свой ред запита Друз.

— Сигурно имаш предвид и други законопроекти — предположи Сцевола.

— Така е, Квинт Муций.

— Можем ли да знаем какво точно искаш да прокараш през плебейското събрание?

— Ами например да удвоя състава на Сената.

Отново го погледнаха в неразбиране. Личеше си, че тази една-единствена реплика е успяла да стресне всички присъстващи.

— Марк Ливий, започваш да говориш като Гай Гракх — предупреди го Сцевола.

— Разбирам защо мислиш така, Квинт Муций. Но фактът си е факт — аз искам да променя позициите в управлението в полза на Сената, а пък съм достатъчно свободомислещ, за да не се страхувам от определени средства само защото Гай Гракх вече ги е използвал.

— И как може попълването на Сената с конници да засили влиянието на родствените сенатори? — чудеше се на глас Крас.

— Със сигурност преди време Гай Гракх се опита да стори тъкмо това. Но аз предлагам нещо друго, макар и близко по смисъл. Първо, не виждам как можете да си затваряте очите пред факта, че Сенатът отдавна не е достатъчно голям. Твърде малко от колегите ни сенатори посещават редовно заседанията, затова повечето пъти дори не се събира кворум. Ако отново попълним състава на съдилищата, колко от нас ще могат да изпълняват покрай съдебните си задължения и сенаторските? Трябва да признаеш, Луций Лициний, че по времето, когато съдилищата се попълваха изключително от сенатори, половината Сенат отказваше да се занимава с това. Но докато Гай Гракх искаше да напълни Сената с конници, аз искам да вкарам в него хора от собствената ни сенаторска черга, е, заедно с известен брой конници, за да не ги настройваме срещу нас. Всички ние имаме чичовци, братовчеди, дори по-малки братя, които искат да влязат в Сената, при това притежават и нужните доходи, но не могат просто защото в Сената няма място за тях. Именно тези хора ще бъдат първите новодопуснати, конниците ще дойдат чак след тях. А, от друга страна, какъв по-лесен начин да направим от конниците, които сега се държат като най-големи противници на Сената, негови най-ревностни поддръжници от този да ги пуснем при нас? Освен това новите сенатори се одобряват от цензорите, а в тяхната добра воля не бива да се съмняваме. — Друз се покашля. — Знам, че точно в момента нямаме цензори, но можем да си изберем нови или този април, или следващия.

— На мен идеята ми харесва — призна си Антоний Оратор.

— А какви други закони възнамеряваш да прокараш? — полюбопитства Ахенобарб, без да обръща внимание на забележката, отправена към него и Крас Оратор, които по право трябваше да се водят все още цензори.

Но Друз не пожела да му отговори и само каза уклончиво:

— Още не знам съвсем, Гней Домиций.

Върховният понтифекс изсумтя.

— За толкова наивен ли ме мислиш?

Друз му се усмихна невинно.

— Е, може и да знам, Гней Домиций, но плановете ми са само най-общи и не виждам защо трябва да ви занимавам всички вас, августейшите сенатори, с тях, преди да съм ги дообмислил. Можеш да си сигурен, че когато му дойде времето, ще се допитам до теб.

— Нали? — изгледа го скептично Ахенобарб, но не каза нищо повече.

— Това, което мен ме интересува, Марк Ливий, е откога ти е хрумнала идеята да се кандидатираш за народен трибун? — попита Скавър Принцепс Сенатус. — Навремето, когато те избраха за плебейски едил, аз доста се чудих защо така и не пожела да вземеш думата в Сената. Сега обаче разбирам, че си искал първата ти реч да бъде прочетена от по-висока позиция.

На свой ред Друз го изгледа с отворена уста.

— Марк Емилий, как ти идва да говориш такива неща? Като едил човек просто няма за какво да приказва!

— Хм — измънка Скавър и вдигна рамене. — Както и да е, имаш моята подкрепа, Марк Ливий. Ти си човек със стил.

— На мен също можеш да разчиташ — допълни го Крас. Всички останали на свой ред обещаха съдействието си на младия Друз.

Друз обяви кандидатурата си за народен трибун едва на сутринта в деня на изборите. Подобен ход лесно би могъл да доведе до пълен провал, но в случая той се оказа печеливш. От една страна, претендентът си спести досадните моменти съгражданите му да му задават неудобни въпроси по време на предизборната кампания, от друга — жестът му можеше да бъде изтълкуван, сякаш той изобщо е нямал намерение да се кандидатира, но като е видял колко посредствена колегия се очертава, махнал е отчаяно с ръка и на свой ред се е включил в състезанието му. Подобна версия беше много вероятна, защото сред претендентите наистина нямаше подходящи: най-доброто, което конкурентите на Друз можаха да представят, бяха един Сестий, един Сауфей и един Миниций, никой от които не можеше да се похвали, че е от фамилия на нобили, камо ли че сам ще стане такъв. Затова и Друз благоволи да се представи пред избирателите едва последен — след всичките си двайсет и двамата съперници.

Изборите протекоха мирно и спокойно, най-вече защото избиратели почти нямаше. В Кладенеца на комициите се явиха само около две хиляди души, което беше нищожен процент спрямо общия брой на римските гласоподаватели. И понеже Кладенецът можеше да побере без затруднения поне два пъти по толкова, организаторите не сметнаха за необходимо да преместват гласуването на друго място, както друг път се е избирал за целта Фламиниевият цирк. След като всички претенденти се представиха, председателят на действащата колегия на народните трибуни премина към процедурата на гласуването, обръщайки се към избирателите си молба всеки да се присъедини към трибата си; консулът Марк Перперна, плебей, беше наблюдател и се опитваше да не изпусне нищо от око. Понеже избирателите бяха малко на брой и всички се побираха без затруднение в определените им части от трибуните, държавните роби, които трябваше да държат разделителните въжета между отделните триби и да разгонват по-многобройните от тях към площада, сега стояха без работа.

Понеже ставаше дума за избори, трийсет и петте триби гласуваха едновременно — за разлика от прокарването на плебисцити, когато всяка една от тях даваше гласа си отделно от другите. Кошовете, в които се хвърляха восъчните таблици с гласовете на избраниците, се намираха върху дървено скеле, сложено в самото подножие на рострата; на самата ростра стояха и наблюдаваха досегашните трибуни, кандидатите и консулът — наблюдател.

Дървената конструкция, до която се стигаше по трийсет и пет разграничени с въжета алеи, следваше контура на трибуните и криеше най-долните им редове. Алеите тръгваха от самия център на Кладенеца и се изкачваха шест стъпки нагоре до дървеното скеле, на което чакаха трийсет и пет коша. Всеки един гласоподавател трябваше да тръгне от отсрещния край на трибуните, да премине цялото пространство, отредено на трибата му, и да се яви под рострата, за да хвърли гласа си в коша. За целта кустодиите му подаваха восъчна таблица, той се спираше, колкото да изпише, които имена сметне за добре, преминаваше по дървената дъска пред трибуната и пускаше таблицата в коша. Онези, които проявяваха искрен интерес към изборите и за целта дори си обличаха празничните тоги, оставаха до края на процедурата и чакаха да чуят резултатите от преброяването. Затова и във време на избори Форумът се превръщаше в огромна поляна за излет, където гражданите сядаха да си изядат закуската, да се посмеят и да изчакат обявяването имената на новите трибуни.

През цялата тази дълга процедура действащите народни трибуни стояха в задния край на рострата, новите кандидати пред тях, а председателят на действащата колегия правеше компания на консула — наблюдател на специалната пейка, сложена най-отпред на трибуната. Оттам и двамата можеха спокойно да наблюдават всичко, което се случва на избирателната арена.

Някои триби — особено четирите градски — бяха представени от по няколкостотин души, докато други включваха по десет-двайсет. И все пак в общото гласуване всяка триба имаше право на един глас, който се определяше от мнозинството нейни членове. Оказваше се, че далечните селски триби, представени от по една-две дузини избиратели, можеха да влияят много по-силно върху резултатите, отколкото многобройните им градски съперници.

Понеже един кош побираше не повече от стотина таблици, щом се напълнеше догоре, го издърпваха настрани, а на негово място слагаха празен. Броенето протичаше под погледа на консула — наблюдател, който през цялото време следеше действията около преброителната маса, сложена на отделна площадка точно в краката му. Самото броене се извършваше от трийсет и петимата кустоди, всеки от които беше толкова зает, колкото и хора бяха гласували в трибата му.

Изборите привършиха окончателно около два часа преди залез-слънце. Консулът — наблюдател обяви резултатите на останалите да чакат докрай граждани, които отново заизпълваха Кладенеца на комициите. С негово съгласие резултатите биваха обнародвани на парче пергамент, закачено отзад на рострата, така че да се вижда откъм Форума. Така в продължение на няколко дни всеки по-любопитен можеше да се осведоми за новоизбраните народни трибуни.

Марк Ливий Друз беше новият председател на колегията, след като беше спечелил гласуването в повечето от трибите — в действителност и трийсет и петте триби го бяха споменали сред своите избраници, което се случваше твърде рядко. Сред избраниците бяха гореспоменатите Миниций, Сестий и Сауфей, както и още шестима римляни, толкова неизвестни и невдъхващи доверие, че народът едва ли щеше да запомни имената им. Пък и се оказа, че няма и за какво да ги помни, след като никой от тях не направи нищо достойно за отбелязване през целия си мандат, започнал на десетия ден от декември, сиреч един месец след изборите. Разбира се, Друз беше по-скоро доволен, че нямаше достойни противници в колегията.

Колегията на народните трибуни се събираше в Базилика Порция, на приземния етаж, в едно широко помещение, обърнато към сградата на Сената. Залата беше почти празна, между множеството дебели и грубо издялани колони се виждаха само няколко сгъваеми стола, които представляваха, цялото обзавеждане; понеже Базилика Порция беше най-старата в града, и архитектурата й беше от най-странните. В дните, когато нямаше насрочени заседания на плебейското или народното събрание, народните събрания се събираха на това място, за да изслушват просителите, които идваха да ги занимават с жалбите, предложенията и молбите си.

Друз установи, че очаква с нетърпение тъкмо това си задължение, но още повече първата си реч, която щеше да произнесе пред Сената. От самото начало беше сигурен, че ще се сблъска със съперничеството на висшите магистрати, защото Филип все пак се беше добрал до куриатния стол — макар и след Секст Юлий Цезар, първия от фамилията на Юлиите добрал се до консулство в последните четиристотин години. Цепион пък беше избран за претор, нищо че тази година преторите бяха по изключение осем, а не шест; случваше се и друг път, когато Сенатът реши, че шестима претори няма да успеят да се справят с положението, народното събрание да избере осем. Тази година беше точно такава.

Друз имаше добрите намерения да предложи пръв на колегите си някой от законопроектите си, но за негово голямо разочарование още на първия ден от мандата им, веднага щом официалните церемонии приключиха, онова твърдоглаво магаре Миниций обяви с пискливия си гласец, че свиква плебейското събрание на концио с цел обсъждането на жизненонеобходим закон. „В миналото — крещеше Миниций пред тълпата, — децата от браковете между римски гражданин и неримлянка наследяваха гражданството на баща си. Много лесно! Не мислите ли, че така се народиха твърде много римляни — хибриди? И за да попречим на тази пукнатина в стената на римщината да разруши крепостта — философстваше той, — трябва да се прокара нов закон, лишаващ от римско гражданство всички деца от смесени бракове, дори когато римлянинът е бащата.“

И така, плебейското събрание гласува лекс Миниция де либерис, което беше твърде неприятна изненада за Друз, особено като се имаха предвид одобрителните възгласи сред тълпата. Личеше си, че огромната маса от избирателите продължава да държи на своето римско гражданство и за нищо на света не би го подарил на по-нисшестоящите. А за нисшестоящи се смятаха всички хора по света.

Разбира се, Цепион подкрепи предложената мярка, но в същото време си повтаряше, че по-добре да не я бяха измисляли; ставаше дума за новия му приятел, приет отскоро в Сената от цензора Ахенобарб Понтифекс Максимус, комуто беше клиент. Цепионовият приятел, беше изключително богат — до голяма степен за сметка на събратята си испанци — и носеше твърде импозантното име Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис. Никой обаче не се учудваше на скромността му да се представя навсякъде единствено с първите си две имена — Квинт Варий. Прякорът му „Север“ имаше смисъл повече на „жесток“, отколкото на „строг“, „Хибрида“ недвусмислено подсказваше за неримското му потекло по майчина линия, а Сукронензис издаваше, че е бил роден и отгледан твърде далеч от Рим — в испанския град Сукрон. Изобщо Квинт Варий трудно можеше да се нарече римлянин, във всеки случай имаше много по-малко основания за това от мнозина знатни италийци. Това не му пречеше обаче да храни амбицията да стане един от най-великите римляни в историята — амбиция, за която всички средства изглеждаха добри.

Още щом се запозна с Цепион, Варий се закрепи към него. Нито за миг не се отказваше да сипе комплиментите си по адрес на приятеля си патриций, още по-малко да му върши хиляди дребни услуги. Като че ли обаче сам не знаеше на какво се дължи големият му успех пред римлянина. Просто Цепион се чувстваше спрямо него в същото положение, в което навремето беше чувствал Друз спрямо себе си.

Не всички Цепионови приятели посрещнаха особено доброжелателно Квинт Варий. Най-топъл прием испанецът откри у Луций Марций Филип, когото няколкото поредни изборни неуспеха бяха поизтощили финансово и който си търсеше богати привърженици, които могат да му пъхнат тлъстите суми под масата и след това да махнат безгрижно с ръка. Затова пък Квинт Цецилий Метел Пий, познат и като Прасчо Младши, възненавидя Варий от първия миг, в който се запознаха.

— Квинт Сервилий, стомахът ти как издържа присъствието на тази гадина до себе си? — заинтересува се Прасчо, при това без дори да заекне от смущение. — Ако Варий се бе намирал в Рим по времето, когато баща ми умря, може би наистина щях да повярвам на Аполодор, че великият Метел Нумидик е бил отровен! И щях да знам от кого…

Друг път Прасчо Младши щеше да отбележи пред Ахенобарб Понтифекс Максимус:

— Как така става, че всичките ти по-важни клиенти са такава измет? Ама наистина! Някой ден хората ще си спомнят за Сервилий Авгур, ще се сетят и за тоя ми ти Варий и ще излезе, че си станал покровител на всички лекета в град Рим.

Коментарът бе направен толкова ненадейно, че Ахенобарб не можа да измисли какво да му отвърне.

Не всички обаче можеха да оценят Квинт Варий по достойнство. За лековерните, а и за всички онези, които не се бяха заинтересували повече за него, той си оставаше изключително приятен човек. Първо, защото беше хубавец, при това типично мъжки тип — висок, добре сложен, мургав, с огнен поглед и приятни черти. Освен това се държеше благовидно, не можеше да се похвали с особени ораторски качества — още повече че испанският му акцент беше много силен, но пък и никой не можеше да му отрече, че се старае, както приятелски го беше посъветвал Цепион. Така или иначе, Квинт Варий си оставаше любима тема за обсъждане.

— Чудесен човек, разумен и умерен във всичко — хвалеше го Цепион.

— Паразит, ако не и чист сводник — твърдеше на свой ред Друз.

— Най-щедрият и любезен човек, когото съм срещал — не пестеше благодарностите си Филип.

— Лигав като храчка — заявяваше в типичния си стил Прасчо Младши.

— Много ценен клиент — клатеше глава Ахенобарб Понтифекс Максимус.

— И все пак не е римлянин — заключваше с презрение Скавър Принцепс Сенатус.

Естествено на любезния, разумен и безценен за патрона си човек Квинт Варий не му стана много приятно, дето съгражданите му приеха новия лекс Миниция де либерис. Защото току-виж се оказало, че той самият престанал да им бъде съгражданин. За нещастие трябваше да се увери в крайната непроницателност на приятеля си Цепион, който така и не се оставяше да бъде убеден да не подкрепя законопроекта.

— Не се тревожи, Квинт Варий — успокояваше Цепион испанеца, — законът няма обратна сила.

Най-наплашен от всички обаче беше Друз, нищо че околните едва ли го подозираха. Приемането на Минициевия законопроект ясно доказваше, че настроенията в Рим са изключително против широкото разпространение на римското гражданство.

— Ще трябва да премисля отново цялата си законодателна програма — сподели той пред Силон, който бе дошъл да го посети малко преди края на годината. — Обявяването на всеобщо римско гражданство ще трябва да се отложи за края на мандата ми. Надявах се да започна с него, но уви, не мога.

— Никога няма да успееш да прокараш подобен закон, Марк Ливий — поклати горчиво глава Силон. — Никой няма да ти позволи да го прокараш.

— Напротив, ще го прокарам, защото всички ще искат да го сторя — възрази му Друз, по-решителен от всякога.

— Е, ако това ти се стори някаква утеха — усмихна се приятелят му, — вече говорих с предводителите на останалите италийски племена и знам със сигурност, че всички мислят като мен — че ако успееш да ни прислониш под крилото на Рим, всички италийци ще те имат за свой патрон. Изготвихме текста на бъдещата клетва, до края на идващото лято ще сме я произнесли. Затова може би е добре, че няма да започнеш мандата си с въвеждането на всеобщо гражданство.

Друз се изчерви от вълнение. Трудно му беше да повярва на чутото. Вече не ставаше дума дори за армия от клиенти, а цяла една нация да му бъде клиент!

Той се впусна в изпълнението на законодателната си програма чрез въвеждането на обещаните мерки за подялба състава на висшите съдилища между сенатори и конници. След това се захвана да разширява състава на Сената. И все пак първата си реч в тази насока прочете не пред плебейското събрание, а в самия Сенат с надеждата колегите му да дадат своето съгласие с проектозаконите му, преди да ги е отнесъл за ратифициране пред плебса.

— Аз не съм от демагозите — заговори той пред смълчалите се сенатори в Курия Хостилия. — В мое лице вие виждате народния трибун на бъдещето — мъж, достатъчно зрял и достатъчно опитен, за да разчита традициите така, както подхожда на епохата, в която живеем, мъж, който до последния си дъх ще защитава авторитета на Сената. Нищо от онова, което възнамерявам да сторя в Кладенеца на комициите, няма да изненада неприятно колегите ми сенатори, защото всеки свой законопроект аз ще представям първо тук и ще търся тяхното одобрение да го представя на всенародното гласуване. Нищо от онова, което ще поискам от вас, няма да е унизително за вас, нищо от онова, което ще поискам от себе си, няма да е унизително за мен. Защото аз съм син на човек, който също е бил народен трибун и е чувствал отговорностите си също както ги чувствам аз; защото съм син на човек, избиран и за консул, и за цензор, на човека, който нанесе такива жестоки поражения на скордизите в Македония, че му бе отсъден триумф. Защото съм наследник на Емилий Павел, на Сципион Африкански, на Ливий Салинатор. Фамилията, към която принадлежа, е древна и почтена, а аз самият съм достатъчно узрял за длъжността, която заемам.

Тук, назначени отци, в тази сграда, сред това събрание от древни, и славни имена се крие изворът на римското законодателство, оттук черпи сила римската власт, оттук започват нишките на римската администрация. Затова и тъкмо на това събрание, тъкмо в тази зала ще говоря първо аз с надеждата, че ще се вслушате в думите ми, за да разберете, че всичко, което предлагам, е логично, разумно, необходимо.

Щом завърши с речта си, Друз беше бурно аплодиран от целия Сенат. В реакциите на римските отци се усещаше едва ли не благодарност, че новият трибун веднъж завинаги скъсва с традицията, която навремето Сатурнин се бе опитал да наложи в отношенията между Сената и народа. Марк Ливий Друз беше тъкмо обратното на Сатурнин — той се държеше първо като сенатор, а след това като народен трибун, готов да служи във всичко на плебса.

Все още действащите консули се знаеха като хора с либерални възгледи, също както и действащите претори. Затова и почти никой не гласува в Сената срещу двата законопроекта на Друз. Макар и новоизбраните магистрати да не бяха толкова обещаващи, Секст Цезар се отнесе благосклонно към предложенията на трибуна, докато Филип не посмя да се обади изобщо; единствен Цепион говори против намеренията на бившия си зет и шурей, но понеже сред колегите му нямаше човек, който да не знае за враждата между двама им, изказването му беше посрещнато с безразличие. Самият Друз очакваше по-сериозна съпротива в плебейското събрание, където се слушаше думата на конниците, но опасенията му се оказаха напразни. Той изтълкува успеха си с хитрия си ход да представи и двата си законопроекта на едно и също концио. Най-влиятелните представители на конническото съсловие нямаше как да не обърнат внимание на вратичката, която им се отваряше според втория закон. Възможността и те да влязат в Сената, който досега е оставал недостъпен за тях само защото местата му са били запълнени докрай, не можеше да бъде изпусната току-така. Освен това подялбата на местата в съдилищата по равно се струваше на всички справедлива — сенаторите щяха да излъчват председателите на съда, затова пък петдесет и първият заседател щеше да е задължително конник. Честта на конническото съсловие беше напълно защитена.

Цялата политика, която Друз смяташе тепърва да провежда, беше сближението между двете съсловия; само едно такова сближение можеше да доведе до промяна в общественото мнение и по други въпроси. Колкото и да следваше примера на Гай Семпроний Гракх, той не можеше да не оплаква постоянно пагубните резултати от една политика на конфронтация и дълготрайно разделение.

— Именно Гай Гракх пръв раздели отчетливо двете съсловия едно от друго, при това съвсем изкуствено, защото нима всеки един член на сенаторско семейство не е конник до момента, в който на свой ред не влезе в Сената. Стига да има нужния имуществен ценз в преброителните списъци, той бива включен като конник. А не е влязъл в Сената по простата причина, че там вече са заели местата си твърде много негови роднини. И конниците, и сенаторите принадлежат на първата класа! В едно и също семейство баща и син могат са членове на различните съсловия и заради Гай Гракх те трябва да се чувстват едва ли не врагове. Това е изкуствено разделение. Единствената действителна разлика между съсловията е от компетенцията само на цензорите — щом влезе в Сената, човек бива лишен от правото да се занимава, с каквато и да е търговска или предприемаческа дейност, стояща встрани от земевладението. Така е било открай време.

Всичко това Друз го говореше този път пред плебейското събрание, където се бяха събрали да го слушат и мнозина сенатори.

— Хора като Гай Гракх не заслужават особена почит, а и делата им не могат да бъдат одобрявани — продължаваше той, — и все пак никой не може да ми попречи да почерпя от торбата с хитростите му всичко онова, което сам смятам за достойно за възхищение! Именно Гай Гракх пръв предложи Сенатът да увеличи състава си. Но заради общата атмосфера, която цареше в онези години, заради несъгласието на баща ми, а и заради другите недотам почтени части от общата му политическа програма намеренията му останах неизпълнени. Сега обаче аз съм този, който иска да увеличим състава на Сената. Макар и син на баща си, аз не мога да затворя очи пред факта, че една такава промяна може да бъде единствено за добро при сегашните обстоятелства! Рим се разраства. Нарастват и задълженията, които всеки един гражданин, зает в управлението, трябва да поеме върху плещите си. Да, но се оказва, че изворът, от който всички политически мъже в града черпят своята сила, е твърде малък, а водата му е застояла. И Сенатът, и конническото съсловие се нуждаят от свежа кръв, именно затова ви предлагам този законопроект, който има за единствена цел да им вдъхне повече жизненост.

И двата законопроекта бяха приети към средата на януари от новата година, нищо че втори консул вече беше Филип, а един от осемте претори — Цепион. Друз можеше да си отдъхне с облекчение — беше направил първата крачка, без да настрои някого срещу себе си! Може би се лъжеше в надеждите си, че и занапред го очакват само успехи, но пък и начинанието му бе потръгнало като по вода.

В началото на март Друз държа реч пред Сената по въпроса за агер публикус. Добре си даваше сметка, че с подобен ход рискува да издаде скритите си намерения, защото не беше чудно някой от ултраконсервативните елементи изведнъж да заподозре какви опасности се крият зад маската на това момче, уж израснало в собствената им среда. За да се избегнат недоразумения, Друз предварително бе споделил плановете си пред Скавър Принцепс Сенатус, Крас Оратор и Сцевола, убеждавайки и тримата да погледнат на нещата от неговия ъгъл. Ако можеше да разчита на тяхната подкрепа в Сената, навярно щеше да наложи мнението си и над всички останали.

Още със ставането си от пейката на народните трибуни той показа с тържествените си жестове, че предстои да се случват сериозни събития. По лицето му се бяха изписали едновременно възбуда и хладна решителност, които не можеха да не направят впечатление на по-възрастните му колеги.

— У нас живее голямо зло — започна Друз от мястото пред тежките бронзови врати на Курията, които изрично бе помолил да стоят затворени. Едва изрекъл тези няколко думи и отново замлъкна. Взря се в лицата на присъстващите — стар трик, който му позволяваше да убеди всеки един от слушателите си, че говори единствено и само на него.

— У нас живее голямо зло. Огромно зло. При това зло, което сами сме причинили! Което сами създадохме! И в същото време всеки от нас мислеше, че това е било най-доброто, на което сме били способни, и се гордееше посвоему с него. И понеже аз самият съм разсъждавал като вас, а никога не бих могъл да не уважавам стореното от славните ни предци, няма да кажа повече дума срещу създателите на това зло, няма да сложа петънце върху хората, които са седели и говорели в това свято здание преди векове.

Но кое е това зло, което така дълбоко е залегнало сред нас? — зададе своя риторичен въпрос Друз и надигна вежди едновременно с понижаването на гласа си. — То се нарича агер публикус, назначени отци. Агер публикус. Това е злото, за което ви говоря. Защото никой не може да отрече, че е зло! Ние отнехме най-плодородните земи на своите врагове — италийци, сицилийци, племената и народите отвъд моретата — и ги нарекохме агер публикус на Рим. Убедени бяхме, че по този начин само увеличаваме богатството на своя град, че ще се облажим от плодовете, с които земята ще ни дарява. Но не се оказахме прави, нали? Вместо да запазим отнетата земя, разделена на малки парцели — такава каквато я получихме от победените си врагове, — ние непрекъснато увеличавахме площта на земите, давани под аренда. Следвахме принципа, че така ще освободим римското гражданско население от допълнителен труд и не ще позволим римското управление да се омотае в безкрайните конци на бюрокрацията — нещо типично за гръцките полиси. Постепенно превърнахме своята публична земя в недостъпна за повечето ни стопани. Онези, които бяха започнали да я обработват в началото, все повече се отдръпваха, обезкуражени от рентите, които държавата искаше от тях, от големите площи, които им се полагаше да поемат. Агер публикус остана достояние единствено на най-богатите римляни, на онези, които можеха да заплатят исканата рента и да оползотворят, както подобава, огромната площ на получените поземлени имения. Навремето тези земи хранеха цяла Италия, сега те се използват най-вече за производство на платове. Навремето за тях се грижеха заинтересовани стопани, сега цели ниви стоят недокоснати от човешка ръка.

По лицата на слушателите му се изписваше все по-неприкрито напрежение; Друз усещаше как сърцето му забавя своя ход, как все не му достига въздух, как му трябват невероятни усилия, за да запази спокойния си тон. Все още никой не си бе позволил да го прекъсне, навярно чакаха чашата на търпението им съвсем да прелее, преди да го изхвърлят от залата. Затова най-добре щеше да е, ако изобщо не обръщаше внимание на строгите им, осъдителни погледи.

— Но това, назначени отци, е само част от злото, за което говоря. Досега се спрях на онова, което Тиберий Гракх откри навремето в латифундиите на Етрурия — че цялата работа на полето се върши от роби вместо от почтените жители на Рим и Италия. Говорих за онова, което Гай Гракх на свой ред откри около себе си десет години след смъртта на брат си, когато се опита да го замести. Тези неща са видни и за мен самия. Но аз няма да съм новият Семпроний Гракх. Защото колкото и да са били сериозни основанията на братята Гракхи да проведат своята политика, аз не мога да ги приема за толкова важни, че да се зачеркнат с един размах нашите мос майорум, традиции и обичаи. По времето на братята Гракхи аз със сигурност бих застанал на страната на баща си.

Друз спря да шари с поглед из залата и в пристъп на дълбока откровеност допълни:

— Това го заявявам напълно отговорно, назначени отци! По времето на Тиберий Гракх, по времето на Гай Гракх аз щях да съм твърдо на страната на баща си. Тогава той е бил в правото си. Но времената се промениха. Появиха се редица други фактори, заради които агер публикус се е превърнал в непоносимо зло. Нека първо ви напомня смутовете в азиатската провинция — смутове, които водят началото си още от времето, когато Гай Гракх прокара закона за правото на откупуване на данъците от страна на частни лица и сдружения. Данъците от териториите ни в Италия също са били давани за откуп, но пък и техните размери никога не са били толкова значителни. Като следствие от това прехвърляне на сенаторските задължения върху плещите на частни и анонимни лица, като следствие от все по-засилващата се роля на конническото съсловие в държавното управление чрез намесата му във вътрешносенатските борби ние бяхме свидетели как едно брилянтно управление на двама от нашите най-достойни колеги беше обругано и отречено, а единият от двамата — достоуважаваният Публий Рутилий Руф — дори беше осъден. Какъв е изводът, назначени отци? Че ние, сенаторите на Рим трябва да се съобразяваме с конниците и не бива да им пречим по никакъв начин! Е, аз вече направих първата крачка в усмиряването неоправданите претенции на конниците, като със закон ги накарах да поделят съдебните си задължение със сенаторите. Обаче, за да не се чувстват ощетени, удвоих състава на Сената. И все пак злото си остава сред нас.

Личеше си, че мнозина от сенаторите се поотпускат. Друз беше уцелил със споменаването на скъпия си чичо, още повече с похвалата хи за управлението на Квинт Муций Сцевола в Римска Азия.

— И не само е останало, но към него се прибави и друго. Колцина ли от вас си дават сметка за това ново зло? Твърде малко, бих казал. Този път ще говоря за едно зло, чийто създател е Гай Марий… Нека в думите ми не се открива излишен упрек — аз съм дълбоко убеден, че нашият шесткратен консул далеч не е съзнавал какъв поток от неприятности отприщва с действията си. Но тъкмо там е работата! Когато едно зло се пръкне на този свят, никой не е способен веднага да различи, че е зло! А в случая става дума за едно зло, обхванало много сфери от нашия живот едновременно, защото веднъж завинаги успя да разклати баланса както в нашите системи на управление, така и във войската ни. Преди известно време Рим беше останал без войници. Къде — или по-скоро защо — бяха изчезнали тези войници? Причините са много, но една от тях несъмнено е същият този агер публикус. Искам да кажа, че със създаването на държавните земи много дребни стопани бяха изгонени от нивите си, заради това и престанаха да отглеждат много синове, а пък това лиши легионите ни от войници. Гай Марий стори единственото, което можеше да стори, поне от неговата гледна точка. Той записа пролетариите в армията. Превърна във войници безимотните слоеве на обществото, които не разполагаха с достатъчно пари нито за оръжие, нито за екипировка, защото не можеха да разчитат на никакви поземлени доходи — може да се каже, че повечето от тях не притежаваха пукната пара.

Друз бе заговорил доста тихо и повечето сенатори трябваше да напрягат слух, за да не изпуснат нищо от речта му.

