Вещерът

Уилям Шекспир се размърда неловко в седалката си.

– Вижте, аз никога не съм бил воин и не разбирам много от тактика, но не трябва

ли да летим в обратната посока? – Бяха достатъчно близо, за да видят

ококорените анпу в най-близкия кораб.

– И това ще стане – каза Прометей. – Веднага щом ракетите избухнат.

– Какви ракети? – попита Шекспир.

– Тези двете точно зад нас. – Прометей натисна ръчките и виманата отново се

устреми право нагоре, а после в обратната посока, докато небето и земята се

премятаха. Скатах изстена.

Ракетите, които ги следваха по петите, се стрелнаха покрай кораба право към

двете най-близки вимани. Те избухнаха в огнени кълба. Дълги езици от пламък

обгърнаха други три кораба, а още два се блъснаха един в друг.

– Седем свалени – обяви Паламед, моментално превърнал се отново във воин,

който докладва на командира си за поразените врагове.

– Остават деветдесет и три – довърши Сен Жермен и смигна на жена си. Жана

посегна да хване ръката му, обърна я и потупа по опакото на китката му, където

имаше татуирани десетки мънички пеперуди. Повдигна тънката си вежда в

безмълвен въпрос.

– Имам предложение – извика Сен Жермен на Прометей. – Аз съм Господар на

огъня. Защо просто не отворим вратата и ще привлека малко светкавици.

Прометей нададе сумтящ смях.

– Опитай – каза той. – Опитай да призовеш аурата си.

Сен Жермен щракна с пръсти. Неговият купонджийски номер бе да запали

показалеца си. Но нищо не се случи. Той докосна спусъка с пеперудите върху

китката си и опита пак. Изпод нокътя му излезе само струйка черен дим.

– Технологията, която задържа виманите във въздуха, обезсилва аурата ти – каза

Прометей. – Всъщност Авраам смята, че те летят, защото черпят енергия от

аурата на пилота.

– Значи не можем да използваме аурите си – каза Сен Жермен, – нямаме оръжия

и не можем да ги надбягаме. А какво можем да направим?

– Можем да използваме висш пилотаж.

Рукма виманата се стрелна надолу. Паламед и Сен Жермен нададоха весели

възгласи, а Шекспир и Скатах изпищяха. Само Жана остана спокойна и сдържана.

Десет вимани се отделиха от голямата флотилия и ги последваха.

Прометей снижи рукмата току до земята, така че при полета си тя късаше

главичките на цветята и привеждаше тревите. Една вимана се приближи и те

видяха как намиращият се в нея анпу приготвя някакво оръжие. Прометей издигна

кораба над групичка дървета. Умишлено го насочи към една млада фиданка, но

наклони носа нагоре в последния момент, така че дръвчето не се счупи, а се огъна

– а после се люшна обратно, право към виманата зад тях. Стреснат, пилотът изгуби

контрол. Корабът се заклатушка и се заби в земята.

– Още един свален – каза Паламед.

– Хубав трик – съгласи се Сен Жермен, – но не съм сигурен дали ще можеш да го

повториш.

Деветте оставащи вимани се приближаваха бързо.

– Куполите им се отвориха – докладва Сен Жермен. – Анпу прикрепват към

покривите нещо като пушки.

– Тонбогири36 – каза Прометей и отклони кораба първо – наляво, а после –

надясно, когато две от пушките стреляха. – Наричат ги още резачи. – Метал

рикошира с писък от виманата, а после се чу силен удар, когато нещо проби дупка

в корпуса близо до Скатах. Една безформена топка се изтърколи в краката £. – Не

го докосвай – предупреди Прометей, когато Девата-воин се наведе. – Тези топки са

остри като бръснач. Ако ги пуснеш в ръката си, ще минат през плътта и ще излязат

от другата страна, без изобщо да усетиш.

Древния снижи рукмата над едно езеро и внимателно я потопи във водата. Зад

кораба полетяха пръски леденостудена пяна и обляха отворената кабина на най-

близката вимана. Изненадан, пилотът се дръпна от контролните уреди. Корабът се

заклатушка и кривна пред този зад него, точно когато снайперистът анпу стреля.

Топката тонбогири премина право през контролната кутия на виманата и машината

рухна в езерото.

– Остават само около деветдесет и две – каза Сарацинския рицар.

Прометей описа идеален кръг, пенейки водата. Една вимана се изравни с тях и

анпу насочи своя тонбогири. Прометей изключи мотора и рукмата полетя надолу

като камък. Удари се във водата, вдигайки фонтан от пяна, и потъна сред облак от

мехурчета. Моментално покрай уплътненията на прозорците и вратите започна да

се процежда вода. Такава нахлу и през дупката от тонбогирито. Древния изсъска

недоволно.

– Никога по-рано не съм правил това. Едно време тези кораби са можели да летят

в космоса – промърмори той.

В покрива издрънча метал и те вдигнаха поглед през водата. Можеха да видят

сянката на кръглата вимана над себе си. Към нея се присъедини втора, а после и

трета. В езерото западаха топки тонбогири, оставяйки след себе си дири от

мехурчета, само за да загубят скорост от плътността на водата. Бавно закръжиха

надолу, някои паднаха с леко тупване върху покрива на рукмата, а други се

спуснаха покрай нея на дъното на езерото.

Изведнъж се чу пукане и една плоча от пода се надигна. Ледена вода шурна

около краката на Жана.

– Имаме теч!

– Нагоре! – извика Сарацинския рицар. – Трябва да се издигнем, преди да сме

станали прекалено тежки.

– Минутка само – каза Прометей. Кимна към екрана в краката си. Две червени

точки се приближаваха бързо.

– Как са се озовали зад нас? – попита Сен Жермен.

– Под нас – поправи го Прометей. – Освен това, не са. Събудили сме нещо от

дълбините.

– Нарочно го направи – обвини Скатах Древния. – Ето защо разпени водата.

– Каквото и да е, се приближава бързо... много бързо... – Паламед посочи екрана.

– И идват още.

– Виждам нещо отвън – движи се във водата – каза припряно Сен Жермен. –

Нещо... – Той млъкна, онемял за миг. – Голямо... със зъби... много зъби.

Прометей посегна към контролните уреди и рукмата се устреми нагоре. Изхвръкна

от водата, последвана от две огромни, подобни на акули, създания. Първото се

блъсна в две от кръжащите вимани и ги запрати в езерото, а второто захапа третия

кораб, като почти го разполови, и го затегли надолу.

Още три от чудовищните създания се подадоха от водата, скърцайки със зъби.

– Акули – каза Скатах.

– Мегалодони37 – обяви Прометей, издигайки рукмата все по-високо, докато от

пролуките £ течаха струйки вода.

– Бяха дълги поне девет метра! – каза Скатах.

– Знам – отвърна Древния. – Сигурно са бебета.

36Митични японски копия, които според легендата били невероятно остри. – Б. пр.

37Гигантски праисторически акули. – Б. пр.

Глава петдесета

– Някои ще ти кажат – започна Цагаглалал, – че Огнената, Водната или дори

Въздушната магия е най-могъща от всички. Други няма да са съгласни – те ще

кажат, че Земната магия превъзхожда останалите. Но всички грешат.

Софи продължаваше да седи, опряла гръб в ябълковото дърво и отпуснала ръце

върху тревата с дланите надолу.

Цагаглалал въздъхна.

– Всъщност – продължи старицата, – аз мисля, че всички магии са равни и

еднакви. Изучавала съм ги цял живот и започнах да смятам, че всички те са едно и

също.

– Но стихиите – настоя Софи – въздух, вода, огън и земя са различни.

Цагаглалал кимна.

– Обаче тези стихии се контролират от едни и същи сили. Енергията, която

използваш, за да контролираш огъня, е същата, която използваш, за да оформяш

водата и въздуха. – Тя потупа по земята. – А също и земята. Тази енергия идва

отвътре: това е силата на твоята аура.

Градината се изпълни с аромат на жасмин и Цагаглалал потърка длан в земята.

Появи се група маргаритки, обагрени в ярки цветове.

– Това сега земна магия ли беше? – попита тя.

Софи бе малко неуверена, но кимна.

– Да...

Цагаглалал се усмихна.

– Сигурна ли си? А защо не водна? Тези растения се нуждаят от вода, за да

оцелеят. Или може би е била въздушна магия – те имат нужда и от кислород, нали?

– Ами огън? – попита Софи с тънка усмивка.

– Трябва им топлина, за да пораснат – каза Цагаглалал.

– Обърках се. Какво представлява тогава Земната магия? Да не би да казваш, че

няма такова нещо?

