Вещерът

но самият Авраам никога не обсъждаше възрастта си. Сестрата на Прометей,

Зефания, му бе казала, че в историята на всяка раса се споменава за учител,

мъдър пророк, донесъл знание и мъдрост на туземците в далечното минало.

Имаше много малко описания на този учен... но доста от историите споменаваха

фигура, която би могла да е Авраам Мага.

Светлорусата коса на Мага, сивите му очи и пепелявата кожа намекваха, че

произхожда от далечните северни земи, но той бе много по-висок от северняците, а

чертите му бяха по-фини, с високи, изпъкнали скули. Освен това имаше и по един

допълнителен пръст на всяка ръка.

През последните десетилетия Промяната бе връхлетяла Авраам.

Прометей знаеше, че според свидетелствата това се случвало с всички Велики

древни – така че може би Авраам принадлежеше към тази раса, – но след като от

тях бяха останали толкова малко и те никога не се появяваха на обществени места,

никой не знаеше истината. Зефания му бе обяснила, че когато Великите древни

бъдат застигнати от изключително дълбока старост, върху ДНК-то им започвала да

действа някаква болест или мутация, или може би дори регенерация.

Великите древни се променяха. И всяка Промяна бе различна.

Някои от тях се преобразяваха изцяло в чудовища, порастваха им козина и остри

зъби; други ставаха хибридни създания, с криле или перки по телата. Някои се

смаляваха, а други израстваха до великански размери. Мнозина полудяваха.

Авраам бавно се превръщаше в прекрасна статуя. Златната му аура вече не

сияеше над кожата му. Беше се наместила върху плътта и я бе покрила,

придавайки £ метален вид. Лявата страна на лицето му, от челото до брадичката и

от носа до ухото, представляваше твърда златна маска. Само окото му оставаше

незасегнато, макар че бялото бе станало бледоминзухарено и златни нишки се

виеха през сивия ирис. Всички зъби от лявата му страна бяха от чисто злато, а

лявата му ръка бе покрита с нещо, което изглеждаше като златна ръкавица, макар

Прометей да знаеше, че това всъщност е плътта му.

Изведнъж Древния осъзна, че Авраам се взира в него. Усмивка изви тънките му

устни.

– Ти ме видя вчера – каза тихо Мага. – Не съм се променил оттогава.

Прометей кимна и бузите му придобиха цвета на огненочервената му коса.

Преобразяването бе едновременно ужасно и красиво. И макар че Авраам никога

не говореше за него, двамата с Прометей знаеха, че може да свърши само по един

начин: Промяната щеше да го превърне в жива статуя, неспособна на говор или

движение, макар че умът му щеше да остане буден и любознателен. Прометей

никога не го бе питал, но подозираше, че Мага знае точно колко време му остава.

– Кажи ми новините – рече Авраам.

– Не са добри – предупреди го Прометей. Видя болезнено изражение да пробягва

по живата част от лицето на Мага, но продължи бързо. – Появиха се странници –

както каза ти, – на хълмовете южно от града. Но анпу ги чакаха. Заловиха ги и ги

откараха с виманите. Нямам представа къде са сега, но предполагам, че са в

тъмниците под имперския дворец.

– В такъв случай са недостижими за нас, което означава, че сме обречени. –

Авраам се извърна. Вдигна двете си ръце и синьо-белият глобус се появи отново

във въздуха. Тънки бели облаци се завихриха около сферата, плувайки над зелено-

кафявите земни маси. А по средата на глобуса бе остров Дану Талис.

– Какво ще стане сега? – попита Прометей.

Авраам събра двете си длани – металната и живата – и обхвана реещия се свят.

После стисна. Зрънца от синьо и бяло, зелено и кафяво се посипаха като пясък

между пръстите му. Той се обърна към Древния и светлина бликаше от металната

част на лицето му.

– Сега светът ще свърши.

12Легендарен потънал град в келтската митология. – Б. пр.

Глава четиринадесета

– Това е Нерей – каза бързо Николо Макиавели на Били Хлапето. Лявата му ръка

бе отпусната върху рамото на младежа, но пръстите му се бяха впили в един нерв

отстрани на шията. Всеки път, когато Били си отвореше устата да каже нещо,

Макиавели стисваше, за да го накара да мълчи. – Били, това е Морския старец,

един от най-могъщите Древни. – Той отпусна за миг натиска си върху шията на

безсмъртния.

– Радвам се да се запознаем, не ще и дума – изграчи Били.

Ярката бяла светлина, сътворена от Макиавели, все още озаряваше тунела. Тя

разкриваше нисък, широкоплещест мъж, с гъста, дълга до раменете коса и силно

накъдрена брада. Грозно изгаряне обезобразяваше мургавото му чело, а още

няколко подобни осейваха гърдите и раменете му. Беше облечен в изплетен от

водорасли елек, а в лявата си ръка държеше остър каменен тризъбец. Нерей

тръгна напред, а бялата светлина се сниши и озари долната половина на тялото му.

Макиавели усети как Били си поема смаяно дъх и пръстите му още веднъж

стиснаха нерва на шията на американеца, за да му попречи да коментира. Морския

старец бе човек само от кръста нагоре; отдолу се виеха и гърчеха дълги

октоподски пипала.

– За мен е чест да се срещнем – каза Макиавели.

– А ти си безсмъртният италианец. – Гласът на Нерей звучеше като бълбукане. –

Онзи, когото наричат Създателя на крале.

Макиавели се поклони.

– Не съм чувал тази титла от дълго време.

– Така те наричаше твоят господар – продължи Морския старец.

– Господарят ми е много великодушен – рече любезно безсмъртният.

– Господарят ти е много опасен. И не е особено доволен от теб. Както и да е,

това не е моя грижа. Възложиха ми да ти съдействам, Създателю на крале. Какво

искаш?

– Бях пратен тук да освободя съществата от килиите, за да нападнат Сан

Франциско. Според заповедите, трябва да започна със земноводните твари и да ги

пусна в залива. Казаха ми, че ти и дъщерите ти ще ги поведете към града.

Гласът на Нерей бе влажен и лепкав.

– Разполагаш ли с думите, които ще събудят създанията?

Макиавели вдигна една цветна снимка с висока резолюция.

– Моят господар ми прати това. То е от Пирамидата на Унис.

Нерей кимна. Три от пипалата му се размахаха във въздуха пред италианеца.

– Дай да видя.

Макиавели отстъпи крачка назад от посягащите пипала на Древния.

– Не ми ли вярваш, безсмъртни? – сопна се Нерей.

Макиавели обърна снимката към създанието.

– Не искам да се намокри – обясни той. – Разпечатах я на мастиленоструен

принтер. От влагата мастилото ще се разтече. А аз със сигурност не искам да

разочаровам господаря си отново.

– Вдигни я. Дай да погледна. – Нерей се наведе напред и присви очи. После

неохотно бръкна в един джоб на елека си и извади запечатваща се найлонова

торбичка. В нея имаше калъф за очила. Нерей го отвори, извади чифт очила за

четене, постави ги на носа си и погледна отново снимката. – Старото царство –

промърмори той, после кимна. – Това са Словата. Внимавай, италианецо, в тях се

крие голяма сила. Какво искаш да освободиш най-напред?

Макиавели пусна Били и бръкна в джоба си да извади лист хартия.

– Моят господар ми даде също така и инструкции – каза той, докато разгъваше

листа, за да разкрие поредица от точки и тирета.

– Имаме ли кракен? – попита бързо Били. – Можем ли да освободим кракен?

Нерей и Макиавели се обърнаха да изгледат младия американски безсмъртен.

– Какво? – попита Били, местейки очи от единия към другия. Обърна се към

Макиавели. – Какво?

Сивите очи на италианеца проблеснаха предупредително.

– Нямаме кракен – каза Нерей. – Освен това, дори и да имахме, те са горе-долу

толкова големи. – Доближи палеца и показалеца си, така че между тях останаха

само два-три сантиметра.

– Мислех, че са по-едрички.

– Моряшки приказки. А както знаеш, моряците са ужасни лъжци.

– Какво имаме? – попита Макиавели. – Като за начало ми трябва нещо

драматично, нещо зрелищно, което да направи впечатление на хората и да

привлече вниманието им.

Нерей се замисли за момент, а после се усмихна, показвайки зловещите си зъби.

– Имам Лотан13.

Макиавели и Били се втренчиха неразбиращо в него.

– Онзи Лотан – наблегна Нерей.

Двамата безсмъртни поклатиха глави.

– Нямам никаква представа какво е това – призна Макиавели.

– Хич не ми звучи страшно – рече Били.

– Седмоглав морски змей.

Макиавели кимна.

– Това може да свърши работа.

– Със сигурност ще им привлече вниманието – промърмори Били.

13Седмоглав морски змей в митовете на древния град-държава Угарит, съществувал на територията на

днешна Сирия. – Б. пр.

Глава петнадесета

– Следят ни – каза Джош.

Джон Дий и Вирджиния Деър се завъртяха в седалките, за да погледнат през

задното стъкло. Петима колоездачи въртяха бясно педали след тях, криволичейки

умело между колите на долното ниво на моста Оукланд Бей. Свиреха клаксони и

звукът отекваше в металните подпори и стоманеното горно ниво.

– Мислех, че не пускат колела на моста – каза Дий, като посегна към меча в

краката си.

– Защо не излезеш да им го кажеш? – обади се Вирджиния Деър.

– Два мотоциклета се приближават бързо, отляво и отдясно – рече Джош. По

друго време вероятно щеше да е уплашен, но последната седмица го бе

променила. Беше го направила силен и уверен. Освен това можеше да се

отбранява, помисли си той, хвърляйки поглед към каменния меч на пода до себе си.

– Може да не е нищо... – започна Дий.

– Носят раници – добави Джош.

– Торбалани – каза уверено Деър.

Джош хвърли поглед към двете странични огледала и пулсът му се ускори. И от

двете страни се виждаха мотористи с черни шлемове.

– Точно зад нас са.

– Ти се съсредоточи върху шофирането – рече Дий. – Ние с Вирджиния ще се

погрижим за това.

– Отпред движението е спряло – каза равно Джош, гледайки светещите стопове

по-надолу по моста. Гласът му бе спокоен, овладян.

Дий се приведе напред между седалките. После посочи наляво.

– Хвани изхода към Острова на съкровищата. Не давай мигач, просто го направи.

Джош завъртя волана и тежката кола кривна с писък на гуми през две пътни

ленти. Мотористът отляво удари спирачки и задната му гума остави дълга, димяща

диря. Мотоциклетът се заклатушка и падна, и мъжът се изтърколи по земята. Коли

спряха със свистене.

– Добра работа – рече Вирджиния. – Отдавна ли караш кола?

– Не много отдавна – Джош се ухили, – но през последната седмица насъбрах

доста практика.

Пътят изви вляво и очите на Джош се насълзиха, щом излезе от сенчестото долно

ниво на моста на яркото слънце. После изведнъж пред него се ширна Заливът на

Сан Франциско и градът отвъд. В далечината, точно срещу него, насред залива се

намираше остров Алкатраз.

– Вирджиния. Мотористът се приближава от твоята страна! – извика Джош.

Жената натисна бутона за сваляне на прозореца. Останалият моторист се бе

изравнил с летящата лимузина и се опитваше да бръкне в раницата с дясната си

ръка, докато управлява мотоциклета с лявата.

– Здрасти – каза тя. Сумрачната вътрешност на колата се озари от топло зелено

сияние и въздухът се изпълни с аромата на градински чай. Вирджиния потърка

палец и показалец и Джош видя в огледалото как между тях се появява малко

топче зелена енергия. Тя го запрати срещу моториста.

– Не улучи! – сопна се Дий. – Чакай, нека аз да...

– Търпение, докторе, търпение – рече Вирджиния.

Предната гума на мотоциклета изведнъж се разпадна на черен прах. Спиците се

огънаха, колелото поддаде и той кривна встрани. Предната вилка дереше бетона,

мятайки дъжд от искри. После моторът се блъсна в ниската предпазна стена откъм

залива, мъжът бе изхвърлен през нея и изчезна без никакъв звук.

– Ти си изтънчена както винаги, Вирджиния – каза Дий.

Джош натисна здраво педала и се понесе с рев по булеварда. Зад тях

движението спря, шофьори наизскачаха от колите и се втурнаха да помагат на

мотоциклетиста. Джош намали, когато шосето започна да се спуска към острова.

Отдясно се виждаше малък яхтклуб. Той зърна с крайчеца на окото си някакво

движение, докато пресичаше Макала Роуд, и без да мисли, натисна газта до дупка.

Колата се стрелна напред и Вирджиния и Дий бяха отхвърлени назад в седалките.

– Колоездачите се върнаха – каза Джош. Макар че сърцето му препускаше бясно,

не изпитваше страх. Усети се, че механично подготвя стратегии и измисля

маршрути за измъкване. Направи една бърза сметка. – Много са.

Колоездачите се бяха появили от страничния път и сега бясно въртяха педали

след колата. Осем от тях носеха огледални очила и аеродинамични каски, които им

придаваха смътно насекомоподобен вид.

– Това започва да става досадно – промърмори Дий. – Карай нататък. Свий

надясно при яхтклуба. Имам една идея. – Той погледна към Вирджиния. – Можеш

ли да ги спреш? – Посочи с палец колоездачите.

Вирджиния Деър го дари със смразяващ поглед.

– Спирала съм цели армии. Нима си забравил?

– Съмнявам се, че някога ще ми позволиш да го забравя – въздъхна той. После

запуши ушите си с пръсти.

Вирджиния свали прозореца си наполовина, опря флейтата на ръба на стъклото,

пое си дълбоко дъх, затвори очи и духна лекичко.

Звукът бе ужасяващ.

