Венец от трева (Част II: Разривът)

Квинт Попедий Силон научи за смъртта на Друз от писмото, което му прати Корнелия Сципионида; писмото пристигна в Марувиум само два дни след събитието — още едно доказателство за невероятната сила на духа у майката на Друз, която винаги знаеше кое и как трябва да се свърши. Беше обещала на сина си да съобщи за случилото се на Силон, преди той да е чул новината по околни пътища — и сега изпълняваше обещанието си.

Новината разплака Силон, но не го изненада. Дори може да се каже, че подобна развръзка на събитията му откриваше нови пътища; времето на изчакване и бездействие бе отминало безвъзвратно. С убийството на Марк Ливий Друз се слагаше край на всички надежди за мирно уреждане на италийския въпрос.

На свой ред той писа на самнита Гай Папий Мутил, до маруцина Херий Азиний, до пелигна Публий Презентей, до пицентинеца Гай Видацилий, до френтана Гай Понтидий, до вестина Тит Лафрений, както и до неизвестния водач на хирпините — народ, който се беше прославил с честата смяна на преторите си. Но къде да се съберат? Цяла Италия добре знаеше за мисията на двамата римски претори, които обикаляха полуострова и надаваха ухо за всякаква информация по тъй наречения „италийски въпрос“. В същото време твърде рисковано беше водачите на всички италийски народи да потърсят убежище в римски или латински град. Мястото на срещата трябваше да се намира по възможност в централната част на полуострова и в същото време — далеч от използваните от римляните пътища. Колкото и трудна да изглеждаше задачата, Силон се сети за отговора почти мигновено; в съзнанието му ясно се очерта картината на една планинска твърдина, кацнала в полите на Централните Апенини, обкръжена с високи стени и с постоянен достъп до вода, което я правеше най-привлекателна. Крепостта се наричаше Корфиниум и се намираше на Валериевия път при устието на река Атерн. Държаха я пелигните, които почти си я оспорваха с маруцините.

Съветът в Корфиниум се проведе осем дни след смъртта на Друз. Присъстваха водачите на осем от италийските племена, придружени от множество последователи — марси, самнити, маруцини, вестини, пелигни, френтани, пиценци и хирпини. Всички до един бяха възбудени и решени на велики дела.

— Отговорът е един: война — заяви Мутил пред съвета почти веднага, щом се започна работа. — Трябва да воюваме, братя италийци, това е единственото, което ни остава! Рим продължава да ни отказва достойнството, което заслужаваме, продължава да си затваря очите пред всички благодеяния, които му сторихме. Но ние ще създадем своя независима държава, който не ще има повече нищо общо нито с Рим, нито с римския народ. Вместо това ще премахнем всички римски и латински колонии, основани в пределите на земите, и ще изковем сами бъдещата си съдба — със собствени сили и собствени средства!

Подобна войнствена декларация не можеше да бъде посрещната другояче, освен с бурни овации и тропане с крака. Мутил беше като пиян, докато Силон си повтаряше, че това е добро начало за славното им дело. Първият се опияняваше от омразата си към римляните, вторият се опитваше да се раздели с всякаква мисъл за помирение с Рим.

— Нека не плащаме повече данъци на римляните! Да не пращаме повече войници! Да не им даваме повече земите си! Да не подлагаме голите си гърбове на камшика им! Да не се оставяме да ни заробват за дългове! Да не се кланяме повече на нищо римско! — крещеше обезумял Мутил. — Отсега нататък ние ще бъдем самостоятелна сила! Ние ще заместим Рим! Защото, приятели, на Рим му е писано в най-скоро време да изчезне сред ужасни пламъци!

Понеже в цял Корфиниум не се бе намерила нито една зала или що-годе просторно помещение, което да побере всички присъстващи, събранието се провеждаше на градския пазар. Самнитът имаше за публика около две хиляди души луди глави, които ентусиазирано подеха втората част от речта му и мощните им възгласи се разнесоха из цялата долина, плашейки птиците и всявайки недоумение у местните жители.

„Цялата работа свършихме за две минути — мислеше си Силон, докато слушаше виковете на събратята си. — Най-важните решения вече ги взехме.“

И все пак оставаха много други, които тепърва трябваше да се обсъдят. Най-напред — как щеше да се казва новата държава.

— Италия! — предложи Мутил.

Италия вече си имаше столица — Корфиниум, но на него му трябваше ново име…

— Италика! — предложи пак Мутил.

Оставаше да се разберат кой ще ги управлява.

— Ще създадем съвет от петстотин души, избрани по равно от всички народи, които се присъединят към Италия — на свой ред взе думата Силон с пълното одобрение на Мутил. Ако Мутил беше душата на бъдеща Италия, то Силон беше нейният мозък. — Гражданските ни закони, също както и самата конституция на държавата ни ще бъдат изготвени и приведени в действие от този италийски съвет, който ще заседава постоянно тук, в новата столица на Италия. Но както всички добре разбирате, за да можем да придадем плът на нашата Италия, първо ще трябва да победим Рим на бойното поле. Ето защо, докато войната не бъде спечелена напълно — а че ще я спечелим, не ще и съмнение, — Италия ще се управлява от вътрешен, или по-добре военен съвет, състоящ се от дванайсет претори и двама консули. Названията са римски, признавам, но ще свършат работа, още повече че лесно се помнят. Военният съвет ще действа единствено със знанието и съгласието на италийския съвет. Негово главно задължение ще бъде да организира войната срещу Рим.

— Но кой римлянин ще ни повярва? — на свой ред се провикна Тит Лафрений, предводител на вестините. — С какво разполагаме? С две имена. Това е всичко, което можем да предложим в замяна на Рим. Името на една несъществуваща държава и новото название на един стар град!

— Рим ще ни повярва — възрази му без капка колебание Силон, — когато започнем да сечем собствени монети и поканим архитекти да проектират новия център на столицата ни! От едната страна на новите монети ще бъдат изобразени осем въоръжени мъже — в чест на осемте народа, представени на това паметно събрание, — готови да заколят жертвеното прасе Рим. От другата страна ще гледа ликът на новата богиня в италийския пантеон — самата Италия! За животно — символ ще изберем самнитския бик. За бог — покровител — Либер Патер, Бащата на свободата, който ще води пантера на каишка като символ за опитомяването на пантерата Рим! До една година нашата нова столица Италика ще има своя форум, не по-малък от този в Рим; ще има своя храм на богинята Италия, по-внушителен от дома на Церера в Рим, ще има и своя храм на Юпитер Италийски, пред който светилището на Юпитер Оптимус Максимус в Рим ще изглежда като кучешка колибка! В най-скоро време римляните ще се убедят, че повече нищо не им дължим!

Отново избухнаха аплодисменти; Силон млъкна на трибуната, усмихваше се предизвикателно на невидимите римляни и чакаше шумът да утихне.

— Рим ще разбере, че ние сме едно цяло! — провикна се той. — Това е клетвата, която полагам сега пред вас и пред всички граждани на свободна Италия! Нека знаят враговете ни, че няма да пожалим нито думи, нито сили, нито храна, нито пари, нито хора в името на победата! В цялата военна история няма да има друг случай, когато всички съюзници да са се сражавали срещу общия враг в такива стегнати редици като нашите. В цяла Италия смелите и горди мъже чакат с оръжие в нозете да бъдат призовани на бой! За броени дни можем да вдигнем на крак не по-малко от сто хиляди души войници, а ако потрябва, техният брой дори ще се увеличи! — Замълча и дръзко се изсмя по адрес на враговете си. — До две години, братя италийци, римляните ще са тези, които със сълзи на очи ще ни молят да им дадем италийско гражданство!

И понеже каузата беше колкото справедлива, толкова и обща за всички присъстващи, понеже цяла Италия бе чакала с десетилетия мига, в който да я защити, в този паметен ден на никого дори не му хрумна да спори за властта, да води подмолна борба със съратниците си за почести и пълномощия; след броени часове съветът на петстотинте вече се беше събрал, за да мисли над бъдещите граждански закони, докато вътрешният съвет обсъждаше как да се води войната срещу Рим.

Членовете на този вътрешен съвет бяха избрани по гръцки маниер с вдигане на ръце. Предвидливо сред преторите бяха избрани и представители на луканите и венузините, които засега отсъстваха, но за които никой не се съмняваше, че всеки момент ще се присъединят към останалите.

Двамата консули бяха самнитът Гай Папий Мутил и марсът Квинт Попедий Силон. Сред преторите личаха имената на Херий Азиний от племето на маруцините, на Публий Ветий Скатон — от марсите, на Публий Презентей — от пелигните, на Гай Видацилий — от пиценците, на Марий Егнаций — от самнитите, на Тит Лафрений — от вестилите, на Тит Херений — отново от пиценците, на Гай Понтидий — от френтаните, на Луций Афраний — от венузините и на Марк Лампоний — от луканите.

Веднага щом бе попълнен съставът му, военният съвет се събра в скромната зала за делови срещи, с която разполагаше в момента Корфиниум — Италика — и се захвана с належащата работа.

— Трябва да включим в редиците си етруските и умбрите — рече Мутил. — Ако те не се присъединят към нас, няма да можем да блокираме Рим от север. А ако не успеем да прекъснем връзките му със север, то той ще продължи да разчита на помощ и суровини от Галия.

— И етруските, и умбрите са странни люде — сподели марсът Скатон. — Наивниците никога не са гледали на себе си като на италийци, нищо че Рим се е отнасял с тях по същия начин, както с нас!

— И все пак те дръзнаха публично да протестират срещу раздаването на агер публикус напомни му Херий Азиний. — Нима това не е признак, че биха застанали на наша страна?

— По-скоро е признак, че няма да го сторят — поклати глава Силон. — От всички жители на полуострова жителите на Етрурия живеят в най-близки връзки с Рим, докато умбрите във всичко са се научили сляпо да ги следват. Питам ви сега, познавате ли лично поне един по-известен жител, на която и да е от двете области? Никого! Виновни са Апенините, които открай време са пречели на контактите им с източните краища на полуострова. На север етруските граничат с Италийска Галия, на юг — с Рим и Лациум. Всичко, което отглеждат или произвеждат, го продават на римляните — не на съседите оттатък планината.

— И какво толкова продават? Чам и свине! Чам, добре, ами няколко прасета в повече или по-малко — какво значение? — попита пиценецът Видацилий.

Силон се усмихна.

— Има прасета и прасета, Гай Видацилий! Някои прасета само си грухкат! Но другите знаят как да правят превъзходни ризници!

— Да, в Пиза и Популония! — рече Видацилий. — Разбирам какво имаш предвид.

— Ще трябва да оставим Етрурия и Умбрия за по-далечно бъдеще — заключи Марий Егнаций. — Предлагам все пак съветът на петстотинте да избере неколцина от най-способните си да убеждават членове и да ги прати на преговори с тамошната върхушка. В това време ние ще се заемем с преките си задължения. С войната. И с това, как възнамеряваме да я започнем.

— Квинт Попедий, нека ти пръв кажеш мнението си! — подкани приятеля си Мутил.

— Ще свикаме всички войници в легионите. Докато те се приготвят за бой, ние ще пратим нова делегация пред римския Сенат и народ, колкото да им хвърлим прах в очите. Както и предния път ще искаме да ни се даде пълно гражданство.

Марий Егнаций изсумтя презрително.

— Че за какво ни е притрябвало това римско гражданство! Нека си бършат задниците с него!

— О, ще си ги избършат, ти не се бой! — увери го развеселен Силон. — И все пак ще трябва първо да се запознаят с армията ни. А за целта ще ни трябва известно време, нали? Може и да сме готови, но ще ни е нужен поне цял месец за пълна мобилизация. От сигурни източници знам, че римляните не очакват да се въоръжим в близките пет-десет години. Защо да им разбиваме илюзиите? Ако сега пратим нова делегация при тях, те ще приемат това само като доказателство колко сме изостанали в подготовката си.

— Напълно съм съгласен с теб, Квинт Попедий — рече Мутил.

— Добре. Тогава предлагам да поискаме от петстотинте да назначат втора делегация от словоохотливи люде, които незабавно да се запътят към Рим. Начело ще е добре все пак да застане някой от военния съвет.

— Нека аз да кажа — обади се Видацилий, — че ако възнамеряваме да спечелим войната с Рим, трябва да бързаме. Римляните трябва да усетят отведнъж цялата ни мощ. Да ги нападнем от всички страни едновременно, да не им оставим време да се окопитят. Разполагаме с достатъчно добре обучени войници, разполагаме и с прекрасна екипировка… — Тук той направи физиономия на дълбоко съмнение. — Но нямаме пълководци.

— Да имаш да взимаш! — тросна му се Силон. — Ако искаш да кажеш, че сред нас няма човек, който да се сравнява с Гай Марий, то тогава си прав. И все пак Гай Марий вече е стар, а на кого римляните биха могли да разчитат? Може би на Квинт Лутаций Катул, задето продължава да се бие по гърдите, че е изклал кимврите в Галия, макар цял свят да знае, че и там е командвал Гай Марий. Или на Тит Дидий, но и той не може да се сравнява с Марий. И което е още по-важно — Дидиевата армия е разположена чак в Капуа — четири легиона, все ветерани. Останалите, предвождани от най-способните римски пълководци в момента — Сенций и Брутий Сура, — още се сражават в Македония, откъдето никой не би посмял да ги повика обратно… И без това си имат достатъчно работа.

— Напротив, когато в Рим разберат, че е заплашено самото му съществуване — не се съгласи с него Мутил, — на драго сърце ще се разделят с всичките си провинции, само и само да ни отблъснат. Тъкмо това е причината, заради която сме принудени да проведем светкавична война!

— Ти не ме доизслуша какво исках да ти кажа за римските пълководци — върна се на въпроса Силон. — В действителност нас ни най-малко не ни интересува с какви таланти разполага или не разполага в момента Рим. Защото и срещу нас римляните ще действат по същия начин, по който са действали срещу всички други. Главнокомандващи ще бъдат действащите консули. Нека не броим Секст Юлий Цезар и Луций Марций Филип — техният мандат почти изтича. Нямам представа кои ще бъдат консули догодина, нищо че изборите вече трябва да са протекли. Така или иначе тъкмо по този въпрос не споделям мнението ти, Гай Видацилий, нито твоето, Гай Папий. Всички ние, които присъстваме в тази стая, имаме не по-малък опит във военното дело от който и да било римлянин, избран тия дни за консул. Аз самият съм участвал в поне няколко похода, имах и нещастието да се сражавам при Араузио! Съплеменникът ми Скатон, ти самият, Гай Видацилий, и ти, Гай Папий, и всички останали, та нима има някой от вас, който да не си е отслужил задължителните шест похода! Ние сме запознати с тънкостите на командването не по-зле от който и да било римски офицер — легат или главнокомандващ.

— Освен това разполагаме с едно голямо предимство — подкрепи го Презентей. — Познаваме бъдещия театър на бойните действия много по-добре от римляните. Вече няколко години не сме спирали военната си подготовка по всички краища на полуострова. Римляните са свикнали да воюват отвъд моретата — самата Италия им е напълно непозната. Щом легионерите биват разпуснати от школите в Капуа, те си отиват право по домовете. Наистина жалко, че четирите легиона на Дидий още не са натоварени по корабите, но пък и това е цялата военна сила, с която разполага в момента Рим. Докато врагът успее да повика обратно войските си от задморските провинции, ще мине време.

— Когато Публий Крас се върна да чества триумфа си, той не взе ли със себе си и част от войската? — попита Херий Азиний.

— Така беше, но щом испанците се вдигнаха отново на въстание, легионите бяха отпратени по корабите в обратна посока — успокои го Мутил, който по принцип живееше близо до Капуа и беше добре осведомен за движението на римските войски. — Четирите легиона на Тит Дидий все още се намират в Капуа, защото римляните не знаят дали няма да им потрябват в Азия или Македония.

В този момент от пазарището дойде пратеник, носещ някакъв документ от страна на новоучредения италийски съвет. Мутил пое свитъка, прочете го няколко пъти открай докрай и накрая грозно се изсмя.

— Е, господа пълководци, личи, че не само нашият съвет, но и петстотинте на пазара са се хванали здраво за работа! В ръцете ми стои документ, с който членовете на италийския съвет официално ни уведомяват за решението си големите градове на Италия да се подредят по двойки с приблизително равно по брой население; между всяка двойка италийски градове ще бъде направена размяна на заложници — всяка страна ще даде на другата петдесет деца от всички слоеве на населението си!

— Бих нарекъл това брутална проява на недоверие — възмути се Силон.

— Предполагам, че и така може да се изтълкува. Но според мен е по-скоро доказателство колко решени са всички италийски народи да проведат борбата до победен край. Затова нека наречем размяната на заложници проява на добра воля и нека всеки италийски град докаже, че може да рискува живота на петдесет деца в името на общата кауза — подкрепи изцяло решението на петстотинте Мутил. — Нека моят град Бовианум размени заложници с Марувиум. Виждам, че отсега са се решили и други размени: между Аскулум Пицентум и Сулмон, между Теате и Сепинум.

Силон и Мутил излязоха навън, за да говорят лично пред големия съвет. Когато се върнаха при осмината претори, откриха, че те не са си губили времето, ами вече са започнали да обсъждат бъдещата стратегия.

— Най-напред трябва да ударим Рим — предложи Тит Лафрений.

— Да, но в никакъв случай с цялата си войска — предупреди го Мутил, докато сядаше на мястото си. — Трябва да действаме с презумпцията, че няма да получим никакво съдействие от страна на етруските и умбрите. Тогава излиза, че не можем да направим и крачка на север. Не бива да забравяме, че и Северен Пиценум е твърде силно обвързан с римските сенатори Помпей, които едва ли ще хукнат да ни помагат. Гай Видацилий, Тит Херений, не сте ли съгласни с мен?

— Няма как да не сме съгласни — въздъхна тежко Видацилий. — Северен Пиценум отдавна е част от Рим. Повече от половината земя в областта е лично владение на Помпей Страбон. Останалото е в ръцете на Помпей Руф. Ние можем да разчитаме само на тясната ивица между Сентинум и Камеринум — това е всичко.

— Много добре. Значи на първо време трябва да забравим за Северна Италия — заключи Мутил. — Разбира се, на изток от Рим положението е коренно различно, особено в планинските райони. В южните части на полуострова също се ползваме с добри позиции и лесно бихме могли да откъснем напълно Рим от Тарент и Брундизиум. Ако Марк Лампоний включи Лукания в съюза ни, а аз вярвам, че ще го стори, ще изолираме Рим и от Региум. — По лицето му обаче вместо радост се изписа кисела гримаса. — И все пак остават долините на Кампания — от Самниум чак до Апулия на Адриатическо море. Тъкмо тук трябва да нанесем най-силния си удар, при това по няколко причини. Най-вече защото Рим е свикнал да гледа на Кампания като на място, завинаги умиротворено, напълно поддало се под римското влияние. Но това далеч не е истина, господа! Римляните могат да държат Капуа, да държат и Путеоли, но аз съм убеден, че останалата част от Кампания би могла да мине в наши ръце! А ако успеем да я привлечем, ще завземем най-добрите пристанища в близост до Рим, ще откъснем града и от останалите, намиращи се по на юг, ще го лишим от най-плодородните му земи, ще обсадим самата Капуа. И когато се разбере, че инициативата е в наши ръце, а Рим е принуден да се защитава, Етрурия и Умбрия ще трябва да се присъединят към нас. За целта обаче се налага да овладеем всички пътища на юг и на изток от Рим, да се опитаме да излезем на Вия Фламиния и Вия Касия. Ако един ден етруските се присъединят към нас, Рим ще бъде обкръжен напълно. В краен случай ще разчитаме да го изтощим от глад.

— Ето, Гай Видацилий, виждаш ли? — обърна се победоносно Силон към пиценеца. — Кой още твърди, че сме нямали добри пълководци.

Видацилий вдигна ръце в знак, че се предава.

— Печелиш, Квинт Попедий! Гай Папий ще бъде предводителят, на когото ще се уповаваме.

— Мисля, че в тази стая ще откриеш не по-малко от десет пълководци, на които бихме могли да се уповаваме — поправи го Мутил.

В деня, когато бе създадена новата италийска държава и бе обявено съществуването на единна италийска нация, в същото време, в което най-знатните представители на различните италийски племена се бяха събрали в новата си столица Италика, за да обсъждат бъдещето, римският претор Квинт Сервилий, роднина на Сервилий Авгур, напусна на кон пристанищния град Фирмум Пиценум и се запъти по Вия Салария право към Рим. Още от юни месец той се бе запилял по пътищата на Северна Италия, беше прекосил плодородните хълмове на Етрурия чак до реката Арн, отвъд която започваше Циспаданска Галия, после се бе насочил на изток към Умбрия, оттам бе минал на юг в Пиценум и бе обиколил цялото адриатическо крайбрежие. Живееше с чувството, че достойно е изпълнил дълга си към Рим и че не е оставил непроверено нито едно кътче в цяла Северна Италия. Ако никъде не бе открил заговор против Рим, това се дължеше на простата причина, че подобен заговор просто не съществуваше. След толкова дълги месеци Квинт Сервилий можеше да се обзаложи с всеки срещнат, че е тъкмо така.

Навсякъде Сервилий беше посрещан като цар. Дарен с проконсулски империум, той бе имал честта през цялото време да язди зад гърбовете на дванайсетте си ликтори, облечени в моравочервени туники и сложили на седлата пред себе си фасциите, измежду които се подаваха двойните им брадви. Самият претор яздеше снежнобял кон, а върху пурпурната си туника бе облякъл сребърна броня. Квинт Сервилий надали си даваше сметка до каква степен заприличва на Тигран Арменски, но ето, че веднъж му хрумна съвсем непринудено да нареди на един от робите си да разпъне чадър над августейшата му глава, да не би да получи топлинен удар. Ако само го бе видял Луций Корнелий Сула, навярно би се смял при гледката, нещо повече — съвсем чистосърдечно би го хванал през кръста и захвърлил в праха, където му беше мястото.

Всеки ден личната прислуга на Квинт Сервилий се откъсваше пред тържественото шествие, което водеха ликторите, и бързаше за следващата спирка, където да уреди настаняването на височайшия си господар. Обикновено за целта се избираше вилата на местния магистрат или поземлен магнат, а колкото до това къде ще прекара нощта останалата част от свитата му, не беше Квинт Сервилий човекът, който, ще се занимава с подобни незначителни въпроси. Освен от ликторите и многобройната си прислуга, той се придружаваше още от двайсет души конна гвардия, въоръжена до зъби. Освен това от страх да не му стане много скучно по време на дългите преходи, Сервилий бе поканил за свой легат някой си Фонтей, богат, но неизвестен римлянин, който наскоро бе успял да си купи късче слава, дарявайки (заедно със своеобразна зестра) седемгодишната си дъщеря Фонтея на колегията на весталките.

От ден на ден на Квинт Сервилий му се струваше все повече и повече, че в Сената се е вдигнал шум за нищо и че цялото пътуване е било съвсем напразно. И все пак това далеч не беше причина да се оплаква, защото бе имал случай да опознае Италия, както никой друг от колегите му не я познаваше, при това да се наслади и на много от скритите й прелести. Където и да стъпеше кракът му, го посрещаха с отворени обятия, хранеха го и го пояха добре. Благодарение на незапомнената щедрост на домакините му, а не на последно място и на магическото въздействие на думите „проконсулски империум“, ковчежето, в което пазеше отредените му от Сената средства за пътни разходи, не се бе изпразнило и наполовина, така че се очертаваше да завърши преторския си мандат с пълна кесия, при това изключително за сметка на държавата.

Вия Салария представляваше Старият път на солта — онова чудо на чудесата, което бе позволило на Рим да се появи на бял свят и да се възползва от трафика на сол, който латините бяха установили от дълбока древност между солените блата край Остия и останалите краища на полуострова. В по-нови времена обаче Вия Салария бе изгубила много от предишното си значение — до такава степен, че държавата нехайстваше за неговото поддържане и такъв достоен човек като Квинт Сервилий трябваше да се друса по разбития път. Между Фирмум Пиценум и следващата спирка по пътя на претора — Аскулум Пицентум — имаше дълги отсечки, където настилката над калдъръма беше напълно отнесена от природните стихии, а най-накрая се оказа, че и самият проход, водещ до Аскулум, е засипан от каменно свлачище, което преграждаше пътя. На преторската свита й трябваха ден и половина, за да разчисти достатъчно място за преминаване, и на Квинт Сервилий му се наложи да прекара цялата нощ на открито в непоносимо тежки условия и липса на най-елементарни удобства.

Понеже беше тръгнал от самия морски бряг, пътят бе вървял единствено и само нагоре — крайбрежната ивица покрай Адриатика беше твърде тясна, а билото на Апенините — твърде близо. Въпреки това Аскулум Пицентум, който се намираше доста навътре в страната, надминаваше и по големина, и по богатства пристанищата в Южен Пиценум; затова и се беше обградил с високи каменни стени, които като че ли се съревноваваха с високите планински върхове наоколо. Близо до града течеше река Труенций, която по това време на годината представляваше просто едно поточе, свързващо известен брой вирове. Предвидливите жители на Аскулум обаче се бяха научили да черпят вода не от самата река, а от кладенец, изпомпващ всичко, което през годината проникваше под каменистото й дъно.

И този път слугите на Квинт Сервилий си бяха свършили добре работата, както господарят им щеше да се увери при влизането си в града; на самите градски порти го чакаха неколцина богати търговци, които говореха латински вместо гръцки и носеха тоги в знак, че се радват на римско гражданство.

Римлянинът слезе от снежнобялото си конче, понамести пурпурното наметало, което се бе свлякло зад лявото му рамо, и благоволи да приеме поздравленията на групичката посрещачи.

— Това не е нито римска, нито латинска колония, нали? — попита той, защото всъщност познанията му по география бяха твърде оскъдни, а това не беше добре за един претор, тръгнал да обикаля цяла Италия.

— Не, Квинт Сервилий, но в града живеят към стотина римски търговци и предприемачи — обясни му водачът на скромната делегация, някой си Публий Фабриций.

— Защо тогава ме посрещате вие, а не местните жители? — възмути се Квинт Сервилий. — В крайна сметка, щом като съм в Пиценум, би трябвало да ме посрещат и пиценци!

Фабриций се опита да замаже положението:

— Вече няколко месеца пиценците упорито ни отбягват нас, римляните, Квинт Сервилий. Изглежда, са насъбрали много омраза срещу нас. А точно днес е местният празник в чест на Пик.

— На Пик ли? — погледна го с недоумение Квинт Сервилий. — Нима тук се вдигат празненства в чест на кълвачите?

Разговорът се водеше в движение по улиците на града и тъкмо в този момент групата излезе на малко площадче, където дърветата бяха окичени с гирлянди от есенни цветя, а паветата — обсипани с розови цветчета и маргаритки.

— По тези места на Пик се гледа като на местно превъплъщение на Марс — побърза да обясни Фабриций. — Местните жители вярват, че така се е казвал един от царете на Стара Италия, които бил извел пиценците от земите на сабините, прехвърлил с тях Апенините и ги заселил в днешен Пиценум. Щом пристигнали по новите си домове, Пик се превърнал в кълвач и с клюна си отбелязал по дърветата границите на новите им землища.

— О, така ли? — подхвърли Сервилий, на когото цялата тази история не се беше сторила особено интересна.

Фабриций с радост отведе претора и приближения му Фонтей в жилището си — изящна сграда, издигната на най-високата точка в целия град. Местният големец се бе погрижил също така ликторите и охраната на Сервилий да бъдат настанени удобно в близост до дома му, а прислугата на госта щеше да прекара нощта заедно с неговата собствена. От подобно любезно отношение Квинт Сервилий нямаше как да не се размекне, още повече че стаята, която му бяха отредили, без никакво съмнение беше най-удобната в цялата къща.

Денят беше доста горещ, а слънцето нямаше намерение скоро да слиза от небосвода; двамата римляни първо си взеха баня, после се присъединиха към домакина си, който ги чакаше на лоджията. Пред очите им се разкри великолепна гледка — на преден план покривите на града, зад тях крепостните стени, а нататък могъщите планински върхове; на човек, отраснал в Рим, подобна прелест не можеше да не направи впечатление.

— Ако искаш, Квинт Сервилий — предложи Фабриций, когато гостите му се показаха, — можем да отидем следобед на театър. Ще играят „Вакханки“ от Плавт.

— Предложението звучи доста изкусително — отбеляза Квинт Сервилий, потънал във възглавниците на стола си. — Откакто напуснах Рим, не съм гледал нито едно представление. — Въздъхна с наслада. — Навсякъде цветя, а по улиците не се вижда жив човек… Дали всичко е единствено заради празника на кълвача?

Фабриций се намръщи, сякаш сам се чудеше.

— Едва ли. Предполагам, че и това е част от новата политика, която италийците възприемат спрямо нас. Тази сутрин петдесет деца от града — всички италийчета — бяха пратени в Сулмон, откъдето се очаквало да дойдат също толкова в замяна.

— Странно наистина! Ако човек не беше запознат по-отблизо с нещата, би си помисли, че се разменят заложници — изказа вещото си мнение по проблема Сервилий. — Да не би на пиценците да им е хрумнало да воюват с маруцините? Че иначе защо ще вършат подобни необясними неща?

— Досега никъде не съм чул да се говори за война — отговори домакинът.

— И все пак, пратили са петдесет деца от града в един маруцински град и очакват на свой ред да посрещнат също толкова. Дори да не става дума за война, това е признак на обтегнати отношения, не мислиш ли? — На Квинт Сервилий му стана забавно. — Няма ли да е чудесно, ако изведнъж се хванат за гушите помежду си? Така ще забравят за известно време за римското гражданство, хм? — Той отпи от виното си и изненадано погледна домакина си. — Скъпи ми Публий Фабриций, как си успял да изстудиш виното си?

— Много просто, само човек да се сети! — похвали се той, щастлив, че е успял да изненада римски претор, който при това носи славната патрицианска фамилия на Сервилиите. — На всеки два дни пращам хора до високите планински части да носят сняг. Така пия хладно вино през цялото лято и есен.

— Забележително — отбеляза със задоволство Квинт Сервилий и отново се отпусна на възглавниците. — С какво се занимаваш? — изведнъж попита той.

— Сключил съм договор с местните овощари — започна да разправя Фабриций. — Изкупувам всички ябълки, круши и дюли в областта. Най-качествените пращам директно на римския пазар, където ги продавам пресни. Останалите преработвам на мармалад в малката си работилница. Мармалада пак продавам в Рим. Сключил съм отделен договор и за нахута.

— Браво, браво!

— Да, трябва да кажа, че наистина добре се справям. Но успехът навсякъде води до хорската завист. Появи ли се отнякъде човек с римско гражданство, започне ли да печели и да живее по-добре от съседите си италийци, всички започват да го обвиняват в незаконен монополизъм, в сключване на тъмни сделки и в какво ли още не. Работата е там, че тук повечето ги мързи да си мръднат пръста, а малцината, които се опитват да правят пари, просто за нищо не ги бива! Ако останеше на тях, плодовете щяха да гният в градините и никой дори не би се навел да ги обере от земята… Аз да не съм дошъл на това затънтено и студено място, за да им крада от залъка, я! Дойдох, за да дам тласък на търговията! Когато преди години започвах, едва не ми целуваха краката от благодарност, а сега в целия град не се намира един италиец да ми каже добър ден на улицата. Приятелите ми римляни също се оплакват, Квинт Сервилий.

— Знам, знам, тази история съм я чувал поне петдесет пъти от Сатурния до Ариминум — отбеляза познавачът на „италийския въпрос“.

Когато слънцето измина седем осми от орбитата си по небето и горещината започна да отстъпва пред хладния планински въздух, Публий Фабриций и височайшите му гости се запътиха към театъра. Той представляваше временна дървена конструкция, опряна на градските стени, така че публиката да се крие на сянка, а сцената да се огрява от залязващото слънце. Навярно около пет хиляди пиценци вече бяха заели огромната част от трибуните, но на предните два реда не седеше още никой — това бяха местата, запазени изключително за римляни.

В последния момент Фабриций бе внесъл известни промени в първия ред, където нареди да издигнат дървен подиум и да го покрият с балдахин. На подиума имаше достатъчно място за куриатния стол на претора, както и за двамата му придружители — легата Фонтей и самия Фабриций. Това, че хората, седнали зад балдахина, нямаше да виждат абсолютно нищо на сцената, не тревожеше ни най-малко търговеца на мармалад. Гостът му беше римски претор, ползващ се с проконсулски империум, и струваше повече от всичките пет хиляди пиценци отзад по трибуните.

Квинт Сервилий и свитата му влязоха в театъра през дългия тунел, минаващ под тъй наречената кавеа — или с други думи трибуните, построени под формата на широка дъга, — за да излязат на средата на пътеката между редовете. Дванайсет реда по-надолу се намираше и самият подиум за претора, а пред него се ширеше празният полукръг, който по традиция отделяше публиката от играещите. Най-напред се показаха главите на ликторите, сложили на рамо фасциите с брадвите, след тях вървяха преторът и легатът му, придружени от грейналия от щастие Фабриций. Шествието завършваше с двайсетте наемници, които пазеха Сервилий. Жената на Фабриций, която бе счетена за недостойна да се запознае лично с гостите си, седеше с приятелки вдясно от подиума, при това на задния ред. Първият ред по традиция се пазеше за мъжете.

