Венец от трева (Част II: Разривът)

Когато в Рим научиха, че при Ацера Мутил е бил разгромен от Луций Цезар, настроението значително се повдигна. Сенатът издаде обръщение към народа, според което носенето на траурно облекло от гражданите повече не било необходимо. Когато обаче се разбра за последвалото поражение на консула в пролома на Мелфа и грубите сметки показаха, че римляните са загубили кажи-речи същия брой войници, колкото самнитите предния път, никой в Сената не си отвори устата за ново обръщение, връщащо общонационалния траур. Това само щеше да подчертае значението на изгубената битка.

— Би било напълно безполезно — разпери безпомощно ръце Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус пред малцината си колеги — сенатори, които бяха благоволили да обсъдят настъпилото положение. Долната му устна потрепна, но Скавър бързо я прехапа. — Това, с което трябва да се примирим, е един много по-сериозен факт — може да загубим войната.

Филип не присъстваше, затова и нямаше кой да повдигне спор по въпроса. Квинт Варий също се занимаваше с по-сериозни дела, а именно да съди в държавна измяна дребните риби в Сената; откакто Антоний Оратор и Скавър го бяха направили на смях пред съдебните заседатели, участта на останалите заподозрени стана още по-злочеста.

Лишен от каквато и да е опозиция от страна на оределите си колеги, Скавър не сметна за нужно да продължи с изказването си и тежко се отпусна на стола си. „Вече съм твърде стар — рече си за сетен път той. — Как така Гай Марий, с когото сме връстници, се справя с няколко противникови армии едновременно, а аз една реч не мога да изнеса.“

Отговорът на въпроса му дойде в края на секстилис, когато специален пратеник от Марий съобщи пред Сената за тежкия разгром на Херий Азиний при Карсеоли, за смъртта на същия Херий Азиний и за гибелта на още седем хиляди маруцински войници. Уви, градът бе дотам обезкуражен, че никой не отдаде особено значение на новината; вместо това граждани и сенатори зачакаха с нарастваща тревога кога друг пратеник ще им съобщи за неизбежното поражение. Като потвърждение на опасенията им съвсем скоро пристигна и вторият вестоносец. Беше приет веднага в Сената, където се събраха едва неколцина назначени отци да изслушат с ледени изражения трагичните новини. От всички сенатори с консуларен ранг присъстваше единствено Скавър.

При първото прочитане на посланието така и никой не искаше да повярва на ушите си. По изтънелите редици на облечените в бяло сенатори премина нещо като сподавена въздишка, но никой не се осмели да даде израз на радостта си. С треперещ глас Скавър повторно изчете писмото и едва тогава в Курията се надигнаха радостните възгласи, предали се светкавично из улиците на вечния град. За по-малко от час не остана човек в Рим, който да не е научил за победата. Гай Марий бе успял! Гай Марий бе обърнал колелото на съдбата! Гай Марий, Гай Марий, отново Гай Марий!

— Ей го пак герой на деня — оплака се Скавър пред фламен Диалис, Луций Корнелий Мерула, който от началото на войната не бе пропуснал нито едно заседание на Сената, независимо от огромния брой свещени забрани, преследващи го навсякъде. Единствен сред събратята си римски управници фламен Диалис не можеше да носи тога; вместо това ходеше облечен в тежко вълнено наметало на два ката — тъй наречената лена, което представляваше широк кръг с дупка за главата. На главата си жрецът носеше тесен шлем от слонова кост, украсен със символите на Юпитер и завършващ в горната си част с диск корава вълна, промушен с шип от слонова кост. От всички сенатори единствено Мерула ходеше брадат — не за друго, а за да си спести мъчението да го бръснат с костен или бронзов бръснач; на фламен Диалис му беше строго забранено да се докосва, до какъвто и да е предмет от желязо, затова брадата му висеше до гърдите, а косата — до средата на гърба. Именно поради тази забрана не можеше да участва и във война. Лишен от правото да изпълни воинския си дълг към родината, той компенсираше, като упорито търкаше стола в Сената и слушаше събратята си.

Мерула въздъхна.

— Е, Марк Емилий, колкото и да държим на патрицианската си принадлежност, мисля, че е крайно време да се съгласим с очевидното: аристократичната ни кръв дотам е изтъняла с вековете, че вече сме неспособни да дадем живот на герои.

— Пълни глупости! — сряза го Скавър. — Гай Марий е просто едно недоразумение!

— Къде щяхме да сме без него сега?

— Щяхме да сме в Рим и да бъдем истински римляни.

— Нима не те радва победата му?

— Радва ме естествено! Но просто ми се искаше отдолу на писмото да стоеше не името на Гай Марий, а това на Луций Корнелий Сула!

— Знам, че Луций Корнелий си вършеше добре работата на градски претор, но никога не съм чувал да се мери с Марий на бойното поле — отбеляза Мерула.

— А и как ли ще можеш да го чуеш, преди самият Марий да се е отказал от пълководството? Луций Корнелий Сула е воювал рамо до рамо с Марий още от… още от Югуртинската война. И винаги е имал голям принос за победите му. Но каквото и да стори Луций Корнелий, славата отива винаги за Гай Марий.

— Не си особено коректен, Марк Емилий! Гай Марий лично споменава Луций Сула в писмото си! Аз поне не виждам в какво можем да го укорим. Дори трябва да отбележа, че не ми е приятно да се отнасяме осъдително към човека, който отговори на молитвите ми.

— Човека, който отговори на молитвите ти? Какво искаш да кажеш, фламен Диалис? Имаш странен начин на изразяване.

— Боговете никога не отговарят пряко на молитвите ни, Принцепс Сенатус. Ако нещо не им се нрави, те ни предупреждават с някой природен феномен или бедствие. Ако ли пък искат да ни помогнат, правят го винаги чрез посредничеството на хората.

— Това и аз го знам не по-зле от теб! — Скавър не желаеше да слуша хвалебствия за Марий. — Винаги съм обичал Гай Марий не по-малко, отколкото съм го мразил. И все пак не виждам защо ти ще ми се сърдиш, задето предпочитам писмото да е било подписано от друг?

Точно в този момент в залата на Сената, където, освен Скавър и Мерула не бе останал никой друг, влезе един от писарите.

— Принцепс Сенатус, току-що се получи спешно съобщение от страна на Луций Корнелий Сула.

Мерула се засмя лукаво.

— Ето, че боговете най-сетне отговориха и на твоите молитви! Луций Сула също се е научил да подписва писма!

Скавър го стрелна с убийствен поглед, пое свитъка и бързо го разгъна. За негово огромно учудване целият ред бе зает с някакви си два реда текст, внимателно изписан с огромни, ясно четливи букви, които Сула предвидливо бе разделил на думи посредством точки. Явно не искаше да се стига до недоразумения. В писмото пишеше следното:

Неспособен да си отвори устата от изживяния шок, Скавър Принцепс Сенатус просто предаде свитъка на Мерула и се отпусна на един от свободните столове.

— Едепол! — възкликна Мерула и седна до него. — О, до края ли ще трябва да ни преследват нещастията в тази война? Мислиш ли, че Гай Марий е мъртъв? Какво иска да каже Луций Сула, че го носел в Рим?

— Сигурно иска да каже, че е още жив, но че е неспособен да командва и армията му го е разбрала — обясни Скавър. След което пое въздух и гръмогласно извика писаря обратно: — Нека дойдат фанфарите. Да се разтръби из цял Рим, че Гай Марий е получил удар и се връща в Рим, придружен от Луций Корнелий Сула.

Писарят го зяпна в удивление и хукна да изпълнява нареждането.

— Смяташ ли, че това е най-мъдрото решение, Марк Емилий? — запита го недоверчиво Мерула.

— Единствено Великият бог знае, фламен Диалис. Нямам никаква представа кое е мъдро и кое — не. Това, което знам, е, че ако бяха свикал най-напред Сената да обсъдим новината, останалите щяха да я потулят. А това е немислимо — заяви твърдо Скавър и стана от мястото си. — Ще дойдеш ли с мен? Трябва да съобщя на Юлия, преди да е чула от глашатаите на рострата.

И така, когато петте кохорти кортеж около носилката на Гай Марий влязоха в града през Колинската порта, копията им бяха опасани с кипарисови клонки, мечовете и ножовете — обърнати нагоре. Шествието минаваше през един от римските пазари, където дърветата бяха окичени с гирлянди от цветя, а пътят — задръстен от мълчаливи люде, дошли едновременно да честват празник и да присъстват на погребение. Същата тишина съпровождаше Марий по целия му път до Форум Романум, където отново го посрещнаха есенни цветя и смълчани зрители. Цветята бяха, за да ознаменуват великата победа на Гай Марий; мълчанието — за да се отбележи още по-тежкото поражение, което му бе нанесла болестта.

Когато покритата носилка се показа зад войниците, сред тълпата се понесе неспокоен шепот:

— Трябва да е жив! Трябва да е жив!

Сула и петте кохорти се спряха едва в долната част на Форума, под самата ростра, докато Гай Марий бе отнесен нагоре по Кливус Аргентариус към дома му от северната страна на Капитолия. Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус лично се качи на рострата, за да се обърне към насъбралото се множество.

— Третият основател на Рим е все още жив, квирити! — прогърмя гласът му над площада. — Както винаги той успя да обърне цяла една война в полза на Рим и Рим няма как да изрази своята благодарност пред заслугите му. Молете се за здравето му, поднесете жертви на боговете и все пак не забравяйте, че може да му е писано скоро да ни напусне. Положението му е много сериозно. Но благодарение на него, квирити, нашето собствено положение е много по-добро, отколкото беше преди броени дни.

Никой не посрещна думите му с радост, никой и не заплака от мъка. Плачовете щяха да бъдат запазени за самото погребение — за тогава, когато и последната надежда щеше да е отлетяла. Скавър слезе от трибуната сред всеобщо мълчание и народът се разпръсна по площада.

— Няма да умре — посрещна го Сула, видимо изтощен.

Възрастният човек пренебрежително махна с ръка.

— Дори не го допускам. Още не е станал седми път консул, не може да си позволи да умре.

— Повтаряш точните му думи.

— Какво, нима може да говори?!

— Трудно. Мисълта му е съвсем ясна, просто му е трудно да говори. Лекарят на армията обяснява това с факта, че парализата е засегнала лявата му половина; ако ударът бил от дясната, Марий щял да бъде загубен. Нямам представа откъде му идват подобни заключения. Самият той не може да ми обясни. Така се знаело от опит: ако на ранения била засегната дясната половина на главата, завинаги изгубвал дар слово. Ако увреждането било отляво, говорът се запазвал.

— Колко странно! Дали в целия град ще се намери и един шарлатанин, който да знае колкото армейските лекари?

— Предполагам, че просто не са виждали достатъчно счупени глави.

— Е, да, няма къде да ги видят. — Скавър дружески хвана Сула под ръка. — Каня те у дома, Луций Корнелий. Ще пийнем малко вино, а ти ще ми разкажеш всичко. Мислех, че си още в Кампания, при Луций Юлий.

Колкото и да не му се искаше да издава нежеланието си, той се отдръпна от Принцепс Сенатус.

— Предпочитам първо да се отбия вкъщи, Марк Емилий. Горещо е, а аз съм още с бронята си.

Скавър въздъхна.

— Крайно време е и двамата да забравим какво се е случило преди толкова много години. Жена ми е вече по-зряла, по-улегнала, а и децата отнемат много от вниманието й.

— Щом така си рекъл, да вървим.

Тя ги чакаше в атрия, нетърпелива като всяка римска съпруга да узнае какво се е случило с Гай Марий и дали ще се оправи. На двайсет и осем години, вместо да се изхаби от времето, прекарано в майчинство, тя се бе разхубавила още повече и като зрял плод събираше погледите на мъжете край себе си. Дори сивите й като облачно небе очи не можеха да изтрият усещането за притегляне у околните.

На Сула обаче не му убягна, че колкото и мило да се държеше със съпругата си Скавър, колкото и да я галеше със старческата си усмивка, тя не преставаше да се страхува от него и да остава глуха за радостта му, че я вижда.

— Добре дошъл, Луций Корнелий — посрещна тя хладно госта.

— Добре заварил, Цецилия Далматика — отвърна й също тъй хладно той.

— В кабинета ти съм оставила напитки, мъжо — обърна се тя към Скавър с монотонния си глас. — Ще умре ли Гай Марий?

Отговори й Сула, който вече можеше да си позволи дори да се усмихне на домакинята си; срещата им във всеки случай се различаваше от тази на вечерята у Гай Марий.

— Няма, Цецилия Далматика. Гай Марий още не ни е казал последно сбогом. Можеш да ми вярваш, че тепърва ще слушаме за него.

Цецилия просто въздъхна с облекчение.

— Е, тогава ви оставям.

Двамата мъже изчакаха в атрия, докато тя се изгуби из къщата, след което Скавър поведе посетителя си към таблиния.

— Искаш ли да поемеш командването на север вместо Марий? — започна разговора Скавър, докато наливаше виното в чашите.

— Съмнявам се Сенатът да ми позволи, Принцепс Сенатус.

— В това и аз се съмнявам. Питам те дали изобщо искаш.

— Не. Ако се изключи краткото ми приключение заедно с Гай Марий, в тази война бях зает изключително в Кампания. Ако зависеше от мен, бих продължил да воювам на юг. А и Луций Юлий ме чака да се върна при него — добави той. Много добре знаеше какво смята да прави след новите консулски избори, но засега криеше намеренията си от всички.

— Войниците, които доведоха Марий, от твоите легиони ли са?

— Да. Останалите петнайсет кохорти изпратих директно в Кампания. Тези тук ще поведа сам още утре.

— Как ми се иска да се кандидатираш за консул! От десет години насам не сме имали толкова жалки съперници за управлението!

— Решил съм твърдо да се явя заедно с Квинт Помпей Руф на изборите догодина.

— И аз така чух. Жалко.

— И да искам, не мога да спечеля тази година, Марк Емилий.

— Би могъл… Ако получиш пълната ми подкрепа.

Сула се усмихна горчиво.

— Предложението ти идва твърде късно. А освен това имам твърде много работа в Кампания — кога ще се върна, за да се представя официално пред списъците? Дори да бъда избран, ще трябва да тегля жребий с колегата си и току-виж ме пратили на север против желанията ми. С Квинт Помпей в един отбор ще правя каквото си поискам. Ако сега се отметна от уговорката си с него, ще изгубя много. Вече съм дал ръката на дъщеря си на сина му.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да оттегля предложението си. Прав си. На Рим му предстои да преживее още една година с бездарни управници. Но винаги е било добре за нас, когато консулите са обвързани с роднински връзки. Хармонията по върховете неизбежно се е отразявала и на низините. От друга страна, Квинт Помпей дори не би помислил да съперничи с теб; за него ще бъде чест да следва указанията на човек като Луций Корнелий Сула.

— И аз така мисля, Принцепс Сенатус. Тазгодишните избори са единственото време, когато Луций Юлий ще може да мине и без услугите ми. Самият той смята да прекрати за известно време военните действия и да се върне в Рим. Затова смятам още този декември да омъжа дъщеря си за Помпеевия син, нищо че още не е навършила осемнайсет. Тя чака този момент с огромно нетърпение — излъга Сула. Много добре знаеше, че момичето още не се е примирило с готвената й участ, но пък и Фортуна нямаше да му помогне.

Два часа по-късно, когато се прибра у дома си, подозренията му относно поведението на Корнелия се усилиха още повече. Елия го посрещна с вестта, че дъщеря му се е опитала да избяга от къщи.

— За щастие робинята й толкова се уплашила, че веднага дойде да ми съобщи — добави тъжно Елия. Тя обичаше с цялото си сърце доведената си дъщеря и често си бе повтаряла колко би се радвала, ако момичето се обвърже с младежа, когото обича — малкия Марий.

— И какво ли е смятала да прави самотна из бойните полета на Италия? — подхвърли пренебрежително Сула.

— Не знам, Луций Корнелий. Не мисля, че и тя е имала особени планове. Просто женският й инстинкт е проговорил и тя го е послушала.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да я омъжим колкото се може по-скоро за младия Квинт Помпей — отсъди мрачно той. — Ще говоря с нея.

— Къде? В кабинета ти?

— Да, Елия, в кабинета ми.

Макар да знаеше, че мъжът й не я обича, че мрази слабостта й да защитава Корнелия, Елия си позволи да му напомни:

— Моля те, Луций Корнелий, не бъди прекалено суров с момичето!

Но Сула оставаше глух за подобни молби.

Корнелия Сула беше доведена в таблиния едва ли не под затворнически надзор, заобиколена от двамина яки роби.

— Свободни сте — обърна се господарят им към тях и впи смразяващия си поглед в лицето на малката бунтовница. Корнелия бе наследила изящните черти на майка си, забележителния тен на баща си, но очите й принадлежаха единствено на самата нея — широки и яркосини.

— Какво ще кажеш за свое оправдание, момиче?

— Този път съм готова всичко да изтърпя, родителю мой. Можеш да ме биеш до смърт, не се страхувам! Защото съм решила, че няма да се омъжа за Квинт Помпей, и нито ти, нито който и да било друг може да ме накара да отстъпя от решението си!

— Ако трябва, ще те вържа и ще те влача по улиците, момичето ми, но ще те омъжа за Квинт Помпей — отвърна баща й с онзи привидно спокоен глас, който предвещаваше големите домашни бури.

Независимо че умееше да плаче и да повтаря номерата на майка си, Корнелия приличаше много повече на Сула, отколкото на Юлила. Тя застана здраво на крака, сякаш очакваше върху лицето й да се стовари тежката ръка на баща й, и в очите й засвяткаха искри.

— Няма да се омъжа за Квинт Помпей!

— Кълна се в боговете, Корнелия, ще се омъжиш и още как!

— Няма!

В други случаи такова упорито предизвикателство би вбесило така Сула, че като нищо би изпаднал в умопомрачение; сега обаче, навярно защото откриваше у дъщеря си много от покойния си син, той се чувстваше безсилен да се разгневи. Затова предпочете друг подход.

— Дъще, знаеш ли коя е Пиетат? — попита той с известно отвращение в гласа си.

— Разбира се, че знам — отговори му Корнелия, която не очакваше подобна реплика. — Тя е дългът.

— Ако обичаш, изкажи се по-подробно.

— Тя е богинята на Дълга.

— На кой дълг по-точно?

— Изобщо на дълга.

— Включително и на дълга, който имаш спрямо родителите си, не е ли така? — запита я любезно Сула.

— Включително и на него — отговори Корнелия.

— Да предизвикваш своя патерфамилиас е тежко престъпление, Корнелия. Не само, че нанасяш обида на Пиетат, но и престъпваш самите римски закони. Ти трябва да се подчиняваш на главата на семейството, а това съм аз — обясни й търпеливо Сула.

— Над дълга ми към теб стои дългът ми към самата мене — отвърна му гордо тя.

Бащата усети как устата му започва да трепери.

— Не стои над, а много под, дъще. Ти си задължена най-напред пред мен, а после пред когото и да било друг. Ти си в моята власт.

— В твоята или в чужда, родителю, аз няма да изменя на себе си!

Изведнъж Сула избухна в бурен смях, който изтри всякакви следи от напрежение по лицето му.

— О, я си върви! — махна той към вратата и едва когато успя да надвие над смеха, добави: — Ще си изпълниш синовния дълг или ще те продам в робство! Знаеш, че нищо не може да ме спре да го направя!

— Нима аз вече не съм робиня? — обърна се Корнелия.

„Какъв войник би излязъл от нея!“ — не можа да сдържи възхищението си Сула. Изчака да му мине смехът и седна да драсне едно писмо до един приятел с гръцко поданство, някой си Публий Рутилий Руф от Смирна.

Сула пъхна писмото си до Рутилий Руф в общия пакет, който Принцепс Сенатус изпрати по доверен куриер в Смирна. Това означаваше, че в най-добрия случай приятелят им ще го получи до един месец и ако отговорът му дойде със същия куриер, на свой ред ще се забави толкова.

В действителност Сула получи чаканата от Рутилий Руф вест в края на ноември. Самият той още се намираше в Кампания, където бдеше над здравето на консула Луций Цезар. Междувременно подлизурковците в Сената бяха удостоили консула с правото на триумф за победата си над Мутил при Ацера. Това, че самнитите се бяха върнали кажи-речи заедно с римляните под стените на Ацера и че враждебните действия се бяха подновили със същата сила, беше подробност, която назначените отци предпочетоха да не взимат под внимание. При приемането на решението за триумфа Сенатът се позова на факта, че след битката при Ацера Луций Цезар бил обявен на бойното поле за император от войниците си. Когато Помпей Страбон научи за триумфа, протежетата му вдигнаха такава врява, че Сенатът трябваше да му гласува и на него триумф. „Докъде още можем да паднем? — питаше се през цялото време Сула. — Един римлянин никога не е можел да чества триумф за победа над италийци.“

Колкото и да го удостояваха с почести, Луций Цезар не беше човекът, който би им обърнал внимание. Когато Сула го попита как смята да организира триумфалното си шествие, той просто го изгледа изненадано и отбеляза, че щом нямало плячка, нямало и нужда от особена организация.

— Ще преведа войските си през улиците на Рим — това е всичко.

Зимата най-после бе сковала действията на двете враждуващи страни, а Ацера продължаваше да не обръща внимание на двете армии, разположили се на лагер в съседство. Докато Луций Цезар хвърляше всички сили да прокара мечтания законопроект, Сула отиде в Капуа, където Катул Цезар и Метел Пий се бяха заели с тежката задача по реорганизацията на оределите след авантюрата в пролома на Мелфа римски легиони. Именно в Капуа го настигна писмото на Рутилий Руф.

Сула остави писмото на писалището и се опита да помисли. Главата му буквално се въртеше. Просто? Как можеше Публий Рутилий да нарече „прост“ подобен план, на който не му се вижда нито началото, нито краят. Та една военна маневра на полето беше сто пъти по-проста от подобен заговор! И все пак нищо нямаше да загуби, ако опита. Дали това или друго, все нещо трябваше да се направи. Затова, леко облекчен от приятелския съвет, Сула се зае да чете останалата част от писмото, нетърпелив да узнае какво ново му съобщава Рутилий Руф.

Вместо да обяснява на жена си каква хитрина е намислил Публий Рутилий Руф, Сула просто отряза онази част от писмото, в която се описваше заговорът срещу Корнелия Сула, и я препрати на Елия в Рим, заръчвайки й да спазва стриктно указанията; стига естествено да разбере за какво изобщо става дума.

То не се оказа трудно за оправната Елия. Когато Сула се завърна в Рим заедно с Луций Цезар, той завари в дома си отдавна забравената семейна хармония, както и една ведра и усмихната дъщеря, очакваща с нетърпение да бъде омъжена.

— Всичко стана точно както Публий Рутилий го беше описал в писмото си — рече щастливо жена му. — Когато се срещна с Корнелия, малкият Марий се държа отвратително. Бедното момиче! Беше тръгнало за къщата на Гай Марий изпълнено с любов и надежда, навярно си е представяло, че любимият й ще облегне глава на скута й или ще заплаче на рамото й. Вместо това той беснееше, задето кадетската комисия на Сената му е наредила да остане в щаба на досегашната си армия. По всяка вероятност заместник на Гай Марий ще бъде някой от новоизбраните консули, а малкият ги мрази и двамата. Предполагам, че си е правил някакви сметки да бъде прикачен към теб, но комисията твърде хладно му е отказала.

— Толкова по-добре за самия него, защото ако наистина бе дошъл при мен, приемът щеше да е още по-хладен — закани се мрачно Сула.

— Това, което го е ядосало най-много, не е бъдещият му началник, а самият факт, че никой не го иска при себе си. Колкото и да оправдава неуспеха си с непопулярността на баща си в Сената, малкия Марий добре си дава сметка, че отрицателното отношение на хората се дължи най-вече на самия него. — Елия буквално сияеше от радост, докато изливаше злобата си върху главата на Марийчо. — Не му се щеше Корнелия нито да му съчувства, нито да го гледа с някогашното възхищение. Ако се вярва на дъщеря ти, държал се е не само резервирано, но дори невъзпитано.