Джош го усети дълбоко в костите си. Беше като зъболекарска машинка... само че

по-лошо, много по-лошо. Зъбите и скулите го заболяха и той буквално чувстваше

звука зад дясното си ухо. Златната му аура лумна около главата му, за да го

предпази, и в миг черепът му бе обгърнат от древен воински шлем. Звукът

моментално отслабна. Джош отвори и затвори уста, за да отпусне напрегнатите

мускули на челюстта си. Скоростта, с която бронята се бе образувала около тялото

му, бе изумителна, и той нямаше спомен да я е викал съзнателно. Сгъна обвитите

си в ръкавици пръсти. Дали това означаваше, че му става по-лесно да оформя и

контролира аурата си?

Появи се чайка. Долетя откъм водата, устремена право към предното стъкло, и

за миг Джош си помисли, че ще се блъсне в него. В последния момент обаче тя се

издигна, мина над колата и кацна на каската на първия колоездач. Велосипедът се

заклати лудо, докато мъжът се опитваше да прогони птицата от главата си.

Втора и трета чайка се спуснаха от небето и изведнъж небето се изпълни с

големите бели птици. Те се спуснаха към колоездачите, като пляскаха с криле и

крякаха, засипваха ги с бели цвъчки и ги кълвяха. Първият велосипедист се

строполи с трясък и вторият се блъсна в него. Третият, а после и четвъртият

паднаха върху тях. Останалите спряха, захвърлиха колелата си и заотстъпваха,

махайки безрезултатно с ръце към пищящите и кръжащи птици.

Вирджиния се облегна, отпуснала флейтата в скута си, и вдигна прозореца.

– Доволен ли си? – попита тя Дий.

Докторът извади пръсти от ушите си.

– Просто и ефективно, с усет към драматизма, както винаги.

В огледалото за задно виждане Джош гледаше как огромно ято чайки се стрелкат

и кръжат над хаоса от тела и велосипеди на пътя. Птиците кълвяха падналите

колоездачи. Една грабна някаква каска и отлетя с нея, друга изтръгна седалката на

едно колело. Всички мъже бяха покрити от главата до петите в птичи изпражнения.

Цялото движение на пътя бе спряло и повечето шофьори бяха наизвадили

телефони и цифрови камери, за да запишат необичайната сцена.

– Бас държа, че ще го качат веднага в „Ютуб“ – промърмори Джош. – Какво има в

тези раници? – попита пак той.

– Вече ти казах – усмихна се Вирджиния. – Не би искал да знаеш!

– Всъщност искам – възрази Джош.

– Завий тук – нареди Дий, посочвайки вдясно. – Намери място за паркиране.

Джош сви по „Клипър Коув Уей“ и спря на едно празно място между две скъпи

спортни коли. Дръпна ръчната спирачка и се завъртя в седалката, за да изгледа

двамата безсмъртни.

– А сега какво?

Дий отвори вратата и излезе навън. После бръкна обратно в колата да извади

двата каменни меча. Затъкна ги в колана си.

– Да вървим – каза той.

Нито Джош, нито Вирджиния помръднаха.

– Няма да мръдна от мястото си, докато не разбера какво правим тук – процеди

Вирджиния.

Магьосника пъхна глава обратно в колата.

– Както съвсем правилно отбеляза, ние сме заклещени в Сан Франциско. А сега

сме заклещени и на Острова на съкровищата. Има само един път за влизане и

излизане от острова, и ние знаем, че го наблюдават. – Той се обърна да погледне

към ятото чайки, все още скупчено около падналите колоездачи. – Имаме нужда от

стратегия...

– Лодка – каза веднага Джош.

Дий го погледна изненадано.

– Да, точно така. Ще наемем лодка, ако можем, или ще я откраднем, ако се

налага. Докато някой стигне дотук, отдавна ще сме заминали.

– Накъде? – попита Вирджиния.

Дий потърка радостно ръце.

– Към последното място, на което ще ни търсят.

– Алкатраз – каза Джош.

Глава шестнадесета

Всичко е било сън.

Нищо повече от особено ярък сън. И то какъв сън!

Софи Нюман лежеше по гръб на леглото си и се взираше нагоре в познатия таван.

Преди много време някой – може би майка £, която бе невероятно талантлива

художничка – бе боядисала тавана в наситено тъмносиньо. Сребърни звезди

образуваха съзвездията Сириус и Орион, а огромен ярък полумесец заемаше

ъгъла, противоположен на леглото £. Луната бе нарисувана с фосфоресцираща боя

и сиянието £ я приспиваше всеки път, когато прекарваше нощта в дома на леля си.

Стаята на Джош, в съседство с нейната, бе пълна противоположност: бледосиня, с

огромно златно слънце по средата на тавана. Най-много от всичко Софи обичаше

да заспива, загледана в тавана, проследявайки формата на съзвездията. Често си

представяше, че пада нагоре към звездите, а после сънуваше, че лети. Тези

сънища £ харесваха особено много.

Софи се протегна и се зачуди колко ли е часът. В стаята цареше полумрак, което

обикновено означаваше, че е точно преди разсъмване, но го нямаше онова

усещане за покой във въздуха, характерно за миговете преди градът да оживее.

Очите £ се откъснаха от тавана и се плъзнаха надолу: нямаше и следа от утринен

светлик по стените. Всъщност стаята бе сумрачна, което намекваше, че е ранен

следобед. Толкова ли се беше успала? Бяха £ се присънили такива шантави неща.

Нямаше търпение да разкаже на Джош.

Софи се претърколи... и откри, че леля Агнес и Пернел Фламел седят отстрани на

леглото и я гледат. И изведнъж £ се догади ужасно: не беше сън.

– Будна си – каза леля Агнес.

Софи присви очи към леля си. Старицата изглеждаше досущ както винаги, и

въпреки това момичето знаеше, че тя не е обикновено човешко същество.

– Тревожехме се за теб – рече Агнес. – Стани, вземи си душ и се облечи. Ние ще

те чакаме в кухнята.

– Имаме да си поговорим за много неща – добави Пернел Фламел.

– Джош... започна Софи.

– Знам – каза нежно Пери. – Но ще го върнем, обещавам ти.

Софи се надигна в леглото, придърпа колене до брадичката си и зарови лицето си

в ръце.

– За миг си помислих, че всичко е било сън. – Тя си пое дълбок, треперлив дъх. –

И исках да разкажа на Джош, и да се посмеем заедно, и после да се опитаме да

отгатнем откъде са се взели различните части от съня, и после... – Сълзите

бликнаха и я разтърси ридание. Сребърни капчици опръскаха чаршафите. – Това не

е сън. Истински кошмар е.

Изкъпана, облечена в чисти дрехи и чувствайки се малко по-добре, Софи тъкмо

излизаше от стаята си, за да слезе в кухнята, когато чу гласовете откъм спалнята

на леля £ в дъното на коридора.

Леля £.

Тези думи я смразиха.

Откакто се помнеше, семейството £ ходеше на гости на леля Агнес. Близнаците

имаха собствени стаи в къщата, а предната спалня винаги бе отделена за

родителите им. Софи и Джош знаеха, че Агнес всъщност няма кръвна връзка с тях,

макар че е свързана някак си със сестрата или братовчедката на баба им. Но

винаги я бяха наричали леля: дори майка им и баща им наричаха старата жена леля

Агнес.

Коя беше тя? Какво беше тя?

Софи бе видяла бялата £ аура, бе помирисала жасмина, беше я чула да говори

на японски с Нитен и да се обръща към него с истинското му име. Агнес беше

Цагаглалал, която не бе Древна, но бе по-стара от Потомците. Дори Зефания,

Вещицата от Ендор, знаеше много малко за нея.

Изведнъж спомените се запроцеждаха през съзнанието £.

Блестяща кристална кула, блъскана от огромни вълни, които се превръщаха в

пара, щом я докоснат.

Златна маска.

Сборника.

Тези спомени обаче изчезваха също толкова бързо, колкото се появяваха,

оставяйки след себе си повече въпроси, отколкото отговори. Единственото, което

Софи знаеше със сигурност, бе, че старицата, която цял живот бе смятала за леля

Агнес, бе Цагаглалал, Тази, която наблюдава. Оставаше обаче смразяващият

въпрос: Кого наблюдаваше тя? И защо?

Софи тръгна по коридора към спалнята на Агнес. Трябваха £ няколко мига, за да

разпознае гласовете, носещи се иззад затворената врата. Двама мъже говореха

едновременно, минавайки с лекота от японски на английски и обратно: Прометей и

Нитен. Софи бе толкова зашеметена от всичко случило се, че дори не се изненада,

че Господаря на огъня е там. Инстинктивно разбра, че и двамата знаят, че е в

коридора. Опря длан в бялата врата и се готвеше да я бутне, но вместо това

почука лекичко.

– Може ли да вляза?

– Заповядай – каза тихо Прометей.

Софи бутна вратата и пристъпи в стаята.

Макар че посещаваше тази къща от над десет години, тя никога не бе виждала

спалнята на леля си отвътре. Двамата близнаци открай време изпитваха силно

любопитство към нея. Вратата винаги бе заключена и Софи си спомни, че веднъж

се бе опитала да надникне през ключалката само за да открие, че на гърба на

вратата има окачено нещо, което закрива дупката. Джош дори бе опитал да се

покатери на едно дърво в градината и да надникне през прозорците, но клонът се

счупи под него. За щастие розовите храсти на леля Агнес смекчиха падането, макар

че го надраскаха от главата до петите. Агнес не каза нищо, докато промиваше

раните му със зловонна синя течност, която, освен че миришеше гадно, и пареше,

но и двамата близнаци знаеха, че старицата се досеща какво са се опитвали да

сторят. На следващия ден на прозорците £ се появиха нови дантелени пердета.

Софи винаги си бе представяла, че стаята ще изглежда като извадена от

Викторианската епоха – с тежки тъмни мебели, орнаментиран часовник с голям

циферблат върху полицата на камината, стени, отрупани с картини в дървени

рамки, и голямо легло с балдахин, дантелени възглавници, старомодни покривки и

грозен юрган.

С изумление установи, че стаята е простичко обзаведена, дори аскетична. Беше

боядисана в бяло, а по средата £ бе поставено единично легло. Нямаше картини,

само малък, недодялан и гладко полиран дървен шкаф до едната стена, който

съдържаше малка колекция от древни артефакти. Софи предположи, че това са

подаръци от родителите £ за Агнес: върхове на копия, монети, дрънкулки, мъниста

и зелено каменно украшение с формата на скарабей. Единственото цветно петно в

стаята освен скарабея, бе капан за сънища, окачен на прозореца над горния край

на леглото. Той представляваше деликатен тюркоазен кръг, в който имаше два

разположени един в друг шестоъгълника, държани от златна тел. Всеки от тях бе

изящно изработен от черен оникс и злато, а в центъра на вътрешния шестоъгълник

имаше изумруденозелена плетеница. Софи предполагаше, че когато слънцето

изгрее сутрин, светлината огрява капана за сънища и бялата стая оживява в

цветовете на дъгата.

Сега стаята бе в сянка.

Нитен и Прометей стояха от двете страни на тясното легло на Агнес. Върху белите

чаршафи лежеше неподвижно Никола Фламел.

Софи усети как сърцето £ подскочи. Ръцете се стрелнаха към устата £.

– Нали не е...

Прометей поклати голямата си глава и момичето внезапно забеляза, че червената

му коса е побеляла през няколкото часа, откакто го бе видяла за последен път.

Зелените му очи бяха налети със сълзи и това ги караше да изглеждат огромни.

– Не, не е. Не още.

– Но скоро – прошепна Нитен. Посегна и притисна нежно ръка към челото на

Алхимика. – Никола Фламел умира. Няма да доживее до края на деня.

Глава седемнадесета

Хванати подръка, подобно на всяка друга двойка, излязла на вечерна разходка,

Изида и Озирис вървяха по „Ке де Монтебело“ по бреговете на Сена в Париж.

Отляво, огряна в топлата златиста светлина на прожекторите, бе тяхната цел,

катедралата „Нотър Дам“.

– Хубава е – каза Изида на език, който е бил древен, преди фараоните да

управляват Египет.

– Много е хубава – кимна Озирис. Кехлибарената светлина се стичаше по

бръснатия му череп. Беше свалил слънчевите си очила и те висяха сгънати на

врата му върху бялата тениска. Изида все още носеше своите и две миниатюрни

катедрали се отразяваха в черните стъкла.

Макар че наближаваше десет часа вечерта, около прочутата забележителност

обикаляха много туристи – може би дори повече от нормалното. Унищожаването на

гаргойлите по-рано тази седмица бе привлякло вниманието на медиите от цял свят.

Някои твърдяха, че това е терористичен акт или вандализъм, други предполагаха,

че се дължи на глобалното затопляне и киселинната ерозия, но повечето вестници

вече говореха за обикновено отслабване на камъка. Гаргойлите бяха издялани на

сградата преди повече от шестстотин години. Беше само въпрос на време някои да

се отчупят.

– Харесва ми това Сенкоцарство – каза изведнъж Изида. – Винаги ми е било

любимото. Ще се радвам да поемем отново контрол над него.

– Скоро – съгласи се Озирис. – Всичко идва по местата си.

Изида стисна ръката на своя съпруг, за да подчертае думите си.

– Помниш ли времето, когато сътворихме този свят?

– Ние ли? – подразни я той.

– Е, всъщност ти. Но и аз помогнах – добави тя.

– Така е.

– Това не беше първият ни свят, нали? – попита тя и съвършено гладкото £ чело

се набръчка, докато се мъчеше да си спомни.

– Не. Не помниш ли... направихме една-две... ами, може би трябва ги наречем

грешки?

Изида кимна.

– Имаше няколко проби и грешки.

– Предимно грешки. Когато Дану Талис потъна, не знаехме за отровната дива

магия във въздуха. Отне ни известно време да осъзнаем, че тя омърсява всичко,

създадено от нас, и трябва да изчакаме няколко века, преди да започнем да

градим света. – Той сви рамене. – Но откъде можехме да знаем? – Спря, внезапно

зърнал старицата с бялото бастунче, която седеше на една метална пейка край

тротоара. Беше обърната с гръб към катедралата и с лице към реката. – Как е

стигнала дотук преди нас? – ахна той. – Когато си тръгнахме, беше още в

катакомбите с Марс Ултор.

Старицата вдигна лявата си ръка и без да извръща глава, им даде знак да се

приближат.

