Вещиците: Лашър

Четиринайсет

Историята на Жулиен

Това не е историята на моя живот, която ти очакваш, но позволи ми да ти обясня как се сдобих с многобройните си тайни. Както знаеш, роден съм през 1928 година, но не знам дали осъзнаваш какво означава този факт. Това бяха последните дни от стария начин на живот — последните десетилетия, в които богатите земевладелци по света живееха в разкош, както бяха живели от векове.

Ние не само че не бяхме чували за железници и телефони, за грамофони и карети без коне, но дори не бяхме сънували подобни неща!

Ривърбенд — плантацията с огромната господарска къща бе претъпкана с прекрасни мебели и книги, а в многобройните пристройки живееха чичовци, лели и братовчеди. Полята се простираха, докъдето поглед стига по речния бряг, на юг, на изток и на запад — истински рай.

Аз се появих на тоя свят почти незабелязано. Бях момче, а това семейство иска само женски вещици. Бях, така да се каже, принц по кръв, но не и по право — за мен дворът бе приятно място, но никой не забелязваше, че това малко момче притежава вероятно по-голяма вещерска дарба от всяка жена от семейството, живяла някога.

Всъщност моята баба — Мари Клодет, бе така разочарована от появата ми, че спря да говори с майка ми, Маргьорит. Тя, която вече бе родила едно момче — брат ми Реми, и сега бе проявила безочието да роди още едно, изпадна в пълна немилост.

Разбира се, Маргьорит поправи своята грешка възможно най-скоро — през 1830 година роди Катерин, която щеше да стане нейна наследница и да получи завещанието — моята скъпа малка сестричка. Но студенината, появила се между майка и дъщеря, не изчезна чак до смъртта на Мари Клодет.

Освен това смятам, че Мари Клодет е хвърлила само един поглед на Катерин и си е помислила: „Какъв идиот“, защото тя щеше да се окаже точно това. Но те все пак имаха нужда от женска вещица и Мари Клодет щеше да види внучка преди смъртта си, така че на това малоумно отроче щеше да се падне великият смарагд.

Както знаеш, когато Катерин стана млада жена, аз вече бях фактор в семейството, бях доста по-напред във вещерския занаят и освен това станах баща на Мери Бет Мейфеър — последната от великите вещици Мейфеър.

От нея имах друга дъщеря — Стела, което съм сигурен, че също знаеш, а от Стела — Анта.

Нека обаче се върна към опасните времена на моето ранно детство, когато всички ме предупреждаваха шепнешком да се държа добре, да не задавам въпроси, да не нарушавам семейните привички във всяко едно отношение и да не обръщам внимание, ако видя нещо странно, от рода на призраци например.

Беше ми казано направо, че силните мъже Мейфеър не свършват добре — или умират рано, или полудяват, или пък ги прогонват, такава била съдбата на онези, които създават проблеми.

Сега като се замисля, смятам, че за мен е било абсолютно невъзможно да се превърна в един от послушните мъже, като чичо Морис или Лестан и безбройните ми благовъзпитани братовчеди.

Първо на първо, аз виждах призраци през цялото време. Чувах ги. Забелязвах как духът на мъртвия напуска тялото; можех да чета мисли и понякога движех предмети с мисълта си или дори наранявах някого, без даже да съм ядосан или да възнамерявам да го правя. Бях си просто роден вещер, или магьосник, или както там се казва.

Не мога да си спомня време, в което да не съм виждал Лашър. Той стоеше до стола на майка ми почти всяка сутрин, когато отивах да я поздравя. Виждах го до люлката на Катерин. Но той никога не ме поглеждаше, а аз бях предупреден да не говоря с него, да не питам кой е и дори да не изричам името му.

Моите чичовци, все много щастливи мъже, ми казваха:

— Помни, мъжете Мейфеър могат да получат всичко, което пожелаят — вино, жени, невероятно богатство. Но не бива да искаме да узнаем семейните тайни. Трябва да ги оставим в ръцете на великата вещица, защото тя вижда всичко, ръководи всичко и на този принцип е основана нашата огромна мощ.

Е, аз обаче исках да знам какво става. Нямах никакво намерение просто да се примирявам със ситуацията. И така, моята баба се превърна в истински магнит за моето любопитство.

Междувременно майка ми Маргьорит се отдалечаваше от нас все повече. Щом ме видеше, тя ме хващаше и ме целуваше, но това се случваше рядко. Все ходеше в града — да пазарува, на опера, на танци, да пие или да прави Бог знае какво. Или пък се заключваше в кабинета си и започваше да крещи, ако някой посмееше да я обезпокои.

Аз, разбира се, я намирах много по-интересна от баба ми, но пък баба ми беше доста по-достъпна фигура. Скоро тя се превърна в неустоима атракция за мен.

Нека първо ти обясня за моето обучение. Книгите. Те бяха навсякъде, а това не бе обичайно за къща в Стария юг, повярвай ми. Не беше нещо обичайно много богатите да четат; това бе по-скоро привичка на средната класа. Но ние всички обичахме книгите; не мога да си спомня време, когато не съм могъл да чета на френски, английски и латински.

Немски? Да, но трябваше да се науча, както и на испански и италиански.

И не мога да се сетя за момент от детството си, в който да не съм чел някоя от книгите, които притежавахме, а имахме библиотека с невероятни размери. Повечето от томовете в нея с времето просто изгниха, други бяха откраднати, а след много години някои подарих на хора, които биха ги оценили. Но тогава имах всичко, което можех да поискам — Аристотел, Платон, Плавт, Теренций, Вергилий, Хораций. Лягах си с Чапмановия Омир, с Голдинговите „Метаморфози“ — един наистина очарователен превод на Овидий. Имаше и Шекспир, обожавах го, естествено, както и много забавни английски романи. „Тристрам Шанди“ и „Том Джоунс“, „Робинзон Крузо“.

Изчетох всичко, макар че не разбирах много от нещата. Постоянно разнасях книгите с мен и дърпах хората за полите или саката и питах: „Какво означава това?“, и дори молех чичовците ми, лелите, братовчеди или слуги да ми четат някои по-трудни пасажи на глас.

Когато не четях, играех с другите момчета, бели и черни, скачах на гърбовете на конете, или пък ходехме из мочурищата да търсим змии. Катерехме се по кипарисите и дъбовете да гледаме дали от юг не идват пирати. На две години и половина се загубих в мочурището по време на буря. Едва не умрях. Но никога няма да го забравя. Намериха ме, но оттогава вече не се плашех от светкавиците. Мисля, че онази нощ напълно съм си изкарал акъла от гръмотевици и светкавици. Пищях ли пищях, но нищо не се случваше. Гръмотевиците и светкавиците просто отминаваха. Аз не умрях, а на сутринта стоях на масата срещу обляната си в сълзи майка и закусвах.

Искам да кажа, че се учех от всичко, а имаше много за научаване.

Моят ментор през първите ми три години беше всъщност кочияшът на майка ми, Октавиус, освободен негър и потомък на Мейфеър от пет различни колена — още от най-ранните ни предци и техните безбройни черни любовници. Тогава Октавиус бе само на единайсет и бе по-забавен от всички останали в плантацията. Моите вещерски умения не го плашеха особено и вместо да ми казва как да ги прикривам, той започна да ме учи как да ги използвам.

От него знам например как да чета мислите на хората, дори как да им внушавам заповеди, на които те винаги се подчиняваха. Как да налагам волята си чрез жестове и думи. Научи ме и да правя заклинания и да карам света да се променя за мен и за хората, които харесвам. Научих и много еротични номера. На три години аз бях направо луд на тази тема и бях опитал неща, които ме караха да се изчервявам, когато станах на дванайсет — поне за известно време.

Но да се върнем на вещиците и как се сближих с тях.

Моята баба Мари Клодет винаги беше наоколо. Седеше в градината с малкия си оркестър от чернокожи. Имаше двама добри гуслари, роби, и неколцина, които свиреха на флажолет. Имаше и един със саморъчно направена цигулка и друг, който свиреше на два барабана — сякаш ги галеше с меките си пръсти. Мари Клодет бе научила музикантите на някакви песни и после аз разбрах, че повечето от тях са шотландски.

Аз все се мотаех около нея. Не ми харесваше шумът, но открих, че успея ли да се наместя в скута й, тя се държи много мило и може да ми разкаже интересни неща, които няма как да прочета.

Тя беше величествена, със сини очи и бяла коса. Вечно лежеше на канапе от ракита, отрупано с хубави възглавници, под балдахин, който леко се развяваше на бриза. Понякога самата тя пееше на келтски. Или пък отправяше дълги проклятия по адрес на Лашър.

Защото, разбираш ли, тя беше омръзнала на Лашър! Той бе отишъл да служи на Маргьорит и да кръжи около малката Катерин, новото бебе, а за Мари Клодет имаше само по някоя случайна целувка или стих.

Все пак на всеки няколко дни той идваше да я моли за прошка, задето е насочил вниманието си към Маргьорит, и да й каже с много чист и красив глас, който аз също чувах, че Маргьорит не може иначе. Някой път, когато идваше да я целуне, беше облечен с редингот и с панталони — тогава още новост. От тривърхите шапки и бричовете ни деляха само няколко десетилетия. Понякога изглеждаше доста по-селяшки — с груби дрехи с лоша кройка, но косата му винаги бе кафява, очите също и беше изумително красив.

И познай кой пристигаше тогава — с къдричките и усмивките. Настанявах се в скута на баба си и казвах:

— Защо си тъжна? Кажи ми всичко.

— Виждаш ли мъжа, който ме посещава? — попита тя.

— Разбира се — отвръщах, — но всички казват, че трябва да те лъжа за това, а аз знам защо. Та той като че иска да бъде видян и дори обича да плаши робите. Според мен без причина, просто от суета.

В този миг тя се влюби в мен. Усмихна се одобрително на моите наблюдения и каза, че никога не е виждала толкова умно двегодишно дете. Бях на две и половина, но не го отбелязах. След ден-два проведохме първия си истински разговор за „мъжа“ и така тя започна да ми разказва всичко.

Каза ми за старата къща в Сан Доминго, колко й липсвала, за магиите и култовете към дявола на островите, как използвала наученото от робите за свои цели.

— Аз съм велика вещица — каза тя, — много по-силна, отколкото майка ти някога ще бъде, защото тя е леко откачена и се смее на всичко. А бебето Катерин, кой знае. Нещо ми казва, че ще е най-добре ти да се грижиш за нея. Самата аз се смея много малко.

Всеки ден скачах в скута й и започвах да й задавам въпроси. Зловещият малък оркестър не спираше да свири — тя не им позволяваше да спрат. Много скоро баба ми вече очакваше появата ми и ако не се появях, пращаше Октавиус да ме намери, да ме измие и доведе. Бях щастлив. Само музиката понякога ми звучеше като котешки вой. Веднъж я попитах дали не предпочита песента на птиците, но тя поклати глава и каза, че така мислела по-добре.

Понякога сред тази врява разказите й ставаха все по-сложни и изпълнени с колоритни описания и жестокост.

Тя говори с мен чак до края на живота си. През последните си дни премести оркестъра в спалнята си и докато те свиреха, ние си шепнехме в леглото.

Разказа ми как Сузан, знахарката, призовала духа Лашър по погрешка в Донелайт и след това я изгорили, а после дъщеря й Дебора била отведена от магьосници от Амстердам. Красивата Дебора била следвана и обгрижвана от Лашър, който я направил могъща и богата, но накрая я сполетяла ужасна смърт във Франция, когато се опитали да я изгорят на клада като майка й. После се появила Шарлот, дъщерята на Дебора от един от магьосниците от Амстердам. Тя била най-силната от трите и използвала Лашър да събере огромно богатство и да си спечели влияние и неограничена власт.

А Шарлот — като преспала със собствения си баща, Петир ван Абел, един от мистериозните амстердамски магьосници, който я последвал в Новия свят, за да я предупреди за злините, произтичащи от общуването с духове — родила Жан Луиз и Петер, а Жан Луиз пък родила от брат си Анжелик, която бе майката на Мари Клодет.

Семейството натрупало злато, бижута, монети и луксозни вещи. Дори революцията в Сан Доминго не успяла да унищожи огромното богатство. Много малка част от него зависела от добрата реколта и повечето се пазело на сигурно място.