При появата на внушителната делегация сред хилядите пиценци се надигна спонтанен шепот; всеки се навеждаше напред с надеждата да види по-добре новодошлите, шепотът се превръщаше все повече в размяна на шеги и коментари, в подвиквания, докато най-накрая целият театър не гръмна в освирквания и тропане с крака по дъските. Колкото и да се чудеше на подобно посрещане, Квинт Сервилий от рода на Авгура прикри обзелото го смущение и премина покрай дванайсетте реда италийци с гордо вдигната глава, за да се разположи царствено върху стола си от слонова кост, сякаш беше представител на древната патрицианска фамилия, с която нямаше нищо общо. Фонтей и Фабриций припкаха подире му, а ликторите и наемниците заеха местата от двете страни на подиума и прибраха оръжията между краката си.

Представлението започна. Играеше се една от най-добрите и най-смешните пиеси на Плавт, придружена при това от изключително приятна музика. Трупата беше от пътуващи артисти, но си струваше. Някои от актьорите бяха римляни, други — латини, трети — италийци; гърци нямаше, защото репертоарът беше изключително от латински комедии. Аскулум Пицентум беше една от постоянните спирки при обиколките на трупата, която никога не изпускаше празника на Пик. Този път обаче настроенията бяха твърде различни; сред пицентинската публика явно се открояваха антиримските настроения, които бяха нещо ново за актьорите. За да преодолеят необяснимото, за тях самите напрежение, всички на сцената се опитваха да надминат себе си, да импровизират къде с жестове, къде с походка, да подчертаят смешното в диалозите и изобщо да сторят всичко по силите си, за да разсеят тягостните настроения у многобройната си публика.

За нещастие тази вечер раздели и самата трупа на два лагера — докато двамината римляни сервилничеха на великия мъж под балдахина, италийците и латините се опитваха да играят предимно за местните жители. Пиесата се състоеше от пролог, след който идваше веднага представянето на фабулата. Главните герои започваха да си разменят забавни реплики, а двама хубавци пееха дует под съпровод на флейта. Нататък следваше първият монолог, изпят от красив тенор, придружаван от звуците на лира. Певецът, по произход самнит, се славеше не само с музикалния си талант, но и със способността си на място да променя авторовия текст. Сега той пристъпи една-две крачки напред и се обърна директно към почетния подиум:

И дотам стигна с измислената си песен. Един от телохранителите на Квинт Сервилий хвана копието, което държеше между коленете си, и без дори да се изправи, го метна по тенора. Острието прониза гърдите на самнита, убитият се свлече на земята, но дори смъртта не успя да заличи дълбокото презрение, изписало се по лицето му.

В театъра настъпи гробовно мълчание. Пиценците не можеха да повярват на очите си и не знаеха как да реагират. И докато хилядите зрители бяха застинали по местата си, латинският актьор Саунион, любимецът на тълпата, изскочи от мястото си зад сцената и трескаво заговори, докато четирима от колегите му изнасяха трупа, а двамата римляни в трупата бягаха да се скрият.

— Скъпи пиценци, аз не съм римлянин! — извика Саунион и като някоя подплашена маймуна се хвана за близката дървена греда, за да заподскача в неистов транс. — Умолявам ви, недейте ме бърка с тази паплач! — посочи той към подиума и маската затрепери в ръката му. — Аз съм просто един латин, скъпи пиценци, и на мен ми е тежко да гледам как римските фасции шетат нагоре-надолу из Италия, и на мен ми е трудно да понасям издевателствата на римските хиени!

В този миг самият Квинт Сервилий сметна за нужно да стане, да слезе от подиума си, да прекоси празното пространство пред публиката и да се качи на сцената, за да говори.

— Ако не искаш и теб да те отнесат с някое копие в гърдите, актьоре, разкарай се от сцената! През живота си не бях чувал подобни обиди по свой адрес! Радвай се, италийска сган, че още не съм заповядал на хората си да ви избият!

Това беше казано, като че ли по адрес на актьорите, но заради добрата акустика думите се чуха чак до последния ред. Чак сега той се обърна с лице към публиката и заговори заканително:

— Това, което се случи тук тази вечер, няма да забравя никога! Някои си позволиха да накърнят публично римския авторитет! Но нека жителите на тази италийска кочина знаят, че някой ден скъпо ще плащат за безразсъдството си!

Това, което последва, беше толкова светкавично, че едва по-късно участниците в настъпилото безумие можаха да проумеят какво точно става; като по сигнал всичките няколко хиляди пиценци в амфитеатъра скочиха от местата си и надавайки крясъци до небесата, се втурнаха към предните редове. За броени секунди всички римляни в публиката бяха заобиколени от озверялата тълпа, която се нахвърли с юмруци и ритници върху ликторите и бившите гладиатори, но също и върху мирните граждани, премазани под тежестта на толкова много тела. В суматохата никой от наемниците не успя да надигне копието си, ликторите дори нямаха кога да се сетят, че носят брадвите си. Но и никой не правеше разлика между въоръжени и невъоръжени, между мъже и жени, между облечени в ризници и облечени в тоги… За няколко минути цялото празно пространство между сцената и трибуните се превърна в масова касапница, сред която хвърчаха човешки глави и крайници, а кръв се плискаше на всички страни. Виковете на жертвите дори не можеха да се чуят сред безподобния хаос от кръвожадни гласове, които разтърсиха целия Аскулум. За всеобща радост на копнеещата за мъст тълпа четиридесетчленната римска делегация, а също и двестате присъстващи римски търговци, заедно с жените им, се превърнаха в безформени късове плът, които убийците си прехвърляха един на друг като топки за игра. Фонтей и Фабриций бяха сред първите убити.

Не се спаси дори Квинт Сервилий, роднината на Авгура. Преди дори да е помислил да бяга, неколцина от публиката вече го бяха заградили от всички страни и с огромно удоволствие се заеха да му късат ушите, да му въртят носа, да му бъркат в очите, да му чупят пръстите, да ги гризат със зъби, докато най-накрая не си направиха незабравимото удоволствие да го разкъсат на шест парчета.

Когато се убедиха, че няма какво повече да правят с обезобразените трупове на римляните, жителите на Аскулум се отдадоха на лудешки игри и танци из целия град. Лека-полека късовете човешко месо започнаха да се събират на огромен куп насред площада, но и това не се стори достатъчно на пиценците. В един миг те се сетиха, че в Аскулум има и римляни, които не обичат театър — всички един по един бяха изкарани от домовете си, сграбчени за краката и влачени по улиците до издъхване. До мръкване в цял Аскулум не остана нито един жив римски гражданин или дори роднина на римски гражданин. Градът затвори тежките си порти и започна да обсъжда откъде да се снабди с провизии за предстоящата дълга обсада. Никой не съжаляваше за моментната лудост; по-скоро клането бе разпалило докрай отдавна тлеещата омраза и сега пиценци се чувстваха като окрилени от непреодолимата си омраза към Рим, която нищо повече не можеше да угаси.

Новината за събитията в Аскулум Пицентум достигна до Рим четири дни по-късно. Двамата римски актьори в трупата се бяха скрили навреме от клането и треперещи от ужас при гледката на безумната касапница в театъра, бяха сварили да избягат от града малко преди пиценци да се бяха сетили да затворят портите. Отне им цели четири дни да стигнат до Рим, защото или трябваше да вървят пеша, или да молят някой селянин да ги качи на магарешката си каручка, или в най-добрия случай да наемат коне до следващата спирка, а в ездата ги нямаше никакви. През цялото време не смееха да отворят дума за преживяното в Аскулум от страх да не си навлекат беля. Но понеже бяха актьори, когато най-сетне стигнаха Рим и започнаха да разправят за събитията, разказите им бяха толкова описателни, че целият град се почувства едва ли не личен свидетел на драмата. Ужасът обхвана всички римски домове, Сенатът отреди ден за траур в памет на загиналия претор, а весталките извършиха жертвоприношение в чест на Фонтей — бащата на най-новата им сестра.

Ако в цялата тази кървава история имаше нещо хубаво, то бе, че се бе изиграла след провеждането на новите консулски избори в Рим. Така поне на Сената му се спестяваше нещастието да слуша безпомощно словоизлиянията на обезумелия Филип. Двамата нови консули бяха Луций Юлий Цезар и Публий Рутилий Луп — първият, достоен за името си патриций, който се чудеше от какво да живее, а вторият — самодоволен простак, който се чудеше за какво да си харчи парите. Отново бяха избрани осем, вместо шест претори, сред които се наблюдаваше познатото равно съотношение между патриции и плебеи, между компетентни люде и абсолютни невежи; по-малкият брат на новоизбрания консул — Цезар Страбон заемаше поста на куриатен едил. Сред квесторите пък личеше името на Квинт Серторий, който се бе върнал от войната в Испания с венец от трева на челото и му предстоеше без съревнование да получи всички управленски постове, които поискаше. Гай Марий, братовчед на майка му, вече се бе погрижил младият Серторий да покрие сенаторския ценз и още с влизането в длъжност на бъдещите цензори той щеше да намери своето място в Сената. Серторий почти нямаше представа как се водят съдебни дела, но за човек на своята възраст той си бе спечелил огромна слава, а също като роднината си Гай Марий притежаваше вродената дарба да се харесва на народа.

Тази година колегията на народните трибуни представляваше доста внушителна гледка, но най-внушителен сред всички беше Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис, който отдавна се бе зарекъл, че само да встъпи в длъжност, и всички поддръжници на идеята за всеобщо римско гражданство здраво ще си изпатят. Новините за клането в Аскулум Пицентум му дадоха още едно основание да се чувства сигурен победител в борбата с италофилите. Макар и още да действаше старата трибунска колегия, Варий непрекъснато сновеше сред познатите си конници и постоянното присъствие на Форума и търсеше подкрепа за законодателната си програма в плебейското събрание. Колкото до членовете на Сената, отчаяни от всекидневните укори, които сипеха Филип и Цепион, всички чакаха с еднаква надежда изтичането на годината и започването на следващия консулски мандат.

Наскоро, след като се бе разчуло за събитията в Аскулум Пицентум, в Рим пристигна мирна делегация от двайсет италийски благородници. Идваха право от новата столица Италика, но благоразумно замълчаха за новото й име, също както и не споменаха нищо за новоучредената държава Италия. Поискаха само аудиенция в Сената по въпроса за всеобщото римско гражданство за земите на юг не само от Арно и Рубикон, но от самата река Пад! Подобно неосъществимо искане имаше за цел единствено да задълбочи противоречията между италийци и римляни, както и по възможност да скара окончателно сенаторите помежду им. Управниците на Италия не мечтаеха повече за римско гражданство. Те искаха само едно — война.

Делегацията беше посрещната на първо време само от Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който се затвори с двайсетте италийци в тъй наречения Сенакулум — малко здание в съседство с храма на Конкорд. Опитваше се да им внуши, че исканията им са абсурдни и дори обидни за Рим. Макар и верен поддръжник на Друз, след смъртта му Скавър се опитваше да забрави всякакви приказки за всеобщо римско гражданство. Предпочиташе да доживее мирно старините си.

— Можете да съобщите на онези, които са ви пратили, че докато Рим не получи пълно възмездие за станалото в Аскулум Пицентум — отсече той. — Сенатът няма да ви приеме.

— Случилото се в Аскулум е просто поредното доказателство колко силни са настроенията в цяла Италия — възрази му водачът на делегацията — марсът Публий Ветий Скатон. — Така или иначе, не е в нашите права да държим сметка на пиценци за каквото и да било. Те сами ще решават по-нататъшната си съдба.

— Не те ще я решават — поправи го Скавър, — а ние, римляните.

— И все пак, ние държим Сенатът да ни приеме — упорстваше Скатон.

— Сенатът няма да ви приеме.

Най-накрая двайсетте италийци благоволиха да си тръгнат. Никой не изглеждаше особено обезкуражен от решението на римляните — или поне така се стори на Скавър. Последен на вратата остана Скатон, който подаде на Принцепс Сенатус някакъв свитък.

— Ако обичаш, Марк Емилий, приеми това като писмено послание от страна на марсите.

Скавър реши да не се занимава с документа, преди да се върне на спокойствие у дома си, и чак там се сети да го поиска обратно от писаря си. Да се занимава още с разни италийци, му се струваше досадно, но все пак реши да види какво му пишат марсите. Колкото повече четеше, толкова повече нарастваше удивлението му.

Още на другата сутрин Скавър свика Сената на заседание; явиха се малко хора, защото никой знатен римлянин не обича да го викат на работа по никое време. Както се и очакваше, сред отсъстващите бяха Филип и Цепион. За разлика от тях първият консул Секст Цезар, както и двамата му наследници на поста се явиха, а също така новоизбраните претори и народни трибуни. По обясними причини не се виждаше само Варий. Консуларните сенатори присъстваха в голямата си част. За голямо облекчение на Секст Цезар заседанието щеше да протече при кворум.

— Вчера получих официален документ, подписан от трима марси — взе думата Принцепс Сенатус, — Квинт Попедий Силон, който в документа се нарича консул, Публий Ветий Скатон, който пък се е кръстил претор, и Луций Фравк — в качеството си на някакъв съветник. Нека ви го прочета целия.

Членовете на Сената неспокойно се размърдаха. Гай Марий протегна ръка към свитъка и Скавър любезно му го предостави. Документът бавно обходи цялата зала, така че всеки с очите си да се убеди в неговата достоверност.

— По всичко личи, че от днес сме в положение на война — заключи с присъщия си лаконизъм Марий.

— Война с марсите? — Не искаше да вярва на ушите си Ахенобарб Понтифекс Максимус. — Вярно, тъкмо аз бях човекът, който преговаряше със Силон пред Колинската порта; вярно е и че тогава обсъждахме въпроса за войната. Но все пак е абсурдно марсите да мислят, че биха могли да ни победят на бойното поле! Та те просто нямат достатъчно войници, за да излязат срещу нас! Убеден съм, че двата легиона, които ми се представиха на Валериевия път, представляват цялата им армия.

— Да, случаят изглежда странен — съгласи се Скавър.

— Освен ако и останалите италийски народи не са обвързани по някакъв начин с марсите — предположи Секст Цезар.

Но в това никой от присъстващите не искаше да повярва, дори Гай Марий. И понеже нямаше какво повече да си кажат, сенаторите се разотидоха по домовете си, без да са приели каквото и да е решение. Единственото, което оставаше, бе Италия да се държи под строго наблюдение… Обаче беше изключено да изпратят нови двама скитащи претори. Сервий Сулпиций Галба, който беше пратен да разучава „италийския въпрос“ в южната половина на полуострова, вече бе пратил вест, че се завръща в Рим. Сенатът прие да отложи всякакви кардинални решения за по-късно, когато преторът ще се е прибрал и ще е изнесъл доклада си за положението на юг от Рим. Възможно ли бе да започне война с цяла Италия? Нищо чудно, но не още.

— Признавам, че докато Марк Ливий беше сред нас, живеех с усещането как всеки миг може да избухне конфликт със съседите ни — говореше Марий на Скавър, след като заседанието беше разпуснато. — Но сега, когато него вече го няма сред живите, подобна идея ми се струва напълно несериозна! Чудя се дори дали той нарочно не е преувеличавал, за да успее с програмата си. Но пък и дали марсите биха се хванали току-тъй сами? По всичко личи, че не разчитат на съюзници, но пък и Квинт Попедий никога не ми е приличал на глупак.

— Нямам какво да ти отговоря, Гай Марий — рече Скавър. — Всичко, което излезе току-що от устата ти, все едно аз съм го казал. Да му се не види, как пък не прочетох тая хартийка, преди Скатон да е напуснал Рим? Вътрешният ми глас подсказва, че боговете си играят с нас.

Разбира се, времето от годината не предразполагаше Сенатът да се занимава с други въпроси, освен с вътрешноримските. Колкото и сериозна да беше външнополитическата обстановка, никой не би се наел да взима решения по времето, когато една двойка сенатори вече слиза от сцената, а следващата още се колебае в настроенията на сенаторите.

И така през целия декември назначените отци се отдаваха на домашни разправии. Колкото и незначителни да бяха, инцидентите на Форума предизвикваха много по-голям интерес сред гражданите, отколкото някаква си декларация за война от страна на марсите. А сред тези тривиални въпроси, които вълнуваха обществеността, бе кой да заеме опразненото от Марк Ливий Друз място в колегията на понтифексите. Дори след толкова много години Ахенобарб Понтифекс Максимус още се чувстваше в правото си да претендира за жречеството на Друз, което според логиката на нещата трябваше да се падне на него. Затова той използва първия сгоден случай да предложи за поста по-големия си син Гней, отскоро сгоден за Корнелий Цина, дъщеря на патриция Луций Корнелий Цина. Понеже Друз беше плебей, редно беше мястото му да се заеме също така от плебей. Докато се стигне до самите избори, в кандидатските списъци се появиха имената на кажи-речи всички видни римляни от плебейски произход. Имаше и патриции, сред които Метел Пий, който също се чувстваше ощетен, задето по волята на избирателите мястото на покойния му баща бе заето от Гай Аврелий Кота. Най-накрая Скавър Принцепс Сенатус смая всички, като лично внесе сред имената на съревноваващите се това на патриция Мамерк Емилий Лепид Ливиан — роден брат на Друз, но отгледан в патрицианско семейство.

— Кандидатурата е незаконна по най-малко две причини! — възрази Ахенобарб. — Първо, защото е патриций. Второ, защото е от фамилията на Емилиите, а сред понтифексите вече има един такъв — самият ти Марк Емилий. И да искаш, и да не искаш, друг Емилий не може да ти прави компания.

— Глупости ми говориш! — тросна се на свой ред Скавър. — Аз да не го предлагам, защото се казва Емилий? Предлагам го, защото е роден брат на покойния Друз. По баща Мамерк Емилий е наследник на Ливий Друзите и аз държа той да бъде вписан сред кандидатите.

Най-накрая колегията на понтифексите се съгласи, че при настъпилите обстоятелства Мамерк може да участва като наследник на Ливиите, и името му бе включено в общия списък. Скоро се разбра колко са били привързани римляните към така преждевременно напусналия ги Друз; от участващите в изборите седемнайсет триби, и седемнайсетте гласуваха за Мамерк, който без конкуренция зае мястото на брат си.

По-сериозно започна да става положението с встъпването в длъжност на народния трибун Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис. Още на десетия ден от декември, когато бе официалната церемония по смяната на трибунските колегии, Квинт Варий веднага поиска да се приеме закон, според който всички, уличени в подкрепа на идеята за всеобщо римско гражданство, трябва да бъдат третирани като държавни изменници. И деветимата му колеги единодушно наложиха ветото си над подобно безобразие, но Варий последва примера на предшественика си Сатурнин и мигом изпълни Кладенеца на комициите с мускулести наемници, които в най-скоро време разубедиха всеки от народните трибуни поотделно. Юмруците успяха да сплашат всякаква опозиция и скоро след Нова година в Рим бе учреден нов специален съд, който по името на създателя си бе наречен Варианска комисия. Съдът бе упълномощен да разследва само онези, уличени в подкрепа на всеобщото гражданство. Но понеже за аргументи в подкрепа на обвиненията се използваха най-бегли и мъгляви термини, кажи-речи всеки римлянин можеше да бъде представен пред съдебните заседатели, представляващи изключително конническото съсловие.

— Целта на подобно начинание е не преследване на държавните изменници, а преследване на личните врагове на Варий, разбирай на Цепион и Филип — споделяше неведнъж на публично място Скавър Принцепс Сенатус. — Само почакайте и сами ще се убедите! Това е най-позорният закон, приет през цялата римска история!

Варий реши да потвърди думите на Скавър още с първата набелязана жертва — стриктния, придържащ се към всички норми Луций Аврелий Кота, римски претор пет години по-рано и всеизвестен с ултраконсервативните си възгледи. По баща той беше брат на Аврелия и никога не бе бил кой знае колко силен привърженик на Друз. И все пак, подобно на много други сенатори, и той бе възприел идеята за всеобщото гражданство като неизбежна необходимост. През онези няколко седмици, когато Друз бе предприел своя отчаян щурм в Сената, Луций Аврелий бе дал своя глас в негова подкрепа, воден навярно от непреодолимата си омраза към Филип и Цепион. В това се състоеше и голямата му грешка в очите на Варий.

Изборът на Варианската комисия беше много подходящ; най-възрастният от новото поколение в рода на Аврелий Котите беше недотам влиятелен, че да го спасят приятелите му, и в същото време — недотам неизвестен, че никой да не му обърне внимание. Ако Варий успееше да спечели своето първо дело срещу него, съдът му щеше да се превърне в инструмент за терор срещу всички останали сенатори. Още първият ден от делото показа недвусмислено на Луций Кота, че съдбата му е решена. Съдебните заседатели бяха все хора, таящи неизлечима злоба срещу Сената, а председателят на съда — изключително влиятелният плутократ Тит Помпоний, дори не си правеше труда да изслушва доводите на защитата.

— Баща ми допуска голяма грешка — говореше Тит Помпоний син от мястото си сред тълпата зяпачи, докато гледаше как върви процесът.

Събеседник му беше не друг, а вероятно най-надареният ученик на престарелия Сцевола Авгур — младият адвокат Марк Тулий Цицерон. Цицерон беше четири години по-малък от Помпоний, но заради изключителния си интелект можеше да претендира, че е поне четиридесет по-стар.

— Какво искаш да кажеш? — зачуди се на твърдението му Цицерон, който след смъртта на приятеля си Сула се бе сближил с Тит Помпоний. Смъртта на младия Корнелий беше първата лична драма в живота на Цицерон; дори толкова месеци по-късно той още не можеше да се наплаче за загубата на скъпия си другар.

— Искам да кажа, че баща ми не е прав толкова да държи на влизането си в Сената — обясни мрачно Тит Помпоний. — Идеята на всяка цена да стане сенатор така е обсебила съзнанието му, Марк Тулий, че ще го разяде целия! Всичко, което прави през последните няколко години, е подчинено на една и съща цел — да влезе в Курия Хостилия. Като последния глупак се хвана на въдицата на Квинт Варий и се нагърби да председателства съда му. Премахването на законите на Марк Ливий Друз унищожи всички шансове баща ми да стане един от новите триста сенатори и Квинт Варий ловко се възползва от това. Обещал е на баща ми, че ако му помага в делото, още щом бъдат избрани новите цензори, той ще му уреди да влезе в Сената.

— Но нали баща ти се занимава с търговия? — попита го Цицерон. — Ако го приемат в Сената, ще трябва да зареже всичко и да зависи единствено от земята си.

— Това ни най-малко не го притеснява! — увери го Помпоний Младши. — Нали има мен? Скоро ще навърша двайсет, тъй и тъй ме е обучил добре, ще ме остави да ръководя цялата семейна каса. Но като че ли и това му се струва малко! Един ден ще вземе да се отрече и от мен, и от цялото си минало на лихвар и търговец, защото ще го е срам да си спомня как е тръгнал от някаква си кантора.

— И какво общо има всичко това с днешния процес? — продължаваше да не разбира приятелят му.

— Ами всичко, не виждаш ли? — ставаше нетърпелив Тит. — Той иска на всяка цена да влезе в Сената! Но греши именно като го иска. Та той е конник, при това един от десетте най-влиятелни конници в цял Рим. Аз лично не виждам какво лошо може да открие човек в това да си един от десетте най-влиятелни конници в Рим. Той държи част от „обществения кон“, която част един ден ще прехвърли на мен, всички идват да се допитват до мнението му, думата му се слуша в народното събрание, а трибуните на Хазната дори не биха помислили да предприемат нещо без изричната му благословия. Какво не му стига, та е все недоволен? Не, та не, трябва да стане сенатор! От влиятелен човек да се превърне в един от онези безмълвни членове, които превиват гръб на задния ред и слушат глупостите на по-възрастните си колеги.

— С две думи, искаш да кажеш, че баща ти е кариерист — заключи Цицерон. — Е, аз поне не виждам какво лошо има в това. Та аз самият не съм ли кариерист?

— Но ти не разбираш, Марк Тулий, че баща ми няма какво повече да постига в кариерата си. Той отдавна е достигнал своя истински връх. На него не му трябва да се издига като политик, нито да забогатее, защото няма по-богат човек от него, нито да го нарекат благородник; та нашият род е стар и почтен — по женска линия произлизаме от Цецилии Пилиите, само дето самите ние не сме патриции, но какво от това? — Тъкмо защото беше представител на най-висшата конническа прослойка, младият Тит трудно щеше да се сети, че думите му могат да наранят приятеля му. — Ти да станеш кариерист, Марк Тулий, винаги ще те разбера. Когато влезеше в Сената, всички ще те наричат нов човек и за да бъдеш допуснат сред римския нобилитет, ще ти трябва да се изкачиш чак до консулството. Затова отсега трябва да си търсиш приятелства и връзки, да печелиш сърцата на патриции и плебеи. Докато ако при всичко, което вече притежава, баща ми стане просто един педарий в Сената, това ще е крачка назад.

— Да влезеш в Сената, не може да бъде крачка назад! — разсърди се Цицерон.

Напоследък младият Тит се бе научил здраво да хапе с думите си и при него Цицерон за сетен път се бе убедил, че само да спомене, че е родом от Арпинум, и веднага бива пращан на дъното на обществото подобно на най-видния засега арпинец — Гай Марий. Ако всички продължаваха да гледат на Гай Марий като на италийски селяк без думичка гръцки, то какво щеше да е Марк Тулий Цицерон, ако не образован селяк с изящен гръцки. Образован или не, кажи му селянин и това е. Макар и от време на време да си разменяха дъщери, Тулиите и Мариите никога не се бяха обичали особено; откакто бе пристигнал в Рим обаче, Марк Тулий Цицерон се бе научил да ненавижда от дъното на душата си Спасителя на Рим. Както и да мрази своето родно място.

— Тъй или иначе — продължаваше да философства за живота конникът Тит Помпоний, — когато на свой ред създам семейство, никога няма да се оплаквам от общественото си положение. Дори цензорите да ми се молят на колене да вляза в Сената, няма да го сторя. Кълна ти се, Марк Тулий, аз никога, ама никога през целия си живот няма да стъпя в Курия Хостилия!

Междувременно беше ясно, че положението на Луций Кота става все по-отчаяно и по-отчаяно. Затова не беше изненада, когато на следващия ден при откриването на новото заседание по делото се разбра, че обвиняемият Луций Аврелий Кота е решил да замине доброволно в изгнание, вместо да чака да чуе с ушите си присъдата на заседателите. Подобен ход поне позволяваше на човек да събере каквото може от имуществото си и да се изсели заедно с него в някоя от провинциите; иначе не само че пак щяха да го изгонят от Рим, но и щяха да конфискуват цялата му собственост и да го лишат дори от средства за елементарно съществуване.

Времето обаче не беше подходящо нито за ликвидиране на сметки в банки, нито за разпродажба на семейни бижута. Колкото и Сенатът да се занимаваше с глупости, колкото и Варианската комисия да събираше върху себе си обществения интерес, деловите среди ясно усещаха накъде духа вятърът и вземаха необходимите мерки. Парите се изтегляха от обращение, дяловете в сдруженията губеха от стойността си, по-малките от тях свикваха отчаяни заседания на управителите си. Златарите и търговците на диаманти пък все по-задълбочено обсъждаха въпроса, дали избухването на една война няма да принуди управниците да спазват стриктно и без това действащия закон за лукса, и в крайна сметка решаваха да прехвърлят капиталите си в търговия с оръжие.

Нищо не успя да убеди римския Сенат, че марсите са обявили война на Рим. Отникъде не се чуваха новини за въоръжени нападения, още по-малко се говореше за военна подготовка у останалите италийски народи. Единственото, което можеше да разтревожи безгрижния град, бе, че вместо да се прибере у дома, както бе обещал, преторът Сервий Сулпиций Галба изчезна вдън земя.

Варианската комисия набираше скорост. Вторият осъден и изпратен в изгнание беше Луций Калпурний Бестия, който, за разлика от Кота си остана и без имуществото. Същото се случи и с Луций Мемий, заминал да се спасява на остров Делос. В средата на януари пред съда бе извикан самият Антоний Оратор, но той изнесе такава блестяща реч и бе посрещнат с такива бурни акламации от страна на публиката, че съдебните заседатели решиха за по-сигурно да го обявят за невинен. Разгневен от подобна мекушавост, Квинт Варий реши да си отмъсти, като осъди самия Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус.

Скавър се яви в съда съвсем сам, без нито един адвокат. Както винаги беше облякъл пурпурноръбата си тога претекста, а по някакъв тайнствен начин бе успял сякаш да материализира цялата аукторитас и дигнитас, която бе придобил през дългата си политическа кариера, и тя витаеше като ореол около плешивата му глава. С каменно изражение изчака Квинт Варий (който бе счел делото за достатъчно важно да го води сам) да му издиктува всички прегрешения, които е извършил спрямо римския народ, подкрепяйки италийската кауза, докато най-накрая изсумтя презрително и за малко не се изплю в лицето на обвинителя си. Дори не благоволи да се обърне към съдебните заседатели, ами заговори направо на тълпата зад себе си:

— Чухте ли, Квирити? — прогърмя гласът му из Форума. — Някакво си кариеристче от Сукрон, дето не се знае дали изобщо има римска кръв в жилите си, смее да обвинява мен, Скавър, Принцепс Сенатус, в държавна измяна спрямо Рим! Да, но Скавър отрича до едно всичките му обвинения! Вие на кого бихте повярвали, на него или на Квинт Варий?

— На Скавър! — изрева в един глас множеството, към което се присъединиха и съдебните заседатели. Не само това, ами неколцина дори станаха от столовете си и на рамене понесоха обвиняемия из площада.

— Голям глупак! — сподели по-късно Марий пред Скавър. — Дали наистина си е въобразявал, че ще може да обвини точно теб в държавна измяна? Дали би се намерил и конник, който да му повярва?

— Откакто тези нещастници, конниците, успяха да пратят на заточение Публий Рутилий Руф, им се струва, че вече няма кой да им се опре. Ха… — намести тогата си той, защото ездата, която му бяха организирали, бе поразвалила външния му вид.

— Когато Варий реши, че е достатъчно силен, за да се нахвърли и върху бившите консули, трябваше да започне с мен, не с теб — продължи Марий. — Мисля, че оправдаването на Марк Антоний трябваше да му послужи като предупреждение. Но той се сметна за твърде силен! Е, добре, предполагам, че в продължение на поне няколко седмици Варий ще си почине. И ще продължи с не чак толкова известни фигури. Бестия никой не би го защитил, всички го знаят какъв е разбойник. Докато Луций Кота не се радваше на много приятели. Вярно, че само роднините му биха му помогнали достатъчно, но той отдавна е изгубил симпатиите на чичовците си — всички погледи в семейството са насочени към синовете на Марк Кота и Рутилия. — Марий се замисли и веждите му заиграха в лукава усмивка. — Разбира се, най-голямото нещастие за Варий е, че не е римлянин. Ти си и аз съм, но той не е. Само че не ще да го разбере.

Този път обаче Скавър не се засмя, както би сторил в подобна ситуация.

— Не го разбират и Филип и Цепион — изсумтя той презрително.

Силон и Мутил бяха оставили достатъчно време на съюзниците си да се мобилизират, но цял месец мина, а никой от италийските народи не смееше да настъпи срещу Рим. За това съществуваха поне две причини. Едната Мутил би я разбрал; другата обаче имаше опасност да го доведе до ръба на отчаянието. Пазарлъците с етруските и умбрите се провеждаха от бавно по-бавно, а никой нито във военния, нито в големия съвет не искаше да започва една война, за която не се знае как би завършила; това беше причината, която Мутил бе склонен да приеме за оправдателна. Но освен страха съществуваше и друго — нежеланието да се разбере, че точно ти пръв си размахал оръжието. След толкова векове на съюз с Рим италийците продължаваха да гледат на бившите си господари с известно страхопочитание; тъкмо това отчайваше Мутил.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Силон пред военния съвет.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Луций Фравк пред петстотинте.

Когато научи, че марсите официално са обявили война на римския Сенат и народ, Мутил здравата се разлюти; беше убеден, че след подобна глупост римляните веднага ще се мобилизират, но Силон дори не сметна за нужно да се прави на гузен.

— Това беше най-доброто решение — продължаваше да твърди той. — Във войната, както и във всички други форми на човешко съжителство, съществуват закони. Нека римляните не кажат, че сме ги нападнали в гръб.

Колкото Мутил и да се опитваше да внуши у събратята си трезв поглед върху нещата, италийските водачи упорстваха в желанието си да видят Рим агресор.

— Но ако тръгнем сега, ще ги сварим напълно неподготвени! — отчаяно убеждаваше той военния съвет, докато съплеменникът му Гай Требаций се опитваше да убеди в същото петстотинте. — Предполагам, ясно ви е като бял ден, че колкото повече време оставим на Рим да се настрои за война, толкова по-малко шансове ни остават на нас да я спечелим! Това, че никой в Рим не желае да ни обърне внимание, може само да ни радва! Трябва да настъпим! Трябва да настъпим още утре! Ако сега се забавим, със сигурност ще загубим!

Но останалите мъдро клатеха глави. Изключение правеше единствено Марий Егнаций — просто защото и той беше самнит. Дори Силон, който добре разбираше логиката на приятеля си, отказваше да го подкрепи.

— Няма да е по правилата — повтаряше той и при цялото си желание да поемат инициативата, самнитите оставаха с вързани ръце.

Дори клането в Аскулум Пицентум не предизвика очаквания интерес; Гай Видацилий дори не сметна за нужно да изпрати военен гарнизон в града, който да го пази от римски наказателни действия. Според думите му подобни действия изобщо не се очертавали и надали някога щяло да се стигне до тях.

— Трябва да настъпваме! — не преставаше да повтаря в съвета Мутил. — Хората от селата твърдят, че зимата няма да е студена. Не виждам никаква причина да чакаме до пролетта. Трябва да настъпим още сега!

Но никой не искаше да настъпва и положението си оставаше все същото.

