Вещиците: Полунощ

От докладите на Петирван Абел до Таламаска, 1689

Септември, 1689, Монклеве, Франция

„Скъпи Стефан,

Най-сетне пристигнах в Монклеве, в самото подножие на планините Кевен — а именно в предпланините — и мрачното малко укрепено градче с неговите керемидени покриви и нерадостни бастиони е наистина в трепетно очакване на изгарянето на някаква опасна вещица, както ми бяха казали.

Тук е ранна есен и въздухът от долината е свеж, вероятно дори докоснат от жегата на Средиземноморието. От портите се разкрива най-прекрасната гледка към лозята, от които се прави местното вино — Бланкет дьо Лимо.

Още първата вечер тук се гостих с него в изобилие и мога да ви уверя, че е точно толкова добро, колкото тези бедни граждани твърдят.

Но вие знаете, Стефан, че не обичам този регион, защото в планините още отеква ехото от писъците на убитите катари, заровени със стотици из околността още преди векове. Колко време трябва да мине преди кръвта на толкова много хора да попие достатъчно дълбоко в земята, че да бъде забравена?

Таламаска винаги ще помни. Ние, които живеем в свят на книги и трошливи пергаменти, на потрепващи свещи и присвити в полумрака очи, винаги ще помним историята.

Тя е за нас. Много преди да чуя името Таламаска, баща ми говореше за тези избити еретици и за лъжите, които се разпространяват за тях. Защото той също бе чел много по въпроса.

Но какво общо има това с трагедията на графиня Дьо Монклеве, която ще умре утре на клада, издигната до вратите на катедралата «Свети Михаил»? Този стар, укрепен град е целият от камък, но не и сърцата на жителите му, макар че никой не може да предотврати екзекуцията на тази дама, което възнамерявам да обясня по-долу.

Сърцето ме боли, Стефан. Повече от безпомощен съм, защото съм обсаден от откровения и спомени. И трябва да разкажа най-невероятната история.

Но ще се опитам да карам подред, доколкото мога, като се старая да се придържам, както винаги — макар че винаги се провалям — към онези аспекти на това тъжно приключение, които си струват да бъдат отбелязани.

Позволи ми да кажа първо, че не мога да предотвратя тази екзекуция. Не само защото въпросната дама е смятана за непокаяла се могъща вещица, но и защото е обвинена, че е отровила съпруга си, а свидетелствата срещу нея са крайно страховити, както ще обясня по-долу.

Майката на съпруга й е обвинила снаха си в общение със Сатаната и в убийство; двамата малки синове на нещастната графиня са подкрепили показанията на баба си, а единствената дъщеря на обвинената във вещерство, Шарлот, изключителна двайсетгодишна красавица, вече е заминала за Западните Индий с младия си съпруг от Мартиника и невръстния си син, за да не бъде самата тя обвинена във вещерство.

Но в този случай не всичко е каквото изглежда и аз ще изложа подробно какво открих. Само моля за търпение, тъй като ще започна от самото начало и после ще се потопя в неясното минало. В този случай има много интересни за Таламаска събития, но на малко от тях би могло да се повлияе. И сега аз пиша тези редове с прискърбие, защото познавам тази дама и дойдох тук с подозрението, че я познавам, и се надявах и молих да греша.

Когато за последно ти писах, тъкмо напусках германските провинции, изморен до смърт от ужасните гонения на вещици там и от невъзможността да се намеся във всичко това. Станах свидетел на две масови изгаряния в Трир, на най-презрените мъчения, извършени от протестантски свещеници, които са още по-ожесточени от католиците и в пълно съгласие с тях, че Сатаната е сложил ръка на земята и жъне победи сред наглед най-невинните граждани — в някои случаи просто глупци, но най-често почтени домакини, хлебари, бояджии, просяци и прочее от този род.

Колко невероятно е, че тези религиозни хора вярват, че дяволът може да е толкова глупав, че да се опитва да поквари само бедните и безвластните — защо не краля на Франция например? — и че народът по принцип е толкова слаб.

Но ние сме обсъждали това много пъти.

Бях привлечен тук, а не от дома си в Амстердам, за който копнея с цялата си душа, защото за обстоятелствата около този случай се говори нашир и надлъж и най-странното в него е, че е обвинена самата графиня, а не някаква селска акушерка, някоя пелтечеща слабоумница, готова да назове коя да е бедна душа за свой съучастник и прочее.

Но аз открих и в този случай много от елементите, наблюдавани навсякъде, където е замесен популярният инквизитор, отец Ловие, който от цяло десетилетие се хвали, че е изгорил стотици вещици и ще открие такива и тук, ако ги има. Присъства и много популярната книга за вещерството и демонология на същия този човек, която циркулира из цяла Франция и е четена с крайно настървение от полуграмотни хора, които се взират в обстойните описания на демони, като че са част от библейския ръкопис, когато всъщност са просто глупави мръсотии.

И, да, трябва задължително да спомена гравюрите в този прекрасен текст, които минават от ръка на ръка с такава почит и са една от главните причини за целия шум, тъй като са сръчно измайсторени картинки на дяволи, танцуващи на лунна светлина, на старици, угощаващи се с пеленачета или пък летящи на метли.

Тази книга като че е омагьосала целия град и за никого от нашия орден няма да е изненада, че я разпространява точно старата графиня — обвинителката на снаха си, която е казала пред самите стъпала на църквата, че ако не била тази безценна книга, никога нямало да разбере, че в самия й дом живее вещица.

О, Стефан, покажи ми поне един човек, прочел хиляди книги, и ще сме открили интересен събеседник. Но покажи ми такъв, прочел вероятно три книги, и ще сме открили наистина опасен враг.

Ето, пак се отклонявам от моя разказ.

Пристигнах тук в четири часа тази вечер, като прекосих планината и се спуснах на юг, към долината — бавна и трудна езда. Още щом зърнах града, който надвисна над мен като огромна крепост, защото навремето е бил точно това, аз веднага се освободих от всички документи, които можеха да докажат, че не съм човекът, за когото се представям — католически свещеник, изучаващ вещерската поквара, който пътува из цялата страна, за да проучи уличените във вещерство, та да може да ги изкорени по-лесно от своята енория у дома.

Прибрах всичките си странични и уличаващи вещи в една каса и я зарових на сигурно място в гората. След това облякох най-фината си църковна одежда, сложих си сребърно разпятие и всички други премени, с които да мина за богат свещеник, и продължих към портите на града. Минах покрай кулите на Шато дьо Монклеве, бившия дом на нещастната графиня, която знаех само по титлата Невеста на Сатаната или Вещицата от Монклеве.

Незабавно започнах да разпитвам всеки срещнат защо е издигната такава голяма клада в самия център на площада пред портите на катедралата и защо търговците са нагласили сергиите си за напитки и сладкиши, когато явно няма никакъв панаир, и каква е причината да бъдат сковани толкова много пейки за зрители на север от църквата и до нея, точно срещу стените на затвора? И защо дворовете на четирите хана в града са пълни с коне и карети, и защо е всичкото това суетене и сочене към високия зарешетен прозорец на затвора над трибуната за зрители, и после към отвратителната клада?

Да не би това да има нещо общо с празника на Свети Архангел Михаил, който е на следващия ден, иначе казано — Архангеловден?

Нито един от хората, с които говорих, не се поколеба да ме осветли, че всичко това няма нищо общо със светеца, макар това да била негова катедрала и освен че избрали неговия празник за едно угодно на Господа, ангелите и светиите дело — екзекуцията на красивата графиня, която щяла да бъде изгорена жива, без привилегията да бъде удушена преди това, за назидание на всички вещици в околността, които били много, въпреки че графинята не назовала абсолютно никого като свой съучастник, дори при най-невъобразимите мъчения, толкова голяма била мощта на дявола над нея, но инквизиторите все пак щели да ги открият.

И от тези хора, които сигурно щяха да говорят до припадък, ако им бях позволил, разбрах и че едва ли имало семейство в тази благоденстваща област, което да не е видяло с очите си големите сили на графинята, защото тя без усилия лекувала всички болни и приготвяла за тях билкови отвари, и полагала ръце на недъгавите им крайници и тела, и в замяна не искала нищо, освен да я споменават в молитвите си. Всъщност тя се славела и с това, че разваляла черните магии на по-слабите вещици; и урочасаните от тях често отивали при нея за хляб и сол, за да прогонят демоните, изпратени им от незнайни зложелатели.

Не сте виждали толкова гарвановочерна коса, ми каза един от тях. И — о, тя беше толкова красива, преди да я затворят, каза друг, а трети — детето ми е живо благодарение на нея, а четвърти твърдеше, че графинята можела да излекува и най-силната треска и че раздавала злато в празнични дни, и към всеки се обръщала с благи думи.

Стефан, сигурно ще решиш, че съм попаднал на канонизация, а не на екзекуция. Защото никой от онези, които срещнах през този първи час, в който обикалях из тесните улици, яздех насам-натам като изгубен и спирах да поговоря, с когото видех, не пророни и една лоша дума за дамата.

Но без съмнение тези прости хорица изглеждаха още по-възбудени от факта, че тази добра, велика жена ще бъде предадена на пламъците пред очите им, сякаш нейната красота и доброта допринасяха за пищността на огромния спектакъл, на който щяха да се насладят. Казвам ти, в сърцето ми се събуди страх от сладкодумните им славословия за нея и от нетърпението, с което я описваха, и от блясъка в очите им, когато заговореха за смъртта й, че накрая просто не можех да издържам повече, отидох сам до кладата и започнах да яздя около нея, за да добия представа за огромния й размер.

Да, невероятно количество дърва и въглища само за да изпепелиш напълно едно човешко същество. Взирах се в нея с отвращение и се чудех защо съм избрал тази работа, когато никога не съм влизал в град като този, с голи каменни сгради и стара катедрала с три камбанарии, без да чуя с ушите си глъчката на тълпата, пращенето на огъня, кашлянето и задъхването, и накрая писъците на умиращите. Знаеш, че колкото и често да виждам подобни отвратителни изгаряния, аз не мога да се примиря с тях. Какво е това в душата ми, което ме кара да търся подобен ужас отново и отново?

Дали не се самонаказвам за някакво престъпление, Стефан? И кога ще се накажа достатъчно? Не мисли, че това са празни бълнувания. Има смисъл да пиша всичко това, както скоро сам ще се убедиш. Защото щях да се срещна лице в лице с младата жена, която някога обичах по-силно от всеки друг и по-живо от всичките й прелести помнех смута на лицето й, когато за първи път я погледнах, окована в една каруца на пуст път в Шотландия, само часове след като бе видяла как изгарят майка й.

Вероятно, ако изобщо си спомняш за нея, вече си се досетил за истината. Но не бързай да четеш по-напред. Имай търпение. Защото докато яздех напред-назад пред кладата и слушах пелтеченето и глупостите на двама местни търговци на вино, които се хвалеха, че са виждали и други изгаряния, сякаш това беше някаква голяма гордост, аз не знаех цялата история на графинята. Но вече я знам.

Накрая, вероятно към пет часа, влязох в най-хубавия и най-стар хан в града, който се намира срещу църквата и прозорците му гледат точно към вратите на «Свети Михаил» и мястото на екзекуцията, което току-що описах.

Тъй като градът очевидно бе пренаселен заради събитието, аз очаквах да бъда отпратен. Можеш да си представиш изненадата ми, когато разбрах, че наемателите на най-хубавите стаи в предната част на хана са били отпратени, въпреки разкошните им одежди, защото се оказало, че нямат и стотинка. Аз платих веднага цяло състояние за една от тези така наречени «прекрасни стаи» и поисках доста свещи, за да мога да пиша до късно през нощта, както и правя сега. Изкачих разкривеното малко стълбище и открих, че мястото е сносно, с приличен сламеник, не много мръсен, като се имат предвид доста неща, едно, от които е, че все пак това не е Амстердам. Имаше и огнище, от което нямах нужда, заради прекрасното септемврийско време, а прозорците, макар и малки, наистина гледаха точно към кладата.

— Ще виждате много добре оттам — каза гордо ханджията и аз се запитах колко ли пъти е наблюдавал подобни зрелища и какви ли мисли пораждат у него, но тогава той също заговори колко красива е графиня Дебора и започна да клати тъжно глава като всички останали.

— Дебора ли казахте?

— Аха — отвърна той. — Дебора дьо Монклеве, нашата красива графиня, макар че всъщност не е французойка. Само да беше малко по-силна вещица… — И замълча с оклюмала глава.

Уверявам те, Стефан, сякаш ми забиха нож в гърдите. Предполагах коя може да е и затова не се сдържах, а го накарах да продължи.

— Моля ви, разкажете ми още.

— Тя каза, че когато съпругът й умирал, не е могла да го спаси, било извън способностите й… — И тук той отново замлъкна с тъжна въздишка.

Стефан, виждали сме безброй подобни случаи. Изкусна селска знахарка се превръща във вещица, когато силата й да изцелява изведнъж не проработва. Преди това за всички тя е просто добра лечителка и не се чуват никакви приказки за дяволи. И ето че това се повтаря и тук.

Станах от писалището, на което седя в момента, изгасих свещите и слязох в салона долу. Слаб огън се опитваше да се бори с влагата и мрака в каменното помещение, а неколцина местни философи се топлеха пред него, или пък искаха да изсушат подгизналата си от пиене плът. Настаних се на удобна маса и си поръчах вечеря. Опитах се да прогоня от съзнанието си странната мисъл, която ме обсебва винаги когато видя топло огнище, че осъдените също изпитват тази уютна топлина, преди тя да се превърне в агония и телата им да бъдат погълнати от пламъците.

— Донесете ми от най-хубавото вино — поръчах аз — и нека го споделя с тези добри хора тук, с надеждата, че те ще ми разкажат за вещицата, защото имам много да уча.

Моята покана бе приета на мига и аз вечерях в самия център на цял парламент, в който всички започнаха да говорят едновременно, така че трябваше да посочвам онзи, когото исках да изслушам, и да кажа на останалите да млъкнат.

— Как бяха повдигнати обвиненията? — попитах направо.

И хорът започна нехармоничните си обяснения, че графът яздел през гората, паднал от коня и едва се прибрал у дома. След като се нахранил и наспал добре, той се събудил възстановен и готов да иде на лов, но тогава болката се върнала и се наложило пак да си легне.

Цяла нощ графинята седяла до леглото, заедно с майка му, и слушала стенанията му.

— Раната е дълбоко в него — обявила жена му. — Не мога да му помогна. Скоро на устните му ще избие кръв. Трябва да му дадем нещо за болките.

И тогава, както предрекла, на устните му се появила кръв и стенанията му се засилили. Той започнал да крещи на жена си, която била излекувала мнозина, да му донесе най-добрите си лекове. Графинята отново уверила свекърва си и децата си, че не притежава сила да изцери тази рана. И от очите й потекли сълзи.

— Е, може ли вещица да плаче, питам ви? — обади се ханджията, който бе слушал разказа, докато бършеше масата.

Признах, че според мен не е вероятно.

Тогава те започнаха да описват бавната смърт на графа, който накрая започнал да крещи, защото болките му станали непоносими, макар че жена му му дала вино и билки, за да облекчи страданията и да освободи съзнанието му.

— Спаси ме, Дебора — крещял той и не пожелал да види свещеника, който дошъл. Но тогава, в последния си час, пребледнял и трескав, кървящ и от устата, и от червата, той извикал свещеника и обявил, че жена му е вещица и винаги е била такава, че майка й е изгорена за вещерство и сега той страда заради нейните грехове.

Свещеникът се отдръпнал с ужас, сметнал, че това са бълнувания на умиращ човек. През всичките години тук той обожавал графинята и живеел от нейната щедрост, но старата графиня прихванала сина си за раменете, накарала го да легне, после казала:

— Говори, синко.

— Вещица, такава е, и винаги е била такава. Тя ми довери това, омагьоса ме с хитрините на млада невеста, плака на рамото ми. И така ме обвърза към себе си и дяволските си номера. Майка й я е научила на черното изкуство в град Донелайт в Шотландия, и точно там са я изгорили пред очите на дъщеря й.

А на жена си, която била коленичила до леглото и ридаела, захлупила глава на ръцете си, той изкрещял:

— Дебора, за бога. Аз умирам. Ти спаси жената на хлебаря, спаси дъщерята на мелничаря. Защо не спасиш и мен!

Толкова бил обезумял, че свещеникът не могъл да му даде последно причастие и той умрял проклинайки и в ужасни мъки.

Младата графиня като че обезумяла, когато той затворил очи. Започнала да го вика, да го уверява в обичта си, а после сама паднала като мъртва. Синовете й, Кретиен и Филип, и дъщеря й Шарлот се събрали около нея, опитвали се да я успокоят и я прегръщали, докато лежала на пода.

Но старата графиня не забравила думите на сина си. Отишла в покоите на снаха си и открила в шкафовете не само безброй мехлеми, мазила и отвари за лечение на болести и за отровителство, но и странна кукла, издялана от дърво, с глава, направена от кост, с издълбани очи и уста, с черна коса и мънички цветчета в копринената коса. Обзета от ужас, старата графиня я изпуснала, защото знаела, че може да е само дело на злото, тъй като твърде много приличала на сламените кукли, които селяните правели при старите езически ритуали и срещу които свещениците проповядвали. След това отворила друга врата и там намерила безброй бижута и много злато, на купчини, в ковчежета, в малки копринени торбички, които снаха й със сигурност смятала да открадне след смъртта на съпруга си.

Младата графиня била задържана на часа, а свекърва й завела децата й в покоите й, за да им покаже природата на ужасното зло, та да могат да се изправят с нея срещу вещицата.

— Но всички знаят — каза синът на ханджията, който говореше най-много от всички, — че бижутата са собственост на младата графиня, която ги донесе със себе си от Амстердам, защото е била вдовица на богат мъж, а нашият граф, преди да тръгне да търси богата жена, притежаваше единствено хубавото си лице, поизтърканите си дрехи, замъка и земята на баща си.

О, как ме заболя от тези думи, не можеш да си представиш. Само почакай и чуй разказа ми.

Тъжни въздишки се чуха от цялата компания.

— А колкото за златото, тя беше много щедра — каза друг, — защото трябваше само да идеш при нея и да я помолиш за помощ.

— О, тя наистина е могъща вещица, няма съмнение в това — каза трети, — защото кой друг би могъл да спечели толкова сърца, колкото графинята? — Но дори тези думи не бяха изречени с омраза и страх.

Бях замаян, Стефан.

— Значи сега старата графиня е присвоила парите — отбелязах аз, вгледан в огризаните кокали на масата. — И какво е станало с куклата?

— Изчезнала е — казаха те в един глас, сякаш отговаряха на ехтения в катедралата.

— Изчезнала е.

— Но Кретиен се заклел, че е виждал това отвратително нещо и че то било от Сатаната и дори свидетелствал, че майка му е говорила за нея, като че била някакъв идол.

И така, те продължиха в същия дух, като вдигаха ужасна гюрултия — нямало никакво съмнение, че красивата Дебора е убила и съпруга си в Амстердам още преди графът да я срещне, защото така правели вещиците, нали, а можел ли някой да отрече, че тя е вещица, особено като се знаела историята на майка й?

— А историята на майка й доказана ли е? — настоях аз.

— От Парижкия парламент изпратиха писма. Графинята се обърна с молба към тях, както и към Шотландския съвет, и те изпратиха уверения, че наистина една шотландска вещица е изгорена в Донелайт преди двайсет години, а дъщеря й Дебора оцеляла и била отведена от Божи човек.

Как замря сърцето ми при тези думи, защото знаех, че няма никаква надежда. Защото какво по-страшно доказателство срещу нея от това, че навремето майка й също е била изгорена? Дори не си направих труда да питам дали Парижкият парламент е отхвърлил молбата й.

— Да, а с официалното писмо от Париж пристигна и една илюстрирана брошура, която все още се разпространява из Шотландия. В нея се разказва за злата вещица от Донелайт, която била акушерка и лечителка с голяма слава, докато не се разбрало за сатанинските й дела.

Стефан, ако сега не се сещаш за дъщерята на шотландската вещица, значи изобщо не си спомняш онази история. Но аз вече не хранех никакво съмнение.

— Моята Дебора — прошепнах в сърцето си. Нямаше шанс да бъркам.

Като обявих, че съм виждал много екзекуции и се надявам да видя още толкоз, аз помолих да ми кажат името на шотландската вещица, защото вероятно ще проуча и нейния случай.

— Мейфеър — казаха те. — Сузан от Мейфеър13, която се наричала просто Сузан Мейфеър.

Дебора. Не можеше да е друга, освен детето, което бях спасил в Шотландия преди много години.

— О, но, отче, в онази книга за шотландската вещица има много ужасни истини, които дори не смея да изрека.

— Такива книги не са Светото писание — отвърнах аз предизвикателно. Но те се заеха да ме осветляват за ефекта, който имало делото срещу Сузан Мейфеър, изпратено от Парижкия парламент и понастоящем в ръцете на инквизитора.

— А в покоите на графинята открита ли е отрова? — попитах аз, като се опитвах да изкопча поне частица от истината.

Не, отвърнаха те, но свидетелствата срещу нея били толкова солидни, че това нямало значение, тъй като свекърва й я била чула да говори на невидими същества. Синът й Кретиен, а също Филип, и дори Шарлот видели това, макар че Шарлот предпочела да замине, вместо да свидетелства срещу майка си. Други хора също били свидетели на силите на графинята, която можела да движи предмети, без да ги докосва, и да предсказва бъдещето, и прочее невъзможни неща.

— А тя не признала нищо, така ли?

— Самият дявол я потопил в транс по време на мъченията — каза синът на ханджията. — Защото как би могло човешко същество да изпадне в унес, докато го горят с нажежено желязо.

При тези думи усетих как ми призлява, прималява и за малко да припадна. И все пак продължих да ги разпитвам.

— И тя не посочи никакви съучастници? Вещиците обикновено бързат да издадат съучастниците си.

— Но тя е най-могъщата вещица, живяла по тия места, отче — каза търговецът на вино. — За какво са й помощници? Когато чу имената на излекуваните от нея, инквизиторът я оприличи на най-великите магьосници от митологията и със самата Вещица от Аендор14.

— Само Соломон е трябвало да се яви, за да съвпадне всичко напълно — подметнах аз.

Но те не ме чуха.

— Ако има друга вещица, това е Шарлот — каза старият винар. — Никога не сте виждали нещо подобно на нейните негри, те влизат с нея дори в църквата на неделната служба, издокарани с перуки и копринени дрехи! И трите мулатки, които се грижат за детето й. А мъжът й, висок и блед като върба, страда от някаква сериозна болест, която го е поразила още в детството. Дори майката на Шарлот не успя да я изцери. И само да видите как Шарлот нарежда на негрите да носят своя господар из града, нагоре-надолу по стълбищата, да му наливат вино и да го поднасят до устните му, а после да бършат брадичката му със салфетка. Седяха точно на тази маса. Той беше блед като изографисаните в църквата светци сред всички онези лъскави черни лица. Най-високият и най-черният, Реджиналд му викат, чете гръмогласно на господаря си от някаква книга. И Шарлот живее сред такива хора още от осемнайсетгодишна, защото се ожени за въпросния Антоан Фонтене от Мартиника на тази крехка възраст.

— Със сигурност Шарлот е откраднала куклата от шкафа — каза синът на ханджията, — за да не може свещеникът да я докопа. Кой друг в това ужасно семейство би посмял да я докосне?

— Но нали казахте, че Дебора не е успяла да излекува болестта на съпруга си? — попитах аз внимателно. — Самата Шарлот също. Може би тези жени не са вещици.

— О, но лекуването и омагьосването са две различни неща — каза винарят. — Да не би те да са прилагали дарбите си само за изцеряване! Какво общо има онази дяволска кукла с лекуването?

— А какво ще кажете за заминаването на Шарлот? — попита друг, който току-що се бе присъединил към събранието и изглеждаше извънмерно развълнуван. — Какво друго означава, освен че и двете са вещици? Още щом майката беше арестувана, Шарлот избяга със съпруга си, с детето и всичките онези негри, обратно в Западните Индий, откъдето бяха дошли. Не преди това, все пак отиде в затвора при майка си и остана в килията й повече от час. Позволиха й го, защото бяха достатъчно глупави да смятат, че Шарлот ще я убеди да признае, което тя, разбира се, не направи.

— И добре е постъпила — казах аз. — А къде замина Шарлот?

— За Мартиника, така казват, с онзи блед и уродлив съпруг, който е натрупал цяло състояние в плантациите. Но никой не знае дали е така наистина. Инквизиторът писа до Мартиника, за да настоява властите там да разпитат Шарлот, но те не му отговориха, макар че вече мина достатъчно време, пък и какво правосъдие може да се очаква на място като това?

Слушах тези бръщолевения повече от половин час. Описваха ми делото, как Дебора протестирала, че е невинна, дори пред съдиите и пред онези от града, които били призовани за свидетели, и как самата тя била писала на Негово Величество крал Луи, и как оттам отговорили да се потърси вещерско клеймо, как я съблекли в килията, отрязали гарвановата й коса, обръснали й главата и я огледали за дяволски знак.

— И намериха ли? — попитах аз, като вътрешно треперех от отвращение, опитвах се да не викам в съзнанието си образа на момичето, което помнех от миналото.

— Да, намерили са два знака — каза ханджията, който току-що се бе присъединил към нас с трета бутилка бяло вино, платено от мен и разлято по чашите за всеобща радост. — Тя твърдеше, че са белези по рождение, каквито мнозина имали по телата си, настояваше да огледат всички граждани, ако не й вярват, но никой не го направи. Вече беше толкова изтощена и отслабнала от глада и мъченията, но красотата й не си беше отишла.

— Как така? — попитах аз.

— Сега тя прилича на лилия — каза тъжно старият винар. — Много бяла и чиста. Дори надзирателите я обичат, толкова голяма е силата й да очарова. И свещеникът плака, когато й даде последното причастие, което не й отказа, въпреки че не се беше покаяла.

— Но не разбирате ли, тя може да прелъсти и Сатаната. Затова я наричат негова невеста.

— Но не е успяла да очарова съдията — казах аз. И всички кимнаха, явно без да осъзнават, че изричам това с горчива насмешка.

— А дъщеря й, какво е казала тя за вината на майка си, преди да замине? — продължих аз.

— Нито думичка на никого. А после е избягала посред нощ.

— Вещица — каза синът на ханджията. — Иначе как ще остави майка си да умре сама, и то когато дори синовете й са се обърнали срещу нея?

Никой не можеше да даде отговор на този въпрос, но аз се досещах.

По това време, Стефан, вече нямах желание за друго, освен да се измъкна от тази странноприемница и да говоря с енорийския свещеник, макар че това, както знаеш, винаги е най-опасната част. Защото ако инквизиторът се пръкнеше отнякъде, където сигурно пиеше и се гощаваше с парите, спечелени от тази лудост, сигурно щеше да ме познае от друг случай и — ужас на ужасите — щеше да разбере каква е целта ми и да разкрие измамата ми.

Междувременно новите ми приятели бяха изпили още от виното ми и говореха, че младата графиня била нарисувана от най-известния художник в Амстердам, толкова голяма била красотата й, но тъй като сам можех да им разкажа тази част от историята, аз просто замълчах, обзет от мъка, платих тихо още една бутилка за компанията и си тръгнах.

Нощта беше топла и огласяна от разговори и смях, всички прозорци бяха отворени и неколцина граждани все още отиваха или се връщаха от катедралата, а други се тълпяха покрай стените, готови за зрелището. От високия зарешетен прозорец на затвора, където държаха жената, не се виждаше никаква светлинка.

Като прекрачвах насядалите хора, които разговаряха в тъмното, стигнах до жилището на свещеника от другата страна на голямата сграда и почуках с мандалото. Отвори ми стара жена, която ме въведе вътре и извика пастора.

Прегърбен сивокос човек дойде почти веднага и ме поздрави, като каза, че било добре да бъде известен за пристигането на странстващ свещеник и че съм можел да се изнеса от странноприемницата и да отседна при него.

Но моите извинения бяха приети твърде бързо, както и оправданията, че болка в ръцете ми пречи да провеждам служби, заради което съм бил освободен от това задължение, и прочее лъжи.

За късмет инквизиторът бе настанен при всички удобства от старата графиня в шатото извън града и тъй като всички местни големци отишли да вечерят с него, той нямало да се появи тази нощ.

Пасторът изглеждаше доста засегнат от това, както и от целия ход на събитията, тъй като бил напълно лишен от правомощията си от съдията и инквизитора и прочее духовническа сган, която се излива в случаи като този.

«Какъв щастливец си само», помислих си аз, докато той ме въвеждаше в опушената си стая, защото ако тя се бе пречупила при мъченията и бе назовала имена, половината град щеше да е в затвора и всеки щеше да тръпне от ужас.

Макар че, знаеш ли, Стефан, винаги има хора, които устояват, а ние изпитваме съчувствие единствено към онези, които не издържат на изтезанията.

— Влезте и поседете за малко с мен — каза свещеникът — и ще ви кажа каквото знам за нея.

И аз веднага му зададох най-вълнуващите ме въпроси, тъй като таях слабата надежда, че местните може и да грешат. Изпращана ли е молба до местната епископия? Да, и оттам я осъдили. А до Парламента в Париж? Да, и те отказали да изслушат случая й.

— Вие видяхте ли тези документи с очите си?

Той кимна печално, отвори едно чекмедже и ми подаде омразния памфлет, за който ми бяха споменали, с неговите отвратителни гравюри на Сузан Мейфеър, агонизираща в пламъците. Хвърлих този боклук встрани.

— Наистина ли графинята е такава ужасна вещица? — попитах.

— О, това се знае нашир и надлъж — прошепна той, като вдигна високо вежди, — само дето никой нямаше куража да каже истината. И добре че графът проговори, за да изчисти съвестта си, а старата графиня прочете онази демонология на инквизитора и откри там точни описания на странните неща, на които тя и внуците й от доста време ставаха свидетели. — Изпусна една дълбока въздишка. — А ще ви кажа и още една отвратителна тайна. — Той отново зашепна: — Графът имаше любовница, много влиятелна дама, чието име не трябва да бъде замесвано в този случай. Но от нейната собствена уста знаем, че графът е бил ужасен от графинята и полагал големи усилия да прокуди мислите за любовницата си от ума си, когато бил в присъствието на жена си, защото тя можела да прочете всичко в сърцето му.

— Мнозина семейни мъже могат да последват този пример — казах аз с отвращение. — Но какво доказва това? Нищо.

— О, но не разбирате ли? Точно затова го е отровила след случката с коня. Решила е, че всичко може да се припише на падането и няма да я заподозрат.

Не казах нищо.

— Но тая работа е известна тук — каза той лукаво — и утре, когато тълпата се събере, забележете накъде гледат всички и ще видите графиня Дьо Шамилар от Каркасон на трибуната за зрители пред затвора. Но, моля ви, не сте го чули от мен.

Пак замълчах, но потънах в още по-дълбоко отчаяние.

— Не можете да си представите каква власт има дяволът над тази вещица — продължи той.

— Моля ви, осветлете ме.

— Дори след като я разпъваха жестоко на масата за мъчения и смачкаха краката й в металните ботуши, след като гориха стъпалата й с желязо, тя не призна нищо, само викаше майка си и крещеше: «Роелант, Роелант», а после и «Петир». Сигурно това са имената на нейните демони, тъй като сред приближените й няма такива хора. Тогава с помощта на тези демони тя изпадна в унес и не изпитваше вече и най-слабата болка.

Не можех да слушам повече!

— Може ли да я видя? — попитах. — Много е важно да се срещна с нея, за да я разпитам. — И тук извадих своята дебела книга с научни наблюдения на латински, който този старец едва четеше, и задърдорих за процесите, на които съм бил свидетел в Брамберг, и за тъмниците за вещици, където били измъчвани със стотици, и много други неща, които го впечатлиха достатъчно силно.

— Ще ви заведа при нея — каза той накрая, — но ви предупреждавам, че може да е изключително опасно. Когато я видите, ще разберете.

— Какво имате предвид? — поинтересувах се, докато той ме водеше надолу по стълбите на светлината на една свещица.

— Защото тя още е красива! Ето колко я обича дяволът. Ето защо я наричат негова невеста.

После ме поведе по един тунел, който продължаваше под нефа на катедралата, където римляните бяха заравяли своите мъртви в древността и през който стигнахме до затвора от другата страна. Изкачихме една вита стълба до последния етаж, където графинята бе заключена зад толкова дебела врата, че тъмничарите едва я отвориха. Като държеше високо свещта, свещеникът се насочи към дъното на дълбоката килия.

През решетките проникваше съвсем слаба светлина. Останалата идваше от свещта. И тогава я видях на сламеника — с бръсната глава, слаба, сгърчена, в разпокъсана роба от грубо платно, но все пак чиста и искряща като лилия, както я бяха описали нейните поклонници. Бяха обръснали дори веждите й и перфектната форма на голата й глава и пълната липса на коса придаваха на очите й и на цялото й изражение някакво неземно сияние, когато тя вдигна поглед и ни огледа, един по един, внимателно, с едва доловимо и някак безразлично кимване.

Такова лице човек очаква да види под ореол, Стефан. Ти също си го виждал, нарисувано с маслени бои на платно, както ще ти припомня след малко.

Тя дори не помръдна, само ни кимна спокойно и мълчаливо. Бе свила колене към гърдите си и ги обгръщаше с ръце, сякаш й беше студено.

Сигурно си мислиш, Стефан, че след като аз познавам тази жена, е имало голяма вероятност тя също да ме познае, да ми каже нещо, да започне да ме умолява или дори да ме проклина, което щеше да постави самоличността ми под въпрос, но истината ти казвам, в бързината дори не помислих за това.

Но нека прекъсна разказа си за тази злощастна нощ и да ти разкажа цялата история, преди да продължа с онова, което щеше да се случи тук.

Първо обаче излез от стаята, слез по стълбището в главната зала на метрополията и се вгледай в портрета на тъмнокосата жена, нарисуван от Рембранд ван Рейн. Картината виси точно в подножието на стълбите. Това е моята Дебора Мейфеър, Стефан. Това е жената, сега лишена от дългата си тъмна коса, която, докато пиша това, седи разтреперана в затвора от другата страна на площада.

Сега съм в стаята си в хана, скоро след срещата си с нея. Имам много свещи, както вече ти казах, твърде много вино и огън, който да разсейва студа. Седя на масата пред прозореца и ще ти напиша цялата история с обичайния ни шифър.

Защото минаха двайсет и пет години, откакто срещнах за първи път тази жена. Тогава бях млад мъж на осемнайсет години, а тя беше едва на дванайсет.

Беше преди ти да постъпиш в Таламаска, Стефан, а аз бях постъпил в ордена преди шест години като сираче. Тогава кладите на вещици като че горяха от единия до другия край на Европа и затова бях отделен от проучванията си, за да придружа Юниус Паулус Кепелмайстер, нашият стар вещеролог, на пътуване из континента, и той тъкмо бе започнал да ме посвещава в немногобройните си несъвършени методи, с които се опитваше да спасява вещици, като ги защитаваше, когато можеше, и ги убеждаваше на четири очи да назовават за свои съучастници обвинителите си и дори съпругите на най-видните граждани, за да бъде осуетено разследването и първоначалните обвинения да бъдат свалени.

И чак на по-късен етап от нашето пътуване разбрах, че всъщност неизменно търсим истински вълшебници — хора, които четат мисли, които могат да местят предмети само с воля, да призовават духове, макар че рядко, дори при най-големите гонения, се откриваше истински магьосник.

Това беше осемнайсетата ми година, както вече споменах, и моето първо напускане на метрополията, откакто бях започнал да се обучавам там, затова когато Юниус се разболя и почина в Единбург, аз не знаех какво да правя. Бяхме тръгнали да разследваме един процес в Шотландия, срещу знахарка, много прославена с лечителските си способности, която бе урочасала доячка от селото и бе обвинена в магьосничество, макар че никакво зло не бе сполетяло жената.

В последната си нощ на тоя свят Юниус ми нареди да продължа към шотландското градче без него; каза ми и да привикна възможно най-бързо към маскировката ми като швейцарски учен калвинист. Бях твърде млад, за да се представям за свещеник, и затова нямаше как да използвам документите на Юниус, но бях пътувал като негов придружител с обикновени протестантски дрехи и затова продължих с тях и сам.

Не можеш да си представиш колко се страхувах, Стефан.

А изгарянията в Шотландия ме ужасиха. Шотландците са, и винаги са били, както знаеш, не по-малко ожесточени и кошмарни от французите и германците, явно без да се поучат в никаква степен от много по-милосърдните и разсъдливи англичани. И толкова ме беше страх по време на това мое първо пътуване, че дори красотата на тази страна не успя да ме очарова.

Още щом видях, че градчето е малко и доста отдалечено от съседните, както и че жителите му са овчари, разбрах, че тук невежеството и ожесточеността ще са много по-големи, отколкото подозирах. И за цялата тази страховитост допринасяха близките руини на някогашна голяма катедрала, които се издигаха като кости на левиатан от високата трева, а далече отвъд дълбоката долина се виждаше запуснат замък с кръгли кули и миниатюрни прозорци, който вероятно беше вече само празна развалина.

Как можех да съм от някаква полза тук без подкрепата на Юниус? Когато навлязох в землището на градчето, бързо разбрах, че съм закъснял, защото вещицата беше изгорена същия ден и тъкмо бяха докарали каруци да разчистят пепелта от кладата.

Пълнеха кола след кола с овъглено дърво, кости и въглища, а после процесията напусна малкото площадче, на което още стояха хора с печални изражения, и се отправи отново към полята. Точно тогава погледът ми се спря на Дебора Мейфеър, дъщерята на вещицата.

Ръцете й бяха вързани, роклята й разкъсана и мръсна. Бе доведена да види как пепелта на майка й ще бъде пръсната в четирите посоки на света.

Стоеше там безмълвна, черната й коса бе разделена по средата и се спускаше на разкошни вълни по гърба й, сините й очи бяха съвсем сухи.

— Това е вещерско клеймо — каза една старица от зяпачите, — да не може да пророни и сълза.

О, но аз познах празното детско лице, познах сякаш унесената й походка, безразличието, с което гледаше как изхвърлят пепелта и как конете препускат през нея, за да я разпръснат. И го знаех, защото помнех своето детство, когато бродех сиротен по улиците на Амстердам след смъртта на баща си. Спомних си как тогава хората ми говореха, а аз дори и не помислях да им отвръщам или пък да вдигна поглед, или да направя каквото и да било. Дори когато ме удряха и разтърсваха, аз си оставах все така неестествено тих, само смътно се чудех защо си правят труда да вършат толкова странно нещо, гледах косите слънчеви лъчи по стената зад тях, вместо вбесените им лица, и не обръщах внимание на ръмженето, което излизаше от устните им.

Това високо, великолепно дванайсетгодишно момиче бе налагано с камшик, докато майка му бе умирала на кладата. Бяха обръщали главата й, за да гледа как се спуска камшикът.

— Какво ще правят с нея? — попитах аз старата жена.

— Трябваше да я изгорят, но се уплашиха — отвърна тя. — Твърде млада е и е първомайско дете; никой не смее да й посегне, защото не се знае чия дъщеря е. — И старицата се обърна и хвърли печален поглед към отдалечения на левги отвъд зелената долина замък, кацнал на високите голи скали.

Знаеш ли, Стефан, много деца са били екзекутирани при подобни гонения. Но всеки град е различен, а това беше Шотландия. Аз не знаех нито какво значи първомайско дете, нито кой живее в замъка, както и какво значение има всичко това.

Гледах мълчаливо как качват момичето в една каруца и поемат обратно към града. Тъмната й коса се развяваше на вятъра, когато конете препуснаха. Тя не се обърна нито наляво, нито надясно, взираше се право напред. Един грубиян я държеше да не падне, защото колелата на каруцата подскачаха силно при всяка неравност по пътя.

— Ох, трябваше да я изгорят и да се свършва — каза старицата отново, сякаш бях започнал да споря с нея, а всъщност и думица не бях изрекъл. После се изплю встрани и добави: — Само господарят да не ги беше спрял — и отново се загледа в далечния замък, — със сигурност щяха да я изгорят.

И тогава взех решение. Щях да я отведа, щях да измисля нещо.

Оставих старицата да се връща пеша в стопанството си и последвах каруцата с момичето обратно до града, като само веднъж я видях да се съвзема от очевидния ступор — и то когато подминахме древните камъни извън селището, онези огромни камъни, наредени в кръг още в предисторически времена. Сигурно знаеш за тях повече, отколкото аз някога ще науча. Та тя гледаше към този каменен кръг със силно любопитство, сякаш бе видяла нещо невероятно.

В полето, насред кръга, стоеше един самотен мъж и се взираше в нея, озарен от светлината на откритата шир. Изглеждаше не по-възрастен от мен, висок, с крехко телосложение и тъмна коса. Но не го виждах ясно, защото хоризонтът зад него бе толкова ярък, че той изглеждаше почти прозрачен, и аз дори реших, че може да е призрак.

Погледите им като че се срещнаха при преминаването на каруцата, но не съм съвсем сигурен — знам само, че някакъв човек или нещо за миг беше там. Забелязах го само защото тя беше толкова безжизнена и защото това може да има някакво отношение към нашата история. И сега дори си мисля, че наистина е така, но какво точно ще трябва ние с теб да изясним по-късно. Сега да продължавам.

Веднага отидох при свещеника и при комисията, назначена от Шотландския съвет и още неразпусната, защото точно сега бе дошъл часът за вечерята, която, както е обичаят, беше приготвена с провизии от имота на мъртвата вещица. Тя имала толкова много злато в къщата си, каза ми ханджията, че с него било платено за целия процес, за мъченията, на инквизитора, на съдията и дори за дървата и въглищата за кладата, както и за каруците, които разнесли после пепелта.

— Хапни с нас — покани ме ханджията, — вещицата плаща. А има и още много злато.

Аз отказах. Слава богу, не се наложи да обяснявам защо, и тръгнах право към хората на трапезата, като се представих за изучаващ Библията Божи човек. Попитах дали мога да отведа със себе си детето на вещицата в Швейцария, при един добър свещеник калвинист, който ще се погрижи за нея, ще я образова и ще я направи добра християнка, за да изтрие спомена за майка й от ума й?

Казах твърде много на тези мъже, а не биваше. Трябваше да спомена само Швейцария, защото те самите искаха да се отърват от детето, което заявиха направо, а и херцогът искал да я прокудят, а не да я изгарят, защото била първомайско дете.

— Моля ви, обяснете, какво означава това? — попитах аз.

И те ми обясниха, че хората в планинските селища са все още много привързани към старите обичаи и че в навечерието на месец май строят големи клади насред полето, които палят единствено с произведен от тях пламък, чрез триенето на две пръчки. А после танцуват цяла нощ покрай кладите и се забавляват. И по време на такава веселба Сузан, най-красивата жена в града и Майска кралица онази година, заченала Дебора, оцелялото дете.

Та затова тя била дете на веселбата и била много обичана, защото никой не знаел кой е баща й, можел да е всеки от мъжете в селото. Можел дори да е човек с благородническа кръв. В старите езически и вече забравени времена, макар че тези селяни изобщо не ги били забравили, тези деца били деца на боговете.

— Отведи я, братко — казаха те, — при този добър свещеник в Швейцария и графът ще бъде много доволен, но вземи хапни и пийни нещо, преди да тръгнеш, защото вещицата плаща и има за всички.

След час поех извън селото с детето на седлото зад мен. Минахме право през пепелта по кръстопътищата, на която тя, доколкото видях, не хвърли дори бегъл поглед. Не погледна нито веднъж и към кръга от камъни. Нито пък се обърна за последно към замъка, докато яздехме надолу по пътя, който минава по брега на Лох Донелайт.

Още щом стигнахме първия хан, в който щяхме да отседнем, вече знаех съвсем добре какво бях сторил. Момичето вече беше мое, безмълвно, беззащитно и много красиво, в някои отношения вече почти жена, а аз бях още почти момче — но достатъчно голям, за да направя разликата. Бях я отвел без позволението на Таламаска и можех да се изправя пред най-ужасната буря от порицания при завръщането си.

Ние взехме две стаи, както подобаваше, защото тя изглеждаше много повече като жена, отколкото като дете. Но се страхувах да я оставя сама, за да не би да избяга, затова се увих в наметалото си, сякаш то по някакъв начин щеше да ме удържа, легнах на срещуположния сламеник и се втренчих в нея, като се опитвах да измисля какво да правя.

Сега, на светлината на вонящата свещ, видях, че тя е вързала два кичура на възли от двете страни на главата си, за да удържа тежката си коса, и че очите й са също като на котка. С това искам да кажа, че бяха овални, тесни, леко извити в ъгълчетата и таяха някакъв блясък. Под тях имаше закръглени, но все пак фини бузи. Това не беше лице на селянка, в никакъв случай, бе твърде деликатно, а под разпокъсаната роба личаха високи, налети гърди. Глезените й пък, кръстосани пред нея, тъй като седеше на пода, бяха съвършено оформени. Не можеше да погледнеш устата й, без да ти се прииска да я целунеш, и аз се засрамих от мислите, които тя събуждаше в главата ми.

Не бях имал абсолютно никакво друго намерение, освен да я спася. Сега обаче сърцето ми биеше от желание към нея. А това дете, едва на дванайсет, седеше и ме гледаше.

Къде ли бяха мислите й, чудех се аз и се опитвах да ги прочета, но тя като че разбра това и затвори съзнанието си за мен.

Накрая започнах да мисля за съвсем прости неща — че тя има нужда от храна и сносни дрехи — сякаш тепърва откривах, че слънчевата светлина сгрява, а водата утолява жаждата. Затова излязох да намеря храна за нея, вино, прилична рокля и кофа с топла вода за миене, както и гребен за косата й.

Тя се втренчи в тези неща, сякаш ги виждаше за първи път. На светлината на свещта аз видях, че е покрита с мръсотия и разранена от бича, който бе разкъсал кожата й чак до костта.

Стефан, трябва ли да си холандец, за да се отвратиш от подобно нещо? Кълна ти се, бях обзет от жалост, докато я събличах и къпех, но мъжът в мен направо гореше в ада. Кожата й беше бледа и мека, сякаш готова за раждане на деца, и тя изобщо не се възпротиви, докато я миех. После я облякох и накрая й сресах косата.

Сега вече зная повече за жените, но тогава ги познавах единствено от книгите. А това същество изглеждаше още по-мистериозно за мен заради голотата и безпомощната си притихналост. И все пак тя се взираше в мен от затвора на тялото си с някаква ярост, очите й ме плашеха и ме караха да мисля, че ако я докосна по някакъв неподобаващ начин, ще ме убие.

Дори не трепна, когато започнах да почиствам раните от бича.

После я нахраних с дървена лъжица, Стефан, и макар че поемаше всяка хапка, не посягаше към нищо и не настояваше за нищо.

През нощта сънувах, че се възползвам от нея, и с облекчение разбрах, че не съм го направил. Но тя беше будна и ме гледаше с онези котешки очи. Известно време и аз се взирах в нея, като отново се опитвах да разгадая мислите й. Лунното сияние се изливаше през незакритите прозорци заедно с доста студен въздух и на тази светлина видях, че тя е изгубила безизразността си и сега изглежда зла и гневна. Това ме изплаши много. Момичето изглеждаше като диво същество, облечено с колосана якичка, боне и синя рокля.

Започнах да й говоря успокоително на английски, че с мен ще е в безопасност, че ще я заведа на място, където никой няма да я обвинява във вещерство, и че онези, които са посегнали на майка й, са извратени и жестоки.

Това като че я обърка, но тя не каза нищо. Казах й, че съм чувал за майка й, че тя е била лечителка и е можела да помага на болните, а такива хора е имало винаги и никой не ги е наричал вещици, преди да настъпят тези ужасни времена. Но сега Европа е завладяна от суеверие и докато в старите дни хората са били убеждавани, че не могат да разговарят с дяволите, сега самата църква вярва в подобни неща и търси вещици във всяко селце и всеки град.

Тя не продума, но лицето й като че вече не бе така заплашително, сякаш думите ми бяха смекчили гнева й. Видях в очите й да изгрява почуда.

Казах й, че съм от орден на добри хора, които не искат да я нараняват или да изгарят старите лечители. И че ще я заведа в метрополията, където братята ми се надсмиват над онова, в което вярват ловците на вещици.

— Не в Швейцария, както казах на лошите хора от твоето село, а в Амстердам. Чувала ли си за този град? Наистина прекрасно място.

И тогава студенината като че се върна в нея. Със сигурност бе разбрала думите ми. Изсмя се тихо и я чух да прошепва на английски:

— Ти не си свещеник. Ти си лъжец!

Веднага отидох при нея и хванах ръката й. Бях много зарадван, че разбира английски, а не само безнадеждните диалекти, които се срещат по тези места, защото сега вече можех да й говоря много по-уверено. Обясних й, че съм изрекъл всички тези лъжи, за да я спася, и че трябва да повярва, че съм добър човек.

Но тогава тя някак посърна пред очите ми, отдръпна се от мен, както се затваря цвете.

През целия следващ ден изобщо не ми проговори, на по-следващия също, въпреки че сега ядеше сама, и то добре, и като че ли възвръщаше силите си.

Когато вече бяхме в Лондон, една нощ се събудих, защото я чух да говори. Слязох от сламеника и я видях да гледа през прозореца, чух я да казва нещо на английски със силен шотландски акцент: «Махни се от мен, дяволе! Не искам да те виждам повече».

Когато се обърна, в очите й имаше сълзи. Сега повече отвсякога приличаше на жена, силуетът й се очертаваше на прозореца, светлината от остатъка от свещта се издигаше към лицето й. Тя ме гледаше без изненада и със същата студенина като преди. Легна си и обърна лице към стената.

— На кого говореше? — попитах аз. Тя не продума. Седях в тъмното и й говорех, без да зная дали изобщо ме чува. Казах й, че ако е видяла нещо, било то дух или призрак, не е задължително той да е дяволът. Защото кой може да каже какво всъщност са тези невидими създания? Умолявах я да ми разкаже за майка си и какво е направила, че да я обвинят във вещерство, защото вече бях сигурен, че тя също има сили като нея, но не получих отговор.

Заведох я на баня и й купих друга рокля. Но всичко това не събуди никакъв интерес у нея. Взираше се в тълпите и преминаващите карети със студенина. И тъй като исках да се махна от този град и да си ида у дома, аз съблякох черните одежди и се предреших като холандски благородник, защото така вероятно щях да предизвиквам повече респект и да получавам по-добро отношение.

Но тази промяна събуди в нея някакво мрачно и потайно изумление и тя отново ми се изсмя, сякаш да каже, че е наясно с безчестните ми намерения. Аз не сторих нищо да потвърдя подозренията й. Чудех се дали може да чете мислите ми, защото всеки път, когато се събуждах, отново виждах как я къпя. Надявах се да не може да ги чете.

Изглеждаше толкова хубава в новата рокля, никога не бях виждал по-красиво момиче. И тъй като тя не искаше, аз сплетох част от косата й вместо нея и увих плитката върху главата й, за да не падат кичурите върху лицето й. Бях виждал жените да правят така. О, изглеждаше прелестно.

Стефан, за мен е невероятно страдание да пиша тези неща, но го правя не само за нашите многотомни архиви, но и защото сърцето ми се къса. Искам да видя раните, които не могат да се изцерят. Но не е нужно да приемаш на доверие моите хвалебствия за нейната красота — сам си видял портрета й.

Влязохме в Амстердам, предрешени като заможни холандци, брат и сестра. И както се надявах, нашият град я събуди от вцепенението със своите живописни, обградени с дървета канали, красиви кораби и великолепни четири — и пететажни сгради, които тя разглеждаше с любопитство.

Тръгнахме към метрополията на брега на канала, и като разбра, че това е моят «дом», както и неин, тя не успя да прикрие удивлението си. Защото това дете бе виждало само мизерните села на овчари и мръсните странноприемници, в които отсядахме. Така че можеш да си представиш как реагира при вида на истинско легло в чиста холандска спалня. Не изрече нито дума, но леката усмивка на устните й говореше достатъчно.

Аз отидох право при старшите, Ромер Франц и Петрус Ланкастър, които добре помниш, и признах какво бях направил.

Избухнах в сълзи и казах, че детето е било само и затова съм го отвел, че нямам никакво друго извинение, задето съм похарчил толкова много пари. За мое изумление те ми простиха, но и доста ми се посмяха, защото знаеха и най-интимните ми тайни. Ромер каза:

— Петир, по пътя от Шотландия си се самонаказвал тъй силно, че със сигурност заслужаваш увеличаване на парите за разходи и вероятно дори по-добра стая.

Още смях последва тези думи. Аз не се усмихнах, защото дори тогава бях обзет от мечти по красотата на Дебора, скоро обаче добрите духове ме напуснаха и аз отново потънах в болка.

Дебора не отговаряше на никакви въпроси. Но когато жената на Ромер, която живееше с нас, отиде при нея и сложи бродерия в ръцете й, тя започна да шие умело.

Към края на седмицата жената на Ромер и някои от другите жени я бяха научили да плете дантели и тя през цялото време се занимаваше с това, но все още не отговаряше на никакви въпроси, само се взираше в хората наоколо и после се връщаше към работата си, без да продума.

Към жените от нашия орден, не съпругите, а изследователките, които сами притежаваха сили, тя като че изпитваше особено отвращение. На мен лично не продумваше, но не спираше да ми отправя изпълнени с омраза погледи. Когато я молех да се разходим заедно, тя приемаше и скоро градът напълно й завъртя главата и тя ми позволи да й купя питие от една механа, макар че гледката на жените, които пиеха и ядяха там, явно я изуми, както я изумяваха и чужденците, дошли от много по-далече.

През цялото време й разказвах за града, за историята му, за толерантността му, за това как евреите са дошли тук, за да избегнат гоненията във Франция, и как дори католиците и протестантите тук живеят в мир, както и че в Амстердам няма екзекуции за неща като вещерство. Заведох я да види и печатарите и книгопродавците. Заведох я и на кратка визита в къщата на Рембранд ван Рейн, защото той много обичаше гости и неизменно бе обграден от многобройни ученици.

Обичната му Хендрике, която толкова харесвах, си бе отишла преди две години, но Титус, синът му, бе с него. Винаги съм предпочитал картините, които той нарисува през този период от живота си, заради странната им меланхолия, за разлика от по-ранните, когато беше на върха на славата. Тъкмо пиехме по чаша вино с младите художници, неизменно събрани там да се учат от майстора, когато Рембранд за първи път видя Дебора, а после дори я нарисува.

През цялото време се опитвах да я забавлявам и да я отвличам от адските мисли, както и да й показвам шарения свят, от който можеше да стане част.

Тя продължаваше да мълчи, но аз виждах, че художниците й харесват, а портретите на Рембранд я привличаха особено много, както и той самият — внимателен и гениален човек. Ходихме и в други ателиета и говорихме и с други художници — с Емануел де Вит и други, които по онова време работеха в града, някои от тях наши приятели и до днес. Тя като че ли харесваше това и се оживяваше, в тези моменти лицето й ставаше по-нежно и мило.

Но когато минахме покрай магазините за бижута, тя ме спря, като леко ме докосна с белите си пръсти по ръката. Бели пръсти. Пиша това, защото си го спомням съвсем ясно — деликатна ръка, сияеща като ръка на дама, чийто допир отново събуди в мен желание.

Изглеждаше силно запленена от бижутерите, които режеха и полираха диамантите, както и от търговците и богатите посетители, дошли от цяла Европа, дори от целия свят да купят тези прекрасни бижута. Искаше ми се да имах пари, за да й взема нещо красиво. Търговците веднага бяха запленени от красотата й и от красивите й одежди — жената на Ромер я беше облякла наистина разкошно — и започнаха да си играят с нея и да я питат дали иска да види техните изделия.

Тя хареса един прекрасен бразилски смарагд със златен обков, който тъкмо показваха на богат англичанин. Когато англичанинът се отказа от него, защото беше много скъп, Дебора седна на масичката да го разгледа, като че можеше да го купи. Взираше се като омагьосана в правоъгълния камък, обкован с филигран от старо злато. Попита на английски колко струва и дори не мигна, когато чу цената.

Уверих търговеца, че ще си помислим дали да го купим, тъй като дамата очевидно го иска, и с усмивка й помогнах да излезем на улицата. Бях много тъжен, че не мога да й го подаря.

И докато вървяхме по вълнолома обратно към къщата, тя ми каза:

— Не тъгувай. Никой не очаква подобно нещо от теб. — Тогава за първи път ми се усмихна и стисна ръката ми. Сърцето ми подскочи, но тя отново охладня и потъна в мълчание.

Разказах всичко това на Ромер, който каза, че макар да не сме давали обет за целомъдрие, моето поведение било много достойно, както и очаквал, но сега трябвало да се върна към изучаването на английските книги, защото все още съм пишел ужасно на този език, пък и така съм щял да ангажирам ума си.

На седмия ден от пребиваването на Дебора в метрополията, един от нашите членове, за когото си чувал и от когото дори си се учил, макар че тя е мъртва вече от много години, дойде от Харлем, където бе на посещение при брат си — съвсем обикновен човечец. Тя обаче не беше никак обикновена, а могъща вещица — Гертруд ван Сталк. По онова време бе най-силният член на ордена. Веднага й разказаха за Дебора и тя помоли да говори с детето, за да види дали ще може да прочете мислите й.

— Дори не ни е казала дали може да чете и пише — каза Ромер, — всъщност не ни е казала нищо и ние не можем да определим дали долавя мислите или намеренията ни. Затова не знаем как да процедираме. Усещаме със сърцата си, че има дарби, но не сме сигурни; заключила е съзнанието си за нас.

Гертруд веднага отиде при нея, но още щом чу стъпките й, Дебора скочи така, че преобърна табуретката, захвърли ръкоделието си и притисна гръб към стената. Оттам се втренчи с омраза в Гертруд, а после се опита да избяга от стаята, като започна да забива нокти в стените, като че искаше да мине през тях, докато накрая откри вратата и изтича по стълбите, за да излезе на улицата.

Двамата с Ромер я хванахме, умолявахме я да се успокои и я уверявахме, че никой не иска да я нарани. Накрая той каза:

— Трябва да накараме това дете да проговори.

През това време Гертруд ми даде една бележка, надраскана на латински на лист хартия. На нея пишеше: «Това дете е могъща вещица». Аз го подадох на Ромер, без да продумам.

Помолихме Дебора да дойде с нас в кабинета на Ромер — голяма, просторна стая, която ти добре познаваш, тъй като сега е твоя, но по онова време бе пълна с часовници, защото той много ги обичаше. Тези часовници сега са пръснати из цялата къща.

Ромер винаги държеше прозорците към канала отворени и през тях нахлуваше живителният шум на града. Отчасти това беше дори приятно. Щом въведохме Дебора в озарената от слънчевата светлина стая и я помолихме да седне и да се успокои, тя като че кротна и притихна, а после седна и някак изморено и измъчено го погледна в очите.

Измъчено. В този миг видях в погледа й такава болка, че едва не се разплаках. Защото маската на безразличието почти се бе стопила и устните на Дебора трепереха, когато тя каза на английски:

— Кои сте вие? Какво, за бога, искате от мен?

— Дебора — каза Ромер тихо и утешително. — Чуй какво ще ти кажа, дете, ще говоря направо. През цялото време се опитвахме да разберем доколко си способна да разбираш.