– Не. Казвам, че няма такова нещо като отделни магии. Не бива да има

разделение между земя, въздух, огън и вода. А и защо да спираме с тези четири

вида? Защо да няма дървена магия или копринена магия, или рибешка магия?

Софи я изгледа неразбиращо.

– Нека споделя с теб една тайна, която ми бе разкрита от моя съпруг. –

Старицата се наведе напред, обгръщайки Софи в сладкото ухание на аурата си. –

Не съществува такова нещо като магия. Това е просто дума. Глупава и твърде

често използвана дума. Съществува само аурата ти... или китайците имат по-

хубава дума за нея: ки. Жизнена сила. Енергия. Това е енергията, която тече в теб.

Тя може да бъде оформяна, насочвана. – Цагаглалал откъсна едно стръкче трева

и го вдигна, като го държеше между палеца и показалеца си.

– Какво виждаш? – попита тя.

– Стръкче трева.

– Какво друго?

– Ами... зелено е – каза колебливо Софи.

– Погледни пак. Погледни по-надълбоко. По-надълбоко – заповяда Цагаглалал.

Софи се втренчи в поклащащото се стръкче и забеляза леката шарка от долната

му страна, заостреното връхче, което кафенееше...

– Използвай аурата си, Софи. Погледни стръкчето.

Софи остави аурата си да се увие около единия £ показалец като пръста на

сребърна ръкавица.

– Погледни в него – настоя Цагаглалал. – Виж го.

Софи докосна стръкчето трева... и мигновено видя...

...структурата на тревата, която порасна, разгърна се като цяла градина...

външният слой се свлече, за да разкрие жилките и нишките отдолу... а после те се

разпаднаха, за да разкрият клетките... и молекулите в тях... и атомите в

молекулите...

Изведнъж тя изпита чувството, че пада, но дали нагоре или надолу? Дали

отлиташе в космоса, или потъваше по-надълбоко...

...в големи като планета протони... и неутрони, и електрони като въртящи се

луни... и още по-малки частици, кварки и лептони, прелитащи като комети...

– Не мога да те науча на Земна магия – каза Цагаглалал. Гласът £ звучеше

далечен, но изведнъж Софи откри, че се носи назад към този звук и вижда всичко в

обратен ред, миниатюрното става мъничко, мъничкото нараства до малко... докато

накрая отново гледаше стръкчето трева. За миг £ се стори огромно като

небостъргач, а после Цагаглалал го отдръпна от лицето на момичето и то възвърна

нормалните си размери.

– Ти видя онова, което ни изгражда – всички до един. Дори аз, която съм

сътворена от пръст и съживена от аурата на Прометей, имам същата структура

дълбоко в себе си.

На Софи £ се виеше свят и тя притисна ръце към слепоочията си. Точно когато си

мислеше, че е видяла всичко, се бе появило нещо ново и то бе прекалено сложно

за осъзнаване.

– Ако искаш да правиш Водна магия, оформяш атомите водород и кислород с

помощта на въображението си и след това им налагаш волята си. – Цагаглалал се

приведе напред и хвана ръцете на Софи. – Магията не е нищо повече от

въображение. Погледни надолу – заповяда тя.

Софи сведе поглед към земята между протегнатите си крака.

– Представи си тази земя, покрита със сини цветчета...

Софи започна да клати глава, но Цагаглалал стисна болезнено пръстите £.

– Направи го!

Момичето се помъчи да оформи образа на сини цветчета в главата си.

Появиха се две малки стръкчета синчец.

– Прекрасно – каза Цагаглалал. – Сега го направи още веднъж. Виж ги ясно.

Представи си ги. Създай ги с въображението си.

Софи се съсредоточи. Знаеше как изглежда синчецът. Виждаше го ясно в ума си.

– Представи си, че тревата се превръща в синчец. Промени я в главата си...

накарай я да се промени... вярвай, че ще се промени. Трябва да вярваш, Софи

Нюман. Ще ти е нужна вяра, за да оцелееш.

Софи кимна. Твърдо вярваше, че сега тревата е покрита със синчец.

И когато отвори очи, така и беше.

Цагаглалал плесна радостно с ръце.

– Виждаш ли? Трябваше ти само малко вяра.

– Но това Земна магия ли е? – попита Софи.

– Това е тайната на всяка магия. Ако можеш да си представиш нещо, да го видиш

ясно и ако аурата ти, твоето ки, е достатъчно силна, ще го постигнеш.

Цагаглалал се опита да стане. Софи скочи леко на крака и помогна на старата

жена.

– А сега защо не изтичаш до къщата да се преоблечеш. Сложи си дебели джинси

и туристически обувки, и си вземи нещо топло.

– Къде ще ходя?

– Да видиш брат си – каза Цагаглалал.

Нищо не би могло да прозвучи по-добре за Софи в този момент. Тя целуна бързо

леля си по бузата, преди да се втурне през градината.

– И не мисля, че това ще е радостна среща – промърмори Цагаглалал.

Глава петдесет и първа

Прометей посочи право напред към една блестяща кристална кула, издигаща се

от морето.

– Ето къде отиваме.

Паламед се извърна да погледне към флотата от вимани, която ги следваше.

Вражеските кораби бяха станали по-предпазливи, откакто загубиха три машини от

мегалодоните, и се държаха на разстояние, задоволявайки се с това да следват

рукмата към нейната цел.

– Кулата е под атака – рече Скатах и се приведе напред в седалката си да види

по-добре.

Във въздуха над кулата висеше голяма триъгълна рукма вимана. Дълги въжета

се спускаха от нея към една площадка близо до върха, където самотен брониран

воин с меч и бойна брадва отбраняваше една отворена врата. Дузина виещи анпу

го нападаха с назъбени копия и смъртоносни копеши, а поне десет други лежаха

проснати около него. Сред вихрушка от стомана той изблъска още един от

площадката и онзи полетя към кипналата вода долу. И макар че оръжията на мъжа

бяха потъмнели от кръвта на съществата, собствената му сива броня бе напукана,

разсечена и почервеняла от кръв. Един анпу се появи на вратата на рукма

виманата и изстреля тонбогири надолу към воина. Той се приведе и металните

топки се удариха в кристалната стена сред рой от сини искри, а по земята около

него плъзнаха дълбоки бели пукнатини.

– Ето това се казва воин – рече с възхита Паламед.

– Няма по-добър от него – съгласи се Прометей. – Дръж се, стари приятелю –

промълви той тихо, – идваме.

Един едър анпу с огромна закривена сабя замахна към воина в сиво, улучи го

отстрани по главата и шлемът му отхвръкна във въздуха.

На безсмъртните човеци в рукма виманата им трябваха няколко мига, за да го

познаят. Бяха го виждали само стар и дрипав, безпомощен и умопобъркан, но ето

че сега той стоеше пред тях в цялото си величие – цар Гилгамеш, който се смееше

гръмогласно, озъбен и окървавен, водейки безнадеждна битка. Още анпу се

спуснаха по въжетата от увисналата във въздуха рукма.

Скатах скочи от мястото си.

– Свали ни там!

– Правя каквото мога – промърмори Прометей.

Зад тях флотата от вимани се приближаваше.

– Приближи ни и ще скоча – каза Сянката. Измъкна двата къси меча от ножниците

на гърба си.

– Не – спря я Сарацинския рицар. Посочи към рукмата над кулата. – Застани над

нея. Ще се спуснем по същите въжета.

Шекспир откопча колана си.

– Аз не съм воин – каза той на Прометей. – Но ти си. Покажи ми какво да правя и

ще се опитам да задържа тази каляска на място.

Прометей плъзна рукмата почти точно над другата, която висеше над кулата.

Още преди да успее да я разположи както трябва, Скатах скочи през вратата

върху намиращия се три метра по-надолу кораб. Удари се тежко в него и се

претърколи на крака. Снайперистът анпу подаде глава през отвора, чудейки се

какъв е този шум. Скатах го хвана за гърлото, измъкна го навън и го запрати в

бездната. Онзи изпищя, докато падаше към морето.

– Изглежда, не всички са неми – промърмори тя.

Хвана се за висящите въжета, уви ръката и крака си около едното и се спусна на

площадката долу, точно насред стреснатите анпу.

– Аз съм Скатах! – извика тя и мечовете £ засвистяха, изтласквайки анпу пред

нея. – Наричат ме Убийцата на демони и Създателката на крале. – Трима от

кучеглавите воини я нападнаха едновременно. Тя се наведе, посече единия,

блъсна друг върху оръжието на другаря му и изтика трети към ръба на

площадката. – Наричат ме Девата-воин и Сянката. – Биеше се с крака и юмруци, а

мечовете £ бяха като свистящи продължения на ръцете £. – Днес добавям към

титлите си и Убийцата на анпу.