— Армията, обаче плаща малко. Плячката, взета от германите, се оказа жалка в сравнение с усилията за нейното придобиване. Гай Марий и неговите наследници — сред тях на първо място легатите му — научиха пролетариите да се бият, да побеждават, да се чувстват горди, задето са римляни. И тъкмо в това аз напълно подкрепям Гай Марий! Днес ние не можем с лека ръка да отхвърлим тези хора, не можем да ги оставим на произвола на съдбата в мизерните им жилища. Сторим ли го, все едно нарочно сме изпуснали още едно зло да изскочи из кутията на Пандора. Защото по улиците на Рим ще закрачат тълпи от здрави мъже, които нямат пари, но затова пък се радват на твърде много свободно време, за да им доскучава и да се сещат за обидата, нанесена им от богатите. Гай Марий смяташе да разреши проблема — той започна да прилага плана си още докато воюваше в Африка срещу Югурта, — като настани оттеглилите се ветерани на чуждата държавна земя. С изпълнението на тази кажи-речи непосилна задача на територията на крайбрежните африкански острови се зае миналогодишният ни градски претор Гай Юлий Цезар. Моето лично мнение — а държа всички вие, колеги — сенатори, да приемате думите ми единствено като предупреждение в името на собственото ни бъдеще, — моето лично мнение е, че Гай Марий беше прав, и че и занапред ще е добре да настаняваме ветераните — пролетарии на отнетата от чуждите народи държавна земя.

От самото начало на речта си Друз не бе помръднал от мястото, което си бе избрал. И сега не се помести нито крачка. Само при споменаването на името на Гай Марий мнозина от сенаторите отново се бяха навъсили, самият Марий обаче седеше невъзмутим на стола си на предния ред, сякаш искаше със самото си държание да докаже, че не е кой да е. Срещу Марий на втория ред седеше бившият претор Луций Корнелий Сула, който скоро се бе завърнал от Киликия и затова слушаше с огромен интерес младия си колега.

— Всичко това обаче не е в пряка връзка с най-голямото зло, от което трябва да се отървем възможно най-скоро — държавната земя в Италия и Сицилия. Нещо трябва да се направи! Защото докато злото е пред нас, назначени отци, то нашият морал, нашето чувство за достойнство, най-общо казано нашите мос майорум ще бъдат подлагани на постоянни удари. В момента целият италийски агер публикус се държи настрана от нас и от конниците, принадлежащи на първата класа, които се интересуваме най-вече от отглеждането на добитък. Сицилийската държавна земя пък принадлежи на неколцина свръхбогати земевладелци, които предпочитат да стоят тук, сред нас, и да поверяват делата си на никому непознати роби и надзиратели. Мислите ли, че това може да се нарече стабилно положение? Ако мислите, трябва да знаете следното: откакто Тиберий и Гай Гракх пуснаха ябълката на раздора сред нас, и италийският, и сицилийският агер публикус само чакат да сменят владелците си, затова и днес всеки, който се ползва от такава земя, гледа да получи възможно най-много от нея, преди да са му я отнели. Дали бъдещите ни пълководци ще се покажат толкова почтени, колкото Гай Марий, за да не настаняват войниците си ветерани на италийска земя? Дали бъдещите народни трибуни ще бъдат почтени? Толкова ли ви се струва невъзможно да се роди някой нов Сатурнин, който да спечели бедните с обещания за земи в Етрурия и Кампания, в Умбрия и Сицилия? Дали бъдещите плутократи ще бъдат почтени? Няма ли да им хрумне да разширят още повече сегашните си владения, да ги разширяват, разширяват, докато един ден не се окаже, че половината обработваема земя на Италия и Сицилия се държи от двама или трима души? Защото какъв е смисълът да наричаме тези земи държавни, щом като държавата се отказва да ги ползва, а пък онези, които я управляват, могат да правят каквото си искат с нея.

Друз си пое дълбоко въздух, разкрачи се, за да стои по-стабилно, и се хвърли в атака.

— Да се освободим от държавната земя! Това е, което ви казвам. Нека просто зачеркнем от документите всякакви държавни земи в Италия и Сицилия! Нека имаме смелостта да сторим, което трябва, преди да е станало твърде късно. Нека разделим целия агер публикус на дребни парцелчета и ги подарим на бедните, на онези, които заслужават подобен жест, на ветераните от легионите и на тези, които тепърва ще се записват в армията. Нека започнем с най-богатите сред нас, с най-големите аристократи. Нека те първи получат своите десет югера от държавната земя. След тях и всеки друг римски гражданин ще получи полагащия му се дял. За някои от нас това е капка в морето, за други тези десет югера ще са единственото, което притежават. Да раздадем агер публикус! Да го раздадем до последното късче земя! Нека не оставим на наследниците си нищо от онова, с което най-злонамерените от тях биха ни унищожили — нас, нашата класа, нашето богатство. Не им оставяйте нищо, за което да се хванат! Аз вече съм се зарекъл да постигна замисленото, назначени отци, знайте, че ще устоя на думата си! Само блата и тресавища ще оставя в държавната земя. Не мислете, че го правя от съчувствие към бедните! Не мислете, че толкова съм се развълнувал от съдбата на ветераните — пролетарии! Не мислете, че ме е грижа дали всички вие и събратята ви конници експлоатирате, както трябва, дяловете си от агер публикус! Това, което ме накара да изляза днес пред вас, е дълбокото ми убеждение, че някой ден именно държавната земя ще прати Рим в пропастта — дали защото някой пълководец ще се полакоми да възнагради по-щедро войниците си, дали защото на някой демагог ще му се ще да се окичи със славата на Пръв сред римляните, дали защото двама-трима плутократи ще се наговорят да си поделят цяла Италия и Сицилия!

Сенатът като че ли чу най-сетне какво му се говори; като че ли дори се замисли над чутото. Ако не друго, то в това поне Друз можеше да е сигурен. Филип не се обади, а когато Цепион понечи да вземе думата, Секст Цезар просто не му я даде, като заяви, че достатъчно е било казано и насрочи ново заседание за следващия ден.

— Добре го каза, Марк Ливий — похвали оратора Марий, преди да излезе от Курията. — Ако продължаваш все в същия дух, ще останеш първият народен трибун в историята на Рим, спечелил мнозинство в Сената.

Но за голяма изненада на Друз този, който го чакаше пред изхода, беше не друг, а Луций Корнелий Сула — човек, почти напълно непознат.

— Току-що се връщам от Изтока, Марк Ливий, и искам да науча всички подробности. Искам да ми разкажеш за двата закона, които вече си прокарал, както и за цялото ти мнение по въпроса за агер публикус — заяви загадъчният Сула, чийто тен издаваше, че са го брулили много ветрове.

Интересът на Сула към темата беше напълно искрен. От всички слушащи малцина като него биха се оказали достатъчно интелигентни и склонни към разбиране, за да проумеят, че Друз не е никакъв радикал, още по-малко реформатор, а напротив — крайно консервативен политик, който се грижи най-вече да опази правата и привилегиите на класата, към която принадлежи, и да съхрани Рим такъв, какъвто го е наследил от предците си.

Изчакаха да се изравнят с Кладенеца на комициите, който да ги защити от студения зимен вятър, и Друз се впусна да обяснява надълго и нашироко позицията си. През повечето време Сула мълчеше, понякога подхвърляше някой въпрос, но иначе оставяше думата изцяло на събеседника си. Самият Друз беше щастлив, че се е намерил поне един Корнелий, готов да изслуша всичко онова, което събратята му патриции биха счели като жестоко предателство. Най-накрая Сула му протегна ръка, усмихна му се и чистосърдечно му благодари за пледоарията.

— В плебейското събрание не мога да те подкрепя, но в Сената със сигурност ще гласувам за теб — обеща му той.

Двамата продължиха заедно към Палатина, където живееха, но на никого не му хрумна да покани другия в топлия си кабинет, където да изпият кана вино. За особена симпатия между събеседниците не можеше да се говори, затова и си спестиха излишните любезности. Когато стигнаха до къщата на Друз, Сула само го потупа по гърба и продължи надолу по Кливус Викторие към пресечката, на която живееше. Изгаряше от нетърпение да поговори със сина си, чиито съвети от ден на ден ценеше все повече и повече, нищо че не излизаха от устата на мъдрец, а на младо момче. Най-важното при малкия Сула бе, че във всичко безрезервно поддържаше баща си. За човек, който може да разчита на шепа клиенти, да има такъв син, беше изключително щастие.

У дома обаче го чакаха неприятни новини. Елия му съобщи, че малкият Сула е с тежка настинка. Някакъв клиент го чакал от известно време — твърдял, че носи важни новини. Мисълта, че синът му е зле, го накара да се отнесе до голяма степен неприлично с гостенина си, като вместо към кабинета си се насочи право към дневната, където Елия бе настанила момчето. Мащехата предвидливо си бе казала, че тясната, задушна спалня не е подходящо място за един болен. Малкият имаше температура, болеше го гърло и постоянно подсмърчаше; това не му пречеше обаче да посрещне любимия си баща с вечния си боготворящ поглед. При вида му Сула малко се поуспокои, целуна го по челото и му каза вместо утеха:

— Ако сам се грижиш за себе си, момчето ми, тя ще те държи поне два пъти по осем дни, ако не се грижиш изобщо, ще се излекуваш след шестнайсет. Затова най-добре остави всичко на Елия.

След което се запъти към кабинета си. Чудеше се кой ли би могъл толкова търпеливо да го чака; клиентите му не бяха хора, които биха си развалили целия ден заради патрона си — най-малкото, защото той се бе показал стиснат човек и нямаше на какво толкова да се надяват. Клиентелата му включваше най-вече центуриони и прости войници, неизвестни никому хорица, предимно от провинцията, които бяха получили помощ от бившия претор и по собствено желание се бяха писали негови клиенти. От тях много малко имаха постоянно местожителство в Рим.

Гостът беше Метробий. Трябваше да се досети. Което доказваше, че е успял наистина да изтрие актьора от паметта си на почтен римски магистрат. На колко ли години беше? Сигурно на трийсет и две-три. Къде бяха отлетели всички тези години? В пълна забрава. И все пак Метробий си оставаше същият, а ако можеше да се съди по целувката им за добър ден, още бе склонен да се поддава на волята му. В следващия момент обаче Сула потръпна от ужас — последния път, когато Метробий го бе посещавал у дома му, Юлила се бе самоубила. Тогава любовникът му бе донесъл лош късмет, но пък и сам винаги бе смятал любовта за по-ценна от късмета. Сула обаче не гледаше така на нещата. Той решително се отдръпна от Метробий и седна на мястото си зад писалището.

— Не трябваше да идваш — каза той накратко.

Метробий въздъхна и грациозно се отпусна на стола за клиентите. Облакъти се на масата и погледна тъжно любимия си с красивите си, черни очи.

— Знам, че не трябваше Луций Корнелий, но аз съм твой клиент! Ти ми осигури гражданство, при това, без да се смятам за освобожденец — пред закона се наричам Луций Корнелий Метробий и принадлежа на триба Корнелия. Според мен на иконома ти би трябвало да правят впечатление не посещенията ми, а по-скоро дългите ми отсъствия. Вярвай ми, никому не съм казал нищо, с което да застраша репутацията ти. Нито на приятелите и колегите в трупата, нито на любовниците си, нито на прислугата ти. Трябва да ми вярваш за такива неща!

На Сула чак му се доплака от вълнение, но успя да се сдържи.

— Знам, Метробий. И ти благодаря за това — въздъхна на свой ред той, стана и отиде до раклата в края на стаята, върху която държеше виното си. — Една чаша?

— Благодаря.

Остави сребърната чаша на писалището пред Метробий, сетне прокара ръце през раменете му и за миг опря чело до гъстите му черни коси. Преди обаче актьорът да успее да го хване за ръцете, Сула се отдръпна и се върна на стола си от другата страна на масата.

— Какво толкова важно е станало? — мина той по същество.

— Чувал ли си за един тип на име Цензорин?

— Кой по-точно? Оная малка гадина Гай Марций Цензорин или другия Цензорин, дето кисне на Форума да показва парите си и да въздиша по запълнените сенаторски столове?

— Вторият. Не съм предполагал, че познаваш толкова добре римляните, Луций Корнелий.

— За времето, когато не сме се виждали, аз все пак бях градски претор, а това помага на човек да поопознае съгражданите си.

— Вярвам ти.

— И какво е направил въпросният Цензорин?

— Възнамерява да те даде под съд за държавна измяна, задето си бил приел огромен подкуп от партите и си ощетил интересите на Рим на изток.

Сула примигна от учудване.

— Богове! Не предполагах, че в Рим ще се намерят толкова любопитни люде да се интересуват какво съм правил в Киликия! Дори от Сената не благоволиха да поискат по-подробен доклад за действията ми. Цензорин? Та той сигурно не знае накъде е изток, камо ли къде се намира река Ефрат. А и ти откъде знаеш за намеренията му, след като досега няма никакви слухове по въпроса?

— Цензорин е голям почитател на театъра и най-голямата му радост в живота е да организира увеселения и да кани актьори — колкото по-големи трагици, толкова по-добре. Та затова често ходя у тях — усмихна се Метробий при мисълта за Цензорин. — Не, Луций Корнелий, не ми е любовник! Презирам го. Затова пък обичам забавленията. Досега Цензориновите не могат да се сравняват с онези, които ти организираше навремето, но все пак не може да се отрече, че се старае. Освен това се събираме все познати — хора, с които дружа и ми е приятно да бъда. Домакинът ни поднася добра храна, добро вино. — Той сви устни и се замисли. — От погледа ми обаче не убягна, че през последните месеци у Цензорин започнаха да се появяват разни тайнствени личности. Той самият навсякъде се хвали с огледалцето си, направено от един-единствен изумруд. Подобна скъпоценност човек като него не би могъл да си позволи. Вярно, че Цензорин има достатъчно пари да стане сенатор, но подобно чудо като изумруда би подхождало повече на един Птолемей, отколкото на някой си посетител на Форума!

Сула отпи от виното си и се усмихна.

— Забележително! Личи си, че ще трябва да се запозная по-отблизо с нашия Цензорин — независимо дали преди или след процеса ми. И откъде, мислиш, идва изумрудът?

— Мисля, че е човек на… не знам и аз. Може би на партите или на някой друг източен владетел. Тайнствените гости, за които ти говоря, са определено ориенталци. Ходят в роби, бродирани с чисто злато, носят бижута по всички части на тялото си, само някой римлянин да подаде шепата си, пълнят му я догоре с пари.

— Не са партите — поклати глава Сула. — Те не се интересуват какво се случва на запад от Ефрат. Сигурен съм, че е Митридат. Или Тигран Арменски. Да речем, че е Митридат. Чудесно, чудесно! — потри той доволно ръце. — Значи с Гай Марий здравата сме изплашили понтиеца. А ако ме питаш, Сула има много по-голям принос за това. И то не за друго, а защото тъкмо аз се срещнах с Тигран и сключих договор с партианските сатрапи. Прекрасно!

— Какво смяташ да правиш? — попита го тревожно Метробий.

— О, ти за мен не се тревожи — успокои го той и стана да затвори плътно капаците на прозорците. — Важното е, че знам какво се готви. Ще изчакам Цензорин да направи първата крачка. А след това…

— Какво след това?

Сула оголи кучешките си зъби.

— Ще го накарам да съжалява, че се е родил.

Отиде до вратата и я залости, после стори същото и с тази към перистила.

— Важното е, че любовта на живота ми — като не броим сина ми естествено — е при мен и че след като белята тъй и тъй вече е факт, няма да те оставя да си тръгнеш, преди да съм те поопипал.

— И аз за нищо на света не бих си тръгнал.

Двамата се прегърнаха и облегнаха глави на раменете си.

— Спомняш ли си още за онези далечни години? — попита Метробий и се усмихна със затворени очи.

— Спомням си теб и ужасната ти жълта пола, която пускаше по краката си.

Сула също се усмихна при мисълта за отдавнашното им запознанство. Пръстите на едната му ръка зашариха из косата на Метробий, в същото време другата се спусна по гърба му.

— А пък ти носеше онази страховита перука от живи змийчета.

— Че какво, нали трябваше да изобразявам Медуза!

— Можеш да ми вярваш, че постигна желаното.

— Много говориш — прекъсна го Сула.

Час по-късно Метробий го остави; никой от къщата не бе проявил особен интерес към посещението му, но за всеки случай Сула сподели пред любящата си съпруга Елия за процеса, който му се готвел в съда за държавна измяна.

Тя го погледна с удивление.

— О, Луций Корнелий!

— Не се тревожи, скъпа — успокои я той. — Няма да успеят, така да знаеш.

Но жена му го гледаше разтревожено.

— Добре ли се чувстваш?

— Ако щеш ми вярвай, но от години не се бях чувствал толкова добре. Чудя се дали не му е времето да изиграем една пламенна любовна игричка — прегърна я през кръста Сула. — Я ела в леглото ми!

Сула дори не трябваше да разпитва за Цензорин. Още на следващия ден непознатият нанесе своя удар. Митридатовият човек се яви пред съда на градския претор — пицентинеца Квинт Помпей Руф — и поиска Луций Корнелий Сула да бъде подведен под отговорност от съда за държавна измяна по обвинение за приемане на подкупи от страна на партите и за накърняване интересите на Рим.

— Имаш ли доказателства? — с недоверие попита Помпей Руф.

— Имам доказателства.

— Тогава ще трябва най-общо да ми ги представиш.

— Няма да го сторя, Квинт Помпей. В съда ще направя всичко необходимо да докажа обвинението си. Става дума за углавно престъпление. Аз не съм просто някой си ищец, който иска някаква глоба за съгражданина си. Ще запазя в тайна фактите, с които разполагам, това не противоречи на законите — заяви Цензорин, като през цялото време опипваше с едната си ръка скрития под диплите на тогата изумруд — той беше толкова скъп, че само някой луд би го оставил без надзор у дома си.

— Много добре — съгласи се сухо Помпей Руф. — Ще съобщя на председателя на квестион де майестате, че след три дни, броени от днес, ще трябва да свика процес при Курциевото езерце.

Помпей Руф изчака Цензорин да притича до другия край на Форума и щом се увери, че се е изгубил из улиците на Аргилетум, щракна с пръсти на помощника си — млад сенатор от фамилията на Фаниите.

— Ти понаглеждай тук, аз отивам да свърша една поръчка.

Завари Луций Корнелий Сула в една кръчма на Вия Нова.

Да го проследи дотам не беше кой знае колко трудно, защото като всеки градски претор и Помпей знаеше кого да пита. Сула си пиеше виното в компанията не на друг, на Скавър Принцепс Сенатус — един от малцината в Сената, които се интересуваха от стореното от Сула на изток. Седяха в дъното на заведението, което често посрещаше хора от висшето общество, но днес, щом на вратата се появи и третата тога претекста, съдържателят се смая — за един час в кръчмата му да дойдат Принцепс Сенатус и двама градски претори… Щеше да разправя на приятели!

— Вино и вода, Клоаций — поръча набързо Помпей Руф, докато минаваше край тезгяха. — И да става за пиене!

— Виното или водата? — пошегува се невинно Публий Клоаций.

— И двете, куха главо, иначе право в съда отиваш — усмихна му се хитро Помпей Руф и се настани при другите двама.

— Цензорин — посрещна го Сула.

— Точно така — кимна градският претор. — Сигурно разполагаш с по-добри източници на информация от мен. Бях сварен напълно неподготвен.

— Е, наистина имам добри източници — похвали се Сула, който изпитваше симпатия към пицентинеца. — Обвинява ме в държавна измяна, нали?

— Точно така. Твърди, че има доказателства.

— И онези, които осъдиха Публий Рутилий Руф, твърдяха същото.

— Е, аз самият бих го повярвал също толкова, колкото ако някой ми кажеше, че в Батули са си павирали улиците със злато — обади се Скавър, след като се замисли кой ли град в Италия може да се смята за най-беден.

— И аз мисля така — подкрепи го Сула.

— Мога ли с нещо да помогна? — попита Помпей, докато поемаше празната чаша от ръката на кръчмаря и я пълнеше с вино и вода. Направи гримаса от киселото вино. — И двете са ужасни! Червей нещастен!

— Ами иди опитай някъде другаде по Вия Нова — отвърна му невъзмутимо Публий Клоаций и с известно разочарование се прибра зад тезгяха, откъдето не можеше да слуша какво си говорят тримата сенатори.

— Ще се справя сам — успокои го Сула, без да дава вид, че е разтревожен.

— Назначих делото за след три дни при Курциевото езерце. За щастие, откакто гласувахме лекс Ливия, съставът на съдебните заседатели се определя по равно от конници и сенатори; във всеки случай е много по-добре, отколкото преди време, когато всички бяха конници. Те са обсебени от една и съща мисъл — да се накажат всички сенатори, които богатеят на чужд гръб! Сякаш те умират от глад… — изрече презрително Помпей Руф.

— И защо ще те съдят за държавна измяна вместо за приемане на подкуп? — зачуди се Скавър. — Ако обвинението е, че си взел подкуп, то тогава мястото ти е пред друг съдия.

— Цензорин твърди, че подкупът е бил даден като награда, задето Луций Корнелий умишлено е накърнил интересите ни на изток — обясни преторът.

— Донесох цял договор със себе си — напомни му Сула.

— Самата истина! Същинско чудо на дипломацията — похвали го и Скавър, възхитен от постигнатото.

— Но дали Сенатът някога ще го уважи като такъв? — попита го Сула.

— Сенатът ще направи, каквото му кажа, Луций Корнелий, имаш думата на един Емилий Скавър.

— Чух, че си накарал и партите, и царя на Армения да седят по-ниско от теб — захили се градският претор. — Браво на теб, Луций Корнелий! Тези източни деспоти трябва да се научат да прекланят глава!

— О, искрено вярвам, че Луций Корнелий отдавна си е наумил да следва стъпките на Попилий Ленас — усмихна се Скавър. — Следващия път и той ще им чертае кръгове около краката. Това, което искам обаче да знам — изведнъж се навъси той, — е как човек като Цензорин може да се добере до информация за събитията по Ефрат.

Сула се размърда неспокойно на стола; чудеше се дали Скавър все още смята Митридат Понтийски за безопасен.

— Мисля, че се е хванал да върши услуги на някой източен монарх.

— На Митридат — веднага уточни Скавър.

— Какво, нима той вече е успял да разбие илюзиите ти? — подигравателно го изгледа Сула.

— Аз може и да търся у всекиго доброто, Луций Корнелий, но никога не съм бил глупак — стана от мястото си той. Хвърли един денарий на съдържателя, който ловко го прибра. — Сипи им още от превъзходното си вино, Клоаций!

— Щом като всичко ви се струва толкова гадно, защо не си стоите вкъщи да се наливате с кианско и фалернско — подвикна заядливо Публий Клоаций зад гърба му.

Скавър му направи определен жест с пръстите на едната си ръка, което накара кръчмаря да прихне.

— Дърт смешник! — заключи той, докато сервираше новата кана вино на масата. — Какво ще правим без него?

Сула и Помпей Руф се отпуснаха на столовете си.

— Днес не би ли трябвало да си на поста си? — попита Сула.

— Оставих младия Фаний да ме замества; ще му се отрази добре малко да се поразправя с приказливите си съграждани.

Двамата отпиха от виното (което всъщност далеч не беше за изхвърляне) и помълчаха известно време — не че се чувстваха неудобно един от друг, но когато Скавър напуснеше някоя компания, винаги си проличаваше.

Най-накрая Помпей попита:

— Смяташ ли да се кандидатираш за консул тази година, Луций Корнелий?

— Не мисля — отвърна му той напълно сериозно. — Надявах се, че представянето в Рим на един официален договор, сключен с царя на партите — договор, изключително благоприятен за интересите на Рим, ще предизвика обществения интерес! Но досега никой на Форума дори не го е споменал, а и как иначе, след като в Сената се правят, че не ме виждат. Да бях останал в Рим да се уча на перверзни танци, повече щяха да ми обърнат внимание. Затова цялата работа се свежда до това, дали ще успея да подкупя избирателите, или само ще си изгубя парите. Мисля, че е по-скоро второто. Хора като Рутилий Луп са десетократно по-богати от мен и могат да съберат предостатъчно гласове в своя полза.

— Аз също искам да стана консул — заговори Помпей Руф, но с пицентийския си произход почти нямам шансове.

Сула го изгледа невярващо.

— Не забравяй, че на изборите за претор ти събра най-много гласове, Квинт Помпей! Когато му дойде времето, хората се сещат за такива неща.

— И ти беше избран с най-много гласове преди две години, — напомни му той, — но сега се правиш на песимист. А ако един патриций Корнелий, който вече е служил като градски претор, се смята за кандидат без шансове, какво остава за един — да си го кажем направо — нов човек, дошъл чак от Пиценум?

— Вярно е, че съм патриций Корнелий, но нито се казвам Сципион, нито Емилий Павел ми е бил дядо. Никой не ме знае като голям оратор, а преди да стана претор, никой в Рим Нямаше да ме различи от евнуха на Великата майка. Залагах всичко на този исторически договор, който сключих с партите, а и със самия факт, че за пръв път под мое командване римска армия стъпва на левия бряг на Ефрат. За огромно мое съжаление обаче оказва се, че на Форума много повече се интересуват от деянията на Друз, отколкото от моите.

— Виж той би станал консул само да го пожелае.

— Няма как да го спрат, дори ако Сципион Африкански и Сципион Емилиян се върнат сред живите, за да се състезават с него на изборите. Но пък и редно е да си призная, Квинт Помпей, че аз самият изпитвам искрено възхищение към нещата, които той се опитва да постигне.

— И аз съм на същото мнение, Луций Корнелий.

— Намираш ли политиката му за правилна?

— Да.

— Чудесно! Значи не само аз мисля така.

Отново се умълчаха, заслушани в думите на съдържателя, докато обслужва останалите си клиенти. От своя страна Публий Клоаций не изпускаше преторските им тоги в ъгъла.

— Ами какво ще кажеш — изведнъж предложи Помпей, докато играеше с оловната чаша в ръцете си, — ако засега отложиш кандидатурата си и изчакаш след две-три години да се явим на изборите двамата заедно? И двамата сме били градски претори, и двамата имаме успешна военна кариера, и двамата сме на приливна възраст, и двамата можем да си позволим този или онзи, ако не и повече… Избирателите винаги са гледали с добро око на онези, които се кандидатират заедно — това е все пак известна гаранция, че двамата консули ще се разбират през цялата година. Мисля, че заедно имаме много по-големи шансове, отколкото ако се явим поотделно. Какво ще кажеш, Луций Корнелий?

Сула изгледа продължително червендалестото лице на събеседника си, взирайки се в яркосините му очи, в правилните му черти, които го оприличаваха донякъде на келт, в огненочервените му къдрици.

— Ще кажа, че се очертава да бъдем запомняща се двойка! От една страна, ни обединяват червените коси, от друга — разделя ни коренно различното ни положение в Сената. Заедно ще предизвикаме огромен интерес. Ще се възползваме от чувството за хумор на тези проклети ментули, съгражданите ни! Всеки римлянин обича шегичките, а каква по-голяма шега от тази да управляват едновременно двама червенокоси консули с еднакъв ръст и еднакво телосложение, но затова пък произхождащи от два напълно отделни свята? — И за да подкрепи думите си, подаде ръка на Помпей. — Ще успеем, приятелю! Да се надяваме само някой от нас да не посивее или оплешивее, преди да ни е дошло времето!

Помпей Руф доволно стисна ръката му и сияещ заяви:

— Значи се разбрахме, Луций Корнелий?

— Разбрахме се, Квинт Помпей! — кимна Сула и в същия миг пред очите му се разкри цялото богатство на Помпей Руф. — Ти имаш ли син? — попита той изведнъж.

— Имам.

— Колко е голям?

— Тази година ще навърши двайсет и една.

— Осигурил ли си му съпруга?

— Не още.

— Аз имам дъщеря. И по баща, и по майка чиста патрицианка. В годината на евентуалното ни съвместно консулство ще навърши осемнайсет. Би ли се съгласил на един брак между сина си и дъщеря ми, да речем след три години, през квинктилис?

— Дали бих се съгласил, Луций Корнелий! Да, и още как!

— Дъщеря ми ще получи голяма зестра. Преди смъртта си дядо й прехвърли на нейно име цялото наследство на майка й — около четиридесет сребърни таланта. Малко повече от милион сестерции. Това задоволява ли те?

Помпей кимна доволно.

— Още отсега да започнем да говорим на Форума за общата ни кандидатура.

— Прекрасна идея! Най-добре избирателите отрано да свикнат с нас, та когато му дойде времето, да гласуват, без дори да се замислят.

— Аха! — изведнъж прогърмя нечий глас откъм вратата.

Беше Гай Марий, който мина тържествено покрай зяпналите го в удивление мъже в кръчмата, без дори да ги удостои с поглед.

— Нашият уважаван Принцепс Сенатус ми каза, че ще те намеря тук, Луций Корнелий — обясни присъствието си Марий и седна на празния стол до двамата. Обърна се към чакащия поръчката Клоаций и му подвикна: — Ако ми сипеш малко от оцета си, Клоаций, няма да е зле.

— И аз така мисля — отвърна той, на когото не бе убягнало, че каната на преторската маса е почти пресушена. — Но пък какво ли и разбирате вие, италийците, от хубаво вино…

Марий се засмя.

— Да ти пикая и на маниерите, Клоаций! Носи виното и си затваряй устата!

След като свърши с шегите, той мина на сериозните теми, доволен, че може да разговаря и с Помпей Руф.

— Бих искал да знам как вие двамата гледате на новите законопроекти на Друз.

— И двамата сме на едно и също мнение — отговори Сула, който на няколко пъти след завръщането си бе търсил Гай Марий, но великият римлянин все го нямаше вкъщи. Той никога не би си помислил, че някогашният му благодетел изведнъж ще затвори вратата на дома си за него — явно бе, че Марий си има проблеми. И все пак последния път, когато го отпратиха, се бе зарекъл повече да не му се обажда, затова и Марий още нищо не бе научил за подвизите му на изток.

— Може ли да го чуя? — полюбопитства той, без да си дава сметка, че Сула може да му е обиден.

— Мнението ни е, че Друз е прав.

— Добре — отдръпна се назад Марий, за да позволи на Публий Клоаций да му налее виното. — За да прокара закона си за земята, той ще се нуждае от всичката подкрепа на поддръжниците си. Аз самият съм му обещал да сторя каквото мога.

— Щом ти си му обещал… — подхвърли Сула, който се чудеше какво друго да каже.

Но Марий вече се бе обърнал към Помпей Руф:

— Ти добре си вършиш работата като претор, Квинт Помпей. Кога възнамеряваш да се кандидатираш за консул?

— Тъкмо за това си говорехме с Луций Корнелий! Имаме намерение да се явим заедно на изборите след три години — с вълнение изрече той.

— Умно! — похвали ги Марий, който веднага разгада играта им. — Чудесна двойка сте, няма що! — засмя се той. — Добре сте се събрали, гледайте да не се разделите! Двамата ще успеете без затруднения.

— И ние така мислим — съгласи се Помпей. — Не само това, ами сключихме и брачен договор.

Марий надигна вежда в учудване.

— Така ли?

— Ще дам дъщеря си на сина му — обясни Сула, който кой знае защо започваше да се чувства неловко; защо от всички хора на света единствен Марий можеше да го смути, при това, без да го иска? Дали причината се криеше у Марий или у самия него?

Но пък и съвсем неочаквано Марий дълбоко въздъхна.

— Прекрасно! Браво, поздравления! Това разрешава всички проблеми в семейството. И Юлия, и Елия, и Аврелия ще бъдат предоволни да го научат.

Сула сбърчи вежди в недоумение.

— За какви семейни проблеми говориш?

— Синът ми и дъщеря ти — обясни с две думи Марий, без дори да се опитва да бъде тактичен. — По всичко изглежда, че двамата са се харесали. Но покойният Цезар твърдо бе заявил, че братовчедите не бива да се женят помежду си. Трябва да призная, че напълно споделям мнението му. Това обаче не е попречило на децата ни да си дадат куп обещания.

Сула остана шокиран. Никога през живота си не бе и помислял за подобна връзка. Освен това отдавна бе престанал да контактува с дъщеря си и не бе имало кога да научи за запознанството й с малкия Марий.