— А какво трябва да разбера? — попита тя с ненавист. От натежалите й гърди излизаше почти женски, треперещ глас, бузите й пламтяха. Тя се превръщаше в жена, твърда и студена отвътре, опустошена от ужаса, на който бе станала свидетел. Къде се дяна детето, помислих си аз, а тя се обърна, втренчи се в мен, а после отново в Ромер. Не го бях виждал толкова разтревожен. Но той успя да се съвземе и отново заговори:

— Ние сме орден учени и нашата цел е да изследваме редките дарби, каквито е притежавала и твоята майка, погрешно смятана за рожба на дявола. Ти също имаш такива дарби. Нима не е вярно, че майка ти е можела да лекува? Дете, такава сила не идва от дявола. Виждаш ли всички тези книги наоколо? Те са пълни с истории за подобни хора, наричани на едно място вълшебници, на друго вещици, но какво общо има дяволът с всичко това? Ако притежаваш такива сили, моля те, довери ни се, за да можем да те научим как да боравиш с тях.

Ромер й разказа и как сме помагали на вещици да избягат от инквизиторите си и да дойдат при нас, на сигурно място. Каза й дори за две от нашите членки — които имаха силната дарба да виждат духове, и за Гертруд, която можеше да накара прозорците да се тресат само с мисълта си.

Очите на детето се разширяваха все повече, но лицето й си оставаше каменно. Ръцете й стискаха подлакътниците на стола, тя бе килнала глава наляво и оглеждаше Ромер от глава до пети.

На лицето й отново се появи омраза. Ромер прошепна:

— Тя чете мислите ни, Петир, а може да скрие своите от нас.

Това я стресна, но пак не каза нищо.

— Дете — каза Ромер, — станала си свидетел на нещо ужасно, но със сигурност не вярваш в обвиненията срещу майка ти. Кажи ни, моля те, на кого си говорила онази нощ? Петир те е чул. Ако можеш да говориш с духове, кажи ни. Нищо лошо няма да ти се случи.

Никакъв отговор.

— Дете, нека ти покажа своята сила. Тя не идва от Сатаната и изобщо не е нужно да го призовавам, за да я използвам. Аз не вярвам в Сатаната. Виж часовниците наоколо — онзи високия, стенния, и онзи с махалото вляво от теб, и онзи на полицата над камината, и часовника на писалището ей там.

Тя ги огледа всичките, което много ни зарадва, защото означаваше, че разбира. После отново се втренчи в Ромер, когато той, без изобщо да помръдва, накара всичките часовници да спрат като един. Безкрайното тиктакане изчезна и в стаята се възцари тишина, която сякаш бе приглушила дори звуците от канала под нас.

— Дете, повярвай ни, защото ние също обладаваме подобни сили — каза Ромер, а после се обърна към мен и ми каза да накарам със силата на мисълта си часовниците отново да заработят. Аз затворих очи и наредих на часовниците: «Работете!», и те наистина заработиха, а стаята отново се изпълни с тиктакането им.

Изражението на Дебора премина от хладна подозрителност във внезапно презрение. Тя скочи от стола, отстъпи към книгите до стената и взирайки се с омраза в нас, изкрещя:

— Вещици! Защо не ми казахте? Вие всички сте вещици! Вие сте орден на Сатаната. — А после сълзите рукнаха по лицето й и тя захлипа: — Истина е, истина, истина!

Обгърна се с ръце, за да закрие гърдите си, и гневно ни заплю. Нищо не можехме да кажем, за да я успокоим.

— Всички ние сме прокълнати! А вие се криете в този град на вещици, където не могат да ви изгорят! — пищеше тя. — О, лукави вещици в дяволски дом!

— Не, дете — извика Ромер. — Ние нямаме нищо общо с дявола! Опитваме се да разберем онова, което другите осъждат.

— Дебора — изкрещях аз, — забрави лъжите, които са ти втълпили. Никой в този град няма да те изгори! Помисли за майка си. Какво каза тя или какво направи, преди да започнат да я измъчват и да я карат да повтаря тези гадости?

О, но точно това не биваше да казвам! Нямаше как да зная, Стефан. Нямаше как да зная. Чак когато лицето й сякаш се вкамени и тя запуши ушите си с ръце, осъзнах грешката си. Майка й беше вярвала, че твори зло!

И тогава от треперещите устни на Дебора започнаха да се леят проклятия:

— Нечестивци, това сте вие! Вещици! Часовници можели да спират! Е, добре, ще ви покажа какво може да прави дяволът чрез една вещица.

Тя пристъпи в центъра на стаята, загледа се в прозореца, сякаш в синьото небе, и извика:

— Ела, мой Лашър, покажи на тези нещастни вещици силата на великата вещица и нейния дявол. Счупи всички часовници, до един!

И в този миг огромна тъмна сянка се появи на прозореца, сякаш духът, когото зовеше тя, се бе смалил, за да влезе в стаята.

Тънкото стъкло по циферблатите на часовниците се разтроши, изкусно споените дървени кутии се отвориха, пружините изскочиха навън и часовниците започнаха да падат от полицата на камината и от писалището, а високият стенен часовник се разби на пода.

Ромер бе много изплашен, защото рядко бе виждал дух с такава сила, и ние просто усещахме това създание, допира му до дрехите ни, когато профуча покрай нас и сякаш изстреля невидимите си пипала, за да изпълни повелята на вещицата.

— Да се продъните в ада дано, вещици. Аз няма да бъда като вас! — пищеше Дебора, а когато книгите започнаха да падат от лавиците, тя отново избяга навън и затръшна вратата след себе си така, че колкото и да се мъчехме, не успяхме да я отворим.

Но духът си бе отишъл. Вече нямаше защо да се страхуваме от него. След продължителна тишина вратата се отвори и ние излязохме от стаята. Тогава разбрахме, че Дебора е напуснала къщата доста отдавна.

Ти знаеш, Стефан, че по това време Амстердам беше един от най-големите градове в Европа, с население сто и петдесет хиляди души, че и повече. И тя бе изчезнала в този голям град. Търсихме я във всички бордеи и кръчми, но без резултат. Дори при херцогиня Ана, най-богатата проститутка в Амстердам, защото там момиче като Дебора със сигурност би намерило убежище. И макар че херцогинята както винаги ни посрещна добре и дори ни сервира добро вино, не можа да ни каже нищо за мистериозното дете.

Вече бях така съсипан от нещастие, че не можех да стана от леглото. Лежах, захлупил лице върху ръцете си, и ридаех, макар че всички ми казваха, че това е глупаво, а Гертруд се кълнеше, че ще открие «момичето».

Ромер ми каза, че трябва да запиша всичко случило се с тази млада жена, като част от изследователската ми работа, но, Стефан, написаното бе толкова жалко и неизчерпателно, че затова сега не те насочвам за справка към онези стари доклади. Когато се върна в Амстердам, с Божията помощ, ще подменя записките си с тази много по-живописна хроника.

Но да продължим, не остана много за разказване — след две седмици един млад ученик на Рембранд, неотдавна пристигнал от Утрехт, дойде при мен и каза, че момичето, което търся, сега живее със стария портретист Роелант, който бе познат само под това име и на младини бе учил в Италия, и все още имал много поръчки, но бил много болен и недъгав и едва можел да плаща дълговете си.

Може би не помниш Роелант, Стефан, но нека ти кажа, че той беше добър художник, чиито портрети биха направили чест и на Караваджо, и ако не беше поразен от тази болест на костите, която го бе осакатила, сигурно щеше да е много по-известен.

По онова време той беше вдовец с трима сина, както и много добър човек.

Веднага отидох да видя Роелант, който ме знаеше и винаги ме посрещаше сърдечно, но този път вратата се затръшна под носа ми. Нямал време за срещи с «млади учени», както ни наричаше, и ме предупреди с доста зложелателен тон, че такива като нас могат да бъдат прогонени дори от Амстердам.

Ромер каза, че трябва да оставя нещата така за известно време, а ти знаеш, Стефан, че ние оцеляваме, защото успяваме да не привличаме вниманието. Но в последвалите дни виждахме, че Роелант плаща многобройните си дългове и че той и децата от първата му жена сега са облечени в хубави дрехи, които говореха за извънредно богатство.

Казваха, че Дебора, много красиво шотландско момиче, наето от него за бавачка на синовете му, приготвила някакъв мехлем за изкривените му пръсти, който ги сгрял и отпуснал, и той отново можел да държи четката. Според слуховете получавал добри пари за новите портрети, но няма как да е правил по три или четири такива на ден, за да изкара достатъчно за мебелите и дрехите, които сега влизаха в онази къща.

Скоро се разчу, че шотландското момиче било богато, извънбрачно дете на благородник, който въпреки че не я припознал, й изпращал много пари, които тя деляла с Роелант заради това, че я е приел в дома си.

Кой може да е този човек, чудех се аз. Благородникът от огромния шотландски замък, който се издигаше почти като естествена скала над долината, от която бях отвел това дете, босо, мръсно и разкъсано чак до кости от камшика, неспособно дори да се храни само? Същинска приказка, няма що!

С Ромер гледахме на всичко това с безпокойство, защото ти знаеш не по-зле от мен причината, поради която не използваме силите си за собствена облага. Чудехме се откъде идва цялото това богатство, ако не от онзи дух, който бе връхлетял в кабинета на Ромер, за да изпотроши всички часовници по команда на Дебора.

Но в дома на Роелант всички бяха доволни и старецът се ожени за младото момиче, преди годината да е изтекла. Два месеца преди сватбата Рембранд вече я беше нарисувал, а месец след венчавката портретът бе закачен в салона на Роелант, за да могат всички да го видят.

На врата на Дебора на този портрет висеше същият онзи бразилски смарагд, който тя толкова бе харесала по време на нашата разходка. Беше го купила преди доста време от бижутера, заедно с всякакви други скъпоценности и златни съдове, които й бяха харесали, както и картини на Рембранд, Хале и Юдит Лейсер, на които така се възхищаваше.

Вече не можех да стоя настрана. Къщата бе отворена за всеки, който искаше да види картината на Рембранд, с която Роелант особено много се гордееше. И когато аз пристъпих прага, за да видя портрета, старият Роелант не направи никакъв опит да ме спре, а дори докуцука до мен с бастуна си и собственоръчно ми предложи вино. А после ми посочи своята любима Дебора, която беше в библиотеката на къщата и заедно с учителя си четеше и пишеше на латински и френски, защото това било най-голямото й желание. Учела се много бързо, каза Роелант. Това го изумявало, дори наскоро била прочела писанията на Анна Мария ван Шурман, която твърдяла, че жените са не по-малко способни да учат от мъжете.

Изглеждаше преизпълнен с радост.

Когато видях Дебора, се усъмних дали наистина зная истинската й възраст. Облечена в зелено кадифе и окичена с бижута, тя изглеждаше като истинска млада жена — може би на седемнайсет. Роклята й бе с широки ръкави и огромна пола, а в черната й коса имаше зелена панделка с атлазени розетки. Очите й също изглеждаха зелени на фона на тази прекрасна дреха. В този миг ми хрумна, че вероятно самият Роелант не знае истинската й възраст. Но нито дума не излезе от устата ми, за да разоблича всички лъжи, с които се бе обградила — просто стоях потресен от красотата й, сякаш поразен от мълния. Втора, много по-мощна мълния, ме прониза в сърцето, когато тя вдигна поглед и се усмихна.

Казах си, че е време да тръгвам, и оставих чашата с вино. Но тя пристъпи към мен с усмивка, хвана ръцете ми и рече:

— Ела с мен, Петир.

Отведе ме в малка стая, пълна с шкафове, където явно държаха чаршафите.

Колко изискана и грациозна бе сега. Дори придворна дама не би била толкова елегантна. В същия миг се сетих за онова момиче в каруцата, което ми се бе сторило същинска малка принцеса.

И все пак оттогава тя се бе променила в много отношения. На слабите снопове светлина, които проникваха в малката стая, аз можах да я огледам много подробно — видях, че е в прекрасно здраве, парфюмирана, с руж на бузите, а на високите й едри гърди почиваше великолепният бразилски смарагд в своя филигранен обков.

— Защо още не си казал на никого онова, което знаеш за мен? — попита тя, сякаш не знаеше отговора.

— Дебора, ние ти казахме истината за нас. Искахме само да ти предложим убежище, както и нашите знания за силите, които притежаваш. Ела при нас, когато пожелаеш.

Тя се засмя и отвърна:

— Петир, ти си глупак, но все пак ме измъкна от мрака и мизерията и ме доведе в това прекрасно място. — Посегна към някакъв скрит джоб в огромната си пола и извади шепа смарагди и рубини. — Вземи ги.

Аз се отдръпнах и поклатих глава.

— Ти казваш, че нямаш нищо общо с дявола — рече тя. — И водачът ви казва, че дори не вярва в Сатаната, не беше ли така? Но в какъв Господ и в каква Църква вярвате, щом живеете като монаси, в усамотение, сред своите книги, и никога няма да опознаете удоволствията на света? Защо не дойде при мен в хана, когато имаше възможност, Петир? Искаше го толкова много. Е, приеми благодарностите ми, защото само с тях ще си останеш. И тези камъни, които ще те направят богат. Не е нужно да оставаш повече в това братство от монаси. Дай си ръката!

— Дебора, как се сдоби с тези скъпоценности! — прошепнах аз. — Ами ако те обвинят, че си ги откраднала?

— Моят дявол е твърде умен за това, Петир. Те идват от много далече. И трябваше само да ги поискам, за да ги получа. С една малка част от този неизчерпаем запас аз купих смарагда, който нося на врата си. Името на моя дявол е гравирано на гърба на златната му плочка, Петир. Но ти знаеш това име. Предупреждавам те никога да не го призоваваш, защото той служи само на мен и ще унищожи всеки, който се опита да го командва чрез това име.

— Дебора, върни се при нас — замолих я аз, — само за ден, ако желаеш, само за няколко часа, да поговорим, когато съпругът ти позволи. Този твой дух не е дявол, но е много могъщ и може да твори зло просто от безразсъдство и за удоволствие, което е много характерно за призраците. Дебора, това не е игра, със сигурност го знаеш!

Но виждах, че подобни тревоги са съвсем далече от мислите й.

Продължих да я убеждавам. Обясних й, че първото и най-важно правило на нашия орден е никой от нас, без значение от силите си, да не командва дух за собствена облага.

— Това е старо правило, Дебора, познато сред всички вълшебници и сред хората, които се обръщат към невидими сили. Онзи, който дръзне да използва невидими сили за зло, не може да не си навлече погибел.

— Но защо облагата да е нещо лошо, Петир? — каза тя, сякаш бяхме на една възраст. — Само помисли какво говориш! Щом няма богатство, няма и зло? Кому вредя с онова, което моят дявол носи? Пък и всички в къщата на Роелант се възползват от него.

— В това, което вършиш, се крият опасности, Дебора! Това нещо става все по-силно с всяка дума, изречена за него…

Тя ми направи знак да замълча. Отново се отнасяше с презрение към мен. Настоя да взема камъните. Каза ми грубо, че съм глупак, защото не зная как да използвам силите си, и после ми благодари, че съм я довел в този перфектен за вещици град, и се засмя доста зловещо.

— Дебора, ние не вярваме в Сатаната — отново казах аз. — Но вярваме в злото, а злото е онова, което руши човешкия род. Моля те, внимавай с този дух. Не вярвай, когато ти говори за себе си и за намеренията си. Защото никой не знае какво всъщност представляват тези създания.

— Спри, Петир, ядосваш ме. Какво те кара да мислиш, че този дух ми казва нещо? Аз му говоря! Провери в демонологиите, Петир, в старите книги на бесните духовници, които наистина вярват в дяволи, в тях се съдържат доста по-истинни указания как да се контролират тези невидими създания, отколкото ти си мислиш. Видях ги във вашата библиотека. Познах тази дума на латински — демонология, защото съм виждала такива книги и преди.

Те бяха пълни с истини, но и с лъжи, и й го казах. Разделих се с нея тъжен. Отново се опита да ми пробута камъните, но аз отказах. Тя обаче ги пъхна в джоба ми и докосна с горещите си устни бузата ми. Излязох от къщата.

След това Ромер ми забрани да я виждам. Какво са сторили в ордена с камъните, така и не попитах. Големите тайници със съкровищата на Таламаска никога не са ме интересували. И тогава знаех само каквото зная и днес: че дълговете ми са платени, че имам необходимите дрехи и монети в джоба, ако ми потрябват.

Дори когато Роелант се разболя, а това не беше нейно дело, Стефан, уверявам те, пак ми бе отказано да я видя.

Но странното беше, че много често, и то на странни места, я виждах сама, или с едно от децата на Роелант, да ме гледа отдалече. Виждах я насред улицата, веднъж дори мина покрай къщата на Таламаска, под прозореца ми, а друг път, когато се отбих при Рембранд ван Рейн, тя седеше там, до Роелант, шиеше и ме гледаше с крайчеца на окото си.

Дори по едно време започнах да си мисля, че ме преследва. Защото както си вървях сам и мислех за нея, как я хранех и миех като малко дете — и все пак не претендирам, че съм мислел за нея като за дете — внезапно спирах насред крачка, обръщах се и я виждах да върви зад мен в разкошното си кадифено наметало с качулка. Поглеждаше ме право в очите, преди да свие в някоя пресечка.

О, Стефан, можеше да си представиш колко страдах. А Ромер каза да не ходя при нея. Забрани ми. И Гертруд все ме предупреждаваше, че тази нейна яростна мощ ще расте и ще излиза от контрола й.

Месец преди смъртта на Роелант една млада художничка с прелестен талант, Джудит де Вилд, дойде да живее под неговия покрив с Дебора и остана там с възрастния си баща дори след като той си отиде.

Братята на Роелант отведоха синовете му в провинцията и Дебора и Джудит де Вилд сега заедно поддържаха къщата, като се грижеха за стареца с голяма нежност, но въпреки всичко си живееха доста весело, тъй като вратата им беше отворена по всяко време за писатели, поети, учени и художници, както и за ученици на Джудит, които я обожаваха така, както биха обожавали всеки мъж художник, защото тя беше наистина прекрасна и членуваше наравно с мъжете в Гилдията на свети Лука.

Поради забраната на Ромер, аз не можех да отида там. Но често минавах покрай къщата и, кълна ти се, задържах ли се по-дълго пред нея, Дебора винаги се появяваше на прозореца на горния етаж — сянка зад стъклото. Понякога виждах само мимолетния проблясък на зеления смарагд. Друг път тя дори отваряше прозореца и ми кимаше да вляза, но напразно.

Самият Ромер отиде да я посети, но тя го отпрати.

— Мисли си, че знае повече от нас — каза той тъжно. — Но не знае нищо, иначе нямаше да си играе с това. Винаги така става — магьосниците си мислят, че силата им е достатъчна да контролират невидимите създания, когато всъщност не е. А какво става с нейната воля, с нейното съзнание, с нейните амбиции? Как само я покварява това същество! Това е неестествено, Петир, и опасно, наистина опасно.

— Аз мога ли да призова такова създание, ако реша?

— Никой не знае, Петир. Ако опиташ, вероятно ще успееш. И вероятно няма да можеш да се отървеш от него и точно в това се крие старият капан. Никога няма да ти дам благословията си за подобно нещо. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да, Ромер — казах аз, покорен както винаги. Но той знаеше, че сърцето ми е покварено и победено от Дебора, сякаш наистина ме бе омагьосала, дори не омагьосала — а нещо по-силно от това.

— Вече не можем да помогнем на тази жена — каза той. — Насочи ума си към други неща.

И аз сторих всичко по силите си, за да изпълня заповедта му. Все пак някак научих, че Дебора е ухажвана от мнозина благородници от Франция и Англия. Богатството й било тъй огромно, че вече никой не поставял под въпрос произхода му, нито пък се питал дали е имало време, когато е била бедна. Образованието й напредваше изключително бързо и тя бе абсолютно отдадена на Джудит де Вилд и баща й, и никак не бързаше да се омъжва, въпреки че приемаше в дома си много кандидати.

Е, накрая един от тях все пак я отведе!

Така и не разбрах за кого се е омъжила, нито къде я е отвел. Видях Дебора само още веднъж и тогава не знаех, каквото зная сега — че това вероятно е била последната й нощ в Амстердам.

Събудих се в тъмното от някакъв шум, който идваше откъм прозореца. Осъзнах, че по стъклото се чука, което не можеше да е естествен шум. Отидох да видя дали някакъв мошеник не се спуска от покрива. Все пак бях на петия етаж, тъй като бях едва момче в ордена, и имах съвсем скромна, но въпреки това удобна стая.

Прозорецът бе заключен. Но далече долу на кея стоеше жена в черно наметало. Сякаш се взираше към мен и когато отворих прозореца, тя ми направи знак с ръка да сляза.

Знаех, че е Дебора. Бях като полудял, сякаш някакъв сукубус бе дошъл в стаята ми, бе отдръпнал завивките ми и бе започнал да работи с устните си.

Измъкнах се от къщата потайно, за да избегна всякакви въпроси. Тя ме чакаше, зеленият смарагд блещукаше в мрака като огромно око. Поведе ме по задните улички към къщата си.

Стефан, имах чувството, че сънувам. Но не исках този сън да свършва. Тя бе дошла съвсем сама при мен, без прислужници или лакеи. В Амстердам това не беше толкова опасно, колкото на някое друго място, но все пак кръвта ми закипя, когато я видях така незащитена и все пак така решена на нещо, изпълнена с тайнственост. Хвана ме за ръката и все ме припираше да бързам напред.

Колко богато бе обзаведена къщата, колко дебели бяха многобройните килими, колко фина бе дървесината по пода. Тя ме дърпаше покрай сияещите витрини със сребро и китайски порцелан, нагоре по стълбите, към покоите й, където имаше легло, застлано със зелено кадифе.

— Утре ще се омъжа, Петир — каза тя.

— Тогава защо ме доведе тук, Дебора? — попитах аз, но треперех от желание, Стефан. Когато тя развърза връхната си дреха и я остави да се свлече на пода, видях пълните й гърди да се подават от тясната, украсена с дантела рокля. И макар и обезумял от желание да ги докосна, не помръднах. Дори гледката на пристегнатата й талия, на бледата й шия и на полегатите рамене ме сгорещяваше. Нямаше и частица от плътта й, която да не жадувах. Бях като звяр в клетка.

— Петир — каза тя, като ме гледаше право в очите, — знам, че си дал камъните на ордена и че не си задържал нищо от благодарността ми. Затова позволи ми да ти дам онова, което искаше от мен по време на дългото ни пътуване дотук и което твоята огромна деликатност не ти позволи да си вземеш.

— Но, Дебора, защо го правиш? — попитах аз, решен да не се възползвам по никакъв начин от нея. Защото тя бе много разстроена, виждах го в очите й.

— Защото го искам, Петир — каза тя внезапно и уви ръце около мен, а после ме обсипа с целувки. — Напусни Таламаска, Петир, и ела с мен. Стани мой съпруг и аз няма да се омъжа за другия.

— Защо искаш това от мен? — попитах отново.

Тя се изсмя с горчивина и тъга.

— Липсва ми твоето разбиране, Петир. Липсва ми човекът, от когото не е нужно да крия нищо. Ние и двамата сме вещици, Петир, без значение дали сме слуги на бога или на дявола, ние сме вещици.

О, как блестяха очите й при тези думи, колко явен беше триумфът й, и колко горчив. Изведнъж тя стисна зъби, после погали лицето ми, врата ми и аз почти обезумях.

— Знаеш, че ме искаш, Петир, както винаги си ме искал. Защо не го направиш? Ела с мен. Ще заминем от Амстердам, ако Таламаска не ти позволи да ги напуснеш, ще заминем заедно. Няма нещо, което да не мога да направя за теб, няма нещо, което да не мога да ти дам, само бъди с мен, позволи ми да бъда близо до теб и вече да не се страхувам. Мога да ти кажа коя съм всъщност и какво се случи с майка ми. Мога да ти кажа всичко, което ме тревожи, Петир, от теб не се страхувам.

При тези думи лицето й помръкна, а в очите й избиха сълзи.

— Съпругът ми е млад и красив, той е всичко, за което мечтаех, когато седях мръсна и боса на прага на нашата хижа. Той е благородник, пристигнал на кон от замъка си, в който ще ме заведе, в друга земя. Сякаш съм в някоя от приказките, които майка ми разказваше, ще стана графиня и всички онези римушки и песни ще се сбъднат. Но, Петир, аз хем го обичам, хем не го обичам. Ти си първият мъж, когото обикнах, ти ме доведе тук, ти видя кладата, на която умря майка ми, ти ме изкъпа и нахрани, облече ме, когато не можех да го сторя сама.

Изоставих всяка надежда да напусна тази стая, без да съм я имал. Знаех го. Бях толкова запленен от пърхането на миглите й и от мъничката трапчинка на бузата й, че й позволих да ме увлече не към леглото, а направо на килима пред малкото огнище, където сред трепкащата топлина тя започна да ми разказва своите злочестини.

— Миналото сега ми изглежда съвсем нереално — започна тя. Плачеше тихо, очите й се бяха разширили сякаш от учудване. — Наистина ли съм живяла на онова място, Петир? Наистина ли съм видяла майка си да умира?

— Не съживявай миналото, Дебора — казах аз. — Нека го оставим да избледнее.

— Но, Петир, помниш ли кога за пръв път ми заговори и ми каза, че майка ми не е зла, че хората, които са й сторили това, са зли. Защо мислеше така?

— Ти ми кажи дали е била вещица, Дебора, и какво всъщност означава вещица!

— О, Петир, помня, че бродихме с нея из полето, под безлунното небе, там при онези камъни.

— И какво стана, мила моя? Да не би дяволът да дойде на своите разцепени копита?

Тя поклати глава, направи ми знак да съм търпелив и да я изслушам.

— Петир, един съдия на вещици научи майка ми на черната магия! Той й показа онази книга. Дойде в нашето село, когато бях съвсем малка, още лазех. Дойде при майка ми да излекува една рана на ръката му. Двамата седнаха до огъня и той й разказа за всички места, където е ходил по работа, и за вещиците, които е изгорил. «Внимавай, моето момиче», каза й, или поне тя ми го предаде така по-късно, после извади от кожената си торба онази зла книга. Демонология, така се казваше, и започна да я чете на майка ми, защото тя не знаеше латински, пък и не можеше да чете на нито един език. Той дори държеше картинките на светлината на огъня, за да може тя да ги види по-добре. И така, час след час, я научи на всички тези неща, на всичко, което правят вещиците. «Внимавай, моето момиче — все повтаряше той, — да не би дяволът да те изкуши, защото той обича най-много акушерките и знахарките!», а после обръщаше следващата страница. Същата нощ, когато си легна с нея, той й разказа за мъченията и за кладите, както и за писъците на осъдените. «Внимавай, моето момиче», каза й и на сбогуване. Тя ми предаде всичко това по-късно. Бях на шест, може би дори на седем. Седяхме двете пред кухненския огън. «Ела с мен и ще видиш», каза ми тя. Излязохме в полето и застанахме неподвижни в центъра на онези камъни, за да почувстваме вятъра.

— Виждаш ли, нито звук не се чува в нощта, както ти казах. Никаква светлинка. Няма и звезди в небето, за да видим кулите на замъка или пък водите на езерото Лох Донелайн.

Чух я да шепне нещо, докато стискаше ръката ми, после затанцувахме, като описвахме малки кръгове в големия каменен кръг. Тя шепнеше все по-силно, изричаше думи на латински, с които призоваваше демона, после разпери широко ръце и го призова с вик.

Нощта бе съвършено тиха. Никой не отговори. Аз се притаих до полата й, стисках студената й ръка. И тогава го усетих как се приближава над тревите, беше като вятър, който сякаш се събираше около нас. Усетих как докосна косата ми, после врата ми, чувствах как ни обгръща, като че въздухът около нас се сгъстяваше. Чух го да говори, но не с думи: «Тук съм, Сузан!».

О, как само се смя тя от щастие, как танцува. Като дете. Мяташе ръце, смееше се и развяваше черната си коса. «Видя ли го, дъще?» — попита ме. И аз отвърнах, че съм го почувствала и съм го чула съвсем отблизо.

И тогава той отново проговори: «Назови ме по име, Сузан».

«Лашър15 — каза тя, — защото вятърът, който изпращаш, шиба тревите, защото брули листата от дърветата. Ела, мой Лашър, разрази буря над Донелайт! Така ще разбера, че съм най-могъщата вещица и че го правиш от любов към мен!»

Докато стигнахме до хижата си, вятърът вече виеше над полето и в комина. Седнахме до огъня, смеехме се като две деца. «Видя ли, видя ли, направих го», прошепна тя. Аз се взирах в очите й и видях онова, което винаги съм виждала и винаги щях да виждам в тях, дори до сетния й час на болка и агония: очи на глупачка, сякаш палаво момиче се смееше в шепа, докато в другата ръка стискаше откраднато лакомство. За нея това беше игра, Петир. Беше просто игра!

— Да, разбирам, мила моя — казах аз.

— Сега кажи ми, че това не е Сатаната. Кажи ми, че не той е излязъл от преизподнята, за да завладее вещицата от Донелайт и да я отведе до огъня! Лашър намираше вместо нея изгубените вещи на другите, Лашър й носеше златото, което после й отнеха, Лашър й разкриваше тайните изневери на селяните, които тя охотно споделяше с всички, които искаха да чуят. И пак Лашър изсипа градушка над доячката, която се бе скарала с нея. Лашър наказваше враговете й и благодарение на това всички узнаха за силата й! Тя не можеше да го контролира, Петир. Не знаеше как да го използва. И като дете, което си играе със свещ, тя сама подпали огъня, в който изгоря.

— Не прави същата грешка, Дебора! — прошепнах аз, дори я целунах по лицето. — Никой не може да командва демон.

— О, не, той е много повече от това — прошепна тя, — нямаш представа дори. Но не се страхувай за мен, Петир. Аз не съм като майка си. Няма причина да се безпокоиш.

Седнахме притихнали до малкия огън. Не можех да повярвам, че тя иска да е близо до пламъците. Когато положи чело на камъните пред огнището, аз я целунах отново по меката буза и отметнах назад дългите капризни кичури на влажната й коса.

— Петир — каза тя, — никога нямаше да живея в глад и мръсотия, ако тя беше жива. Нямаше да завися от щедростта на глупави мъже.

— Не се омъжвай, Дебора. Недей! Ела с мен. Ела в Таламаска и заедно ще разкрием природата на това същество…

— Не, Петир. Знаеш, че няма да дойда. — Тя се усмихна тъжно. — Ти трябва да дойдеш с мен, ще заминем. А сега ми говори с твоя тайнствен глас, гласът, с който караш часовниците да спират, с който призоваваш духовете, бъди с мен, бъди мой жених и нека това е нашата вещерска брачна нощ.

Понечих да я разубедя, но тя сложи длан на устата ми, после я докосна с устни и започна да ме целува с такава страст, че забравих всичко останало, знаех само, че трябва да разкъсам дрехите, които я оковаваха, и да я обладая на леглото със зелените драперии, спускащи се около нас, да обладая това почти детско тяло с женски гърди и женски тайни, което бях къпал и обличал.

Защо се измъчвам, като ти разказвам всичко това? Признавам стария си грях, Стефан. Признавам всичко сторено, защото не мога да продължа да пиша за тази жена, без да направя изповедта си.

Никога не съм престъпвал правилата с такава страст. Никога не съм изпитвал такава наслада.

Защото тя вярваше, че е вещица, Стефан, че е зла, и за нея всичко това бе вещерски ритуал, на който се отдаваше с огромна охота. И все пак тя имаше нежно и любящо сърце, кълна се, поради което наистина беше вещица с огромна и могъща дарба.

Не напуснах леглото й до сутринта. Спах, положил глава на ароматните й гърди. От време на време ридаех като дете. С умения на изкусителка, тя бе събудила в мен неистов копнеж. Вече бях неин роб. Но тя знаеше, че няма да остана с нея, че трябва да се върна в Таламаска. Лежеше тиха и тъжна, взираше се в дървения таван над леглото, а светлината проникваше на ивици през завесите и постелята започваше да се сгрява от топлината на слънцето.

Облякох се неохотно, защото нямаше друго, което да желая повече от нейната душа и плът. И все пак я напусках. Отивах у дома да разкажа на Ромер какво съм сторил. Отивах обратно в метрополията, която наистина беше моя майка и баща, и знаех, че нямам друг избор.

Помислих си, че ще ме изпрати с проклятия. Но не стана така. За последен път я помолих да остане в Амстердам, да дойде с мен.

— Довиждане, мой малки свещенико — каза ми тя. — Нека Бог да е с теб и може би Таламаска ще те възнагради, задето ме отхвърли. — Сълзите се стичаха по лицето й, аз целунах дланите й страстно, преди да я напусна и отново зарових лице в косата й. — Тръгвай, Петир — каза тя накрая. — Не ме забравяй.

Минаха ден или два, преди да науча, че е заминала. Бях неутешим, лежах и плачех, опитвах се да се вслушвам в думите на Ромер и Гертруд, но не чувах нищо. Не ми бяха ядосани, както очаквах, само това разбрах.

И точно Ромер отиде при Джудит де Вилд и купи от нея портрета на Дебора от Рембранд ван Рейн, който сега виси в нашата къща.

Мина цяла година, преди мъката ми да се поуталожи. Оттогава никога повече не наруших правилата на Таламаска, тръгнах отново да пътувам през германските провинции и през Франция, дори през Шотландия, за да се опитвам да спасявам вещици, да пиша за тях и техните злочестини, както винаги сме правили.

Е, Стефан, вече знаеш цялата история на Дебора, такава, каквато е. Както и какъв ужас преживях, когато попаднах на трагедията на графиня Дьо Монклеве след толкова години, в този укрепен град в Кевен, Лангедок и открих, че тя е Дебора Мейфеър, дъщерята на шотландската вещица.

О, само местните да не бяха узнали, че майка й също е била изгорена. Само младата невеста да не бе споделила тайните си с младия лорд, когато е плакала на гърдите му. Още помня лицето й, след всичките тези години, когато тя ми каза:

— Петир, знам, че мога да говоря с теб, без да се страхувам.

Сега разбираш с какъв страх и ужас влязох в онази килия. Толкова бях нетърпелив, че дори и за момент не помислих, че жената, свита в парцаливата роба на сламеника, може да ме познае и в отчаянието си да ме назове по име, и без да ще, да осуети цялата ми маскировка.

Но не стана така.

Щом влязох в килията, вдигнал подгъва на черната си одежда, за да приличам на свещеник, който не желае да се оскверни с подобна мръсотия, аз погледнах към нея и не видях на лицето й и най-малкия израз на разпознаване.

Но все пак тя ме гледаше право в очите и аз веднага казах на стария глупак, енорийския свещеник, че трябва да говоря с нея насаме. Той не искаше да ни остави, но аз го уверих, че съм виждал много вещици и тя не може да ме изплаши ни най-малко и че трябва да й задам много въпроси, и ако той е така любезен да ме изчака в жилището си, аз няма да се бавя.

Извадих от джоба си няколко златни монети и казах:

— Моля, приемете това за вашата църка, защото знам, че ви създадох твърде много грижи. — И това бе достатъчно. Идиотът си отиде.

Нужно ли е да ти казвам колко достойни за презрение са подобни преговори, които ми позволиха да остана насаме с тази жена, без стражи? И какво можех да сторя с нея, ако бях решил? И колцина бяха вършили такива неща преди мен?

Вратата се затвори и въпреки че чувах някакъв шепот в коридора отвън, вече бяхме сами. Оставих свещта на единствената мебел в стаята — една дървена пейка, и като се опитвах да потисна сълзите си, я чух да прошепва едва чуто:

— Петир, възможно ли е да си ти?

— Да, Дебора — отвърнах.

— Но не си дошъл да ме спасиш, нали? — попита тя немощно.

Сърцето ми се разтуптя от самия тон на гласа й, защото точно с такъв глас ми говореше и в спалнята си в Амстердам онази последна нощ. В него се долавяше някакъв особен, дълбок резонанс, някаква мрачна музика.

— Не мога да го направя, Дебора. Ще опитам, но знам, че няма да успея.

Това сякаш не я изненада, но тя въпреки всичко ми се усмихна.

Взех отново свещта, приближих се и паднах на колене пред нея, за да мога да я гледам в очите. Те бяха точно каквито ги помнех, бузите също когато се усмихна, сякаш моята Дебора се бе превърнала в призрак, в крехка и бледа фигура, която обаче не бе изгубила красотата си.

Тя не понечи да ме докосне, но гледаше лицето ми така, сякаш го рисуваше. И тогава с порой от немощни и изпълнени със състрадание думи аз й разказах, че не съм знаел за нещастието й, дошъл съм тук сам, по дела на Таламаска и за свой ужас съм разбрал, че тя е жената, за която се носи толкова голяма мълва. Казах и че съм се уверил, че е писала до епископа, и до Парламента в Париж, но тя ме накара да замълча с прост жест и каза:

— Аз ще умра утре и ти не можеш да направиш нищо.

— О, но мога да ти помогна поне с нещо — отвърнах аз, — имам един прах, който се разтваря във вода, и когато го изпиеш, изпадаш в ступор и не чувстваш така силно болката. Мога да ти дам и такова количество, че да умреш, ако пожелаеш, и да избегнеш агонията в пламъците. Знам, че ще успея да ти го дам. Старият свещеник е глупак.

Тя изглеждаше доста развълнувана от предложението ми, макар че не бързаше да го приеме.

— Петир, трябва да съм в съзнание, когато ме отведат на площада. Предупреждавам те, махни се от града по време на екзекуцията. Или бъди на сигурно място, в стая със затворени прозорци, ако държиш да видиш всичко с очите си.

— За бягство ли говориш, Дебора? — попитах аз, защото, трябва да призная, въображението ми веднага започна да работи. Само да можех да я спася, като причиня някаква голяма суматоха, и да я отведа по някакъв начин. Но как щях да постигна подобно нещо?

— Не, Петир, това е отвъд моята сила и силата на онзи, когото командвам. За един дух е проста работа да донесе малко бижута или златна монета в ръцете на вещица, но да отвори вратите на затвора, да обезоръжи стражите? Това не може да направи. — Тогава, погледът й като че се разфокусира и тя започна да се озърта диво из стаята. — Знаеш ли, че собствените ми синове свидетелстваха срещу мен? Знаеш ли, че моят обичан Кретиен е нарекъл майка си вещица?

— Мисля, че са го принудили, Дебора. Да се срещна ли с него? Кажи ми, как да ти помогна?

— О, мили мой Петир — отвърна тя. — Защо не ме послуша, когато те молих да дойдеш с мен? Но ти нямаш вина за всичко това. Аз съм виновна. — Тя поклати глава и продължи: — Има още нещо в тази история. Когато той умря, смятах, че нямам вина за това. Но прекарах цял месец в тази килия, и мислих, Петир. Гладът и болката изостриха разума ми.

— Дебора, не вярвай в онова, което ти говорят враговете ти, без значение колко често го повтарят и колко са убедителни!

Тя не ми отговори. Изглеждаше напълно безразлична. После отново се обърна към мен:

— Петир, моля те, направи нещо за мен. Ако утре ме заведат окована на площада, което е най-големият ми страх, настоявай да освободят ръцете и краката ми, за да мога да нося тежката свещ за покаяние, както е обичаят. Не позволявай осакатените ми крака да събудят жалост у теб, Петир. Страхувам се от оковите повече, отколкото от пламъците!

— Ще го направя — казах аз, — но няма защо да се притесняваш за това. Те ще ти дадат да носиш свещта и ще те преведат из целия град. Ще те накарат да я оставиш на стълбите на катедралата и чак тогава ще те вържат и ще те отведат на кладата. — Нямах сили да продължа.

— Чуй ме, искам да те помоля и за още нещо — каза тя.

— Да, продължавай.

— Когато всичко свърши, напусни града. Пиши на дъщеря ми, Шарлот Фонтене, жена на Антоан Фонтене, в Сан Доминго, което е в Испаньола. Пиши на адреса на търговеца Жан-Жак Тусен в Порт-о-Пренс, ще ти кажа какво.

Аз повторих името и пълния адрес.

— Пиши на Шарлот, че не съм страдала в пламъците, дори и да не е истина.

— Ще я накарам да повярва в това.

Тя се усмихна горчиво.

— Може да не повярва. Но все пак се постарай, заради мен.

— Какво друго?

— Искам да й предадеш следното, моля те, запомни го дума по дума. Кажи й да е много внимателна — че онзи, когото й изпращам в нейно подчинение, понякога върши неща, защото смята, че ги искаме. И още й кажи, че онзи, когото й изпращам, черпи увереност както от случайните ни мисли, така и от внимателно изречените думи.

— О, Дебора.

— Разбираш какво ти казвам, нали, и защо трябва да й го предадеш?

— Разбирам, разбирам всичко. Пожелала си съпругът ти да умре заради изневярата му. И демонът го е съборил от коня.

— Не е толкова просто. Не се опитвай да го разбереш. Никога не съм желала смъртта му. Аз го обичах и не знаех нищо за изневярата му! Но трябва да предадеш думите ми на Шарлот заради нейна сигурност, защото моят невидим слуга не може да й обясни сам променливата си природа. Той не може да й каже онова, което сам не разбира.

— Но…

— Моля те, не започвай да ми говориш за съвест, Петир. По-добре никога да не беше идвал, ако заговориш за това. Смарагдът е у нея. Той ще отиде при нея след смъртта ми.

— Не го изпращай, Дебора!

Тя въздъхна с огромно разочарование и отчаяние.

— Моля те, умолявам те, направи каквото ти казах.

— Какво се случи със съпруга ти, Дебора?

Стори ми се, че няма намерение да отговори, но след малко каза:

— Съпругът ми лежеше на смъртно легло, когато моят Лашър дойде при мен и ми каза, че го е подмамил в гората и го е накарал да падне от седлото. — «Как можа да го сториш? — попитах го аз. — Не съм те карала.» И тогава той отвърна: «О, Дебора, само да можеше да видиш какво има в сърцето му, както аз виждах, точно това щеше да ме накараш да сторя».

И тогава като че се сковах до мозъка на костите си, Стефан, и те моля, когато преписвате този доклад за архивите ни, подчертайте горните думи. Защото кога сме чували за подобно разбиране на най-потайните желания на човека от един невидим демон? Или за подобна хитрост и глупост в едно?

Сякаш това бе дух, пуснат от бутилка, който започва да лудува и да създава хаос. Спомних си старите предупреждения на Ромер. Спомних си и думите на Гертруд. Но това бе по-лошо от всичко, което те си представяха.

— Да, точно така — каза ми тя тъжно, беше прочела мислите ми. — Трябва да пишеш това на Шарлот. Подбери думите си внимателно, в случай че писмото попадне в чужди ръце, но й пиши, пиши й така, че да разбере напълно какво искаш да й кажеш!

— Дебора, обуздай това създание. Нека й кажа да хвърли смарагда в морето в памет на майка си.

— Твърде късно е, Петир. Всичко ще стане, както е тръгнало. Ще изпратя моя Лашър при Шарлот, дори и да не беше дошъл тази нощ да чуеш последната ми молба. Моят Лашър е по-могъщ от всеки демон, който можеш да си представиш, и е научил много.

— Научил — повторих аз изумен. — Как е научил, Дебора, след като е просто дух, а те си остават глупави и точно в това е опасността — че когато изпълняват желанията ни, не могат да разберат цялата им сложност и затова ни водят към гибелта ни. Хиляди поверия го доказват. Нима не се случи тъкмо това? Как можеш да кажеш, че той се е научил на нещо?

— Помисли добре върху това, което ще ти кажа, Петир. Казах, че моят Лашър е научил много и грешката му не дойде от непоправимата му глупост, а точно заради фокусирането му върху целта. Но обещай ми, заради онова, което се случи между нас някога, че ще пишеш на моята любима дъщеря! Трябва да го направиш заради мен.

— Е, добре — обявих аз, кършейки ръце от отчаяние. — Ще го направя, но ще й кажа също и всичко, което ми разказа току-що.

— Е, добре, така е честно, мой свещенико, мой учен — каза тя горчиво и се усмихна. — Сега върви, Петир. Не мога да издържам повече присъствието ти. Пък и моят Лашър е до мен и ще си поговорим, а утре, моля те, бъди някъде на закрито и сигурно, щом видиш, че ръцете и краката ми бъдат освободени и аз тръгна към вратите на църквата.

— Нека Бог е с теб, Дебора, само да можех да те отведа от това място, само да можех някак… — И тук аз не издържах, Стефан. Изгубих напълно самообладание. — Дебора, ако ние с твоя слуга Лашър можем да те измъкнем оттук, само ми кажи и ще го направя!

Видях се как я изтръгвам от побеснялата тълпа и я отвеждам далече от градските стени в гората.

Как ми се усмихна тя тогава, колко нежно и тъжно. Така ми се бе усмихнала, когато се разделихме преди години.

— Това са фантазии, Петир. — Усмивката й стана още по-широка и тя изглеждаше почти безумна на светлината на свещта, или не, бе по-скоро като ангел или луда светица. Бялото й лице бе красиво като самия пламък на свещта. — Животът ми свърши, но аз съм пътувала надлъж и нашир от тази малка килия. Сега върви. Върви и предай съобщението ми на Шарлот, но само когато вече си в безопасност, далече от този град.

Целунах ръцете й. Бяха горили дланите й при мъченията. По тях имаше дълбоки струпеи и аз целунах и тях.

— Винаги съм те обичал — казах й. Казах и други неща, много други неща, глупави и нежни, които няма да напиша тук. Тя прие всичко това със съвършено покорство, знаеше онова, което сам току-що бях разбрал: че съжалявам, задето тогава не тръгнах с нея, че презирам и себе си, и работата си, и целия си живот.

Това ще отмине, Стефан. Знам го. Знаех го и тогава, само преди часове, когато напуснах килията й. Но то се случва сега и аз съм като свети Хуан де ла Крус в неговата «Тъмна нощ на душата». Бях лишен от всякаква утеха. И то защо?

Защото я обичах, само заради това. Защото знам, че нейният демон я бе унищожил, както бе унищожил и майка й. Защото всички предупреждения на Ромер, на Гертруд и останалите мъдреци се сбъдваха.

Не можах да я оставя, без да я прегърна и целуна. Но когато го направих, усетих агонията й — агонията от изгарянията и раните по цялото й тяло, от разкъсаните от разпъването мускули. А това беше моята прекрасна Дебора, тази развалина, която се притискаше към мен. И аз се разридах така внезапно, сякаш някой отключи нещо в мен.

— Съжалявам, любима — казах й, защото се обвинявах за сълзите си.

— Толкова е хубаво да те прегърна — прошепна тя и после ме отблъсна. — Сега върви и помни какво ти казах.

Излязох оттам като безумец. Площадът беше пълен с хора, дошли да видят екзекуцията. Някои майсторяха пейки на светлината на факли, а други спяха под одеяла до стените.

Заявих на стария свещеник, че изобщо не съм убеден, че тази жена е вещица и искам да видя веднага инквизитора. Казвам ти, Стефан, бях готов да обърна целия свят заради нея.

Но сега ще разбереш какво стана после.

Отидохме до замъка и там ни приеха. Онзи глупав свещеник беше много доволен да е в компанията на важен човек и да попадне на пира, на който не беше поканен. В това време аз вече бях възвърнал самообладанието си и с помощта на възможно най-властния си тон се обърнах на латински право към инквизитора и старата графиня — смугла жена, с доста испанска външност, която ме изслуша с изключително търпение, вероятно заради маниера, с който говорех.

Инквизиторът, отец Ловие, хубав и добре охранен мъж, с прекрасно поддържана брада и коса и блещукащи черни очи, явно изобщо не се усъмни, че съм важна личност, защото започна да угодничи, като че бях от Ватикана, което не беше невъзможно, и с всички сили се опитваше да ме успокои, когато заявих, че вероятно утре ще бъде изгорена невинна жена.

— Никога не сте виждали такава вещица — каза графинята, която се изсмя грозно и гърлено и ми предложи вино.

После ме представи на графиня Дьо Шамилар, която седеше до нея, и на останалите благородници, отседнали в замъка, за да видят изгарянето.

Всеки мой въпрос, възражение или предположение, бе посрещан със същата увереност от тази компания. За тях, битката бе вече спечелена. Оставаше само веселбата на следващата сутрин.

Момчетата плачели в стаите си, наистина, но щяло да им мине. И вече нямало защо да се страхуват от Дебора, защото ако демонът й бил достатъчно силен да я освободи, досега щял да го е сторил. А не ставало ли така с всички вещици? Щом ги оковат и дяволът веднага ги оставял на произвола на собствената им съдба.

— Но тази жена не е направила признания — обявих аз, — а съпругът й е паднал от кон в гората, сам го е казал. Със сигурност не може да се разчита на свидетелство на трескав и умиращ човек!

Сякаш хвърлях сухи листа в лицата им, думите ми нямаха никакъв ефект.

— Обичах сина си повече от всичко на света — каза старата графиня, малките й черни очички гледаха твърдо, устата й бе грозно изкривена. И тогава, сякаш сетила се, че тонът й е неподобаващ, тя каза с чудовищно лицемерие: — Горката Дебора, нима не обичах и нея, нима не й простих хиляди неща?

— Така е, разбира се! — обяви Ловие също толкова лицемерно и с превзет жест, тъй като вече беше пиян, дяволът му с дявол.

— Не говоря за вещерството — каза старицата, изобщо необезпокоена от маниера му. — Говоря за своята снаха и за всичките й слабости и тайни, за които този град не знае. Че например Шарлот беше родена твърде скоро след женитбата, но синът ми бе така заслепен от тази жена и така обожаваше момичето, бе така благодарен на Дебора за голямата й зестра и изобщо бе такъв глупак във всички отношения…

— Трябва ли да говорим за това? — прошепна графиня Дьо Шамилар, която като че трепереше. — Шарлот вече не е сред нас.

— Тя ще бъде открита и изгорена като майка си — обяви Ловие и всички наоколо закимаха.

После започнаха да говорят помежду си колко доволни ще са след тези екзекуции и когато се опитвах да им задам някакъв въпрос, те просто ми правеха жест да замълча, да пийна и да не се тормозя.

Ужасен бе начинът, по който ме игнорираха, бяха като онези същества от сънищата, които не могат да чуят виковете ни. И все пак аз настоявах, че нямат никакво доказателство Дебора да е летяла нощем в небето, да е участвала във вещерски сборища или да се е чифтосвала с демони, и всичките други глупости, с които пращат бедните хора на кладата. Колкото до лечителството, какво можеше да е то, освен дарба на една знахарка, кой би могъл да я обвини за нея? Куклата пък можеше да не е нищо повече от инструмент за лечение.

Но без полза!

Колко весели и спокойни бяха те около трапезата тази нощ, около нейната трапеза, с нейните сребърни прибори, докато тя седеше злочеста в килията.

Накрая помолих да й бъде позволено да умре от задушаване, преди да бъде изгорена.

— Колко от вас са виждали човек да умира в пламъците!

Но това бе посрещнато с неуморен ропот.

— Това е неразкаяла се вещица — каза графиня Дьо Шамилар, единствената, която изглеждаше трезва и дори като че леко изплашена.

— Е, колко ще страда? Най-много петнайсетина минути? — заяви инквизиторът, докато бършеше уста с омазаната си салфетка. — Какво е това пред вечния огън на ада!

Накрая аз си тръгнах оттам, отново минах през тълпата на площада, където покрай малки огньове се вихреше пиянско веселие. Поспрях да огледам зловещата клада и високия стълб с железните окови, и тогава по случайност се обърнах наляво, към тройната арка на църковната врата. Тя бе украсена с груба дърворезба от отминал век, изобразяваща как свети Михаил, архангелът, води към пламъците адско изчадие, като забива своя тризъбец в корема му.

Думите на инквизитора отекнаха в ума ми, докато гледах тази отвратителна сцена на светлината на огньовете.

«Е, колко ще страда? Най-много петнайсетина минути? Какво е това пред вечния огън на ада!»

О, Дебора, ти, която никого не си наранила по своя воля, ти, която си лекувала и най-бедните, и най-богатите, ти, която бе толкова лекомислена!

Къде беше сега нейният отмъстителен дух, нейният Лашър, който се бе опитал да й спести мъката, като бе повалил съпруга й и я бе докарал до тази отвратителна килия? Беше ли сега той с нея, както ми бе казала? Не неговото име е викала при мъченията, викала е мен и своя стар и мил съпруг Роелант.

Стефан, пиша всичко това, не само като доклад, но и за да се спася от лудостта. Вече съм изморен. Събрах багажа си и съм готов да напусна града, когато видя края на тази ужасна история. Ще запечатам това писмо и ще го сложа в багажа си. Ще прикрепя към него обичайната бележка, в случай че умра, който отнесе това в Амстердам, ще получи награда и прочее и прочее.

Защото не знам какво ще донесе утрото. Ще продължа да описвам тази трагедия в ново писмо, ако утре вечер се установя в друг град.

Слънчевата светлина вече започна да се процежда през прозорците. Моля се Дебора някак да бъде спасена, но зная, че е невъзможно. И, Стефан, бих призовал нейния демон, ако смятах, че ще ме послуша. Бих се опитал да го накарам да извърши нещо отчаяно, но зная, че нямам такава сила, затова ще чакам.

Твой верен на Таламаска, Петир ван Абел

Монклеве, Архангеловден, 1689“

Аарън Лайтнър

Таламаска, Лондон

„След като прочетох първата папка от архива, вече знам, че Дебора е жената, която срещнах във виденията. Познах я. Познах лицето й и характера й. Мога да чуя и гласа й, ако опитам.

И повече от сигурно е, че думата, която съм казал на Роуан, когато съм отворил очи, е била «Лашър». Но Аарън е прав. Не си го спомням наистина. Просто го знам.

Разбира се, силата на ръцете ми е свързана с всичко това. Но как би трябвало да я използвам? Със сигурност не като докосвам случайни неща, както досега, а като докосна нещо специално…

Но е твърде рано за всякакви изводи…“

Марсилия, Франция, 4 октомври, 1689

„Скъпи Стефан,

Вече съм в Марсилия след неколкодневно пътуване от Монклеве, по време на което спрях да почина в Сен Реми и продължих много бавно оттам, заради нараненото си рамо и съкрушена душа.

Вече взех пари от нашия агент тук и ще ти пратя това писмо не по-късно от час след като го завърша, така че ще го получиш много скоро след предишното, което пуснах при заминаването си предната нощ.

Сърцето ми е разбито, Стефан. Удобствата на големите и добре уредени странноприемници тук не значат нищо за мен, въпреки че съм доволен, дето напуснах малките селца и вече съм в голям град, където се чувствам малко по-добре и в относителна безопасност.

Дори и до това място да е достигнала вест за стореното от мен в Монклеве, аз още не съм научил. А и в околностите на Сен Реми свалих духовническата си одежда и оттогава пътувам като холандски пътешественик, тъй че не мисля, че някой ще ме безпокои заради скорошните събития в планините, защото откъде бих могъл да зная аз за тях?

Отново пиша това и като доклад, и за да се спася от лудостта, както и да продължа с настоящата си задача.

Екзекуцията на Дебора започна както безброй други. Когато първите слънчеви лъчи озариха площада пред катедралата «Свети Михаил», целият град вече се беше събрал там — там бяха и търговците на вино, очакващи големи печалби, и старата графиня, с траурна дреха. До нея вървяха две треперещи деца, и двете тъмнокоси и смугли. Испанската кръв им личеше, но по високия си ръст и тънки кости приличаха на майка си. Бяха много изплашени, когато се изкачиха на върха на трибуната за зрители пред затвора и се обърнаха към кладата.

Малкият, Кретиен, започна да ридае и да се свива до баба си, което предизвика развълнуван шепот сред тълпата.

— Кретиен, вижте, Кретиен.

Устните на малкото момче трепереха, но по-големият му брат, Филип, показваше само страх и вероятно ненавист към всичко наоколо. Старата графиня прегръщаше и успокояваше момчетата. От другата й страна се настаниха графиня Дьо Шамилар и инквизиторът, отец Ловие, с двама млади свещеници с красиви раса.

На най-личните места на трибуната седяха още четирима свещеници, а в подножието й имаше малка група въоръжени мъже, хора на местната власт, или поне така предположих.

Още видни личности, или поне такива, които се смятаха за видни личности, изпълниха останалите места по издигнатата трибуна. Вече всички прозорци на околните сгради бяха отворени и от тях надничаха изпълнени с нетърпение хора. Онези пък под трибуната се притискаха толкова близо до кладата, че аз се зачудих дали няма и те самите да се изпекат.

От гъстата тълпа излезе малка група въоръжени мъже. Носеха стълба, която подпряха на кладата. Малкият Кретиен видя това и изплашен се обърна към баба си, раменете му трепереха, плачеше, но Филип не пророни и сълза.

Най-сетне вратите на «Свети Михаил» се отвориха и под извитата арка, на самия праг, се появиха свещеникът и някакъв друг презрян големец — най-вероятно кметът на града. Той държеше навит на руло пергамент. Двама въоръжени стражи застанаха от двете му страни.

Между тях, пред очите на притихналата и изгаряща от любопитство тълпа, се появи моята Дебора. Изправена, с високо вдигната глава. Слабото й тяло бе облечено в бяла роба, която висеше чак до босите й стъпала. В ръце носеше тежката шест паунда свещ. Очите й обходиха тълпата.

През целия си живот не съм виждал подобно безстрашие, Стефан, макар че гледах чак от прозореца на отсрещната странноприемница и щом погледите ни се срещнаха, очите ми се замъглиха от сълзи.

Не мога да кажа със сигурност какво последва, освен че в мига, когато всички щяха да се обърнат да видят кого гледа «вещицата», Дебора отново извърна поглед към сцената пред себе си. Огледа внимателно и винопродавците, и амбулантните търговци, накрая трибуната за зрителите, която се издигаше над нея. Погледна и старата графиня — която се явяваше като мълчаливо олицетворение на обвиненията срещу нея, после и графиня Дьо Шамилар. Тя веднага се сви на мястото си със зачервено лице и погледна паникьосана старата графиня, която и сега не помръдна.

Междувременно отец Ловие, великият триумфиращ инквизитор, крещеше дрезгаво на кмета, че трябва да прочете прокламацията и че «процедурата трябва да започне».

Тълпата се разшумя, кметът прочисти гърлото си и започна да чете. Бях много доволен, че ръцете и краката на Дебора не са оковани.

Възнамерявах да изляза от хана и да си проправя път през тълпата, по възможно най-грубия начин, до самия й център, за да бъда близо до нея, без значение каква опасност можеше да ми донесе това.

И тъкмо се обръщах да изляза от стаята, когато кметът започна да чете съвсем бавно на латински, а гласът на Дебора иззвъня и накара и него, и цялата тълпа да притихне.

— Не съм сторила зло никому, дори на най-бедния сред вас — обяви тя, говореше бавно и високо, гласът й отекваше в каменните стени. Когато отец Ловие стана и й изкрещя да замълчи, тя още по-високо обяви, че ще говори.

— Накарайте я да замълчи! — извика старата графиня, обзета от гняв, и Ловие отново изрева на кмета да продължава с прокламацията. Изплашеният свещеник се озърна към своите въоръжени стражи, но те се бяха отдръпнали, сякаш от страх, и се взираха в Дебора и притихналата тълпа.

— Ще ме изслушате! — извика отново Дебора, също тъй високо. И когато слезе от първото стъпало, за да застане изцяло под слънчевите лъчи, тълпата се отдръпна като един.

— Бях несправедливо обвинена във вещерство — извика Дебора. — Не съм еретичка и не се кланям на Сатаната, не съм сторила зло на ни един от вас!

И преди старата графиня да заръмжи отново, тя продължи:

— Вие, синове мои, вие свидетелствахте против мен и аз се отричам от вас! А ти, моя обична свекърво, сама ще се провалиш в ада заради лъжите си!

— Вещица! — изпищя графиня Дьо Шамилар, обзета от ужас. — Изгорете я. Завържете я на кладата.