В крайна сметка първите прояви на движения се забелязаха у самнитите. Нито от римска, нито от италийска страна бяха погледнали на трагедията в Аскулум Пицентум като на проява на бунт; на населението просто му бе причерняло от обидите на римското малцинство и му го бе върнало тъпкано. Докато в случая с Кампания нещата стояха другояче — самнитското население тук в продължение на векове бе възпирало омразата си срещу римляните и латините, с които бе принудено да съжителства, и сега му се удаваше сгоден случай да й даде воля.

Първите вести за настроенията сред самнитите достигнаха до Рим един февруарски ден, когато в града се завърна без придружители и в доста окаяно състояние преторът Сервий Сулпиций Галба.

Новият първи консул Луций Юлий Цезар мигновено свика Сената на заседание, за да бъде изслушан докладът на претора.

— В продължение на шест седмици стоях задържан в град Нола — обясни дългото си отсъствие той пред притихналите сенатори. — Тъкмо бях пратил писмото си до вас, за да ви известя, че съм тръгнал за насам, и отседнах в Нола. Първоначално нямах намерение да минавам оттам, но понеже тъй и тъй пътят ми минаваше през града, реших да се позаинтересувам за настроенията и на тамошните самнити. Настаних се у една стара дама, която навремето беше първа приятелка с майка ми — разбира се, римлянка. Тя ми съобщи, че от известно време в Нола се случвали странни неща — изведнъж на римляните и латините станало напълно невъзможно да се ползват от услугите на съгражданите си, търговците по пазарите ги пъдели, не искали да им продават дори храна! За да я снабдяват, робите й трябвало да пътуват с каруца чак до Ацера. Когато излязох да обиколя града, придружен от ликторите и охраната си, навсякъде бях посрещан с хули и освирквания, но така и никой не посмя да ми излезе в лицето.

Галба направи неспокоен жест, сякаш искаше отдалеч да предупреди слушателите си, че разказът му няма да е много приятен.

— През нощта след пристигането ми в Нола самнитите затвориха градските порти и овладяха със сила целия град. Всички римляни и латини бяха поставени под стража в собствените им домове, а наред с тях и аз, ликторите ми, охраната и секретарите ми. Бях заключен в къщата на домакинята си, като предният и задният вход бяха завардени от въоръжени самнити. Там и прекарах допреди само три дни, когато приятелката на майка ми най-после успя да залъже нещо пазачите на задната врата и аз се измъкнах незабелязано. Облечен като търговец самнит, успях да изляза вън от крепостните стени, преди да са се сетили да ме търсят.

Скавър се приведе напред на стола си.

— През времето на задържането ти имаше ли случай да говориш с представител на местната власт, Сервий Сулпиций?

— С никого — отговори Галба. — Само от време на време разменях по някоя приказка с пазачите на вратата, нищо повече.

— И какво ти казаха те?

— Че цял Самниум се е вдигнал на въстание, Марк Емилий. Аз самият нямаше как да проверя истинността на подобно твърдение, а когато най-после се видях на свобода, цял ден се криех като заек от всеки човек с вид на самнит. Едва когато стигнах Капуа, започнах да питам хората около себе си, но никой за никакво въстание не беше чувал, поне за тази част на острова. Според мен в цяла Капуа нямаше човек, който да знае за събитията в Нола! През деня самнитите държаха градските порти отворени и не даваха вид, че нещо се е случило. Затова, когато разказах на управителите в Капуа за инцидента в Нола, те бяха смаяни. И дълбоко разтревожени при това… Дуумвирите на Капуа изрично ме помолиха да питам от тяхно име Сената какво да предприемат занапред.

— По време на пленничеството ти хранеха ли те? Как се държаха с домакинята ти? Позволяваха ли й да ходи на пазар до Ацера? — отново попита Скавър.

— Храната беше малко. Домакинята ми имаше право да пазарува в самата Нола, но можеше да купува само определени храни, при това на астрономически цени. На латините и на римляните не се позволяваше да напускат пределите на града — обясни Галба.

Този път Сенатът беше пълен; ако Варианската комисия бе имала своето благотворно влияние върху обществото, то бе, че заради общия страх сенаторите здраво бяха стегнали редиците си и все по-често се отбиваха в Сената, където да забравят за съдебните разправии.

— Може ли да взема думата? — обади се Гай Марий.

— Само ако никой по-висшестоящ не я поиска преди теб — изгледа го хладно вторият консул Публий Рутилий Луп; понеже беше февруари, той държеше фасциите, а съвсем не бе привърженик на Марий.

Но така и никой друг не пожела да говори.

— Ако наистина в град Нола римските граждани и латините са поставени под надзор и подложени на лишения, то и ние трябва да гледаме на града като на разбунтувал се срещу римската власт. Помислете малко: юни миналата година Сенатът упълномощи двама свои претори да извършат разследвания върху това, което нашият уважаван колега Квинт Лутаций нарече „италийски въпрос“. Преди почти три месеца единият от тези двама претори — Квинт Сервилий — бе жестоко убит в Аскулум Пицентум, също както и всички останали римски граждани, намиращи се по това време в града. Преди почти два месеца другият претор — Сервий Сулпиций — е бил заловен и затворен в Нола, заедно с всички римски граждани в селището.

Двама претори, единият на север, другият на юг, са станали жертва на ужасни инциденти. Цяла Италия, дори и най-затънтените й села, разбира значението, неприкосновеността на римския претор. И все пак, — назначени отци, свидетели сме как в единия случай е било извършено грозно убийство, а в другия е било наложено принудително задържане. Това, че не знаем как би завършило задържането на Сервий Сулпиций, се дължи единствено на щастливата случайност, позволила му да избяга. На мен обаче ми се струва, че и Сервий Сулпиций е щял да сподели рано или късно тъжната участ на Квинт Сервилий. Рим щеше да изгуби двама свои претори, и двамата дарени с проконсулски империум! При това и в двата случая поведението на техните убийци ясно подсказва, че не се страхуват от възмездие. Задавате ли си въпроса какво означава това? Означава само едно, колеги сенатори! Ако Аскулум Пицентум и Нола са достигнали дотам в дързостта си, че да посягат върху живота на римските претори, то е, защото са убедени, че възмездие няма да има! С други думи, в Аскулум и Нола разчитат между Рим и съответните области на Италия да избухне война, която да ни попречи да потърсим сметка на убийците.

Всички в залата застанаха като на тръни; не откъсваха очи от Марий. Той се спря за секунда-две и потърси с поглед неколцина от колегите си: Луций Корнелий Сула например, в чиито очи се четяха забравени искри; или Квинт Лутаций Катул, който гледаше оратора с уважение.

— И аз не по-малко от вас се смятам за виновен, назначени отци. Виновен за това, че откакто Марк Ливий Друз ни напусна и престана да ни предупреждава, аз като че ли отхвърлих всякаква мисъл за наближаващата буря. Рекох си, сигурно е бъркал, сигурно просто така му се е струвало. Когато след похода на марса Силон срещу Рим нищо съществено не се случи, изпаднах в още по-голяма заблуда. Казах си, че цялата работа е била наивен опит да получат с хитрост римското гражданство. Когато след това марсите отправиха до Принцепс Сенатус официален документ, с който обявяваха война на Рим, аз и на това не обърнах особено внимание. Не му обърнах внимание, защото заплахата идваше от един-единствен от италийските ни съседи, нищо че в онази делегация участваха представители на още седем. И което е може би най-показателно, до ден-днешен не мога да повярвам, че който и да е от италийските ни съюзници би имал желанието и смелостта да излезе срещу нас.

Марий закрачи по каменните плочки и застана пред затворените врати на Курията, за да може да гледа двете страни на Сената едновременно.

— И все пак това, което научихме днес от устата на Сервий Сулпиций, променя всичко. Разказът му хвърля съвсем нова светлина върху случилото се в Аскулум Пицентум. Както подсказва името му, Аскулум е пиценски град. Нола пък е самнитски. И двете селища не се ползват със статута на римска или латинска колония. Ето защо твърдя, че имаме пълни основания да се смятаме в състояние на война едновременно с марсите, пиценците и самнитите, които навярно са сключили съюз. Нищо чудно да се окаже, че в съюза влизат всички осем народи, които участваха в делегацията до Сената. Навярно с официалното обявяване на война марсите са искали да ни предупредят. Докато останалите седем членове на съюза дори не са сметнали за нужно да се съобразяват. Марк Ливий Друз не преставаше да повтаря, че италийските съюзници са пред прага на война. Макар и със закъснение, трябва да заявя, че и аз подкрепям мнението му. С тази разлика, че според мен прагът вече е прекрачен.

— Да разбираме ли, че според теб Рим се намира в състояние на война със съседите си? — попита Ахенобарб Понтифекс Максимус.

— Точно така, Гней Домиций.

— Продължавай, Гай Марий — подкани го Скавър. — Бих искал да те изслушам докрай, преди сам да взема думата.

— Остава ми съвсем малко да се доизкажа, Марк Емилий. Това, което всички трябва да разберем, е, че е нужна светкавична мобилизация. В същото време трябва да разберем докъде се разпростира съюзът срещу нас. Трябва да вдигнем на оръжие всички сили, с които разполагаме, за да защитим пътищата към Кампания. Необходимо е да се уверим в настроенията на латините, да проверим до каква степен колониите ни, намиращи се на вража територия, ще могат сами да се защитават в случай на обсада. Както добре знаете, аз самият владея обширни земи в Етрурия, също както Квинт Цецилий Метел Пий и мнозина друга от фамилията на Цецилиите. Не по-малки са владенията на Квинт Сервилий Цепион в Умбрия. А Гней Помпей Страбон и Квинт Помпей Руф държат в ръцете си Северен Пиценум. По тази причина, мисля, че ще е напълно по силите ни да задържим Етрурия, Умбрия и Северен Пиценум на своя страна — но само ако незабавно пратим делегация, която да влезе в контакт с тамошните големци. Що се отнася до Северен Пиценум обаче, мисля, че въпросните големци седят днес сред нас в Сената.

Марий кимна към Скавър Принцепс Сенатус.

— Излишно е да споменавам, че аз самият съм изцяло на разположение на римската държава.

Скавър стана от стола си.

— Подкрепям напълно всяка дума, изречена от Гай Марий на това заседание. Не можем да си позволим да изгубим минута време, назначени отци. Затова предлагам, да се абстрахираме от месеца, в който се намираме, и да предадем фасциите на първия консул. Мисля, че въпросът е достатъчно сериозен, за да се занимава с неговото разрешаване именно първият консул.

Възмутен, Рутилий Луп се надигна, но популярността му сред Сената беше доста малка и макар да настоя да се проведе гласуване, мнозинството се изказа против него. При цялата си злоба бе принуден да предаде властта на по-старшия си колега Луций Юлий Цезар. От приятелите на Луп само Цепион присъстваше; Филип и Квинт Варий се бяха спотаили някъде.

Доволен от подобно развитие на събитията, Луций Юлий Цезар скоро оправда доверието, което Принцепс Сенатус му бе оказал. В рамките на едно-единствено заседание на сената бяха взети всички по-важни решения. Така например, прието бе, че и двамата консули ще застанат начело на римските армии, докато управлението на града ще бъде предадено на градския претор Луций Корнелий Цина. На преден план излезе въпросът за управлението на задморските провинции, които и първи щяха да понесат тежестта на една евентуална война. Решено бе Сенций и занапред да остане в Македония, също както и колегите му управители в двете Испании. В същото време, за да се попречи на и без това агресивния цар Митридат да се възползва от вътрешните неразбории на Рим, за Киликия бе пратен Публий Сервилий Вация, който имаше за задача да поддържа спокойствието в тази част на Мала Азия. Най-важната промяна обаче беше назначаването на нов провинциален управител — консуларният сенатор Гай Целий Калд поемаше грижата за Трансалпийска и Италийска Галия едновременно.

— Ясно е — обосноваваше исканията си консулът Юлий Цезар, — че ако цяла Италия се вдигне на бунт срещу Рим, ние няма да можем да разчитаме на никакви войници от земите на полуострова. Затова пък в Италийска Галия се намират голям брой латински колонии, както и няколко римски колонии. Гай Целий ще се настани някъде в Италийска Галия и ще се заеме с набирането на войска.

— Бих искал да предложа нещо — закашля се от мястото си Марий. — Ако може квесторът Квинт Серторий да придружи Гай Целий. Вярно, че задълженията му тази година са от фискално естество, а и той още не е намерил мястото си в Сената. И все пак вярвам, всички сте се убедили, че Квинт Серторий е роден войник. Нека изпълнява чиновническите си задължения в услуга на армията.

— Предложението ти е прието — съгласи се Цезар.

Разбира се, самите финансови проблеми бяха ужасяващи. Хазната не можеше да се оплаче, че е празна, авоарите й можеха да подплатят не една военна кампания, но…

— Ако войната се разпростре на по-голяма територия, отколкото предполагаме, или ако се проточи по-дълго, ще ни трябват и повече пари — напомни Луций Цезар. — Мисля, че ще е добре, ако се замислим над въпроса, преди да е станало късно. Предлагам да обложим с преки данъци римските граждани и ползващите се с латински права.

Това естествено предизвика бурните протести на мнозина сенатори. Антоний Оратор обаче набързо скалъпи поредната си убедителна реч и със съдействието на Принцепс Сенатус успя да убеди недоволните, че друго решение няма. В цялата история на Рим никога не се бе събирал постоянен трибутум, до подобна мярка се прибягваше единствено във времена на нужда; откакто обаче великият Емилий Павел бе разгромил цар Персей и завладял Македония, римският народ бе прехвърлил всичките си данъчни задължения върху неримското население на провинциите си.

— Ако ни се наложи обаче да поддържаме повече от шест легиона войници, доходите ни от провинциите няма да стигнат — обяви главният трибун на хазната. — Занапред огромната тежест по въоръжаването, обличането и изхранването на войската ще легне върху плещите на Рим и на римската хазна.

— Сбогом, италийски съюзници! — извика свирепо Катул Цезар.

— Но като се има предвид, че е възможно да разчитаме на десет до петнайсет легиона — подхвърли Луций Цезар, на когото точно тази част от задълженията не се нравеше никак, — какъв трябва да бъде размерът на данъка?

Главният трибун на хазната се обърна към придружаващите го чиновници и след кратко съвещание обяви:

— Един процент от цялото имущество на човек.

— И както обикновено на пролетариите ще им се размине… — провикна се Цепион.

— По всичко изглежда, Квинт Сервилий — обърна се към него Марий с подходящата за случая ирония, — че тъкмо пролетариите ще попълват въпросните петнайсет легиона.

— И така, докато още не сме свършили с финансовата тема — продължи Луций Юлий Цезар, без да обръща внимание на разменените реплики, — предлагам да назначим неколцина от най-висшите сенатори да поемат грижата за снабдяването на армията с оръжие и всичко останало. По принцип проблемът е от компетенцията на префектус фабрум, но тъй като в момента няма ни най-малка представа какъв ще бъде общественият статут на легионерите, а и изобщо колко легиона ще са ни необходими, смятам за най-редно целият Сенат да отговаря за снабдяването на войската, поне на първо време. В момента под ръка имаме четири легиона ветерани в Капуа, както и още два, намиращи се в момента на обучение в Рим. И шестте бяха готвени за изпращане по провинциите, но за това вече и дума не може да става. Провинциите ще трябва да разчитат единствено на настоящите си гарнизони.

— Луций Юлий — обърна се към консула Цепион, — смятам, че всичко това е смехотворно! Понеже в някакви си два италийски града са станали някакви си два инцидента, ние изведнъж сме се хванали да обсъждаме въвеждането на поголовен данък, готвим се да свикаме петнайсет легиона армия, назначаваме сенатори да закупуват десетки хиляди комплекта военна екипировка, пращаме управители в провинции, които никога не са се смятали за такива… Е, докъде смяташ да стигнем? Още малко и ще обявиш всеобща мобилизация на мъжете под трийсет и пет години!

— Което и ще сторя наистина — отвърна му безцеремонно Цезар. — Все пак не виждам защо толкова си се разтревожил, Квинт Сервилий, ти отдавна си прехвърлил възрастта за военна служба. — Той се замисли и добави: — Поне на години.

— На мен пък ми се струва — взе думата Катул Цезар, — че Квинт Сервилий би могъл — казвам „би могъл“ — да има известно право. Напълно е достатъчно според мен засега да се задоволим с шестте легиона, които имаме, а за останалото да се погрижим, когато му дойде времето, сиреч когато заплахите за масово въстание се превърнат в действителност. Ако ли пък те се окажат само празни думи, тогава просто ще забравим за всякакви изключителни мерки.

— Когато Рим се окаже, че се нуждае от войници, Квинт Лутаций — възрази му веднага Скавър, — те ще трябва не просто да излязат на полето, но и да могат да се бият! За това е нужна предварителна подготовка. — И за да подкрепи думите си, се обърна към човек вдясно от себе си. — Гай Марий, колко време е нужно на един новобранец да стане добър войник?

— За да бъде пуснат в сражение, трябват сто дни. Но това не значи, че е станал добър войник, Марк Емилий. Едва като оцелее след първото сражение, би могъл да се смята за такъв — каза Марий.

— А не би ли могло подготовката да отнеме по-малко от сто дни?

— Може, но само ако новобранците са хора на място, а центурионите им — над средното равнище.

— Тогава ще е добре отсега да се поразтърсим за центуриони над средното равнище — заключи Скавър.

— Предлагам все пак да се върнем на въпроса, който обсъждахме — настоя Луций Цезар. — Доколкото си спомням, говорех за това, как по принцип снабдяването на войската спада към задълженията на префектус фабрум. Предложих по изключение въпросният префект да бъде избран измежду висшите сенатори. За целта ще е добре да направим списък от няколко подходящи кандидати, а после чрез избори да посочим най-достойния според нас. Избраникът ще може сам да определи кои други сенатори да му помагат. Предлагам в списъка на кандидатите да се включат единствено колеги, които по една или друга причина не могат да ходят на война. Дали ще чуя имена?

И така задачата получи синът на някогашния висш легат в армията на Гай Касий, който заедно с началника си бе загинал в германската засада пред Бурдигала — Луций Калпурний Пизон Цезонин. Жертва на онази необяснима болест, която се нахвърляше върху децата през летните горещини, Пизон куцаше лошо с левия си крак и по тази причина никога не бе ходил войник. Женен за дъщерята на живеещия в изгнание Публий Рутилий Руф, той бе интелигентен човек, който доста беше изпитал покрай преждевременната смърт на баща си — особено в парично отношение. Щом се разбра, че му предстои да купува бойно снаряжение в огромни количества и че сам ще назначава помощниците си, очите му заблестяха от радост. Ако не успееше да се възползва от случая хем да изпълни дълга си пред родината, хем да напълни собствената си кесия, значи наистина заслужаваше да умре в неизвестност… Но Пизон тихичко си се подхилкваше и знаеше, че няма такава опасност.

— Сега остава да решим кой да поеме командването — мина на следващата тема Луций Цезар; започваше да се уморява да говори, но твърдо възнамеряваше до края на заседанието да е свършил с всички по-важни въпроси.

— Как ще е най-добре да организираме войската си? — попита той сенаторите.

По принцип въпросът трябваше да е насочен лично към Гай Марий, но Луций Цезар нито беше сред почитателите на великия пълководец, нито смяташе, че на тази възраст и след този мозъчен удар той щеше да се покаже на някогашната си висота. Освен това Марий бе взел пръв думата и повече нямаше какво да каже. Затова погледът на консула се местеше от лице на лице и се чудеше кой от всички присъстващи може да му е от помощ. И понеже най-важното беше да му отговори друг, а не Марий, веднага повтори въпроса си:

— Луций Корнелий Сула, бих искал да чуя твоето мнение — бе подчертал последното му име, за да не стане объркване с градския претор — Луций Корнелий Цина.

Подобен въпрос, зададен лично към него, бе най-малкото неочакван, но Сула имаше готов отговор.

— Ако сред враговете ни влизат всички осем народи, участвали в делегацията до Сената, то твърде вероятно е да бъдем нападнати от две страни едновременно — от изток, по Вия Салария и Вия Валерия с двете му разклонения, и от юг, където самнитите упражняват повече или по-малко влияние върху цялата територия между Адриатическо море и залива Кратер на Тосканско. Нека първо погледнем на юг, ако апулите, луканите и венузините се присъединят към самнитите, хирпините и френтаните, то войната се очертава не само като неизбежна, но и като изключително тежка за нас. Нека наречем този театър на действия южен. Другия можем да кръстим северен, имайки предвид земите на север и изток от Рим, или централен, което е все същото. В този централен или северен театър ще си имаме работа с марсите, пелигните, маруцините, вестините и пиценците. Навярно забелязвате, че не включвам нито етруските, нито умбрите, нито жителите на Северен Пиценум.

Той си пое въздух и продължи бързо; целият план на действията му се беше разкрил като на карта.

— На юг врагът ще се опита на всяка цена да ни лиши от Брундизиум, Тарент и Региум. На изток и на север целта ще е да се прекъснат комуникациите ни с Италийска Галия, сиреч да се овладеят Вия Фламиния и по възможност Вия Касия. Ако враговете ни успеят, то единствената ни връзка с Галия ще остане Вия Аврелия до Дертона, заедно с продължението Вия Емилия Скаври до Плаценция.

Луций Цезар го прекъсна.

— Ако обичаш, излез да говориш отпред, Луций Корнелий.

Сула излезе от мястото си на първия ред и като че ли намигна в движение на Марий; това, че бе навлязъл така дръзко в неговата територия, хем го натъжаваше, хем го радваше. Радваше го дотолкова, доколкото бащината злоба шепнеше, че синът на Марий е жив и здрав; доколкото още не можеше да се заличи споменът как никой в Сената, дори Гай Марий не го покани навремето да докладва за подвизите си на изток; но най-вече, доколкото ако сега успееше да каже всичко, което знае, му се отваряше път към несънувани висини… „Жалко за теб, Гай Марий — мислеше си Сула. — Не искам да те наранявам, но рано или късно трябваше да го сторя.“

— Мисля — продължи той, след като зае място по средата на залата, — че както Луций Юлий предложи, ще е от жизнена необходимост да връчим върховното командване на двамата консули едновременно. Единият ще тръгне на юг, за да защитава Капуа, без чийто контрол бихме били обречени. Изгубим ли Капуа, изгубваме възможността и занапред да обучаваме войниците си, лишаваме се от услугите на цял един град, свикнал да изпраща римските легиони на война. Разбира се, освен самия консул, който ще води бойните действия, ще е добре да изпратим в Капуа друг сенатор с консулски ранг, който да се занимава с обучението на новобранците. Консулът, който поеме южния фронт, ще трябва да поеме върху себе си целия удар на самнитите и техните съюзници. Несъмнено самнитите ще искат да овладеят всички територии западно от земите си. От Ацера и Нола те ще се опитат да разпространят властта си до южния бряг на залива Кратер и всички там намиращи се пристанища — Стабия, Салернум, Сурент, Помпей, Херкулан. Достатъчно им е само едно от тях, за да получат излаз на Тосканско море — от много по-голямо стратегическо значение, отколкото собствените им пристанища на Адриатическо. И което е още по-важно — така ще ни откъснат от римските владения в южния край на полуострова.

Сула не беше голям оратор, знанията му по риторика бяха оскъдни, а почти цялата си кариера на сенатор всъщност бе прекарал далеч от Рим. Но пък и никой не го слушаше заради стила на изказа. Целта бе Сенатът да се запознае с една лесно изпълнима и проста за разбиране стратегия.

— Северният или централният театър на действие ни поставят пред повече неизвестни. Трябва отсега да приемем, че Северен Пиценум, Апулия, както и Апенините са попаднали в ръцете на врага. Ако държим на Етрурия и Умбрия, то трябва от самото начало да покажем на италийците с кого си имат работа. Ако обаче превесът мине на тяхна страна, то и двете области ще се присъединят към нашите противници, а ние ще бъдем напълно откъснати от Галия. Ето защо другият консул трябва да поеме командването на този фронт.

— И все пак, предполага се, че ще имаме един общ главнокомандващ — обади се Скавър.

— Напротив, Принцепс Сенатус, точно това не бива да допускаме. Двата театъра на действие, които току-що описах, се разделят от нашите собствени земи — наблегна Сула. — Разстоянието от северния до южния край на Лациум е голямо, още повече че Северна Кампания едва ли ще отхвърли нашата власт и ще трябва да пазим и нея. Виж, за Южна съм почти сигурен, че ще въстане срещу Рим. Стига италийците да спечелят някое сражение срещу нас и всички самнити и хирпини, населяващи областта, ще се вдигнат на оръжие. В Нола дори може да се каже, че са го сторили. От изток Лациум е защитен от Апенините, а също и Помптинските блата. Ако връчим върховното командване на един-единствен човек, той ще трябва постоянно да обикаля от единия фронт до другия, да губи излишно време по пътищата и в крайна сметка никога няма да оцени отблизо обстановката. Трябва да разберете, че ни предстои война на два напълно отделни фронта! А може да се окажат и три. На юг ще водим една кампания, защото Апенините стават проходими едва в точката, където се събират Кампания, Самниум и Апулия, сиреч всички бойни действия ще се въртят на ограничен периметър. Но на север няма да е чудно, ако се окажем отново подложени на удари от две страни едновременно — от север и от североизток. Можем да благодарим на Апенините, че най-високите им върхове са точно в тази част на Италия. Именно Апенините разделят земите на марсите, пелигните и маруцините, ако смятаме и тях, от тези на пиценците и вестините. Затова и не виждам как бихме могли да принудим врага да действа на един-единствен фронт. Вероятно ще трябва да пратим войски през Умбрия и Северен Пиценум, които да прехвърлят Апенините от север и по Адриатическото крайбрежие да се спуснат над въстаналите райони на Южен Пиценум. Междувременно с други сили ще трябва да нахлуем в земите на марсите и пелигните на изток от Рим.

Сула замълча: идеше му да се убие за подобна проява на слабост, но не можеше да я надвие. През цялото време, докато говореше, го занимаваше една-единствена мисъл — как гледаше на нещата Гай Марий? Ако той имаше различно мнение по въпроса, сега беше времето да му възрази. Което и направи.

— Ако обичаш, продължавай нататък, Луций Корнелий — подкани го старият му приятел по военно дело. — Дотук, и да искам, не виждам къде мога да те поправя.

В светлите очи на Сула заблестяха искрици, на устните му се появи лека усмивка, която скоро изчезна. Той вдигна рамене:

— Всъщност не виждам какво толкова да продължавам. Все пак планът, който нахвърлих сега пред вас, би влязъл в сила единствено при положение, че имаме срещу себе си споменатите осем народа. Може да се окажат и по-малко, може да се окажат и повече. Не мисля, че е мое задължение да посочвам с какво да се заемем. Но понеже тъй и тъй съм взел думата, смятам, че ще е най-добре, ако пълководците, които поемат северния и централния театър на действия, имат достатъчно клиенти в тези райони. Така например би било редно в Пиценум да действа Гней Помпей Страбон, той сам владее множество изходни пунктове, а и би разчитал на хиляди клиенти. Същото би могло да се каже и за Квинт Помпей Руф, макар и неговото влияние далеч да не е толкова голямо. Гай Марий пък би имал най-голям успех в Етрурия, където живее огромна част от клиентелата му. Както и Цецилий Метелите. В Умбрия всичко зависи от Квинт Сервилий Цепион. Ако всички тези мъже обединят усилията си на север и на изток, то Рим само би спечелил.

Сведе глава по посока на консула Луций Юлий Цезар и се върна на мястото си сред одобрителните възгласи на колегите си (или поне на него така му се стори). Бяха поискали неговото мнение преди това на когото и да било друг от Сената, при това по такъв жизненоважен въпрос, че авторитетът му не можеше да не е нараснал. Случилото се току-що му се струваше направо невероятно. Да не би най-сетне да поемаше по дългия път към върха?

— Мисля, че всички трябва да благодарим на Луций Корнелий Сула за този кратък, но в същото време изчерпателен анализ на обстановката — рече Луций Цезар и се усмихна на Сула по начин, който подсказваше, че и за в бъдеще би разчитал на услугите му. — Колкото до мен самия, аз съм напълно съгласен с казаното от него. Какво ще каже обаче Сенатът? Има ли сред присъстващите такива, които да мислят различно?

По всичко изглеждаше, че другомислещи няма.

Скавър Принцепс Сенатус шумно се покашля.

— Ти си този, който ще даде крайните разпореждания, Луций Юлий. Нека се знае все пак, че с риск да настроя назначените отци срещу себе си, предпочитам лично аз да си стоя в Рим.

— И аз мисля, че при отсъствието на двамата консули от града ще е добре човек като теб да ги замества — съгласи се Цезар. — Принцепс Сенатус ще бъде от неоценима услуга за градския претор Луций Корнелий Цина. — След което погледна встрани към колегата си Луп. — Публий Рутилий Луп, имаш ли нещо против да се нагърбиш, със северния и централния театър на действие? Като пръв консул намирам за свое лично задължение да се заема със защитата на Капуа.

Луп грейна от радост и тежко преглътна.

— Ще бъде чест за мен да се „нагърбя“ с тази задача, Луций Юлий.

— Тогава, ако Сенатът няма възражения, аз ще поема командването в Кампания. За свой пръв легат избирам Луций Корнелий Сула. За началник — гарнизон в Капуа и отговорник по военната подготовка на новобранците назначавам Квинт Лутаций Катул. Нека също така в щаба ми влязат като легати Публий Лициний Крас, Тит Дидий и Сервий Сулпиций Галба. Сега е ред на колегата ми Публий Рутилий да избере свой екип.

— Гней Помпей Страбон, Секст Юлий Цезар, Квинт Сервилий Цепион и Луций Порций Катон Салониан — рече без ни най-малко колебание Луп.

Внезапно настъпи пълно мълчание, което се запази и неестествено дълго. „Все някой трябва да го наруши!“ — каза си Сула и без да знае как сам отвори уста.

— Ами Гай Марий? — попита той двамата консули, доста нелюбезно при това.

Луций Цезар примигна от неудобство.

— Да си призная, не споменах Гай Марий, защото, имайки предвид собствените ти думи, Луций Корнелий, сметнах за естествено той да бъде един от предпочетените сътрудници на Публий Рутилий!

— Е, аз пък заявявам, че не го искам при себе си! — тросна се Луп. — И няма да позволя да ми бъде прикачен по чужда воля! Нека си стои в Рим, където е мястото на хора на неговата възраст. Гай Марий е вече твърде стар и твърде болен, за да ходи на война.

При което от мястото си стана Секст Юлий Цезар.

— Може ли да говоря, Луций Юлий? — обърна се той към първия консул.

— Имаш думата, Секст Юлий.

— Аз самият не съм стар — започна колебливо Секст Цезар, — но както всички в този Сенат добре знаят, съм тежко болен. Страдам от астма. В по-младите си години преминах през доста добра военна подготовка, сражавал съм се редом с Гай Марий в Африка, бил съм се и срещу германите в Галия. Участвах и в битката при Араузио, където по всяка вероятност тъкмо болестта ми ми спаси живота. И все пак сега е зимно време и не бих бил от никаква полза в един поход през Апенините. Вече съм навъртял години и от месец на месец гърдите ми отслабват все повече и повече. Това, разбира се, не е причина да бягам от задълженията си. Аз съм горд, че съм римлянин, че принадлежа на една от най-знатните фамилии в града. Но нека ви напомня, че досега и дума не се е отворила за конницата. А от конница ние ще имаме голяма нужда. Ето защо бих помолил Сената да ме освободи от задълженията ми на командващ в планините и вместо това да ми позволи да наема кораби и да прекарам студените зимни месеци в набирането на конница от Нумидия, Трансалпийска Галия и Тракия. Мога и да набирам доброволци сред римските граждани, живеещи в чужбина. Това е работата, за която се чувствам най-добре подготвен. Когато се върна напролет, ще бъде чест за мен да поема командването на който и да било легион. — Той се покашля и гърдите му отново жално изсвириха. — Предлагам мястото ми в щаба на Публий Рутилий да бъде заето от Гай Марий.

— Това е то! Шурей и зет! — скочи на крака недоволният Луп. — Няма да я бъде, Секст Юлий, така да знаеш! От години те слушам и ми се струва, че от всички болести на света ти най-подходящата си хванал! Когато ти трябва да си болен, идва веднага, когато ти трябва да си здрав, и помен от нея няма! Но виж, и аз мога като теб! — Започна да поема хрипливо въздух, уж че се задавя от кашлица.

— На теб може да ти е омръзнало да ме слушаш, Публий Луп, но явно през всичките тези години нито веднъж не си ме чул — опитваше се да не се ядосва Секст Цезар. — Аз не вдигам шум, когато вдишвам, а когато издишвам.

— Хич не ме интересува кога шумиш и кога пърдиш! — ставаше все по-арогантен Луп. — Просто знай, че няма да избягаш от задълженията си към мен, а Гай Марий ще си стои вкъщи!

— Един момент, ако обичаш — намеси се Скавър Принцепс Сенатус и стана заплашително от стола си. — И аз имам да кажа нещо по въпроса — изгледа той Луп по същия начин, както няколко седмици по-рано бе изгледал Варий пред съда за държавна измяна. — Редно е да знаеш, Публий Луп, че не си ми любимец! В действителност сега му е мястото да споделя дълбокото си съжаление, задето и ти носиш същото име като моя скъп приятел Публий Рутилий Руф. Може и да сте някакви далечни роднини, но аз лично не виждам как бихте могли да имате нещо общо помежду си! Руф беше едно от украшенията на този Сенат, което и сега много ни липсва. Докато ти си една от най-болезнените рани, които хорската суета е нанесла на нашата свята институция и която рана трудно ще зарасне!