— Майка ти дори не знае какво притежава — каза Мари Клодет, — колкото повече мисля за това, толкова по-важно ми се струва да ти кажа.

Аз, разбира се, се съгласих. Баба каза, че цялата тази мощ и богатството идвали от машинациите на този дух, на Лашър, който можел да убие всеки, посочен от вещицата, или да го изтормози, докато откачи, както и да й разкрива тайните на останалите смъртни. Дори да й носи злато и бижута по магически начин, въпреки че това му коствало доста енергия.

Този призрак бил много обичлив, каза тя, но все пак се изисквало известно умение да бъде управляван. Ето как я бил изоставил напоследък, за да кръжи над люлката на Катерин.

— Това е, защото тя не може да го види — отвърнах аз. — Той се опитва усилено, няма да се откаже, но е безсмислено.

— О, така ли? Не вярвам моята внучка да не може да го види.

— Иди виж сама. Очите й не мърдат. Тя не може да го види дори когато той е в най-материалната си форма, която всеки може да докосне и почувства.

— О, значи ти знаеш за това.

— Чувам стъпките му по стълбите — казах аз. — Знам номерата му. Може да стане материален и после да се пръсне сред вълна топъл въздух и да изчезне.

— Много си наблюдателен — каза ми тя. — Обичам те.

Аз бях на върха на щастието от това и й казах, че също я обичам. Което си беше вярно. Тя беше безценна за мен. Пък и докато седях на коляното й, осъзнах, че намирам старите хора за по-красиви от младите.

И впоследствие това се оказа истина. Разбира се, харесвам младите хора, особено безразсъдните и смелите, като моята Стела или моята Мери Бет. Но хората на средна възраст… Виж, тях не мога да понасям.

Позволи ми обаче да отбележа, Майкъл, че ти правиш изключение. Не, не говори. Не ме прекъсвай. Няма да ти кажа, че си дете по сърце, но в теб има някаква детска вяра и доброта и те ме интригуват и влудяват. Ти ме предизвикваш. Като много мъже с ирландска кръв знаеш, че всичко свръхестествено е възможно, и все пак не ти пука. Ти се занимаваш с дървени летви, греди и гипс!

Но стига за това. Всичко сега зависи от теб. Нека се върна на Мари Клодет и на онова, което ми каза за семейния призрак.

— Той има два гласа — обяви тя. — Единия можеш да чуеш само в главата си, а другия чува всеки, който има уши за това. Дори понякога гласът му е така силен и ясен, че може да бъде чут от всекиго. Това не се случва често, но откъде взима силата за него? От нас — от мен, от твоята майка, вероятно дори от теб, защото го виждам до мен, когато си наблизо, и забелязвам, че го гледаш. Колкото до вътрешния глас, той може да те тормози по всяко време, както и прави с враговете ни, ако, разбира се, не си защитен срещу него.

— И как се защитаваш? — попитах.

— Не се ли сещаш? Нека видим сега колко си умен. Виждаш го при мен, което означава, че се появява, нали така? Събира силата си, за да се материализира и да изглежда като човек за няколко мига. После изчезва, напълно изтощен. Защо според теб ще си дава такъв труд за мен, вместо просто да шепне в главата ми: „Милата ми старица, никога няма да те забравя“?

— За да го видиш — свих рамене аз. — Суетен е.

Тя се засмя.

— О, да, и все пак — не. Той трябва да приеме някаква форма, за да дойде при мен, по една проста причина. Денем и нощем аз съм заобиколена от музика. Той не може да проникне през нея, освен ако не събере цялата си сила и не се концентрира много силно, за да се появи в човешка форма и да проговори с човешки глас. Трябва да устои на ритъма, който го омагьосва и разсейва. Той обича музиката, но тя го омагьосва, както е омагьосвала зверовете в митологията. Докато оркестърът свири, той не може да проникне в ума ми, а трябва да дойде и да ме потупа по рамото.

Помня, че тогава се засмях. Този дух не беше по-различен от мен. Аз също трябваше да се науча да се концентрирам, за да чуя думите й на фона на тази музика. Което изглеждаше почти невъзможно. Но за Лашър, да се концентрира, означаваше да съществува.

Пак щях да се отплесна. Но имам толкова много да ти кажа, а съм… изморен.

Нека продължа. Докъде бях стигнал? А, да, тя ми разказваше за силата на музиката над това същество и как все искала да има музика, за да го принуждава да се появява и да отдава почитанията си, защото иначе нямало да си прави този труд.

— Той знае ли това? — попитах.

— И да, и не — отвърна тя. — Моли ме да спра врявата, но аз плача и казвам, че не мога. Тогава той идва, целува ме, целува и ръката ми. Да, прав си, че е суетен. Ще се появява отново и отново, за да е сигурен, че не съм се изплъзнала от царството му, но той вече не ме обича и няма нужда от мен. Просто има място в сърцето си за мен. Това е всичко, а то е нищо.

— Нима той има сърце? — попитах.

— О, да, той обича всички ни, за него ние, вещиците, сме най-важни, защото чрез нас познава себе си и от нас черпи мощта си.

— Разбирам — казах аз. — Ами какво ще стане, ако ти вече не го искаш наоколо? Ако…

— Шшт… никога не казвай такова нещо! — отвърна тя. — Дори около теб да свирят тромпети и да бият камбани.

— Добре — казах, като ясно осъзнах, че само веднъж получавам този съвет и не бива да изричам и дума повече за това. — Но какво представлява той? — попитах.

— Дявол — каза тя, — велик демон.

— Не, не мисля така — отвърнах.

Тя беше изумена.

— Но защо? Кой друг, освен дявола, може да служи на една вещица?

Казах й всичко, което знаех за Дявола от молитвите и химните в църквата и от робите.

— Дяволът е просто лош — казах аз. — Той е опасност за всички, които вярват в него. А това същество е твърде добро към нас.

Тя се съгласи, но настоя, че Лашър бил като Дявола, защото не се подчинявал на Божиите закони, но пък щял да се въплъти и да стане човек.

— Защо? — учудих се аз. — Така не е ли хиляди пъти по-силен? Защо му е да хваща малария или тетанус?

Тя се смя много на това.

— Той ще се въплъти, защото иска да почувства онова, което чувства плътта, да види през човешките очи, да слуша през човешки уши и за да няма нужда да се материализира отново и отново с риск да изчезне завинаги. Иска да се въплъти, за да стане реален; да бъде в света, да предизвика Бог, който не му е дал тяло.

— Хм, струва ми се, че доста надценява тази работа. — Или както би го казало едно тригодишно дете, защото на тази възраст, като повечето деца по онова време, бях видял доста смърт и страдания.

Тя пак се засмя и каза, че той ще постигне, каквото е решил, и е щедър с нас, защото ние служим на целта му.

— Трябва му сила. Всеки час, всеки ден в нашето присъствие, му дава сила. Той се стреми към едно: да се роди толкова силна вещица, че веднъж завинаги да го превърне в материално същество.

— Е, това няма да е моята сестра Катерин — рекох аз.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Опасявам се, че си прав, но силата идва и си отива. Ти я имаш. Брат ти — не.

— Не бъди толкова сигурна — казах аз. — Той просто се плаши по-лесно. И той вижда призрака, но Лашър му прави страшни физиономии, за да го държи далеч от Катерин. На мен не ги прави, защото аз не бих се изплашил. Пък и имам твърде много ум, за да тръгна да обръщам люлката на бебето. Кажи ми, как тази вещица ще го въплъти? Дори с мама той не може да остане видим за повече от две-три минути. Как ще се получи?

— Не зная — отвърна тя. — Наистина не зная тайната. Но нека ти кажа още нещо, докато музиката свири. Слушай внимателно. Никога дори не съм мислила целенасочено за това, но сега ще го кажа на теб. Когато получи, каквото желае, той ще унищожи цялото семейство.

— Защо? — попитах аз.

— Не зная — отвърна тя много печално. — Просто така мисля. Защото чувствам много силно, че макар да ни обича и да има нужда от нас — той ни мрази.

Притихнах и се замислих за това.

— Разбира се, той не го осъзнава — каза баба ми, — или пък не иска аз да го разбера. Колкото повече мисля за това, толкова повече се чудя дали ти не беше изпратен тук, за да предам на теб онова, което трябва да кажа на бебето в люлката. Господ знае дали Маргьорит сега би ме чула. Тя си мисли, че управлява света. А аз вече съм много уплашена и копнея за компанията на едно сладко тригодишно хлапе.

— Да се въплъти, значи той иска да се въплъти — настоях аз. Помня, че много се поласках от определението „сладко“, исках тя да поговори още за моите качества, но все пак се върнах на злото създание. — Но как може да бъде в плът? В човешка плът? Как? Ще се роди отново или пък ще вземе мъртво тяло, или…

— Не — отвърна тя. — Той каза, че знае каква е съдбата му. Съдържал в себе си предначертание на предстоящото. Някой ден вещица и мъж ще създадат магическо яйце, от което той ще получи формата си и ще се появи отново сред живите и целят свят щял да разбере това.

„Целият свят, значи“ — помислих си.

— Но ти каза „отново“. Това значи ли, че той е бил в плът и преди?

— Бил е нещо, което сега не е, но какво точно, не мога да кажа. Мисля, че е някакво прокълнато създание, осъдено да страда в самота и безтелесност! Но краят на присъдата ще дойде. Чрез нас той иска да създаде силна вещица, която ще бъде за него нещо като Дева Мария за Христос — съседът на Въплъщението.

Аз се замислих над това.

— Той не е дявол — казах после.

— Защо мислиш така? — попита ме тя отново, сякаш вече не го бяхме обсъждали.

— Защото Дяволът си има по-важна работа, ако изобщо съществува, макар че изобщо не съм сигурен в смисъла на съществуването му.

— Но защо реши, че няма Дявол?

— От Русо — казах аз. — Неговата философия твърди, че най-страшното зло е в човека.

— Е, почети още малко, преди да си съставиш окончателно мнение — отвърна тя.

Така завърши този разговор.

Преди да умре, което стана скоро след това, тя ми каза още много неща за призрака. Убивал най-вече чрез страх. Явявал се пред каретите и ездачите посред нощ и така ги принуждавал да излетят от пътя в мочурището; понякога дори плашел конете, не само хората, което доказва, че наистина е донякъде материален.

Можел да бъде изпратен да преследва някой човек, а после разказвал какво е правила жертвата през този ужасно дълъг ден, но странните му изрази трябвало да бъдат интерпретирани много внимателно.

Можел и да краде, разбира се, най-вече малки неща, въпреки че понякога носел и големи количества банкноти.

Можел да се вселява в смъртните за известно време, да гледа през техните очи и да докосва нещата с ръцете им, но това никога не траело дълго. Всъщност усилието да се задържи в тялото го изтощавало и след това той бил още по-измъчен и дори често убивал онзи, в когото се вселявал, просто от гняв и завист. Това означаваше, че човек трябва да бъде много внимателен с тези неща, защото тялото, използвано за подобни цели, можело да бъде унищожено след това.

Така се случило с един от племенниците на Мари Клодет. Тя ми го каза. С един от моите братовчеди, преди тя да се научи как да контролира създанието и да го кара да се подчинява, като го наказва с мълчание, отказва да го поглежда или се преструва, че не го чува.

— Понякога е лесно да го изтормозиш — каза тя. — Той чувства и плаче. Никак не му завиждам.

— Аз също — отвърнах.

— Но никога не му се присмивай — добави тя. — Ще те намрази. Извръщай очи винаги щом го видиш.

Как не, помислих си, но замълчах.

След около месец тя умря.

Аз бях с Октавиус в мочурището. Бяхме избягали, за да си играем на Робинзон Крузо. Закотвихме малката си плоскодънна лодка и си направихме лагер. Докато Октавиус събираше дърва, аз се опитвах да запаля огън, но все не успявах.

И тогава внезапно борината в ръката ми пламна от само себе си. Вдигнах очи и видях Мари Клодет — любимата ми баба. Изглеждаше още по-великолепна и разкошна, с пълни розови бузи и красива мека уста. Тя ме вдигна от земята, целуна ме, после ме остави и изчезна. Просто така. А малкият огън искреше.