— О-хо! Както съм ти повтарял от години, Гай Марий, твърде дълго се задържам далеч от Рим, тези неща ми убягват.

Помпей Руф слушаше двамата бивши баджанаци с неприкрито смущение и накрая се осмели да се покашля, за да вземе думата.

— Ако нещо те тревожи, Луций Корнелий, не си длъжен да се съобразяваш със сина ми.

— Нищо не ме тревожи, Квинт Помпей — успокои го веднага той. — Двамата са първи братовчеди и са израснали заедно, това е всичко. Както разбра от Гай Марий, нито той, нито аз смеси правили планове да се обвързваме още веднъж чрез брак. Това, за което се разбрахме днес с теб, урежда колкото мен, толкова и него самия. Не съм ли прав, Гай Марий?

— Напълно, Луций Корнелий. У двамата тече твърде много патрицианска кръв, а пък и първи братовчеди не би трябвало да се женят помежду си. Старият Цезар каза твърдо „не“ на подобни връзки.

— Ти самият замислил си се за коя да ожениш малкия Марий? — заинтересува се Сула.

— Мисля, че работата ще се уреди. Квинт Муций Сцевола има дъщеря, която след четири-пет години ще стане мома за женене. Вече съм направил предложение, той се оказа по-скоро благосклонен. — Марий чак се засмя при мисълта. — Аз може и да съм италийски селянин без думичка гръцки, Луций Корнелий, но трудно ще се намери римски аристократ да откаже зет с толкова богат баща като мен. В крайна сметка Гай Марий ще бъде наследен от сина си!

— Така си е! — прихна да се смее и Сула. — Значи на мен остава само да намеря жена за малкия Сула… И да не е някоя от дъщерите на Аврелия!

— Какво ще кажеш за дъщерите на Цепион? — подхвърли му изведнъж Марий. — Като се замислиш за всичкото злато, което ще наследят!

— Струва си да помисли човек, Гай Марий. Доколкото си спомням, бяха две сестри, нали? Живеят при Марк Ливий?

— Точно така. Юлия беше хвърлила око на по-голямата за малкия Марий, но аз лично смятам, че една Муция повече ще му помогне в политическата кариера. — За пръв път в живота си се опитваше да говори дипломатично. — Ти обаче си в съвсем различно положение, Луций Корнелий. Една Сервилия Цепионида би ти дошла добре.

— Напълно споделям мнението ти. Ще направя каквото мога.

Но въпросът за съпругата на малкия Сула щеше да почака. Баща му напълно забрави за него в момента, в който седна да поговори с дъщеря си, за да й съобщи за предстоящия й годеж със сина на Квинт Помпей Руф. Корнелия Сула единствено доказа, че е достойна наследница на майка си Юлила: щом научи какво я чака, тя мигом отвори уста и запищя, колкото сила имаше.

— И да плачеш, и да не плачеш — посрещна хладно реакцията й баща й, — вече е решено, моето момиче. Ще вършиш каквото ти наредя и ще се омъжиш, за когото аз избера.

— Излез, ако обичаш, Луций Корнелий! — помоли го Елия, която кършеше ръце от несдържано вълнение. — Синът ти иска да види. Остави ни сами с Корнелия Сула!

И така, без да се е успокоил, той отиде при сина си.

Малкият Сула още пазеше леглото, по лицето му беше изписана болката, която го мъчеше, а кашлицата го задушаваше.

— Това трябва да спре по някакъв начин, момчето ми — скара се бащата на болестта и седна на ръба на леглото, за да целуне сина си по челото. — Навън може и да е студено, но вкъщи е достатъчно топло.

— Кой крещи така? — задъхвайки се, запита малкият Сула.

— Сестра ти, мътните я взели!

— И защо? — загрижи се малкият, който беше силно привързан към Корнелия.

— Току-що й съобщих, че ще се омъжи за сина на Квинт Помпей Руф. По всичко изглежда, че тя самата си е правила други планове, нали така?

— О, не само тя! Ние всички вярвахме, че ще се оженят с младия Марий! — възкликна изненадано Сула Младши.

— Никой не е споменавал такова нещо, никой не го е обсъждал с мен. Дядо ти беше твърдо против всякакви брачни връзки между вас и братовчедите ви. Гай Марий е съгласен с него, също както и аз. — Сула се намръщи. — Да не искаш да ми кажеш, че и ти си си харесал някоя Юлия?

— Коя, Лия? Или Ю-Ю? — развесели се синът, но мигом се закашля. — Не, татко — заяви болният, след като се поуспокои, — това би било най-лошото, което може да ми се случи. Ти за коя смяташ да ме ожениш?

— Още не съм решил, синко. В едно можеш да си сигурен: когато се сетя за някоя, първо ще те попитам дали ти я харесваш.

— Но не попита Корнелия.

Сула вдигна рамене.

— Тя е момиче. Никой не пита момичетата какво им харесва и какво не. Просто са длъжни да правят каквото им се каже. Единствената причина, заради която главата на семейството си харчи парите да издържа момичетата в къщата, е един ден да ги използва за общественото си издигане; ако не за своето, то за това на братята им. Иначе защо да ги храни и облича в продължение на цели осемнайсет години? Не само че трябва да им осигури добра зестра, но и не може да разчита на нищо в замяна. Не, синко, момичетата, освен да ги използваш за социални връзки, за друго не стават. Сега обаче, като слушам как плаче сестра ти, започвам да се съмнявам дали древните не са постъпвали по-добре, като просто са давели момиченцата си в Тибър.

— На мен това не ми изглежда особено справедливо, татко.

— Защо? — сякаш се учуди Сула на непроницателността на сина си. — Жената стои по-ниско от мъжа, млади Луций Корнелий, нейната съдба не се тъче на стана на живота, а само се наслагва с бои върху плата. Жените не заемат важно място в световната история, те не допринасят нищо за събитията в нея. Жените не могат да управляват. Наше задължение е само да се грижим за тях, да ги закриляме от тревогите им, да ги храним, да отговаряме вместо тях за делата им. Ето защо, стига смъртта да не ги споходи още в детските години, жените живеят по-дълго от мъжете си. В замяна на безметежния им живот ние, мъжете, искаме от тях просто да ни се подчиняват и да ни уважават.

— Разбирам — поклати глава малкият Сула, за когото това обяснение беше достатъчно да се съгласи с баща си.

— Сега ще трябва да те оставя. Имам да свърша една работа — стана от леглото Сула. — Можеш ли да се храниш?

— Опитвам се, но стомахът ми трудно задържа храната.

— Ще се върна след малко.

— Да не забравиш. Ще гледам да не заспивам.

Най-важното бе нещата да бъдат държани под контрол и да изглеждат естествени. Още същата вечер с Елия щяха да гостуват на Квинт Помпей Руф, където да завържат приятелски връзки. За щастие Сула не бе обещавал да доведе и дъщеря си със себе си. Тя вече бе престанала да плаче, но според думите на Елия, която не знаеше къде да се дене от притеснение, момичето се било прибрало в спалнята си и отказвало да вечеря.

И да беше искала, Корнелия Сула едва ли би измислила друго, с което така да вбеси баща си. Щом разбра за отказа й да се храни, той забрави за всякакво нормално поведение и като хвърли на жена си убийствен поглед, твърдо заяви:

— Тая няма да я бъде!

Преди Елия дори да се е опитала да го спре, мъжът й вече се беше отправил към стаичката на Корнелия.

Нахълта в покоите на дъщеря си и без да се церемони, я изрита от малкото й легло. Без да обръща внимание на плача й и на страха в погледа й, той я издърпа на пода, след това я хвана за косите. Няколко пъти я удари през лицето, при което момичето забрави сълзите си и вместо това започна да надава писъци — толкова тънки, че човек можеше и да не ги чуе. Корнелия пищеше не толкова от болка или унижение, колкото от ужас при вида на бащиното й изражение. Сула я удари може би дванайсет пъти, след това я захвърли обратно на леглото. В заслепението си можеше и да я убие, без дори да разбере.

— Това няма да го правиш, малката! — заключи той с неочаквано спокоен глас. — Не си мисли, че като гладуваш, ще ме накараш да променя решението си! Мен да ме питаш, най-много да се отърва от теб по-скоро, отколкото съм се надявал! Навремето майка ти едва не си отиде от този свят, защото не искаше да яде, но отсега да знаеш, че на мен тия няма да ми минат! Дали ще умреш от глад или от задавяне, докато ти пъхат насила храната в устата, все ми е тая. За мен ти си просто глава добитък и като истински стопанин няма да си хабя здравето заради теб. Но рано или късно ти ще се омъжиш за младия Квинт Помпей Руф, при това с усмивка на лице и с песен на уста… Иначе аз ще те убия. Чуваш ли ме, Корнелия? Ще те убия.

Лицето на девойката беше пламнало като огън; погледът й беше потъмнял, подутите й устни трепереха, от носа й струеше обилно кръв, но най-непоносима беше болката в сърцето й. Никога през живота си не бе предполагала, че може да я обхване такъв гняв и омраза, още по-малко би помислила, че баща й може така да я наплаши, да се заканва, че ще я убие…

— Чувам, татко — прошепна тя едва-едва.

Елия чакаше пред вратата с лице, обляно в сълзи, но когато понечи да влезе в тясното помещение, Сула я сграбчи за ръката и я издърпа безцеремонно навън.

— Моля те, Луций Корнелий, моля те! — простена нещастно жената. Мъжът й я ужасяваше, дъщеря й я караше да очаква най-страшното.

— Остави я сама! — нареди й той.

— Трябва да отида при нея! Има нужда от мен!

— Тя сега ще си остане в стаята и никой няма да стои при нея.

— Нека поне остана вкъщи! — молеше го Елия, която колкото и да искаше да спре сълзите си, не можеше.

Сула вече беше разярен, сърцето му се беше уморило да бие така тревожно и той усещаше как в собствените му очи напират сълзи — не от горест, а от голямото напрежение, което бе изживял в последните няколко минути.

— Добре тогава, остани си вкъщи — отсече той грубо и тежко си пое въздух. — Ще трябва сам да изразя радостта на семейството си от очаквания годеж. Но да не си стъпила при нея, Елия, или ще наредя и теб, както си знам.

И така, Сула отиде сам на вечеря у Квинт Помпей Руф, който живееше на Палатина, откъм страната на Форум Романум, разстлал се като на тепсия под балкона на дома му. Впечатлението, което направи на Помпеевото семейство, бе много добро, дори в очите на женската част. Домакините му не можеха да прикрият задоволството си, че на младия Помпей му предстои да се ожени за патрицианка, наследница едновременно на Юлиите и на Корнелиите. Самият Квинт Помпей-син беше красив младеж със зелени очи и кестеняви коси, строен и изящен, но както набитото око на Сула веднага щеше да различи — не беше толкова интелигентен колкото баща си. Което си беше един плюс в повече: тъй и тъй един ден щеше да стане консул, защото баща му вече щеше да го е постигнал преди него, оставаше му единствено да направи на Корнелия Сула няколко червенокоси дечица, да се държи като добър съпруг и да не й изневерява. „В действителност — мислеше си Сула и вътрешно се усмихваше — младият Квинт Помпей може и да не допадне кой знае колко на дъщеря ми, но в него тя би намерила много по-приятен спътник в живота, отколкото у разглезения и арогантен наследник на великия Гай Марий.“

Понеже Помпеите си оставаха дълбоко в душата си хора от село, вечерята беше изядена далеч, преди да се е стъмнило, независимо че зимата беше в разгара си. Сула си каза, че щом е приключил с вечерята, повече няма какво да търси в дома на приятеля си и излезе да свърши една друга работа. Застана в горния край на Стълбите на пръстените, които водеха до Вия Нова и Форума, и се загледа мрачно в далечината. Метробий се намираше твърде далече, а и да го посещава у дома му беше опасно за човек в положението му. Къде тогава да убие час-два?

Отговорът дойде, когато погледът му се спря на изгубилата се сред пушеците на комините падинка, наречена Субура. У Аврелия, разбира се. Гай Юлий Цезар отново беше заминал и сега управляваше Римска Азия. Навярно бе оставил някого да наглежда жена му, така че какво рискуваше, ако й потропаше на вратата? Сула се затича по стълбите с лекота, присъща на далеч по-млади хора от него, и се запъти към Кливус Орбиус — най-краткия път за Субура Минор, където се намираше триъгълната инсула на Аврелия.

Евтих го пусна да влезе, но с известно нежелание; Аврелия го посрещна по същия начин.

— Децата ти легнали ли са? — направо попита Сула.

Тя му се усмихна кисело.

— За нещастие не. Изглежда съм родила бухали, не чучулиги. На всички им се стои до късно, а сутрин с мъка ги измъкваме от леглата.

— Тогава почерпи ги и тях наред с гостите си — предложи Сула, докато се изтягаше на меката кушетка в приемната. — Покани ги при нас, Аврелия. Човек бива най-добре наглеждан от собствените си деца.

— Прав си, Луций Корнелий.

Майката повика децата си, които бяха подредени в отсрещния ъгъл на стаята. Двете момичета вече наближаваха пубертета и доста се бяха издължили, докато брат им ги гонеше просто защото му е било писано да стои цял живот половин глава над останалите.

— Радвам се да те видя — започна Сула, без да обръща внимание на каната с вино, която икономът постави до ръката му.

— И аз се радвам, че ме посещаваш.

— Миналия път май не беше съвсем така…

Аврелия се засмя при тази забележка.

— Ти пък! Тогава бях в големи пререкания с мъжа си, Луций Корнелий.

— Това го разбрах и сам! Но защо сте се карали? От собствени наблюдения знам, че в цял Рим няма по-вярна съпруга от теб.

— О, той дори не си е помислил, че може да съм му изневерила. Проблемите между Гай Юлий и мен открай време са били… от теоретичен характер.

— Теоретичен характер ли? — усмихна се гостът.

— Мъжът ми никога не е одобрявал наемателите и изобщо хората наоколо. Още по-малко го радва дейността ми на хазяйка, а най-малко — познанството ми с Луций Декумий. Да не говорим, че не му харесва начинът, по който възпитавам децата ни — мисълта, че едни патриции могат да ползват езика на канавките със същата лекота, с която приказват на родния му палатински диалект, го потиска. Да не говорим, че малките говорят гръцки на три различни нива, а освен това — арамейски, иврит, още три различни диалекта на галския и ликийски.

— Ликийски?! — това вече се стори много на Сула.

— От известно време на третия етаж се засели семейство от Ликия. Децата ходят, при когото си искат и за тях да ловят думи на различни езици е все едно ние с теб да тръгнем да събираме камъчета от морския бряг. Никога не си бях давала сметка, че ликийците говорят на свой език, който се оказа и много древен. Приличал на пизидийския.

— Започва да ме обзема чувството, че с Гай Юлий сте се карали лошо.

Аврелия вдигна рамене и направи кисела физиономия.

— То се очакваше, че така ще стане.

— Още повече го е подразнил самият факт, че си си позволила да спориш с него — продължи да гадае Сула, който току-що идваше от разправията с дъщеря си и темата му се струваше интересна. — За един патриций това е проява на най-недостойно поведение от страна на съпругата.

Разбира се, Аврелия не можеше да се сравнява в дъщеря му — тя всичко мереше със свой аршин; затова и хората, колкото и да говореха за свободолюбивото й поведение, повече й се възхищаваха, отколкото я осъждаха. Всъщност тъкмо в това се криеше и неотразимият й чар.

— Страхувам се, че наистина си позволих да споря с него — кимна Аврелия в знак на съгласие; по тона й не личеше да се разкайва за постъпката си. — Не само че спорих, но дори наложих своето. — Вместо задоволство обаче в очите й се изписа тъга. — Предполагам, сам разбираш, Луций Корнелий, че тъкмо това отрови съвместния ни живот с Гай Юлий. Никой мъж в неговото положение не би се съгласил жена му да налага мнението си в семейството. Той дори не си направи труда да потърси някакъв реванш, а напротив, започна да гледа на всичко около себе си с дълбоко безразличие, сякаш нищо не го интересува. Лоша работа!

— Да не би да е изчезнала любовта му към теб?

— Не мисля. Макар че може би така би било по-добре! Така всичко щеше да му се струва по-лесно, когато се завърне у дома.

— Излиза, че ти си тази, която трябва да се облича с тога.

— Като че ли си прав. При това не каква да е, а с пурпурен ръб.

Сула задъвка устни и замислено добави:

— Ти просто е трябвало да се родиш мъж, Аврелия. Досега не ми беше хрумвало, но това е истината.

— Това е истината, Луций Корнелий.

— Излиза, че Гай Юлий се е зарадвал на изпращането си в Азия, а ти — още повече от него.

— Пак позна, Луций Корнелий.

И оттук нататък той започна да разказва за собствените си премеждия из Изтока, с което, без да иска, си спечели нов слушател; малкият Цезар тихомълком се примъкна на кушетката на майка си и жадно започна да поглъща всяка дума, излязла от устата на гостенина, докато той разправяше за срещите си с Митридат, с Тигран, с партианските сатрапи.

Момчето вече беше на девет години. Сула не можеше да отлепи очи от лицето му, което се беше разхубавило още повече през годините. Колко приличаше на малкия Сула! И все пак никой не би могъл да ги сбърка. Цезар вече бе напуснал онзи стадий, в който непрекъснато задаваше въпроси, вместо това се бе научил да слуша какво си приказват възрастните. Седеше облегнат на майка си Аврелия, очите му блестяха от вълнение, устните му бяха леко разтворени, а лицето му постоянно сменяше изражението си според това, как възприемаше думите на разказвача.

Естествено най-накрая дойде ред и на въпросите му; Сула трябваше да му признае, че ги задаваше по-добре, отколкото би го сторил един Скавър, един Гай Марий дори. Откъде беше научил толкова много? Не преставаше да се чуди на интелекта на малкия Цезар и при всяка реплика мислено си представяше какво биха казали на негово място Скавър и Марий.

— Ти какво предполагаш, че ще стане? — на свой ред се изкуши да попита той не за да повдигне самочувствието на детето, а от искрено любопитство.

— Ще обявим война на Митридат и Тигран — отговори малкият Цезар.

— А на партите няма ли да обявим война?

— Не и в близкото бъдеще. Но ако победим Митридат и Тигран, тогава и Понт, и Армения ще попаднат под наша зависимост и партите ще започнат да се страхуват от Рим по същия начин, по който сега се страхуват Митридат и Тигран.

Сула кимна с глава.

— Точно така, млади Цезаре.

Двамата продължиха да разговарят в продължение още на цял час, докато най-накрая гостът стана да си върви. На сбогуване погали Цезар по главата, а Аврелия го изпрати до вратата, докато по неин знак Евтих се заемаше с изпращането на децата по леглата.

— Как са всички у вас? — попита тя, докато Сула отваряше вратата към улицата. Нищо, че отдавна беше паднала нощта, навън беше пълно с народ.

— Малкият Сула доста е настинал, а Корнелия Сула страда — обясни баща им.

— Това за сина ти го разбирам, но какво е станало с момичето?

— Яде бой от баща си.

— Аха! Какво престъпление беше сторила, Луций Корнелий?

— Оказа се, че двамата с малкия Марий вече се били наговорили да се оженят, само да им дойдело времето. Да, но я обещах на сина на Квинт Помпей Руф. Дъщеря ми има неблагоразумието да се откаже от вечерята си.

— Екастор! Предполагам, дъщеря ти не е тръгнала да следва примера на майка си. Пък и откъде би могла да знае?

— Няма откъде.

— Но ти си й казал?

— Казах й.

— Е, познавам бегло младежа. Мисля, че с него тя би била много по-щастлива, отколкото с Гай Марий Младши!

Сула се засмя на думите й.

— Тъкмо това си мислех и аз.

— Ами самият Гай Марий какво мисли по въпроса?

— О, и той е против връзката между децата ни. — Сула злобно се усмихна. — Хвърлил е око на дъщерята на Сцевола.

— Едва ли ще му създадат много грижи да си я получи… Здравей, Турпилия — последното бе речено по адрес на някаква старуха, която, вместо да отмине, спря на няколко крачки от двамата — явно чакаше да си поговори с Аврелия.

Сула си взе довиждане, а домакинята му просто се облегна на рамката на вратата и търпеливо заслуша какво ще й каже Турпилия.

През целия си живот той никога не се беше страхувал да върви нощем по улиците на Субура, още по-малко Аврелия би се притеснила дали ще си стигне без неприятности до дома. Просто беше изключено някой да се заяде с Луций Корнелий Сула. В мига, в който влезеше на територията на Субура, той придобиваше облика на един от нейните жители и никой не му обръщаше внимание. Това, което изненада обаче Аврелия, бе посоката, която хвана приятелят й: вместо да слезе надолу по Викус Патрициус, който водеше към Форума и съответно Палатина, Сула закрачи нагоре.

Беше си наумил да посети Цензорин, който живееше в горната част на Виминала, на улицата, водеща към Пуническата ябълка. Кварталът беше почтен, населен предимно от конници, които обаче трудно биха си позволили да притежават изумрудени огледалца.

В първия миг икономът на Цензорин като че ли понечи да пропъди неканения гост, но Сула си знаеше как да се справя с подобни препятствия; достатъчно му беше да погледне човека пред себе си накриво и той инстинктивно се отдръпваше назад, отваряйки му широко път. Без да скрива вълчата си усмивка, Сула прекоси тесния коридор, водещ до приемната на луксозния апартамент, и любопитно се заоглежда, докато робът бързаше да намери господаря си и да му извести за натрапника.

Да, домът беше добре обзаведен! Фреските по стените бяха рисувани наскоро, личеше си, че художникът е следвал последната мода: в преобладаващи червени краски бяха изобразени събитията от Троянската епопея, довели до насилственото отнемане на Ахиловата пленница Бризеида от Агамемнон; фреските бяха рамкирани от изящно боядисани цокли, на чийто тъмнозелен фон изпъкваха също въображаеми ахати. Подът представляваше цветна мозайка, пурпурните завеси по прозорците бяха толкова тъмни, сигурен белег, че са от Тир, а кушетките бяха тапицирани в злато и пурпур — все първокачествени тъкани. „Не е зле за човек от конническото съсловие“ — отсъди Сула, след като видя всичко в помещението.

Откъм вътрешните стаи излезе разгневеният Цензорин, който явно здравата се бе накарал на иконома си, щом онзи дори не посмя да се покаже отново.

— Какво желаеш? — попита крайно нелюбезно домакинът.

— Изумруденото ти огледалце — отговори му крайно любезно посетителят.

— Кое?

— Много добре знаеш за какво говоря, Цензорин: малкото изумрудено огледалце, което ти подари цар Митридат.

— Цар Митридат ли? Изобщо не разбирам за какво говориш! В ръцете ми никога не е попадало каквото и да е изумрудено огледалце.

— Глупости ми говориш. Разбира се, че е у теб. Дай ми го.

Цензорин се задави от вълнение, лицето му първо поруменя, после пребледня като платно.

— Дай ми изумруденото огледалце, Цензорин!

— От мен ти нищо няма да получиш, освен обвинение в измяна и доживотно изгнание!

Но преди да мръдне, Сула застана плътно до него и го хвана с две ръце по начин, който страничен наблюдател би сметнал за дружеска прегръдка. Но гостът нямаше намерение да проявява нежности, вместо това пръстите му се бяха впили в раменете на събеседника му като железните нокти на незнайно чудовище.

— Слушай, презряна гъсеницо! Убивал съм доста люде, които са стрували при това повече от теб — говореше му тихо на ухото Сула като някой влюбен. — Или ще стоиш далеч от съда, или просто ще умреш. Говоря ти напълно сериозно. Или ти ще забравиш за този смешен процес, или хората ще забравят за теб. Също както забравиха за легендарния със своите мускули Херкулес Атлас. Също както забравиха за онази женица, намерена със строшен врат на скалите при Цирцеи. Също както забравиха за хилядите германи, останали по бойните поля на Галия. Всеки, който си позволи да ме заплашва, се е прощавал с живота си. Някой ден ще дойде ред и на Митридат, само да го поискам. Кажи му го следващия път, когато го видиш. Ще ти повярва! В Кападокия си подви най-безславно опашката и избяга от мен. Защото знаеше, че ще му видя сметката. А от днес и ти знаеш!

Не последва отговор. Цензорин дори не се опитваше да се отскубне от ръцете му. Неподвижен и мълчалив, като се изключи тежкото му дишане, той разглеждаше лицето на мъчителя си, сякаш от близкото разстояние му се струваше, че има работа с напълно непознат човек. И с когото не може да се разбере.

Сула пусна едното рамо на Цензорин и пъхна ръката си под туниката му; пръстите му напипаха някакъв предмет, вързан на здрав кожен каиш; другата ръка се плъзна по корема на Цензорин, стигна до слабините му и с все сила го стисна за тестикулите. Той заквича като куче, премазано от волска кола на улицата, докато Сула рязко скъса кожения каиш, сякаш бе направен от обикновена вълна, и победоносно прибра блестящия зелен предмет в синуса на тогата си. Така и никой не дотича да види кой и защо крещи. Посетителят се обърна и спокойно напусна дома на конника.

— О, така се чувствам по-добре! — подвикна той, докато отваряше уличната врата, и гръмко се разсмя.

Най-сетне гневът от поведението на Корнелия Сула беше отминал и Сула се връщаше у дома в приповдигнато настроение. Подскачаше по улицата като малко дете, а лицето му излъчваше блажено щастие. Но само за миг цялото това щастие го напусна на собствената му врата, когато, вместо да завари къщата си потънала в мрак и спокойствие, бе заслепен от светлината на всички лампи едновременно. Из коридорите се щураха непознати мъже, а икономът му отчаяно бършеше сълзите си.

— Какво става тук? — погледна го с отворена уста господарят му.

— Синът ти, Луций Корнелий! — отговори му робът.

Без да се бави секунда повече, бащата се втурна към голямата стая, където Елия бе прибрала момчето, докато оздравее. Тя самата стоеше на врата, обвита във вълнен шал.

— Какво му има? — хвана я тревожно за ръката Сула.

— Малкият Сула е много зле — прошепна му тя едва-едва. — Преди два часа повиках лекарите да го видят.

Той разбута лекарите и се приближи до леглото на сина си. По лицето му не можеше да се прочете капчица тревога, гласът му дори звучеше закачливо.

— Какви са тези истории, малки Сула, че цялата къща се е наплашила?

— Татко! — зарадва се момчето и широко се усмихна.

— Какво ти има?

— Толкова ми е студено, татко! Нали нямаш нищо против това да те наричам „татко“ пред хората?

— Разбира се, че не.

— Ужасно ме боли!

— Къде те боли, синко?

— Точно зад гръдната кост. И ми е страшно студено.

Момчето дишаше шумно, личеше си, че заради болката не смее да поеме дълбоко въздух; в очите му се четеше дълбоко отчаяние. Сула се сети за предсмъртната сцена, когато отрови Метел Нумидик, и цялото това стълпотворение у дома му се стори нелепа пародия. Не искаше да повярва, че момчето умира, и все пак беше явно, че малкият Сула няма да го бъде.

— Не говори, синко! Можеш ли да се излегнеш? — Защото лекарите бяха накарали болния да се изправи на кревата.

— Не мога да дишам като лежа. — Очите му, изгубили се сред тъмни петна като от кръвоизливи, го гледаха жално. — Татко, моля те, не си отивай!

— Тук съм, Луций. Няма да се отделя нито за миг от теб.

Сула се отдръпна няколко крачки настрани и придърпа Аполодор Сикул при себе си, за да чуе диагнозата му.

— Възпаление на белите дробове, Луций Корнелий. Винаги е било трудно да се лекува, но в случая със сина ти положението е още по-зле.

— Защо?

— Страхувам се, че и сърцето е засегнато. Не сме много наясно какво точно зависи от сърцето, но според мен от него зависи дейността на черния дроб. Дробовете на Луций Корнелий са се подули и започнали да изпускат някаква течност, която е обвила сърцето и му пречи да тупти. — Аполодор Сикул изглеждаше силно наплашен; в случаи като този му се налагаше да плаща неприятната цена на голямата си известност — да обяснява на августейшите си клиенти, че пациентът не може повече да разчита на лекарските му способности. — Състоянието му е твърде сериозно, Луций Корнелий. За жалост струва ми се, че нито аз, нито който и да било друг на мое място може да стори нещо за детето.

Външно Сула прие думите на лекаря спокойно. Колкото и силна да беше тревогата му, трезвият разум го убеждаваше, че сицилиецът говори самата истина: ако му беше по силите да излекува момчето, би го сторил. При това нямаше причини да се съмнява в качествата му на лекар — нали преди години същият този Аполодор бе предположил, че Прасчо е бил отровен. Но всяко тяло можеше да стане жертва на невидими сили, с които дори и най-добрите лекари, въоръжени със скалпели и клизми, с прахове и отвари, с тайнствени билки и магически формули, не могат да се преборят. Всичко си беше чист късмет. Просто трябваше да се убеди, че синът му се е родил без късмет. Богинята Фортуна не можеше да закриля и него.

Сула се върна до леглото, разбута скупчените една върху друга възглавници и седна на тяхно място, за да прегърне сина си.

— О, татко, така е по-добре! Не ме оставяй!

— Няма да мръдна оттук, синко. Обичам те повече от целия свят.

В продължение на часове остана да държи сина си в ръцете си, опрял глава на мократа му от пот глава, заслушан в насечения ритъм на дишането му, който недвусмислено издаваше тежките болки в гърдите му. За нищо на света момчето не искаше повече да храчи, болката беше ужасна; нито щеше да се съгласи да отпие от водата, която му подаваха — разкървавените му устни, потъмнелият му език не можеха да търпят допира с течността. От време на време си позволяваше да каже нещо на баща си, при което се усещаше как гласът му все повече отслабва. С всяка минута думите се откъсваха все по-трудно от устата му, губеха смисъла си, докато най-сетне не се превърнаха в низ от звуци, лишени от всякаква логика за страничните слушатели, които като че ли бяха заживели в свят, напълно различен от този на болния.

Трийсет часа по-късно малкият Сула умря в отмалелите ръце на баща си. През цялото това време Сула не беше помръднал, освен в случаите, когато синът му сам не го помолеше за това; не беше хапнал нито залък, не беше пил нито глътка вода, не беше отишъл нито веднъж да се облекчи — при това, без дори да си даде сметка за това, погълнат изцяло от желанието си да бъде до сина си. Навярно поне малка утеха за бащата щеше да е, ако умиращият му бе казал някоя прощална дума, но малкият Сула се беше отнесъл толкова далеч от нещата около себе си, че навярно си бе отишъл, без дори да знае кои са тези ръце, които го прегръщат.

Всички в стаята на покойника се страхуваха от Луций Корнелий Сула. С примряло от уплаха сърце четирима лекари издърпаха тялото на момчето от ръцете на баща му и помогнаха на Сула да се изправи, за да положат сина му на леглото. Опасенията им обаче бяха напразни. Поведението му беше на напълно нормален човек, който ясно си дава сметка за околните. Още щом успя да раздвижи схванатите си ръце, се зае да помага на лекарите да измият момчето и да го облекат в детската тога, с която то така и не бе успяло да се раздели — щяха да го приемат сред мъжете едва през декември същата година, на празника, наречен Ювентас. За да позволи на хленчещите роби да оправят леглото на покойника, Сула дори повдигна посивелия труп на сина си, изчака да опънат чисти чаршафи, положи го отново на леглото с ръце, изпънати покрай тялото, и две монети върху очите, да не би клепачите да се отворят от само себе си, и най-накрая пусна трета монета в устата му — да има с какво да плати на лодкаря Харон при самотното си пътуване под земята.

През всички тези безкрайни часове и Елия не бе помръднала от мястото си на вратата. Сула я подхвана за раменете и я заведе до един от столовете край леглото, където я остави да наглежда момчето, което бе отгледала от ранните му детски години. Корнелия Сула също бе доведена, с лице подуто от нанесения й побой, а след нея се появиха Юлия, Гай Марий и Аврелия.