– Откъде знае, че сме тук? – прошепна Изида. – Не може да ни види, нали?

– Кой я знае на какво е способна – промърмори Озирис. – Милейди Зефания –

каза той високо, приближавайки се към пейката.

– Седнете при мен. – Зефания, Вещицата от Ендор, произнесе краткото изречение

като заповед.

Изида и Озирис размениха бързи погледи, преди да се разделят, за да седнат от

двете страни на старицата.

– Съпругът ви ще се присъедини ли към нас, мадам? – попита Озирис, като се

оглеждаше.

– В момента е зает. Той... наваксва пропуснатото – каза тя с крива усмивка. –

Светът се е променил, откакто крачеше за последен път по него.

– А как се чувства? – попита Изида.

– Ами, като се има предвид какво е изтърпял, в забележително добра форма.

Ядосан е, разбира се. А когато цялото това... – Тя махна неясно с ръка във

въздуха и в парижката нощ се разнесе мирис на горящо дърво. – Когато цялото

това вълнение свърши, мисля, че двамата с него ще проведем нелек разговор. Ако

оцелеем, разбира се. – Вещицата млъкна и продължи да се взира право напред.

Лицето £ бе скрито под големите слънчеви очила. Бе отпуснала ръце върху бялото

бастунче, опряно в паважа точно пред нея.

– Защо ни повика? – попита бавно Озирис. – Ти не говориш с нас от хилядолетия;

непрекъснато взимаш страната на хората и пречиш на всичко, което правим. А сега

изведнъж искаш – не, настояваш – да се срещнем.

– Хубаво е – каза Зефания на древния език на Дану Талис, пренебрегвайки

въпроса. – Откога не сме седели и не сме си бъбрили така?

– Ние никога не сме си бъбрили – каза Озирис с усмивка, която разкри

блестящите му бели зъби. – Ти винаги си заповядвала, изисквала и нареждала.

– Отнасяше се с нас като с деца – добави Изида с нотка на гняв в гласа.

– Та вие си бяхте деца. Авраам бе прав. Вие бяхте глезени, капризни деца. –

Зефания си пое дълбоко дъх. – Но предполагам, че трябваше да се отнасям с

вас... – Тя млъкна, търсейки нужната дума.

– По-мило? – предположи Изида.

– По-разбиращо? – добави Озирис.

– Щях да кажа по-твърдо. – Тя обърна лице към жената с късата черна коса. –

Изглежда, някои неща не се променят.

– А някои се променят, Зефания – рече Изида. – Ти си остаряла, докато ние сме

още млади и жизнени.

– Остаряла? – Вещицата се усмихна. – Външността би могла да е измамна. –

Само за миг – почти твърде бързо, за да бъде забелязана – промяна затрепка по

цялото тяло на Вещицата от Ендор, изведнъж кожата £ стана бяла, черна, жълта,

зелена и кафява. Жената на пейката стана висока, ниска, дебела, невероятно

слаба, първо – стара, после – млада, а после – на средна възраст. – Аз съм – и

винаги съм била – много неща. Докато вие двамата – добави тя и гласът £ стана

по-твърд – винаги сте били парвенюта.

– А ти винаги си била тиранка, която... – започна Изида.

– Стига – сопна се Озирис. – Всичко това е минало. Много далечно минало.

Вещицата кимна.

– Много далечно минало. И стореното си е сторено, и никой не може да го

промени. – Подутите £ кокалчета се стегнаха върху главата на белия бастун. –

Само че вие се опитвате да промените миналото.

Изида отвори уста да заговори, но Озирис я спря с клатене на глава.

– Не се опитвайте да отричате – каза Зефания. – Знам за вашия план от

хилядолетия. – Тя посегна към тъмните очила и ги смъкна надолу по носа си, после

се обърна да изгледа подред двамата. Вещицата от Ендор нямаше очи; в орбитите

£ бяха поставени два овала от огледално стъкло. – Ах, какви неща съм виждала –

рече тя. – Неизброими варианти на бъдещето, на възможното минало и на

настоящето.

– Какво искаш, Зефания? – попита студено Изида.

Вещицата отново пренебрегна въпроса.

– Отначало се противопоставях на плана ви и правех всичко по силите си да го

осуетя. Исках това Сенкоцарство да бъде оставено на мира. Затова предпочетох

да не се меся, когато вашите служители се биеха с Потомците. Умишлено не

отвърнах, когато хората ви предизвикаха земетресения и потопи, защото знаех, че

накрая всичко ще се уравновеси. Вие ще спечелите някои битки, противниците ви –

други, и всичко ще си остане постарому.

– Както е било в продължение на хилядолетия – каза Озирис.

Вещицата кимна в знак на съгласие.

– Докато не намерихте доктор Джон Дий.

– Чудесен служител. Хитър, с широки познания, амбициозен, любопитен и много,

много могъщ – рече бързо Изида.

– А сега е напълно извън контрол. И всички тези качества – хитростта, знанията,

амбицията, любопитството и могъществото му – са насочени срещу вас.

– Взели сме мерки, за да го обезвредим – каза уверено Изида. – Няма да се

измъкне.

– Досега ви се измъква – отвърна Зефания. – Трябваше да действате в мига щом

узнахте за намерението му да събуди Архонтката Коатликуе.

Изида понечи да поклати глава, но Озирис каза:

– Права си, разбира се. Трябваше. И наистина, говорехме си дали Макиавели да

не го обезвреди.

– Сега действията му заплашват не само този свят, а всички Сенкоцарства. –

Зефания се изправи внезапно и Изида и Озирис последваха примера £. – Елате с

мен – каза тя.

Сгъна бялото си бастунче и го прибра в джоба си, след което хвана двамата

подръка.

– Не се плашете – рече тя безгрижно, потупвайки мускулестата ръка на Озирис.

– Не се страхувам от теб – сопна се Изида.

– А би трябвало, миличка. Наистина би трябвало. Повървете с мен до

катедралата и нека ви разкажа за едно бъдеще, което видях – бъдеще, в което

Коатликуе скиташе на свобода; бъдеще, в което Архонтката вилнееше из

Сенкоцарствата, оставяйки подире си само пепел. Бъдеще, в което ние не

съществувахме. Нямаше вече Древни, нито Потомци. И когато всички ние

изчезнахме, тя се зае с човеците. Впрочем вие двамата бяхте сред първите, които

умряха, и то по ужасен начин – добави тя.

– И къде беше Дий в това твое бъдеще? – попита Озирис.

– В безопасност – рече Зефания. – Той бе откъснал този свят от Сенкоцарствата

с помощта на Мечовете на силата, унищожавайки всички портали към Шибалба.

Управляваше Земята като император.

– А Деър, убийцата, тя с него ли беше? – попита Изида.

– В това бъдеще тя бе мъртва. Предадена от Дий и изядена от Архонтката.

– А това възможно бъдеще ли е или вероятно бъдеще? – попита предпазливо

Озирис.

– Нито едно от двете. Събитията продължиха напред. Нишките на времето се

разместиха и се сплетоха в нова шарка. Дий има нов план, още по-мащабен. –

Вещицата дръпна двамата и ги накара да спрат. – Почакайте за момент.

Тримата спряха пред голямата готическа катедрала и Зефания вдигна глава,

почти сякаш можеше да види сградата.

– Хммм, ето на това място се е водила битката... – Тя завъртя лице наляво-

надясно, душейки въздуха. – Още се усеща мирисът на магия.

– Ванилия – каза Изида.

– Портокал – добави Озирис.

– И ментата на Фламел – промърмори Зефания, – както и вонята на Дий и

Макиавели.

Един изтормозен на вид пазач се движеше сред туристите, които се спираха да

снимат обезобразената фасада на сградата, и се мъчеше да ги накара да се

отдалечат, в случай че паднат още камъни. Насочи се право към странната тройка,

която стоеше твърде близо до фасадата. Точно когато пазачът стигна до тях,

гологлавият мъж се обърна и му се усмихна. Пазачът видимо пребледня, сякаш е

зърнал призрак. Отдалечи се със залитане, без да се обръща назад.

– Върнете ме на пейката – нареди Зефания.

Изида и Озирис я отведоха обратно до мястото, където бе седяла.

– Вие никога не сте харесвали Авраам Мага, нали? – попита Зефания.

– Не – рече бързо Изида.

Озирис се забави малко, преди да отговори.

– Мисля, че всички се страхувахме от него – каза той накрая.

– Аз съм работила с Авраам дълго време и мисля, че започнах да го разбирам по-

добре от останалите, но пак не съм сигурна какво представляваше. Предтеча,

може би; може би дори Архонт. И със сигурност в него имаше от кръвта на

Великите древни. Прометей и аз бяхме с него, когато Промяната започна да

завладява тялото му. Гледах го как работи ден и нощ, без да спира, за да създаде

Сборника. – Тя се изсмя и звукът бе изпълнен с горчивина и тъга. – Знаете ли защо

той създаде Книгата?

– Като хранилище на световното знание? – предположи Озирис.

– Книгата бе създадена с една-единствена цел. Авраам знаеше, че това време

ще настъпи.

– Кое време? – попита Изида.

– Като изоставихте Дий и го обявите за утлага, вие си създадохте опасен враг.

Той възнамерява да унищожи всички ни.

– Как? – попита Озирис. – Дий е могъщ, но не чак толкова.

– Вече е. Сборника е у него. Той съдържа всичкото знание на света. Освен това

Дий разполага със Златния близнак да му превежда. Има достъп до някои от най-

старите и смъртоносни магии на света. Намерението му е да се върне назад във

времето и да унищожи Древните на Дану Талис. – Тя се изкиска глухо. – Ще се

погрижи всички ние да умрем в онзи ден, когато островът потъна.

Смехът на Изида отекна ясен и чист в нощния въздух. Някои туристи се обърнаха

да я погледнат, усмихвайки се при този звук, но съпругът £ остана с каменно лице,

ококорен от смайване. Накрая смехът на Изида заглъхна и се възцари тишина.

Озирис кимна.

– Да... да, би могъл да го направи. И което е по-важно, би го направил.

– Как да го спрем? – попита Изида.

– Значи най-после решихте да поискате съвет от мен?

– Моля те, Зефания – обади се Озирис.

Старицата посегна да потупа дланта му.

– Защо мислите, че освободих съпруга си от неговото проклятие? – каза

внимателно тя. – Защо мислите, че изобщо го омагьосах? Трябваше да го опазя

жив и здрав за този ден.

– Знаела си, че това ще стане? – попита невярващо Изида.

– Знаех, че може да стане. – Тя дръпна очилата си надолу, за да разкрие лицето

си. – Дадох очите си за това.

– Къде е Марс Ултор сега? – попита Озирис.

– Отиде в Сан Франциско да убие доктор Джон Дий.

Глава осемнадесета

– Това изобщо не е като да караш кола. – Джош скърцаше със зъби и стискаше

кормилото, докато моторната лодка, която Дий бе наел в яхтклуба на Острова на

съкровищата, срещна още една вълна. Сблъсъкът бе толкова силен, че зъбите му

изтракаха и той буквално подскочи върху твърдата винилна седалка.

– По-бързо, по-бързо! – подтикваше го Вирджиния Деър, без да обръща внимание

на оплакванията на Джош. Тя седеше на мястото на помощник-водача и дългата £

коса се вееше зад нея, опръскана с водни капчици. Когато се обърна към Джош с

грейнали от вълнение сиви очи, той се изненада – изглеждаше толкова млада, че

почти можеше да си я представи в неговата гимназия.

– Не – изграчи доктор Джон Дий от задния край. Английският магьосник се бе

привел над кърмата, пребледнял и потен. Морската болест го бе хванала почти от

мига, в който Джош внимателно изкара лодката от навеса на яхтклуба в

развълнуваните води на залива. – По-бавно, по-бавно – рече жално той.

Джош трябваше да признае, че изпитва мъничко задоволство от своето

превъзходство. Погледна към Вирджиния и двамата се ухилиха; после Деър кимна

към лоста за газта. Джош го побутна напред и двата мощни извънбордови

двигателя зареваха, биейки водата на пяна току до главата на Дий. Чу се

задавеният вик на Магьосника и когато с Вирджиния се обърнаха да го погледнат

пак, откриха, че се взира в тях, измокрен до кости.

– Не е смешно. Изобщо не е смешно. Ти си виновна, Вирджиния – изръмжа Дий.

– Мислех си, че малко наплискване с вода ще те събуди. – Тя погледна към

Джош. – Той винаги е бил ужасен моряк. Това бе една от причините да пропусне

испанската армада. Освен това винаги е имал слаб стомах – добави тя, – което

прави избора му на миризма още по-изненадващ.

– Харесвам миризмата на сяра – промърмори Дий от задната част на лодката.

– Чакай малко. – Джош за момент забрави за неразположения Магьосник. – Сам

ли си избираш миризмата на аурата? – За първи път чуваше за това. Зачуди се

дали може да промени своята на нещо по-драматично. – Всяка миризма ли можеш

да избереш?

– Разбира се. Е, с изключение на хората със златна и сребърна аура. Те нямат

избор: изглежда, от незапомнени времена си миришат по един и същи начин. – Тя

се обърна пак към Дий, а косата се уви около лицето £ и се събра в ъгълчето на

устата £, докато говореше. – Как успя да се сдобиеш с тази лодка?

– Помолих любезно – измърмори той. – Мога да бъда много убедителен, когато

пожелая. – Изви се да погледне назад към яхтклуба на Острова на съкровищата,

където възрастен мъж с бяла бейзболна шапка седеше на кея и се взираше

озадачено във водата. После мъжът се изправи, клатейки глава, и пое обратно към

сградата.

– Не сме я откраднали, нали? – попита Джош. Тази мисъл го караше да се

чувства малко неловко.

– Взехме я назаем – усмихна се мазно Дий. – Той доброволно ми даде ключовете.

– Нали не си използвал пак аурата си? – попита разтревожено Вирджиния. – Това

би привлякло вниманието на всички...

– За глупак ли ме мислиш? – прекъсна я ядно Дий, но после бе принуден да се

наведе през борда, защото го връхлетя нов пристъп на гадене.