Знаех какво означава това. Сбогуване. Тя бе мъртва. Настоях да се върнем веднага в Ривърбенд. Когато приближихме къщата, се разрази силна буря и се наложи да тичаме в същински порой — вятърът беше много бурен и носеше чакъл и сухи листа. Най-после стигнахме до портите и робите хукнаха да ни закрият с одеяла.

Мари Клодет наистина бе мъртва, а когато през сълзи разказах на майка си как съм разбрал за това, Маргьорит като че за първи път в живота си ме видя. Не беше кой знае какво, разбира се, но в този миг тя говори с мен не като с куче или с дете, а като с човешко същество.

— Видял си я и тя те е целунала — повтори тя.

И тогава, насред стаята на мъртвата, пълна с ридаещи хора, в присъствието на ужасения свещеник — злото същество се появи зад рамото на майка ми и очите ни се срещнаха. Неговите бяха изпълнени с молба и сълзи, които аз трябваше да видя. След миг той изчезна.

Ето така ще свърши и моята история, нали? Но ти ще изречеш последните думи: „След миг Жулиен изчезна“. И къде ще бъда? Къде ще ида? На небето ли съм бил, преди да ме призовеш тук, или в ада? Вече съм толкова изтощен, че не ми пука, и може би това е благословия.

Но да се върнем на онази отдавнашна буря, когато дъждът се сипеше пороен, баба ми лежеше съвсем мъничка в леглото под дантелените завивки, а майка ми, мършава и тъмнокоса, се взираше в мен. Зад нея демонът прие формата на красив млад мъж, а малката Катерин плачеше в люлката. В този миг започна моят истински живот като съмишленик на майка ми.

Първо, след службата и погребението в енорийското гробище — ние католиците никога не правим гробища на собствена земя, само на осветена — майка ми направо откачи, а аз бях единственият свидетел на това.

Насред стълбището, на връщане от гробището, тя започна да пищи. Аз хукнах след нея към стаята й, преди да успее да заключи вратите към верандата. Тя продължаваше да пищи. Пищеше от мъка по майка си и заради всичко онова, което не бе трябвало да прави и да казва. Скоро мъката й се превърна в гняв.

Защо този демон не бе предотвратил смъртта й?

„Лашър, Лашър, Лашър.“ Тя взе пухените възглавници от леглото, разкъса ги и започна да сипе перушина. Ако не си виждал такъв спектакъл, може да опиташ да скъсаш една възглавница. Нищо не може да се сравни с това, а тя разкъса цели три в гнева си. Скоро цялата стая се изпълни с пера, а майка ми продължаваше да пищи. Изглеждаше най-нещастният и отчаян човек, когото бях виждал в живота си, така че скоро и аз се разплаках безпомощно.

Тя ме прегърна силно и ме замоли за прошка, че съм видял такава сцена. Легнахме заедно и накрая тя се измори от плач и заспа. Нощта се спусна над плантацията, а в онези дни на газени лампи и свещи, животът стихваше рано. Скоро настъпи пълна тишина.

Сигурно е минавало полунощ, когато се събудих. Не си спомням да съм погледнал часовника, само имах чувството, че е късно, че е пролет и исках да се измъкна изпод балдахина на леглото, да изляза навън и да поговоря с луната и звездите.

Когато седнах, видях онова същество точно пред себе си — седеше до леглото и протягаше бялата си ръка към мен. Не изкрещях. Нямаше време, защото веднага почувствах пръстите му на бузата си и ми стана много приятно. После сякаш въздухът около мен започна да ме гали, а призракът изчезна — целуваше ме с невидими устни, докосваше ме и изпълваше тялото ми с всичката наслада, която човек може да изпита на тази възраст, което никак не е малко, ако си спомняш!

След като приключи с мен, аз лежах като малка локвичка до майка си. Видях го да се материализира отново — стоеше до прозореца. Станах от леглото, слаб и объркан от удоволствието, което бях изпитал, и тръгнах към него. Посегнах да хвана ръката, която висеше до тялото му като на всеки човек, и тогава той ме погледна. Това бе най-печалният поглед, който бях виждал. Двамата махнахме мрежата от прозореца и излязохме на терасата.

Струваше ми се, че той потрепва в светлината, изчезваше на три или четири пъти, но се появяваше отново, докато накрая си отиде съвсем, оставяйки след себе си вълна топъл въздух. Аз стоях насред нея и за първи път чух гласа му в главата си — тих, поверителен глас:

— Наруших клетвата си пред Дебора.

— Каква клетва? — попитах.

— Ти дори не знаеш коя е Дебора, нещастно дете от плът и кръв — каза той и продължи да говори неща с някакво невероятно смешно произношение, които изглеждаха като най-големите скалъпени безсмислици в библиотеката. Не забравяй, че по това бреме бях почти на четири и не разбирах много от поезия, но усещах кога думите са нелепи. На това ме бе научил и лукавият смях на слугите. Разпознавах помпозността.

— Знам коя е Дебора — рекох и му разказах историята й, която бях чул от Мари Клодет — как тя се издигнала високо, но после била обвинена във вещерство.

— Предадена от съпруга си и от синовете си тя бе, а преди това и от баща си. Да, от баща си. Аз стоварих мъстта си над него — рече той. — Стоварих отмъщението си отгоре му, заради онова, което той и потомците му бяха причинили на нея и на мен!

Гласът му заглъхна. Имах ясното усещане, че той е имал намерение да започне пак някоя дълга поетична тирада, но явно го промени в последния момент.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита той. — Заклех се пред Дебора никога да не се усмихна на мъжко дете, никога да не предпочета момче пред момиче.

— Да, разбирам какво казваш — отвърнах. — И баба ми го каза. Дебора се родила в Шотландия като дете на празника, зачената на гуляй. Баща й най-вероятно е бил господарят на тамошната земя, който не си помръднал пръста, когато майка й, Сузан, била изгорена на клада — а била само една нещастница, която не знаела почти нищо.

— Да — отвърна той. — Така беше. Така беше! Моята бедна Сузан, която ме призова от дълбините като дете, което издърпва змия от дълбоко езеро, без да знае това. Като изпя няколко звука, тя изрече името ми и аз я чух. Да, той наистина беше господарят на онази земя, главата на клана Донелайт, от когото тя роди и който трепереше от страх, когато я изгориха! Донелайт. Можеш ли да си представиш тази дума, виждаш ли я изписана? Иди там и виж руините на замъка, който опустоших. Виж гробовете на последните от онзи клан, изличени от земята, докато не дойде…

— Докато не дойде какво?

Той не каза нищо повече, а пак започна да ме гали. Аз се унесох в мисли.

— А ти? — попитах го след малко. — Ти мъж ли си, или жена, или си нещо средно?

— Не знаеш ли? — попита той.

— Щях ли да питам, ако знаех — отвърнах.

— Мъж съм! — отвърна той. — Мъж, мъж, мъж!

Едва потиснах смеха си при това шумно и горделиво изявление.

Но трябва да призная, че оттогава нататък аз мислех за него и като за „то“ и „той“ едновременно, както личи от тази история. Понякога той изглеждаше така лишен от здрав разум, че го възприемах единствено като чудовищно създание. Но друг път определено показваше характер. Лесно понасяше моите залитания, ако мога така да се изразя. Когато го наричах по име, често мислех за него като за личност. Когато бях много ядосан, не го виждах като мъжко същество, а го проклинах като нещо твърде детинско, за да не е в среден род.

От разказа ми ще разбереш, че вещиците също са го възприемали ту като „той“, ту като „то“. И за това си има причини.

Нека се върнем на онзи момент. Двамата седим на верандата и той ме гали.

Когато се изморих от прегръдката му и се обърнах, видях майка ми на прага. Гледаше ни. Тя посегна бързо, дръпна ме към себе си и му каза:

— Не го наранявай! Той е едно безвредно момче!

Мисля, че той й отвърна нещо мислено, защото тя изведнъж притихна. Всичко свърши. Разбрах го на мига.

На следващата сутрин отидох в детските стаи, където спях с Реми, Катерин и още няколко сладки братовчеди, вече отдавна забравени. Още не можех да пиша добре — вече зная, че много хора на тези години могат да четат, но не могат да пишат.

Всъщност да четеш, но да не пишеш, е нещо обичайно. Аз четях всичко, както казах, дори думи като транссубстанция не ме затрудняваха нито на английски, нито на латински. Но едва сега започвах да изписвам буквите с умение и известна бързина, затова ми отне много време да запиша думите на демона, като постоянно питах: „Как се пише това…?“, и то всеки, който минеше през стаята. И ако искаш да знаеш, някои от тези първи думи още са издълбани на малкото писалище, онова от кипарисовото дърво, което е в дъното на третия етаж и което ти, Майкъл, си докосвал със собствените си ръце, когато поправя мертеците.

„Докато не дойде…“ Тези думи на демона ме поразиха най-силно и ми се сториха особено значителни.

Тогава реших, че трябва да се науча да пиша и за шест месеца го постигнах, въпреки че почеркът ми не се оформи окончателно, докато не навърших почти дванайсет. Отначало пишех бързо и грозновато.

Казах на майка си какво съм научил от демона. Тя се изплаши много и прошепна:

— Той познава мислите ни.

— Да, те не са тайна — отвърнах, — но ако бяха, можем да пуснем музика, за да говорим за тях.

— Как така? — попита тя.

— Майка ти не ти ли каза?

Тя призна, че не е. Затова аз й обясних и тя започна да се смее така диво, както бе плакала предната нощ — пляскаше с ръце и дори се свлече на пода и сви колене към корема си. Веднага изпрати да повикат същите музиканти, които бяха свирили и на майка й.

И така, под прикритието на дивата музика, която звучеше все едно пияни цигани водят музикална война с каджуните за Залива, и то на живот и смърт, аз й разказах всичко, което знаех от Мари Клодет.

Междувременно призракът се яви в стаята, зад оркестъра, за да го виждаме само ние, и започна да танцува лудо. Накрая потрепващият му образ се залюшка напред-назад и изчезна. Ние обаче още усещахме присъствието му в стаята и знаехме, че е под властта на повтарящия се отчетлив африкански ритъм.

Продължихме разговора под това прикритие.

Маргьорит нехаеше за древната история. Каза, че никога не е чувала за Донелайт и не помни много за Сузан. Беше доволна, че съм си записал всичко. Имало и няколко исторически книги, които щяла да ми даде.

Каза, че магията е нейната страст, и после ми обясни най-подробно, че майка й никога не оценила таланта й. В началото тя, Маргьорит, се сближила с могъщите магьосници от Ню Орлиънс и се учила от тях. Сега можела да лекува, да омагьосва, да изпраща проклятия, а Лашър бил неин слуга, довереник и любовник.

Така започна разговорът между мен и майка ми, който всъщност продължи до края на живота й. Тя ми довери всичко, което знаеше, без изключение, а аз й казах наученото от мен и най-после бях близо до нея, в прегръдките й и тя най-сетне наистина бе моя майка.

Скоро обаче стана ясно, че тя е луда; или да го кажем иначе — маниакално отдадена на магическите си експерименти. За нея Лашър безспорно бе Дяволът и всичко от неговата уста можеше да е лъжа. В действителност, единствената истина, която тя научи от мен, бе номерът как да го зашеметим с музика. Същинската й страст бе да търси из мочурищата магьоснически треви, да говори с чернокожите старици за стари илачи и да се опитва да трансформира разни неща чрез употреба на химикали или телекинеза.

Разбира се, тогава още не употребявахме тази дума. Не я знаехме. Мама беше сигурна в любовта на Лашър. Тя бе родила момиче и щеше да се опита да роди още едно, по-силно, ако той поискаше това. Но с всяка изминала година тя ставаше все по-апатична към мъжете и по-отдадена на прегръдките на демона, както и все по-откачена.

Междувременно аз растях бързо. Както бях дете-чудо на три, си останах чудо и на всяка възраст. Продължих с четенето, с приключенията и с общуването с демона.

Робите знаеха, че притежавам сила. Идваха при мен за помощ; молеха ме да ги лекувам, когато бяха болни, и скоро аз изместих майка си като обект на тайнственост.