— Но ти си позволяваш публично да ме обиждаш! — зяпна в удивление Луп. — Това е недопустимо! Аз съм консул все пак.

— Аз съм Принцепс Сенатус, Вълча главо, и мисля, че отдавна съм доказал, при това най-категорично, че мога да си позволя да се изказвам както сметна за добре. Нека Публий Вълчата глава знае, че когато го обиждам публично, правя го с най-сериозни основания и с оглед належащите интереси на цял Рим! Затова най-добре червеят, който е заел мястото на втори консул, да си затваря устата и да си пази главата! Разбирате за коя глава става дума… За кого се мислиш? За нещо повече от останалите само защото си си купил с пари избирането?

Почервенял от гняв, Луп понечи да му отговори, но той своевременно го спря:

— Не казвай нищо, Лупе! Стой си на мястото и мълчи!

След което се обърна към Гай Марий. По гордата стойка на Третия основател на Рим никой не можеше да познае как приема умишленото изпускане на името си.

— Сред нас седи един велик мъж — започна Скавър. — Само боговете са ми свидетели колко пъти през живота си съм сипел клетви връз името му! Само боговете са ми свидетели колко пъти съм пожелавал изобщо да не се беше раждал! Само боговете са ми свидетели колко дълги години съм се опитвал да бъда неговия най-жесток противник! Но песъчинките на времето се сипят все по-бързо и по-бързо, линията на живота ми от ден на ден изтънява все повече и повече, а аз откривам, че към все по-малко свои приятели пазя някогашната си привързаност. Това далеч не се дължи на тревогата пред наближаващата смърт. Не, просто с възрастта съм се научил по-добре да разпознавам кой заслужава и кой не симпатията ми. Хора, които преди години съм обичал с цялото си сърце, днес не означават нищо за мен. Затова пък хора, които навремето съм ненавиждал от дъното на душата си, сега почитам над всички други.

Скавър знаеше, че Марий не откъсва очи от него, затова умишлено държеше погледа си в съвсем друга посока; не за друго, а защото предчувстваше, че ако го кръстосаше с този на човека, за когото говореше, нямаше да се сдържи и щеше да избухне в типичния си смях. Но понеже речта му беше напълно искрена и всяка дума, която излизаше от устата му, се откъсваше право от сърцето му, не можеше да си позволи подобни несериозни прояви. Понякога чувството за хумор се оказваше с лоши последици!

— Двамата с Гай Марий сме преминали ръка за ръка през всички тези години — продължаваше той и не откъсваше поглед от пребледнелия Луп. — Двамата сме стояли един до друг в Сената и сме се гледали на кръв още по времето, когато ти, Вълча главо, си се врял в краката на родителите си. Карали сме се и сме се псували, хващали сме се за гушите и сме си плюли в лицето. Но и в годините на най-лютото ни съперничество ние заедно се борехме против враговете на републиката. Двамата еднакво сме се наслаждавали на гледката, която представляват безжизнените трупове на римските врагове. Защото винаги сме се сражавали рамо до рамо с тях. Присмивали сме им се заедно, плакали сме от мъка, когато са ни надвивали… Ето защо повтарям и нека всички вие ме чуете. Той е велик мъж. И което е по-важно — велик римлянин.

Скавър излезе пред редовете на сенаторите и се запъти към вратата, за да може да гледа и към двете страни на залата.

— Не само Гай Марий харесвам аз. Харесвам и Луций Юлий, и Луций Корнелий Сула. Защото дълбоко в себе си чувствам, че ни чака дълга и изключително кръвопролитна война. До вчера се съмнявах изобщо, че е възможна. Днес обаче съм убеден в обратното. Откъде тази внезапна промяна? Само боговете знаят. Когато според установения ред на събитията през живота ни ние сме се научили да приемаме нещата единствено по начина, по който сме ги приемали винаги преди това, на нас ни е трудно изведнъж да променим отношението си към света наоколо, да освободим съзнанието си от всякакви предразсъдъци и пристрастия. Но внезапно капаците пред очите ни падат и ние проглеждаме около себе си. Точно това ми се случи днес на мен, случи се и на Гай Марий. Навярно се е случило и с мнозина от останалите седящи в тази зала. Пред погледите ни внезапно се откриха хиляди малки подробности, за които дори вчера не сме и подозирали, че съществуват.

Аз самият избрах да остана в Рим, защото с годините съм се уверил, че съм най-полезен за съгражданите си, когато застана начело на общата държавна политика. Но това не важи за Гай Марий. Независимо дали като мен вие сте били много по-често негови противници, отколкото съюзници, независимо дали като Секст Юлий се чувствате задължени към него от родствени или приятелски връзки, вие всички трябва също като мен да признаете, че у Гай Марий цял Рим притежава изключителен военен талант, при това талант, преминал проверката на времето и утвърдил се с множеството походи, които той е водил в името на Рим. Не ме интересува, ако ще да е на деветдесет години или да е преживял не един, а три удара! Дори и на деветдесет години аз ще твърдя същото, което твърдя днес — намери ли се сред нас човек, който така като него да е способен да превръща думите в дела, то би било престъпление да не се възползваме от услугите му! Време е да сложите край на сляпото си упорство, назначени отци! Гай Марий е мой връстник, шейсет и седем годишен, а ударът, който го сполетя, бе преди цели десет години. С целия си авторитет на Принцепс Сенатус заявявам, че Гай Марий трябва да заеме поста на главен легат в армията на Публий Рутилий Луп, където ще има за какво да изразходва таланта си.

Никой не му отговори. Сякаш всички бяха престанали да дишат, не се чуваше дори Секст Цезар. Скавър седна на мястото си между Марий и Катул Цезар. Луций Цезар се вгледа във всеки от тримата поотделно, после погледът му зашари нататък по реда сенатори, за да се спре на Луций Корнелий Сула. Консулът усети как пулсът му се ускорява. Какъв беше отговорът, който Сула искаше да му внуши? В очите му се четеше толкова много, че беше трудно да се познае…

— Публий Рутилий Луп, оставям ти възможност доброволно, да приемеш Гай Марий за свой главен легат. Ако откажеш, ще подложа въпроса на гласуване от Сената.

— Добре, добре! — възкликна обезсърчен Луп. — Но нека не бъде мой единствен легат! Ще си поделя поста с Квинт Сервилий Цепион.

При тези му думи Марий отпусна глава назад и избухна в смях.

— Браво! — извика. — Да впрегнеш коня в една колесница с магарето!

Разбира се, Марий бе чакан с нетърпение вкъщи, където Юлия, както подобава на една сенаторска съпруга, силно се вълнуваше от случилото се в Курията. Той се изненадваше от способността на съпругата си да отгатва кога в Сената се разискват наистина важни въпроси. Сутринта, когато се бе запътил за заседанието, той самият не знаеше със сигурност за какво ще става дума. А ето, че Юлия не само предполагаше, ами дори би могла да му разкаже дума по дума какво са си говорили.

— Война, нали? — попита тя още на вратата.

— Да.

— Много ли е страшно положението? Само с марсите или с всички останали?

— Струва ми се, че поне с половината от италийските съюзници. Останалите кой ги знае кога ще се присъединят и те. Как не бях помислил за това по-рано! Добре го каза Скавър — предразсъдъците и пристрастията замъгляват разума ни. Единствен Друз знаеше, че ще се стигне дотук! Ех, да беше жив той, Юлия! Ако не го бяха убили, италийците сега щяха да получат гражданството си и никой нямаше да мисли за война.

— Марк Ливий умря по волята на хора, които за нищо на света, дори при заплахата от война, не биха позволили на италийците да станат римски граждани.

— Да, така е. Както винаги имаш повече право от много други. — Но беше време да се смени темата. — Мислиш ли, че готвачът ще получи удар, ако му наредим да приготви вечеря за цяла центурия утре вечер?

— По-скоро мисля, че ще е щастлив. Винаги се е оплаквал, че не се забавляваме достатъчно.

— Прекрасно! Защото наистина съм поканил една центурия гости.

— И по какъв повод, Гай Марий?

Той поклати мрачно глава.

— Навярно защото предчувствам, че за много от нас това ще е последната тържествена вечеря в живота. Богове, богове… Обичам те, Юлия.

— И аз те обичам — отвърна му тя. — Кои ще дойдат?

— На първо място Квинт Муций Сцевола, щом се очаква да женим сина си за дъщеря му. А освен него Марк Емилий Скавър, Луций Корнелий Сула, Секст Юлий Цезар, Гай Юлий Цезар и Луций Юлий Цезар.

Едва сега Юлия като че ли от нещо се стресна.

— С жени или без?

— С жените естествено.

— Ужас!

— Какво те прихваща?

— Жената на Скавър, Далматика! И Луций Корнелий!

— О-о, та това беше преди толкова години — махна с ръка Марий. — Ще подредим господата по кушетките — всеки според положението му, — а ти ще разположиш дамите, както сметнеш за добре. Къде е проблемът?

— Е, да речем, че не съществува — с недоверие поклати глава съпругата му. — Най-добре ще е да сложим Далматика и Аврелия срещу Луций и Секст Юлий; Елия и Лициния ще бъдат обърнати към централното ложе, а двете с Клавдия ще си говорим с Гай Юлий и Луций Корнелий. — Тя се засмя при мисълта, която й мина през главата. — Все пак не вярвам Луций Корнелий да е спал с Клавдия!

Той я изгледа изпитателно.

— Може би намекваш, че все пак са спали с Аврелия?

— Нищо подобно не съм казала! О, Гай Марий, понякога ставаш доста досаден.

— По-скоро ти си досадната — тросна й се Марий. — Забравяш, че синът ти е на деветнайсет и също би трябвало да седи някъде около масата.

В крайна сметка Марий Младши бе сложен в края на дясната кушетка. Самият той не бе дотам глупав, че да протестира — в цялата компания само двама от мъжете не бяха бивши или настоящи консули — вуйчо му Гай Юлий и чичо му Луций Корнелий, като и двамата бяха стигнали до положението на градски претори. От останалите присъстващи баща му имаше общо две консулства повече от тези на гостите му взети заедно. От една страна, това радваше младежа, от друга, го изправяше пред неизбежния въпрос — как би могъл да надмине баща си. Единственият начин да успее бе да се добере до консулския пост още в младежка възраст — също както навремето го бяха сторили Сципион Африкански и Сципион Емилиян.

Марий Младши знаеше, че му се готви сватба с дъщерята на Сцевола. Още не я беше виждал с очите си — момичето нямаше годините, за да присъства на вечерите в семейството, но му бяха казвали, че е доста хубава. И как иначе, щом майка й Лициния все още минаваше за красива жена. Сега беше омъжена за Метел Целер, син на Метел Балеарик. Навремето я бяха уличили в изневяра и Сцевола я бе изгонил от дома си, за да се ожени за друга една Лициния, не чак толкова красива. Малката Муция беше сестра на двама Цецилий Метели. Но на тържеството присъстваше втората й майка, която здравата се забавляваше.

Но ето какво написа по същия повод Луций Корнелий Сула в писмото си до Публий Рутилий Руф в Смирна:

Сула остави писеца и тежко въздъхна. Писмото беше изключително дълго, но се бе превърнало и във форма на своеобразен катарзис. Струваше си усилията, нищо че бе отнело доста от времето му за сън. През цялото време добре си даваше сметка на кого пише, знаеше що за човек е Рутилий Руф и все пак бе намерил волята да му напише неща, които никога не би посмял да му каже на живо. Разбира се, причина за това бе и твърде далечното местонахождение на Рутилий Руф — и да искаше, той не можеше да представлява заплаха за Сула.

Това, което не бе споменато в писмото, бе как Сула се бе издигнал за едно-единствено заседание на Сената благодарение на неочакваното съдействие на Луций Юлий Цезар. Той не се чувстваше още съвсем сигурен в успеха си, затова не желаеше да предизвиква Фортуна, като споменава за деянията й като за нещо вече свършено, още по-зле — като за нещо, идващо от само от себе си. Добре съзнаваше, че всичко е чиста случайност; Луций Цезар не обичаше особено Гай Марий и бе потърсил от друг съвет. Много по-правилно би било, ако беше погледнал към Тит Дидий или Публий Лициний Крас, и двамата със славата на триумфатори. Но погледът му бе попаднал на Сула и вътрешният му глас бе подсказал да попита тъкмо него. Разбира се, Луций Цезар едва ли си е давал сметка как ще се възползва Сула от удалата му се възможност. Но след това той самият използва успеха на бившия претор, представяйки го едва ли не като свой съветник. Ако се бе обърнал за помощ към Марий или Крас, щеше да изгуби много от авторитета си — все едно ученикът бяга за съвет при учителя си. Докато да поиска мнението на сравнително неизвестния Сула се оказа неочаквано попадение — излизаше, че тъкмо той, Луций Юлий Цезар, бе „открил“ таланта на своя по-младши колега. Можеше също така да се каже, че между двамата са се установили известни отношения на клиент и патрон.

Засега Сула беше по-скоро доволен от положението си. Трябваше само да се отнася любезно и почтително към Луций Цезар и щеше да получи негласното му съгласие да го измести от командването. Той бързо напипа слабото място на консула — неговия всепоглъщащ песимизъм, който му пречеше да повярва дори в собствените си сили и способности. Когато в началото на април двамата тръгнаха за Кампания, Сула остави на началника си да взима всички по-важни решения, докато сам посвети цялата си енергия и ентусиазъм на набирането на доброволци и превръщането им в способни легионери. Много от центурионите в двата легиона ветерани вече бяха имали случай да служат под командването му; много повече такива хора Сула откри сред оттеглилите се центуриони, които сега специално се бяха върнали в армията, за да спасяват родината. И едните, и другите се оказаха верни на своя някогашен началник и авторитетът му в армията неимоверно нарасна. Единственото, което му трябваше, бе или Луций Цезар да допусне някоя и друга по-сериозна грешка, или развитието на военните действия да го принуди да даде свобода на действие на първия си легат. В едно поне Сула бе напълно убеден — когато на него му се предоставеше възможност за изява, грешки нямаше да допусне.

Помпей Страбон, който беше във всички случаи по-добре подготвен от останалите командващи в армията, бързо се зае със сформирането на два допълнителни легиона от живеещите в огромните му имения в Северен Пиценум. Възползвайки се от опита на центурионите — ветерани, които по право трябваше да служат на Публий Рутилий Луп, успя само за петдесет дни да превърне двата легиона новобранци в боеспособна сила. Още през втората седмица на април той напусна град Цингулум начело на цялата си армия от четири легиона. Съотношението между ветераните и новаците беше почти идеално — така щяха да си помагат едни на други. Макар и да не бе постигнал особено забележителна военна кариера, Помпей Страбон имаше достатъчно богат опит, за да командва сам, а в скоро време придоби славата на изключително строг началник.

Един тъжен инцидент, случил му се още на трийсетгодишна възраст — тогава, когато служеше като квестор на остров Сардиния, — бе допринесъл изключително много за нескритото му презрение към целия Сенат, където нямаше никакви приятели. Тогава Помпей Страбон бе имал неблагоразумието да пише от поста си в Сардиния до Сената с искането да му бъде позволено да даде под съд за злоупотреби с властта своя пряк началник Тит Аний Албуций. Изрично държеше на това сам да бъде обвинител пред съда. Под въздействието на Скавровата реч Сенатът не само не удовлетвори това желание на квестора, но дори чрез тогавашния претор Гай Мемий му изпрати едновременно сухия текст на официалния отказ и пълен препис на Скавровата реч, където Помпей Страбон бе наречен отровна гъба, леке, говедо, простак, надут пуяк, глупак и недоразвит. Квесторът смяташе, че има право лично да даде началника си под съд за безобразията, на които сам бе станал свидетел. Но Скавър и останалите погледнаха на случая от съвсем различен ъгъл и в техните очи именно Помпей Страбон бе сторил недопустимото — бе дръзнал да държи сметка на своя пряк началник! Това обаче не се бе сторило достатъчно на Сената. Понеже така или иначе Тит Албуций заслужаваше да бъде извикан пред съда, на Луций Марций Филип му бе хрумнала злобната шега да предложи за обвинител по делото някой друг кривоглед сенатор, който да напомня на Тит Албуций за недоволния му квестор. Изборът бе паднал върху Цезар Страбон — брата на сегашния консул Луций Юлий Цезар.

Колкото и да твърдеше, че е чистокръвен римлянин, у Помпей Страбон трудно щеше да заглъхне властната келтска жилка. Неговите претенции за римско потекло се основаваха най-вече на факта, че принадлежеше към триба Клустумина, сравнително стара селска триба, чиито членове живееха в източния край на долината на Тибър. За повечето римляни обаче обяснението, че Помпеите са се заселили в Пиценум още преди завладяването на областта от Рим, не означаваше нищо. Не им правеше впечатление и фактът, че трибата, създадена за гражданите от пиценски произход, се нарича Велина, и че именно към нея принадлежат повечето Помпееви клиенти, както и останалите жители на Северен Пиценум и Източна Умбрия. Според онези, чиято дума се слушаше в Сената и на Форума, Помпеите били много могъща пиценска фамилия, която господствала над областта много преди идването на римляните и с пари си била купила вписването не в триба Велина, а в триба Клустумина — за по-престижно. Пиценум беше една от областите на Италия, където галите се бяха заселили най-масово след неуспешния опит на келтския цар Брен да завладее централната част на полуострова — около триста години по-рано. И понеже Помпеите наистина приличаха физически на келти, в Рим беше общоприето на тях да се гледа като на потомци на гали.

Но дали това беше истина или не, един хубав ден, седемдесет години по-рано от разказваните събития, се случило представител на фамилията да поеме на юг по Фламиниевия път за Рим, където двайсет години по-късно благодарение на щедро раздаваните на избирателите подкупи да си осигури консулски мандат. В началото този първи Помпей, който между другото се падал по-близък родственик на Квинт Помпей Руф, отколкото на Помпей Страбон, влязъл в жесток конфликт с Метел Македоник, но с времето двамата успели да загладят различията си и един ден дори заедно били избрани за цензори. А това отваряше път на всички останали Помпей към римското управление.

Първият представител на линията, към която принадлежеше Помпей Страбон, пристигнал на свой ред в Рим, беше баща му. По някакъв начин той си бе осигурил място в Сената и се бе оженил за сестрата на известния сатирик Гай Луцилий. Луцилиите произхождаха от Кампания, но вече няколко години се ползваха с римско гражданство. Навремето бяха много богати и дори се хвалеха с консули в рода си. Но понеже по онова време фамилията беше обедняла, перспективата да се обвърже с богаташ като бащата на Помпей Страбон, беше твърде изкусителна; още повече че самата Луцилия беше невероятно грозна. За нещастие Помпей Старши почина, преди да достигне висш магистратски пост, но не и преди жена му да е родила малкия кривоглед Гней Помпей, кръстен Страбон. Имаха и второ момче, Секст, доста по-малък от брат си и доста по-посредствен в развитието си. Затова от самото начало всички надежди в семейството бяха насочени към Помпей Страбон.

Страбон не обичаше особено учението, така че трудно бихме го нарекли образован човек, колкото и да бяха добри учителите, които посещаваше. Когато например го запознаваха с великите гръцки идеи, той просто бе махнал с ръка, определяйки ги като празни приказки, невъзможни за практическо приложение в живота. Повече му харесваше да слуша за славни пълководци, а също и за големите бъркачи на международни каши, каквито в римската история имаше не един и двама. Като контуберналис — сиреч кадет — Помпей бе служил под командването на различни началници, но не бе създал трайни приятелства с връстниците си — младежи като Луций Цезар, Секст Цезар, далечния му братовчед Помпей Руф, Катон Лициниан, Луций Корнелий Цина. Заради ужасно кривогледите си очи той беше постоянен обект на шегите и подигравките им. И все пак не беше само до очите, а и до провинциалното му простодушие, което го държеше далеч от римската аристокрация. Първите му години в армията бяха едно безкрайно мъчение, дори и службата му на военен трибун не беше кой знае колко по-приятна. Никой не обичаше Помпей Страбон!

Нищо от това Помпей Страбон не бе скрил от сина си, навярно единствения негов верен привърженик. И момчето (вече петнайсетгодишно) и сестра му Помпея бяха плод на още един брак с фамилията на Луцилиите. Следвайки примера на баща си, Помпей Страбон си бе избрал друга грозница като майка си, този път дъщеря на по-големия брат на сатирика — Гай Луцилий Хир. За щастие кръвта на Помпеите можа да надвие над грозотата на Луцилиите и нито Страбон, нито синът му можеха да бъдат наречени грозни — е, ако не бяха кривогледите очи на бащата. Подобно на поколения свои предшественици двамата последни Помпей бяха със светла кожа, руси коси, сини очи и чипи носове. Ако в рода на Руфите косата беше рижа, то Страбон можеше да се похвали с истински златисти къдрици.

Когато той потегляше начело на четирите си легиона към Южен Пиценум, синът му бе оставен на майка си в Рим, където да продължи обучението си. Но и момчето не обичаше много интелектуалните занимания. Наследил доста от чепатия характер на баща си, без да предупреди, то бе събрало багажа си и се бе отправило към родния Пиценум. Там то се предаде само на грижите на неколцината центуриони, оставени от баща му да продължат с обучението на местните доброволци, и много преди да е облякло тога като мъжете, започна да се подлага на строга военна дисциплина и упражнения. За разлика от баща си обаче малкият Помпей беше всеобщ любимец. Сам се наричаше просто Гней Помпей, без никакъв когномен. Всъщност в техния род никой не притежаваше трето име, с изключение на самия Страбон, но синът му не можеше да наследи подобно име, след като не беше кривоглед. Младият Помпей имаше огромни сини, съвършени очи. Майка му често си бе повтаряла, че това са очи на поет.

И докато синът му маршируваше при центурионите, Помпей Страбон маршируваше на юг по пътищата на Пиценум. Един ден, докато прекосяваше река Тина при град Фалернум, той попадна в засадата на пиценските шест легиона, командвани от Гай Видацилий. Римляните бяха принудени да водят отбранителни действия, нагазили наполовина в реката, която почти не им позволяваше да маневрират. Положението им се влоши още повече, когато на помощ на пиценците дойде Тит Лафрений с два легиона вестини; а щом на хоризонта се появиха двата легиона марси, предвождани от Публий Ветий Скатон, катастрофата беше сигурна. Всеки от италийските народи искаше да участва в първия бой над римляните.

Но в крайна сметка сражението остана без победител. Предвид огромното числено преимущество на противника Помпей Страбон предпочете да отстъпи, почти без загуби, успя да се отдръпне на обратната страна на реката и да затвори скъпоценната си армия зад крепостните стени на Фирмум Пиценум. Предстоеше му да изтърпи продължителна обсада. Логично бе победата да бъде за италийците, които имаха добрата възможност да избият враговете си до крак; но за тяхно нещастие не бяха усвоили най-важния урок от римския наръчник по военна стратегия — как да се действа бързо. Тъкмо в този елемент — а той в случая беше от жизнена важност — Помпей Страбон се оказа няколко нива над противниците си, нищо че победата официално щеше да се запише в сметката на италийците.

Видацилий остави Тит Лафрений да пази римляните в крепостта и сам се присъедини към Скатон в търсене на нови приключения. В същото време Помпей Страбон успя да прати вест до управителя на Италийска Галия Целий Калд с молба за подкрепления. Иначе положението му далеч не беше за оплакване. Римляните имаха открит достъп до морето, а и нещо повече — малка флотилийка, за чието съществуване бяха забравили дори в Рим. Фирмум Пиценум беше латинска колония и нямаше намерение да се бунтува срещу легионите.

Италийците само чакаха да чуят за настъпването на Помпеевата армия, за да бъде честта им удовлетворена. Рим бе влязъл в ролята на агресора. Мутил и Силон разполагаха занапред с пълната подкрепа на преторите във военния съвет. И докато Силон оставаше в Италика, а Видацилий, Лафрений и Скатон поемаха задачата да се разправят с четирите легиона на Помпей Страбон в Пиценум, Гай Папий Мутил поведе своите шест легиона към Езерния. Италия повече нямаше да търпи натрапничеството на някаква си латинска колония! Езерния трябваше да падне.

Още с установяването на римския гарнизон в града се разбра, че двамата легати на Луций Цезар са неспособни да се справят със задълженията си; нещо повече, при новината за приближаването на самнитите и Сципион Азиаген, и Луций Ацилий се преоблякоха като роби и избягаха. Подобна проява на дезертьорство обаче трудно щеше да изплаши жителите на Езерния. Градът се пазеше от мощни крепостни стени, а провизии имаше предостатъчно. Трябваше само да се затворят градските порти и петте кохорти да заемат местата си по стените и никой нямаше да се сети, че двамата началници вече ги няма. Мутил веднага си даде сметка, че се очертава продължителна обсада, затова остави Езерния в обръча на два от легионите си, а сам потегли с останалите четири към река Волтурн, разделяща Кампания на две.

Когато се разбра, че самнитите настъпват, Луций Цезар се премести от Капуа в Нола, където го чакаше Луций Постумий със своите пет кохорти. Благодарение на услугите на легата в града бяха забравили всякакви помисли за бунт.

— Докато не стане ясно какви са плановете на Мутил, според мен ще е най-добре да увеличим гарнизона в Нола с всичко, с което разполагаме — обясни той действията си на Сула малко преди да напусне Капуа. — Ти ще останеш тук и ще продължиш с подготовката на доброволците. По сила врагът ни превъзхожда неколкократно. Щом решиш, че някой легион е готов за бой, веднага го прати под командването на Марцел във Венафрум.

— Вече е сторено — зарадва го Сула. — Кампания открай време е била любимо място за ветераните, които след напускането на армията най-често се заселват из областта. Сега обаче никой не може да ги задържи по домовете им и легионите се попълват със светкавична скорост. Трябват ни само един шлем, една ризница, един щит и един меч и вече разполагаме с напълно боеспособен легионер. Необходимо е само да ги екипирам и да определя най-добрите от тях, за да обучават младите. Останалите заминават веднага за градовете, където си оставил гарнизони. Вчера например Публий Крас и двамата му големи синове заминаха за Лукания начело на цял легион ветерани.

— Би трябвало да ме държиш в течение на подобни факти! — изгледа го подозрително Луций Цезар.

— Не, Луций Юлий, не виждам защо да те занимавам — отвърна му Сула със забележителното си хладнокръвие. — Дошъл съм тук, за да изпълнявам плановете ти. Ти само ми нареждаш кой къде трябва да отиде, всичко останало е моя работа. Нито ти имаше нужда да ме разпитваш, нито аз се чувствам длъжен да ти докладвам за всичко свършено.

— Щом толкова знаеш, кого пратих в Беневентум? — попита Луций Цезар, за да прикрие неловкото си положение; започваше да усеща, че слабостите му все повече проличават; да бъдеш римски пълководец, се оказваше по-тежка задача, отколкото бе предполагал в началото.

Същото не можеше да се каже за Сула, който обожаваше да командва войската. Важно бе само да не даде израз на задоволството, което го обхващаше. Рано или късно Луций Цезар щеше да се убеди, че нещата не са по силите му и щеше да остави командването на висшия си легат. Но още не бе дошло времето открито да противоречи на началника си. Преместването на армията в Нола беше напълно безполезно, легионите нямаше да се задържат дълго там. Затова не беше никаква изненада, когато при вестта за обсадата на Езерния Луций Цезар първо реши да се прибере в Капуа, а едва след това — да се притече на помощ на обкръжения град. С всеки ден ставаше все по-ясно, че цяла Централна Кампания — особено земите по течението на Волтурн и районите с преобладаващо самнитско население — се е вдигнала на открито въстание срещу римската власт. Самнитските легиони сякаш бяха едновременно навсякъде, а се носеше слухът как самият Мутил бил потеглил на поход срещу Беневентум.

Северна Кампания поне запазваше спокойствие — там населението беше повече римско и латинско и нямаше да се отметне от Рим; затова Луций Цезар реши да тръгне с двата легиона ветерани през Теанум Сидицинум и Интерамна с мисълта, че ще се доближи до Езерния през приятелска територия и няма да му се наложи да влиза в нежелани сражения. Това, което не знаеше обаче, бе, че марсът Публий Ветий Скатон е отдръпнал войската си от обсадата на Фирмум Пиценум и по десния бряг на Фуцинското езеро на свой ред се е запътил към Езерния. Двата му легиона заслизаха надолу по течението на Лирис, заобиколиха град Сора и някъде между Атина и Казинум се засякоха с тези на Луций Цезар.

И двете страни бяха еднакво изненадани от подобна среща. И двете се впуснаха в сражение напълно неорганизирани, а действията им бяха допълнително затруднени от тясното речно дефиле, превърнало се в полесражение. В крайна сметка Луций Цезар беше бит. Римляните отстъпиха към Теанум Сидицинум, оставяйки подире си труповете на две хиляди ветерани, които никой не мижеше да замести. Скатон от своя страна можеше безпрепятствено да продължи пътя си към Езерния. Това беше първата значителна победа на италийското оръжие.

Градовете в Южна Кампания, които и след толкова дълго римско владичество не се бяха примирили със съдбата си, открито се обявиха в подкрепа на държавата Италия. В тяхното число влизаха Нола и Венафрум. При вестта за задаващата се самнитска армия началник — гарнизонът във Венафрум Марк Клавдий Марцел евакуира града и хукна да се спасява; вместо да се прибере на сигурно в Капуа обаче, Марцел предпочете да отведе легиона си в Езерния. Завариха града напълно обсаден от врага: от едната му страна дебнеха марсите на Скатон, от другата — самнитите. Но италийците още не се бяха научили да не заспиват на пост и римляните съумяха да се възползват от слабата им бдителност. За една нощ целият легион успя без бой да се вмъкне в обкръжения град. Езерния се сдоби със смел и способен главнокомандващ, а кохортите от пет станаха на петнайсет.

Като застаряващо куче, нахапано от младите си съперници, Луций Юлий Цезар се затвори в Теанум Сидицинум. Неуспехът му ставаше още по-очевиден с всяко новополучено писмо от подчинените му. Венафрум — паднал в ръцете на врага; Езерния — напълно обкръжена; Нола — отново въстанала и взела в плен целия двехиляден римски гарнизон, включително претора Луций Постумий; Публий Крас и синовете му — натикани от луканите зад стените на Грументум, съюзили се наскоро с останалите италийци и умело предвождани от Марк Лампоний. Като капак на всичко Сула му докладваше, че апулите и венузините също се готвели да влязат в състава на Италия.

Но всичко това не представляваше нищо в сравнение със злощастията, които преследваха Публий Рутилий Луп на изток от Рим. Всичко бе започнало през онзи удължен с двайсет дни месец февруари, когато Гай Перперна не бе довел очакваните два легиона ветерани, а само един, при това само доброволци. Оттам нататък положението не престана да се влошава. Докато Марий хвърляше всички сили за набирането и скоростното обучение на доброволците от Етрурия, докато Цепион правеше същото в Умбрия, самият Луп се зае да води мастилена война с римския Сенат. Във войската му назрявали бунтовнически настроения, подкрепяни от собствените му легати — пишеше Луп и от стила му личеше как се задъхва от ярост. Как щял да постъпи Сенатът при създалата се обстановка? Рим желае или не защитата на Алба Фуценция от врага? Как можело да се очаква от него, Публий Рутилий Луп, да спаси града, когато не разполагал с нито един кален боец в армията си? Никой ли в Сената нямало да си мръдне пръста да извика обратно Помпей Страбон с отвлечените легионери? И докога вторият консул щял да чака някой достоен гражданин да даде легата му под съд за държавна измяна? Но най-вече кога щели да го отърват от това досадно насекомо Гай Марий?

Луп и Марий се бяха настанили на лагер встрани от Валериевия път, под самите стени на Карсеоли. Благодарение на Марий, който бе дошъл пръв и за кратко време бе съумял да наеме доброволци за укрепителните работи, лагерът се бе превърнал в същинска малка крепост. Естествено Луп се бе оплакал, че хората му не трябвало да дълбаят изкопи, а да се учат на строева подготовка, но Марий лаконично му бе отвърнал, че така се правят най-лесно мускули. Цепион от своя страна изобщо не се появи в Карсеоли, където стоеше началникът му, обяснявайки поведението си с тягостната атмосфера в палатката на щаба. В което беше напълно прав. Марий добре разбираше, че консулът само чака да се попълни донякъде съставът на армията му, за да тръгне към земите на марсите, и нито за миг не преставаше да го предупреждава. Войниците били напълно неподготвени, трябвали им поне сто дни за обучение, по-рано би било лудост да се пускат в сражение, още повече че екипировката не била особено добро качество. Изобщо нямало да бъде зле, ако Луп се примири с нещата, такива каквито са, да отпише веднъж завинаги легионите на Помпей Страбон и да започне да си гледа работата.

Но ако Луций Цезар страдаше най-вече от нерешителността си, то колегата му беше пълен профан във военното дело. Опитът му беше съвсем краткотраен и подчинените му скоро го причислиха към онези кабинетни генерали, които са родени с убеждението, че римският легион е непобедим и затова е необходимо само да погледнат врага в очите и сражението е вече спечелено. Самият Луп не пестеше обидите си по адрес на италийците, които му вдъхвали най-дълбоко презрение. Доколкото имал мозък в главата си и можел сам да командва, щом Марий успеел да събере нужните четири легиона, той щял незабавно да тръгне на поход срещу марсите. Но Луп си правеше тези сметки, без да взима предвид мнението на самия Марий. Висшият легат от своя страна упорстваше като магаре на мост и не щеше дори да чуе войниците да влизат в бой, преди да ги обучат. Когато един ден Луп му заповяда да поведе легионите към Алба Фуценция, той безцеремонно отказа да се подчини. А неговият отказ бе достатъчен, за да го последват всички младши легати.