Потресените анпу отстъпиха, оставяйки Скатах сама с Гилгамеш.

– Радвам се да те видя отново, стари приятелю. Беше великолепен.

Воинът я изгледа озадачено със сините си очи.

– Познаваме ли се?

Анпу се хвърлиха в атака, надавайки ужасяващия си боен вик.

– Не бива да влязат – каза Гилгамеш. Изпъшка, когато един копеш се строши в

нагръдника му. – Авраам в момента довършва Книгата.

Мечът на Скатах разсече друг копеш надве, после замахна към воина, който го

държеше. Анпу изпищя и отлетя настрани.

– Сама ли дойде? – попита Гилгамеш.

В този момент четири фигури се спуснаха по въжетата в мелето.

Девата-воин се усмихна.

– Доведох няколко приятели.

Паламед хвана двама анпу – по един във всяка ръка – и ги изхвърли от

площадката, докато ослепително бързият меч на Жана изтласка друг през ръба.

Сен Жермен се биеше с две дълги ками и бе толкова бърз и подвижен, че нямаше

начин някой да се защити срещу атаката му. Прометей използва подобните си на

чукове юмруци, за да си пробие път до Гилгамеш.

– Приятелю, ранен ли си? – попита той.

– Това са само драскотини.

Скатах изтласка и последния анпу през ръба.

– Хайде да се махаме оттук и... – започна тя, но Прометей я хвана и я събори на

земята – точно когато две топки тонбогири изтрещяха в кристалната стена над

главата £ – ...да влизаме вътре – довърши Скати.

Те се хвърлиха към вътрешността на кулата, докато около тях дрънчаха и пищяха

тонбогирита.

Посрещна ги красива млада жена в бяла керамична броня, хванала два копеша.

Щом видя непознати да минават през вратата, тя грациозно зае бойна поза, но се

отпусна, когато Прометей и Гилгамеш се шмугнаха вътре.

– Нека ви запозная със сестра си, Цагаглалал – каза гордо Гилгамеш. – Ако анпу

бяха успели да се промъкнат покрай мен, тя щеше да е последната защитна линия

на Авраам.

– Знаех си, че ще дойдеш, Прометей – каза младата жена с големите сиви очи.

Притисна ръка към бузата му и прошепна: – Радвам се, че си в безопасност.

– Съжалявам, че се забавих. – Древния кимна към една странична врата. – Той

свършва ли вече?

– На последните няколко реда е – рече Цагаглалал.

Скатах рискува да хвърли поглед навън.

– Шекспир им е като на тепсия – каза тя.

Докато се бяха сражавали с анпу, флотата от вимани се бе приближила. Рукмата,

управлявана от Шекспир, се намираше под непрекъснат обстрел. Целият кораб бе

осеян с дупки и докато гледаха, се чу внезапен трясък и от върха на лявото крило

бликна черен дим, а виманата се наклони под остър ъгъл.

Паламед се обърна да се втурне навън.

– Трябва да... – започна той, но Прометей и Сен Жермен го издърпаха назад, а в

същия миг тонбогирита обсипаха рамката на вратата, където бе стоял току-що, и я

направиха на парчета.

Върху рукмата се видя внезапно движение и се появи Шекспир, който излизаше от

куполовидния покрив. Докато тонбогиритата късаха парчета от кораба около него,

той изпълзя на наклоненото триъгълно крило, после разпери ръце и се плъзна, за

да падне на другата рукма отдолу. Пъхна се в отвора на виманата и след миг се

показа отново, хванал тонбогири-пушката на анпу.

– Той никога през живота си не е стрелял – каза Паламед. – Оръжията го

отвращават.

Докато говореше, всички видяха как Шекспир опря пушката на рамо и дръпна три

пъти спусъка.

Две от атакуващите вимани загубиха контрол и се блъснаха в две други. Четирите

пламтящи кораба рухнаха в морето.

– Но пък Уил винаги е бил пълен с изненади – добави Паламед.

Шекспир стреля пак и пак, и унищожи още два кораба. Единият от тях се блъсна в

кристалната кула и цялата сграда заехтя като камбана.

Но бяха пристигнали още много вимани и напред излязоха по-големите бойни

кораби рукма и продълговатите вимани.

– Тези ще са въоръжени – каза Прометей. – Ще го свалят, а после ще насочат

оръжията си към нас.

– Можем да се опитаме да дотичаме до въжетата, да се качим във виманата и да

отлетим... – каза Скатах.

– Ще ни избият, докато се катерим. Освен това – добави той – Авраам не може

да се катери.

Сен Жермен рискува да хвърли бърз поглед навън. Шекспир бе отвлякъл

вниманието на снайперистите.

– Мисля, че се задават още проблеми.

Те се струпаха около вратата и се втренчиха в смрачаващото се небе. Беше

пристигнала още една вимана, тънък кристален кораб, който изглеждаше лъскав и

нов. Залязващото слънце обагряше едната му страна в топло златисто, оставяйки

другата почти напълно прозрачна.

– Е, кой е този новодошлият? Командирът на флотата ли? – попита Скатах.

Прометей се намръщи.

– Никога не съм виждал подобен кораб. Само член на някой от управляващите

кланове може да има нещо такова – вероятно Атон или Изида. Атон не би го

направил – не би тръгнал срещу Авраам. Но анпу са създания на Анубис, а това

кучеглаво чудовище се намира до голяма степен под властта на майка си. Би

направил всичко, което тя му каже. Който и да е, обаче – поклати глава той, – едва

ли идва с добро.

Редица от малки точици проблеснаха по ръба на кристалния кораб и дузина

вимани, включително една от рукмите, избухнаха в пламъци.

– А може и да греша – призна Прометей.

Кристалната вимана прелетя покрай тях и те за миг зърнаха кой я пилотира.

Маретю им махна за поздрав с куката си, преди да се вреже в сърцето на

флотилията. Почти веднага дузина съдове разцъфнаха в пламъци и във

флотилията настъпи хаос. Вимани се блъскаха във вимани, мъчейки се да избягат.

Малкото кораби с оръжия се опитаха да ги насочат към кристалната вимана, но тя

бе твърде бърза и те улучваха само своите съюзници.

Маретю мина през флотилията отново и отново, като се целеше в рукма виманите

и продълговатите кораби и ги пращаше горящи в морето долу.

Когато флотилията най-после се пръсна, бяха останали по-малко от половината.

Никой от по-големите кораби не бе вече във въздуха, а морето и скалите около

кристалната кула бяха осеяни с ярък метал и тъмни отломки.

Маретю приближи кристалната вимана до площадката и кацна. Остана да седи

неподвижно вътре.

Скатах бе първата, изскочила през вратата. Прекоси площадката, заобикаляйки

парчета метал и керамика от свалената рукма. Когато стигна до кристалния кораб,

надзърна вътре, после кимна и се извърна. Бе видяла как Маретю седи, закрил очи

с дясната си длан, а раменете му се тресяха, и тя разбра, че плаче за смъртта и

унищожението, които е причинил. Девата-воин знаеше, че това бе необходимо и той

без съмнение бе спасил живота им. Но в този момент, когато го видя как ридае за

стореното, почувства по-голямо доверие към него откогато и да било. Разбра, че

какъвто и да е той, не е изгубил своята човечност.

Глава петдесет и втора

Черния ястреб приближи моторницата до пристана и майсторски хвърли въжената

примка около дървения кол. Кимна към скъпата лодка, която бяха използвали Дий и

Джош, за да стигнат до острова. Тя се бе откачила и имаше опасност морето да я

отнесе.

– Е, поне знаем, че са още тук.

Марс скочи от моторницата и се обърна да подаде ръка на Хел. Тя се поколеба,

сякаш бе изненадана, а после я пое.

– Благодаря – измънка Древната.

Один стъпи на пристана и се обърна към безсмъртния.

– Ти ще дойдеш ли с нас?

Черния ястреб се изсмя.

– Луд ли си, или смяташ мен за такъв? Един безсмъртен и трима Древни отиват

на остров, пълен с чудовища. Ясно ми е кой няма да се върне от това пътуване.

Марс завъртя глава насам-натам, за да раздвижи скования си врат.

– Вероятно е прав – само ще ни бави.

– Ще ви чакам тук – каза Черния ястреб, – за да мога да ви откарам от острова,

когато дотичате с писъци.

Дори Хел се засмя.

– Няма да дотичаме с писъци.

– Щом казвате. Аз обаче ще съм тук. Поне за известно време – добави той с

усмивка.

– Мислех, че ще искаш да спасиш своя приятел Били – каза Марс.

Черния ястреб се изсмя пак.

– Повярвай ми, Били никога не се нуждае от спасяване. Обикновено другите

трябва да бъдат спасявани от него.