И тогава като че неколцина в тълпата започнаха да напират напред — дали от страх, или от желание да се изкарат герои, или пък просто се бяха оказали насред някакво раздвижване. Но въоръжените стражи не помръднаха.

— Вещица ли ме нарекохте? — отговори веднага Дебора и с широк жест захвърли свещта на камъните и разпери ръце пред мъжете, които трябваше да я хванат, но не го направиха. — Чуйте ме! Ще ви покажа какво е вещерство!

В този миг тълпата бе напълно обзета от ужас и някои дори бягаха от площада, а други напираха да стигнат до тесните улички, които извеждаха от него. Дори онези, които останаха на площада, вече бяха станали на крака, а малкият Кретиен притисна лице към графинята и отново се разтресе от ридания.

Но очите на всички все още бяха приковани в Дебора, която бе вдигнала слабите си разранени ръце. Устните й се движеха, но не успях да чуя никакви думи. Някъде от долните прозорци се чуха писъци. Над покривите се разнесе тътен, по-слаб от гръмотевица и затова още по-ужасяващ. Внезапно се разрази силен вятър, а с него се понесе и някакъв странен шум — някакво скриптене, което първо не можах да разпозная, но после си спомних преживените в миналото бури — старите покриви поддаваха под напора на вятъра и керемидите по тях се разхлабваха и чупеха.

След малко отвсякъде летяха керемиди, по една, по пет и по шест. Вятърът виеше и се събираше сякаш над самия площад. Дървените капаци на хана започнаха да се люлеят на пантите си. Чух гласа на Дебора над бурята и писъците на тълпата:

— Ела, мой Лашър, бъди мой отмъстител, повали враговете ми! — И като се приведе напред, тя вдигна ръце, лицето й беше червено и разкривено от гняв. — Виждам те, Лашър, познавам те! Призовавам те! — Изправи се, разпери ръце и изкрещя: — Унищожи моите синове, унищожи моите обвинители! Унищожи онези, които са дошли да видят как ще умра!

Керемидите се засипаха като порой от покривите — от църквата, от затвора, от сакристията, от покрива на хана, падаха по главите на пищящото множество долу. А трибуната за зрители, построена от слаби дъски, колове и въжета, споени грубо с хоросан, започна да се преобръща от вятъра и хората на нея се вкопчиха за пейките с писъци.

Само отец Ловие запази хладнокръвие.

— Изгорете вещицата! — изкрещя той, като се опитваше да си проправи път през ужасените мъже и жени, които се опитваха да слязат от трибуната. — Изгорете вещицата и бурята ще спре.

Но никой не се подчини на заповедта му. Макар че църквата бе единственото сигурно убежище от този вихър, никой не посмя да мине покрай Дебора, застанала на прага й с разперени ръце. Стражите бяха избягали от нея в паника. Енорийският свещеник се бе свил в далечния ъгъл, а кметът не се виждаше никъде.

Небето започна да притъмнява и хората се защураха, биеха се, проклинаха и падаха в суматохата. Графинята попадна под яростния дъжд от керемиди, загуби равновесие, преметна се сред гърчещите се тела пред нея и се стовари на каменните плочи. Двете момчета се бяха вкопчили едно в друго, когато върху тях се изсипа порой от каменни отломки от фасадата на църквата. Кретиен се преви като дръвче при градушка и се свлече на колене в несвяст. Сега и самата трибуна се срути, увличайки със себе си двете момчета и още около двайсетина души, които не бяха успели да се измъкнат.

Доколкото можах да видя, всички стражи бяха напуснали площада, свещеникът също бе избягал. Дебора пристъпваше назад към сенките, но очите й още бяха втренчени в небето.

— Виждам те, Лашър! — извика тя. — Моят силен и красив Лашър! — И изчезна в мрака на катедралата.

Аз хукнах от стаята и надолу по стълбите към лудницата на площада. Какво мислех в този момент не мога да ти кажа, освен че исках някак да стигна до нея и в суматохата да я отведа оттам.

Но докато бягах през площада, отвсякъде се сипеха керемиди, една ме удари по рамото, а друга — по лявата ръка. Виждах само вратите, които се блъскаха от вятъра, въпреки че бяха много тежки.

Капаците по прозорците се трошаха и падаха върху главите на обезумелите хора, които не бяха успели да се доберат до малките улички. Пред всяка порта лежаха купчини от тела. Старата графиня беше мъртва, втренчена в небето, бягащите мъже и жени тъпчеха ръцете и краката й. А сред руините на трибуната лежеше тялото на малкия Кретиен, така разкривено, че със сигурност той бе мъртъв.

Филип, по-големият, пълзеше и търсеше укритие, краката му изглеждаха счупени. В този миг един дървен капак падна, прекърши врата му и той се свлече мъртъв.

И тогава един човек, свит до стената близо до мен, изпищя:

— Графинята! — И посочи нагоре.

Тя стоеше на един висок парапет на църквата и едва пазеше равновесие върху стената. Отново вдигна ръце към небето и извика на своя дух. Но през воя на вятъра и писъците на ранените, трясъка на летящите керемиди, камъни и счупени дъски, не можах да чуя думите й.

Хукнах към църквата и се залутах паникьосан из нея, за да открия стълбите. Там беше Ловие, инквизиторът, щураше се насам-натам, после намери стълбището преди мен и хукна нагоре.

Тичах след него, виждах черното му расо високо горе, токовете му тракаха по каменните стъпала. О, Стефан, само да имах кинжал.

Щом излязохме на кулата, видях крехкото тяло на Дебора да полита от покрива. Стигнах до ръба, взрях се в касапницата долу и я видях да лежи прекършена на камъните. Лицето й гледаше нагоре — едната й ръка бе под главата, а другата лежеше прекършена на гърдите — очите й бяха затворени, сякаш спеше.

Щом я видя, Ловие изрева някакво проклятие.

— Изгорете я, отнесете тялото й на кладата — пищеше той, но без полза. Никой не можеше да го чуе. Той се обърна втрещен, вероятно за да се върне долу и да организира нещата, но налетя право на мен.

На лицето му се изписа изумление, когато аз без никакво колебание го блъснах с все сила в гърдите и той полетя през ръба на покрива.

Никой не видя това, Стефан. Бяхме на най-високата точка в Монклеве. Никоя друга сграда не се издига по-високо от църквата. Този парапет не се вижда дори от далечния замък, а онези отдолу не може да са ме видели, тъй като бях закрит от тялото на самия Ловие, докато го блъсках.

Но дори и да е имало възможност за това, все пак никой не ме видя.

Веднага хукнах надолу, като се уверих, че никой не ме е последвал дотук. Слязох до вратите на църквата. Там лежеше моята жертва, Ловие, мъртъв като Дебора, и проснат съвсем близо до нея — черепът му бе разбит, главата му кървеше, а очите му бяха отворени. Имаше онова тъпо изражение, характерно за мъртвите, което никога няма да видиш на лицето на жив човек.

Колко време бе вилнял вихърът, не мога да кажа, но когато стигнах до църковните порти, той вече отслабваше. Вероятно всичко бе продължило четвърт час, тъкмо колкото онова чудовище бе казало, че ще се мъчи Дебора на кладата.

От сенките на църковното преддверие видях, че площадът вече е напълно пуст — и последните оцелели бяха прескочили телата, блокирали страничните улички. Започна да просветлява. Бурята вече отмираше. Стоях в тишината и се взирах в тялото на моята Дебора, от устата й течеше кръв, бялата й роба бе цялата в червени петна.

След известно време на площада излязоха неколцина души, започнаха да оглеждат мъртвите и ранените, които стенеха и молеха за помощ. Вече отнасяха някои от тях. Дотича и ханджията, заедно със сина си, и коленичи до тялото на Ловие.

Синът му ме видя, дойде при мен и много развълнуван ми каза, че енорийският свещеник, както и кметът, са изчезнали. Гледаше ме като обезумял, сякаш не можеше да повярва, че е още жив и е станал свидетел на подобно нещо.

— Нали ви казах, че е могъща вещица — прошепна ми той, взрян в тялото на Дебора. Видяхме стражите да се събират — бяха зашеметени, изранени и уплашени. Ръководеше ги млад духовник с рана на челото. Те вдигнаха Дебора и се огледаха наоколо, сякаш се страхуваха бурята да не ги връхлети отново. Но нищо такова не последва и те я отнесоха на кладата. Дървата и въглищата започнаха да се срутват от купчината, когато стражите се изкатериха по стълбата, внимателно положиха тялото и забързаха обратно.

Събраха се и други хора, когато младият свещеник с разпокъсаната роба и кървящо чело запали факлите и много скоро кладата лумна. Той стоеше съвсем близо до нея и гледаше как дървото се разгаря, после отстъпи и се строполи, вероятно в безсъзнание, или дори мъртъв.

Надявам се, че е второто.

Аз отново изкачих стълбите и излязох на покрива на църквата. Погледнах надолу към тялото на Дебора, вече мъртво, неподвижно и неуязвимо за болката. Пламъците го поглъщаха. От покрива се виждаха местата, от които бяха полетели керемидите. И тогава се зачудих дали духът на Дебора се е издигнал към облаците.

Оттеглих се чак когато димът стана толкова гъст и задушлив, че не можех да дишам. Отидох в хана, където мъжете вече пиеха и бръщолевеха за скорошния ужас, взираха се в огъня и се отдръпваха боязливо от вратата. Събрах си багажа и слязох да потърся коня си. Но в суматохата беше изчезнал и той.

Видях обаче друг, под грижите на някакво уплашено конярче и готов за езда. Успях да го купя, макар и на двойна цена, въпреки че най-вероятно момчето не беше негов собственик. Качих се на седлото и препуснах към портите на града.

След многочасова, много бавна езда през гората, съпроводена от ужасна болка в рамото и още по-силна болка в ума, аз пристигнах в Сен Реми и там потънах в мъртвешки сън.

Никой тук все още не бе чул за случилото се и аз потеглих рано на другата сутрин на юг, към Марсилия.

Последните две нощи лежах в просъница и мислех за всичко, на което бях станал свидетел. Ридаех за Дебора, докато очите ми не пресъхнаха. Мислех за престъплението си и знаех, че не изпитвам никаква вина, дори съм убеден, че бих го сторил отново.

През целия си живот в Таламаска не бях вдигал ръка на човешко същество. Призовавах към разум, опитвах се да убеждавам, заговорничех и дори лъжех, но винаги се стремях да защитавам хората от силите на мрака и да служа на доброто. Но в Монклеве гневът ми бе неимоверен, както и чувството ми за справедливост и жаждата за отмъщение. Радвам се, че блъснах това изчадие от покрива на църквата, ако това тихо удовлетворение може да се нарече радост.

И все пак извърших убийство, Стефан. Ти разполагаш с признанията ми. Не очаквам нищо, освен осъждане от твоя страна и от страна на ордена, защото кога наши членове са стигали до убийство и са решавали да се саморазправят с инквизиторите, като ги блъскат от покривите на църквите?

В своя защита мога да кажа само, че престъплението бе извършено в състояние на страст и безразсъдство. Но не съжалявам за него. И ти сам ще го разбереш в мига, в който ме видиш. Не възнамерявам да те лъжа, за да омаловажавам греха си.

Но сега мислите ми не са заети с това убийство, а с моята Дебора и духа Лашър, и всичко, което видях с очите си в Монклеве. Мисля и за Шарлот Фонтене, дъщерята на Дебора, която бе заминала, но не за Мартиника, както мислят враговете й, а за Порт-о-Пренс в Сан Доминго. Вероятно единствен аз зная това.

Стефан, не мога да не довърша задачата си. Не мога да оставя писалката, да падна на колене и да кажа, че съм убил един свещеник, и да се откажа от света и от работата си. Затова аз, убиецът, ще продължа, сякаш никога не съм извършвал престъпление, нито тази изповед.

Сега трябва да отида при злочестата Шарлот — без значение колко дълго ще е това пътуване — и да говоря с нея от цялото си сърце, да й разкажа какво видях и всичко, което знам.

А това може да се окаже сложна задача, защото сега няма да призовавам към разум, нито ще прибягвам към сантиментални молби, както в младостта си се обръщах към Дебора. Сега всичко трябва да бъде аргументирано, трябва да убедя тази жена да ми позволи да изследвам с нея невидимото същество, тази рожба на хаоса, способно да причини повече разрушения от всеки демон или дух, за които някога съм чувал.

Защото, Стефан, то е ужасяващо и всяка вещица, която се опита да го командва, накрая ще изгуби контрол над него, в това изобщо не се съмнявам. Но какво ли цели самото то?

Доколкото разбирам, е повалило съпруга на Дебора заради онова, което е знаело за него. Но защо не е казало на вещицата? И какво означаваха думите на Дебора, че то се учи. Тя го повтори два пъти — първият път преди години в Амстердам, а втория — часове преди трагичните събития.

Възнамерявам да разкрия природата му. Дали беше искало да й спести болката, като бе повалило съпруга й, но без да й каже защо, въпреки че е трябвало да признае, когато го е попитала. Или просто е искало да избърза и да стори за нея онова, за което тя сигурно е щяла да го помоли, и така да се покаже като добър и досетлив дух.

Какъвто и да е отговорът, това е най-необикновеният и интересен дух, наистина. И помисли само каква е силата му, Стефан, защото аз ни най-малко не преувеличих онова, което сполетя хората от Монклеве. Скоро ще го чуеш и сам, защото то е твърде ужасяващо, за да не се понесе мълва.

Сега, през тези дълги часове на мъка и физическа болка, аз лежа тук и се опитвам да си спомня всичко, което съм чел за духовете и демоните като този.

Спомних си писанията на мъдреците, както и техните предупреждения, случките и поученията, описани от църковни служители. Без значение какви глупаци са в някои отношения, те наистина знаят това-онова за духовете, а тези им знания често съвпадат със схващанията на древните, което е много съществено.

Защото ако римляните, гърците, евреите и християните описват едни и същи същества и изказват едни и същи предупреждения и формули за контролирането им, това със сигурност не бива да бъде пренебрегвано.

И доколкото знам няма народ или племе, което да не вярва, че съществуват невидими създания, които се делят на добри и лоши духове, в зависимост от това как се отнасят към човека.

В ранните дни на Християнската църква, духовните отци са вярвали, че тези демони са всъщност старите богове на езичниците. Вярвали са в тяхното съществуване и са смятали, че са божества с по-малка сила. Но Църквата днес не споделя това схващане.

Съдиите на вещици обаче го споделят напълно, и то с жестокост и невежество, защото когато обвиняват вещицата, че лети в нощта, те всъщност я обвиняват в старите вярвания за богинята Диана, която наистина е била позната в езическа Европа, преди идването на християнството, а дяволът с кози крака, когото вещиците целуват, е не друг, а езическият бог Пан.

Но тези съдници наистина не съзнават, че правят точно това. Догматично те вярват единствено в Сатаната, в Дявола и неговите демони. А историците трябва да им посочат, защото от това все ще има някаква полза, че измислиците в техните демонологии всъщност се коренят в езическите селски приказки.

Но да се върнем на основното — всички народи вярват в духове. И от всички народи може да се разбере нещо за тях и именно това имам намерение да проуча. Ако паметта не ме лъже, трябва да заявя, че всичко, което срещаме в легендите, в книгите за магии и в демонологиите, са всъщност легион същества, които могат да бъдат призовани по име и командвани от вещици или заклинатели. Книгата на Соломон изброява много от тях, като ни дава не просто имената и свойствата им, но и в какъв образ предпочитат да се появяват.

И макар че ние в Таламаска отдавна знаем, че повечето от тези истории са чисти фантазии, все пак сме наясно, че има такива същества. Знаем и че книгите съдържат някои доста важни предупреждения за това колко опасно е да призоваваш подобни създания, защото те могат да изпълняват желанията ни така, че да ни накарат да викаме до небесата от отчаяние, както в историята за цар Мидас и селската приказка за трите желания.

Всъщност мъдростта на всеки чародей, без значение на какъв език е описана, се определя като способността за обуздаване и внимателна употреба на силите на тези невидими същества, така че те да не се обърнат съвсем неочаквано срещу заклинателя.

Но да си срещал някъде и дума за това, че дух може да се учи? Чувал ли е някой, че те са способни да се променят? Да стават по-силни с призоваването, да, но да се променят?

А Дебора ми говори два пъти за подобно нещо, за обучението на нейния дух, Лашър, което идва да рече, че той може да се променя.

Стефан, доколкото разбирам, това същество, призовано от невидимите селения и хаоса от глупачката Сузан, си остава пълна загадка на този етап от неговото съществуване като слуга на тези вещици, както и че то се е развило под водачеството на Дебора — от нисш дух в създател на бури, в ужасяващ демон, способен да убива враговете на вещицата по нейна команда. А аз смятам, че има и още нещо, което Дебора нямаше време или сили да ми каже. Но аз трябва да го кажа на Шарлот, не за да й помагам как да се обръща към този дух, а с надеждата да застана между тях и по някакъв начин да го прогоня.

Защото, Стефан, когато се сетя за думите на това същество, предадени ми от Дебора, вярвам, че той има не само способностите да се учи от една вещица, но и свой характер. Иначе казано, не трябва да разберем само природата му, но вероятно и душата му.

Бих се обзаложил, че тази Шарлот Фонтене не знае почти нищо за демона, защото Дебора не я е учила на черното изкуство и й е разкрила тайната си преди самата екзекуция. Накарала е Шарлот да замине надалече с нейната благословия, за да оцелее и да не гледа как майка й страда на кладата. Моята любима дъщеря, така я нарече, спомням си много добре.

Стефан, трябва да получа разрешение да ида при Шарлот. Не мога да стоя встрани от всичко това, както правих години наред по заповед на Ромер Франц. Защото ако се бях учил заедно с Дебора, ако бях спорил с нея, вероятно двамата щяхме да спечелим и това нещо можеше да бъде отпратено.

И накрая, Стефан, моля те, обмисли молбата ми по още две причини. Първата — аз обичах Дебора, но с нея претърпях поражение, но сега трябва да отида при дъщеря й, защото това се изисква от мен заради всичко, което ме свързваше с майка й навремето. Втората — имам достатъчно пари да стигна до Сан Доминго и мога да взема още от агента ни тук, така че съм в състояние да замина и без твоето разрешение.

Но, моля те, не ме принуждавай да нарушавам правилата на ордена. Дай ми позволение. Изпрати ме в Сан Доминго.

Защото, така или иначе, ще ида.

Верен на теб и Таламаска: Петир ван Абел, Марсилия.“

Таламаска, Амстердам

Петир ван Абел, Марсилия

„Петир,

Твоите писма никога не спират да ме изненадват, но с последните две от Марсилия надмина всичко, постигнато от теб досега.

Всички тук ги прочетохме, дума по дума, съветът се събра и ето нашите препоръки.

Трябва веднага да се върнеш у дома в Амстердам.

Разбираме напълно причините, поради които искаш да заминеш за Сан Доминго, но не можем да позволим подобно нещо. Умоляваме те да разбереш, че заради своеволието си си станал част от злото, сътворено от демона на Дебора Мейфеър. Като си блъснал отец Ловие от покрива, ти всъщност си изпълнявал желанията на онази жена и на нейния дух.

Много ни разтревожи фактът, че си нарушил правилата на Таламаска с този насилствен акт, защото се страхуваме за теб и единодушно смятаме, че трябва да се върнеш у дома за съвет и за да възвърнеш самообладанието си и способността си да мислиш трезво.

Петир, под заплаха от изключване от ордена, ние ти нареждаме да се върнеш веднага.

Вече сме посветили много проучвания на историята на Дебора Мейфеър, към които спадат и твоите доклади, както и малкото наблюдения, които Ромер Франц е успял да запише. (Бележка на преводача: до днес те не са открити.) Всички сме съгласни с теб, че тази жена и онова, което прави с демона си, е от огромен интерес за Таламаска. Моля те, разбери, че наистина искаме да научим каквото можем за Шарлот Фонтене и нейния живот в Сан Доминго.

Много вероятно е след време да изпратим наш посланик в Западните Индий, за да говори с тази жена и да разбере какво знае тя. Но това не може да бъде сторено сега.

Мъдростта диктува, след като се завърнеш у дома, да й пишеш и да й разкажеш обстоятелствата около смъртта на майка й, като, разбира се, премълчиш своето престъпление, защото няма причина да изтъкваш вината си, пък и да й предадеш онова, което си чул от майка й. Най-разумно ще е да започнете кореспонденция; така вероятно ще успееш да й окажеш някакво влияние, без да се излагаш на риск.

Това е всичко, което можеш да направиш по отношение на Шарлот Фонтене. Още веднъж ти нареждам да се върнеш веднага. Моля те, ела при нас по суша или по море възможно най-скоро.

Бъди сигурен в нашата обич и грижа към теб, както и в нашата тревога. Ние сме на мнение, че ако не се подчиниш, в Западните Индий те чака само нещастие, ако не и нещо по-лошо. Съдим за това по твоите собствени думи и признания, както и от нашите предчувствия по този въпрос. Положихме ръце върху твоите писма и занапред видяхме само мрак и нещастия.

Александър, който, както знаеш, има най-силната дарба да вижда бъдещето чрез допир, е повече от сигурен, че ако идеш в Порт-о-Пренс, никога вече няма да те видим. Заради това той е на легло, не става, отказва да се храни и изрича единствено някакви странни неща.

Искам да ти кажа и че Александър слезе в салона, в подножието на стълбището, и положи ръце върху портрета на Дебора. След миг се отдръпна, почти пред припадък, отказа да каже каквото и да било и слугите едва го отведоха до стаята му.

«Но защо не казваш нищо?» — настоях аз. А той ми отговори, че от видяното е разбрал, че няма никакъв смисъл да говори. Аз се вбесих и настоях да ми разкаже, а той отвърна: «Видях само смърт и разрушение. Няма никакви образи, нито числа, нито думи. Какво искаш да ти кажа?».

После рече, че ако съм искал да узная повече, да погледна отново портрета, да погледна мрака, който винаги обгръща персонажите на Рембранд. Да видя как светлината докосва лицето на Дебора само отчасти, защото такава била светлината, която Александър видял в историята на тази жена: частична, слаба светлина, завинаги погълната от мрака. Рембранд ван Рейн уловил само миг от това, нищо повече.

«Но това може да се каже за всеки живот и за всяка история» — настоях аз.

«Не, това е пророческо видение — отвърна той. — И ако Петир отиде в Западните Индий, той ще потъне в мрака, от който Дебора Мейфеър е успяла да излезе само за малко.»

Е, съди за този разговор както желаеш! Но не мога да не ти предам следващите думи на Александър — че ти ще идеш в Западните Индий, че ще пренебрегнеш нашите заповеди и заплахата за изгонване от ордена и че тогава мракът ще се спусне над теб.

Можеш да опровергаеш това предсказание и ако го направиш, ще сториш чудо за здравето на Александър, защото той си отива. Ела си у дома, Петир!!!

Със сигурност ти, като разумен човек, си наясно, че в Западните Индий не е нужно да попаднеш на вещици или демони, за да бъде животът ти в опасност. Трески, зарази, разбунтували се роби и всякакви зверове от джунглите те чакат там, както и всички опасности на пътуването по море.

Но нека оставим настрана обичайните рискове при такова пътуване, както и силите, които притежаваме, и погледнем документите, които сам ни изпрати.

Това е наистина преинтересна история. Отдавна знаем, че «вещерството» е огромна измислица, дело на съдии, свещеници, философи и прочее «учени мъже». Знаем и че с помощта на печатната преса те разпространяват тези фантасмагории из цяла Европа, чак до шотландските планини и вероятно дори в Новия свят.

Отдавна знаем и че селяните в по-западналите райони смятат лечителките и акушерките за вещици, а откъслечните стари вярвания и суеверия сега са преплетени във фантазиите за козекраки дяволи, светотатства и абсурдни сборища.

Но какъв по-ясен пример за това как фантазиите на тези хора са превърнали във вещица простодушната Сузан Мейфеър, която под водачеството на демонологиите, е сторила онова, което милиони други не могат — да призове истински дух, и то такъв с неимоверна сила, дявол, наследен от нейната умна и озлобена дъщеря Дебора. Тя е продължила да практикува черната магия, за да усъвършенства влиянието си над това същество, и сега го предава, заедно със суеверните си съмнения, на своята дъщеря в Новия свят.

На всички ни се иска да сме били с теб в Монклеве, да видим с очите си огромната сила на този дух и поражението върху враговете на тази дама. Със сигурност ако някой от нас бе до теб, щеше да те възпре от престъпление и да остави многоуважавания отец Ловие да срещне съдбата си и без твоя помощ.

Искам да кажа още и че всички ние разбираме желанието ти да последваш този демон и неговата вещица до Сан Доминго. Какво не бих дал да поговоря с тази Шарлот, да я питам какво е научила от майка си и какво възнамерява да прави.

Но, Петир, ти сам описа силата на този демон. Съвсем точно предаде странните думи на графиня Дебора Мейфеър дьо Монклеве. Трябва да знаеш, че това създание ще се опита да ти попречи да застанеш между него и Шарлот и че е в състояние да причини смъртта ти, както в случая с покойния граф Дьо Монклеве.

Абсолютно си прав в заключението си, че това същество е много по-умно от повечето демони, дори ако съдим само от това, което е казало на вещицата, а не по делата му.

За нас тази история е ужасно трагична. Но ти трябва да си дойдеш у дома, да пишеш на дъщерята на Дебора в безопасността на Амстердам и да оставиш холандските кораби да отнесат писмата ти отвъд морето.

Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, докато се приготвяш за пътуването към дома, че съвсем наскоро чухме, че вестта за смъртта на отец Ловие е стигнала до френския двор.

Няма да те изненада новината за бурята, връхлетяла Монклеве в деня на екзекуцията на Дебора дьо Монклеве. Но това, че била пратена от Господ, за да покаже недоволството му от все по-ширещото се вещерство из Франция, както и гневът му към непокаялата се грешница, която не признала злодеянията си дори при мъченията, със сигурност ще е ново за теб.

Вярвам, че особено трогателно ще ти се стори съобщението, че отец Ловие е умрял, докато се е опитвал да предпази гражданите от летящите отломки. Казват, че мъртвите са около петнайсетина и че смелите жители на Монклеве все пак изгорили вещицата в близост до храма, по Божия повеля, и поуката от всичко това била, че Нашият Господ Исус Христос иска да види още разобличени и изгорени вещици. Амин.

Чудя се колко скоро ще видим тази история на брошурка с подобаващите илюстрации и порой от лъжи? Без съмнение печатарските преси, които винаги подхранват пламъците в кладите на вещиците, вече работят здравата.

А къде ли може да е онзи съдия на вещици, който е прекарал една топла нощ до огъня с акушерката от Донелайт и й е показал мрачните рисунки в своята демонология? Дали вече е мъртъв и гори в ада? Никога няма да узнаем.

Петир, не губи време да ни пишеш. Просто си ела. Знай, че те обичаме и че не те осъждаме за стореното, нито за онова, което тепърва може да направиш. Казахме каквото смятахме за нужно!

Твой верен на Таламаска: Стефан Франк Амстердам.“

„Скъпи Стефан,

Пиша ти набързо, защото вече съм на борда на френския кораб «Сент Елен», пътуващ за Новия свят, и едно момче чака да вземе писмото, за да го пусне веднага.

Още преди писмото ти да пристигне, аз си набавих от нашите агенти всичко необходимо за това пътуване и си купих необходимите дрехи и лекарства.

Отивам при Шарлот и не мога да сторя нищо друго. Зная, че това няма да те изненада. Моля те, кажи на Александър, че съм сигурен, че и той би постъпил така на мое място.

Но, Стефан, ти ме съдиш строго, като казваш, че съм бил в плен на злото на този демон. Наистина, наруших правилата на ордена ни, но само заради Дебора Мейфеър, както тази от миналото, така и тази от настоящето. Демонът никога не е бил част от моята любов към нея и когато блъснах инквизитора, аз самият исках да го направя.

Блъснах го заради Дебора и заради всички бедни невежи жени, които съм виждал да пищят в пламъците, заради жените на масата за мъчения или в студените затворнически килии, заради разбитите семейства и заради опустошените села, станали жертви на тези ужасни лъжи.

Но губя време с тази самозащита. Много благородно от твоя страна, че не ме осъждаш, защото това все пак си е убийство.

Нека също ти разкажа съвсем набързо, че мълвата за бурята в Монклеве достигна тук преди известно време, и то доста изопачена. Някои я приписват на силата на вещицата, други на чисто природни причини, а смъртта на Ловие е обявена за инцидент в суматохата, но се води безкраен и отегчителен спор какво всъщност се е случило.

Сега мога да кажа, че най-много ме безпокои последното, което научих за Шарлот Фонтене. Тук я помнят много добре, тъй като е отпътувала точно от Марсилия. От най-различни хора чух, че е много богата, много красива и много светла — с бяла кожа, ленени коси и омагьосващи сини очи. Нейният съпруг наистина страда от някаква болест още от дете, която причинява все по-голяма слабост в крайниците му. Приличал на призрак. Шарлот го довела в Монклеве заедно с многобройна свита от негри, за да помоли майка си да го излекува и освен това да установи дали детето й не е наследило тази болест. Дебора казала, че синът й е здрав. Майка и дъщеря приготвили мехлем за болните крайници на съпруга и той наистина му донесъл голямо облекчение, но не могъл да го възстанови напълно. Най-вероятно много скоро щял да изпадне в безпомощно състояние като баща си, който също бил засегнат от тази болест. Въпреки че умът му бил бистър и той можел да ръководи плантацията си, се говорело, че лежи неподвижен в разкошно легло, а негрите го хранели и миели като дете. Имало надежда болестта да се развие по-бавно при младия Антоан, който бил ценен в двореца, когато Шарлот за пръв път го срещнала и приела предложението му за женитба, въпреки че по онова време била много млада.

Тук се говори още и че Шарлот и младият Антоан много се радвали на визитата при Дебора и прекарали с нея много седмици, преди семейството да бъде сполетяно от трагедията — смъртта на графа и всичко останало, което вече знаеш.

Хората в Марсилия не вярват толкова много в историите за вещици и приписват цялата тази лудост с гоненията на суеверието на планинците, макар че какво ли щеше да е то, ако прославеният инквизитор не го бе разпалил?

За мен не представлява никаква трудност да разпитвам за тези неща, защото никой тук не е ходил в Монклеве и изглежда, онези, които поканих да се присъединят към мен на чашка вино, наистина обичат да говорят за Шарлот и Антоан Фонтене, както хората от Монклеве обичат да говорят за цялото онова семейство.

Тук обаче Шарлот и младият Фонтене са възбудили силен интерес, защото очевидно са доста екстравагантни и щедри към всички. Хвърляли монетите, сякаш са трохи, и се появявали в църквата със свитата си негри, както и в Монклеве. Това привличало вниманието на всички. Говори се още и че плащали богато на лекарите, които идвали да прегледат Антоан. Има много предположения за причината за болестта му — голямата жега в Западните Индий или дори стара болест, от която в миналото са страдали много европейци.

Никой тук не се съмнява в богатството на семейство Фонтене. До неотдавна те дори са имали търговски агенти в Марсилия, но когато бързали да отпътуват оттук, преди да се разчуе за ареста на Дебора, прекъснали връзките си с тях и никой не знае накъде са заминали.

Имам да ти кажа още нещо. Като продължавах да се представям за богат холандски търговец, аз успях да науча името на една много елегантна и красива млада жена от добро семейство, която е била приятелка на Шарлот Фонтене. Името й се споменаваше почти винаги, когато станеше дума за Шарлот. Само като казах, че съм познавал и обичал Дебора дьо Монклеве по време на нейната младост в Амстердам, аз успях да спечеля доверието на тази дама и научих доста от нея.

Казва се Жан Анжелик дьо Руле, била е в двора по същото време с Шарлот и са били представени заедно на Негово Величество.

Жан дьо Руле, която изобщо не споделяше суеверието на планинците, каза, че Шарлот е мила и приятна по характер и не би могла да е вещица. Тя смята, че всичко се дължи на невежеството на тези хора. Дори бе поръчала литургия за упокой на душата на горката графиня.

Колкото до Антоан, впечатленията й за него бяха, че той понася болестта с изключителна твърдост и наистина обича жена си, а не е само неин нещастен компаньон, както твърдели някои. Причината за дългото им пътуване към Дебора била, че младият мъж не можел да има повече деца, толкова голяма била слабостта му, и единственото му дете, което засега било съвсем здраво и силно, можело да е наследник на заболяването. Никой не знаел.

След това стана ясно, че бащата на Антоан, господарят на плантацията, бил съгласен с това пътуване, защото много му се искало синът му да има и други деца. Старецът бил разочарован от другите си синове, които живеели съвсем разпътно с любовниците си и дори не стъпвали в къщата на баща си.

Тази млада жена явно хранеше много топли чувства към Шарлот и дори се разплака, задето не бе имала време да се сбогува с нея. Но като се имали предвид ужасите в Кевен, това можело да й се прости.

Когато я попитах защо никой не е отишъл да свидетелства в защита на Дебора, тя трябваше да признае, че графът на Монклеве никога не е бил представян в двора, нито пък майка му. Навремето били хугеноти и затова никой в Париж не познавал графинята, а самата Шарлот била там съвсем за малко. Когато се разчуло, че Дебора дьо Монклеве всъщност е дете на шотландска вещица, селянка, и неизвестен баща, възмущението от нейния арест се превърнало в съжаление.

— О, тези планини, тези градове — проплака младата жена. — Тя толкова искаше да се върне в Париж, защото какво има извън него? И кой може да се надява на някаква услуга или напредък, ако не е близо до краля?

Нямам време да пиша повече. Отплуваме до час.

Стефан, нужно ли е да ти обяснявам повече? Трябва да видя това момиче. Трябва да я предупредя за опасността от онзи дух. И откъде, за бога, мислиш, че това дете, родено осем месеца, след като Дебора напусна мен и Амстердам, е взело светлата си кожа и ленената коса?

Ще се видим отново. Обичам ви, мои братя и сестри от Таламаска. Отивам в Новия свят и изгарям от нетърпение да видя Шарлот. Ще победя Лашър и вероятно сам ще започна да общувам с това могъщо същество, за да се уча от него, така както то се учи от нас.

Твой верен както винаги на Таламаска: Петир ван Абел Марсилия.“

Порт-о-Пренс, Сан Доминго

„Стефан,

Изпратих ти две кратки послания от пристанищата, на които пускахме котва, а сега започвам да си водя дневник на пътуванията ми, в който всичките записи ще са адресирани до теб.

Ако имам време, ще препиша всичко на писма и ще ти ги изпратя. Ако нямам време, ще получиш целия дневник.

Намирам се в най-удобната, дори луксозна квартира тук, в Порт-о-Пренс. Цели два часа се разхождах из колониалния град. Направо се замаях от прекрасните къщи, разкошните обществени постройки, включително и един театър за италиански опери, и от прекрасно облечените плантатори и техните съпруги, както и от огромния брой слуги.

Не съм срещал така екзотично място като Порт-о-Пренс. Мисля, че дори градовете в Африка не могат да предложат толкова много на окото.

Защото тук не само негрите изпълняват най-различни служби, но и множество чужденци са ангажирани в търговията.

Тук има и многобройно проспериращо «цветнокожо» население, което се състои изцяло от поколението на плантаторите и африканските им наложници. Тези наследници са освободени от белите си бащи и сега водят добър живот като музиканти или занаятчии, търговци, но несъмнено някои от жените имат лоша слава.

Цветнокожите жени, които срещнах тук, са изненадващо красиви. Не мога да виня мъжете, че са ги избрали за метреси и дори за придружителки на вечерните забави. Много от тях имат златиста кожа и огромни сини очи, и изглеждат съвсем наясно със своята красота. Обличат се с извънмерна показност и разполагат с много черни слуги.

Тази класа с всеки ден става по-многобройна. Чудно каква ли ще бъде съдбата й през идните години.

Колкото до робите, те се внасят с хиляди. Видях два кораба, натоварени с подобен злочест товар. Смрадта бе неописуема. Беше ужасно да гледам състоянието, до което бяха докарани тези нещастни човешки същества. Казват, че работят до смърт в плантациите, защото било по-евтино да бъдат внасяни нови, отколкото да ги поддържат живи.

И за най-малките простъпки те са наказвани жестоко. Целият остров живее в ужас от бунтове, а господарите и техните метреси в големите къщи се страхуват да не бъдат отровени, защото това е оръжието на робите, или поне така ми казаха.

Колкото до Шарлот и нейния съпруг, тук всички знаят за тях, но не и за семейството на Шарлот в Европа. Купили са една от най-големите и най-проспериращи плантации в непосредствена близост до Порт-о-Пренс и съвсем близо до морето. Намира се вероятно на час път с карета от покрайнините на града и граничи с огромните скали над брега. Плантацията е известна с голямата си къща и останалите прекрасни постройки, които подслонявали цял град от ковачи, кожари, шивачки, тъкачки, мебелисти, заедно с многобройните им чираци. В нея се отглежда кафе и индиго и всяка реколта носела огромно състояние.

Тази плантация е направила богати трима собственици за краткото време, през което французите са били тук, ангажирани в безконечните битки с испанците, които населяват югоизточната част от острова. Двама от тези собственици са заминали за Париж със спечеленото богатство, а третият умрял от треска. Сега тя е собственост на семейство Фонтене, Антоан-баща и Антоан-син, но всички тук знаят, че Шарлот я управлява. Навсякъде тя е известна като Мадам Шарлот и всеки търговец в града й оказва почести, а местните чиновници я молят за услуги и пари, които тя, изглежда, има в неизмерими количества.

Казват, че е поела управлението на плантацията до най-малките подробности. Помага й нейният надзирател Стефан. Тук няма по-презрени хора от надзирателите. Казват и че тя знае имената на всичките си роби. Не пестяла пари за прехраната им и те й отвръщали с изключителна лоялност. Дори се грижела и за жилищата им, играела с децата им и се опитвала да надзърне в душите на провинилите се, преди да бъдат наказани. Справедливостта, която въздава на предателите, е легендарна, защото в тези плантации властта е неограничена. Собствениците могат да бият с камшик робите до смърт, ако пожелаят.

Колкото до домашната й свита, всички в нея са добре охранени, красиво облечени, привилегировани и дори дръзки, по думите на местните търговци. За самата Шарлот се грижат пет прислужници, а в кухнята работят шестдесет души. Прочутият Реджиналд придружава господаря си навсякъде, ако Антоан въобще излиза. И тъй като имат много свободно време, тези роби често се появяват в Порт-о-Пренс с доста злато в кесиите и всички дюкяни отварят широко вратите си за тях.

Шарлот е тази, която никога не можеш да видиш извън огромното имение, което между другото се нарича Мей Феър16, и това име винаги се изписва на английски и никога на френски.

Дамата е организирала два разкошни приема, откакто е пристигнала, по време на които нейният съпруг седял на кресло с изглед към подиума. Дори старецът присъствал, въпреки че вече е съвсем слаб. Местните благородници, които се интересуват само от развлечения, защото тук и без това няма какво друго да се прави, възхваляват Шарлот заради тези два приема и очакват други, като са сигурни, че тя няма да ги разочарова.

На тези балове свирят нейните собствени негри музиканти, виното се лее без мяра, сервират се екзотични местни ястия, както и превъзходно приготвен дивеч и месо. Самата Шарлот танцува с всеки кавалер на бала, освен, разбира се, със своя съпруг, който гледал на всичко това с одобрение. Тя лично надигала чашата вино към устните му.

Доколкото успях да разбера, тази дама е наричана вещица единствено от слугите си, и то с възхищение и респект заради лечителските й дарби, с които вече се е прочула, но позволи ми да отбележа отново — никой тук не знае за случилото се във Франция. Името Монклеве не се изрича от никого. Всички знаят, че семейството е дошло от Мартиника.

Говорят още и че Шарлот има голямо желание да се обедини с останалите плантатори за създаването на захарна рафинерия, за да могат да реализират още по-големи печалби от добивите си. Казват и че възнамеряват да изтикат холандските кораби от Карибско море, тъй като явно ние все още сме най-проспериращите тук и французите и испанците ни завиждат. Но без съмнение ти знаеш повече от мен по този въпрос. Наистина видях много холандски кораби на пристанището и съм сигурен, че завръщането ми в Амстердам ще е лесна работа, щом изпълня задачата си тук. Като «холандски търговец», всички тук се отнасят към мен с огромна любезност.

Днес следобед, когато се изморих да обикалям из града, се върнах в стаята си, където двама слуги чакаха да ме съблекат и изкъпят, ако пожелая. Писах на дамата, че бих желал да я посетя, че имам извънредно важно съобщение за нея от много скъп на сърцето й човек, вероятно по-скъп от всеки друг. И че този човек ми е доверил истинското й местонахождение в нощта, преди да умре. Написах, че идвам лично, тъй като съобщението е твърде важно, за да бъде запечатано в писмо, подписано с моето пълно име.

Още преди да започна да описвам това в дневника си, дойде отговор. Трябва да отида в Мей Феър още тази вечер. На входа на странноприемницата точно преди мръкнало ще ме чака карета. Трябва да събера всичко нужно, за да остана там една-две нощи, ако пожелая. Това и възнамерявам да направя.

Стефан, толкова съм развълнуван, но изобщо не ме е страх, тъй като отивам да видя собствената си дъщеря. Но как да й кажа това — и дали изобщо да й го казвам. Ето това ме тревожи.

Напълно съм убеден, че трагедията на жените Мейфеър ще свърши тук, на това странно и плодородно място, в тази богата и екзотична земя. Тя ще свърши тук, благодарение на тази силна и умна млада жена, която държи целия свят в ръцете си и със сигурност е разбрала достатъчно, за да знае какви мъки са изпитали баба й и майка й в краткия си и мъчителен живот.

Сега отивам да се изкъпя и да се облека подобаващо, за да се приготвя за това приключение. Изобщо не възразявам да видя голямата колониална плантация. Стефан, как да ти опиша онова, което е в сърцето ми? Сякаш животът ми преди това е бил като картина с бледи краски, но сега придобива жизнеността на произведение от Рембранд ван Рейн.

Усещам мрака близо до мен, усещам как светлината изгрява. Но най-ясно усещам контраста между двете.

До следващия път.

Твой слуга, Петир

Послепис: преписано и изпратено на Стефан Франк още същата вечер.

П. В. А.“

Порт-о-Пренс, Сан Доминго

„Скъпи Стефан,

Изминаха цели две седмици от последното ми писмо. Как да опиша всичко, което се случи! Страхувам се, че нямам време, обични ми приятелю — моят отдих ще е кратък. И все пак трябва да ти разкажа всичко — какво видях, какво изстрадах и какво направих.

Сега е късна утрин. Поспах два часа и хапнах малко след завръщането си, но само за да събера сили. Надявам се и се моля създанието, което ме последва тук и ме измъчва през целия път от Мей Феър, най-сетне да се е върнало при вещицата, която го изпрати подир мен, за да ме подлуди и да ме унищожи, което аз обаче не му позволих.

Стефан, ако този демон не бъде победен, ако отново ме нападне със смъртоносна сила, ще трябва да прекъсна разказа си и да ти дам само жизненоважните факти с прости изречения и да затворя това писмо в моята желязна кутия. Тази сутрин говорих с ханджията да се погрижи тази кутия да стигне до Амстердам, в случай че аз умра. Говорих също и с местния ни агент, братовчед и приятел на човека ни в Марсилия, и го инструктирах да се поинтересува за нея.

Позволи ми обаче да отбележа, че заради отчайващия ми външен вид тези двама мъже явно ме сметнаха за безумец. Само златото успя да привлече вниманието им. Обещах им богата награда, ако доставят кутията и това писмо в твоите ръце.

Стефан, беше прав, предупрежденията и предчувствията ти се сбъднаха. Аз потъвам все по-дълбоко в това зло; за мен вече няма спасение. Трябваше да си дойда у дома при теб. За втори път в живота си познавам горчилката на съжалението.

Едва оживях. Дрехите ми са целите в дрипи, обувките ми са разкъсани и безполезни, ръцете ми са изподрани от тръните. Главата ме боли от дългата нощ на бягство през мрака. Но нямам време за почивка. Не смея да се кача още сега на някой кораб, защото ако това същество възнамерява да ме преследва, то ще го направи и в морето. А е по-добре да го посрещна тук, на сушата, за да не би моята желязна кутия да потъне.

Трябва да използвам малкото време, което ми остава, за да ти опиша всичко, което се случи…

Беше ранна вечер, когато напусках това място. Облякох най-хубавите си дрехи и слязох да изчакам каретата в уреченото време. Вече видяното по улиците на Порт-о-Пренс бе ме подготвило за гледката на разкошния екипаж и въпреки всичко той далече надхвърляше въображението ми, тъй като това бе изящна остъклена карета с лакеи, кочияш и двама въоръжени стражи на коне, всичките черни африканци в разкошни ливреи, с напудрени перуки и сатенени дрехи.

Пътуването към хълмовете беше повече от приятно — небето бе осеяно с бели облачета, а самите възвишения бяха покрити с красиви гори и разкошни колониални имения, много от които заобиколени с цветя и бананови дървета, които тук растат в изобилие.

Не мисля, че можеш да си представиш разкоша на този пейзаж, защото и най-крехките парникови цветя у нас, тук растат на воля и целогодишно. Навсякъде се виждаха горички от бананови дървета. Има и някакви огромни червени цветя на крехки дръжки, високи колкото дървета.

Не по-малко очарователни бяха внезапните проблясъци на далечното синьо море. Ако има по-синьо море от Карибското, аз не съм го виждал. Най-красиво е при здрач, но по-късно ще ти разкажа за това, защото имах доста време да съзерцавам цвета на морето.

Минахме покрай две по-малки плантаторски имения, много приятни сгради, построени встрани от пътя, зад огромни градини. Видяхме и малка рекичка, и гробище с мраморни паметници, изписани с френски имена. Докато прекосявахме съвсем бавно малкия мост, имах време да огледам гробището — замислих се за онези, които бяха дошли да живеят и умрат в тази дива земя.

Говоря за това по две причини — по-важната е, че искам да ти опиша колко омаян бях от красотата по пътя и от тежкия влажен залез, от обширните ивици обработваема земя и от имението на Шарлот, което изникна внезапно пред мен — най-огромното, което съм виждал, в края на една павирана алея.

Беше огромна къща в колониален стил — с грамаден заострен покрив с много капандури, а по цялата й дължина се простираха обширни веранди, подкрепяни от кирпичени колони, които бяха измазани така, че приличаха на мраморни.

Всички прозорци започваха от пода и бяха украсени с яркозелени дървени капаци, които изпълняваха ролята си както при вражески нападения, така и при бури.

Стремително изобилие от светлина се изливаше от мястото, когато се приближихме. Никога не бях виждал толкова много свещи, дори във френския двор. От клоните на дърветата висяха фенери. Когато се приближихме, видях, че всички прозорци са отворени към верандите, и успях да забележа полилеите, прекрасните мебели и сияещи в тъмното пъстри предмети.

Бях толкова разсеян, че се сепнах, когато видях господарката на къщата да идва до градинската порта, за да ме посрещне. Стоеше сред безброй цветя и чакаше — лимоненожълтата й сатенена рокля искреше като цвете. Шарлот ме гледаше някак грубо, дори студено. Лицето й беше младо и нежно и тя приличаше на прекомерно израсло ядосано дете.

Когато слязох от каретата с помощта на лакея и стъпих на пурпурните плочи, тя се приближи и чак тогава забелязах, че е твърде висока за жена, макар че бе малко по-ниска от мен.

Беше светлокоса и безспорно красива, но описанието на външния й вид не ме бе подготвило за това, което виждах сега. О, да можеше Рембранд да я види, щеше да я нарисува. Толкова млада и все пак толкова твърда — като метал. Беше много богато облечена, дрехата й бе обточена с дантела и перли, деколтето разкриваше почти половината от високите пълни гърди. Ръцете й бяха много красиви в тесните, поръбени с дантела ръкави.

О, спирам се на всеки детайл, защото се опитвам да разбера собствената си слабост, както и да те накарам да ми простиш. Аз съм луд, Стефан, луд заради всичко, което направих. Но, моля те, когато ме съдите, вземете предвид това, което ти пиша тук.

Като че между нас премина нещо безмълвно и плашещо. Тази толкова млада жена, с това сладко лице, нежни страни и устни, и огромни невинни сини очи ме изучаваше така, сякаш в нея се бе вселила някаква друга, много по-стара и мъдра душа.

Красотата й ме бе омагьосала. Взирах се глупаво в дългата й шия и в нежните й полегати рамене и после отново в прекрасно оформените й ръце.

И тогава ми хрумна глупавата мисъл, че ще е прекрасно да усетя с пръсти мекотата на нейните ръце. Стори ми се, че тя ме гледа точно както нейната майка ме гледаше преди много години, когато в един шотландски хан аз се борех с дявола на нейната красота, за да не я обладая.

— Значи вие сте Петир ван Абел — каза ми тя на английски с лек шотландски акцент. — Ето, че сте тук.

Кълна ти се, Стефан, това беше гласът на младата Дебора. Колко ли много бяха разговаряли на английски, може би той е бил нещо като таен език за тях.

— Дете мое — отвърнах аз също на английски, — благодаря, че ме приехте. Изминах дълъг път, за да се срещна с вас, но нищо не можеше да ме спре.

През цялото време тя ме оглеждаше и ме преценяваше с все същата студенина, сякаш бях роб, изложен за продан. Изобщо не си правеше труда да прикрие този поглед, както аз се опитвах да скрия своето любопитство. Бях шокиран и от някои от чертите й — фин нос, дълбоко поставени очи — защото те бяха същите като моите. Имаше и моите бузи, леко пълни. А косата й, макар че беше прекрасна, гъста и златиста, сресана назад от челото и прибрана с диамантен гребен, по цвят и структура беше същата като моята.

Завладя ме огромна мъка. Тя беше моя дъщеря, знаех го. И тогава отново се завърна онова ужасно съжаление, което бях познал в Монклеве. Видях моята Дебора, прекършена восъчна кукла на камъните пред църквата «Свети Михаил».

Вероятно Шарлот почувства тъгата ми, защото изведнъж помръкна, но изглежда беше решена да се отърси от това чувство, защото каза:

— Наистина сте толкова красив, колкото ви описваше майка ми. — Изрече го някак замислено и под нос, с леко повдигане на едната вежда. — Висок и силен, и в цветущо здраве, нали така?

— За бога, мадам, що за странни думи — отвърнах аз и се изсмях неловко. — Не зная дали ме ласкаете, или не.

— Харесва ми да ви гледам — каза тя и на лицето й се разля най-странната усмивка — изпълнена с хитрост и презрение и в същото време някак по детски сладка. Тя някак разтегли устни като капризно дете, което намерих за особено очарователно. Оглежда ме още дълго, като че в забрава, и накрая каза: — Елате с мен, Петир ван Абел. Кажете ми какво знаете за майка ми. Кажете ми какво знаете за смъртта й. И каквато и да е целта ви, не ме лъжете.

Тогава видях в нея някаква огромна уязвимост — сякаш можех внезапно да я нараня и тя го знаеше. Това ме изплаши. Изпитвах такава нежност към нея.

— Не, не съм дошъл да говоря лъжи — отвърнах. — Вие научихте ли нещо за случилото се?

Тя помълча, а после каза хладно:

— Нищо. — Но ми се стори, че лъжеше. Видях, че ме гледа по начина, по който аз гледам хората, когато се опитвам да надникна в скритите им мисли.

Поведе ме към къщата, като ме хвана под ръка и леко приведе глава. Дори грацията на движенията й ме разсейваше, както и допирът на полата й до крака ми. Тя дори не погледна към робите, които ни съпровождаха по пътеката — цял полк, всички с фенери в ръце. Бяхме обградени от сияещи в мрака цветя и масивни дървета.

Точно пред предните стълби тя се обърна и тръгна по плочите между дърветата към една дървена пейка.

Седнах до нея. Мракът се спускаше около нас, а окачените из градината фенери сияеха в яркожълто. Самата къща излъчваше достатъчно светлина.

— Кажете ми как искате да започна, мадам — казах аз. — На ваше разположение съм.

— Започнете направо — отвърна тя, очите й се взираха в моите. Седеше спокойна, леко извърната към мен, ръцете й почиваха в скута.

— Тя не умря в пламъците. Хвърли се от кулата на църквата и умря на камъните долу.

— О, благодаря ти, Боже! — прошепна Шарлот. — Да узная това от човешка уста…

За миг се замислих над тези й думи. Дали това означаваше, че Лашър вече й е разказал това, а тя не му е повярвала? Беше така обезсърчена, че не бях сигурен дали да продължа.

И все пак го направих:

— Монклеве бе сполетян от голяма буря, призована от вашата майка. Братята ви умряха. Старата графиня — също.

Тя не каза нищо, гледаше право пред себе си, тъжна, може би дори отчаяна. Приличаше на момиче, не на жена.

Продължих, само че сега се върнах малко назад и й разказах как съм отишъл в града, как съм се срещнал с майка й и всичко, което тя ми бе казала за духа Лашър — че той е причинил смъртта на графа, без знанието на Дебора, и как тя го е порицала за това и какво й отговорил той в своя защита. А също и че Дебора бе поискала да й разкажа това и да я предупредя.

Лицето й ставаше все по-мрачно, докато ме слушаше; все още не ме поглеждаше. Обясних й какво според мен е значението на предупреждението на майка й, както и какви са моите мисли за този дух, и как никой магьосник не е описвал дух, който може да се учи.

Тя все още не помръдваше, нито пък продумваше. Лицето й бе така мрачно, изглеждаше обзета от гняв. Накрая, когато се опитах да обобщя изреченото и й казах, че знам някои неща за духовете, тя ме прекъсна:

— Не говорете повече за това. И никога не го споделяйте с някой тук.

— Не бих го направил — побързах да отговоря и продължих да обяснявам какво се е случило след срещата ми с Дебора, а после описах и деня на смъртта й в най-големи подробности, като спестих единствено факта, че отец Ловие полетя от покрива с моя помощ. Казах само, че е умрял.

Но тя се обърна към мен с мрачна усмивка и попита:

— Как умря той, Петир ван Абел? Не го ли блъснахте вие от покрива?

Усмивката й беше студена и изпълнена с гняв, макар че не знаех дали е насочен към мен, или към случилото се. Тя като че защитаваше своя демон, сякаш смяташе, че съм го обидил, и така изразяваше лоялността си, защото сигурно той й беше казал какво съм направил. Но не знаех дали е точно така. Мисълта, че тя знае за моето престъпление, ме плашеше малко, вероятно дори повече, отколкото бих признал.

Не й отговорих. Тя мълча доста време. Като че щеше да заплаче, но не го направи. Накрая прошепна:

— Те смятат, че съм изоставила майка си. Но вие знаете, че не съм!

— Зная, мадам. Вашата майка ви е изпратила тук.

— Заповяда ми да замина! — каза тя умолително. Замълча само колкото да се успокои. — Заповяда ми! Каза ми: «Върви, Шарлот, защото ако те видя да умираш преди мен или заедно с мен, животът ми ще е отишъл напразно. Ако ме изгорят, няма да понеса мисълта, че ще видиш това или пък ще изстрадаш същото». И така, аз сторих, каквото ми каза. — Устата й отново се изкриви леко, по детски, и пак ми се стори, че ще се разплаче. Но тя стисна зъби, очите й се разшириха, докато обмисляше всичко това, и след миг отново изпадна в гняв.

— Обичах майка ви — казах й аз.

— Зная — отвърна. — Те се обърнаха срещу нея, и мъжът й, и братята ми.

Забелязах, че не нарече съпруга на Дебора «татко», но не казах нищо. Не знаех дали изобщо трябва да засягам тази тема.

— Какво да кажа, за да утеша душата ви? — попитах. — Те са наказани. Няма да се радват на живота, който й отнеха.

— Да, много добре го казахте. — Усмихна се горчиво и прехапа устна. Малкото й личице изглеждаше така нежно, така меко, така уязвимо, че аз се наведох и я целунах, а тя не се възпротиви, само притвори очи.

Изглеждаше объркана. Аз също. Защото целувката ми се стори тъй прекрасна, както и дъхът на кожата й, близостта на гърдите й, че почти се замаях. Но веднага казах, че бих искал да поговорим отново за този дух, защото да се върна към задачата си, ми изглеждаше единственото спасение.

— Трябва да ви кажа нещо за този дух, за опасностите, които крие. Сигурно знаете как се запознах с майка ви. Тя разказа ли ви цялата история?

— Играете си с търпението ми — каза внезапно тя.

Погледнах я с изненада, отново беше обзета от гняв.

— Как така?

— Знаете неща, които не бих искала да знаете.

— Какво ви е казала майка ви? — попитах аз. — Аз я спасих в Донелайт.

Тя обмисли думите ми, но гневът й не се уталожваше.

— Я ми кажете, знаете ли как майка й е успяла да призове този демон, както го наричате?

— С помощта на книга, която един инквизитор й е показал. Научила е всичко за вещерството от него, защото преди това е била просто знахарка и акушерка, като мнозина други, и нищо повече.

— О, напротив, може и да е била много повече. Ние сме много повече от това, което изглеждаме. Ние учим само това, което трябва да научим. Само помислете какво постигнах тук, след като напуснах къщата на майка си. И чуйте — това беше нейната къща, с нейното злато е купено обзавеждането, килимите по каменните плочи на пода, както и дървата за огнището.

— Да, хората говорят за това. Че графът нямал нищо, освен титлата си, преди да срещне майка ви.

— Точно така, и дългове. Но сега това е минало. Той е мъртъв. И аз знам, че вие ми предадохте точно думите на майка ми. Казахте ми истината. Чудя се дали да ви кажа нещо, което вие не знаете, за което дори не се досещате. Мисля за това, което майка ми ми е разказвала за вас, за това как е можела да ви признае всичко.

— Радвам се, че ви е казала така. Не съм доверявал никому нейните тайни.

— Освен на вашия орден. На Таламаска.

— О, но това не е предателство.

Тя се извърна от мен.

— Моя скъпа Шарлот, аз обичах майка ви. Умолявах я да се пази от този дух и от неговата мощ. Не казвам, че съм предвидил онова, което ще се случи с нея. Не съм. Но се страхувах за нея. Страхувах се от амбицията й да използва духа за свои цели…

— Не искам да слушам повече за това. — Отново беше вбесена.

— Какво искате да направя? — попитах аз.

Тя се замисли, но явно не върху въпроса ми, защото каза:

— Никога няма да изстрадам това, което сполетя майка ми и баба ми.

— Моля се да е така. Прекосих морето, за да…

— Не, вашето предупреждение и въобще присъствието ви тук няма нищо общо. Няма да го изстрадам. Майка ми таеше някаква мъка, беше като прекършена отвътре, още от момиче.

— Разбирам.

— Аз нямам такава рана. Вече бях омъжена, когато всички тези ужаси я сполетяха. Но аз съм видяла други ужаси и вие също ще ги видите тази нощ, когато погледнете съпруга ми. Няма лекар в целия свят, който да може да го излекува. Нито пък знахар. Имам само едно здраво дете от него, а това не е достатъчно.

Въздъхнах.

— Но елате, ще поговорим още — каза тя.

— Да, разбира се.

— Вече ни чакат. — Изправи се и аз я последвах. — Не казвайте нищо за майка ми пред останалите. Нито дума. Дошли сте да видите мен…

— Защото съм търговец и смятам да се заселя в Порт-о-Пренс, затова имам нужда от вашия съвет.

Тя кимна уморено.

— Колкото по-малко говорите, толкова по-добре. — Обърна се и тръгна към стълбите.

— Шарлот, моля ви, не затваряйте сърцето си за мен — настоях аз и се опитах да хвана ръката й.