Последваха нови писма до Рим, в които легатите бяха обвинени не в неподчинение, а в открит бунт. В основата на бунта стоял не друг, а Гай Марий. Изобщо за всички неразбории в армията му бил виновен Гай Марий.

По тези причини дойде краят на май, а Луп продължаваше да стои на едно място. Най-накрая свика военен съвет и заповяда на Гай Перперна да вземе капуанския легион, да избере най-добре подготвения след него и право по Валериевия път, прекосяващ Апенините, да навлезе в земите на марсите. Целта на експедицията беше Алба Фуценция, която или трябвало да бъде отървана от марсийския обръч, или поне да получи нужните подкрепления за продължителна обсада. Марий отново си позволи да възрази на консула, но този път мнението му остана без последици; Перперна пое на запад начело на два легиона.

Пътят преминаваше през тесни планински проходи, минаващи на височина от около хиляда и триста метра над морското равнище и на много места зимните снегове дори не бяха почнали да се топят. Войниците тракаха със зъби от студ и постоянно недоволстваха, затова Перперна се отказа от първоначалното си намерение да качи съгледвачи на всички по-високи точки край пътя, откъдето да следят за движението на противника. Изглежда, струваше му се по-важно на легионерите да им е топло, отколкото животът им да се намира в сигурност. Публий Презентей търпеливо изчака римските редици да навлязат дълбоко в дефилето и застанал начело на четирите си легиона зажаднели за римска кръв пелигни даде сигнал за атака. Победата беше бърза и лесна. Четири хиляди римски войници останаха да гният от двете страни на Валериевия път, докато пелигните хищно си поделяха оръжията и доспехите; към плячката се прибавяше и оръжието на останалите шест хиляди войници, захвърлили мечове и щитове насред бойното поле, за да не им пречат при безславното бягство. Самият Перперна нагледно доказа, че римският офицер бяга по-бързо от войниците си.

В Карсеоли Луп го лиши от всякакъв чин и го прати да носи позора си в Рим.

— Това беше много глупаво от твоя страна, Лупе — не пропусна случая да го сгълчи Марий, който отдавна се бе отказал да използва почтителното „Публий Рутилий“; колкото и да се налагаше, не можеше да нарича омразния си началник със същото име, с което се обръщаше към най-близкия си приятел. — Не можеш да виниш Перперна. Той никога не е имал възможност да се научи. Грешката е само твоя. Сто пъти ти повтарях — хората не са готови за открит бой. Трябваше да им сложиш за началник човек, който знае да се оправя с новобранци — сиреч мен.

— Ти си гледай работата! — беше единственото, което можеше да му отговори Луп. — И не забравяй, че най-важното в работата ти е да се съгласяваш с по-висшестоящия!

— Не бих се съгласил с теб, Лупе, дори ако ми поднесеш голия си задник — навъси се Марий и гъстите му вежди го превърнаха в истинско страшилище за околните. — Ти си просто един некомпетентен идиот!

— Ще те върна обратно в Рим! — заплаши го той.

— Ти и баба си не можеш да пратиш да пресече улицата, пък мен ли… — изсмя му се старият воин в лицето. — Прати на смърт четири хиляди души, които един ден можеха да станат добри войници. И превърна още шест хиляди в безпомощни дезертьори, които друго, освен бой с камшик не заслужават. Никакъв Гай Перперна не ти е виновен, всичко е единствено заради теб! — Той поклати глава и шумно се плесна по парализираната си лява буза. — Започвам да се чувствам като преди двайсет години! Като те гледам, се сещам за всички останали тъпаци сенатори, които друго, освен да пращат съгражданите си на смърт, не знаят!

Луп изпъчи гърди и доколкото му позволяваше скромният ръст, се опита да си придаде внушителен вид.

— Нека ти напомня, че аз съм не само римски консул, но и главнокомандващ цяла Централна и Северна Италия. Точно след осем дни, а днес сме юнските календи, с тебе тръгваме на поход срещу Нерса и нападаме земите на марсите от север. Ще се движим в две колони от по два легиона и ще пресечем река Велин на две различни места. Оттук до Реате има точно два моста, които са толкова тесни, че не могат да поберат и осем души в редица. Ето защо ще се движим в две колони. Иначе ще има да се влачим до другия месец. Аз ще мина по близкия мост, ти — по онзи, дето е при Клитерна. Ще се съберем отново на бреговете на Химела след Нерса и ще пресечем Валериевия път веднага преди Антинум. Разбрано ли е, Марий?

— Разбрано. Тъпо, колкото си искаш, но така да бъде. Това, за което едва ли си даваш сметка, Лупе, е огромната вероятност да срещнем вражи войски и западно от марсийските земи.

— Западно от земите на марсите вражи войски няма — отсече Луп. — Пелигните, които са нападнали легионите на Перперна, са се отдръпнали отново на изток.

Марий вдигна рамене.

— Ти си този, който командва. Само да не кажеш след това, че не съм те предупредил.

Осем дни по-късно легионите потеглиха. Луп тръгна пръв начело на своите два, Марий — след него. Малко след напускането на лагера при Карсеоли двете половини на армията се разделиха — Луп пое по по-краткия път, а Марий продължи на север в търсене на следващия мост, който да го преведе над бързите и ледени води на Велин, наизлезли от коритото си заради топенето на снеговете. Щом колоната на Луповите легиони се изгуби по пътя, той нареди на войниците си да се скрият в близката гора и да вдигнат лагер, но без да палят огньове.

— Заповедта бе да продължим нагоре по реката и да пресечем някъде към Реате — обясняваше Марий на първия си помощник Авъл Плоций. — От другата страна на Велин обаче се издигат мощни планински вериги. Ако аз съм на мястото на италийците и ако също като тях съм се убедил в тъпоглавието на римските началници, просто щях да подбера най-далекогледите си войници и да ги поставя по върховете да наблюдават движенията на противника. Италийците добре знаят, че няколко месеца Луп не е мръднал от лагера си. Би било съвсем естествено най-сетне да направи нещо. Защо тогава да не го причакат някъде по пътя? Трябва им само да знаят в каква посока се движи и на армията му ще се случи същото, което се случи на двата легиона в прохода. Ето защо ние ще останем в тази хубава горичка и ще изчакаме да се стъмни. Цяла нощ ще вървим нагоре по реката, когато, надявам се, ще си намерим друга хубава горичка. Нямам намерение да се показвам на врага, преди да сме достигнали този проклет мост.

Естествено Плоций беше доста по-млад от началника си, но все пак имаше спомен от битката с кимврите при Верцела, когато бе служил в качеството си на младши трибун. По онова време беше прикачен към армията на Катул Цезар, но както всички участници в паметното сражение добре знаеше кой е истинският победител. Докато слушаше сега Марий, непрекъснато си повтаряше какъв късмет е имал да бъде прехвърлен под негово командване вместо в колоната на Луп. Преди да напуснат Карсеоли дори си бе позволил да се пошегува с Луповия легат Марк Валерий Месала, който също предпочиташе да върви с Марий.

На дванайсетия ден от юни Гай Марий най-сетне достигна търсения мост. Колоната се бе движила изключително бавно, защото нощите бяха все безлунни и войниците, които нарочно вървяха през полята вместо по виещата се край реката пътека, почти нищо не виждаха в краката си. Внимаваше с всяка заповед, а от допълнителна предвидливост, преди да нареди преминаването на моста, специално бе пратил съгледвачи, които да прочистят планините отсреща от чуждите шпиони. Настроението на войниците беше бодро и те с готовност изпълняваха всяка заповед на началника си. Съставът на двата легиона беше абсолютно същият като на онези, които Перперна погуби по пътя за Алба Фуценция и които се бяха оплаквали от студа и снеговете. И едните, и другите идваха от едни и същи градове и села, бяха отраснали при едни и същи условия, бяха свикнали да мислят по еднакъв начин. И все пак войниците на Марий се чувстваха уверени и ако се изключи това, че още не познаваха звъна на оръжията, бяха опитни. Ето защо, когато дойде време да минат по тесния мост, всеки знаеше съвсем точно задълженията си и прилежно ги изпълняваше. Авъл Плоций не можеше да си обясни поведението им по друг начин, освен със самото присъствие на Гай Марий; нищо че той ги бе натоварил като магарета. За разлика от Луп, който бе настоял да вземе обоз със себе си, Мариевите легиони бяха готови за бърз преход и целия си багаж носеха върху гърбовете си.

Плоций се отдалечи на известно разстояние надолу по реката в търсене на място, откъдето да наблюдава преминаването на моста от тези здрави и хубави момчета, които караха дървените греди да се тресат под краката им, а дебелите подпори да се люлеят като плашила на вятъра. Реката се стрелкаше в краката му, но понеже Плоций се бе настанил на една скала, издадена далеч навътре във водата, от дясната му страна се бе образувало нещо като заливче, където сред въртопите плуваха хора. В първия миг той дори не разбра за какво точно става дума, но когато се обърна да види странните плувци, застина от ужас. Пред очите му се въртяха труповете на войници. Поне две или три дузини! А ако се съдеше по перата по шлемовете им, ставаше дума за римляни.

Легатът веднага се затича да настигне Марий и да му съобщи какво е видял.

— Войниците на Луп — рече мрачно Марий. — Влязъл е в сражение от другата страна на реката. Ела да ми помогнеш.

Плоций го последва и двамата се спуснаха при водата, за да изнесат някой от труповете на пясъка. Марий обърна мъртвеца и се вгледа в побелялото му като тебешир лице, сковано в гримаса на непреодолим ужас.

— Вчера е било — отсъди и положи трупа на земята. — Би трябвало да спрем и да се погрижим за телата на тези нещастници, но няма време за губене, Авъл Плоций. Нека войниците се построят в боен ред от другата страна на моста. Щом бъдат готови, ще се обърна със слово към тях. Но побързай! Според мен италийците още не са научили, че сме тук. Имаме шанс да си го върнем.

Около месец по-рано Публий Ветий Скатон бе напуснал начело на двата си легиона земите край Езерния. Беше тръгнал за Алба Фуценция, латинския град, който Квинт Попедий Силон се опитваше да превземе със своите войници. Градът обаче беше здраво защитен и нямаше намерение да се дава току-така. Самият Силон не искаше да напуска земите на марсите, преди да се е разправил с непокорните латини, но съгледвачите му все по-често му донасяха за римските легиони, които се обучавали край Карсеоли и Вария. Най-накрая не се сдържа и прати Скатон да види какви ги вършат римляните.

Близо до Антинум Скатон се срещна с Презентей и неговите пелигни, които не пропуснаха да му се похвалят с клането над Перперновите легиони в планинските проходи. Самият Презентей се беше запътил към родните места, за да отнесе плячката и да въоръжи с нея новите попълнения в армията си. Скатон пък се насочи на запад и постъпи точно както Марий предполагаше, че ще стори един способен италийски пълководец — изпрати неколцина войници с остро зрение да се изкачат по върховете над Велин и им нареди да съобщават за всяко движение на римляните. Междувременно се зае с построяването на укрепен лагер на източния бряг на реката — по средата между двата моста — и тъкмо се чудеше дали не е трябвало да се приближи повече до Карсеоли, когато се разбра, че по южния мост преминават римски легионери.

На Скатон не му се вярваше на очите, когато Луп се зае с прехвърлянето на моста, допускайки и последната възможна грешка. Така например консулът нареди на войниците си да развалят строя много преди да са стигнали моста, което превърна преминаването в същинска неразбория и дълго време, след като бяха излезли на левия бряг на реката, римляните продължаваха да се бутат и оправят. Самият Луп посвети цялата си енергия на въпроса за превеждането на обоза; дотам се беше залисал, че когато Скатон и двата легиона марси се спуснаха върху армията му, той нямаше време дори да си сложи бронята. Осем хиляди римски войници срещнаха смъртта на бойното поле. Сред тях бяха самият Публий Рутилий Луп и първият му помощник Марк Валерий Масала. Около две хиляди се спасиха в последния момент, след като, вместо да се бият, местеха панически волските коли, запречили моста, и захвърляйки шлемове, мечове и дори ризници, се бяха впуснали в панически бяг към Карсеоли. Всичко това се случи на единайсетия ден от юни.

Сражението — ако изобщо може да се нарече така — се проведе същия следобед. Вместо да прибере войските си в лагера, Скатон реши да прекара нощта на бойното поле, за да могат хората му призори да се заемат с разсъбличането и изгарянето на хилядите трупове, а и да преведат неизползвания римски обоз от своята страна на реката. Надяваше се в тежките волски коли да открие жито и други провизии. Скатон бе изпаднал в прекрасно настроение. Излизаше, че да се бият римляните, е по-лесно, отколкото да нашляпаш децата си вкъщи. Та те нямаха дори понятие как да се предпазват от нападения на вража територия! Именно това му се струваше необяснимо. Как бяха успели римляните да завладеят половината свят и да държат останалата в напрежение, когато не можеха да покажат носа си на петдесет километра от Рим?

Писано било скоро да си отговори на въпроса. Марий вече го дебнеше и дойде ред на самия Скатон и легионите му да бъдат изненадани.

Най-напред Марий бе попаднал на лагера на марсите — изоставен на произвола на съдбата. Нареди на войниците си да изнесат всичко — храна, бойно снаряжение, както и много пари, като нито за миг не позволи грабежът да се превърне в хаос и безредие. Вместо това прехвърли тежестта по събирането и изнасянето на плячката да се извърши от спомагателните части, които и без това нямаха работа на бойното поле. Доволен от видяното, Марий даде заповед за преследване на врага. По обяд двата му легиона излязоха на полесражението от предния ден, където завариха марсите да свалят доспехите на убитите римляни.

— О, чудесно! — извика той на Авъл Плоций. — Хората ми имат рядък шанс да опитат кръвта на много врагове едновременно! Предстои им най-голямото удоволствие на войника — поголовното клане! Без да го знаят, ето ги вече същински ветерани!

И което си беше истина, битката скоро се превърна в клане. Без да губи нито минута, Скатон стремглаво започна да отстъпва към планините, оставяйки на римляните труповете на две хиляди свои сънародници и цялата плячка, която сам бе взел предния ден. Но колкото и позорно да бяха избягали марсите, Марий не можеше да отрече, че победата е по-скоро тяхна — за разлика от Перперна и Луп Скатон бе успял да спаси голямата част от войската си, при това с оръжието й. Губещи бяха само римляните; толкова месеци усилена подготовка и накрая безславен край за осем хиляди римски младежи само защото ги е предвождал някакъв идиот.

Близо до моста римляните се натъкнаха на труповете на Луп и Месала.

— Жалко за Марк Валерий; щеше да излезе добър войник от него — сподели Марий пред Плоций. — Но виж, за Луп чак се радвам, задето Фортуна така му обърна гръб! Ако беше оцелял, като нищо щеше да прати още толкова войници на оня свят.

На което Плоций нищо не отговори.

Марий изпрати телата на консула и легата обратно в Рим под охраната на единствената си конна дружина. Началникът на конницата отнесе и писмото му с обяснения какво точно се е случило. „Крайно време е — мислеше с горчивина Гай Марий, — Рим да бъде сплашен. Иначе хората там ще продължават да живеят все едно война не се води или все едно италийците не могат да ни размажат с едно завъртане на петата.“

В замяна на двата трупа Скавър Принцепс Сенатус му прати две писма — едно от името на Сената, едно от свое собствено.

В крайна сметка лично Фортуна пое грижата за Квинт Сервилий Цепион. И се справи със задачата по най-блестящия, трагикомичен начин, който можеше да се измисли. Цепион прие новината за поделеното командване с голяма самоувереност. По времето, когато Марий се сражаваше със Скатон на брега на Велин, на него му се беше удал случай да разгони някакъв легион от марси, нахлули да грабят в околностите на Вария. След като направи нужните изчисления във времето, Цепион извести Сената, че именно той бил спечелил първата победа над италийците, понеже датата била десети юни, а Марий влязъл в бой едва на дванайсети. А между двете победи римляните били претърпели и едно съкрушително поражение, за което Цепион бил склонен да вини повече Марий, отколкото Луп.

За голямо съжаление на колегата си главнокомандващ Марий не обърна никакво внимание на празното му самохвалство и сякаш изобщо не се интересуваше какви ги върши той във Вария. Цепион го повика обратно в Карсеоли, но той и този път не го удостои с отговор. Беше се настанил в лагера на Скатон край реката, след продължителни усилия го беше превърнал в здрава крепост и в крайна сметка бе прибрал вътре всички войници, с които разполагаше. Ден след ден легионерите му провеждаха своите учения, а Цепион гореше от нетърпение кога най-после ще нахлуят в земите на марсите. Марий беше наследил жалките остатъци от Луповата армия — всичко на всичко пет кохорти — и като ги събра с шестте хиляди оцелели от поражението на Валериевия път — за тях имаше достатъчно оръжие — успя да сформира три пълноценни легиона. Но преди да направи и една крачка напред — уведоми той Цепион, — трябвало да бъде сигурен в способностите на войниците си. Вече той щял да определя кой е готов за бой и кой не, а не някакъв си главозамаял се кретен, който не може да различи лявото крило от авангарда.

Самият Цепион разполагаше с легион и половина, които реши да раздели на две равни половини. С подобни скромни сили никога не би се решил сам да нападне. И така, докато Марий провеждаше своите безкрайни учения някъде на североизток, Цепион седеше във Вария и го ругаеше на поразия. Юни свърши, квинктилис започна, а Марий продължаваше да обучава войниците си, без да чува ругатните, които се носеха по негов адрес във Вария. Също като Луп преди него Цепион прекарваше повечето от времето си в писане на жалби до Сената, където Скавър, Ахенобарб Понтифекс Максимус и Сцевола стояха постоянно нащрек да не би случайно Филип да убеди назначените отци, че командването трябва да се отнеме от Гай Марий.

Към средата на квинктилис обаче в лагера на Цепион дойде неочакван посетител. Не друг, а водачът на марсите, Квинт Попедий Силон.

Беше довел със себе си двама наплашени до смърт роби, едно тежко натоварено магаре и две кърмачета, за които отдалеч се виждаше, че са близначета. Предупреден от офицерите си, Цепион бавно се доближи до форума в средата на лагера, за да посрещне неканения гост. Силон бе дошъл в пълно бойно снаряжение, а двете дечица, поверени на млада робиня, бяха повити в пелени от пурпур и злато.

Щом зърна Цепион, Силон се усмихна радостно.

— Квинт Сервилий, каква радост, че те виждам! — възкликна той и пристъпи към римлянина с протегната ръка.

Цепион обаче добре усещаше погледите на всички върху себе си, затова гордо навири нос и сякаш дори не забеляза подадената му ръка.

— Какво желаеш? — попита той с присъщото си високомерие.

Силон прибра невъзмутимо ръката си, сякаш в пренебрежението на Цепион нямаше нищо обидно, и с няколко изречения изясни положението си:

— Дошъл съм да търся убежище и закрила в Рим. И в името на приятелските ми чувства към покойния Марк Ливий Друз предпочетох да се предам на теб вместо на Гай Марий.

Отговорът попадна на място и Цепион усети как сърцето му мъничко се размеква. Освен това го гризеше и голямо любопитство.

— Защо ти е изобщо убежище? — зачуди се той, докато погледът му се местеше от Силон на бебетата с пурпурните пелени, от роба на претовареното магаре.

— Както добре знаеш, Квинт Сервилий, именно марсите единствени обявиха официално война на Рим. Това, което не знаеш обаче, е, че единствено благодарение на нашите усилия италийските народи отложиха с няколко месеца бойните действия срещу Рим, нищо че войната беше обявена. На съветите в Корфинум — или както сега се нарича, Италика — аз постоянно пледирах да не се избързва със скритата надежда, че до открит конфликт така и няма да се стигне. Защото от самото начало съм гледал на избухналата война като на нещо безсмислено, пагубно и зловещо. Италия не може да победи Рим! Сред колегите ми в управлението се намериха хора, които открито ме обвиниха в защита интересите на Рим, което упорито отричах. Но преди известно време моят сънародник, преторът Публий Ветий Скатон се завърна в Корфиниум след сраженията си с консула Луп и легионите на Гай Марий. Докато докладваше за случилото се, в съвета избухнаха разгорещени спорове. Най-накрая лично Скатон ме обвини в сътрудничество с Гай Марий и всички се хванаха на думите му. Изведнъж се оказах напълно изолиран от останалите италийски предводители. Това, че не ме убиха на място в Корфиниум, се дължи единствено на факта, че съдебната власт се намира в ръцете на петстотин души едновременно, на които им беше нужно време да произнесат присъдата си. Докато петстотинте обсъждаха вината ми, аз успях да напусна града и да се върна в родния Марувиум. Когато пристигнах в земите на марсите, още не бях станал жертва на преследване, но беше ясно, че докато на власт е Скатон, за мен сигурно място в родината няма. Затова взех близнаците си Италик и Марсик и реших да потърся убежище в Рим.

— И кое те кара да мислиш, че Рим ще се съгласи да ти даде убежище? — Попита Цепион, който започваше да надушва нещо приятно в разказа на събеседника си. — Ти не си направил нищо за Рим.

— О, напротив, Квинт Сервилий, направил съм и още как! — кимна Силон многозначително към магарето. — Задигнах цялата марсийска хазна и с радост бих я предоставил на Рим. Това, дето е на гърба на магарето ми, е капка в морето в сравнение с останалото. На няколко километра от лагера ви, в една скрита долчинка, която никой, освен мен не знае, чакат още трийсет магарета, натоварени с не по-малко злато от това, което виждаш тук.

Злато! Ето какво бе надушил преди малко носът на Цепион! Колкото и да се лъжеха хората, че парите не миришат, в рода на Сервилий Цепионите отдавна се бяха убедили в обратното. Също като баща си и той винаги можеше да познае откъде ще паднат пари. Явно в семейството се раждаха с най-острото обоняние на света, щом можеха да надушат злато и от няколко километра.

— Дай да видя! — завтече се Цепион към магарето.

Дебело кожено покривало добре криеше багажа на беглеца от погледите на околните. С галантен жест Силон го дръпна встрани и пред очите на Цепион се разкри вълшебна гледка — по пет закръглени, грубо излети слитъка имаше във всеки от двата коша, натоварени на животното. На всяко от кюлчетата стоеше печат във формата на змия — символ на марсите.

— Това са около три таланта — уведоми го Силон и бързо покри съкровището, да не би нечий любопитен поглед да надникне, където не му е работа. След като грижливо затегна ремъците на покривалото, той продължително се взря в Цепион. От удивителните му жълто-зеленикави очи сякаш изскочиха пламъчета, които напълно омагьосаха и без това смаяния Цепион. — Това магаре е твое — рече му той и бързо добави, — както може би още две-три, ако ми обещаеш и личната си закрила, освен тази на Рим.

— Имаш я — дори не се и замисли Цепион, обзет от алчност. — И все пак ще взема пет магарета.

— Така да бъде, Квинт Сервилий — въздъхна Силон. — Не мога да се държа на краката си от умора! Три дни съм бягал като луд през горите.

— Щом си уморен, почини — предложи му той. — Утре ще ме заведеш в скривалището. Искам да видя с очите си това злато!

— Ще е по-сигурно, ако вземеш и войска със себе си — предупреди го марсът, докато вървяха към палатката на пълководеца. Зад тях вървеше и робинята, носеща двете бебета на ръце. Децата бяха мирни и послушни; толкова време никое не се беше разревало. — Вече са разбрали за кражбата и кой знае дали няма да пратят цял легион подире ми? Няма да е трудно да се сетят, че ще потърся убежище в Рим.

— И да се сетят, и да не се сетят, какво значение има! — кикотеше се победоносно Цепион. — Двата ми легиона ще накажат всеки, който дръзне да се приближи! — Той надигна кожената завеса, служеща вместо врата, но сметна, че гостът не е заслужил чак толкова, че да го пуска пред себе си, и влезе пръв. — А, и естествено ще трябва да оставиш синовете си в лагера, докато ни няма.

— Разбира се — съгласи се Силон, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Приличат на баща си — подхвърли между другото Цепион, докато робинята ги поставяше върху една от кушетките, явно с намерението да им смени пелените. И нямаше как да не му приличат, след като имаха същите жълто-зелени очи. Цепион изведнъж потръпна от погнуса. — Спри се, момиче! — сопна се той на робинята. — Това тук да не ти е детско отделение! Ще изчакаш да настаня някъде господаря ти, пък тогава върши, каквото си искаш!

И така, когато на другия ден Цепион потегли начело на двата си легиона на лов за злато, Силон остави двамата си близнаци на грижите на робинята в лагера; златото, което беше донесъл, също остана в сигурни ръце, сиреч на скрито в палатката на главнокомандващия.

— Между другото, Квинт Сервилий, знаеш ли, че тъкмо в този момент Гай Марий е обсаден от десет легиона пиценци, пелигни и маруцини? — подметна уж случайно Силон.

— Ами! — зяпна той, сякаш падаше от небето. — Десет легиона? Кой ще победи според теб?

— Гай Марий естествено. Има ли случай да не е победил?

— Хм — замисли се Цепион и въпросът беше приключен.

Слънцето вече достигаше зенита си, а шествието продължаваше да се точи из полетата край Вария. Почти веднага щом излязоха от лагера, Силон бе повел легионите встрани от Валериевия път и следвайки течението на река Анио на югозапад се бе насочил към Сублаквеум. Цепион умираше от нетърпение да види трийсетте магарета със злато и постоянно пришпорваше жребеца си, но марсът всеки път му напомняше, че ще е добре да не избързват много пред пехотата.

— Златото е на сигурно място, никъде няма да избяга — успокояваше спътника си той. — Бих се чувствал по-сигурно, ако войниците са с нас, вместо да ги караме да тичат като кучета подире ни. Не забравяй, Квинт Сервилий, че може да ни се случи неочаквана среща.

Теренът беше доста раздвижен, но недотам, че да затруднява придвижването на легионите. Километрите се нижеха един след друг, докато най-сетне, малко преди Сублаквеум Силон даде знак на останалите да спрат.

— Ето там! — посочи той някакъв хълм от другата страна на Анио. — Скривалището е зад него. Недалеч оттук има здрав мост, по който ще пресечем реката в безопасност.

Мостът наистина беше солиден. Построен от камък, той беше достатъчно широк, за да не забави строя. Цепион даде заповед на войниците си да минават, но сам предпочете да избърза напред, вместо да остане последен, както повелява уставът. Бяха излезли на една отсечка, която се отделяше от Латинския път при Анагния, минаваше през Сублаквеум, пресичаше Анио и стигаше до Карсеоли. Щом се прехвърлиха на другия бряг, легионите имаха пред себе си широк, прав път, който им подейства успокояващо и те започнаха да нарушават строя, безгрижното поведение на Цепион подсказваше, че целта на похода е по-скоро разузнавателна, затова всички бяха окачили щитовете си по гърбовете и се подпираха на копията си като на тояги, за да им тежат по-малко ризниците. Времето напредваше, можеше да им се наложи да строят лагер за през нощта и малко да погладуват, но това беше по-добре, отколкото да носят със себе си ненужен багаж. При това началникът даваше да се разбере, че усилията ще бъдат възнаградени с нещо приятно.

Когато двата легиона стигнаха възвишението и пътят се готвеше да завие на североизток, Силон се извърна на седлото си, за да каже нещо поверително на Цепион.

— Ще избързам напред, Квинт Сервилий, за да видя дали всичко е наред. Не ми се иска да стане някоя изненада и животните да се подплашат.

Цепион го послуша и даде почивка на коня си, докато Силон силно пришпори своя и бързо се отдалечи по пътя. След неколкостотин крачки марсът изведнъж свърна встрани и се изгуби зад някаква скала.

Марсите се нахвърлиха върху римската колона от всички страни едновременно: отпред, където се беше скрил Силон, отзад, отстрани, където търпеливо бяха причаквали зад камъните и дърветата встрани от пътя. Никой не успя да се спаси. Преди дори да са успели да развържат ремъците на щитовете си, за да се защитят, преди дори да са извадили мечовете от ножниците и да са сложили шлемовете на главите си, войниците бяха пометени от четирите легиона марси, които се врязаха безцеремонно в редиците им и започнаха безмилостна сеч, сякаш се упражняваха на площада пред къщите си. От цялата римска армия не остана нито един жив човек, с изключение на началника Квинт Сервилий Цепион, който беше заловен в самото начало на атаката и трябваше да види с очите си как гинат легионите му.

Когато операцията приключи и на пътя не бе останал жив нито един римски войник, Квинт Попедий Силон отново се показа и наобиколен от легатите си, сред които се виждаха Скатон и Фравк, се върна в лек тръс при Цепион. На лицето му се бе изписала хищна усмивка.

— Е, какво ще кажеш за това представление, Квинт Сервилий?

Пребледнял като платно и треперещ с всички мускули по тялото си, той събра колкото смелост притежаваше и смело му отвърна:

— Забравяш, че все още държа децата ти за заложници, Квинт Попедий.

Силон прихна да се смее.

— Моите деца? Грешиш нещо! Ако имаш предвид онези две близначета, които робите ми доведоха със себе си, то те са си лично техни. И все пак няма да ги оставя на произвола на съдбата, също както и магарето си. Не виждам кой в лагера ти би посмял да не ми ги върне обратно. — От змийския му поглед лъхаше смразяващ хлад. — Колкото до товара на магарето, да си стои, където е. Нека бъде спомен за Рим.

— Как, но това беше злато! — смая се още повече и без това ужасеният Цепион.

— Не, Квинт Сервилий, не беше злато. Беше олово, покрито с ей толкова тъничък пласт злато. Да си беше направил труда да го поочукаш, сам щеше да се убедиш. Но аз добре познавам моя Цепион! Човек от рода му не би наранил с нокътя си златна монета, пък ако ще и животът му да зависи от това… А твоят зависеше.

Силон извади меча си от ножницата, слезе от коня и застана срещу Цепион.

Фравк и Скатон на свой ред се приближиха до коня на римлянина и го издърпаха от седлото. Без да продумат, свалиха бронята и коравата кожена ризница под нея. Давайки си добре сметка, Цепион горко заплака.

— Бих искал да чуя от устата ти как ме молиш за милост, Квинт Сервилий Цепион — процеди през зъби Силон и застана на една ръка разстояние от врага си.

Но това Цепион просто не намери сили да направи. При Араузио бе избягал като последния страхливец, а оттогава нито веднъж не му се бе случило да попадне в смъртна опасност, дори когато месец по-рано марсите бяха нападнали лагера му. Сега чак разбираше защо го бяха атакували така безразсъдно. Бяха дали шепа убити, но загубите си струваха. Силон бе разгледал цялата област и бе обмислил плана си до последната подробност. Ако преди няколко дни Цепион бе предположил, че ще изпадне в подобна беда, навярно би си казал, че и до молби ще се стигне. Но сега, когато злочестините наистина го бяха сполетели, се разбираше, че няма. Един Квинт Сервилий Цепион можеше и да не е сред най-смелите хора на света, но все пак си оставаше римлянин, при това знатен римлянин — патриций и благородник. Един Квинт Сервилий Цепион можеше да си позволи слабостта да заплаче пред смъртта — макар че дали сълзите му бяха по отлитащия живот или по изгубеното злато, никой не можеше да каже, — но никога не би могъл да проси милост.

Цепион надигна глава, пред погледа му се спусна завеса и той впери очи в нищото.

— Това е за Друз — каза Силон. — Ти си неговият убиец.

— Не съм — отвърна му някак далечно. — Бих го направил, но не беше нужно. Квинт Варий организира всичко вместо мен. Добре направи. Ако Друз беше още жив, ти и цялата италийска паплач щяхте да получите римско гражданство. Сега това никога няма да стане. Твърде много хора в Рим мислят като мен.

Силон надигна ръка и дръжката на меча застана малко над височината на рамото му.

— За Друз — повтори той и удари Цепион с все сила. Някаква едра кост изскочи от тялото на римлянина и поряза бузата на стоящия наблизо Фравк. Острието бе разсякло вени, артерии и нерви и кръвта от раната бликна като от фонтан. Но Цепион не се свлече на земята, а и Силон още не беше свършил с убийството му. Мръдна половин крачка назад, надигна за втори път меча и с все сила го стовари този път от другата страна на Цепионовия врат. Чак сега римлянинът падна назад, преди Силон да е нанесъл третия удар, с който отсече главата му напълно. Скатон се наведе да я вземе от земята и я набучи на върха на копието си. Когато Силон яхна отново коня си, Скатон му подаде копието с отрязаната глава. Цялата армия на марсите потегли надолу по пътя към Вия Валерия. Главата на Цепион щеше да й служи вместо знаме.

Тялото на убития римски легат остана да се въргаля недалеч от труповете на изкланите му легиони; територията се водеше по право римска, нека римляните разчистват остатъците от погрома. По-важно бе този път марсите да се изтеглят, преди Гай Марий да е научил за случилото се. Историята, която Силон бе разказал на Цепион на идване — как Гай Марий бил обкръжен от десет легиона италийци, — беше чиста измислица. Марсът просто искаше да види как Цепион ще реагира. По пътя той все пак се сети за робите с децата и прати хора да ги вземат заедно с магарето. Както се бе зарекъл, „златото“ оставаше за спомен на римляните. Когато след време римляните го намериха в палатката на пълководеца, всички единодушно решиха, че става дума за Златото на Толоза, и започнаха да гадаят къде ли е останалата част. Трябваше да дойде Мамерк от Рим, за да поизчегърта повърхността на слитъците и да убеди всички в странната история, която бе разказал на съгражданите си.