Тук и сега, Майкъл, аз се изправям пред очевиден избор: дали да ти кажа всичко за Маргьорит, за това какво научих и как, или да продължа с по-важните неща. Нека направя компромис и да ти разкажа набързо за нашите експерименти.

Преди това обаче позволи ми да отбележа, че сестра ми Катерин растеше напълно чужда на всякакво лукавство и красотата й бе съвсем невинна — истинско цвете, което обожавах и копнеех да защитавам. Съзнавах, че демонът е доволен от моите грижи за нея, и затова им се отдавах с все по-голяма жар. Аз изпитвах огромна любов към нея и все по-сигурно установявах, че тя наистина вижда „мъжа“, но се плаши от него. Катерин като че се срамуваше от всичко нездраво и свръхестествено, а от майка ни беше искрено ужасена, и то с основание.

Експериментите на Маргьорит ставаха все по-дръзки. Ако на наша земя се родеше мъртво бебе, тя го искаше. Робите се опитваха да крият от нея изгубените си деца, иначе бедните създания завършваха в някой от бурканите в кабинета й. Един от най-ярките ми спомени за онова време е как Маргьорит се втурва в къщата с вързоп в ръце. Усмихва ми се нетърпеливо, развива пелените и аз виждам мъничко мъртво черно бебе. После тя го повива ликуващо и се заключва в кабинета си.

Призракът винаги бе внимателен към нас. Всеки ден слагаше златни монети в джобовете ми. Предупреждаваше ме, когато някой от братовчедите ми мисли злото. Стоеше на пост пред стаята ми и веднъж даже повали един крадец — избягал роб, който се опитваше да открадне малкото ми скъпоценности.

Когато оставах сам, често идваше и ме галеше, доставяше ми удоволствие, което не можех да получа от друг.

Естествено, правеше това и с майка ми и през цялото време се опитваше да прикотка Катерин, но тя като че не се поддаваше.

Беше си набила в главата, че нечистите удоволствия, които той й предлагаше през нощта, са смъртен грях. Според мен тя бе първата от вещиците, която действително вярваше в това. Как тази католическа концепция бе пуснала тъй здрави корени в душата й още преди демонът да я подчини на еротичните желания, не мога да обясня. Ако вярваш в Бог, вероятно ще кажеш, че просто той бе с нея. Но аз не мисля така.

С майка ми скоро се уморихме от ужасния оркестър на баба ми и наехме пианист и цигулар да свирят за нас. Духът като че в началото се зарадва, както се бе зарадвал и на какофоничния оркестър. Явяваше се в потрепващия си мъжки образ, напълно омагьосан и щастлив от музиката.

Но постепенно осъзна, че ние си шепнем нещо под съпровода на мелодията, а той не може да ни чуе, не може да разбере какво планираме, и това го разгневи. Имахме нужда от по-силна музика и пак върнахме старите музиканти, за да започнат отново своята шумотевица. После обаче осъзнахме, че те са по-ефективни, ако изпълненията им са мелодични и ритмични. Шумът сам по себе си не беше достатъчен.

Междувременно семейството просперираше, плантацията процъфтяваше и парите като че се множаха от само себе си в сметките ни в банките зад граница. Братовчедите се женеха по целия свят, а името Мейфеър добиваше все по-голямо величие в околността. Ние бяхме истински царе на земята си. Никой не смееше да ни докосне и с пръст. Бях на девет, когато попитах демона:

— Какво всъщност искаш от нас, от мен и от майка ми?

— Това, което искам от всички вас — отвърна той. — Да ме въплътите! — И като започна да имитира оркестъра, пееше тези думи отново и отново, а предметите в стаята се затресоха в ритъм, като от ударите на барабан. Аз запуших ушите си с ръце и замолих за милост.

— Смях — рече той. — Смях.

— Какво искаш да кажеш?

— Смея се на теб, защото и аз мога да правя музика, която да те разтърси.

И аз се засмях.

— Прав си — отвърнах. — А ти казваш само думата, защото не можеш да се смееш наистина.

— Точно така — рече той сприхаво. — Но когато съм отново в плът, пак ще се смея.

— Пак? — попитах.

Той не отвърна.

Този момент е много ясен в паметта ми. Стоях на горната веранда на къщата, донякъде прикрит сред листата на банановите дървета, които галеха дървените перила. В реката корабите плаваха на север към пристанището. Полята се простираха нашир и надлъж в топлата слънчева светлина, а долу на тревата играеха братовчедите ми. Бяха към четирийсет — петдесет деца, всички под дванайсет години. Около тях в люлеещи се столове се бяха настанили моите чичовци и лели, които си вееха с ветрила и разговаряха.

А аз стоях с това създание, стиснал перилата и добил твърде печално изражение за моите девет години. Опитвах се да проумея същността на нещата.

— Аз ви дадох всичко това — каза той, сякаш бе доловил емоциите ми по-ясно от мен самия. — Семейството ти е мое семейство. Аз ви обсипвам с изобилие. Ти още не знаеш какво означава богатството. Много си малък. Но ще разбереш, че си принц на огромно кралство. Нито един европейски владетел не притежава такава власт.

— Обичам те — казах аз механично и се опитах да повярвам в това за миг, като че прелъстявах смъртен.

— Ще продължа да го правя — каза той. — Защитавай Катерин, докато тя не роди момиче, за да продължи линията. Катерин е слаба, силните тепърва ще дойдат, така ще стане.

Аз се замислих.

— Само това ли мога да сторя? — попитах след малко.

— Засега — отвърна той. — Но ти си много силен, Жулиен. Скоро нещата сами ще дойдат в ума ти и когато разбереш какво трябва да се направи, аз също ще го разбера.

Отново се замислих. Гледах щастливата групичка на моравата. Брат ми ме викаше да сляза да играя; мислеха да излязат с лодка по реката. Исках ли да ида с тях?

И тогава разбрах, че в това семейство има два извора — единият е вещерският — употребата на призрака за трупане на богатство и преимущества, а другият беше онзи на естественото или нормалното, който обаче вече кипеше от силно подводно течение, което може би нямаше да може да бъде спряно с унищожаването на призрака.

Той отново ми отговори:

— Опълчиш ли ми се, ще те унищожа! Ти си жив само защото Катерин има нужда от теб.

Не отговорих. Влязох в къщата и взех дневника си, слязох в салона и накарах музикантите да свирят силно. Седнах и записах мислите си.

Междувременно моите дарби и особено тези на майка ми ставаха все по-силни. Ние лекувахме, както вече казах, правехме заклинания, изпращахме Лашър да шпионира онези, от които се интересувахме, а понякога и да разузнае възможни финансови промени.

Това не беше лесна работа и колкото повече растях, толкова повече осъзнавах, че майка ми все повече полудява и става все по-неспособна да се справя с практическите неща.

Всъщност братовчедът Августин, управителят на плантацията, правеше каквото си иска с печалбите от нея.

По онова време бях на петнайсет, знаех седем езика и можех да пиша много добре на всеки от тях. Вече бях нещо като неофициален надзирател и управител на цялата плантация. Братовчед ми Августин започна да ми завижда и един ден, в изблик на гняв, аз го застрелях.

Това беше ужасен момент.

Не исках да го убивам. Всъщност той извади пистолета и ме заплаши, а аз в беса си го грабнах от ръцете му и стрелях право в челото му. Планът ми беше просто да го поваля и толкова, не исках да умира завинаги! Никой не бе по-изненадан от мен в този миг. Дори той, когато се издигна над тялото си — защото аз видях душата му, все още запазила смътна човешка форма, да се взира в мен, преди да се стопи в нищото.

Цялото семейство изпадна в ужас. Братовчедите се разбягаха в именията си, а тези от града се прибраха в Ню Орлиънс. Всъщност плантацията бе затворена заради траура за Августин. Дойде и свещеник и бяха извършени приготовления за погребението.

Аз седях в стаята си и плачех. Представях си, че ще ме накажат за това престъпление, но много скоро осъзнах, че нищо такова няма да се случи!

Никой нямаше да ме докосне и с пръст. Всички се страхуваха. Дори жената и децата на Августин бяха изплашени. Дойдоха да ми кажат, че знаят, че това е „инцидент“ и не искат да изгубят моята благосклонност.

Майка ми гледаше всичко това с хладно изумление, като че то не я засягаше особено.

— Сега вече можеш да управляваш всичко сам — каза ми тя.

Призракът също се появи, смушка ме дяволито и избута писалката от ръката ми, а после ме стресна, като ми се усмихна от огледалото.

— Жулиен — каза ми той. — Можех да свърша тая работа вместо теб! Остави пистолета. Нямаш нужда от него.

— Нима можеш да убиваш толкова лесно?

— Смях.

Тогава му казах за двама мои врагове, единият бе възпитателят ми, който бе обидил любимата ми Катерин, а другият — търговец, който безразсъдно ни мамеше.

— Убий ги — казах аз.

И той го стори. До седмица и двамата срещнаха края си — единият под колелата на карета, а другият падна от коня си.

— Проста работа — каза демонът.

— И на мен така ми се струва — отвърнах. Мисля, че вече бях напълно опиянен от властта. Помня, че бях само на петнайсет, още преди войната, когато бяхме изолирани от останалия свят.

След време наследниците на Августин напуснаха земите ни. Отидоха във вътрешността на Френска Луизиана и построиха красива плантация на име Фонтевро. Това обаче е друга история. Някой ден трябва да поемеш по шосето покрай реката, да минеш по Съншайн Бридж и да посетиш тези земи, да видиш руините на Фонтевро, защото там се случиха много неща.

Нека сега ти кажа само, че с Тобиас, най-големият син на Августин, така и не се сдобрихме. Той беше съвсем малък в нощта на убийството, а в сетнешните години омразата му към мен нарасна, въпреки че неговият клон на рода просперираше и запази името Мейфеър, а потомците му се женеха за нашите потомци. Това е един от многото клонове на рода, но и един от най-силните. Както знаеш, Мона произхожда от него и от моите по-късни съприкосновения с членовете му.

Сега да се върнем на онези дни. Катерин ставаше все по-красива, а Маргьорит започна да линее, сякаш жизнената й енергия се преливаше от нея в дъщеря й. Само че не бе точно така.

Маргьорит бе така луда по експериментите си, по опитите си да съживява мъртви деца и да кани Лашър в плътта им, да кара крайниците им да се движат, но така и не успя да съживи самата душа. Дори идеята за това бе нелепа.

Така или иначе тя потъваше все по-дълбоко в своята магия, като увличаше и мен. Поръчвахме книги от цял свят. Робите идваха при нас за лекове за всички болести. Ние ставахме все по-могъщи и скоро вече успявахме да излекуваме много от обичайните заболявания само като положим ръце върху болния. Лашър винаги бе наш съюзник в това и ако знаеше някаква тайна — например, че болният се е отровил неволно с нещо — винаги ни я съобщаваше.

Когато не се занимавах с това, бях с Катерин. Ходехме в Ню Орлиънс на опера, балет, театър, показвах й най-изисканите ресторанти и я водех на разходки, за да види сама света, защото по онова време една жена не можеше да направи такова нещо без придружител. Тя бе все така невинна и изпълнена с любов, с крехко телосложение, тъмна и вероятно леко слабоумна.

Постепенно започнах да установявам, че постоянните кръвосмешения в рода бяха довели до известни недостатъци. Всъщност често наблюдавах сред братовчедите си подобни признаци и лекото слабоумие от очарователния вид също беше сред тях. Често се срещаха и вещерски дарби, някои дори носеха вещерски белези — като черна бенка или родилно петно със странна форма; както и шести пръст. Всъщност шестият пръст беше нещо обичайно в рода и можеше да се види в най-различни разновидности. Можеше да е просто малък израстък от външната страна на ръката или да е близо до палеца, понякога дори изглеждаше като втори палец. Но каквато и форма да имаше, човек можеше да е сигурен, че притежателят му дълбоко се срамува от него.

Междувременно аз четях историята на Шотландия под носа на демона, макар че най-вероятно той изобщо не разбра за това. Карах цигуларят да свири до мен, докато четях, и той не се усети изобщо. Всъщност той често се изморяваше от властта на музиката и отиваше при майка ми.