Тя изведнъж се скова, а после изобрази доста фалшива усмивка — сладка и спокойна. Поведе ме по стъпалата към долния етаж на къщата.

Сигурно си представяш колко бях нещастен. Какво трябваше да означават странните й думи? И самата тя ме объркваше — в един момент ми се струваше дете, а в друг — старица. Не можех да кажа дали изобщо е разбрала предупрежденията ми и дори думите, които Дебора бе настояла да й предам. Дали не бях добавил твърде много от себе си към тях?

— Мадам Фонтене — казах аз, щом изкачихме стълбите и стигнахме до вратата на къщата, — трябва да поговорим още. Обещавате ли ми?

— Когато съпругът ми си легне — каза тя, — ще останем насаме. — Погледът й се задържа върху мен, докато произнасяше последната фраза, и аз почувствах как се изчервявам. Видях руменина и по нейните закръглени бузи, долната й устна леко се изви в игрива усмивка.

Влязохме в голям просторен вестибюл, макар, разбира се, никак да не приличаше на тези във френските замъци. Имаше прекрасни гипсови орнаменти и великолепен полилей, който сияеше от восъчните си свещи. Една врата в дъното водеше към задната веранда, отвъд която едва различавах подножието на скалите. А там от клоните на дърветата висяха фенери, като тези в градината. Много бавно осъзнах, че рева, който чувах, всъщност е шумът на морето.

Влязохме в трапезарията, откъдето се откриваше дори още по-великолепен изглед към скалите и черната вода отвъд тях. Тази стая се простираше по цялата ширина на къщата. По морската повърхност все още играеха последни отблясъци. Шумът на морето изпълваше стаята. Ветрецът беше влажен и топъл.

Трапезарията беше великолепна, европейският разкош се съчетаваше перфектно с колониалната простота. Масата бе покрита с покривка от най-фин лен, а върху нея бяха наредени тежки и елегантни съдове.

В цяла Европа не съм виждал по-прекрасно сребро; канделабрите бяха тежки и богато украсени. На всяко място имаше обточена с дантела салфетка, а столовете бяха тапицирани с много фино кадифе, обкичено с пискюли. На една панта над масата висеше огромен дървен вентилатор, който се задвижваше с въже, прокарано през куки по тавана и надолу по стената. Краят му беше в ръцете на едно малко африканче, застанало в дъното на стаята.

Благодарение на вентилатора и отворените към верандата врати стаята беше хладна и изпълнена със сладък аромат. Беше изключително приятно, въпреки че пламъчетата на свещите с мъка се бореха за живота си.

Веднага щом заех мястото си вляво от челото на масата, в стаята влязоха много слуги с изящни европейски дрехи от коприна и дантела и започнаха да отрупват масата с блюда. В същото време се появи и младият съпруг, за когото бях чувал толкова много.

Беше изправен и провлачваше крака по пода, но цялата му тежест всъщност се поддържаше от един огромен мускулест чернокож, който бе увил ръка около кръста му. Ръцете на Антоан изглеждаха също тъй немощни, колкото и краката му, китките му бяха подвити, а пръстите висяха безжизнено. И все пак беше красив.

Преди болестта му да напредне, сигурно е бил забележителна фигура във Версай, където и бе спечелил съпругата си. В тези добре скроени царствени дрехи и с отрупаните с пръстени ръце, с великолепната парижка перука на главата, той наистина изглеждаше доста добре. Очите му бяха сиви, с пронизващ поглед, устата му — много широка и тясна, а брадичката издаваше сила на духа.

Настани се на стола си и започна с мъка да се намества по-удобно. Когато не успя, огромният слуга го премести, нагласи стола му, а после застана зад гърба на господаря си.

Шарлот също бе седнала на мястото си, но не в края на масата, а вдясно от съпруга си, точно срещу мен, така че да може да го храни. Дойдоха и още двама мъже — братята на Антоан, Пиер и Андре. Бяха замаяни от пиене и бълваха безброй пиянски шегички. Появиха се и четири дами с прекрасни рокли. Две от тях бяха по-млади, а другите две вече старици — вероятно братовчедки, които живееха в тази къща. Старите мълчаха през повечето време, само понякога изгракваха по някой глупав въпрос, защото не дочуваха. Другите две също не бяха в първа младост, но проявяваха остроумие и добро възпитание.

Точно преди да ни бъде сервирано, се появи и един лекар. Тъкмо се връщал от съседната плантация. Беше доста стар и явно доста привързан към алкохола, облечен в черно като мен. Веднага го поканиха да се присъедини към компанията и той седна на масата и започна да пие вино на големи глътки.

Зад всеки от нас имаше по един роб, който се пресягаше, сервираше от блюдата и пълнеше чашите дори след отливането само на една глътка.

Младият съпруг се впусна в много приятен разговор с мен и веднага ми стана ясно, че умът му изобщо не е засегнат от болестта, както и че още има апетит към добрата храна, поднасяна му от Шарлот и Реджиналд. Шарлот го хранеше с лъжицата, а Реджиналд чупеше хляба му. Наистина този мъж имаше желание за живот — личеше си по всичко.

Той отбеляза, че виното е чудесно, и докато разговаряше с цялата компания, изяде две чинии супа.

Храната бе великолепно подправена и просто прекрасна, супата беше от задушени морски дарове с доста пипер, а месата бяха гарнирани с пържени сладки картофи и пържени банани, както и с много ориз, фасул и други вкуснотии.

През цялото време всички разговаряха много оживено, с изключение на двете старици, които обаче също изглеждаха развеселени и доволни.

Шарлот говореше за времето, за делата в плантацията и как нейният съпруг трябва да излезе с нея утре да огледат посевите, както и че младата робиня, която купили миналата зима, вече се справяла много добре с шиенето и прочее. Разговорът се водеше на френски и младият съпруг се включваше в него с въодушевление, като от време на време ми задаваше по някой любезен въпрос за това как е минало пътуването ми и дали ми харесва Порт-о-Пренс. Пита ме и колко време ще остана с тях и прочее любезни забележки относно гостоприемството в тази земя. Отвори дума и за това колко добре се развива плантацията Мей Феър, както и че възнамерявали да купят съседната веднага щом собственикът й, някакъв пияница картоиграч, се реши да продава.

Пияните братя бяха единствените склонни към спорове и на няколко пъти пускаха саркастични забележки. Според най-младия, Пиер, който не бе надарен с хубавата външност на болния си брат, те имали достатъчно земя и не се нуждаели от съседната плантация. Отбеляза и че Шарлот знае повече за работата в плантацията, отколкото се полага на една жена.

Това бе посрещнато с подхилкване от гръмогласния отвратителен Андре, който разля храна по целия си дантелен нагръдник, ядеше с пълна уста и оставяше мазни петна по чашата, когато отпиваше. Той искаше да продадат цялата земя след смъртта на баща им и да се върне във Франция.

— Не говори за смъртта му — обяви хромият Антоан, а другите двама се изхилиха.

— Как е той днес? — попита докторът и се оригна. — Направо ме е страх да попитам.

— А какво очаквате? — попита една от братовчедките, която навремето явно е била хубава и все още имаше приятна външност. — Ще се учудя, ако е казал и една дума.

— И защо да не е казал? — попита Антоан. — Разумът му си е все така бистър.

— Да, той управлява с твърда ръка — обади се и Шарлот.

Това предизвика голям вербален смут — всички говореха едновременно и една от хилавите старици настоя да й обяснят какво става.

Накрая другата, същинска кикимора, която досега бе кълвала от чинията си със съсредоточеността на заето насекомо, внезапно вдигна глава и изкрещя на пияните братя:

— Никой от вас не може да управлява тази плантация.

Двамата отговориха на това с истеричен смях, но двете по-млади дами приеха думите й съвсем сериозно, погледите им спряха със страх на Шарлот, а после се плъзнаха с нежност към почти парализирания й и безполезен съпруг, чиито ръце лежаха като мъртви птици от двете страни на чинията.

И тогава старицата, вероятно доволна от ефекта от думите си, изстреля още едно обявление:

— Шарлот командва тук!

Това предизвика още по-плашливи погледи у жените и още смях и кикот от пияните братя, както и обаятелна усмивка от Антоан.

След малко обаче нещастният мъж изведнъж стана някак превъзбуден — направо започна да се тресе, но Шарлот започна да му говори успокоително. После отново бях попитан как е протекло пътуването ми, за живота в Амстердам и за положението в Европа, което било много важно за производството на кафе и индиго. Накрая Антоан ми каза, че сигурно ще се отегча от живота в плантациите, защото тук никой не прави нищо друго, освен да яде, да пие, да търси удоволствия и прочее, но Шарлот го прекъсна нежно и нареди на Реджиналд да доведе стареца от стаята му.

— Той цял ден говори с мен — каза тя тихо и огледа триумфиращо присъстващите.

— Наистина? Какво чудо! — обяви пияният Андре, който сега ядеше съвсем просташки, без нож или вилица.

Старият лекар се втренчи с присвити очи в Шарлот и сякаш напълно забрави за храната, която се стичаше по яката му, и за виното, което се разливаше от чашата в нестабилната му ръка. Имаше голяма вероятност да я изтърве и младият роб зад него го загледа с тревога.

— Какво искате да кажете? — попита лекарят. — Когато последно го видях, той беше в ступор.

— Състоянието му се променя всеки час — каза една от братовчедките.

— Никога няма да умре! — изрева едната старица, която отново бе започнала да кълве от чинията си.

И тогава в стаята влезе Реджиналд — държеше висок, сивокос и доста измършавял мъж. Едната ръка на стареца бе преметната през рамото на роба, главата му висеше, но ясните му очи огледаха всички на масата.

Настаниха го на стола в другия край. Беше жив скелет и тъй като не можеше да стои изправен, го привързаха с копринени ленти за облегалката. След това Реджиналд, който явно бе станал много изкусен във всичко това, побутна брадичката му, защото той не можеше сам да вдигне глава.

Братовчедките веднага започнаха да му бърборят, че много се радват да го видят в толкова добро състояние. Но определено бяха смаяни, както и докторът. А когато старецът проговори, се смаях и аз.

Едната му ръка се вдигна отпуснато от масата и с непохватно движение се стовари отново върху нея. В същия момент устата му се отвори, въпреки че лицето му си оставаше все така спокойно — само долната челюст провисна. След това той започна да изрича някакви кухи и беззвучни думи.

— Още не съм близо до смъртта и не се страхувам от нея! — Сакатата ръка отново се издигна в спазъм и полетя надолу с трясък.

Шарлот гледаше всичко това с присвити и искрящи очи. За първи път я виждах така концентрирана — цялото й внимание бе насочено към лицето на стареца и увисналата му ръка.

— Боже мой, Антоан — извика докторът. — Не можеш да ни обвиняваш, че се тревожим.

— Умът ми е бистър, както винаги! — обяви старецът с беззвучния си глас и обърна много бавно глава, която сякаш бе издялана от дърво и скърцаше на пантите си. Огледа всички от дясно на ляво, после се спря на Шарлот и я дари с крива усмивка.

Когато се наведох напред, за да избегна сиянието на близките свещи, аз видях, че очите му са кървавочервени, а лицето му изглежда като замръзнало, като при всяко изражение ледът сякаш се покриваше с пукнатини.

— Вярвам ти, моя скъпа снахо — каза той на Шарлот. И този път това бе изречено с пълна липса на интонация.

— Да, татко — каза сладко Шарлот, — аз ще се грижа за теб, бъди сигурен.

Тя се наведе към съпруга си и стисна безполезната му ръка. Той се взираше в баща си със съмнение и страх.

— Татко, боли ли те? — попита го тихо.

— Не, синко, няма болка, никаква болка. — Това изглеждаше повече като уверение, отколкото като отговор, защото синът сигурно виждаше във всичко това собственото си бъдеще.

Докато гледах как старецът извръща отново глава по онзи странен начин — като дървена кукла — аз знаех, че всъщност не той ни говори, а нещо в него, нещо, което бе завладяло тялото му, и в този миг осъзнах истината — Антоан Фонтене бе пленник в своето тяло, неспособен да контролира гласните си струни, и се взираше в мен с ужасени очи.

Беше само за миг, но го видях. Обърнах се към Шарлот, която се взираше хладно в мен, сякаш ме предизвикваше да изрека онова, което бях разбрал. Старецът също се взираше в мен и внезапно се изсмя така зловещо, че стресна всички.

— О, боже мой, Антоан! — изпищя хубавата братовчедка.

— Татко, пийни малко вино — каза немощният му син.

Черният Реджиналд посегна към чашата, но старецът внезапно вдигна и двете си ръце, стовари ги с трясък на масата, а после, с искрящи очи, хвана непохватно чашата, поднесе я към устата си и изля съдържанието й на лицето си.

Всички бяха ужасени. Черният Реджиналд бе ужасен. Само Шарлот се усмихна сладко, сякаш бе видяла някакъв фокус, и каза:

— Добре, татко, лягай си. — И стана от масата.

Реджиналд се опита да улови чашата, която старецът внезапно изпусна, но тя падна на масата и се разля по покривката.

Замръзналата уста отново се отвори и кухият глас проговори:

— Изморих се от този разговор. Трябва да вървя.

— Да, лягай си — каза Шарлот и тръгна към него, — ние скоро ще дойдем да те видим.

Нима никой не виждаше целия този ужас? Безсилните крайници на стареца бяха задвижвани от демона. Братовчедките гледаха с отвращение как вадят Антоан-старши от стола. Брадичката му клюмна на гърдите.

Сега Реджиналд бе напълно отговорен за движенията на стареца и го поведе към вратата. Двамата пияни братя изглеждаха вбесени и кисели, старият доктор, който току-що бе пресушил още една чаша червено вино, само клатеше глава. Шарлот ги огледа и се върна на мястото си.

Погледите ни се срещнаха. И мога да се закълна, че тя ме гледаше с омраза.

Омраза заради онова, което знаех.

Аз неловко отпих от виното си, което бе повече от превъзходно, макар че сега ми се струваше необичайно силно, или пък аз бях необичайно слаб.

Някой заговори много високо (глухата старица, насекомото, казваше нещо на някого).

— Не съм го виждала да си движи ръцете от години.

— Ох, звучеше като самия дявол! — изпъшка хубавата братовчедка.

— Да го вземат мътните, никога няма да умре — прошепна Андре и изведнъж заби лице в чинията си и заспа, а преобърната му чаша се затъркаля по масата.

Шарлот гледаше всичко това с невъзмутимо спокойствие, изсмя се тихичко и каза:

— О, той е много далече от смъртта.

И тогава някакъв ужасен шум сепна цялата компания — на върха на стълбите, или някъде много близо до тях, старецът отново се смееше.

Лицето на Шарлот стана по-твърдо. Тя потупа нежно ръката на мъжа си и стана бързо от масата, но все пак намери време да ми хвърли един поглед, преди да напусне стаята.

Накрая старият лекар, който вече бе толкова наквасен, че не можеше да стане, обяви с въздишка, че трябва да си ходи. В същия този момент влязоха двама нови посетители — добре облечени французи, към които хубавата братовчедка веднага се завтече. Останалите три жени също станаха и тръгнаха да излизат, а насекомото изграчи нещо осъдително по адрес на пияния брат, който бе забил глава в чинията си. Другият междувременно се бе изправил да помага на доктора и двамата се заклатушкаха към верандата.

И така, аз останах само с Антоан и тълпа роби, които започнаха да почистват масата. Попитах домакина дали би искал да изпуши с мен една от пурите, които съм купил в Порт-о-Пренс.

— О, трябва да опитате от моите, аз отглеждам тютюна — обяви той. Един млад роб ни донесе пурите и ги запали, а после застана до господаря си, за да вади и слага пурата в устата му.

— Моля да извините баща ми — каза ми тихо Антоан, сякаш не искаше робът да ни чува. — Той е напълно с ума си, но тази болест е самият ужас.

— Да, мога да си представя — отвърнах. От верандата от другата страна на стаята се дочуха разговори и смях — дамите се бяха настанили там заедно с гостите си, както и вероятно пияният брат и доктора.

Междувременно две черни момчета се опитваха да вдигнат Андре. Той внезапно скочи на крака, възмутен и войнствен, и удари едно от децата така, че то се разплака.

— Не ставай глупак, Андре — каза изморено Антоан. — Ела тук, бедно момче.

Робът се подчини, а пияницата продължаваше да вилнее.

— Вземи една монета от джоба ми — каза господарят. Момчето, явно запознато с ритуала, се подчини и очите му светнаха, когато си взе наградата.

Накрая Реджиналд и господарката на къщата се появиха, този път с едно румено бебе — истинско ангелче. Две мулатки ситнеха зад тях, сякаш детето беше от порцелан и можеше всеки миг да се пръсне на парченца на пода.

Ангелчето се засмя и зарита от радост с малките си крачета, щом видя баща си. А той беше тъжна гледка, защото не можеше дори да повдигне нещастните си ръце.

Усмихна се на бебето, което веднага бе положено в скута му. Антоан се наведе и целуна русата му главичка.

Детето не показваше никакъв признак на немощ, но сигурно и баща му е бил здрав на тази крехка възраст. Малкото със сигурност бе наследило красотата и на майка си, и на баща си — защото бе по-хубаво от всяко друго дете, което съм виждал.

Накрая на мулатките, и двете много красиви, бе разрешено да отнесат детето и да го спасят от света на големите.

След малко и Антоан помоли да го извиня и ме покани да остана в Мей Феър колкото пожелая. Аз изпих глътка от виното, но последна, защото вече бях замаян.

Изведнъж се оказах на тъмната веранда с хубавата Шарлот. Гледахме към предната градина с нейните меланхолични фенери. И двамата мълчахме, докато се намествахме на дървената пейка.

Главата ми със сигурност се бе завъртяла от виното, макар че ми се струваше, че не съм изпил твърде много. Отказах да продължа, но Шарлот не ми обърна внимание и настоя да взема още една чаша.

— Това е от най-хубавото, донесох го от дома.

Аз изпих чашата от любезност и усетих силно опиянение. Спомних си обаче пияните братя и ми се прииска да изтрезнея. Станах, сграбчих дървените перила и погледнах надолу към двора. Нощта ми се струваше пълна с тъмни фигури, вероятно роби, които се движеха из зеленината. Видях една светлокожа жена с пищни форми, която ми се усмихна, докато минаваше пред мен. Като че в просъница чух гласа на Шарлот:

— Е, добре, красавецо Петир, какво още имаш да ми кажеш?

Странни думи между баща и дъщеря, защото тя със сигурност знаеше, че съм й баща, не можеше да не го знае. И все пак, може и да не знаеше. Обърнах се към нея и започнах с предупрежденията. Наистина ли не разбира, че това не е обикновен дух? Че това същество, което е в състояние да завладее тялото на стареца, всъщност черпи силата си от нея и може да се обърне срещу нея. Че трябва да разбере що за демон е това. Но тя ме накара да замълча.

И тогава ми се стори, че виждам нещо много странно през прозореца на осветената трапезария — стори ми се, че момчетата роби в техните лъскави сини ливреи танцуват, докато почистват и подреждат стаята. Танцуваха като дяволчета.

— Боже, каква странна илюзия — казах аз. И видях, че момчетата почистват столовете и събират падналите салфетки, като просто подскачаха и лудуваха, защото не знаеха, че ги гледам.

Обърнах се към Шарлот и видях, че е разпуснала косата си и ме гледа със студени, красиви очи. Като че беше посмъкнала роклята си на раменете, защото сега те бяха по-открити. Беше просто ужасно един баща да се взира в дъщеря си така, както аз се взирах в нея.

— О, мислиш си, че знаеш много — каза тя, очевидно имаше предвид разговора ни, който аз в объркването си съвсем бях забравил. — Но ти си като свещеник, както каза майка ми. Знаеш само правила и идеи. Кой ти е казал, че призраците са зли?

— Не си ме разбрала. Не казах, че са зли, а че са опасни. Злонамерени са към хората и е невъзможно да бъдат контролирани. Не съм казал, че са адски създания, защото просто не знам дали е така.

Езикът ми бе някак надебелял и все пак продължих. Обясних й, че единствено Католическата църква смята всичко «непознато» за демонично и че между Католическата църква и Таламаска има голяма разлика. И точно на базата на тази голяма отлика е основан нашият орден преди много години.

Отново видях, че момчетата танцуват. Въртяха се из стаята, скачаха, появяваха се и се скриваха от поглед. Примигнах, за да прочистя главата си.

— И какво те кара да мислиш, че не познавам добре този дух — каза тя, — че не мога да го контролирам? Наистина ли смяташ, че майка ми не е можела да го контролира? Наистина ли не виждаш какъв прогрес има от Сузан през Дебора до мен?

— Да, да, виждам. Виждам. Видях стареца — започнах аз, но изгубих мисълта си. Не можех да формулирам мислите си. Споменът за стареца ме объркваше. Исках още вино, но реших, че не бива да пия повече.

Тя побърза да ми вземе чашата и слава богу.

— Майка ми не знаеше дали Лашър може да бъде изпратен в друг човек, макар че всеки свещеник ще ти каже, че демоните могат да обладават човешко тяло. И все пак нямат полза от това.

— Как така нямат полза?

— Накрая ще трябва да го напуснат. Не могат да станат истински човек, колкото и да го желаят. О, ако Лашър можеше да се превърне в стареца…

Това ме ужаси. Тя се усмихна на страха ми, накара ме да седна до нея и попита:

— И в какво все пак искаш да ме убедиш?

— Трябва да се откажеш от това същество, да се махнеш от него, да не отдаваш живота си на неговите сили, защото то е загадъчно създание и ти не си длъжна да го учиш повече. То сигурно не е знаело, че може да се всели в човек, преди да го научиш на това, нали така?

Тя замълча. Не искаше да отговаря.

— О, значи го учиш да бъде по-добър демон заради собствените ти цели? Е, ако Сузан е можела да прочете онази демонология, със сигурност щеше да знае, че може да праща демона в телата на хората. Дебора също щеше да го знае, ако беше прочела достатъчно. Но явно на теб се е паднало да обучиш това създание, да продължиш делото на онзи съдия на вещици отпреди три поколения! И колко още ще учиш това същество, способно да се вселява в хората, да завихря бури и да се появява в образа на красив мъж насред полето?

— Какво искаш да кажеш? Какъв мъж? — попита тя. Казах й какво съм видял край Донелайт — прозирна фигура насред древните камъни. Чак сега събудих интереса й.

— Ти си го видял? — попита тя невярващо.

— Да, видях го и знам, че и майка ти го видя.

Тогава тя прошепна:

— Той никога не ми се е явявал така. Но тук има някаква грешка, защото Сузан го е мислила за черен човек, за Дявола.

— Не, във външния му вид няма нищо чудовищно, той се появява в образа на много красив мъж.

Тук тя се изсмя дяволито, очите й блеснаха от внезапна жизненост.

— Значи тя си е представяла Дявола като красив и затова Лашър се е явил така. Разбираш ли, всичко у него се заражда в нас.

— Вероятно, вероятно. — Погледнах празната си чаша. Бях жаден, обаче не исках да пия повече. — Но може и да не е така.

— Да, и това прави нещата много интересни — продължи тя. — Нима не си разбрал, че то не може да мисли само? Успяло е да събере мислите си по заповед на Сузан. Дебора го е научила да се концентрира и да създава бури, а аз го накарах да се всели в стареца. То просто обожава всички тези номера, взира се през очите му в нас, сякаш е истински човек, и се забавлява. Не разбираш ли, аз обичам това същество, защото то се променя, развива се.

— Опасно е! — прошепнах аз. — Това същество е лъжец.

— Не, това е невъзможно. Благодаря за предупрежденията, но те са толкова безполезни, че са направо смешни. — Тя взе бутилката и напълни чашата ми.

Аз не я поех.

— Шарлот, умолявам те…

— Петир — каза тя, — нека говорим направо, защото го заслужаваш. В живота си ние жадуваме много неща, борим се с всякакви препятствия. За Сузан препятствието е било собственото й съзнание, пълното й невежество. За Дебора — това, че е била отгледана като селско момиче, облечено в дрипи. Дори в замъка си тя си остана същото изплашено селско девойче, което смяташе, че Лашър е единствената причина за нейното богатство. Е, аз не съм селска знахарка, нито пък изплашено дете — аз съм жена, родена за богатство. Обучението ми започна още откакто се помня, имах всичко, което пожелая. И сега, когато съм на двайсет и две и вече съм майка, а скоро ще стана вдовица, аз управлявам това място. Управлявах го още преди майка ми да ми предаде тайните си и този неин великолепен познайник, Лашър. Аз възнамерявам да обучавам това същество, да извличам полза от него, да му позволя да увеличи значителната ми сила. Сигурно вече разбираш това, Петир ван Абел, защото ние си приличаме и за това си има причина. Ти си силен като мен. Разбери, че аз обичам този дух, обичам го, чу ли ме? Защото този дух стана моята воля!

— Но той уби майка ти, красива дъще — казах аз и после й припомних отново всичко познато за коварствата на тези същества от приказките и легендите, и поуката, че те не могат да бъдат напълно разбрани от човешкия разум, нито да бъдат управлявани от него.

— Моята майка знаеше много добре какви сте — каза тя тъжно и поклати глава. Предложи ми още вино, но аз отказах. — Вие в Таламаска не сте по-добри от католиците и калвинистите.

— Не, ние сме съвсем различни. Ние извличаме познанията си от наблюденията и опита! Ние сме хора на новото време, ние сме като хирурзите, лекарите и философите, не сме духовници!

— И какво от това? — изсмя се тя.

— Духовниците търсят откровения в Писанието. Когато ти разказвах за старите приказки за демони, исках да привлека вниманието ти към дестилираното знание. И нямах предвид демонологиите, защото те са отрова. Трябва да се чете само стойностното и да се отхвърли останалото.

Не получих отговор.

— Дъще моя, казваш, че си образована, тогава виж баща ми — хирург в Лайденския университет, човек, който отиде в Падуа да се учи, а после и в Англия, за да слуша лекциите на Уилям Харви17. Научил е и френски, за да можа да чете писанията на Паре18. Все велики лекари, които са оборили схващанията на Аристотел и Гален. Те са се учили от дисекциите на трупове, както и от дисекции на живи животни! Те са се учили от наблюдението! Това е и нашият метод. Искам да наблюдаваш това нещо, да наблюдаваш какво върши! И твърдя, че то погуби Дебора. То е погубило и Сузан.

Мълчание.

— О, но ти ме подтикваш да го изуча по-добре. Да подходя към него, както би подходил лекар. И тогава ще се свърши с тия заклинания и тем подобни.

— Точно затова съм тук — въздъхнах аз.

— Не, ти дойде тук не само за това — каза тя и ми отправи най-очарователната и дяволита усмивка. — Ела сега, нека бъдем приятели. Пийни с мен.

— Мисля, че трябва да си лягам.

Тя се изсмя.

— Аз също. Но по-късно.

И отново бутна чашата към мен. Аз я поех и отпих от любезност. Отново усетих онова странно опиянение.

— Не, не искам повече — рекох.

— Но това е най-хубавото ми бордо, трябва да го изпиеш. — Подаде ми чашата.

— Добре, добре — казах аз и я изпих.

О, Стефан, нима тогава не знаех какво ще се случи? Нима даже в същия този момент, над ръба на чашата, не се взирах в сочната й малка уста и в прекрасните й малки ръце?

— О, сладка, красива Шарлот — казах й аз. — Само ако знаеш колко те обичам. Ние говорихме за любов, но аз не ти казах…

— Зная, зная — прошепна ми тя нежно. — Не се тревожи, Петир, зная. — Стана и ме хвана за ръката.

Светлините долу като че танцуваха из дърветата, танцуваха като светулки. Самите дървета изглеждаха почти живи и сякаш ни наблюдаваха. Нощното небе се издигаше все по-високо, а озарените от луната облаци покриваха звездите.

— Ела, мили мой — каза тя и ме повлече надолу по стълбите.

Защото, Стефан, в този момент краката ми бяха съвсем омекнали от виното.

Като че в същия миг започна някаква тиха музика, ако мога да я нарека така, защото всъщност тя се изпълняваше изцяло от африкански барабани и от зловещ, печален рог. В един момент това ми харесваше, в следващия обаче — не.

— Остави ме, Шарлот — казах й, защото тя ме дърпаше към скалите. — Трябва да си легна.

— Да, разбира се.

— И защо ме водиш при скалите, скъпа моя? Искаш да ме бутнеш в морето?

Тя се изсмя.

— Твърде хубав си, въпреки цялата ти скованост и холандските ти маниери! — Затанцува пред мен, косата й се развяваше на вятъра — гъвкава фигура на фона на тъмното проблясващо море.

О, каква красота. Бе по-красива дори от моята Дебора. Аз сведох поглед и видях, че стискам чашата в лявата си ръка. Много странно, защото тя я пълнеше отново, а аз бях толкова жаден, че я изпих.

Шарлот пак ме хвана за ръка и ми посочи някаква стръмна пътечка надолу, която минаваше опасно близо до ръба. Но в края й видях някакъв покрив, светлина и нещо като варосана стена.

— Нима мислиш, че съм неблагодарна за това, което ми каза? — прошепна тя в ухото ми. — Благодарна съм. Трябва да поговорим още за твоя баща, лекаря, както и за останалите мъже, които спомена.

— Мога да ти разкажа много неща, но не и ако възнамеряваш да ги използваш за зли цели. — Огледах се и се препънах, опитвах се да видя робите, които биеха барабаните и надуваха рога, със сигурност бяха близо. Музиката като че отекваше в скалите и в дънерите на дърветата.

— О, значи вярваш в злото! — изсмя се тя. — Ти си човек на ангелите и дяволите и сам предпочиташ да бъдеш ангел, като архангел Михаил, който изгонил дяволите в ада. — Прихвана ме, за да не падна, гърдите й се притиснаха в мен, меката й буза докосна рамото ми.

— Не ми харесва тази музика — рекох. — Защо я свирят?

— Защото ги прави щастливи. Плантаторите тук не се замислят особено какво би направило робите им щастливи. Ако се замисляха, щяха да получават повече. Но май пак се връщаме на въпроса за наблюденията. Ела сега, очакват те големи удоволствия.

— Удоволствия ли? Но аз не искам удоволствия. — Езикът ми отново бе надебелял, главата ми се въртеше, а и никак не можех да свикна с тази музика.

— Какво говориш, как така не искаш удоволствия? — изсмя се тя. — Кой не иска удоволствия?

Бяхме стигнали до малката постройка и на лунната светлина видях, че това е къщичка с обичайния заострен покрив, но построена на самия край на скалите. Наистина, от предната й част струеше светлина. Ние обаче влязохме отзад, през някаква тежка врата с резе, което Шарлот освободи от външната страна.

Още се смееше на думите ми, когато аз я спрях.

— Какво е това, затвор?

— Ти си в затвор, в затвора на тялото си — каза тя и ме бутна през вратата.

Аз се дръпнах и понечих да изляза, но вратата се затвори и бе залостена от някой друг отвън, защото чух как резето пада на мястото си. Започнах да се озъртам с гняв и объркване.

Видях разкошен апартамент — с огромно легло с четири подпори, застлано като за краля на Англия — с муселин и кадифе. Бе оградено с мрежа против комари, каквито се използваха тук, и от всичките му страни горяха свещи. Килими покриваха дъсчения под и наистина фасадните прозорци бяха изцяло отворени, без капаци. Скоро разбрах защо — след като направих десетина крачки напред, излязох на балюстрада, а отвъд нямаше нищо — тя надвисваше над огромния плаж и развълнуваното море.

— Не искам да прекарвам нощта тук — казах аз на Шарлот — и ако не ми дадеш карета, ще ходя пеша до Порт-о-Пренс.

— Я ми обясни, как така не искаш удоволствия — каза тя тихо и ме задърпа за палтото. — Със сигурност ти е горещо в тези жалки дрехи. Наистина ли всички холандци се обличат така?

— Спри барабаните, моля те — казах аз. — Не мога да ги понасям. — Защото музиката като че проникваше през стените на къщата. Сега в нея имаше някаква мелодия и това донякъде бе успокоително, но все пак продължаваше да се забива като заострени куки в мен и да ме увлича така, че в ума си аз танцувах против волята си.

Някак се озовах до леглото. Шарлот сваляше ризата ми. На масата имаше сребърна табла с бутилки вино и фини чаши. Шарлот наля пълна чаша бордо, донесе ми я и я сложи в ръката ми. Аз понечих да я хвърля на пода, но тя я взе, погледна ме в очите и каза:

— Пийни мъничко, Петир, колкото да можеш да заспиш. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Лъжеш ме — отвърнах аз. В същия миг почувствах ръце по себе си, някакви поли докоснаха краката ми. Две великолепни мулатки бяха влезли незнайно как в стаята. Бяха изключително красиви, сластни в изгладените си поли и богати блузи. Движеха се с лекота през мъглата, която сега забулваше сетивата ми. Бухнаха възглавниците и оправиха леглото, а после ми свалиха ботушите и панталоните.

Бяха същински индийски принцеси — с тъмните си очи, тъмни мигли, с мургавите си ръце и невинни усмивки.

— Шарлот, няма да търпя това — казах аз, но все пак отпих от виното, което тя поднесе към устата ми. Всичко отново потъна в мъгла. — О, Шарлот, защо го правиш?

— Със сигурност ще искаш да изследваш удоволствието — прошепна тя и ме погали по косата по много смущаващ начин. — Напълно сериозна съм. Чуй ме. Трябва да експериментираш с удоволствието, за да си сигурен, че наистина не се интересуваш от него.

— Наистина не ме интересува. Искам да си вървя.

— Не, Петир. Не сега — каза тя, сякаш увещаваше дете.

Коленичи пред мен и вдигна поглед. Роклята пристягаше голите й гърди така плътно, че ми се прииска да ги освободя.

— Пийни още малко, Петир.

Затворих очи и отново ми се зави свят. Музиката на барабаните и рога сега бе по-бавна и дори мелодична. Напомняше на мадригал, но беше много по-първична. Нечии устни докоснаха страните и устата ми и аз отворих с ужас очи. Мулатките бяха голи и ми се предлагаха, това бе несъмнено.

Шарлот се бе отдалечила малко, опряла ръка на масата. Изглеждаше като картина, неподвижна като статуя на фона на мътно синьото небе, пламъците на свещите се полюшваха от вятъра, музиката отново бе силна и аз усетих, че се взирам в двете голи жени, в огромните им гърди и тъмните им къдрави коси.

Тогава ми хрумна, че в тази жега нямам нищо против да бъда чисто гол, което не ми се бе случвало никога. Струваше ми се приятно да съм гол и жените да са голи. Започнах да оглеждам най-интимните им места и си мислех, че се различават от останалите жени, но едновременно с това са същите като тях.

Едната ме целуна отново, косата и кожата й бяха като коприна. Този път аз разтворих устни.

И тогава, Стефан, започна моето падение.

Бях покрит с целувки и блъснат към възглавниците. Нямаше нито една част от тялото ми, която да не получи умелото им внимание. Всяко движение се удължаваше и превръщаше в още по-въздействащо благодарение на пиянството ми. А тези две жени изглеждаха така любвеобилни и прекрасни, така невинни. Копринената мекота на кожата им ме влудяваше.

Знаех, че Шарлот гледа всичко, но това вече не ме интересуваше. Исках само да целувам тези жени, да ги докосвам навсякъде, както те докосваха мен, защото отварата, която бях изпил, без съмнение премахваше всякакви задръжки и едновременно с това забавяше естествения ритъм на мъжа при подобни обстоятелства. Струваше ми се, че имам цялото време на света.

В стаята притъмня, музиката стана по-успокояваща. Страстта ме поглъщаше все повече, бавно, прелестно. Накрая превзе напълно сетивата ми и то по някакъв крайно необичаен начин. Една от жените, мека и гъвкава в ръцете ми, ми показа лента от черна коприна. Напълно се обърках, когато я завърза на очите ми.

С какви думи да обясня как това разпали пламъка в мен? Сега, със завързани очи като Купидон, аз изгубих и последните капки благоприличие, които ми бяха останали.

В опияняващия мрак възседнах своята жертва и усетих как ръцете ми се плъзгат през гъста коса. Устни се впиха в мен, силни ръце ме задърпаха надолу, към меки гърди и коремче, към сладка, ароматна женска плът. Изкрещях от възбуда и изгубих душата си. Изведнъж превръзката бе дръпната от главата ми, аз погледнах надолу в сумрака и видях под себе си Шарлот. Очите й бяха затворени, устните й — открехнати, лицето й бе зачервено от екстаз, също като моето.

Бяхме само двамата в леглото! В малката къща нямаше никой друг.

Скочих като безумец и се дръпнах от нея. Но злото беше сторено. Вече бях стигнал до самия ръб на скалите, когато тя ме настигна.

— Какво ще правиш? — изпищя тя. — Ще скочиш в морето?

Не й отговорих, но се вкопчих в нея, за да не падна. Ако не ме бе издърпала обратно, сигурно щях да съм мъртъв. Не можех да мисля за друго, освен че тя е моя дъщеря, моя дъщеря! Какво бях направил?

И въпреки че знаех, че е моя дъщеря, и си го повтарях, аз се обърнах към нея, сграбчих я и я притеглих към себе си. Дали исках да я накажа с целувки? Как е възможно гневът и страстта да се смесят така? Никога не съм участвал в превземане на град, но дали войниците изгарят от страст така, когато разкъсват дрехите на пищящите си пленнички?

Знаех само, че мога да я прекърша в похотта си. И когато тя отметна глава назад и въздъхна, аз прошепнах:

— Дъще моя. — И зарових лице в голите й гърди.

Сякаш страстта ми никога нямаше да угасне, толкова голяма беше. Тя ме повлече към стаята, защото иначе щях да я обладая на пясъка. Грубостта ми не я плашеше. Издърпа ме обратно в леглото. Никога, от онази нощ с Дебора в Амстердам, не бях изпитвал такава наслада. Не можеше да ме спре дори огромната нежност, която изпитвах към нея.

— Ти, глупава малка вещица — изкрещях й аз, а тя го прие като целувка. Извиваше се под мен, надигаше се да ме посрещне, когато се навеждах към нея.

Накрая паднах на възглавниците. Исках да умра. И отново да я обладая.

Ако не съм откачил напълно, мисля, че го направих още два пъти преди изгрев. Но бях толкова пиян, че не съм сигурен в нищо, освен че тя притежаваше всичко, което съм жадувал у една жена.

Късно през нощта си спомних какво се е случило и започнах да я оглеждам, сякаш да опозная и нея, и красотата й. Тя спеше и нищо не пречеше на съзерцанието ми — о, да, сетих се с горчивина за сарказма й към мен, но наистина я наблюдавах, Стефан — и научих повече за жените в този час, отколкото през целия си живот.

Колко красиво бе младото й тяло, колко твърди и сладки на допир бяха младите й крайници, свежата й кожа. Не исках да я събудя и да ме погледне с онези мъдри и лукави очи. Исках да заплача заради всичко случило се.

Тя се събуди и ние поговорихме малко, но си спомням повече онова, което видях, отколкото думите, които си казахме.

Отново си играеше с мен, караше ме да пия нейната отрова. Бе добавила във виното още повече от нея, защото сега бе още по-настоятелна и нетърпелива да узнае мислите ми. Седеше на леглото, златната й коса се спускаше по раменете й, същинска лейди Годайва. Отново се чудеше как така съм видял Лашър в каменния кръг в Донелайт.

И тогава, сигурно от отварата, Стефан, аз като че пак попаднах там! Чух скърцането на каруцата и видях моята прекрасна малка Дебора, а в далечината прозрачната фигура на тъмнокосия мъж.

— Той искаше да се появи пред Дебора — чух се да обяснявам. — И това, че съм го видял, само доказва, че всеки би могъл да го види, че той може по някакъв странен начин да приема физическа форма.

— Да, но как го прави?

И отново зарових в паметта си за всичко, което бях прочел в писанията на древните.

— Ако това същество може да ти носи бижута, значи може да събира и малки частички материя, за да създаде човешка форма.

За миг отново се озовах в Амстердам, в леглото с моята Дебора, и отново чух думите й. Разказах всичко това на дъщеря си, на вещицата в прегръдките ми, която ме наливаше с вино, което сигурно щях да пия още хиляди пъти, преди да ме освободи.

— Но щом знаеш, че съм ти баща, защо стори това? — попитах аз и в същия миг се наведох да я целуна.

Тя ме отблъсна леко.

— Нуждая се от твоя ръст и твоята сила, татко. Искам дете от теб — син, който няма да наследи болестта на Антоан, или дъщеря, която ще вижда Лашър, защото той не се явява на мъже. — Замисли се за миг и продължи: — Разбираш ли, за мен ти не си просто мъж, а мъж, свързан с мен по кръв.

Значи бе планирала всичко.

— Но има и още нещо — добави тя. — Знаеш ли какво е да почувствам прегръдката на истински мъж? Да усетя истински мъж върху себе си? И защо той да не бъде моят баща, ако е най-привлекателният от всички, които съм срещала?

Тогава се сетих за теб, Стефан, и за твоето предупреждение. Сетих се и за Александър. Дали в този момент той стенеше заради мен в метрополията на ордена?

Вероятно съм се разплакал, защото си спомням, че тя ме утешаваше и то с голямо съчувствие. После буквално се залепи за мен, като дете, и каза, че ние двамата знаем неща, които никой друг никога не е знаел, освен Дебора, но тя вече била мъртва. И се разплака. Разплака се за нея.

— Когато той дойде при мен и ми каза, че тя е мъртва, аз плаках. Плаках много. Не можех да спра. Те чукаха по вратите и крещяха: «Шарлот, излез». До този момент не го бях виждала, нито знаех за него. Майка ми беше казала: «Сложи си смарагдовата огърлица и той ще те намери чрез нея». Но той не е имал нужда от нея, сега го зная. Лежах в мрака сама, когато дойде. Ще ти кажа една ужасна тайна. До този миг дори не вярвах в него! Не вярвах. Стисках малката кукла, която тя ми даде, куклата на майка ми…

— Да, казаха ми за нея в Монклеве.

— Тя е направена от кост и коса от Сузан, или поне така твърдеше майка ми. Лашър взел кичур от косата на Сузан, докато била в затвора, а след като я изгорили — взел и кост. От тях майка ми направила тази кукла, както Сузан й казала. С нея можела да призовава духа й. Та тогава аз я взех и сторих това, което Дебора ми каза. Но Сузан не дойде при мен! Не чух нищо, не усетих нищо. Дори се зачудих дали нещата, в които майка ми вярваше, са истина. Но той дойде. Усетих го как се приближава в мрака, усетих ласката му.

— Как така ласка?

— Докосна ме, както ти ме докосваш сега. Лежах в тъмното и усетих устни на гърдите си. После устни върху моите устни. Галеше ме между краката. Изправих се. Реших, че това е сън, сън за времето, в което Антоан още бе мъж. Но той беше там! Каза ми: «Нямаш нужда от Антоан, красива Шарлот». И тогава, разбираш ли, аз сложих огърлицата. Сложих я, както майка ми ми бе казала.

— И той ти каза, че тя е мъртва?

— Да, че е паднала от кулата на катедралата и че ти си бутнал злия свещеник. О, но той говореше невероятно странно. Не можеш да си представиш колко странни бяха думите му. Сякаш ги бе събрал от целия свят, както събираше бижута и злато.

— Разкажи ми — казах й.

Тя се замисли.

— Не мога — отвърна с въздишка.

Но после все пак опита и сега ще направя всичко възможно да предам думите й:

— Аз съм тук, Шарлот, аз съм Лашър, тук съм. Духът на Дебора напусна тялото й и не ме вижда вече, напусна земята. Враговете й се разбягаха наляво и надясно от страх. Виж ме, Шарлот, чуй ме, защото аз съществувам, за да ти служа, и само да ти служа аз съществувам. — Тя отново въздъхна. — Но още по-странното е, че тогава той ми разказа една дълга история. Защото аз го попитах какво е станало с майка ми и той отвърна: «Аз дойдох и вдигнах керемидите от покривите, и ги накарах да летят из въздуха. Вдигнах праха от земята и го накарах да лети във въздуха».

— Какво друго каза духът за собствената си природа?

— Само, че винаги е съществувал. Преди да има мъже и жени, той е съществувал.

— И ти му вярваш?

— А защо да не му вярвам?

Не отговорих, но в душата си не му вярвах, без да знам защо.

— Как така е бил близо до камъните в Донелайт? — попитах. — Защото там го е призовала Сузан за първи път, нали така?

— Той не е бил никъде, когато тя го е призовала, съществуването му е започнало с нейния зов. С други думи, той не е знаел за собственото си съществуване преди това. Знанието му за него самия се е породило заедно с нейното знание за него и сега укрепва с моето.

— О, но не разбираш ли, че това може да е просто ласкателство?

— Ти говориш за него, като че той няма чувства. Не е така. Казах ти, чух го да плаче.

— За какво? Моля те, кажи ми.

— Заради смъртта на майка ми. Ако тя му бе позволила, той е щял да унищожи всички в Монклеве. И виновни, и невинни са щели да бъдат наказани. Но майка ми не можела да си представи такова нещо. Тя е жадувала единствено собственото си избавление, затова се хвърлила от кулата. Ако беше по-силна…

— А ти си по-силна?

— Няма смисъл да се използва силата му за разрушение.

— Да, тук съм съгласен с теб, трябва да призная. — Замислих се за всичко това, опитвах се да го запомня дума по дума и мисля, че ми се удаде. И вероятно тя разбра това, защото ми каза тъжно:

— Кажи как да ти позволя да си тръгнеш оттук, след като знаеш всичко това за него и за мен?

— Ще ме убиеш ли? — попитах я.

Тя зарида. Обърна глава към възглавницата.

— Остани с мен — прошепна. — Майка ми те е помолила за това, но ти си отказал. Остани с мен. От теб мога да имам силни деца.

— Аз съм ти баща. Луда ли си да ме молиш за такова нещо?

— И какво от това! — извика тя. — Навсякъде около нас има само мрак и загадки. Какво от това? — Гласът й ме изпълни с тъга.

Аз също се разплаках, но по-тихо. Целунах я по бузите и започнах да я утешавам. Казах й, че трябва да вярваме в Таламаска, че със или без Божията помощ ние трябва да сме честни мъже и жени, че трябва да сме светци, защото само като светци можем да надделеем. Но тя се разплака още по-горчиво.

— Целият ти живот е минал напразно — каза. — Пропилял си го. Отрекъл си се от удоволствието, и то за нищо.

— Не е така — възразих й. — Моите изследвания са моето удоволствие, както хирургията и изследванията са били удоволствията на баща ми, а те са дълготрайни удоволствия. Не се нуждая от удоволствията на плътта и никога не съм се нуждаел. Не се нуждая от богатства и затова съм свободен.

— Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? Ти се страхуваш от плътта. Таламаска ти предлага сигурност, както манастирите предлагат сигурност на монахините. Винаги си вършил само безопасни…

— Безопасно ли беше за мен да ида в Донелайт, или пък в Монклеве?

— Не, в това си бил смел, признавам. Както и когато дойде тук. Но не говоря за тази част от теб, а за онази скрита част, която е можела да познае любовта и страстта, но се е отказала от страх. Трябва да признаеш този грях така, както трябва да признаем, че тази нощ може само да ни направи по-силни и да ни накара да станем по-самотни и по-студени към останалите, сякаш тайните ни са някакъв щит.

— Но скъпа моя — казах аз, — аз не искам да бъда самотен и студен към останалите. Бях достатъчно самотен, когато влизах в градовете, в които горяха вещиците. Искам душата ми да е в хармония с останалите души. А този грях ме прави чудовище в собствените ми очи.

— Тогава какво ще правиш, Петир?

— Не зная — казах. — Не зная. Но ти си моя дъщеря. Ти мислиш за това, което правиш, трябва да ти го призная. Обмисляш, съобразяваш. Но не страдаш достатъчно!

— А защо трябва да страдам? — Тя се изсмя съвсем невинно. — Защо? — извика и се взря право в лицето ми.

Неспособен да отговоря на този въпрос, убиван от вината, опиянен от виното, аз заспах дълбоко. Събудих се на зазоряване.

Утринното небе бе изпълнено с огромни розови облаци, ревът на морето беше просто великолепен. Шарлот я нямаше. Видях, че вратата към външния свят е затворена, и разбрах, без дори да пробвам, че е залостена отвън. През малките прозорчета в стените не можеше да се провре и дете. Сега те бяха затворени с капаци, през които свиреше вятърът, малката стая бе изпълнена със свеж въздух от морето.

Замаян, аз се взрях в просветляващото небе. Исках да се върна в Амстердам, макар че се чувствах напълно опозорен.

Когато опитах да стана, да пренебрегна болката в главата и корема, аз видях някаква призрачна форма да стои вляво на затворените врати, в сенчестия ъгъл на стаята.

Дълго се чудих дали не е някаква халюцинация на отровения ми от отварата мозък, или пък игра на светлината. Но не беше. Изглеждаше като човек — висок, тъмнокос — и се взираше право в мен, както лежах на кревата. Като че искаше да ми каже нещо.

— Лашър — прошепнах аз.

— Глупаво за човек да идва тук — каза създанието. Но устните му не помръднаха и аз дори не чух гласа му с ушите си. — Глупаво да искаш да застанеш между мен и вещицата, която обичам, отново.

— А какво направи ти с моята скъпа Дебора?

— Знаеш, макар да не знаеш.

Разсмях се.

— О, нима имам честта да ме съдиш? — Седнах в леглото. — Моля те, покажи се по-ясно.

И тогава пред очите ми формата сякаш се сгъсти, стана по-истинска и аз видях мъжа по-подробно. Тънък нос, тъмни очи и същите дрехи, които бях видял за миг преди толкова години в Шотландия — къс прилепнал кожен жакет и груби панталони, както и риза от домашно платно с широки ръкави.

И сякаш докато го оглеждах, носът му стана някак по-изразен, тъмните очи — по-живи, а коженият жакет — по-веществен.

— Кой си ти, дух? — попитах аз. — Кажи ми истинското си име, а не това, което ти е дала Дебора.

По лицето му премина ужасяващо, горчиво изражение; или пък не, сякаш образът започна да се разкъсва и въздухът се изпълни с някакво ридание, с ужасен беззвучен плач. Съществото изчезна.

— Върни се! — извиках аз. — Или не, по-добре, ако наистина обичаш Шарлот, върви си! Върни се в хаоса, от който си излязъл, и я остави на мира.

Мога да се закълна, че дочух шепота на съществото:

— Аз съм търпелив, Петир ван Абел. Аз виждам много надалече. Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости.

— Върни се! — изкрещях аз. — Кажи ми какво означава това! Виждам те, Лашър, така ясно, както те вижда вещицата. Мога да те направя силен.

Но последва само тишина. Отпуснах се на възглавницата. Знаех, че това е най-силният дух, който съм виждал. И думите му нямаха нищо общо с волята на вещицата.

О, само да бяха при мен книгите ми.

Още веднъж видях в ума си каменния кръг в Донелайт. Казвам ти, има някаква причина този дух да се появи точно на това място! Това не беше зъл дух, не беше познат дух, не беше Ариел, готов да се преклони пред вълшебната пръчка на Просперо! Бях толкова трескав, че отново пих вино, за да удавя болката си.

И така, Стефан, премина първият ден от моето пленничество и злочестина.

Колко добре опознах малката къща. Колко добре изучих скалите, отвъд които нямаше дори една пътечка, която да води надолу до плажа. Дори да имах моряшко въже, което да вържа на балюстрадата, пак нямаше да мога да се спусна до него.

Но нека продължа с разказа си.

Вероятно бе вече пладне, когато Шарлот дойде. Когато видях с нея двете мулатки, разбрах, че не съм си ги измислил. Гледах ги, без да продумам и със студенина, докато те украсяваха стаята със свежи цветя. Бяха изпрали и изгладили ризата ми. Носеха и други дрехи — от лека материя, каквато предпочитат по тези места. Донесоха някаква огромна вана, плъзнаха я по пясъка, охранявани от двама мускулести роби, които трябваше да ме спрат, ако реша да избягам.

После напълниха ваната с гореща вода и казаха, че мога да се изкъпя, когато реша.

Направих го с надеждата да отмия греха, предполагам. След това, вече чист и облечен, с подстригана брада и мустаци, аз седнах да ям донесената храна, без да поглеждам към Шарлот. Сега в стаята бе останала само тя.

Накрая отместих чинията и попитах:

— Колко дълго ще ме държиш тук?

— Докато не зачена момче от теб — каза тя. — А може да имам знак за това много скоро.

— Е, ти имаше тази възможност — казах, но още докато изричах думите, усетих отново страстта от изминалата нощ и видях себе си, като в сън, да разкъсвам красивата й копринена рокля и да освобождавам отново гърдите й, за да мога да ги засмуча лакомо като бебе. Отново се появи онази прекрасна мисъл, че тя е извратена и затова мога да правя всичко с нея и че трябва да се възползвам от това възможно най-скоро.

Тя разбра. Без съмнение разбра. Защото дойде, седна в скута ми и ме погледна в очите. Беше лека като перце.

— Е, разкъсай роклята, ако искаш — каза. — Не можеш да излезеш оттук. Така че прави каквото можеш в своя затвор.

Посегнах към гърлото й и веднага бях блъснат на пода. Столът се преобърна. Само че не тя стори това, тя просто се отдръпна, за да не се нарани.

— О, значи той е тук — казах аз с въздишка. Не го виждах, но след миг вече можех — някакво петно точно над мен, което започна да се разсейва, докато странното присъствие се разширяваше и изтъняваше, а накрая изчезна. — Яви се като мъж, както тази сутрин — казах аз. — Говори с мен, страхливецо!

Всички сребърни прибори и съдини се разтресоха и затракаха. Мрежата против комари се развя. Аз се засмях и казах:

— Глупав жалък дявол. — Изправих се на крака и изтупах дрехите си. Съществото ме удари отново, но аз се хванах за облегалката на стола.

— Зъл малък дявол. Какъв страхливец си само.

Тя гледаше всичко това изумена. Не можех да кажа какво е изписано на лицето й — съмнение или страх. Тогава тя прошепна нещо и аз видях как мрежата по прозорците се раздвижи, все едно съществото излетя навън. Бяхме сами.

Шарлот извърна лице от мен, но видях, че бузите й горят. В очите й имаше сълзи. Изглеждаше уязвима. Мразех се, че я желая толкова.

— Предполагам, не ме обвиняваш, че се опитах да те нараня — казах й аз тихо. — Държиш ме тук против волята ми.

— Не го предизвиквай отново — каза тя със страх, устната й трепереше. — Не съм го карала да те наранява.

— О, нима толкова могъща вещица не може да го укроти?

Изглеждаше объркана, облягаше се на едната подпора на леглото с наведена глава. Бе така примамлива! Така прелъстителна! Не беше нужно да е вещица, за да омагьосва.

— Ти ме желаеш — каза тя тихо. — Вземи ме. А аз ще ти кажа нещо, което ще сгрее кръвта ти по-силно от отварата, която мога да ти дам. — Вдигна поглед, устната й трепереше, сякаш щеше да заплаче.

— Какво е то? — попитах аз.

— Че те желая — каза тя. — Ти си красив. Аз стена за теб, когато лежа до Антоан.

— Това е твоето нещастие, дъще — казах аз, но не го мислех.

— Нима!

— Охлади се. Помни, че за един мъж не е нужно да намира една жена за красива, за да я насили. Бъди студена като мъж. Това ти подхожда повече, защото ме държиш тук против волята ми.

Тя не каза нищо, но после тръгна към мен и отново се опита да ме прелъсти. Целуна ме нежно, също като дъщеря, но после ръката й плъзна по мен, целувките й станаха по-пламенни. Аз обезумях точно както преди.

Само гневът ми ме възпираше, затова я отблъснах.

— А на твоя дух това дали му харесва? — попитах и се огледах. — Дали му харесва да те докосвам така, както той иска да те докосва?

— Не си играй с него! — каза тя със страх.

— О, значи въпреки всичките му ласки и целувки, той не може да ти направи дете, така ли? Той не е инкубус от демонологиите, който може да открадне семето на спящи мъже. И затова ме търпи жив, за да мога да ти направя дете!

— Той няма да те нарани, Петир, защото няма да му позволя. Забраних му!

Бузите й се зачервиха, когато ме погледна. Сега и тя се оглеждаше в празното пространство.

— Нека тази мисъл не напуска съзнанието ти, дъще, защото той може да чете в ума ти. И може да ти говори това, което искаш да чуеш, но върши това, което сам иска. Той дойде при мен тази сутрин. Обвиняваше ме.

— Не ме лъжи, Петир.

— Аз никога не лъжа, Шарлот. Той дойде. — И й описах как духът ми се яви, както и странните му думи. — Е, какво може да означава това, хубавице моя? Ти смяташ, че той няма своя воля? Значи си глупачка. Легни си с него! — И аз й се изсмях. Видях болка в очите й и се изсмях отново. — Ще ми се да ви видя заедно, теб и твоя демон. Лягай там и го викай да идва.

Тя ме удари. Аз се изсмях още по-силно, плесницата някак ми се стори сладка, и тя ме удари отново и отново, и тогава аз сторих онова, което желаех: сграбчих я за китките и я хвърлих на леглото. После разкъсах роклята и панделките в косата й. Тя бе също толкова груба с фините дрехи, които робите ми бяха донесли. После потънахме в познатата страст.

Накрая се свърши, след третия път, и аз задрямах, а тя си тръгна съвсем тихо. Само ревът на морето остана да ми прави компания.

Късно следобед се уверих, че не мога да се измъкна от тази къща, защото опитах. Опитах да разбия вратата с помощта на единствения стол. Опитах да се промуша през малките прозорчета, но напразно. Тази къща бе построена да служи именно за затвор. Опитах дори да се кача на покрива, но явно и това бе предвидено. Покривът беше много стръмен, а керемидите — хлъзгави. Изкачването беше невъзможно. По здрач ми донесоха вечеря, блюдо по блюдо. Подадоха ги през едно от малките прозорчета. След дълго колебание аз ги поех, повече от скука и безсилие, отколкото от глад.

Когато слънцето потъна в морето, седнах на балюстрадата с чаша вино и започнах да се наслаждавам на гледката. Тъмносините вълни се разбиваха на бяла пяна на чистия плаж под мен.

През цялото ми пленничество никой не се появи на плажа. Предполагам, че до него се стигаше само по море, а дори и тогава би било невъзможно, защото нямаше път нагоре през скалите.

Но беше много красиво. Напивах се все повече и започнах да се взирам като омагьосан в цветовете на морето и играта на светлината.

Слънцето бе изчезнало напълно, а на хоризонта, от край до край, се разстилаше приказно сияние. След около час небето стана бледорозово, а после наситеносиньо като морето.

Естествено, реших, че няма да докосна повече Шарлот, без значение как ме провокира. А когато сметне, че съм безполезен, сигурно скоро щеше да ме пусне. Но подозирах, че по-вероятно ще ме убие, или пък духът щеше да го стори. А че тя нямаше да може да го спре, изобщо не се съмнявах.

Не знам как съм заспал. Нито колко късно е било, когато се събудих и видях, че Шарлот е дошла. Седеше до масата, до нея грееше свещ. Станах да си налея още вино, защото не бях приключил с пиенето, чувствах неутолима жажда само минути след като бях пресушил поредната чаша.

Не й казах нищо, но бях изплашен от красотата й и от факта, че още щом я зърнах, тялото ми веднага се разбуди и я пожела, в очакване на старата игра. Прочетох си наум едно нравоучение, но тялото ми явно не беше добър ученик.

Изсмя ми се в лицето, иначе казано. Никога няма да забравя изражението й, когато ме погледна, погледна направо в сърцето ми.

Тръгнах към нея, а тя към мен. Това привличане бе унизително и за двамата.