Защото Силон беше счел за нужно да уведоми някой свой познат римлянин какво точно се е случило с Цепион. И то не за да се хвали, а да се знае, че Друз е бил отмъстен. Затова бе пратил писмо на брат му Мамерк.

И понеже в това омразно на боговете семейство нещастията продължаваха да се трупат едно връз друго, писмото от Силон пристигна в Рим броени часове, след като Корнелия Сципионида бе получила удар и умряла. Мамерк беше изправен пред неразрешим проблем. Със смъртта на майка му Корнелия и на Квинт Сервилий Цепион и последните надежди някой ден шестте деца, живеещи в къщата на Друз, да отраснат в семейна среда, безвъзвратно отлетяха. По-кръгли сираци от тях трудно можеха да се намерят в цял Рим. От толкова много родители никой вече не беше между живите. След смъртта на любящата ги баба единственият им кръвен, роднина беше вуйчо им Мамерк.

Това означаваше най-малкото, че той ще трябва да ги приеме в собствената си къща, където да поеме възпитанието им; толкова много деца щяха да бъдат радост за семейството му и особено за мъничката му дъщеричка Емилия Лепида, която тепърва се учеше да ходи. През няколкото месеца, когато заместваше покойния Друз в дома му, Мамерк силно се беше привързал към децата, дори и към малкия Катон, който едновременно си спечели съчувствието му с твърдия си характер и симпатията му с непоколебимата си преданост към брат си Цепион. На Мамерк дори не му минаваше през ума, че нещо може да го възпре да отведе децата у дома си. Това нещо обаче се появи още щом организира всичко за погребението на майка си и се върна да говори с жена си. Те бяха женени от повече от пет години, а Мамерк продължаваше да е влюбен до уши в нея. Понеже сам разполагаше с колкото си иска пари, той си бе позволил лукса да се ожени по любов и избраницата му беше една от многобройните Клавдии, изпаднала подобно на родителите си в бедствено финансово състояние. Когато на отчаяната от живота Клавдия се предостави възможността да си хване богат мъж, тя дори не се замисли, преди да даде съгласието си. Но това не означаваше, че обича Мамерк. Още по-малко, че обича децата. Дори нейната дъщеря й досаждаше, заради което повечето време за нея се грижеха различни робини — бавачки, учейки я да получава всичко наготово и да не дава нищо в замяна.

— Те няма да живеят при нас! — сопна се Клавдия на Мамерк, преди съпругът й да е свършил с обясненията си.

— Те трябва да живеят при нас! Къде иначе да отидат? — изведнъж се видя в чудо Мамерк; още не се бе отърсил от шока от смъртта на майка си, а вече го посрещаха с други неприятни изненади.

— Притежават най-луксозната къща в цял Рим, а нямали къде да живеят! Защо не бяхме всички в тяхното положение… И шестимата наследяват повече пари, отколкото могат да изхарчат през целия си живот, а не можеш да им наемеш, няколко свестни възпитатели и учители… — Клавдия бе присвила устни в кисела гримаса. — Избий си го от главата, Мамерк! Децата няма да живеят при нас!

Това, което Клавдия не разбра обаче, бе как сама накара мъжа си да се усъмни в чувствата си към нея. Мамерк гледаше любовта на живота си и продължаваше да не разбира.

— Настоявам — рече той.

— Можеш да настояваш и водата да стане на вино, но пак няма да я бъде! Децата няма да дойдат в тази къща. Или ако те дойдат, аз ще си отида.

— Но Клавдия, имай малко милост! Те си нямат никого!

— Защо да имам милост точно към тях? Нито ще гладуват, нито ще останат без образование. Да не говорим, че откакто са се родили, не са познали що е това родителско присъствие — добави за по-убедително Клавдия Мамерк. — Двете Сервилии са лигави и надути, Друз Нерон е празна глава, а останалите са потомци на роби. Нека си стоят, където са.

— Всичко това не е причина да ги лишим от дом.

— Че ние да не ги лишаваме, я какъв дом си имат и без да ни питат.

Това, че в крайна сметка Мамерк се подчини на жена си, не беше проява на съпружеска слабост. Той знаеше да мисли практично и лесно си представи какво мъчение ще представлява за самите деца тази леля, която не ще и да чуе за тях. Все пак той беше човек със задължения, не можеше постоянно да си стои вкъщи и да внимава няма ли Клавдия да си излее злобата върху мъничките им глави. А че тя щеше да си го изкара тройно на децата, в това не се и съмняваше.

Затова реши да се обърне за съвет към Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който определено не принадлежеше към клона на Емилий Лепидите, но в цялата патрицианска фамилия в момента нямаше друг по-възрастен и по-мъдър от него. Освен това Скавър беше един от изпълнителите на Друзовото завещание, също както и единственият изпълнител на Цепионовото. Ето защо тъкмо на него се падаше задължението да се погрижи за децата на двамата покойници. Самият Мамерк имаше чувството, че е бил лишен от способността да разсъждава. Смъртта на майка му беше много тежък удар за него — цял живот беше прекарал с нея, имаше я за свой най-близък приятел, едва последните една-две години, когато Корнелия бе поела грижата за челядта на брат му и сестра му, ги беше разделила донякъде. Сега дори се досещаше, че една от причините майка му така самопожертвувателно да се хвърли да помага на Марк Ливий е било пристигането на Клавдия в къщата й. Нито веднъж Корнелия Сципионида не се бе принизила да каже нещо лошо по адрес на снаха си. И все пак възможността да се махне от дома на натрапницата навярно й се беше сторила добре дошла.

Когато Мамерк почука на вратата на Марк Емилий Скавър, той вече не беше влюбен в жена си Клавдия — и което беше по-лошо, беше неспособен дори да замести любовта си с някакви приятелски или дори добронамерени чувства към спътницата си в живота. Допреди няколко часа дори не би помислил, че е възможно толкова бързо човек да се излекува от любовта си; но фактът си беше факт — на вратата на Скавър бе застанал не той, а неговата бледа сянка, лишена едновременно от обичта на майка си и от своята любов към жена си.

Ето защо пред Скавър Мамерк с лека ръка описа положението на децата в най-черни краски.

— Как трябва да постъпя, Марк Емилий?

Скавър Принцепс Сенатус се облегна назад и впери проницателните си зелени очи в лицето му — същия орлов нос, същите черни очи и подчертани скули, както у всеки Ливий. Мамерк се бе превърнал в тъжния наследник на две отмиращи фамилии едновременно. Затова трябваше да му се оказва всякакво възможно съдействие.

— Естествено, Мамерк Емилий, убеден съм, че нямаш друг избор, освен да задоволиш капризите на жена си. Което означава, че децата ще останат в дома на Марк Ливий. А това от своя страна означава, че ще трябва да намериш някой римлянин аристократ, който да поеме възпитанието им.

— Да, но кой?

— Това ще оставиш на мен — заяви Скавър. — Все ще намеря някого.

Не му беше кой знае колко трудно да открие подходящия човек; само два дни по-късно той прати да повикат Мамерк, на когото да съобщи резултатите от търсенето си.

— Спомняш ли си — започна с нескрито задоволство, — за онзи Квинт Сервилий Цепион, който беше римски консул две години, преди великият ни родственик Емилий Павел да разгроми македонския цар Персей при Пидна?

Мамерк неволно се усмихна.

— Не съм го познавал никога лично, Марк Емилий! — отвърна той на шегата му. — Но се сещам за кого става въпрос.

— Прекрасно — на свой ред се ухили Скавър. — Та този Квинт Сервилий Цепион имаше трима синове. Най-големият беше даден за осиновяване във фамилията на Фабий Максимите, уви, с тъжни резултати — сещаш се за историята с Ебурн и злощастния му син. — Той бе подхванал темата с огромно удоволствие. В цял Рим нямаше друг, който по-добре от него да познава родословните дървета на цялото патрицианско съсловие и с по-голяма лекота да открива забравени чичовци и братовчеди. — Най-малкият син, Квинт, даде живот на оня консул Сервилий Цепион, който задигна Златото на Толоза и изгуби битката при Араузио. Даде също така живот на една дъщеря, Сервилия, която се омъжи за нашия дълбоко уважаван консуларен сенатор Квинт Лутаций Катул Цезар. Цепион консулът пък стана баща на още един Квинт Сервилий Цепион, за когото научавам, че наскоро е останал без глава и който имаше сестра Сервилия, омъжена за покойния ти брат Друз.

— Като че ли пропусна втория син на първия Цепион — напомни му Мамерк.

— И то напълно умишлено, Мамерк, напълно умишлено! Тъкмо за неговото потомство смятам да ти говоря днес. Казваше се Гней. Макар и по-голям от Квинт, той се ожени много по-късно от него, така че неговият син Гней беше едва квестор, когато първият му братовчед Квинт в качеството си на проконсул правеше всичко възможно да изгубим при Араузио. В същата злощастна година Гней Сервилий беше квестор в Римска Азия. Беше отскоро женен за Порция Лициниана — не особено скъпоплатена партия, но пък и Гней нямаше от какво да се оплаква. Подобно на всички Сервилий Цепиони и той беше богат. Когато квесторът Гней замина за Азия, той остави в Рим единствената си дъщеря, която, за да не стане объркване, ще наричам Сервилия Гнея. Та съдбата на същата тази Сервилия Гнея, дъщеря на Гней Сервилия и Порция Лициниана, се оказа твърде тъжна.

Скавър се спря да си поеме дъх и весело подхвърли:

— Не е ли чудесно, Мамерк Емилий, как всички стари фамилии са се омесили така помежду си, че е трудно да се проследят?

— Чудесно, надали, по-скоро уморително — отговори Мамерк.

— Но да се върнем на двегодишното момиченце Сервилия Гнея — намести се още по-удобно на стола си Скавър. — Използвах думите „тъжна съдба“ с пълно право, както сега ще разбереш. Като истински предвидлив мъж Гней Цепион си беше написал завещанието, преди да отплава за Азия, където да си изпълнява дълга към родината. Предполагам, не си е давал сметка, че то ще се изпълни толкова скоро. Според клаузите на лекс Вокония де мулиерум хередитатибус Сервилия Гнея не можеше да наследи богатствата на баща си по простата причина, че се е родила в женски пол. Ето защо в завещанието си баща й предаваше огромното си състояние на първия си братовчед Квинт Сервилий Цепион — същия, който изгуби битката при Араузио и открадна Златото на Толоза.

— Отбелязвам, Марк Емилий, че доста откровено приписваш изчезването на златото на Квинт Сервилий — прекъсна го Мамерк. — Всички в Рим повтарят, че той го бил откраднал, но досега не ми се беше случвало да чуя човек с положение да го заяви на публично място.

Скавър плесна нетърпеливо с ръка.

— Хайде, хайде, Мамерк, всички много добре знаем, че той го открадна. Защо да си кривим душата и да мълчим? Пък и ти никога не си ми правил впечатление на бъбривец. Няма да ме издадеш пред никого, нали?

— Разбира се, че няма.

— Уговорката естествено включваше условието, че ако крадецът на Златото наистина наследи братовчед си, то ще има добрината да прехвърли цялото състояние на Сервилия Гнея. Иначе бащата бе завещал на момичето всичко, което му позволяваше законът, но това беше капка в морето в сравнение с останалото. И като си свърши работата със завещанието, замина за Азия. На връщане корабът му претърпя корабокрушение и Гней Сервилий се удави. Състоянието му отиде по закон на името на Квинт Сервилий, който вече беше изгубил битката при Араузио. Той обаче пропусна да го върне на Сервилия Гнея. Вместо това го прибави към и без това астрономическата сума на своето богатство, нищо че не му трябваше. И така от баща на син онова, което по право принадлежеше на Сервилия Гнея, по закон стана притежание на обезглавения преди няколко дни Цепион.

— Отвратително — намуси се Мамерк.

— Напълно съм съгласен, но такъв е животът.

— И какво се случи със Сервилия Гнея? И с майка й?

— Е, не ще и съмнение, двете са си живи и здрави. Водят скромен живот в дома на покойния Гней Сервилий, който братовчед му щедро им остави за ползване. Разбира се, пред закона къщата е негова, те само се крият от дъжда в нея. Когато завещанието на последния Квинт Цепион бъде отворено и приведено действие, а тъкмо с тази задача съм се заел напоследък, къщата ще трябва да бъде вписана в общ списък на недвижимото му имущество. Както знаеш, всичко, което Цепион притежаваше, отива за малкия му червенокос син, ха-ха, с изключение на тлъстите зестри за по-големите сестри. Не можеш да си представиш изненадата ми, когато за единствен изпълнител на завещанието бях определен аз! Би било по-естествено, ако задачата се паднеше на Филип или някой друг от обкръжението му, но явно не съм познавал достатъчно добре Сервилиите. Досега не се е раждал човек с името Цепион, който да не е пазил и последната монета от състоянието си. Починалият наскоро Квинт ще да е решил, че ако повери завещанието си на Филип или Варий, голяма част от наследството му няма да стигне до местоназначението си. Мъдро решение! На мое място Филип щеше да се ояде като прасе в дъбова гора.

— Всичко това е много интересно, Марк Емилий — прекъсна го Мамерк, който също не оставаше безучастен към генеалогичните познания на събеседника си, — и все пак няма пряка връзка с обсъждания въпрос.

— Търпение, търпение, Мамерк, вече стигаме и дотам!

— Идва ми наум между другото — сам промени темата Мамерк, понеже се сети за една реплика на покойния си брат, — че една от причините Цепион да те назначи за изпълнител се дължи на брат ми Друз. Доколкото си спомням, той пазеше някакви тайни сведения за Цепион и беше заплашил, че ще ги извади на бял свят, ако Цепион лиши децата от полагащото им се в наследството. Нищо чудно да го е принудил да посочи теб за изпълнител по завещанието. Той много се страхуваше Друз да не проговори.

— Ето виждаш ли, пак става дума за Златото на Толоза — кимна Скавър. — Няма какво друго да е. Само за два-три дни разследване в личния бюджет на Цепион откривам толкова много пари, че чак ми настръхва косата! Всяко от двете момичета получава зестра от двеста таланта! И все пак това е само малка част от цялото наследство, което щяха да получат дори при действащия лекс Вокония. Малкият Цепион е определено най-богатият човек в Рим.

— Ако обичаш, Марк Емилий! Продължи с историята, която разказваше!

— Добре, добре! Това е то, нетърпеливостта на младите! Според римските закони и особено щом наследникът е малолетен, не бива да се изпусне нито една подробност в завещанието на покойника. Ето защо съм задължен да обърна внимание и на къщата, в която Сервилия Гнея, вече на седемнайсет години, и майка й Порция живеят. Нямам представа какъв човек ще излезе от червенокосия Цепион, но също така нямам намерение да завещая на своя син главоболия само защото не съм си свършил работата с Цепионовото завещание. Не е изключено един ден, когато порасне, малкият Цепион да попита защо съм позволил на Сервилия Гнея и майка й да живеят в неговата къща, без дори да му плащат наем. Дотогава ще са минали дълги години и той няма да знае кой е бил истинският притежател на къщата и защо тогава тя му се води на него. Законът си е закон и къщата е негова собственост.

— Вече разбирам накъде биеш, Марк Емилий — рече Мамерк. — Но продължавай. Целият съм слух.

Скавър се облегна на писалището си.

— Това, което ти предлагам, Мамерк Емилий, е да поканиш Сервилия Гнея — само нея, не и майка й — да дойде на работа в дома на брат ти. Бедната девойка е напълно лишена от зестра. За петнайсет години цялото наследство, което е получила от баща си, е отишло да покрива ежедневните им разходи с майка й. Роднините й по майчина линия и да искат, не могат да им помогнат, пък те и не искат. Между миналата ни среща и днешния ни разговор аз си направих труда да навестя Сервилия и Порция, съвсем естествено, щом изпълнявам завещанието на Квинт Сервилий. Когато им обясних с подробности положението, те започнаха да кършат ръце и да се вайкат какво ли им готви бъдещето. Обясних им, че ще е най-добре къщата да бъде продадена, за да не би някой да се заинтересува къде е отишъл наемът за тези петнайсет години.

— С твоята хитрост и предвидливост, Марк Емилий, спокойно можеш да се предложиш за дворцов управител на цар Птолемей — засмя се Мамерк.

— И аз така мисля! — отбеляза с достойнство той и си пое дълбоко въздух. — Както казах, Сервилия Гнея е вече на седемнайсет години. Това означава, че след около година става мома за женене. Уви, далеч не е красавица. По-скоро е грозна, бедната девойка! Без зестра — а тя зестра няма — никой римски нобил или патриций няма да й обърне внимание. Майка й е вярна на родовите идеали и никога не би позволила някой богат простак от конническото съсловие, още по-малко селянин от провинцията да се ожени за нейната дъщеря. Но в нейното положение и никой няма да я пита.

„Как ги извърта само нещата!“ — мислеше си Мамерк и слушаше с все по-голямо внимание.

— Та ето какво ти предлагам, Мамерк: дамите вече бяха предупредени от тревожното ми посещение и ще те изслушат на драго сърце. Съветвам те да поканиш Сервилия Гнея — майка й също, но само в качеството на гост, — да поеме грижата за отглеждането на шестте деца на Марк Ливий и Ливия Друза. Ще живеят в къщата на Друз. Ще се ползват с достатъчно средства за себе си, ще си осигурят приличен живот. Но при едно условие: че Сервилия Гнея няма да сключва брак, преди и най-малкото от децата да навърши пълнолетие. Най-малкият е Катон, който е на три години. Шестнайсет без три е тринайсет. Сервилия Гнея ще трябва да остане мома още тринайсет-четиринайсет години. Това означава, че при приключването на задълженията й към семейството, ще е на около трийсет. На трийсет години не е невъзможно да си намериш мъж! Особено ако в замяна на услугите си тя получи същата зестра, както двете си по-малки братовчедки. Състоянието на Цепионите е такова, че двеста таланта в повече или в по-малко наистина не представляват нищо. Ако щеш ми вярвай, но е така. И за да бъдем абсолютно сигурни — все пак минавам вече за стар човек, — още отсега ще отделя въпросните двеста таланта от наследството на Цепион и ще ги запиша на името на Сервилия Гнея. Тя ще си ги получи като подарък за трийсет и първия си рожден ден. Естествено, ако е изпълнила уговорката така, както ние искаме. — Скавър бе щастлив от собствената си гениалност. — Право ти казвам, Мамерк, грозотия! Но ти гарантирам, че когато й дойде време за женене, Сервилия Гнея ще има да избира между поне дузина кандидати, един от друг по-обещаващи. Никой не може да устои на изкушение, струващо двеста таланта! — Той поигра известно време с перото и впи изпитателен поглед в очите на Мамерк. — Аз наистина вече съм стар човек. При това последният от рода на Емилий Скаврите. Имам млада жена, дъщеря на единайсет и син на пет години. В момента съм изпълнител на най-голямото завещание в историята на Рим. Ако нещо се случи с мен, преди синът ми да е навършил пълнолетие, на кого бих могъл да поверя благосъстоянието на семейството си? На кого да поверя и богатствата на тримата Сервилии? Двамата с теб сме изпълнители по завещанието на брат ти Друз, което означава, че сме поели грижата за двамата Порции и малкия Друз Нерон. Би ли желал ти да поемеш ролята на доверено лице и на изпълнител по моето завещание след смъртта ми? По рождение си Ливий, по фамилия — Емилий. Бих спал по-спокойно, Мамерк, ако сега ми кажеш „да“. Имам нужда да разчитам на поне един почтен римлянин.

Той му отговори без колебание:

— Можеш да спиш спокойно, Марк Емилий, отговорът ми е „да“.

С което и свърши разговорът им. След като напусна Скавър, Мамерк се насочи право към дома на Сервилия Гнея и майка й. Къщата на покойния Гней Сервилий Цепион се намираше на Палатина, от страната, която гледаше към Големия цирк и имаше великолепна гледка. Мамерк все пак веднага забеляза, че ако Цепион е позволил на роднините си да използват жилището, то в никакъв случай не си е позволил лукса да го поддържа вместо тях. Боята по стените отдавна бе започнала да се лющи, отдолу се беше показала гипсовата мазилка, а таванът в атрия бе нашарен от тъмни петна влага и мухъл; в единия ъгъл на помещението дори мазилката беше паднала и се показваше зидарията. Преди години фреските по стените са привличали окото с изяществото си, но времето и пълното им занемаряване буквално ги бяха заличили. Човек трябваше да хвърли един поглед на перистила, за да се убеди, че дамите не са никак мързеливи и ако не могат сами да си боядисват къщата, то поне знаят как да садят цветя и да плевят бурени.

Мамерк бе поискал да говори с майката и дъщерята едновременно, затова и двете излязоха да го посрещнат. Личеше си, че Порция изгаря от любопитство да разбере причината за посещението му. Разбира се, знаеше предварително, че посетителят е женен — никоя римска майка, която мисли за бъдещата сватба на дъщеря си патрицианка, не пропуска да се осведоми за семейното положение на всички младежи сред аристокрацията.

И двете жени бяха мургави, особено Сервилия Гнея. Беше по-грозна и от майка си, нищо че тя имаше дългия, орлов нос, характерен за Катоните, а нейният беше с нормални размери. Една от причините девойката да бъде непривлекателна, беше жестокото акне; но и очите й бяха твърде близо едно до друго и й придаваха донякъде прасешки вид, подчертан от голямата й уста с необичайно тънки устни. Ако майката беше въплъщение на аристократичното достолепие, то дъщерята представляваше просто едно мрачно създание; пълната липса на чувство за хумор у нея можеше да изплаши не един и двама куражлии мъже, към които Мамерк искаше да припише и себе си.

— Ние си падаме малко роднини, Мамерк Емилий — посрещна го радостно Порция. — Баба ми беше Емилия Терция, дъщерята на Емилий Павел.

— Да, разбира се — рече той и седна на кушетката, която му предложиха.

— Но освен това сме роднини и по линията на Ливиите — продължи да обяснява домакинята, докато се разполагаше на кушетката срещу него. Дъщеря й седна до нея, без да продума.

— Чувал съм — кимна Мамерк, който всъщност си нямаше и представа откъде да започне разговора.

— Какво искаш от нас? — разреши дилемата му Порция, без много-много да се церемони.

По същия начин лаконично и откровено Мамерк й обясни целта на посещението си. Колкото и да го бе възпитавала на красноречие майка му Корнелия, той си оставаше човек, лишен от дар слово. През цялото време Порция и Сервилия Гнея го слушаха внимателно, без да издадат с нищо какво мислят за предложението му.

— Доколкото разбирам, искаш да се преместим да живеем в следващите тринайсет-четиринайсет години в дома на Марк Ливий Друз? — попита накрая Порция за всеки случай.

— Точно така.

— След което дъщеря ми ще получи зестра от двеста таланта и ще може да се омъжи.

— Да.

— Ами аз?

Мамерк примигна от изненада. Винаги бе живял с мисълта, че майките остават да живеят или при мъжете си, или при най-големите си синове, които поемат ролята на патерфамилиас; но понеже мъжът бе умрял преди петнайсет години, а син изобщо не се беше раждал, според тази логика излизаше, че Порция трябва да остане в къщата на Гней Цепион. А тъкмо това беше невъзможното. Да не говорим, че никой бъдещ зет не би поканил на драго сърце подобна фурия в дома си! Мамерк се усмихваше вътрешно и не знаеше какво да каже.

— Навярно ще ти се стори приемливо да получиш за доживотно ползване крайморска вила в Мизенум или Кума, където да ти прави компания прислуга, подходяща за една възрастна дама? — предложи той.

— Това е доста приемливо — веднага се съгласи Порция.

— Тогава ако превърнем всичко казано досега в един издържан според закона договор и се задължим да се придържаме към него, мога ли да смятам, че двете сте съгласни да поемете ангажимента, който искам от вас — да се грижите за племенниците ми?

— Можеш — увери го тя и го изгледа внимателно над забележителния си нос. — Децата имат ли си педагог?

— Не. Най-голямото момче е само на десет години и досега е ходило на училище. Малкият Цепион е само на седем, а брат му Катон — на три — обясни Мамерк.

— Всичко това няма голямо значение, Мамерк Емилий, смятам, че е необходимо децата да живеят с почтен човек, който да им бъде едновременно учител и възпитател — на свой ред му обясни Порция. — Според уговорката ни никоя от нас двете не може да води мъж в къщата. От друга страна обаче, децата се нуждаят точно от мъж, който да им налага волята си и за целта да не принадлежи към прислугата. Най-доброто решение ще е да се наеме педагог.

— Имаш пълно право, Порция. Ще се погрижа веднага за това.

— Ще дойдем утре — изпрати го Порция до вратата.

— Толкова скоро? Не, че имам нещо против, по-скоро обратното, но навярно имате доста неща за уреждане?

— Двете с дъщеря ми не притежаваме абсолютно нищо, Мамерк Емилий, с изключение на няколко ката дрехи. Дори робите в къщата са собственост на Квинт Сервилий Цепион. — Тя му отвори вратата към улицата. — Приятен ден. Благодаря ти, Мамерк Емилий. Ти ни спасяваш от злощастна участ.

„Е — разсъждаваше той, докато бързаше към Базилика Семпрония, където се надяваше да открие някой подходящ педагог за продан. — Радвам се, че не съм аз на мястото на бедните деца! Но колкото и да им се усложнява положението, все е по-добре, отколкото да им натрапя жена си Клавдия!“

— Разполагаме с поне няколко души, които да отговарят на изискванията ти, Мамерк Емилий — посрещна го Луций Дуроний Постум, собственик на една от двете най-реномирани агенции за продажба на педагози в Рим.

— Как вървят напоследък цените за качествени педагози? — заинтересува се Мамерк, който за пръв път имаше случай да се занимае с въпроса.

Дуроний сви устни от неудобство.

— Между сто и триста хиляди сестерции. А ако искаш най-доброто, повече.

— Бре, да му се не види! — хвана се за главата той. — Катон Цензор не би се зарадвал да го чуе!

— Катон Цензор беше стиснат дърт задник — изказа лаконично мнението си Дуроний. — Но дори и по негово време един добър педагог струваше много повече от някакви си шест хиляди.

— И все пак на мен ми трябва педагог тъкмо за неговите наследници — обясни положението си Мамерк.

— Не те задължавам да приемеш.

Мамерк се сдържа да не въздъхне. Да се грижи за толкова много деца се оказваше наистина нездравословно за семейния бюджет.

— Добре, добре, явно, че няма къде да ходя. Кога ще мога да се запозная с кандидатите?

— Когато пристигнат в Рим всички, които стават за продан, още същата сутрин ще ги имаш у дома си да избереш. Най-много колко би могъл да платиш?

— Нямам представа! В крайна сметка сто хиляди сестерции в повече или в по-малко, къде е разликата? — разпери безпомощно ръце Мамерк. — Прати ми каквото искаш, Дуроний! Но ако ми пробуташ някой малоумен, жив ще те кастрирам, така да знаеш!

Не спомена нищо пред Дуроний за намерението си веднага след покупката да освободи роба; това щеше да покачи още цената. Не, педагогът, който и да беше той, щеше да получи гражданската си свобода лично от Мамерк и да се запише в клиентелата му. А клиентът можеше да се освободи от задълженията си към патрона също толкова трудно, колкото робът от тези към господаря си. Освобожденецът продължаваше да е на разположение на бившия си собственик.

В крайна сметка се оказа, че само един от кандидатите отговаря на изискванията, и, разбира се, той беше най-скъпият. Дуроний добре си знаеше работата. След като в къщата щяха да живеят две жени без мъже, учителят трябваше да бъде не само мил и любезен човек, но и с непоклатими морални устои. Единственото сполучливо решение на въпроса се наричаше Сарпедон и произхождаше от Ликия — южния край на Римска Азия. Както повечето в неговото положение, и той се бе продал доброволно в робство с надеждата да си осигури старините в богатия Рим, където богатият му господар щеше да го възнагради богато за вярната служба и да му върне свободата. Дори ако не получеше свободата си обратно, щеше да има кой да се грижи за старите му кокали. Затова се бе представил в смирненската кантора на Дурониевата агенция и бе одобрен. Предстоеше му да постъпи за пръв път на работа, за пръв път на служба в качеството си на роб. Беше на двайсет и пет години, познаващ гръцките и латинските класици, владеещ най-перфектния атически гръцки и достатъчно добър латински, за да не го сметнат за чужденец из улиците в Рим. Но никое от тези му качества не го правеше толкова привлекателен, колкото потресаващата му грозота. Сарпедон беше първо нисък — стигаше едва до гърдите на Мамерк, второ — мършав, и трето — с обезобразено от изгаряне лице; като дете си беше играл с огъня и цял живот щеше да му личи. Притежаваше обаче изключително приятен глас и красиви очи, в които се четеше топлота. Когато му съобщиха, че ще му върнат веднага свободата и че за целта ще приеме името Мамерк Емилий Сарпедон, гъркът разбра, че наистина е имал късмет; заплатата му щеше да е много по-висока отколкото на роб и най-важното — автоматически получаваше римско гражданство. Един ден щеше да се върне в родния Ксант, където да живее в охолство като източен деспот.

— Цялото начинание ни струва доста пари — сподели най-накрая Мамерк пред Скавър, когато отиде да му се отчете. — Нека отсега те предупредя, че като изпълнител по завещанието на Сервилий Цепион ще видиш не по-малко зор, отколкото аз по това на брат си Марк Ливий. Това е сметката засега, но би било добре, ако я заплатим пропорционално на двете завещания.

Скавър пое подадената му квитанция и се зачете.

— Учител… Четиристотин хиляди сестерции?

— Иди и се разправяй с Дуроний, ако искаш! — продължаваше да се ядосва Мамерк. — Ти даваше директивите, аз вършех всичко сам! Не забравяй, че на две римски благороднички им предстои да прекарат тринайсет години в чужда къща, където трябва да съблюдават най-строг морал. Затова не може учителите да са красиви мъже. Новият педагог има това си прекрасно качество, че е ужасяващ на вид.

Скавър се изкикоти при мисълта.

— Добре, добре, щом ти казваш, така да бъде! Богове, богове, докъде ли ще стигнат тези цени? — И продължи да чете нататък. — Зестра за Сервилия Гнея, двеста таланта, е, от това не мога да се отметна, аз го предложих. Годишни разходи за домакинството и поддръжката на сградата, сто хиляди сестерции… Хм, доста скромно, признавам. И така нататък, и така нататък. А, вила в Мизенум или Кума? Това пък защо?

— За Порция, когато Сервилия Гнея си намери мъж.

— О, богове! Как не ми мина по-рано през ума! Естествено, че си прав. Никой римлянин не би я взел и нея заедно с грозната й дъщеря… Е, добре си се справил! Ще делим по равно.

Двамата се усмихнаха щастливо един на друг. Скавър стана от стола си.

— Малко вино, Мамерк, какво ще кажеш? Колко жалко, че жена ти се оказа толкова упорита! Можехме да си спестим доста пари, така де, в качеството си на доверени лица.

— Щом като не плащаме от собствената си кесия, а Цепион е оставил достатъчно за цял легион наследници, къде е проблемът? Най-важното нещо на света е домашното спокойствие, Марк Емилий! — Той пое чашата от ръката на домакина си. — Във всеки случай, напускам Рим. Време е и аз да изпълня бойния си дълг.

— Разбирам — върна се на мястото си Скавър.

— Преди да умре майка ми, живеех с чувството, че най-голямото ми задължение е да й помагам с децата и следователно да си стоя в Рим. Откакто Друз ни напусна, тя постоянно се оплакваше от здравето си. Просто й се беше разбило сърцето. Но сега, когато направихме всичко необходимо за децата, нямам повече оправдание да си стоя у дома. Заминавам да се бия.

— При кого ще служиш?

— При Луций Корнелий Сула.

— Добър избор — похвали го той. — Той е нашата надежда.

— Така ли мислиш? Не е ли малко стар вече?

— И Гай Марий беше стар навремето. Че помисли, Мамерк, кой друг остава? Точно в момента Рим не може да се похвали с много велики мъже. Ако не беше Гай Марий, и една победа нямаше да имаме в актива си срещу италийците. А както личи от доклада му, победата е много повече от пирова. Може и да е спечелил едно сражение, но само ден по-рано Луп бе изгубил много повече.

— Така е. Мен повече ме разочарова Луций Юлий. Мислех го за способен на велики дела.

Той е подложен на твърде голямо напрежение, Мамерк.

— Чувам, че в Сената са започнали да наричат конфликта Марсийската война.

— Точно така. По всичко изглежда, че и в историята ще остане под това име — отбеляза дяволито Скавър. — В крайна сметка, не можем, да я кръстим Италийска война! Само да се разчуе и цял Рим ще изпадне в пълна паника — току-виж си помислили, че воюваме срещу цяла Италия едновременно! А марсите единствени благоволиха да ни обявят официално война. Като я наречем Марсийска, ще отнемем много от значението й.

Мамерк го изгледа учуден.

— И кой беше този, който го измисли?

— Филип, че кой друг?

— Е, радвам се, че заминавам! Кой знае какво би ми се случило, ако останех? Току-виж и в Сената ме вкарали…

— Вече си на възраст да опиташ за квестор.

— Да, но няма да го сторя. Ще изчакам новите цензори — напомни за патрицианското си положение Мамерк Емилий Лепид Ливиан.

Докато Луций Цезар се съвземаше от поражението в Теанум Сидицинум, Гай Папий Мутил прекоси двете реки Волтурн и Калор и излезе на подстъпите към Нола. Жителите на града го приветстваха обезумели от радост. Бяха успели съвсем сами да смажат съпротивата на двехилядния гарнизон, който Луций Цезар бе оставил след себе си, и сега с гордост показаха на Мутил импровизирания затвор за римските кохорти. Представляваше малко заградено място, опряно до крепостната стена, където обикновено се държаха овце и свине преди заколение. Дървените огради бяха подсилени с високи барикади от камъни и поставени под зорко наблюдение. За да запазят римляните спокойствие — обясняваха жителите на Нола, — хранели ги само веднъж на осем дни, а вода им давали веднъж на три.