Глава петдесет и трета

Доктор Джон Дий стоеше по средата на коридора и виеше от ярост. Зад него един

опърпан и мръсен сфинкс го гледаше с отвращение.

Вирджиния и Джош се втурнаха в сградата на затвора и Дий се завъртя да ги

посрещне. Лицето му бе изкривено от гняв.

– Безполезно! – изкрещя той. – Безполезно, безполезно, безполезно! – Хвърли

във въздуха сноп листове и те заваляха около него като конфети.

– Какво е безполезно? – попита Вирджиния със спокоен глас, втренчила очи в

сфинкса. Езикът на създанието се стрелна към нея и тя докосна флейтата си.

Езикът изчезна.

Джош вдигна две парчета от скъсана страница и ги доближи едно до друго.

– Тези неща приличат на стенописи от египетска гробница. – Той завъртя листа

странично. – Струват ми се познати. Мисля, че баща ми може да е имал подобна

снимка на стената в кабинета си.

– Това е от пирамидата на Унис, който е царувал в Египет преди повече от четири

хиляди години – обади се Макиавели от килията точно зад Дий. – По-рано ги

наричаха Текстове от пирамидите, но в наши дни им викаме...

– ...“Книгата на мъртвите“ – довърши Джош. – Баща ми наистина има такива

снимки. Така ли щеше да събудиш създанията?

Стиснал решетката на килията си, Макиавели се усмихна, но не каза нищо.

Вирджиния застана пред Дий и се взря в очите му, използвайки волята си, за да го

успокои.

– Значи си опитал да използваш страниците, за да събудиш създанията. Кажи ми

какво стана.

Дий посочи с пръст към най-близката килия. Тя беше празна. Вирджиния пристъпи

към нея и видя купчинка бял прах в ъгъла.

– Дори не знам какво беше съществото в тази килия – някакво крилато чудовище.

Гигантски прилеп вампир, струва ми се. Изрекох думите, то отвори очи и

моментално се разпадна на прах.

– Може би си произнесъл грешно някоя дума? – предположи Вирджиния. Взе къс

хартия от ръцете на Джош. – Искам да кажа, това изглежда трудно.

– Аз говоря езика добре – сопна се Дий.

– Така е – съгласи се Макиавели. – Това му го признавам. Произношението му

също си го бива, макар да не е толкова добро като моето.

Дий се завъртя към килията, в която се намираше италианецът.

– Кажи ми какво се обърка.

Макиавели сякаш се замисли; после поклати глава.

– Няма да стане.

Дий посочи с палец към сфинкса.

– В момента той поглъща аурата ти, така че да не можеш да използваш никаква

магия срещу мен. Но ще бъде също толкова щастлив да изяде и плътта ти. Нали

така? – попита той, вдигайки очи към женското лице на създанието.

– О, обичам италианска кухня – избуботи сфинксът. Отстъпи от Дий и сведе глава,

за да надникне в отсрещната килия. – Дай ми този – каза той, като кимна към Били

Хлапето. – От него ще излезе чудесна закусчица. – Дългият му черен език затрепка

във въздуха пред престъпника, който моментално го сграбчи, дръпна го силно и го

пусна. Езикът изплющя обратно като ластик. Сфинксът изпищя, закашля се и

заквича – всичко това едновременно.

Хлапето се ухили.

– Ще се постарая да ти приседна в гърлото и да те задуша.

– Може да ти е трудно да го направиш без ръце – изфъфли сфинксът, като си

раздвижваше езика напред-назад.

– Тогава поне ще ти причиня разстройство.

Дий погледна към Макиавели.

– Кажи ми – повтори той – или ще дам младия ти американски приятел на звяра.

– Не му казвай нищо – извика Били.

– Това е един от случаите, в които съм съгласен с Били. Няма да ти кажа нищо.

Магьосника измери с очи килията, после погледна към Макиавели.

– Какво стана с теб? Ти беше един от най-добрите служители на Тъмните древни

в това Сенкоцарство. Понякога караше дори мен да изглеждам като аматьор.

– Джон, ти винаги си бил аматьор – усмихна се Макиавели. – Ами че виж само в

каква каша си в момента.

– Каша ли? Каква каша? Не съм в никаква каша. – Очите на Дий заиграха диво и

в гърлото му се надигна кикот. – Ти нямаш представа какъв е планът ми. Той е,

смея да кажа, гениален.

– Твоята надменност ще те погуби, Джон – каза Макиавели. Извърна се от

вратата на килията и легна на тясната койка.

– Ще убия престъпника – каза изведнъж Дий. – Ще го дам на сфинкса.

Макиавели продължи да лежи по гръб, загледан в тавана.

– Искаш ли да го направя? – изкрещя Дий. – Искаш ли да убия Били Хлапето? –

Той се долепи до решетката и втренчи поглед в Макиавели. – Е? Няма ли да се

опиташ да спасиш новия си приятел в последния момент?

– Мога да спася Били и да обрека на смърт хиляди или да обрека на смърт Били и

да спася хиляди – каза тихо италианецът. – Как мислиш, че трябва да постъпя,

Били? – извика той.

Американецът пристъпи към решетката на килията.

– Когато ходех на училище – и това съм правил за кратко, – ме научиха на една

поговорка, която ми остана в главата. По -добре един човек да умре за народа , отколкото цял народ да погине. 38

Николо Макиавели кимна.

– Това ми харесва. Да, много ми харесва. – После извърна глава от Дий. – Ето ти

отговора.

Дий се завъртя към сфинкса.

– Твой е.

Дългият черен език на създанието изплющя, уви се около гърлото на Били и го

притисна към решетките.

– Ето това наричам обяд.

Една-единствена чиста нота отекна в сградата на затвора и чудовището рухна в

несвяст на пода.

– Не – прошепна Вирджиния.

Били политна назад, държейки се с ръце за шията, върху която имаше плътна

червена ивица. Мъчеше се да си поеме дъх.

Дий бе онемял от ярост. Устата му се отваряше и затваряше, но оттам не

излизаше никакъв звук, освен съскащото му дишане.

– Джон, бъди разумен – каза Вирджиния. – Познавам Били от много отдавна и сме

преживели някои чудесни приключения заедно. Той е най-близкото нещо до

приятел, което имам. Когато умре, което рано или късно ще стане, защото понякога

е толкова глупав – добави тя, вперила поглед в американския безсмъртен, – то

трябва да бъде с известно достойнство, а не да го изяде това... това... нещо.

– Благодаря – изхъхри Били.

– Няма защо. Длъжник си ми.

– Ще го запомня.

Вирджиния се обърна пак към Дий.

– Ще сключим сделка.

– За какво? – попита той.

– За живота на Били – рече тя безизразно.

– Май забравяш с кого се пазариш – озъби се Дий.

– А ти? – попита Вирджиния тихо.

Доктор Джон Дий си пое дълбок треперлив дъх. Направи крачка назад, блъсна се

в тежкото туловище на сфинкса и тупна на земята в краката му. Обгърна го силна

мускусна миризма.

– Сделка... – изкашля той.

– Сделка.

– Какво можеш да ми предложиш?

Вирджиния завъртя флейтата в ръка и от внезапното движение през нея

пробягаха четири ноти. Увиснаха тежко във въздуха.

А после откъм всички килии се разнесе шумолене.

Дий скочи на крака. Започна да се стрелка от едната страна на коридора към

другата. Всички създания се размърдваха.

– Ти можеш да направиш това? Можеш да ги събудиш?

Вирджиния завъртя флейтата си.

– Разбира се. Обикновено приспивам разни твари, но същата песен, обърната

наопаки, ги събужда. Това явно не е нищо повече от простичка Сънна магия.

Джош се отдели от Вирджиния и надникна в най-близката килия. Там лежеше,

свито на кълбо, нещо с козина, пера и люспи. Докато го гледаше, по създанието

пробяга тръпка.

– Вирджиния – каза настоятелно Били. – Не го прави.

– Млъквай, Били.

– Помисли за хората в Сан Франциско.

– Не познавам никого в Сан Франциско – отвърна Вирджиния, после млъкна за

миг. – Е, всъщност познавам, но не ги харесвам. Обаче харесвам теб, Били и няма

да позволя да свършиш като обяд на някакво рошаво подобие на лъв.

– Сфинкс – поправи я Макиавели. Стоеше отново до решетките. – Госпожице

Деър – каза внимателно италианецът. – Напълно одобрявам това, което правите за

приятеля си. Но ви моля да обмислите нещата в по-широк аспект.

– Тук вече бъркаш, италианецо – каза бързо Дий. – Вирджиния мисли в по-широк

аспект. Нали, миличка?

Вирджиния се усмихна.

– Докторът ми обеща света – каза тя. – Всъщност обеща ми всички светове.