Вирджиния се ухили и смигна на Джош.

– Трудно е да звучиш господарски, докато повръщаш, нали?

– Мразя те, Вирджиния Деър – изломоти Дий.

– Знам, че не говориш сериозно – каза тя небрежно.

– Напротив – изграчи той.

Вирджиния потупа Джош по рамото и посочи към бреговата линия отляво.

– Дръж се близо до Острова на съкровищата. Ще караме покрай него, докато

заобиколим северния нос; след това ще можем да видим Алкатраз насред залива.

Преди Джош да успее да отговори, пред тях изникна огромен кей, подобен на

бетонна стена, и той завъртя кормилото надясно. Лодката се наклони силно и едва

не изхвърли Дий зад борда. В нея нахлу вода и Магьосника посегна да се задържи,

но се изтърва и пльосна в мазната локва.

Вирджиния избухна в смях.

– Забравяш, че нямам чувство за хумор – сопна се Дий.

– Аз обаче имам – каза Вирджиния. Обърна се към Джош и посочи право напред.

– Дръж се вдясно и заобиколи кея, после свий пак наляво и карай покрай брега. Но

не много близо – добави тя. – От него може да са се откъснали някои камъни. Това

е изкуствен остров и винаги има опасност да се разпадне. Гледах как го строят

през 30-те години на миналия век и тогава бе по-висок, отколкото е днес. Целият

остров бавно потъва. Следващото по-силно земетресение вероятно ще го направи

на парчета.

Джош хвърли поглед към каменистата брегова линия. Повечето сгради бяха

промишлени и много от тях изглеждаха занемарени.

– Май е изоставен. Някой живее ли още тук?

– Да. Всъщност имам няколко приятели, които живеят от другата страна на

острова.

– Не знаех, че имаш приятели – измърмори Дий.

– За разлика от теб, докторе, аз съм добра приятелка – каза Деър, без да се

обръща, а после продължи: – Островът е бил военна база, преди да я затворят в

края на деветдесетте. След това тук са снимани куп филми и няколко телевизионни

сериала.

– Защо го наричат Острова на съкровищата? – попита Джош. – Някога имало ли е

някакви съкровища на него? – Едно време би се изсмял на тази мисъл, но в

момента бе готов да повярва кажи-речи на всичко.

Смехът на Вирджиния бе заразен и Джош откри, че я харесва все повече.

– Не. Нарекли са го на едноименната книга на Робърт Луис Стивънсън. Стивънсън

е живял в Сан Франциско около година преди да я напише. – Щом заобиколиха края

на острова, Вирджиния се изправи, за да погледне назад към него. – Сигурна съм,

че е кръстен така на майтап – остров от скрап и боклуци, наречен Острова на

съкровищата. – Тя се обърна и посочи право напред към една изненадващо малка

точица по средата на залива. – Ето го и Алкатраз. Просто дръж носа насочен право

към него.

Джош изсумтя, когато лодката срещна още една вълна, издигна се и падна с

разтърсващ костите тътен.

– По-далече е, отколкото си мислех. Никога досега не съм се отдалечавал

толкова от брега. Никога дори не съм карал лодка.

– Човек трябва да се радва на новите преживявания – рече Вирджиния.

– Малко съм нервен – призна той.

– Защо? – полюбопитства Вирджиния. Облегна се във винилната седалка и

погледна към него.

Младежът изведнъж се почувства неловко под втренчения £ поглед.

– Ами – каза той накрая, – всичко може да се случи. Лодката може да потъне, или

пък моторът да се повреди, или пък...

– Или пък какво? – попита тя. – От опит знам, че човеците губят твърде много

време да се тревожат за неща, които никога няма да станат. Да, лодката може да

потъне... но вероятно няма. Двигателят може да угасне... но се съмнявам. Може

също така да ни удари мълния или...

В задната част на лодката доктор Джон Дий изведнъж скочи.

– Или да ни изядат русалки – каза бързо той. – Току-що си спомних. Около

острова има защитен обръч от нереиди. – После се изкашля смутено. – А аз им

дадох нареждания да не пускат нищо да припари на по-малко от петнайсет метра от

него.

Вирджиния се завъртя рязко.

– Има русалки около острова?

– Морския старец е на Алкатраз и е довел дивите нереиди със себе си – рече

Дий. – Трябва да се свържа с Макиавели и да му кажа да предаде на Нерей, че

идваме. – Извади мобилния си телефон, но когато го отвори, от него потече вода.

Без да губи време, Дий разглоби телефона, извади батерията и я избърса в

мърлявата си риза.

Джош погледна към Вирджиния.

– Нямам представа за какво говореше той току-що.

– Нерей, Морския старец, е особено гнусен Древен – обясни Вирджиния. – От

кръста нагоре е човекоподобен, а надолу прилича на октопод. Обявил е океанското

дъно за свое владение. Най-голямото от водните му Сенкоцарства докосва земята

на мястото, известно като Бермудския триъгълник.

– Там, където изчезват всички кораби ли? – попита Джош.

– Именно. Стените между неговия и нашия свят са изтънели и от време на време

кораби и самолети се прехвърлят оттук там, или пък някакво гнусно морско

чудовище от онзи свят се промъква в земното Сенкоцарство. Нереидите са негови

дъщери. – Вирджиния се усмихна. – Не позволявай да те примамят твърде близо

до водата с усмивките и песните си. Те са месоядни.

Дий припряно сглоби телефона си и го включи. После го захвърли с отвращение.

– Не работи. Не мога да се свържа с Макиавели.

Вирджиния извади дървената си флейта и я завъртя в пръстите си.

– Не знам защо се притесняваш толкова, докторе. Лесно мога да ги приспя с...

Преди да успее да довърши изречението, една зеленокожа и зеленокоса жена с

рибешка опашка изскочи от морето, грабна флейтата от пръстите на Вирджиния и

плясна обратно във водата от другата страна на лодката, оставяйки я с празни

ръце.

Писъкът на Вирджиния Деър бе ужасяващ. Тя захвърли палтото си, смъкна

ботушите си и скочи през борда, изчезвайки безследно под вълните.

– Докторе! – извика Джош през шума на мотора. Вдигна лявата си ръка, за да

посочи напред, и остана доволен, че пръстите му не треперят много силно.

Дий се приближи бързо и се наведе над носа на лодката.

Морето пред тях бе осеяно с женски глави, зелените им коси се стелеха около тях

като водорасли. Всички едновременно отвориха усти, разкривайки остри като на

пираня зъби. А после се устремиха към лодката с делфинови подскоци.

– Сега вече загазихме – рече Дий. – Загазихме здраво.

Глава деветнадесета

Софи Нюман стоеше в кухнята и гледаше навън към малкия павиран заден двор,

където седяха Пернел Фламел и Цагаглалал. За всеки случаен наблюдател те

изглеждаха като две възрастни жени – едната висока и слаба, но силна, а другата

ниска и крехка, – които пият чай с лед и похапват шоколадови бисквити под голям

раиран чадър. Само че тези жени не бяха обикновени: едната бе почти на

седемстотин години, а другата... ами, Софи се съмняваше дали изобщо бе човек.

И двете се обърнаха да погледнат към нея и макар че бяха под тъмната сянка на

чадъра, очите им блестяха – зелени и сиви, – придавайки на лицата им неземен

вид.

Цагаглалал махна на Софи да излезе навън.

– Ела тук, дете. Седни при нас. Чакахме те. – Тя не говореше на английски, но

Софи я разбра и позна древния език на Дану Талис. Когато се приближи до

старицата, Цагаглалал я хвана за ръката. – Няма ли да целунеш любимата си

леля? – попита тя, минавайки на английски.

Софи издърпа ръката си. Нямаше представа каква е тази жена – нито даже дали

е жена, – но определено не бе нейна роднина.

– Ти не си ми леля – каза тя студено.

– Не по кръв, но вие сте моето семейство. Винаги сте били – рече Цагаглалал

почти тъжно – и винаги ще бъдете. Бдяла съм над теб и брат ти от момента на

вашето раждане.

Софи преглътна внезапната буца в гърлото си, но седна, без да целуне

старицата. На масата за нея вече бяха приготвени чаша чай с лед и шоколадови

бисквити. Софи взе чая, но видя в него да плува резен портокал. Ароматът £

напомни за Джош и тя усети гадене в стомаха. Остави чая, без да го опита, и

избута чинията с бисквити. Изведнъж я обзе пълно отчаяние. През последната

седмица бе загубила всичко, включително и брат си. Дори опорните точки от

миналото £ – като леля £ – бяха изчезнали. Чувстваше се безпомощна и сам-сама.

– Не си ли гладна? – попита Цагаглалал.

– Как можеш изобщо да ми задаваш такива въпроси? – Гневът на Софи бе

осезаем. – Не, не съм гладна. Гади ми се. Джош си отиде – освен това ме мрази.

Видях го в очите му.

Двете жени се спогледаха.

Софи се обърна към Пернел.

– А Никола умира горе. Защо не си при него?

– Ще отида при него, когато настъпи моментът – прошепна Вълшебницата.

Софи поклати глава и изведнъж очите £ се изпълниха със сълзи на гняв.

– Какво си ти? – попита тя Цагаглалал. – Ти не си... ти дори не си човек. А пък ти

– обвини тя Пернел, – ти просто си нечовек! Мразя те. Мразя ви всичките. Мразя

онова, което направихте с Джош и с мен. Мразя този свят, в който ни въвлякохте.

Мразя тези сили и мразя да знам неща, които не трябва да знам, и мразя да влизат

в мислите ми... – Едри сълзи се стичаха по лицето £, но тя не искаше да я гледат

как плаче. Хвана се за края на масата и се опита да избута стола си назад, но

изведнъж Цагаглалал и Пернел посегнаха и сложиха дланите си върху нейните.

Аурата на Софи лумна за миг, но засъска и угасна и ваниловият аромат на

момичето бе погълнат от миризмата на жасмин. Аурата на Пернел нямаше миризма.

– Остани – каза студено Пернел и това не бе покана. Софи не можеше да

помръдне. Сякаш изведнъж бе потънала в сън. Беше будна, но тялото £ не

чувстваше нищо.

– Изслушай Вълшебницата – рече тихо Цагаглалал. – Съдбата не само на този

свят, но и на всички светове сега е поставена на кантар и вие двамата с брат ти

притежавате силата да го наклоните в една или друга посока. Всички времеви линии

се събраха, както бе предречено преди десет хиляди години. Обстоятелствата

потвърждават, че вие наистина сте легендарните близнаци. – Сивите £ очи се

изпълниха със сълзи. – Иска ми се да бе иначе заради самите вас. Пътят, който ви

предстои, е труден. Джош е с Дий и ако щеш вярвай, това също бе предречено

още преди хилядолетия. Но онова, което не бе предречено – и не би могло, – е

лудостта на Дий и какво той смята да предприеме.

– Софи – каза тихо Пернел Фламел, – трябва да ми повярваш, че ми се иска нищо

от това да не се бе случвало с теб и Джош. Вярваш ли го?

Софи вече не бе сигурна на какво да вярва. Искаше да се довери на

Вълшебницата и все пак... нещо £ пречеше. Тази жена я бе лъгала, но пък

семейство Фламел от векове насам живееха в лъжи. Софи предполагаше, че са

лъгали само за да предпазят себе си и своите близки. Джош обаче не искаше да им

вярва. Може и да бе прав. Може би, тръгвайки с Дий, бе взел правилното решение.

Тази внезапна мисъл я смрази: ами ако тя се намираше на грешната страна в тази

вековна битка?

Истината – студената, горчива истина – бе, че просто не знаеше. Правилно и

грешно, добро и зло – всичко се бе преплело и объркало. Вече не можеше да

различи дори приятелите от враговете.

Цагаглалал и Пернел едновременно отдръпнаха ръцете си и тялото £ отново се

изпълни с усещания. Сребърната £ аура лумна и запращя около нея, за да я

предпази, изпускайки пара в светлината на ранния следобед. Момичето си пое

дълбоко дъх, но не се опита да стане от масата.

– Софи, какво би направила, за да помогнеш на Джош, да го спасиш, да го

върнеш? – попита Цагаглалал.

– Всичко.

Пернел се приведе напред и опря лакти на масата. Беше сплела здраво пръсти и

кокалчетата £ бяха побелели от напрежение.

– А какво мислиш, че бих направила аз, за да спася съпруга си?

– Всичко – повтори Софи.

– Ние бихме направили всичко, за да помогнем на онези, които обичаме. Точно

това отличава човеците от Потомците, Древните и другите преди тях. Това ни прави

хора. Ето защо нашата раса процъфтява; ето защо оцеляваме винаги.

– Но такава любов изисква жертви – рече бавно Цагаглалал. – Понякога огромни

жертви... – Сивите очи на старицата изведнъж плувнаха в сълзи.

И Софи зърна мимолетен спомен за жена – млада, много по-млада, но с високи

скули и сиви очи на Цагаглалал, – която се извръща от висока златна статуя. После

спря и хвърли поглед назад, и Софи видя, че блестящите сиви очи на статуята са

живи и следят жената. После Цагаглалал се обърна и се втурна надолу по

безкрайно стъклено стълбище. Стискаше в ръцете си книга: Сборника. И сълзите £

капеха по металния му обков.

– Софи – продължи Пернел, – преди повече от десет хиляди години Авраам Мага

предвиди всичко това и започна да съставя план за спасяването на света. Ти и

твоя брат-близнак бяхте избрани за тези роли дълго преди да се родите. За вас се

говореше в пророчество, датиращо отпреди Потъването на Дану Талис и Потопа.

– Двамата , които са един , единият , който е всички. Един да спаси света и

един да го унищожи – цитира Цагаглалал. – Това е съдбата ви. А никой не може да

избяга от съдбата си.

– Баща ми повтаря същото през цялото време.

– И е прав.

– Да не би да казваш, че брат ми и аз сме просто марионетки? – започна Софи, но

устата £ бе суха и тя отпи дълга глътка от студеното питие пред себе си. – Че

нямаме свободна воля?