Сула ги посрещна в пълно съзнание, прие съболезнованията им, дори си позволи да се поусмихне, да отговори на колебливите им въпроси с ясен и спокоен глас.

— Ще се изкъпя и преоблека — извини се той пред гостите си. — Зазорява се, а днес трябва да се явя пред съда. Макар и смъртта на сина ми да е извинение, няма да позволя на хора като Цензорин да злорадстват на личните ми нещастия. Гай Марий, ще ме придружиш ли, щом се оправя?

— Разбира се, Луций Корнелий — съгласи се той и избърса сълзите от очите си. Сула го караше да му се възхищава повече от всякога.

Най-напред обаче Сула се запъти към клозетите, където не завари никого. След като се освободи от всичко, което го мъчеше отвътре, той остана няколко минути сам на едно от четирите мраморни седала, под които течеше водата на градската канализация. Беше се заслушал в музиката на каналите, а ръцете му несъзнателно опипваха раздърпаните гънки на тогата, която той така и не бе имал случай да свали през цялото си бдение над сина си. Неочаквано пръстите му се натъкнаха на някакъв предмет; Сула се зачуди какъв ли ще е той и когато го извади на светло, през ума му минаха само най-бегли спомени откъде се беше взел, сякаш идваше от напълно различен свят. Изумруденото огледалце на Цензорин! Сула се надигна от седалото, избърса се и като се обърна към дупката в мрамора, невъзмутимо пусна скъпоценния камък в отворената й паст. От шума на водите в канала дори не се чу цамбуркането му.

Когато след известно време се показа в атрия, за да отидат двамата с Гай Марий на Форум Романум, по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата и за всеобщо смайване на присъстващите той сякаш се беше подмладил с десет-двайсет години.

Двамата с Гай Марий не си казаха нищо по целия път до Курциевото езерце, където няколкостотин конници вече се бяха събрали в желанието си да попълнят състава на съдебните заседатели; за да се избере нужната бройка, съдебните пристави вече готвеха гърнетата, в които щеше да се тегли жребият; по принцип щяха да бъдат избрани осемдесет и един граждани, но защитата и обвинението щяха да посочат по петнайсет имена кои да не бъдат включвани сред заседателите — така щяха да останат общо петдесет и един, от които двайсет и шест конници и двайсет и пет сенатори. Единият конник в повече беше цената, която Сенатът се бе съгласил да заплати, за да получи председателството в съдилищата.

Времето си течеше, а заседателите биваха изтегляни един по един. Понеже Цензорин закъсняваше, защитата, ръководена от Крас Оратор, получи първа правото да изключи петнайсет от избраните. Но Цензорин все още не идваше. По обяд целият съд се беше разшумял, още повече че стана ясно как обвиняемият се е явил броени часове след смъртта на единствения си син. Председателят прати вестоносец до дома на Цензорин да провери какво става. След известно време пратеникът се завърна, за да съобщи на присъстващите, че предния ден Цензорин бил събрал цялото си преносимо имущество и бил заминал в неизвестна посока, вероятно в чужбина.

— Съдът се разпуска — заяви председателят. — Луций Корнелий, приеми нашите извинения, също както и искрените ни съболезнования.

— Ще те изпратя, Луций Корнелий — предложи отново услугите си Марий. — Странна ситуация, не намираш ли? Какво ли се е случило с проклетника?

— Благодаря ти, Гай Марий, но предпочитам да остана сам. Колкото до Цензорин, убеден съм, че ще потърси убежище при цар Митридат. — На лицето му се изписа зловеща гримаса. — Имахме случай да поговорим с него за това-онова.

Щом напусна Форума, Сула се насочи право към Есквилинската порта. Почти цялото Есквилинско поле, което започваше от самите Сервиеви стени, вече бе заето от римските гробища. Огромният некропол оправдаваше името си на град на мъртвите — толкова много бяха гробниците, които с внушителния си или, напротив, с твърде скромния си вид подсказваха на какъв човек съхраняват праха, дали е бил свободен или роб, дали е бил гражданин или не, дали е бил родом от Рим, или е дошъл от другаде.

От източната страна на голям кръстопът, на няколкостотин крачки от Сервиевите стени се намираше храмът на Венера Либитина — богинята, по чиято воля животът на човек изгасва. Светилището се обграждаше от кипарисови дървета, които криеха изящните му линии, боядисаните в зелено стени, моравочервените колони, капителите в йонийски стил, покрити със златно и червено, жълтия покрив над колонадата. До храма се стигаше по дълга стълба, покрита с розова теракота, а на фронтона бяха изобразени в ярки цветове боговете и богините на Подземния свят; на самия връх на покрива, върху колесница, теглена от мишки — предвестниците на смъртта, — гордо се бе изправила позлатената статуя на самата Венера Либитина.

Сред дъбравата около храма се намираха сергиите на римските погребални агенти, които водеха оживено своята дейност, без да изпитват особен респект към мястото, където се намират. Само да се зададеше клиент, всички се нахвърляха върху него като хиени, дърпаха го, умилкваха му се, предлагаха му услугите си, най-накрая започваха да се пазарят. Гробарството беше занаят като всеки друг, а храмът на Венера Либитина представляваше пазарът, на който римляните можеха да си купят това, което търсят. Сула премина като привидение през сергиите на дребните риби, които при вида на вълчето му изражение почтително се дръпнаха настрани, оставяйки го спокойно да отиде до агентите, които по традиция се занимаваха с погребенията на Корнелиите.

Още на другия ден у Сула щяха да дойдат актьорите да получат подробни инструкции какво и как трябва да го играят, два дни по-късно щяха да се проведат самите траурни церемонии, в които не биваше да се допуска грешка; понеже принадлежеше на фамилията на Корнелиите, малкият Сула щеше да бъде погребан, а не както се постъпваше с всеки друг римлянин — кремиран. Бащата заплати за погребението с банкова гаранция за цели двайсет таланта — цена, за която в града щеше да се говори в продължение на седмици, още повече че с годините той си беше спечелил славата на един от най-стиснатите сенатори.

Щом се върна у дома си, Сула отпрати Елия и Корнелия Сула от стаята на покойника и на свой ред седна на стола на жена си, за да погледа за последен път напусналия го син. Сам не можеше да каже какво изпитва. Мъката по изгубеното, чувството за безпомощност бяха легнали на сърцето му като огромна оловна топка; единственото, което му оставаше, бе да носи това бреме със себе си. Пред очите му стоеше тъжният край на целия му род, жалките останки от най-добрия приятел, когото бе имал през живота си — утеха в старостта му, наследник на името му, на богатството му, на всичко, което бе постигнал по обществената стълбица. Всичко, което Сула бе притежавал, бе изчезнало безвъзвратно за някакви си трийсет часа; това не можеше да е волята на боговете, не можеше да се смята дори за каприз на съдбата. Просто настинката се бе оказала по-сериозна, отколкото предполагаха, дробовете се бяха възпалили, сърцето бе преустановило дейността си. Банална история, която можеше да се разкаже за хиляди други покойници. Никой не беше виновен, никой не го бе сторил нарочно. Злощастна случайност. За момчето, което нямаше как да знае какво става с него, това беше просто краят на живота — край, мъчителен и болезнен. Но за онези, които то оставяше след себе си, това беше началото на една безкрайна празнота, която баща му щеше да носи до края на живота си. Синът му бе умрял, приятелят му си беше отишъл завинаги.

Когато два часа по-късно Елия дойде отново да го замести, Сула се прибра в кабинета си, където набързо надраска бележка до Метробий:

Запечата грижливо писмото, извика иконома си и му обясни къде точно да го занесе. След което впери поглед в стената пред себе си и се замисли колко странен е животът. На стената отсреща беше изобразен Ахил, носещ на ръцете си покойния Патрокъл, преди да го положи в ковчега му. Навярно под въздействието на трагичните маски, които носят актьорите при изпълнението на великите произведения на древността, художникът беше изписал върху разкривеното от болка лице на Ахил такава покъртителна гримаса, че просто нямаше как тя да отговаря на истината. Сула дори сметна подобен подход към страданието на човека за изключително непочтен — никой няма правото да навлиза в дълбините на чуждата душа, още по-малко — да изважда на показ най-скритите чувства. Почти несъзнателно той плесна с ръце и когато икономът се появи отново на врата, му заръча:

— Още утре да дойде човек да свали тази грозотия от стената!

— Луций Корнелий, погребалните агенти вече идваха. Лектус фунебрис вече е поставен в атрия и чака синът ти да бъде положен в него — съобщи през сълзи робът.

Сула лично огледа траурното ложе, изящно изваяно и позлатено отстрани, покрито отгоре с черен плат и черни възглавници, и кимна в знак на одобрение. Сам занесе тялото на сина си до него, за да усети как започва да се вдървява от смъртта; възглавниците бяха струпани накуп и трупът бе поставен в седнало положение с ръце, облегнати на още възглавници. Щеше да остане в атрия, докато осемте носачи, облечени в черно, не дойдеха да вземат лектус фунебрис и го понесат пред погребалното шествие. Главата бе обърната към перистила, краката — към входа от улицата. От външната страна на вратата бяха закачени кипарисови клонки.

На третия ден се състоя и самото погребение. Като проява на уважение към един бивш римски претор, който има всички изгледи някой ден да стане консул, всички обществени дела бяха преустановени и Форум Романум бе пуст. Онези, които иначе биха водели публичните си дела на него, сега чакаха облечени в тога пула — черната тога, която се носеше при подобни случаи — да се появи траурният кортеж, за да се присъединят към него. Заради тежките колесници шествието, което започваше от дома на Сула, свиваше по Кливус Викторие до Велабрум, откъдето поемаше по Викус Тускус и излизаше на Форум Романум между храма на Кастор и Полукс и Базилика Семпрония. Най-отпред вървяха облечени в черно двамата гробари, след тях, отново облечени в черно, музиканти, които свиреха на военни тръби, на рогове и флейти, издялани от пищялите на римски врагове, погубени на бойното поле. Мелодиите бяха тържествени, трудно запомнящи се и като цяло скучни. След музикантите вървяха жени, които си изкарваха хляба, като пееха своите собствени песни, биеха се по гърдите и плачеха с истински сълзи. Зад оплаквачките бяха танцьорите, които през цялото шествие махаха с кипарисови клонки и изпълняваха своите ритуални танци, наследени през вековете — още от времето, когато Рим не е съществувал. По-нататък следваха петимата актьори, сложили си петте восъчни маски на Сулановите предци, всеки от които се возеше на черна колесница, теглена от два черни коня; зад петимата се носеше самият покойник, качен на раменете на осемте освобожденци, които преди много години бяха принадлежали на Клитумна — мащехата на Сула, — и се бяха превърнали в негови клиенти, когато според завещанието на покойната получиха свободата си. Плътно зад траурното ложе вървеше Сула, покрил глава с черната си тога; придружаваха го племенникът му Луций Ноний, Гай Марий, Секст Юлий Цезар, Квинт Лутаций Катул Цезар и двамата му родни братя — Луций Юлий Цезар и Гай Юлий Цезар Страбон, също забулени с тогите си; зад мъжете вървяха жените, облечени отново в черно, но гологлави, с разчорлени коси.

Щом стигнаха до рострата, музикантите, оплаквачките, танцьорите и гробарите се събраха накуп, от задната част на трибуната, докато актьорите, носещи восъчните маски на Сулановите предци, бяха изведени за ръка догоре от помощници, които ги настаниха на куриатните столове от слонова кост. Всеки от тях беше облечен в тога с пурпурен ръб — свидетелство за високия пост, заеман от конкретния предшественик — с изключение на онзи Сула, който бе служил като фламен Диалис и сега носеше жреческите си одежди. Погребалното ложе също бе качено на рострата, където се събраха роднините — с изключение на Луций Ноний и Елия всички бяха обвързани по една или друга линия с майката на покойника, — за да изслушат похвалното слово, прочетено накратко от самия Сула.

— Днес погребвам единствения си син — обърна се той към смълчалата се тълпа пред рострата. — Той принадлежеше на генс Корнелия, на един от клоновете й, водещ началото си отпреди повече от двеста години. В рода му имаше и консули, и жреци, запазили името си на почтени и уважавани римски граждани. През декември щеше да бъде приет сред мъжете, щеше да бъде смятан за един от Корнелиите. Умря малко преди да навърши петнайсет години.

Сула се обърна към роднините. Малкият Марий вече бе сложил мъжка тога и също като баща си бе скрил лице под нея. Новото му положение го държеше сравнително далеч от Корнелия Сула, която му хвърляше тъжни погледи, излагайки на показ подутото си лице. И Аврелия, и Юлия присъстваха на церемонията, но докато Юлия през цялото време плачеше и не се отделяше от Елия, Аврелия стоеше гордо изправена, със сухи очи — по-скоро замислена, отколкото натъжена.

— Синът ми беше прекрасно момче, обградено от обич и внимание. Родната му майка се спомина, когато той беше съвсем малък, но затова пък втората ми жена се грижеше за него, сякаш му беше истинска майка. Ако му беше съдено да живее, той щеше да се превърне в един от достойните представители на благородната ни фамилия. Макар и още юноша, можеше да се похвали и с образование, и с природна интелигентност, и с поглед върху живота, и с лична храброст, която бе имал случай да докаже. Когато поведох своята експедиция на изток, за да се срещна с царете на Понт и Армения, синът ми ме следваше навсякъде, без да се оплаква от трудностите, без да се плаши от опасностите, които ни съпътстваха по онези чужди земи. Той лично присъстваше на преговорите ми с партианските сатрапи и когато дойдеше време след години Рим да влезе в контакти с царя на партите, синът ми навярно щеше да бъде нашият пратеник до тях. Синът ми беше мой най-близък другар, мой най-предан следовник. Съдбата му обаче била да умре покосен от болест насред родния си дом в Рим. От неговата смърт губи цял Рим, но най-много губим аз и семейството ми. Днес го погребвам със сърце, изпълнено с обич, но още повече — с мъка и горест, затова и в този тъжен ден дарявам всички вас, римляни, с гладиаторски игри.

С това приключи церемонията на рострата; всички станаха от местата си, кортежът отново се събра в предишния си ред и продължи по маршрута си към Капенската порта, защото Сула бе осигурил на сина си гробница на Вия Апия, където обикновено свършваха земния си път Корнелиите. Пред входа на гробницата малкият Сула отново бе поет от баща си, който го вдигна от погребалното легло и го положи в мраморния саркофаг, поставен върху дъски. Капакът бе затворен, същите освобожденци, които бяха носили покойника през цялото шествие, сега избутаха саркофага до дъното на гробницата, издърпаха дъските изпод него и излязоха, за да затвори Сула тежките бронзови врати. Сякаш затвори част от самия себе си вътре. Синът му си бе отишъл завинаги. Нищо нямаше да бъде вече същото.

Няколко дни след погребението на малкия Сула в Рим беше прокаран лекс Ливия. Законопроектът бе донесен пред плебейското събрание с изричното одобрение на Сената, независимо от ожесточената съпротива на Цепион и Варий, за да срещне още по-ожесточената съпротива на самите триби. Това, за което Друз дори не бе предполагал, бе несъгласието на самите италийци, а това несъгласие беше твърде ясно изразено в Кладенеца на комициите. Макар че земите, за които ставаше дума, в никакъв случай да не бяха собственост на италийците, римският агер публикус почти навсякъде граничеше с частните стопанства на местните жители, а от дълги години никой не си беше правил труда да мери земята и да обръща внимание на факта, че малките, бели гранични камъни често се намират твърде далеч от отреденото им място. Всеки път ставаше дума за едно и също — за това как италийският земеделец е разширил владенията си, без да пита някого и без никой да му държи сметка за това. Ако сега се предприемеше наново измерването на римската държавна земя — а това беше неизбежно, след като се предвиждаше да бъде разделена на парцели от по десет югера, всички тези злоупотреби от страна на италийските съседи щяха да излязат на бял свят. По всичко личеше, че най-силно засегнати от предлагания законопроект ще се окажат земеделците в Етрурия, и за това си имаше логично обяснение: един от най-едрите земевладелци в района беше Гай Марий, а той не беше човекът, който ще се тревожи дали няма да му откъснат от нивиците в провинцията. В Умбрия също се бе надигнала шумотевица, за разлика от това Кампания мълчеше и не даваше признаци на тревога.

Друз обаче не се безпокоеше особено; напротив, в писмото си до Силон в Марувиум оптимистично твърдеше, че всичко върви като по вода. Скавър, Марий, дори традиционалистът Катул Цезар се били убедили напълно в правотата на предложенията му, когато защитавал законопроекта си пред Сената, и под тяхно влияние дори вторият консул Филип си замълчал. Никой не можел да затвори устата на Цепион, но пък и той сякаш бил говорил на стените — едно, защото не притежаваше никакъв талант на оратор, и второ, защото сред сенаторите твърде усилено започна да се говори, че някои от колегите са получили в наследство твърде много злато, за да им се има доверие; споменът за Златото на Толоза щеше да остане като неизличим белег върху името на Сервилий Цепионите.

Но отговорът на Силон не беше особено окуражителен.

Е, това последното наистина можеше да се нарече обнадеждаваща новина! Естествено обаче Друз се замисли повече над останалата част от писмото. Срещу намеренията на земевладелците от Етрурия и Умбрия той можеше да стори съвсем малко — само да подготви поредната си пламенна и убедителна реч, с която да ги посрещне на Форума. Колкото до плана за убийството на консулите, не му оставаше друго, освен да предупреди самите тях. Но те веднага щяха да започнат да го разпитват откъде е получил информацията и нямаше да се задоволят с уклончивите му отговори — особено Филип.

Следователно първо трябваше да се види със Секст Цезар, защото с него можеше по-спокойно да обсъди случая.

— Получих писмо от Квинт Попедий Силон, моя приятел марсиец от Марувиум — мина по същество Друз още щом се срещна с първия консул. — Според думите му шепа недоволни самнити са решили да напомнят на Рим, че е време да даде гражданство на цяла Италия, и за да докажат доколко са решени да постигнат желаното, щели да преминат към насилствени мерки. В плановете им влизало двамата с Луций Марций да бъдете нападнати от многобройна въоръжена дружина някъде по Апиевия път, между Бовила и Рим, когато се връщате от латинските празненства.

Друз не бе хванал Секст Цезар в твърде подходящ момент; цял ден астмата го бе мъчила, гърдите му не преставаха да свирят, а устните и ушите му бяха посинели. Тъй или иначе, той се бе примирил отдавна с неизлечимата си болест, свидетелство за което бе самият факт, че се е преборил за консулския пост; нещо повече — беше изпреварил братовчед си Луций Цезар, който бе станал претор преди него.

— Ще ти гласувам публични благодарности в Сената, Марк Ливий — рече Секст Цезар, — а и ще помоля Принцепс Сенатус да прати благодарствено писмо и до Квинт Попедий.

— Секст Юлий, ще ти бъда задължен, ако не сториш нито едното, нито другото! Най-добре ще е никой да не знае, а ти да наемеш неколкостотин легионери от Капуа и да се опиташ да хванеш самнитите. Иначе те ще научат, че заговорът им е разкрит, ще отложат за известно време неговото изпълнение, а колегата ти Луций Марций ще заяви, че цялата работа си е била чист фарс. Заради репутацията си държа на това самнитите да бъдат публично уличени в престъпните си намерения. Всеки от заловените ще бъде бит с камшик и публично екзекутиран, което ще послужи за урок на цяла Италия. Нека италийците знаят, че по пътя на насилието не ще постигнат нищо.

— Разбирам те напълно, Марк Ливий, и ще послушам съвета ти — кимна в знак на съгласие Секст Юлий Цезар.

И така сред надигащото се недоволство на италийските земевладелци и под заплахата на заговора срещу консулите Друз трябваше да продължи започнатото дело. Делегацията от Етрурия и Умбрия наистина пристигна, но понеже представителите й така и не се научиха да се държат възпитано и да не гледат отвисоко всеки срещнат римлянин, вместо да си спечелят подкрепа, настроиха целия град срещу себе си и бяха принудени да си вървят с празни ръце и обеца на ухото.

Секст Цезар от своя страна спазваше стриктно указанията на Друз и когато самнитите нападнаха мирното наглед шествие, което се връщаше от празниците край Бовила, откъм градското гробище при Апиевия път се показаха няколко кохорти легионери, които избиха неколцина от заговорниците на място, а другите заловиха, биха и накрая публично ги екзекутираха.

Това обаче, което най-много занимаваше Друз — а и напълно естествено, след като засягаше собственото му законотворчество, — бе, че според лекс агрария всеки римски гражданин трябваше да получи по десет югера обработваема земя от държавния фонд. Първи на опашката бяха сенаторите и останалите членове на първа класа, пролетариите идваха най-отзад. Колкото и да се говореше, че общата площ на римската държавна земя на полуострова е от поне няколко милиона югера, Друз дълбоко се съмняваше, че докато се стигне до реда на най-бедните, ще остане нещо. А никой не можеше да отрече, че е неблагоразумно да се ощетят тъкмо пролетариите. Ако не получеха земя, трябваше да им се даде нещо в замяна. А какво друго, ако не гаранции, че дори и във време на глад зърното от държавните складове няма да поскъпва! Предстоеше му да води нова, този път наистина ожесточена борба в Сената, докато убеди колегите си, че е необходимо прокарването на нов лекс Фрументария, който да осигури за вечни времена евтин хляб на бедните.

Като допълнение на грижите му опитът за покушение срещу консулите така наплаши Филип, че вторият консул започна на своя глава разследвания за настроенията в Италия; през май той държа реч в Сената и съвсем отговорно заяви, че жителите на полуострова стават все по-неспокойни, а мнозина говорят за война с Рим. От тона му не личеше да е особено изплашен — по-скоро му се искаше той да наплаши съседите си, та да забравят подобни мисли. Предлагаше двама претори да се захванат с обиколката на цяла Италия — единият да тръгне на север, другият — на юг, — та да видят с очите си от името на римския Сенат и народ какво е положението у съюзниците.

Катул Цезар, който здравата си беше изпатил, докато председателстваше специалния съд за фалшиво гражданство в Езерния, се изказа в подкрепа на подобна идея, която му се струвала чудесна. Разбира се, неговото изказване стана повод и други сенатори, които иначе и пукната пара не биха дали за предложението на Филип, да го намерят за прекрасно. Без никакви протакания на претора Сервий Сулпиций Галба му бе заръчано да се заеме с южната половина на Италия, докато колегата му Квинт Сервилий — от фамилията на небезизвестния Сервилий Авгур — имаше задачата да проучи какво става на север. И двамата получиха правото да си изберат по един легат, бяха удостоени в проконсулски империум и получиха достатъчно парични средства за осъществяването на експедициите. В цената се включваше дори въоръжена охрана от бивши гладиатори.

Новината, че Сенатът е упълномощил двама претори да водят разследвания по онова, което Катул Цезар упорито наричаше „италийски въпрос“, не се понрави ни най-малко на Силон. Самнитът Мутил пък, който така и така беше бесен от кървавата разправа с двестате му сънародници, изловени при инцидента на Апиевия път, вече се чудеше дали да не използва новото предизвикателство като повод за война. Друз отчаяно засипваше и двамата с писма, в които ги умоляваше да не вършат нищо и да чакат той да оправи нещата.

Сам Друз потегна бойното си снаряжение и се хвърли в поредното сражение, обявявайки пред Сената, че възнамерява да утвърди нови тарифи за зърното. Също както с поделянето на агер публикус, така и сега ниските цени нямаше да се отнасят единствено до бедните. Всеки римски гражданин, който имаше търпението да се нареди на безкрайните опашки пред масите на едилите при Портикус Минуция, можеше да получи своето официално удостоверение, срещу което да закупи пет модия от държавното зърно, после да се яви в държавните складове под скалите на Авентина, където да представи документа, и да отнесе полагащия му се чувал у дома. Намираха се дори богати и знатни римляни, които не се посрамяваха да се възползват от тази си привилегия — някои, защото бяха непоправими скъперници, други — заради самия принцип. Като цяло обаче повечето хора, които можеха да си позволят лукса, предпочитаха да не се тълпят за удостоверения, ами просто да пуснат няколко монети в ръката на иконома си и да го пратят в частните складове на Викус Тускус. В сравнение с цените на много други жизненоважни услуги в Рим — така например жилищните наеми открай време се славеха с астрономическите си размери — сумата от петдесет до сто сестерции месечно на човек за закупуване на частно зърно се смяташе за незначителна. Затова и голяма част от онези, които упорито си искаха удостоверението, бяха представители на най-бедните — петата имуществена класа и пролетариата.

— Както и да го мислим, земята няма да стигне и за тях — говореше Друз пред Сената, — но ние в никакъв случай не бива да ги забравяме, не бива да ги оставяме да мислят, че отново са били подминати. Римската трапеза е достатъчно богата, назначени отци, можем да си позволим да храним всички римски граждани на нея! Ако не е по силите ни да дадем на пролетариите земя, то поне трябва да им подсигурим евтиното зърно. Нека цената бъде пет сестерции модият, независимо дали годината е добра или лоша. Подобно решение до голяма степен ще облекчи задачата на самата държавна хазна, защото когато реколтата надминава търсенето, държавното жито ще се купува между две и четири сестерции модият. Ако поддържаме постоянни цени от пет сестерции, ще позволим реализирането на известна печалба, която на свой ред ще покрие разходите в години на недостиг. Именно затова предлагам част от фондовете на държавната хазна да бъдат отредени изключително за закупуване на зърно и да не се пипат по никакви други причини. Затова пък и сега за прокарването на законопроекта ми няма да използваме нищо от държавния резерв.

— И как тогава предлагаш, Марк Ливий, да подплатим тази незапомнена проява на щедрост? — обади се заядливо Луций Марций Филип.

Друз се усмихна снизходително.

— Всичко съм измислил, Луций Марций. В отделна част от законопроекта си говоря за девалвация на определен процент от годишните ни парични емисии.

При тези му думи членовете на Сената се размърдаха неспокойно. Никой в Рим не оставаше безразличен при споменаването на самата дума „девалвация“. Докоснеше ли се темата за държавния фиск, римските управници се показваха крайно консервативни. Обезценяването на монетите никога не е било част от римската политика, на него открай време се бе гледало като на евтин гръцки шмекерлък. Само по времето на първите две Пунически войни се бе прибягвало до подобно средство, но пък и тогава основната цел бе всъщност уеднаквяването на монетните стандарти. Колкото и радикален да беше в реформите си, Гай Гракх дори беше увеличил стойността на парите в Рим.

Без да се смути от реакцията им, Друз се зае да обяснява позицията си:

— На всеки осем денарии един ще бъде изсичан от бронз, смесен с малко олово, колкото да достигне теглото на среброто, и ще бъде покриван със сребро. Правил съм изчисленията си по най-консервативни методи. Така например, приел съм за изходна точка предположението, че на пет лоши години ще имаме две добри, което, трябва да признаете, е крайно песимистична прогноза. В действителност винаги добрите години са повече от лошите. Взел съм предвид обаче и случаи като онзи продължителен глад по време на войната с робите в Сицилия. Другото, което съм взел под внимание, е, че да се отсече подобна бронзова монета и да се посребри вторично, изисква повече труд, отколкото ако направо се отсече от сребро. Ето защо предлагам девалвираните монети да са една на осем, макар и изчисленията ми да показват по-вероятно съотношение едно на десет. От това сами разбирате, че хазната нищо не може да изгуби. Още по-малко ще бъдат затруднени нашите делови съграждани, които работят предимно с хартия. Най-голямата тежест от реформата ще падне върху онези, които прибягват изключително до услугите на монетите, но което е най-важният аргумент в моя полза, така ще се избегне заплахата от въвеждането на пряк данък.

— Защо да си правим труда всяка година да отсичаме по една осма девалвирани монети, когато можем да го правим просто веднъж на осем години? — попита преторът Луций Луцилий, който подобно на всички свои роднини даваше вид на умен с приказките си, но не разбираше нищо от цифри.

— Защото — отговори му любезно Друз — най-важното според мен е никой да не може да отличи истинските монети от девалвираните. Ако се знае предварително, че цяла една годишна емисия ще бъде от бронзови монети, никой не би искал да си има работа с тях.

Колкото и да му се струваше на самия него невероятно, той успя да прокара и лекс фрументария. На негова страна застана дори хазната (където също бяха направили нужните изчисления, за да стане ясно, че от предлаганата девалвация могат да се извлекат големи печалби), а Сенатът отново оповести одобрението си пред плебейското събрание. Сред самите плебеи по-влиятелните конници бързо разбраха, че подобна реформа не може да се отрази зле върху сделките им, които рядко се осъществяваха срещу пари в брой. Разбира се, една девалвация не можеше да не засегне всички в града — в крайна сметка разликата между металните пари и техните хартиени еквиваленти беше изключително условна; затова пък римляните бяха прагматичен народ и знаеха, че независимо от формата си едни пари имат стойност дотогава, докато хората, които ги използват, им имат доверие.

В края на юни законът беше записан на таблиците. За в бъдеще държавното зърно щеше да се продава по пет сестерции модият, а квесторите, прикрепени към хазната, вече трябваше да подготвят първата емисия девалвирани монети, също както и тъй наречените вири монеталес, които щяха да се погрижат за самото отсичане. Разбира се, цялата операция щеше да отнеме време, но държавните служители разчитаха до септември на всеки осем денария един да е бронзов. Долавяше се недоволство. Цепион нито за миг не млъкваше, конниците не можеха да приемат току-така промените, които Друз предлагаше, а римската беднотия започваше да подозира, че управляващите са измислили новата хитрина, само и само да излъжат тях, неуките. Но Друз продължаваше да бъде пълната противоположност на Сатурнин, затова и Сенатът не му отказваше подкрепата си в нищо. Всеки път, когато свикваше плебейското събрание на концио, той отделяше голямо внимание на реда и спокойствието; само да усетеше, че сред тълпата се надигат вълнения, веднага закриваше заседанието и го насрочваше за друг ден. Винаги се вслушваше в предсказанията на авгурите и никога не му хрумна да използва силови методи за прокарването на своите решения.

В края на юни се видя принуден да преустанови за известно време дейността си; според официалния календар лятото бе започнало и Сенатът прекрати заседанията си, също както и плебейското събрание. Доволен от възможността да си отпочине — от ден на ден се уморяваше все повече и повече, — Друз също напусна Рим. Първо прати майка си и шестте деца в разкошната си вила край Мизенум, после отиде да навести Силон и Мутил, за да обиколят тримата заедно цяла Италия.

И сляп да беше, щеше да види, че цялото население на Централна Италия открито се готви за война; случваше му се, докато яздеше заедно с приятелите си по затънтените пътеки на полуострова, да се сблъска с цели легиони от добре въоръжени войници, които провеждаха открити учения, нищо че се намираха на огромни разстояния от най-близките римски или латински градове. Но така и нищо не каза, нищо не попита и вътрешно се убеждаваше, че на войнолюбието на съседите така и няма да се удаде случай да се прояви на дело. С безпрецедентна бързина той, Марк Ливий Друз, бе успял да внесе реформи в съдебната власт, в Сената, в държавното земевладение, в снабдяването със зърно. Никой друг преди него — нито Тиберий Гракх, нито Гай Гракх, нито Гай Марий, нито Сатурнин — не бе сторил толкова много за толкова кратко време: да прокара толкова много противоречиви закони с толкова малко затруднения, да преодолее едновременно съпротивата и на сенатори, и на конници. И всичко това, защото му вярваха, защото го уважаваха, защото се уповаваха на него. Друз вече разбираше, че му трябва само да обяви намеренията си за всеобщо римско гражданство на полуострова, за да бъде подкрепен от всички свои съграждани. Може би нямаше да го последват доброволно, но със сигурност щяха да го оставят той да ги води. Целта щеше да бъде постигната! А като следствие от това той, Марк Ливий Друз, щеше да стане патрон на една четвърт от целия римски свят, защото вече от единия край на Италия до другия — дори в Етрурия и Умбрия — мало и голямо бе прочело пред него своята тържествена клетва за вярност.