После поднесе флейтата към устните си и миризмата на градински чай се понесе

през затвора, докато една прекрасна, нежна и ефирна мелодия заехтя в стените

му.

Джош усети как Кларент затрептя в такт с музиката, завибрира в този древен

ритъм. А после Дюрандал, все още привързан на гърба му, запулсира като сърце.

И Джош почувства в него да се разгаря ужасен глад, придружен от дива ярост.

Чувството заля тялото му, докато пред очите му плувна червена мъгла и той

започна да вижда света през ален воал. Аурата му запламтя, а златното бе

нашарено с кървавочервени жилки. Искри запукаха по решетките на килиите,

запращяха и засъскаха по метала в такт с вълшебната музика на Вирджиния.

А после всички твари в килиите се събудиха.

38Цитат от „Евангелие от Йоана“. – Б. пр.

Глава петдесет и четвърта

Вятърът, свистящ около кристалната кула, бе леден и пропит с миризмата на

битка и разтопен метал, но изглежда никой от групата, застанала на окървавената

площадка, не усещаше студа.

Авраам Мага – създание, което се състоеше повече от злато, отколкото от плът,

– стоеше на разнебитения вход, притиснал с дясната ръка към гърдите си обкована

в мед книга. Лявата му ръка бе от втвърдено злато. Когато се усмихнеше, само

половината му лице се движеше и бледа златиста течност се стичаше от

единственото му сиво око.

– Приятели – каза той, като очевидно изпитваше болка. – Чувствам, че мога да ви

нарека така. Макар че за първи път виждам някои от вас в плът и кръв, виждал

съм всички ви през вековете. Следвал съм ви през настоящето и в бъдещето ви.

Знам какви игрички на съдбата и прищевки на обстоятелствата са ви довели тук. И

честно казано, аз съм отговорен за някои от тях. – Той си пое дълбоко дъх на

пресекулки и гръдният му кош се надигна леко.

– Прометей, мой най-стари приятелю, ти донесе толкова много чудесни дарове в

живота ми, включително моята скъпа съпруга Цагаглалал и нейния неудържим брат

Гилгамеш. Смятам и двама ви за свои собствени братя, за семейството, което

никога не съм имал. Вие знаете какво трябва да бъде сторено.

Двамата мъже се поклониха, без да се срамуват от сълзите по лицата си.

Половината лице на Авраам се раздвижи в усмивка.

– Благодарен съм ви сега и завинаги. – Макар че шията му оставаше неподвижна,

окото му помръдна. – Жана д’Арк... каква история имаш само! Какъв живот си

водила!

Французойката приведе леко глава, без да откъсва очи от лицето на Авраам.

– Скоро ще се сражаваш за всичко, което ти е скъпо, и ще бъдеш принудена да

направиш избор, който ще заплашва да те разкъса. Следвай сърцето си, Жана.

Бъди по-силна отвсякога.

Жана посегна към ръката на съпруга си и я стисна.

– Ами ти, Сен Жермен? Спомням си, че когато за първи път открих, че животът ти

се пресича с този на Жана, си помислих, че има грешка. Прекарах цял месец в

проверяване и препроверяване на данните, търсейки тази грешка. Но такава

нямаше. В сърцето си ти си искрен човек, Сен Жермен. Немирник си и го знаеш. В

едно обаче съм сигурен – винаги си обичал Жана с цялата си душа.

Сен Жермен кимна, а Жана хвърли кос поглед към него и стисна отново ръката

му.

– Ще разберете какво да правите, когато му дойде времето. Не се колебайте.

– Паламед Сарацинския рицар и Уилям Шекспир. Още една странна двойка, за

която си помислих, че изследванията ми грешат. Но когато проверих и открих, че

вие и двамата търсите едно и също нещо – семейство, – разбрах, че не бъркам.

Вие сте тук днес заради своите особени дарби: скоро ще имаме нужда от твоето

въображение, Барде, а той ще се нуждае от твоята защита, Паламед. Знам, че би

дал живота си за него. – Авраам вдигна леко глава към рукмата, която

продължаваше да виси във въздуха. – Точно както той бе готов да даде живота си

за всички вас.

Шекспир наведе глава, после свали очилата си и ги затърка яростно, така че

никой да не види избилата по бузите му руменина.

– И Скатах. Сянката. Наблюдавам те от десет хиляди години. Мога да напълня

цяла библиотека с твоите приключения и още една с твоите грешки. Ти без

съмнение си най-вбесяващата, безотговорна, опасна, вярна и храбра личност,

която някога съм срещал. Светът ще бъде едно по-бедно място без теб. Дала си

много на човеците и те не са ти се отплатили подобаващо. Но аз имам дар за теб.

Той е от две части и ще споделя първата с теб сега. Втората част... е, тя може би

ще трябва да почака друго място и друго време. Ето го моят дар: сестра ти е жива.

В момента е затворена в едно Сенкоцарство с Архонтката Коатликуе. Трябва да

знаеш, че тя отиде там доброволно, жертвайки себе си, за да бъдеш ти в

безопасност.

Сянката преглътна тежко. Дланите £ се отваряха и свиваха в юмруци. Кожата £

бе с цвят на тебешир, а очите £ пламтяха в зелено.

– Ти си единствената £ надежда за спасение. Помни това. Нека то те крепи, дори

когато всичко изглежда загубено. Ти трябва да оцелееш.

Скатах кимна.

– А сега е време да вървите – завърши Авраам. – Върнете се в Дану Талис и

унищожете този свят. – После, също толкова тихо, колкото се бе появил, той се

обърна и с Цагаглалал и Гилгамеш от двете си страни, изчезна обратно в кулата.

Без да каже и дума, Прометей се покатери по висящото въже в рукма виманата.

Корабът потрепери, а после се спусна бавно, докато се изравни с ръба на

площадката. Един по един, четиримата безсмъртни минаха по крилото и влязоха

вътре.

Остана само Скатах. Беше се обърнала с лице на юг, където светлините на

далечния град Дану Талис озаряваха облаците. Смяташе се, че нейният клан,

Вампирския, е неспособен на истински чувства и със сигурност не може да плаче,

но тогава защо бузите £ бяха мокри? Това трябваше да са пръски от морето далеч

долу, реши тя. Скатах ги избърса, обърна се, качи се на крилото и се шмугна в

кораба.

– Да вървим – каза тя, докато си слагаше колана. – Да приключваме с тази

работа. Имам сестра за спасяване.

Глава петдесет и пета

– Никога по-рано не съм бил тук – призна Никола Фламел. Спря и погледна

надписа над главата си.

Кей 14

– О, Никола, казах ти, че трябва да излизаш по-често от книжарницата. – Пернел

хвана съпруга си подръка, докато минаваха през масивния сив портал към новия

кей. – Отворен е от близо година. И е едно от любимите ми места в града.

– Никога не си ми казвала – рече той. Звучеше изненадано.

– Значи дори след толкова много години все още можем да се изненадваме един

друг – подразни го тя.

Той се наведе и я целуна бързо по бузата.

– Дори след толкова много години – каза той. – Е, просветли ме тогава – колко

често идваш на това място?

– Може би пет-шест пъти седмично.

– О, нима?

– Всяка сутрин, щом излизах от книжарницата, обикновено се спусках до

„Ембаркадеро“, за да се разходя покрай морето, и стигах до края на този кей. Къде

мислеше, че съм по това време?

– Мислех, че си отскочила отсреща за кафе.

– Чай, Никола – каза Пернел на френски. – Аз пия чай. Знаеш, че мразя кафе.

– Мразиш кафе ли? – попита Никола. – Откога?

– Само от около осемдесет години.

Никола премигна и бледите му очи отразиха синевата на морето.

– Това май го знаех..

– Нарочно ме дразниш.

– Може би – призна той. Загледа се по кея. – Хубав е. И е дълъг.

– Пет метра широк и се подава на сто деветдесет и четири метра в морето – каза

тя многозначително.

– Аха – кимна разбиращо Фламел. – Номерът ще е да попречим на Лотан да

излезе на брега.

– Стъпи ли на сушата, загубени сме – каза Пернел. Посочи наляво, където

Алкатраз бе скрит зад извивката на залива. – Теченията около острова са много

бързи. Всичко, което влезе във водата, ще бъде отнесено насам. Не мога да си

представя, че ще излезе някъде по-нагоре по брега.

– Ако го стори... – започна Никола.

– Ако го стори, ще се справим с него – довърши Пернел. После се усмихна, за да

смекчи суровия тон на думите си. – Ако течението го отнесе оттатък моста, има

немалък шанс да се озове от другата страна на залива, в Аламеда, може би. Да

стигнем дотам по това време на следобеда, при натовареното движение, ще бъде

трудно. Би могъл да нанесе огромни щети, преди да се доберем до него.