Накрая, когато отново свършихме и седяхме притихнали, тя заговори:

— За мен не съществуват закони. Хората не са прокълнати само с грехове. Някои от нас са прокълнати и с добродетели. Моята добродетел е силата ми. Мога да управлявам всички около себе си. Знаех го още като дете. Командвах братята си, а когато майка ми беше обвинена, аз я умолявах да остана в Монклеве, защото знаех, че мога да ги накарам да се отрекат от показанията си срещу нея.

— Но тя не го позволи, нея не можех да контролирам. Сега контролирам съпруга си, още от първата ни среща. Управлявам тази къща така умело, че останалите плантатори се учат от мен. Идват за съвет. Може дори да се каже, че управлявам общността, защото съм най-богатият плантатор тук и мога да управлявам колонията, ако искам. Винаги съм имала тази сила и виждам, че и ти я имаш. Това е силата, която ти позволява да отхвърлиш всякаква светска и църковна власт и да ходиш по села и градове с торбата си с лъжи, а освен това и да вярваш в онова, което правиш. Ти признаваш един-единствен авторитет на този свят и това е Таламаска, но дори на тях не се подчиняваш напълно.

Никога не се бях замислял за това, но беше истина. Стефан, ти знаеш, че имаме членове, които не могат да работят на терен, защото не притежават достатъчно скептицизъм по отношение на разкоша и церемониите. Така че тя беше права.

Но не й го казах. Пиех вино и гледах морето. Луната се бе издигнала и на водната повърхност се появи светла пътечка. Помислих си, че през целия си живот съм се любувал прекалено малко на морето.

Струваше ми се, че съм прекарал много време на ръба на тези скали, в малкия си затвор.

Тя продължи да говори:

— Дойдох тук, на мястото, където моята сила може да бъде използвана най-добре — каза ми. — И искам да имам много деца, преди Антоан да умре. Много деца! Ако останеш тук като мой любовник, ще имаш каквото пожелаеш.

— Не говори такива неща. Знаеш, че не може да стане.

— Помисли. Представи си го. Ти се учиш чрез наблюдения. Е, какво научи от наблюденията си върху положението тук? Мога да ти построя къща на земята си, библиотека, толкова голяма, колкото пожелаеш. Можеш да посрещаш приятелите си от Европа. Можеш да имаш каквото поискаш.

Мислих дълго, преди да й отговоря, защото така ме бе помолила.

— Имам нужда от повече — казах аз. — Дори и да можех да приема мисълта, че върша това с дъщеря си, против законите на природата.

— Какви закони? — изсмя се тя.

— Нека довърша и тогава ще ти кажа. Имам нужда от нещо повече от удоволствията на плътта, дори повече от красотата на морето, повече от това да получавам каквото пожелая. Имам нужда от нещо повече от пари.

— Защо?

— Защото се страхувам от смъртта — отвърнах. — Не вярвам в нищо и затова, както мнозина други, трябва да правя нещо, нещо, което да придаде смисъл на живота ми. Да спасявам вещици, да изучавам свръхестественото, това са моите трайни удоволствия; те ме карат да забравям, че не знам защо се раждаме, нито защо умираме, нито защо е създаден този свят. Ако баща ми не бе умрял, щях да стана хирург, щях да изучавам устройството на човешкото тяло, да рисувам красиви скици като него. И ако Таламаска не ме бяха намерили след неговата смърт, може би щях да стана художник, защото те създават на платното светове, изпълнени със смисъл. Но сега не мога да бъда всичко това, защото не съм се обучавал за него, твърде късно е. Ето защо трябва да се върна в Европа и да върша каквото винаги съм вършил. Трябва. Не е въпрос на избор. Ще полудея на това първобитно място. Ще те намразя повече, отколкото те мразя сега.

Това я заинтригува много, макар че я нарани и разочарова. Гледаше ме с някаква тъга. Никога не съм я обичал толкова много, колкото в този момент, когато чу отговора ми и седна замислена пред мен. Без да продума.

— Разкажи ми — каза след малко. — Разкажи ми целия си живот.

— Няма да го направя!

— Защо?

— Защото ти го искаш и защото ме държиш тук против волята ми.

Тя отново се замисли, очите й бяха много красиви, много тъжни.

— Ти дойде тук, за да ми повлияеш, да ме поучиш, нали?

Усмихнах й се, защото беше истина.

— Да, точно така, дъще. Сега ще ти кажа всичко. Това ще помогне ли?

В този момент, на втория ден от моето затворничество, всичко се промени, промени се чак до часа на моето освобождение. Досега не го осъзнавах, но то се промени.

Защото след това аз вече не се борех с нея. Не се борех с любовта си към нея, със страстта си към нея, които невинаги се смесваха, но винаги бяха живи.

Каквото и да се случваше в дните, които последваха, ние говорехме с часове, аз пиян, а тя трезва. Разказах й целия си живот, обсъждахме го, разказах й за всичко, което знам на този свят.

Накрая животът ми се превърна в постоянно пиянство, в любене и разговори; и между това дългите периоди на съзерцание на променящото се море.

По някое време, нямам представа точно кога — вероятно след пет дни, може и повече — тя ми донесе писалка и хартия и ме помоли да напиша за нея всичко, което знам за родословието си, за роднините на баща ми, за това как той е станал лекар като баща си, как и двамата са учили в Падуа и какво са изследвали и написали. Както и заглавията на книгите на баща ми.

Сторих това с удоволствие, въпреки че бях толкова пиян, че ми отне часове. След това легнах и се опитвах да си спомня предишния си живот, а тя отнесе писанията ми.

Междувременно бяха ушили красиви дрехи за мен, а тя караше прислужничките си да ме обличат всеки ден, въпреки че аз лежах напълно безразличен към подобни неща. Със същото безразличие позволявах да ми режат ноктите и да ми подрязват косата.

Не виждах нищо подозрително в това, смятах, че е просто педантично усърдие, към което почнах да привиквам. Но по-късно тя ми разкри, че от ризата ми е направена парцалена кукла, към която са пришити моите нокти, а на главата й е залепена моя коса.

Направо се вцепених, както и очакваше, без съмнение. Гледах я безмълвен как порязва пръста ми с ножа си и изцежда капки от кръвта ми върху куклата. Не, покапа я цялата с кръвта ми, докато не се превърна в червено нещо с руса коса.

— За бога, защо правиш това отвратително нещо? — попитах я.

— Знаеш защо — отвърна тя.

— О, значи смъртта ми е сигурна.

— Петир — каза тя почти умолително, а от очите й рукнаха сълзи. — Могат да минат години, преди да умреш, но тази кукла ми дава сила.

Не казах нищо. Когато тя си отиде, аз взех рома, който винаги бе до мен и който, естествено, беше много по-силен от виното, и се напих така, че си докарах ужасни кошмари.

Но късно през нощта този малък инцидент с куклата ме хвърли в дълбок ужас. Отидох отново до масата, взех писалката и написах за нея всичко, което знаех за демоните. Този път, без да си правя илюзията, че я предупреждавам — по-скоро я напътствах.

Усещах, че трябва да знае това.

Древните са вярвали в духове като нас, но са смятали, че те остаряват и умират. Плутарх разказва как Великия Пан накрая умрял и всички демони по света ридаели за него, защото осъзнали, че един ден и те ще умрат.

Когато били побеждавани, древните вярвали, че падналите им богове се превръщат в демони, които кръжат около руините на градовете и храмовете им. И че трябва да помни, че Сузан е призовала демона Лашър при древните камъни в Шотландия, а никой не знае кой ги е издигнал там.

Ранните християни вярвали, че езическите богове са демони, затова могат да бъдат призовавани чрез заклинания и проклятия.

Накрая обобщих, че всички тези поверия придават на духовете някаква плътност, защото ние знаем, че те са силни заради вярата ни в тях. И така, естествено, те могат да се превърнат в богове за онези, които ги призоват, а когато поклонниците им са победени и разпръснати, демоните могат отново да изчезнат в хаоса или се превръщат в по-слаби същества, които отвръщат на случайни магически призовавания.

Писах й още и за силата на демоните. Че те могат да създават илюзии за нас; че могат да се вселяват в телата ни; че могат да местят предмети; дори че могат да изглеждат като нас, макар че никой не знае как се материализират.

Колкото до Лашър, вярвах, че тялото му е от материя, събрана с помощта на силата му, но че той не може да поддържа тази форма много време.

Продължих да описвам как демонът ми се е явил — странните думи, които ми е казал, колко объркан съм бил, как тя трябва да се пази от това нещо, защото то може да е призрак на някой отдавна мъртъв човек — свързан с този свят, търсещ отмъщение, защото всички древни са вярвали, че духовете на хората, умрели млади или от насилствена смърт, могат да се превърнат в отмъстителни демони, докато духовете на добрите напускат този свят.

Каквото и друго да съм написал — а беше много — вече не го помня, защото бях много пиян и няма да се учудя, ако на следващия ден съм предал в нежните й ръце само някакви жалки драсканици. Но все пак се опитах да й обясня много неща въпреки протестите й, че вече ги е чувала.

Колкото до думите на Лашър онази сутрин, странното му предсказание, тя само се усмихваше и казваше, че речта му е съставена от фрагменти и в повечето от това, което казва, няма голям смисъл.

— Това само отчасти е така — предупредих я аз. — Той не е привикнал с езика, но не е така и с мисленето. Това е твоята грешка.

С отминаването на дните се отдавах все повече на рома и съня. Отварях очи само за да видя дали е дошла.

И точно когато полудявах от липсата й, дори бях готов да я пребия от гняв, тя се появяваше. Красива, гъвкава, мека в ръцете ми, олицетворение на цялата поезия, единственото лице, което бих рисувал безкрайно, ако бях Рембранд, единственото тяло, което един сукубус би приел, за да ме подчини напълно и завинаги на дявола.

Бях пренаситен и все пак жадувах за още. Изпълзявах от леглото само за да зърна морето. И се събуждах често, за да гледам дъжда и да се вслушвам в барабаненето му.

Защото дъждът тук беше великолепно топъл и нежен. Обичах песента му по покрива, пелената му, която улавяше светлината, когато вятърът я развяваше.

Спохождаха ме много мисли, Стефан, мисли, подхранени от самотата и топлината, от пеенето на птиците в далечината и от сладкия свеж въздух, който идеше от вълните, бучащи нежно на плажа под мен.

В малкия си затвор аз разбрах какво съм пропуснал в живота, но то е твърде просто и тъжно, за да мога да го изрека с думи. Понякога си се представях като лудия Лир, сложил цветя в косата си, превърнал се в крал на нищото, на пустошта.

Защото в това диво място бях станал съвсем първичен — учен, който изследва дъжда и морето.

Накрая, един късен следобед, когато светлината вече отмираше, аз се събудих от аромата на топла храна. Знаех, че цял ден съм пил и че тя не е идвала.

Изядох всичко, тъй като алкохолът никога не е потискал апетита ми. След това се преоблякох и седнах да помисля за случващото се с мен. Опитвах се да изчисля колко време съм бил затворен на това място.

Реших, че са минали дванайсет дни.

Но тогава си казах, че без значение колко съм унил, няма да пия нито капка повече. Че ако не се освободя, ще полудея.

Отвращавах се от слабостта си. Нахлузих ботушите, които не бях докосвал през цялото време, и облякох новото палто, което Шарлот ми бе донесла отдавна. Излязох на балюстрадата да погледна морето. Помислих си, че тя сигурно ще ме убие, но няма да ме пусне да си ида. Но все пак трябваше да опитам. Не можех да издържам повече.

Мина много време, а не бях пил нищо. Шарлот дойде. Беше изморена от цял ден езда и работа из плантацията. Когато ме видя облечен, с ботуши и палто, тя се свлече в креслото и зарида.

Не казах нищо, защото тя щеше да реши дали да изляза оттук, не аз.

Тогава тя каза:

— Бременна съм, чакам дете.

Отново не отговорих, но вече я познавах. Знаех, че е имало причина да не идва толкова време.

Накрая, когато тя не стори нищо, просто си седеше в креслото тъжна, със сведена глава, ридаеща, аз казах:

— Шарлот, пусни ме да си ида.

И тогава тя каза, че трябва да й се закълна, че ще напусна острова веднага. Че не бива да казвам на никого какво зная за нея и майка й, както и за случилото се между нас.

— Шарлот, ще се върна в Амстердам с първия холандски кораб, който видя на пристанището, и ние вече няма да се срещнем.

— Но ти трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого — дори на братята си от Таламаска.

— Те знаят — отвърнах. — И ще им разкажа всичко, което се случи. Те са ми майка и баща.

— Петир, нима нямаш достатъчно ум дори да ме излъжеш?

— Шарлот, или ме пусни, или ме убий още сега.

Тя отново зарида, но аз чувствах единствено хлад към нея, хлад и към себе си. Дори не я погледнах, въпреки че страстта ми отново се надигаше.

Накрая тя избърса очи и рече:

— Накарах го да се закълне, че никога няма да те нарани. Той знае, че ще го лиша от обичта и доверието си, ако не ми се подчини.

— Сключила си договор с вятъра — казах аз.

— Той възразява, че ти ще разкриеш нашите тайни.

— Така и ще направя.

— Петир, обещай ми. Обещай ми така, че да може да чуе и той.

Обмислих това, защото исках да се измъкна от затвора си, да живея, да вярвам, че и двете неща все още са възможни. Накрая казах:

— Шарлот, никога няма да ти навредя. Моите братя и сестри от Таламаска не са свещеници или съдии. Те не са и вещици. Онова, което знаят за теб, е тайна в пълния смисъл на думата.

Тя ме погледна с тъжни, пълни със сълзи очи. После дойде при мен, целуна ме и въпреки че се опитвах да остана неподвижен, не успях.

— Още веднъж, Петир, още веднъж, но от сърце — каза тя, гласът й бе натежал от мъка и пълен с нега. — И тогава можеш да ме напуснеш завинаги, а аз никога няма да видя отново очите ти до деня, в който погледна очите на нашето дете.

Аз започнах да я целувам, защото вярвах, че ще ме пусне. Вярвах, че наистина ме обича; и в този последен час, в който лежахме заедно, аз вярвах, че може би наистина за нас няма закони, че между нас има любов, която никой никога няма да разбере.

— Обичам те, Шарлот — прошепнах. Целунах челото й, но тя не каза нищо. Не искаше да ме погледне.

Когато отново се облякох, тя извърна лице към възглавницата и заплака.

Тръгнах към вратата и открих, че изобщо не е залостена. Зачудих се колко ли пъти е оставяна така.

Но това вече нямаше значение. Исках само да си тръгна, ако този ужасен дух не ме спреше, и да не поглеждам назад, нито да говоря с нея отново, нито да долавям аромата на плътта й, нито да мисля за мекото докосване на устните й, на ръката й.

И затова този път не я помолих нито за кон, нито за карета, за да отида до Порт-о-Пренс. Реших, че просто трябва да си тръгна, без повече приказки.

Градът бе на час езда. Още нямаше полунощ, така че предполагах, че ще стигна дотам преди зазоряване. О, Стефан, благодаря на Бога, че не знаех какво пътуване ме чака! Никога нямаше да имам куража да тръгна!

Но нека прекъсна разказа си тук, защото пиша вече от дванайсет часа. Отново е полунощ и онова създание е наблизо.

Ще затворя писмото в желязната кутия, както и останалото, което съм написал, за да може поне тази част от разказа ми да стигне до теб, ако следващото бъде изгубено.

Обичам те, мой скъпи приятелю, и не очаквам да ми простиш. Само пази записките ми. Пази ги, защото тази история не е приключила и може да не приключи още поколения напред. Научих това от самия дух.

Твой верен на Таламаска: Петир ван Абел, Порт-о-Пренс.“

„Стефан,

След малко почивка започвам отново. Онова създание е тук. Само преди миг ми се яви, в познатия си вид, на сантиметри от мен. Накара свещта ми да угасне, макар че няма дъх, с който да го стори.

Трябваше да сляза долу да взема огън. Като се върнах, открих, че прозорците ми са отворени и се хлопат на вятъра, така че ги залостих. Мастилото ми беше разлято, но аз имам друго. Завивките бяха свалени от леглото, а книгите ми — разпилени из цялата стая.

Благодаря на Бога, металната кутия вече е на път към теб. Няма да уточнявам как точно, защото това създание може да чете.

Чудя се дали Шарлот не спи в спалнята си в Мей Феър и затова аз ставам жертва на тези номера.

Отворени са само бардаците и кръчмите; останалата част от този колониален град е притихнала.

Но нека разкажа събитията от предишната нощ възможно най-бързо…

Тръгнах пеша по пътя. Луната беше високо, пътят се виждаше добре с всичките си криволици и завои. Той се издига и после се спуска леко по възвишения, които едва ли могат да се нарекат хълмове.

Вървях бързо, с огромна енергия, почти зашеметен от свободата си, от мисълта, че духът не може да ме спре, и от сладкия аромат на свежия въздух. Реших, че сигурно ще стигна Порт-о-Пренс точно преди зазоряване.

Мислех си: «Жив съм! Свободен съм! И вероятно ще доживея да се върна в метрополията!».

С всяка стъпка, за моя изненада, вярата ми в това укрепваше, защото по време на пленничеството си се бях отказал от всякакви надежди за подобно нещо.

Но умът ми отново и отново бе завладяван от мисли за Шарлот, сякаш ми бе направена магия. Спомнях си я в леглото, където я оставих, и отново усетих слабост, дори ми мина мисълта, че съм пълен глупак да се откажа от такава красота и страст, защото наистина я обичах. Обичах я безумно! И какво толкова щеше да стане, мислех си аз, ако бях останал като неин любовник, за да видя раждането на многото ни деца, да живея в лукс, както ми бе предложила? Мисълта, че след часове ще бъда разделен от нея завинаги, ми се струваше непоносима.

Затова реших да не мисля за това. И започнах да пропъждам подобни мисли още в зародиш.

Вървях ли, вървях. От време на време зървах светлина в мрака над полето от двете ми страни. Веднъж ме подмина един конник, който отпраши с тропот по пътя, сякаш бързаше за някаква много важна мисия. Дори не ме забеляза. И аз продължих сам, в компанията на луната и звездите, като наум започнах да пиша писмото си до теб. Чудех се как да ти обясня всичко случило се.

Вероятно бях вървял почти час, когато в далечината пред мен видях някакъв човек. Просто стоеше и ме гледаше как приближавам. И най-странното бе, че беше холандец. Разбрах го по огромната му черна шапка.

Моята шапка бе останала в плантацията — не я бях виждал от момента, в който я подадох на робите преди вечерята първата нощ.

Сега, когато видях високия мъж пред себе си, аз се сетих за нея и ми домъчня. Зачудих се кой може да е този холандец, застанал до пътя и взиращ се в мен — изглеждаше като тъмна фигура с руса коса и руса брада.

Забавих крачка, защото колкото повече се приближавах, толкова по-странен ми се струваше непознатият. Защо изобщо стоеше така нелепо на пътя, в мрака. След това си рекох, че съм пълен глупак, че това е просто някакъв мъж и няма причина да се страхувам от него, въпреки че е тъмно.

Но още при тази мисъл аз се приближих достатъчно, за да видя лицето му. И в същия миг разбрах, че пред мен стои точно мое копие. Създанието изскочи пред мен, само на сантиметри от лицето ми, и проговори с моя глас.

— О, Петир, ти забрави шапката си! — извика то и се разсмя зловещо.

Паднах по гръб на пътя, сърцето ми бумтеше в гърдите. Създанието се надвеси над мен като лешояд и рече:

— Ела, Петир, вземи си шапката, защото виж какво направи, изпусна я в прахта!

— Махай се от мен! — изкрещях аз с ужас, обърнах се и прикрих глава с ръцете си. И тогава започнах да пълзя далече от съществото като някакъв жалък рак. После се изправих и се завтекох към него като бик, но срещнах единствено празното пространство.

На пътя нямаше никого, освен моята нещастна особа и черната шапка в прахта.

Разтреперан като дете, аз се наведох и я изтупах.

— Проклет да си, дух! — изпищях аз. — Ясни са ми номерата ти.

— Наистина ли? — чух глас до себе си. Този път бе женски. Извърнах се, за да видя кой говори… До мен стоеше Дебора, беше още момиче. Но след миг се стопи.

— Това не е тя — обявих аз, — а ти, дяволско изчадие!

Но, Стефан, този неин мимолетен образ ме прониза като меч в сърцето. Защото успях да видя детската й усмивка и проблясващите й очи. В гърлото ми се надигна ридание.

— Проклет да си, дух — прошепнах аз. Започнах да се озъртам в мрака, за да я видя отново. Исках да я зърна, истинска или илюзорна. И се почувствах като глупак.

Нощта беше тиха, но аз не смеех да се отпусна. Едва овладях треперенето си и си сложих шапката.

Продължих напред, но не така бързо както преди. Оглеждах се трескаво, очаквах да зърна лице, фигура, да разкрия поредния номер в мрака — банановите дървета се люлееха на бриза; онези огромни червени цветя клюмаха на тънките си стъбълца, провиснали над оградите покрай пътя.

Твърдо реших да гледам само напред. Но тогава чух някакви стъпки зад гърба си; чух нечие дишане. Крачката бе отмерена, нехармонична с моята. Точно когато реших да не й обръщам внимание, усетих горещия дъх на създанието в тила си.

— Проклет да си! — изкрещях отново и се извъртях. И тогава видях нещо ужасно да се извисява над мен — чудовищен образ на мен самия, но с оголен и искрящ череп вместо лице.

От празните очни орбити под русата коса и огромната холандска шапка излизаха пламъци.

— Върни се в ада! — извиках аз и отблъснах чудовището с всичка сила, когато то полетя към мен. Усетих горещината на пламъците. И там, където бях сигурен, че няма нищо, усетих твърди гърди.

Аз самият заревах като чудовище, започнах да се боря с него, опитвах се да го отблъсна и най-накрая то изчезна сред изпепеляваща вълна от топлина.

Бях паднал, без да се усетя. Стоях на колене, панталоните ми бяха раздрани. Не можех да мисля за нищо друго, освен за пламтящия череп. Тялото ми отново се затресе неконтролируемо. Нощта бе станала още по-черна, защото луната вече не бе високо в небето. Само Господ знае колко дълго трябваше да вървя, докато стигна Порт-о-Пренс.

— Е, добре, изчадие — извиках аз. — Вече няма да вярвам на очите си, каквото и да се появи пред мен.

И без да се колебая повече, аз се обърнах и се затичах по пътя. Тичах със сведени очи, докато не останах без дъх. Забавих крачка, но не вдигнах очи, гледах само в прахта под краката си.

Не мина много време и видях нечии крака до моите. Боси, кървящи крака. Опитах се да не им обръщам внимание, защото знаех, че не са истински. Надушвах горяща плът, но не вдигнах поглед, защото знаех, че не е истинска.

— Познавам игричките ти — казах аз. — Забраниха ти да ме нараниш, затова се опитваш да заобиколиш забраната. Искаш да ме подлудиш, нали така? — Тогава си спомних правилата на древните, че като му говоря, само му давам сили, затова престанах и занареждах старите молитви.

— Нека ме пазят всички сили на доброто, нека висшите духове ме защитават, нека нищо не ме нарани. Нека бялата светлина сияе над мен и ме пази от това изчадие.

Краката, които крачеха редом с моите, вече ги нямаше, нямаше я и вонята на горяща плът, но някъде отдалеко пред мен дочух зловещ звук. Сякаш се цепеше дърво, не, сякаш се цепеха много дървета и сякаш дънери бяха изтръгвани от земята.

Това не е илюзия, рекох си. Онова нещо изкоренява дървета и сега ще започне да ги хвърля на пътя пред мен.

Но продължих, уверен, че ще избегна всякакви опасности, не забравях, че то просто си играе с мен и не бива да попадам в капана му. Тогава видях мост напред и осъзнах, че съм стигнал до малката рекичка. А звуците, които чувах, идваха откъм гробището! Онова изчадие отваряше гробовете!

Завладя ме ужас, по-силен от всичко, което бях изпитал досега. Всички имаме своите страхове, Стефан. Човек може да се бори с тигри, но все пак да се страхува от най-дребния бръмбар. Друг може да успее да пробие вражеските редици, но да не е в състояние да остане в една стая с мъртвец.

За мен най-страшни са гробищата. И сега разбрах какво смята да прави онова създание. Мисълта, че трябва да мина по моста и да прекося гробището, ме ужаси дотолкова, че дрехите ми подгизнаха от пот. Сега звуците бяха доста по-силни; виждах как дърветата над гробището се олюляват, не знаех дали изобщо ще имам сили да продължа.

Но да остана на мястото си беше глупаво. Насилих се да тръгна и започнах да се приближавам бавно към моста. Тогава видях оскверненото гробище, видях ковчезите, изровени от меката влажна земя. Видях някакви създания да изпълзяват от тях, по-скоро да бъдат изваждани от тях, защото бяха напълно безжизнени и той ги движеше като марионетки!

— Бягай, Петир! — изкрещях аз и се опитах да изпълня собствената си команда.

Прекосих моста за миг, но видях, че мъртвите прииждат към мен от двете страни. Чувах ги! Чувах как изгнилите ковчези се трошат под краката им. Илюзия, номер, казах си отново, но когато първите ужасни трупове излязоха на пътя ми, се разпищях като истерична жена.

— Махайте се от мен! — виках аз, неспособен да отблъсна разложените ръце, които посягаха към мен. Просто се препъвах назад пред атаката им, докато не налетях заднешком върху някакъв изгнил труп и накрая се свлякох на колене.

Започнах да се моля, Стефан. Зовях през плач духа на баща си, духа на Ромер Франц, молех ги да ми помогнат! Мъртъвците вече ме обграждаха отвсякъде, връхлитаха ме. Вонята беше непоносима, защото някои от тях явно бяха погребани наскоро, а други вече бяха наполовина разложени, от трети пък се разнасяше просто миризма на пръст.

Ръцете и косата ми подгизнаха от отвратителната им слуз, а аз треперех, закрил главата си с длани.

И тогава чух съвсем ясно някакъв глас. Знаех, че е гласът на Ромер.

— Петир, те са мъртви! Те са като окапал плод в овощна градина. Стани и ги отблъсни; не можеш да ги оскърбиш!

Насърчен от тези думи, аз се изправих.

Хукнах отново, врязах се в тях, разблъсках ги, олюлявах се, за да запазя равновесие, и пак продължавах напред. Накрая свалих палтото си и започнах да го въртя, за да ги разгоня. Разбрах, че те са слаби и не могат да устоят на атаката ми. Въртях палтото си и си проправях път към края на гробището. А там отново се свлякох на колене, за да си поема дъх.

Още ги чувах зад себе си, чувах тропота на безжизнените им мъртви крака.

Погледнах през рамо и видях, че се опитват да ме последват — същински легион от страховити трупове, движени сякаш на конци.

Станах и продължих напред. Не облякох пак палтото си, защото бе изцапано в битката. А шапката си, прекрасната си шапка, бях загубил. След минути вече бях много далече от ходещите трупове. Предполагам, че той най-накрая ги е оставил да се свлекат на земята.

Краката ме боляха, гърдите ми горяха от усилието. Видях, че ръкавите ми са покрити с петна от битката. От косата ми висяха късчета мъртва плът. Целите ми ботуши бяха изпоцапани с гнилоч. Отвратителната смрад щеше да ме следва по целия път до града. Но все пак наоколо всичко беше тихо и спокойно. Изчадието си почиваше! Беше се изтощило. Сега не беше време да се тревожа за това как мириша и как изглеждам. Трябваше да бързам.

В отчаянието си започнах да говоря на Ромер:

— Какво да правя, Ромер! Знаеш, че това създание ще ме преследва чак до края на света.

Не получих отговор и реших, че съм си въобразил гласа му преди малко. Пък и знаех, че призракът може да заговори с неговия глас, ако продължа да мисля твърде дълго и усилено за Ромер, а това щеше да ме подлуди напълно.

Все още нищо не нарушаваше покоя. Небето изсветляваше. Чух по пътя зад мен да се задават карети. Полетата се пробуждаха. Щом стигнах до билото на възвишението, видях колониалния град под себе си и въздъхнах с огромно облекчение.

Една от колите приближаваше — малка паянтова дървена каруца, натоварена с плодове и зеленчуци за пазара, карана от двама светлокожи мулати. Те спряха и се втренчиха в мен. Аз заговорих на най-добрия си френски, че имам нужда от помощ и че Господ ще ги благослови, ако ми помогнат. После си спомних, че имам пари, поне преди имах, и зарових из джобовете си. Дадох на мулатите няколко ливри, които те приеха с благодарност, и аз се качих отзад на каруцата.

Облегнах се на огромна купчина зеленчуци и плодове и заспах. Каруцата се полюшваше и подскачаше, но аз се чувствах като в най-луксозната карета.

Щом потънах в сън, се видях отново в Амстердам, някаква ръка ме докосваше. Нежна ръка. Потупа ме по лявата длан и аз вдигнах дясната си ръка, за да отвърна със същото нежно потупване. Отворих очи и завъртях глава наляво. Видях изгорената и почерняла Дебора да се взира в мен — плешиво и сбръчкано същество, само сините очи бяха живи. Зъбите бяха оголени в ужасна усмивка под изгорените устни.

Изкрещях така силно, че изплаших коларите и коня. Изтърсих се на пътя, а конят препусна така, че мулатите не можаха да го спрат. Скоро вече бяха далече напред и превалиха билото.

Седнах с кръстосани крака и заплаках.

— Ах, ти, проклет дух! Какво искаш от мен, кажи ми, защо просто не ме убиеш. Със сигурност можеш да го направиш.

Не чух отговор, но знаех, че той е наблизо. Огледах се и го видях. Но сега не бе приел чудовищен вид. Беше си просто тъмнокос мъж с кожен жакет.

Изглеждаше съвсем материален, толкова материален, че чак бе огряван от светлината. Седеше на оградата край пътя. Взираше се замислено в мен, а лицето му не изразяваше нищо.

Аз също се втренчих в него, оглеждах го сякаш бе съвсем обикновен. И чак сега разбрах нещо много важно.

Изгорялото тяло на Дебора бе илюзия! Бе родено от собствения ми ум, той само го беше извадил оттам. Моят двойник също бе илюзия. Беше толкова съвършен, колкото отражението ми в огледалото. Другият демон, с когото се борих, също беше илюзия. Тежестта на тялото му беше илюзия.

Труповете обаче бяха истински, и все пак само мъртъвци, нищо повече.

Това пред мен обаче не беше илюзия — мъжът, седнал на оградата. Това беше тяло, сътворено от призрака.

— Да — каза той, но устните му отново не помръднаха. И аз разбрах защо. Защото той все още не можеше да ги накара да помръднат. — Но ще го направя — добави. — Ще го направя.

Продължих да се взирам в него. Вероятно в изтощението си бях изгубил напълно разсъдъка си, но изобщо не изпитвах страх.

Щом утринното слънце стана по-силно, видях, че лъчите минават през призрака! Видях частичките, от които бе направено създанието, да се въртят на светлината, като много гъст прах.

— Ти си просто прах — прошепнах аз, като мислех за библейската фраза. Но в същия този миг той започна да се разтваря във въздуха, избледня и после изчезна съвсем. Слънцето грееше над полето, по-красиво от всяко друго утринно слънце, което съм виждал.

Дали Шарлот се беше събудила? Дали тя го бе спряла?

Не мога да отговоря на този въпрос, може и никога да не разбера. Стигнах до квартирата си след по-малко от час, като първо се видях с агента и говорих с ханджията, както вече ти казах.

Сега вече е доста след полунощ по моя часовник, който сверих по този в хана днес по обяд. Онова създание от доста време е в стаята ми.

Вече повече от час то ту ми се появява в човешкия си облик, ту изчезва, наблюдава ме. Изниква ту в един, ту в друг ъгъл. Веднъж даже го зърнах да ме гледа от огледалото. Стефан, как е възможно един дух да върши подобни неща? Дали не ме лъжат очите? Със сигурност не може да е в огледалото! Но аз така и не вдигнах поглед към него и то накрая изчезна оттам.

Сега започна да мести мебелите в стаята, чува се звук като от плясък на криле. Трябва да се махна оттук, за да пусна това писмо с останалите.

Твой верен на Таламаска: Петир.“

„Стефан,

Зазорява се и всичките ми писма вече трябва да пътуват към теб. Корабът отплува преди час и колкото и да ми се искаше да се кача на него, не го направих. Защото ако това същество е решило да ме унищожи, по-добре да си играе с мен тук, докато писмата ми пътуват към теб в безопасност.

Страхувам се и че призракът може да притежава силата да потопи цял кораб, защото още когато стъпих на борда, за да говоря с капитана за доставянето на писмата, излезе такъв вятър и такъв порой забарабани по прозорците, че целият кораб се разлюля.

Разумът ми ми казва, че това създание не може да има подобна сила, но ако все пак греша… Не мога да си позволя да причиня това на останалите пътници.

Затова стоя тук, в една претъпкана кръчма в Порт-о-Пренс — втората, в която влизам тази сутрин — защото ме е страх да остана сам.

Преди малко, веднага щом се върнах от пристанището, онова нещо ме изплаши ужасно — привидя ми се, че някаква жена пада пред една летяща по улицата карета и аз се хвърлих на пътя на конете, за да я спася. Но в следващия миг открих, че няма никаква жена, и аз самият за малко да загина. О, как ме проклинаше кочияшът, крещеше, че съм луд.

И сигурно точно така съм изглеждал. Щом влязох в първата кръчма, заспах за около четвърт час и бях събуден от пламъци около мен. Бях преобърнал свещта в разлятото бренди. Изгониха ме и ми казаха да харча парите си другаде. А онова създание стоеше в сянката зад огнището. Сигурно щеше да се усмихва, ако можеше да накара восъчното си лице да се раздвижи. Моля те, обърни внимание на следното: когато то приема обичайния си облик, изглежда като човек, който не може да контролира тялото си.

И все пак моето разбиране за неговата природа и възможности е доста несъвършено. Много съм изморен, Стефан. Качих се пак в стаята си и се опитах да поспя, но то ме изблъска от кревата.

Дори тук, в тази оживена кръчма, пълна с нощни пияници и пристигнали рано в града пътници, то си играе с мен и никой не разбира това. Защото никой не знае, че образът на Ромер, който седи до огъня, не е истински. Или че жената, която се появи за миг на стълбите, е Гертруд — мъртва от двайсет години. Призракът вади тези образи от ума ми, макар че не зная как.

Опитах се да поговоря с него на улицата. Умолявах го да ми каже какво иска. Дали има шанс да остана жив? Какво да направя за него, че да престане с дяволските си номера? И дали Шарлот го кара да прави всичко това?

Седнах тук и си поръчах вино, защото отново бях ожаднял. Изпих твърде много от него. И тогава го видях — движеше писалката ми и надраска на хартията това: «Петир ще умре».

Прилагам го към писмото, защото е писано от самия призрак. Аз лично не смея да го докосна. Но вероятно Александър може да положи ръце върху хартията и да научи нещо от нея. Аз не успях да разбера повече от това, че ние с него заедно можем да създаваме образи, които могат да подлудят и прогонят самия Исус от пустинята.

Сега зная, че има само едно спасение за мен. Веднага щом довърша това писмо и го предам на агента ни, ще отида при Шарлот, за да я накарам да възпре това създание. Нищо друго не може да се направи, Стефан. Само Шарлот може да ме спаси. Моля се да стигна до Мей Феър невредим.

Ще наема кон и ще тръгна в късното утро, защото по това време пътят е оживен. Пък и Шарлот ще е будна и ще контролира призрака.

Но ме терзае едно ужасно опасение, приятелю, и то е, че Шарлот знае какво прави този демон с мен и че тя го кара да върши това. Че Шарлот е авторът на целия този сатанински план.

Ако повече не получиш вест от мен — позволи ми да ти припомня, че холандските кораби ежедневно отплават оттук за нашия прекрасен град — моля те, направи следното. Пиши на вещицата за моето изчезване. Но нека писмото ти да не идва от метрополията и обратният адрес да е такъв, че да не позволи на този демон да проникне зад нашите стени.

Моля те, недей, недей изпраща никого да ме търси! Защото тук той ще намери единствено злата си съдба.

Опитай се да разбереш още за тази жена от други източници и помни, че детето, което тя ще роди след девет месеца, сигурно е мое.

Какво друго да ти кажа?

След смъртта си ще се опитам да се свържа с теб или с Александър, ако това е възможно. Но скъпи мой приятелю, страхувам се, че няма нищо след смъртта, че ме чака единствено мрак и че времето ми в светлината вече изтича.

Но не съжалявам за нищо в тези последни часове. Таламаска беше моят живот и аз прекарах много години в защита на невинните и в търсене на знание. Обичам ви, мои братя и сестри. Помнете ме не със слабостите ми, не с греховете или с грешките ми, а с това, че ви обичах.

О, позволи ми да ти кажа какво се случи току-що, защото то е наистина много интересно.

Видях отново Ромер, моя обичан Ромер, първия директор на нашия орден, когото съм познавал и обичал. Той ми се стори толкова млад, толкова прекрасен. Така се зарадвах да го видя, че чак се разридах и не ми се щеше образът да изчезва.

Защо пък не, рекох си, щом като идва от моя ум и този дявол дори не знае какво прави? Затова заговорих на Ромер.

Казах му:

— Мой скъпи Ромер, само ако знаеш колко ми липсваш. Къде беше и какво научи?

И тогава едрата и красива фигура на Ромер тръгна към мен. Вече знаех, че никой друг не го вижда, защото всички ме гледаха с почуда — мърморещ на себе си глупак. Но не ми пукаше. Казах му:

— Седни при мен, Ромер, пийни с мен.

Тогава моят любим учител седна до мен и се облегна на масата. А после заговори някакви напълно неразбираеми неща. Никога не си чувал подобен език. Каза ми, че ще ме съблече насред кръчмата и ще ми достави удоволствие, което искал да направи още докато съм бил момче, и дори го правел, през нощта идвал в стаята ми и се смеел след това, като позволявал на другите да гледат.

Сигурно съм приличал на статуя. Взирах се в лицето на това чудовище, което ми шепнеше тези гнусотии с усмивката на Ромер, като някаква стара мръсница. Когато най-сетне устните му спряха да мърдат, устата му стана по-голяма и по-голяма, а езикът в нея — съвсем черен, огромен и лъскав като гръб на кит.

Като кукла на конци аз посегнах към писалката си, натопих я в мастилото и започнах да ти пиша това. Сега нещото вече го няма.

Но знаеш ли какво стори то, Стефан? Обърна съзнанието ми навътре. Накара ме да ти кажа една тайна. Разбира се, моят обичен Ромер никога не си е позволявал подобни неща с мен! Но навремето ми се искаше да го направи! И този дявол измъкна това откровение от мен — когато бях момче и лежах в леглото си, аз мечтаех Ромер да дойде, да дръпне завивките и да легне при мен. Мечтаех за подобни неща!

Ако миналата година ме бе попитал дали някога съм си помислял подобно нещо, щях да ти кажа, че не е вярно. Но то е вярно и демонът ми го припомни. Дали не трябва да му благодаря?

Може би той е в състояние да върне майка ми и двамата с нея да седнем отново до огъня и да попеем.

Ще тръгвам. Слънцето вече изгря. Изчадието не е наблизо. Ще оставя това писмо на нашия агент, преди да се отправя към Мей Феър. Това е, ако не ме спрат местните власти и не ме хвърлят в затвора. Наистина изглеждам като вагабонтин и умопобъркан. Шарлот ще ми помогне. Шарлот ще обуздае този демон.

Какво друго да ти кажа?

Петир.“

Бележка за архива:

Това е последното писмо от Петир ван Абел

(Виж описа)

„Две седмици след като последното писмо на Петир било получено в метрополията, до ордена достигнала вест от Ян ван Клаусен, холандски търговец в Порт-о-Пренс, че той е мъртъв. Това писмо е датирано само двайсет и четири часа след последното писмо на Петир. Тялото му било открито двайсет часа след като е наел кон от заемните конюшни и е отпътувал от Порт-о-Пренс.

Местните власти предполагали, че Петир е бил нападнат по пътя, вероятно е налетял на банда избягали роби рано сутринта. Сигурно ги е сварил да оскверняват гробището, в което са били създали значителен хаос само ден или два преди това. Първоначалното оскверняване е причинило голямо вълнение сред местните роби, които, за ужас на своите господари, отказали да участват във възстановяването му. Затова то е било още в състояние на значителен безпорядък и пусто, когато Петир е бил нападнат.

Очевидно той е бил пребит и отнесен в голяма тухлена крипта, чийто вход е бил запречен от паднало дърво и срутване на отломки. Когато са го открили, пръстите на дясната му ръка са били заровени в отломките, сякаш се е опитвал да си прокопае път навън. Два пръста на лявата му ръка са били отрязани и не са намерени.

Осквернителите на гробището и убиецът така и не били открити. А фактът, че парите на Петир, златният му часовник и документите му не били откраднати, прави смъртта му още по-мистериозна.

Възстановяването на гробището всъщност довело до бързото откриване на останките на Петир. Въпреки множеството наранявания по главата, той бил разпознат съвсем лесно от Ван Клаусен, както и от Шарлот Фонтене, която пристигнала в Порт-о-Пренс, щом чула за смъртта му и била толкова силно разстроена, че се поболяла от скръб.

Ван Клаусен върнал останките му на метрополията и по повелята на ордена се заел с по-нататъшни разследвания на смъртта му.

Архивите съдържат писма не само от и до Ван Клаусен, но и от и до неколцина свещеници от колонията, както и до други хора.

Не било открито нищо от съществена важност, освен че Петир бил смятан за луд през последния си ден в Порт-о-Пренс и не спирал да настоява писмата му да бъдат изпратени в Амстердам, както и за това, че метрополията трябва да бъде уведомена в случай, че той се спомине.

Има няколко споменавания, че той е бил в компанията на странен тъмнокос млад мъж, с когото е разговарял доста дълго.

Не е ясно как трябва да бъдат интерпретирани подобни свидетелства. Но в следващите части от тези досиета има анализ на Лашър и неговите сили. За сега ще кажем само, че и други хора са виждали Лашър с Петир и са уверени, че Лашър е човешко същество.

Чрез Ян ван Клаусен Стефан Франк изпратил на Шарлот Фонтене писмо, което не можело да бъде разбрано от никой друг и в което обяснил онова, което Петир му е писал в последните си часове и я умолявал да вземе предвид предупрежденията му.

Никакъв отговор не бил получен.

Оскверняването на гробището, както и убийството на Петир, довело до неговото изоставяне. Там вече не били извършвани погребения и някои от телата били преместени другаде. Дори сто години по-късно за мястото се говорело като за «обитавано от духове».

Преди последните писма на Петир да достигнат Амстердам, Александър обявил на останалите членове на метрополията, че Петир е мъртъв и помолил портретът на Дебора Мейфеър да бъде свален от стената.

Стефан Франк изпълнил молбата му и сега портретът се съхранява в подземията.

Александър положил длани върху парчето хартия, на което Лашър бил написал думите «Петир ще умре», и казал само, че думите са истина, но че призракът е «лъжец».

Не успял да долови нищо повече, но предупредил Стефан Франк да изпълни желанието на Петир да не изпраща никого в Порт-о-Пренс, за да говори с Шарлот, защото там го чакала сигурна смърт.

Стефан Франк често се опитвал да осъществи контакт с духа на Петир ван Абел. Той докладвал с облекчение отново и отново чрез бележките си за досието, че опитите му са се оказали провал и затова бил убеден, че духът на Петир вече е «преминал в по-висше селение».

Истории за духове, отнасящи се до онази част от пътя, където Петир е умрял, са записвани в архивите чак до 1959 година. Обаче в никоя от тях не се споменава позната отпреди фигура.

С това завършва изследването на вещиците Мейфеър, проведено от Петир ван Абел, който, според неговите собствени доклади, е и един от техните предци.

Историята продължава…

Моля, преминете към Част 5.“

„След смъртта на Петир, Стефан Франк решава да не предприема никакъв пряк контакт с вещиците Мейфеър. Това му решение е поддържано и от наследниците му — Мартин Гелър и Ричард Крамър.

Макар че мнозина членове са молили ордена да им бъде разрешен подобен контакт, решението на управителното тяло винаги е било категорично против това. Тази забрана остава в сила чак до двайсети век.

И все пак орденът продължава разследването си на вещиците Мейфеър отдалече. Често е търсена информация от хора в колонията, които не са и подозирали каква е причината на разследването, нито какво е значението на сведенията, които предоставят.

Методи на разследване

През всички тези години Таламаска развива мрежа от «наблюдатели» из целия свят, които изпращат в метрополията изрезки от вестници и информация за слухове. В Сан Доминго е имало няколко души, предоставяли подобни сведения, включително и холандски търговци, които са смятали, че това е чисто търговска операция, както и неколцина други от колонията, на които е било казано, че хора в Европа биха платили скъпо за всяка информация за семейство Мейфеър. По онова време не е имало професионални детективи, както в двайсети век. И все пак е било събрано изумително количество информация.

Бележките в архивите са кратки и често написани набързо. Понякога те представляват не повече от малки интродукции към приложения материал.

Информацията за завещанието на Мейфеър е събирана тайно и вероятно незаконно от хора в банките, които са били подкупвани за целта. Таламаска винаги използва подобни методи за събиране на данни, а в онези години е действала дори още по-безскрупулно. Обичайното извинение за това и тогава и сега е, че сведенията, събрани по този начин, са достъпни за малцина. Никога не са разгласявани лични преписки, нито пък информацията е била използвана за някакви криминални деяния.

Картини на къщата в плантацията и портрети на членове от семейството са били набавяни по най-различни начини. Един портрет на Жан Луис Мейфеър е придобита от недоволен художник, след като дамата е отказала поръчката. По подобен начин е придобита една дагеротипия на Катерин и нейния съпруг Дарси Монахан, тъй като семейството е купило само пет от десетте снимки, направени при сеанса.

От време на време са постъпвали сведения, че семейство Мейфеър знае за нашето съществуване, както и за наблюденията ни. Поне един от хората ни — французин, който за известно време е бил надзирател в плантацията на Мейфеър в Сан Доминго — умира при доста странни и жестоки обстоятелства. Това води до още по-голяма секретност и предпазливост, затова през последвалите години постъпилата информация намалява.

Голяма част от оригиналните материали са в лошо състояние, обаче са направени много копия и фотографии на тези доклади, така че работата по случая продължава с усърдие.

За разказа, който четете

Историята, която следва, е резюме, основано върху всички събрани материали и бележки, включително и няколко по-ранни откъслечни разкази на френски, латински и на латинския код на Таламаска. Пълен опис на тези материали е приложен към кутиите с документи в Архива в Лондон.

Започнах да работя по тази история през 1945 година, когато станах член на Таламаска и преди да се включа директно в разследването на вещиците Мейфеър. Завърших първата пълна версия на тези материали през 1956 година и оттогава я допълвам непрекъснато. Пълното преразглеждане направих през 1979 година, когато цялата история, включително и докладите на Петир ван Абел, беше въведена в компютърната система на Таламаска. Оттогава попълването на материали по случая стана изключително лесно.

Не бях въвлечен директно в случая «Мейфеър» до 1958 година. За себе си ще разкажа, когато му дойде времето.

Аарън Лайтнър, януари, 1989

Историята продължава

Шарлот Мейфеър Фонтене доживяла до седемдесет и шест годишна възраст и починала през 1743 г., като дотогава е родила пет деца и се е сдобила със седемнайсет внуци. През целия й живот Мей Феър си останала най-проспериращата плантация в Сан Доминго. Няколко от внуците й се върнали във Франция, а някои техни наследници загинали по време на Революцията в края на века.

Първородният син на Шарлот от съпруга й Антоан не наследил болестта на баща си и израснал съвсем здрав, оженил се и имал седем деца. И все пак плантацията Мей Феър се водела негова само по име. В действителност тя била наследена от дъщерята на Шарлот — Жан Луис, родена девет месеца след смъртта на Петир.

През целия си живот Антоан Фонтене III се подчинявал на Жан Луис и на нейния брат близнак Петер, който никога не бил наричан с френското Пиер. Няма съмнение, че те са деца на Петир ван Абел, защото и двамата били светли, със светлокестенява коса и светли очи.

Шарлот родила още две момчета преди смъртта на недъгавия си съпруг. Слуховете в колонията посочват двама различни мъже за техни бащи. След като пораснали, и двете момчета заминали за Франция, където използвали фамилията Фонтене.

Жан Луис присъствала в официалните документи единствено под името Мейфеър и въпреки че се омъжила млада за разпуснат пияница, неин спътник в живота винаги бил брат й Петер, който така и не се оженил. Той умрял часове преди нея, през 1771 година. Никой не е оспорвал законността на решението й да използва името Мейфеър — просто са приели обяснението й, че това е семейна традиция. По-късно единствената й дъщеря, Анжелик, е сторила същото.

Шарлот носела смарагдовата огърлица на майка си до смъртта си. После тя станала притежание на Жан Луис и преминала към петото й дете — Анжелик, родена през 1725 година. Когато тя се родила, съпругът на Жан Луис вече бил луд и затворен в «малка къща» в имението, която по описанията много напомня къщата, в която е бил затворен Петир преди години.

Много е съмнително този мъж да е баща на Анжелик. Най-вероятно е, макар че не е сигурно, тя да е дете на Жан Луис от брат й Петер.

Анжелик наричала Петер «татко» пред всички и слугите говорели, че тя наистина го мисли за свой баща, тъй като не е познавала лудия, който през последните си години бил окован като див звяр в малката къща. Трябва да се отбележи, че лечението на този безумец не е било смятано за жестоко или необичайно от онези, които са познавали семейството.

Говорело се и че Жан Луис и Петер споделяли съседни спални и веранди, пристроени към старата плантация скоро след сватбата на Жан Луис.

Каквито и слухове да са се носили около тайните навици на това семейство, Жан Луис явно е притежавала същата власт, каквато и Шарлот е имала над околните. Отнасяла се към робите си с голяма щедрост и лично внимание, и то във време, прочуто точно с обратното.

Жан Луис е описвана като изключително красива жена, много ухажвана и много търсена. Никога не е смятана за зла, зловеща или пък за вещица. Хората, с които Таламаска влизала в контакт по нейно време, не знаели нищо за европейските корени на семейството.

Избягали роби често отивали при Жан Луис, за да ги защити от жестоките им господари. Тя купувала подобни нещастници и те й били верни до гроб. Жан Луис олицетворявала закона в Мей Феър и наистина екзекутирала роби за предателство. Това обаче не я лишавало от любовта на останалите.

Анжелик била любимото дете на Жан Луис, а тя, от своя страна, била много предана на баба си Шарлот, и дори стояла до леглото й в часа на смъртта й.

В нощта на смъртта на Шарлот над Мей Феър се разразила ужасна буря, която не стихнала чак до сутринта, когато един от братята на Анжелик бил открит мъртъв.

Анжелик се омъжила за много красив и богат плантатор на име Винсент Сейнт Кристоф през 1755 г. и след пет години родила Мари Клодет Мейфеър, която по-късно се оженила за Хенри Мари Ландри и станала първата вещица Мейфеър, която се преселила в Луизиана. Анжелик имала и двама сина, един от които починал още като дете, а вторият — Лестан, доживял дълбока старост.

Всички доказателства сочат, че Анжелик е обичала Винсент Сейнт Кристоф и му е била вярна през целия си живот. Мари Клодет също е била много привързана към него и, изглежда, няма съмнение, че той е истинският й баща.

Портретите на Анжелик, с които разполагаме, показват, че не е била толкова красива, колкото майка си и дъщеря си. Чертите й са по-дребни, очите — също. Но все пак е била изключително привлекателна, с много къдрава тъмнокафява коса и е била смятана за красавица.

Мари Клодет обаче била изключително хубава — много приличала на красивия си баща, както и на майка си. Имала много тъмна коса и сини очи и била изключително дребна и деликатна. Съпругът й, Хенри Мари Ландри, също е бил хубав мъж. Всъщност за това семейство се говорело, че винаги се женят за красавци и никога за пари или по любов.

Винсент Сейнт Кристоф бил нежна душа. Обичал да рисува и да свири на китара. Прекарвал много време при едно малко езерце, изградено специално за него в плантацията. Там съчинявал песни, които след това пеел на Анжелик. След смъртта му Анжелик имала няколко любовници, но отказвала да се омъжи повторно. Това също е много характерно за жените Мейфеър — обикновено те се омъжват само веднъж (или поне само веднъж удачно).

Онова, което най-добре характеризирало това семейство по времето на Шарлот, Жан Луис, Анжелик и Мари Клодет, били порядъчността, богатството и силата. Богатството на Мейфеър било легендарно в Карибите и онези, които влизали в спор със семейството, се натъквали на такава жестокост, че и за нея тръгнали слухове. Говорело се, че противопоставянето на семейство Мейфеър носи «лош късмет».

Робите се отнасяли към Шарлот, Жан Луис, Анжелик и Мари Клодет като към могъщи магьосници. Ходели при тях, за да бъдат изцерени от болести, и вярвали, че господарките им «знаят» всичко.

Но няма сведения друг, освен робите да е приемал тези истории на сериозно, нито пък се знае вещиците Мейфеър да са събуждали някакви подозрения или «ирационален» страх сред равните си. Никой не се е опитвал да оспорва превъзходството на това семейство. Хората жадували да бъдат поканени в имението. Семейството давало често богати приеми. Както жените, така и мъжете били смятани за много изгодни партии за женитба.

Не е ясно доколко останалите членове на семейството са били в течение на силите на вещиците. Анжелик е имала брат и сестра, които емигрирали във Франция, и още един брат — Морис, който останал у дома. Той имал двама сина — Луис-Пиер и Мартин — които също се оженили и останали като част от семейството в Сан Доминго. По-късно те се преселили в Луизиана с Мари Клодет и Морис под името Мейфеър, което носят наследниците им в Луизиана и до ден-днешен.

От шестте деца на Анжелик две момичета умират рано, две момчета емигрират във Франция, а третият — Лестан отива в Луизиана със сестра си Мари Клодет.

Мъжете в семейството никога не са се опитвали да си присвоят контрола върху плантацията и богатството, макар че по френските закони и двете са се полагали на тях. Напротив — те явно са приемали доминацията на избраните жени; а финансовите записи, както и слуховете, показват, че са били изключително богати хора.

Вероятно им е била изплащана някаква компенсация за това им подчинено положение, или пък те са го приемали съвсем естествено. Не са запазени никакви истории за семейни свади или протести. Братът на Анжелик, който умрял по време на бурята в нощта на смъртта на Шарлот, бил малко момче, мило и мълчаливо по природа. Другият й брат, Морис, бил познат като сговорчив и добродушен човек, който участвал в управлението на плантацията.

Няколко от наследниците на преселилите се във Франция през осемнайсети век братя, са участвали във Френската революция. Никой от емигриралите преди 1770 година не е носил името Мейфеър и затова Таламаска е изгубила следите на тези разклонения на рода.

През цялото време всички в семейството са били католици. Те даже подпомагали католическата църква в Сан Доминго, а един от синовете на Пиер Фонтене, девера на Шарлот, станал свещеник. Две жени от семейството са станали кармелитки. Една е участвала във Френската революция наред с всички останали членове на общината.

Парите на колониалното семейство, трупани през всички тези години от търговията със захар, тютюн и кафе с Европа и Северна Америка, често били депозирани в чуждестранни банки. Богатството им било огромно дори по мерките на мултимилионерите на Испаньола. Семейството като че ли винаги разполагало с фантастични количества злато и бижута. Това изобщо не било типично за плантаторите, чиито богатства обикновено били свързани със земята и реколтата.

Благодарение на това семейство Мейфеър оцеляло след Хаитянската революция, без да изгуби състоянието си, макар че всичките му поземлени имоти на острова били безвъзвратно изгубени.

Мари Клодет постановява така нареченото «Завещание на Мейфеър» през 1789 г., точно преди революцията, която принудила семейството да напусне Сан Доминго. По това време родителите й били вече мъртви. По-късно, след като се преселила в Луизиана, тя доразвила клаузите в завещанието. Изтеглила голяма част от парите си от холандските банки и ги прехвърлила в Рим, Лондон и Ню Йорк.

Завещанието

Завещанието е извънредно сложна, квазизаконна серия от споразумения, прокарана главно чрез банките, които съхранявали парите. С него се установявало богатство, което не подлежало на законите за унаследяване на която и да било страна. В същността си то представлявало следното — огромното състояние на Мейфеър, в пари и имущество, се предавало в ръцете на една жена от всяко поколение, която приживе определяла своя наследница. Ако наследницата починела, преди да получи наследството, парите отивали при най-голямата от дъщерите й. Само ако нямало жива наследница, наследството можело да бъде предадено на мъж. Обаче главната наследница имала правото да остави богатството си на мъж, ако такова било желанието й.

Доколкото е известно на Таламаска, наследниците на завещанието никога не са умирали, преди да влязат в правата си, така че богатството никога не е оставало в ръцете на мъжки наследник. Роуан Мейфеър, най-младата от вещиците Мейфеър, е избрана още при рождението си от майка си Деидре, която пък е избрана при рождението си от Анта, а тя от Стела, и така нататък.

И все пак в историята на семейството е имало моменти, когато този избор е бил променян. Например Мари Клодет е избрала първата си дъщеря — Клер Мари, но по-късно е променила решението си и е избрала Маргьорит, третото си дете. Няма сведение Клер Мари да е знаела, че е избрана, но Маргьорит е знаела, че е наследница много преди смъртта на Мари Клодет.

Завещанието осигурява също и огромни обезщетения за братята и сестрите на наследницата във всяко поколение, като жените обикновено получавали два пъти повече от мъжете. Обаче никой член на семейството нямало да получи нищо, ако не приеме публично и завинаги името Мейфеър. Там, където законите не позволявали наследниците да използват името легално, те все пак оставали верни на традицията си и властите не ги закачали.

По този начин името Мейфеър се запазило и до днес. В много случаи членове на семейството оставяли това изискване към наследниците си заедно със състоянието си, макар че юридически не е било необходимо, в случай че те не са били преки наследници по смисъла на Завещанието.

Оригиналното завещание съдържало и комплекс от клаузи, с които се давала възможност за подпомагане на нуждаещи се членове на семейство Мейфеър, стига те да са запазили това име и да произхождат от хора, запазили фамилията. Наследникът можел също да остави до десет процента от завещанието на други Мейфеър, които не били негови деца, но отново при условието въпросният член на семейството да носи тази фамилия. В противен случай клаузите по завещанието се смятали за невалидни.

През двайсети век множество «братовчеди» са получавали пари от завещанието, предимно чрез Мери Бет Мейфеър и нейната дъщеря Стела, някои дори чрез Деидре, чиито пари били управлявани от Кортланд Мейфеър. Много от тези хора сега са богати, тъй като парите им били давани предимно във връзка с инвестиции или бизнес начинания, одобрени от главната наследница или неин пълномощник.

Таламаска знае за около петстотин и петдесет наследници, всички с фамилията Мейфеър. Едва ли и половината от тези хора познават основното семейство в Ню Орлиънс и знаят за завещанието, въпреки че са отдалечени с няколко поколения от правото да наследят богатството.

Стела е събрала около четиристотин Мейфеър и свързани с тях семейства през 1927 година в къщата на Първа улица. Има голям брой свидетелства, че тя се е интересувала предимно от онези членове на рода, които обладават свръхестествени способности. Но нейната история ще бъде разказана по-късно.

Потомци

Таламаска е разследвала множество потомци и е открила, че сред тях често се срещат хора с умерено силни психични заложби. При някои обаче те са много по-развити. В рода често се говори за предците, вещиците от Сан Доминго, и за това, че са били «любовници на Дявола» и са му продали душите си, за да ги направи богати.