Около осем дни преди Сената да се събере на първото си заседание на септемврийските календи, Друз пристигна във вилата си в Мизенум, където мислеше да си отпочине за кратко, преди да се захване с най-тежката част от делото си. За своя изненада той бе открил у майка си незаменим приятел, у когото се научи да търси утеха и кураж. Корнелия Сципионида беше хитра, остроумна, начетена, свободомислеща и изобщо гледаше на мъжките дела от почти мъжка гледна точка. Проявяваше нескрит интерес към политиката и бе проследила цялата законодателна програма на Друз с гражданско удовлетворение и майчина гордост едновременно. Навярно заради либералните възгледи на мнозина Корнелии и тя харесваше радикализма на сина си, но именно принадлежността й към една от най-старите патрициански фамилии в Рим я караше двойно повече да го цени, задето така добре е схванал ролите на Сената и на народа. Нито веднъж Марк Ливий не бе посегнал към сопата на близките си предшественици, нито веднъж не си бе позволил да заплашва съгражданите си, през цялото време беше разчитал единствено на златния си глас и сребърния си език. Такива трябваше да бъдат всички големи политици! И ако заради нещо се чувстваше още по-горда старата Корнелия, то бе, че всички тези качества синът й несъмнено бе наследил от нея, а не от тъпоглавия си, тесногръд и нищо неразбиращ баща.

— Е, за няколко месеца само ти се справи по блестящ начин и със съдилищата, и със земята, и с беднотията — хвалеше го тя. — Има ли още нещо или вече свърши?

Друз си пое въздух и продължително я изгледа.

— Възнамерявам да дам пълно римско гражданство на всички жители на Италия.

Корнелия пребледня по-силно от ленената си роба й отчаяно възкликна:

— О, не, Марк Ливий! Дотук много неща ти позволиха, но с това никой никога не би се съгласил!

— Че защо не? — изненада се той; напоследък дори не допускаше мисълта, че нещо може и да не стане точно както го е замислил.

— Защото боговете са дали на римляните една задача и тя е на всяка цена да пазят своето гражданство — рече му майка му, все тъй бяла като платно. — Дори ако самият Квирин се яви насред Форума и заповяда на римляните да подарят своето гражданство на всички останали, те няма да се съгласят! — Корнелия протегна ръка и го хвана за лакътя. — Марк Ливий, Марк Ливий, откажи се, докато е време! Това е просто невъзможно! — Тя потръпна от страх. — Умолявам те, откажи се!

— Вече съм дал думата си да го сторя, мамо… И ще я удържа!

В продължение на минута тя не отместваше поглед от черните му очи, сякаш искаше да му внуши целия страх, който тъй внезапно я беше обладал. Най-накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Е, виждам, че каквото и да ти кажа, не ще мога да те разубедя. Неслучайно си се родил прапраплеменник на великия Сципион Африкански. О, синко, синко, ще те убият!

Друз надигна вежда в недоумение.

— Защо ще ме убиват, мамо? Аз не съм Гай Гракх, още по-малко Сатурнин. Всичко, което съм сторил досега, сторил съм го по законен път. Никой римлянин не може да се чувства под заплаха, още по-малко застрашавам мос майорум.

Но майка му не желаеше повече да продължават този мъчителен за нея разговор, затова скочи от мястото си и делово подхвърли:

— Ела да видиш децата. Много им липсваш.

Подобно твърдение съдържаше известно преувеличение, но не чак толкова голямо. Друз бе успял да си спечели популярност и сред децата в семейството.

Докато двамата с Корнелия вървяха към детската стая, ясно се чуваше шумът от някаква кавга.

— Ще те убия, Катоне! — беше първата реплика, която двамата чуха от устата на Сервилия при влизането си.

— Стига толкова, Сервилия! — скара се вуйчо й, който започна да предусеща, че момичето не говори току-така. — Малкият Катон е твой брат и боговете ти забраняват с пръст да го докосваш.

— Оставете ме насаме с него и ще видим дали не мога да го докосвам — закани се тя.

— Никога няма да те оставя насаме с него, госпожице Топчест нос! — избута брат си малкият Цепион и предизвикателно застана пред него.

— Носът ми изобщо не е топчест! — разсърди се още повече Сервилия.

— Да имаш да взимаш! — изсмя й се Цепион. — Имаш най-ужасния и топчест нос, който съм виждал! Бррр, гнусотия!

— Млъкнете всички! — кресна им Друз. — Вие друго, освен да се карате, не знаете ли?

— Знаем! — каза с дебелия си глас Катон. — Да се бием!

— И как да не се караме с тоя тук! — посочи го презрително Друз Нерон.

— Ти да мълчиш, черна мутро! — просъска му Цепион, който използваше всеки случай да застане в защита на брат си.

— Не съм черна мутра!

— Напротив, си! — размаха юмруци Катон.

— Ти пък не си Сервилий Цепион! — изрече Сервилия по адрес на Цепион. — Ти си потомък на червенокос галски роб, нямаш нищо общо с нас, истинските Сервилий Цепиони.

— Топчест нос, топчест нос, грозен, гаден топчест нос!

— Тацете! — изкрещя още по-силно от предния път Друз.

— Син на роб! — продължи Сервилия.

— Дъщеря на празноглавец! — отвърна й Порция.

— Прасе с лунички! — обади се най-сетне и Лила.

— Ела да поседнем, синко — подкани Корнелия Сципионида Друз, сякаш подобна сцена не й правеше никакво впечатление. — Когато свършат, сами ще дойдат при нас.

— Всеки път ли споменават родителите си? — заинтересува се Друз, като с мъка надвика развихрилата се челяд.

— Че как иначе, когато Сервилия е тук?

Сервилия отдавна беше навършила тринайсет и фигурата й бе започнала видимо да се оформя, но като част от голямото й наказание настойникът така и не я беше отделил от останалите деца в къщата, както би било редно на тази възраст. В лице се беше разхубавила, макар и в погледа й да продължаваше да се крие онази потайност, която тя сама бе възпитала в ранното си детство. Докато слушаше препирнята между петимата си племенници и осиновения си син, Друз започваше да се чуди дали не е сбъркал, както е оставил Сервилия толкова дълго в детската стая.

Сервилила — или по-просто Лила — от своя страна бе навършила наскоро дванайсет и също като сестра си бързо узряваше. Беше по-хубава от Сервилия, но по-трудно привличаше поглед, мургавото й, дяволито лице отдалеч я издаваше що за човек е. Третият представител на „големите“, който във всичко заставаше на тяхна страна в споровете с „малките“, беше синът на Друз — Марк Ливий Друз Нерон Клавдиан; деветгодишен, хубавец като всички Клавдии, но и също като тях мрачен и непроницаем, той не можеше да се похвали с особена интелигентност, ала беше послушен и любезен с баща си.

Нататък следваха децата на Катон. Друз така и не можеше да свикне с мисълта, че малкият Цепион носи името на истинския си баща, колкото и упорито Ливия Друза да бе твърдяла обратното. Та той във всичко приличаше на покойния Катон Салониан — същата стройна и мускулеста фигура, същата форма на главата и на ушите, същия дълъг врат и издължени крайници и най-вече — същата яркочервена коса. Макар очите на момчето да бяха светлокафяви, те в никакъв случай не приличаха на Цепионовите: вместо това отдалеч правеше впечатление, че са леко раздалечени, затова пък стояха широко отворени. От всички шест деца в семейството малкият Цепион беше любимецът на Друз. Момчето излъчваше сила и готовност да поема всякакви отговорности, които качества нямаше как да не се харесат на човек като вуйчо му. В момента беше на пет години и девет месеца, но от много време Друз бе установил, че с него може да се разговаря не само като с възрастен, но като със същински мъдрец. Цепион Младши говореше с плътен, дълбок глас, в очите му се четеше замисленият му и сериозен характер. Усмихваше се малко и почти винаги по адрес на малкия си брат, който единствен можеше да го разсмее с трогателните си постъпки; Цепион беше до такава степен привързан към Катон, че от самото начало гледаше на него като на едва ли не свой син и нито за миг не се отдалечаваше от него.

Порция, която всички наричаха Порцела, скоро щеше да навърши четири години. По рождение беше грозновата, а напоследък цялата беше в лунички. Луничките се бяха превърнали в най-слабото й място, постоянен обект на злобните закачки от страна на двете й по-големи сестри, които дълбоко я ненавиждаха и не й оставяха миг покой с болезнените си пощипвания, ухапвания, подритвания и оскубвания. За съжаление и тя бе наследила типичния за Катоните орлов нос и единственото, което я спасяваше, бяха красивите й тъмнозелени очи и милият й характер.

Малкият Катон беше на две години и девет месеца и представляваше отвътре и отвън истинско чудовище. По всичко изглеждаше, че носът му си е поставил за цел да стане по-голям от цялата му останала част от тялото, при това не беше издължен и закривен като на семит, ами завършваше с огромна буца, както приляга на достолепен кореняк — римлянин. Най-малко се връзваше въпросното чудо на природата с иначе красивото му лице, в което жените един ден биха се загледали. Имаше малка уста, приятни светлосивкави очи, които грееха на светлината, опънати скули и добре оформена брадичка. Широките рамене подсказваха, че с възрастта Катон може да развие красива фигура, но уви, всичко останало под тях оставаше болезнено хилаво и слабо, най-вече защото детето не проявяваше абсолютно никакво желание да се храни. По душа малкият бе роден да се натрапва на другите, при това притежаваше една черта на характера, която Друз най-малко понасяше у околните: колкото по-ясно и образно отговориш на някой от безконечните му въпроси, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че ще последва цяла серия от други, още по-безсмислени. Друз още не можеше да реши дали това се дължи просто на умствената ограниченост на племенника му, или пък е следствие от дълбоко вкоренения му инат и пълно нежелание да се съгласи с чуждата гледна точка. Катон притежаваше и друга много характерна черта, която беше особено трогателна — а хора в неговото положение се нуждаеха от способността, ако не друго, то поне да трогват; — тя се състоеше в безрезервната му преданост към брат му Цепион, от когото нито през деня, нито през нощта позволяваше да го отделят. Когато прекалеше с досадните си въпроси или дотегнеше с дебелия си глас, достатъчно бе да го заплашат, че ще ги разделят с брат му, за да млъкне.

Скоро след втория рожден ден на Катон Силон бе дошъл за последен път на гости у Друз; приятелят му вече бе избран за народен трибун и марсът си даваше сметка, че няма да е разумно цял Рим да се убеди в тяхното приятелство. Понеже сам изживяваше радостта от бащинството, Силон много обичаше да се занимава с домочадието на Друз. Така например той отделяше специално внимание на издайницата Сервилия, ухажваше я и искрено се забавляваше, когато тя искаше да го срази със своето презрение към жалкия италиец, който той представляваше в очите й. Останалите четири деца той просто обожаваше и никога не отказваше да играе с тях. Единствено малкия Катон не можеше да търпи, колкото и да му беше трудно да обясни тази си антипатия с логични доводи.

— Когато съм с него, имам чувството, че изгубвам способността си да разсъждавам и се превръщам в някакъв звяр без мозък и душа — говореше той на Друз. — Единствено инстинктът ми подсказва, че пред мен стои враг.

Навярно всичко се дължеше на спартанския характер на малкия, нищо че спартанското възпитание беше на почит сред римляни и италийци. Всеки път, когато по адрес на Катон се изливаха словесни обиди или пък тялото му ставаше жертва на физическа агресия от страна на сестрите и братовчед му, той приемаше случилото се със стиснати зъби и никога не плачеше. Само като го гледаше, Силон изтръпваше от страх. На какво можеше да се дължи подобно поведение? Поне сто пъти си бе задавал този въпрос и така и не бе намерил отговор, който да му се стори задоволителен. Навярно защото и самият Катон не криеше презрението си към жалките италийци. Разбира се, за това единствена виновница беше Сервилия. И все пак, когато тя се опиташе да го ужили с някоя и друга приказка, Силон махваше с ръка и отминаваше. Но се оказваше, че на човек като Катон никой не може да си позволи просто да махне с ръка и да отмине.

Един ден, когато му бе омръзнало да слуша грубите и досадни въпроси на Катон към вуйчо му Друз, който напразно се опитваше да бъде търпелив и любезен, Силон просто сграбчи момчето за врата и го провеси през прозореца над градинката, осеяна с декоративни камъни, които заканително показваха ръбовете си.

— Или ще се научиш да се държиш възпитано, Катоне, или ще те пусна долу!

Детето нищо не му отвърна, лицето му излъчваше предизвикателство и омраза, които нищо не можеше да надвие. Колкото и да го люлееше от прозореца, колкото и да се правеше, че аха-аха и наистина ще го хвърли на двора, Силон не можа да го накара да се признае за победен. Наложи се да го върне обратно в стаята и да поклати посрамено глава пред Друз.

— За щастие Катон е още малко дете. Ако беше възрастен, Италия никога не би могла да се разбере с Рим!

Веднъж Силон попита момчето кой му е любимият човек.

— Брат ми — беше категоричният му отговор.

— А след него кой?

— Пак брат ми.

— Е, добре, а след брат ти няма ли друг?

— Брат ми.

Силон се обърна към Друз.

— Този никого друг ли не обича? Теб например? Или поне баба си?

Приятелят му вдигна рамене.

— Както сам се убеждаваш, Квинт Попедий, племенникът ми обича единствено брат си.

Но Силон поне знаеше, че в отношението му към Катон няма нищо странно или необичайно; в действителност никой в къщата не беше привързан към момчето.

Децата открай време се бяха разделили на два лагера, като по-големите безжалостно тормозеха децата на Катон Салониан и детската стая никога не утихваше от словесните им и телесни борби. Логично бе да се предположи, че Сервилио-Ливианската партия ще има пълно превъзходство, но откакто малкият Катон бе навършил две години и бе започнал да помага на брат си с малките си юмручета, балансът се бе обърнал изцяло в полза на Порциите. Никой не можеше да се справи с това дете, което никога не молеше за пощада, никога не прекланяше глава и никога не замлъкваше при препирните. Малкият Катон беше корав противник — неуморим, постоянен, заядлив, шумен, чудовищен и без никакви угризения.

— Мамо — рече най-накрая Друз, след като бе наблюдавал известно време грозната сцена в детската стая, — събрали сме накуп всички нещастия, които могат да постигнат едно римско семейство.

Не само Друз и италийските водачи бяха вършили работа през лятото; Цепион усилено бе търсил съмишленици сред конническото съсловие и в крайна сметка заедно с Варий бяха организирали солидна опозиция на Друз в плебейското събрание; най-сетне Филип, който открай време имаше слабостта да харчи повече, отколкото му позволяваха почтено спечелените средства, позволи на група конници и сенатори, разчитащи до голяма степен на доходите от огромните си латифундии, да го купят за своята кауза.

Разбира се, никой не знаеше точно какво се готви, но в Сената отдавна се беше получила молбата на Друз да бъде свикано заседание на септемврийските календи, а това беше достатъчно да предизвика интерес. Мнозина сенатори, които през отминалата пролетна сесия се бяха увлекли по красноречието на народния трибун, сега съжаляваха за допуснатата слабост; позициите, които той имаше през зимата и пролетта, вече бяха отслабени, на сенаторите им бе омръзнало да вършат велики дела в името на Друзовите идеи за световния мир и повечето от тях бяха твърдо решени този път да останат глухи за словата му, каквито и да са те.

Председателстваше Секст Юлий Цезар — като първи консул на него му се падаше да управлява през септември, а това означаваше, че ритуалите по откриването на заседанието трябваше да, бъдат проведени с абсолютна точност. Докато се извършваха гаданията и се четяха молитвите, сенаторите мълчаха почтително и едва когато кървавите следи от жертвоприношенията бяха измити, всички заеха с готовност местата си и набързо преминаха процедурите, предшестващи задължително речта на народния трибун.

Време беше за работа. Друз се надигна от пейката, поставена пред подиума, на който седяха консулите, преторите и куриатните едили, и се запъти към любимото си място при бронзовите врати, които както обикновено, щом той щеше да държи реч, бяха затворени.

— Уважаеми отци на римския народ, членове на римския Сенат — обърна се той топло към всички присъстващи, — преди няколко месеца в същата тази зала аз говорих за едно голямо зло, което живее сред нас — злото, наречено агер публикус. Днес обаче имам намерение да прикова вниманието ви върху едно друго зло, много по-голямо от агер публикус. Зло, което, ако не го пресечем навреме, има опасност да ни унищожи напълно. Да унищожи самия Рим. Става дума, разбира се, за народите, които живеят в съседство с нас на полуострова. За онези, които наричаме в общото название „италийци“.

При тези думи из редиците на облечените в бяло сенатори се разнесоха сподавени възгласи — сякаш вятърът бе нахлул изневиделица в залата или пък през някоя дупка от покрива се беше спуснал облак жужащи пчели. Друз добре чу реакцията на колегите си, но реши, че е рано да й обръща внимание.

— Ние сме свикнали да се отнасяме към тези десетки, стотици хиляди свои съседи като към граждани трета класа. Изразът е съвсем точен. Първата класа сме ние, римляните, втората — онези, които се ползват с латински права. Третата класа са италийците. Италиецът е човек недостоен от наша гледна точка да участва в решаването на общоримската съдба. Той е онзи, който може да бъде бит, глобяван, гонен, ограбван и експлоатиран безнаказано. Заради нас нито децата му, нито жена му, нито домът му могат да се чувстват в безопасност. Италиецът е човекът, който трябва да лее кръвта си в нашите войни, да издържа войските, с които сам ни дарява, да поверява съдбата на собствените си войници на нашите пълководци. Пак той е човекът, пред когото не устояхме на обещанията си да не създаваме римски и латински колонии сред земите му, да му осигурим пълна политическа самостоятелност в замяна на легионите, които трябваше да ни осигурява, и данъците, които трябваше да ни плаща; ние не само не устояхме на обещанията си, но построихме колонии навсякъде, за да отнемат от земята му, за да черпят от силите му и в същото време да го държат откъснат от останалия свят.

Слушателите му все повече се разшумяваха, но не чак толкова, че да заглушат думите му; но все пак се усещаше, че наближава буря. Устата на Друз пресъхна от напрежение, трябваше да спре и да преглътне, без да се издава. И за да не даде воля на нервите си, веднага продължи:

— Ние, римляните, не признаваме цар. Но в рамките на Италия самите ние се държим като царе и господари. Защото ни харесва усещането, което ни спохожда, докато гледаме как по-нискостоящите ни съседи пълзят в царствените ни крака. На нас ни харесва да се правим на царе! И ако народите, населяващи Италия, наистина ни отстъпваха по нещо, подобно поведение би било напълно оправдано. Но истината е, че италийците не ни отстъпват в нищо. Те са кръв от нашата кръв, плът от нашата плът. Иначе щеше ли в същата тази зала да се чува обвинението, че някой от нас е с „италийска кръв“? Често съм чувал великият и славен Гай Марий да бъде наричан „италиец“. И все пак именно той разгроми германите! Чувал съм и благородният Луций Калпурний Пизон да бъде наричан инсубриец, това не попречи на баща му да загине като герой под стените на Бурдигала! Чувал съм и великият Марк Антоний Оратор да бъде осъждан, задето втората му жена била дъщеря на италиец. И все пак тъкмо той унищожи пиратите и бе избран за цензор!

— Той наистина беше цензор — подвикна му от мястото си Филип — и тъкмо докато той беше цензор, хиляди италийци незаконно се писаха римски граждани!

— Може би искаш да намекнеш, Луций Марций, че съм го направил умишлено? — попита го заплашително Антоний Оратор.

— Точно това искам да намекна, Марк Антоний!

Антоний Оратор се надигна, от стола си така, сякаш мечка изведнъж бе влязла в залата и бе заела мястото му.

— Я да излезем навън, Луций Марций, че да го чуя пак от устата ти!

— Тишина! Марк Ливий говори! — прекъсна ги Секст Цезар и гърдите му жално изсвириха. — Луций Марций, Марк Антоний, нарушавате правилника! Седнете си по местата и изчакайте да ви се даде думата!

Друз продължи:

— Казвах, че италийците са кръв от нашата кръв й плът от нашата плът. Не само това, те дадоха своя голям принос за нашите успехи в Италия и извън нея. Те са добри войници, добри стопани и добри търговци. Сред тях има богаташи, има аристократи, потомци на родове не по-стари от римските, има и интелектуалци, които по нищо не отстъпват на нашите. Жените им са не по-малко грамотни и добре възпитани от римлянките. Италийците живеят в домове като нашите, хранят се със същото, с което се храним и ние. Колкото познавачи на виното имаме ние, толкова имат и те. И което е може би най-важното, физически те са досущ като нас.

— Глупости! — сряза го презрително Катул Цезар и посочи с пръст Гней Помпей Страбон от Пиценум. — И го виж тоя! Чип нос и сламени коси! Римляните можем да бъдем червенокоси, русоляви, белокоси, но със сламени коси не можем да бъдем! Този е чист гал, никакъв римлянин не е! Ако зависеше от мен, всички в нашата любима Курия Хостилия, които не са римляни, отдавна щяха да бъдат изхвърлени. Гай Марий, Луций Калпурний Пизон, Квинт Варий, Марк Антоний, който има наглостта да се ожени за по-нискостояща, цялата рода на Помпеите, дето влязоха в Сената със слама между зъбите, Дидиите от Кампания, Сауфеите, Лабиените и Апулеите. Аз мисля, че трябва да се отървем веднъж завинаги от всички тях!

Част от присъстващите посрещнаха думите му с бурен възторг, а другите — с бурно възмущение. С три изречения Катул Цезар успя да засегне до болка една трета от присъстващите, но в същото време погали, самочувствието на останалите две трети, които отсега нататък щяха да гледат отвисоко всеки един от споменатите си колеги. Само Цепион като че ли не се радваше особено — сред изброените от Катул беше приятелят му Квинт Варий.

— И все пак ще ме изслушате! — закрещя Друз. — Ако трябва, ще стоим тук до тъмно, но ще ме изслушате!

— Боговете да са ми свидетели, няма да те изслушаме! — отвърна му Филип.

— Няма да те слушаме! — изврещя и Цепион зад него.

— Думата е дадена на Марк Ливий! Всеки, който се опита да му я отнеме, ще бъде изгонен от заседанието! — успя все пак да надвика присъстващите Секст Цезар. — Писарю, излез навън и повикай ликторите ми.

Главният писар веднага изхвърча от залата и след малко доведе дванайсетте ликтори на първия консул, облечени в бели тоги и преметнали фасции през рамо.

— Застанете зад куриатните столове! — нареди им високо Секст Цезар. — Днес мнозина си позволиха да нарушат правилника, може да се наложи занапред да изгоня някого от присъстващите. — След което кимна към Друз. — Продължавай.

— Възнамерявам да представя на гласуване в плебейското събрание законопроект, даряващ пълно римско гражданство на всички, живеещи от Арн до Региум, от Рубикон до Верейум, от Тосканско до Адриатическо море! — заяви на всеослушание ораторът, за което му трябваше доста да понапрегне гласните си струни. — Време е да се освободим от това задушаващо ни зло, да престанем да смятаме част от жителите на Италия по-недостойни от останалите, да се откажем от предубеждението, че римляните сме нещо изключително! Назначени отци, Рим е Италия! И Италия е Рим! Нека веднъж завинаги се примирим с този факт и позволим на всички жители на полуострова да се чувстват равни!

В Сената настана невъобразим хаос: мъже на почтена възраст крещяха неистово: „не, не, не“, тропаха с крака, ревяха от злоба, свиркаха, пляскаха, най-подивелите дори започнаха да мятат сгъваемите си столове по посока на оратора и когато не го уцелеха — да му се канят със свити юмруци, че следващия път ще бъдат по-точни.

Но дори сега Друз не трепна.

— Ще го направя! — ревеше и той като обезумял на тълпата около себе си. — Ще го направя!

— Само през трупа ми! — извика Цепион от подиума на преторите.

Друз се обърна и злобно го изгледа.

— Ако трябва, и през трупа ти ще мина, разлигавен кретен! Ти изобщо виждал ли си жив италиец, та смееш да ми говориш? — Беше готов да се нахвърли да го бие.

— Да, Друзе, и то в твоята къща! За въстание говорехте, нали? Ти и приятелчетата ти Силон, Мутил, Егнаций, Видацилий, Лампоний, Дуроний, да изброявам ли още?

— Никога не сме се събирали у дома ми и никога не сме говорили, за каквото и да е въстание!

Цепион също беше скочил от куриатния си стол и пламтеше от гняв.

— Ти си предател, Друзе! Позор за семейството си! Ще те дам под съд за това!

— Не, цирей гноясал, аз теб ще те дам под съд! Какво стана със Златото на Толоза, Цепионе? Защо не кажеш на глас, та целият Сенат да те чуе? Защо не разкажеш за огромните си предприятия, защо не изброиш всички онези дейности, с които сенатор като теб не би трябвало да се занимава!

— Как му позволявате да говори такива неща? — обърна се Цепион към трите реда трибуни и протегна ръце в умоляващ жест. — Та той е предател! Отровна змия, това е той!

Секст Цезар и Скавър Принцепс Сенатус напразно се опитваха да възстановят известен ред в залата. Най-накрая първият консул се отказа, щракна с пръсти на ликторите си да вървят пред него, намести тогата си и гордо се запъти към входа. Някои от преторите го последваха, но Квинт Помпей Руф тръгна тъкмо в обратната посока — към стола на Катул Цезар, накъдето се бе насочил и Гней Помпей Страбон. И двамата се опитваха да убият с поглед самодоволния, по-високомерен отвсякога Катул, но преди да са успели да го достигнат, Гай Марий застана пред Страбон, поклати заплашително глава и рязко свали ръцете му край тялото. Крас Оратор на свой ред се впусна да задържи градския претор и в крайна сметка двамата Помпеи бяха изтикани безславно на стълбите пред Курията. По пътя Марий подбра и Друз, към когото се бе присъединил и Антоний Оратор. Катул Цезар остана ухилен до стола си и изчака да се отдалечат на почтително разстояние, преди сам да си тръгне.

— Този път се оказаха по-нервни — заключи Друз, докато се опитваше да се успокои.

Бяха се събрали в дъното на Кладенеца на комициите, за да не се засекат с противниците си; само за броени минути към тях се присъедини цяла група разгневени сенатори.

— Как можа да го каже това за нас, Помпеите! — ядосваше се на Катул Цезар Помпей Страбон, който се бе хванал за далечния си братовчед Помпей Руф като за сламка в развилнялото се море. — Ако някой от нас има сламени коси, то това е тъкмо той!

— Хайде, млъкнете де! — подкани ги нетърпеливо Марий, който напразно търсеше с поглед Сула; допреди няколко часа поне той беше един от най-запалените привърженици на Друз и със сигурност не бе пропуснал нито едно заседание, на което щеше да говори народният трибун. Къде се бе изгубил точно днес? Дали събитията не го бяха сварили неподготвен? Може би тъкмо в този момент се опитваше да прави мили очи на Катул Цезар? Трезвият разум му подсказваше, че предположението е налудничаво, но дори Марий бе смаян от реакцията на Сената. А и къде се губеше Принцепс Сенатус?

— Как не го беше срам тоя неблагодарник Филип да ме обвини, че съм подправил списъците? — продължаваше да скърца със зъби Антоний Оратор, все още почервенял от гняв. — Но пък видяхте ли го как подви опашка, щом го поканих да се разберем навън?

— Той като че ли не си даде сметка, че когато обвинява теб, Марк Антоний, обвинява и мен! — обади се Луций Валерий Флак, който може би за пръв път в живота си бе излязъл от кожата си от възмущение. — Ще ми плати за това, помни ми думата!

— Не пожелаха дори да погледнат на нещата от моята гледна точка — продължаваше Друз.

— Предполагам, че това не те учудва особено, Марк Ливий — дочу се отнякъде гласът на Скавър.

— Нима ти самият, принцепс Сенатус, ще продължиш да държиш моята страна? — попита Друз, когато Скавър най-сетне успя да си пробие път през скупчилите се около трибуна сенатори.

— О, да, да! — потвърди той, видимо развълнуван. — Съгласен съм с теб, че е крайно време да направим нещо, което не само е логично, но единствено може да предотврати назряващата война. За нещастие повечето ни колеги не искат да повярват, че до война може да се стигне.

— Скоро ще им се удаде случай да се убедят в противното — рече Друз.

— Така е — съгласи се Марий и отново се огледа. — Къде е Луций Корнелий Сула?

— Отиде си — отговори му Скавър.

— Сам или с някого от противниците ни?

— Мисля, че тръгна сам — въздъхна Принцепс Сенатус. — Опасявам се, че откакто синът му си отиде, Луций Корнелий се отнася с безразличие към всичко, което го заобикаля.

— И аз това забелязвам — кимна с видимо облекчение Марий. — Но пък си мислех, че врява като днешната може да разбуди заспалото у него.

— Само времето би могло да излекува рана като неговата — поклати глава Скавър, който също бе изгубил син, при това по много по-болезнен начин.

— А сега накъде ще вървиш, Марк Ливий? — попита Марий.

— В плебейското събрание — отвърна му уверено Друз. — След три дни свиквам концио.

— Там ще срещнеш още по-жестока съпротива — предупреди го Крас Оратор.

— Не ме интересува. Дал съм дума, че ще прокарам този закон и това е. Рано или късно ще го сторя!

— Междувременно, Марк Ливий — увери го Скавър в желанието си да го успокои, — ние всички ще се опитаме да въздействаме по някакъв начин върху Сената.

— Е, поне ще срещнете известно съчувствие у онези, които Катул Цезар така жестоко обиди — усмихна се плахо Друз.

— За нещастие тъкмо сред тях ще имаме най-непримиримите противници на всеобщото гражданство — ухили се злорадо Помпей Руф. — Всички са се отрекли от някоя леля или братовчед само защото са италийци, току-виж един ден им се наложи да ги срещат на улицата и да ги поздравяват като съграждани…

— На мен ли така ми се струва или ти наистина не се чувстваш засегнат от думите на Катул? — сопна му се Помпей Страбон, който още не можеше да си намери място от претърпяното унижение.

— Напротив, подобни думи никога не се забравят — продължаваше да се усмихва загадъчно Помпей Руф. — Но не виждам защо трябва да си изливам гнева върху тези прекрасни люде наоколо.

На четвъртия ден от септември, както бе обещал, Друз свика плебейското събрание на концио. Дойдоха много хора, защото, от една страна, се очакваше да хвърчат искри, а, от друга — с трибун като Друз никой не вярваше, че ще се стигне до открито насилие. И все пак той едва си беше отворил устата да говори, когато на Форума се появи Луций Марций Филип, съпроводен от ликторите си и голяма група от конници и сенаторски синове.

— Това събиране е незаконно! Нареждам то да бъде прекратено незабавно! — викаше Филип, докато ликторите му проправяха път сред тълпата. — Всички да се разотиват! Заповядвам ви да си вървите по домовете!

— Ти не можеш да даваш каквито и да било разпореждания по време на законно свикано заседание на плебейското събрание — напомни му със спокоен тон Друз, сякаш нищо в постъпката на Филип не го тревожеше. — Върви си гледай работата, консуле!

— Аз съм плебей и имам право да присъствам — на свой ред му напомни той.

Друз му се усмихна приветливо.

— В такъв случай, Луций Марций, дръж се като плебей, а не като консул! Ако искаш, стой и слушай заедно с всички останали!

— Събранието е незаконно! — настояваше Филип.