– Значи трябва да се погрижим да спре тук – каза той.

– Точно така. Е, ти ме помоли да те заведа колкото се може по-близо до водата.

Предполагам, че имаш план?

– Любов моя, аз винаги имам план.

Зад тях се чуха стъпки и те се обърнаха. Прометей и Нитен се приближиха

забързано. И двамата бяха нарамили въдици. Слабият японец се усмихна.

– Не го питайте колко ни струваше да вземем тези неща под наем – каза той.

– Колко? – попита Никола.

– Прекалено много – отвърна яростно Прометей. – За парите, които дадох, за да

ги наема за няколко часа, можех да си купя цяло риболовно корабче или поне много

добра рибна вечеря. Оставихме и депозит, в случай че не ги върнем.

– Какъв е планът? – попита Нитен. Вдигна една празна кофа. – Не можем

наистина да ловим риба. Нямаме стръв.

– О, напротив, имаме – усмихна се Никола. – Стръвта си ти.

Нитен и Прометей стояха един до друг, наведени над перилата на полукръглата

панорамна площадка в края на Кей 14. Протегнали въдиците над водата, те

изглеждаха като съвсем обикновени рибари. Бъбреха си тихо, без да обръщат

внимание на откриващата се гледка към града, моста, Острова на съкровищата и

„Ембаркадеро“.

Никола и Пернел седяха зад тях. Алхимика бе открил, че седалките се въртят, и

се забавляваше, въртейки се ту в едната, ту в другата посока. Столът му

проскърцваше при всяко движение. Накрая Прометей се обърна и се втренчи в

безсмъртния.

– Ако го направиш още веднъж, лично ще те хвърля на Лотан.

– А аз ще му помагам – добави Нитен.

Изведнъж Пернел се изправи.

– Нещо идва – каза тя тихо.

– Не виждам нищо... – започна Алхимика, но после го забеляза. Надигаща се

вълна, тъмна неравност във водите на залива. Обърна се към Древния и Майстора

на меча. – Знаете какво трябва да правите.

Те кимнаха и отново насочиха вниманието си към въдиците

– Пернел – извика £ Никола.

Вълшебницата кимна. Подпря се на перилата и се загледа в хората, които се

разхождаха по кея. Някои от тях явно бяха туристи – фотоапаратите ги издаваха

безпогрешно, – докато майката с бебешката количка вероятно бе местна. Имаше

двама възрастни рибари, които изглеждаха като залепени за перилата, и трима

младежи, които упражняваха жонгльорските си умения с портокали и ябълки.

Пернел се съсредоточи и в косата £ запукаха искри.

Двамата рибари моментално си прибраха такъмите и се отдалечиха, без да

промълвят и дума. Туристите внезапно загубиха интерес към гледката към града и

залива, а бебето в количката се разплака, решило, че е време да се прибира

вкъщи. Останаха само тримата жонгльори.

– Те са съсредоточени върху жонглирането си – промърмори Никола. – Ето защо

не можеш да им повлияеш.

– Разбира се – засмя се Пернел. – С възрастта започвам да съобразявам бавно.

Една чайка пикира и грабна ябълката, която единият жонгльор току-що бе

подхвърлил във въздуха. Втора чайка прониза с човката си един портокал, а после

изведнъж четири от едрите птици се спуснаха към младежите и почнаха да ги

кълват и да ги засипват с вонящи курешки. Жонгльорите хвърлиха останалите

плодове в морето и забързаха по кея.

– Добра работа – каза Никола. – Сега се погрижи никой да не се доближава.

Пернел кимна.

Алхимика погледна към Древния и безсмъртния.

– Прометей, Нитен. Време е.

Въздухът внезапно се изпълни със сладкия аромат на зелен чай, а после и по-

острия мирис на анасон. Слабо червено сияние се появи около ръцете на Прометей

и се заувива по въдицата му. С пукане и цвърчене потече по кордата и засъска във

водата.

Тъмносинята аура на Нитен плъзна по ръцете му като татуировка. Потече по

въдицата от въглеродни фибри, карайки я да потъмнее, а после закапа по кордата,

за да обагри водата под кея в мастилено синьо.

И тъмната фигура във водата изведнъж промени посоката си.

– Лотан ще бъде привлечен от вашите аури – каза Никола. – Ще усети вкуса им

във водата, точно както акулата надушва кръв. Трябва да го накараме да се

приближи колкото се може повече, но вие двамата бъдете внимателни. Не искаме

да ви излапа.

– Ето го, идва – каза Нитен. Бялото на очите му, както и зъбите и езикът му, бяха

посинели.

– Пригответе се – каза Прометей.

Никола Фламел докосна зеления скарабей, който носеше окачен на шията си, и го

усети как се затопля в дланта му. Магията бе простичка, беше я правил хиляда

пъти, макар и никога в такъв мащаб.

Една червена глава се подаде от водата... последвана от втора... и трета... а

после се появи и четвърта глава, черна и два пъти по-голяма от другите. След миг

вече седем глави се носеха към тях.

– Да се надяваме, че никой не го снима – промърмори Нитен.

– И без това няма кой да повярва – ухили се Прометей. – Седмоглави чудовища

просто не съществуват. Ако някой види такава снимка, ще реши, че е правена с

„Фотошоп“.

– Усещам го – каза Нитен. – Изсмуква аурата ми.

– И моята – съгласи се Прометей.

– Нека се приближи още малко – промърмори Никола. Сложи ръце на раменете на

двамата и в аурите им се появи зелен оттенък.

– Алхимико. – Гласът на Нитен бе напрегнат.

– Още няколко метра. Колкото по-близо, толкова по-добре.

– Никола – обади се тревожно Пернел.

Червеното и синьото петно във водата вече течаха към създанието, подобно на

железни стружки, привличани от магнит. Пред очите им дългото и дебело тяло на

Лотан се надигна от водата.

– Ще скочи! – извика Прометей.

Нитен скръцна със зъби, но не каза нищо.

Лотан всмука за последен път от аурите им, след което изригна право нагоре от

морето, надигайки се върху опашката си, раззинал широко седемте си усти със

стотици остри зъби, готови да...

Въздухът се изпълни с аромат на мента – силен, тежък и наситен.

Чу се пукане... последвано от взрив на зелено, червено и синьо, който обви

тримата мъже в мъгла от ароматни цветове.

Никола протегна бързо ръка и едно малко яйце със синкави жилки тупна в дланта

му.

Прометей и Нитен залитнаха назад и се подпряха на металните перила. И двамата

дишаха тежко, а по лицата им имаше нови бръчки. Сиви косъмчета бяха нашарили

черните вежди на Нитен. Никола Фламел вдигна яйцето, като го държеше между

палеца и показалеца си.

– Вижте Лотан – каза той.

Прометей ахна.

– Впечатляващо. Какво направи?

– Когато аурите ви го привлякоха към кея, му позволих да погълне малка част от

моята аура. Когато тя се озова в тялото му, използвах простичка Преобразуваща

магия, превръщайки един елемент в друг. Това е един от основните принципи на

алхимията. – Той се ухили. – Върнах Лотан към първоначалната му форма.

– Яйце. – Прометей изглеждаше изненадан.

– Откъдето тръгваме всички – рече Фламел. Подхвърли яйцето във въздуха...

където една чайка го грабна, вдигна глава и го изгълта цялото.

Глава петдесет и шеста

Точно както £ бе казано, Софи се преоблече в джинси, туристически обувки и

червен анорак с качулка, и слезе долу. Намери Цагаглалал в кухнята да слага

съдове в миялната машина.

– Така добре ли е?

Цагаглалал я изгледа от горе до долу.

– Идеално е за там, където отиваш.

– Някой ще дойде ли да ме вземе? – попита Софи.

Старицата пренебрегна въпроса.

– Възможно е – каза тя – никога повече да не те видя.

Потресена, Софи се втренчи в нея. Отвори уста да възрази, но Цагаглалал

вдигна ръка и момичето забеляза, че пръстите £ са гладки – нямаше отпечатъци.

– Искам обаче да знаеш колко се гордея с теб. И с брат ти също – добави

старицата, – макар винаги да съм предполагала, че ще избере труден път. – Тя

хвана Софи подръка и я поведе към градината. – Бдя над вас от деня, в който се

родихте. Държах ви в ръцете си, когато бяхте само на по един час, погледнах в

очите ви и разбрах, че с вас най-сетне пророчеството ще се сбъдне.

– Защо не каза нищо?

– Какво да кажа и на кого? – засмя се Цагаглалал. – Щяхте ли да ми повярвате,

ако дори само преди една седмица ви бях споменала нещо за това?