— И тогава тя реши да се омъжи за Квинт Помпей.

— Не веднага, Луций Корнелий! Първо й оставих два дни да се наплаче. След това подхвърлих уж между другото, че щом като засега баща й се бил отказал от брачния съюз с Помпеите, нямало нищо лошо да ме придружи на вечеря у тях. Просто ей така, да види какво представлява младежът. Всеки на нейно място би бил любопитен.

Сула се усмихваше в предчувствие какво е станало.

— И какво стана?

— Двамата се харесаха от пръв поглед. На вечерята стояха един срещу друг и през цялото време не млъкнаха, сякаш се познават от детството си. — Толкова беше щастлива Елия в този момент, че от вълнение хвана ръката на мъжа си и я стисна. — Много мъдро постъпи, като премълча пред Квинт Помпей за нежеланието на дъщеря си. Цялото семейство я посрещна като скъп гост, а момичето се понрави на всички.

Той издърпа ръката си.

— Насрочихте ли деня на сватбата?

Лицето на жена му видимо помръкна.

— Веднага щом минат изборите. — В погледа й се прочете дълбоко таената мъка. — Скъпи Луций Корнелий, защо не ме харесваш? Толкова се старая!

Съпругът й я изгледа мрачно и като се отдръпна към вратата, изтърси:

— Да бъда съвсем честен, Елия, не за друго, а просто защото си ми скучна.

И излезе. Елия остана известно време неподвижна и навярно се чудеше дали да плаче, или да се радва; Сула не беше казал, че ще се развежда с нея. По-добре малкото щастийце, отколкото съвсем никакво.

Скоро след завръщането на Луций Цезар и Сула в Рим се разнесе новината, че Езерния се е предала на самнитите. Градът бил изнемощял от глад, по улиците не останали нито кучета и котки, нито коне и магарета, нито кози и овци — всичко отишло да запълни изпразнените търбуси на защитниците. Най-накрая Марк Клавдий Марцел се видял принуден лично да отвори портите на Езерния, след което безследно изчезнал. Никой, освен самнитите не можеше да каже каква е съдбата му.

— Убили са го — дори не му трябваше да гадае на Луций Цезар.

— Навярно имаш право — съгласи се Сула.

Разбира се, Луций Цезар нямаше намерение да се връща на бойното поле. Консулският му мандат наближаваше към своя край, а той държеше през пролетта да бъде избран за цензор; да се връща отново в Кампания, за да служи като легат в щаба на новия консул, му се виждаше напълно безсмислено.

За пръв път от няколко години в колегията на народните трибуни се забелязваха няколко обещаващи имена едновременно, навярно защото цял Рим говореше за предвиждания закон за разпространението на римското гражданство. И да искаше, Луций Цезар не можеше повече да крие намеренията си от общественото мнение. Трибуните се очертаваха негови привърженици, понеже мислеха либерално и не подкрепяха кървавите мерки срещу италийците. Председател на колегията стана Луций Калпурний Пизон Фруги; последното му име идваше, за да го разграничи от другия клон на Калпурний Пизоните — Цезонините, към които принадлежеше зетят на Публий Рутилий Руф. Пизон Фруги се знаеше като по-скоро консервативен човек, дарен с енергия и решителност; от самото начало на мандата си той обяви пред плебейското събрание, че възнамерява енергично да противостои на двамата най-радикални трибуни в колегията — Гай Папирий Карбон и Марк Плавций Силван, — ако им хрумне да излязат извън рамките на Цезаровия законопроект и дарят римското гражданство на народите, въвлечени в Италийската война. Това, че се бе въздържал да отхвърли самия закон, се дължеше на дългите и убедителни напътствия, които бе получил от страна на Скавър и други уважавани личности в Сената. По този начин за пръв път от началото на войната събитията на Форума приковаха обществения интерес; освен военни действия задаващата се година обещаваше и политически препирни.

Далеч по-потискаща бе атмосферата по времето на изборите в центуриатните комиции — особено когато се гласуваше за консули. Двамата главни претенденти бяха спечелили състезанието още два месеца по-рано и сега победата им трябваше само да бъде ратифицирана. Това, че първи консул стана Гней Помпей Страбон, а Луций Порций Катон Лициниан остана втори, се дължеше не на друго, а на триумфа, който Страбон ознаменува броени дни преди изборите.

— Тези триумфи са си жив срам — сподели Скавър Принцепс Сенатус пред Луций Корнелий Сула. — Първо Луций Юлий, сега Гней Помпей, това минава всяка мярка! Започвам да се чувствам много стар.

Сула го изгледа внимателно и си рече, че Скавър, освен че се чувства стар, изглежда така. Това беше много тревожно. Ако загубата на Гай Марий означаваше, че римските армии ще се лутат известно време като мухи без глави по полетата на Италия, то какво би представлявал Форум Романум без присъствието на Марк Емилий Скавър? Кой от всички сенатори щеше да обърне внимание на всички онези наглед незначителни, но всъщност жизненоважни събития, случващи се сред съседните на Рим страни? Кой изобщо щеше да продължи външната политика, водена от Рим в продължение на два века? Кой щеше да поставя на мястото им самонадеяните глупаци като Филип или бруталните парвенюта като Квинт Варий? Кой друг вместо него щеше да се изправи като непоклатима скала срещу всички беди, които ще връхлетят Рим? Истината беше, че откакто Марий бе покосен от удара, Скавър видимо се бе състарил; колкото и да се бяха държали за гушите през последните четиридесет години, двамата бяха един за друг като вода и въздух.

— Марк Емилий, трябва повече да пазиш здравето си! — предупреди го Сула, обзет от мрачни предчувствия.

В зелените очи на събеседника му просветнаха лукави искрици.

— Човек все някога трябва да си отиде, нали?

— Така е. Но ти просто нямаш правото да го сториш. Рим още се нуждае от теб. Ако и ти ни напуснеш, то кой ще ни спасява от нежни души като Луций Юлий Цезар или Луций Марций Филип?

Скавър се засмя.

— Това ли е най-голямото зло, което може да сполети Рим — Луций Цезар и Филип? — попита той и наклони голата си глава на една страна като някой престарял, проскубан бухал. — В някои отношения много те ценя, Луций Корнелий. Но понякога си казвам, че в твои ръце Рим би изживял много по-страшни мигове, отколкото ако се оставеше на Филип. — Щракна с пръсти. — Ти може и да не си роден войник, но повече време от кариерата си на сенатор прекара по бойните полета. А съм забелязал, че дългата военна служба превръща сенаторите в пълни автократи. Вземи например Гай Марий. Когато един пълководец заеме политически пост, той е нетърпелив да постигне желаното и твърде често гледа да се освободи от рамките, които му поставят традицията и толерантността.

Двамата разговаряха пред книжарницата на Созий на Аргилетум, където се намираха и няколко от най-реномираните сергии за храни в цял Рим. Докато обсъждаха бъдещето на Рим, те добре си похапваха сладкиши от грозде и захаросан крем; в близост до тях дебнеше някакъв светлоок младеж, който си изкарваше прехраната с легенче топла вода и суха кърпа; сладкишите на продавача в съседство бяха лепкави и мазни и двамината сенатори с готовност бяха откликнали на деловата му оферта.

— Когато дойде моето време, Марк Емилий, ще постъпя с Рим в зависимост от това, какво представлява самият той. В едно мога да те уверя: няма да позволя днешните римляни да опозорят имената на предците си. Нито ще позволя отново властта да отиде в ръцете на хора като Сатурнин — зарече се твърдо Сула.

Скавър привърши със закусчицата си и щракна с мазните си пръсти, за да уведоми светлоокия, че ще се възползва от услугите му. Подаде мръсните си ръце на момчето и след като внимателно се увери дали работата е била свършена както трябва, му даде цяла сестерция като възнаграждение. Сетне изчака Сула да си измие на свой ред ръцете (и да подаде доста по-скромна монета) и продължи по темата.

— Някога имах син — каза Скавър най-невъзмутимо, — но синът ми не се оказа мъж на място. Колкото и да беше мил и любезен, беше твърде страхлив и слабохарактерен, за да защити името си. Сега имам втори син, твърде малък, за да знам какво ще излезе и от него. И все пак едно нещо научих, Луций Корнелий, а то е, че колкото и славни да са нашите предци, бъдещето принадлежи единствено на потомците ни.

Сула изкриви лице.

— И моят син умря, но за разлика от теб друг не ми се роди.

— Значи така ти е било писано.

— Мислиш ли, че боговете наистина имат пръст в тези неща, Принцепс Сенатус?

— Убеден съм. Ето, погледни ме, цял живот ролята ми е била да ограничавам амбициите на Гай Марий. Рим имаше нужда от мен и аз бях на неговите услуги. Напоследък обаче ми се струва, че ти приличаш много повече на Марий, отколкото на Скавър. А не виждам някой, който да ти се противопоставя. В крайна сметка това може да се окаже много по-пагубно за нашите мос майорум от появата на хиляда Сатурниновци на Форума.

— Имаш думата ми, Марк Емилий, че Рим няма защо да се плаши от мен. — Сула се замисли малко над току-що изреченото и добави: — Имам предвид твоя Рим, не Сатурниновия.

— Искрено се надявам да си прав, Луций Корнелий.

Двамата се насочиха към Сената.

— Дочувам, че Катон Лициниан щял да бъде изпратен в Кампания — рече Скавър. — С него ще ти е по-трудно да се разбереш, отколкото с Луций Юлий; също толкова неуверен, колкото Цезар, но много по-непоносим като характер.

— Няма да представлява грижа за мен — успокои го Сула. — Гай Марий с право го нарече грахово зърно, а похода му в Етрурия — детска работа. Знам как да се оправям с граховите зърна.

— И как?

— Като ги смачкам под петата си.

— Знаеш, че никога няма да ти дадат върховното командване, вече проверих веднъж.

— Това ни най-малко не ме интересува — усмихна се той. — Когато смачкам зърното, просто не би имало на кого друг да го поверят.

В устата на друг подобни закани биха прозвучали като празно самохвалство и Скавър би ги посрещнал със смях. Но когато ги изричаше Сула, те внезапно придобиваха съвсем различен смисъл; и не бяха никак смешни.

Марк Тулий Цицерон добре помнеше, че е роден на втория ден след Новата година и че му предстои да навърши седемнайсет години. Затова, вместо да чака да го повикат специално, с натежало сърце понесе крехката си фигура към военните служби на Марсово поле, където да го регистрира като принадлежащо на поредния римски новобранец. Шумният и приказлив юноша, който навремето бе толкова близък приятел на покойния син на Сула, напоследък се бе научил по-малко да си отваря устата; на почти седемнайсет години той вече не откриваше никаква надежда за себе си в бъдещето. Звездата му неслучайно бе изгряла толкова рано — вече се виждаше как безпомощно залязва, избледняла на фона на италийските пожарища. Там, където навремето се събираха цели тълпи да се наслаждават на Цицероновото ораторство, днес и котки не се забелязваха. И нищо чудно никога повече добрите времена да не се върнеха. С изключение на Варианската комисия в цял Рим не работеше нито един трибунал, а градският претор, който беше върховният правораздавател в републиката, се занимаваше с управлението на големия град и си имаше други задължения. И ако се съдеше по успехите на италийците, едва ли в скоро време съдилищата щяха да подновят дейността си. От всички големи римски юристи, като се изключи Сцевола Авгур, който заради деветдесетгодишната си възраст отдавна бе прекратил дейността си, никой повече не се показваше на публично място; цялата плеяда от наставници и покровители, през чиито грижи бе минал младият Цицерон, бяха изчезнали, погълнати от водовъртежа на гражданската война; Крас Оратор, патронът на баща му, не беше между живите.

Това, което най-много плашеше Цицерон, бе, че никой не даваше пукната пара за бъдещето му. Малкото велики мъже, които той познаваше и за които беше сигурен, че са още в Рим, бяха прекалено заети да се занимават точно с него; нищо че той бе имал наглостта сам да им напомни за екзистенциалните си проблеми, нямащи равни никъде по света. Колкото и да беше тропал Цицерон по вратите на римските патриции — като се почне със Скавър Принцепс Сенатус и се свърши с Луций Юлий Цезар, никой не бе благоволил да му отвори. В крайна сметка кой беше Марк Тулий Цицерон? Някаква си рибка, която в продължение на няколко години се бе мятала в мрежите на стопаните на Форума. Та той дори не бе навършил пълнолетие… Откъде накъде великите римляни щяха да се занимават с него? Тъй както баща му (клиент на покойник, сиреч политически сирак) го беше казал с няколко думи, Цицерон Младши трябваше да забрави за някогашната си площадна слава и да приеме без жалби това, което бъдещето му приготвеше.

Когато младежът излезе на Марсово поле и застана пред масите на комисията, обърнати към Вия Лата, не зърна нито едно познато лице; цялата комисия беше съставена от застаряващи педарии, които бяха заставени в името на националното спасение да вършат работа колкото отегчителна, толкова и необходима. Никой от тях не се радваше ни най-малко на оказаното му от Сената доверие. Единственият, който благоволи да погледне в лице Цицерон, бе председателят на комисията — всички останали се бяха погребали под купища документи и дори да искаха, не можеха да обърнат внимание на поредния наборник. Председателят изгледа скептично недоразвитата фигура на Цицерон, очертаваща се още повече на фона на огромната му, крушовидна глава, и мина към протоколния разпит:

— Лично и фамилно име?

— Марк Тулий.

— Лично и фамилно име на бащата?

— Марк Тулий.

— Лично и фамилно име на дядото?

— Марк Тулий.

— Триба?

— Корнелия.

— Когномен, ако имаш изобщо?

— Цицерон.

— Класа?

— Първа — конник.

— Баща ти държи ли обществения кон?

— Не.

— Можеш ли да си позволиш цената на пълно бойно снаряжение?

— Разбира се.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Разбира се!

— Трибата ти е селска. Откъде си?

— От Арпинум.

— А, комшия на Гай Марий! Кой е патрон на баща ти?

— Луций Лициний Крас Оратор.

— Значи никой в момента?

— Не, в момента никой.

— Минал ли си предварително военно обучение?

— Не.

— Можеш ли да различиш дръжката от острието на меча?

— Ако това означава дали мога да го използвам — не.

— Яздиш ли?

— Да.

Председателят привърши с попълването на формуляра и вдигна отново глава. На устните му се бе изписала горчива усмивка.

— Ела пак два дни преди януарските нони, Марк Тулий, ще получиш указания къде да изпълниш военния си дълг.

Така значи. Бяха му наредили да се представи в армията точно на рождения му ден… Цицерон се отдръпна от масата на комисията дълбоко унизен. Та те дори не бяха разбрали с кого разговарят! Не беше възможно да не са чули нищо за подвизите му на Форума! Бяха предпочели обаче да го скрият. Явно бяха решили, че и той е длъжен да служи в армията като всички останали. Да ги беше помолил за някоя канцеларска служба, само щеше да го изтъкне като страхливец в очите им; Цицерон беше достатъчно интелигентен, за да го разбере сам. Затова и си беше замълчал; когато му дойдеше времето да опита за консул, не можеше да оставя на съперниците си подобни козове.

И понеже Цицерон открай време беше търсил все приятелството на по-големи от себе си, сега нямаше никого, на когото да се оплаче. Всичките му познати бяха по задължения извън града — като се почне от Тит Помпоний и се свърши с безбройните племенници и роднини на покойния му патрон и собствените му братовчеди. Младият Сула, единственият му връстник, който би се намирал по това време в Рим, отдавна си беше отишъл. На нещастния юноша не му оставаше друго, освен да се прибере право у дома си. Той тръгна към Викус Куприус, за да се прибере в бащината си къща в Карина, без да може да прогони от душата си облака на отчаянието.

Всеки римски гражданин беше призован да отбие военната си служба в момента, в който навърши седемнайсет години. Това важеше дори за пролетариите. Но преди да избухне войната срещу италийците, на Цицерон дори не му бе минало през ума, че ще му се наложи да служи като редови легионер; все си беше правил сметката, че ще използва влиянието на наставниците си, които биха му осигурили службица, отговаряща на блестящите му литераторски способности. Освен на парад великият адвокат нямаше дори да се докосва до ризницата и меча. Ставаше му ясно обаче, че не бива да храни подобни надежди. Нещо повече, вътрешният му глас му подсказваше, че животът в армията крие едно особено неприятно преживяване — да умре.

Баща му, който никога не бе обичал живота в Рим, сега бе отишъл в Арпинум, за да наглежда нивите си през зимата. Цицерон знаеше, че няма да се върне, преди големият му син да е бил взет в легионите. По-малкият му брат Квинт, осемгодишен, бе отишъл с баща си на село; той не притежаваше способностите на Марк и тайно предпочиташе спокойния живот на провинциалиста. Така единствено Хелвия, майката на Цицерон, бе принудена да остане в римската къща, която ненавиждаше, и да се грижи за големия си син.

— Ти си само една напаст и нищо повече! — посрещна го тя още от вратата, без да се замисля, че Цицерон има нужда повече от утеха, отколкото от хули и ругатни. — Ако не беше ти, сега щях да си гледам живота у дома, а баща ти нямаше да хвърля луди пари за тази скъпа къща. В цял Рим не се намира и един роб, който да не е крадец и мошеник, и каквото време ми остава от проверките на домашните сметки, трябва да гледам цялата прислуга в ръцете да не отмъкнат нещо. Разреждат виното, карат ме да плащам за най-скъпите маслини и ми поднасят от най-евтините, купуват само половината от хляба и зехтина, за който им даваме пари, а с останалото се тъпчат те. Вече ще трябва сама да ходя на пазар. — Хелвия се спря за миг, после се нахвърли с удвоена енергия върху сина си. — Всичко е заради теб, Марк! Заради твоите болни амбиции! Винаги съм повтаряла: всяка жаба да си знае гьола. Само дето никой не е благоволил да ме изслуша. Ти нарочно подтикваш баща си да пилее семейното състояние за измисленото ти образование… Но да знаеш, че никога няма да станеш втори Гай Марий! Досега не съм виждала момче толкова вързано в ръцете, колкото теб. И какво ще правиш с твоите Омир и Хезиод? Човек не може да се храни с мастило и хартия. Нито може да гони хартия с писачество. Само дето аз трябва да стоя като вързана тук…

Синът й обаче не можа да изтърпи докрай оплакванията й. Като закри уши, за да не слуша гласа на майка си, Марк Тулий Цицерон се завтече към кабинета си.

Това, че младежът ползваше самостоятелен кабинет, се дължеше единствено на баща му. За него беше чест да остави най-хубавата стая в къщата си на изключително надарения си син, гордост на семейството. Навремето бащата също бе таял скрити надежди да направи кариера, но сравнително рано се бе отказал в полза на сина си. Да държи такова чудо на природата в затънтения Арпинум? Никога! До раждането на Цицероновия вундеркинд Гай Марий беше единственият известен човек от града, независимо че Тулий Цицероните открай време се бяха смятали за нещо повече от съседите си Марии; не за друго, а защото сред Мариите интелектуалци не се раждаха. Ето защо те нека отглеждат колкото си искат хора на оръжието; все някога един Тулий Цицерон щеше да се докаже чрез силата на мисълта си. Хората на действието минаваха и заминаваха, докато тези на мисълта оставаха във вечността.

Бъдещият човек на мисълта сега-засега се затвори в кабинета си и като залости вратата, даде пълна воля на сълзите си.

На рождения си ден Цицерон се яви отново пред военна комисия на Марсово поле и с разтреперани нозе отговори на няколкото въпроса, които председателят му зададе:

— Пълно име заедно с когномена?

— Марк Тулий Цицерон Младши.

— Триба?

— Корнелия.

— Класа?

— Първа.

Комисията се разрови сред свитъците с имената на призованите да се явят през деня и най-накрая намериха неговия; това беше документът, с който новобранецът трябваше да се яви пред бъдещия си началник. На практичните римляни не им бе убягнало, че ако човек получи устни нареждания, той може и да не се съобрази изцяло с тях. Копие от повиквателната вече бе тръгнало към наборните офицери в Капуа.

Председателят на комисията внимателно се зачете в подробните бележки, които някой беше нахвърлил върху Цицероновата повиквателна, и най-накрая хладно изгледа младежа.

— Е, Марк Тулий Цицерон Младши, личи си, че в последния момент някой се е сетил за теб — рече му той. — По принцип трябваше да те пратим като редови легионер в Капуа, но в комисията е постъпила лична молба от страна на Принцепс Сенатус. Моли да бъдеш прикрепен към щаба на някой от консулите. Комисията е решила да те прикачи към щаба на Гней Помпей Страбон. Трябва да се явиш утре сутринта в дома му и да получиш лични указания. Комисията е отбелязала, че не си минал през никакво предварително обучение, затова предлага до деня, в който трябва да се заемеш със задълженията си, да се отдадеш на физически упражнения на Марсово поле. Това е всичко. Свободен си.

Вълни на облекчение преминаха през цялото тяло на Цицерон и краката му още повече се разтрепериха. Той грабна скъпоценния свитък и хукна, преди да са му го взели обратно. „Щабни задължения! О, боговете да славят името ти, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! Благодаря, благодаря! Ще докажа на Гней Помпей, че услугите ми са незаменими. Ще се превърна в хроникьор на армията му, ще пиша речите му, ако трябва, но никога няма да пипна меч през военната си служба!“

Цицерон нямаше никакви намерения да се захваща с физически упражнения на Марсово поле. Две години по-рано бе опитал, но единственото, което научи, бе, че краката не го държат, ръката не го слуша, погледът не може да се съсредоточи в една точка, а умът му остава зает с други неща. Броени минути, след като му бяха дали дървения меч да се изправи срещу учебната кукла, и цялото поле се бе струпало да го наблюдава. С тази разлика, че ако на Форума го аплодираха, сега всички му се смееха. Колкото повече часове прекарваше на Марсово поле, толкова повече подигравчии се събираха. Смееха се на пискливия му гласец, имитираха скимтящия му смях, затова пък подминаваха без внимание ерудираните му шегички и оценяваха по-ранното му узряване по-скоро като обект на закачки, отколкото на респект. Тогава Марк Тулий Цицерон се бе отказал от всякакво военно обучете, заричайки се никога повече да не се захваща отново. Никой петнайсетгодишен юноша не обича да му се присмиват на публично място, но с Цицерон нещата стояха различно — той не само беше на петнайсет години, но вече си беше спечелил възхищението на възрастните и бе започнал да гледа на себе си като на нещо по-особено от околните.

„Някои хора — разсъждаваше малкият адвокат — просто не са родени да носят оръжие.“ Цицерон беше един от тях. Не ставаше дума за страх! Природата просто го бе лишила от възможността да контролира тялото си! Никой нямаше правото да го обвинява, че е проявил слабост. Момчетата на неговата възраст бяха глупави, знаеха да ценят само телата си, нищо от това, което се ражда в главите им. Толкова ли не разбираха, че един ден плътта ще застарее, а мисълта ще продължи да блести над нея? Толкова ли не им се искаше да бъдат различни помежду си? Какво толкова можеше да ги привлича мятането на копие по цел или сеченето на сламени глави с дървени мечове? Цицерон бе достатъчно мъдър да знае, че между мишените и действителността има голяма разлика и че ако някой ден всички тези убийци на плашила бъдат изправени на истинското бойно поле, много биха се проклинали, че изобщо са се родили.

На другата сутрин Цицерон облече своята тога вирилис и се представи в дома на Гней Помпей Страбон. Къщата се намираше на Палатина, откъм страната на Форума, и при вида на тълпата, скупчила се вътре, младежът съжали, че баща му не е тук да го придружи. Неколцина от чакащите бързо го разпознаха като чудото — оратор, но никой не благоволи да го привлече към разговора си. Лека-полека Цицерон беше избутан в най-мрачния и далечен ъгъл на Помпеевия атрий, където с часове чака тълпата да се разпръсне и някой най-сетне да го попита по каква работа е дошъл. В момента новият първи консул беше най-търсената личност в града, всеки искаше да размени по някоя приказка с него и да го помоли за услуга. Освен това Помпей Страбон имаше огромна клиентела от пиценци и чак сега Цицерон се убеждаваше с очите си колко много хора от тази част на Италия са се преместили да живеят в Рим.