– Разбира се, че имате – рече Пернел. – Джош направи избор, а всички избори се

правят от любов или от омраза. Той реши да тръгне с Дий не защото го харесва, а

защото намрази теб, като те видя да нападаш Архонтката. Той виждаше Коатликуе

като красива млада жена, а не като ужасното създание, което е в действителност.

А ти... е, сега ти трябва да решиш какво ще правиш.

Думите на Пернел жилеха. Джош я бил намразил. И въпреки това Софи знаеше,

че е вярно. Беше го видяла в очите му. Но нямаше значение какво мисли той за нея

– това нямаше да промени онова, което тя знаеше в сърцето си, и чувствата £ към

брат £.

– Тръгвам след Джош.

– Макар че той те изостави? – попита тихо Цагаглалал.

– Ти каза, че всички избори се правят от любов или от омраза. Той е мой брат.

Тръгвам след него. Такъв е изборът ми.

– И къде ще отидеш? – попита Пернел.

Софи я изгледа тъпо. Нямаше представа.

– Ще го намеря – каза тя с увереност, каквато не чувстваше. – Когато... когато

Джош е в опасност или го боли, аз обикновено го чувствам. Понякога дори зървам

бегли картини от онова, което вижда.

– Чувстваш ли го сега? – попита Цагаглалал с нескрито любопитство.

Софи поклати глава.

– Обаче имам в себе си знанията на Вещицата от Ендор. Вероятно ще мога да ги

използвам.

– Съмнявам се, че Вещицата е предвидила последния обрат на събитията – рече

Цагаглалал. – Познавала съм я през целия си дълъг живот и макар че тя е в

състояние да определи историята в голям мащаб, движенията на отделните

личности винаги са £ убягвали. За разлика от брат си Прометей или от съпруга си

Марс Ултор, тя никога не е разбирала добре човеците.

– Можеш да направиш друг избор – каза тихо Пернел. – Можеш да избереш да ни

помогнеш да спасим света. Нуждаем се от теб – добави тя бързо. – В същия този

момент Макиавели е на Алкатраз. Знаем, че възнамерява да пусне чудовищни

създания в Сан Франциско. Как мислиш, че ще реагира съвременен град като този,

когато въздухът се изпълни с дракони и кошмарни твари изпълзят от канализацията

и тръгнат по улиците?

Софи поклати глава. Трудно £ беше дори да си го представи.

– Колко хора ще умрат? – продължи Пернел. – Колко ще бъдат ранени? Колко

други ще останат дълбоко травматизирани от преживяното?

Вцепенена от шок, Софи поклати отново глава.

– И ако знаеше, че някой може да помогне – някой, който притежава силата да се

бие с тези чудовища, – нямаше ли да искаш той да остане и да се бие, и да защити

десетки хиляди, вместо да избяга да помага на един човек?

Софи се канеше да отговори, когато осъзна, че е била ловко подмамена в капан.

– Имаме нужда да се бориш с нас, Софи – продължи Цагаглалал. – Помниш ли

Хеката, Триликата богиня?

– Която живееше в Игдразил и ме Пробуди? Та как бих могла да забравя? – рече

тя саркастично.

– Хеката притежаваше неизмерима сила: момиче на сутринта, жена следобед и

старица вечер. Тя олицетворяваше цялото женско знание и могъщество. –

Цагаглалал се приведе напред и сбръчканото £ лице се доближи на сантиметри от

това на Софи. – Ти си момичето, Пернел е жената, а аз съм старицата. Заедно

притежаваме невероятно знание и забележителна сила. Трите заедно можем да

защитим този град.

– Ще бъдеш ли с нас, Софи Нюман? – попита Пернел Фламел.

Изведнъж един прозорец над главите им се отвори и се показа Нитен. Не каза

нищо, но изражението на лицето му говореше достатъчно.

– Време е да решиш – рече Пернел. – Време е да избереш страна.

Софи стоеше и гледаше как Вълшебницата помага на Цагаглалал да стане и да

влезе в къщата. Искаше £ се да изтича навън, на улицата... а после какво? Къде

ще отиде? Искаше да намери Джош. Но нямаше представа как. А и какво щеше да

стане, щом създанията нахлуеха в града? Аурата £ и Стихийните магии, които бе

научила, щяха да я защитят... но кой щеше да защити всички останали?

Наистина бе време да избере страна.

Но коя?

В далечината се чу корабна сирена и това насочи мислите на Софи към Алкатраз.

На острова имаше зверове – създания от кошмарите. И Пернел бе права: ако те

бъдат пуснати в града, ще предизвикат смърт и голяма разруха... а никой

трезвомислещ човек не искаше това. Никой трезвомислещ човек не би създал

умишлено такъв хаос в един град.

Но точно това се готвеха да направят Макиавели, Дий, Деър и Джош.

Софи несъзнателно кимна и изведнъж изборът стана много лесен. Можеше първо

да помогне на Вълшебницата и Цагаглалал да предотвратят бедствието. А след

това щеше да тръгне да търси брат си.

Момичето последва двете жени в къщата, през кухнята и нагоре по стълбите.

Прометей ги чакаше на вратата на спалнята. Отдръпна се и ги пусна да влязат

една по една и да се съберат около леглото на Никола Фламел. Алхимика

изглеждаше съсухрен и крехък, кожата му бе придобила цвета на белите чаршафи.

Само слабото помръдване на гърдите му показваше, че още диша.

– Времето му настъпи – прошепна Прометей.

Пернел захлупи с длани лицето си и зарида.

Глава двадесета

– Летящи чинии? – попита Уилям Шекспир. Бутна очилата нагоре по носа си и се

ухили радостно. – Летящи чинии. – Той смушка с лакът Паламед. – Казах ти, че са

истински. Казах ти, че има по земята и небето14...

– Вимани – поправи го Скатах. – Легендарните летящи кораби на Дану Талис. – Тя

вдигна глава, засенчи очи и загледа как още шест въртящи се сребърни апарата се

спуснаха от ясната синева, за да увиснат във въздуха над тях. Четири от машините

се снижиха почти до земята, полюшвайки се леко, като лодки върху речната

повърхност. Въздухът трептеше едва доловимо и тревата под корабите се покри с

тънък слой лед.

Стъклените куполи върху всяка вимана се отвориха и се показаха анпу: високи и

мускулести, облечени в черни брони със сребърни и златни нишки и въоръжени със

сърповидни саби – смъртоносните египетски копеши. Воините с глави на чакали

хванаха първо Маретю. Закачуленият мъж не бе дошъл в съзнание, лежеше на

земята и продължаваше да потръпва, докато синьо-белите искри играеха с

пращене по куката му и потъваха в зелената трева. Трима анпу го натовариха в

най-големия кораб, който веднага отлетя с жужене.

Скатах се обърна да проследи пътя му през приличащия на лабиринт град.

Сребърният диск се отразяваше в каналите и едновременно с това хвърляше сенки

по улиците долу. Тя го видя как прелита над гигантската пирамида в сърцето на

града, а после се спуска, за да кацне в двора на огромен блестящ палат от сребро

и злато, прострял се зад нея.

Скатах се обърна пак към събралите се анпу. Беше ги срещала в десетки

Сенкоцарства и макар че никога не бе влизала в битка с тях, познаваше

страховитата им репутация. Те бяха смъртоносни воини... ала Сянката бе още по-

смъртоносна. Девата-воин се приготви за бой. Избърса длани в бедрата си и

завъртя глава наляво-надясно, за да разкърши врата си. Анпу бяха допуснали

огромна грешка: още не бяха обезоръжили враговете си. Скатах все още

разполагаше със своите мечове, ножове и нунчаку. Вековете на битки бяха

изострили бойните £ инстинкти: първо щеше да се заеме с най-близкия анпу, като

подкоси краката му с оръжието си. Щеше да го хване, докато пада, и да метне

тялото му срещу онези двамата, за да ги повали. Това отвличане на вниманието

щеше да е достатъчно, за да могат да се включат Жана и Паламед, и тогава тя

щеше да хвърли мечове на Сен Жермен и Шекспир. Всичко щеше да свърши за

минути. После щяха да завладеят една вимана и...

Скатах забеляза, че Паламед я гледа.

– Това ще е грешка – промърмори рицарят на древния език на родната си земя.

Извърна се и засенчи очи, взирайки се в града, докато продължаваше да говори. –

Никой не е по-добър от теб, Дево-воин, но анпу няма да се дадат толкова лесно.

Ще има жертви. Може би Сен Жермен, може би Жана, и със сигурност Уил. Това са

неприемливи загуби. Освен това, ако господарите на анпу ни искаха мъртви,

можеха да ни убият от небето.

Вампирските зъби на Скатах се впиха в устната £. Паламед беше прав. Ако дори

един от тях бъдеше убит или ранен, цената на бягството щеше да е твърде висока.

Главата на Девата-воин помръдна почти незабележимо, но тя знаеше, че

Сарацинския рицар е видял.

– Ще имаме друга възможност – каза тя.

– Винаги е така – съгласи се той.

Анпу им прибраха оръжията, а после ги разделиха на групи. Едрият Паламед бе

избутан към един от корабите, докато по-дребните Сен Жермен и Шекспир бяха

подкарани към друг. Трима тежковъоръжени анпу придружиха Скатах и Жана до

една сребриста вимана. Скатах се качи първа и корабът се наклони леко от

тежестта £. Отвътре той бе практически празен с изключение на четири дълги тесни

седалки, пригодени за кучешка анатомия. Един анпу, по-нисък и по-широк от

останалите, с едва видими бели белези по муцуната, посочи безмълвно към

седалките, а после към двете жени. Скатах се опита да седне, но едва не се

изхлузи, преди да открие, че £ е по-удобно да лежи. Жана последва примера £,

след което анпу сложиха на всяка от тях по три метални скоби и ги заключиха.

– В колко голяма беда сме? – попита небрежно Жана на френски.

Белязаният анпу се втренчи в нея и дългата му кучешка муцуна се отвори,

разкривайки зъбата паст. Той притисна пръст към устните си за тишина. Жана не му

обърна внимание.

– По скалата от едно до десет – рече Скатах – клоним към дванайсет.

Белязаният анпу се наведе над Девата-воин, впил в нея огромните си черни очи.

Лиги се точеха от зъбите му.

– Те не говорят ли? – попита Жана.

– Само когато се хвърлят в бой – рече Скати. – А тогава крясъците им са

смразяващи. Често карат жертвата да се парализира.

– Какво са те?

– Мисля, че имат някакво родство с Торк клановете. Още един експеримент на

Древните, който се е объркал.

Накрая, като осъзна, че жените няма да се подчинят, белязаният анпу се

отдръпна възмутено.

– Те приятели ли са или врагове? – попита французойката.

– Трудно е да се каже – призна Скатах. – Дори и аз вече не знам кой какъв е. –

Гледаше право нагоре през отвора на покрива към синьото небе. Виманата се

наклони, когато двамата едри анпу воини се качиха, а после стъклен купол покри

кабината, заглушавайки всички външни звуци. Скатах забеляза, че по него има

петънца от размазани мухи.

– Те обаче знаеха кой е Маретю – рече Жана.

– Изглежда, всички освен нас знаят кой е. И е ясно, че той е кукловодът, стоящ

зад цялата работа. Никак не ми харесва мисълта, че всички сме били манипулирани

– рече мрачно Скатах. – Гарантирам ти, че аз и човекът с куката пак ще се

срещнем. И тогава ще му задам някои неприятни въпроси.

Те усетиха дълбоко в костите си трептяща вибрация и изведнъж сякаш паднаха

нагоре към белите перести облаци. Корабът се наклони, облаците се завъртяха, а

после се стрелнаха покрай тях – това бе единственият признак, че се движат.

– Ами ако Маретю не пожелае да ти отговори? – попита тихо Жана. – Нашите

кучешки приятели бяха достатъчно предпазливи да го обезвредят от разстояние.

Явно се страхуват от него и от силите му.

– Ще ми отговори – каза уверено Скатах. – Аз мога да бъда много убедителна.

– Знам, че можеш. – Жана д’Арк затвори очи и си пое дълбоко дъх. Засмя се тихо,

без да обръща внимание на втренчените погледи на анпу. – Току-що си помислих:

толкова отдавна не сме имали истинско приключение. – Тя въздъхна. – Ще бъде

като едно време.

Скатах се засмя. Беше сигурна, че това няма да прилича на никое друго

приключение. Двете с Жана бяха водили битки – заедно или поотделно, – за да

спасяват кралства и дори империи, да върнат принцове на трона и да предотвратят

войни, но сега залозите бяха далеч по-високи. Ако можеше да се вярва на Маретю,

те се биеха за бъдещето не само на човешката раса, но и на всички раси в

безбройните различни Сенкоцарства.

Жана се заизвива на седалката, мъчейки се да се намести удобно.

– Когато с Франсис бяхме в Индия миналата година, видяхме рисунки на тези

летящи машини в древни ръкописи, а също и на барелефи в храмовете. Франсис ми

каза, че в древноиндийските епоси имало много истории за летящи кораби.

– Вярно е – отвърна Скатах. – Появяват се също така във вавилонските и

египетските легенди. Малък брой вимани, които не били на Дану Талис при

потъването му, избягнали унищожението. Родителите ми имаха една – продължи тя,

– макар че изобщо не приличаше на тази. Докато порасна достатъчно, за да я

карам, машината ни вече бе невероятно стара и бе поправяна и кърпена толкова

много пъти, че нямаше нищо общо с първоначалната си форма. Едва се отделяше

от земята. – Тя поклати глава, усмихвайки се при спомена. – Баща ми веднъж ми

каза, че е виждал небето да потъмнява от сражаващи се вимани, когато флотата

поела на битка с последните Земни господари...

Гласът на Скатах заглъхна. Тя рядко говореше за родителите си, при това никога

доброволно. Смяташе се за самотница, а и толкова дълго време бе живяла в

изгнание. Но все пак имаше семейство – сестра в земното Сенкоцарство, с която

никога не се виждаше, а родителите £ и брат £ живееха в едно далечно

Сенкоцарство, създадено по подобие на изгубения свят на Дану Талис. Сега тя се

бе върнала на десет хиляди години в миналото и се чувстваше странно при

мисълта, че в същия този момент родителите £ живеят в града точно под нея. Тази

мисъл £ подейства почти като физически удар, спирайки £ дъха.

