Вещиците: Лашър

Пет

Сега майка й беше нещастна. Не можеше да се освободи от тиксото, с което бяха вързани ръцете й. Бореше се. Емалет тънеше в нещастие, докато слушаше плача на майка си. На майка й й призляваше от мръсното легло, в което лежеше; извърна глава и повърна. Светът на Емалет се разтърси.

Емалет страдаше за майка си. Само да знаеше, че тя е там, но тя не знаеше. Майка й пищеше ли пищеше, но никой не идваше. Майка й бе побесняла, започна да дърпа лепенките, но те не се скъсаха. Майка й спа дълго, сънуваше странни сънища, а после се събуждаше и пищеше отново.

Когато майка й гледаше към далечните прозорци, Емалет виждаше град с високи сгради и светлини. Чуваше онова, което майка й чуваше — самолетите горе, колите долу — и виждаше облаците, а когато майка й знаеше имената на тези неща, знаеше ги и Емалет. Майка й проклинаше това място, проклинаше себе си, шепнеше молитви за мъртви хора. Баща й бе казал на Емалет кои са тези хора и че те никога няма да помогнат на майка й.

Отвъд е смъртта, каза баща й. Той е бил с мъртвите и не иска да бъде с тях отново, докато не дойде времето за това. Смъртта ще дойде, но дотогава той и Емалет щяха да се размножават, докато не подчинят земята. Земята щеше да принадлежи на техните деца.

„Ще се появим отново в най-подходящия момент. Никога досега светът не е бил така готов за нас. В далечното минало оцеляването ни беше трудно, но не и сега. Сега ние сме кротките и ще наследим земята.“

Емалет се молеше баща й да се върне. Баща й щеше да освободи майка й от леглото и майка й щеше да спре да пищи. Баща й обичаше майка й. Беше й казал: „Помни, че обичам майка ти. Ние имаме нужда от нея. Тя има мляко, а без млякото ти не можеш да пораснеш напълно“.

Емалет искаше да излезе от това тъмно място, да изпъне крайниците си и да порасне, да ходи, да се усмихва и да бъде в прегръдките на баща си. Горката й майка. Болеше я. Спеше все повече и повече.

В стаята беше самотно и тихо, когато майка й спеше. Тя спеше все по-дълбоко и по-дълбоко. Емалет се страхуваше, че майка й няма да се събуди. Превърташе се и посягаше да докосне границите на своя свят. Виждаше как светлината умира около нея. Отново потъна в здрач и сградите изгряха със светлините си. Скоро Емалет щеше да види светлината такава, каквото наистина беше, да я види ясно, така каза баща й. А тя беше великолепна.

Мъртвите не познаваха светлината, така казваше баща й. Мъртвите познаваха само хаоса.

Емалет отвори уста и се опита да оформи думи. Притисна се към покрива на своя свят. Отблъсна се и се превъртя в майка си. Майка й спеше, уморена и гладна, сам-сама. Може би беше по-добре, че сега сънуваше и не се страхуваше. Бедната й майка.