Когато в атрия останаха не повече от сто души, а Цицерон започваше да се надява, че най-сетне някой от седемте Помпееви секретари ще го забележи, отнякъде се взе непознато момче на неговите години, което се облегна на стената и внимателно го заразглежда. Очите, които го обхождаха от главата до петите, не излъчваха особена симпатия, по-скоро хладно безразличие. И все пак това бяха най-красивите очи, които младият Цицерон беше виждал през живота си. Широко отворени, сякаш притежателят им постоянно се изненадва от нещата около себе си, те имаха цвета на ясното небе, толкова искрящи, че човек спокойно можеше да ги нарече единствени по рода си. Златистите коси, които се спускаха над раменете на непознатия, се отличаваха с две особености, забележими от пръв поглед: едната бе перчемът, който стърчеше като гребен на петел над широкото му чело; втората бе другият перчем, спуснал се като птичи клюн до средата на същото това широко чело. Под тези две особености на фризурата се разкриваше самото лице — младеещо и дяволито, без нищо римско в себе си. Момчето имаше тънки устни, широки скули, къс и чип нос, двойна брадичка и вежди със същия златист цвят като косите му. Въпреки това беше хубавец и Цицерон особено се зарадва, когато след подробната инспекция непознатият широко му се усмихна.

— Кой ли ще да си ти? — попита го момчето.

— Марк Тулий Цицерон Младши. А ти кой си?

— Гней Помпей Младши.

— Страбон?

Помпей се засмя, без ни най-малко да се засегне.

— Приличам ли ти на кривоглед, Марк Тулий?

— Не, но не е ли прието синът да наследява прякора на баща си? — учуди се Цицерон.

— Не и в моя случай — поклати глава Помпей. — Имам намерение да си извоювам собствен когномен. Дори отсега знам какъв ще бъде той.

— Какъв.

— Велики.

Цицерон се разсмя.

— Не е ли малко прекалено? „Велики“? Освен това човек не може сам да си измисли прякора. Трябва другите да му го дадат.

— Знам. Но те ще ми го дадат, в това не се и съмнявам.

Въпреки че сам обичаше да се хвали, Цицерон занемя при последната реплика на събеседника си.

— Пожелавам ти да успееш — отвърна, понеже не се сети нищо друго.

— За какво си дошъл?

— Назначен съм за кадет в щаба на баща ти.

Помпей чак подсвирна от изненада.

— О, Едепол! Никак няма да му се понравиш!

— Защо?

Очите на другия отново го загледаха с безразличие.

— Защото си голяма хърба.

— Може и да съм хърба, Гней Помпей, но на интелект превъзхождам всички свои връстници! — тросна му се Цицерон.

— Виж, това няма да направи никакво впечатление на баща ми — поклати глава консулският син и доволно огледа своята добре сложена, мускулеста фигура.

Подобен отговор буквално отне у Цицерон всякакво желание да разговаря; за сетен път ставаше жертва на отчаяние, каквото много повече прилягаше на мъже, навъртели поне четири пъти повече години от него. Той преглътна тежко, заби поглед в краката си и си каза, че ще е най-добре малкият Помпей да го остави сам с мислите му.

— Е, няма нужда да униваш чак толкова — опита се да го разсее Помпей. — Какво пък, може да се окаже, че в гърдите ти се крие истинско лъвско сърце! Нищо чудно само да хванеш меча и да спечелиш любовта дори на хора като баща ми.

— Аз никога не бих могъл да бъда лъв — отвърна с пискливия си гласец Цицерон. — Не ме разбирай, че съм страхлив като мишка, но истината е, че не мога да върша нищо нито с ръцете, нито с краката си. Отдавна съм се убедил, че колкото и да опитвам, не мога да се променя.

— Не бих казал, че ти личеше, когато се изявяваше на Форума — напомни му Помпей.

Цицерон го зяпна в учудване.

— Значи знаеш кой съм?

— Естествено, че знам — гъстите мигли на Помпей напълно скриваха погледа в очите му. — Аз пък мота да кажа за себе си, че цялата тази работа с речите ми е напълно непонятна. Цял живот са ме налагали учителите с пръчка и пак не са ме научили на нищо смислено. За мен всичко това си е чиста загуба на време. Колкото и да се опитвам, не мога да направя разлика между сентенция и епиграма, още по-малко между колор и дескрипцио!

— Но как смяташ да те нарекат Велики, когато не знаеш да говориш пред хора? — зачуди се Цицерон.

— А как можеш ти да се надяваш на същото, когато не можеш да държиш меча?

— Аха, разбирам! Ти искаш да се превърнеш във втори Гай Марий.

Но сравнението никак не се хареса на Помпей, който само се намръщи.

— В никакъв случай няма да се превръщам в друг Гай Марий! Ще бъда самия себе си. И ще накарам Гай Марий да изглежда като обикновен новобранец!

При тези му думи Цицерон весело се изкикоти и под натежалите му клепачи заиграха радостни искрици.

— Е, Гней Помпей, да знаеш как ми се иска да успееш!

Нечия сянка надвисна над двамата младежи, които бързо се извърнаха към нея. Беше дошъл самият Гней Помпей Страбон, който с мощната си фигура отдалеч изглеждаше като квадратен и човек трудно си даваше сметка, че всъщност не е никак висок. В лице Страбон доста приличаше на сина си, само дето очите му не бяха толкова наситеносини, а и бяха толкова разногледи, че едва ли виждаха нещо друго, освен чупката на носа му. Недъгът на стария Помпей му придаваше не само грозен, но и изключително потаен вид, защото никой не можеше да прочете какво се крие в погледа му, вперен в невидимото.

— Кой е този? — попита Страбон сина си.

И в този момент младият Помпей направи нещо, за което цял живот Цицерон нямаше да престане да му благодари: той просто прегърна с мускулестата си ръка тъничките рамена на събеседника си и като го притисна до себе си, отвърна съвсем естествено:

— Това е приятелят ми Марк Тулий Цицерон Младши, татко. Бил, е назначен в щаба ти, но ти не се грижи за него. Поемам го изцяло под свое наставничество.

— Хм! — изсумтя Помпей Страбон. — И кой те прати при мен?

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — едва отговори Цицерон.

Първият консул кимна в разбиране.

— Не се и съмнявам, че го е сторил. Да му имам чувството за хумор на стария гъз! Бас ловя, че сега се залива от смях, като се сети. Толкова по-добре за теб, кранто смрадлива, че си приятел на сина ми. Иначе като нищо щях да те дам за храна на прасетата.

Цицерон пламна от възмущение. Той идваше от семейство, където мръсните думи бяха забранени и подобни изрази буквално биха подлудили баща му; а на Цицерон му се струваше, че и сам би полудял, чувайки ги от устата на римския консул.

— Ти наистина си падаш малко госпожичка, нали, Марк Тулий? — подпита го ухилен малкият Помпей.

— Латинският език може да се използва по много по-образен и смислово богат начин, отколкото да се хвърляме в елементарни изрази, претрупани с мръсни думи — отговори с достойнство Цицерон.

Но новият му приятел изведнъж застина и го изгледа подозрително.

— Да не би да критикуваш баща ми?

Цицерон веднага отстъпи.

— Не, Гней Помпей, ни най-малко! Просто не ми е приятно да ме наричат госпожичка!

Помпей се отпусна и отново се усмихна.

— Толкова по-добре за теб! Не обичам хората да търсят недостатъци у баща ми. — Погледът му се изпълни с неприкрито любопитство. — Но мръсните думи са навсякъде, Марк Тулий. Дори поетите ги използват от време на време. Можеш да ги откриеш по стените на къщите, особено около бордеите и обществените клозети. А ако един пълководец не нарича войниците си гъзове и курове, той просто ще се изложи пред тях; ще започнат да го гледат като весталка, облякла мъжки дрехи.

— Тогава най-добре да запуша уши и да се правя, че нищо не виждам — заключи Цицерон и смени темата. — Благодаря ти, че ми предложи покровителството си.

— Няма за какво, Марк Тулий! Мисля, че двамата заедно ще бъдем добър отбор. Ти ще ми помагаш с докладите и кореспонденцията, аз ще те уча как да въртиш меча.

— Дадено — отвърна той, но когато приятелят му се запъти към изхода на атрия, дори не помръдна от мястото си.

— Какво има сега? — попита го Помпей.

— Така и не предадох повиквателната на баща ти.

— Можеш да я хвърли спокойно на боклука — махна с ръка Помпей. — От днес принадлежиш единствено на мен. Баща ми дори не би те забелязал в коридора.

И се запъти към перистила. Цицерон го последва. Двамата си намериха една пейка на слънце и Помпей се зае да докаже, че дори и да не го бива в риториката, обича да използва езика си; на неговата възраст трудно можеше да се намери по-голям клюкар в цял Рим.

— Чу ли за Гай Ветиений?

— Не.

— Отрязал пръстите на дясната си ръка, за да не го вземат войник. Градският претор Цина го наказал да слугува до края на живота си в капуанските казарми.

Цицерон усети как го побиват студени тръпки.

— Доста интересна присъда, не намираш ли? — подхвърли, като се надяваше да не проличи, че случаят го е заинтересувал.

— Е, направили са го за назидание на останалите! На такъв човек не може да се позволи просто да си плати и да си замине. Но пък и римляните не са източни деспоти, не могат просто ей тъй да хвърлят човек в тъмница и да го извадят след двайсет години. В нашия затвор и един месец не се е задържал човек! Мисля, че решението на Цина е много похвално — усмихна се до уши Помпей. — Ония в Капуа така ще го подредят, че ще съжалява, дето не се е писал доброволец!

— И аз така предполагам — преглътна тежко Цицерон.

— Е, твой ред е!

— Мой ред за какво?

— Да разкажеш нещо.

— Не мога да се сетя за нещо интересно, Гней Помпей.

— Как се казва жената на Апий Клавдий Пулхер?

Той премигна в недоумение.

— Не знам.

— С такава голяма глава като твоята е доста жалко, дето все нищо не знаеш — укори го Помпей. — Е, от мен да мине, ще ти кажа. Казва се Цецилия Метела Балеарика. Да ти се заплете езика, докато го произнесеш.

— Това е много знатна фамилия.

— Но накрая хората ще си спомнят за моята, не за нейната.

— Та какво станало с нея?

— Умря оня ден.

— О-о…

— В нощта след завръщането на Луций Юлий от Кампания й се явил сън — започна оживено да разправя Помпей. — Още на другата сутрин отишла при Луций Юлий и му казала как сънувала Юнона Соспита да й се явява и да се оплаква, че храмът й е заприличал на бардак. Някаква жена се довлачила и взела, че родила насред храма. При раждането умряла, но хората само изнесли трупа й, без да измият пода от кръвта. Луций Юлий и Цецилий Метела Балеарика събрали кофи и парцали и се заели да измият целия храм. Представяш ли си ги двамата да пълзят и да бършат цялата мръсотия с дрехите си? Луций Юлий освинил тогата си — твърдял, че му било неудобно да се показва пред богинята в неофициално облекло. Като свършил с миенето, се запътил право в Сената, където прокарал законопроекта за италийците… и здравата нахокал всички присъстващи. Как се надявал Рим да спечели войната, питал той, придружавайки речта си с цветущи изрази, когато храмовете са съвсем запуснати и няма кой да се погрижи за елементарното им поддържане? На другия ден целият Сенат на свой ред събрал кофи и парцали и измил собственоръчно всички храмове в града. — Помпей изведнъж се спря. — Какво си ме зяпнал?

— Откъде знаеш всичко това, Гней Помпей?

— От това, което хората говорят покрай мен. Вслушвам се дори в разговорите на робите. Ти какво правиш по цял ден? Четеш Омир…

— Омир съм го изчел още преди години — похвали се Цицерон. — Сега съм на великите оратори.

— И нямаш никаква представа какво се случва около теб в града.

— Откакто те познавам, ми се струва, че този пропуск скоро ще бъде запълнен. Доколкото разбирам, след като й се е присънила Юнона Соспита, и двамата с Луций Юлий са измили храма й, жената на Апий Клавдий Пулхер се е върнала вкъщи и е умряла?

— Умряла скоропостижно. Голямо нещастие според Луций Юлий. Тя била една от най-уважаваните римски матрони; имала шест деца, раждани все през една година, тъкмо чакала седмото.

— Седем е щастливо число — отбеляза шеговито Цицерон.

— Не и за нея — не долови иронията му Помпей. — Никой не може да си го обясни: да роди шест деца без никакви затруднения, а изведнъж да умре. Луций Юлий тълкува това като божи гняв.

— И може би мисли, че новият му закон ще успокои боговете?

Помпей вдигна рамене.

— Не знам. Нито някой друг знае по-добре от мен. Във всеки случай баща ми е за закона, значи и аз съм за. Баща ми смята да дари с римско гражданство всички градове с латински права в Италийска Галия.

— А скоро след това Марк Плавций Силан ще прокара друг закон, според който всички записани в градските списъци на италийските градове ще могат да получат римско гражданство, ако се явят в срок от шейсет дни пред някой от преторите в Рим — доказа Цицерон, че и той все нещичко е чул.

— Точно така, Силван. Но заедно с приятеля си Гай Папирий Карбон — уточни Помпей.

— Ето това се казва интересна тема! — грейна от възторг Цицерон. — Законите и законодателството, това обичам аз!

— Радвам се, че го чувам от нечия уста — каза Помпей. — Самият аз винаги съм гледал на законите като на нещо досадно и ненужно. Всеки закон има за цел да попречи на големите хора да извършат големи дела, особено ако са млади.

— Но човек не може да живее без определена система от закони!

— Големите хора могат.

Колкото и да се оправдаваше, че трябва да напусне Рим, колкото и да обясняваше на съгражданите си, че двамата с Луций Порций Катон Лициниан имат блестящ заместник в лицето на способния градски претор Авъл Семпроний Азелион, Помпей Страбон всъщност изобщо не бързаше да напусне града. С времето се разбра, че ако нещо го държи в града, то е желанието му да наглежда прокарването на законопроекта на Силван и Карбон, пряко следствие на лекс Юлия. Вторият консул Луций Катон не се оказа толкова търпелив и остави Помпей сам да се оправя със Сената и народното събрание; толкова по-добре и за двамата, които не можеха да се търпят един друг. Първоначално Катон тръгна за Кампания, но после размисли и реши, че ще е най-добре, ако се настани на източния фронт. Помпей Страбон от своя страна не криеше намеренията си да продължи войната в Пиценум; вместо себе си обаче срещу Аскулум Пицентум прати Секст Юлий Цезар, нищо че легатът му страдаше от силна астма, а зимата беше най-студената от няколко десетилетия. Скоро след заминаването на Секст Цезар се разбра, че римляните са изклали в околностите на Камеринум осем хиляди пиценски бунтовници, засечени при преминаването им от един зимен лагер в друг. На Помпей не му стана много приятно, че са му отнели победата, но остана в Рим.

Новият лекс Помпея премина през народното събрание без никакви усложнения. Според текста му пълно римско гражданство получаваха всички латински градове на юг от река Пад в Италийска Галия, а пък от своя страна латински права получаваха градовете Аквилея, Патавиум и Медиоланум на север от Пад. По този начин цялото население на тези големи и проспериращи градски центрове мина в и без това внушителната му клиентела — основната причина, заради която Помпей Страбон изобщо бе посегнал към законодателството. След като си свърши работата, Помпей Страбон, който по душа съвсем не беше защитник на всеобщото гражданство, позволи на трибуна Пизон Фруги на свой ред да ощети всички ползващи се от трите нови закона. Най-напред Пизон Фруги прокара закон, според който всички нови граждани, независимо от местоживеенето си трябва да бъдат вписани в двете специално създадени за целта триби; останалите трийсет и пет трябвало да останат изключително за римляни. Когато обаче Етрурия и Умбрия започнаха открито да недоволстват срещу грубата несправедливост, Пизон донякъде отстъпи и разпредели новите граждани в осем от досега съществуващите триби, без да премахва двете новосъздадени.

По-нататък дойде ред първият консул да проведе изборите за консули. Спечелиха ги Луций Юлий Цезар и Публий Лициний Крас. Още преди да е сключил договорите с римските светилища, Луций Цезар обяви, че в чест на предшественика си Еней освобождавал от всякакви данъци град Троя, скъпия за всички римляни Илиум. И понеже Троя представляваше по негово време дребно селце, никой не се опита да му попречи в намеренията. Единственият, който би се сетил да го стори, беше Скавър Принцепс Сенатус, но той тъкмо бе зает с двамата царе-бегълци — Никомед Витински и Ариобарзан Кападокийски. Двамата ориенталци се надпреварваха кой по-силно ще захленчи пред римските приятели, кой ще даде по-тлъстите подкупи на заинтересованите лица и постоянно недоумяваха как така Рим ще се интересува повече от някаква си война с италийците, вместо да обърне внимание на Митридатовите безобразия в Азия.

Най-яростният противник на Цезаровия законопроект беше Квинт Варий, който имаше основания да се смята за най-тежко засегнат при неговото евентуално прокарване. Новите народни трибуни се нахвърлиха като вълци отгоре му, като глутницата се водеше от безкомпромисния Марк Плавций Силван; трябваше му само да прокара поредния закон — лекс Плавция — и Варианската комисия, съдеща всички, поддържали Друзовата политика за всеобщо римско гражданство, се заменяше в Плавцианска, която на свой ред съдеше всички, опитали се да спрат разпространението на римското гражданство из полуострова. По-малкият брат на Луций Цезар — Цезар Страбон — изтегли печелившата сламка и се зае с първото дело на Плавцианската комисия — делото срещу Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис.

Както винаги Цезар Страбон се справи блестящо със задачата. Въпрос на време беше съдът да произнесе присъдата, която се знаеше предварително. Квинт Варий беше изгубен, ако ще и само за това, че според лекс Плавция съдилищата се отнемаха от изключителната компетенция на конниците и се попълваха с граждани от всички класи и от всички триби. Квинт Варий предпочете да не изчака края на делото. За голяма мъка на своите близки приятели Луций Марций Филип и младият Гай Флавий Фимбрия Варий глътна отрова. За съжаление не уцели правилната доза и вместо да умре веднага, се мъчи няколко дни в тежка агония, преди да издъхне. Само малцината му приятели го изпратиха до гробницата, над която Фимбрия тържествено се закле да отмъсти на Цезар Страбон.

— Чак ми се разтрепериха гащите от страх — пошегува се Цезар Страбон пред братята си Квинт Лутаций Катул и Луций Юлий Цезар, които не бяха отишли на погребението, но търпеливо чакаха заедно със Скавър на стълбите пред Сената да видят какво ще става.

— Ти и Херкулес, и Хадес би предизвикал, нали? — стрелна го с ироничния си поглед Скавър.

— Тях не знам, но мога да ти издам близките си планове — да се кандидатирам за консулство, преди да съм бил претор — отвърна му Цезар Страбон.

— И за какво ти е да го правиш? — чудеше се Скавър.

— За да създам правен прецедент.

— Адвокати! — махна презрително Катул. — Всички сте един дол дренки. Един ден ще създадете правен прецедент и върху девствеността на весталките.

— Мисля, че вече сме го правили! — засмя се Цезар Страбон.

— Е — стана да си ходи Скавър, — отивам да видя Гай Марий и да поработя върху речта си. — Той погледна към Катул. — Кога тръгваш за Капуа?

— Утре.

— Недей, Квинт Лутаций, най-приятелски те моля! Остани още осем дни да чуеш речта ми! Нищо чудно да се окаже най-важната в цялата ми кариера.

— Звучи доста примамливо — омекна Катул, който се бе върнал специално от Капуа, за да види с очите си как брат му Луций Цезар вдига данъчното бреме от плещите на Троя. — Може ли да знам каква е темата?

— О, естествено. Темата е как най-бързо да се подготвим за война с цар Митридат в Азия — обяви заглавието на подготвяното произведение Скавър.

Тримата Цезари го зяпнаха в недоумение.

— Виждам, че никой не вярва. Но и това ще дойде, господа, имате думата ми, че и тази война няма да подмине! — обърна се, без да се сбогува Скавър, и се отправи по Кливус Аргентариус.

Завари Юлия в компанията на снаха й Аврелия. Двете му се сториха толкова красиви и толкова неподправено римски в държанието си, че му хрумна странната идея да им целуне ръцете — нещо, което малко дами биха очаквали от страна на един Скавър.

— Да не би да ти е зле, Марк Емилий? — попита Юлия и погледна съучастнически Аврелия.

— Доста съм уморен, Юлия, но и умората е неспособна да затвори очите ми пред красотата — поднесе й своите комплименти той и кимна с глава към вратата на таблиния. — Как се чувства великият човек днес?

— Благодарение на Аврелия днес е в необичайно добро настроение — отговори му съпругата на великия човек.

— Нима?

— Доведе му компания.

— Кой?

— Малкия Цезар, моя син — отговори Аврелия.

— И едно момче може да бъде компания на великите мъже?

Юлия се засмя и го поведе към вратата на кабинета.

— Предполагам, че щом няма и единайсет години, трябва да го наричаме момче. Но във всяко останало отношение, Марк Емилий, малкият Цезар е възрастен поне колкото теб. През последните дни състоянието на Гай Марий видимо се подобрява. Но скуката го обезсърчава. Парализата не му позволява да ходи, а да лежи го вбесява. — Тя отвори вратата и викна на Марий: — Марк Емилий е дошъл да те види.

Марий беше излегнат на кушетката под прозореца, гледащ към перистила. Лявата му половина беше излегната върху купчина възглавници, така че да може да движи дясната си ръка. В краката му, на отделен стол, седеше синът на Аврелия — или поне така предположи Скавър, понеже за пръв път виждаше момчето.

„Същински Цезар“ — помисли си той, след като току-що се беше разделил с трима от фамилията. Висок, рус, красив. Но момчето, което бързо скочи от стола да го посрещне, беше наследило много и от майка си Аврелия.

— Принцепс Сенатус, това е Гай Юлий — представи племенника си Юлия.

— Седни, момче — рече Скавър и се наведе, за да стисне дясната ръка на Марий. — Оправяш ли се вече, Гай Марий?

— Бавно, но се оправям — едва отговори Марий, който още изпитваше затруднения с говора. — Както виждаш, жените ми намериха куче — пазач. Да не би да избягам.

— По-скоро домашен любимец — възрази му той и седна на стола, който малкият Цезар услужливо му донесе, преди да се върне на мястото си. — И какви са задълженията ти, млади човече?

— Още не знам — отговори му момчето без никакви признаци на смущение. — Майка ми ме доведе едва днес.

— Мисля, че жените са решили да намерят кой да ми чете книжки — предположи Марий. — Ти на какво мнение си, млади Цезаре?

— По-скоро бих разговарял с човек като Гай Марий, отколкото да му чета. Чичо Марий не пише книги, за което дълбоко съжалявам. Бих искал да науча всичко за германите.

— Научил се е да задава добри въпроси — похвали го Марий и запухтя, докато се опитваше да се намести по-удобно.

Момчето пъргаво скочи от стола си, пъхна ръка под дясната мишница на болния и му помогна да се обърне. Дори за миг не се замисли как точно да подхване чичо си, а от лекотата, с която му помогна, пролича, че е доста силен за годините си.

— Така е по-добре! — пое си тежко въздух Марий и се обърна към Скавър. — С приятна компания няма начин да не се оправя скоро.

Гостът остана цял час, и то не толкова заради болния Марий, колкото от любопитство да опознае повече малкия Цезар. Момчето не държеше да се изтъква, но отговаряше на зададените му въпроси точно и със самочувствие като възрастен. Когато възрастните започнаха да обсъждат нахлуването на Митридат във Витиния и Кападокия, събеседникът им съвсем млъкна и целият се превърна в слух.