Тези истории сега се разказват лековато, често с ирония или с почуда и любопитство, и повечето от потомците, с които Таламаска е осъществила ограничен контакт, не знаят всъщност нищо конкретно за своята история. Те не знаят дори имената на «вещиците». Не знаят нищо за Сузан или Дебора, макар че обичат да се шегуват с изявления от рода на «нашите предци са били изгаряни на клади в Европа» и «ние имаме дълга история във вещерството». Имат и доста смътни представи за завещанието — знаят, че един-единствен човек е главният наследник и името му, но нищо повече.

Потомците в региона на Ню Орлиънс обаче, знаят доста за преките наследници на рода. Те присъстват на раждания и погребения, събирали са се по всякакви поводи по времето на Мери Бет и Стела, както ще видим по-нататък. Таламаска разполага с множество техни снимки, както персонални, така и от семейни срещи.

Сред тях изобщо не са необичайни истории за явявания на призраци, гадаене на бъдещето, «телефонни разговори от отвъдното», както и умерена телекинеза. Потомци на рода, които нямат почти нищо общо със семейството от Ню Орлиънс, са споменавани поне в десетина различни истории за призраци. Трима далечни родственици са показали изключителни способности, но няма доказателства, че са ги разбрали или използвали за някаква цел. Доколкото знаем, те нямат никаква връзка с вещиците, със завещанието, със смарагдовата огърлица или с Лашър.

Говори се, че всички Мейфеър «чувстват», когато наследницата на завещанието умре.

Потомците на рода се страхуват от Карлота Мейфеър, опекун на Деидре Мейфеър, настоящата наследница, и говорят, че тя е «вещица», но не в смисъла на настоящото разследване, а просто като нарицателно за неприятна жена.

Резюме на материалите, свързани с годините в Сан Доминго

Ако се върнем към осемнайсети век, можем да кажем, че семейството неизменно се е характеризирало със сила, успех и богатство, с дълголетие и здрави роднински връзки. Вещиците от този период трябва също да бъдат окачествени като особено успешни. Без съмнение може да се предположи, че през този период те са контролирали напълно Лашър за своя собствена изгода. Но все пак трябва да отбележим, че не знаем дали това е истина. Просто нямаме никакво доказателство за противното. Няма свидетели, които да са виждали Лашър. Няма свидетелства за някаква трагедия в семейството.

Нещастните случаи, сполетяващи враговете на Мейфеър, неизменното натрупване на бижута и злато, безбройните истории на робите за всемогъществото на техните господарки са всъщност единствените доказателства за някаква свръхестествена намеса, но все пак те не могат да се смятат за неоспорими.

По-близките наблюдения, осъществени от опитни агенти, може би щяха да разкажат съвсем различна история.

Семейство Мейфеър, Луизиана

Деветнадесети век

Няколко дни преди Хаитянската революция (единственият успешен робски бунт в историята) Мари Клодет била предупредена от робите си, че и тя, и семейството й могат да бъдат избити. Тогава заедно с децата си, брат си Лестан, жена му и децата му, както и чичо й Морис и двамата му сина, заедно с техните съпруги и деца, тя избягала с огромно количество лични вещи, натоварени на цял керван от карети, и напуснала Мей Феър от най-близкото пристанище. Около петдесетина от личните роби на Мари Клодет, половината от които със смесена кръв, даже неколцина без съмнение потомци на мъжете Мейфеър, тръгнали със семействата си към Луизиана. Можем да предполагаме, че с тях са отпътували и множество книги и записки, тъй като впоследствие били четени от други хора, както тук ще стане ясно.

Още щом пристигнали в Луизиана, Таламаска вече била в състояние да събира информация за тях там. Няколко от контактите ни в Луизиана вече били установени във връзка с две драматични явявания на призраци в града; и поне двама от нашите членове били посетили Ню Орлиънс — един, за да разследва явяването на призраците, а друг — на път към други места в Юга.

Друга причина за увеличаването на сведенията бил фактът, че семейство Мейфеър като че започнало да става все по-открито за наблюдение. Откъснати от позициите си в онова почти феодално общество и извън изолацията на Сан Доминго, те влезли в контакт с безброй много хора, включително търговци, свещеници, брокери, колониални чиновници и прочее. Богатството им, както и внезапната им поява на сцената, привлекли доста интерес.

За тях се разказвали всякакви истории още от момента, в който стъпили на тази земя. А по-късно потокът от информация ставал все по-пълноводен.

Промените през деветнайсети век също допринесли неизбежно за все по-нарастващата осведоменост. Развитието на пресата и периодичните издания, все по-засилващата се тенденция да се водят обширни отчети, както и изобретяването на фотографията са улеснили значително събирането на по-детайлни данни за историята на семейство Мейфеър.

Разрастването на Ню Орлиънс като богат и проспериращ пристанищен град осигурило среда, в която мнозина можели да бъдат разпитвани за Мейфеър, без никой да забележи това.

Но онова, което не трябва да забравяме, докато изучаваме по-нататъшната история на семейството, е следното: въпреки драматичните промени в него през деветнайсети век, е възможно то изобщо да не се е променило. Привидната промяна може да е просто следствие от различните методи на разследване. Сега научаваме повече за онова, което става зад затворените врати.

С други думи, ако знаехме повече за годините в Сан Доминго, можехме да съзрем по-силна приемственост. И отново — може и да не е така.

Какъвто и да е случаят, вещиците през деветнайсети век — с изключение на Мери Бет Мейфеър, която била родена през 1872 г. — като че ли са много по-слаби от онези, управлявали семейството в Сан Доминго. За отслабване на вещиците Мейфеър, което става доста явно през двайсети век, може да се говори — по фрагментарни сведения — още преди Гражданската война. Но всъщност картината е много по-сложна, както ще видим след малко.

Промените в нагласите и новото време може да са изиграли голяма роля за това отслабване. Колкото по-неаристократично и нефеодално и «по-цивилизовано» и «буржоазно» ставало семейството, толкова по-объркани ставали членовете му по отношение на своето наследство и сили. Макар че плантаторите в Луизиана се смятали за «аристократи», те определено не били такива в европейския смисъл на думата, а по-скоро се характеризирали с онова, което определяме като «средна класа».

«Модерната психиатрия» също като че ли изиграла роля за потискането и объркването на вещиците Мейфеър. И ние ще се спрем на този въпрос в най-големи подробности, когато разглеждаме семейството през двайсети век.

Но всъщност за всичко това можем само да предполагаме. Дори когато през двайсети век е бил осъществяван директен контакт между ордена и вещиците Мейфеър, не сме успявали да научим толкова, колкото сме се надявали…

Това не бива да се забравя…

Историята продължава…

При пристигането си в Ню Орлиънс Мари Клодет се настанила със семейството си в голяма къща в Рю Домейн и веднага купила огромна плантация в Ривърбенд, южно от града. Там построила къща, много по-голяма и по-луксозна от тази в Сан Доминго. Тази плантация била наречена Ла Виктоар в Ривърбенд и по-късно станала известна само като Ривърбенд. През 1896 година била отнесена от реката, но повечето от земята там все още е собственост на семейство Мейфеър и понастоящем на нея има петролна рафинерия.

Морис Мейфеър, чичото на Мари Клодет, прекарал целия си живот в тази плантация, но двамата му сина купили съседните плантации, където живеели в близък контакт със семейството на Мари Клодет. Малцина от наследниците на тези мъже са останали в областта след 1890 година, повечето се преместили в Ню Орлиънс. От тях произлизат безбройните «братовчеди», които станали постоянен фактор в живота на Мейфеър през следващите сто години.

Има множество публикувани рисунки на къщата на Мари Клодет в плантацията и дори няколко фотографии в стари книги. Тя била много голяма дори за периода и се различавала силно от преобладаващия стил, наречен гръцко възраждане. Била семпла колониална конструкция с прости кръгли колони, заострен покрив и веранди. Много приличала на къщата в Сан Доминго. Била две стаи широка, с коридори, които я разделяли от север на юг и от изток на запад, с много висок и разкошен тавански етаж.

Плантацията включвала две огромни гарсониери, където живеели мъжете от семейството, в това число и Лестан по време на вдовството му, и неговите четирима сина, всички приели фамилията Мейфеър (Морис винаги живял в главната къща).

Мари Клодет жънела същия успех в Луизиана, както предците й в Сан Доминго. Тя отново добивала захар, но изоставила кафето и тютюна. Купила по-малки плантации за всеки от синовете на Лестан и давала щедри подаръци на децата им и на децата на техните деца.

Още през първите седмици в Луизиана семейството било посрещнато със страхопочитание и подозрение. Мари Клодет плашела хората и станала обект на множество спорове, докато уреждала бизнеса си в Луизиана, като не се свеняла дори да заплашва онези, които заставали на пътя й. Купила огромен брой роби за плантацията си и в традицията на своите предшественици се отнасяла с тях много добре. Към търговците обаче не била толкова благосклонна и прогонила не един от тях с камшик от владенията си, като ги обвинявала, че се опитват да я измамят.

Местните я описват като «страховита» и «неприятна», макар и красива жена. Личните й роби и трима слуги със смесена кръв всявали истински страх у робите, които тя купила от Луизиана.

Не след дълго била провъзгласена за магьосница от робите, които казвали, че тя не може да бъде измамена и че «гледа с дяволското око и има демон, когото изпраща след всеки, който й се противопостави». Брат й Лестан бил много по-обичан и веднага се сдружил с пияниците и картоиграчите от класата на плантаторите в областта.

Хенри Мари Ландри, съпругът й, също бил харесван, но пасивен човек, който бил оставил всичко в ръцете на жена си. Четял ботаническите си списания от Европа и събирал редки цветя из целия Юг, като успял да създаде в Ривърбенд огромна градина.

Той починал в леглото си през 1824 година, след като приел последно причастие.

През 1799 г. Мари Клодет ражда последното си дете — Маргьорит, която по-късно става наследница на завещанието и живее в сянката на майка си чак до смъртта й.

Има много слухове за семейството на Мари Клодет. Един от тях твърди, че най-голямата й дъщеря, Клер Мари, била слабоумна и често я виждали да броди из областта, да говори странни, макар и приятни неща на хората. Тя виждала призраци и говорела с тях през цялото време, понякога дори по средата на вечерята пред очите на изумените гости.

Освен това «знаела» разни неща за хората и бълвала подобни тайни в странни моменти. Държали я предимно вкъщи и макар че неколцина мъже били влюбени в нея, Мари Клодет така и не й позволила да се омъжи. След смъртта на съпруга й, когато била вече много стара, Мари Клодет спяла в една стая с Клер Мари, за да я наглежда и пази да не тръгне да скита някъде и да се изгуби.

Често я виждали да се разхожда по нощница из верандите.

Мари Клодет не разрешила и на единствения си син — Пиер, да се ожени. Той се влюбвал два пъти, но и двата пъти отстъпвал пред майка си, когато тя отказвала да му даде разрешение за брак. Втората му «тайна годеница» се опитала да посегне на живота си, след като той я отхвърлил. След този случай Пиер рядко излизал навън, но често бил виждан в компанията на майка си.

Пиер бил нещо като лекар за робите, лекувал ги с някакви отвари и мехлеми. Той дори учил малко медицина от един пропил се лекар в Ню Орлиънс, но нищо не излязло от това. Интересувал се и от ботаника и прекарвал много време в работа в градината. Обичал и да рисува цветя. Ботаническите скици на Пиер се пазят и до днес в прочутата къща на Мейфеър на Първа улица.

Не било тайна, че през 1820 година Пиер имал любовница квартеронка в Ню Орлиънс — изискана млада жена, която според слуховете можела да мине за бяла. От нея Пиер имал две деца — дъщеря, която заминала на север и била приета сред бялата раса, и син, Франсоаз, роден през 1825 година, който останал в Луизиана и по-късно станал писар на семейството в Ню Орлиънс. Той бил много внимателен в работата си и явно се е ползвал с благоразположението на белите Мейфеър, особено сред мъжете, които идвали в града по бизнес дела.

Очевидно всеки в това семейство обожавал Маргьорит. Когато станала на десет години, й направили портрет — на него се вижда, че тя носи прочутата смарагдова огърлица. Доста странна гледка, тъй като детето е малко, а огърлицата — голяма. Тази картина виси в къщата на Първа улица от 1927 година.

Маргьорит била с деликатно телосложение, тъмна коса и големи, леко извити нагоре черни очи. Била смятана за красавица, дори била наричана Малката циганка от своите бавачки, които обичали да решат дългата й вълниста черна коса. За разлика от слабоумната си сестра и отстъпчивия си брат тя имала доста яростен темперамент и жестоко и непредсказуемо чувство за хумор.

На двайсет години, без да се съобразява с нежеланието на майка си, тя се омъжила за Тайрон Клифърд Макнамара, оперен певец и красавец с крайно непрактична натура. Той пътувал надлъж и нашир из Съединените щати, като пеел в опери в Ню Йорк, Бостън, Сейнт Луис и други градове. Точно след като тръгнал на едно такова турне, Маргьорит се върнала от Ню Орлиънс в Ривърбенд и била приета отново от майка си. През 1827 и 1828 година тя родила две момчета. Реми и Жулиен Макнамара, като през този период често се връщала у дома, но само на кратки визити. В Ню Йорк, Бостън, Балтимор и на други места, където се появявал често, мъжът й бил известен с разгулния си живот, като нерядко участвал и в сбивания. Но все пак през този период той бил много популярен «ирландски тенор» и наемал къщи във всеки град.

През 1829 г. Тайрон Клифърд Макнамара и една ирландка, вероятно негова любовница, били открити мъртви след пожар в малка къща във Френския квартал, купена от Макнамара за жената. Полицейските доклади и вестникарските статии от това време съобщават, че двойката се е задушила от дима, когато се е опитвала да избяга. Ключалката на предната врата била счупена. От тази връзка се родило момче, което не е било в къщата по време на пожара. По-късно то се преселило на север.

Пожарът предизвикал доста слухове из Ню Орлиънс и точно по това време Таламаска успява да събере много повече информация за семейството, отколкото през годините.

Един търговец от Френския квартал казал на наш агент, че Маргьорит е изпратила дявола си да се погрижи за «онези двамата» и че тя знаела повече за вуду магията от всяка чернокожа жена в Луизиана. Имала вуду олтар в дома си, забърквала отвари за любов и лечение и навсякъде била придружавана от две красиви робини квартеронки — Мари и Виржин, както и от един кочияш мулат, на име Октавиус Октавиус, за когото се говорело, че е незаконно дете на един от синовете на Морис Мейфеър — Луис-Пиер, но това не било сигурно.

По това време Мари Клодет още била жива, но вече рядко излизала навън. Говорело се, че посвещава дъщеря си в черното изкуство, което научила в Хаити. Маргьорит обаче привличала внимание, където и да отидела, особено с оглед на факта, че брат й Пиер водел доста почтен живот и бил много дискретен със своята метреса-квартеронка, а децата на чичо й Лестан също се държали съвсем благоприлично и били много харесвани.

Макар още да нямала трийсет години Маргьорит се превърнала в неприветлива и дори плашеща фигура. Ходела несресана, черните й очи искрели особено и често избухвала в смущаващ смях. Винаги носела смарагдовата огърлица на Мейфеър.

Приемала търговци и брокери, както и гости в огромен, пълен с книги кабинет в къщата в Ривърбенд. В него обаче имало «ужасни и отвратителни» неща, като човешки черепи, препарирани тресавищни животни, трофейни животински глави от сафарита в Африка и животински кожи по пода. Тя държала там и множество мистериозни бутилки и бурканчета. Неколцина свидетели дори твърдят, че са виждали в тях различни части от човешки тела. Маргьорит се славела и като ненаситна колекционерка на дребни украшения и амулети, изработени от робите, особено от онези, които скоро били докарани от Африка.

По онова време сред робите имало и няколко случая на «обсебване». Изплашените очевидци бягали от плантацията, били извикани свещеници да прогонят демоните. Жертвите винаги били оковавани и бил провеждан екзорсизъм, но без успех. «Обсебеният» умирал или от глад, защото не можели да го накарат да се храни, или от някаква рана, причинена от неконтролируемите конвулсии.

Имало слухове, че един такъв «обсебен от демон» роб е окован на тавана, но местните власти така и не предприели разследване по въпроса.

Поне четирима различни свидетели споменават за «мистериозния тъмнокос любовник» на Маргьорит — мъж, виждан в личните й покои от слугините й, както и в апартамента й в хотел «Сейнт Луис», когато тя била в Ню Орлиънс, а също и в ложата й във Френската опера. Много се говорело за този любовник или компаньон. Мистериозният начин, по който се появявал и изчезвал, обърквал всички.

— В един момент го виждаш, в следващия вече го няма — казвали хората.

Това всъщност е първото споменаване на Лашър след повече от сто години.

Маргьорит се омъжила почти веднага след смъртта на Тайрон Клифърд Макнамара за висок, безпаричен картоиграч от крайбрежието, на име Арлингтън Кър, който изчезнал безследно шест месеца след сватбата. Нищо не се знаело за него, освен че е бил «красив като жена», че е бил пияница и играел на карти по цяла нощ в гарсониерата си заедно с най-различни пияни гости и мулата кочияш. Трябва да се отбележи, че за този мъж доста се говорело, но никой не го е виждал. Нашите сведения за него са предимно от трета, дори от четвърта ръка. Дори може да се помисли по въпроса дали този човек изобщо е съществувал.

Той обаче е законният баща на Катерин Мейфеър, родена през 1830 година. Тя е следващата наследница на завещанието и първата от вещиците Мейфеър от много поколения, която не е познавала баба си — Мари Клодет умира на следващата година.

Сред робите по крайбрежието се носел слухът, че Маргьорит е убила Арлингтън Кър, нарязала го е и е затворила частите на тялото му в буркани, но никой никога не е разследвал този слух. Историята, която семейството поддържала, била, че Арлингтън Кър така и не успял да привикне към живота в плантацията и затова напуснал Луизиана, без стотинка в джоба, както бил дошъл. Маргьорит смятала, че се е «отървала» от него.

Маргьорит била известна и с това, че организирала забави за робите и дори танцувала с тях. Без съмнение е притежавала характерната за Мейфеър лечителска сила и често присъствала на ражданията. Но с времето започнали да я обвиняват, че краде бебетата на робите си и тя се превърнала в първата от вещиците Мейфеър, от която те не само се страхували, но и се отвращавали.

След като станала на трийсет и пет, Маргьорит вече не се занимавала активно с управлението на плантацията — прехвърлила всичко в ръцете на братовчед си Августин — син на чичо й Лестан. Той се оказал повече от способен управител. Пиер, братът на Маргьорит, също участвал във вземането на по-важните решения, но предимно Августин ръководел нещата, като отговарял единствено пред Маргьорит.

Робите се страхували от Августин, но все пак го смятали за предсказуем и разсъдлив.

Така или иначе през тези години от плантацията било натрупано цяло състояние. Мейфеър продължили да правят огромни влогове в чуждестранни и северноамерикански банки, както и да харчат без мяра.

На четирийсет години Маргьорит вече била «старица» според очевидци. Макар че била красива жена, тя не си правила труда да прибира косата си и не обръщала никакво внимание на дрехите си.

Когато навършил петдесет, най-големият й син Жулиен се включил в управлението на плантацията заедно с братовчед си Августин, като с времето взел всичко в свои ръце. На вечерята по случай шестнайсетия му рожден ден обаче се случил ужасен «инцидент». При небрежна игра с новия си пистолет Жулиен, без да иска, уцелил бедния Августин и го убил.

Вероятно наистина е било инцидент, защото всички доклади от онова време твърдят, че Жулиен «потънал в мъка след случая». Пък и няколко свидетелства са единодушни, че двамата са се сборичкали за пистолета, когато се е случило нещастието. Друга история обаче разказва, че Жулиен обидил честта на Августин, който заплашил, че ще си пръсне мозъка, а Жулиен просто се опитал да го спре. Трети пък твърдят, че Августин обвинил Жулиен в «престъпление против природата» с друго момче и кавгата започнала оттам. Августин извадил пистолета, а Жулиен се опитал да му го отнеме.

Каквото и да е станало, никой не е бил подведен под отговорност за това престъпление, а Жулиен станал неоспорим господар на плантацията. Макар още шестнайсетгодишен, той се бил доказал като напълно подходящ за тази роля — въвел ред сред робите и удвоил добивите от плантацията през следващото десетилетие. През целия си живот той останал действителният управител на плантацията, въпреки че по-малката му сестра — Катерин, наследила завещанието.

Маргьорит прекарала последните десетилетия от много дългия си живот в библиотеката, пълна с «ужасяващи и отвратителни» неща. Говорела си сама на глас почти през цялото време. Често заставала пред огледалото и водела много дълги разговори на английски с отражението си. Често и надълго беседвала и с растенията си, много от които произхождали от градината, създадена от баща й — Хенри Мари Ландри.

Много обичала многобройните си братовчеди, децата и внуците на Морис Мейфеър и Лестан Мейфеър. Те й отвръщали с яростна преданост, въпреки че тя постоянно ставала повод за мълва.

Робите обаче все повече намразвали Маргьорит и не искали да се приближават до нея. Изключение правели само двете квартеронки — Виржин и Мари. Дори се говорело, че Виржин биела старицата в последните й години.

През 1859 година една избягала робиня разказала на енорийския свещеник, че Маргьорит е откраднала бебето й и го заколила за дявола. Свещеникът съобщил на местните власти и започнало разследване. Обаче тогава се намесили Жулиен и Катерин, които били много харесвани и уважавани от всички. Те обяснили, че робинята е абортирала и не може да се говори за никакво бебе, но все пак зародишът бил кръстен и погребан по християнски.

Каквото и друго да ставало, Реми, Жулиен и Катерин очевидно увеличавали благосъстоянието си, били обградени от лукс и се наслаждавали на всичко, което Ню Орлиънс преди войната можел да им предложи — опера, театър и безкрайни частни забавления.

Тримата често се появявали, придружавани само от една квартеронка. Отсядали в разкошен апартамент в хотел «Сейнт Луис» и пазарували в модните магазини, преди да се върнат в провинцията. Има една шокираща история от онова време — Катерин искала да види прочутите балове на квартеронки, където младите жени със смесена кръв танцували с белите си ухажори. Тя отишла с прислужницата си на бала, представила се за дама със смесена кръв и успяла да заблуди всички. Имала много тъмна коса, тъмни очи и светла кожа и изобщо не приличала на африканка — но и много от квартеронките не приличали. Жулиен също имал пръст в тази афера, защото представил сестра си на неколцина млади мъже, които не я били срещали преди и повярвали, че е квартеронка.

Тази история просто втрещила старата гвардия. Младите бели мъже, които били танцували с Катерин, вярвайки, че тя е «цветнокожа», се почувствали унизени, а Катерин, Жулиен и Реми намирали цялата история за много забавна. Жулиен се бил поне в един дуел по този случай, като ранил опонента си много зле.

През 1857 година, когато Катерин била на седемнайсет, тя и братята й купили парцел на Първа улица в Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс и наели Дарси Монахан, ирландски архитект, да построи къща там — настоящия дом на семейство Мейфеър. Най-вероятно тази покупка е била идея на Жулиен, който искал да има постоянна резиденция в града.

Катерин и Дарси Монахан се влюбили, но Жулиен показал изключителна ревност към сестра си и не искал да й разреши да се омъжи толкова млада. Разразила се огромна семейна свада. Жулиен се изнесъл от семейната къща в Ривърбенд и отседнал за известно време в апартамент във Френския квартал само с един придружител, за когото не се знае нищо, освен че бил от Ню Йорк и бил много красив и предан на Жулиен, което карало хората да шушукат, че двамата са любовници.

Мълвата говори още и че Катерин заминала за Ню Орлиънс, за да бъде с Дарси Монахан в недовършената къща на Първа улица. Там двамата се отдавали на ласки в стаите без тавани и в дивата, недовършена градина. Жулиен бил изключително нещастен, гневен и отчаян и помолил майка си да се намеси. Маргьорит обаче не проявила никакъв интерес към случая.

Накрая Катерин заплашила да избяга надалече, ако желанията й не бъдат изпълнени. Маргьорит дала съгласието си и сватбата се състояла в една малка църква. На една дагеротипия от церемонията се вижда, че Катерин носи смарагдовата огърлица на Мейфеър.

Катерин и Дарси се преместили в къщата на Първа улица през 1858 година и Монахан станал най-модният архитект в тази част на града. Хората не спирали да говорят за красотата на Катерин и чара на Дарси, както и за разкошните балове, които двамата давали в новия си дом. Смарагдът на Мейфеър също се споменава на много места.

Не било тайна, че Жулиен Мейфеър бил толкова огорчен от тази женитба, че нито веднъж не посетил сестра си. Върнал се в Ривърбенд, но прекарвал много време и в апартамента си във Френския квартал. През 1863 година в Ривърбенд между Жулиен, Дарси и Катерин се разразила страхотна кавга. Пред очите на гостите и прислугата Дарси помолил Жулиен най-сетне да го приеме, да бъде мил с Катерин и да прояви «здрав разум».

Жулиен заплашил, че ще убие Дарси, и тогава Дарси и Катерин заминали и никога не се върнали заедно в Ривърбенд.

Катерин родила момче на име Клей през 1859 година, а след това и други три деца, които починали като пеленачета. През 1865 година тя родила отново момче на име Винсент и други две деца, които обаче също починали като бебета.

Твърди се, че смъртта на децата разбила сърцето на Катерин и тя приела нещастието си като наказание от Господ. Променила се много — от весело, духовито момиче станала неуверена и объркана жена. И все пак животът й с Дарси като че бил богат и пълноценен. Тя го обичала много и го подкрепяла всячески в строителните му начинания.

Тук трябва да споменем, че Гражданската война почти не засегнала членовете на семейство Мейфеър и тяхното богатство. Ню Орлиънс вече от доста време бил окупиран, но не бил нито плячкосан, нито изгорен. А Мейфеър имали твърде много инвестирани в Европа пари, за да бъдат засегнати по някакъв начин от тази окупация и от последвалата депресия в Луизиана.

Войници на Конфедерацията никога не били разквартирувани в техния имот и те дори въртели бизнес с «янките» още от началото на окупацията. Всъщност Катерин и Дарси Монахан канели янки на Първа улица, което още повече отвращавало Жулиен и Реми, както и останалите членове на семейството.

Смъртта на Дарси през 1871 година сложила край на щастливия живот. Той починал от жълта треска и Катерин, с разбито сърце и почти обезумяла, помолила брат си Жулиен да отиде при нея. По това време той бил в апартамента си във Френския квартал, но пристигнал веднага в къщата на Първа улица, където не бил стъпвал от завършването й.

Оттогава Жулиен не се отделял от сестра си денем и нощем, а слугите се грижели за забравените от майка си деца. Жулиен дори спял с Катерин в голямата спалня над библиотеката в северната част на къщата, а минувачите по улицата чували как тя не спира да плаче и да крещи от мъка по Дарси и мъртвите си бебета.

Катерин се опитала на два пъти да сложи край на живота си. Слугите разказват, че лекарите влизали на бегом в къщата, давали й противоотрови и я карали да върви, защото тя била почти в безсъзнание и не можела да стои на краката си. Смутеният Жулиен не можел да сдържа сълзите си и неотлъчно се грижел за нея.

Накрая той върнал Катерин и двете й момчета у дома в Ривърбенд, където тя родила Мери Бет Мейфеър, кръстена и регистрирана като дете на Дарси Монахан, въпреки че нямало вероятност да е негова дъщеря, защото се родила десет месеца и половина след смъртта му. Почти сигурно е, че Жулиен е баща на Мери Бет.

Доколкото е известно на Таламаска, слугите били уверени в бащинството на Жулиен, както и множеството бавачки, които се грижели за децата. На всички било известно, че братът и сестрата спят в една стая при затворени врати, както и че Катерин не е имала друг любовник след смъртта на Дарси, тъй като изобщо не е излизала от къщата, освен за да се отправи към дома си в плантацията.

Но тази история, въпреки че циркулирала надлъж и нашир из нисшите класи, като че ли не била приета за истина в по-висшите кръгове.

Катерин била не само напълно порядъчна във всяко друго отношение, но и изключително богата, щедра и обичана жена, защото често давала безвъзмездно пари на приятели, разорили се заради войната. Опитите й за самоубийство пораждали единствено жалост. А старата история за баловете на квартеронките вече била напълно забравена и изличена от публичната памет. Освен това финансовото влияние на семейството стигало толкова далече, че било почти неизмеримо. Жулиен бил много популярен в отбраното общество на Ню Орлиънс. Мълвата скоро замряла и е малко вероятно изобщо да е имала някакъв ефект върху личния и публичния живот на семейство Мейфеър.

През 1872 година Катерин все още е описвана като красавица, въпреки че била постоянно тъжна, но притежавала някакъв завладяващ маниер, с който лесно печелела приятели. Една красива и добре запазена дагеротипия от този период я показва седнала на кресло със заспалото си бебе в скута, а двете малки момченца стоят прави от двете й страни. Тя изглежда здрава, ведра и привлекателна млада жена, но с лека тъга в очите. На шията й обаче не се вижда смарагдовата огърлица на Мейфеър.

Докато Мери Бет и братята й, Клей и Винсент, растели в провинцията, братът на Жулиен, Реми Мейфеър, и съпругата му — братовчедка на семейството и внучка на Лестан Мейфеър — заживели в къщата на Първа улица, където им се родили три деца, всички с фамилията Мейфеър. Наследниците на две от тях още живеят в Луизиана.

Някъде по това време Жулиен започнал да посещава къщата и да си урежда кабинет в библиотеката. (Тази библиотека, както и главната спалня над нея, са част от крило, добавено към къщата от Дарси през 1867 година.) Жулиен вградил библиотечни шкафове в две от стените на стаята и ги напълнил с много семейни записки, които досега били съхранявани в плантацията. Знаем, че много от тези томове са стари и някои са написани на латински. Жулиен преместил в къщата и много картини, включително и «портрети от седемнайсети век».

Жулиен обичал книгите и попълнил библиотеката си с класически и популярни романи. Обожавал романите на Натаниел Хоторн и Едгар Алан По, както и тези на Чарлз Дикенс.

Има някои свидетелства, че кавги с Катерин са принудили Жулиен да се премести в града, макар че не изоставил задълженията си по плантацията. Но ако наистина Катерин го е прогонила от Ривърбенд, то със сигурност неговата племенница (или дъщеря) Мери Бет го е върнала обратно, защото той постоянно се навъртал около нея с цели купища подаръци и я отвеждал за цели седмици в Ню Орлиънс. Тази му слабост към детето обаче не му попречила да се ожени през 1875 година за своя братовчедка — наследница на Морис и известна красавица.

Тя се казвала Сузет Мейфеър и Жулиен толкова я обичал, че поръчал най-малко десет нейни портрета още през първата година на брака им. Те живели заедно в къщата на Първа улица в пълна хармония с Реми и неговото семейство, вероятно защото във всяко отношение Реми бил подчинен на брат си.

Сузет явно обичала малката Мери Бет, въпреки че самата тя родила четири деца през следващите пет години — три момчета и едно момиче на име Жанет.

Катерин вече не се завърнала доброволно в къщата на Първа улица. Тя й напомняла твърде много за Дарси. Когато вече на преклонна възраст била принудена да отиде там, това разстроило разсъдъка й и в края на века тя се превърнала в трагична персона, вечно облечена в черно, бродеща из градината в търсене на Дарси.

От всичките вещици Мейфеър, изучавани дотогава, Катерин вероятно е най-слабата и най-незначителната. Децата й, Клей и Винсент, били уважавани, но с нищо незабележителни хора. И двамата се оженили рано и имали големи семейства. Наследниците им днес живеят в Ню Орлиънс.

От онова, което знаем, можем да предполагаме, че Катерин е била «прекършена» от смъртта на Дарси. След това тя е описвана единствено като «мила», «внимателна» и «търпелива». Никога не взимала участие в управлението на Ривърбенд, което останало изцяло в ръцете на Жулиен, който пък накрая го предал на Клей и Винсент, както и на наемни управители.

Катерин прекарвала все повече време с майка си Маргьорит, която към края на живота си ставала все по-ексцентрична. Един посетител в плантацията в края на деветнайсети век описва Маргьорит като «напълно невъзможна» старица, която ден и нощ се разхожда с лекьосана бяла дантелена роба и прекарва часове в библиотеката си, където все четяла нещо с монотонен глас. Обиждала хората безочливо и без да подбира думите си. Обаче била много привързана към Анжелик (дъщерята на Реми) и Катерин. Постоянно бъркала децата на Катерин, Клей и Винсент, с техните чичовци Жулиен и Реми. Катерин пък е описвана като сивокоса, изморена жена, вечно заета с ръкоделието си.

Към края на живота си Катерин като че ли станала ревностна католичка. Ходела всеки ден на служба в енорийската църква и устроила за децата на Клей и Винсент много пищни кръщенета.

Маргьорит доживяла до деветдесет и две години — тогава Катерин била на шейсет и една.

Но освен историите за кръвосмешения, които характеризират семейство Мейфеър още от времето на Жан Луис и Пиер, не е имало никакви слухове за окултизъм, свързани с Катерин.

Черните слуги, роби или свободни, никога не са се страхували от нея. Никой никога не е виждал мистериозния тъмнокос любовник. Няма и доказателства, че Дарси Монахан е умрял от друго, а не от жълта треска.

Сред членовете на Таламаска дори съществувало мнение, че всъщност Жулиен е бил «вещицата» през този период. Не е имало друг изявен медиум от това поколение, и с остаряването на Маргьорит Жулиен започнал да проявява силите си. Съществува и твърдение, че Катерин е била роденият медиум, но е отхвърлила тази роля, когато се е влюбила в Дарси, и затова Жулиен е бил толкова против нейната женитба, тъй като е знаел тайните на семейството.

Всъщност ние разполагаме с огромно количество информация, която ни кара да предполагаме, че Жулиен наистина е бил «вещер», та дори и да не бил част от клана на вещиците Мейфеър.

Затова е много важно да проучим живота му по-детайлно. През петдесетте години на двайсети век до нас достигна много интересна информация за него. По някое време историята му трябва да бъде проучена много по-основно на базата на съществуващите документи. Докладите за семейството през този период са многобройни и често повтарящи се. Има и множество публикации, в които се споменава името на Жулиен, както и три негови маслени портрета в американски музеи и един в Лондон.

Черната коса на Жулиен побеляла напълно още докато бил млад, а многобройните му фотографии, както и маслените портрети го показват като доста обаятелен и много красив мъж. Някои казват, че приличал на баща си, оперния певец Тайрон Клифърд Макнамара.

Но най-поразителното за някои от членовете на Таламаска бе това, че Жулиен много приличал на своите предшественици Дебора Мейфеър и Петир ван Абел, които обаче по никакъв начин не си приличат помежду си. Жулиен като че ли е някаква изумителна комбинация от чертите и на двамата. Има ръста на Петир, профила му, както и сините очи, деликатните скули и устата на Дебора. Изражението му на някои от портретите изумително прилича на нейното.

Сякаш портретистите от деветнайсети век са видели портрета на Дебора от Рембранд — което, естествено, е невъзможно, защото той винаги е бил в нашето хранилище — и нарочно са «имитирали» личността, пресъздадена от него. Можем само да предполагаме дали Жулиен наистина е имал нейния темперамент. Струва си също и да споменем, че на повечето фотографии, въпреки сериозната поза и другите формалности при позирането от онова време, Жулиен се усмихва.

Това е «усмивката на Мона Лиза», и все пак е усмивка, което е доста странно, тъй като напълно противоречи на порядките при позирането за фотография през деветнайсети век. Петте дагеротипии на Жулиен, които притежаваме, показват същата лека усмивка, което е напълно нетипично за този период. Сякаш Жулиен е смятал «снимането» за нещо забавно. Фотографиите, правени почти до края на живота му, през двайсети век, неизменно показват тази усмивка, само че сега по-широка и по-щедра. Трябва да отбележим, че на тези по-късни снимки той изглежда изключително приветлив и открито щастлив.

Жулиен със сигурност е бил магнатът на семейството през целия си живот, повече или по-малко е управлявал всичките си племенници, както и сестра си Катерин и брат си Реми.

Добре известно е, че е предизвиквал страх и объркване сред враговете си. Разгневен производител на памук разказва, че при един спор Жулиен накарал дрехите на опонента му да пламнат. Огънят се разгорял бързо, но човекът се отървал без сериозни наранявания и отново никакви действия не били предприети спрямо Жулиен. Всъщност мнозина от тези, които научили за историята, включително и местната полиция — не повярвали в нея. Жулиен се смеел всеки път, щом го попитали за случая. Но има още едно събитие, за което разказва една-единствена очевидка — Жулиен можел да подпалва всичко само с волята си и майка му много му се подигравала заради това.

При друг известен инцидент в яда си Жулиен накарал всички предмети в стаята да летят и дори не можел да спре. Излязъл от стаята, затворил вратата след себе си и изпаднал в безсилен смях. Има и друга история, също по думите на един-единствен очевидец, че Жулиен е убил един от наставниците си, докато е бил момче.

Никой от семейство Мейфеър до този период не бил постъпвал в обикновено училище, но всички били изключително добре образовани от частни учители и Жулиен не правел изключение. Той имал няколко преподаватели по време на юношеството си. Един от тях, красив янки от Бостън, бил открит удавен в ръкав на реката близо до Ривърбенд. Говорело се, че Жулиен го е удушил и хвърлил там. Но и този случай не е бил разследван и никой от семейството не обърнал внимание на мълвата. Слугите, които разпространявали историята, веднага се отрекли от думите си.

Учителят от Бостън бил богат източник на информация за семейството. Той постоянно говорел за странните навици на Маргьорит и за това колко се страхуват робите от нея. Точно от него сме се сдобили с описанията на бурканчетата и бутилките със странни човешки части. Той твърдял също и че неведнъж е отхвърлял ухажването на Маргьорит и въобще разпространявал толкова глупави слухове, че членове на семейството многократно го предупреждавали по този повод.

Няма как да разберем дали Жулиен наистина го е убил, но ако е така, като се имат предвид нравите на онова време, поне е имал някаква причина.

Твърдяло се и че Жулиен раздавал чуждестранни монети сякаш са медни пенита. Келнерите в шикозните ресторанти се карали кой да обслужва масата му. Той бил прекрасен ездач и имал няколко коня, както и две карети и екипажи в конюшнята си близо до Първа улица.

Дори на преклонна възраст често яздел своя кестеняв жребец по Сейнт Чарлз авеню чак до Карлтън и обратно рано сутрин. А по пътя редовно хвърлял монети на чернокожите деца.

След смъртта му четирима различни свидетели твърдят, че са видели призрака му да язди в мъглата по Сейнт Чарлз авеню. Тези истории дори били отпечатани във вестниците.

Жулиен бил и голям любител на Марди Грас, който започнал да се празнува, както знаем, някъде по това време, около 1872 година. По време на карнавала той устройвал разкошни празненства в къщата на Първа улица.

Безброй пъти се споменава, че Жулиен имал дарбата за «билокация», което означава, че е можел да бъде едновременно на две места. Слуховете за тази му способност били много разпространени сред слугите. Жулиен можел да се появява в библиотеката, например, въпреки че почти веднага преди това бил забелязван в задната част на градината. Или пък една домашна прислужница го видяла до предната врата, а когато се обърнала, го видяла и до стълбището.

Неколцина от слугите дори предпочели да напуснат работа в къщата на Първа улица, отколкото да понасят «странния мосю Жулиен».

В Таламаска бе изказано предположение, че появите на Лашър може да имат нещо общо с това объркване. Но какъвто и да е случаят, по-късните описания на дрехите на Лашър много точно съвпадат с дрехите, с които Жулиен е нарисуван на два различни портрета. През двайсети век Лашър се е явявал неизменно облечен така, както Жулиен се е обличал през края на деветнайсети и началото на двайсети век.

Жулиен често тъпчел с пари джобовете на свещеници или пък на жени от благотворителни организации. Правел много дарения на енорийската църква и на всеки благотворителен фонд, чиито представители се свържели с него. Често казвал, че парите нямат значение. И все пак богатството му растяло неимоверно.

Знаем, че е обичал майка си Маргьорит и въпреки че не прекарвал много време с нея, постоянно й купувал книги от Ню Орлиънс или пък ги поръчвал от Ню Йорк и Европа. Само веднъж между тях се разразила кавга, която привлякла вниманието на останалите. Тя била по повод женитбата на Катерин за Дарси Монахан. Тогава Маргьорит ударила няколко пъти Жулиен и то пред слугите. Според всички свидетелства Жулиен бил дълбоко обиден от това и просто се разплакал и се отдръпнал от майка си.

След смъртта на съпругата му, Сузет, Жулиен прекарвал все по-малко време в Ривърбенд, а децата му останали в къщата на Първа улица.

Жулиен, който бил доста елегантен човек, започнал да взима активно участие в обществения живот. Дълго преди това обаче се появявал в операта и в театъра с малката си племенница (или дъщеря) Мери Бет. Давал много благотворителни балове и активно поддържал младите музиканти аматьори, като ги представял на малки частни концерти в двойния салон на къщата на Първа улица.

Жулиен печелел не само от плантацията Ривърбенд, но и от търговия с двама съдружници от Ню Йорк и натрупал огромно състояние от това. Купил имоти из цял Ню Орлиънс, които оставил на своята племенница, въпреки че тя била наследница на завещанието на Мейфеър и затова щяла да получи дори по-голямо от неговото състояние.

Почти няма съмнение, че Сузет е била разочарована от съпруга си. Слугите и приятелите на семейството разказват за множество неприятни спорове между съпрузите. Въпреки голямата си красота, Сузет била силно религиозна и не можела да се примири с жизнерадостния характер на Жулиен. Тя отказвала бижутата и фините дрехи, които той я карал да носи. Не искала да излиза вечер. Не харесвала силната музика. Била красива, с бледа кожа и искрящи очи, но вечно болнава. Починала млада, след като родила едно след друго четири деца. Няма съмнение, че едно от момичетата, Жанет, притежавало ясновидска дарба или някаква психична сила.

Слугите често чували Жанет да пищи в паника при гледката на някакъв призрак или привидение. В Гардън Дистрикт всички знаели за внезапните й страхове, които я карали да тича като обезумяла към улицата. Дори вестниците писали за това. Всъщност именно заради Жанет се родили първите истории «за призраци» в къщата на Първа улица.

Има много свидетелства, че Жулиен е проявявал голяма нетърпимост към Жанет и дори я е заключвал в стаята й, но все пак той обичал всичките си деца. И тримата му сина постъпили в Харвард и се върнали в Ню Орлиънс като практикуващи адвокати, а впоследствие натрупали със собствен труд голямо състояние. Техните наследници носят фамилията Мейфеър и до днес, без значение от пол или брачна връзка. Точно синовете на Жулиен са основали адвокатската кантора, която от десетилетия обслужва завещанието на Мейфеър.

Имаме поне седем различни фотографии на Жулиен с неговите деца, включително и няколко с Жанет (която умряла млада). На всяка от тях семейството изглежда много щастливо, а Баркли и Кортланд много приличат на баща си. Баркли и Гарланд умират, преди да навършат седемдесет години, но Кортланд доживява почти до осемдесет и си отива през късния октомври на 1959 г. Година преди това агент на Таламаска осъществява директен контакт с него, но за това ще стане дума по-късно.

(Ели Мейфеър, осиновителката на Роуан Мейфеър, настоящата наследница на завещанието, е потомка на Жулиен Мейфеър, тъй като е внучка на Кортланд, дете на единствения му син Шефилд Мейфеър и неговата жена — френскоговоряща братовчедка на име Южени Мейфеър, която умряла, когато Ели е била едва на седем години. Шефилд умира преди Кортланд от сърдечен удар в офиса на семейната адвокатска фирма на Кемп стрийт през 1952 година. Тогава той е едва на четирийсет и пет години.

Когато това се случило, Ели била студентка в Станфорд в Пало Алто, Калифорния, и вече е сгодена за Греъм Франклин, за когото по-късно се омъжила. След това тя никога не е живяла в Ню Орлиънс, макар че често гостувала на роднините си и се е върнала, за да осинови Роуан Мейфеър през 1959 година.)

Някои от най-интересните свидетелства по отношение на Жулиен са свързани с Мери Бет и с раждането на Бел, първата й дъщеря. Жулиен подарявал на Мери Бет всичко, което пожелаела, давал балове в нейна чест в къщата на Първа улица, на които никой не можел да съперничи. Градинските пътечки, балюстрадите и фонтаните на Първа улица са проектирани и направени за празненството по случай петнайсетия рожден ден на Мери Бет.

На петнайсет тя вече била доста висока за възрастта си и на всичките й фотографии от този период изглежда статична, сериозна и някак мрачно красива, с големи черни очи и много ясно изразени, красиво оформени вежди. И все пак тя неизменно била някак безразлична към красотата си. Тази пълна липса на нарцисизъм или суета личи от фотографиите, правени до края на живота й. На някои от тези снимки тя е заела дори някак мъжка, небрежна поза; но е много съмнително това да изразява някаква дързост, а по-скоро е от смущение. Мнозина говорели, че тя прилича на баба си Маргьорит и изобщо не прилича на майка си Катерин.

През 1887 Жулиен взел със себе си в Ню Йорк своята петнайсетгодишна племенница. Там те посетили един от внуците на Лестан, Корнгтън Мейфеър, който бил адвокат и освен това участвал в търговските операции на Жулиен. През 1888 година Жулиен и Мери Бет заминали за Европа, където останали година и половина. От писмата на Жулиен до приятели и роднини в Ню Орлиънс се разбира, че шестнайсетгодишната Мери Бет се е «омъжила» за шотландски член на фамилията Мейфеър — братовчед от Стария свят — и е родила момиченце на име Бел. Сватбата се състояла в шотландска католическа църква и била описана в най-големи подробности в едно писмо от Жулиен до негова приятелка от Френския квартал — известна клюкарка, която разпространила новината из целия град. В малко по-съкратен вариант Мери Бет и Жулиен описали сватбата в писма до също толкова разговорливи приятели и роднини.

Трябва да отбележим, че когато чула за брака на дъщеря си, Катерин легнала болна и не пожелала нито да яде, нито да говори с никого цели пет дни. Чак когато я заплашили, че ще я изпратят в лудница, тя седнала в леглото и хапнала малко супа.

— Жулиен е дяволът — прошепнала тя и в този момент Маргьорит изгонила всички от стаята.

За нещастие мистериозният лорд Мейфеър умрял при падане от кула в наследствения си замък в Шотландия два месеца след раждането на малката си дъщеря. Жулиен отново писал у дома, за да даде пълен отчет за всичко случило се, а Мери Бет изпратила много печални писма на приятелите си.

Този лорд Мейфеър със сигурност не е действителна личност. Мери Бет и Жулиен наистина са посетили Шотландия, наистина са прекарали известно време в Единбург и дори са посетили Донелайт, където са купили същия онзи замък на хълма над града, описан най-детайлно от Петир ван Абел. Но този замък — някогашен дом на клана Донелайт — бил само руини още от края на седемнайсети век. Няма свидетелство в цяла Шотландия да съществува благородник на име Мейфеър.

Обаче разследвания на Таламаска по онова време изваждат на бял свят някои доста стряскащи доказателства за разрушаването на замъка Донелайт. През 1689 година, през есента, очевидно почти по време на екзекуцията на Дебора в Монклеве, Франция, замъкът изгорял до основи. Вероятно е станало същия ден, но все пак няма как да знаем със сигурност. В огъня умрели и последните от клана Донелайт — старият лорд, най-големият му син и внукът му.

Изкусително е да предположим, че старият лорд е бил баща на Дебора Мейфеър. Също толкова изкусително е да решим, че той е бил извратен стар страхливец, който не е посмял да се намеси, за да спаси нещастната Сузан, нито дори когато тяхното «дете на веселбата», дъщеря му Дебора, е била застрашена от същата ужасна съдба.

Но няма как да знаем това със сигурност. Не можем да знаем и дали Лашър е подпалил огъня, който е изтрил семейство Донелайт от земята. Много истории разказват, че единствено старецът изгорял, внучето му се задушило от дима, а няколко жени от семейството намерили смъртта си, като скочили от бойниците. Най-големият син вероятно е умрял, когато дървеното стълбище се е срутило върху него.

Историите разказват и че Жулиен и Мери Бет са купили замъка Донелайт, след като прекарали само един следобед из руините. Той и до днес си остава собственост на Мейфеър и много членове на семейството отиват да го разгледат.

Замъкът така и не е бил възстановен, но все пак е почистван от наносите и доста добре поддържан. А по времето на Стела, през двайсети век, дори е бил отворен за туристически посещения.

Защо Жулиен е купил замъка, какво е знаел за пожара и какво е означавал той за него, никога няма да разберем. Със сигурност обаче е знаел нещо за Дебора и Сузан, или от фамилната история, или от Лашър.

В Таламаска по този въпрос се е разисквало много — кой, кога и какво е узнал — защото е имало силни доказателства в подкрепа на твърдението, че Мейфеър от деветнайсети век не са познавали цялата си семейна история. (Катерин признава неведнъж, че наистина не знае много за корените на рода си, само това, че предците й са се преселили от Мартиника в Сан Доминго някъде през шестнайсети век. Мнозина други от семейството са правили подобни изявления.)

Дори самата Мери Бет през 1920 година казва на енорийските свещеници от «Свети Алфонс», че всичко «вече е потънало в прах». Тя дори изглеждала леко объркана, когато обяснявала на местните студенти по архитектура кой и кога е построил Ривърбенд. Книги от периода посочват Маргьорит за основател на плантацията, когато всъщност тя е родена в нея. Когато била питана от слугите кои са хората на портретите на Първа улица, Мери Бет казвала, че не може да ги разпознае. Твърдяла, че й се иска навремето някой да е написал имената на всички на гърбовете на картините.

Но доколкото ние знаем, на някои от картините наистина има написани имена.

Вероятно Жулиен и единствено той е чел старите дневници, защото със сигурност е имало такива. Пак той е започнал да ги мести от Ривърбенд на Първа улица в началото на 1872 година.

Но какъвто и да е случаят, Жулиен отива в Донелайт през 1888 година и купува разрушения замък. А Мери Бет Мейфеър до края на дните си разказвала историята за лорд Мейфеър, бащата на бедната малка Бел, която като че ли растяла като пълна противоположност на могъщата си майка.

През 1892 един художник бил нает да нарисува разрушения замък и картината сега виси в къщата на Първа улица.

Но да се върнем към хронологията. Предполагаемите чичо и племенница се върнали у дома с бебето Бел в края на 1889 година. По това време Маргьорит била вече на деветдесет и напълно грохнала, но все пак показала специален интерес към бебето.

Всъщност Катерин и Мери Бет трябвало през цялото време да наглеждат детето, докато било в Ривърбенд, защото Маргьорит постоянно го носела на ръце и изведнъж съвсем забравяла за него и го изпускала или го оставяла на стълбите, или на някоя маса. Жулиен се смеел на тези случаи и безброй пъти казвал на слугите, че бебето явно си има специален ангел-пазител.

По това време явно изобщо не се е говорело за това, че Жулиен може да е баща на Мери Бет, нито пък че може да е баща и на детето й Бел.

Но за целите на този доклад, ние трябва да отбележим, че е сигурно, че Жулиен е баща на Мери Бет, както и на нейната дъщеря.

Мери Бет, Жулиен и Бел заживели щастливо на Първа улица и Мери Бет, която толкова обичала да танцува, да ходи на театър и по приеми, изобщо не показвала никакво намерение да си намери «друг» съпруг.

Накрая все пак, както знаем, тя се омъжила за мъж на име Даниел Макинтайър и родила още три деца — Карлота, Лайънъл и Стела.

В нощта на смъртта на Маргьорит през 1891 година Мери Бет се събудила в спалнята си в къщата на Първа улица и започнала да пищи. Тя настоявала да тръгне веднага за Ривърбенд, защото баба й е на смъртно легло. Питала защо никой не дошъл да я извика. Слугите открили Жулиен да плаче в библиотеката на първия етаж. Той като че нито чувал, нито виждал Мери Бет, която го умолявала да я заведе в Ривърбенд.

Накрая Мери Бет тръгнала пеша и чак тогава Жулиен скочил от бюрото си, прокарал пръсти през бялата си коса и наредил на слугите да приготвят каретата му. Настигнал Мери Бет още преди Мегазин стрийт.

Трябва да се отбележи, че по онова време Жулиен е бил на шейсет и три и бил описван като много красив мъж с бляскав външен вид и маниери на театрален актьор. Мери Бет пък била деветнайсетгодишна и изключителна красавица. Бел била само на две годинки, така че не се споменава в тази история.

Жулиен и Мери Бет пристигнали в Ривърбенд точно когато изпращали слуги да ги доведат. Маргьорит била почти в кома, призрак на деветдесет и две годишна жена. Стискала някаква странна малка кукла в костеливите си пръсти и я наричала своя маман за силно объркване на лекаря и сестрата, които пък разказали тази история из цял Ню Орлиънс. Присъствал и свещеник, чийто детайлен разказ за това събитие също е влязъл в нашите архиви.

Куклата била доста противно нещо — с истински човешки кости за крайници, пришити с черна жица. Кичур ужасна бяла коса бил залепен за парцалената глава с грубо нарисувани черти.

Катерин, която била на шейсет и една, и двамата й сина също стояли до леглото на умиращата вече от часове.

И Реми бил тук, тъй като пристигнал в плантацията месец преди майка му да заболее.

Свещеникът, отец Мартин, тъкмо бил дал последното причастие на Маргьорит и на олтара горели свещи.

Когато Маргьорит изпуснала последния си дъх, свещеникът с изненада видял как Катерин станала от стола си, отишла до една кутия за бижута на шкафа, който винаги споделяла с майка си, извадила оттам една смарагдова огърлица и я дала на Мери Бет. Тя я приела с благодарност, сложила я на врата си и продължила да ридае.

След това свещеникът видял, че започва порой, разразил се силен вятър, капаците на прозорците захлопали, от клоните на дърветата полетели листа. Жулиен като че бил доволен от това и дори се засмял.

Катерин била някак притеснена, изплашена, а Мери Бет не спирала да плаче. Клей, красив млад мъж, изглеждал доста заинтригуван от случващото се, а брат му Винсент сякаш го приемал с пълно безразличие.

Жулиен отворил прозорците да пусне вятъра и дъжда, което изплашило свещеника и го накарало да се чувства неудобно, защото все пак било зима. И все пак той останал до леглото, както е прието, въпреки че дъждът мокрел направо завивките. Навън клоните на дърветата започнали да се удрят в къщата и свещеникът се уплашил да не би някой клон да влезе през най-близкия отворен прозорец.

Жулиен обаче съвсем невъзмутимо, с очи пълни със сълзи, целунал мъртвата Маргьорит и затворил очите й. После взел малката кукла от нея и я пъхнал във вътрешния джоб на палтото си. Скръстил ръцете й на гърдите и заговорил на свещеника, че майка му е родена през стария век и е живяла почти сто години, като е видяла и разбрала неща, които не е споделила с никого.

— В повечето семейства — обявил Жулиен на френски, — когато някой умре, всичко научено си отива с него. Но при Мейфеър не е така. Нашата кръв е в нас и всичко, което майка ми знаеше, е преминало в нас и сега ние сме по-силни.

Катерин само кимнала тъжно на речта му. Мери Бет продължавала да плаче. Клей стоял в ъгъла със скръстени ръце и само гледал.

Когато свещеникът попитал плахо дали може да затворят прозореца, Жулиен му казал, че небесата ридаят за Маргьорит и би било неуважително да затвори прозореца. Той дори изгасил свещите от причастието на католическия олтар до леглото, което много обидило свещеника и стреснало Катерин.

— Моля те, Жулиен, недей да откачаш! — прошепнала тя.

Винсент се изсмял на думите й, Клей също не успял да сдържи усмивката си. Всички се озърнали с неудобство към свещеника, който бил ужасен. Тогава Жулиен дарил цялата компания с игрива усмивка, свил рамене и отново загледал майка си. Внезапно добил печално изражение, коленичил до леглото й и заровил лице в завивките до тялото.

Клей тихо напуснал стаята.

Преди да си тръгне, свещеникът попитал Катерин за смарагда. Тя доста безцеремонно му казала, че е бижу, което наследила от майка си, но не харесвала особено, защото било голямо и тежко. Сега Мери Бет щяла да го носи.

Когато се отдалечил от къщата, свещеникът открил, че само на неколкостотин ярда от нея не валяло и дори нямало вятър. Небето било съвършено чисто. След малко видял Клей, който седял в бял плетен стол с висока облегалка близо до оградата от колове до самия край на предната част на плантацията. Младият мъж пушел и гледал далечната буря, която се виждала добре в тъмнината. Свещеникът го поздравил, но Клей като че не го чул.

Това е първият подробен разказ за смъртта на вещица от рода Мейфеър, с който се сдобиваме след описанието на смъртта на Дебора от Петир ван Абел.

Има още много истории за Жулиен, които не сме включили тук, макар че вероятно ще го направим в бъдеще. Ще чуем още много за него във връзка със събитията от живота на Мери Бет.

Но не бива да преминаваме към Мери Бет, без да отбележим още един аспект, свързан с Жулиен — неговата бисексуалност. Струва си да преразкажем в подробности интересните истории за Жулиен, споделени от един от неговите любовници — Ричард Леуелин.

Както споменахме по-горе, Жулиен е бил обвиняван в престъпление «против природата» още когато бил момче, когато убил един от чичовците си — случайно или не. Споменахме също и мъжа, с когото е живял във Френския квартал в края на петдесетте години на деветнайсети век.

Жулиен е имал подобни компаньони през целия си живот, но за повечето от тях не се знае нищо.

Двамата, за които имаме сведения, са квартеронът Виктор Грегоар и един англичанин на име Ричард Леуелин.

Виктор Грегоар работел за Жулиен в края на деветнайсети век като личен секретар или дори като личен камериер. Той живеел в помещенията за слугите на Първа улица. Бил изключително красив мъж, каквито били всички любовници на Жулиен, мъже или жени. Говорело се дори, че носи кръвта на Мейфеър.

Нашето разследване потвърди, че той наистина е праправнук на една прислужница квартеронка, която пристигнала от Сан Доминго заедно със семейството, и вероятно е наследник на Петер Фонтене Мейфеър, брат на Жан Луис и син на Шарлот и Петир ван Абел.

Както и да е, Жулиен много обичал Виктор, но през 1885 година между двамата избухва скандал, някъде по времето на смъртта на Сузет. Едно не особено надеждно свидетелство твърди, че Виктор е обвинил Жулиен, че не се отнася с достатъчно състрадание към умиращата си съпруга. Вбесен, Жулиен пребил Виктор. Братовчеди на семейството постоянно повтаряли тази история.

Сякаш всички смятали, че Виктор е бил прав и тъй като бил много предан слуга на Жулиен, имал правото да каже истината на господаря си. По онова време се знаело, че Виктор е най-близкият човек на Жулиен и че прави всичко за него.

Трябва да се добави обаче, че има силни доказателства за любовта на Жулиен към Сузет, без значение колко разочарована е била тя от него, както и за това, че всъщност се е грижел добре за нея. Синовете му били уверени, че той е обичал майка им. На погребението й Жулиен бил много печален. С часове утешавал родителите й и зарязал целия си бизнес, за да бъде с дъщеря си Жанет, която «така и не се възстановила» след смъртта на майка си.

Ще отбележим и че Жулиен бил почти в истерия на погребението на Жанет няколко години по-късно. В един момент даже се вкопчил в ковчега и отказвал да го пусне, за да го положат в криптата. Гарланд, Баркли и Кортланд насила го откъснали от него, за да може да бъде извършено погребението.