И Скатах изведнъж откри, че би искала да ги види. Не, нещо повече. Копнееше да

узнае какви са били, преди тя и сестра £ да се родят. Родителите на Скатах и Ифа

винаги бяха изпълнени с горчивина и гняв заради унищожението на техния свят.

Бяха израснали във време, когато са били неоспорими господари. Но всичко това

бе свършило с потъването на острова. Веднага след унищожаването на Дану

Талис станало ясно, че оттук нататък няма да има господари и слуги, Велики

древни и Древни. А само оцелели.

Докато растяха, Скатах и сестра £ бързо бяха осъзнали, че родителите им

негодуват срещу тях, защото са родени след потъването на острова. Близначките

бяха първите от онези, които щяха да бъдат наречени Потомци. Много по-късно

Ифа и Скатах започнаха да мислят, че родителите им се срамуват от тях. Те бяха

израснали със знанието, че по-големият им брат, с неговата пепелявобледа кожа и

яркочервена коса, който бе роден на Дану Талис, е любимецът на родителите им.

За разлика от близначките, той бе Древен.

Скатах почувства как стомахът £ се преобръща, когато машината полетя

стремително надолу към града.

Искаше да ги види. Макар и само за миг. Искаше да стои и да гледа майка си,

баща си и брат си, каквито са били, преди островът да потъне. Защото през

всичките хилядолетия, в които ги бе познавала, нито веднъж не ги бе виждала да се

смеят или да се усмихват, а когато говореха за някой друг – дори да бе Древен, – в

гласа им винаги имаше горчивина. Този гняв се отрази на телата им, направи ги

гърбави, криви и грозни. Скатах искаше само за миг да ги види като млади и хубави.

Трябваше да разбере дали някога са били щастливи.

Внезапно притъмня. Скатах и Жана видяха над тях да се появяват назъбени черни

планини, които се издигнаха нагоре, докато небето се сви до неравен кръг от

синева.

– Спускаме се в нещо... – започна Скатах, а после усети мирис на сяра. Вдиша

дълбоко, като се опитваше да отдели тази миризма от вонята на немити кучета,

идеща откъм анпу, и от острия металически дъх на виманата.

– Аз също го усещам – каза Жана. Изсмя се треперливо. – Сяра – напомня ми за

Дий.

Летящият диск спря с раздрусване и белязаният анпу изникна над Скатах.

Размаха пред лицето £ извит метален копеш и внимателно освободи държащите я

скоби с лявата си ръка. Зелените очи на Скатах се присвиха, щом погледна

оръжието. То будеше горчиви спомени у нея; преди цяла вечност бе обучавала

детето фараон Тутанкамон да се бие с две от смъртоносните сърповидни саби.

Години по-късно бе открила, че е погребан със сабите, които му бе дала.

– Скати... – започна Жана със съвсем слаба следа от паника в гласа. Изви глава

да погледне как Девата-воин се изправя на краката си. – Къде сме?

– В затвор. – Скати се обърна и се усмихна. – А ти знаеш, че няма затвор на

света, който да може да ме задържи – изрече тя бързо на френски.

Куполът на виманата се вдигна и отмести, и вонята на сяра стана толкова силна,

че дъхът им секна. Вълна от жега опърли кожата им и ги обгърна тътнещ, стържещ

шум.

– Имам чувството, че това не е обикновен затвор – извика Жана, докато водеха

Скати към края на кораба.

Анпу я сръчка в гърба и Сянката се обърна и му показа вампирските си зъби.

Онзи се дръпна припряно назад. Точно преди да слезе от летящата машина, Скатах

погледна надолу и когато се обърна пак към приятелката си, в очите £ танцуваха

малки точици отразен огън.

– Може да се каже, че... се намираме в кратера на действащ вулкан.

14Недовършен цитат от „Хамлет“: „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна

философия не е дори сънувала!“ (превод: Валери Петров) – Б. пр.

Глава двадесет и първа

Прилепили ръце към телата си, нереидите скачаха във водата като стадо

делфини.

– Какъв е проблемът? – попита Джош. – Аз мога да използвам аурата си и

просто...

– ...просто да разкриеш на всички къде се намираме – сопна се Дий. – В никакъв

случай не го прави, забранявам ти.

– Е, ако имаш някой гениален план, сега е моментът да го разкриеш – каза нервно

Джош.

Нереидите вече бяха по-близо, дългите им зелени коси се вееха зад тях. Някои

изглеждаха като поразително красиви млади жени, но други имаха перки и щипки и

приличаха повече на риби или раци, отколкото на хора. Устите на всички бяха пълни

с остри като игли зъби. Напомняха му на пирани.

– Карай през тях – отсече Дий. – С пълна газ.

– Това ли ти е планът? – попита Джош.

– Да не би ти да имаш по-добър? – Английският акцент на Дий се бе усилил и

юмруците на дребния мъж се свиваха и отпускаха.

Джош натисна газта; двигателят зарева и тежката лодка се втурна напред с

вдигнат нос. Той завъртя кормилото и се вряза право в стадото нереиди... които

просто се разделиха, за да му направят път, а после се опитаха да се вкопчат в

бордовете. Щипки задращиха по корпуса и две от създанията дори успяха да

сграбчат ниските метални перила и се опитаха да се издърпат вътре.

– Повече мощност! – изръмжа Дий. Грабна едно въже и шибна с него нереидите,

събаряйки ги от лодката. Те пльоснаха във водата с тънък, почти нежен писък,

който звучеше като детски смях. Една от тях изведнъж се метна отзад в лодката и

свирепите £ челюсти щракнаха на сантиметри от глезена на Дий. Докторът отскочи

извън обхвата £, сграбчи я за опашката и я запрати зад борда. После избърса ръце

в крачолите си, оставяйки няколко лъскави люспи върху тъмния плат. – Мразя

нереидите – промърмори той.

– Докторе... – извика Джош. – Дръж се!

Една нереида бе скочила на носа на лодката точно пред момчето и пълзеше към

него, забивайки петсантиметровите си, остри като бръснач, нокти в корпуса от

фибростъкло. Джош завъртя рязко кормилото на една страна и лодката се наклони

почти на четирийсет и пет градуса. Създанието изпищя и започна да се хлъзга, а

ноктите му оставяха дълги назъбени бразди в корпуса. Задържа се още няколко

мига и пльосна във водата.

– По-бързо! – извика Дий.

– Не може по-бързо – отвърна Джош. Лодката подскачаше нагоре-надолу,

удряйки се във вълните с такава сила, че го отлепяше от седалката. Челюстите го

боляха, а главата му туптеше, солената вода пареше в очите му, а по устните му

имаше засъхнала сол и макар че той обикновено не страдаше от морска болест,

усещаше, че всеки момент ще повърне.

Изведнъж лодката се люшна и забави ход, сякаш бе попаднала на пясъчен нанос.

Двигателят виеше, но се движеха едва-едва. Джош рискува да хвърли поглед през

рамо. Дузина нереиди се бяха струпали около лодката, вкопчили ръце в нея, и я

теглеха надолу. Вълни плискаха през бордовете и на дъното се събираше вода. А

като гледаше гладните очи и острите зъби на нереидите, Джош разбираше, че нито

той, нито Дий ще оцелеят повече от минута във водата.

Докторът стоеше зад него и плющеше с въжето, но нереидите бяха прекалено

бързи и нито един удар не ги засегна. Дий замахна към една, която изскочи от

водата. Балансирайки на опашката си, тя прехапа профучалото покрай лицето £

въже и го разполови.

– Използвай аурата си, иначе сме мъртви! – извика Джош.

– Ако използвам аурата си, тогава наистина сме мъртви!

– А ако не я използваш, след няколко минути ще бъдем храна за рибите. –

Момчето скърцаше безсилно със зъби. – Трябва да направим нещо...

– Трябва ни стратегия – рече Дий, наблягайки леко на думата.

Джош кимна.

– Стратегия – започна той и още докато го изричаше, зърна трепкащ образ, който

бе почти спомен, само че не негов спомен...

... за армия в японски брони , притисната , обкръжена и превъзхождана

числено...

... за воин в ризница от кожа и метални брънки , с метален шлем на главата , застанал сам на един мост , срещу армия от същества , които никога не са

били хора...

...за три лековъоръжени платнохода, заобиколени от огромна флота...

И във всеки от тези случаи аутсайдерът бе победил, защото... защото имаше

стратегия.

– Резервните туби за гориво – извика Джош. – В тях има ли нафта?

Дий замахна с въжето към една нереида с щипки вместо ръце. Те щракнаха и

отрязаха още една част от въжето, докато създанието падаше във водата.

Магьосника грабна една пластмасова туба и я разклати. Чу се плискане на течност.

– Пълна е до половината. А може би и повече. – Той разклати втора туба. – Тази

е пълна догоре.

– Дръж се – каза Джош. – Завиваме. – Завъртя силно кормилото надясно,

отклонявайки лодката от бързо приближаващия се остров, и започна да описва

голям кръг във водата. Обърканите нереиди за миг изостанаха. – Излей ги зад

борда – нареди Джош. – Но не изведнъж. Изливай ги бавно.

Без да каже нищо, докторът свали капачката на първата туба и я захвърли.

Миризмата на дизелово гориво бе непоносима и той се закашля с насълзени очи.

Опря тубата в борда на лодката и остави нафтата да се лее в залива.

Внезапно Джош осъзна, че сякаш вижда всичко на забавен кадър. Видя как

нереидите се движат във водата и разбра, че заемат позиции. Гледаше как една

вълна се разбива в носа на лодката и можеше да преброи всички отделни капчици,

докато прелитаха покрай лицето му.

Една особено грозна нереида – по-скоро риба, отколкото човек, – се извиси пред

него. Той видя как изпъкналите £ коремни мускули се свиват и разбра, че под

водата огромната £ рибешка опашка играе бясно, готова да я изхвърли във

въздуха. Тя щеше да падне на носа на лодката и да скочи към гърлото му. Джош

завъртя кормилото в мига, когато нереидата се изстреля нагоре. Тя не улучи

лодката с няколко сантиметра и потъна под вълните, без да издаде нито звук.

– Готово – извика Дий.

– Запали края на въжето – нареди Джош.

– С какво? – попита Дий.

– Нямаш ли кибрит?

– Никога не ми е трябвал. – Дий размърда пръсти. – Винаги съм имал аурата си.

Умът на Джош заработи трескаво, измисляйки и отхвърляйки дузина варианти за

броени мигове.

– Дръж кормилото – нареди му той. – Продължавай да кръжиш. – И още преди

английският магьосник да хване волана, Джош се бе шмугнал в малката кабинка

под палубата. Търсеше нещо... Моментално го зърна.

На стената бе прикрепена аптечка за първа помощ, а точно под нея, в кутия със

стъклена вратичка, висеше червен пластмасов сигнален пистолет, който служеше

за изстрелване на ярка сигнална ракета високо в небето, за да привлече

вниманието, ако лодката е в беда.

Джош отвори кутията и грабна пистолета. Беше виждал баща си да използва

такива сигнални пистолети и знаеше как се стреля с тях, макар че никога не му бяха

позволили да опита. Изскочи обратно на палубата. Ако имаше кибрит, щеше да

напои края на въжето с нафта, да го запали и да го пусне във водата. С пистолета

имаше само един шанс да улучи тънкия слой от гориво на повърхността с

пламтящата сигнална ракета.

Нереидите се приближаваха. Бяха се събрали около лодката, като отваряха и

затваряха усти, зъбите им щракаха и стържеха, а гадният мирис на риба бе почти

непоносим.

Джош грабна една от тубите и я разклати. Чу се плискане на течност. Той я хвана

за дръжката, замахна като с бейзболна топка и я метна натам, където върху

водата се виждаше тънък дъгоцветен слой нафта. Тубата цопна право в средата

на петното.

Лодката се наклони, когато една нереида с рачи щипки отчупи парче от корпуса.

Хванал с две ръце червения сигнален пистолет, Джош инстинктивно се прицели

малко над плаващата туба с нафта. Ясно долавяше посоката на вятъра и знаеше,

че сигналната ракета ще се издигне, а после ще падне.

Точно като стрела.

Той издърпа с палец ударника и стреля. Ракета от вишневочервен огън излетя

със съскане от дулото, описа дъга във въздуха, падна... и улучи тубата, която

моментално лумна в оранжево-жълти пламъци. Те затанцуваха по водната

повърхност, прескачайки от вълна на вълна и опасвайки лодката в огнен обръч.

За един кратък миг въздухът затрептя от невероятно красивата песен на

нереидите, а после, без да промълвят нито дума, те се гмурнаха под вълните и

изчезнаха. Секунда по-късно синкавият огън угасна.

Доктор Джон Дий огледа очуканата и надраскана лодка. После кимна на Джош.

– Много впечатляващо, млади момко.

Джош изведнъж се почувства изтощен. Светът се бе върнал към нормалната си

скорост и едновременно с това го бе връхлетяла тежка умора. Чувстваше се, все

едно е изиграл два мача един след друг.

– Откъде ти хрумна тази идея? – попита Дий, наблюдавайки го внимателно.

Джош поклати глава.

– Спомени – промърмори той.

... за армия в японски брони , притисната , обкръжена и превъзхождана числено , която създаде лабиринт от горящи тръстики и треви , за да раздели и вкара в

клопка врага.

... за воин в ризница от кожа и метални брънки , с метален шлем на главата , застанал сам на един мост , срещу армия от същества , които никога не са

били хора. Той подпали моста , за да могат чудовищата да стигат до него

само в колона по един.

... за три лековъоръжени платнохода , заобиколени от огромна флота.

Екипажите натовариха единия платноход с черен барут и напоиха дъските му

с рибено масло. После го запалиха и той се понесе към гъсто скупчената

вражеска флота, където избухна, създавайки хаос.