— За десетгодишно момче ти си доста начетен, млади Цезаре — похвали го на свой ред Скавър на сбогуване. — Дали случайно не познаваш един младеж на име Марк Тулий Цицерон?

— Само съм чувал за него, Принцепс Сенатус. Казват, че щял да бъде най-добрият адвокат в историята на Рим.

— Я бъде, я не бъде — стигна до вратата Скавър. — Сега Марк Цицерон е зает с военна служба. Ще дойда пак да те видя след два-три дни, Гай Марий. Понеже не можеш да ме изслушаш в Сената, ще ти пратя пълно копие на речта си — на теб и на малкия Цезар.

Той се запъти към къщата си на Палатина и изпадна в мрачни размисли. Положението на Марий го тревожеше повече, отколкото искаше сам да признае. Вече бяха минали почти шест месеца, а великият човек бе стигнал само до кушетката в таблиния. Може би присъствието на момчето щеше да го подтикне към по-бързо оздравяване. И все пак Скавър започваше да се съмнява дали някога старият му приятел и враг едновременно ще събере достатъчно сили да се появи в Сената.

Дългото изкачване по Весталските стълби му се стори доста уморително; когато излезе на Кливус Викторие, трябваше да си почине известно време, преди да продължи нагоре към дома си. Зает с мисълта за недоверието, което щеше да срещне у назначените отци по отношение на малоазиатските проблеми, той потропа на вратата и за свое учудване бе посрещнат вместо от вратаря от жена си.

„Колко е прекрасна! — помисли си Скавър, докато се вглеждаше с наслада в лицето й. Някогашните недоразумения бяха изгладени и тя отново се бе превърнала в господарката на сърцето му. — Благодаря ти, Квинт Цецилий!“ — за сетен път си спомни той за някогашния си скъп приятел Метел Нумидик Прасето. Именно Метел Нумидик му бе дал ръката на племенницата си Цецилия Метела Далматика.

Протегна ръка да я погали по бузата, сетне склони глава на гърдите й и потърка страна о младата й кожа. Очите му се затвориха от само себе си и той сладко въздъхна.

— Марк Емилий? — опита се да го върне на земята Цецилия, щом усети цялата му тежест върху себе си. — Марк Емилий!

Мигом го прегърна с две ръце и запищя. От всички страни дотичаха слуги, които поеха вдървеното тяло на съпруга й.

— Какво му е? Какво му е? — питаше като обезумяла Цецилия Далматика.

Най-накрая икономът се надигна от кушетката, където бяха положили Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, и й отговори:

— Мъртъв е, домина. Марк Емилий е мъртъв.

Почти по същото време, когато из Рим се носеше вестта за смъртта на Скавър Принцепс Сенатус, се научи и другата, а именно, че Секст Юлий Цезар е починал от възпаление на гърдите под стените на обсадения Аскулум Пицентум. След като внимателно прочете писмото на Секстовия легат Гай Бебий, Помпей най-сетне се реши сам да влезе в действие. Щом Рим погребеше своя Принцепс Сенатус, първият консул заминаваше сам да поеме обсадата на Аскулум.

В историята на Сената се брояха на пръсти случаите, когато биваха отпускани държавни средства за нечие погребение, но дори при тази кризисна ситуация беше немислимо Скавър да бъде изпратен току-така в подземния свят. Цял Рим го беше обожавал приживе, затова и цял Рим щеше да му отдаде последната си почит. Всичко щеше да е различно без плешивото теме на Марк Емилий, което да отразява слънчевите лъчи, без зелените му очи, които да следят отблизо прегрешенията на разбойниците в Сената, без чувството му за хумор и непоколебимата му смелост. Дълги години римляните щяха да тъгуват за своя Принцепс Сенатус.

За Марк Тулий Цицерон фактът, че оставяше Рим окичен с кипарисови клонки, му се струваше като предзнаменование за собствената му нерадостна съдба; тъй както целият град се прощаваше с най-скъпия си съгражданин, така и той се прощаваше с всичко скъпо, което беше притежавал — с Форума и книгите, със законите и риториката. Майка му вече търсеше усилено наематели за луксозната къща в Карина, а сандъците с багажа й бяха готови да потеглят обратно за Арпинум. Когато обаче дойде време да се подреди багажът на Цицерон, тя изведнъж се скри и дори не благоволи да го изпрати. Новобранецът тихомълком излезе на улицата и яхна коня, който баща му специално бе изпратил от провинцията, тъй като в семейството не бяха удостоени с честта да държат обществения кон. Всичко, което бе сметнал за нужно да вземе, стоеше вързано на гърба на едно муле, останалото оставаше на произвола на съдбата. Помпей Страбон водеше малко войска, държеше на бързината и не желаеше голям обоз. Това, че Цицерон се бе осведомил за вкусовете му, се дължеше единствено на приятелството му с малкия Помпей, с когото имаха среща след един час на изхода от града.

Студът щипеше, вятърът го блъскаше в гърдите, ледените шушулки, провиснали от балконите на къщите и клоните на дърветата, още не бяха започнали да се топят, когато малобройният щаб на Помпей Страбон пое по своя път на север към сърцето на италийската зима. Част от консулската армия, която се бе върнала в Рим за триумфа на началника си, бе останала на лагера на Марсово поле и сега бързо се придвижваше пред главнокомандващия. Останалата част от шестте легиона на Помпей Страбон вече чакаха пълководеца при Веи, недалеч от Рим. Край града Помпей даде заповед за първа нощувка и Цицерон се намери в една палатка с всички останали кадети от щаба. Бяха осем младежи, най-малкият, от които бе самият Помпей Младши, тогава още на шестнайсет, а най-възрастният — двайсет и три годишният Луций Волумний. През целия път Цицерон не бе имал възможност да се запознае с останалите си колеги, възможността да се порадва на това мъчение му се предоставяше едва сега, при издигането на лагера. Той нямаше представа как се вдига палатка, нито какви са задълженията на всеки един от осмината, затова стоеше безпомощен край Помпей и чакаше да му наредят нещо. Най-накрая приятелят му му подаде някакво въже и му каза да го държи опънато.

Когато години по-късно си мислеше за тази първа лагерна нощ в палатката на кадетите, Цицерон се улавяше, че си спомня всеки жест, всяка реплика или постъпка на младия Помпей, който без да споменава изрично, че непохватният юноша без капка мозък в огромната си глава е негово протеже, от първата минута на съжителството му с останалите негласно му бе предложил помощта и закрилата си. Синът на главнокомандващия беше неоспоримият главатар на кадетите, при това не защото баща му бе Помпей Страбон. Макар и да не беше особено образован и начетен, Помпей беше изключително интелигентен и с голямо самочувствие. Той се бе родил, за да командва, не понасяше околните да го съдят, макар и сам да бе безкомпромисен с всички глупаци край себе си. Което може би беше причината да се привърже тъкмо към Цицерон, който нито беше глупак, нито можеше да го съди за каквото и да било.

— Снаряжението ти е крайно неподходящо — каза на Цицерон, след като хвърли един поглед на багажа, който приятелят му смъкна от гърба на мулето и внесе в палатката.

— Нямаше кой да ми каже какво да взема — оправда се той, посинял от студ и с тракащи зъби.

— Че нямаш ли майка, сестра? Те винаги знаят какво да сложат в дисагите.

— Майка имам, сестра — не — продължаваше да трепери, — но майка ми не ме обича.

— Нямаш ли дълги гащи? Ръкавици? Двукатна туника, дебели чорапи, вълнена шапка?

— Само това, което виждаш. Изобщо не се сетих. Но пък и всичките ми зимни дрехи са в Арпинум.

„Как може едно седемнайсетгодишно момче да се сети за топли дрехи?“ — продължаваше да се пита Цицерон години по-късно и с мили чувства си спомни как Помпей, без дори да се замисли, нареди на останалите дадат по някоя дреха от своите на замръзналия си колега.

— Не се стискайте, имате си достатъчно — смъмри той шестимата кадети. — Марк Тулий днес може да изглежда като идиот, но в други отношения е по-умен от нас седмината, взети заедно. Освен това е мой приятел. Вместо да се подхилквате, благодарете на боговете, че са ви пратили такива грижовни майки и сестри, които да знаят какво да ви приготвят. Волумний, тъй и тъй никога не си сменяш чорапите, защо са ти шест чифта! Ти, Тит Помпей, ще ми подадеш онези ръкавици! Вие, Ебуций и Тейдей, имате по една туника в повече, дайте ги! Фундилий ще се раздели с резервната си шапка, а Маяний и без това има много багаж, може да даде по едно от всичко! Аз също.

Армията започна да изкачва планините сред сняг и виелици, а Цицерон, макар и да се чувстваше спасен от бялата смърт, безпомощен се озърташе наоколо и се чудеше как ли трябва да постъпи, ако внезапно ги нападне врагът. Както впоследствие се оказа, първата среща с неприятеля беше еднакво неочаквана и за двете страни; римските легиони тъкмо бяха пресекли замръзналата река Фулгинум, когато от билото, преграждащо пътя към Южен Пиценум, се спуснаха четири легиона пиценци, събрани от кол и въже. Изглежда, си бяха правили сметката да нахлуят в Етрурия и да се отдадат на грабеж и убийства. Сражението скоро се превърна в поредното клане. Самият Цицерон така и не взе участие в него, защото яздеше най-отзад, при обоза, след като младият Помпей му бе заръчал да наглежда багажа на останалите кадети. Както самият Цицерон добре разбираше, това бе най-лесният начин Помпей да се отърве от него и да се отдава на офицерските си задължения, без да се безпокои през цялото време за приятеля си.

— Великолепно преживяване! — радваше се Помпей същата вечер, докато лъскаше меча си в палатката. — Изклахме ги като прасета! Когато поискаха да ни се предадат, баща ми направо им се изсмя в лицето. Колкото оцеляха, бяха отблъснати нагоре към върховете, оставяйки ни целия си обоз, ако изобщо може да се говори за такъв. Ако не от студ, ще измрат от глад.

И насочи меча си към светлината, за да се увери, че блести от чистота.

— Толкова ли не можехме да ги вземем в плен? — попита Цицерон.

— Ти би ли се дал в плен на враг, командван от баща ми? — засмя се Помпей. — Не съм чувал досега да е помилвал живота на пленниците си.

Цицерон обаче не се обезкуражаваше толкова лесно да се спори.

— И все пак това са италийци, не са чуждоземци. Един ден, когато войната свърши, ние отново ще имаме нужда от тях в легионите си.

Този път Помпей се замисли.

— Съгласен съм с теб, Марк Тулий, би могло и да ни дотрябват. Но вече е твърде късно да се занимаваме точно с тези! Баща ми беше доста неприятно изненадан, а когато е изненадан, изпада в лошо настроение и забравя какво е това мисъл. — Сините му очи се впиха в Цицероновите. — И аз ще бъда като него, когато порасна.

Трябваше да минат месеци, преди Цицерон да престане да мисли за тези нещастни пиценски земеделци, подгонени през бури и виелици, ровещи отчаяно под снега в търсене на жълъди и всичко друго, което планината може да им предложи; още една от ужасяващите страни на войната за човек, който е установил, че я мрази.

Когато Помпей Страбон най-сетне излезе на Адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна, Цицерон вече се бе научил с какво да бъде полезен на останалите; нещо повече, беше свикнал с бойната ризница и дори можеше да използва как да е меча си. Беше поел грижата за палатката на кадетите, където готвеше и миеше, а в щаба на пълководеца, където канцеларските задължения бяха връчени на недотам грамотните пиценски клиенти на Помпей Страбон, скоро се научиха да ценят забележителните му способности на литератор; лека-полека всички доклади и донесения до Сената започнаха да излизат изпод неговата ръка, както и подробните описания на всяко едно сражение, голямо или малко, в което влизаха Помпеевите легиони. Когато на Помпей Страбон бе представен първият писателски опит на Цицерон — писмо до градския претор Азелион, — той дори удостои кадета си с нещо като изпитателен поглед, естествено, доколкото му позволяваха разногледите очи.

— Не е зле, Марк Тулий. Може пък синът ми да е имал основания да се привърже към теб. Тогава не го разбрах, но синът ми винаги е прав за себе си. Затова и го оставям да прави каквото иска.

— Благодаря, Гней Помпей.

Главнокомандващият махна пренебрежително с ръка и посочи претрупаното с документи писалище.

— Виж какво може да излезе от всичко това, момче!

Най-накрая армията достигна на няколко километра от Аскулум Пицентум, където отседна да си почине. Понеже армията на покойния Секст Цезар продължаваше да стои под стените на обсадения град, Помпей реши да разположи своята на отделен лагер няколко километра встрани.

Доста често пълководецът, придружен от сина си, се впускаше в походи из околността, чиято единствена цел бе да се горят села и да се колят мирни жители, за да откъсне напълно града от външния свят. Понякога походите продължаваха няколко дни и главнокомандващият оставяше за свой заместник в лагера брат си Секст Помпей. На Цицерон се връчваше поръчението да се грижи за канцеларията. Отсъствията на началника на пръв път изглеждаха като отпуск за кадета, който се спасяваше от бдителния надзор на Помпей Страбон. За негово нещастие обаче отпуските скоро се превърнаха в най-неприятната част от цялата му служба. Цицерон оставаше без закрилата на младия си покровител, а чичото Секст Помпей никога не бе крил дълбокото си презрение към него. Армейският секретар ставаше жертва на всевъзможни физически издевателства, като се почне от шамарите зад ушите и ръганията в ребрата и се стигне до бруталните ритници, когато някоя работа трябва да се свърши бързо.

Един ден, когато снегът още сковаваше земята в прегръдката си, а пролетта продължаваше да е само един блян, Помпей Страбон и синът му взеха няколко кохорти със себе си и се насочиха към морския бряг на разузнаване. Скоро след зазоряване на другия ден, докато Цицерон се протягаше пред палатката на главнокомандващия и търкаше насинения си от ритниците на Секст Помпей задник, в лагера невъзмутимо нахълта група конници-марси, които сякаш се връщаха от разходка. Толкова спокойно и непринудено се държаха пришълците, че никой от римляните не посегна да извади меча си. Вместо това Страбоновият брат Секст Помпей излезе сам от палатката и с високо вдигната дясна ръка пожела добре дошли на неколцината конници.

— Публий Ветий Скатон от народа на марсите — представи се водачът на групата, докато слизаше от коня си.

— Секст Помпей, брат на главнокомандващия, негов заместник през време на отсъствието му.

Скатон направи кисела гримаса.

— Жалко. Дойдох да преговарям с Гней Помпей.

— Ще се върне. Ако имате време, можете да го изчакате — предложи Секст Помпей.

— Кога го очаквате?

— Между три до шест дни, считано от днес.

— Можете ли да храните хората и животните ми през цялото това време?

— Естествено.

И така на Цицерон се падна задачата в качеството му на единствен контуберналис в целия гарнизон да поеме настаняването и прехраната на марсилската делегация; за негова огромна изненада същите тези хора, които едва ли не с удоволствие бяха пратили да гине от студ по върхове и чукари цяла една армия, сега посрещаха враговете си с разтворени обятия — и то не само Секст Помпей, ами дори последният коняр в лагера. „Явно е, че и след два месеца служба още нищо не съм научил за войната“ — мислеше си Цицерон, докато гледаше как приятелски разговарят помежду си Секст Помпей и Скатон или как дори излизат двамата заедно на лов за диви прасета, които зимата беше извела далеч от горите в търсене на храна. А когато най-сетне и самият Помпей Страбон се върна от похода си, той се хвърли на врата на Скатон, сякаш бяха приятели от детинство.

Преговорите се проведоха в обстановката на пищно празненство с много ядене и пиене; с нескрита почуда Цицерон следеше всяко движение на тримата Помпей и си представяше, че е попаднал на гости в някое от огромните им пиценски владения; на крачки от огромните маси, около които пируващите се бяха наредили на дълги пейки, се печаха прасета на шишове, походните съдове в палатката на главнокомандващия бяха претрупани с месо, а прислужниците носеха повече вино, отколкото вода. За римлянин като Цицерон, отрасъл в спокойната латинска провинция, пиршеството в главната квартира на армията беше чиста варварщина. Никой в Арпинум не знаеше да организира подобна оргия, дори и Гай Марий. Разбира се, Цицерон нямаше как да си обясни елементарното, а именно, че когато в едно военно поделение трябва да се нахранят неколкостотин гладни гърла едновременно, вечерята не може да премине в уютната обстановка на приятелски кръг и разговорите не са като в мързеливата атмосфера на триклиния.

— Няма да влезете много скоро в Аскулум — обеща на римляните Скатон.

За момент Помпей Страбон го остави без отговор, защото тъкмо беше захапал хрупкаво парче месо, чак когато свърши, изтри ръце в туниката си и се усмихна на госта си.

— Не ме интересува дали ще чакам седмица или година. Рано или късно Аскулум Пицентум ще се предаде. И жителите му ще се научат какво значи да посягат на един римски претор.

— Провокацията беше прекалено брутална — напомни му Скатон.

— Дали е била брутална или не, няма никакво значение — отвърна му той. — Чух, че Видацилий бил влязъл в града. Аскуланци ще трябва да пълнят коремите на още цяла армия.

— Проблемът отдавна е разрешен — подхвърли многозначително марсът.

Помпей Страбон надигна изцапаното си лице и го изгледа недоумяващо.

— Как така?

— Доколкото разбираме, Видацилий е полудял — обясни Скатон, който, за разлика от домакина си, внимаваше как се храни.

Цялата палатка затаи дъх в очакване какво ще последва.

— Малко преди Секст Юлий да умре, Видацилий се явил пред Аскулум начело на двайсет хиляди войници — започна да разказва Скатон. — Вероятно е възнамерявал да влезе в съгласувани действия с жителите на града. Искал неговите легиони да нападнат Секст Юлий в гръб, а в това време аскуланци да излязат през градските врати и да спрат всякаква римска съпротива. Добър план, вероятно би се оказал успешен. Но когато Видацилий нападнал, никой от града не се показал. Секст Юлий разтворил редиците на легионите си и го пропуснал без бой, а аскуланците трябвало да го приемат вътре в крепостните стени.

— Никога не съм си представял, че Секст Юлий притежава талант на пълководец — отбеляза Помпей Страбон.

Скатон вдигна рамене.

— Може и случайно да се е получило, но не вярвам.

— Предполагам, че аскуланците не са се зарадвали особено на перспективата да хранят двайсет хиляди души повече?

— Беснеели са по улиците! — отговори му марсът и се усмихна. — Видацилий не само не бил посрещнат с отворени обятия, но дори не искали да го погледнат. Затова той излязъл на форума, качил се на дървената трибуна и публично споделил мнението си за хората, които не знаят да изпълняват заповеди. Ако жителите на Аскулум били сторили каквото той им бил казал, цялата армия на Секст Юлий Цезар щяла да бъде изклана, а градът — свободен. Навярно е било така. Но дали Видацилий е бил прав или не, от това никой в града не се интересувал. Главният местен управител на свой ред излязъл на трибуната и заявил на Видацилий какво той мислел по въпроса: не разбирал ли Видацилий, че за армията, която току-що бил вкарал в града, храна няма?

— Радвам се да науча какви дрязги възникват в редиците на враговете ни — потри мазните си ръце Помпей Страбон.

— Имай предвид, че тази цялата история ти я разправям, за да се увериш с ушите си до каква степен са решени да се защитават жителите на Аскулум — възрази му най-любезно Скатон. — Тъй и тъй ще подочуеш нещо за случилото се, най-добре да ти разкажа нещата такива каквито са.

— И какво се случило по-нататък? Двамата се сбили на форума може би?

— Точно така. За всички станало пределно ясно, че Видацилий не е съвсем с всичкия си. Започнал да нарича жителите на града тайни симпатизанти на Рим и накарал войниците да избият множество граждани ей така, на площада. Аскуланци веднага се хванали за оръжието и отвърнали на удара с удар. За щастие повечето войници на Видацилий навреме се усетили, че ще се очертават трагични събития, затова се измъкнали далеч от форума. По тъмно им отворили вратите и над деветнайсет хиляди пиценски войски се измъкнали от обсадения град; Секст Юлий тъкмо бил умрял и римляните решили по-добре да му отдадат последна чест, отколкото да гледат движенията на противника.

— Хм! — изсумтя недоволно Помпей Страбон, но махна с ръка. — Продължавай.

— Видацилий удържал форума и здраво се укрепил на него. Бил донесъл със себе си доста храна и сега решил да организира пир. Навярно под командването му са били останали седем-осемстотин души, които да му правят компания на трапезата. В същото време той наредил да се издигне огромна погребална клада. Когато пиршеството било в разгара си, изпил чаша отрова, изкатерил се на кладата и собственоръчно я подпалил. Докато хората му си тъпчели търбусите, Видацилий горял пред очите им! Разправят, че гледката била смразяваща.

— Луд като галски ловец на глави — не сдържа възхищението си Помпей Страбон.

— Точно така — съгласи се Скатон.

— Значи твърдиш, че градът няма да се предаде.

— Ще се бият до последния човек.

— Едно нещо мога да ти обещая, Публий Ветий, когато войските ми влязат в Аскулум Пицентум, ако вътре наистина не са измрели до последния човек, ще им стане тъжно, че не са последвали другарите си — закани се римлянинът, захвърли оглозгания кокал и отново избърса ръце в дрехата си. Знаеш ли как ме наричат пиценци?

— Не мисля, че съм чувал.

— „Карнифекс“. Касапина. Трябва да знаеш, Публий Ветий, че се чувствам изключително горд с това име — похвали се Помпей Страбон. — През живота си съм получавал не един и два прякора. Това, че ми викат Страбон, не иска обяснение — то си е очевидно защо. Но когато бях малко по-голям, отколкото е сега синът ми, служих като младши офицер заедно с Луций Цина, Публий Луп, братовчед си Луций Луцилий и скъпия си приятел Гней Октавий Рузон, когото виждаш на тази маса. Бяхме в щаба на Карбон по време на онзи ужасен поход срещу германите в Норик. Не бях голям любимец на колегите си кадети. Става дума на всички без Гней Октавий Рузон. Ако и той не ме бе харесвал тогава, сега нямаше да бъде висш легат в армията ми! Та както и да е, останалите кадети ми лепнаха още един прякор, освен Страбон. Започнаха да ми викат Менецес. По пътя за Норикум бяхме минали през родния ми дом и кучите синове взели, че видели готвача на майка ми, който също като мен е кривоглед. Та този същият готвач се казваше Менецес. И онова хитро копеле Луцилий, как не го беше срам, та майка ми му се пада леля, ме кръсти Гней Помпей Страбон Менецес, намеквайки, че истинският ми баща е бил готвачът. — Той въздъхна така, че на околните им настръхна косата от ужас. — Носех прякора с години. Сега обаче ме наричат Гней Помпей Страбон Карнифекс и ми звучи много по-добре. Страбон Касапина.

Скатон не само не се плашеше от приказките на домакина си, но дори видимо се отегчаваше от разказа му.

— В крайна сметка какво означава едно име? — попита. — Мен не са ме кръстили Скатон, защото съм се родил във водите на фонтан, а защото като малък съм бил голям лигльо.

Помпей се усмихна на шегата му, но скоро отново се навъси.

— Така и не разбрах какъв вятър те е довял в лагера ми Публий Ветий Лигльото?

— Дошъл съм за преговори.

— Да не би да ви е омръзнало да воювате?

— В интерес на истината, да. Не става дума, че ще се предаваме — ако трябва още да воюваме, ще воюваме, — но както и да гледам на нещата, едно е сигурно: Италия загива. Ако се биехме не срещу Рим, а срещу някой нашественик, никога не бих преговарял. Но аз съм жител на Италия, тъй както и римляните са жители на Италия. Мисля, че е крайно време и двете воюващи страни да спрат разрухата, преди да не е останало какво да се спасява, Гней Помпей. Лекс Юлия де цивитате Латинис ет социис дандия е решителна крачка напред. Макар и Цезаровият закон да не се отнася до народите, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, забелязвам, че в лекс Папирия Плавция не съществува клауза, която да попречи на мен или на който и да било мой сънародник да поиска римско гражданство. Единственото условие е да хвърля оръжието и да се явя лично пред някой римски претор. Същото важи и за войниците ми.