Днес наследниците на сестрите и братята на Сузет казват, че пралеля им Сузет, която навремето живяла на Първа улица, била всъщност докарана до лудост от съпруга си Жулиен — защото той бил перверзен, жесток и разпуснат по начин, който показвал някаква вродена лудост. Но тези приказки са доста мъгляви и не се основават на някакви конкретни знания за онова време.

Но да продължим с историята на Виктор. Той загинал трагично, докато Жулиен и Мери Бет били в Европа.

Една нощ, когато се прибирал у дома през Гардън Дистрикт, Виктор излязъл на пътя на някаква карета на ъгъла на Филип и Притама, бил повален и получил сериозен удар по главата. Два дни по-късно умрял от масивни мозъчни травми. Жулиен научил за това на връщане от Ню Йорк и наредил да бъде изработен красив паметник за Виктор в гробище номер три на Сейнт Луис.

Доказателствата, че двамата са имали хомосексуална връзка, всъщност са доста незначителни, ако не се брои по-късното изявление на Ричард Леуелин, последния мъжки партньор на Жулиен. Освен това Жулиен купувал огромно количество дрехи за Виктор, подарявал му красиви ездитни коне, както и прекомерни количества пари. Двамата не се разделяли с дни, пътували до Ривърбенд и до Ню Йорк, а Виктор често спял на канапето в библиотеката на къщата на Първа улица, а не в стаята си в слугинските помещения.

Колкото до думите на Ричард Леуелин, той не е познавал Виктор, но е казал на член на нашия орден, че Жулиен някога е имал цветнокож любовник с това име.

Свидетелство на Ричард Леуелин

Ричард Леуелин е единственият приближен на Жулиен, лично разпитван от член на ордена, и е повече от случаен наблюдател.

Онова, което той има да каже — за Жулиен и за други членове на семейството — прави свидетелството му обект на специален интерес, въпреки че думите му в по-голямата си част остават непотвърдени. Той ни предоставя най-близък поглед към семейство Мейфеър.

Затова смятаме, че си струва да предадем думите му в пълнота.

Ричард Леуелин дошъл в Ню Орлиънс през 1900 г., когато бил на двайсет години, и започнал работа при Жулиен, точно както Виктор навремето. Въпреки че тогава бил вече на седемдесет и две години, Жулиен все още се интересувал живо от търговия, от производство на памук, недвижими имоти и банкерство. Той не спрял да работи до смъртта си, след четиринайсет години.

Леуелин работил за Жулиен до самия му край. През 1958 година, когато се включих активно в случая, Леуелин открито ми сподели, че е бил негов любовник.

През 1958 година Леуелин бе вече на седемдесет и седем години. Беше среден на ръст, с яко телосложение и къдрава черна коса, осеяна с прошарени кичури. Имаше много големи изпъкнали сини очи. До това време се бе сдобил с онова, което аз наричам нюорлиански акцент, и не звучеше като янки или човек от Бостън, въпреки че има доста сходства в начина, по който говорят хората от Ню Орлиънс и тези от Бостън. Както и да е, той се бе превърнал в типичен местен жител.

Беше собственик на антикварна книжарница във Френския квартал, на Чартрес стрийт, специализирана за книги за музика и по-специално за опера. В магазина винаги звучаха плочи на Карузо и Леуелин, който неизменно седеше зад бюрото в дъното на помещението, винаги бе облечен с костюм и вратовръзка.

Беше се сдобил с магазина благодарение на завещанието на Жулиен. Леуелин дори живееше тук, в апартамента на втория етаж, и работеше в книжарницата до месец преди смъртта си.

Посетих го няколко пъти през лятото на петдесет и осма, но успях да го уговоря да ми разкаже нещо по-подробно само веднъж. Трябва да призная, че виното, което той изпи по моя покана, има голяма заслуга за това. Аз, разбира се, безсрамно прилагах този метод — обяд, вино и още вино — при много от свидетелите по случая Мейфеър. Той като че ли работеше относително добре в Ню Орлиънс през лятото. Мисля, че бях малко по-настоятелен с Леуелин, но неговата информация се оказа наистина неоценима.

Изцяло «случайната» ми среща с Леуелин се състоя, когато се озовах в книжарницата му един юлски следобед и завързах разговор за великите оперни певци-кастрати, в частност за Фаринели. Не беше трудно да убедя Леуелин да затвори магазина за карибската сиеста в два и половина и да дойде с мен на обяд в «Галатоар».

Известно време не отварях дума за семейство Мейфеър, но после ги споменах, и то съвсем бегло — във връзка със старата къща на Първа улица. Честно си признах, че се интересувам от това място и от хората, които живеят там. Тогава Леуелин вече бе в доста приповдигнато настроение и веднага се впусна в спомени за първите си дни в Ню Орлиънс.

В началото не спомена нищо за Жулиен, но после аз заговорих така, сякаш знаех всичко за него. Постоянно споменавах добре известни дати и факти и така поддържах разговора жив. Накрая излязохме от «Галатоар» и отидохме в едно малко и тихо кафене на Бърбън стрийт, където продължихме да разговаряме чак до осем и половина вечерта.

По някое време Леуелин осъзна, че не страдам от предубеждения относно сексуалната му ориентация. Наистина, нищо от казаното не ме шокира, и това като че го накара да се отпусне още повече и да ми разкаже всичко.

Това беше много преди времето на касетофоните и аз трябваше да възстановя разговора по памет, когато се върнах в хотела, като се опитвах да предам характерния начин на изразяване на Леуелин. Така че това е само реконструкция. И въпреки че съм пропуснал собствените си настоятелни въпроси, вярвам, че съм предал разговора акуратно в същността му.

Леуелин бил силно влюбен в Жулиен Мейфеър и едно от най-ранните сътресения в живота му било откритието, че Жулиен е поне с десет-петнайсет години по-възрастен, отколкото той си представял. Разбрал това, когато Жулиен получил първия сърдечен удар в началото на 1914 година. Дотогава той бил много романтичен и страстен любовник и Леуелин останал с него до смъртта му няколко месеца по-късно. По това време Жулиен вече бил частично парализиран, но все още успявал да работи по час-два дневно в кабинета си.

Леуелин ми описа доста живописно Жулиен в началото на двайсети век — фин мъж, който вече не бил така снажен, но като цяло бил пъргав и енергичен, с добро чувство за хумор и богато въображение.

Леуелин сподели, че Жулиен го просветил в еротичните тайни на живота и го научил не само как да бъде внимателен любовник, но и го водел със себе си в Сторивил — известен квартал на проститутки в Ню Орлиънс — и го представил в най-добрите публични домове там.

Но нека преминем направо към неговия разказ.

— О, на какви номера ме научи само — каза Леуелин, докато си спомняше любовната си връзка — и какво чувство за хумор имаше. Сякаш целият свят беше просто шега, в него нямаше и капчица горчивина. Ще ви кажа някои много лични неща. Той правеше любов с мен, сякаш бях жена. Ако не знаете какво искам да кажа, няма нужда да ви обяснявам. И какъв глас имаше само, с френски акцент. Когато ми шептеше нещо на ухото…

Разказваше ми ужасно смешни истории за лудориите му с други любовници, как е обърквал всички и наистина — едно от тези момчета, Алистър, се обличал като жена и отивал с Жулиен в операта, а никой никога не разбрал нищо. Жулиен се опитваше да убеди и мен да направя същото, но аз му казах, че няма да го сторя за нищо на света! И той ме разбра. Беше изключително добър човек. Всъщност беше невъзможно да се скараш с него. Казваше, че е приключил с това, пък и имаше ужасен темперамент, така че не биваше да губи контрол. Това го изтощаваше.

Един път му изневерих и се прибрах чак след два дни, като очаквах най-ужасната кавга. Но той се отнесе с мен с… как се казва… с объркваща сърдечност. Излезе, че знае всичко, знае какво съм направил и с кого, и по най-приятния и искрен начин ме попита защо съм сторил такава глупост. Беше направо неестествено. Аз избухнах в сълзи и му признах, че съм искал да покажа независимостта си. Все пак той беше доста обсебващ човек. След това вече бях готов да сторя всичко в замяна на това добро отношение. Не зная какво щях да правя, ако ме бе изхвърлил!

Той прие всичко това с усмивка. Потупа ме по рамото и ми каза да не се притеснявам. Уверявам ви, в този миг завинаги ме излекува от желанието да скитосвам! Никак не беше приятно да се чувствам така ужасно, а той да е така спокоен и опрощаващ. Научи ме на някои неща, наистина.

После заговори, че можел да чете мисли и можел да вижда какво става на разни места. Говори дълго за това. Не знаех дали е сериозен, или това е просто още една от шегите му.

Имаше най-красивите очи. Беше много красив старец, наистина. Обличаше се много елегантно. Може да се каже, че беше нещо като денди. С онзи фин бял ленен костюм с жълта копринена жилетка и с бялата панамена шапка изглеждаше просто разкошно.

Мисля, че го имитирам и до ден-днешен. Не е ли тъжно? Ходя насам-натам и се опитвам да изглеждам като Жулиен Мейфеър.

О, но това ми напомня нещо странно, което ме уплаши! И до днес не знам какво точно стана. Предната нощ разговаряхме за това как Жулиен е изглеждал като млад, колко красив е на фотографиите, те бяха като истинска история на фотографията, можеха да послужат за учебно помагало. Първите бяха дагеротипии, после феротипии, по-късно истински фотографии в червеникавокафяво на картон, накрая черно-бели снимки, каквито имаме днес. Така или иначе, той ми показа много от тях и аз казах: «О, как ми се иска да съм те познавал като млад, бил си истински красавец». После млъкнах засрамен. Реших, че може да съм го обидил. Но това беше Жулиен, той просто ми се усмихваше. Никога няма да го забравя. Седеше в края на кожения си диван с кръстосани крака и ме гледаше през дима от лулата си. После каза: «Е, Ричард, ако искаш да знаеш какъв съм бил тогава, може да ти покажа. Ще те изненадам».

Тази нощ бях в центъра. Не си спомням защо. Може би просто съм искал да изляза. Нали разбирате, понякога тази къща е много потискаща. Беше пълна с деца и старци, и Мери Бет Мейфеър винаги се мотаеше наоколо. Не ме разбирайте погрешно, харесвах Мери Бет, всички харесваха Мери Бет. Аз наистина много я обичах, докато Жулиен не умря. С нея се разговаряше лесно. Винаги изслушваше хората, това все ми се струваше някак странно. Щом влезеше, тя сякаш ставаше център на внимание. Засенчваше всички останали. Пък и онзи неин съпруг, съдия Макинтайър.

Той беше отвратителен. Винаги беше пиян. И голям скандалджия, казвам ви. Често го виждах да се прибира от някой ирландски бар на Мегазин стрийт. Не беше от класата на Мейфеър. Беше образован, истински ирландски аристократ, наистина, и все пак Мери Бет го караше да се чувства по-нисш. Тя винаги му казваше разни неща, като например, че трябва да слага салфетката на скута си или пък да не пуши пура в трапезарията, или че хапе лъжицата, когато яде, и шумът я дразни. Той й беше вечно обиден. Но мисля, че все пак я обичаше. Затова тя можеше да го уязви толкова лесно. Наистина я обичаше. Трябва да я познавате, за да го разберете. Тя беше красива. Но не в това беше работата. Тя беше… беше… абсолютно завладяваща! Мога да ви разкажа доста неща за нея и младите мъже, но не искам да говоря за това.

Те седяха с часове на масата след вечеря, Мери Бет, съдия Макинтайър и Жулиен, както и разбира се, Клей Мейфеър, докато беше там. Никога не съм виждал хора, които толкова да обичат да си говорят след вечеря.

Жулиен можеше да изпие половин бутилка бренди. Малката Стела заспиваше в скута му. О, Стела с красивите къдрици, скъпата красива Стела. И красивата малка Бел. Тя постоянно се разхождаше насам-натам с куклата си. И Милата Мили, така я наричаха, но по-късно престанаха. Тя беше по-малка от Бел, но като че я надзираваше. Беше трудно да разбереш Бел. Отначало си мислиш, че е сладурче, истинско ангелче. В къщата често идваха и много братовчеди. И синът на Жулиен, Гарланд, често се отбиваше след училище. Ами Кортланд, наистина харесвах Кортланд. По едно време се говореше, че ще се жени за Мили, но тя му беше първа братовчедка, защото бе дъщеря на Реми, а по това време такива бракове вече не се приемаха добре. Мили така и не се омъжи. Тъжна история…

Съдия Макинтайър обаче беше от онези ирландци, които наистина не могат да търпят да са около жена си, ако разбирате какво искам да кажа. Имаше нужда от мъжка компания, да пие, да спори, но не и от компанията на Жулиен. Търсеше мъже като него самия, пиячи, ирландци с груб език. Прекарваше много време в клуба си в центъра, но често ходеше и в долнопробните кръчми по Мегазин стрийт.

А когато си беше у дома, винаги вдигаше много шум. Въпреки всичко беше добър съдия. Винаги пиеше след работа, защото се прибираше доста рано от съда. Тъй че имаше доста време и до десет часа се отрязваше напълно. После излизаше да скита, а към полунощ Жулиен казваше: «Ричард, мисля, че е време да го потърсиш».

Жулиен се отнасяше спокойно към всички. Намираше съдия Макинтайър за забавен. Смееше се на всичко, което той казваше. Съдия Макинтайър не спираше да говори за Ирландия, за политическата ситуация там, а Жулиен го изчакваше да свърши и казваше жизнерадостно, с искрица в очите: «Изобщо не ми пука, дори и да се избият помежду си». Съдия Макинтайър направо побесняваше. Мери Бет се смееше, клатеше глава и риташе Жулиен под масата. През последните години съдията съвсем се пропи. Не разбирам дори как живя толкова дълго. Умря чак през 1925, три месеца след смъртта на Мери Бет. Казаха, че си отишъл от пневмония. Пневмония, глупости! Намериха го в канавката. Беше Бъдни вечер и бе толкова студено, че чак тръбите замръзваха. Пневмония. Чух, че когато Мери Бет умирала, толкова я боляло, че й дали почти смъртоносна доза морфин. Тя лежала там в безсъзнание, а той дошъл пиян, събудил я и казал: «Мери Бет, имам нужда от теб». Горкият пиян глупак. А тя му отвърнала: «Ела, Даниъл. Легни до мен, Даниъл». А като си помислите само колко я е боляло. Стела ми каза това, когато я видях за последно. След това съм ходил там само веднъж — на погребението на Стела. Видях я да лежи в ковчега. Лониган бяха направили чудеса да скрият раната. Боже, толкова беше красива. Бяха се събрали всички Мейфеър. Но когато за последно я видях жива, тя ми каза някои неща за Карлота. Колко студена била тя с Мери Бет през тези последни месеци, направо ще ви се изправят косите.

Представете си само дъщеря да се отнася така към умиращата си майка. Но Мери Бет не обръщала внимание на това. Просто си лежала и се мъчела, почти в безсъзнание. Стела каза, че дори не знаела къде се намира, понякога говорела на глас на Жулиен, сякаш го виждала в стаята. А Стела, разбира се, стояла до нея денем и нощем. Колко я обичаше само Мери Бет.

Мери Бет ми каза веднъж, че може да върже всичките си други деца в чувал и да ги хвърли в Мисисипи. Интересуваше се единствено от Стела. Шегуваше се, разбира се. Никога не се отнасяше зле към децата си. Помня как с часове четеше на малкия Лайънъл, как му помагаше с уроците. Наемаше за него най-добрите учители, когато той не искаше да ходи на училище. Никое от децата не се справяше добре в училище, освен Карлота, естествено. Стела беше изключена от три различни училища. Единствено Карлота се справяше добре и това доста й помогна.

Но за какво говорех? О, да. Понякога усещах, че нямам място в тази къща. Е, така или иначе, излязох. Отидох във Френския квартал. Тогава беше времето на Сторивил, когато проституцията тук беше легална, и Жулиен ме водеше в Бялата огледална зала на Лулу, както и на други модни места, и не се интересуваше дали ходя и сам.

Онази вечер тръгнах точно натам. Жулиен нямаше нищо против. Беше се оттеглил в спалнята на третия етаж с книгите си, горещия шоколад и своя грамофон «Виктрола». Освен това знаеше, че само гледам. И така, аз вървях из квартала, покрай малките къщи — нали знаете, публичните домове — а момичетата стояха на прага и ме канеха да вляза. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да го правя.

Тогава погледът ми се спря на красив млад мъж, много красив мъж. Стоеше на една от уличките по-долу, със скръстени ръце, облегнат на стената на къщата. Гледаше ме. Каза ми: «Добър вечер, Ричард», и аз веднага разпознах гласа му с особения френски акцент. Беше гласът на Жулиен. Това беше Жулиен! Само че беше едва на двайсет и няколко години! Честно ви казвам, никога не съм се плашил така. За малко да изкрещя. Беше по-лошо, отколкото да видиш призрак. Тогава той изчезна, просто така, стопи се във въздуха.

Веднага хванах такси и се върнах в къщата на Първа улица. Жулиен ми отвори вратата. Беше с халат и пушеше противната си лула, смееше се. «Нали ти казах, че ми се ще някога да ти покажа как изглеждах на двайсет години!», каза ми. Не спираше да се смее.

Помня, че го последвах в салона. Салонът тогава беше прекрасен, нямаше нищо общо с начина, по който изглежда сега, трябваше да го видите. С прекрасни френски мебели, повечето в стил Луи XVI, които Жулиен лично бе купил в Европа, когато ходи там с Мери Бет. Бяха толкова леки, толкова елегантни, голяма красота. Сегашните мебели в стил Ар деко са купени от Стела. Смяташе, че е голяма работа навсякъде да има палми в саксии! Единственото свястно нещо там е онова пиано «Бьозендорфер». Когато отидох за погребението й, салонът изглеждаше абсолютно нелепо. Нали знаете, че поклонението беше там. Не я отнесоха в ритуалната зала. Тя лежеше в предната стая, там, където бе застреляна, знаете ли това? Постоянно се оглеждах, чудех се къде точно се е случило. Всички останали правеха същото. Лайънъл вече беше арестуван, разбира се. О, не можех да повярвам, че Лайънъл, това сладко, красиво момче, може да направи такова нещо. Двамата със Стела бяха неразделни. Но за какво ви говорех?

О, да, за онази невероятна нощ. Току-що бях видял младия Жулиен в центъра, красивия млад Жулиен, който ми заговори с френския си акцент, а после той си беше у дома — старият Жулиен, в салона, седеше на дивана с протегнати напред крака и каза: «О, Ричард, мога да ти кажа толкова много неща, да ти покажа толкова много неща. Но съм вече стар. Пък и какъв е смисълът? Една от прекрасните утехи на старостта е, че вече нямаш нужда да бъдеш разбиран. Заедно с втвърдяването на артериите идва и нещо като примирение».

Казах му: «Жулиен, още не съм на себе си. Настоявам да ми кажеш как го направи». Той не ми отговори. Сякаш не бях там. Взираше се в огъня. През зимата винаги палеше и двете камини в салона. Нали знаете, едната е по-малка от другата.

Малко по-късно той сякаш се събуди от унеса си и ми напомни, че пише историята на живота си. Може би щял да ми позволи да я прочета след смъртта му. Не бил сигурен.

— Радвах се на живота — каза той. — Вероятно човек не бива да се наслаждава на живота си толкова много. О, на тоя свят има толкова много нещастие, а аз си прекарвах наистина великолепно! Изглежда нечестно, нали? Трябваше да направя повече за другите, много повече. Трябваше да бъда по-изобретателен! Описал съм всичко в книгата си. Можеш да я прочетеш по-късно.

Неведнъж бе споменавал, че пише автобиографията си. Наистина бе имал интересен живот. Роден е доста преди Гражданската война, бе видял много неща. Често яздехме двамата из града, през парка Одюбон, разговаряхме за дните, когато на тази земя е имало плантация. Разказваше ми как се качвал на парахода от Ривърбенд. Разказваше ми за старата опера и за баловете на квартеронките. Не спираше да говори. Трябваше да запиша всичко това. Той говореше за тия неща и на малкия Лайънъл и на Стела, а те го слушаха захласнати. Взимаше ги в каретата с нас, показваше им разни места из Френския квартал, разказваше им прекрасни истории.

Наистина исках да прочета описанието на живота му. Помня, че няколко пъти го сварвах да пише нещо в библиотеката, казваше, че е автобиографията му. Пишеше на ръка, въпреки че имаше пишеща машина. И децата изобщо не му пречеха. Лайънъл си четеше до огъня, Стела си играеше с куклата на дивана, а той си пишеше.

Но знаете ли какво стана? След смъртта му нямаше никаква автобиография. Мери Бет ми каза. Помолих я да видя какво е написал, а тя съвсем безцеремонно ми заяви, че няма нищо такова. Не ми позволи дори да се докосна до писалището му. Заключи библиотеката. Мразех я заради това, определено я мразех. И го направи така безцеремонно.

Можеше да убеди всеки, че казва истината, толкова уверена изглеждаше. Но аз бях видял този ръкопис. Е, тя все пак ми даде нещо негово и винаги ще й бъда благодарен.

Тогава Леуелин извади красив пръстен с камък и ми го показа. Отбелязах, че е прекрасен и добавих, че съм любопитен за времето, което са прекарвали в Сторивил. Какво е било да ходи там с Жулиен? Отговорът му беше доста дълъг:

— О, Жулиен обичаше Сторивил, наистина. А жените в Бялата огледална зала на Лулу го обожаваха. Обслужваха го като крал. Но навсякъде беше така. Много неща се случиха там, обаче не обичам да говоря за това. Не че го ревнувах. Просто за мен, момчето от севера, всичко това бе доста шокиращо. — Засмя се. — Но все пак ще разберете по-добре какво имам предвид, ако ви разкажа.

Беше зима, когато Жулиен ме заведе там за първи път. Кочияшът му ни докара до предната врата на един от най-добрите домове. По онова време в него свиреше някакъв пианист — вече не си спомням кой точно, може би Мануел Перес или Джели Рол Мортън. Никога не съм бил фен на джаза и рагтайма. Но Жулиен ги обичаше, направо беше влюбен в този пианист — наричаха го Професора. Седяхме в салона и слушахме, пиехме шампанско, доста добро шампанско. Момичетата, разбира се, дойдоха, с безвкусните си дрешки и нелепи титли — едната беше дукеса, другата графиня — опитваха се да съблазнят Жулиен, той беше неустоим за тях. Накрая Жулиен избра една — по-възрастна жена, доста обикновена. Това ме учуди. Той каза, че ще се качим тримата горе. Разбира се, аз не исках да бъда с нея; нищо не можеше да ме накара да бъда с нея, но Жулиен се усмихна и каза, че само ще гледам и ще се уча. Много типично за него.

И какво мислите се случи в спалнята? Там не беше само възрастната жена, а и двете й дъщери — едната на девет, а другата на единайсет. Те уж помагаха в подготовката — преглеждаха Жулиен, да се изразя по-деликатно, за да се уверят, че той няма… нали се сещате… после започнаха да го мият. Казвам ви, бях направо втрещен, докато гледах тези деца да извършват толкова интимни процедури. А когато Жулиен си легна с майка им, двете момиченца останаха в леглото. Бяха много хубави, едното тъмнокосо, а другото с руси къдрици. Носеха къси камизолки и черни чорапи. Бяха много съблазнителни, дори за мен. Малките им гърдички се очертаваха през камизолките. Бяха още съвсем неразвити. Не зная защо това ми се стори така прелъстително. Те седнаха до високата резбована табла на леглото — сигурно се сещате, имаше ги едно време тези фабрични легла, високи до тавана, с балдахин и корона. Двете момичета целуваха Жулиен като ангели, докато той… докато той… оправяше майка им, ако мога така да се изразя.

Никога няма да забравя тези деца и колко естествено ми се стори всичко! Колко естествено беше за Жулиен.

Разбира се, той вършеше всичко това толкова грациозно, друг едва ли би могъл да се държи като него в такава ситуация. Сякаш беше Дарий, царят на Персия, в своя харем. У него не се долавяше никакво смущение, никаква грубост. След това пи шампанско с тях, дори малките пиха. Майката се опита да съблазни и мен, но аз веднага я отрязах. Жулиен сигурно щеше да остане там цялата нощ, ако не го бях помолил да си тръгваме. Учеше момичетата на «ново стихотворение». Явно всеки път им казваше по едно стихотворение; те рецитираха три или четири от предишни уроци. Едното беше сонет на Шекспир. А новото беше от Елизабет Барет Браунинг.

Нямах търпение да се махна от това място. По пътя към дома направо му се развиках: «Жулиен, каквито и да сме, ние сме възрастни хора. Та това бяха още деца». Той си остана невъзмутим, както винаги. «Стига, Ричард, не бъди глупак. Това бяха така наречените „лесни деца“. Те са родени в публичен дом и ще прекарат целия си живот по този начин. Не им направих нищо лошо. И ако аз не бях избрал майка им тази вечер, някой друг щеше да бъде и с нея, а после и с тях. Но ще ти кажа какво ме поразява във всичко това. Това, че животът все пак устоява, независимо от обстоятелствата. Разбира се, това е мизерно съществуване. Но как иначе? Все пак тези деца са намерили начин да живеят, да дишат, да се радват. Те се смеят и са изпълнени с любопитство и нежност. Те са се приспособили. Мисля, че това е точната дума. Те са се приспособили и посягат към звездите по свой собствен начин. Това е изумителното за мен. Те са като дивите цветя, които растат в пролуките по паважа, устремени към слънцето, без значение колко крака ги тъпчат.»

Спорих повече с него, но си спомням, че той продължи да говори. Каза, че във всеки град има деца, които са дори по-нещастни от тези. Разбира се, това не оправдаваше постъпката му.

Знаех, че ходи често в Сторивил, без да ме взима със себе си. Но ще ви кажа нещо още по-странно… (Тук той се поколеба. Имаше нужда от малко подбутване.) Той често взимаше Мери Бет със себе си. Водеше я в Бялата зала на Лулу и в Арлингтън. Тогава Мери Бет се обличаше като мъж.

Неведнъж съм ги виждал да излизат така заедно. Ако бяхте видели Мери Бет, щяхте да разберете. Тя изобщо не беше грозна жена, но съвсем не можеше да мине за деликатна. Беше висока, със здраво телосложение, с доста едри черти. Обличаше някой от костюмите на съпруга си и изглеждаше като много хубав мъж. Връзваше дългата си коса и я скриваше под шапката, носеше шал на врата, понякога и слънчеви очила, въпреки че не съм сигурен защо.

Помня, че това се случи поне пет пъти. После ги чух да говорят как е заблудила всички. Съдия Макинтайър понякога ходеше с тях, но ми се струва, че те не искаха да го взимат със себе си.

Веднъж Жулиен ми каза, че точно така съдия Макинтайър се е оженил за Мери Бет — запознали се в Сторивил две години преди моето пристигане. Тогава той още не бил съдия, а просто Даниъл Макинтайър. Срещнал Мери Бет там и цяла нощ играл билярд с нея и Жулиен. Чак до сутринта не разбрал, че тя е жена, а когато все пак се усетил, не искал да я пусне да си тръгне.

Жулиен ми разказа това. Слезли в квартала само да се поразходят и да послушат «Рази Дази Спазм Бенд». Сигурно сте чували за тях, бяха добри, наистина добри. Понякога Жулиен и Мери Бет, която при тези екскурзии се подвизаваше под името Жул, отиваха във «Вили Пияца». Точно там срещнали Даниъл Макинтайър. След това обикаляли заедно да търсят добър билярд, защото Мери Бет беше много умела в тази игра.

Както и да е, вече се съмвало, когато решили да се приберат. Съдия Макинтайър бил поговорил доста с Жулиен по бизнес въпроси, защото по онова време той бил още адвокат, затова се разбрали да се срещнат за обяд в града, а Жулиен щял да се опита да му помогне да постъпи в някоя фирма. И точно тогава, когато съдията прегърнал здраво Жул за сбогом, Мери Бет свалила меката шапка и разпуснала черната си коса. Казала му, че е жена, и той едва не умрял на място.

Мисля, че още в този миг се е влюбил в нея. Аз пристигнах година след женитбата им. Госпожица Карлота вече се беше родила, Лайънъл щеше да се появи след десет месеца, а година и половина по-късно — Стела, най-хубавата от тримата.

Да ви кажа, съдия Макинтайър до края си остана влюбен в Мери Бет. Това му беше проблемът. Последната година, която прекарах в онази къща, беше 1913, и разбира се, той вече бе съдия от осем години, благодарение на връзките на Жулиен. Уверявам ви, тогава беше също толкова силно влюбен в жена си, както и в началото. Тя също бе влюбена в него, по свой собствен начин. Не мисля, че би го търпяла, ако не го обичаше.

Е, разбира се, имаше и доста млади мъже. Хората говореха за тях. Нали знаете, конярчетата, момчетата, които разнасяха писмата, всичките изглеждаха добре. Често можеше да ги видиш как страхливо се измъкват по стълбата към задния вход. Но тя обичаше съдия Макинтайър, наистина. Ще ви кажа и още нещо. Не мисля, че той се досещаше. Вечно беше пиян. А Мери Бет приемаше това, както и всичко останало, съвсем спокойно. Тя беше най-спокойният човек, когото съм познавал. Нищо не можеше да я смути, поне не за дълго. Към хората, които й противоречаха, не проявяваше почти никакво търпение, но не искаше да си създава врагове. Никога не воюваше, нито пък се опитваше да налага волята си.

Винаги ме е удивлявал начинът, по който се отнасяше с Карлота. Тя напусна къщата, когато стана на тринайсет. Това дете беше същинска вещица! Искаше да се махне, да иде някъде в пансион. Мери Бет се опитваше да я убеди да не го прави, но тя беше решила, затова майка й накрая я пусна.

Мери Бет лесно ставаше безразлична към хората, така че може да се каже, че стана напълно безразлична към Карлота. Това бе част от студенината й, предполагам, която можеше да е напълно влудяваща. Когато Жулиен умря, тя заключи библиотеката и спалнята на третия етаж, за да не мога да влизам там. Никога няма да го забравя. И стори това без никакво вълнение. «Ричард, иди в кухнята да пийнеш кафе, а после си събери багажа» — каза тя, сякаш говореше на малко дете. За нула време ми купи къща в града. Искам да кажа, че Жулиен още не беше погребан, когато тя бе купила тази къща и аз се преместих. Разбира се, купи я с неговите пари.

Но не, тя никога не показваше емоция. Освен когато й казах, че Жулиен е мъртъв. Тогава се развълнува. Всъщност направо обезумя, но само за малко. Когато го видя, като че нещо в нея прещрака и започна да оправя завивките и дрехите му. Така и не я видях да пророни и една сълза.

Ще ви кажа нещо и за погребението на Жулиен. Мери Бет се държа странно. И този път поклонението беше в предната стая, разбира се, ковчегът беше отворен. Жулиен беше красив труп. Бяха се събрали всички Мейфеър от Луизиана. Няколко пресечки около Първа и Честнът бяха изпълнени с каретите и автомобилите им. Помня, че валеше същински порой. Струваше ми се, че никога няма да спре. Пелената на дъжда се спускаше като було около къщата. Но главното не беше това. Те устроиха бдение до ковчега, но не типичното ирландско бдение, защото опечалените вдигаха доста шум, имаше вино, храна, а съдията, естествено, се напи. По едно време пред всички тези хора в стаята и в коридора, както и в трапезарията и в библиотеката, на стълбите, Мери Бет просто премести един стол с висока облегалка до ковчега, седна, стисна безжизнената ръка на Жулиен и като че задряма, там на стола, с килната на една страна глава, без да го пуска, докато братовчедите се изреждаха да го видят и да коленичат на молитвения стол и прочее.

Беше много нежно. Колкото и да бях ревнувал от нея дотогава, в този миг я обикнах. Ще ми се аз да го бях сторил. Жулиен наистина изглеждаше прекрасно в ковчега. Трябваше да видите всички онези чадъри в гробище «Лафайет» на следващия ден! Казвам ви, когато спуснаха ковчега в гробницата, сякаш аз самият умрях. В същия този момент Мери Бет дойде при мен и ме прегърна през рамо, така че ясно я чух как прошепна: «Au revoir19, мой скъпи Жулиен!». Направи го заради мен, знам го. Направи го заради мен, това бе най-сърдечното нещо, което бе правила някога. Но чак до деня на смъртта си отричаше да има написана някаква автобиография.

Тук го прекъснах и го попитах дали Карлота е плакала на погребението.

— Всъщност не. Даже не си спомням да съм я виждал там. Тя беше толкова ужасно дете. Толкова лишено от чувство за хумор и така противопоставящо се на всички. Мери Бет се отнасяше съвсем спокойно към нея, но Жулиен много се разстройваше. Мери Бет постоянно го успокояваше. Той ми каза веднъж, че Карлота ще пропилее живота си също както неговата сестра, Катерин.

«На някои хора не им харесва да живеят — каза ми той. — Не е ли странно? Те просто не могат да понасят живота и го възприемат като някаква ужасна болест.» Засмя се. Често се сещам за тези думи.

Жулиен обичаше живота. Наистина. Той бе първият в семейството, който купи автомобил. Беше «Штуц Беъркет», направо невероятно! И двамата се возихме с него из цял Ню Орлиънс. Много му харесваше!

Сядаше на предната седалка до мен — аз карах, разбира се. Увиваше се с едно одеяло, слагаше си защитни очила и не спираше да се смее и да се радва на пътуването, особено когато трябваше да сляза, за да завъртя манивелата! Беше забавно, наистина. И Стела обичаше колата. Ще ми се сега този автомобил да беше при мен. Мери Бет се опита да ми го даде, но аз отказах. Сигурно не исках да поемам отговорността за него. Трябваше да го взема.

После Мери Бет даде колата на един от любовниците си, някакъв млад ирландец, когото бе наела за кочияш. Доколкото си спомням, той и хабер си нямаше от коне. Струва ми се, че по-късно стана полицай. Та тя даде колата на него. Зная го, защото го видях веднъж и разговаряхме, тогава ми каза. Разбира се, той не продума нищо против Мери Бет пред мен. Беше достатъчно умен. Но сигурно си представяте защо една дама може да подари подобна кола. Наистина някои от нещата, които правеше, просто вбесяваха цялата рода. Но не смееха да й кажат нищо. Тя винаги постъпваше така — вършеше най-невероятни неща, сякаш бяха нещо съвсем нормално.

Въпреки цялата си студенина и тя обичаше живота не по-малко от Жулиен. Наистина го обичаше. Да, Жулиен обичаше живота. Всъщност той така и не остаря.

Веднъж ми разказа какво са вършили с Катерин в годините преди войната. И с нея са погаждали същите номера като с Мери Бет по-късно. Само дето по онова време още е нямало Сторивил. Отивали на Галатин стрийт, в най-долнопробните крайбрежни кръчми. Катерин се обличала като млад моряк и си слагала бандаж на главата, за да прикрие косата си.

«Беше прекрасна — казваше Жулиен. — Трябваше да я видиш. Но онзи Дарси Монахан я съсипа. Тя му продаде душата си. Казвам ти, Ричард, ако някога решиш да продаваш душата си, не я продавай на друго човешко същество. Това е доста лоша сделка.»

Жулиен каза и много други странни неща. Разбира се, тогава Катерин вече се бе превърнала в съсухрена, откачена старица. Напълно луда. Точно от ония смахнати, които не спират да повтарят едно и също и късат нервите на хората.

Тя сядаше на пейка в задната част на градината и започваше да говори на мъртвия си съпруг Дарси. Това отвращаваше Жулиен. Набожността й също му беше противна. Мисля, че Катерин имаше някакво влияние върху малката Карлота, но не съм сигурен в това. Двете винаги ходеха на службите в катедралния храм.

Спомням си, че веднъж между Жулиен и Карлота се разрази ужасен скандал, но така и не разбрах за какво. Жулиен бе толкова предразполагащ, не беше трудно да го харесаш. Това дете обаче не можеше да го понася. Карлота просто не можеше да търпи да е близо до него. Не спираха да си крещят зад затворените врати на библиотеката. Караха се на френски, така че не разбирах и дума. Накрая Жулиен изскочи навън и хукна нагоре по стълбите. В очите му имаше сълзи. На лицето му имаше някаква драскотина и той я притискаше с кърпичка. Мисля, че онова малко чудовище наистина го беше нападнало. Никога след това не го видях да плаче.

А тази кошмарна Карлота бе най-студеното и зло малко създание на света. Тя просто стоеше и го гледаше как се качва по стълбите, а после каза, че ще излезе на предните стълби, за да чака баща си да се върне.

Мери Бет беше там и й отвърна: «Е, май ще ти се наложи да почакаш доста дълго. Защото баща ти в момента е пиян в клуба и няма да го качат на каретата преди десет. Така че по-добре си облечи палто, преди да излезеш».

И не го каза със злоба, а съвсем нормално, както казваше всичко, но трябваше да видите как я гледаше Карлота. Мисля, че тя обвиняваше майка си за пиенето на баща си, но ако е така, значи просто е била малка глупачка. Мъж като Даниъл Макинтайър щеше да е пияница, без значение за кого е женен — за Светата Дева или за Блудницата от Вавилон. Изобщо няма значение. Той сам ми каза, че баща му е умрял от пиене, дядо му — също. И двамата доживели едва до четирийсет и осем. Страхуваше се, че и той ще умре на четирийсет и осем. Не знам как успя да мине тая възраст. Нали знаете, семейството му имаше пари. Много пари. Ако питате мен, Мери Бет успя да го поддържа толкова дълго.

Но Карлота така и не проумя това. Нито за миг. Мисля, че Лайънъл го разбираше, Стела също. Те обичаха и двамата си родители, или поне така ми се струваше. Може би Лайънъл от време на време се срамуваше от баща си, но той си беше добро дете, послушно дете. А Стела обожаваше и майка си, и баща си.

О, този Жулиен. Помня, че направи нещо невероятно през последната си година. Заведе Лайънъл и Стела във Френския квартал, в така наречените неприлични домове. Те бяха едва десет-единайсетгодишни, още съвсем деца! Пък и знаете ли какво, не мисля, че го правеше за първи път. Просто тогава не можа да скрие от мен тази лудост. Стела беше облечена като малък юнга и изглеждаше много сладка. Цяла вечер обикаляли квартала, той им показвал различни клубове, въпреки че, разбира се, не ги водел вътре, дори Жулиен не бе способен на такова нещо, предполагам. Но съм сигурен, че бяха пили.

Събудих се, когато се прибираха. Лайънъл бе тих, той винаги бе тих. Но Стела бе особено въодушевена от видяното в онези бардаци, от жените по улицата. Двамата с нея седнахме на стълбите и дълго разговаряхме шепнешком, след като Лайънъл помогна на Жулиен да се качи на третия етаж и да си легне.

После слязохме в кухнята и си отворихме бутилка шампанско. Тя каза, че вече е достатъчно голяма за няколко питиета, и, разбира се, не искаше да ме послуша, пък и кой бях аз да я спра. Накрая тримата с Лайънъл танцувахме в задния вътрешен двор до зазоряване. Стела танцуваше някакъв рагтайм, който бе видяла в града. Каза, че Жулиен ще ги заведе в Европа, за да видят целия свят, но, разбира се, това не стана. Мисля, че те не знаеха колко стар е всъщност Жулиен, нито пък аз го знаех тогава. Когато видях на надгробния му камък годината 1828, бях направо шокиран. В този миг много неща ми станаха ясни. Нищо чудно, че можеше да вижда бъдещето — все пак бе живял цял век.

Стела трябваше да живее по-дълго, наистина трябваше. Тя ми каза нещо, което така и не можах да забравя. Беше доста след смъртта на Жулиен. Обядвахме заедно в «Двора на двете сестри». Тогава тя вече бе родила Анта и разбира се, изобщо не си направи труда да се омъжи, нито пък да каже кой е бащата. Беше страхотна история. Всички само за това приказваха. Но за какво ви говорех? А, да, обядвахме и тя ми каза, че ще доживее дълбока старост като Жулиен. Заяви, че Жулиен й го казал, като й гледал на ръка. Щяла да има дълъг живот.

И като си помисля само, че бе застреляна от Лайънъл, когато още нямаше и трийсет години. Господи боже! А знаете ли, че Карлота го накара?

Леуелин вече говореше почти несвързано. Аз настоях да продължи за Карлота и стрелбата, но той не каза нищо повече по този въпрос. Цялата тази история като че започна да го плаши. Той се върна на Жулиеновата «автобиография» и колко много я бил искал. И какво не би дал да може някой ден да влезе в онази къща и да докосне ръкописа, ако още бил в библиотеката. Но откакто Карлота била там, нямал такъв шанс.

— Знаете ли, че горе има складови помещения, точно под покрива, в предната част на къщата. Не се виждат от улицата заради полегатия покрив, но там били сандъците на Жулиен.

Обзалагам се, че там е сложила автобиографията му. Не си е направила труда да я изгори. Не и Мери Бет. Тя просто не искаше ръкописът да попадне в моите ръце. Но кой знае какво е направила отвратителната Карлота с тези неща?

Не исках да изпусна възможността, затова го попитах дали някога е виждал нещо странно в къщата, нещо свръхестествено. (Разбира се, като се изключат привиденията, които Жулиен е предизвиквал.) Това беше нещо като подвеждащ въпрос, който се опитвах да избегна, но бях прекарал с него часове и той не бе отворил дума за това, освен за странните случки с Жулиен. А аз търсех нещо повече.

Реакцията му на въпроса ми беше много силна.

— О, това беше кошмарно, ужасно. Не съм го казвал на никого. Пък и може да е само плод на въображението ми. — И той отново замълча.

Помогнах му да се качи в апартамента си над книжарницата на Чартрес стрийт. Той постоянно повтаряше, че Жулиен му е оставил парите за тази сграда, както и за книжарницата. Жулиен знаел, че той обича поезия и музика и искрено презира работата си като секретар. Искал да го освободи и намерил начин да го направи. Но единствената книга, която Ричард искал, била онази, която разказвала живота на Жулиен.

Никога не съм взимал толкова дълго и задълбочено интервю.

Когато след няколко дни се опитах да поговоря отново с Леуелин, той беше много любезен, но предпазлив. Извини се, че е пил толкова много и че се е разприказвал така, и все пак му било приятно.

Не успях да го накарам да обядва с мен отново, нито да поговорим пак за Жулиен Мейфеър.

След това на няколко пъти се отбивах в магазина му. Разпитвах го за различни членове на семейството, но така и не успях да си върна доверието му. Веднъж го попитах отново дали смята, че къщата на Първа улица е «обитавана от призраци», защото има много слухове за това.

На лицето му се върна онова странно изражение, което бях видял при първия ни разговор. Той извърна поглед, очите му се разшириха и потрепери: «Не зная. Може да е било нещо като призрак. Не обичам да мисля за тия неща. Винаги съм смятал, че чувството ми за вина ме е накарало да си го въобразя».

Когато настоях да ми каже, той отвърна, че семейство Мейфеър са много странни хора.

— Не ми се иска да влизам в конфликт с тях. Онази Карлота е чудовище. Истинско чудовище. — Явно се чувстваше доста неудобно.

Попитах го дали някога му е създавала проблеми, а той отговори с презрение, че тя създава проблеми на всички. Изглеждаше някак разсеян, угрижен. И тогава каза най-странното нещо, което аз побързах да запиша, щом се върнах в хотела. Каза, че никога не е вярвал в живота след смъртта, но когато мислел за Жулиен, бил убеден, че той все още съществува някъде.

— Знам, че ме мислите за откачен, или нещо подобно — каза той. — Но мога да се закълна, че това е истина. В нощта след първата ни среща, аз сънувах Жулиен и той ми каза много неща. Когато се събудих, не можех да си спомня ясно съня, но усещах, че Жулиен не иска ние с вас да разговаряме повече. Дори не ми се иска да ви казвам това сега, но просто… смятам, че ви го дължа.

Казах, че му вярвам. Той отвърна, че Жулиен в съня му не бил Жулиен от спомените му. Нещо в него определено се било променило.

— Изглеждаше по-мъдър, по-мил, точно каквито си представяме, че стават хората, когато отидат в отвъдното. И не изглеждаше стар. Но не беше и млад. Никога няма да забравя този сън. Беше… абсолютно реален, мога да се закълна, че той стоеше до леглото ми. Помня какво ми каза. Каза, че някои неща са предопределени, но все пак могат да бъдат избегнати.

— Какви неща? — попитах аз.

Той поклати глава. Не каза нищо по този въпрос, колкото и да го притисках. Призна, че не усетил упрек от страна на Жулиен за нашия разговор, но това, че му се явил в съня му, го карало да се чувства някак нелоялен. Дори не можах да го накарам да повтори историята при следващата ни среща.

За последно го видях в края на август през петдесет и девета година. Изглеждаше доста болен. Устата и лявата му ръка трепереха силно, речта му бе вече завалена и трудно разбирах думите му. Казах му съвсем откровено, че онова, което ми е разказал за Жулиен, е много важно за мен, че все още се интересувам от историята на семейство Мейфеър.

Отначало ми се стори, че не си спомня за мен, нито за случилото се, толкова разсеян изглеждаше. Но после като че ме позна. И се развълнува.

— Елате с мен отзад — каза той и когато се опита да стане от бюрото, аз му подадох ръка. Едва се държеше на крака. Минахме през врата, закрита с прашна завеса, и влязохме в малък склад. Той се спря и като че се втренчи в нещо, което не можех да видя.

Изсмя се някак странно и направи презрителен жест с ръка. После отвори една кутия с треперещите си ръце и извади пакет с фотографии. Всички бяха на Жулиен. Даде ми ги. Като че искаше да ми каже нещо, но не намираше думи.

— Не знаете колко много значи това за мен — казах аз.

— Зная — отвърна той. — Точно затова ви ги давам. Вие сте единственият човек, който успя да разбере Жулиен.

Изведнъж се натъжих, много се натъжих. Бях ли разбрал наистина? Предполагам, че да. Благодарение на него Жулиен Мейфеър бе добил плът за мен и аз го намирах невероятен.

— Животът ми можеше да е различен, ако не бях срещнал Жулиен. Никой след това не можеше да се мери с него. А после и този магазин, аз се оттеглих в него и всъщност не успях да направя кой знае какво.

Той като че се отърси от тези мисли и се усмихна.

Зададох му няколко въпроса, но той не им обърна внимание. Накрая обаче един от тях го заинтригува.

— Страда ли Жулиен при смъртта си? — попитах аз.

Той се замисли, после поклати глава.

— Не, всъщност не. Наистина, не му харесваше да е парализиран. Как иначе? Но обичаше книгите. Четях му през цялото време. Той умря рано сутринта. Знам го, защото бях с него до два часа, а после загасих осветлението и слязох долу.

Някъде към шест ме събуди бурята. Валеше толкова силно, че водата се процеждаше през первазите на прозорците. Клоните на брястовете отвън пращяха силно. Веднага изтичах горе да видя Жулиен. Леглото му беше точно до прозореца.

И знаете ли какво? Той някак бе успял да се надигне и да отвори прозореца. Когато влязох, беше вече мъртъв, протегнат към перваза, със затворени очи. Изглеждаше толкова умиротворен, сякаш бе искал да поеме глътка свеж въздух и когато я е вдишал, е паднал мъртъв, беше като заспал. Сцената щеше да изглежда съвсем мирна, ако не беше бурята, защото дъждът се лееше върху Жулиен, а вятърът навяваше листа в стаята. След това казаха, че е получил масивен инсулт. Не успяха да разберат как е успял да отвори прозореца. Аз не казах нищо, но знаете ли, стори ми се…

— Да? — поощрих го аз.

Той сви леко рамене и продължи, сега говореше съвсем завалено.

— Мери Бет направо обезумя, когато й съобщих. Тя го издърпа от прозореца и го сложи на възглавницата. Дори го плесна и изкрещя: «Събуди се, Жулиен. Жулиен, не ме оставяй!». Много трудно затворих прозореца. Едното стъкло падна. Беше ужасно. Тогава дойде и отвратителната Карлота. Всички дойдоха да целунат Жулиен, да се сбогуват с него, а милата Мили, дъщерята на Реми, ни помогна да оправим леглото. Но ужасната Карлота изобщо не се приближи до него, нито ни помогна. Стоеше на стълбищната площадка със сключени ръце като монахиня и просто се взираше през вратата. А Бел, скъпоценната Бел, ангелът, тя дойде с куклата си и започна да плаче. Тогава Стела се качи на леглото, легна до Жулиен и сложи ръка на гърдите му.

Бел каза: «Събуди се, чичо Жулиен». Предполагам, беше чула майка си. А Жулиен — бедният, прекрасният Жулиен — излъчваше такъв покой накрая, главата му лежеше на възглавницата, очите му бяха затворени.

Леуелин се усмихна и поклати глава, после започна да се смее тихо, сякаш си спомни нещо, което събуди в него огромна нежност. Изрече някакви думи, но не можах да разбера какви. После прочисти с мъка гърлото си и каза:

— Тази Стела. Всички обичаха Стела. Всички, освен Карлота. Карлота не я обичаше. — Гласът му изневери.

Отново му зададох някакъв насочващ въпрос, от онези, които бях решил да не задавам. Попитах го пак за призрака. Казах, че много хора твърдят, че къщата е «обитавана от призраци».

— Струва ми се, че ако беше така, вие щяхте да знаете — добавих.

Не знам дали ме разбра. Отиде до бюрото си и седна. И тъкмо когато си помислих, че е забравил напълно за мен, той каза, че наистина е имало нещо в онази къща, но не може да обясни какво.

— Имаше нещо — каза той и на лицето му отново се изписа познатото отвращение. — И мога да се закълна, че всички знаеха за него. Понякога беше просто някакво усещане… Усещане, че някой те наблюдава.

— А имаше ли и друго? — настоях аз, защото бях млад, безжалостен и изпълнен с любопитство. А и не знаех още какво е да си стар.

— Казах на Жулиен за това — рече той. — Казах му, че то е при нас в стаята, че не сме сами, че то ни… гледа. Но той само се засмя, както винаги. Каза ми да не бъда толкова стеснителен. Но аз мога да се закълна, че то беше там! Идваше, когато ние с Жулиен, нали разбирате, когато бяхме заедно.

— А видяхте ли го?

— Само веднъж, накрая — отвърна той. Добави още нещо, но не можах да го разбера. Когато настоях, само поклати глава и стисна силно устни, както му беше навик. После прошепна: — Сигурно съм си го въобразил. Но мога да се закълна, че в последните дни на Жулиен, когато той вече беше много болен, онова нещо беше там, определено беше там. Беше в стаята на Жулиен, в леглото му.

Той вдигна очи, за да види реакцията ми. Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу и се намръщи, очите му светеха под гъстите вежди.

— Ужасно, ужасно нещо — прошепна той, клатейки глава и потрепери.

— Видяхте ли го?

Той извърна поглед. Зададох му още няколко въпроса, но знаех, че е безполезно. Споменах нещо за това, че останалите са знаели за съществото, но са се престрували, че не знаят.

Той ме погледна и рече:

— Не искаха да зная, че те знаят. Всички знаеха. Казах на Жулиен: «Има още някой в къщата и ти го знаеш, ти знаеш какво представлява и какво иска, но не искаш да признаеш, че знаеш». А той отвръщаше: «Стига, Ричард» и впрягаше… цялата си убедителност, ако мога така да се изразя, за да забравя за случая. А през онази последна седмица, онази ужасна последна седмица, то пак беше там, в леглото му. Знаех го. Събудих се на стола и го видях. Наистина го видях. Беше призрак на мъж и правеше любов с Жулиен. О, Господи, каква гледка само. Защото, нали разбирате, аз знаех, че това същество не е реално. Изобщо не е реално. Не можеше да бъде реално. И все пак го виждах.

Той се извърна, устата му затрепери още по-силно. Опита се да извади кърпичката от джоба си, но беше твърде непохватен. Не знаех дали трябва да му помогна.

Зададох му още въпроси, възможно най-внимателно. Той или не ме чу, или пък не пожела да отговори. Някак се свлече на стола, сякаш щеше да умре от старост всеки момент.

После поклати глава и каза, че не може да говори повече. Изглеждаше напълно изтощен. Каза, че вече не остава цял ден в магазина и скоро ще се качи горе. Благодарих му много за снимките и той каза, че се радва, дето съм дошъл, чакал ме, за да ми ги даде.

Повече не видях Ричард Леуелин. Той умря пет месеца след този разговор, в началото на 1960 година. Погребаха го в гробището «Лафайет», недалече от Жулиен.

Има и други истории за Жулиен, които можем да включим тук. Вероятно още много могат да бъдат открити.

Но това е достатъчно за нашия разказ, затова няма да добавям нищо повече засега, освен това че знаем, че Жулиен е имал още един любовник — мъж, към когото е бил много силно привързан, и той вече бе описан тук като съдия Даниъл Макинтайър, който по-късно се жени за Мери Бет Мейфеър.

Но на него ще се спрем във връзка с Мери Бет. Поради това сега трябва да преминем към самата нея, последната голяма вещица Мейфеър през деветнайсетото столетие и единствената жена от рода през този век, която е могла да си съперничи по сила с предшественичките си от осемнайсети.“

Методи на разследване през двайсети век

Както вече споменах в нашето изложение за семейството през деветнайсети век, източниците ни на информация за Мейфеър с времето стават все по-многобройни и все по-надеждни.

През двайсети век Таламаска запазва всичките си традиционни методи на разследване, но едва сега включва в случая и професионални детективи. Редица такива са работили за нас в Ню Орлиънс, работят и сега. Те се оказват изключително добри не само в събиране на слухове от всякакъв вид, но и в разследването на специфични въпроси, като преглеждат многочислените публични архиви и разговарят с много хора за семейство Мейфеър, точно както днес един писател на криминални романи би събрал информация за творбите си.

Тези хора рядко са били уведомявани кои сме ние. Те са докладвали на агенция в Лондон. И въпреки че все още изпращаме наши специално обучени разследващи в Ню Орлиънс, за да събират „слухове“, ние поддържаме връзка с многобройните си други „съгледвачи“, както сме правили през целия деветнайсети век, и тези частни детективи всъщност в много отношения повишиха качеството на събираната от нас информация.

И все пак има още един източник, който стана достъпен за нас в края на деветнайсети и началото на двайсети век и който тук ще наречем — поради липсата на по-подходящ израз — семейни легенди. А именно — въпреки че Мейфеър са крайно потайни по отношение на родствениците си и никога не говорят за семейното завещание пред странични хора, все пак в края на деветнайсети век те започват да разказват малки истории и странни анекдоти за техни далечни предци.

Например наследник на Лестан, който не отваря и дума за скъпата си братовчедка Мери Бет, повтаря няколко чудати истории за пралеля си Маргьорит, която обичала да танцува с робите си, когато на едно празненство е предизвикан от непознат да поклюкарства за нея. По-късно внукът на същия този братовчед разказва подобни истории за госпожица Мери Бет, която дори не е познавал.

Разбира се, повечето от тези семейни „предания“ са твърде неясни, за да представляват интерес за нас, пък и се отнасят най-вече за „добрите плантаторски времена“, които вече са станали митични за повечето стари семейства в Луизиана и не хвърлят никаква светлина върху нашите търсения. Обаче понякога семейните легенди се свързват доста шокиращо с късчета информация, които сме успели да съберем от други източници.

И така, там, където тези легенди стават особено информативни, аз съм ги включил в настоящия доклад. Но читателят трябва да разбере, че „семейните легенди“ винаги се отнасят за хора и събития от „неясното минало“.

Има и друга форма на „слухове“, които започват в началото на двайсети век и които ние наричаме „юридически слухове“ — това са слуховете, разпространени сред секретарите, адвокатите, съдебните чиновници и съдиите, познавали Мейфеър и работили с тях, както и сред приятелите и близките им роднини.

Тъй като синовете на Жулиен — Баркли, Гарланд и Кортланд — стават видни адвокати и тъй като самата Карлота Мейфеър също е адвокат, както и множество от внуците на Жулиен, тази мрежа от юридически контакти е по-голяма, отколкото можем да предположим. Но дори и да не беше така, финансовите дела на Мейфеър са толкова обширни, че с тях са били ангажирани множество адвокати.

През двайсети век в семейството започва кавга. Карлота се опитва да се пребори за попечителство над дъщерята на Стела и възниква спор за контрола над завещанието. Тогава тези юридически слухове стават доста богат източник на интересни подробности.

Нека в заключение добавя, че през двайсети век е събран по-голям и по-подробен архив, в сравнение с този от деветнайсети век. Наетите от нас детективи през двайсети век започват да се възползват от множество публични записи относно семейството. Освен това с времето пресата започва все по-често да споменава името Мейфеър.

Изменения от етнически характер в семейството

С приближаването на нашия разказ към двайсети век, трябва да отбележим, че етническият характер на семейство Мейфеър се променя.

Първите представители на рода са със смесен шотландско-френски произход, към който в следващото поколение се влива и холандската кръв на Петир ван Абел. Но след това семейството остава преобладаващо френско.

След 1826 година обаче, след женитбата на Маргьорит Мейфеър за оперния певец Тайрон Клифърд Макнамара, членовете на семейството, които били пряко зависими от завещанието, често започнали да встъпват в брак с англосаксонци.

Другите клонове на рода — най-вече наследниците на Лестан и Морис — си остават френски, и ако или когато са се преселили в Ню Орлиънс, предпочитали да живеят в центъра на града с френскоговорещи креоли, във Френския квартал или на Еспланада авеню.

След женитбата на Катерин за Дарси Монахан основното семейство започва трайно да се настанява в горната „американска“ част на града, Гардън Дистрикт. И въпреки че Жулиен Мейфеър (самият наполовина ирландец) говори на френски през целия си живот и се жени за френскоговорящата си братовчедка Сузет, той дава на тримата си сина определено американски и английски имена и се погрижва те да получат американско образование. Синът му Гарланд се жени за момиче с германо-ирландски произход с благословията на Жулиен. Кортланд също се жени за англосаксонско момиче, а по-късно така постъпва и Баркли.

Както вече отбелязахме, Мери Бет се омъжва за ирландеца Даниъл Макнамара през 1899 г.

Въпреки че говорят френски през целия си живот, синовете на Катерин, Клей и Винсент, се женят за американки от ирландски произход — Клей за дъщеря на собственик на хотели, а Винсент за дъщеря на пивовар с германо-ирландски произход. Една от дъщерите на Клей постъпва в Ирландския католически орден „Сестри на милосърдието“ (следвайки стъпките на сестрата на баща си), който до ден-днешен е подпомаган от семейството. Към него се присъединява и една правнучка на Винсент.

Макар че френскоговорещите Мейфеър се черкуват в катедралата „Сейнт Луиз“ във Френския квартал, основното семейство посещава енорийската църква „Нотр Дам“ на Джаксън авеню — една от трите църкви, поддържани от Конгрегацията на светия Изкупител20, които се опитват да посрещнат нуждите на ирландците по крайбрежието и немските имигранти, както и на старите френски семейства. Тази църква е затворена през 1920 г. и след това е построен параклис на Притама стрийт в Гардън Дистрикт, който явно е предназначен за богатите, които не искат да посещават ирландската „Свети Алфонс“ и немската „Света Богородица“.

Семейството, което живее на Първа улица, посещава службите в параклиса и до днес. Но от 1899 година при по-важни случаи Мейфеър започват да се появяват и в ирландската църква „Свети Алфонс“ — много голяма, красива и впечатляваща.

Мери Бет се венчава за Даниъл Макинтайър в „Свети Алфонс“ през 1899 година и оттогава всички кръщенета на деца от основното семейство се извършват там. Някои от децата Мейфеър — след като са изгонени от по-добрите частни училища — постъпват за кратко в частното църковно училище към „Свети Алфонс“.

Част от нашите сведения за семейството идват от ирландските монахини и свещеници от тази енория.