— Предсказанията бяха благоприятни и при свикването на днешното заседание съм спазил напълно буквата на закона, а ти просто отнемаш от ценното време на хората — заяви Друз за всеобщо удоволствие на публиката, която бурно го приветства. Римляните можеха и да не споделят възгледите на своя трибун, но се възмутиха от намесата на Филип.

Реакцията на тълпата обаче беше сигнал за младежите около Филип да започнат да блъскат хората около себе си и да ги изтикват вън от Кладенеца на комициите. По-дръзките вече изваждаха скритите под тогите тояги.

Като видя оръжията на нападателите, Друз мигновено смени тона си.

— Заседанието се закрива! — извика той от рострата. — Няма да позволя на някакви нехранимайковци да превръщат в масов побой подобно обществено събиране.

Но това като че ли не се хареса на самото събрание; неколцина от първите редици започнаха да отвръщат на удара с удар, на свой ред подгониха хората на Филип и скоро стана ясно, че тоягите ще влязат в употреба. Наложи се самият Друз да слезе при трибуните, за да предотврати боя и да убеди съгражданите си да си вървят по домовете.

Тъкмо в този момент на един разочарован италиец, който беше клиент на Гай Марий, до такава степен му причерня пред очите, че без да обръща внимание на никого, дори на апатичните ликтори, застана право пред консула и с добре премерен удар му разби носа. Преди дори да са го запомнили как изглежда, той се шмугна обратно в множеството и изчезна, докато Филип се опитваше да спре рукналата кръв, която бе оплискала снежнобялата му тога.

— Така ти се пада — усмихна се доволно Друз и се обърна на другата страна.

— Добре сторено, Марк Ливий — похвали го Скавър, който бе наблюдавал зрелището от стълбите пред Сената. — Сега накъде?

— Отново към Сената.

Когато на седмия ден от септември Друз отново се яви да говори в Сената, за негова голяма изненада беше посрещнат далеч по-дружелюбно; сподвижниците му бивши консули бяха сторили, каквото могат, и сенаторите бяха повече настроени да слушат от миналия път.

— Това, което римският Сенат и народ трябва да проумее — започна той твърдо, — е, че колкото по-дълго време отказваме да дадем римско гражданство на народите в Италия, толкова повече увеличаваме шансовете си да влезем в открита война с тях. Повярвайте ми, това го казвам напълно отговорно. И понеже предполагам, че мнозина от вас биха се изсмели над воинските качества на съседите ни, нека ви напомня, че всички те в продължение на четиристотин години са се сражавали рамо до рамо с нас, разбира се, когато не сме воювали помежду си. Те добре знаят какво означава Рим да воюва, но също така добре знаят как воюва Рим и от много време насам са се научили да воюват като него. В миналото на Рим му се е налагало да впрегне всички свои сили, за да се справи със съпротивата на един или два от италийските народи — нима някой от вас е забравил за Каудинските теснини1? При това тогава воювахме единствено със самнитите. Преди Араузио най-тежките поражения, които римските легиони са претърпявали, са били тъкмо от самнитите. Питам ви, ако днес същите тези самнити се съюзят с останалите италийски народи и излязат против нас, дали Рим ще може да ги победи?

Отново сякаш вятърът влезе в залата да развее белите тоги на сенаторите, които неспокойно потрепериха от въображаемия хлад. Друз се умълча да чуе сподавените въздишки, които се разнесоха по редовете от двете му страни.

— Знам, голямата част от вас не вярват, че война с Италия е възможна. И то най-малко по две причини. Първата: защото не вярвате, че италийските съюзници могат да намерят достатъчно сериозна причина да се обединят помежду си срещу общия враг. Втората: защото не вярвате, че който и да е от съседните ни народи е готов за война. Дори сред онези, които открито ме подкрепят, има такива, които не могат да си представят, че италийските ни съюзници са готови за война. Всъщност по-правилно ще се изразя, ако кажа, че никой от поддръжниците ми в тази зала не може да си представи една действително въоръжена Италия. Откъде ще намерят италийците оръжие? — чувам ги да питат. Откъде ще намерят екипировка, откъде ще съберат войници? Но аз ви казвам, че те вече са ги намерили! Италия е готова за война, само чака да й се предостави повод да я започне. Ако ние не дадем на италийците гражданство, те ще ни унищожат.

Друз замълча и разпери лице в красноречив жест.

— Дълбоко съм убеден, че всеки от вас, римски сенатори, би нарекъл подобна война гражданска. Да, гражданска, защото ще представлява сблъсък между братя. Сблъсък, който ще се води на нашата земя — същата земя, която и италийците смятат за своя. С какво ще оправдаем пред потомците си тази война, която ще ни разори, ще ги лиши от наследството, което иначе биха получили? Нима ще им прозвучат убедително доводите, които ми представяте, за да ме оборите? В гражданските войни победители няма. И плячка няма. Няма и пленници, които бихме могли да продадем в робство. Чуйте какво ви казвам и се замислете над него с цялата сериозност, която въпросът изисква. Никой не ни пита как чувстваме нещата, на какви принципи трябва да се подчиним, за да ги приемем или не. Това, което се опитвам да направя, е да спася Рим от назряващата гражданска война.

Този път като че ли Сенатът наистина се заслуша. Или поне така му се искаше на Друз. Дори Филип, който не криеше яда си и постоянно си мърмореше под носа, не посмя да прекъсне противника си. И което беше още по-многозначително — дори иначе словоохотливият Цепион мълчеше. Освен ако това не беше някаква нова тактика, възприета от двамата през шестте дни между двете заседания; или пък елементарна предпазливост от страна на претора, който не искаше на свой ред да си отиде с подут нос.

Щом Друз свърши с речта си, в негова подкрепа последователно се изказаха Скавър, Крас Оратор, Антоний Оратор и Сцевола. Те също бяха изслушани внимателно от колегите си.

Но когато думата беше взета от Гай Марий, в залата настанаха същите вълнения като предния път. Друз вече предчувстваше победата си, когато се разбра какъв е бил планът на Филип и Цепион.

Вторият консул като по сигнал скочи на крака и закрещя като обезумял:

— Достатъчно! Достатъчно! Кой си ти, Марк Ливий Друз, който имаш наглостта да водиш към срама и позора най-достойните, най-уважаваните хора сред нас. Това, че италиецът Марий е на твоя страна, е напълно разбираемо, но да повлечеш след себе си самия Принцепс Сенатус. Какво трябваше да чуят ушите ми днес! Дали това, което влезе в тях, беше изречено наистина от устата на най-достойните сенатори в Рим?

— Питай се по-скоро какво е трябвало да помирише носът ти! — подвикна му заядливо Антоний Оратор. — Дали вонята, която цял живот е влизала в него, наистина се е носела от собственика му?

— Мълчи ти, италийски любовнико! — сряза го консулът. — Затваряй си устата, да не стане нещо с усмърдялата ти се на италийка главица!

И понеже последното явно бе намек за онази част от мъжката анатомия, която не бе прието да се споменава в Сената, Антоний Оратор реши, че няма какво повече да чака и заплашително се надигна от стола си. Все пак Марий и Крас Оратор, които седяха от двете му страни, бяха достатъчно бързи да го задържат, преди да е счупил главата на Филип.

— Този път мене ще слушате! — ревеше с цяло гърло Филип. — Събудете се, овчи глави, колко още ще търпите подобни мръсотии! Война ли? Че за каква война говорите? Италийците нямат нито оръжие, нито войници, за да воюват! Та те и срещу едно стадо овци не могат да излязат, дори това да сте самите вие!

Откакто бе превърнал заседанието в поредното цирково представление на Сената, и Секст Цезар, и Скавър напразно се опитваха да възстановят реда; най-накрая първият консул кимна към ликторите, които отново бе повикал за всеки случай в залата. Преди обаче те да се доближат до Филип, застанал в самия център на Курията, той демонстративно съблече консулската си тога и я захвърли в краката на Скавър.

— Дръж я, Скавре, предателю! Дръжте я всички, подарявам ви я! Аз отивам в истинския Рим да потърся истинските му управници!

— Също и аз — подкрепи го Цепион и също напусна подиума на магистратите. — Отивам в Кладенеца на комициите да свикам народното събрание!

В Сената отново настъпи пълен хаос, като огромната част от по-незначителните сенатори се защураха като мухи без глави, докато Скавър и Секст Цезар напразно призоваваха към спокойствие, а повечето от онези на предните редове хукнаха подир Филип и Цепион.

В долния край на Форум Романум се бяха насъбрали доста зяпачи, които чакаха с нетърпение да разберат какво е измъдрил Сенатът по този тъй интересен въпрос. Цепион се запъти право към рострата, откъдето обяви, че свиква трибутните комиции, без да се занимава с формалностите, още по-малко с факта, че Сенатът още е в заседание, което по принцип не позволява да се свикват народното или плебейското събрание. Той се впусна в ожесточени нападки по адрес на Друз, който бе дошъл лично да го изслуша от рострата.

— Погледнете го само, предателя! — размахваше ръце Цепион. — Знаете ли какво си е наумил? Да даде пълно римско гражданство на всички мръсни италийци на полуострова. Само да му позволим и всеки прояден от бълхите самнитски овчар, всеки умствено недоразвит пицентинец, всеки смърдящ разбойник от Лукания и Брутиум ще стане римски гражданин! А пък идиотският ни Сенат дотам е стигнал в идиотията си, че още малко и ще гласува пълната си подкрепа на този предател! Но аз няма да го позволя, няма!

Друз се обърна към деветте си колеги трибуни, които го бяха последвали на рострата; никой от тях не можеше да гледа с добро око на Цепионовата провокация, независимо от собственото си несъгласие с предложенията на Друз. Вярно, Цепион беше свикал трибутните комиции, не плебейското събрание, но го бе направил, преди Сената да прекрати заседанието си, а освен това по най-просташки начин бе отнел изконната територия на всеки себеуважаващ се народен трибун. Дори Миниций скърцаше със зъби от недоволство.

— Смятам да сложа край на този фарс — захапа устни Друз. — Вие всички с мен ли сте?

— С теб сме — увери го Сауфей, който беше негов човек.

Друз се изправи отпред на рострата.

— Събранието е свикано незаконно и аз налагам своето вето върху продължаването му!

— Разкарай се от събранието ми, предателю! — ревна в лицето му Цепион.

Но той не му обърна внимание.

— Вървете си по домовете, граждани на Рим! Току-що наложих своето вето над това събрание, което е напълно незаконно! Сенатът още не е разпуснат!

— Предател! Граждани на Рим, ще се оставите ли да ви заповядва човек, който иска да ви лиши от най-скъпоценната ви собственост? — не се отказваше противникът му.

Друз вече губеше търпение.

— Колеги трибуни, арестувайте този нещастник! — даде той знак на Сауфей.

Деветте трибуни оградиха Цепион и с лекота го свалиха от рострата; Филип, който наблюдаваше събитията от дъното на Кладенеца, изведнъж се сети за някаква важна работа и побърза да си тръгне от Форума.

— Достатъчно, Квинт Сервилий Цепион! — извика Друз, така че въпреки врявата всички на Форума да го чуят. — Аз съм народен трибун, а ти си позволи да ми пречиш в изпълнението на задълженията ми! Вземи си бележка, докато е време, втори път няма да те предупреждавам. Или ще напуснеш Форума веднага, или ще наредя да те хвърлят от Тарпейската скала.

Кладенецът на комициите си оставаше негова територия, а по погледа му Цепион разбра, че бившият му зет не се шегува; възраждаше се вековната вражда между патриции и плебеи и ако Друз наистина наредеше на колегите си да хвърлят Цепион от Тарпейската скала, те щяха да го сторят без колебание.

— Не си мисли, че си победил! — закани се той, щом го пуснаха да си върви, и се завтече да настигне Филип.

— Започвам да се чудя — сподели Друз пред Сауфей, докато двамата гледаха отдалечаващия се Цепион, — дали на Филип вече не му е дотегнало от гост като Цепион?

— На мен вече ми е дотегнало и от двамата — въздъхна тежко той. — Предполагам, разбираш, Марк Ливий, че ако Сенатът бе продължил заседанието си, щеше да гласува в твоя полза?

— Разбира се, че щеше. Защо иначе Филип щеше да разиграва такива трагикомични сцени? Голям актьор, пусто опустяло! — рече Друз и се засмя. — Да си съблече тогата… какво ли ще следва?

— Не си ли разочарован?

— Много. Но няма да позволя да ме спрат. Не и докато съм жив.

Сенатът възобнови работата си на септемврийските иди. Денят беше празничен и народното събрание по принцип не можеше да бъде свикано. Цепион не можеше да напусне заседанието.

Секст Цезар изглеждаше напълно изтощен от случилото се през последните две седмици, тежкото му дишане се чуваше в цялата зала, въпреки това изпълни всички задължителни церемонии, след които лично се обърна към сенаторите:

— Отсега нататък няма да остана безучастен към нито едно нарушение на правилника — заяви той така, че всички да възприемат думите му напълно сериозно. — А като се има предвид фактът, че източник на постоянните безредици са хора, седящи до мен на подиума на магистратите, иде ми да потъна в земята от срам. Луций Марций и Квинт Сервилий Цепион, отсега нататък ще се държите така, както повеляват ръководните постове, които заемате. Нека знаете, че в моите очи и двамата се държите по най-позорния начин, по който мога да си представя! Ако и занапред продължите да вършите беззакония и да светотатствате, ще пратя фасциите обратно в храма на Венеа Либитина и ще поискам народът преждевременно да ни избере заместници. — След което кимна на Филип. — Имаш думата, Луций Марций. Но нека те предупредя: поведението ти ми дотегна! Също както и на Принцепс Сенатус.

— Не ти благодаря, Секст Юлий, също както не благодаря на Принцепс Сенатус и на всички останали тук присъстващи, които са си сложили маските на големи патриоти — заяви нагло Филип, сякаш нищо не му бяха казали. — Как може човек да се представя за патриот, когато иска да подари на чужди хора римското гражданство? Не може хем да си патриот, хем да изменяш на родината си! Римското гражданство е за римляните. То не трябва да се дава на никого, който не е кръвно свързан с Рим или не си го е заслужил по законен път. Ние сме деца на Квирин, италийците не са. Само това е, което искам да кажа, първи консуле.

— Напротив, има още много за казване! — възрази му Друз? — Това, че сме деца на Квирин, никой не може да го отрече. И все пак Квирин не е римски бог! Той е бог на сабините, затова и обитава Квиринала, където навремето се е издигал сабински град. С други думи, Луций. Марций, Квирин е италийски бог! Ромул се е отдал под закрилата му и го е направил римски. Но Квирин принадлежи не по-малко на останалите италийски народи. Как ще предаваме Рим, когато искаме да го направим по-могъщ от всякога? Защото тъкмо това ще постигнем, ако разпространим римското гражданство из цяла Италия. Рим ще бъде Италия и това ще го направи всемогъщ; Италия ще бъде Рим и това ще я направи всемогъща. Онова, което като наследници на Ромул притежаваме до ден-днешен, ще си остане наше за вечни времена. Но не гражданството ни даде Ромул! Иначе щяхме ли ние да го раздаваме толкова щедро на хора, които не са деца на Ромул, на хора, които са дошли от другаде, не от Рим. Ако всички римляни трябва да са родени между седемте хълма, тогава какво търси в нашата августейша институция човек като Квинт Варий Серв Хибрида Сукронензис? Прави ми впечатление, Квинт Сервилий, че когато споменавате имената на неистинските римляни в Сената, него вечно го пропускате! Квинт Варий може да е всичко друго, но не и римлянин по рождение. До двайсетгодишна възраст той не само не е стъпвал в Рим, но дори не е имало с кого да говори на латински! И все пак, ето го — по волята на Квирин той седи сега сред римските сенатори, нищо че в своя говор, в своя начин на мислене, в своя поглед към нещата стои много по-далеч от нас, римляните, отколкото който и да е италиец! Ако наистина се вслушаме в думите на Луций Марций, ако наистина ограничим римското гражданство единствено до онези, които докажат, че родът им води началото си от Рим, то тогава първият, който ще трябва да напусне Сената, е Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис! Той е чужденец!

Това, разбира се, принуди Варий здравата да почне да псува от мястото си, нищо че в качеството си на педарий нямаше право на глас.

Секст Цезар пое колкото въздух можеше с болните си гърди и призова към тишина, каквато мигновено се установи.

— Марк Емилий, Принцепс Сенатус, виждам, че искаш да говориш. Имаш думата.

Скавър беше много ядосан.

— Няма да позволя Сенатът да се превърне в пазарище само защото по божие наказание на столовете на висшите магистрати са се настанили хора, които не заслужават дори да бършат помията от улиците на Субура. Нека не споменавам дали всички сенатори наистина заслужават да бъдат такива! Това, което искам да ви кажа, е, че ако искаме Сенатът да оцелее — а оттам да оцелее самият Рим, — ще трябва да се отнасяме към съседите си италийци по същия либерален начин, по който се отнасяме и с неколцина от тук присъстващите.

Но Филип веднага стана на крака.

— Секст Юлий, когато даваше думата на Принцепс Сенатус, ти не пожела да забележиш, че и аз я исках. Като консул имам правото да говоря преди него.

Секст Цезар примигна от учудване.

— Нали от собствената ти уста чух как нямаш какво повече да кажеш, Луций Марций… Но ако толкова настояваш.

— Настоявам.

— Тогава бъди така любезен да ни кажеш всичко, което искаш да ни кажеш. Имаш ли нещо против втория консул да говори преди теб, Принцепс Сенатус?

— Не естествено — примири се Скавър и невъзмутимо седна на мястото си.

— Предлагам — подчерта всяка сричка поотделно Филип — Сенатът да отхвърли като неприемливи всеки един от законите, които Марк Ливий Друз е прокарал досега. Никой от тях не е бил приет по закона.

— Абсолютни глупости! — възмути се Скавър. — Никога в историята на Сената не се е случвало друг народен трибун да отдаде такова внимание на законодателните процедури, както това стори Марк Ливий Друз!

— И все пак законите си остават незаконно приети — държеше на своето Филип, който заради подутия си нос се задъхваше, а с едната си ръка постоянно опипваше удареното място. — Самите богове дадоха воля на своето несъгласие.

— Всяко едно от заседанията, които съм свикал, беше одобрено от боговете.

— Напротив, всяко от тях е било възприето като светотатство, както добре личи от събитията, случили се през последните десет месеца на територията на цяла Италия — съобщи на всеослушание Филип. — Научавам, че целият полуостров е изпитал под една или друга форма гнева на боговете!

— Ама наистина, Луций Марций, прекаляваш! Та кога ли Италия не е изпитвала гнева на боговете — обади се отегчено Скавър.

— Никога в такава степен! — заяви той. — Настоявам Сенатът още днес да препоръча на народното събрание да анулира всички закони на Марк Ливий Друз на основание проявите на божествен гняв. Секст Юлий, държа Сенатът още сега да гласува.

Скавър и Марий се загледаха намръщено. И двамата усещаха, че се готви нещо, но не можеха да си обяснят какво точно. Това, че Филип нямаше да постигне своето, беше сигурно. Тогава защо държеше непременно да се премине към гласуване?

Сенатът се раздели на две. Огромното мнозинство беше против предложението на Филип, който така се разбесня и разкрещя, че слюнка хвърчеше от устата му. Градският претор Квинт Помпей Руф, който седеше най-близо до него на подиума, чак се скри под тогата си да не го наплюе.

— Алчни неблагодарници! Достолепни тъпаци! Овце! Гадини! Боклуци! Кълцани мръвки! Гъсеници! Педерасти! Фелатори! Изнасилвачи на малки момиченца! Мърши! Извор на пороци! — това бяха само част от определенията, които Филип даде на колегите си.

Секст Цезар му остави достатъчно време да излее яда си, сетне даде знак на главния ликтор, който започна да блъска с пръчките си по пода, докато не загърмя цялата зала над главата му.

— Достатъчно! — извика Цезар. — Седни на мястото си и си затвори устата, Луций Марций, преди да съм наредил да те изхвърлят!

Филип седна, преви гърди в знак на пълно изтощение и отчаяние.

— Светотатство! — сложи точка той на словоизлиянията си, но така, че всички добре да го чуят. След което се умълча.

— Какви ли ги замисля? — подшушна Скавър на ухото на Марий.

— Нямам представа — измърмори той. — Би ми се искало обаче да разбера!

Следващият, който стана, бе Крас Оратор.

— Мога ли да говоря, Секст Юлий?

— Имаш думата, Луций Лициний.

— Нямам намерение да ви занимавам с италийците, нито с гражданството, което така много ценим, още по-малко със законите на Марк Ливий — започна импровизираната си реч Крас Оратор, който можеше да спечели всички с медения си глас. — Бих искал да поговоря за службата на римския консул и нека, преди да кажа какво мисля за тази служба, споделя някои наблюдения; а именно, че никога през дългите години, които съм прекарал в този Сенат, не съм бил свидетел как консулското звание може да бъде до такава степен принизено — да, принизено, — както успя да го принизи през последните няколко дни Луций Марций Филип. Никой досега не е посмял да се отнесе толкова безотговорно със службата си — а консулският пост е най-висшият в римското управление, — колкото Луций Марций Филип. И затова мисля, че не би било редно човек като него да продължи да заема подобна почетна длъжност. И все пак, щом човек е бил издигнат на управленски пост по волята на народа, то той има право да не се съобразява с нищо друго, освен със собствения си интелект и добро възпитание, без да забравяме, разбира се, дълговековния опит на предците ни в защитата на римските мос майорум.

Да бъдеш избран за римски консул, означава да се издигнеш в самите крака на боговете, да стоиш по-високо от всеки земен монарх. Защото консулската служба се поверява безвъзмездно, а заемащият я не управлява нито със сила, нито чрез възнаграждения за послушните. В продължение на една година консулът стои над всичко и всекиго. Империумът му надвишава този на всеки провинциален управител. Консулът е главнокомандващ на римската армия, той стои начело на управлението, на хазната, той трябва да ръководи всяко начинание, предприето в името на римската република! Дали е патриций, дали е нов човек, дали е баснословно богат, или е по-скоро беден, консулът е по-важен от всеки друг римлянин. Един-единствен човек може да се сравнява с него — другият консул. Затова и имената на двамата се записват едно до друго в консулските фасти, където да блестят до края на света.

Аз съм имал случай да бъда консул. Навярно поне трийсет души от тук седящите на свой ред са били консули, неколцина от тях са били и цензори. Бих искал да ги попитам как се чувстват в миг като днешния… Как се чувствахте, господа бивши консули, докато слушахте словоизлиянията на Луций Марций Филип през целия този месец? Не се ли чувствате омърсени, унизени, опозорени? Смятате ли за редно този човек, заел кажи-речи случайно консулския пост, да продължи и занапред да хвърля мръсотия, без да му се държи сметка за това? Не, нали? Чудесно! Защото и аз не смятам!

Крас Оратор отмести очи от предните редици на сенаторските трибуни, за да хвърли убийствен поглед на Филип, седнал на мястото си в средата на залата.

— Луций Марций Филип, ти си най-лошият консул, който е бил избиран! Ако сега бях на мястото на Секст Юлий, не виждам откъде бих намерил неговото търпение да не те изхвърля от тази зала! Как не те е срам да вървиш по улиците на нашия любим град, придружен от дванайсетте си ликтори, и да се наричаш консул? Ти не си никакъв консул! Не заслужаваш дори обувките на римските консули да лижеш. Ще си позволя да използвам израза на Принцепс Сенатус и да повторя вместо него, че човек като теб не заслужава дори да чисти помията по улиците! Вместо да бъдеш пример за подражание в очите на по-младите си колеги тук, в Сената, на съгражданите си на Форума, ти се държиш като последния демагог, който някога е дръзнал да говори от рострата, като най-пощръклелия оратор, който е имал смелостта да храчи в лицето на народа! Как смееш да използваш заемания пост, за да сипеш хули и обиди по адрес на членовете на този Сенат? Как смееш да твърдиш, че други са действали противозаконно? — Крас го посочи с пръст и като си пое дълбоко дъх, заключи:

— Твърде дълго се примирявах с напаст като теб, Луций Марций Филип! Или ще се научиш да се държиш, както подобава на един консул, или отсега нататък ще си седиш вкъщи!

Щом Крас Оратор се върна на мястото си, цялата зала гръмна от аплодисменти; Филип бе забил поглед в земята, така че никой да не вижда лицето му, а Цепион се опитваше с поглед да изпепели оратора.

Секст Цезар многозначително се покашля.

— Благодаря ти, Луций Лициний, че напомни на мен и на всички останали, на които предстои да заемат поста ми, какво означава да си консул. Надявам се и Луций Марций да си е взел бележка от словата ти. И понеже разбирам, че при настоящата атмосфера никой от нас не би бил способен да се държи нормално, разпускам днешното заседание. Нека Сенатът се събере отново след осем дни. Намираме се и разгара на римските игри и аз поне съм на мнение, че е редно да измислим друг начин за отдаване почит към Рим и основателя му Ромул от този да се засипваме с ругатни и недостойни приказки под покрива на Курия Хостилия. Приятна почивка, назначени отци, и гледайте добре да се забавлявате.

Скавър Принцепс Сенатус, Друз, Крас Оратор, Сцевола, Антоний Оратор и Квинт Помпей Руф се насочиха към къщата на Гай Марий да пийнат чаша вино и да обсъдят случилото се през деня.

— Е, Луций Лициний, здраво натри и без това смачкания нос на Филип! — радваше се като дете Скавър, докато жадно пиеше виното си.

— Тази реч ще се запомни — съгласи се Антоний Оратор.

— И аз много ти благодаря, Луций Лициний — на свой ред се усмихна Друз.

Крас посрещна тези похвали с подобаваща скромност и само каза:

— В крайна сметка той сам си го изпроси.

Понеже летните горещини още не искаха да напуснат Рим, всеки от гостите захвърляше официалната си тога на входа на къщата и бързо се отправяше на хладно в зелената градина.

— Това, което искам да знам — подхвърли Марий, седнал на ръба на басейнчето си, — е какво всъщност възнамерява да направи Филип?

— И аз това се чудя — съгласи се Скавър.

— Защо мислите, че има определени планове? — чудеше се Помпей Руф. — Според мен той е просто един невъздържан простак. Пък и не се сещам кога се е държал по-различно.

— Не, това, че е простак, не означава, че няма скрити помисли — поклати глава Марий. — По едно време, като че ли проумях за какво става дума, но в следващия момент всичко забравих.

Скавър въздъхна разочарован.

— Е, Гай Марий, в едно поне можеш да си сигурен — все някога ще разберем какви ги крои! И ако не се лъжа, това никога ще е още на следващото заседание.

— То се очертава да бъде интересно — предрече Крас Оратор и разтърка лявото си рамо. — Защо ли се чувствам толкова уморен? Напоследък усещам болки навсякъде по тялото си. Все пак не говорих твърде дълго… Но пък и бях доста ядосан, трябва да го призная.

Нощта щеше да докаже, че за своята реч пред Сената Крас Оратор е трябвало да заплати по-висока цена, отколкото сам би могъл да предполага. Призори на другия ден, разбудена от сутрешния хлад, жена му Муция — дъщеря на стария Сцевола Авгур — се притисна до съпруга си с надеждата да се постопли. Вместо това откри, че той е още по-студен от нея. Крас Оратор беше умрял няколко часа по-рано, на върха на политическата си кариера и в зенита на славата си.

За Друз, Марий, Скавър, Сцевола и всички останали, които споделяха идеите им, смъртта на цензора беше истинска катастрофа; за Филип и Цепион това беше знак, че не са изгубили шансовете си за победа. Двамата започнаха нова кампания за търсене на привърженици сред педариите в Сената и когато след закриването на римските игри дойде време за поредното събиране в Курия Хостилия, бяха готови да поднесат големи изненади.

— Възнамерявам отново да поставя на гласуване въпроса, дали законите на Марк Ливий Друз не трябва да се изтрият от таблиците — започна заседанието Филип, който явно си бе взел поука от речта на покойния Крас и се опитваше да се държи както подобава на римски консул. — Добре разбирам, че упоритото ми желание да унищожа законодателството на Марк Ливий ще се стори на мнозина от вас досадна процедура, напълно безсмислена и неоправдана. Също така имах случай да се убедя, че за мнозинството от вас тези закони са напълно валидни. Искам да повторя: не твърдя, че при тяхното приемане не са били взети под внимание ауспициите, още по-малко бих обвинил плебейското събрание, че е процедирало по нереден път или че Сенатът не е давал съгласието си за всеки от законопроектите поотделно, което би било пълна лъжа. — Филип застана на самия ръб на подиума и повиши тон, за да не остане неразбран: — И все пак има едно препятствие от религиозен характер, което не ни позволява да приемем тези закони за редовни! Това препятствие е от такова естество, че колкото и да не ни се иска да го забележим, религиозната ни съвест няма да позволи да го подминем с лека ръка. Защо боговете са решили да се подиграват с нас, смъртните, не знам. Но един факт остава и той е следният: макар и авгурите да отчетоха за благоприятни знаменията преди всяко едно от заседанията на плебейското събрание, свикани от Марк Ливий, в същото време по цялата територия на Италия са се случили твърде много свръхестествени събития, за да не гледаме на тях като на послания от боговете. Аз самият съм авгур, назначени отци, и не мога да затворя очи пред очевидното — всеки път сме извършвали светотатство. — Той протегна ръка назад и мигом личният му писар пъхна в нея някакъв скрол, който вторият консул разгъна пред колегите си. — На четиринайсетия ден преди януарските календи — в деня, когато Марк Ливий огласи пред Сената своя законопроект за уреждането състава на висшите съдилища и за разширяването състава на Сената, — държавните роби влезли в храма на Сатурн, за да подготвят всичко за настъпващия празник. Спомняте си навярно, че на следващия ден започваха Сатурналиите. Робите открили, че платнените върви, с които е опасана дървената статуя на Сатурн, били просмукани с олио, а в краката на божеството се била насъбрала цяла локва. Самата статуя обаче била напълно суха отвътре. Всички свидетели потвърждават, че мазнината е излязла съвсем скоро, иначе би засъхнала. Още тогава всички единодушно заявиха, че Сатурн е недоволен от нещо!

В деня, в който Марк Ливий Друз прокара споменатите два законопроекта през плебейското събрание, робът — жрец на храма в Неми бил убит от друг един роб от светилището, който според обичая го заместил на жреческия пост. Изведнъж обаче нивото на водата в свещеното езеро край Неми паднало с цяла педя, а новият жрец умрял внезапно, без да е влизал в двубой с никого — ужасно предзнаменование.

В деня, в който законопроектът на Марк Ливий Друз за разпределянето на агер публикус получи съгласието на Сената, върху агер Кампанус се изсипал кървав порой, а агер публикус в Етрурия бил нападнат от рояци жаби.

В деня на приемането на лекс Ливия агрария от плебейското събрание жреците в Ланувиум открили, че свещените щитове били проядени от мишки, за което тъжно събитие веднага съобщили на Колегията на понтифексите в Рим.

В деня, когато петчленната комисия, оглавявана от народния трибун Сауфей, се събра за пръв път, за да се заеме с разделянето на държавната земя в Италия и Сицилия, храмът на благочестието край Фламиниевия цирк на Марсово поле бе ударен от гръм, от което тежко пострада.

В деня, в който плебейското събрание гласува законопроекта на Марк Ливий Друз за снабдяването със зърно, статуята на Дива Ангерона се обляла в пот, за което има свидетели. Превръзката пред устата й се смъкнала надолу, а някои от намиращите се там хора твърдят, че зарадвана най-сетне от възможността да говори, богинята на няколко пъти промълвила тайното име на Рим.

На септемврийските календи, когато Марк Ливий Друз за пръв път говори пред Сената за намеренията си да дари пълно римско гражданство на жителите на Италия, ужасен трус сринал до земята град Мутина в Италийска Галия. Гадателят Публий Корнелий Кулеол недвусмислено изтълкувал знамението, че Италийска Галия била разгневена, задето нямало да получи и тя римско гражданство. Това е предупреждение, назначени отци, че ако някой ден разпространим римското гражданство над целия полуостров, и останалите ни владения по света ще го поискат за себе си.