Джош знаеше, че тези спомени не са негови, и не мислеше, че имат нещо общо с

Кларент. Спомените, които виждаше, докато държеше Меча на страхливеца, винаги

предизвикваха у него леко гадене. Но тези спомени, тези мисли, бяха различни. Те

бяха вълнуващи, опияняващи и в кратките моменти, когато всичко забавяше ход,

когато всеки проблем имаше решение и нищо не бе отвъд възможностите му, той

се чувстваше истински жив. След като чуждите спомени го бяха залели и светът се

забави, той нито за миг не се съмняваше, че ще се спасят. Планираше с два-три

хода напред. Ако пламъците не бяха успели да подпалят нафтата, знаеше, че в ума

му ще изникнат дузина нови варианти.

– Как се чувстваш? – попита Дий. Бе обърнал лодката към Алкатраз, но очите му

бяха впити в Джош.

– Уморен. – Той облиза засъхналата сол по устните си и впери поглед над

вълните. – Надявах се, че Вирджиния ще се е показала досега...

Дий огледа бегло заобикалящата ги вода.

– Ще се появи. Винаги го прави – измърмори той.

Магьосника изви лодката в широк кръг, а Джош се приведе над борда, търсейки с

поглед безсмъртната, но нямаше и следа от нея.

– Може би нереидите са я спипали?

– Съмнявам се. Ще я оставят на мира, ако имат капка ум в главите.

– Те също изчезнаха.

– Но ще се върнат – рече Дий. Дръпна се настрани, за да отстъпи кормилото на

Джош. Остров Алкатраз се издигаше пред тях. – Хайде да видим как нашият

италиански приятел ще освободи чудовищата.

Глава двадесет и втора

– Време е. – Пернел свали ръце от лицето си. Очите £ бяха пълни с млечнобели

сълзи. Други се стичаха по бузите £. – Прометей – каза тя тихо. – Нитен. Бихте ли

ни оставили насаме?

Древния и безсмъртният се спогледаха, после кимнаха и излязоха, без да кажат

нито дума, оставяйки Пернел, Цагаглалал и Софи около леглото.

Софи погледна Никола. Алхимика изглеждаше спокоен, умиротворен и макар че

през последните няколко дни лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, сега

част от тях се бяха изгладили и тя зърна следа от красивия мъж, какъвто е бил

някога. Преглътна тежко. Винаги го бе харесвала. Знаеше също, че Джош се бе

сближил с него през времето, докато работеше в книжарницата. Може би защото

родителите на близнаците често ги нямаше, Джош винаги изпитваше влечение към

авторитетни фигури като учители и треньори. Софи знаеше, че брат £ наистина бе

уважавал Никола Фламел.

Пернел се приближи до горния край на леглото. Изящният синьо-златен капан за

сънища зад нея образува ореол от сребристобяла светлина около главата £.

– Цагаглалал, Софи, знам, че нямам право да искам това от вас. – Акцентът на

безсмъртната французойка бе ясно доловим, а зелените £ очи блестяха от влага. –

Но се нуждая от помощта ви.

Цагаглалал се поклони леко.

– Всичко, което пожелаеш – каза тя веднага.

Софи се забави за миг, преди да отговори. Не знаеше какво иска Пернел, но

предполагаше, че е нещо, свързано с труп. Тя никога по-рано не бе виждала труп и

изтръпваше при мисълта да го докосне. Вдигна очи и видя, че двете жени се взират

в нея.

– Не мога... тоест... какво искаш да направя? Ще помогна, разбира се. Но не мога

да подготвям труп. Не вярвам, че изобщо бих могла да го докосна.

– Не, не става дума за това – каза Пернел. Пръстите £ нежно погалиха главата на

съпруга £, плъзгайки се по късата му коса. По тях останаха сребърни косъмчета. Тя

се усмихна. – Освен това Никола не е мъртъв. Не още.

Смаяна, Софи погледна отново към Алхимика. Бе предположила, че е умрял тихо

в съня си. Но сега, като се вгледа по-внимателно, забеляза съвсем лекото

неравномерно туптене на пулса на гърлото му. Стисна очи и съсредоточи

Пробудения си слух. Вслушвайки се напрегнато, можеше да чуе бавното – много

бавното – биене на сърцето му. Алхимика беше жив, но докога? Софи отвори очи и

погледна Вълшебницата.

– Какво искаш да направя? – попита тя бързо.

Пернел кимна с благодарност. Разпери длани и ги сложи от двете страни на

главата на съпруга си.

– Когато бях момиченце – каза тя с отнесен и замечтан глас, – срещнах синеок

закачулен мъж с метална кука на мястото на лявата му ръка.

Цагаглалал си пое рязко дъх.

– Срещнала си Смърт! Не знаех това.

Усмивката на Пернел бе тъжна.

– Познаваш ли го?

Старицата кимна много бавно.

– Срещнах го на Дану Талис, преди потъването... а после пак – в края. Авраам го

познаваше.

Софи се обърна бавно да изгледа Цагаглалал. Нима леля £ току-що бе казала, че

е била на Дану Талис? Колко стара беше? Късчета от образи и спомени затрепкаха

в ума £...

... за красива млада сивоока жена , която тичаше нагоре по безкрайното

стълбище на невъзможно висока пирамида , стиснала в

ръцете си метална

книга. Покрай нея профучаваха фигури , човешки и нечовешки , чудовища и

зверове – те бягаха от назъбените струи дива магия , танцуващи над тях.

Сенчеста фигура изникна на върха на пирамидата , мъж с блестяща кука на

мястото на лявата му ръка, която изпускаше бледосин огън...

Гласът на Пернел прекъсна спомените и върна Софи към настоящето.

– Бях на шест години, когато баба ми ме заведе да видя закачуления мъж. –

Струйки от леденобялата аура на Пернел излизаха от плътта £ и се виеха около

нея, загръщайки я в бяла роба. – В една обсипана с кристали пещера на бреговете

на залива Дуарнене той ми предсказа бъдещето. И ми разказа за един свят,

неописуем свят, вълшебен свят, пълен с мечти и чудеса.

– Сенкоцарство ли? – прошепна Софи.

– Дълго време мислех така, но вече знам, че е описвал нашия съвременен свят. –

Пернел поклати глава и продължи, минавайки първо на френски, а после и на

древния бретонски от отдавна изгубеното си детство. – Мъжът с куката ми каза, че

ще срещна любовта на живота си и ще стана безсмъртна.

– Никола Фламел – рече Софи, поглеждайки отново към неподвижното тяло на

леглото.

– Бях много млада – продължи Пернел, сякаш Софи изобщо не се бе обадила. –

И макар че в онази епоха вярвахме в магии – не забравяй, това беше в началото на

четиринайсети век, – дори аз знаех, че хората не живеят вечно. Помислих си, че

човекът е луд или слабоумен... но по онова време уважавахме такива хора и ги

слушахме, обръщахме внимание на предсказанията им. Векове по-късно узнах

името на мъжа с куката: Маретю.

– Смърт – повтори Цагаглалал.

– Той предрече, че ще се омъжа, докато съм още почти дете...

– Никола – прошепна Софи.

– Не. – За нейна изненада Пернел поклати глава. – Никола не бе първият ми

съпруг. Беше друг мъж, по-възрастен от мен, дребен благородник и земевладелец.

Той умря скоро след сватбата ни, оставяйки ме заможна вдовица. Имах богат избор

на съпрузи, но отидох в Париж и се влюбих в един писар без пукната пара, десет

години по-млад от мен. Когато видях Никола за първи път, си спомних, че Маретю

ми бе казал, че животът ми ще е пълен с книги и писмена. Ето как разбрах, че

пророчеството му се сбъдва.

Температурата в стаята бе спаднала, стана хладно, а после и студено. Дъхът на

Софи излизаше като пара и тя устоя на желанието да потрие ръце, за да ги стопли.

Аурата на Вълшебницата се стичаше от тялото £, събираше се зад нея и се

издуваше като чифт големи бели криле. Софи усещаше собствената си аура да

пропуква и пълзи по кожата £, а щом погледна към Цагаглалал, откри, че чертите

на старицата се размиват зад бледа мъгла. Също като Вълшебницата, тя бе

обвита в бяла роба. Когато сведе поглед, Софи със сепване видя, че самата тя

носи дълга сребриста роба, която я покриваше от шията до глезените. Ръцете £ се

губеха в дългите, издуващи се ръкави.

– Маретю. – Почти бях забравила, че този човек съществува, докато не се появи

един ден в книжарницата ни – продължи Пернел. Докато говореше, двете £ ръце

бяха притиснати към главата на съпруга £ и ефирни струйки от зелената £ аура се

точеха от плътта £ и се издигаха във въздуха, за да се пукнат като мехури. – Беше

сряда – спомням си го така ясно, като че ли се е случило вчера, – защото това бе

единственият ден в седмицата, когато не бях с Никола в книжарницата. Не се и

съмнявам, че Маретю умишлено е избрал този ден, за да хване съпруга ми сам.

Когато се прибрах вкъщи, намерих книжарницата затворена, макар че бе ранен

следобед и на запад още бе светло. Никола бе в задната стая. Тя грееше от

светлина – по всички повърхности имаше наредени свещи с всякакви размери. Бе

сложил дузина от тях на една маса, около малък правоъгълен метален предмет.

Това беше Сборника, Книгата на Авраам Мага, и когато го видях за първи път,

светлината се отразяваше в корицата му и той блестеше като миниатюрно слънце.

Още преди Никола да отвори уста да ми каже какво е, аз вече знаех. Никога по-

рано не го бях виждала, но знаех как ще изглежда.

– Маретю – рече Цагаглалал и кимна. Сълзи се стичаха по сбръчканите £ бузи. –

Сборника беше у него.

– Откъде знаеш? – прошепна Софи, макар че още докато задаваше въпроса,

отговорът се оформяше в ума £.

– Защото аз му го дадох – каза Цагаглалал и аурата £ припламна за миг.

И споменът се стовари върху Софи като удар.

Небеса , раздирани от мълнии , земя , бълваща огън , огромни плочи се

отчупват от пирамидата... а сивооката млада жена подава обкована с метал

книга на мъжа с куката...

Софи отстъпи със залитане от масата и образите избледняха.

Стаята бе леденостудена и всичко започваше да се покрива с блестящ слой

скреж. Част от аурата на Пернел бе плъзнала по пода, издувайки се като мъгла,

докато останалата пулсираше като огромни бели криле над раменете £. Някои от

нишките се виеха надолу по ръцете £ и се омотаваха около пръстите £, преди да

пропълзят по черепа на Никола като гърчещи се червеи.

– Бях дете, когато Маретю ми каза, че съпругът ми и аз ще станем пазители на

обкована с метал книга. Щяхме да сме последните в дълга редица от хора, пазещи

този безценен предмет. Той каза, че книгата съдържала всичкото знание на света...

но когато я видях за първи път, реших, че не може да е вярно. В нея имаше

толкова малко страници. Как може всичкото знание на света да се съдържа в

двайсет и една страници? Едва много по-късно двамата с Никола започнахме да

разкриваме тайните на Сборника и неговия вечно менящ се текст.

– Не можехте ли да го разчетете? – попита Софи и дори не се изненада, щом

осъзна, че говори на същия език като Пернел.

– Не. Започнахме да го разбираме чак след повече от две десетилетия. – Кожата

на Пернел сияеше на леденобялата светлина. Върху опакото на ръцете £ се

виждаше мрежа от розови вени и светлината се бе събрала в зелените £ очи,

лишавайки ги от цвят, така че тя приличаше на сляпа. – Накрая всичко, което

Маретю ни бе казал, се сбъдна... – Тя въздъхна и в ледения въздух се образува

голям облак бяла пара. – Накрая остана само едно пророчество.

– Кажи ни, Вълшебнице – рече Цагаглалал. Нейната собствена аура сега

обгръщаше тялото £ в одежда, която изглеждаше египетска, и под набръчканата £

кожа Софи зърна красивата млада жена, каквато е била някога.

– Маретю ми каза, че ще дойде ден – в далечното бъдеще, във все още

неназована земя, – когато и съпругът ми, и аз ще сме близо до смъртта. – Гласът

на Пернел бе тих и безстрастен, но по бузите £ имаше сълзи. – Никола ще умре

пръв, а два дни по-късно и аз ще го последвам.

Софи премигна и сребърни сълзи потекоха по бузите £. Не можеше да си

представи какво е да живееш със знанието за собствената си смърт. Дали би било

ужасяващо или напълно освобождаващо?

– Маретю ме попита какво бих направила, ако можех да задържа съпруга си жив

за още един ден. И аз му отвърнах...

– Всичко – прошепна Софи, без да се усети, че го изрича на глас.

– Всичко – съгласи се Пернел. – Без отварата за безсмъртие ми остават може би

два дни живот. – Аурата £ грейна по-ярко, крилете £ се уголемиха и докоснаха

тавана. – Маретю каза, че не мога да спася скъпия си Никола, но мога да му даря

още един ден живот, ако... му дам един от моите.

Софи ахна.

– Ти би направила същото за брат си – каза Пернел без колебание.

Софи потрепери, когато нещо ледено плъзна по гръбнака £. Цената на любовта

бе... всичко.

Вълшебницата премести поглед от Софи към Цагаглалал, а после отново към

момичето.

– Искам вие двете да ми помогнете да прехвърля част от аурата си на Никола.

– Как? – прошепна Софи.

– Трябва да ми дадете вашите аури.

Глава двадесет и трета

Едно от нещата, с които Скатах се хвалеше най-много, бе, че никой затвор не

може да я удържи и че никой неин приятел няма да бъде затворен против волята

му. Но сега започваше да разбира, че затворът на Дану Талис е различен.

– Мисля – рече Скати, – че може би имаме проблем. Истински проблем.

Девата-воин стоеше на входа на груба пещера, изсечена в стената на кратера на

действащ вулкан. Пещерата бе нейната килия.