Така… Донелайт не беше значим град, но някои истории твърдяха, че навремето е бил, и в него имало огромна катедрала. Всъщност по тези места имало и училище и велик светец. Католици от далечни краища идвали да се поклонят пред светилището.

Запомних тази информация за бъдеща употреба. Мислех да ида там и да открия историята на хората от Донелайт.

Майка ми се смееше на тези ми занимания и ми казваше под прикритието на музиката:

— Задавай му въпроси и скоро ще разбереш, че той е никой и нищо и идва от ада. Съвсем просто е.

В това имаше смисъл.

Изглеждаше, че тя казва истината. Ако го попитах: „Кой е създал светът?“, призракът говореше само за мрак, земя и духове, които винаги са били там, а когато попитах: „А ти видя ли раждането на Исус Христос?“, той отвръщаше, че там, където е живял, времето не съществува и че е виждал само вещици.

Заговорих за Шотландия и той заплака за Сузан, каза ми, че тя умряла в страх и болка, а Дебора гледала това с тъжни очи, преди злите магьосници от Амстердам да я отведат.

— Кои са тези магьосници? — попитах го аз, а той отвърна:

— Скоро ще разбереш. Те ви наблюдават. Пази се от тях, защото те знаят всичко и могат да ти навредят.

— Защо не ги убиеш?

— Защото искам да знам онова, което те знаят — каза той. — А и просто така, без причина. Пази се от тях. Те са алхимици и лъжци.

— Колко си стар?

— Аз нямам възраст!

— Защо си бил в Донелайт?

Тишина.

— Как така се озова там?

— Сузан ме повика, нали ти казах.

— Но ти си бил там преди нея.

— Няма нищо преди нея.

И продължаваше в същия дух — интригуващо, но без да разкаже повече от историята или да разкрие някаква конкретна тайна.

— Време е да помогнеш на майка си. Силата ти й е нужна.

Това означаваше, разбира се, да помогна в експериментите на Маргьорит. Добре, рекох си, въпреки че ако тя продължи да гори миризливите си свещи и да мърмори на латински, който всъщност не разбира, ще си тръгна!

Последвах Лашър до нейните стаи. Тя точно се бе сдобила с едно бебе — немощно, но все още живо. Бе изоставено пред вратите на църквата от някаква робиня. Бебето плачеше, малко кафяво същество с къдрава кафява коса и розови устни, които можеха да ти скъсат сърцето. Изглеждаше твърде миниатюрно, за да може да оживее. Майка ми беше много доволна. Приличаше на дете, което си играе с бръмбар в буркан, толкова свиреп беше интересът й и толкова далеч изглеждаше тя от факта, че това крехко плачещо същество всъщност е човек.

Тя затвори вратата, запали свещите и коленичи до детето. После покани Лашър да се всели в него.

Започна да припява нещо и подтикваше демона да се всели в детето.

— Всели се в тези ръце, гледай през очите му, говори с устата му, живей с дъха му и с ударите на сърцето му.

Стаята като че се изду и после се сви, въпреки че, разбира се, не стана нищо такова. Всички предмети затракаха и шумът заприлича на едва доловимо мърморене — бутилките тропаха, камбанки звънтяха, капаците на прозорците се удряха от вятъра — и тогава малкото бебе започна да се променя пред очите ми. Крайниците му се задвижиха координирано, а личицето му стана злобно или пък просто възрастно.

То вече не беше дете, а зловеща кукла, или нещо от този род. Въпреки че не се беше променило физически, в него се бе вселил възрастен мъж, който го движеше и говореше през устата му с клокочещ глас:

— Аз съм Лашър. Вижте ме.

— Расти, укрепвай! — извика Маргьорит, стиснала юмруци. — Жулиен, накарай го да порасне. Вгледай се в ръцете и краката му и им заповядай да пораснат.

Аз го направих и за мое изумление ръцете и краката на истина започнаха да се издължават. Очите на детето — бледосини като на всяко новородено, изведнъж станаха тъмнокафяви, косата му също потъмня, сякаш попи някаква тъмна течност.

Кожата му пък започна да изсветлява — цветът пулсираше по бузите му. Краката му за миг се протегнаха като пипала. И после малкото създание умря. Просто умря. Изпищя за последно и умря.

Маргьорит го грабна от леглото и го запрати към огледалото на тоалетката. Бебето се удари в него, опръска го с кръв, но не го счупи. Търкулна се на земята — едно безименно мъртво дете сред нейните парфюми, помади и гребени.

Стаята отново потрепери. Той беше близо, но пак не успя. Над нас се спусна студ. Сякаш Лашър бе отнесъл цялата топлина със себе си.

Майка ми седна на пода и заплака.

— Винаги става така. Стигаме толкова далече и после съдът се оказва твърде слаб, за да го поеме. Той унищожава онова, което променя. Как изобщо ще се въплъти? Сега е така изморен от стореното, че няма да дойде при нас. Трябва да чакаме да се събере отново, нищо не може да се направи.

Бях омагьосан от видяното. Исках да изляза и да го запиша, но тя ме спря.

— Какво да направим, че той да се въплъти? — попита ме.

— Не зная, може би не трябва да опитваш с дете, а с тяло на мъж. Намери някой слабоумен или парализиран, който вече е близо до смъртта, някой, който няма да може да му противостои повече от едно дете. И тогава виж дали Лашър ще се справи.

— Но той каза, че трябва да порасне от малко дете. Малко дете, като бебето в яслите.

— Така ли каза? Кога? — попитах я аз и запомних това, заедно с останалото, което се бе изплъзнало от устата му.

— Ще се роди от малко дете, от най-могъщата вещица, но бебето трябва да е съвсем малко, като бебето Исус. О, само да можехме да го въплътим сега, помисли си какво бихме могли да направим и тогава, тогава, ще върнем и мъртвите по същия начин.

— Мислиш ли?

— Ела тук — каза тя. Хвана ме за ръката, коленичи на пода и издърпа малък сандък изпод леглото. В него имаше кукли, направени от кости и коса, с внимателно ушити дрешки. Имай предвид, Майкъл, че тогава те не бяха така изгнили, както когато ти ги видя. Бяха облечени с дантели, а някои бяха окичени дори с красиви бижута и нанизи перли. Взираха се в нас с мъничките си нарисувани очички.

— Ето ги мъртвите — каза майка ми. — Виждаш ли? Това е Мари Клодет. — Тя вдигна една мъничка кукла със сива коса, облечена в червена тафта. Беше направена от чорап, пълен с нещо, което приличаше на камъчета. — Изрезки от ноктите й, кост от ръката й, която взех от гроба, кичур от косата й, голям кичур. Ето от какво е направена тази кукла. Малко след смъртта й аз взех слюнка от устата й и напоих лицето на куклата, взех и малко от кръвта, която бе повърнала, и намазах с нея куклата под рокличката. Вземи я и ще видиш, че тя е тук.

Пъхна куклата в ръцете ми и пред мен за миг блесна образът на живата Мари Клодет! Направо политнах назад от изумление. Взирах се в куклата, стиснах я отново и пак видях баба си да се взира в мен. Започнах да я викам, призовавах я, виждах я, зовях я, а накрая тя изчезна.

— Това нищо не означава — рекох аз. — Тя не е тук.

— Не, не, тук е и дори говори с мен.

— Не ти вярвам.

Стиснах отново куклата и казах:

— Бабо, кажи ми истината. — И тогава чух тъничък гласец в главата си, който каза:

— Обичам те, Жулиен.

Разбира се, аз знаех, че това не е Мари Клодет. Беше Лашър, но се чудех как да го докажа.

И тогава ми хрумна нещо. Казах високо, така че и майка ми да чуе:

— Мари Клодет, Мари Клодет, любима моя бабо, помниш ли деня, в който, докато оркестърът свиреше, ние с теб погребахме малкото ми дървено конче в градината? Помниш ли, че аз плаках, а ти ми каза едно стихотворение?

— Да, да, детето ми — каза потайният глас и образът, който и аз, и майка ми виждахме. Този път се бе задържал за дълго — грациозно видение на Мари Клодет такава, каквото беше последния път, когато я видях.

— Стихотворението, помогни ми да си го спомня.

— Помисли, дете, сам ще си го спомниш — рече призракът.

И тогава аз казах:

— О, да. „Малко конче, малко конче, препускай в нивите на небесата.“

Да, каза тя, и го повтори след мен.

Аз хвърлих куклата и обявих:

— Това са глупости. Никога не съм имал дървено конче. Никога не съм се интересувал от такива неща. И никога не съм го заравял в градината, нито пък съм чувал толкова тъпо стихотворение.

Демонът се разгневи ужасно. Майка ми протегна ръце да ме защити. Всичко в стаята полетя във въздуха… мебели, бутилки, буркани. Беше по-лошо дори от вихрушката от пера онзи ден. Всичко валеше върху главите ни.

— Спри! — изкрещя майка ми. — Кой ще пази Катерин?

Стаята изведнъж притихна.

— Не ставай мой враг, Жулиен — рече демонът.

В този миг аз бях изплашен до смърт. Бях доказал правотата си, това създание беше лъжец. То не беше носител на никаква свята мъдрост. И можеше да ме убие така, както убиваше враговете ми, стига да го вбесях достатъчно.

Но аз бях хитър.

— Добре — казах му, — значи ти ще бъдеш отново в плът?

— Аз ще бъда в плът, ще бъда в плът, ще бъда в плът!

— Тогава ще продължим сериозно с експериментите.

Майкъл, сам видя плодовете на онези години. Когато дойде в тази къща, ти видя изгнилите човешки глави в бурканите. Видя бебетата да плуват в мрака. Видя общия продукт на нашите усилия.

Позволи ми да бъда кратък за тези мрачни дела — за онова, което правехме, онова, което аз правех от страх пред демона. Виждах как потъвам все по-дълбоко и все по-дълбоко в злото.

Беше 1847 година. Катерин беше почти на седемнайсет и я ухажваха мнозина от братовчедите, както и външни хора. Тя обаче нямаше желание да се омъжва. Най-греховното удоволствие на това бедно момиче бе да ми позволява да я обличам като момче и да я водя на баловете на квартеронките или в крайбрежните кръчми, където никоя жена не можеше да стъпи. Всичко това я забавляваше, мен също, обичах да гледам този гнил свят през нейните красиви очи…

Но през цялото това време аз не преставах да се усамотявам с Маргьорит в нейния кабинет, където извършвахме най-ужасяващи жертвоприношения за нашия демон.

Първата ни по-значима жертва бе един вуду лечител — мулат с жълта коса, много стар, но още силен, когото отвлякохме от стъпалата на къщата му и заведохме в Ривърбенд. Омаяхме го с приказки за вино и купища злато, уверихме го, че искаме да разберем какво знае за Дявола и Бога.

Той бе ставал приемник на много духове, или поне така твърдеше. Добре тогава, рекохме си, ние имаме още един за теб. Говорехме му за магии, говорехме лъжи и всякакви небивалици. Подготвихме го да приеме доброволно този могъщ бог в себе си — Лашър.

В стаята на Маргьорит, зад заключените врати, ние отново призовахме Лашър да се всели в този човек, който бе готов да му се отдаде по своя воля.

Първо мъжът лежеше неподвижно, кожата му беше бледа, а косата — много жълта. После той отвори очи и ние видяхме, че в тях гори друг живот! Очите му се втренчиха в нас и устата се раздвижи, гласът му бе по-плътен, отколкото преди, когато каза:

— О, любими мои, виждам ви. — Беше ужасяващо. Гласът наистина излизаше от устата на човека, а очите му гледаха диво, лишени от интелигентно изражение.

— Седни! — нареди му Маргьорит. — Бъди силен! Обладай тялото! — Тя накара и мен да кажа същото и ние заповтаряхме тези думи до безкрай, а очите на съществото не се откъсваха от нас.

Мъжът се изправи, протегна ръце, но после те пльоснаха безжизнено от двете му страни и той едва не падна по очи. Опита се да се задържи на крака, но падна, а ние се втурнахме да го хванем. Ръцете му започнаха да посягат към въздуха и накрая той успя да ме хване за врата, което не ми хареса особено, но аз знаех, че е твърде слаб, за да ме нарани, а и той каза отново с ужасния си глас:

— Любимият ми Жулиен.