В деня, когато публично ме охули пред Сената, видният сенатор, бивш консул, Луций Лициний Крас Оратор се спомина по незнайни причини в леглото си и на сутринта бе открит леденостуден.

Има и много други свидетелства, назначени отци — размаха свитъка Филип, който дори нямаше нужда повече да вика — до такава степен всички в залата се бяха умълчали. — Досега споменах само онези знамения, които са се случили в дните, когато законопроектите на Марк Ливий Друз са били или приети от Сената, или гласувани в плебейското събрание. Сега обаче ще ви занимая с дългия списък на всички останали свръхестествени явления, които се случиха на полуострова в последно време.

Небесен гръм повреди статуята на Юпитер Лациарий на Албанската планина — ужасно знамение! В последния ден на римските игри, сиреч съвсем скоро, кървав дъжд се изсипал единствено върху храма на Квирин. Надявам се, че сами разбирате колко разгневен трябва да е богът, за да извърши подобно нещо със собствения си храм! В същия ден се размърдали свещените копия на Марс. Земетресение съборило храма на Марс в Капуа. Свещеният извор на Херкулес в Анкона пресъхнал за пръв път в историята, а тази година не беше сушава. Насред една от улиците на Путеоли се разтворила огромна пукнатина, от която забълвали пламъци. В един и същ момент всички градски порти на Помпей се затръшнали от само себе си.

Има още, назначени отци, много още! Ще закача пълния списък на наблюдаваните знамения на рострата; та да може всеки римлянин с очите си да се убеди до каква степен е предизвикал божествения гняв Марк Ливий Друз със законите си. Но най-важно е вие сами да се убедите, че боговете гледат с лошо око на неговите реформи! Да ви напомня ли колко от тях вече дадоха воля на недоволството си: богинята на Благочестието, която бди над доверието между хората и семейните задължения, Квирин, пазителят на съюза между римляните, Юпитер Лациарис, латинският Юпитер, Херкулес, закрилникът на римската военна мощ, патрон на римските пълководци, Марс, богът на войната. Вулкан, който владее огнените езера под земята. Дива Ангерона, която единствена знае тайното име на Рим и ако го спомене, може да го унищожи, Сатурн, който закриля богатствата на Рим и от когото единствен зависи колко дълго ще просъществуваме във времето.

— Но погледнато от обратния ъгъл — изведнъж се обади Скавър Принцепс Сенатус, — всички тези знамения могат да се изтълкуват и че боговете ще накажат Рим и Италия, ако законите на Марк Ливий бъдат изтрити от таблиците.

Филип предпочете изобщо да не отговаря на забележката, вместо това върна свитъка на писаря си.

— Закачи го още сега на рострата — нареди той и слезе от подиума на магистратите, за да застане пред пейката на трибуните. — Нека Сенатът отново се раздели на две. Нека всички, които смятат, че законите на Марк Ливий Друз трябва да бъдат обявени за невалидни, застанат от дясната ми страна. Останалите пък, които държат законите да останат на таблиците, нека заповядат отляво. Ако обичате, размърдайте се.

— Аз пръв ще дам воля на своя избор, Луций Марций — заяви Ахенобарб Понтифекс Максимус и се надигна на крака. — Като върховен понтифекс редно да е обявя, че посочените примери ме убедиха напълно в правотата на искането ти.

Без никой да смее да продума, сенатор след сенатор от онези, които стояха вляво от Филип, се запътиха към отсрещната страна на залата. Лицата на повечето от присъстващите бяха станали по-бледи от тогите им. В крайна сметка само шепа смелчаци си позволиха да застанат вляво от консула.

— Резултатите от дивизията са повече от красноречиви — рече Секст Цезар. — Трето гласуване няма да има. Сенатът реши законопроектите, приети през мандата на народния трибун Марк Ливий Друз, да бъдат извадени от държавния архив, а таблиците, на които са записани техните окончателни текстове — унищожени. След три дни ще бъдат свикани трибутните комиции, за да се запознаят с това решение.

Друз последен се запъти към мястото си и с гордо вдигната глава се размина с лявото рамо на Филип, застанал пред пейката му.

— Разбира се, ти самият, Марк Ливий, имаш законното право да наложиш своето вето — поклони му се любезно Филип, докато онзи го подминаваше; сенаторите изведнъж замръзнаха по местата си.

Друз се обърна и разсеяно, с почти невиждащ поглед му отвърна:

— О, не, Луций Марций, в никакъв случай не бих го сторил. Аз не съм демагог! През целия си мандат на народен трибун съм изпълнявал задълженията си със съгласието на тези хора около себе си, а ето, че днес моите колеги почти единодушно обявиха законите ми за нищожни. Като истински римски сенатор аз ще се подчиня на тяхната воля.

— С което Марк Ливий за пореден път отнесе лаврите, макар и след изгубено сражение — гордо сподели Скавър пред Сцевола, щом заседанието беше разпуснато.

— Така си е — съгласи се той и сви рамене. — Ти самият какво мислиш за всички тези знамения?

— Две неща. Първо, ако трябва да обръщаме внимание на големия им брой, нека се замислим, че никога досега римлянин не си е правил труда да ги събира толкова щателно едно по едно. И второ, ако знаменията наистина имат някакъв смисъл, то е, че само да зачеркнем законите на Марк Ливий, и войната с Италия наистина ще избухне.

Сцевола естествено бе сред онези, които подкрепиха Друз и при второто гласуване; беше го сторил едва ли не по принуда, защото иначе щеше да изгуби половината си приятели. Но си личеше, че е разтревожен, което и не се опита да прикрие.

— Да, но…

— Квинт Муций, ти да не вярваш случайно на тия неща? — погледна го учудено Марий.

— Не, не, не съм казал такова нещо! — веднага отрече той, въпреки че трезвият разум и типичното римско суеверие водеха жестока борба у него. — И все пак как да си обясним, че Дива Ангерона се е изпотила, а превръзката пред устата й е паднала? — В следващия миг очите му се изпълниха със сълзи. — Ами смъртта на скъпия ми братовчед Крас, най-добрия ми приятел?

— Квинт Муций — на свой ред се обади Друз, който беше настигнал останалите, — нека знаеш, че според мен Марк Емилий е прав. Всички тези предзнаменования имат един-единствен смисъл — какво ще стане, ако премахнат законите ми.

— Квинт Муций, ти си член на Колегията на понтифексите — започна да обяснява Скавър с дружелюбно търпение. — От всички изброени феномени само на един можем да вярваме, а именно, че олиото в дървената статуя на Сатурн се е изляло. Но това го очаквахме от години! Иначе защо щяхме да опасваме статуята с върви? Колкото до Дива Ангерона, какво по-лесно от това, да се промъкнеш в храма й, да й свалиш превръзката и да я облееш с някаква мазна течност, от която да останат капки по раменете й? Всички много добре знаем, че щом падне светкавица, тя удря обикновено най-високата сграда в околността, а храмът на благочестието е много висок. Историите за земетресения, огнени бездни и жабешки рояци, пфу! Изобщо не си заслужава да ги обсъждаме! И най-накрая, Луций Лициний умря в леглото си — нима всички ние не мечтаем за подобна смърт.

— Да, но… — понечи да му възрази нещо Сцевола, който не желаеше толкова лесно да бъде убеден.

— Погледнете го само! — възкликна Скавър и се обърна към Друз и Марий. — Ако той може да бъде объркан с подобни приказки, как да се сърдим на останалите идиоти в Сената?

— Нима ти съвсем не вярваш в боговете, Марк Емилий? — на свой ред го изгледа смаян Сцевола.

— Напротив, напротив, естествено, че вярвам! Но това, в което никога няма да повярвам, Квинт Муций, са долните машинации при интерпретирането на събития, които нямат нищо общо с божествения гняв. Досега не ми се е случвало да наблюдавам предзнаменование, което не може да се обясни по два диаметрално противоположни начина! Пък и откога Филип стана експерт по въпроса? Откогато го избраха за авгур? Та той не би могъл да разпознае едно знамение дори ако стъпи отгоре му или то отиде да го щипне по носа! Колкото до стария Публий Корнелий Кулеол, какво искате от човек, който се казва Орехови топки! Бих искал да се обзаложа с теб, Квинт Муций, при това на голяма сума, че ако някой сега се заеме да преброи всички тъй наречени свръхестествени събития от времето на втория Сатурнинов мандат, ще събере не по-малък списък. Та погледни на нещата логично! Защо не се довериш на присъщия си скептицизъм, ами разсъждаваш като някоя баба?

— Да призная, Филип доста ме изненада — смени тема Марий. — Навремето ми се продаде, навярно затова до ден-днешен не си бях давал сметка колко е способен наистина.

— О, никой не може да му отрече, че е хитра лисица — съгласи се веднага Сцевола, който търсеше как да избяга от укорите на Скавър. — Предполагам, че идеята му е дошла преди доста време. В едно поне можем да сме сигурни — засмя се той, — че идеята е именно негова, а не на Цепион!

— Как се чувстваш, Марк Ливий? — попита Марий.

— Как се чувствам ли? — отвърна той с тон на изключително уморен човек. — Да си призная, Гай Марий, трудно ми е да определя. Той добре го измисли, това е.

— Трябваше да наложиш вето — отбеляза Марий.

— Не се и съмнявам, че на мое място ти би постъпил точно така… За което и не бих те обвинявал. Но трябва да разбереш, че не мога току-така да се отметна от обещанието си пред Сената. Както си спомняш, още в самото начало на мандата си тържествено дадох дума, че във всичко ще се съобразявам с волята на колегите си.

— Но по такъв начин никога няма да се стигне до всеобщото гражданство — констатира очевидното Скавър.

— Защо не? — учуди се на думите му Друз.

— Ами защото, Марк Ливий, току-що отхвърлиха всичките ти закони! Ще отхвърлят и тези, които тепърва ще им предложиш!

— Че какво значение има? Проектът за всеобщото римско гражданство още не е бил представен пред плебейското събрание. Аз просто се опитах да го прокарам първо през Сената, който гласува да не го препоръчва пред плебейското събрание. Но никога не съм обещавал на Сената, че няма да предлагам на плебса законопроект, който не е получил изричното му одобрение. Изпълних обещанието си и говорих пред всички вас. Но това, че ми казахте „не“, не е причина изведнъж да се откажа от намеренията си. Играта не е свършила. Плебейското събрание ще реши кое е право и кое — не. От мен зависи дали ще го накарам да гласува — усмихна се той.

— Боговете са ми свидетели, Марк Ливий, ти заслужаваш да спечелиш! — беше единственото, което можа да измисли Скавър вместо отговор.

— И аз това си го повтарям. — Ще ме извините ли? Трябва да напиша няколко писма до приятелите си италийци. Още веднъж ще трябва да ги убеждавам, че е рано да хващат оръжието, че още има шанс за мирна победа.

— Какви ги говориш, Марк Ливий! — едва ли не се възмути Сцевола. — Дори ако италийците са си наумили, в случай че не получат римско гражданство, да си го извоюват със сила — а в това напълно ти вярвам, иначе щях ли да остана от лявата страна на Филип, — дори ако са го решили, ще им трябват години да се подготвят!

— Ето тук, Квинт Муций, дълбоко грешиш. Те вече са на бойна нога. Във всеки случай са много по-добре подготвени от нас.

Ако не всички италийци, то поне марсите със сигурност бяха готови за война и в това римският Сенат и народ трябваше да се убедят само няколко дни по-късно, когато се разбра, че Квинт Попедий Силон е повел два легиона въоръжени до зъби войници, че марсите са вече на Валериевия път и че се насочват към Рим. Принцепс Сенатус реагира като ужилен на новината и веднага свика Сената на извънредно заседание, но за негов ужас в Курия Хостилия се явиха едва шепа сенатори. Нито Филип, нито Цепион бяха благоволи да се покажат, без дори да представят някакво оправдание за това. Друз също отказа да се представи, но поне прати писмо, в което обясняваше, че не му давало сърце да обсъжда с колегите си постъпката на своя дългогодишен приятел Квинт Попедий Силон.

— Изпокриха се като зайци! — мърмореше Скавър пред Марий, докато обхождаше с поглед празната зала. — Заровиха си главата в земята, сякаш като не го виждат, врагът сам ще си отиде!

Но и той самият не вярваше, че марсите наистина смятат да воюват, затова без особени усилия убеди малцината си слушатели, че ще е най-добре, ако спрат „нашествието“ с мирни средства.

— Гней Домиций — обърна се Скавър към Ахенобарб, — ти си един от най-знатните и именити сенатори в момента, бил си консул, бил си цензор, от много години си върховен понтифекс. Дали би имал нещо против, ако по примера на Попилий Ленас те пратим да спреш армията на марсите, придружен от неколцина ликтори? Преди няколко години, когато действаше лекс Лициння Муция, тъкмо ти ръководеше съда в Алба Фуценция, при това с трезвост и умереност, марсите те познават и доколкото съм чувал, изпитват голямо уважение към теб. Бъди така добър да разбереш защо тази армия е тръгнала по Вия Валерия и какво точно искат марсите от нас.

— Така да бъде, Принцепс Сенатус, щом ви трябва нов Попилий Ленас, ще го имате. Но за целта държа да ми бъде връчен пълен проконсулски империум. Иначе не ще мога да действам така, както ми го наложи обстановката. Освен това държа във фасциите си ликторите ми да носят и брадви.

— И едното, и другото ще бъде сторено — увери го Скавър.

— Марсите би трябвало да стигнат още утре покрайнините на Рим — направи кисела гримаса Марий. — Навярно си спомняте какъв ден е този?

— Аз поне се сещам — отговори Ахенобарб. — Денят преди октомврийските нони — годишнина от битката при Араузио, в която марсите изгубиха цял легион войници.

— Нарочно са наредили така нещата — обади се Секст Цезар, който изпитваше истинско удоволствие да присъства на това заседание, независимо от мрачната атмосфера; нямаше ги нито Филип, нито Цепион, а малкото хора, които го бяха наобиколили, в неговите очи бяха истинските римски патриоти.

— Ето защо, назначени отци, аз лично не мисля, че става дума за открит въоръжен конфликт — заключи Скавър.

— Писарю, иди събери ликторите на трийсетте курии — заповяда Секст Цезар. — Ще получиш своя империум, щом и тридесетте ликтори пристигнат, Гней Домиций. Дали ще можеш да се върнеш за извънредното заседание, което ще свикам вдругиден?

— На самите нони? — погледна го учудено той.

— В случай на извънредно положение, в каквото, мисля, че сме изпаднали; ноните са ден като всеки друг — заяви твърдо Секст Цезар. — Да се надяваме, че повече сенатори ще благоволят да дойдат! Че на какво е заприличал Рим, щом в случай на обществена опасност само неколцина от неговите сенатори са готови да вземат решения?

— О, причината е много ясна, Секст Юлий — отговори му Марий. — Никой не е дошъл, защото всички си мислят, че кризата е създадена изкуствено.

На октомврийските нони залата наистина се понапълни донякъде, но пак имаше доста свободни места. Този път Друз беше дошъл, но Филип и Цепион упорито се криеха, навярно мислейки си, че по този начин най-красноречиво ще изразят мнението си за тъй нареченото „нашествие“.

— Разкажи ни какво се случи, Гней Домиций — даде думата на върховния понтифекс Цезар.

— Ами срещнах се с Квинт Попедий Силон недалеч от Колинската врата — започна той. — Вървеше начело на армия, която се състоеше от два легиона — десет хиляди пешаци, съответните спомагателни части, осем комплекта обсадна техника и конна дружина. Самият Силон ходеше пеш, също както и останалите офицери. Не видях да се задава обоз, затова заключих, че легионите са се движили в строй за бързо придвижване. — Тук ораторът въздъхна. — Величествена гледка, назначени отци! Прави редици, безупречна дисциплина. Докато двамата с предводителя им разговаряхме, никой от марсите не напусна мястото си в строя, всички стояха на слънцето и чакаха безмълвно какво ще им заповядат.

— Направи ли ти впечатление, Понтифекс Максимус, дали ризниците и оръжията им бяха нови или вече износени? — попита Друз от мястото си.

— Направи ми, Марк Ливий, и то не за друго, а защото цялото въоръжение беше сякаш току-що извадено от работилницата.

— Благодаря.

— Продължавай, Гней Домиций — подкани го консулът.

— Когато се намерихме на достатъчно близко разстояние, за да се чуваме с викове, и аз, и Силон спряхме, също както и „придружителите“ ни. Двамата излязохме напред, за да можем да разговаряме, без да ни подслушват.

„Каква е целта на тази военна експедиция, Квинт Попедий?“ — попитах го аз любезно и напълно невъзмутимо.

„Тръгнали сме към Рим, където бяхме повикани от народните трибуни?“ — отговори ми Силон не по-малко любезно.

„От народните трибуни ли, Квинт Попедий? — зачудих се аз. — Или само от един от тях, от Марк Ливий Друз?“

„От народните трибуни“ — подчерта той.

„Искаш да кажеш от всички заедно?“ — попитах за всеки случай.

„От всички заедно“ — потвърди той.

„И защо народните трибуни са решили да повикат тъкмо вас?“ — зачудих се аз.

„За да придобием римско гражданство и да се уверим, че останалите ни италийски събратя ще го получат на свой ред“ — отговори ми Силон.

Тогава отстъпих крачка назад и го изгледах изпитателно — него и легионите зад гърба му.

„И за тази цел сте тръгнали въоръжени?“ — не сдържах недоумението си.

„За всеки случай“ — успокои ме той.

И тогава реших да се възползвам от връчения ми империум, за да направя едно изявление, което иначе дори не би ми минало през ума, като се вземат предвид последните събития в Сената. Трябва да разберете, назначени отци, че реагирах така само защото ситуацията ми го наложи. Казах на Силон следното: „Оръжията са напълно ненужни, Квинт Попедий.“

На което той презрително ми се изсмя: „Хайде сега, Гней Домиций! Мислиш, че наистина ще ти повярвам? Поколение след поколение цяла Италия е тръпнала в очакване да получи гражданство, без да вдига оръжие, и какво получихме в замяна на търпението си — нищо! Днес вече сме се убедили, че единствената възможност, която ни остава, е да вземем своето гражданство със сила.“

Както можете да си представите, назначени отци, думите му силно ме разтревожиха. Затова плеснах ръце и възкликнах: „Уверявам те, Квинт Попедий, времето е наближило! Затова те умолявам да обърнеш тези легиони назад, да върнеш войниците си по домовете им и сам да окачиш меча си на стената. Имаш тържествената ми клетва, че римският Сенат и народ ще дарят с римско гражданство всеки жител на полуострова.“

Той ме изгледа продължително, без да продума, най-сетне рече: „Много добре, Гней Домиций, ще отведа войниците си назад, но няма да се връщам у дома си, а ще изчакам, колкото да видя, дали ще устоиш на думата си. Нека ти го кажа съвсем право, Понтифекс Максимус, ако римският Сенат и народ не дарят Италия с пълно римско гражданство до края на мандата на настоящите народни трибуни, аз отново ще потегля към Рим; само че начело на цяла Италия. Запомни го добре! Цяла Италия ще се обедини срещу Рим.“

След което ми обърна гръб и си отиде. Легионите му се завъртяха кръгом, при което нагледно ми доказаха колко добре са обучени, и поеха към родните си места. Аз се върнах в Рим. Цяла нощ не съм мигнал, назначени отци. Размишлявах. Вие ме познавате, познавате ме при това от доста време. Нямам репутацията на търпелив човек, ако щете дори — и на разсъдлив. И все пак мога да направя разлика между мухата и слона! Казвам ви съвсем откровено, назначени отци, това, което вчера видяха очите ми, беше слон! При това слон с ей такива огромни бивни и с хобот, от който се изпуска зловеща пара. Затова знайте, че обещанието, което дадох на Квинт Попедий Силон, далеч не беше лекомислено! Отсега нататък ще сторя всичко по силите си да убедя римския Сенат и народ, че е време цяла Италия да получи гражданство.

Сенатът се разшумя. Очите на всички се насочиха към Ахенобарб, като се опитваха да отгатнат по погледа му на какво ли се дължи тази рязка промяна в мисленето на човек, който се славеше като твърдоглав и неотстъпчив.

— Ще се съберем отново утре — закри заседанието Секст Цезар. — Крайно време е отново да потърсим отговор на този въпрос. Двамата претори, които по искане на Луций Марций бяха пратени да обикалят Италия — кимна към опразнения стол на Филип, — още не са се завърнали, нито са пратили какъвто и да е доклад с наблюденията си. Налага ни се да обсъдим въпроса без тяхното мнение. Но най-вече държа да дойдат да послушат колегите си двама души, които напоследък започнаха да се правят на много заети — вторият консул и още по-специално преторът Квинт Сервилий Цепион.

На другия ден и двамата се показаха, при това по всичко личеше, че са добре запознати с доклада на Ахенобарб; и все пак нито Друз, нито Скавър, нито който и да било друг от тяхното обкръжение можеше да прочете каквато и да е тревога или дори смущение по лицата им. За разлика от тях Гай Марий беше съвсем оклюмал и тъжно оглеждаше залата. Откакто Друз бе избран за народен трибун, Сула не бе пропуснал нито едно заседание на Сената, но и нито веднъж не си бе отворил устата да говори; смъртта на сина му сякаш го бе откъснала от целия околен свят, дори от новия му съмишленик и евентуален бъдещ колега — Квинт Помпей Руф. Сядаше на мястото си в залата и слушаше с безразличие какво говорят ораторите, след това, щом консулът закриеше заседанието, се насочваше пръв към изхода и сякаш потъваше в нищото. Направи впечатление, че и той гласува законите на Друз да останат на таблиците, по което Марий разбра, че не е изоставил напълно бившите си сподвижници. Но от много време никой в Сената не бе имал случай да обмени и най-елементарна приказка с него. Затова пък Катул Цезар изглеждаше разтревожен, може би заради измяната на доскорошния си пръв съюзник Ахенобарб Понтифекс Максимус.

Най-сетне настъпи раздвижване и Марий се огледа, за да разбере какво става. Понеже вече беше октомври, фасциите се държаха от Филип, който председателстваше вместо колегата си Цезар. Отново носеше някакъв документ със себе си — при това доста ценен, щом не бе позволил на писаря си да го носи вместо него. Когато свършиха с всички формалности по откриването на заседанието, той стана и изрече с леден глас:

— Марк Ливий Друз, бих искал да прочета пред Сената следния текст, който, мисля, има много по-голямо значение за нас от театралното нападение от страна на приятеля ти Квинт Попедий Силон. Но преди да го прочета, искам всеки от тук седящите сенатори да чуе от устата ти, че присъстваш на това заседание и че слушаш.

— Тук съм, Луций Марций, и слушам какво ще кажеш — потвърди Друз със същия тон.

Гай Марий го наблюдаваше изпитателно и трябваше да признае пред себе си, че Друз изглежда крайно уморен. Сякаш жизнените му сили го бяха напуснали отдавна и това, което показваше пред останалите, бе някаква сянка, съществуваща единствено по волята на въображението му. Само за няколко седмици бе изгубил няколко килограма, бузите му бяха хлътнали, очите му бяха потънали дълбоко в орбитите си, скрити зад тъмни, сивкави петна.

„Защо ли се чувствам като пленник, пратен на каторга? — чудеше се Марий. — Защо съм така напрегнат, така разтревожен, така наплашен, че подскачам при най-лекия шум? Защото Друз не се е родил издръжлив като мен и което е най-важното, не е дотам убеден, че е прав. Твърде честен, твърде благоразумен, твърде склонен да гледа на всеки въпрос от двете му страни. Те ще го убият — ако не физически, то психически. Защо ми отне толкова време да разбера колко опасен човек е Филип? Защо чак сега проумявам какъв блестящ ум притежава?“

Филип разгъна свитъка и го опъна с две ръце.

— Ще ви спестя всякакви предварителни коментари, назначени отци. Това, което сега ще прочета, мисля, е напълно достатъчно, за да си направите сами заключения. Ето и самият текст:

Никога преди Сената не бе мълчал така, както мълча в онзи паметен момент. Филип внимателно се вгледа в лицата на хората около себе си: в зяпналия от почуда Скавър, в нервно усмихващия се Марий, в прехапалия устни Сцевола, в почервенелия от възбуда Ахенобарб, в ужасения Катул Цезар, в посърналия Секст Цезар, в потресения до дъното на душата си Метел Пий, в ликуващия Цепион.

Най-накрая пусна свитъка от единия му край, за да го остави да се навие сам в дясната му ръка; като по сигнал половината Сенат скочи на крака.

— Това, назначени отци, е текстът на клетвата, която десетки хиляди италийци са положили през изминалата година. Това е също така причината, заради която Марк Ливий Друз положи такива усилия, прояви такъв ентусиазъм в името на своите приятели италийци, които по волята на законите му трябваше да получат безценния дар на римското гражданство! — Той поклати глава, като че ли се чувстваше разочарован или лично засегнат. — Марк Ливий Друз не се е загрижил за мръсните италийци! Не се е загрижил и за справедливостта, която уж защитаваше със своите изкривени виждания! Единственото, което го подтикваше да се бори, уважаеми членове на нашата свята институция, бе мисълта, че ще получи тази клетва за вярност! Трябваше му само да дари Италия с гражданство и цяла Италия щеше да му принадлежи! Представете си само каква клиентела представлява това! Цялото население на земите от Арн до Региум, от Тосканско до Адриатическо море! Моите поздравления, Марк Ливий! Това се казва цена за услуга! Това се казва цел, в името на която да похабим младостта си! Клиентела, надвишаваща по брой цели армии!

Филип се обърна на другата страна, слезе от подиума и с премерени крачки го заобиколи, за да излезе в лице срещу дървената пейка, на която седяха народните трибуни.

— Марк Ливий Друз, вярно ли е, че цяла Италия е положила тази клетва? Вярно ли е, че в замяна на тази същата клетва, ти си дал дума да дариш цяла Италия с гражданство?

Пребледнял като платно, Друз се свлече на земята и протегна ръка в жест, който можеше да е на молба, можеше да е на самозащита. В следващия миг, докато устата му напразно се опитваше да изрече някакъв отговор, народният трибун се строполи върху черно-белите плочки на пода. Филип демонстративно отстъпи назад, да не би Друз да го повлече със себе си, докато Марий и Скавър се завтекоха над жертвата му.

— Жив ли е? — попита Скавър, докато Филип закриваше заседанието и насрочваше друго за следващия ден.

Марий допря ухо до гърдите на Друз и поклати глава утвърдително.

— Тежък припадък, но все още диша — каза той и се надигна, за да си поеме въздух с облекчение.

Но припадналият не се свестяваше, вместо това лицето му първо почервеня, сетне започна да посинява. Ръцете и краката му заплашително се размърдаха, тялото му се присви няколко пъти в конвулсии, а от гърлото му се дочуха ужасяващи звуци.

— Да не е апоплектичен удар? — уплаши се Скавър.

— Не мисля — успокои го Марий, който бе видял много неща по бойните полета и нищо не можеше да го стресне. — Когато човек остане дълго в несвяст, той често става жертва на конвулсии. Това е признак, че скоро ще се върне в съзнание.

На излизане от залата Филип се спря на почтително разстояние от припадналия, сякаш се притесняваше Друз да не повърне върху тогата му.

— Изнесете гадината навън! — изплю той презрително. — Ако ще умира, да мре вън от тази свята сграда!

Марий вдигна глава и гръмогласно го напсува, така че всички да го чуят.

Колкото и да се мъчеше да изглежда невъзмутим, Филип бързо се оттегли; ако имаше човек, от когото цял живот щеше да се страхува, това бе Гай Марий.

Неколцина сенатори все пак останаха да изчакат Друз да дойде на себе си; за огромна радост на Марий сред тях беше и Луций Корнелий Сула.

Когато болният най-после отвори очи, той сякаш не помнеше нито къде се намира, нито какво точно се е случило.

— Пратих за носилката на Юлия — каза Марий на Скавър. — Нека лежи, докато я докарат.

Беше свалил тогата си, за да я даде на Друз едновременно за възглавница и одеяло.

— Направо не знам какво да мисля! — кършеше ръце Скавър от ръба на подиума, където бе седнал. — Никога не бих предположил подобно нещо от човек като него!

Марий изсумтя леко подигравателно.

— Глупости говориш, Марк Емилий! Че кой, ако не един римски благородник, би помислил подобно нещо? Богове, колко наивни сте понякога!

В зелените очи на Принцепс Сенатус заиграха познатите пламъчета.

— Добре, че си ти, италийският селянин, да ни научиш на нещо! — усмихна се той.

— Дали ще съм аз или някой друг, има ли значение, стига старата ти кратуна да поумнее най-сетне! — отвърна му дружелюбно той и седна до него. Погледът му се спря на тримата останали — Сцевола, Антоний Оратор и Луций Корнелий Сула. — Е, господа — рече, като протегна крака, защото му се бяха схванали от продължителното клечане над припадналия, — какво ще правим сега?

— Нищо — отсече рязко Сцевола.

— Е, Квинт Муций, бива ли така? Нима няма да простиш на един припаднал народен трибун това, че се е поддал на най-римското изкушение, което може да съществува? — възкликна театрално Марий и подобно на Скавър прихна да се смее.

Но Сцевола още повече се намръщи.

— Изкушението може и да е римско, Гай Марий, но аз поне никога не бих му се поддал!

— Не се и съмнявам, но тъкмо затова никога не би могъл да се сравняваш с него, приятелю — рече Марий и посочи с крак към излегналия се Друз.

Сцевола направи гримаса на дълбоко отвращение.

— Знаеш ли, Гай Марий, понякога си направо непоносим! Колкото до теб, Принцепс Сенатус, няма ли поне веднъж да не се засмееш, когато се случват трагични събития!

— И все пак никой не отговори на въпроса на Гай Марий — напомни му Антоний, с цел да го успокои. — Какво ще правим сега?

— То вече не зависи от нас — обади се Сула, нарушавайки неколкомесечното си мълчание. — Той единствен ще каже.

— Добре го каза, Луций Корнелий! — зарадва му се Марий и стана, защото иззад тежката бронзова врата плахо се показа лицето на един от робите на Юлия — носилката беше тук. — Хайде, приятели, да забравим обидите и да отнесем нещастника у дома му.

Нещастникът странстваше в някакъв непознат свят, където общуваше с куп невидими личности, докато най-накрая не го предадоха на майка му да решава да се викат ли лекари или не. Корнелия беше твърдо против каквито и да било шарлатани в къщата й.

— Единственото, което знаят, е да пускат кръв и да прочистват стомаси, а това е последното, от което той има нужда — поклати тя глава. — Синът ми просто не е ял от много време, това е. Щом излезе от шока, ще му дам подсладено вино. Но най-важно е да го оставим да спи.

Корнелия Сципионида нареди да отнесат болния в леглото му и собственоръчно му приготви подсладеното вино в голяма метална чаша.

— Филип! — извика Друз, докато се опитваше да се надигне от възглавницата.

— Първо се опитай да починеш. Остави го това насекомо да си пълзи и не му обръщай внимание.

Друз отпи отново от подадената му чаша й този път успя да се надигне и да седне. Уморено прокара пръсти през късите си черни коси.

— О, мамо! Изпаднах в ужасно положение! Филип е разбрал за клетвата!

Скавър вече бе разказал на Корнелия какво се е случило в Сената, затова на нея не й трябваше да задава повече въпроси. Само кимна разбиращо.

— Предполагам, не си си правил илюзиите, че човек като Филип няма да си пъхне носа в делата ти?

— Та това беше толкова отдавна. Напълно бях забравил за проклетата клетва!