— Много добре! — похвали ги Мутил. — Искам да им говоря.

За целта го качиха на дървената платформа, по която местните пускаха хляб и вода на римляните в калта.

— Името ми е Гай Папий Мутил! — представи се той гръмогласно на пленниците. — Принадлежа на народа на самнитите. До края на тази година ще управлявам цяла Италия, включително Рим! Вие нямате никакви шансове срещу нас. Войските ви са слаби, изтощени, непригодни за войната, която водим. Погледнете се само: две хиляди римски пехотинци, натикани в една кочина от мирното градско население! Така ви се пада! Нека се почувствате в новата си роля — тази на добитък пред заколение. Може би ви е малко тесничко, но нищо. Две хиляди души не заемат повече място от двеста прасета. Затова пък се разболяват. Огладняват. Умират от жажда. И знаят, че от ден на ден положението им ще се влошава все повече и повече. Защото оттук нататък няма да получавате повече никаква храна, а вода ще ви пускат веднъж на пет дни. Остава ви само една вратичка за спасение — да се запишете в легионите на Италия. Помислете над предложението ми.

— Няма какво да мислим! — извика му отдолу Луций Постумий, безславният началник — гарнизон. — Тук оставаме и това е!

Папий слезе от платформата видимо доволен.

— Давам им не повече от шестнайсет дни — закани се той. — Всички ще отстъпят.

Нещата се развиваха все по-добре за Италия. Гай Видацилий бе нахлул с легионите си в Апулия, където дори не му се наложи да се бие. Всички по-големи градове в областта — Ларинум, Теанум Апулум, Луцерия и Аускулум — бяха прегърнали италийската кауза и с желание пълнеха редиците на доброволческите части. Когато на свой ред Мутил изведе армията си на брега на Тосканско море, три от пристанищата в залива Кратер — Стабия, Салернум и Сурентум, както и речното пристанище Помпей на свой ред се обявиха в подкрепа на Италия и му отвориха вратите си без бой.

Без сам да знае как, Мутил получи във владение едновременно четири флотилии бойни кораби, с които реши да проведе светкавична атака по вода срещу Неапол. Но римляните имаха много по-голям опит в морските сражения и техният адмирал Отацилий без особени усилия натика италийците обратно в пристанищата им. Решени за нищо на света да не отстъпят, неаполитанци смело се бореха с огнената стихия, която войниците на Мутил се опитаха да създадат със запалените си стрели, и на няколко пъти спасиха складовете край пристанището си от пожар.

Във всеки град, където местното население бе сключило съюз с Италия, римските заселници бяха незабавно осъждани на смърт. За подобна жестокост първа даде пример Нола, смелата домакиня на Сервий Сулпиций Галба, която му бе помогнала да избяга, загина заедно с останалите си сънародници. Когато научиха за извършеното масово убийство, гладуващите пленници в кочината свикаха спешно събрание; „свикаха“ далеч не е най-точната дума, след като и без това всички живееха един върху друг и дори не можеха да стоят в легнало положение.

— Мисля, ще е най-добре, ако всички прости войници се предадат — започна Луций Постумий. Погледът му обходи изнурените лица наоколо. — В едно можем да сме сигурни, рано или късно италийците ще ни видят сметката. Като римски офицер аз съм длъжен да отхвърлям исканията им и да посрещна достойно смъртта. Аз съм началник и никой не може да ме освободи от задълженията ми. Докато вашите задължения, редови легионери, е да останете живи, за да можете някой ден да участвате в други войни. Във войни срещу общите ни врагове. Затова ви умолявам да се присъедините към италийците! Ако по-нататък ви се удаде възможност да дезертирате и да се върнете при своите, толкова по-добре. Но дори да не стане това, пазете живота си. Някой ден отново ще потрябвате на Рим. — От дългия глад едва намираше сили да говори, затова се спря. — Центурионите също трябва да се предадат. Без своите центуриони Рим е изгубен. Колкото до останалите офицери, ако са решили да капитулират, разбирам ги. Ако сте решили като мен да стоите тук, пак ще ви разбера.

На Луций Постумий му отне много време да убеди войниците си, че трябва да постъпят според съвета му. Всички до един в кохортите искаха да умрат — ако не за друго, то за да докажат на италийците, че римлянинът не се страхува пред нищо. В крайна сметка обаче Постумий наложи своето, макар и не напълно. Колкото и приказки да изхаби, центурионите не пожелаха да последват останалите легионери в отмятането им от Рим. Още по-малко биха го сторили четиримата военни трибуни. Затова всички умряха един по един — центурионите, трибуните и самият Луций Постумий.

Още преди всички в ноланската кочина да са се записали в редовете на италийската армия, или да са отишли в подземния свят, Херкулан на свой ред се обяви за съюз с Италия и изби римските си граждани. Мутил отново се почувства окуражен и убеден в победата си, се впусна в нов щурм срещу Неапол, Путеоли, Кума и Тарацина; атаките срещу латинските пристанища за пръв път въвлякоха самия Лациум във войната и съвсем скоро между римското, латинското и италийското население на областта избухнаха остри конфликти. В същото време Отацилий продължи успешната защита на морските подстъпи към неаполското пристанище и с цената на много избити моряци и няколко подпалени кея успя за втори път да спаси града.

Когато се разбра, че от Централна Кампания на юг цяла Италия е в ръцете на врага, Луций Юлий Цезар побърза да извика на съвещание първия си помощник Луций Корнелий Сула.

— Вече сме напълно откъснати от Брундизиум, Тарент и Региум, в това не можем да се съмняваме — представи той мрачно положението.

— Ами като сме откъснати, най-добре ще е да забравим изобщо за тях. — На Сула сякаш не му правеше никакво впечатление чутото. — Според мене ще е най-добре да съсредоточим силите си в Северна Кампания. Мутил е обсадил Ацера, което означава, че всеки момент може да се озове и под стените на Капуа. А ако Ацера се предаде, и Капуа ще последва примера й. Тук хората може да приличат на нас, римляните, но дълбоко в душата си остават самнити.

Луций Цезар го изгледа едва ли не възмутено.

— Как можеш да си толкова… весел, когато не можем да спрем нито Мутил, нито Видацилий?

— Весел съм не защото не можем да ги спрем, а защото знам, че ще спечелим войната. Можеш да ми вярваш, Луций Юлий, ще спечелим! Това не са избори, надявам се, че разбираш. При изборите обикновено печели този, който започне най-бързо да набира гласове. Но във войната победата е за онзи, който издържи до самия й край. Италийците твърдят, че воюват за свободата си. На пръв поглед това е най-добрата възможна кауза, заради която да победиш. Но ако се замислиш — не съвсем. Свободата, за която говорят италийците, просто няма плът. Тя е някакво си голо понятие, Луций Юлий, нищо повече. Докато Рим се бори за оцеляването си. Ето защо само Рим може да спечели тази войни. Италийците никога не са знаели какво е това да се бориш за самото си съществуване. В продължение на векове те са живеели по определен начин. Може и да не е идеалният за тях, може да им се иска да го променят, но все пак представлява нещо, за което да се хванеш. Само почакай, Луций Юлий! Когато на италийците им омръзне да мрат в името на празни идеали, нещата ще се обърнат в наша полза. Италия не представлява нещо единно и неделимо. Тя не притежава нашата история и нашите традиции. На новата Италия й липсват мос майорум! Рим е нещо реално, докато Италия не е.

По всичко личеше, че колкото и да слуша пламенните слова на легата си, Луций Цезар не бе в състояние да вникне в смисъла им.

— Ако не успеем да задържим италийците далеч от Лациум, спукана ни е работата. Уви, както са тръгнали нещата, с нищо не можем да ги спрем.

— Ние ще ги задържим много преди Лациум! — увери го Сула.

— И как ще го постигнем? — изгледа го невярващо мрачният тип, седнал на командния стол.

— Най-напред да ти съобщя една добра вест, Луций Юлий. Братовчед ти Секст Юлий и брат му Гай Юлий са пристигнали в Путеоли начело на две хиляди души нумидийска конница и двайсет хиляди пехотинци от Африка. Става дума най-вече за римляни, за ветераните от Гай-Мариевата армия, които той засели по бреговете на Римска Африка. Може вече и да не са първа младост, но във всеки случай ще се бият смело за честта на родината. Вече би трябвало да са се прехвърлили в Капуа, където Квинт Лутаций да се заеме с разпределянето им по легиони и с физическата им подготовка. Според него би било по-добре, ако сформираме от тях четири пълноценни легиона вместо пет с непълен състав. Аз лично съм съгласен с него. С твое разрешение ще пратя два от тях на север при Гай Марий, който е поел върховното командване. Останалите два ще използваме тук, в Кампания. — Въздъхна доволно и изгледа усмихнат началника си.

— Няма да е зле да задържим и четирите легиона при нас — отбеляза Луций Цезар.

— Не мисля, че можем да си го позволим — възрази любезно, но решително Сула. — На север сме претърпели много по-големи числени загуби, отколкото в Кампания, а единствените два легиона с боен опит са затворени заедно с Помпей Страбон във Фирмум Пиценум.

— Предполагам, че не мога да ти противореча — преглътна разочарованието си Цезар. — Колкото и да не понасям Гай Марий, трябва да призная, че откакто пое сам върховното командване на север, ми е по-леко на душата. Под негово ръководство нещата там могат да се пооправят.

— Те ще се пооправят и тук! — за сетен път се опита да прогони черните му мисли. Чувстваше не толкова разочарование, колкото известно отчаяние. Луций Цезар беше най-песимистично настроеният пълководец, при когото беше служил. За да подкрепи думите си, Сула се наведе над писалището и като си придаде за пръв път напълно сериозен вид, добави: — Трябва да отвлечем Мутил далеч от Ацера, докато новите легиони стъпят на крака и поемат защитата на града. Вече имам готов план за това.

— И какъв е той?

— Нека взема двата най-добри легиона, с които разполагаме, и тръгна за Езерния.

— Сигурен ли си, че ще ти мине номерът?

— Имай ми доверие, Луций Юлий!

— Хм…

— Ние на всяка цена трябва да отвлечем вниманието на Мутил. Ако се престорим, че искаме да спасим Езерния, той ще ни последва. Вярвай ми, Луций Юлий! Не само ще постигна плана си, но и човек няма да изгубя!

— И откъде смяташ да минеш? — продължаваше да го гледа скептично Цезар, който сам имаше горчиви спомени от опита си да стигне до Езерния.

— По същия път, по който тръгна и ти преди време. Първо по Вия Латина до Аквинум, сетне през дефилето на Мелфа.

— Ще ти скроят засада.

— Не се тревожи, и това съм предвидил.

Колкото по-дълбоко изпадаше в депресията си Цезар, толкова по-самоуверен ставаше Сула в желанието си да го окуражи.

Не изглеждаше на същото мнение самнитският пълководец Дуилий, който с интерес проследи безгрижното напредване на двата римски легиона по пътя от Аквинум. Отдалеч изглеждаше, сякаш римляните не са и чували какво е това засада. Късният следобед завари предните редици на римляните да навлизат в самото дефиле, без ни най-малко да се страхуват от нападение. По височините край прохода ясно се носеха ругатните на центурионите и трибуните по адрес на изоставащите. Заканваха се, че ако някой си позволи да закъснее с прибирането си в прохода, го очакват големи наказания.

Дуилий гледаше от една скала, далеч на високото, и се мръщеше в недоумение. Без дори да си дава сметка, бе загризал ноктите си като малко дете. Дали римската тактика беше плод на вроденото малоумие у началника, или ставаше въпрос за някаква хитрост? Когато легионите се показаха в краката му, той разпозна пешака Луций Корнелий Сула, който ги предвождаше. Да се разпознае Сула, пък макар и от неколкостотин крачки разстояние, не беше трудно, защото друг римски войник със сламена шапка на главата просто нямаше. А този мъж съвсем не беше глупак, дори и засега приносът му в Италийската война да беше съвсем скромен. По бързите движения на войниците зад него Дуилий разбра, че римляните се готвят да издигнат укрепен лагер. Излизаше, че те не само не бързат да излязат от дефилето, но смятат да прекарат нощта в него и да прогонят самнитския гарнизон.

— Това няма да стане! — закани се той, но продължи да се мръщи. — Ще видим какво ще измислим през нощта. Вече е твърде късно тепърва да нападаме, но навярно утре сутринта ще успеем да му пресечем пътя за бягство. Трибуне — обърна се към човека до себе си, — вземи единия легион със себе си и без да вдигаш шум, се залепи за тила на римляните.

Сула бе застанал в дъното на прохода и заедно с първия си помощник наблюдаваше действията на легионерите си.

— Да се надяваме, че това ще стигне да ги заблудим — сподели помощникът, който беше не друг, а Квинт Цецилий Метел Пий, накратко Прасчо Младши.

Откакто умря старото Прасе Нумидик, синът му не само не изгуби нищо от привързаността си към Сула, но дори го имаше за нещо като свой втори баща. Началото на войната Метел Пий прекара в Капуа, където под началството на Катул Цезар помагаше доброволците да стъпят на краката си. Откакто трябваше да спасява консула Гней Максим от клането при Араузио, Метел Пий не бе имал случай да участва във военен поход. Затова сега се бе зарекъл на всяка цена да блесне, без обаче с нищо да даде повод на началника си да се оплаква от поведението му; заповедите си бяха заповеди и Прасчо Младши трябваше стриктно да ги изпълнява.

При въпроса му Сула надигна въпросително белите си вежди, които нямаше възможност да гримира в строя, и убедено заяви:

— Ще ги заблудим.

— Няма ли да е по-добре да останем в дефилето и да пропъдим самнитите от него? — подхвърли уж между другото Прасчо. — По този начин ще си осигурим постоянен път на изток.

— Нищо подобно, Квинт Цецилий. Че можем да прочистим прохода от врага, можем. Но ни липсват двата допълнителни легиона, които да поемат неговата защита след заминаването на останалите. Само да се махнем, и самнитите отново ще заемат старите си позиции. За разлика от нас те имат достатъчно резерви. Сега целта ни е не да ги гоним от височините, а да им вдъхнем страх, че ще го направим. — Той доволно изсумтя. — Вече е достатъчно тъмно, можем да запалим огньове. Нека всичко изглежда много убедително.

Метел Пий се погрижи всичко да изглежда достатъчно убедително. На наблюдателите от околните височини им се струваше, че легионерите на Сула цяла нощ не спират да строят укрепения си лагер. Навярно смятаха да се закотвят за дълго време насред прохода.

— Не ще и съмнение, решили са да ни отнемат прохода — поклати глава Дуилий. — Глупаци! Вместо да прогонят нас, ще се чудят те самите как да излязат обратно.

И той подобно на Сула изглеждаше доволен.

Но при изгрев-слънце на другия ден Дуилий се убеди в дълбоката си заблуда. Между двата склона на прохода наистина бяха издигнати високи насипи от камъни и пръст, но между тях не се виждаше жива душа. Римският вълк бе дал вид, че ще ухапе самнитския бик, а след това се беше скрил. Но не обратно на запад, откъде бе дошъл, а право на изток. От наблюдателния си пост Дуилий добре виждаше облаците прах, вдигнати от римските легиони по пътя към Езерния. Но вече сам нищо не можеше да стори. Бяха му заповядали здраво да държи дефилето на Мелфа, а не да преследва някакви си два легиона из откритата равнина. Това, което все пак бе редно да стори, бе да прати вестоносец до войските пред Езерния.

Но и това се оказа безполезно. Сула бързо проби линиите на обсадата и експедицията завърши успешно между стените на града.

— Много е добър — пишеше в следващото съобщение, което началникът на самнитската обсада Гай Требаций прати до главнокомандващия на цялата самнитската армия Гай Папий Мутил при Ацера. — Езерния е твърде голяма, за да я стегна в плътен обръч с наличните си сили. Нито можех да разпръсна дотолкова силите си, че да му препреча отвсякъде пътя, нито можех да ги концентрирам на едно място от страх той да не ме обкръжи. Затова и когато му хрумне отново да излезе от града, не виждам как ще му попреча.

За своя голяма радост Сула установи, че бойният дух на Езерния ни най-малко не е спаднал и че гарнизонът се състои от цели десет кохорти решени на всичко мъже. Към петте, които Сципион Азиаген и Ацилий така безславно оставиха на произвола на съдбата, се бяха присъединили още пет, дошли от падналите в ръцете на врага Венафрум и Беневентум. Но най-голямото предимство, на което се радваха защитниците, бе превъзходният командир Марк Клавдий Марцел.

— Провизиите и оръжието, които ни носите, са добре дошли — благодари Марцел на Сула. — Ще има да се защитаваме още месеци наред.

— Значи сте твърдо решени да останете в града?

Марцел кимна и се усмихна заканително.

— Разбира се, че ще останем. Вече бягах веднъж от Венафрум, зарекъл съм се да не мръдна от латинска Езерния до самия край на войната! — Усмивката изчезна от лицето му. — Цялото римско население на Венафрум и Беневентум е било изклано от съгражданите си. Изглежда, италийците не знаят мярка в омразата си към нас! Особено самнитите.

— Имат известно право за това, Марк Клавдий — вдигна рамене Сула. Но нека оставим причините за миналото, а следствията — за бъдещето. Това, което ни занимава в момента, е как да спечелим войната. И как да опазим тези смели римски крепости, издигащи се в сърцето на италийските територии. — Той доближи глава до лицето му. — Войната, която е водим, е до голяма степен война на принципи. Италийците трябва да знаят, че Рим и римляните са свещенонеприкосновени. От пролома на Мелфа дотук войските ми оплячкосаха всяко село, което им се изпречи на пътя. Защо? За да разберат италийците как Рим може да действа в тила на собствените им легиони, как може да отнема плодовете на собствените им земи, за да храни градове като Езерния. Ако успееш да издържиш обсадата, Марк Клавдий, и ти ще им дадеш да разберат това-онова.

— Докато ми е по силите, ще пазя Езерния — тържествено се закле той.

И така, когато Сула напусна Езерния, имаше основания да се чувства вътрешно спокоен. Градът щеше да продължи да се защитава. Легионите му поеха напред през земите на самнитите, уповаващи се на щастливата си звезда. Друго не им оставаше — в крайна сметка никой нямаше представа къде се намират в момента войските на самнитите и пиценците. Късметът отново не му изневери; той дори си позволи да мине под самите стени на някои от вражите градове — като Венафрум например, — окуражавайки всячески войниците си да сипят хули и обиди по безучастните зрители от крепостните стени. Когато най-сетне малката му армия достигна безпрепятствено вратите на Капуа, легионерите подеха маршова песен и населението на града се втурна да ги посреща с добре дошли.

Сула научи, че в момента, в който Мутил е отдръпнал част от войските си пред Ацера и ги върнал спешно в Самниум, за да помогнат срещу настъпващата римска армия, Луций Цезар на свой ред тръгнал да помага на обсадения град. Все пак съдбата не се показала твърде благосклонна към консула, защото самият Мутил бил останал насреща му. Оставяйки на Катул Цезар да се погрижи за заслужената почивка на войниците му, Сула яхна едно муле и се впусна по следите на началника си.

Както можеше да се очаква, завари го в изключително лошо настроение, при това без нито един конник — двете хиляди нумидийци, които Секст Цезар бе довел със себе си, незнайно къде се бяха изпарили.

— Знаещ ли какво направи тази лисица Мутил? — посрещна го Луций Цезар още на входа на палатката си.

— Не — отвърна чистосърдечно Сула и се облегна на временно издигнатия стълб от пленени копия. Предстоеше му да изслуша цяла пледоария по въпроса колко е жестока съдбата.

— Когато Венузия се предала на пиценците и венузините се присъединили към новата държава, сред пленниците Гай Видацилий открил някакъв си римски заложник — чужденец. Е, аз лично отдавна бях забравил за него, но се оказа, че в града още си живеел Оксинтас, един от синовете на нумидийския цар Югурта. На Видацилий му хрумнала щастливата идея да доведе Оксинтас тук, пред Ацера. Когато нападнах самнитите, използвах конницата си вместо авангард. И сещаш ли се какво направи Мутил? Облече въпросния Оксинтас в пурпурна роба, сложи му диадема на главата и го прати сам срещу нумидийците. Само като го видяха, двете хиляди нумидийци скочиха от конете и започнала да му се кланят… Можеш ли да си представиш — сви нервно юмрук Цезар, — да се кланят на врага, срещу когото воюват! И като се замисля, колко усилия ни струваше да ги докараме дотук! Всичко отиде напразно, абсолютно напразно!

— Ти какво направи?

— Какво да направя, подбрах ги обратно към Путеоли, където веднага ги качих на корабите и ги върнах в Нумидия. Имат си цар, да им бере грижата!

Сула го погледна одобрително.

— Постъпил си точно както е трябвало, Луций Юлий. — Ръката му погали дървените дръжки на пленените копия. — И все пак, като гледам, с или без конница, не си изгубил сражението! По копията познавам дори, че си спечелил.

Луций Цезар за миг позабрави вродения си песимизъм и ако беше способен да се усмихва, сигурно би го сторил.

— Което си е истина, спечелихме едно сражение. Преди три дни Мутил нападна — навярно, когато е разбрал, че си успял благополучно да проникнеш в Езерния. Аз обаче го изхитрих, като изкарах войските си през задния вход на лагера и го ударих в гръб. Шест хиляди самнити загинаха на бойното поле.

— А Мутил?

— Веднага даде заповед за отстъпление. Сега-засега Капуа е в безопасност.

— Чудесно, Луций Юлий!

— Де да можех и аз така да кажа — поклати тъжно глава той.

Сула с мъка възпря напиращата си въздишка и попита:

— Какво друго се е случило?

— Най-големият син на Публий Крас бил загинал под стените на Грументум. Баща му трябваше доста време да стои хванат като в клещи от луканите. За щастие тия диваци не знаят нито що е дисциплина, нито що е търпение. Лампоний вдигнал цялата си армия и тръгнал за някъде си. Публий и вторият му син Луций успели да излязат. — Вместо да се зарадва обаче, главнокомандващият тежко въздъхна. — Онези глупаци в Рим искаха да оставя всичко и да се върна спешно в града. И знаеш ли защо? За да съм бил провел изборите за консул суфектус, който да замести Луп до края на годината. Отказах им и горещо им препоръчах в случаи на отчаяна нужда да връчат командването на градския претор; все пак Цина е способен човек, не виждам защо да не му се доверят. — Цезар отново въздъхна, подсмръкна леко и се замисли за други проблеми. — В Италийска Галия Гай Целий е сформирал хубава малка армийка, която Публий Сулпиций повел на помощ на Помпей Страбон — да измъкне дебелия си пиценски задник от Фирмум Пиценум. Освен да му пожелаем на Публий Сулпиций на добър час при кривогледия варварин, друго не виждам какво можем да сторим. Между другото, Луций Корнелий, трябва да призная, че двамата с Гай Марий бяхте абсолютно прави за младия Квинт Серторий. В момента цяла Италийска Галия е единствено под негово управление и толкова по-добре, защото се справя много по-добре от Гай Целий. Самият Целий спешно заминал за Трансалпийска Галия.

— Какво е станало там?

— Салувиите отново се хвърлили в лов на глави — направи гримаса на отвращение Цезар. — Как да разчитаме, че тези хора ще се цивилизоват, когато след толкова векове съседство с гърците и римляните продължават да я карат, както си знаят! Помислили си нашите, че няма да им обърнем внимание, и се върнали към варварските си порядки. Лов на глави, представяш ли си! Пратих лично послание до Гай Целий, в което го упълномощавам да бъде безмилостен към всички виновници. Не можем да си позволил точно сега въстание в Галия.

— Така значи, Квинт Серторий се разполага свободно в цяла Италийска Галия — потъна на свой ред в размисъл Сула. Лицето му застина в израз едновременно на умора, нетърпение и дълбока горчивина. — Е, в крайна сметка, не е толкова невероятно! Човек, който е спечелил венец от трева, преди да е навършил трийсет години, може всичко да си позволи.

— Да не би да ревнуваш? — подпита го лукаво Цезар.

Той тръсна глава в знак на отрицание.

— Не, не мога да го нарека ревност! Пожелавам му всичко най-добро, дано успее да стигне върха, към който се е запътил! Този младеж ми харесва. Познавам го още от времето, когато служеше като кадет в армията на Марий в Африка.

Луций Цезар му отговори с някакъв нечленоразделен звук и потъна в мрачните си мисли.

— Друго интересно не се ли е случило? — попита Сула.

— Секст Юлий Цезар пое половината от доведените легиони и ги закара по Апиевия път право в Рим. Разбирам, че щял да прекара цялата зима у дома си. — Личеше си, че Луций Цезар изпитва пълно безразличие към братовчед си. — Както обикновено го е хванала астмата. За щастие поне брат му Гай му прави компания. От двамата заедно може да се събере един свестен човек.

— Аха! Значи скъпата ми приятелка Аврелия ще прекара известно време с мъжа си — усмихна се нежно при тази мисъл Сула.

— Знаеш ли, Луций Корнелий, ти си доста странен човек! Какво толкова важно има в това?

— Абсолютно нищо. Но иначе си напълно прав, Луций Юлий. Аз съм странен!

И понеже лицето на Сула се беше превърнало в доста смущаваща маска, Луций Цезар побърза да смени темата.

— Двамата с теб потегляме съвсем скоро на поход.

— Така ли? В каква посока? Кого ще освобождаваме?

— Походът ти към Езерния ме убеди, че тъкмо тя е ключовата позиция в целия южен фронт. Щом беше бит тук, Мутил веднага се запъти за натам; така поне твърдят осведомителите ти. Мисля, че е време и ние да отидем да видим какво става. Не бива да позволяваме градът да падне в италийски ръце.

— О, Луций Юлий! — отчаяно вдигна ръце Сула. — Езерния е трън в очите на италийците, но само толкова! Докато градът се държи, италийците ще се съмняват в способността си да ни победят. В това се състои цялата му роля! Жителите имат достатъчно провизии да издържат дълга обсада, а началникът на гарнизона Марк Клавдий Марцел е изключително способен и решителен мъж. Нека го оставим сам, да натрие носовете на самнитите, а ние да се заемем с други задачи! Ако Мутил се е прибрал в Самниум, единственият път, по който можем да минем, е отново по течението на Мелфа. Защо умишлено да насочваме войниците си към капана?

Луций Цезар почервеня от недоволство.

— Но ти мина оттам, нали?

— Да, но с хитрост. Втори път няма да се хванат.

— С хитрост или не, и аз ще мина — отсече сухо той.

— С колко легиона смяташ да тръгнем?

— С всички, с които разполагаме. Осем общо.

— О, Луций Юлий, по-добре изобщо забрави! — горещо го посъветва Сула. — Много по-разумно би било от наша страна да изгоним самнитите веднъж завинаги от Западна Кампания! Ако впрегнем и осемте легиона в една армия, ще отнемем пристанищата от ръцете на Мутил, ще подсилим Ацера, ще си върнем Нола. За италийците Нола е много по-важна, отколкото Езерния за нас!

Но Цезар прехапа устни в несъгласие.

— Аз командвам тук, Луций Корнелий, не ти! И аз казвам, че ще тръгнем към Езерния.

Сула вдигна рамене в знак, че се предава.

— Както кажеш, разбира се.

Седем дни по-късно Луций Юлий Цезар и Луций Корнелий Сула напуснаха Ацера и начело на осемте легиона, с които разполагаха римляните на целия южен фронт, потеглиха към Теанум Сицинум. Сула, който открай време се доверяваше най-вече на предчувствия и суеверия, по никакъв начин не можеше да се отърси от обхващащата го паника. И все пак друго, освен да следва навсякъде главнокомандващия, не му оставаше. Луций Цезар казваше кое как да бъде за голяма жалост на Луций Корнелий, застанал начело на двата легиона, с които вече бе отишъл веднъж до Езерния, и вперил тъжен поглед в точещата се далеч напред колона на войската. Луций Цезар умишлено го бе сложил в края на строя, за да е сигурен, че вечер, когато войниците издигнат укрепените лагери за през нощта, легатът няма да бъде в неговия, за да му натяква грешките. Мястото му на пръв помощник на главнокомандващия беше заето от Прасчо Метел Пий, който никак не се чувстваше щастлив от оказаната му чест. Предпочиташе да остане при Сула.

Едва в Аквинум Цезар лично изпрати да повикат Сула и презрително му хвърли някакво писмо. „Как се обръщат нещата на този свят!“ — помисли си с горчивина и отново си спомни началото на този поход, когато в Рим именно той даваше съветите на консула Цезар и от негово име играеше ролята на „експерт“ пред Сената. Но онова паметно за Сула заседание отдавна бе забравено от Луций Цезар, сметнал се за твърде умен, за да търси още съвети.

— Прочети, ако обичаш — подкани го Цезар. — Току-що пристигна от лагера на Гай Марий.

Римската офицерска куртоазия задължаваше получателят на кореспонденцията да не я подхвърля небрежно на подчинените си, а лично да им я прочете на глас. Добре запознат с този елементарен акт на уважение, Сула пое свитъка и усмихвайки се кисело, се захвана да разчита почерка на Марий.

„Брей, брей! — зачуди се Сула и усети как му настръхва кожата. — Досега не бях чувал старото момче да се изразява с подобни думи! «В името на Рим и името на своя пълководец.» Каква ли нова идея се беше вселила в главата му? Защо е трябвало да обвързва собствената си личност с Рим? Моята армия, не римската армия, а моята собствена! Разбира се, това всички го казваме с или без повод, но защо ще набляга толкова на факта, че тъкмо той е пълководецът? Защото след войната писмото ще остане с векове в архивите ни, а името на Марий ще стои наравно с това на Рим!“

Бързо надигна глава да улови изражението на началника си, но дори Луций Цезар да бе прозрял смисъла на въпросното изречение, не го показваше. „А Луций Цезар — продължаваше да разсъждава Сула, — не е толкова прикрит човек, че да не му проличи, ако е забелязал подобно нещо!“ След което продължи нататък с написаното.

Сула надигна вежди и изгледа Луций Цезар.

— Какво ще кажеш? — попита той и остави внимателно писмото на писалището пред консула.

— Ти самият ще отидеш при него, Луций Корнелий — рече с привидно безразличие Цезар. — Ще успея да се справя с Езерния и без теб. Гай Марий е напълно прав. Нуждаем се от категорична победа над марсите. Тъй или иначе тук се лутаме като в лабиринт. Нито можем да спрем напора на самнитите и съюзниците им, нито можем да ги съберем на едно място, за да им дадем генерално сражение. Единственото, което ми остава, е да демонстрирам сила и да докажа издръжливост. Видяло се е, че до генерално сражение тук, на юг, няма да се стигне. Затова по-добре е то да бъде дадено на север.

На Сула пак му настръхна кожата. Единият от двамата главнокомандващи се имаше за равен по величие на Рим, другият не искаше дори за миг да приеме, че надежда за победа съществува. И понеже Цезар не виждаше светлина нито от изток, нито от запад, нито от юг, истинско щастие бе, че му се привиждаше на север! „Как бихме могли изобщо да постигнем нещо в Кампания, когато командването е в ръцете на човек като Луций Юлий? — мислеше си той. — Богове, защо никога досега не ми се е удал случай да командвам сам цяла армия? Та аз съм сто пъти по-добър от Луций Цезар! Мога да се окажа по-добър дори от Гай Марий! Откакто съм влязъл в Сената, прекарвам времето си в служба при хора, по-посредствени от мен. И Гай Марий е по-посредствен, защото не се е родил патриций от рода на Корнелиите. Прасчо Метел, Гай Марий, Катул Цезар, Тит Дидий, а сега този душевноболен наследник на една от най-древните фамилии в Рим! А кой е човекът, пращящ от сила и енергия, способен да навърти на пръста си венец до венец и да поеме управлението на цяла провинция, без дори да е навършил трийсет години? Някой си Квинт Серторий. Никому неизвестен сабин. Братовчед на Марий!“

— Луций Цезар, ние ще победим! — повтори за пореден път Сула пред началника си. — Ако щеш ми вярвай, но вече чувам как крилете на Виктория пърхат над главите ни! Ще разбием италийците на пух и прах. Те може и да са спечелили някое и друго сражение срещу нас, но ще загубят войната. Никой не може да победи Рим! Рим е вечен и всемогъщ. Аз вярвам в Рим!

— О, и аз вярвам, Луций Корнелий, и аз! — пресече го веднага Цезар. — А сега си свободен! Бъди от помощ на Гай Марий, защото истината е, че не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен на мен!

Сула стана от стола си и се запъти към изхода. Чак когато излезе навън, му хрумна една мисъл, която заради писмото и тревожното му съдържание бе пропъдил далеч от съзнанието си. Мисълта беше физическото състояние на Луций Цезар, когато двамата разговаряха. Усети как го обзема нов страх. Макар по принцип да беше бавен и флегматичен човек, този път консулът му се беше сторил като изпаднал в болестна летаргия — блед, изпотен, с треперещ глас. Без да се колебае, той се затича обратно при главнокомандващия и попита:

— Луций Юлий, добре ли се чувстваш?

— Да, разбира се!

Но Сула не му повярва и отново седна срещу него.

— Напротив, никак не си добре.

— Чувствам се много добре, Луций Корнелий.

— Трябва да те види лекар!

— Лекар в това забутано село? Най-много да се покаже някоя вещица, която да ми предпише свински тор и лапа от стрити паяци.