— Обладай това тяло завинаги — извика Маргьорит. — Нека то стане твое по право.

И тогава тялото затрепери, а пред очите ми се случи същото като с бебето, косата на мъжа започна да потъмнява, а лицето му да се криви.

След миг горкият старец падна мъртъв в ръцете ни, без да разберем дали поне за миг е успял да си върне властта над собственото си тяло.

Щом го положихме на леглото, Маргьорит го огледа много внимателно. Показа ми участъците от кожата, които бяха избелели, и кичури от косата му, които бяха видимо потъмнели, сякаш отвътре бе изригнала някаква енергия и ги бе променила. Аз отбелязах, че са променени само новите и по-къси коси, а кожата започва пак да придобива жълтеникавия си оттенък.

— Какво ще правим с това, мамо? Трябва да го запазим в тайна от семейството.

— Разбира се — каза тя. — Но нека първо да отрежем главата, за да я запазим.

Аз седнах до стената изтощен, кръстосах глезени и гледах тихо как тя бавно сече главата на мъжа с брадвичка. После я потопи в химикалите, които бе купила специално за целта, и затвори буркана. Очите на мъжа бяха втренчени в мен.

После Лашър се съвзе, ако може така да се каже. Пак се появи в образа на силен мъж до нея. Помня този момент добре — демонът стои там като най-невинен човек, с разширени очи, почти миловиден, а Маргьорит затваря капака на буркана, вдига го към светлината и говори на главата вътре като на бебе: „Браво, браво, малка главичке, добре се справи“.

После майка ми веднага се зае да драска нещо за бъдещите си експерименти.

Майкъл, когато ти дойде в тази къща и видя бурканите, ти всъщност видя единствения резултат от магията й. Не постигнахме нищо повече. Но как можехме да го знаем тогава?

С всяка нова жертва ставахме все по-коварни и все по-дръзки, както и все по-обнадеждени. Научихме, че телата трябва да са силни, а не стари, че младеж без семейство или дом бе най-добрият избор.

Живеех в страх Катерин да не разкрие всичко това. Тя беше моята радост. Понякога сядах, гледах я и си мислех: „Само да знаеш какво става, сестричке“. И все пак не можех да се откъсна от майка си и онова създание, не можех да се откъсна от нищо. Катерин беше моето чисто „аз“, детето, което никога не съм бил, добрият човек, който не бях пожелал да бъда. Обичах я.

Колкото до машинациите ми с демона, аз им се наслаждавах. Изпитвах тайно удоволствие дори при залавянето на жертвите и воденето им у дома, докато ги съпровождахме по стъпалата и ги придумвахме да се превърнат в подходящи съседи за него. Всеки експеримент бе невероятно вълнуващ за мен. Блещукащите свещи, жертвата на леглото, самото обсебване — беше хипнотично.

Лашър също започна да проявява предпочитания. Искаше хора със светъл тен и коса, за да може да ги промени по-лесно, както желае, и да може да остане в тях по-дълго, да се разхожда и да говори чрез телата им.

Винаги настъпваха някои повърхностни мутации, но това беше всичко. Само кожа, коса и нищо друго.

А накрая жертвата винаги умираше.

Демонът обичаше това — скоро дори вече не можеше без тези вселявания.

— Тази нощ ще видя луната през човешки очи — казваше Лашър, — доведете ми дете. Искам тази нощ да танцувам на музиката с човешки крака. Извикайте цигулари пред вратата и ми доведете крака, които знаят да танцуват.

Като отплата за всичко това той ни носеше злато и бижута в невъобразими количества. Винаги намирах пари в джобовете си. Ставахме все по-богати, а Лашър ни предупреждаваше кога да изтеглим парите си от това или онова място и никога не бъркаше.

Случи се обаче нещо друго. Той започна да ме имитира.

Всичко като че тръгна от няколко мои необмислени въпроса:

— Защо трябва да изглеждаш така? Толкова простоват и прашен?

— Сузан мислеше, че съм хубав мъж. Ти как искаш да изглеждам?

И с няколко внимателно подбрани думи аз създадох дизайна на дрехите му. След това той се появяваше в моя образ, за да ме изплаши и да ме разсмее. Скоро открихме, че можем да заблуждаваме и другите. Той сядаше на бюрото ми и се представяше за мен, а аз излизах. Хората така и не разбираха, че съм напуснал къщата.

Беше страхотно. Разбира се, той не можеше да поддържа солиден образ много дълго, но ставаше все по-силен и по-силен.

Стана ми ясно и нещо друго. Това същество, въпреки че ми доставяше наслада, когато пожелаех, не изпитваше ревност от другите ми любовници. Всъщност дори обичаше да ме гледа — с любовници, с курви, с държанки. Често кръжеше около гардероба ми и караше дрехите да се полюшват като от вятър. Явно ме възприемаше като интересен модел за подражание.

Маргьорит вече не излизаше изобщо от откачената си лаборатория, затова аз се отправях към града. Демонът тръгваше с мен и наблюдаваше всичко. Чувствах се много могъщ, когато бях в неговата компания — моя таен довереник, моето свръхестествено око, моя пазач.

А когато с Маргьорит се криехме от него чрез музиката, той се появяваше и танцуваше, както пред Мари Клодет навремето. Нашето уединение го принуждаваше да показва силата си и облечен в модните си дрехи, той изнасяше своя спектакъл, за да ни разсейва така, както ние се опитвахме да разсеем него чрез мелодията.

Ако има човек в Ривърбенд, който да не е виждал този демон в материална форма поне за половин минута, значи е бил или сляп, или луд.

Майкъл, мога да ти кажа толкова много, но не това е историята на живота ми, която има значение. Достатъчно е да отбележа, че живях така, както малцина са живели, научих, каквото исках и направих, каквото пожелах. Изпитах всякакъв вид удоволствия и този демон беше моят най-добър любовник. Никоя жена, нито мъж успяха да ме откъснат за дълго от него.

— Смях, Жулиен. Не съм ли по-добър?

— По-добър си, трябва да призная — отвръщах аз и се отпусках по гръб на леглото, като го оставях да свали дрехите ми и да ме гали.

— Защо толкова обичаш да го правиш? — питах го.

— Защото ставаш топъл, ставаш по-близък и ние сме почти заедно. Ти си красив, Жулиен. Ние сме мъже, ти и аз.

Има смисъл в това, казвах си аз и отпивах от еротичното удоволствие. Отдавах му се с дни, но след това винаги се появявах в града, за да се забавлявам по друг начин, иначе щях да полудея като майка си.

Разбира се, сега вече зная колко безсмислени са били тези експерименти. Единствено жаждата на Лашър да обсебва човешки тела ни караше да продължаваме.

Маргьорит вече беше официално луда. Само че на никого не му пукаше за това. Пък и защо? Семейството имаше стотици членове. Брат ми Реми се ожени и му се родиха много деца, както от жена му, така и от метресата му квартеронка. Ние, Мейфеър, бяхме навсякъде и много от нас отидоха в града и построиха красиви къщи там.

На никого не му пукаше дали главната вещица не излиза от стаята си по време на разкошните пикници, които уреждахме. Тя не липсваше никому. Аз обаче бях там, танцувах с Катерин, която разби сърцата на много млади мъже — вече минаваше двайсет и пет и бе стара мома по стандартите на Юга от ония времена, но беше толкова красива, че никой не смееше да си помисли подобно нещо, пък и така богата, че всъщност нямаше нужда да се омъжва.

Скоро ми стана ясно, че тя се страхува да се омъжи. Разбира се, с майка ми й бяхме казали каквото можем, а тя бе ужасена. Не искаше да роди дете, за да не се продължи дяволското семе. „Ще умра девица — казваше. — И така ще се сложи край на всичко това. Няма да има повече вещици.“

— Нещо да кажеш? — попитах аз Лашър.

— Смях — беше неговият отговор. — Тя е човек. Човеците жадуват за компания, човеците жадуват за деца. Има много братовчеди, от които да избере. Търси такива с белези. Търси такива, които виждат.

И аз го направих. Тиках всеки Мейфеър с вещерски знак пред лицето на Катерин, но без успех. Тя си остана същата — сладка и леко разсеяна, никога не спореше за нищо.

И тогава се случи немислимото.

Започна съвсем невинно. Тя искаше къща в града и настояваше да наема един ирландски архитект, Дарси Монахан, да я построи в горната част, където живееха американците.

— Ти сигурно си полудяла — казах й. Баща ми бе ирландец, наистина, но аз не го познавах. Бях креол и говорех само на френски. — Защо искаш да живееш с онези шумни американци? С търговци и всякаква подобна измет?

Купих от Дарси една градска къща на Рю Домейн. Беше я построил за един човек, който се бе самоубил след банкрут. Виждах призрака му от време на време, но той не ме безпокоеше — беше като призрака на Мари Клодет, нещо безжизнено и неспособно на общуване.

Преместих се там и обзаведох разкошни стаи за Катерин. Но това не й беше достатъчно. Затова й казах:

— Добре, ще купим земя на „Честнът“ и Първа улица. Ще построим някакъв кошмар в стил гръцки храм, за да си доволна. Хайде, прави каквото искаш. Не ми пука.

Дарси веднага започна плана и построи къщата, в която стоим сега. Аз се държах пренебрежително, но Лашър се появи в моя образ, наведе се над рамото ми и постепенно се промени в тъмнокосия мъж, който предпочиташе да бъде.

— Нека бъде пълна с повтарящи се мотиви, с орнаменти и шарки. Направи я красива — каза ми той.

— Кажи го на Катерин — рекох аз и той се подчини. Вкара тези мисли в главата й и ръководеше и строежа, и нея, както винаги.

— Това ще е великолепна къща — каза Лашър, когато се връщахме заедно към горната част на града. Беше се материализирал на стъпалото на каретата и стоеше до вратата. — В тази къща ще се случват чудеса.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Виждам го. Виждам пътя. Ти си моят обичен Жулиен.

Какво означаваше това, не знаех, но и не се замислих твърде много. Отдадох се на бизнеса си, купувах земи, инвестирах зад граница, и най-вече се опитвах да не мисля за Катерин и тази американска къща. Исках да я примамя обратно във Френския квартал, за да бъде с мен.

Както знаеш, тя се влюби в Дарси! Всъщност Лашър ми разкри тяхната афера. Бях тръгнал натам, защото Катерин не си беше дошла у дома, а на мен не ми се нравеше, че остава толкова късно след като строителите си бяха отишли и броди из недовършената къща с онзи противен ирландец.

Лашър се опита да отклони вниманието ми. Първо каза, че ще говорим, после пък поиска жертва, която да обсеби.

— Не сега — отвърнах. — Трябва да намеря Катерин.

Накрая той се появи в човешки облик и направи най-лошия си номер — подплаши кочияша ми и ние излязохме от пътя, където счупихме колело. Скоро аз седях изгарящ от яд на бордюра, докато се опитваха да поправят каретата. Сега разбирам, че демонът не е искал да стигна до къщата.

Следващата нощ се опитах да го заблудя. Изпратих го със задача да ми намери някои редки монети, а аз тръгнах сам с кобилата си, като пеех през целия път, за да не може да се приближи и да разбере намеренията ми.

Вече се здрачаваше, когато стигнах до къщата. Тя се издигаше като замък, мазилката й имитираше камък, колоните вече бяха на местата си, а прозорците очакваха стъклата си. Изглеждаше тъмна и изоставена.

Влязох вътре и на пода в салона видях сестра си и онзи мъж. Едва не го убих. Наистина, хванах го за врата и започнах да го удрям с юмрук, но Катерин закрещя:

— Ела, Лашър. Ела, отмъстителю мой. Не му позволявай да убие любимия ми.

Пищя, плака и накрая се свлече на пода в несвяст. Лашър наистина бе там. Усетих го около себе си в мрака, сякаш бе някое огромно морско създание, а аз — беззащитната жертва. Мрак ме обгърна плътно насред двойния салон и аз почувствах как демонът посяга, гали стените и после се събира отново.

— Спри се, Жулиен — каза Лашър. — Вещицата обича своя смъртен мъж. Внимавай. Тя ме повика с древни и свещени думи.