— Марк Ливий, не бива толкова да се измъчваш за подобни неща — успокои го майка му и си придърпа стол да седне при него. — Много по-важно е какво вършиш, а не защо. Човек винаги се интересува от първото, само малцина обръщат внимание на второто. За обществото е важно какво е станало, а не защо този или онзи го е направил. Мотивите на личното поведение у всеки от нас си остават единствено негова собствена грижа. Аз самата винаги съм мислила, че трезвият поглед на нещата е най-важното условие да се постигне каквото трябва! Така че няма за какво да се ядосваш, синко! И брат ти е дошъл да те види, много е разтревожен. Хайде, успокой се и го посрещни!

— Всички ще ме намразят за това.

— Не отричам, че някои наистина ще те намразят. Най-вече от завист. Но останалите ще ти се възхищават още повече — каза мъдро майката. Това, в което можеш да си сигурен, е, че най-близките ти приятели не са се отвърнали от теб. Иначе щяха ли да дойдат така вкупом да те донесат…

— Кои бяха? — попита той с глас, внезапно изпълнен с надежда.

— Ами Марк Емилий, Марк Антоний, Квинт Муций, Гай Марий — седна да изброява Корнелия. — А, и онзи възхитителен мъж Луций Корнелий Сула! Ех, защо не бях по-млада…

Друз добре познаваше майка си, затова подобни бележки не му правеха впечатление; вместо да се възмути, той дори хитро се усмихна.

— Колко странно, че ти е харесал! Знаеш ли, имам чувството, че Луций Корнелий е човекът, на когото идеите ми не направиха почти никакво впечатление.

— И аз научавам, че се държал отчуждено. Синът му бил починал преди известно време, така ли е?

— Да.

— Личи му — замисли се Корнелия и стана от стола. — А сега, Марк Ливий, ще пратя брат ти да те види и да те накара да хапнеш нещо по-сериозно. Не съм чула за някаква болест, която да минава без ядене. Ще накарам готвача да ти направи нещо вкусно и хранително и двамата с Мамерк ще ти стоим на главата, докато не се убедим, че си го изял.

По тези причини едва по тъмно Друз бе оставен сам на размислите си. Беше започнал да се чувства по-добре — в това не се и съмняваше, — но ужасната умора, която изпитваше от известно време насам, така и не го напускаше, още повече че след изпитото вино Друз пак не можеше да мигне. Кога ли за последен път му се бе случвало да се наспи като хората? Навярно преди месеци.

Филип бе открил клетвата. Беше неизбежно някой да не го стори, беше неизбежно и същият този някой да не му го донесе на крака — на него, Филип, или на самия Друз, или на Цепион. Интересно, Филип не бе споделил за тайното си оръжие дори пред Цепион. Иначе онзи щеше да се опита да му го отнеме, да го измести на втори план и да запази целия триумф за себе си. Това обясняваше защо той си беше мълчал. Друз си представи какви скандали щяха да се разиграват същата тази вечер в дома на Луций Марций Филип! Колкото и да му беше тежко, се усмихна при мисълта за едно почти провалено приятелство…

Едва след като се примири напълно с факта, че е бил разобличен, той успя да се отпусне. Майка му беше права. Публичното излагане на клетвата не можеше да повлияе кой знае колко на бъдещите му планове; единствено можеше да накърни собствената му гордост. Дори хората да приемеха обвинението, че е вършил всичко единствено заради огромната клиентела, която би си осигурил, какво толкова? В крайна сметка кой беше Марк Ливий Друз, че да е длъжен да се води само от алтруистични мотиви. Никога не е било забранено на римляните да гонят преди всичко останало собствения си интерес, а той беше римлянин. Сега му изглеждаше съвсем очевидно, че ако всички тези събития се бяха разигравали някъде другаде по света, не в Рим и не пред римския Сенат, то навярно още в началото на мандата му и колегите му сенатори, и колегите му трибуни, и всичките му съграждани щяха да се възмущават при самата мисъл, че може да дари гражданство на стотици хиляди души едновременно и да ги включи в клиентелата си. Фактът, че до момента, в който Филип прочете на глас текста на положената от италийците клетва, никой не бе повдигнал този въпрос доказваше единствено, че реакцията при прочитането на документа е била по-скоро плод на моментно настроение, израз на чувства, които нямат нищо общо с римския трезв разум. В плен на огромното вълнение, което ги бе обзело при текста на тържествената клетва, римските сенатори за известно време бяха забравили за чисто практичната страна на проблема. Че как иначе, след като толкова време в Сената се бе говорило само за патриотизъм и божи гняв, без дори да се спомене каква би била бъдещата съдба на получилите гражданство? Щом от шестстотин сенатори никой не се бе сетил да погледне на италийците като на нечии потенциални клиенти, то излизаше, че Друз през цялото време е говорил наистина на стените.

Най-накрая очите му се затвориха и той потъна в дълбок, продължителен сън.

Когато рано сутринта на другия ден Друз се запъти към Курия Хостилия, той си бе възвърнал изцяло някогашния облик; враговете му напразно си въобразяваха, че са го победили.

Като председател на събранието Филип пропусна всички останали належащи въпроси, дори похода на марсите, за да се върне отново на Друз и клетвата на италийците пред него.

— Текстът, който вчера прочетох, правилен ли беше, Марк Ливий? — попита консулът.

— Доколкото сам съм запознат с въпроса, да, Луций Марций. Все пак никога не съм чувал клетвата изречена в мое присъствие, нито съм я получавал в писмена форма.

— Но не отричаш, че си знаел за нея.

Друз примигна, сякаш му бяха задали най-глупавия въпрос в живота.

— Естествено, че знаех за нея, консуле! Как може човек да не знае нещо, от което би могло да се спечели толкова много — за него самия и за цял Рим? Ако ти беше на мое място и се бореше за всеобщо римско гражданство, нямаше ли да знаеш?

Личеше си, че народният трибун е решил на свой ред да хапе; Филип дори се обърка от думите му.

— Аз никога не бих могъл да бъда на твое място и ако можех да раздам нещо на италийците, то би било единствено здрав бой с тояги! — отговори най-сетне с цялото високомерие, на което беше способен.

— Толкова по-зле за теб самия! — възкликна Друз. — Това, което искам да постигна с разпространението на римското гражданство, назначени отци, е не само добро, но добро на всички равнища, на които може да бъде получено. Погледнете само: първо ще сложим край на една крещяща несправедливост, която се е прехвърляла от поколение на поколение; второ, ще осигурим за вечни времена световната хегемония на страната ни — нещо, за което мечтаем от много време насам; трето, ще унищожим най-трудно превземаемите бариери, застанали пред хората от по-низшите обществени класи; четвърто, ще избегнем неминуема война — защото войната е неминуема, в това трябва да сте напълно убедени; и последно, всеки един от тези новоприети граждани на римската общност от самото начало ще бъде обвързан в лични отношения с един истински римлянин! Това е жизненонеобходимо! Защото означава, че новите граждани ще имат кой да им показва пътя, кой да ги учи на новите отговорности, наложени им от римското гражданство; ще имат човек, който да им показва как и за кого да гласуват. За нас това е толкова по-важно, колкото по-малка е опасността начело на всички тези нови граждани да застанат хора, излезли из техните собствени среди!

Точка в негова полза… Друз можеше да се увери в частичния си успех по напрегнатите лица на слушателите му. Той добре разбираше в какво всъщност се корени най-непреодолимият страх на съотечествениците му — че при едно тъй рязко увеличение на римските граждани, съществуващият баланс между трийсет и петте триби ще бъде нарушен, чисто римският елемент във всяка една от тях ще започне да се изгубва сред италийския и един ден същите тези италийци, които досега са били третирани като нискостоящи, ще започнат да се борят за местата на квестори, народни трибуни, едили, претори, дори консули. Да не говорим, че мнозина от тях щяха да си пробият път в Сената и един ден биха могли да отнемат същия този Сенат от ръцете на чистите римляни, за да го поделят между себе си. Да не говорим за подавляващото мнозинство, което биха получили във всяко едно от народните събрания. Но ако тези нови римляни бяха обвързани с лична клетва към някого — а клетвата, както всички се бяха убедили от прочитането й, предвиждаше жестоко наказание за нарушителите, — ако те по презумпция трябваше да се съобразяват с волята на Рим и по-специално — на един-единствен римлянин, то честта не би им позволила да гласуват против тази воля, да се отметнат от задълженията си на клиенти.

— Италийците са хора на честта, също както и ние самите — продължи Друз. — Чрез самия факт, че са положили тази клетва, те го доказват! В замяна на гражданството, което ние ще им дарим, те ще се поставят в подчинено положение на истинските римляни. На истинските римляни!

— С други думи, ще вършат всичко, което им заповядаш! — просъска като змия Цепион. — И един хубав ден всички останали истински римляни ще установят, че са се сдобили с неофициален, затова пък пожизнен диктатор!

— Това са глупости, Квинт Сервилий! Кога през целия си мандат като народен трибун съм показал с постъпките си, че не смятам да се съобразявам с решенията на Сената? Кога съм дал повод да се мисли, че се грижа повече за собственото си благополучие, отколкото за това на Сената? Или може би ще ми покажете случай, когато съм загърбил желанията и нуждите на римския народ? Кажете, има ли в Рим човек, който да може да играе по-безупречно от мен ролята на патрон на цяла Италия? Има ли друг римски благородник, който толкова да се е грижил за авторитета на събратята си, толкова да е държал на римските традиции, колкото мене? — Огледа залата и протегна ръце, сякаш питаше всекиго от сенаторите поотделно: — Кого бихте предпочели вие, сенатори, да стане патрон на толкова много клиенти едновременно? Марк Ливий Друз или Луций Марций Филип? Марк Ливий Друз или Квинт Сервилий Цепион? Марк Ливий Друз или Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис? Защото е крайно време да направите своя избор, членове на римския Сенат, защото италийците ще получат римско гражданство! Дал съм дума за това и рано или късно ще го постигна! Вие изтрихте законите ми от таблиците, унищожихте всичко, което сторих досега като народен трибун, обезсмислихте най-важната година в целия ми живот, но нека ви напомня, че мандатът ми още не е изтекъл и че в същото време смятам, че съм изпълнил докрай задълженията си към вас, сенатори! Вдругиден ще представя въпроса за всеобщото римско гражданство за разглеждане пред плебейското събрание, ако трябва ще свикам не едно, а десет заседания, ще се погрижа в цяла Италия да не се намери нито един жрец, който да ги обяви за кощунствени, ще следвам всяка буква от закона, ще се грижа за това, никога и по никакъв повод да не се стига до безредици и насилие. Досега вече положих много клетви, но нека чуете последната — няма да напусна поста си на народен трибун, преди на таблиците да бъде записан поне един лекс Ливия — и нека това бъде законът, даряващ всички жители на земите между Арн и Региум, между Рубикон и Верейум, между Тосканско и Адриатическо море с пълно римско гражданство! Ако италийците са положили клетва пред мен, то знайте, че и аз съм положил клетва пред тях — че преди да е изтекъл мандатът ми, те ще получат своето гражданство. И ще я изпълня! Можете да ми вярвате!

Марк Ливий Друз отново бе спечелил на словесното поле.

— И което е най-забележителното в речта му — сподели по-късно мнението си Антоний Оратор, — е, че говорейки за патрон и клиенти, Марк Ливий всъщност убеди всички присъстващи в неизбежността от разпространяването на всеобщото римско гражданство. Днес Друз просто смачка всякаква съпротива, Принцепс Сенатус, скоро всички ще се убедим в това!

— Напълно съм съгласен с теб — кимна Скавър, който сияеше — толкова беше щастлив. — Знаеш ли, Марк Антоний, навремето бях свикнал да мисля, че нищо в римското управление не може да ме изненада, че всеки ход, на който ставаме свидетели, вече е бил правен и преди, при това по-успешно. Но Марк Ливий е уникално явление. Рим никога не е виждал друг подобен управник. И подозирам, никога повече няма да види.

Друз устоя на думата си. Както се бе заканил, почти веднага след заседанието на Сената, отнесе въпроса за всеобщото римско гражданство в плебейското събрание, където добре се възползва от извоювания си ореол на твърд и непоколебим народен трибун. За броени часове славата му се бе разнесла по най-затънтените кътчета на Рим, името му се споменаваше в разговорите на всички римляни, независимо от общественото им положение. Всички хвалеха твърдия му консерватизъм, желанието му да постигне всичко със законни средства, желязната му воля да успее въпреки всичко. Друз се бе превърнал в героя на своето време. С изключение на пролетариите, които навремето така хищно се бяха вкопчили в предложенията на Сатурнин и все пак отказаха да убиват в негово име, римляните си оставаха по душа консерватори. Мос майорум — традициите и обичаите, които бяха наследили през вековете от предците си — щяха да значат повече от всичко друго, дори за най-бедните и най-невежите. Ето, че най-после на преден план изпъкваше личността на човек, който знаеше да поставя правдата и традицията на едни везни. Марк Ливий Друз все повече се обгръщаше с ореола на полубожество, а това беше достатъчно да убеди повечето му съграждани, че всичко, което пожелае, е право.

Като с вързани ръце трябваше да проследят провеждането на всяко едно концио Филип, Цепион, Катул Цезар, дори Прасчо Метел Пий, който колебливо се навърташе около тях. Седмица след седмица нещата вървяха в желаната от Друз посока. В началото събранията бяха бурни и трудни, но той знаеше как да ги води, не лишаваше от правото да се изкаже никого от опонентите си, не се плашеше от скандиранията на тълпата и все пак нито веднъж не им се поддаде, нито за миг не помисли да се остави на масите да го отклонят. Всеки път, когато плебсът се разгорещеше прекалено, той закриваше заседанията и ги насрочваше за друга дата. В началото Цепион на няколко пъти се бе опитал да разтури плебейското събрание със сила, но тази стара и добре позната практика се оказа безполезна с човек като Друз, който инстинктивно предусещаше назряващото насилие и послушно разпускаше трибите, преди да се е стигнало до юмручни схватки на Форума.

Шест заседания, седем, осем… Всяко поредно беше още по-спокойно от предното, на всяко присъстващите се оказваха на все по-близки позиции, сякаш представеният законопроект все повече се приемаше за неизбежен и все по-малко си струваше да му се противопоставят. Като кораб, подхванат от попътен вятър, Друз се носеше из морето на думите, намираше винаги най-подходящата да уталожи страстите, да успокои обидените, да даде личен пример с толерантния си тон и неприкрито достойнство. В сравнение с него от ден на ден противниците му си навличаха все повече и повече образа на простодушни, неграмотни, дори невъзпитани люде.

— Друг път просто няма — обясняваше народният трибун на Принцепс Сенатус след осмото концио, когато двамата се бяха събрали на стъпалата пред Сената, откъдето Скавър бе наблюдавал работата на плебейското събрание. — Това, което винаги е липсвало у римския политик, е търпението. За щастие аз притежавам голямо търпение. Никога не бягам от споровете с противниците си и всички, които идват да ме слушат, оценяват това ми поведение като правилно и почтено. Нещо повече, те харесват самия мен! Твърде дълго се показвам търпелив с тях, за да не спечеля доверието им.

— Ти си първият човек след Гай Марий, когото те толкова искрено обожават — рече Скавър и се замисли за отминалите времена.

— Имаш право — съгласи се Друз. — Гай Марий също е човек, на когото народът знае, че може да има доверие. Той допада на съгражданите си със своята прямота, с излъчването си на сила, със самите си маниери, които го оприличават много повече на обикновен римски гражданин, отколкото на благородник. Аз не мога да се ползвам с тези му предимства, защото просто не ги притежавам. Не мога да не бъда римски благородник. Но търпението ми даде своите първи плодове, Марк Емилий. Хората се научиха да ми имат доверие.

— Мислиш ли, че е дошло времето за гласуване?

— Убеден съм.

— Да събера ли и останалите? Можем да вечеряме у нас.

— Мисля, че днес е денят, когато на всяка цена трябва да вечерям у дома си — поклати глава Друз. — Дали за добро, дали за зло, утре ще се реши съдбата ми.

Скавър хукна да търси Марий, Сцевола и Антоний Оратор. Понеже срещна Луций Корнелий Сула, махна му и на него.

— Разнасям покани от името на Марк Ливий. Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря у тях, Луций Корнелий? — И като видя как по лицето на Сула се изписва добре познатото изражение на омраза към всички околни, Скавър веднага добави: — Наистина ще е добре да дойдеш! Все наши хора сме, никой няма да тръгне да се меси в живота ти!

Сула се престана да се мръщи и дори си позволи да се усмихне.

— Щом настояваш, Марк Емилий, ще дойда.

В началото на септември шестимата сенатори нямаше да привлекат особено внимание, защото колкото и много клиенти да имаше Друз, в Рим не беше прието човек да изпраща патрона си чак до къщи. Обикновено времето за срещи и разговори беше ранното утро, когато всеки уважаващ себе си римлянин трябваше да се яви в дома на покровителя си и да му предложи услугите си за през деня. Но след това осмо предварително заседание на плебейското събрание Друз се беше обградил с такава плътна тълпа от почитатели, че освен на петимата си приятели — благородници трябваше да обръща внимание на още поне двеста свои по-неизвестни съграждани. В тълпата не се виждаха нито богаташи, нито хора с име, напротив — повечето бяха представители на третата и четвъртата класи, виждаха се дори пълни бедняци. Обединяваше ги едно — искреното възхищение към почтения, твърд и решителен Марк Ливий Друз. Още от второто концио те като че ли се бяха зарекли всеки път да го изпращат до дома му и от тогава постоянно увеличаваха броя си; днес бяха твърде многобройни, защото на следващия ден предстоеше гласуването и повече нямаше да имат възможност да разговарят с любимеца си.

— Значи всичко е определено за утре? — попита Сула Друз, докато вървяха.

— Да, Луций Корнелий. Народът достатъчно ме опозна, за да ми има доверие. Като казвам „народа“, имам предвид и конници, и тези любезни хора, които сега ме следват като хрътки. Не виждам причина да отлагам повече гласуването. Дори по чисто психологически причини. Ако ми е писано някога да успея, то ще е утре и никой друг път.

— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Ливий — окуражи го Марий, който беше много доволен от развитието на събитията. — Ето, аз например ще гласувам в твоя подкрепа.

Разстоянието до дома на Друз беше много кратко: трябваше само да се прекоси Форумът, да се изкачат Весталските стълби, да се свърне вдясно по Кливус Викторие и излизаха право срещу входа му.

— Влезте, влезте, приятели! — обърна се развеселен той към тълпата. — Влезте в атрия да си кажем довиждане. — След което тихо подшушна на Скавър: — Вие идете в таблиния и ме изчакайте. Няма да се бавя, но от уважение ще трябва да им кажа няколко прощални думи.

Докато Скавър и останалите четирима почетни гости бързаха да се скрият в кабинета, Друз поведе тълпата свои почитатели през перистила към голяма двукрила врата в отсрещния му край. Зад нея се намираше самият атрий, който иначе радваше окото с пъстрите си фрески, но сега заради падащия здрач тънеше в сумрак. Известно време Друз остана сред анонимните си привърженици, шегуваше се с тях и весело се смееше, без да пропусне да им напомни как трябва да гласуват на другия ден; лека-полека хорицата започнаха да се сбогуват с него, докато накрая той се оказа заобиколен от съвсем малка групичка. Целият атрий бе потънал в сянка, но понеже още не бе дошъл часът за палене на лампите, ъглите се бяха превърнали в огромни черни петна, където човешкият поглед не можеше да проникне.

Най-сетне и последните се сетиха, че е време да си вървят. Един от тях явно бе изгубил ориентация в тъмното, защото се блъсна с цяло тяло в Друз, който усети как синусът на тогата му се надига и изведнъж някаква непонятна болка го сряза от дясно на корема му. Идеше му да извика, но се въздържа, защото хората можеха и да са му почитатели, но си оставаха непознати. Те самите се бяха забързали към изхода, някои обсъждаха как толкова бързо се било смрачило и как би било добре, ако успеят да се приберат по къщите си, преди улиците на Рим да се превърнат в разбойнически свърталища.

Почти заслепен от болка, Друз бе застанал на вратата към градината и се опитваше да маха на гостите си с лявата си ръка, изгубила се под гънките на тогата му. Изчака и последният от посетителите да се изгуби зад отсрещната врата, водеща на улицата, и сам се насочи към кабинета си, където го чакаха приятелите му. Но в мига, в който се опита да помръдне, необяснимата болка над слабините така го парна изведнъж, че този път не можа да се сдържи и с все сила извика. Но напразно… Болката не искаше да отмине, вместо това по десния му крак потече топла и лепкава течност, от която ужас го обзе.

Когато Скавър и останалите изскочиха от кабинета, Друз едва се държеше на крака и с ръка опипваше десния си хълбок. Той вдигна ръка, погледна я на слабата светлина, идваща откъм градината и сякаш не искаше да повярва на очите си, че вижда кръв. Своята кръв. Друз се свлече на колене, сетне изведнъж се строполи като повалено дърво на пода и отчаяно започна да се бори за въздух.

Не Скавър, а Марий пръв разбра какво точно се е случило. С бързи движения разголи десния хълбок на приятеля си, за да се покаже изотдолу дръжката на нож, забит дълбоко в корема на Друз. Отговорът на загадката бе разкрит.

— Луций Корнелий, Квинт Муций, Марк Антоний — започна да нарежда Марий, — всеки да доведе по един лекар със себе си! А ти, Принцепс Сенатус, погрижи се да запалят всички лампи в къщата. Бързо, ако обичате!

Изведнъж Друз нададе нов вик, по-пронизителен от първия, който подобно на прилепите в мрака се защура между стените на атрия и заподскача от греда на греда като обезумял; в миг от всички страни се показаха роби и робини и цялото помещение се изпълни с народ. Кратип хукна да помага на Скавър, който бе започнал сам да пали една след друга лампите в атрия, докато Корнелия Сципионида, придружена от шестимата си внуци, стъпи в локвата кръв на пода и се надвеси над сина си.

— Убиец — обясни с една дума Марий.

— Ще изпратя да повикат брат му — делово заяви майката, без да обръща внимание на изцапаната си с кръв рокля.

Никой не обръщаше внимание на шестте деца, които тихомълком се промъкнаха зад гърба на Марий и с ококорени очи наблюдаваха ужасяващата гледка: локвата кръв по пода, изкривеното от болка лице на вуйчо им, мръсния предмет, който стърчеше от корема му. Вътрешният кръвоизлив притискаше все повече и повече нервните възли, водещи към крака на ранения, който ревеше с пълно гърло; при всяка негова конвулсия децата подскачаха и инстинктивно се дърпаха назад, докато най-накрая Цепион не си възвърна донякъде самообладанието и не притисна плътно до себе си мършавата фигурка на брат си Катон, за да откъсне погледа му от разширените очи на вуйчо му Марк.

Едва когато Корнелия Сципионида се върна в атрия, се сетиха за децата, които бяха отведени от обляната в сълзи бавачка; Корнелия безпомощно се отпусна до Марий и се загледа в ранения.

Скоро след това на вратата се появи Сула, буквално хванал мъничкия Аполодор Сикул под ръка, и хвърли лекаря като играчка до умиращия.

— Това влечуго не искаше да стане от масата — обясни той недотам възпитаното си държане спрямо лекаря.

— Трябва да го отнесете на леглото му, преди да го прегледам — заръча сицилиецът, задъхан от бързането.

Марий, Сула, Кратип и още двама роби подхванаха крещящия от болка Друз от земята и оставяйки широка кървава диря навсякъде, откъдето минеха, го понесоха към огромното легло, където толкова дълги години Сервилия Цепионида напразно се беше мъчила да зачене дете. Стаичката беше тясна и от многото лампи, окачени за случая навсякъде по стените, бе заприличала на огнище.

Дойдоха и другите лекари; Марий и Сула ги оставиха да се суетят около ранения и се върнаха в атрия при приятелите си. Дори оттук ясно чуваха виковете на Друз, който нито за миг не можеше да намери покой от измъчващата го болка. Когато се появи и Мамерк, Марий просто му показа пътя към спалнята, но дори не понечи да го придружи.

— Не можем да си отидем току-така — отбеляза Скавър, който сякаш бе остарял с няколко години.

— Не, не можем — съгласи се Марий, който се чувстваше не по-малко остарял от връстника си.

— Тогава да влезем в таблиния. Там по-малко ще пречим — предложи Сула, който още не можеше да си поеме дъх — не само че почти пред очите му бяха убили човек, но и трябваше да се бори с някакъв си лекар, който искаше да си дояде вечерята.

— Просто не мога да повярвам! — държеше се за главата Антоний Оратор.

— Сципион ще да е! — потръпна при самата мисъл Сцевола.

— По-скоро Варий, испанската курва — изскърца със зъби Сула.

Петимата се разположиха в кабинета, където безпомощно зачакаха да видят какъв ще е резултатът от цялата шетня. Всеки от тях приемаше едва ли не като лична обида това, че трябва да стои с вързани ръце, докато един от най-достойните римляни си отиваше в ужасна агония. Десетина-петнайсет минути по-късно трябваше да се убедят, че Корнелия Сципионида е истинска представителка на славния си род, щом като насред майчините си грижи бе намерила време да им прати храна и вино, оставяйки един от робите си изцяло на тяхно разпореждане.

Когато лекарите най-сетне се осмелиха да извадят оръжието от раната и да го разгледат, всички единодушно се съгласиха, че по-добро за целта едва ли би се намерило — малко обущарско ножче с широко, коварно закривено острие.

— Онзи го е извъртял открай докрай в раната — опита се да обясни Аполодор на Мамерк на фона на неистовите крясъци на Друз.

— Какво означава това? — Брат му беше плувнал в пот от убийствената жега, която маслените лампи бяха създали, и почти не можеше да вижда, камо ли да разсъждава.

— Означава, че вътрешностите са насечени, на парчета и така разбъркани, че изобщо не могат да бъдат повторно наместени. Кръвоносните съдове, нервните възли, пикочният мехур, дори, мисля, червата.

— Не можете ли поне да му дадете успокоително за болката?

— Вече му дадох сироп от мак, но ще му дам още. За нещастие не мисля, че ще му помогне особено.

— А кое ще му помогне повече? — започваше да проумява положението Мамерк.

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че синът ми ще умре! — не искаше да вярва Корнелия.

— Да, домина — отвърна й лекарят, сякаш го бяха обидили. — Раната на Марк Ливий не е само външна, но и вътрешна. Не можем нищо да направим, за да спрем кръвоизливите. Уви, ще трябва да умре.

— В такава ужасна агония? Не можете ли поне да намалите болката? — не отстъпваше майката.

— Най-силното успокоително, което използваме ние, римските лекари, е сиропът от малоазиатски мак. Ако той не помогне, значи нищо не би могло.

Цяла нощ Друз не престана да крещи от болка в леглото си. Нямаше кътче в просторната му къща, където да не се чуват предсмъртните му викове, изпълнили до пръсване главите на шестте деца в детската стая. Бяха се скупчили едно до друго, за да се чувстват по-сигурни, а малкият Катон така и не отлепи глава от гърдите на по-големия си брат, докато сестрите и братовчед му горко плачеха. Все едно малко хора бяха умрели в тази къща, че трябваше цял живот да носят спомена за вуйчо си Марк, превиващ се от болка насред собствената си кръв.

Единствен малкият Цепион сякаш бе надминал себе си и без да обръща внимание на собствения си ужас, не преставаше да гали косите на брат си и да го утешава:

— Тук съм, успокой се! Никой нищо не може да ти направи!

Цялата улица пред къщата се изпълваше с народ — до такава степен, че в разстояние от триста крачки в двете посоки човек с мъка си проправяше път. Дори навън отчетливо се дочуваха виковете на Друз, на които в хор отговаряха стотици въздишки и стонове — доказателство каква рана се беше отворила в самите гърди на вечния град.

В самата къща, в атрия сякаш беше свикано заседание на сената. Цепион все пак го нямаше, също както и Филип — предвидливо решение от страна и на двамата. А Луций Корнелий Сула, който постоянно подаваше глава иззад вратата на таблиния, обърна изрично внимание на факта, че отсъства и Квинт Варий. По едно време из мрака, загърнал лоджията, се дочуха нечии стъпки. Сула се примъкна безшумно навън и се огледа в тъмното. Насреща му стоеше момиче на тринайсет-четиринайсет години, чернокосо и наглед хубавичко.

— Какво търсиш тук? — попита я той, като изведнъж застана точно пред светлината на най-близката лампа.

Сервилия ахна от уплаха — червеникавият ореол, който се бе образувал около главата на Сула, го бе накарал да заприлича на покойния Катон Салониан; в очите й за миг се изписа жестока омраза, но скоро се изпари.

— А кой си ти, че да ме питаш? — тросна се тя с присъщото си високомерие.

— Аз съм Луций Корнелий Сула. Ти коя си?

— Сервилия.

— Марш в леглото, млада госпожице. Тук не е място за теб.

— Дошла съм да потърся баща си — обясни тя.

— Кого? Квинт Сервилий Цепион?

— Да, да, баща си!

Сула се засмя при тази идея, без да го е грижа, че може да я нарани.

— Как мислиш, че ще дойде баща ти, глупаво момиче, когато половината град го смята за убиец на вуйчо ти?

Очите на Сервилия отново заблестяха, този път от нескрита радост.

— Марк Ливий наистина ли ще умре? Наистина ли?

— Да.

— Чудесно! — възкликна тя на сбогуване, отвори някаква врата и изчезна.

Той вдигна рамене и се върна в кабинета.

Скоро след зазоряване в таблиния се появи Кратип.

— Марк Емилий, Гай Марий, Марк Антоний, Луций Корнелий, Квинт Муций, господарят иска да ви види.

От известно време виковете се бяха удавили в спорадични стонове, които сякаш режеха гърлото на умиращия; всички добре разбираха какво означава това и се забързаха подир иконома, който разбутваше тълпата от сенатори, събрали се в атрия.

Друз лежеше в постелята; лицето му бе мъртвешки бледо и приличаше повече на маска, в която някое зловещо създание бе пробило две дупки, за да сложи красиви черни очи — очи, от които струеше жизненост и сила. От едната страна на Друз стоеше Корнелия, с гордо вдигната глава и сухи очи; от другата беше Мамерк Емилий Лепид Ливиан — в същото положение като майка си. Лекарите бяха излезли.

— Приятели, трябва да тръгвам — обърна се към сенаторите Друз.

— Разбираме — отговори му Скавър.

— Делото ми ще остане недовършено.

— Така е — кимна Марий.

— Но за да ми попречат, те трябваше да стигнат чак дотук — възкликна раненият и за миг лицето му отново се напрегна от болката.

— Кой го направи? — попита Сула.

— Бяха общо седем души. Един от тях. Не ги познавам. Обикновени хорица. Бих казал, от третата класа. Във всеки случай не пролетарии.

— Беше ли получавал преди това заплахи? — на свой ред попита Сцевола.

— Не — изстена отново Друз.

— Ние ще намерим убиеца — обеща му Антоний.

— Или човека, който му е платил — допълни Сула.

Повече не посмяха да продумат от страх, да не би да съкратят с още някоя секунда и без това отлитащия живот на ранения. С всяка минута дишането му се затрудняваше все повече и повече и най-накрая, когато от изнемога повече не усещаше дори болката в корема си, Друз се надигна с усилия от възглавницата и обиколи с мътния си поглед всички в стаята.

— Еквандоне? — запита той нищото пред себе си с плътен, ясен глас. — Еквандоне симилем меи цивем хабебит рес публика? Кой друг вместо мен ще помогне на републиката така, както се опитах да й помогна аз?

Това бяха последните му слова; в следващия миг в очите му заблестяха златни пламъчета, които закриха цялата му гледка. Друз бе вече мъртъв.

— Никой, Марк Ливий — отвърна на въпроса му Сула. — Никой.