Софи поклати глава.

– Чакала съм десет хиляди години да се появите. Бях научена да не бързам.

Десетина години повече нямаха чак такова значение. Софи, ти може да си мислиш,

че пътуването ти е към края си, но се страхувам, че то едва сега започва. Всичко,

което си научила, всичко, което си преживяла, е било само за да те подготви за

следващия етап.

– Ще мога ли да говоря с Джош?

– Да, това ти го гарантирам.

– Кога тръгвам?

– Изумрудената плочка у теб ли е?

Софи отвори ципа на джоба на анорака и извади плочката. Подаде я на

Цагаглалал, но старицата поклати глава.

– Тя е предназначена единствено за теб. Ако аз я погледна, ще бъде нечетлива.

Софи прокара още веднъж ръка по гладката плочка. Думите, пиктограмите и

йероглифите, които бе прочела по-рано, сега ги нямаше и повърхността бе хладна и

гладка като огледало.

– Какво виждаш? – попита Цагаглалал.

– Отражението си.

– Погледни по-надълбоко.

Софи се усмихна и се взря в огледалото. Видя собственото си отражение, а зад

него дърветата и покрива на къщата...

Видя Дий.

Видя Вирджиния Деър, поднесла флейтата към устните си и пръстите £ играеха по

нея.

Светът се раздвижи, усука, преобърна и Софи осъзна, че гледа през очите на

Джош.

Видя как същества се размърдват в килиите си, протягат се, събуждат се, нокти

се подават през решетките...

Светът отново се завъртя.

И се появи Марс, великолепен в червената си броня, и Один в сиво и черно,

следван от Хел в дебела ризница, която £ придаваше още по-свиреп вид. Тримата

тичаха към създанията с оръжия в ръце...

Помръдване, движение.

Вратата на една килия се отвори и се появи огромен, прегърбен, подобен на

мечка, звяр. Марс го повали на земята с един удар.

Сега Джош се движеше бързо и от рязкото мятане на картината на Софи £ се

догади.

Отваряше врата след врата, пускайки чудовищата в коридора, и някои от тях

бяха толкова ужасяващи, че само като ги гледаше, гаденето £ се усили.

Появи се един сфинкс и Марс, Один и Хел моментално отстъпиха. Едно по едно,

всички чудовищни създания в коридора насочиха вниманието си към тримата

Древни.

И нападнаха. Древните се обърнаха и побягнаха назад, преследвани от

необикновена колекция зверове.

Светът се раздвижи и завъртя неприятно. Гледайки през очите на Джош, Софи

видя как нещо пада от джоба на Марс. Позна в него изумрудената му плочка и видя

как брат £...

...се стрелва напред, избягвайки купчините животински изпражнения, за да я

вземе.

А когато я вдигна и се взря в нея, премятайки я в ръце, лицето му се озова на

сантиметри от нейното. Тогава тя видя колко се е променил, видя суровите бръчки

около очите му, жестоката извивка на устните му. Онзи Джош, когото тя познаваше,

никога не бе изглеждал така.

– О, Джош – ахна Софи. – Какво си направил?

Джош Нюман изтича на двора за разходки, вдишвайки на големи глътки хладния

свеж въздух.

– Всички на този етаж са свободни...

Дий и Деър стояха по средата на двора. Магьосника бе поставил два от четирите

Меча на силата на земята, така че да образуват обърнато L.

– Дай ми мечовете си – каза той.

Джош веднага му хвърли Дюрандал, но задържа ръка върху Кларент. Не му се

искаше да се раздели с него.

Магьосника добави третия меч към фигурата на земята. Сега само лявата страна

на квадрата бе отворена. Дий протегна ръка.

Джош усети как Кларент запулсира в юмрука му.

– Бързо! – изпищя Дий и Джош осъзна, че безсмъртният е обзет от ужас. – Това

бяха Марс, Один и Хел. Заклети врагове до един.

– Явно са забравили за различията си, за да те издирят – ухили се Вирджиния.

– Няма страшно – каза Джош. – Когато ги видях за последен път, те бягаха по

коридора, преследвани от сфинкса и другите зверове.

Вратата зад тях се отвори рязко и се появи Марс. Щом зърна Дий, той нададе

ужасяващия си боен вик и се втурна към доктора. Носеше меч, дълъг колкото

самия него, и върхът му се влачеше по земята, изтръгвайки искри от камъните.

– Мечът, Джош!

Момчето измъкна Кларент и го подхвърли на Дий, който сръчно го улови и го

сложи в отворения край на правоъгълника.

При това рязко движение на Джош изумрудената плочка падна от джоба му на

земята.

А после Дий вля мощната си аура в четирите меча и те грейнаха един по един.

– Тръгвай, Софи – каза Цагаглалал.

– Да тръгвам ли? Къде да тръгвам?

– Плочките действат като лей-портал. – Тя почука по образа върху плочката. –

Върви там. Върви при брат си.

– Как?

– За какво ти говорех? – попита Цагаглалал.

– За въображението и волята.

– Искаш ли да бъдеш с брат си?

– Да.

– Повече от всичко на света?

– Да.

– Тогава върви.

Софи Нюман стисна ръбовете на плочката и повърхността се покри със сребро,

превръщайки се в съвършено огледало...

...а на Алкатраз изумрудената плочка на земята стана сребърна и въздухът се

изпълни с непогрешимия аромат на ванилия.

– Соф? – Джош се завъртя навреме, за да види как сестра му се появява зад

него. Той се втренчи в нея онемял.

В земята зейна дупка – правоъгълник, ограден от пламтящите мечове, изпълнен

само с мърдаща чернота като гъст бълбукащ катран.

– Джош! – изкрещя Дий и скочи в дупката.

Джош моментално се обърна към доктора.

– Не отивай! – замоли го Софи.

– Джош – извика Вирджиния Деър. Пристъпи лекичко в чернотата след Дий и тя

веднага я погълна.

– Трябва да вървя – каза Джош и се обърна към дупката в земята. Огънят на

мечовете вече започваше да гасне.

– Не!

Джош стъпи с единия си крак в мастилената чернота. Софи го хвана за ръката и

се опита да го издърпа назад. Лицето му се превърна в грозна маска и той се

помъчи да се изтръгне от нея.

– Няма да се върна. Видях какво направиха с теб.

– Джош, те те измамиха. Използват те.

– Не аз съм този, когото използват – сопна се той. – Трябва да си отвориш очите.

Семейство Фламел те използват. И ще те използват докрай – както са сторили с

всички други. – Той поклати глава. – Отивам. Дий и Вирджиния имат нужда от мен.

Ти нямаш.

– Имам – каза тя. – Идвам с теб. – И вместо да дърпа, блъсна напред и двамата

заедно се катурнаха в празнотата.

Нямаше усещане за движение.

Нямаше нищо.

Единствената опорна точка в празнотата бе топлата длан на брат £ в нейната.

Софи бе сляпа, макар и с широко отворени очи. Нямаше нищо, което да чуе, и

когато изкрещя, не излезе никакъв звук.

И макар да изглеждаше, че това продължава вечно, тя си помисли, че може да е

минала не повече от секунда.

Появи се петънце светлина.

Мъничко.

Като дупка от карфица точно отпред. Дали те падаха към него, или то летеше към

тях?

Софи вече можеше да вижда.

Видя ужасеното лице на Джош и разбра, че нейното изглежда по същия начин. Той

я погледна и за миг беше отново брат £, преди изражението му да се втвърди и той

да извърне очи. Но не пусна ръката £.

Светлината ги погълна.

Усещанията се върнаха, болезнена светлина и мъчителен звук, чувството за

чакъл и камъни под краката им, мускусната миризма на животни, вкусът на

екзотични благоухания в устите им.

Софи отвори очи. На тревата, смачкани под лицето £, имаше цветя, които никога

не бяха расли на познатата £ земя – малки творения от стъклени нишки и

втвърдена гума.

Когато се претърколи, откри, че си имат компания. Побутна брат си.

– По-добре се събуди.

Джош отвори леко едното си око, изстена, а после, щом осъзна какво вижда,

цялата му сънливост изчезна и той се надигна рязко.

– Това е...

– ...летяща чиния – каза тя.

– Вимана – прошепна Дий. – Никога не съм мислел, че ще видя такава през

живота си. – Той стоеше на колене в тревата и се взираше с благоговение в

машината. До него седеше с кръстосани крака Вирджиния Деър, държейки хлабаво

в ръка дървената флейта.

Виманата се спусна, изпълвайки въздуха с подзвуково бръмчене, а после горната

£ част се отвори и се появиха мъж и жена. Те носеха бели керамични брони с

гравирани на тях шарки и йероглифи, които почти напомняха за римски букви. Бяха

високи и слаби, със силно загоряла кожа, която контрастираше рязко с броните им.