Дарси Монахан стана и понечи да ме нападне, но Лашър сдържа ръката му. Монахан беше суеверен, като всеки с ирландска кръв, и се огледа трескаво, усетил присъствието на демона в мрака. После видя своята Катерин ридаеща на пода и тръгна към нея.

Аз излязох от къщата, изгарящ от гняв. Върнах се в апартамента си на Рю Домейн, наех няколко квартеронки и цяла нощ правих секс с тях, обезумял от мъка. Катерин и онзи ирландски звяр — горе, в квартала на американците.

Сега, когато се връщам към тази история, виждам, че съм скрил твърде много от нея. Тя си мислеше, че мъжът е просто призрак. Не знаеше какво може да стори Лашър, ако го призове.

— Добре — казах й, — ако искаш да ме убиеш, просто го извикай пак така и той ще се опита да изпълни желанието ти.

Не бях съвсем сигурен в това, но не исках да продължава да сипе проклятия върху мен. Първо ме бе предала с Дарси, а сега и с Лашър. Но тя беше вещицата и аз цял живот щях да я закрилям.

— Не знаеш с какво си имаш работа — казах й, — аз те опазих от него.

Тя беше ужасена, разплака се, но все пак реши да се омъжи за Дарси Монахан.

— Вече няма нужда да ме пазиш — рече. — Ще се омъжа със смарагда на шията, както изисква семейният закон, но ще се омъжа в църква, пред Божия олтар, а децата ми ще бъдат кръстени с неговото име. Те ще се отвърнат от злото.

Аз свих рамене. Всички се бяхме женили пред католически олтар, нали така? И всички бяхме кръстени. Какво от това? Но не й казах нищо.

С майка ми се опитахме да я откъснем от Дарси, но без полза. Всъщност тя бе готова да се откаже от завещанието заради онзи ирландски глупак, или поне така говореше пред всички. Братовчедите идваха при мен и питаха какво ще стане, какъв е законът, ще изгубим ли богатството си. Тогава стана ясно колко много знаят за тайната пещ на злото, която захранваше просперитета на нашето семейство и доколко готови са да тръгнат срещу нея.

Но всъщност Лашър даде булката.

— Нека се омъжи за келта — каза той. — Баща ти също беше ирландец и в неговите вени течеше древна вещерска кръв. Ирландци, шотландци, те са надарени с пророческа дарба. Кръвта на баща ти те прави толкова силен. Нека видим какво ще направи този ирландец със сестра ти.

Но ти знаеш историята. Катерин изгуби две бебета, и двете момчета. След това роди на Дарси двама синове. Въпреки молитвите й, въпреки църковните служби, броениците и свещениците, тя губеше бебе след бебе.

Избухна Гражданската война и градът падна, много хора фалираха за една нощ, когато янките нахлуха по улиците. Катерин отглеждаше момчетата си в къщата на Първа улица, сред американските си приятели и предатели. Тя мислеше, че е оставила зад себе си семейното проклятие. Всъщност дори върна смарагда още в деня на сватбата си.

Семейството обезумя. Вещицата си бе отишла. За първи път чух мнозина да шепнат тази дума. „Но тя е вещицата! — казваха. — Как така ще ни изоставя?“

Смарагдът. Той лежеше в тоалетката на майка ми, сред магьосническите й боклуци, като някаква зловеща дрънкулка. Накрая го взех и го сложих на една гипсова статуетка на Дева Мария.

За мен това беше мрачно време, време на голяма свобода, време, в което научих много. Катерин си бе отишла и нищо друго нямаше значение за мен. Ако някога съм се съмнявал, то вече знам със сигурност — моето семейство е моят свят. Тогава можех да ида в Европа или в Китай. Можех да се махна и от войната, и от епидемиите, от бедността. Можех да живея като цар. Но тази малка част от земята е моят дом, а без любимите ми хора нищо нямаше същия вкус.

Жалко, наистина. Но е така. Аз научих нещо, което само много могъщ и богат човек може да разбере — какво всъщност искам.

Междувременно демонът постоянно ме подтикваше да имам нови любовници и гледаше ненаситно какво се случва между нас. Имитираше ме постоянно. Дори когато посещаваше майка, той се появяваше в моя образ и всички си мислеха, че това съм аз. Лашър като че изгуби всяка представа за собствена самоличност, ако някога я е имал.

— Как изглеждаш наистина? — попитах го аз.

— Смях. Защо ме питаш това?

— Какъв ще бъдеш, когато се въплътиш?

— Като теб, Жулиен.

— А защо не какъвто беше преди — с кафява коса и кафяви очи?

— Този образ бе само за Сузан, тя искаше да ме вижда такъв, затова приех тази форма и растях в нея — като шотландски селянин. Но ми се ще да бъда като теб. Ти си красив.

Много мислих за това. Играех комар, пиех, танцувах до зори, биех се и се карах с патриотите от Конфедерацията и с враговете янки, трупах и губех цели състояния в най-различни сфери, влюбвах се няколко пъти и общо взето започнах да осъзнавам, че ден и нощ тъгувам за Катерин. Вероятно имах нужда от цел в живота, нещо различно от това да правя пари и да отрупвам с тях братовчеди от близо и далеч, нещо различно от това да строя къщи по нашите земи и да купувам нови имоти. Катерин бе най-важна за мен. И винаги е било така.

Освен демона, разбира се. Обичах да играя с него, да трансформираме заедно човешка плът, да общувам с него и да го използвам. Започнах да прозирам през всичко!

После дойде 1871 година. Лято и жълтата треска, която винаги се появяваше и върлуваше сред най-новите имигранти.

Дарси, Катерин и техните момчета наскоро бяха ходили в чужбина. Всъщност бяха прекарали в Европа шест месеца и още щом стъпи на американския бряг, хубавият ирландец бе повален от треската.

Беше изгубил имунитета си в чуждите земи, предполагам. Знам само, че ирландците най-често умираха от жълта треска, от която ние никога не се разболявахме. Катерин направо обезумя. Изпрати ми писма в Рю Дюмейн, молеше ме да ида и да го излекувам.

Казах на Лашър:

— Ще умре ли?

Той се появи до леглото ми със скръстени ръце, облечен като мен предишния ден.

— Мисля, че ще умре — отвърна той. — И вероятно му е време. Не се тормози, дори вещица не може да излекува тази треска.

Не бях сигурен в това. Какво щяха да правят малките Клей и Винсент, тези невинни деца, чиято единствена вина бе, че са се родили момчета, като мен и Реми?

Тръгнах към града, като се чудех какво да направя. Говорих с много лекари и сестри, а треската върлуваше както винаги в горещо време. Гробищата бяха пълни с мъртъвци. Градът миришеше на смърт. Палеха се огромни огньове, за да се прогонят зловредните изпарения.

Богатите фабриканти и търговци, които бяха дошли на юг да натрупат пари след войната, падаха под косата на Черния жътвар така лесно, както и селяните, дошли с корабите.

Дарси умря. Да, умря. Кочияшът на Катерин се появи пред вратата ми.

— Той умря, мосю. Сестра ви моли да идете при нея!

Какво можех да направя? Не бях стъпвал в къщата на Първа улица от завършването й. Дори не познавах бедните Клей и Винсент! Не бях виждал сестра си от година, освен когато се срещнахме веднъж на улицата. Внезапно цялото ми богатство, всички удоволствия изгубиха стойност за мен. Сестра ми ме молеше да ида при нея.

Трябваше да го сторя и да й простя.

— Лашър, какво да правя?

— Ще разбереш — каза ми той.

— Но тя няма дъщеря, която да продължи рода! Ще скърби за мъжа си до края. Знаеш го и аз го знам.

— Ще разбереш какво да сториш. Иди при нея.

Отидох в къщата на Първа улица. Беше дъждовна нощ, много гореща, а ирландските бордеи бяха само на няколко пресечки оттам. Труповете на умрелите от жълта треска лежаха струпани в канавките.

Бризът откъм реката разнасяше вонята. Къщата обаче се издигаше величествена сред дъбовете и магнолиите, същинска неразрушима крепост. Много тайнствена къща, изпълнена с повтарящи се и някак зловещи мотиви.

Видях прозореца на господарската спалня. Видях онова, което мнозина са виждали оттогава — потрепване на светлина на свещи зад капаците.

Влязох в къщата, като разбих вратата с помощта на Лашър или благодарение на сила в самия мен, която се появи незнайно откъде. Ключалката се счупи и стана съвсем безполезна.

Свалих мокрото си палто и тръгнах по стълбите. Вратата на главната спалня беше отворена.

Разбира се, очаквах да видя мъртвия ирландец да лежи там и да се разлага в лятната жега. Оказа се обаче, че вече са го отнесли, за да не се разнася заразата. Суеверните ирландски слугини ми казаха, че Дарси, горкичкият, бил вече погребан, но тъй като камбаните на „Свети Алфонс“ биели ден и нощ, нямало време за погребална служба.

Стаята беше почистена. Катерин лежеше на огромното легло с черни фигури на лъвове по пилоните и плачеше тихо, забила лице в бродираната възглавница.

Изглеждаше съвсем малка и крехка; пак си беше моята малка сестричка. Аз седнах до нея и започнах да я успокоявам. Тя плачеше на рамото ми. Дългата й черна коса беше все така гъста и мека, а лицето й не бе изгубило нищо от красотата си. Всички бебета не бяха отнели нито очарованието й, нито невинността й, нито лъчистата вяра в очите й, когато ме погледна.

— Жулиен, отведи ме у дома в Ривърбенд — каза тя. — Заведи ме у дома. Накарай мама да ми прости. Не мога да остана тук сама. Навсякъде ще виждам Дарси, само Дарси.

— Ще опитам, Катерин — отвърнах, но бях сигурен, че няма как да я сдобря с майка. Тя вече беше съвсем луда и дори не си спомняше коя е Катерин, нито пък кой съм аз. Последния път, когато я видях, двамата с Лашър караха цветята да цъфтят по-рано. Демонът й бе разкрил тайните на растенията, от които могат да се правят отвари за получаване на видения. Такъв бе животът на майка ми към края. Можех да й кажа, че Катерин е мъртва и погребана и трябва да бъдем добри с нея. Кой знае, може би щеше да се умилостиви.

— Не се притеснявай, красавицата ми — казах аз. — Ще те отведа у дома, ако искаш, заедно с децата ти. Цялото семейство е там, както винаги.

Тя кимна и направи грациозен и някак безпомощен жест, който трябваше да покаже, че се оставя изцяло в ръцете ми.

Целунах я и я прегърнах. После я сложих да легне и я уверих, че ще остана при нея до сутринта.

Вратите бяха затворени. Бавачките ги нямаше. Момчетата бяха тихи, където и да спяха. Аз излязох от спалнята, за да пуша.

Видях Лашър.

Стоеше в подножието на стълбището и ме гледаше. Каза ми тихо да разгледам къщата. Да разгледам вратите, стаите и повтарящите се мотиви. Ривърбенд ще изчезне, както къщата в Сан Доминго, но тази къща ще остане, за да изпълни предназначението си.

Изпаднах в странен унес. Слязох по стълбите и започнах да оглеждам къщата така, както ти, Майкъл, си правил хиляди пъти. Тръгнах из нея бавно, докосвах рамките на вратите, месинговите дръжки, разглеждах пейзажите в трапезарията и красивите гипсови орнаменти по таваните.

Да, красива е, помислих си. Горкият Дарси. Нищо чудно, че работата му беше на мода. Но предполагах, че всъщност не е имал вещерска кръв. Предполагах, че племенниците ми, Клей и Винсент, са също тъй невинни като брат ми Реми. Излязох в градината. Видях огромната осмоъгълна морава с каменните пилони в края на балюстрадите. На лунната светлина ясно личаха мотивите и фигурите, които плочите оформяха.

— Виж розите на желязото — каза ми Лашър. Имаше предвид парапетите от ковано желязо. Мотивите в тях следваха тези по плочите.

Той тръгна редом с мен и аз почувствах странна тръпка от близостта му. За малко да го накарам да легнем сред дърветата. Бях пристрастен, така да се каже. Но не можех да забравя обичната си сестра. Тя щеше да се събуди, да си помисли, че съм я изоставил, и да се разплаче.