През дългия си живот Скатах бе попадала в затвор десетки пъти. Но никой не

приличаше на този. Бяха я затваряли в смъртоносни Сенкоцарства, бяха я

изоставяли на пустинни острови и я бяха зарязвали да се оправя сама в някои от

най-затънтените и опасни кътчета на Земята. Тя се бе измъквала от кошмарната

крепост Елмина15 в Гана и от замъка Иф16 в Средиземно море.

Скати се огледа. Стотици пещери осейваха високите стени на кратера. В повече

от половината имаше затворници, а другите бяха пълни с гниещи кости и останки от

дрехи.

Девата-воин впери поглед в издигащата се вимана. Металната £ миризма за

кратко разпръсна мириса на сяра. Тя спря пред входа на една друга пещера и

Скатах видя как Жана скочи от кораба в килията. Втори кораб се спусна в кратера

и спря почти точно срещу нея. Куполът му се отвори и Сен Жермен бе избутан в

една пещера. Безсмъртният се изтупа, после видя нея и Жана. Махна им и Скати

също му махна. Сен Жермен събра длани пред устата си и извика, но бученето

отдолу заглуши думите му. Той сви рамене с елегантно движение и изчезна в

пещерата... за да се покаже миг по-късно, клатейки глава.

Скати се пъхна в собствената си пещера, за да я изследва. Килията £ – а тя

предполагаше, че и другите са същите, – представляваше по-скоро ниша,

отколкото пещера. Бе толкова ниска, че едва £ позволяваше да стои изправена, и

толкова тясна, че можеше да докосне и двете стени едновременно. Тя едва не се

изсмя, като си представи Паламед в такава килия. Ако нямаше по-големи, щеше да

му е доста неудобно. Врата липсваше, а не бе и нужна: точно под входа на

пещерата – далеч долу – бълбукаше червено-черна лава, а разстоянието от

задната стена на пещерата до ръба бе около три къси крачки. Само Жана, най-

дребната в групата, би могла да легне. Малкото светлина идеше от трепкащите

отражения на лавата долу. Миризмата и жегата бяха неописуеми.

Сянката скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Нямаше стълби или мостове;

единственият достъп до килиите бе чрез вимани. А тя току-що бе видяла как

последният от сребърните кораби се издига и излита от вулкана.

Скатах погледна към Сен Жермен, а после – към Уилям Шекспир, който се

облягаше почти небрежно на стената на килията си и се взираше надолу към нея.

Точно срещу него зърна Паламед, седнал на входа на своята пещера и провесил

крака през ръба, а когато вдигна очи, видя, че Жана се е привела над ръба на

килията си и я гледа. Махна £ с ръка и Сянката £ отвърна. Всички гледаха нея. И тя

знаеше защо.

Винаги, когато приятелите £ се намираха в беда, Скатах ги освобождаваше. Беше

спасила Никола от затвора „Лубянка“ в Москва часове преди екзекуцията му и бе

измъкнала Сен Жермен – макар че не го харесваше особено – от зловещия

Дяволски остров17. Когато Пернел бе затворена в лондонския „Тауър“, Скатах си

бе проправила път през сто тежковъоръжени стражи и наемници, които я

причакваха. Бяха £ потрябвали по-малко от трийсет минути, за да освободи

Вълшебницата. И разбира се, се бе появила в самото сърце на Руан, за да спаси

Жана от сигурна смърт на кладата.

Легнала по корем, Скатах огледа каменните стени, търсейки неравности, които би

могла да използва за опора, но те бяха гладки като стъкло. Тя се претърколи по

гръб и проучи скалите горе. Те също изглеждаха като полирани. Скатах стана, сви

краката си в поза лотос и положи ръце в скута си.

– Това може да се окаже сложно – промърмори тя.

Често самата заплаха от Сянката бе достатъчна да осигури освобождаването на

някой затворник. Когато Хел бе пленила Жана и я бе отмъкнала в своето

Сенкоцарство, Скатах обяви, че ще бъде на моста Гяларбру 18 на входа към

царството на Хел точно в полунощ. Ако Жана не бъде освободена невредима,

Скатах обеща, че ще прекоси златния мост и ще влезе в Сенкоцарството. А когато

приключи, закле се тя, от целия свят няма да е останало нищо друго, освен прах.

Точно една минута преди полунощ самата Хел доведе Жана на моста, за да я

предаде под опеката на Девата-воин.

Камъче падна на главата £ и тя погледна нагоре. Жана надничаше през ръба на

пещерата си на около три метра над нея.

– Е, по скалата от едно до десет – извика френската безсмъртна, – в колко

голяма беда сме сега?

„Вече сме извън скалата“, помисли си Скати, но каза само:

– Минахме дванайсет и отиваме към тринайсет. – Видя как тесните вежди на

французойката се повдигат невярващо. – Добре де, може би четиринайсет –

поправи се Скати.

– Е, значи имаме късмет, че никой затвор на този свят не може да те удържи –

рече Жана без следа от сарказъм в гласа.

„Освен може би този“, помисли си Скатах.

15Португалска крепост в Гана, която някога е била център на търговията с роби. – Б. пр.

16Френски замък, разположен на едноименен остров в Марсилския залив, който бил използван като затвор. –

Б. пр.

17Каторга във Френска Гвиана. – Б. пр.

18Мост на входа на ада в норвежката митология. – Б. пр.

Глава двадесет и четвърта

Джош приближи лодката до дървения пристан на Алкатраз, опитвайки се да я

нагласи до подвижното мостче, където слизаха туристите. Двигателят се закашля,

после угасна. Джош завъртя ключа в стартера и се опита да запали отново. Чу се

щракване, но нищо не се случи . Той се приведе напред и почука по кръглия

циферблат на горивомера.

– Горивото ни свърши – извика той през рамо към Дий, който пак се бе надвесил

през борда на одрасканата лодка. Морската му болест се бе върнала веднага щом

опасността от нереидите отмина. – Чу ли ме? – повиши глас Джош, за да привлече

вниманието на Магьосника. Неразположението на английския безсмъртен му

доставяше известно удоволствие.

– Чух те – изломоти Дий. – Какво искаш да направя по въпроса?

– Това означава, че сме заседнали тук – рече Джош. – Как ще напуснем острова,

ако... – започна той, а после млъкна.

Вирджиния Деър седеше на подвижното мостче. Беше се облегнала на една ръка,

изпънала напред мръсните си боси нозе. В лявата си длан държеше дървената

флейта. Беше я опряла леко до устните си, но ако от инструмента излизаха някакви

звуци, Джош не можеше да ги чуе през плискането на вълните в дървените

подпори. Безсмъртната беше вир-вода и около кръста £ имаше омотани

водорасли. Дългата £ мокра коса бе отметната назад, което я правеше да

изглежда невероятно млада. Тя погледна надолу към Джош и се усмихна. После

посочи към залива с флейтата си.

– Добра работа, между другото. Страхотно се справи.

– Откъде знаеш, че аз го направих? – попита Джош и бузите му поруменяха леко

от комплимента.

– Прекалено е фино за английския доктор – ухили се Деър. – Дий щеше да

призове мълния или да пресуши целия залив. Той не познава значението на думата

сдържаност.

– Можеше да ни помогнеш – промърмори Дий, надигайки се в задната част на

лодката.

– Можех – каза Деър. – Но предпочетох да не го правя.

– Не бях сигурен дали ще те видя пак – рече Джош. – И изобщо не съм си

помислял, че ти отново ще видиш флейтата си – добави той, кимвайки към

инструмента.

Вирджиния завъртя небрежно флейтата в лявата си ръка.

– О, двете с нея сме стари приятелки. Ние сме... свързани. Винаги ще мога да я

намеря. А тя винаги ще се връща при мен. – Деър се усмихна отново. – Нереидата

допусна грешката да се опита да свири на нея. Никой освен мен не може да

използва тази флейта. – Лицето на безсмъртната се изопна и усмивката £ изведнъж

стана жестока. – Да речем, просто че Нерей вече има четирийсет и девет дъщери,

вместо петдесет.

– Убила си я, така ли? – попита Джош. Трудно му беше да повярва, че

младоликата жена, седнала на края на пристана, е убийца.

Вирджиния завъртя пак флейтата и за миг на Джош му се стори, че дочува

призрачно ехо от песента на нереидите.

– Ние двете откраднахме песните £, гласа £. Сега тя е няма; никога повече няма

да пее... и ще е безполезна за Нерей – довърши Деър, почти весело. После се

засмя и флейтата повтори звука, макар че изобщо не бе близо до устните £.

– Но не си използвала аурата си, нали? – попита бързо Дий, докато излизаше

неуверено от лодката. Посегна надолу и Джош му подаде каменните мечове

Екскалибур и Жуайоз.

Деър се изправи грациозно на крака и потупа Дий по рамото с дървената си

флейта. За миг в следобедния въздух затрептяха откъси от нехармонична музика.

– Не, докторе. Нямаше нужда да използвам аурата си. Моята флейта е като

твоите мечове – древна, вечна и стихийна, – само че те могат да се използват само

за унищожение и убийство, а тя е по-фин инструмент. Може дори да създава живот.

– Вирджиния се обърна и се изкачи по подвижното мостче, насочвайки се към една

каменна стена с часовник и табела, на която с бели букви на кафяв фон пишеше

„Остров Алкатраз“. Спря до часовника, обърна се, затвори очи и вдигна лице към

слънцето. – Хубаво е.

Джош препаса другите два каменни меча на гърба си – Кларент и Дюрандал – и

се качи по мостчето.

– Лодката остана без гориво – повтори той, докато вървеше след тях. –

Заседнали сме тук.

– Не и докато имаме мечовете – извика Дий през рамо и гласът му отекна слабо в

празното пристанище. – Ако бяхме готови да разкрием местоположението си,

можехме да ги възпламеним с помощта на своите аури и да ги използваме, за да

създадем портал до всяко място... – Гласът му изведнъж се понижи до шепот. –

...и до всяко време на тази планета. – Той спря, като поразен от мълния.

Очите на Вирджиния се отвориха рязко.

– Докторе?

И Джош, и Деър видяха как цветът се оттича от лицето на безсмъртния,

оставяйки го болнаво бледо, със синкави устни. Тъмните кръгове под очите му

придобиха цвят на стари синини. Джош и Деър се спогледаха разтревожено.

– Докторе? – извика го пак Вирджиния. – Посегна да докосне внимателно ръката

му. – Джон, добре ли си?

Дий премигна веднъж, после втори път, но макар че гледаше право във

Вирджиния Деър, бе ясно, че не я вижда.

– Джон – каза Вирджиния със следа от тревога в гласа. Отдръпна ръката си, а

после го зашлеви силно през лицето.

Дий залитна назад и притисна длан към бузата си, където се бе появил червен

отпечатък от пръстите на Деър. Когато погледна към Вирджиния, очите му бяха

безумни, с големи черни зеници, и върху пепелявото му лице приличаха на дупки,

прогорени в хартия.

– Да – каза той развълнувано. – Да, добре съм. Наистина съм добре.

Преди Джош да успее да разбере какво става, откъм един сводест вход отдясно

отекнаха стъпки и тримата се завъртяха, посягайки инстинктивно към оръжията.

Появиха се две фигури, вървящи забързано към тях.

– На това му се вика странна двойка – промърмори Дий.

Николо Макиавели, който все още съумяваше да изглежда елегантен в оцапания

си черен костюм, спря пред английския магьосник. Италианецът изгледа тримата,

кимна леко на Джош, а после насочи вниманието си към Дий.

– Правилно ли чух, или ушите ми изневеряват? Не, ти не си

добре, доктор Дий –

каза той с чистия си прецизен английски. – Виждам в очите ти онзи поглед.

– Кой поглед?

– Погледът, който имаш винаги, когато се готвиш да сториш нещо невероятно

глупаво и адски разрушително.

– Нямам представа за какво говориш – рече Дий. – Имах лек пристъп на морска

болест.

– О, наистина имаше морска болест – каза Вирджиния Деър с бърза усмивка.

Пристъпи напред и протегна ръка към италианеца. – След като докторът напълно

забрави за обноските си и е твърде груб да ни запознае, ще го сторя аз. Казвам се

Вирджиния Деър.

Макиавели пое ръката £, приведе се и почти докосна с устни пръстите £.

– За мен е чест да се запознаем, госпожице Деър. Вашата репутация ви

предхожда.

Вирджиния се обърна към Били и усмивката £ се разшири.

– Радвам се да те видя отново, стари приятелю. Как я караш?

– Чудесно, госпожице Деър – рече Били. Пристъпи напред да я прегърне

приятелски. – И още по-добре, след като те видях.

– Вие двамата познавате ли се? – попита изненадано Дий, задавайки същия

въпрос, който се въртеше в ума на Джош. После осъзна, че това е съвсем логично

– американските безсмъртни би трябвало да са се срещали по някое време през

вековете.

– О, двамата с Хлапето сме имали някои приключения заедно – каза Вирджиния и

смигна на младежа. – Нали така, Били?

– Не съм сигурен дали бих ги нарекъл приключения – каза Били с почти

срамежлива усмивка. – Те обикновено свършваха с това, че ме прострелваха или

ме намушкваха с нещо остро.

– И аз те спасявах – напомни му Вирджиния.

– Странно, винаги съм мислел, че е обратното – рече Били.

Макиавели насочи вниманието си отново към Джош и му протегна ръка. Момчето

я пое и усети силата в стисването на италианеца.

– Радвам се да те видя отново – каза тихо Макиавели и на Джош му трябваха

няколко секунди да осъзнае, че мъжът се бе обърнал към него на италиански и той

бе разбрал всичко. – Изненадан съм, че още стоиш с английския ни приятел.

– Чух това – сопна се Дий. – Говоря италиански!

– Знам. – Макиавели се усмихна. – Просто напомням на младия господин Нюман,

че все още има избор.

Джош прехапа бузата си отвътре и се помъчи да запази безизразна физиономия.

– Аз също се радвам да те видя – отвърна той на английски. Италианецът

наистина му харесваше, много повече от Дий. Макиавели притежаваше хуманност,

която липсваше на доктора. – Как дойде дотук? С лей-портал или...

– Със самолет. – Макиавели се обърна към Били и му махна да се приближи. –