— И какво точно искаш от мен, Публий Ветий?

— Да ми позволиш мирно да премина покрай лагерите ти — този тук и другия под стените на Аскулум. Между Аскулум и Интерокреа армията ми ще се разпръсне, ще хвърлим оръжията и доспехите си във водите на Авент. От Интерокреа нататък обаче ще се нуждая от въоръжена закрила за себе си и войниците си по целия път до Рим и преторския съд. Искам също така да ми дадеш писмен документ, удостоверяващ пред претора, че съм спрял въоръжените действия срещу Рим и съм получил личното ти съгласие да получа заедно с цялата си армия римско гражданство.

Настъпи продължително мълчание. Цицерон и младият Помпей, които седяха в единия край на масата, се заеха подробно да изучават лицата на своите сътрапезници.

— Баща ми няма да се съгласи — прошепна Помпей.

— Защо?

— Защото му трябва да спечели някоя голяма битка.

„Дали наистина подобни желания и капризи решават съдбата на племената и народите по Земята?“ — зачуди се Цицерон.

— Разбирам добре какво искаш от мен, Публий Ветий, и защо го искаш — отговори най-сетне Страбон. — Но не мога да се съглася. Твърде много римска кръв е текла по меча ти, по мечовете на войниците ти. Ако наистина искате да се явите пред претора в Рим, ще ви трябва да се биете през цялото време с армиите ми.

Марсът се надигна от мястото си и плесна с две ръце по бедрата си.

— Е, поне си струваше да опитам — сбогува се той с домакина си. — Благодаря за гостоприемството, Гней Помпей, но е време да се върна при армията си.

Марсите яхнаха отново конете си и потънаха в мрака; Помпей Страбон изчака чаткането на копитата да заглъхне в далечината и нареди тръбачите да свирят сбор. Лагерът започна да се готви за бой.

— Ще нападнат утре, навярно от две страни едновременно — предрече малкият Помпей, докато бръснеше с острието на меча си сребристите косъмчета по ръката си. — Ще падне голямо сражение.

— Аз какво да правя? — попита нещастно Цицерон.

Помпей прибра меча си и понечи да се излегне на походното си легло; останалите кадети изпълняваха заповеди из целия лагер, затова двамата с Цицерон бяха оставен сами в палатката.

— Ще си облечеш ризницата, ще си сложиш шлема, ще препашеш меч и нож и ще забиеш копието и щита си пред палатката на главнокомандващия — обясни му развеселен той. — Ако марсите пробият през редиците ни, Марк Тулий, ти ще си този, който ще защитава лагера от тях!

Но марсите не успяха да пробият. Цицерон слушаше звъна на оръжията и виковете на сражаващите се някъде в необятното пространство около лагера, но иначе нищо не видя от бойните действия. Най-накрая по пътя се зададоха Помпей Страбон и синът му, яхнали коне. Видът им издаваше огромна умора, по оръжията им се стичаше кръв, но си личеше, че са изключително щастливи.

— Фравк, легатът на Скатон, е мъртъв — похвали се Помпей пред Цицерон. — Справихме се с марсите, че и с много пиценци покрай тях. Скатон успя да се изтегли с шепа от хората си, но е лишен от всякакъв достъп до пътищата наоколо. Ако иска да се върне у дома в Марувиум, трябва да мине през най-трудното — планините, където няма нито къде да почине, нито какво да яде.

Цицерон преглътна.

— Изглежда, баща ти е специалист по обричането на вражите войници на гладна смърт.

— Чак ти иде да повърнеш, нали така, Марк Тулий? — засмя се Помпей и дружески го потупа по рамото. — На война като на война, това е. Ако можеха, и те щяха да постъпят по същия начин с нас. И да ти става лошо, и да не ти става, нищо не можеш да промениш. Като те гледам как приемаш нещата, ми идва наум, че колкото по-интелигентен е човек, толкова повече изгубва страстта си към войната. Толкова по-добре за мен! Не ми се ще, когато един ден застана лице в лице с врага си, той да се окаже интелигентен колкото теб. Истински късмет е и за Рим, че хората като мен и баща ми са много повече от тези като теб. Всичко, което е постигнал Рим, го е постигнал със сила. И все пак на Форума също трябва някой да управлява, нали? Именно там тепърва ще блестиш ти.

Тази пролет и Форумът заприлича на бойно поле, защото Авъл Семпроний Азелион реши да настъпи римските лихвари. Дори по времето на Втората пуническа война, когато Ханибал бе окупирал цяла Италия и практически бе изолирал Рим от останалия свят, финансовото положение на държавата и на нейните поданици не беше познало подобно падение. Парите постоянно изчезваха от обръщение, задържани от предвидливи сметкаджии, докато хазната лека-полека се изпразни съвсем. Не съществуваше и най-малката надежда да се напълни отново. Дори онези части от Кампания, които все още се намираха в римски ръце, бяха жертва на такъв невъобразим хаос, че никой не можеше да разчита повече на доходите от владенията си там. Квесторите хвърляха неимоверни усилия да убедят търговците да плащат мито или пристанищна такса, а едно от двете най-големи римски пристанища — Брундизиум — стоеше напълно откъснато. Естествено, че откакто се бяха вдигнали на въстание, италийците бяха престанали да плащат и данъци. Оправдавайки се със заплахата от страна на цар Митридат, Римска Азия също бавеше изплащането на предварително договорените годишни данъци, от своя страна и Витиния беше преустановила всякакви плащания. Всичко, което бирниците успееха да съберат от Африка и Сицилия, преди дори да е напуснало провинциите, отново се връщаше в кесиите на местните големци, които продаваха житото си на Рим на удвоена цена. И сякаш това не стигаше, самият Рим се бе превърнал в длъжник на една от собствените си провинции — Цизалпийска Галия, откъдето идваше огромната част от оръжейните доставки за града. Емисията фалшиви денарии, които бе пуснал в обращение Марк Ливий Друз, бяха вселили у всички римляни недоверие към металните пари и държавата беше принудена да отсече нови емисии сестерции, с които да замаже положението. Надяващи се на по-добри времена, хората със средни и високи доходи редовно прибягваха до парични заеми, което вдигна лихвата на незапомнени висини.

Авъл Семпроний Азелион разбираше от парички дела и реши, че най-добрият начин икономиката на града да се съвземе, би била да се облекчи положението на длъжниците. Методът, който той възприе за постигането на целта си, не само че привлече голям интерес, но и напълно съответстваше на римските закони. Градският претор бе изнамерил сред таблиците отдавна забравения указ, че се забранява приемането на възнаграждение срещу даването на пари на заем. С други думи, заключи Азелион, лихвата върху заеманите пари била напълно незаконна. Това, че древният закон е бил пренебрегван в продължение на няколко века, а в същото време лихварството е носело печалби на не един и двама римски конници, просто говорело лошо за римляните. Той съвсем уместно изтъкна факта, че ако много конници живеят от даването на парични заеми, то няколко пъти повече са тези, които разчитат на получаването на заеми. И докато тяхното положение не се облекчало, никой в Рим не можел да разчита на финансов просперитет. Броят на лошите кредити нараствал с всеки изминат ден, длъжниците отдавна не можели да свързват двата края, а откакто заедно с всички трибунали в града затвориха и съдилищата за банкрут, заемодателите открито прибягваха до насилствени методи, за да си върнат дължимото.

Преди обаче Азелион да е успял да върне в действие забравения стар закон, лихварите в Рим разбраха за намеренията му и се явиха пред него с молбата да възстанови съдилищата за банкрут.

— Какво? — хвана се той за главата. — Рим преживява най-дълбоката криза в цялата си история след похода на Ханибал, а хората, застанали пред мен, настояват нещата да се влошат още повече? Ако искате да знаете личното ми мнение, вие сте банда изпечени мошеници, лишени от капчица морал и съчувствие към страданията на съгражданите си! Затова единственото, което ще ви кажа, е да вървите на майната си! Ако ли не, наистина ще се принудя да отворя нов трибунал — този, на който всички вие ще бъдете подведени под отговорност, задето сте давали заеми срещу лихва!

И Азелион доказа с по-нататъшните си действия, че е говорел напълно сериозно. Дори и само да настояваше пред обществото, че искането на лихви е незаконно, това пак, до голяма степен облекчаваше положението на длъжниците, при това ги поставяше от страната на закона. Заемите трябваше да бъдат върнати, това никой не оспорваше, но без никаква лихва. Семпрониите, към които принадлежеше и Азелион, открай време си бяха спечелили името на защитници на народа; изгарящ от желание да продължи традицията в рода, градският претор се втурна в постигането на целта си, убеден, че щом законът е зад него, то и правото е на негова страна.

Това, с което Азелион не се съобразяваше обаче, бе, че сред враговете му не бяха само конници. В лихварския бизнес отдавна се бяха включили и сенатори, нищо че статутът им по принцип забраняваше воденето, на каквато и да е търговска дейност, а от всички видове търговия заемодателството открай време се бе смятало за най-недостойно. Сред въпросните сенатори — лихвари беше и народният трибун Луций Касий. При избухването на войната той се бе втурнал не за друго, а защото доходите му драстично намаляваха и можеше да загуби сенатския си ценз. Колкото повече затъваше във войната Рим обаче, толкова в по-отчаяна ситуация се оказваше самият Касий, чиито пари бяха в ръцете на длъжниците и заплашваха да останат там и след изборите за новите цензори. Той далеч не беше най-големият лихвар в Сената, но беше най-младият, най-нетърпеливият и тревогата му прерастваше в истинска паника. Понеже беше крайно безскрупулен, Касий реши да действа, при това не само от свое име, но в интерес на всичките си събратя римски лихвари.

Азелион беше авгур. Освен това в качеството си на градски претор беше задължен от името на цял Рим редовно да проверява божествените знамения, което се извършваше на площадката пред храма на Кастор и Полукс. Няколко дни след срещата си с лихварите той се зае тъкмо с въпросните ауспиции, когато му направи впечатление, че зяпачите на Форума са доста по-многобройни, отколкото се очакваше обикновено за извършването на някакво си предсказание.

Той тъкмо надигаше купата, с която се правеше възлияние, когато от публиката полетя камък и го удари точно над лявата вежда. От удара преторът залитна, металната купа излетя от ръцете му и с дрънчене заподскача по стъпалата пред храма, разливайки навсякъде светена вода. След първия камък полетяха и други, докато преторът не се оказа под същински порой. Азелион скри слава под тогата си и по инстинкт хукна да се спасява в храма на Веста. Колкото добронамерени люде се намираха на площада, бързо се разбягаха встрани и разгневените лихвари останаха сами с жертвата си. Като разбраха накъде се е запътил, преследвачите му го изпревариха и завардиха подстъпите към светото огнище на Веста.

За претора оставаше един-единствен път за спасение — да претича през тясната уличка Кливус Веста, да изкатери няколко стъпала на Весталските стълби, извеждащи на Вия Нова и да си потърси там късмета. Азелион хукна към Вия Нова, а лихварите се спуснаха по дирите му. По Вия Нова имаше множество заведения, обслужващи както посетителите на Форума, така и жителите на Палатина, и в едно от тях се втурна обезумелият от ужас Азелион — кръчмата на Публий Клоаций.

Но и там никой не можа да му помогне. Докато двама души притиснаха Клоаций до стената, а още двама — помощника му, останалите в тълпата подхванаха Азелион и го разпънаха на една от свободните маси, сякаш той самият се бе превърнал в жертвено животно и идваше редът му да се представи на боговете. Някой извади нож и със завидна ловкост го заби във врата на претора. Азелион се удави в собствената си кръв, докато Публий Клоаций ревеше и се кълнеше с цяло гърло, че не познава никого от нападателите. Никого!

Изглежда, и останалите жители на Рим бяха в неговото положение. Ужасени не само от акта на убийство, но и от неговия светотатски характер, сенаторите предложиха награда от десет хиляди денарии за всякакви сведения, водещи по следите на убийците. В същото време разпространиха публична декларация, осъждаща убийството на римски авгур в жречески одежди, и то по времето на официална церемония. Когато осем дни по-късно отникъде не се бе дочуло още нищо, Сенатът добави още изкушения към предложението си: помилване за информатора, ако е съучастник, свобода, ако е роб, независимо мъж или жена, записване в селска триба, ако е освобожденец. Но пак никой не посмя да се обади.

— Ти какво очакваш? — попита Гай Марий малкия Цезар, докато двамата правеха своята всекидневна разходка из перистила. — Лихварите всичко са успели да потулят.

— И Луций Декумий така казва.

Марий се спря и попита строго:

— Ти често ли разговаряш с този разбойник, малки Цезаре?

— Често, Гай Марий. От него човек може да научи каквото си поиска.

— А едно момче да чуе неща, които не са за неговите уши…

Цезар се усмихна.

— Не може да раста в Субура, а ушите ми да слушат как се говори в Палатина. Пък и вече съм свикнал на всичко, не виждам какво повече биха могли да чуят.

— Брей! — потупа го по главата тежката дясна ръка на чичо му.

— Тази градина е много малка за нас, Гай Марий. Ако искаш някога да си възвърнеш контрола над лявата си половина, трябва да ходиш повече и по-дълго — скара му се момчето.

Но не беше Марий човекът, който щеше да си замълчи при подобно предизвикателство.

— Няма да позволя Рим да ме гледа в подобно състояние!

Малкият Цезар нарочно остави великия Марий да направи няколко крачки практически без помощта му. Когато пролича, че падането е неизбежно, момчето веднага го подхвана отново и с измамна лекота го върна в равновесие. Всеки път Марий се чудеше откъде се е взела толкова сила в крехката снага на племенника му, а също и как така малкият Цезар винаги знае къде точно да го подхване и как най-ефективно да използва скромните си сили.

— Гай Марий, ако забелязваш, откакто те покоси ударът, престанах да те наричам чичо. Рекох си, че с твоето обездвижване двамата сме кажи-речи в равно положение. Твоята дигнитас е намаляла, моята е нараснала. Но в някои отношения аз стоя много над теб — отбеляза заплашително малкият. — Заради майка си, а също и заради желанието си да помогна на един велик човек, аз се разделих с цялото си свободно време и дойдох в дома ти, за да ти помогна да се изправиш на крака. Когато ти предложих да ти чета книжки, ти отказа, а колкото до твоите разкази, вече си приключил с тях. Научих всяко цветенце, всяко храстче, всяко буренче в цялата ти градина! И ти го казвам съвсем прямо — това, което правим, няма никакъв смисъл. Утре излизаме от къщи и се разхождаме по Кливус Аргентариус. Ако искаш, ще тръгнем нагоре към Марсово поле, ако искаш — надолу, през Порта Фонтиналис. Но едно е сигурно, утре излизаме на разходка из града!

Черните въглени, които обикновено се криеха дълбоко под гъстите вежди на Марий, сега застрашително се показаха и се впиха в хладните сини очи на малкия Цезар; колкото и да не искаше да го признае, винаги се сещаше за Сула, когато гледаше племенника си. Сещаше се и за онези тайнствени диви котки, които ловецът понякога среща в гората и които вместо жълти, имаха бледосини ириси, обкръжени с тъмни контури. Точно такива бяха очите на Цезар. Ако за котките се казваше, че идват от Подземния свят, откъде ли идваха хора като него?

В продължение на няколко минути двамата стояха и се гледаха мълчаливо.

— Аз няма да изляза! — отсече най-накрая Марий.

— Ще излезеш.

— Боговете да те приберат при себе си, Цезаре! Не мога да отстъпя пред някакво си момче! Толкова ли не можеш да измислиш някой по-дипломатичен начин да ме тормозиш?

В погледа на Цезар заиграха весели искрици, които стоплиха душата на чичо му — Сула никога не би бил способен на подобна промяна.

— Когато човек се пазари с Гай Марий, не може и дума да става за дипломатичност. Дипломатичният език си остава за дипломатите. Ти не си дипломат и толкова по-добре. Когато кажеш нещо, всички знаят как да го възприемат и до недоразумения не се стига. Това е причината, заради която толкова те харесвам.

— Никога няма да отстъпиш, ако ти кажат „не“, нали така, момче? — Марий усещаше, че повече няма сили да спори. Детето срещу него знаеше как да сменя настроенията си, и то все в своя полза. Виж, то беше голям дипломат!

— Прав си, никога не отстъпвам.

— Добре тогава, момче, ела да седнеш при мен. Ако утре ще излизаме, значи не бива да се преуморявам отсега. — Марий шумно се покашля. — Какво ще кажеш да се кача на някоя закрита носилка и да отидем така до Вия Ректа? Там ще сляза и двамата ще се разхождаме, колкото сърце ни иска.

— Ще отидем и до Вия Ректа, Гай Марий, но пеш.

За известно време двамата мълчаха; Цезар не помръдна от мястото си. Почти от първия миг, когато дойде да гостува на Марий, момчето бе забелязало колко се дразни великият мъж от многото шаване покрай себе си; когато Цезар бе споделил това наблюдение пред майка си Аврелия, тя просто отвърна, че ще е най-добре, ако използва случая и наистина се отучи да се върти на едно място. Цезар можеше да командва Гай Марий, но на майка си дума не можеше да каже!

Това, което се искаше от малкия Цезар, естествено нямаше да се хареса на никое момче на неговата възраст. Всеки ден, след като свършеше с уроците при Марк Антоний Гнифон, вместо да отиде някъде с приятеля си от отсрещния апартамент Гай Маций, той трябваше да ходи на гости на чичо си Марий, за да му прави компания. Не му оставаше минутка време за самия него, тъй като майка му строго го наблюдаваше, а жена като нея се бе научила да цени времето.

— Това е твой дълг — бе му заявила тя в един от редките случаи, когато Цезар все пак бе поискал да излезе с Гай Маций. Обикновено ставаше дума за някое забележително събитие на Марсово поле: като например избирането на конете за октомврийските надбягвания или последните репетиции на гладиаторите преди погребалните игри на следващия ден.

— Но аз цял живот ще имам да изпълнявам някакъв дълг! — опитваше се да възрази на Аврелия. — Нямам ли право от време на време да забравя за задълженията си?

На което майка му неизменно отговаряше:

— Не, Гай Юлий. Дългът те преследва навсякъде и по всяко време. Нито за миг не бива да поставяш себе си над задълженията, които си поел.

И така той послушно тръгваше на поредното гостуване у Гай Марий. По пътя не си позволяваше да се отклони по претъпканите улици на Субура и в същото време внимаваше да не пропусне някой познат, без да му се е усмихнал или без да го е поздравил. Когато минаваше покрай книжарниците на Аргилетум, Цезар неизменно забързваше, да не би да се изкуши да влезе вътре. Всичко това беше плод единствено на възпитанието, което майка му бе дала: никога не се шляй, никога не си пилей времето за глупости, никога не си давай незаслужена почивка дори когато става дума за книги; и в същото време: винаги се усмихвай, винаги поздравявай хората, които познаваш, а също и тези, които за пръв път виждаш.

Понякога, тъкмо преди да почука на вратата на Гай Марий, Цезар се спираше и внезапно се затичваше нагоре по стълбите на кулата Фонтиналис, откъдето се виждаше цялото Марсово поле. За няколко минути застиваше на перилото и се замечтаваше как играе с другите деца, как в ръката му е дървеният меч и той учи да го върти в защита, да мушка в атака, да сече главите на сламените плашила; как след това ще мине по Вия Ректа и ще открадне някоя репичка от зеленчуковите градини или пък ще се включи в поредното масово боричкане в прахта. Но тъй като знаеше, че мечтите му никога няма да се сбъднат, Цезар се отдръпваше от гледката на детските изкушения и като прескачаше през две-три стъпалата на кулата, заставаше отново пред къщата на Гай Марий, преди някой да се е сетил, че закъснява.

Цезар много обичаше леля си Юлия, която често идваше сама да му отвори; тя винаги знаеше как да му се усмихне, а и как да го целуне! Майка му много мразеше навика хората да се целуват, за нея жестът криеше някакъв изключително отрицателен смисъл и според думите й бил прекалено присъщ на гърците, за да се смята за съответстващ на римския морал. Но за щастие леля Юлия не гледаше така на нещата. Когато се навеждаше над него, за да го целуне по устата, тя никога не извърташе в последния момент глава, както правеха други, за да го целуне по бузата или брадичката. Всеки път момчето жадно поемаше дъх, за да усети възможно най-дълбоко прекрасния й дъх. Десетилетия по-късно, когато леля му вече нямаше да е между живите, застаряващият Гай Юлий Цезар пак щеше да се сеща за нея всеки път, когато му се стореше, че някоя жена край него лъха като нея. В такива случаи сълзи на умиление рукваха из очите му, преди дори да се е опитал да ги възпре.

Всеки ден леля му даваше кратки сведения как е великият мъж.

Веднъж щеше да го предупреди: „Днес е много заядлив“, друг път да го зарадва: „Сутринта идва един приятел и го остави в прекрасно настроение“, или просто да го помоли: „Мисли, че парализата се засилва, затова не му позволявай много да унива“.

По традиция късно следобед Цезар получаваше своята вечеря у Мариеви, което беше единствената му почивка. Докато Юлия сама идваше в стаята на Гай Марий да го нахрани, племенникът й се ползваше с малко време за самия себе си. Обикновено ядеше в нейната стая, където се свиваше на кълбо на една от кушетките и се зачиташе между хапките — нещо, което не биха му позволили вкъщи. За няколко минути се потапяше в славните времена на героите или пък се залисваше с нечии стихове. Думите винаги упражняваха някакво магическо въздействие върху него. Те можеха да накарат сърцето му да запрепуска като галопиращ кон; или пък — както често ставаше с поемите на Омир — да го отведат в свят, много по-реален от този, в който се бе родил.

— Смъртта не би могла да извади нищо грозно у него на показ — повтаряше си той заучената фраза, докато мислено си представяше смелия герой, убит на бойното поле. Независимо дали той се наричаше Ахил, Хектор или Патрокъл, той беше все млад, красив и благороден — толкова съвършен, че дори със смъртта си триумфираше над враговете.

Сетне обаче гласът на леля му щеше да го сепне или пък някой от робите щеше да почука на вратата, за да му съобщи, че господарят пак го вика. Книгата биваше мигом забравяна и малкият герой отново поемаше цялата тежест на семейния си дълг, без нито веднъж да се почувства излъган или ощетен.

А Гай Марий беше голямо бреме, дори за възрастен. Вече заприличваше на старец: с мършавите си крака и в същото време с наедрялото си шкембе; с изсъхналата си кожа, която се спускаше на едри гънки от гушата му; но най-вече с безформената лява половина на лицето си, която заедно със сърдитите му очи му придаваше доста страховит вид. От левия край на устата му често се проточваше по някоя лига, но Марий дори не си даваше сметка за това; ако Цезар не извадеше навреме специалната кърпа за целта, лигата стигаше до плата на туниката и се добавяше върху неизличимото мокро петно на гърдите му. Понякога болният се хвърляше в гръмки тиради, с които искаше да срине в земята безпомощния си компаньон — единствения човек, който стоеше достатъчно дълго при него, за да може да отнесе върху себе си целия му спотаен гняв; друг път мъката щеше да го удави в старчески сълзи, които Марий дори не се опитваше да крие, още по-малко сополите, които потичаха от носа му; трети път щеше сам да се засмее на някоя шегичка, която Цезар не разбира, и тогава гръмовният му смях караше лавиците с книги покрай стената да се затресат, а леля Юлия веднага се показваше на вратата и като се усмихваше пресилено на племенника си, любезно го изпращаше до улицата.