— Запомни всичко това — каза ми той. — Защото тази къща ще пребъде.

Щом влязох в коридора, го видях в трапезарията — беше опрял ръце на рамката на вратата. Тя се извисяваше над него във формата на ключалка — стесняваше се нагоре и затова изглеждаше по-висока, отколкото беше.

Забелязах, че и входната врата, която бях оставил широко отворена, има същата форма. А той стоеше там, сякаш винаги е бил в тази къща. На вид същия като мен — гледаше ме.

— Искаш ли да живееш след смъртта, Жулиен? От всичките ми вещици ти единствен не се интересуваш много от този последен мрак.

— Ти не знаеш нищо за него, Лашър — отвърнах. — Сам ми го каза.

— Не бъди жесток с мен, Жулиен. Не и тази нощ. Радвам се, че съм тук. Искаш ли да живееш след смъртта? Би ли останал като дух на земята, това питам?

— Не зная. Ако Дяволът се опита да ме отведе в ада, може би ще остана тук, ако това имаш предвид. Душите от чистилището бродят наоколо, появяват се на магьосниците и спиритистите. Може би и с мен ще стане така. — Смачках пурата си в пепелника на мраморната масичка, която още е тук, долу в коридора.

— Ти това ли правиш, Лашър? Да не си духът на някой безчестен човек, обречен да броди вечно, обгърнат от незаслужена тайнственост?

Видях как нещо в лицето му се променя. За миг се превърна в мое копие, а после се усмихна. Наистина, той имитираше усмивката ми до съвършенство. Не бях виждал този трик много често. Прегърби се леко и скръсти ръце, както правех аз. Дори произведе шум като от търкане на плат в дървото, за да ми покаже колко е силен.

— Жулиен — рече той, като дори оформяше думите с устни. — Може би всички тайни са нищо в същината си. Може би светът е направен от отпадъци?

— Ти там ли беше, когато е създаден?

— Не зная — отвърна, имитирайки моя саркастичен тон. Дори вдигна вежди като мен. Никога не го бях виждал толкова силен.

— Затвори вратата, Лашър, щом си толкова силен — предизвиках го аз.

И за мое изумление, той посегна към дръжката и отстъпи встрани. Затвори вратата точно както би направил истински човек. Но това явно бе границата на възможностите му, защото се появи силна топлина и той изчезна. След него, както винаги, остана топлина.

— Възхитително! — прошепнах аз.

— Запомни това място, ако ще оставаш на тоя свят. Запомни мотивите. В сумрака отвъд те ще светят в очите ти, ще те водят към дома. Тази къща ще пребъде с векове. Тя е достойна за духовете на мъртвите. В нея винаги ще бъдеш в безопасност. Война, революция или огън, дори придошла река, нищо няма да те сполети. Навремето аз бях поддържан… от два мотива. Два прости мотива. Кръг и камъни във формата на кръст. Само два мотива.

Запомних това. Още едно доказателство, че той не беше самият Дявол.

Изкачих стълбите. Бях измъкнал малко повече информация от него, но все пак не кой знае какво. Горе ме чакаше Катерин.

Беше будна и стоеше до прозореца.

— Къде беше? — попита ме, останала без дъх. После се хвърли към мен да ме прегърне. Лашър като че бе около нас. Казах му без думи да не се явява, за да не я изплаши. Вдигнах леко брадичката й, както мъж прави с жена, и я целунах.

В тази секунда като че ли с мен се случи нещо необичайно. Може би заради допира на гърдите й. Тя не носеше нищо под бялата нощница и аз почувствах зърната й, топлината й и гореща струя от устните й. Отдръпнах се, погледнах я, но видях само невинност.

Но също и жена. Красива жена. Жена, която бях обичал винаги, която бе израснала пред очите ми и после ме бе отхвърлила заради друг. Видях тялото, което бях обичал така, както брат обича сестра си. То ми беше много познато от дните на детството, когато лудувахме и плувахме заедно. Изведнъж се осмелих и я целунах отново, после пак и пак, и почувствах как гори в ръцете ми.

Бях отвратен. Та това бе моята сестричка. Заведох я до леглото и я сложих да легне. Тя изглеждаше объркана, когато ме погледна. Или може би омагьосана? Може би е помислила, че не съм аз, а Дарси?

— Не — прошепна тя. — Знам, че си ти. Винаги съм те обичала. Съжалявам. Трябва да ми простиш тези малки грехове, но когато бях малко момиченце, често си представях, че ще се оженим. Ще вървим заедно по църковната пътека. Чак когато се появи Дарси, престанах с тези греховни копнежи. Господи, прости ми!

Тя се прекръсти и сви колене, после посегна към завивките.

Не знам какво ми стана, нещо ме връхлетя. Може би гняв? Гледах тази дребна жена, това създание с протегната ръка и разпиляна черна коса върху бледото треперещо лице. В мига, в който тя се прекръсти, аз като че обезумях.

— Как смееш да си играеш с мен така! — извиках и я блъснах на леглото. Нощницата й се отвори и се видяха гърдите й — много съблазнителни.

След секунди вече разкъсвах дрехата й, а тя започна да крещи. Беше ужасена.

— Не, Жулиен, недей!

Но аз вече бях отгоре й, разтворих краката й и доразкъсах нощницата.

— Жулиен, моля те, моля те — плачеше тя сърцераздирателно. — Това съм аз, Катерин.

Но беше късно. Аз я изнасилих, и то без да бързам да свърша. После станах от леглото и отидох до прозореца. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Не можех да повярвам какво съм направил.

Тя се бе свила на леглото и плачеше. След малко обаче скочи, прегърна ме и зашепна:

— Жулиен, Жулиен!

Какво означаваше това? Дали искаше да я защитя от самия себе си?

— Скъпо дете — казах аз и отново, изгубил разсъдък, започнах да я целувам.

И така ние го направихме отново и отново, и отново.

Мери Бет се роди след девет месеца.

Тогава вече бяхме в Ривърбенд и аз не смеех да погледна Катерин.

Не смеех да я безпокоя в собствения ни дом, пък и се съмнявах, че тя ще ме приеме. Беше блокирала истината в ума си. Мислеше, че детето в корема й е от Дарси. Не се разделяше с броеницата си и постоянно четеше молитви за нероденото му дете.

Но всички, абсолютно всички знаеха какво съм й сторил. Жулиен злодеят. Жулиен, който направи дете на сестра си. Братовчедите се взираха в мен, като че бях прокажен. Синът на Августин, Тобиас, дойде специално от Фонтевро, за да ме прокълне и да ме нарече Дявол. Всички знаеха, но малцина посмяха да покажат отношението си.

Дори онези, с които играех хазарт и ходех из публичните домове, смятаха това за ненормално и неморално, но аз продължих с обичайния си начин на живот, и те просто свиха рамене и приеха фактите. Тогава разбрах нещо много важно — можеш да понесеш всякакъв грях, стига да не правиш нищо.

Бебето вече идваше. Цялото семейство отново затаи дъх.

А Лашър? Той бе все така безстрастен, както винаги. Кръжеше около Катерин през цялото време, но оставаше невидим.

— Това е негово дело — каза майка ни. — Той те е накарал да легнеш с нея. Спри да се тормозиш. Тя трябваше да роди още деца, всички знаят това, трябваше да има дъщеря. Защо ти да не си бащата, та твоята дарба е силна? Мисля, че идеята е страхотна.

Не си направих труда да говоря с нея за това отново.

Аз не знаех дали това бе негово дело. Не знам и сега. Знам само, че това бе най-скъпото удоволствие в живота ми — това изнасилване. И че аз, Жулиен, който бях способен да убивам хора без капка жалост, се почувствах мръсен, жесток и зъл.

Катерин наистина изгуби разсъдъка си, преди Мери Бет да се роди, но никой не разбра това.

След изнасилването тя вечно мърмореше своите молитви и говореше само за ангели и светци.

После дойде нощта, в която се роди Мери Бет. Катерин беше много наедряла и пищеше от болките. Аз също бях в стаята, заедно с черните акушерки и белия лекар, както и Маргьорит и всички, които можеха да помогнат с нещо. Никога не си виждал подобно събрание.

Накрая, с един последен писък, Катерин най-сетне изтласка Мери Бет на белия свят. Тя беше красиво, съвършено дете — приличаше по-скоро на миниатюрна жена, отколкото на бебе. Имам предвид, че на малката й главица вече имаше черни къдрици, а в устата й, под горната устна, блестеше зъбче. Ръцете и краката й бяха като изваяни. Тя пое първия си дъх и изплака меко, красиво и някак страстно. Сложиха я в ръцете ми.

— Eh bien, мосю, това е вашата племенница — каза старият лекар много тържествено.

Аз погледнах дъщеря си и тогава, с периферното си зрение, зърнах как демонът добива прозрачен образ, така че да не го видят останалите в стаята. Беше просто призрак, който меко се докосна до рамото ми. Детето изви очи! То също го видя, а малката му устичка се изви в усмивка.

Бебето спря да плаче и отвори, а после пак затвори мъничките си ръце. Аз го целунах по челото. Вещица, вещица до мозъка на костите си. Ароматът на мощта се носеше от нея като парфюм.

После демонът ми прошепна най-зловещите думи, които бях чувал:

— Браво, Жулиен. Ти изпълни предназначението си!

Бях като поразен от гръм. Лявата ми ръка се плъзна към врата на бебето, под белите пелени от лен и дантела. Притиснах леко с палец меката плът, без никой в стаята да забележи.

— Недей, Жулиен! — прошепна Лашър в главата ми.

— Я стига — отвърнах му аз по същия начин, — ти имаш нужда от мен, за да защитавам това дете още малко, нали така? Я се огледай. Погледни с хитри човешки очи, а не с объркания мозък на ангел. Какво виждаш? Една старица и една мърмореща луда жена и това малко момиче. Кой ще го научи на онова, което трябва да знае? Кой ще я защитава, когато започне да проявява силите си?

— Жулиен, никога не съм искал да те нараня.

Засмях се и всички решиха, че се смея на детето, което определено гледаше нещо, което никой от тях не можеше да види, точно над рамото ми. Дадох я на бавачките, те я изкъпаха отново и я приготвиха за майка й.

Излязох от стаята. Изгарях от гняв. Ти изпълни предназначението си! Да, за това бе ставало дума от самото начало! Всичко останало бяха само игрички и аз знаех това.

Той също го знаеше. Семейството навсякъде около мен процъфтяваше, множеше се — хора, които обичах и които навремето, преди да извърша отвратителното си деяние, обичаха мен. Те като че все още бяха готови да ме обичат, стига да успеех да спечеля прошката им. В стаята зад гърба ми беше прекрасното дете, което докосна сърцето ми — моето първо дете!

Това са нещата, които съставляват живота, рекох си аз! Проклет да е този демон от ада, от който не мога да се отърва!

Но какво право имах да се оплаквам! Какво право имах да съжалявам? Какво право имах да се срамувам? Бях оставил това същество да ми служи от самото начало, макар да знаех, че е коварно, капризно и егоистично. Да, знаех го, но бях станал играчка в ръцете му, като всички вещици преди това, като цялото семейство.

Щом ме оставяше жив, значи трябваше да има някаква полза от мен. Трябваше да измисля нещо. Обучението на Мери Бет не бе достатъчно. Не, съвсем не беше достатъчно. Все пак самият демон беше дяволски добър учител. Трябваше бързо да измисля нещо и да впрегна всичките си вещерски способности за тази цел.

Докато седях умислен, се събра цялото семейство. Братовчедите идваха, говореха гръмогласно и си стискаха ръцете.

— Момиче е, момиче е! Катерин най-сетне роди момиче!

Внезапно всички започнаха да ми стискат ръката и да ме целуват. Вече нямаше проблем, че съм изнасилил сестра си, явно някак бях изкупил греха си. Не зная. Но Ривърбенд се изпълни с радостни гласове. Отваряха се бутилки с шампанско, музикантите свиреха. Бебето бе показано на терасата. Корабите по реката надуха сирените си в чест на нашето шумно празненство.

Господи в небесата! Какво ще правиш сега, зли човече, рекох си. Какво ще сториш, за да запазиш живота си и това малко бебе от крайното падение?