— Така и така ще мина през Рим, ще ти пратя сицилиеца.

— Щом настояваш, Луций Корнелий. Но го прати направо в Езерния. Докато дойде, аз вече ще съм там. — По челото му се спусна едра капка пот. — Свободен си, Луций Корнелий.

Сула вдигна рамене и отново стана.

— Ти решаваш, но според мен си хванал малария.

„Това е то“ — каза си с горчивина, докато излизаше за втори път навън, този път, без да се връща. Луций Цезар щеше да поведе войската си през прохода Мелфа, а сам не би могъл дори да се държи на коня си. Щяха да му скроят засада и най-накрая той пак щеше да бяга в Теанум Сидицинум, където пак да лекува раните си, много по-тежки от предишния път. О, защо всички римски началници трябва да са толкова слепи и твърдоглави?

Малко по-надолу по улицата Сула се засече с Прасчо Младши, който изглеждаше не по-малко мрачен от него самия.

— Началникът ви е тежко болен — предупреди го Сула и кимна с глава към главната квартира.

— Не ми го споменавай дори! — размаха ръце Метел Пий. — Този човек и в добро здраве да е, пак не можеш го накара да се усмихне, пък представи си какво чудо е, като го е пипнала маларията! Иде ми да си тегля ножа! Ти какво си му казал, че толкова упорито те отбягва?

— Казах му да забрави за Езерния и да съсредоточи силите си срещу самнитите в Западна Кампания.

— Да, като се има предвид здравословното състояние на главнокомандващия, и това е било достатъчно да го разгневиш — бегло се усмихна Прасчо.

Едно от нещата, които най-много учудваха Сула у Прасчо, беше способността му хем да заеква, хем да не заеква, когато си иска.

— Напоследък не те чувам да заекваш, Квинт Цецилий — рече той.

— 3-з-защо т-ти т-трябваше д-да го казваш, Луций Корнелий? Не з-заеквам само к-когато з-забравя, ч-че заеквам, п-проклет д-да си!

— Така ли? Много интересно. Не си заеквал преди… кога беше? Араузио, нали?

— Да — отвърна Метел Пий и си пое дълбок въздух, опитвайки се да мисли за нещо друго, та да престане да се мъчи. — П-предполагам, че като си в немилост, н-не си науч-чил за п-плановете на к-консула? Знаеш ли к-какво си е наумил да прави в Рим?

— Не. Какво му е хрумнало?

— Да даде гражданство на всички италийци, които не са се вдигнали срещу нас?

— Шегуваш се!

— Не и аз, Луций Корнелий! Когато човек живее в компанията на Луций Юлий, той просто забравя какво е това шега. Говоря ти напълно сериозно. Щом боевете приключат, а те сигурно ще замрат с идването на есента, той смята да прибере доспехите и да си облече сенаторската т-т-тога. Говори, че последното му дело като консул щяло да бъде раздаването на римско гражданство на всеки италиец, който не е воювал срещу нас.

— Но това е истинско предателство! Искаш да кажеш, че той и останалите кухи глави във върховното командване са погубили живота на хиляди римляни за нещо, което сами не са знаели какво е? — Сула се беше разтреперил от гняв. — Искаш да кажеш, че Цезар ще прекара шестте си легиона през прохода Мелфа с пълното съзнание, че негови войници ще загинат за този, дето духа. С пълното съзнание, че сам ще отвори врата на всеки мръсен италиец да получи желаното гражданство? Защото точно това ще стане, предполагам, сам го разбираш. Всички ще получат гражданство — от Силон и Мутил до последните освобожденци в клиентелата им! О, не, не може да направи подобно нещо!

— Няма защо да ми викаш на мен, Луций Корнелий! Аз ще съм от онези, които до последно ще се съпротивляват срещу всеобщото гражданство.

— Но ти дори няма да имаш възможност да си кажеш мнението, Квинт Цецилий. Докато другите дрънкат в Сената, ти ще мръзнеш някъде с легионите. Само Скавър ще стои в Рим да защитава делото, но той е вече твърде стар. — Прехапа устни и впери невиждащ поглед в минувачите по улицата. — Ще гласуват Филип и продажните му курви. А те ще гласуват в полза на гражданството. Както и плебейското събрание.

— Ти също ще мръзнеш с легионите, Луций Корнелий — напомни му мрачно Прасчо. — Ч-ч-чувам, че си щял да бъдеш в щаба на оная дърта мушмула Гай Марий! А за него, виж, обзалагам се, че няма да се възпротиви срещу Луций Юлий!

— Аз не съм толкова убеден — въздъхна Сула. — Едно нещо никой не може да отрече на Гай Марий, Квинт Цецилий — това, че е преди всичко останало войник. Преди той да се върне в Рим, на света ще има доста по-малко марси от сега.

— Да се надяваме, че си прав, Луций Корнелий. Защото когато един ден Гай Марий се върне в Сената, а по столовете стоят колкото римляни, толкова и италийци, можеш да си сигурен, че пак ще го обявят за Пръв сред римляните. И ще получи своето седмо консулство.

— Не и ако зависи от мен — зарече се Сула.

На другия ден Сула отдели двата си легиона от опашката на Цезаровата колона и докато консулът напредваше с армията си напред към дефилето на Мелфа, той самият се обърна в обратната посока и хвана Латинския път, прекоси реката и излезе при разрушения град Фрегела, който трийсет и пет години по-рано се бе разбунтувал срещу римската власт и бе сринат из основи от Луций Опимий. Легионите се спряха на лагер край останките от някогашния цветущ град, където между полусъборените стени бяха разцъфнали полски цветя, а улиците се бяха превърнали в чудни ливади. Сула не беше в настроение да гледа как трибуните и центурионите се занимават с такава прозаична работа като издигането на укрепен лагер и отиде на самотна разходка из опустелия град.

„Ето тук, в краката ми лежи квинтесенцията на всичко онова, за което воюваме в момента — размишляваше той. — Именно гледката на останките от Фрегела беше замъглило до такава степен очите на магаретата в Сената, че така глупаво се заканваха да постъпят по същия начин с цяла Италия. Хвърлихме време и пари, рискувахме живота си в борба да превърнем полуострова в една огромна Фрегела. Казвахме си, че ще изтрием италийците от лицето на земята. Алени макове щяха да растат там, където се е ляла алената италийска кръв. Бели рози щяха да растат изпод белите кости на избитите ни врагове, от зейналите дупки в черепите щяха да никнат жълтите очички на маргаритките. Защо похабихме толкова сили, когато сами се отказваме от преследваната цел? Защо толкова хора трябваше да загинат, защо тепърва ще загиват, когато не искаме да постигнем желаната победа? Цезар си прави сметката да даде гражданство на Етрурия и Умбрия, преди и те да са се присъединили към бунтовниците. Но веднъж направи ли го, процесът ще стане необратим. Дори ако се опита, друг ще поеме жезъла на властта от ръцете му и ще довърши започнатото. С ръце, почервенели от кръв, всички италийци ще получат своето гражданство. Защо трябваше да се захващаме с война, която няма да ни изведе доникъде? И то точно ние, наследниците на троянците, които уж сме се научили навреме да разпознаваме предателите между нас. Ние сме римляни, не сме италийци. А ще трябва с очите си да гледаме как същите тези италийци се превръщат в римляни. Ще се наложат там, където досега сме властвали ние, ще унищожат всичко, което е съставлявало Рим. Техният Рим няма да бъде повече този, който наследихме от предците си. Няма да бъде моят Рим. Ето тази цветна градина, в която се е превърнала Фрегела, е моят Рим, градът на славните ми предци, които имаха достатъчно смелост да унищожат враговете си и да настанят на тяхно място пеещи птички и жужащи насекоми.“

Сула не беше сигурен дали заради сълзите в очите му залязващото слънце го заслепява, или изцяло е попаднал в някакво нереално пространство, където нещата изглеждат другояче. Но сред синкавите вълни на въздуха около себе си той забеляза да се приближава нечий силует. Все по-ясно се очертаваше формата на едър, бавно крачещ човек, облечен в дрехите на римски пълководец. Синкавата фигура се превръщаше в черна сянка, докато най-накрая лъскавата броня не заблестя на слънчевите лъчи и перата по шлема не затрептяха на вятъра. Гай Марий! Гай Марий италиецът!

Сула чак хлъцна от изненада, сърцето му трескаво затуптя в гърдите. Той се закова на място и го изчака съвсем да наближи.

— Луций Корнелий.

— Гай Марий.

Никой не понечи да подаде ръка на другия. Марий се обърна на другата страна, за да продължат в посоката, накъдето бе вървял Сула. Двамата изминаха така известно разстояние из улиците на умрелия град, без да продумат, докато най-накрая Марий, който никога не беше понасял тягостните мълчания, не се осмели да започне разговор:

— Доколкото разбирам, Луций Юлий бил тръгнал към Езерния?

— Точно така.

— А вместо това би било по-добре да си върне Стабия и Помпей. Отацилий вече се е заел с построяването на голям флот, за който дори има доброволци от моряците. Уви, силният държавен флот никога не е влизал в приоритетите на римския Сенат. Дочувам, че в Курията се говорело всички освобожденци в града да бъдат включени в някаква нова военна единица, която да поеме охраната на градовете ни в Северна Кампания и Южен Лациум. Отацилий ще може да качи голяма част от тази крайбрежна милиция на корабите си.

Сула само изсумтя.

— И кога смятат назначените отци да прокарат този закон?

— Кой знае? Поне са седнали да го обсъждат.

— Чудо на чудесата!

— Струва ми се, че си много огорчен, Луций Корнелий. Дали причината не се крие у Луций Юлий? Не бих се изненадал.

— Прав си, Гай Марий, дълбоко съм огорчен. Тъкмо се разхождах из тези хубави улици, покрити със зеленина, и разсъждавах за злата орис на Фрегела. Разсъждавах и правех неволни сравнения с очертаващата се участ на италийците, с които воюваме в момента. Знаеш ли, Луций Юлий имал намерение да прокара закон, според който всички италийци, които все още не са взели участие във войната срещу Рим, ще получат пълно римско гражданство. Не е ли прекрасно?

Марий се закова за миг на място, след това продължи.

— Това ли му е хрумнало сега? И кога смята да го прокара? Преди или след боя, който ще яде при Езерния?

— След.

— А ти молиш боговете да ти отговорят защо е била цялата тази война досега? — подхвърли старият воин, без да си дава сметка, че наистина е разгадал мислите на Сула. И в следващия миг прихна да се смее. — Което си е истина, още не ми е минало желанието да воювам. Да се надяваме, че ще успея да спечеля някое и друго сражение, преди римският Сенат и народ да са се предали пред исканията на консула си! Какъв обрат, а? Да можехме да върнем от света на мъртвите и Марк Ливий, цена нямаше да имаме. Ако беше още жив, нищо от това нямаше да се е случило. Хазната нямаше да е толкова празна, колкото главите на съгражданите ни, а полуостровът щеше да се изпълни с миролюбиви, щастливи, доволни римски граждани.

— Точно така.

Двамата пак се умълчаха, докато не излязоха на някогашния градски форум, където някоя останала изправена колона или каменна стълба, водеща към нищото, се издигаха над тревата и цветята.

— Имам работа за теб — смени темата Марий, като седна на някакъв каменен блок. — Хайде, Луций Корнелий, седни до мен или се скрий някъде на сянка, но свали тази проклета шапка, че не ти виждам очите.

Сула послушно се премести на сянка и свали сламената си шапка, но нито седна, нито отвори уста да каже нещо.

— Предполагам, че си задаваш въпроса защо е трябвало да бия път чак до Фрегела, вместо да те изчакам в Реате?

— Най-вероятно отговорът е, че не ме искаш в Реате.

Марий отново се засмя.

— Човек никога не може да те излъже, Луций Корнелий. Точно така, не те искам в Реате. — Усмивката му скоро се стопи. — И в същото време нямах намерение да излагам плановете си в писмото. Колкото по-малко хора знаят за задачата ти, толкова по-добре. Не че се съмнявам да не би в щаба на Луций Юлий да има предатели, но предпазливостта не вреди.

— Единственият начин една тайна да остане запазена е да не я кажеш на никого.

— Точно така — приведе се напред Марий и каишите на бронята му жално изскърцаха от тежестта. — Луций Корнелий, ще се отбиеш още тук от Вия Латина, ще продължиш нагоре по течението на Лирис, ще излезеш първо на Сора, сетне ще завиеш пак покрай реката и ще я проследиш до изворите й. С други думи, ще излезеш на няколко километра от Валериевия път, но от тази страна на вододела.

— Моята задача я разбирам. Но какво ще правиш ти през това време?

— Докато ти се изкачваш нагоре по Лирис, аз ще тръгна от Реате в източна посока и ще навляза в планинските проходи. Ще изляза на Валериевия път малко след Карсеоли. Градът е напълно разрушен и в момента го държи врагът. Ако не са ме излъгали съгледвачите, вътре се е настанила армията на маруцините начело със самия Херий Азиний. Ще се опитам по възможност да го привлека в открит бой, който ще реши владението на целия път на запад от проходите. Тъкмо по това време искам ти да си се изравнил с войската ми — само че на юг от вододела.

— На юг от вододела и без врагът да е научил за присъствието ми — кимна в разбиране Сула, който започваше да се разделя с безразличието си.

— Точно така. Което означава, че ще теглиш ножа на всичко живо пред себе си. Всички знаят много добре, че легионите ми се намират северно от Вия Валерия, надявам се на марсите и маруцините дори да не им мине през ума, че римски войски могат да дойдат и от юг. Ще се опитам да привлека цялото им внимание единствено върху моите действия — усмихна се Марий. — Разбира се, всички трябва да мислят, че в момента си с Луций Юлий и приближаваш Езерния.

— Забелязвам, че ни най-малко не си изгубил способността си да воюваш, Гай Марий.

В черните очи на Марий просветнаха заканителни искрици.

— Надявам се и никога да не я изгубя! Защото, Луций Корнелий, нека ти го кажа съвсем откровено: ако аз забравя да воювам, то никой от съзвездието римски управници в момента няма да може да ме замести. Накрая ще се принудим на самото бойно поле да подаряваме гражданство на хора, които вече са ни видели сметката.

От една страна на Сула му се искаше да обсъдят по-подробно темата за гражданството, но в същото време съвсем друг въпрос го измъчваше и той даде нова насока на разговора.

— Ами аз? — попита той с известна обида в гласа. — Аз също мога да воювам.

— Да, да, разбира се, че можеш — опита се да оправи положението Марий. — Никога не съм го отричал. Но войната не е влязла в кръвта ти, Луций Корнелий.

— За да станеш добър пълководец, трябва само да се научиш.

— За да станеш добър пълководец, наистина ти трябва най-вече учение. Учение, което ти отдавна си минал. Но ако войната не е в кръвта ти, Луций Корнелий, никога не би могъл да надраснеш останалите добри пълководци и да се превърнеш в нещо повече — продължаваше да философства той, без да се сеща, че думите му могат да засегнат Сула. — А понякога и добрият пълководец се оказва неспособен. Истинският войник действа с вдъхновение. Това или ти е дадено по рождение, или никога не ще го притежаваш.

— Един ден — отвърна му Сула замислено — Рим ще осъмне без теб, Гай Марий. И тогава кой знае… ще видим! Може би аз ще стана най-големият пълководец.

Но Марий продължаваше да не разбира, продължаваше да разсъждава от своята гледна точка. Вместо да вникне в думите на Сула, весело му отговори:

— Е, Луций Корнелий, остава ни само да се надяваме, че когато този ден дойде, на Рим ще са му нужни просто добри пълководци…

— Както кажеш — вдигна рамене той.

За Сула най-обидното се състоеше в това, че както можеше и да се очаква, планът на Марий беше съвършен. Чак до Сора двата легиона не срещнаха и следа от неприятелска войска. Едва пред подстъпите на града размениха някой и друг удар с малък отряд пиценци начело с Тит Херений, които бързо се разбягаха. От Сора до изворите на Лирис се виждаха само латински и сабински села, които посрещаха римските легиони с такава нескрита радост, че сърцето на Сула се трогна и предпочете да не привежда в дело заповедта, която Марий беше дал по техен адрес. Много по-голяма бе опасността избягалите след битката при Сора пиценци да съобщят на съюзниците си за придвижването му из планините, но се бе постарал да ги заблуди, че се е насочил към самата Сора, а след това по заобиколни пътища от изток ще се съедини със силите на Луций Цезар отвъд дефилето на Мелфа. Беше истински късмет, че Тит-Херениевите пиценци и малцината пелигни с тях го причакваха на друго място.

Сула поддържаше постоянна връзка с началника си и знаеше, че Марий спазва съвсем стриктно предварителния план и че е излязъл на Валериевия път недалеч от Карсеоли. Веднага срещу легионите му бе настъпила армията на маруцина Херий Азиний, която, подлъгана от привидното отстъпление на Марий, се бе втурнала с главата напред към пълен разгром, от който оцелели почти не останаха. Самият Херий Азиний загина на бойното поле, а Марий продължи през проходите, необезпокояван от никого. Към Алба Фуценция се бяха запътили четири легиона решителни мъже, които предвкусваха очакващата ги победа. Как можеше да изгубят, когато начело им вървеше старата лисица от Арпинум? Нещо повече, сраженията срещу Скатон и Азиний ги бяха превърнали от зелени новобранци в опитни бойци, знаещи как да се сражават.

Сула и двата му легиона се залепиха като сянка за армията на Марий. Разделяше ги само планинският вододел, който напълно криеше движението на южното крило от наблюдателите по Валериевия път. Когато стигнаха марсийското плато около езерото Фуцин, планинският хребет между двете армии съвсем се стопи, но Сула продължи да се движи на десетина-петнайсет километра встрани от Марий, без дори да се страхува, че някой ще го забележи. За целта трябваше да благодари най-вече на любовта на марсите към виното, която ги бе накарала въпреки неблагоприятния климат да засадят практически целите си земи с лозя. На юг от Валериевия път всичко се губеше в безкрайната шир на лозята, разделени на малки парцели от високите каменни огради, които трябваше да ги пазят от студения планински вятър. Когато Сула се нахвърли върху села и паланки, даде пълна воля на жестокостта си. Откъдето минеха легионите му, жив човек не оставаше; при това избитите бяха все жени, деца и старци, след като всички здрави мъже по бреговете на езерото бяха влезли в легионите, за да се бият срещу Рим.

Когато Марий най-после влезе в открито сражение с марсите, Сула го разбра веднага, защото вятърът духаше от север и ясно донасяше звъна на оръжието и виковете на ранените. На двата легиона дори им се струваше, че кръвопролитието се води зад съседната ограда и нетърпеливо чакаха сами да се включат. За всеки случай рано призори бе дошъл пратеник от Марий, предупреждаващ, че сблъсъкът със Силон се очаква всеки момент. Затова Сула строи войските си в бойни редици от по осем души, прилепи ги към високите десетина стъпки огради и зачака.

Около четири часа след началото на сражението по оградите се появиха бягащите фигури на първите марси. Войниците на Сула ги чакаха с протегнати мечове и буквално ги нижеха като с шишове, докато нещастниците сами скачаха в прегръдката на смъртта. Тук-там отчаяните марси се захващаха да бранят с последни сили отлитащия си живот, но никъде армията на Сула не беше сериозно застрашена от пробив или сериозни загуби.

„Както винаги пак изиграх ролята на опитния Мариев слуга — мислеше си той, докато наблюдаваше клането от едно близко възвишение. — Неговата глава роди плана, неговата ръка ни направляваше през цялото време и в крайна сметка само неговата воля ни изведе към победата. А ето ме мен, седнал да чакам зад някаква си каменна ограда и като гладно куче да се нахвърлям на огризките от голямата победа. Колко добре си знае силите Марий… И колко добре знае слабите ми места!“

Искаше му се да не е длъжен да се радва. Щом като войниците му дадоха своя дял от победата, той яхна мулето си и като заобиколи отдалеч оградените лозя, отиде да докладва на Гай Марий, че всичко е минало точно според плана, че от марсийската армия не е останал практически никой.

— Имахме работа със самия Силон! — говореше оживено Марий, докато го тупаше по гърба и посягаше да удари и себе си по гърдите. Двамата вървяха прегърнати към палатката на командващия, където да си поприказват насаме. — Да не ти разправям, по долни гащи ги хванахме. Сигурно защото сме на тяхна територия и се чувстват у дома си. Стоварих им се като гръм, Луций Корнелий! Като че ли дори не са си представяли Азиний да изпусне контрола върху проходите! Никой не си е направил труда да им съобщи за поражението му; знаели са само, че е напуснал лагера си веднага щом аз съм тръгнал от Реате. Изведнъж им се показвам зад скалите — в пълен боен ред, лице в лице с предните им редици. Бързаха да помагат на Азиний, та затова едва успях да се спра на дистанция. Между нас и тях имаше пространство, та разполагах с достатъчно време да строя войската си в каре и да се направя как уж се готвя за отбрана.

„Ако си толкова велик пълководец, Гай Марий — вика ми Силон отсреща, — ела да се бием!“

„Ако ти си толкова велик пълководец, Квинт Попедий — отвръщам му аз, — накарай ме да се бия!“

Така и няма да разберем как точно би постъпил той в тази ситуация, защото щом чуха предизвикателството ми, войниците му се впуснаха в безредна атака. Дори не се обърнаха към него да го видят каква заповед ще им даде. Е, толкова по-добре за мен. Винаги съм знаел как да се оправям в подобно положение, Луций Корнелий. Силон явно не се е научил. Казвам „не се е“, защото има още време. Щом хората му започнаха да отстъпват или да бягат през лозята, той обърна коня си на другата страна и препусна право към Марувиум. Не му се чакаше да види края. Предполагам, няма да даде почивка на коня си, преди да се е прибрал на сигурно при Мутил. Така или иначе, принудих марсите да отстъпват в една-единствена посока — на юг през лозята. Знаех, че ги чакаш да ги довършиш в гръб. И това беше всичко.

— Добре си свърши работата, Гай Марий — похвали го Сула напълно искрено.

След което офицерите се наредиха да пируват в чест на победата. Марий, Сула, помощниците им, сред които изпъкваше малкият Марий, горд с великия си баща, при когото служеше като кадет. „О, малкият се е научил да го гледат!“ — помисли си Сула и през цялата вечеря упорито гледаше в обратната посока.

Цялата битка започна да се претворява в приказките на пируващите, всеки се надпреварваше да обяснява кое точно как се е случило и накрая описанието на сражението се оказа едва ли не по-дълго от самото сражение. Но колкото повече амфори биваха обръщани, толкова повече разговорът минаваше от героичната тематика на чисто политическата, а това означаваше да се спомене името на консула Луций Цезар. Повечето младши офицери в Мариевата армия се оказаха дълбоко шокирани от намеренията на Цезар да раздаде римско гражданство на италийците; началникът им така и не беше отварял уста по въпроса, нищо че Сула го беше уведомил още във Фрегела. Чуха се различни мнения, но всички бяха като цяло против Цезаровия законопроект. Около масата седяха все хора, които в продължение на шест месеца бяха живели единствено заради войната, които бяха убивали и бяха гледали как убиват другарите им, които през цялото време не се бяха освободили от чувството как само личностните съперничества между римските управници им пречат да наберат скорост и да спечелят така желаната победа над врага. Всички онези, които предпочитаха да си стоят на сигурно в Рим, бяха окачествени като дърти бабички — весталки, начело с Филип, чието име беше на всяка уста, както и това на консула Луций Цезар.

— Юлий Цезарите са една огромна топка от нерви, готова всеки момент да се пръсне от напрежение — изказа мнението си зачервилият се от алкохола Марий. — Много жалко, че точно тази година първи консул се падна един от тях. Знаех си, че няма да издържи.

— Да разбирам ли по тона ти, Гай Марий, че ако зависи от теб, италийците няма да получат нищо? — попита го направо Сула.

— Бих предпочел да не получат нищо — отговори той. — Преди да се стигне до открита война, естествено нещата стояха другояче. Но щом човек се обяви за враг на Рим, то той се превръща автоматически в мой личен враг. И нищо не може да заличи тази вражда.

— И аз чувствам нещата по абсолютно същия начин — добави Сула. — И все пак, ако Луций Юлий успее да прокара законопроекта си през Сената и народното събрание, ще се намалят докрай шансовете Етрурия и Умбрия да минат на страната на врага.

— Прав си. Именно за да не се случи подобно нещо, Луций Катон Лициниан и Авъл Плоций си разделиха легионите, доведени от Секст Юлий. Единият се понесе към Етрурия, другият — към Умбрия, само и само да не позволят да се вдигне и там въстание.

— Самият Секст Юлий тогава какво прави?

Вместо Марий отговори синът му:

— Поема си въздух в Рим. В последното си писмо майка ми пише за „силно възпалени гърди“.

Сула се опита да го унищожи с поглед, но не му се удаде. Дори когато баща ти е главнокомандващ, нямаш право да се намесваш в разговора на по-висшестоящите.

— Не ще и съмнение, че с похода си в Етрурия Катон Лициниан силно увеличава шансовете си да спечели консулските избори за догодина — рече той. — Естествено, ако се справи със задачата, но не се съмнявам, че ще успее.

— И аз така мисля — съгласи се Марий и се оригна. — В крайна сметка задачата е съвсем скромна — тъкмо за човек със скромни възможности като Катон.

Сула се усмихна.

— Какво, Гай Марий, не го ли смяташ за достоен?

Той го изгледа учудено.

— Нима ти имаш добро мнение за него?

— Нищо подобно. — Сула също беше пил повече, отколкото му понасяше организмът, и вече минаваше на вода. — Между другото, какво ще правим ние самите отсега нататък? Вече сме септември, а мен ще ме повикат съвсем скоро обратно в Кампания. Бих искал по възможност да използвам каквото време ми остава за полезни неща.

— Не мога да повярвам, че Егнаций е подлъгал Луций Юлий да влезе в дефилето на Мелфа! — отново се обади невъзпитаният Марий Младши.

— Това е, защото не си пораснал достатъчно, момчето, ми да се убедиш колко е безгранична хорската глупост — обясни баща му. Личеше си, че вместо да го дразни, обаждането на сина му по-скоро го радва. След което се обърна към Сула. — След като Луций Юлий се е прибрал обратно в Теанум Сициниум и е изгубил цяла четвърт от армията си, не виждам закъде си се разбързал, Луций Корнелий. Може би искаш да му светиш на Луций Юлий? Предполагам, че са се намерили достатъчно добри души да го сторят вместо теб. Не, предлагам ти заедно да отидем в Алба Фуценция — плесна се той по крака и изпадна в някакво неразбираемо състояние, което някои биха нарекли смях, други — продължително оригване.

Сула замръзна на стола си.

— Добре ли се чувстваш?

За момент лицето на Марий почервеня, след това посивя, но скоро си възвърна естествения цвят и смехът се превърна в истински.

— След такъв славен ден, Луций Корнелий, не мога да не се чувствам добре! Та, както казвах, време е да влезем в Алба Фуценция, да премахнем обсадата, след което да се поразходим из Самниум… Ще оставим на Секст Юлий задачата да превземе Аскулум Пицентум, докато ние се занимаваме със самнитския бик. Да се обсаждат градове е пълна досада, никога не ми е било по сърце. — Той се закикоти доволно. — Няма ли да е прекрасно, ако един ден се озовем в Теанум Сидицинум и ти с галантен жест бръкнеш в пазвата си, за да подариш на Луций Юлий освободена Езерния? Колко ще ти бъде благодарен!

— Няма начин да не ми благодари до гроб, Гай Марий.

Най-сетне се вдигнаха от масата и сложиха край на веселбата. Сула и малкият Марий помогнаха на главнокомандващия да си легне. Младежът хвърли заканителен поглед на Сула и се измъкна навън, оставяйки го сам да се оправя с баща му.

— Луций Корнелий — рече провлачено Марий, — ела, ако обичаш, утре сутринта да ме събудиш. Искам да си поговорим двамата насаме. Уви, тази вечер не мога. Нали разбираш, това проклето вино…

— Сега се наспи добре, Гай Марий. Сутринта ще дойда да те вдигна.

Но на сутринта се оказа, че точно да бъде вдигнат Гай Марий, е най-трудното. Когато махмурлията Сула се вмъкна в сенчестото спално помещение на Мариевата палатка, той завари внушителната му фигура в абсолютно същото положение, както я беше оставил предната вечер. Сбърчи подозрително вежди и се доближи до спящия, изпитвайки крайно неприятно предчувствие. Че Марий беше жив, се разбираше по тежкото му дишане, чуващо се чак в преддверието на палатката. Когато се наведе над леглото, дясната ръка на Марий едва-едва помръдна и надигна чаршафа. Отдолу се показаха очите му, в които бе изписана такава уплаха, че буквално граничеше с безумие. От обездвижената си лява буза до напълно вдървения си ляв крак Марий отново бе станал жертва на парализата. Без дори да гъкне, камарата от мускули бе повалена на това легло от удар колкото невидим, толкова коварен и неизличим.

— Удар — с мъка промълви Марий.

Без дори да го съзнава, Сула протегна ръка и погали мократа от пот коса на болния. Чувстваше, че този човек най-после е заслужил любовта му; сега, когато се бе изнесъл завинаги от политическата сцена.

— О, бедни старче! — наведе той лице до Марий и допря устни до обляната му със сълзи страна. — Горкият! Най-сетне ти се видя сметката.

На което парализираният успя да отговори разбираемо:

— Още… не! Седем… пъти…

Сула подскочи назад, сякаш Марий се бе надигнал и го бе зашлевил в лицето. Прикри за миг очите си с ръка, за да избърше сълзите си и се засмя истерично.

— Или аз съм откачил, Гай Марий, или този път наистина е свършено с теб!

— Не… още — повтори с усилие той, в чийто проницателен поглед гневът изместваше страха. — Седем… пъти.

Сула отиде до покривалото, закриващо спалнята от преддверието, и така завика за помощ, сякаш го бе нападнал Цербер и искаше да го разкъса с трите си глави.

Едва след като всички лекари в армията се изредиха да видят болния, а самият Марий бе обърнат във възможно най-удобното за него положение, Сула свика на съвещание офицерите, насъбрали се в тревога пред палатката, където разплаканият Марий Младши не допускаше никого да влезе.

Съвещанието се проведе на лагерния форум, та да могат войниците да се убедят, че нещо се върши; новината за удара на Марий се бе разнесла като мълния от палатка на палатка и много големи мъже се бяха присъединили към сълзите на младия Марий.

— Командването поемем отсега нататък аз — съобщи на присъстващите Сула.

Никой дори не понечи да му възрази.

— Връщаме се веднага в Лациум, преди Силон и Мутил да са научили за катастрофата.

Едва сега един от младшите легати, Марк Цецилий Корнут, посмя да се обади:

— Това е смехотворно! Намираме се на някакви си двайсет-трийсет километра от Алба Фуценция, а изведнъж се обръщаме на другата страна и си заминаваме!

Сула прехапа устни и като разпери ръка по посока на стълпилите се по-далеч разплакани войници, заяви:

— Виж ги, глупако! Ти би ли навлязъл наистина на чужда земя с тези войници? Не виждаш ли, че смелостта ги е напуснала! Трябва да ги съберем и внимателно да ги отведем в родината, преди да са полудели от страх. А когато ги върнем на сигурно място, Корнуте, ще им потърсим нов пълководец, който да си спечели поне една десета от любовта им към Гай Марий!

Корнут отвори уста с намерението да възрази, но нищо не му дойде наум и той вдигна безпомощно рамене.

— Друг има ли да каже нещо? — попита Сула.

Изглежда, нямаше.

— Добре тогава. Вдигайте веднага лагера. Вече съм пратил вест до легионите си в другия край на лозята. Ще ни чакат долу на пътя.

— Ами какво ще правим с Гай Марий? — попита плахо един от щаба, принадлежащ към фамилията на Лициниите. — Може да умре, ако го помръднем.

Сула чак го вкамени от ужас с дивашкия си смях.

— Кой, Гай Марий? Ти него и с брадва да го удариш по главата, пак не можеш да го убиеш, момче! — Като видя все пак реакцията на околните, той се опита да възвърне спокойствието си и да добави: — Няма от какво да се плашите, господа, само преди два часа Гай Марий лично ми се зарече, че още не се е предал. И аз му повярвах напълно! Затова го взимаме със себе си. Мисля, ще се намерят достатъчно доброволци да го носят на рамене.

— Всички ли се връщаме в Рим? — попита също тъй плахо, както предния път Лициний.

Едва сега, когато сам се бе окопитил, Сула си даде сметка колко са наплашени не само войниците, но и офицерите. И все пак те си оставаха римски благородници, които искат да знаят всичко, за да са наясно как най-добре да реагират според положението си. Сула трябваше да ги гали като мънички котенца, които умират от страх, но не искат да си го признаят.

— Не, не отиваме всички в Рим — отвърна му рязко той. — Когато стигнем Карсеоли, ти, Марк Цецилий Корнут, ще поемеш командването на армията и ще я разположиш на лагер край Реате. Аз самият ще взема пет кохорти като почетна стража и ще съпроводя Гай Марий и сина му до Рим.

— Много добре, Луций Корнелий, щом така желаеш, предполагам, че така и ще трябва да стане — отвърна му Корнут.

Едва ли някога щеше да забрави хищния поглед, който впери в него Сула; сякаш хиляди мравки се бяха покатерили изведнъж по гърба му.

— Никак не грешиш, Марк Цецилий, като мислиш, че всичко ще стане точно както аз го желая. А ако нещо не е тъй, както аз го желая, то на теб не ти остава нищо друго, освен да си пожелаеш никога да не си се раждал! Ясен ли съм? Добре! А сега действай!