В началото при всяко подобно избухване на чичото момчето се чувстваше напълно безпомощно и не знаеше как да реагира. Но Цезар притежаваше неизтощими източници на енергия, затова винаги си повтаряше, че рано или късно ще успее да се наложи над болния Гай Марий. Ако не успееше, значи нямаше да изпълни и задачата, дадена му майка му — нещо, за което дори не смееше да помисли, защото последиците щяха да бъдат убийствени. Покрай недостатъците на чичо си Цезар се научи и по-лесно да разпознава своите. Най-напред се убеди, че му липсва търпение, колкото и продължителните усилия на майка му да го бяха научили как да симулира търпение, когато всъщност емоциите го разяждат изцяло отвътре. Най-накрая стигна дотам, че сам не знаеше дали нещо му е наистина интересно, или е плод на внушение. Вторият недостатък беше гнусливостта, която не бе трудно да се преодолее предвид вечната лига, която се спускаше от Мариевото лице. Един ден Цезар достигна дотам с наблюденията си над Марий и болестта му, че дори надмина лекарите с рецептата си за нея; тази рецепта беше плод изключително на неговия собствен ум, беше нещо, което никой не му бе казвал, защото и никой преди него не бе установил. Болният трябваше на всяка цена да се движи. Трябваше да се упражнява. Трябваше да се убеди, че може отново да заживее като нормален човек.

— И какво друго си чул от Луций Декумий и приятелчетата му в Субура? — заинтересува се Марий.

Цезар подскочи от изненада; толкова се бе отнесъл в собствените си размисли, че въпросът го свари напълно неподготвен.

— Ами ако се вярва на думите им, мога да ти обясня едно друго странно събитие. Дано да не бъркам.

— Кое събитие?

— Защо консулът Катон реши да остави Самниум и Кампания на Луций Корнелий Сула, а сам пое твоя фронт срещу марсите.

— Охо, това звучи интересно! Я да чуя теорията ти, Цезаре!

— Всичко се обяснява с характера на Луций Корнелий.

— И какъв му е характерът?

— Луций Корнелий може да наплаши, когото си поиска.

— Наистина може!

— Сигурно отпреди е знаел, че няма да му дадат върховното командване срещу самнитите. По право то принадлежи на консула. Затова не се и опита да спори пред Сената. Това, което стори, бе да посрещне Луций Катон в Капуа и да му направи някоя от своите магии. Катон така ще да се е наплашил от своя легат, че предпочете да отиде възможно най-далеч от него. Затова и напусна Кампания.

— И как успя да измислиш цялата тази хипотеза?

— Като слушах Луций Декумий, а също и майка си.

— Виж, тя има откъде да знае — подхвърли Марий.

Малкият Цезар се намръщи в недоумение и го изгледа въпросително, но сетне вдигна рамене.

— Щом Луций Корнелий поеме цялото командване в свои ръце и престанат да му пречат разни началници, той ще се справи със задачите си. Аз го смятам за много добър пълководец.

— Но не чак толкова добър, колкото мен — въздъхна носталгично Марий и за малко отново да заплаче.

Момчето веднага го сепна:

— Да не седнеш пак да се самосъжаляваш, Гай Марий! Един ден пак ще ти връчат командването, особено ако най-сетне излезем от тази градина.

И понеже не му се искаше пак да спорят по въпроса, Марий смени темата:

— Като толкова много неща ти говори твоя субурски приятел, кажи ми какво знаеш за Катон и похода му срещу марсите? Тук никой нищо не ми казва как върви войната; всички се тревожат, да не би да ми стане нещо, ако науча! Всъщност не се чувствам по-добре, когато ме държат в неведение! Ако и ти сега нищо не ми кажеш, не ми се мисли какво ще стане!

Цезар се усмихна.

— Субурският ми приятел разправя, че още с пристигането си в Тибур консулът попаднал в големи затруднения. Помпей Страбон подбрал твоите шест легиона — този човек няма равен в това да краде чужди войници — и оставил на колегата си Луций Катон само новобранци, при това дори не истински римляни, ами все младежи от Умбрия и Етрурия, получили наскоро гражданство. Не само че той не знае какво да прави с тях, но изглежда, и никой от легатите му не е по-наясно от него. Затова консулът решил да започне обучението с реч, която да произнесе пред цялата армия. Яростно нахокал всички. Сещаш се какви ги е говорил: че са идиоти, кретени и варвари; че ако не си размърдат задниците, ще станат на храна за червеите и така нататък, и така нататък…

— Все едно слушам Луп или Цепион! — почеса се Марий по главата, сякаш не вярваше на ушите си.

— Както и да е. Сред цялото множество, което се било събрало да слуша простотиите му, бил и един приятел на Луций Декумий. Казва се Тит Титиний. Навремето Тит Титиний си изкарвал хляба като центурион, после се оттеглил на някакво парче земя в Етрурия, оттатък Верцела. Бил го получил от теб. Казва, че навремето ти бил погодил страшен номер.

— Да, спомням си го много добре — кимна старият воин и се опита да се усмихне; вместо това от устата му потече нова лига.

Малкият Цезар мигом извади „Мариевата носна кърпа“, както я наричаше, и ловко избърса слюнката от лицето на чичо си.

— Често идва в Рим и винаги се отбива у Луций Декумий, който го осведомява какво ново на Форума. Откакто избухна войната обаче, Тит Титиний се върна на поста си в армията. Дълго време прекарал в Капуа, но в началото на годината го пратили да помага на Катон.

— Предполагам, че нито Тит Титиний, нито който и да било от колегите му са могли да започнат работа преди паметната реч на главнокомандващия? — подметна Марий.

— Точно така. Заради което може би той решил да ги и включи и тях към останалите. Тъкмо тук започнали истинските му проблеми. Докато слушал как консулът сипе огън и жупел върху всеки, Тит Титиний така се ядосал, че изведнъж събрал шепа пръст от земята и я метнал право по Катон! В следващия миг всички започнали да замерват с пръст Катон! За броени минути консулът ни се оказал зарит до коленете, а армията била на прага на открит бунт. — Момчето сякаш се вдъхнови от разказа си и победоносно добави: — Като стълб от кал сред море от кал!

— Вместо да остроумничиш, по-добре продължавай нататък!

— Извинявай, Гай Марий.

— И така?

— Катон не бил ранен, но достойнството му било накърнено и авторитетът му на началник бил подкопан. Вместо да подмине инцидента все едно нищо не се е случило, той наредил Тит Титиний да бъде окован във вериги и го пратил в Рим с писмо до Сената, в което настоявал центурионът да бъде съден за подстрекателство към бунт. Довели са го тази сутрин и сега лежи затворен в Лаутумиите.

Марий се опита да се надигне от пейката.

— Е, млади Цезаре, ето, че вече имаме маршрут за утре сутринта! — рече той на племенника си, сякаш му беше паднал камък от сърцето.

— Ще отидем да видим какво става с Тит Титиний?

— Ако съдбата му се решава в Сената, аз отивам, пък за теб не знам. Ти ще чакаш в преддверието.

Цезар му помогна да се изправи и автоматично застана от лявата му страна, за да поеме товара на парализираната му половина.

— Няма да се стигне дотам, Гай Марий. Ще го съдят в плебейското събрание. Сенатът не иска да има нещо общо със случая.

— Ти си патриций, не можеш да стоиш в Кладенеца на комициите, когато заседава плебсът. Но в моето състояние и аз не бих могъл, дори да искам. Ще си намерим някое хубаво местенце на стълбите пред Сената и ще наблюдаваме оттам цирка. Отдавна имам нужда от подобно преживяване! На Форума човек може да види много по-интересни неща, отколкото на игрите, организирани от едилите!

Дори Гай Марий да се беше усъмнил в искреността на чувствата, които народът винаги бе изразявал към него, и последните съмнения бяха ответи с вятъра, когато на другата сутрин се показа навън. Маршрутът на първата му разходка беше кратък, затова пък доста труден за преодоляване в неговото състояние: с помощта на тояжката в дясната си ръка и на малкия Гай Юлий Цезар от лявата си страна Третият основател на Рим колебливо заслиза по стръмния склон на Кливус Аргентариус, който минаваше под Порта Фонтиналис и излизаше в долния край на Форум Романум. На парализирания Марий му трябваше да направи няколко крачки по улицата, за да прикове вниманието на всички мъже и жени около себе си. Някои радостно го поздравяваха, други плачеха от съчувствие; всеки път, когато пренесеше тежестта на здравия си десен крак и изкривявайки цялото си тяло, с усилия помръднеше неподвижния си ляв, тълпата бурно го окуражаваше да не се предава. От уста на уста започна да се предава името му и скоро целият град разбра, че Гай Марий е излязъл от дома си.

Когато излезе на самия Форум, възгласите на тълпата щяха да спукат тъпанчетата на старческите му уши. От челото на героя струеше обилно пот, цялата му лява половина се държеше върху малкия Цезар, който единствен знаеше колко много тежи великият мъж, но неустрашимо го понесе покрай ръба на Кладенеца. Много сенатори се втурнаха насреща му с мисълта да го повдигнат до площадката пред Курия Хостилия, но Марий ги отпъди с ръка и стъпало по стъпало успя да се изкатери сам догоре. Веднага му донесоха нечий куриатен стол и с помощта единствено на племенника си той се отпусна на него.

— Левият крак — нареди, докато се опитваше да се намести по-удобно.

Малкият Цезар веднага разбра за какво става дума, клекна до стола на чичо си и издърпа безчувствения му ляв крайник да застане пред десния в класическата сенаторска поза. След това подхвана лявата му ръка, сгъна я пред гърдите му и скри вдървените му пръсти под гънката на тогата.

Гай Марий застана като цар над площада и с кимане на глава отвръщаше на поздравите на многолюдната тълпа, която не спираше да го приветства от Кладенеца на комициите. Потта не преставаше да тече по лицето му, а уморените му гърди дълго време не можеха да си поемат въздух след тези титанични усилия. Плебейското събрание вече бе започнало дневното си заседание, но никой от присъстващите не се и сещаше за предстоящата работа; вместо това всички гледаха човека на стълбите пред Сената, а десетте народни трибуни на три пъти дадоха тон за приветствие.

Момчето стоеше плътно до стола на чичо си и с любопитство оглеждаше множеството в краката си. За пръв път в живота си откриваше каква еуфория може да се създаде от толкова хора едновременно и как се чувства в подобни мигове човекът, който я е причинил. Застанал до Първия сред римляните, Цезар усещаше и себе си едва ли не обект на това всенародно възхищение, а и когато тълпата най-сетне се умори да вика, до ушите му ясно достигнаха думите: „Кое е това хубаво дете?“.

Той добре съзнаваше, че се е родил красавец, и отдавна се бе убедил какво въздействие притежава това му качество над околните; и понеже обичаше да го харесват, гордееше се с красотата си. И все пак, ако сега забравеше защо е дошъл на площада, майка му много щеше да се разсърди, а това би било особено неприятно преживяване след величественото посрещане. От левия крайчец на Мариевата уста вече се подаваше слюнка, която трябваше да се махне, преди да са я забелязали. Цезар извади специалната кърпа от синуса на момчешката си тога — с пурпурен ръб като на баща му, претора — и докато нежните души в публиката трогнати въздишаха, попи потта от цялото лице на Марий, избърсвайки незабелязано и насъбралата се слюнка.

— Вършете работата си, трибуни! — извика високо Марий, когато най-сетне започна да диша спокойно.

— Доведете затворника Тит Титиний! — нареди Пизон Фруги, председател на колегията. — Членове на плебса, застанали днес всеки в своята триба, нека всички знаете защо сме се събрали! Случаят с този човек — Тит Титиний, пилус приор в легионите на Луций Порций Катон Лициниан — беше предаден на нас от римския Сенат след задълбоченото му разучаване от назначените отци. Консулът Луций Порций Катон Лициниан обвинява Тит Титиний в подстрекателство към бунт и иска от нас да му наложим най-тежкото наказание, предвидено в закона. Тъй като подстрекателството към бунт се смята за висша форма на държавна измяна, ние сме се събрали, за да решим съдбата на Тит Титиний.

Пизон Фруги замълча и изчака на рострата да бъде изведен обвиняемият — едър мъж, скоро прехвърлил петдесетте, облечен само с туника и окован с вериги за китките и глезените. Тит Титиний беше поставен най-отпред на рострата, в съседство с Пизон Фруги.

— Членове на плебса, Луций Порций Катон Лициниан е изпратил специално писмо до Сената, в което съобщава за свикания от него в рамките на римските закони общ сбор на армията; докато консулът се обръщал с реч към войниците си, обвиняемият Тит Титиний, когото всички виждате до мен, го замерил с някакъв предмет и впоследствие подтикнал всички около себе си да сторят същото. Писмото носи консулския печат.

Пизон Фруги се обърна към арестувания:

— Тит Титиний, какво ще кажеш в своя защита?

— Прочетеното отговаря на самата истина, трибуне. Наистина замерих консула с някакъв предмет — отговори центурионът, сетне добави: — Буца пръст от земята, това беше предметът, с който го замерих, трибуне. Когато го сторих, всички покрай мен последваха примера ми.

— Буца пръст от земята — повтори бавно Пизон Фруги. — Кое те подтикна да постъпиш така с главнокомандващия си?

— Това, че той ни наричаше селяндури, гадни червеи, тъпоглави провинциалисти, жалка сбирщина и така нататък! — Тит Титиний, който като римски центурион знаеше да вика, сега ревеше с пълно гърло, за да го чуят и по последните редове. — Виж сега, трибуне, когато офицерите ни наричат курове и задници, от това никой не се обижда, напротив, в римската армия подобни изрази са общоприети в общуването между началник и подчинен. — Той пое дълбоко дъх и заканително поклати глава. — Ако имах под ръка развалени яйца, щях да го замеря с тях! Но когато човек е в армията, най-подходящото средство за замерване е пръстта в краката му! Не ме интересува дали ще ме удушите, или ще ме блъснете от Тарпейската скала! Нека знаете само, че ако ми се случи пак да видя Луций Порций, ще му се случи същото, както миналия път!

Титиний се обърна към Сената и като издрънча с веригите, посочи към седналия Марий.

— Ето този там е истински римски пълководец! Служил съм при Гай Марий още като легионер в Нумидия, служил съм му и като центурион в Галия! Когато се оттеглих от войската, той ми отстъпи парче земя от собствените си владения в Етрурия. Трябва да знаете, членове на плебса, че никой римски войник не би посмял да замери Гай Марий с каквото и да било! Защото той обичаше войниците си и никога не би се държал с тях презрително, както това прави Луций Катон! А и Гай Марий не е човекът, който ще окове войника си във вериги и ще го прати на граждански съд в Рим само защото са го замерили с пръст! Пълководец като него просто би натрил собственоръчно носа на злосторника и с това случаят щеше да приключи! Казвам ти го право в очите: Луций Катон не е никакъв пълководец и под негово командване Рим никога няма да спечели победа! Истинският римски пълководец сам върши мръсната си работа, никога няма да я остави на плебейското събрание!

Кладенецът на комициите потъна в тягостно мълчание. Тит Титиний свърши със защитата си, но никой от множеството не пожела да вземе думата след него.

Пизон Фруги въздъхна.

— Гай Марий, ти как би постъпил с този човек? — попита той мъжа на стълбите.

— Той е центурион, Луций Калпурний Пизон Фруги. И както сам казва, аз наистина го познавам. Твърде е опитен, за да си позволим да го премахнем от армията. И все пак той сам не отрича, че е замерил началника си с пръст и че благодарение на него въпросният началник се е оказал зарит до коленете от войниците си. С или без провокация от страна на Луций Порций това е обида на чина. Тит Титиний не може да се върне повече при него. Иначе все едно ние сме обидили консула, който изрично е поискал да се освободи от услугите на центуриона, пращайки го при нас. Мисля, че е от интерес за цял Рим обвиняемият да бъде пратен под командването на друг началник. Дали няма да е най-добре да го върнете в Капуа, където да се заеме със старите си задължения?

— Какво ще кажат колегите ми трибуни? — обърна се към тях Пизон Фруги.

— Аз ще кажа: нека бъде, както Гай Марий предлага — отговори Силван.

— И аз така смятам — подкрепи го Карбон.

Останалите седем трибуни също дадоха съгласието си.

— Какво ще каже плебейското събрание? Трябва ли да прибягваме към формално гласуване или ще свършим работа с вдигане на ръце?

Всички вдигнаха ръце вместо отговор.

— Тит Титиний, плебейското събрание ти заповядва да се оставиш на разпореждане на Квинт Лутаций Катул в Капуа — заключи Пизон Фруги, без да даде израз на чувствата си. — Ликтори, свалете оковите му! Той е свободен човек.

Но Титиний отказа току-така да го отведат, преди да се е представил пред Гай Марий, преди да се е проснал в краката му и да се е разплакал от благодарност.

— Това, с което наистина ще ми се отблагодариш, Тит Титиний, е да си вършиш добре работата в Капуа — даде му знак да се вдигне Гай Марий и сам уморено се опита да стане. — Ако ме извините, мисля, че е време да си вървя у дома.

Иззад една от колоните на Сената изведнъж изскочи Луций Декумий. Усмихнат до уши, той протегна ръка към приятеля си Тит Титиний, но погледът му нито за миг не изпускаше лицето на Гай Марий.

— Носилката те чака, Гай Марий — предложи угоднически той.

— Щом краката ми са ме довели дотук, значи ще могат да ме върнат обратно! Момче, помогни ми!

Дясната му ръка се впи с всичка сила в крехкото рамо на малкия Цезар и под дрехата на момчето кожата почервеня от напрежение. Самият Цезар обаче дори не изпъшка, в погледа му се четеше единствено загриженост за чичо му. За околните изглеждаше, че да повдигне великия мъж на крака, не представлява никакво усилие за помощника му. Когато Марий се изправи, пое тояжката си с дясната ръка и позволи на Цезар да го подхване както на идване, отляво. Като два големи рака, заплели безпомощно щипки, чичо и племенник заслизаха по стълбите. По улицата към дома ги придружи насъбралото се множество, като надаваше възторжени възгласи при всяка крачка на болния.

Щом Марий се прибра вкъщи, робите едва не се сбиха помежду си кой ще има честта да изпрати сивокосия си господар до спалнята му; никой не обърна внимание на малкия Цезар, който приклекна до стената в мрачния коридор и затвори уморено очи. Малко по-късно го намери Юлия, която уплашено се наведе над него, без да смее да повика за помощ.

— Гай Юлий, Гай Юлий! Какво ти е?

Когато леля му го пое в ръце, Цезар безпомощно се отпусна на скута й. Беше пребледнял, гърдите му едва помръдваха. Юлия хвана една от китките му, за да му премери пулса, и видя болезнената синина, която пръстите на Марий бяха оставили под рамото на момчето.

— Гай Юлий, Гай Юлий!

Очите на племенника й бавно се отвориха, той въздъхна и се усмихна. Лицето му придоби донякъде естествения си цвят.

— Успях ли да го доведа до къщи?

— И още как, Гай Юлий! Беше чудесен — похвали го тя и й се доплака от умиление. — Но ти си се уморил много повече от него самия! Тези разходки из града май няма да са по силите ти.

— Нищо подобно, лельо Юлия. Ще успея, не се съмнявай. Пък и той не би излязъл с друг — вдигна се на крака Цезар.

— Да, за жалост си напълно прав. Благодаря ти, Гай Юлий! Не знам как да изразя цялата си признателност към теб. — Юлия разгледа синината. — Но той те е наранил. Чакай да ти сложа нещо да ти мине.

Очите на момчето заблестяха в радостно предчувствие, а устата му се изви в усмивка, от която на Юлия се стопли сърцето.

— Знам едно нещо, от което всичко ще ми мине, лельо Юлия.

— Кое е то?

— Една целувка. Една от твоите целувки, ако обичаш.

Целувки Цезар получи всякакви, както и вкусен обяд, книжка за четене и отделна кушетка в стаята на леля му, където да подремне; трябваше Луций Декумий да дойде да го вземе, иначе изобщо нямаше да го пуснат да си върви.

Със смяната на сезоните и напредването на една година, в която римската армия взимаше превес над враговете, Гай Марий и Гай Юлий Цезар се превърнаха в неотделна част от уличния пейзаж в Рим. Момчето помагаше на мъжа, а мъжът се опитваше всеки път да си помага сам. На другия път след кратката им разходка до Форума двамата се насочиха към Марсово поле, където срещаха по-малко минувачи и хората обръщаха по-малко внимание на бавното им придвижване. Колкото по-укрепнал се чувстваше Марий, толкова по-далеч стигаха двамата с племенника му, докато един ден не се озоваха на самия бряг на Тибър — в края на Вия Ректа. След като си почина, Гай Марий дори влезе в реката да поплува.

Щом се захвана редовно да плува, и формата му бързо започна да се възвръща. Другото, което го подтикваше по-бързо да оздравява, бяха множеството римски юноши, които се упражняваха в езда и ръкопашен бой по ливадите на Марсово поле; Марий си рече, че е крайно време и малкият Цезар да започне с военното си обучение. Това беше паметен миг в живота на Гай Юлий Цезар, чиято най-голяма мечта най-сетне се сбъдваше. Още в мига, в който го хвърлиха на гърба на едно доста буйно жребче, момчето доказа, че е роден ездач, а когато двамата с чичо му хващаха дървените мечове да се дуелират, дори взискателният Марий не можеше да му открие грешка. Постепенно Цезар стигна до най-трудната част от войнишкото изкуство — да хвърля пилума, късото римско копие. Както и останалите елементи на обучението, и този не затрудни момчето, което неизменно улучваше целта. Когато Марий стана достатъчно уверен в силите си, той започна да го води със себе си в реката, където скоро го научи да плува. Часовете, прекарани на брега на Тибър, бяха най-приятните за малкия Цезар. Тогава чичо му изпадаше в спомени за миналото и споделяше повечето от идеите си за идеалния пълководец.

— Повечето военачалници губят сраженията, преди още да са ги започнали — говореше веднъж Марий на Цезар, докато двамата, завити в ленени чаршафи, чакаха да изсъхнат.

— Как така, Гай Марий?

— Обикновено има два начина да го постигнат. Единият е, че до такава степен нямат понятие от смисъла на командването, че се задоволяват с това да покажат на легионите врага отсреща и да ги пратят да се бият, както рами знаят. Вместо да поемат нещата в свои ръце, подобни пълководци просто си стоят отзад и чакат да видят какво ще стане. Другите пък са тяхната пълна противоположност — хора, изучили доста наръчници по военно изкуство или пък запомнили и последния съвет на началниците, когато са служили като кадети. Да водиш стратегия, преписана дословно от книгите, е все едно сам да си търсиш разгром! Всеки противник, всеки поход, всяка битка, Гай Юлий, е нещо напълно уникално и неподлежащо на схематизиране. Разбира се, нощта преди сражението пълководецът е длъжен да състави някакъв общ план и да го обмисли сериозно. Но в никакъв случай да не се осланя единствено на него. Крайният план трябва да се оформи в съзнанието му едва когато слънцето озари бойното поле с всичките му подробности, когато врагът се покаже и проличат неговите слабости. Едва тогава трябва да вземеш решенията си. Да се уповаваш на стари сведения или предварително изградени представи, може да се окаже пагубно за цялата ти армия. А нещата ще продължат да се променят и по време на самата битка. Всеки миг е посвоему уникален! От началото на схватката до нейния край могат да се случат толкова много неща: духът на войниците ти да падне, земята в краката им да омекне по-бързо от очакваното, да се надигне прахоляк, който да закрие цялата гледка, враговете ти да поднесат някоя изненада или в последния момент да откриеш нови слаби места както в своите, така и в техните позиции — започна да изброява Марий.

— Никога ли не е възможно да спечелиш победа, спазвайки напълно предварителния си план? — искаше да знае Цезар, на когото очите святкаха от желание да научи нещо повече за войната.

— Е, случвали са се и такива неща! Но да ти кажа честно, колкото на кокошките им поникват зъби в клюновете. Винаги да помниш, че независимо от това, колко време си обмислял плана си, независимо от това, колко е сложен и подробен, трябва да си оставиш някаква вратичка, ако се наложи, за броени секунди да го обърнеш с главата надолу! Ето защо ще ти дам още един съвет, също толкова важен, колкото първия: гледай планът ти винаги да е възможно най-прост. Простите схеми винаги са работели по-успешно от главозамайващите комбинации. Ако не за друго, то, защото всеки пълководец зависи от това, колко бързо може да предаде заповедите на подчинените си. А колкото по-долу слизаш по офицерската йерархия, толкова по-трудно ще ти е да обясниш какво точно възнамеряваш да правиш.