Косата на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат.

Очите и на двамата бяха яркосини.

Дий се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може по-малък.

– Господари – каза той. – Простете ми.

Двамата не му обърнаха внимание. Те се взираха в близнаците.

– Софи – каза мъжът.

– Джош – добави жената.

– Мамо... татко – изрекоха едновременно близнаците.

Двойката се поклони.

– На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца.

Добре дошли у дома.

Край на книга пета

Бележка на автора

За виманите и летенето

Подобно на всичко друго в тази поредица, виманите също имат митологични

корени, по-конкретно в древните индийски текстове. В санскритския епос

„Махабхарата“, който е поне на две хиляди и петстотин години, има подробно

описание на вимана, която е с обиколка дванайсет лакътя и с четири здрави

колела. Най-известната вимана в индийското познание е пушпака вимана –

летящата колесница на бог Кубера. Според описанието, тя изглеждала като сияещ

облак.

Макар че летящи колесници, колела и килимчета са описани в митове и легенди от

всички краища на света, подробностите в индийските епоси са едновременно

конкретни и необикновени. В друг санскритски епос, „Рамаяна“ (също записан за

първи път преди около две хиляди и петстотин години), виманите се срещат често.

Той съдържа истории за богове и герои, които водят въздушни сражения с други

вимани и атакуват градове. Дадени са дори дължината, височината и теглото на

корабите.

Има много разновидности на четирите основни типа вимани – рукма, сундара,

трипура и шакуна – и описанията им се различават. Някои са дървени, а други –

направени от загадъчен червено-бял метал; някои са триъгълни, с три колела,

докато други са кръгли или овални; някои се описват като високи по три етажа.

Разбира се, нищо от това не доказва, че в далечното минало е имало летателни

апарати, но свидетелства, че още от самото начало човечеството е гледало към

небето.

Мечтата за летене е вплетена в цялата човешка история и е много по-стара,

отколкото бихме си помислили. Обикновено се приема, че първият полет на

управляем моторен летателен апарат е осъществен от братята Райт през декември

1903-а. Но последните проучвания показват, че това може да не е вярно. През

1894-а Хайръм Максим се откъснал за кратко от земята с апарат, тежък 3 тона, а

Самюъл Лангли пратил непилотиран апарат на височина хиляда метра през 1896-а.

През деветнайсети век планери и балони са се издигали в небето над Америка,

Европа, Индия и Южна Африка. Например, има свидетелства от 1895 година, че

апарат, конструиран от Шивкар Бапуджи Талпаде, е летял в Бомбай, а през 1871-а

Гудман Хаусхолд прелетял с планер почти деветстотин метра в Натал, Южна

Африка. Но първият документиран полет на по-тежък от въздуха апарат се е

състоял в Англия през 1848-а, когато Джон Стрингфелоу успял да отдели

десетметров моноплан от земята. Той бил захранван с пара.

През деветнайсети век била епохата на планерите, но осемнайсети принадлежал

на балоните. Летателните експерименти достигнали своята кулминация през зимата

на 1783-а, когато Етиен Монголфие се издигнал във въздуха в пищно украсен

балон с горещ въздух, висок 22 метра и с диаметър 15 метра.

Още по-рано в историята, Леонардо да Винчи създал прочутите си проекти на

апарат, който очевидно е прототип на хеликоптер. Бележките му са пълни с проекти

за летящи машини, планери и изкуствени криле. В дневника си от 1483 година той е

начертал схемата на първия парашут. (На 26 юни 2000 г. репродукция на този

парашут, изработена с помощта на инструменти, тъкани и материали, които са били

достъпни за Да Винчи, успешно приземи човек от височина три хиляди метра.)

Още по-рано, през девети век, се твърди, че великият берберски изобретател и

поет Абас ибн Фирнас привързал криле на гърба си и се носил във въздуха. А

петстотин години по-рано китайците са описали летяща машина от бамбук и кожа.

Ако продължим да се движим назад в миналото, към времето, в което историята и

митологията се сливат, откриваме много споменавания на летящи машини.

Летенето е нещо често срещано в митологията. Повечето богове могат да летят

обикновено без помощни средства. Но в някои древни предания те използват криле

и такива образи се срещат върху каменни изваяния и картини в храмовете по целия

свят. В митовете и легендите обаче се говори и за изкуствени средства за летене и

летящи машини.

Персийският цар Кай Кавус прикрепил четири високи пръта в краищата на трона

си, а на върха на всеки прът бил вързан орел. Когато птиците полетели, издигнали

трона във въздуха. Терминът летяща колесница се среща често в китайската

наука и има много истории как първият китайски император Шун летял във въздуха

– веднъж той дори се измъкнал от горяща сграда, използвайки една голяма шапка

като парашут.

Може би най-известната история за летене е митът за Икар, чийто баща Дедал му

направил чифт изкуствени криле. Дедал бил голям майстор и създал множество

чудеса, включително Лабиринта, построен за цар Минос от Кносос. В историята за

това как той търси начин да полети има интересни подробности: виждаме как Дедал

отхвърля коприната, защото е прекалено лека, и тъканта за корабни платна,

защото е прекалено тежка. Накрая се спира на дървена рамка, върху която са

налепени с восък птичи пера. Като всеки добър изобретател или учен, Дедал е

извършил нужното проучване: той дава изрични указания на сина си да не лети

прекалено високо и да не се спуска прекалено ниско над морето, иначе солените

пръски ще намокрят и повредят крилата. Икар се понесъл в небето, но се издигнал

твърде високо и горещото средиземноморско слънце разтопило восъка, който

държал перата. За нещастие Дедал не бил направил парашут.

При толкова много подробности човек неволно започва да се чуди дали и тук,

като в много други легенди, няма зрънце истина. Освен това си заслужава да

помним, че днес приемаме за обичайно нещо, което някога е било смятано за

истинско вълшебство.

Благодарности

Никоя книга не се пише във вакуум. Около автора има цяла мрежа от хора, които

по най-различни начини помагат за създаването £. Трябва да изкажа особена

благодарност на:

Бевърли Хоровиц, Криста Марино и Колийн Фелингам, както и на целия

невероятен екип на „Делакорте прес“.

Специална благодарност, както винаги, на Бари Крост и Ричард Томпсън.

Трябва да благодаря на Алфред Молина и Джил Гаскойн за дома извън дома.

Искрена благодарност на Майкъл Карол, Патрик Кавана, Колет Фрийдман, Джули

Блюет Грант и Джефри Смит, Брукс Олми и Маурицио Папалия, Соня Шорман и

особено Винсънт Пърфит.

Разбира се, специални благодарности и на Мелани Роуз и Клодет Съдърланд.

За автора

Експерт в митологията и фолклора, Майкъл Скот е един от най-успешните

ирландски автори. Майстор на фентъзито, научната фантастика, хоръра и

фолклора, той е титулован от „Айриш Таймс“ като краля на фентъзито на тези

острови. „Вещерът“ е петата книга от поредицата „Тайните на безсмъртния Никола

Фламел“, бестселър на „Ню Йорк Таймс“. Търсете книга първа, „Алхимикът“, книга

втора, „Магьосникът“, книга трета, „Вълшебницата“, и книга четвърта,

„Некромантът“, също издания на „Делакорте прес“.

Можете да следите дейността на Майкъл Скот в Туитър @flameauthor и да го

посетите онлайн на DillonScott.com.

Други електронни книги може да намерите в Библио.бг

Чети каквото обичаш!

Платформа за електронни книги и списания.

Document Outline

Корица

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Глава двадесета

Глава двадесет и първа

Глава двадесет и втора

Глава двадесет и трета

Глава двадесет и четвърта

Глава двадесет и пета

Глава двадесет и шеста

Глава двадесет и седма

Глава двадесет и осма

Глава двадесет и девета

Глава тридесета

Глава тридесет и първа

Глава тридесет и втора

Глава тридесет и трета

Глава тридесет и четвърта

Глава тридесет и пета

Глава тридесет и шеста

Глава тридесет и седма

Глава тридесет и осма

Глава тридесет и девета

Глава четиридесета

Глава четиридесет и първа

Глава четиридесет и втора

Глава четиридесет и трета

Глава четиридесет и четвърта

Глава четиридесет и пета

Глава четиридесет и шеста

Глава четиридесет и седма

Глава четиридесет и осма

Глава четиридесет и девета

Глава петдесета

Глава петдесет и първа

Глава петдесет и втора

Глава петдесет и трета

Глава петдесет и четвърта

Глава петдесет и пета

Глава петдесет и шеста

Бележка на автора

Благодарности

За автора

Бележки