— Изглежда, че за да успее, един пълководец трябва да разчита на безупречно обучени войници и офицери — замисли се Цезар.

— Точно така! — потвърди старият воин. — Ето защо добрият пълководец винаги се обръща със слово към войниците преди началото на сражението. Не за да повдига бойния дух, както обикновено се мисли, млади Цезаре. А за да разберат и последните легионери в армията какво точно смята да постигне началникът им. Ако войниците знаят какъв е общият план, то те по-лесно ще изпълняват заповедите, получени от преките им началници.

— Значи също така е важно пълководецът да познава войниците?

— Без това не може. Още по-важно е обаче войниците да познават добре своя пълководец. И да го харесват. Ако легионерът харесва своя началник, той ще работи по-усилено и ще поема по-големи рискове заради него. Никога не забравяй какво каза Тит Титиний от рострата. Можеш да наричаш войниците си, както ти хрумне, но те никога не трябва и да помислят, че ги презираш. Ако ти познаваш своите легионери и ако те те познават теб, то тогава и с двайсет хиляди души ще можеш да разбиеш стохилядна варварска сган.

— Ти сигурно си бил войник, преди да станеш пълководец.

— Точно така, бях. Това е едно предимство, което човек като теб, Цезаре, никога няма да получи. Ти си се родил римски патриций и ти е съдено да станеш направо офицер. Но от мен да знаеш, че ако не се постараеш да бъдеш войник, преди да стигнеш до командването, никога няма да станеш истински пълководец. — Марий се наведе напред и се вгледа в някаква точка далеч отвъд Тригариума и зелените ливади на Ватиканското поле. — Най-добрите пълководци са почвали като прости войници. Вземи например Катон Цензор. Когато ти дойде времето да се запишеш за кадет, никога не стой най-отзад да си предлагаш услугите на началника. Заставай в предните редици и се бий! Забрави, че си благородник! Всеки път, когато армията ти влиза в сражение, ще се превръщаш в редови легионер. Ако началникът ти възрази и пожелае да яхнеш кон и да му носиш заповедите наляво и надясно, ти ще му кажеш, че предпочиташ да се биеш. Той ще те остави, защото подобни думи трудно ще чуе от устата на събратята ти. Винаги трябва да се биеш като останалите войници, Цезаре. Как иначе, когато ти дойде времето сам да командваш, ще знаеш какво изтърпяват войниците от предните редици? Как ще познаеш кое ще ги изплаши, кое ще ги обезкуражи или напротив, кое ще им вдъхне повече сила и решителност? Но се сещам и друго, момче!

— Какво? — попита го нетърпеливо Цезар, който със затаен дъх попиваше всяка дума, излязла от устата на Марий.

— Че е време да си вървим вкъщи! — засмя се Марий. Когато обаче видя леденото изражение на Цезар, се сепна. — Хайде сега, да не се сърдиш, малкият? — сопна се той на племенника си, който не само не бе приел шегичката му, но се беше ядосал.

— Да не си посмял да се подиграваш с мен, когато говорим за толкова важни неща! — закани му се момчето със същия благ и спокоен глас, с който Сула караше враговете си да треперят от страх. — Казвам ти го напълно сериозно, Гай Марий! Не съм дошъл да се забавлявам с приказките ти! Искам да знам всичко, на което можеш да ме научиш, преди да съм се записал кадет в армията. Ако зная всичко, което ти знаеш за войната, то ще мога веднага да го приложа в действие и да науча други неща. Аз никога няма да престана да се уча! Затова престани с глупавите си шеги и свикни да гледаш на мен като на голям мъж!

— Но ти не си голям мъж — опита се да го успокои Марий, който усещаше, че се е изпуснал, но нямаше представа как да постъпи.

— Когато става дума за учене, аз съм много повече мъж от всички, които познавам! Включително и от теб!

Малкият Цезар беше повишил тон и неколцина други плувци се обърнаха към тях. Колкото и да се беше ядосал обаче, той си оставаше син на майка си и бързо се овладя; хвърли бърз поглед на съседите и скочи на крака.

— Когато леля Юлия ме третира като малко дете, нямам нищо против — продължи той с по-спокоен тон. — Но когато ти, Гай Марий, се държиш с мен като с малко дете, тогава го приемам за смъртна обида! Казвам ти го откровено, никак не одобрявам подобни шегички! — Цезар му подаде ръка и му помогна да се изправи. — Да вървим. Днес много ми дойде от теб.

Марий го последва и без думичка да обели, се запъти към дома си.

Което се оказа добра идея, защото когато почукаха на вратата, вътре вече ги чакаше Юлия, видимо разтревожена и със следи от сълзи по лицето.

— О, Гай Марий, случило се е нещо ужасно! — посрещна тя мъжа си, забравяйки, че болният не бива да бъде плашен излишно; дори и инвалид Марий оставаше единствената здрава опора, на която разчиташе Юлия.

— Какво по-точно, меум мел?

— Малкият Марий! — възкликна Юлия, но като видя очите му, бързо добави: — Не, не е мъртъв, любов моя! Нито е ранен! Съжалявам, съжалявам! Не трябваше така да те посрещам, кой знае какво си си помислил. Не зная как да ти обясня!

— Тогава седни и се опитай малко да се успокоиш. Аз ще се разположа от едната ти страна, Гай Юлий — от другата, а ти ще ни разправиш дума по дума, без да бързаш и без да нервничиш и без да плюеш като фонтана в градината.

Юлия седна на една кушетка, Марий и Цезар я наобиколиха от двете страни, хванаха я за ръцете и нежно я потупаха.

— Сега започни — подкани я Марий.

— Станало е голямо сражение с Квинт Попедий Силон и неговите марси. Доколкото разбрах, близо до Алба Фуценция. Марсите са спечелили. Но нашите успели да отстъпят, без да дадат големи жертви…

— Е, аз намирам това по-скоро за добра новина — прекъсна я съпругът й. — Давай нататък, сигурно има още.

— Луций Катон Консул бил убит малко преди синът ни да даде заповед за отстъпление.

— Синът ни е дал заповед за отстъпление?

— Точно така — рече Юлия, която с мъка възпираше сълзите си да не рукнат отново.

— И откъде знаеш всичко това, Юлия?

— Квинт Лутаций мина да те види сутринта. Бил на нещо като официална инспекция на марсийския фронт, предполагам, за да се помогне на Луций Катон с непослушните му подчинени. Но всъщност може и да бъркам — издърпа Юлия ръката си измежду пръстите на Цезар и се хвана за главата.

— Няма защо да се косим какво е търсил Квинт Лутаций на марсийския фронт — отново се опита да я успокои Марий. — Навярно той е станал свидетел на поражението?

— Не, по това време се е намирал в Тибур. След сражението легионите ни се прибрали в лагера. Доколкото той самият е разбрал, поражението е било на крачка да се превърне в пълна катастрофа. Войниците ни се биели все едно без командир. Единственият офицер, който докрай е запазил самообладание, е бил синът ни. Затова и той се сетил да заповяда отстъплението. По пътя се опитал да внесе някакъв ред сред отстъпващите, но не успял. Цялата армия била изгубила ума и дума от страх.

— Но аз продължавам да не виждам нищо ужасно за сина ни.

— В Тибур чакал и един претор. Новият легат, който бил назначен към армията на Катон. Луций Корнелий Цина… Да, сигурен съм, че така каза Квинт Лутаций. Когато армията се прибрала в Тибур, Луций Цина поел командването от малкия Марий и всичко изглеждало наред. Луций Цина дори публично похвалил сина ни за хладнокръвието му.

Юлия изведнъж закри лице с ръце и се умълча.

— Но само е изглеждало наред. Какво друго е станало?

— Луций Цина свикал съвещание да разбере кои са били причините за поражението. От целия щаб останали само няколко военни трибуни и кадети — изглежда, всички легати са намерили смъртта си, щом никой не се бил върнал в Тибур. И когато Луций Цина се опитал да изясни обстоятелствата, при които е загинал Луций Катон, един от кадетите обвинил нашия син, че го е убил!

— Разбирам — кимна Марий, сякаш новината не му бе направила никакво впечатление. — Е, Юлия, ти си тази, която знае историята. Продължавай, още не си ми казала всичко.

— Въпросният кадет твърдял, че малкият Марий напразно се опитвал да убеди Луций Катон да заповяда отстъпление. Но Катон го наругал и го нарекъл син на италийски изменник. Твърдо отказал да свири отбой и се зарекъл по-скоро да погребе цялата си армия на бойното поле, отколкото да позволи на войниците си да носят позора на поражението. В знак на презрение дори му обърнал гръб. Тогава според другия кадет синът ни забил целия си меч до дръжката в гърба му! След което сам поел командването и заповядал отстъплението.

Юлия повече не издържа и горко заплака.

— Толкова ли не можа Квинт Лутаций да ме изчака и сам да ми разкаже всичко, че сега трябва теб да те разпитвам? — измърмори недоволно съпругът й.

— Наистина нямал време, Гай Марий — изтри сълзите си тя и отново се опита да се успокои. — Бил пратен спешно в Капуа, трябвало веднага да заминава. Дори не бивало да минава през Рим, но го направил специално заради нас, затова трябва да сме му по-скоро благодарни. Каза, че ти си знаел как да постъпиш. Когато Квинт Лутаций изговаряше тези думи, по тона му пролича, че той наистина смята сина ни за виновен за смъртта на Луций Катон! Ох, Гай Марий, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Какво имаше предвид Квинт Лутаций, когато каза, че сам си знаел?

— Имал е предвид, че двамата с моя приятел Гай Юлий ще отидем да видим какво става в Тибур — отговори й без капка колебание той.

— Но ти не можеш да пътуваш чак дотам! — ужаси се Юлия.

— Мога и още как! Сега се успокой, жено, и кажи на Строфант да прати вест на Аврелия, че ми трябва Луций Декумий. Той ще се грижи за мен при пътуването, а момчето ще си почива.

Докато говореше, Марий не свали ръка от рамото на Цезар — не толкова в жест на приятелството, колкото в знак да мълчи.

— Нека тогава Луций Декумий те придружи сам, Гай Марий — помоли го Юлия. — Гай Юлий трябва да се върне вкъщи при майка си.

— Да, напълно си права — съгласи се Марий. — Хайде, млади Цезаре, бягай у дома!

Но той му възрази:

— Майка ми ме е предала изцяло на твое разположение, Гай Марий. Ако сега те напусна без никакво оправдание, тя много ще ми се разсърди.

В подобна ситуация Марий винаги би настоявал, но този път тъкмо Юлия, която добре познаваше нрава на Аврелия, първа отстъпи:

— Момчето е право, Гай Марий, вземи го и него!

Час по-късно слугите впрегнаха четири мулета в една каруца и Гай Марий, малкият Цезар и Луций Декумий напуснаха Рим през Есквилинската порта. Луций Декумий разбираше от работата на каруцаря и поддържаше такова темпо, че животните да издържат без смяна цялото разстояние до Тибур.

Притиснат между Марий и Декумий, малкият Цезар наблюдаваше с вълнение как мракът се спуска над пътя. Досега не му се беше случвало да пътува през нощта, но пък и бързината, с която каруцата се движеше към целта, му се струваше доста възбуждаща.

Между Цезар и братовчед му имаше девет години разлика, но понеже помнеше много неща от годините, които за другите деца оставаха напълно несъзнателни, той от личен опит знаеше, че малкият Марий не заслужава кой знае какво съчувствие и загриженост. Не че някога Марий си бе позволявал да го малтретира или дори да му говори лоши работи. Не, малкият Цезар се бе настроил срещу него заради отношението към околните. Така например през дългите години съперничество между братовчедите Марий и Сула Цезар винаги мислено бе заставал на страната на по-малкия, който и винаги оставаше онеправданият. Освен това Марий се бе отнасял изключително лицемерно към Корнелия Сула: в нейно присъствие се разсипваше да я ухажва, а обърнеше ли му тя гръб, веднага почваше да говори по неин адрес; позволяваше си да й се подиграва дори не само в кръга на братовчедите си, но и пред приятели. Това беше причината, заради която Цезар никак не се вълнуваше дали братовчед му Гай Марий ще стане обект на публичния позор или не. Като човек той му беше крайно безразличен. Но тъй като случаят засягаше пряко великия Гай Марий, а и скъпата му леля Юлия, той нямаше как да не се тревожи заедно с тях.

Когато нощта се спусна напълно, Луций Декумий предвидливо подкара мулетата в бавен ход, нищо че пълната луна осветяваше пътя далеч напред. От равномерното друсане на каруцата момчето се унесе в сладка дрямка и с глава, склонена в скута на Марий, дълбоко заспа, без да му пречи изкривеното положение на тялото му.

— Е, Луций Декумий, време е май да си поговорим за това-онова — подхвана Марий.

— Добра идея — съгласи се охотно той.

— Синът ми е изпаднал в ужасно затруднение.

— Тц-тц! — отбеляза Луций Декумий като някоя квартална клюкарка. — Не можем да си позволим подобно нещо, нали, Гай Марий?

— Обвинен е в убийството на Катон Консул.

— Ако всичко, което съм чувал по адрес на консула, е вярно, то на момчето трябва да му дадат награда за добре свършена работа.

Марий чак се затресе от смях при тези думи на спътника си.

— Да си кажа правичката, напълно съм съгласен с теб. Ако се вярва на жена ми, обстоятелствата просто са налагали подобно решение. Тоя глупак Катон е направил всичко възможно да изгуби сражението! Предполагам, че двамата му легати са загинали преди него на бойното поле, а трибуните са се размотавали като мухи без глави и са носели заповеди, които е било по-добре войниците да не знаят! Единствените офицери в щаба му, на които е можел да разчита, са били кадетите му. Стигнало се дотам, че синът ми трябвало да посъветва консула да отстъпи, преди да са ни изклали. Катон твърдо отказал и нарекъл малкия Марий „син на италийски изменник“. При което, ако се вярва на друг един кадет, синът ми забил меча си до дръжката в гърба му и наредил на войската да отстъпва.

— Че какво? Момчето много добре е сторило, Гай Марий.

— И аз така мисля, но пък и не съвсем. Все пак жалко е, че го е ударил в гръб. Макар че познавам добре сина си: сторил го е не от подлост, а от обида. Той открай време си е докачлив и макар да не го е показвал никога пред баща си и майка си, понякога му пада перде пред очите и човек всичко може да очаква от него.

— Колко свидетели има, Гай Марий?

— Доколкото разбрах, само един. Но за да съм сигурен, трябва първо да говоря с Луций Корнелий Цина, който е поел върховното командване. Естествено малкият Марий трябва да се яви пред съда. Ако свидетелят потвърди показанията си, то сина ми го чака бой с камшик и обезглавяване. Убийството на консул не е обикновено. Това си е светотатство.

— Тц-тц — отново поклати глава Луций Декумий и повече нищо не каза.

Разбира се, той добре знаеше защо точно него са повикали. Положението беше много сложно, трябваше да се направи нещо. Това, което го изненадваше обаче, бе, че именно Гай Марий се е сетил за него. Гай Марий! Най-праволинейният, най-почтеният човек, за когото Декумий беше чувал. Както беше казал Луций Сула навремето? Че дори когато минава по обиколната пътека, Марий върви с права крачка. А тази вечер се оказваше, че и той е предпочел не само обиколната пътека, но и ситните стъпчици. Отказваше се от гордо вдигнатата глава. Все пак имаше и други начини; можеше и да се окажат безуспешни, но човек като Гай Марий трябваше поне да опита.

В следващия миг обаче Луций Декумий вдигна рамене. Гай Марий беше баща като всички останали. Имаше само един син, нормално бе да го цени повече от всичко друго. Пък и момчето си го биваше, нищо че се перчеше повече от необходимото. Сигурно не е лесна работа да имаш за баща велик човек. Особено ако не си се родил с неговата желязна воля. Смелчага беше малкият Марий, никой не му го отричаше, и пипето му сечеше. Но никога нямаше да се превърне в истински велик мъж. За това човек трябва още като дете да е минал през известни трудности. А Марийчо не бе познал капчица несгода през живота си. С такава мила майчица като неговата! Виж, да му се беше паднала майка като на малкия Цезар, нещата можеха да стоят другояче. Детството на Цезар наистина беше трудно. Майка му не му оставяше време за нищо. А и в семейството нямаха излишък от пари.

Досега теренът бе по-скоро равен, но изведнъж започна да се издига нагоре и изморените мулета понечиха да спрат. Луций Декумий ги погали с камшика си, нарече ги с няколко смразяващи кръвта им имена и без да му мисли, подкара каруцата напред.

Петнайсет години по-рано Луций Декумий бе предложил закрилата си на Цезаровата майка Аврелия. Почти по същото време той си бе намерил и един друг източник на доходи, който му осигуряваше приличен живот. По рождение Декумий беше римлянин, член на градската триба Палатина, според ценза принадлежеше на четвъртата имуществена класа, а по професия — пазител на колегията на кръстопътя със седалище инсулата на Аврелия. Той беше по-скоро нисък на ръст, косите и очите му имаха твърде неопределен цвят, лицето му трудно се помнеше, непринуденото му държане и ниската му грамотност прикриваха дълбоката му вяра в собствените възможности и силата на мисълта му; в средите, в които се движеше, Луций Декумий държеше ранг не по-нисък от този на градския претор.

Именно градският претор официално санкционираше неговата публична дейност. Задълженията на колегията включваха различни общественополезни дела като например чистенето на улиците в квартала, поддръжката на малкото светилище на ларите на кръстопътя и прилежащата й градска чешма, от която черпеше вода почти целият район, както и организирането на ежегодните празненства, познати като Компиталии. Членове на колегията на кръстопътя бяха хора, представители на всички обществени класи в Субура, като се почне от втората класа и се свърши с пролетариата — тази класация важеше само за римските граждани — и се мине през всевъзможните евреи, сирийци, гърци-роби, гърци-освобожденци и останалите чужденци, с каквито Субура беше пълна. Все пак представителите на втората и третата класа гледаха да си нямат работа с колегията и откупуваха задълженията си към нея чрез солидни парични дарения. Хората, за които работеше учудващо чистата и проветрива кръчмичка на ъгъла, бяха все работници, които прекарваха свободните си дни около масите с чаша в ръка. Всеки работник в Рим — независимо дали е роб или наемна ръка — получаваше на седем работни дни един свободен. По принцип всеки си имаше свой собствен ден за мързелуване и по тази причина в Рим не измерваха времето на седмици, а само по интервалите между два пазарни дни; сиреч на по осем дни. Обикновено почивният ден на работника се измерваше от деня, в който е постъпил на работа. По този начин всеки ден компанията в кръчмата на кръстопътя се сменяше, вечен беше само Луций Декумий, когото всички имаха за свой пряк началник. Решеше ли Декумий, че някоя работа трябва да се свърши, всички в кръчмата оставяха виното и се спускаха да му помагат.

Под ръководството на Луций Декумий братството на кръстопътя водеше и доста дейности, нямащи нищо общо с официалния му статут. Когато чичото на Аврелия Марк Аврелия Кота — неин втори баща — бе закупил от нейно име инсулата вместо семейна зестра, красивата, но строга и безкомпромисна хазяйка скоро се убеди, че хората, които подслонява под покрива си, са дребни изнудвачи, изкарващи пари от тормоза над местните търговци и занаятчии. На това си деяние те самите викаха „закрила от уличен вандализъм и злонамерена конкуренция“. Аврелия бързо сложи точка на дейността на колегията, но само на локално равнище: Луций Декумий и приятелчетата му преместиха интересите на дружеството към други квартали на Субура, където Аврелия нямаше познати.

Та почти по същото време, когато Аврелия се нанесе в инсулата си, Луций Декумий си бе открил и друго поприще, което хем отговаряше на нрава му, хем пълнеше кесията му: за добро или за лошо той стана наемен убиец. Макар че повечето му подвизи си оставаха плод на хорското въображение, повечето му познати го смятаха за виновник в поне няколко политически и делови убийства, свързани с местни и чуждестранни интереси. Това, че никой не го безпокоеше — още по-малко не мислеше да го извика пред съда, — се дължеше на таланта и дързостта му. Никога не се бяха намирали улики срещу него. И все пак Луций Декумий не само не се отричаше от дейността си, но дори умишлено поддържаше реномето си на убиец; иначе според собствените му думи никой повече нямало да потърси услугите му. Някои от най-нашумелите убийства в града той публично отричаше да са негово дело и хората пак му вярваха. Такъв беше случаят със заколението на Азелион. Декумий често повтаряше, че преторът е бил убит от празноглав аматьор, който имал наглостта да заплаши живота на всички свои съграждани, убивайки римски авгур в жречески одежди, при това в момент на възлияние към боговете. Също така отричаше да има пръст в преждевременната смърт на Квинт Цецилий Метел Нумидик; колкото и сам да разправяше, че Прасчо е бил отровен, той всеки път добавяше, че отровата е женско оръжие и на него би му било под достойнството да го използва.

Декумий се беше влюбил в Аврелия от пръв поглед; не ставаше дума нито за плътска страст — както усилено твърдеше, — нито дори за някакви платонически чувства, а по-скоро за вродена симпатия към сродна душа; освен това тя беше смела, интелигентна и решителна — все качества, които той приписваше и на себе си. Затова предложи на хазяйката си своята пълна подкрепа. Когато децата й пораснаха достатъчно, за да излизат сами на улицата, пак Луций Декумий беше зоркият страж, който не ги изпускаше от погледа си. За него малкият Цезар се бе превърнал в кумир и макар да не го признаваше, го обичаше много повече от двамата си родни синове, които рече бяха на възраст да научат занаята на баща си. В продължение на години пазителят на кръстопътя пазеше и красивото си съседче, прекарваше цели часове да разговаря с него, учеше го как да уважава събратята си от висшите слоеве на обществото и в същото време го просветяваше в тайните на охранителните дружества и наемните убийци. Малкият Цезар се оказваше възприемчив ученик и за едното, и за другото, и за третото. Той знаеше, че един римски патриций не може да си позволи маниерите на необразования човек от четвъртата класа, особено ако е по призвание уличен кръчмар. Всяка жаба да си знае гьола, напомняше на приятеля си Декумий. Но това не беше причина двамата да не дружат. Още по-малко да не се обичат.

— Ние, римската беднотия, сме все разбойници по душа — беше обяснил веднъж Луций Декумий на Цезар. — Иначе няма как, ако искаме да се храним добре и да командваме трима-четирима роби, от които поне един да има здрав гъз за туй-онуй. Дори да разбирахме от търговия, а не съм чул някой от нас да разбира, няма откъде да се сдобием с капитал, нали така? Не, всеки си крои шапката според главата — винаги съм го твърдял и ще продължавам да го твърдя. — Тогава той бе сложил пръст на устните си и се бе усмихнал с грозните си зъби. — Но за това нито думичка, Гай Юлий! Нито думичка пред никого! Най-вече пред скъпата ти майчица.

Тайната наистина беше запазена и продължаваше да е пазена. Колкото и добре да познаваше сина си Аврелия, и тя не можеше да си представи колко неща знае той за живота.

Към полунощ каручката, теглена от четирите запотени мулета, достигна лагера на римската армия встрани от селцето Тибур. Без дори да му стане неудобно, Гай Марий веднага вдигна бившия претор Луций Корнелий Цина от леглото.

Двамата се познаваха съвсем бегло, за което обяснение бяха почти тридесетте години разлика във възрастта им. Иначе с речите си пред Сената Цина си бе спечелил името на Мариев почитател. Предната година се бе справил блестящо със задълженията си на градски претор; в отсъствието на двамата консули от Рим той заемаше най-високо място сред преторите и практически управляваше целия град. Уви, конфликтът срещу италийците го бе лишил от възможността да получи управлението на някоя богата провинция и да напълни семейния бюджет.

Ето, че на другата година Луций Корнелий Цина се оказваше в положение да не може да осигури зестра на двете си дъщери и дори нещо по-лошо: пред него изникваше съмнението дали ще успее да осигури финансово бъдещата политическа кариера за сина си, който нищо чудно да остане завинаги на последния ред в Сената. Когато след смъртта на Катон Консул Сенатът изпрати на Цина специално писмо, връчващо му върховното командване във войната срещу марсите, бившият претор ни най-малко не се развълнува от перспективата. Отваряше му се огромна работа по стабилизирането на едно положение, което предшественикът му бе направил всичко по силите си да разклати из основи. А Катон бе способен в това отношение — некомпетентен и арогантен, той за друго не ставаше. Къде беше мечтаната провинция, от която Цина да се обогати?

Бившият претор представляваше едър, набит мъж с обрулено лице и твърде прибрана долна челюст. Непривлекателният му вид не беше причина да не сключи подходящ брак — избраницата му беше богатата наследница Ания, потомка на стар плебейски род, който вече две столетия се водеше благороден. Цина и Ания се бяха сдобили с три деца: голямата им дъщеря беше на петнайсет, след нея идваше синът на седем и по-малката дъщеря — на пет. Ания съвсем не беше красавица, но винаги приковаваше погледите с червените си коси и зелените си очи; голямата й дъщеря бе наследила и двете от майка си, докато брат й и сестра й бяха тъмни като баща си. Всичко това се бе оказало без значение до момента, в който Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус не бе почукал на вратата на Цина и не бе поискал ръката на голямата му дъщеря за първородния си син Гней.

— Ние, Домиций Ахенобарбите, винаги сме търсели за синовете си червенокоси жени — обясни без никакви увъртания върховният понтифекс. — Дъщеря ти Корнелия Цина отговаря на всички условия, на които бих искал снаха ми да отговаря: да е на подходяща възраст, да е патрицианка и да е червенокоса. Първоначално си правех сметката да поискам дъщерята на Луций Сула. Но тя щяла да се омъжи за сина на Квинт Помпей Руф. Слава на боговете, и твоята дъщеря е червенокоса. Същата фамилия, а ако не се заблуждавам, и по-голяма зестра?

Тогава Цина просто беше преглътнал и след като прочете набързо по една мълчалива молитва до богините Юнона Соспита и Опс и се зарече на всяка цена да стане управител на богата провинция, бе отговорил:

— До времето, когато дъщеря ми стане мома за женене, Гней Домиций, тя ще получи своята зестра от петдесет таланта. Повече не мога да си позволя. Струва ли ти се достатъчно?

— О, да, разбира се! — плесна доволно с ръце Ахенобарб. — Гней ще получи голямата част от бащиното си наследство, затова момичето не бива да се плаши от бъдещето. Доколкото знам, ние, Ахенобарбите сме една от петте или шестте най-богати фамилии в Рим, а клиентите ни се броят с хиляди. Дали да не преминем направо към официалния годеж?

Този разговор бе протекъл в годината преди избирането на Цина за претор. Тогава грижовният баща все още можеше да се оправдае, че е гледал толкова оптимистично на бъдещето си и че така самонадеяно е обещал петдесет таланта зестра за Гней Домиций Ахенобарб Младши. Ако личното състояние на жена му Ания не беше обвързано с толкова досадни условия, Цина би отдъхнал за известно време, но тъстът му зорко контролираше семейното богатство и се знаеше, че след смъртта на дъщеря му децата й няма да получат нищо от дядо си.

Луната вече залязваше на запад, Гай Марий го будеше по никое време, а Цина още не предполагаше какъв смисъл ще придобие за него тази неочаквана среща; вместо това с нескрито неудоволствие навлече туниката и обувките си, приготвяйки се да говори пред един баща неприятни неща за сина му, който при това беше добро момче.

Първата изненада, която великият мъж носеше със себе си, бяха двамата му спътници — някакъв невзрачен човечец, гонещ петдесетте, и малко, доста хубавичко момченце с него. Всъщност точно момченцето вършеше най-многото работа от тримата, без да показва умора или досада. Цина би го сметнал като нищо за роб, ако не беше булата около врата му и патрицианските му маниери, издаващи принадлежност към фамилия, по-аристократична от неговата собствена. Когато Марий бе сложен да седне, момчето застана от лявата му страна, а непознатият мъж — зад него.

— Луций Корнелий, нека ти представя племенника си Гай Юлий Цезар и приятеля си Луций Декумий. Можем да говорим напълно свободно в присъствието и на двамата.

Марий хвана с пръстите на дясната си ръка китката на лявата си и я положи в скута си. На Цина му се струваше, че един парализиран човек би трябвало да изглежда по-уморен след толкова часове пътуване, още повече че новините, идващи в лагера от Рим, продължаваха да говорят за един силно обездвижен Гай Марий; докато на този тук все едно нищо му нямаше. Личеше си, че не се отказва от борбата. „Дано не ми се случи да си имам работа с него“ — помисли си неволно Цина.

— Цялата история е много тъжна, Гай Марий.

Посетителят му обходи със зорък поглед цялата палатка, сякаш търсеше някой скрит подслушвач, и като не го намери, недвусмислено попита:

— Сами ли сме, Луций Корнелий?

— Напълно.

— Добре — зарадва се той и се намести по-удобно на стола. — Източниците ми на информации бяха косвени. Квинт Лутаций минал да ме види, но не ме намерил у дома и разказал всичко, което знае, на жена ми, та аз го чух от нейната уста. Доколкото разбирам, синът ми е обвинен в убийството на консула Луций Катон по време на сражение, за което има един или няколко свидетели. Така ли е?

— Страхувам се, че е точно така.

— И колко са свидетелите?

— Само един.

— Кой е той? Може ли да му се има пълно доверие?

— Момчето е напълно почтено, Гай Марий. Публий Клавдий Пулхер, контуберналис в щаба на Луций Катон.

Марий нервно изсумтя.

— Знам ги аз тези Клавдии! Всички се славят с едно: че мразят себеподобните си и са по-твърдоглави от магарета. А също, че са по-бедни от апулийски овчари. Откъде можеш да си толкова сигурен, че свидетелят е почтен човек.

— Защото точно този Клавдий не отговаря на семейната характеристика — възрази му Цина, явно решен отрано да угаси всякакви надежди у Марий. — Всички в палатката на кадетите се изказват изключително положително за него, както и трибуните в щаба на Луций Катон. Ти сам ще се убедиш, когато го видиш. Момчето таи дълбока лоялност към всичките си колеги, нищо че е най-възрастният от тях. Говорят, че бил изключително привързан към сина ти. Доколкото разбирам, вътрешно напълно подкрепя акта на сина ти. Луций Катон не е бил обичан в собствения му щаб, какво ли остава сред армията…

— И все пак, тъкмо Публий Клавдий е обвинил сина ми?

— Чувствал го е за свой дълг.

— Нали?

Но Цина отново му възрази:

— Не си прав да го съдиш, Гай Марий! Ако обичаш, престани да разсъждаваш за миг като баща и се постави на мястото на главнокомандващия! Младият Пулхер е достоен пример как трябва да постъпи истинският римски благородник: да бъде предан на името и дълга си. Може и да не му се е харесвало, но е смятал, че е длъжен да докладва за убийството. Това е простата истина.

Едва когато Марий се опита да се надигне, се видя колко е уморен от пътуването; личеше си, че се е научил да става и сяда съвсем сам, но след дългото друсане по пътищата през нощта не би се справил без помощта на малкия Цезар. Тайнственият Луций Декумий се отдръпна, застана от дясната страна на Марий и шумно се изкашля. В погледа му Цина прочете някакво мълчаливо послание, което не успя веднага да проумее.

— Нещо ли искаш да кажеш? — попита той.

— Луций Корнелий, извинявай за въпроса, но задължително ли е утре да се разглежда делото срещу младия Гай Марий?

Цина примигна в недоумение.

— Не е задължително. Може и вдругиден.

— Тогава, ако нямаш нищо против, нека бъде вдругиден. Когато Гай Марий се събуди утре сутринта, а това няма да е много рано, той ще трябва първо да направи физическите си упражнения. Иначе положението му пак ще се влоши. Не знам дали ще разбереш, но всички тези часове на обездвижване в каруцата… — Декумий говореше изключително бавно, понеже изпитваше сериозни съмнения в граматичността на изреченията си. — Утре му се пада да поязди — три часа най-малко. Няма как, такъв му е режимът. Освен това ще е добре да му се даде случай да опознае лично този кадет Публий Клавдий. Младият Гай Марий е обвинен в углавно престъпление, а все пак баща му е човек с по-особено положение в обществото, не мислиш ли? Смятам, че би било много добра идея, ако Гай Марий се срещне с Публий Клавдий на, да речем, не толкова официално място, каквото е палатката ти. Никой от нас не искаме… не иска нещата да бъдат по-ужасни, отколкото може… могат да бъдат. Затова мисля, че ще бъде много добра идея, ако утре следобед ти събереш кадетския състав и излезем всички заедно на разходка с коне. Заедно с Публий Клавдий.

Цина го изгледа навъсен. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че го подтикват към действия, за които след това ще съжалява. Момчето до Марий го погледна с омайващата си усмивка и приятелски му намигна.

— Моля те, да не се сърдиш на Луций Декумий — изрече на свой ред то. — Той е най-преданият клиент на чичо ми и понякога не знае мярка в приказките си! Единственият начин да го държиш в добро настроение е да му угаждаш.

— Не мога да позволя на Гай Марий да се срещне насаме с Публий Клавдий преди началото на процеса — отказа Цина с тон на дълбоко съжаление.

Докато разговаряха, Марий не бе помръднал, а само стрелкаше с гневен поглед ту единия, ту другия, ту третия. Най-накрая така му причерня пред очите, че Цезар и Цина чак се уплашиха да не го сполети нов удар, ако не престане да ругае Луций Декумий.

— Какви са тези глупости? — нахвърли се той върху „клиента“ си. — За какво изобщо ми е притрябвало да разговарям с този стълб на воинската чест Публий Клавдий Пулхер? Ако искам да говоря с някого, това е синът ми!

— Спокойно, спокойно, Гай Марий, няма защо да се гневиш — опита се да го укроти Декумий. — Като излезем утре на разходка, ще си в много по-добра форма за процеса.

— Абе, какво ли ме прихвана да ги взимам тия двамата със себе си! — махна с ръка Марий и без ничия помощ напусна палатката. — Къде е синът ми?

Докато Луций Декумий тичаше подир побеснелия Марий, Цезар остана да прави компания на Цина.

— Не им обръщай внимание, Луций Корнелий — отново се усмихна той чаровно на объркания пълководец. — Постоянно се карат помежду си, но Луций Декумий е прав: Гай Марий се нуждае от повече сън и от малко раздвижване на чист въздух. Цялата тази работа ужасно го е разтревожила. А ние всички се надяваме той отново да се върне в строя, нали?

— Уви, това го разбирам пределно ясно — съгласи се Цина и потупа момчето по рамото; Цезар вече беше доста висок и нямаше как да го потупа по главата. — Най-добре да отведа Гай Марий при сина му. — Той взе една от главните в палатката си и последва масивния силует на Марий в тъмното. — Синът ти е ей там, Гай Марий. Заради условностите съм го настанил в самостоятелна палатка, където да го държат под надзор. До деня на процеса не му е позволено да разговаря с никого.

— Предполагам, сам разбираш, че решението на съда ти няма окончателна сила — подметна старият воин, докато вървяха между палатките. — Ако обявите сина ми за виновен, ще настоявам той да бъде съден повторно в Рим от сенатори.

— Разбирам — отвърна му Цина с безизразен глас.

Когато баща и син кръстосаха погледите си, малкият Марий, като че ли по-скоро се уплаши, но успя да се овладее. Когато обаче на входа на палатката се появиха Луций Декумий и Цезар, той не се сдържа и тревожно попита:

— За какво си ги домъкнал тия със себе си?

— За да ми правят компания по пътя — отговори рязко баща му и също тъй рязко даде знак на Цина да го остави насаме със сина му. Щом той се отдалечи, с помощта на Цезар Марий се отпусна на единствения стол в палатката. — Е, синко, бурният ти нрав най-сетне успя да те завре в казана с врялата вода, а? — По тона му личеше, че отговорът на сина му изобщо не го интересува.

Малкият Марий го зяпна в пълно недоумение, сякаш се надяваше нещо да му подскаже какво точно има предвид баща му. Най-накрая тъжно въздъхна и поклати глава.

— Не съм го направил!

— Радвам се да го чуя — окуражи го Марий. — Стига сам да не се откажеш от думите си, всичко ще се нареди.

— Мислиш ли? Как така ще се нареди? Публий Клавдий ще се закълне, че съм го сторил.

Марий скочи от стола си в израз на дълбоко разочарование.

— Ако докрай се кълнеш в невинността си, обещавам ти, че нищо няма да ти се случи. Абсолютно нищо.

Чак сега по лицето на малкия Марий се изписа известно облекчение; най-сетне му се стори, че е доловил намека в гласа на баща си.

— Ще наредиш нещата, нали?

— Аз мога да наредя много неща, Гай Марий Младши, но пред военен съд, ръководен от почтен човек като Луций Цина, нищо не мога да сторя — отвърна с отегчение баща му. — Каквото ще се уреди, ще стане чак в Рим. Сега най-добре последвай примера ми и легни да поспиш. Ще се видим утре следобед.

— Чак тогава? Но делото няма ли да се разглежда утре?

— Няма. Делото се отлага с един ден, защото трябва да си направя физическите упражнения… Иначе няма да оздравея и никой няма да ме избере консул за седми път. — Марий се обърна на входа на палатката и се усмихна подигравателно на сина си. — Ей тия тук твърдят, че ако точно утре не отида да яздя, спукана ми е работата. Освен това ще се срещна лично с обвинителя ти. Но не мисли, че ще започна да го убеждавам да мълчи, синко. Забранени са ми всякакви лични разговори с него преди процеса. — Той си пое въздух и даде пълна воля на възмущението си. — Представяш ли си, аз, Гай Марий, трябва да се съобразявам с нарежданията на някакъв си претор! Че си убил един малоумен консул, за да спасиш армията от унищожение, това мога да ти го простя, Гай Марий Младши! Но че ме караш да се чувствам закононарушител, това няма да забравя скоро!

Когато на другия ден ездачите се събраха за разходката, Гай Марий се държа изключително коректно с Публий Клавдий Пулхер — мургав младеж с доста гузен вид; личеше си, че му се иска да е всякъде другаде, но не и в присъствието на Третия основател на Рим. Марий застана начело на групата редом с Цина, зад тях яздеха легатът на Цина Марк Цецилий Корнут и малкият Цезар, а нататък следваше целият кадетски състав. След като се убеди, че никой, освен него не познава околността, Луций Декумий пое водачеството на малката дружина.

— На километър-два оттук има едно място, откъдето се вижда цял Рим — предложи той на участниците в малката експедиция. — Тъкмо разстояние за Гай Марий.

— Че ти откъде познаваш района около Тибур? — попита го недоверчиво Марий.

— Бащата на майка ми е родом оттук — отвърна му Декумий и поведе ездачите нагоре по тясна пътека, която стръмно се изкачваше към неизвестното.

— Никога не съм предполагал, че в кръчмарското ти тяло има и един селски кокал, Луций Декумий.

— И съвсем правилно, Гай Марий — не се обиди ни най-малко водачът на групата. — Но нали знаеш какви са жените? Навремето майка ни ни водеше цялото семейство насила в Тибур.

Времето беше ясно, слънцето печеше, неприятен вятър галеше лицата на ездачите и довяваше шума от водите на Анио в близкото дефиле. Луций Декумий нарочно наложи съвсем бавна крачка и никой не усети колко бързо мина времето. Ако не беше радостта на Марий от все новите изминати триста метра, останалите навярно биха умрели от скука. Публий Клавдий Пулхер бе предполагал, че срещата му с бащата на малкия Марий ще се окаже буреносна, но сега трябваше да се увери, че напразно се е тревожил. Лека-полека душата му се поотпускаше и той се заговори с двамата други кадети, докато Цина постоянно наглеждаше Марий в подозрение няма ли всеки момент да потърси контакт с обвинителя на сина си. Иначе не можеше да си обясни тази безсмислена езда из пущинака. И понеже сам беше баща, много добре си представяше как би реагирал, ако синът му попадне в подобно положение.

— Ето! — заяви с нескрита гордост Луций Декумий, като дръпна юздите на коня си и остави ездачите зад себе си да го подминат. — Гледката си струва разходката, нали?

И тя наистина си струваше. Групата се бе озовала на малка, равна поляна насред планинския склон. Точно пред тях някакъв земен катаклизъм беше отцепил огромен къс от планинската маса и в краката им се спускаше напълно отвесно няколко десетки метра пропаст. Виждаше се почти цялата синьо-бяла змия, представляваща Анио, която идваше някъде от север и се вливаше пред очите на групичката във водите на Тибър. А малко след точката, където двете реки се пресичаха, се разкриваше самият Рим — пъстра мозайка от червени керемидени покриви й боядисани в ярки цветове каменни стени, между които тук и там издигаше по някоя статуя или храмов фронтон. Ясното небе позволяваше да се видят чак отблясъците на Тосканско море в далечината, които създаваха впечатлението за някакво сребристо острие, разрязващо хоризонта.

— Намираме се на неколкостотин метра над Тибур — съобщи Декумий и скочи от коня си, за да почине.

— Колко малък изглежда градът ни оттук! — учуди се Цина, без да може да откъсне поглед от панорамата.

Всички без Луций Декумий се придвижваха напред да видят по-добре вечния град и лека-полека ездачите се омесиха. Решен за нищо на света да не остави Марий да разговаря с Публий Клавдий, Цина умишлено поведе и своя, и неговия кон далеч от тези на кадетите.

— О, погледнете! — посочи Цезар някъде пред себе си и срита коня си да стои на едно място. — Акведуктът над Анио! Като някаква играчка! Не е ли красиво?

Думите му бяха отправени най-вече към Публий Клавдий, който изглеждаше не по-малко от Цезар очарован от гледката.

Двамата се приближиха, колкото им позволиха животните, до ръба и хем се загледаха Рим, хем се споглеждаха помежду си и се усмихваха.

Гледката наистина си струваше и докато цялата група се опитваше да различи тази или онази сграда в Рим, Луций Декумий се зае с някакви си свои работи. На колана си той носеше окачена кожена кесийка; незабелязано бръкна в тази кесийка и извади малко дървено чаталче. Двата края на чаталчето бяха свързани с някакво меко и еластично ремъче, което Луций Декумий подхвана с мъничка металическа скобка, извадена също тъй от кесийката му. Съвсем непринудено, все едно се прозяваше или се чешеше по главата, той опъна ремъчето със скобката, надигна го на височината на очите си и като се прицели за секунда-две, го пусна по посока на един конете.

Животното под Публий Клавдий изцвили от болка, изправи се на задните си крака и копитата му надвиснаха над нищото; Публий Клавдий се хвана инстинктивно за гривата му да не падне и с това съвсем изгуби контрол над него. Сякаш без да съзнава опасността за самия себе си, Цезар се наведе над главата на коня си и посегна към юздите на Клавдий. Всичко се развиваше с такава бързина, че после никой не би могъл да възпроизведе точно събитията; едно бе сигурно — че малкият Цезар действа с хладнокръвие, на което никой негов връстник не би бил способен. В следващия миг неговият кон също се подплаши и надигна предница, блъскайки с цялата си маса Публий Клавдий. И двете животни литнаха към бездната, понасяйки ездачите си. По някаква щастлива случайност Цезар успя да запази вертикално положение, разпери ръце и в последния момент се отлепи от седлото си, за да скочи обратно на скалата. Падна назад, вместо напред и с котешка пъргавина пропълзя две-три крачки, за да избяга в пълна безопасност.

Всички останали се скупчиха край ръба на скалата и с пребледнели лица се увериха, че на малкия наистина нищо му няма. Едва след това последваха примера му (между другото Цезар през цялото време запазваше по-голямо самообладание от тях) и се надвесиха над пропастта да видят разкъсаните трупове на двата коня. До тях лежеше и Публий Клавдий Пулхер. Всички се умълчаха с надеждата отдолу да се чуят викове за помощ. Но им отговори само шепотът на вятъра. Нищо не помръдваше в краката им.

— Хей, ти, я ела при мен! — чу се гласът на Луций Декумий, който подхвана Цезар за рамото и властнически го издърпа далеч от ръба. Клекна на земята и трескаво заопипва тялото на момчето от страх да не си е счупил нещо. — Защо го направи? — прошепна му той на ухото, така че само Цезар да го чуе.

— Трябваше да изглежда по-убедително — отговори му също тъй безмълвно Цезар. — За миг дори ми се стори, че конят ще се задържи на скалата. Трябваше да бъдем сигурни. Знаех, че няма да ми стане нищо.

— А откъде изобщо знаеше какво смятам да правя? Та ти дори не гледаше в моята посока!

Малкият Цезар въздъхна отчаяно.

— Ех, Луций Декумий! Добре те познавам! И много добре знам защо Марий се сети тъкмо за теб, преди да тръгнем. Да си призная, не ме интересува какво ще стане с братовчед ми, но не мога да позволя на Гай Марий да се опозори пред цял Рим. Ще се опозорим и ние, Юлиите. Едно е само да се носят слухове, друго е да има жив свидетел.

Луций Декумий притисна лице о златните къдрици на момчето и затвори очи в още по-голямо отчаяние от неговото.

— Но ти рискува живота си!

— Ти за живота ми не се тревожи! Знам как да си го пазя. Когато го оставя да ме напусне, значи не съм знаел повече за какво да го използвам.

Цезар се отскубна от прегръдката на Луций Декумий и отиде да види как се чувства Гай Марий.

Объркан и смутен, Луций Корнелий Цина наля две чаши вино веднага щом двамата с Гай Марий се прибраха в палатката на командващия в лагера. Луций Декумий бе отвел малкия Цезар да ловят риба във водите на Анио, а останалите от групата си търсеха помощници да съберат останките на Публий Клавдий Пулхер и да му устроят погребение.

— Не крия, че инцидентът се оказа крайно навременен, що се отнася до мен и до сина ми — отбеляза със завидно безочие Марий, докато отпиваше от виното си. — Без Публий Клавдий като свидетел делото просто отпада.

— Това беше нещастен случай — сякаш се опитваше сам да се убеди Цина. — Не можеше да е друго, освен нещастен случай!

— Със сигурност не би могло да бъде нещо друго. Та аз едва не изгубих племенника си! Той ми е по-скъп дори от родния ми син.

— Не мислех, че има надежда момчето да се спаси.

— Аз пък мисля, че самото то е въплъщение на надеждата — рече философски чичото. — Ще трябва отсега да го наглеждам, че току-виж ме засенчил.

— О, богове, каква бъркотия! — държеше се за главата Цина.

— Признавам, че не е добро начало за нечия кариера на пълководец — съгласи се Марий.

— Със сигурност ще се справя по-добре от Луций Катон!

Старият воин се усмихна.

— Обратното би ти било трудно, дори да искаш! Но да не си кривя душата, Луций Корнелий, за мен ти си обещаващ главнокомандващ. И съм ти изключително признателен за разбирането и търпението, които прояви. Изключително признателен! — наблегна той.

Някъде в дъното на съзнанието си Цина, като че ли чу звъна на много монети; или може би това бяха каскадите на Анио, където онова невероятно момче безгрижно ловеше риба?

— Кой е най-важният дълг за нас, Гай Марий? — внезапно попита той.

— Нашият най-важен дълг, Луций Корнелий, е дългът пред семейството.

— Не е ли към Рим?

— Че какво е Рим, ако не всички римски семейства, взети заедно?

— Да… Да, предполагам, че си прав. И онези от нас, които са наследили или са си извоювали правото да управляват, правят всичко възможно, за да предадат това си право на потомците, нали?

— Точно така — съгласи се Гай Марий.