След смъртта на Жулиен през 1914 г. Мери Бет рядко говори на френски, дори пред своите френски братовчеди, и вероятно затова членовете на основното семейство изоставят този език. Говори се, че Карлота Мейфеър навремето е говорила френски, но е много съмнително дали Стела, Анта или Деидре знаят повече от няколко думи на този чужд език.

Нашите детективи неведнъж са отбелязвали, че в речта на Мейфеър от двайсети век — Карлота, сестра й Стела; дъщерята на Стела, Анта; и нейната дъщеря, Деидре — определено се наблюдава ирландски акцент. За разлика от мнозина в Ню Орлиънс, те не говорели с осезаем френски или южноамерикански акцент, но често се обръщали към хората с двете им имена, например: „Как си, Ели Мейфеър?“, и в речта им се усещал определен ритъм и нарочни повторения, които са много характерни за ирландците. Типичен пример ще бъде този фрагмент, записан на погребение на член от семейството през 1945 година:

„Стига, не ми разказвай тази история, стига, Глория Мейфеър, знаеш, че не вярвам в такива неща и трябва да се засрамиш, че ги говориш. Горката Нанси, има си толкова грижи, горката, тя живее като светица и ти знаеш, че е така!“

Колкото до външния вид, членовете на семейството са такава мешавица от гени, че по всяко време и във всяко поколение се появяват всевъзможни комбинации в цвета на кожата и косата, в телосложението и чертите на лицето. При тях няма характерен тип.

Все пак някои членове на Таламаска твърдят, че проучването на всичките съществуващи фотографии, скици, както и репродукции на портрети в нашите досиета, разкриват серия от повтарящи се черти.

Например има група родственици, които са високи и руси (в това число и Лайънъл Мейфеър) и явно напомнят на Петир ван Абел — всички са със зелени очи и ясно изразени брадички.

Има и група на много бледи и деликатни Мейфеър, които винаги са със сини очи и са ниски. В нея може да бъде включена не само Дебора, но и Деидре Мейфеър, настоящата наследница и „вещица“, както и майка на Роуан.

Третата група са тъмнооки, тъмнокоси Мейфеър с дълги кости. Тук влизат Мери Бет Мейфеър, чичовците й Клей и Винсент, а също и Анжелик Мейфеър от Сан Доминго.

Друга група — с малки черни очи и черни коси — са родственици с типично френски външен вид. Те са с малка, кръгла глава и доста изпъкнали очи, както и с много къдрави коси.

Накрая идва групата на много светлите, студени на вид Мейфеър — всичките руси, със сиви очи и много деликатно телосложение, въпреки че са високи. В тази група влизат Шарлот от Сан Доминго (дъщерята на Петир ван Абел), Мари Клодет, която довежда семейството в Луизиана, дъщерята на Стела, Анта Мейфеър, и нейната внучка — доктор Роуан Мейфеър.

Членове на ордена често отбелязват една много особена прилика. Например доктор Роуан Мейфеър от Тибурон, Калифорния, напомня силно на своя предшественик Жулиен Мейфеър, и то повече, отколкото на русите членове на семейството. Карлота пък, като млада, много прилича на Шарлот.

(Разследващият се чувства длъжен да отбележи, че що се отнася до външния вид на членовете на семейството, лично той не вижда нищо такова на изображенията. Наистина има прилики, но различията са далече по-големи. Семейството не изглежда нито определено ирландско, нито френско, нито шотландско, нито каквото и да било друго.)

Що се отнася до ирландското влияние и ирландските черти, не бива да забравяме, че историята на семейството е такава, че не може да се каже със сигурност кой е баща на всяко от децата. И както по-късните „легенди“ на наследниците от двайсети век ще покажат, кръвосмесителните връзки във всяко поколение изобщо не са били тайна. И все пак в рода определено се усеща ирландско културно влияние.

Трябва да отбележим и че в началото на двайсети век семейството започва да наема все повече ирландски слуги, които се превръщат в безценен източник на информация за Таламаска. Не е лесно да се определи до каква степен те са допринесли за това да съзираме ирландски черти у Мейфеър.

Наемането на тези ирландски работници няма нищо общо с ирландската идентичност на семейството. По онова време това е било нещо като традиция — да се наемат ирландци, които живеели в така наречения Айриш Ченъл, на крайбрежието — между река Мисисипи и Мегазин стрийт, най-южната граница на Гардън Дистрикт. Някои от тях ставали прислужници и коняри, други идвали на работа само през деня или при необходимост. Като цяло те не били така лоялни, както чернокожите слуги, и говорели много и свободно за всичко, което ставало на Първа улица.

Но въпреки че е изключително ценна за Таламаска, тяхната информация все пак е от такъв вид, че трябва да бъде внимателно преценявана.

Ирландските слуги, работили в и около къщата, като цяло били склонни да вярват в призраци, в свръхестествени сили и в умението на жените Мейфеър да призовават духове. Иначе казано, били силно суеверни хора, така че техните истории за чутото или видяното там често граничат с фантазията и съдържат зловещи описания.

Въпреки това по очевидни причини този материал е изключително значим. И в повечето от разказаното от ирландските слуги можем да открием познати мотиви.

Така че няма да е неоправдано, ако в заключение кажем, че през първото десетилетие на двайсети век семейство Мейфеър от Първа улица са се смятали за ирландци, като дори често са правили забележки в този смисъл. Мнозина от приближените им — слуги и равни — са смятали, че те са откачени и ексцентрични типично по ирландски, както и склонни към всякакви патологии. Неколцина критици на семейството ги наричат „напълно смахнати ирландци“. А германският свещеник от църквата „Свети Алфонс“ веднъж ги описва като „вечно пребиваващи в келтска мъгла“. Някои техни съседи и приятели наричат сина на Мери Бет, Лайънъл, „безумен ирландски пияница“, както всички бармани по Мегазин стрийт наричали баща му.

Вероятно можем да кажем, че със смъртта на „мосю Жулиен“ (който всъщност е бил наполовина ирландец) къщата на Първа улица губи и последните черти от всичко френско или креолско. Сестрата на Жулиен, Катерин, и брат й Реми, вече са били покойници, както и дъщеря му — Жанет. След това — ако не се броят огромните семейни събирания, на които присъствали и стотици френскоговорещи братовчеди — основното семейство става ирландско-американско и католическо.

С годините френскоговорещите клонове на рода губят креолската си идентичност, както и останалите креолски семейства в Луизиана. Френският отмира в почти всеки клон на рода и в последното десетилетие на двайсети век е вече много трудно да се открие френскоговорещ член на рода Мейфеър.

Това ни води до едно друго особено важно наблюдение — което много лесно може да бъде пропуснато в течение на повествованието.

Със смъртта на Жулиен семейство Мейфеър може би губи и последния си член, който знае неговата история. Не можем да сме сигурни в това, но от разговорите с наследниците и от техните нелепи „легенди“ за времето в плантацията, това изглежда много вероятно.

Като последствие, от 1914 г. всеки член на Таламаска, работил по случая, вече има усещането, че знае за семейството повече, отколкото неговите членове. Това води до значително объркване и известен стрес у някои от нашите разследващи.

Още преди смъртта на Жулиен въпросът дали да се осъществява контакт със самото семейство, става доста тежък за ордена.

След смъртта на Мери Бет положението се влошава.

Но сега трябва да продължим с нашата история, като се върнем назад до 1891 година, за да можем да се концентрираме изцяло върху Мери Бет Мейфеър, която ще ни доведе до двайсети век и вероятно е последната от истински могъщите вещици Мейфеър.

За Мери Бет Мейфеър знаем повече, отколкото за която и да било от вещиците Мейфеър от времето на Шарлот насам. И все пак, дори след проучване на цялата информация Мери Бет си остава мистерия, която ни се разкрива единствено на случайни проблясъци чрез анекдотите на слугите и семейните приятели. Единствено Ричард Леуелин ни дава истински интимно нейно описание. Но както вече видяхме, той е знаел много малко за нейните бизнес интереси и за окултните й сили. Тя като че го е заблуждавала, както е заблуждавала и всички останали от обкръжението си, като ги е карала да смятат, че е просто силна жена, когато всъщност е била много повече от това.

Дългата история на Мери Бет Мейфеър

Седмицата след смъртта на Маргьорит през 1891 година Жулиен пренася личните й вещи от Ривърбенд в къщата на Първа улица. Наема две каруци, за да прекара вещите — множество буркани и бутилки, добре опаковани в сандъци, няколко сандъка с писма и други документи, както и двайсет и пет кашона с книги и няколко сандъка с най-разнообразни вещи.

Знаем, че бурканите и бутилките изчезват някъде на третия етаж на къщата на Първа улица и повече никой не споменава за тях.

По това време Жулиен обзавежда спалнята си на третия етаж, където и умира, както разбираме от разказа на Ричард Леуелин.

Много от книгите на Маргьорит, включително и неразбираеми текстове на немски и френски, свързани с черната магия, са наредени на лавиците в библиотеката на приземния етаж.

Мери Бет получава старата господарска спалня в северното крило, над библиотеката, която винаги е била заемана от наследницата на завещанието. Малката Бел, още твърде малка, за да показва някакви признаци на слабоумие, получава първата спалня по коридора, но често спи при майка си.

Мери Бет започва да носи редовно смарагда на Мейфеър. Може да се каже, че именно в този период тя се осъзнава вече като възрастен човек и като господарка на къщата. Обществото в Ню Орлиънс започва да се съобразява с нея и тогава се появяват и първите бизнес документи с нейния подпис в публичните регистри от онова време.

На многобройни фотографии от този период тя носи смарагда и много хора започват да говорят с възхищение за него. На доста от тези фотографии е облечена с мъжки дрехи. Много свидетели потвърждават думите на Ричард Леуелин, че Мери Бет се е обличала като мъж и често излизала така в града заедно с Жулиен. Преди сватбата й със съдия Даниъл Макинтайър тези разходки не са се ограничавали само до Френския квартал, но са включвали и всякакви обществени мероприятия. Дори на баловете Мери Бет се появявала облечена в красив бял фрак.

Въпреки че обществото като цяло било шокирано от това поведение, Мейфеър продължили да павират пътя си с пари и чар. Те били изключително щедри към нуждаещите се след войната и последвалата депресия. Почти постоянно проявявали благотворителност и под контрола на Клей Мейфеър Ривърбенд продължава да е източник на огромно състояние с богатите си реколти от захарна тръстика.

В тези ранни години Мери Бет като че ли не предизвиквала хорската неприязън. Никой, дори и онези, които не я одобрявали, не я е определял като зла или жестока, въпреки че често е критикувана заради студенината си, прекалената си деловитост и безразличие към чувствата на околните, както и заради твърде мъжкия й маниер.

Въпреки силата й и високия й ръст, тя все пак не е била мъжкарана. Мнозина я описват като изключително привлекателна и дори красива. Няколко фотографии дават доказателства за това. На тях тя изглежда като доста съблазнителна жена в мъжки дрехи, особено през ранните години. Повече от един член на Таламаска отбелязва, че докато Стела, Анта и Деидре Мейфеър — дъщеря й, внучка й и правнучка й — са деликатни, южняшки тип красавици, Мери Бет силно напомня на поразителните и неземни американски филмови звезди, които добиват популярност след смъртта й, особено на Ава Гарднър и Джоан Крофърд. На някои фотографии тя много прилича и на Джени Чърчил, прочутата американска майка на Уинстън Чърчил.

Косата на Мери Бет останала мастиленочерна чак до смъртта й, на петдесет и четири години. Не знаем точния й ръст, но можем да предполагаме, че е била някъде към метър и седемдесет и девет. Никога не е била пълна, но е имала едър кокал и е била много силна. Крачката й била широка. Ракът, който я убил, е открит шест месеца преди смъртта й, а тя си останала „привлекателна“ жена до последните седмици от живота си, когато се затворила в стаята си и повече не излязла оттам.

Не може да има съмнение обаче, че Мери Бет малко се е интересувала от физическата си красота. Въпреки че винаги е поддържала външния си вид, а понякога дори е изглеждала зашеметяващо в бална рокля и с кожено наметало, тя никога не е описвана като прелъстителна. Всъщност онези, които са я наричали „неженствена“, са имали предвид прямия й и рязък маниер, както и очевидното й безразличие към значителната й физическа надареност.

Струва си да отбележим и че почти всички тези черти — прямият маниер, деловото поведение, честността и студенината — по-късно се асоциират с дъщеря й Карлота Мейфеър, която не е и никога не е била наследница на завещанието.

Онези, които са харесвали Мери Бет и са правили успешен бизнес с нея, я оценяват като „прям“ и много щедър човек, напълно неспособен на дребнавост. Онези, които не са се разбирали с нея, я наричат безчувствена и безчовечна. Такъв е случаят и с Карлота Мейфеър.

Бизнес интересите на Мери Бет и апетитът й за удоволствия ще бъдат описани най-подробно по-долу. Тук е достатъчно да кажем, че в ранните години тя, не по-малко от Жулиен, е давала тон на живота в къщата на Първа улица. Много семейни вечерни празненства били изцяло организирани от нея и пак тя убедила Жулиен да направи своето последно пътуване из Европа през 1896 г., когато двамата посетили всички столици от Мадрид до Лондон.

Още от дете Мери Бет споделяла любовта на Жулиен към конете и двамата често яздели заедно. Освен това те обичали театъра и посещавали всякакви пиеси, от класически Шекспирови до съвсем малки и незначителни местни постановки. И двамата били страстни любители на операта. В последните си години Мери Бет имала по един грамофон „Виктрола“ в почти всяка стая на къщата и постоянно пускала оперни арии.

Тя като че е обичала да живее с много хора под един покрив. Интересът й към семейството не се е ограничавал до срещи и събирания. Напротив, нейната врата е била отворена за всички братовчеди чак до края на живота й.

Някои разкази за нейното гостоприемство показват, че е обичала да властва над хората; обичала е да е в центъра на вниманието. Но дори в съобщенията, в които подобни впечатления се изразяват директно, Мери Бет е описвана като човек, който се интересува повече от другите, отколкото от себе си. Всъщност пълната липса на нарцисизъм или суета у тази жена продължава да изумява всички, които четат настоящите записи. Вероятно по-скоро щедростта, отколкото жаждата за власт, е удачното обяснение за отношенията й с родствениците й.

(Позволете да отбележим, че Нанси Мейфеър, незаконно дете на наследник на Морис Мейфеър, е осиновена от Мери Бет и е отгледана заедно с Анта Мейфеър, като дъщеря на Стела. Нанси живее в къщата на Първа улица чак до 1988 година. Дори мнозина Мейфеър са смятали, че тя е родна дъщеря на Стела.)

През 1891 година в къщата на Първа улица живеели: Реми Мейфеър, който изглеждал с години по-голям от брат си Жулиен, въпреки че всъщност не бил, и за когото се твърдяло, че е умрял от туберкулоза през 1897; синовете на Жулиен — Баркли, Гарланд и Кортланд, които били първите Мейфеър изпратени да учат в колежи на Източния бряг, където се справили много добре; Мили Мейфеър, единствената от децата на Реми, която така и не се омъжила, и накрая, заедно с Жулиен и Мери Бет — тяхната дъщеря, малката Бел, за която вече се говорело, че е леко слабоумна.

Към края на века в къщата дошли и Клей Мейфеър, брат на Мери Бет, както и съсипаната Катерин Мейфеър, която с огромна неохота напуснала къщата в Ривърбенд след нейното разрушаване. От време на време на Първа улица живеели и някои от братовчедите.

През цялото това време Мери Бет била неоспоримата господарка на дома и точно тя започнала ремонта на къщата в края на деветнайсети век, когато към нея били пристроени бани и било прокарано газово осветление до третия етаж и до помещенията за слугите. Тогава били изградени и две големи външни постройки, една от които станала конюшня, над която има жилищни помещения.

Въпреки че Мери Бет доживяла до септември 1925 г., когато починала от рак, със сигурност можем да твърдим, че тя не се е променила много с времето — нейните увлечения и приоритети от края на деветнайсети век си остават същите чак до смъртта й.

Ако някога е имала близка приятелка или довереница извън семейството, ние не знаем за нея. Истинският й характер трудно може да се опише. Тя, разбира се, никога не е била така дяволита и сърдечна като Жулиен и като че не е имала голямо влечение към драмите. Дори на безбройните семейни срещи, на които е танцувала, уреждала е групови фотографии и е предлагала храна и напитки, никога не е описвана като „душата на компанията“. По-скоро като че е била спокойна, силна и целенасочена жена. Възможно е никой никога да не е бил наистина близък с нея, освен дъщеря й Стела. Но на тази част от историята ще се спрем по-късно.

Много важен е въпросът доколко Мери Бет е използвала окултните си сили за постигане на своите цели. Има множество свидетелства, които могат да помогнат да добием представа какво се е случвало зад кулисите.

За ирландските слуги, които са идвали и са си отивали от Първа улица, тя винаги е била „вещица“ или пък магьосница. Но техните истории за нея се различават значително от останалите свидетелства, с които разполагаме, затова трябва да ги приемаме с известна доза съмнение.

И все пак.

Слугите често говорели, че Мери Бет ходи във Френския квартал, за да се консултира с магьосници, и че имала олтар в стаята си, на който се молела на дявола. Казвали и че Мери Бет винаги знаела кога лъжеш, къде си бил и къде се намира всеки член на семейство Мейфеър, дори онези, които били заминали на север. Знаела какво правят тези хора във всеки един момент. И изобщо не си давала труд да пази това в тайна.

Те твърдели също и че черните слуги винаги се обръщали към нея, когато имали проблем с местната магьосница, и Мери Бет знаела каква сила да използва или каква свещ да запали, за да развали магията. Казвали също и че тя може да призовава духове. Самата Мери Бет неведнъж заявявала, че най-важното в магьосничеството е да можеш да призоваваш духове. Всичко останало било само шоу.

Една ирландска готвачка, която работела в къщата в периода 1895–1902 г., разказала на един от нашите изследователи, че Мери Бет й казала, че на света има всякакви духове, но по-нисшите се командват най-лесно. Казала също и че всеки може да ги призове, ако реши. Тя карала духове да пазят всички стаи в къщата и вещите в тях, но предупредила готвачката да не се опитва да призовава духове сама. Това криело известни опасности и тази работа трябвало да се остави на хората, които могат да ги виждат и усещат. Като нея самата.

„Наистина можете да усетите духовете в онзи дом — казва готвачката — и можете да ги видите, ако притворите очи. Но на Мери Бет не се налагаше да прави това. Тя ги виждаше ясно като ден, и то през цялото време, говореше с тях и ги наричаше по име.“

Готвачката твърди и че Мери Бет пиела бренди направо от бутилката, но това не било проблем, защото тя била истинска дама, а една дама може да прави каквото пожелае. Пък и Мери Бет била изключително мил и щедър човек. Същото важало и за стария мосю Жулиен, но той нямало дори и да си помисли да пие бренди направо от бутилката — винаги пиел шери в кристална чаша.

Една перачка разказва, че докато вървяла през къщата, Мери Бет можела да кара вратите да се затварят сами след нея, без дори да ги докосва. Тази перачка веднъж била помолена да занесе кош с чисто бельо на втория етаж, но отказала, защото много се страхувала. Тогава Мери Бет я сгълчала добродушно да не се прави на глупачка и оттогава перачката вече не изпитвала никакъв страх.

Има поне петнайсет различни свидетелства за наличието на магьоснически олтар в къщата, на който Мери Бет горяла благовония и свещи в различни цветове. От време на време поставяла на него и гипсови статуи на светци. Но никой не споменава къде точно се е намирал този олтар. (Интересно е да се отбележи, че нито един от черните слуги, разпитвани за този олтар, не обелва и дума за него.)

Някои от останалите истории, с които разполагаме, са много странни. Неведнъж се споменава, например, че Мери Бет не само се е обличала като мъж, а че се превръщала в мъж, когато излизала с костюм, бастун и шапка. Тогава ставала толкова силна, че можела да пребие всеки, който реши да я нападне.

Рано една сутрин, когато яздела сама по Сейнт Чарлз авеню (по това време Жулиен вече бил на смъртно легло), един мъж се опитал да я смъкне от коня. В този миг тя се превърнала в мъж и го пребила почти до смърт, после го повлякла вързан на въже зад коня си до местния полицейски участък. „Много народ видя това“ — твърдят хората и тази история се е разказвала из Айриш Ченъл чак до 1935 година. Наистина, в полицейските записи от онова време е отбелязано такова нападение и „граждански арест“, състояли се през 1914 година. Мъжът умрял в килията си няколко часа по-късно.

Има още една история, разказана от глупава прислужница, която откраднала един от пръстените на Мери Бет, а през нощта се събудила в душната си малка стая на Чипева стрийт и открила Мери Бет да се навежда над нея в мъжки облик и да настоява да й върне веднага пръстена. Жената веднага го сторила, но в три часа на следващия следобед починала от преживяния шок.

Тази история ни е разказана веднъж през 1898 година и отново през 1910 г., но се оказа напълно невъзможно да бъде разследвана.

Най-ценното свидетелство, с което разполагаме от този ранен период, е разказът на един кочияш от 1910 г., който твърди, че през 1908 г. качил Мери Бет в центъра, в Ру Роял. Бил абсолютно сигурен, че е сама, но я чувал да си говори с някого през целия път до горната част на града. Когато отворил вратата на Първа улица, видял, че до Мери Бет седи красив млад мъж. Тя му говорела нещо, но когато видяла кочияша млъкнала и се изсмяла. Дала му две красиви златни монети и му казала, че струват много повече, отколкото му дължи, но да ги похарчи бързо. Когато кочияшът погледнал дали мъжът слиза от каретата, видял, че вътре няма никого.

В нашите архиви има още много истории, които слугите са разказвали за силите на Мери Бет, но всички те в същността си повтарят едно и също — че Мери е била вещица и винаги изявявала силите си, когато тя самата, семейството й или притежанията й били застрашени. Но нека още веднъж посочим, че историите на тези слуги се различават значително от останалите материали, с които разполагаме.

Ако обаче направим общ обзор на живота на Мери Бет, ще видим, че има убедителни доказателства за вещерство и от други източници.

Доколкото можем да преценим, тя е имала три главни страсти.

Първата, но не по значение, е била жаждата й да печели пари, да въвлича членовете на собственото си семейство в натрупване на огромно състояние. Малко е да се каже, че е била преуспяваща.

Още от ранните й години са отбелязвани истории за същинско съкровище от бижута, за вечно пълно със златни монети портмоне и за това, че Мери Бет е раздавала тези пари на бедните.

За нея се говори и че постоянно е предупреждавала хората да „похарчат бързо монетите“, защото каквото извадела от магическото си портмоне, то винаги се връщало при нея.

Що се отнася до бижутата и монетите — може би щателното проучване на финансите на семейството, извършено изцяло от публични записи и анализирано от специалисти в областта, би показало, че голяма роля във финансовото благополучие на семейството играе мистериозно богатство с неизвестен произход. Но на база на онова, което знаем, не можем да направим подобно твърдение.

По-уместен е въпросът дали Мери Бет е използвала ясновидски или окултни способи при своите инвестиции.

Дори бегъл поглед върху бизнес начинанията й показва, че тя е била истински финансов гений. Всъщност е била много по-погълната от печеленето на пари, отколкото някога е бил Жулиен, и притежава очевидната дарба да разбира какво ще се случи. Освен това често предупреждавала познатите си за предстоящи кризи или банкови фалити, макар че те рядко се вслушвали в съветите й.

Всъщност Мери Бет разпределяла инвестициите си в разрез с общоприетите нагласи. Тя „карала всичко подред“. Инвестирала в търговията с памук, в недвижими имоти, в банково дело, в търговия на едро, а по-късно и в контрабанда на алкохол. Постоянно се впускала в крайно необичайни начинания, но винаги имала невероятен успех. Например „наляла пари“ в няколко изобретения и химически опити, които й донесли огромна печалба.

Някой може дори да каже, че нейната история — на хартия — няма никакъв смисъл. Знаела е твърде много, твърде често и е печелела прекалено много от това.

Ако успехите на Жулиен, колкото и да са големи, могат да се припишат на знанията и уменията му, успехите на Мери Бет почти не се поддават на никакво обичайно обяснение. Жулиен например нямал интерес към нововъведенията, що се отнасяло до инвестиции. Мери Бет обаче имала голяма страст към всякакви уреди и технологии и никога не направила грешка в тази област. Същото може да се каже и за корабоплаването и търговията по море, за което Жулиен знаел малко, но от което Мери Бет спечелила много. Жулиен обичал да купува сгради, включително и фабрики и хотели, но никога не купил необработена земя. Мери Бет обаче купувала огромни парцели из целите Американски щати и ги продавала с невероятна печалба. Всъщност знанието й кога и къде ще бъдат развити селища и градове било напълно необяснимо.

Освен всичко друго, тя много внимавала да представя богатството си в благовидна светлина. Правела всичко, за да постигне целите си. Вследствие на това никога не породила почуда или недоверие, които неизменно биха последвали пълното разкритие на нейния успех. Тя всячески се стараела да избягва общественото внимание. Начинът на живот, който водела на Първа улица, не може изобщо да се нарече показен, освен че любовта й към автомобилите я подтиквала да купува все нови и нови модели, така че трябвало да наема гаражи из целия квартал. С две думи, портретът, който Ричард Леуелин й направи в края на предната глава в голяма степен изразява и образа, който тя си е създала пред обществото. Малцина знаели колко много пари и власт всъщност притежава.

Има дори доказателство, че хората са знаели съвсем малко за деловите начинания на Мери Бет, защото за нея са работели безброй служители, с които тя се срещала в офисите в града, но които никога не са стъпвали в кабинета й на Първа улица. И до днес в Ню Орлиънс се говори за мъжете, които работели в „центъра“ за Мери Бет, и колко щедро им плащала тя. Това била „сладка служба“, според един стар джентълмен, който си спомня, че неговият приятел често ходел на дълги командировки за Мери Бет до Лондон, Париж, Брюксел и Цюрих, като понякога дори носел огромни суми със себе си. Каютите в корабите и хотелските стаи винаги били първа класа. А Мери Бет постоянно раздавала премии. Друг източник твърди, че самата Мери Бет често пътувала без знанието на семейството си, но няма как да потвърдим това.

Разполагаме и с пет различни истории за това как Мери Бет е отмъщавала на онези, които са се опитвали да я измамят. Едната разказва как нейният секретар, Ландинг Смит, избягал, след като задигнал три хиляди долара от нея и хванал лайнер за Европа под чуждо име, напълно убеден, че се е измъкнал. На три дни път от Ню Йорк, една нощ той се събудил и видял, че Мери Бет седи до леглото му. Тя не само че си взела парите, но и го пребила с камшик за езда и го оставила целия в кръв и почти обезумял на пода на каютата му, където го намерил един стюард. Пълните признания на крадеца последвали незабавно. Мери Бет не била открита на борда на кораба, не били открити и парите. Тази история е описана и в местните вестници, въпреки че Мери Бет нито потвърдила, нито отрекла, че е била обрана.

Двама различни възрастни мъже разказват през 1955 година за среща, на която една от компаниите на Мери Бет се опитала да се отдели от нея и да я измами чрез серия от напълно законни маневри. Срещата била вече към края си, когато всички видели, че Мери Бет седи до тях на масата. Тя им казала направо какво мисли за тях и прекъснала връзки с компанията, която скоро претърпяла финансов крах. И до днес наследниците на замесените в случая мразят Мейфеър заради тази трагедия.

Един клон на рода Мейфеър — наследниците на Клей Мейфеър, които сега живеят в Ню Йорк — прекъснали връзки с родствениците си от Ню Орлиънс заради подобен сблъсък с Мери Бет.

По това време тя инвестирала усилено в няколко банки в Ню Йорк, но възникнал конфликт с един от братовчедите й. С две думи той не вярвал, че плановете й ще успеят. Тя обаче настоявала на своето. Той се опитал да й попречи без знанието й и тогава тя се появила в Ню Йорк, в офиса му, скъсала подготвените документи направо от ръцете му и ги хвърлила, а те се запалили още във въздуха и изгорели, преди да докоснат пода. Тя предупредила братовчед си никога да не се опитва да я измами, иначе ще го убие. След това той не спирал да разказва тази история на всеки и навсякъде, докато накрая съвсем съсипал репутацията си. Хората го мислели за луд. Мъжът се самоубил, като скочил от прозореца на офиса си три месеца след появата на Мери Бет. До ден-днешен семейството му я обвинява за смъртта му и говори за нея и за наследниците й с омраза.

Трябва да се отбележи, че Мейфеър от Ню Йорк са били доста състоятелни. Стела отправяла приятелски жестове към тях на няколко пъти. Те настоявали, че Мери Бет използва черна магия във всичките си бизнес дела, но от това, което са разказали пред нашите представители и доколкото сме успели да разберем, всъщност са знаели съвсем малко за семейството в Ню Орлиънс, от което произхождат, и са имали съвсем слабо понятие от делата на Мери Бет.

Разбира се, почти никой не бил запознат с тези дела. Както вече споменахме, тя много умело пазела в тайна огромната си мощ и влияние.

Но за Таламаска историята за това как Мери Бет направила магия на селянин, който отказал да й продаде кон, изглежда напълно абсурдна, като се има предвид, че тя купувала железопътни линии в Южна Америка и инвестирала в индийски чай, както и в огромни парцели около Лос Анджелис, Калифорния.

Някой ден вероятно някой ще напише книга за Мери Бет Мейфеър. Всичко необходимо се съдържа в архивите. Но засега като че единствено Таламаска, освен членовете на семейството, знае, че Мери Бет е разпростряла финансовото си влияние и мощ по целия свят и че е изградила толкова огромна, толкова силна и толкова всеобхватна финансова империя, която и до ден-днешен продължава да расте.

Въпросът за финансите на Мейфеър заслужава повече внимание, отколкото можем да му отделим. Ако някой специалист в областта направи щателно проучване на цялата история на семейството, като тук имаме предвид единствено обществени документи, достъпни до всеки с нужните умения, то е възможно да се окаже, че през тези векове е използвана много могъща окултна сила за натрупване на богатство. Скъпоценностите и златните монети вероятно са съвсем малка част от нея.

Но уви, ние не сме квалифицирани за такова разследване. От това, което вече знаем, виждаме, че Мери Бет е далече по-добър предприемач от Жулиен и е почти сигурно, че никое човешко същество не е способно да постигне нейните успехи без свръхестествена помощ.

В заключение ще кажем, че Мери Бет оставя на семейството си много по-голямо богатство, отколкото то самото си представя или отколкото някога е очаквало. Това богатство съществува и до днес.

Втората страст на Мери Бет била семейството. Още в началото на активния си делови живот тя включва всичките си братовчеди (или братя) — Баркли, Гарланд, Кортланд и други Мейфеър, в своите начинания, като ги ангажира в компаниите, които основава, и използва като адвокати и банкери единствено родственици. Всъщност винаги щом имала възможност, тя работела с членове на рода, вместо с чужди хора. И оказвала голям натиск на останалите Мейфеър да правят същото. Когато дъщеря й Карлота постъпила на работа във външна на семейството адвокатска фирма, Мери Бет била разочарована и огорчена, но не предприела нищо против решението й. Просто дала да се разбере, че според нея на Карлота й липсва далновидност.

Към Стела и Лайънъл обаче, Мери Бет била особено снизходителна и им позволявала да водят приятели в къщата за дни, дори за седмици. Тя изпращала двамата в Европа, заедно с възпитателите и гувернантките им, когато сама не можела да иде с тях, за рождените им дни устройвала такива празненства, че още се говори за техния мащаб и екстравагантност. На тях били канени безброй членове на рода. Същата щедрост Мери Бет показвала и към дъщеря си Бел, към осиновената Нанси и към милата Мили, нейната племенница. Всички те продължили да живеят в къщата на Първа улица дори след смъртта й, въпреки че имали огромни попечителски фондове, които гарантирали финансовата им независимост.

Мери Бет поддържала контакт с родственици от цялата страна и устройвала множество семейни срещи на братовчедите в Луизиана. Дори след смъртта на Жулиен и вече към края на нейния живот на тези празници се сервирали отбрани храни и напитки, като самата тя одобрявала менюто и опитвала виното. Често били наемани и музиканти.

На Първа улица се провеждали големи семейни вечери. Мери Бет плащала огромни заплати на най-добрите готвачи. Много доклади посочват, че братовчедите обичали да ходят в къщата на Първа улица, обожавали дългите разговори след вечеря (вече описани от Ричард Леуелин) и били особено привързани към Мери Бет, която имала невероятната способност да помни рождените дни и годишнините на всички и да им изпраща така желаните финансови подаръци.

Както често се споменава, като млада, Мери Бет много обичала да танцува с Жулиен на тези семейни събирания и окуражавала и другите да го правят. Понякога дори наемала инструктори да учат братовчедите на модните танци. Тя и Жулиен обичали да разсмиват децата с разни клоунади. Наемали танцови трупи от Френския квартал, с което шокирали някои от родствениците. След смъртта на Жулиен Мери Бет вече не танцувала много, но обичала да гледа как другите танцуват. Почти винаги тя осигурявала музиката. В последните й години тези събирания били организирани от дъщеря й Стела и от сина й Лайънъл.

Родствениците не само били поканени на тези срещи, но от тях се очаквало и да присъстват. Мери Бет понякога се държала нелюбезно с онези, които отказвали поканите й. Две истории разказват как се ядосала много на някои членове на семейството, които изоставяли името Мейфеър, за да приемат фамилията на баща си.

Приятели на семейството разказват, че братовчедите много обичали Мери Бет, но и се страхували от нея. Докато Жулиен, особено към края на живота му, бил смятан за сладък и очарователен, Мери Бет била малко плашеща за роднините си.

Има няколко истории, които свидетелстват, че тя е можела да вижда бъдещето, но не обичала да използва тази си дарба. Когато я молели да предскаже нещо или пък да помогне във вземането на решение, често предупреждавала роднините си, че ясновидството не е шега работа и че предсказването на бъдещето може да се окаже коварно. Обаче от време на време все пак правела предсказания. Например казала на Мейтланд Мейфеър, сина на Клей — че ще умре, ако се заеме с авиоспорт. Така и станало. Жена му, Тереза, обвинила Мери Бет за смъртта му, но тя само свила рамене и отвърнала: „Аз нали го предупредих? Ако не се беше качил в проклетия самолет, нямаше да се разбие с него“.

Братята на Мейтланд били много опечалени от смъртта му и помолили Мери Бет да предотвратява подобни събития в бъдеще и тя отвърнала, че ще опита. Но отново ги предупредила, че подобни неща са много коварни. През 1921 година синът на Мейтланд, Мейтланд-младши, искал да тръгне на експедиция из африканските джунгли. Майка му изобщо не била съгласна с това му намерение и се обърнала към Мери Бет да се опита да спре момчето или поне да каже какво може да стане.

Мери Бет дълго мислила по въпроса и накрая с характерния си прям маниер обявила, че бъдещето не е предопределено, а само предсказуемо. А нейното предсказание било, че ако отиде в Африка, момчето ще умре. Ако остане обаче, ще му се случат дори по-лоши неща. Мейтланд-младши променил решението си и останал у дома, но загинал при пожар след шест месеца. (Бил пиян и пушел в леглото.) На погребението Тереза заговорила Мери Бет и я попитала защо не е предотвратила този ужас. А тя отвърнала съвсем небрежно, че наистина е видяла всичко, но нямало как да го промени. За да промени бъдещето, трябвало да промени самия Мейтланд, а това не било нейна работа, освен това безброй пъти се опитвала да разговаря с него, но без полза. И все пак се чувствала доста зле заради случилото се и помолила роднините си вече да не я молят да предсказва бъдещето.

„Когато гледам в бъдещето — казала тя, — виждам само колко слаби са повечето хора, колко малко правят те, за да се преборят със съдбата. Вие можете да се борите, знаете го. Наистина можете. Но Мейтланд нямаше да промени нищо.“ После свила рамене, или поне така разказва историята, и излязла с характерната си широка крачка от гробището „Лафайет“.

Тереза била ужасена от тези й думи. Никога не простила на Мери Бет заради „намесата“ й в смъртта на съпруга й и сина й. До последния си ден тя не спирала да твърди, че къщата на Първа улица е обгърната от зла аура и силите на Мейфеър работят единствено за избраните.

(Тази история ни е разказана от приятелка на сестрата на Тереза, Емили Бланчард, която умира през 1935 година. Съкратена версия достига до нас чрез външен на семейството човек, който дочул разговора на гробището и започнал да разпитва за него. Трета версия пък ни бе разказана от монахиня, която присъствала на гробището. Но и трите версии са единодушни относно думите на Мери Бет, и те ни дават една от най-ясните картини на нейния характер. И двете кончини, за които става въпрос, са отразени във вестниците по онова време.)

Има безброй други истории за нейните предсказания, съвети и прочее. Всички те много си приличат. Мери Бет съветвала да не се осъществява дадена женитба и винаги излизала права. Или пък казвала на хората да се впуснат в разни начинания, които винаги излизали успешни. Всички обаче наблягат на факта, че тя била много предпазлива по отношение на силата си и не обичала да прави директни предсказания. Разполагаме с едно нейно изказване по въпроса, направено пред енорийския свещеник, който по-късно го споделил с брат си — полицай, който очевидно го е запомнил, защото го намерил за интересно.

Мери Бет казала на свещеника, че всеки силен човек може да промени бъдещето на безброй други хора и че това се случва постоянно. Но подобни силни хора били огромна рядкост, така че предсказването на бъдещето не било трудно.

„Значи ние все пак имаме свободна воля“ — отвърнал свещеникът, а Мери Бет казала: „Да, имаме, и за нас е крайно важно да я упражняваме. Нищо не е предопределено. И благодаря на Господ, че няма много силни личности, които да разстройват предвидимата схема, защото на света има толкова много лоши хора, които искат война и разрушение, колкото и светци, които вършат добро за останалите“.

(Трябва да отбележим, че тези изказвания са интересни в светлината на описанието, което Ричард Леуелин дава на Жулиен, който се явил в съня му и му казал, че нищо не е предопределено. Освен това двеста години по-рано, по думите на Петир ван Абел, Лашър прави мистериозно предсказание, което дълбоко го разстройва. Само да имахме повече директни сведения по този и други въпроси от членовете на рода, които притежават мощни психични сили! Но уви, не разполагаме с такива и тази очевидна връзка между двете изказвания ни поразява още по-силно.)

Що се отнася до отношението на родствениците към Мери Бет, можем да кажем, че много от тях — според техни разговорливи приятели — са били наясно, че има нещо странно около Мери Бет и мосю Жулиен. Те винаги се колебаели дали трябва да се обърнат към тях в тежки времена. Защото ако помолели за помощ, щели да получат доста преимущества, но и да се натоварят с известна отговорност.

Например една наследница на Лестан Мейфеър, която забременяла, без да е омъжена, отишла за помощ при Мери Бет. Въпреки че получила много пари и помощ за детето, впоследствие тя била убедена, че Мери Бет е виновна за смъртта на безотговорния баща.

Казват, че друг Мейфеър, любимец на Мери Бет, осъден за нападение и побой след една пиянска свада в нощен клуб във Френския квартал, се страхувал повече от нейното неодобрение и наказание, отколкото от съда. Той бил прострелян смъртоносно при опит за бягство от затвора. Мери Бет не позволила да бъде погребан в гробището „Лафайет“.

Друго нещастно момиче — Луиз Мейфеър, също забременяло и родило Нанси Мейфеър в къщата на Първа улица (детето, което Мери Бет осиновила и приела като едно от децата на Стела), умряло два дни след раждането и тогава плъзнали много слухове, че Мери Бет не харесвала поведението й и я оставила да умре сама и без никакви грижи.

Но историите за окултната сила на Мери Бет и за дяволски дела, свързани със семейството, са относително малко. Дори когато става дума за потайността на рода и нежеланието на повечето Мейфеър да сплетничат по какъвто и да било начин за основното семейство, просто няма достатъчно доказателства, че Мери Бет се е отнасяла към родствениците си като вещица, а не само като магнат. Когато наистина е използвала силите си, винаги го е правила с нежелание. И ние имаме множество индикации, че повечето Мейфеър всъщност не са вярвали в „суеверните глупости“, които се говорели за Мери Бет от слугите, съседите и рядко от други членове на семейството. Те смятали историята за портмонето със златните монети за смехотворна. Обвинявали слугите в суеверие заради тези приказки, които смятали за остатък от романтичните плантаторски времена и постоянно се оплаквали от слуховете, които се носели из квартала и енорията.

Няма как да предадем изчерпателно всичките истории, които слугите са разказвали за силите на Мери Бет.

Като се вземе всичко това предвид, може да се каже, че проучването на семейството показва, че Мери Бет е била обичана и уважавана от своите родственици и че не е доминирала над техния живот или избор, въпреки че понякога оказвала натиск върху някои от тях, за да проявят повече лоялност към семейството. И макар че е допускала сериозни грешки, тя е подбирала отлични кандидати за бизнес начинанията си сред своите родственици и те са й вярвали и са й се възхищавали, както и са обичали да правят бизнес с нея. Пазела е сделките си в чужбина в тайна от бизнес партньорите си, както вероятно е пазела в тайна и окултните си сили. Обичала е да е сред семейството си по съвсем обикновен и човешки начин.

Трябва да споменем и че малките деца в семейството също са обичали Мери Бет. Тя е фотографирана десетки пъти със Стела, Лайънъл, Бел и милата Мили, както и с Нанси и още много деца от рода. В продължение на години всяка неделя южната морава на къщата на Първа улица е била огласявана от гласовете на децата, които играели на топка и гоненица, докато възрастните си говорели в къщата след вечеря.

Третата голяма страст или по-точно увлечение в живота на Мери Бет, доколкото ние можем да определим, е нейната жажда за удоволствия. Както вече видяхме, тя и Жулиен са обичали да танцуват, да организират празненства, да ходят на театър и прочее. Освен това са имали и много любовници.

Въпреки че семейството пази пълно мълчание по този въпрос, мълвата, която се е носела сред слугите, често е достигала до нас от втора и трета ръка, чрез приятели на техните семейства. Тя представлява най-големият източник на информация по въпроса. Съседите също говорели за „хубавите момчета“, които винаги се мотаели наоколо, уж заети с някаква работа, от която не разбирали почти нищо.

Историята на Ричард Леуелин за колата „Штуц Беъркет“, подарена на младия ирландски кочияш, е потвърдена чрез проверка в съответния регистър. Банковите извлечения показват, че са теглени доста големи суми за подаръци, което пък доказва, че тези хубави момчета са били любовници на Мери Бет. Няма никакво друго обяснение защо тя ще тегли пет хиляди долара за коледен подарък на млад кочияш, който всъщност изобщо не се е занимавал с конете, или пък на дърводелец, който никога не е забивал и гвоздей без чужда помощ.

Интересно е също и че когато погледнем цялата информация за Мери Бет, забелязваме, че разполагаме с най-много истории именно за чувствените й желания. Иначе казано, разказите за нейните любовници, за нейното пиене, за любовта й към храната и към танците са далече по-многобройни (седемнайсет към едно) от историите за окултните й сили или за финансовия й талант.

Но когато погледнем множеството описания на тези й склонности, на любовниците й, виждаме, че те са характерни по-скоро за мъжете от този период, отколкото за една дама. Защото тя е посягала към удоволствията по съвсем мъжки маниер, без да я е грижа за морала или порядъчността. Всъщност в това й поведение е нямало нищо необичайно, ако се погледне в тази светлина. Но, разбира се, хората тогава не са можели да го приемат така и са намирали жаждата й за удоволствия за някак мистериозна и дори зловеща. Тя задълбочила усещането за загадъчност с очевидно нехайното си отношение към онова, което вършела, с отказа си да обърне внимание на реакциите на околните. Неведнъж някой близък родственик я умолявал да се „държи прилично“ (или поне слугите твърдят така), но в отговор Мери Бет винаги само свивала рамене.

Колкото до склонността й да се облича с мъжки дрехи, тя е правела това толкова дълго и така умело, че почти всички свикнали със странния й навик. В последните години на живота си често излизала облечена в костюм от туид и с бастун в ръка. Разхождала се из Гардън Дистрикт с часове. Вече дори не си правела труд да пристяга косата си или да я скрие под шапката. Увивала я на прост кок и хората приемали този й вид за нещо съвсем обичайно. За слугите и съседите тя винаги била „госпожица Мери Бет“, докато се разхождала с широката си крачка, наклонила леко глава и помахвайки отпуснато на онези, които срещала.

По въпроса за любовниците й — Таламаска не успява да открие почти нищо за тях. Знаем най-много за един млад братовчед Алин Мейфеър, и все пак дори за него не е сигурно, че е бил неин любовник. Той работел като секретар или шофьор, или и двете, от 1911 до 1913 година при нея, и често ходел за дълго в Европа. По онова време е около двайсетинагодишен и голям красавец. Говорел много добре френски, но не с Мери Бет, която предпочитала английския. През 1914 година между тях възникнал спор, но като че никой така и не разбрал защо. Тогава той заминал за Англия и се записал в армията по време на Първата световна война, а по-късно бил убит на бойното поле. Тялото му така и не било открито. Мери Бет уредила разкошно поклонение в негова памет в къщата на Първа улица.

Кели Мейфеър, друг братовчед, също работел за Мери Бет през 1913 и останал там до 1918 година. Той бил поразително красив, червенокос, със зелени очи (майка му била ирландка). Грижел се за конете на Мери Бет и за разлика от другите момчета, които тя наемала в конюшнята, наистина разбирал от тази работа. Предположението, че й е бил любовник, се основава изцяло на факта, че винаги танцували заедно на семейни събирания и по-късно имали много шумни кавги, дочути от слугини, перачки и дори от коминочистачи.

Мери Бет прехвърлила огромна сума пари на Кели, за да може той да опита късмета си като писател. Той заминал за Гринидж Вилидж в Ню Йорк и поработил известно време в „Ню Йорк Таймс“. И като че ли съвсем случайно умрял от измръзване в неотопляваната си квартира, докато бил мъртвопиян. Това била първата му зима в Ню Йорк и той може би не е осъзнавал опасностите. Но какъвто и да е случаят, Мери Бет била покрусена от смъртта му и поискала тялото му да бъде пренесено у дома и достойно погребано, въпреки че родителите на Кели били толкова отвратени от случилото се, че дори не присъствали на погребението. Тя накарала да напишат само три думи на надгробния камък: „Не се страхувай“. Това може би е препратка към Шекспировото: „Не се страхувай от жегата на слънцето, нито от яростта на зимата“. Но не знаем дали е така. Тя отказала да обясни това дори на погребалния агент и на майстора, който дялал камъка.

Нямаме сведения за другите „хубави момчета“, за които толкова се е говорело. Разполагаме само с няколко описания, които показват, че наистина са били много красиви и някак „грубовати“. Прислужничките и готвачите били много подозрителни към тях и ги избягвали. Повечето истории за тези млади мъже всъщност не поясняват дали наистина са били любовници на Мери Бет. Обобщени, те представляват горе-долу следното: „Едно от тези момчета, нали знаете, едно от хубавите момчета, които винаги се въртяха около нея, не ме питайте защо, та то седеше на кухненските стълби и не вършеше нищо, само си дялкаше. Когато го молехме да донесе коша с прането долу, изобщо не се помръдваше, но после го правеше, защото тя идваше в кухнята и то не смееше и гък да каже срещу нея. А тя му се усмихваше и казваше: «О, здравей, Бънджи».

Кой знае, може би Мери Бет просто е обичала да гледа тези момчета.

Сигурно е обаче, че е обичала Даниъл Макинтайър още от деня, в който го е срещнала, и винаги се е грижела за него, въпреки че той влязъл в историята на семейството по-скоро като любовник на Жулиен.

Въпреки разказа на Ричард Леуелин, знаем, че Жулиен е срещнал Даниъл Макинтайър някъде през 1896 и е започнал да работи с него по важни бизнес дела. Даниъл Макинтайър бил обещаващ адвокат във фирма на Камп стрийт, основана от чичо му десетина години по-рано.

След като завършил право в Харвард, Гарланд Мейфеър също постъпил в тази фирма, а по-късно към него се присъединил и Кортланд. И двамата работили с Даниъл Макинтайър, докато той не бил назначен за съдия.

Фотографии на Даниъл от този период го показват като светъл, строен и червеникаворус. Може да се каже, че е почти красив — донякъде прилича на по-късния любовник на Жулиен, Ричард Леуелин, и на тъмнокожия Виктор, който умира, след като попада под колелата на една карета. Лицевата структура и на тримата мъже е изключително красива и някак драматична. Но Даниъл е имал още едно предимство — изключителни искрящи зелени очи.

Дори през последните години от живота си, когато бил вече доста по-пълен и червендалест от пиене, Даниъл Макинтайър получавал комплименти заради зелените си очи.

За младостта му обаче знаем само сухи и откъслечни факти. Той е наследник на ирландски род от имигранти, дошли в Америка много преди големия картофен глад през четирийсетте години на деветнайсети век, и е много съмнително предците му да са били бедни.

Дядо му, издигнал се сам до търговски агент-милионер, построил прекрасна къща на Джулия стрийт през трийсетте години на деветнайсети век. В нея е отраснал бащата на Даниъл — Шон Макинтайър, най-младият от четирима братя. Шон Макинтайър бил изтъкнат лекар, който обаче умрял внезапно от сърдечен удар на четирийсет и осем години.

По това време Даниъл вече бил практикуващ адвокат и се преместил с майка си и неомъжената си сестра в горната част на града, в голяма къща на Сейнт Чарлз авеню. Той живял там до смъртта на майка си. Днес нито една от тези къщи не е запазена.

Даниъл бил прекрасен адвокат, специализирал се в търговското право. Има много сведения, че е съветвал добре Жулиен в множество бизнес начинания. Освен това го е представлявал с успех в няколко съдбоносни граждански дела. Разполагаме и с много интересен анекдот във връзка с тези дела, разказан ни по-късно от чиновник в същата фирма. Жулиен и Даниъл имали ужасен спор, в който Даниъл повтарял единствено: «Не, Жулиен, остави ме да уредя нещата законно!», а Жулиен отвръщал: «Е, щом толкова много ти се иска, направи го. Но пак ти казвам, че съвсем лесно мога да накарам този човек да съжалява, че се е родил».

Обществените архиви показват също и че Даниъл е бил доста изобретателен в това да намира начин да изпълни желанията на Жулиен, да му помогне да открие информация за конкурентите си в бизнеса.

През февруари 1897 г., когато майка му умряла, Даниъл се преместил от къщата на Сейнт Чарлз авеню, като оставил сестра си на грижите на прислугата, и се нанесъл в разкошен луксозен четиристаен апартамент в стария хотел «Сейнт Луиз». Там той живеел като крал, според думите на пиколата, сервитьорите и кочияшите, които получавали огромни бакшиши от него и му сервирали най-скъпите блюда в салона му с изглед към улицата.

Жулиен бил най-честият посетител на Даниъл и често оставал и през нощта в апартамента.

Дори и тези срещи да са пораждали негодувание или враждебност у Гарланд и Кортланд, ние не знаем за това. Те станали партньори във фирмата «Макинтайър, Мърфи, Мърфи и Мейфеър» и след оттеглянето на братята Мърфи и новия пост на Даниъл, Кортланд и Гарланд преименуват фирмата на «Мейфеър и Мейфеър». През следващите десетилетия те отдали цялата си енергия на управлението на парите на семейството, като партнирали и на Мери Бет в множество бизнес начинания, въпреки че явно не са знаели абсолютно нищо за другите й инвестиции.

По това време Даниъл вече бил започнал да пие. Разполагаме с много разкази на хора от персонала на хотела, които са му помагали да се качи в апартамента си. Кортланд също постоянно го държал под око и в следващите години, когато Даниъл си купил кола, пак Кортланд е този, който винаги го карал у дома, за да не се убие или да убие някой друг. Кортланд като че много е харесвал Даниъл. Той бил неговият защитник пред останалите от семейството, което обаче с годините се превърнало в доста неблагодарна роля.

Нямаме свидетелства, че Мери Бет е срещала Даниъл през този ранен период. По това време тя вече активно се занимава с бизнес, но семейството имало много адвокати и посредници, а и никой никога не е съобщавал Даниъл да е гостувал в къщата на Първа улица. Вероятно се е срамувал от връзката си с Жулиен, защото е бил доста по-пуритански настроен към тези неща от останалите му любовници.

Той със сигурност е единственият сред интимните партньори на Жулиен, който е имал самостоятелна кариера.

Така или иначе Даниел срещнал Мери Бет Мейфеър в края на 1897 година в Сторивил, според версията на Ричард Леуелин, с която единствено разполагаме. Не знаем, дали се е влюбил веднага, както казва Леуелин, но знаем, че двамата започнали да се появяват заедно на множество обществени мероприятия.

По това време Мери Бет била на около двайсет и пет години и била изключително независима. Не било тайна, че малката Бел, детето на мистериозния шотландски лорд Мейфеър, не била съвсем наред с главата. Въпреки че била сладка и обичлива, Бел очевидно не можела да научи и съвсем простите неща и реагирала на всичко много емоционално, като четиригодишно дете, или поне така я описват по-късно братовчедите. Хората се срамували да използват думата «слабоумна».

Всички, разбира се, знаели, че Бел не е подходяща за наследница на завещанието, тъй като вероятно никога нямало да се омъжи. И братовчедите разисквали доста открито тази тема.

Още една трагедия в семейството била тема на многобройни разговори и това било поглъщането на къщата в Ривърбенд от реката.

Построена от Мари Клодет в началото на века, тя била изградена върху участък земя, вдаден в реката, и някъде около 1896 година станало ясно, че водата ще го залее. Опитали всичко, но нищо не помогнало. Зад имението трябвало да се направи дига, а по-късно и семейството да се изнесе оттам, защото лека-полека водата прииждала, докато една нощ самата къща потънала в блатото и за седмица изчезнала напълно, сякаш никога не я е имало.

Мери Бет и Жулиен безспорно приели това като трагедия. Из Ню Орлиънс много се говорело за инженерите, с които се консултирали в опит да предотвратят станалото. Не малка част от трагедията била самата Катерин, възрастната майка на Мери Бет, която не искала да се връща в Ню Орлиънс и къщата, построена от Дарси Монахан преди десетилетия.

Накрая Катерин била убедена да се премести в града и както по-рано отбелязахме, вече не успяла да се възстанови от шока, съвсем изгубила разсъдъка си и не спирала да броди из градината, да си говори с Дарси, както и да търси майка си, Маргьорит, и непрестанно да рови из чекмеджетата за неща, които смятала за загубени.

Мери Бет се отнасяла с търпение към нея, дори веднъж я чули да казва, за ужас на присъстващия лекар, че с радост прави всичко за майка си, но не намира състоянието й за особено «интересно», така че би желала да й дадат някакви лекарства, за да стане по-тиха.

Жулиен присъствал на този разговор и естествено намерил това за много смешно и изпаднал в един от своите смущаващи пристъпи на смях. Все пак видял шока на лекаря и му обяснил, че най-голямото достойнство на Мери Бет е, че тя винаги говори истината, без значение какви могат да бъдат последствията.

Ако наистина са давали на Катерин «някакво лекарство», ние не знаем за него. През 1898 година тя започва да броди из улиците и затова семейството наема една прислужница мулатка, която просто да я следва. Катерин умира в една от задните спални в къщата на Първа улица през 1905 г., в нощта на втори януари, ако трябва да бъдем точни. Доколкото знаем, никаква буря или друго необичайно явление не ознаменува смъртта й. Според слугите последните си дни тя прекарва в кома, а Мери Бет и Жулиен били до леглото й, когато издъхнала.

На 15 януари 1899 година Мери Бет се оженила за Даниъл Макинтайър с много тържествена венчавка в църквата «Свети Алфонс». Интересно е да се отбележи, че до това време семейството се черкувало в «Нотр Дам» (френската църква, част от тройния църковен комплекс), но за венчавката била избрана ирландска църква и оттогава те ходели на всички служби в «Свети Алфонс».

Даниъл като че бил приятел на американо-ирландските свещеници в енорията и давал много щедри дарения. Освен това имал и братовчедка, която се присъединила към ирландско-американския орден «Сестрите на милосърдието» и преподавала в местното училище.

С оглед на това изглежда логично да предположим, че преминаването към ирландската църква е било идея на Даниъл. Освен това можем да кажем, че Мери Бет е била почти безразлична по този въпрос, макар че често ходела на църква с децата и племенниците си. В какво е вярвала обаче, не знаем. Жулиен никога не ходел на църква, освен, разбира се, на сватбените церемонии, погребения и кръщенета. Той също като че ли предпочитал «Свети Алфонс» пред френската «Нотр Дам».

Както казахме, сватбата на Даниъл и Мери Бет била огромно събитие. В къщата на Първа улица бил даден невиждан дотогава прием, на който дошли дори братовчедите от Ню Йорк. Семейството на Даниъл, макар и доста по-малобройно от това на Мейфеър, също присъствало и всички свидетелства говорят, че младите били много влюбени и щастливи, а танците и песните продължили до късно през нощта.

Младото семейство заминало за Ню Йорк на меден месец, а оттам в Европа, където останали четири месеца. Прекъснали пътуването си, защото Мери Бет вече очаквала дете.

Наистина Карлота Мейфеър се родила седем месеца и половина след сватбата, на 1 септември 1899.

На втори ноември следващата 1900-та година, Мери Бет родила Лайънъл, единствения си син. И накрая, на 10 октомври 1901 година на бял свят дошло и последното й дете — Стела.

Тези деца, разбира се, по закон са наследници на Даниъл Макинтайър, но за целите на това разследване можем да се запитаме кой всъщност е истинският им баща.

Има убедително доказателство, както от медицинските картони, така и от снимките, че Даниъл Макинтайър е баща на Карлота Мейфеър. Тя е наследила не само зелените му очи, но и красивата му червеникаворуса къдрава коса.

Обаче кръвната група на Стела, която е установена посмъртно при аутопсията през 1929 година, показва, че не е била дъщеря на Даниъл Макинтайър. Знаем, че тази информация е стигнала до сестра й Карлота. Всъщност именно приказките, че Карлота поръчва този кръвен тест, привличат вниманието на Таламаска.

Вероятно не е нужно да отбелязваме, че Стела изобщо не приличала на Даниъл. Даже напротив, с деликатните си кости, черната къдрава коса и много искрящи, но не зелени очи, тя много напомняла на Жулиен.

Тъй като не разполагаме с неговата кръвна група и не знаем някой някога да я е установявал, не можем да добавим към досието това доказателство.

Стела може да е дете и на някой от любовниците на Мери Бет, макар че не знаем майка й да е имала любовник година преди раждането й. Наистина слуховете за нейните авантюри идват по-късно, но могат просто да означават и че с годините е станала по-нехайна към дискретността на тези връзки.

Друг възможен баща е Кортланд Мейфеър, вторият син на Жулиен, който по онова време бил на двайсет и две години и се отличавал с изключително привлекателна външност. (Сдобихме се с неговата кръвна група през 1959 година и тя съответства напълно.) Той често идвал в къщата на Първа улица, докато учел право в Харвард. Всички знаели, че много обича Мери Бет и е посветил живота си на работата по семейното завещание.

За нещастие на Таламаска Кортланд през целия си живот е бил много потаен и прикрит. Дори братята му и децата му са го познавали като склонен към усамотение човек, който никак не обичал да участва в събирания извън семейството. Обичал да чете и бил нещо като гений в инвестициите. Доколкото знаем, не се е доверявал на никого. Дори най-близките му хора дават противоречиви версии за това какво прави Кортланд, защо и кога.

Но по един въпрос всички са съгласни — той е бил изцяло отдаден на управлението на завещанието и на печеленето на пари за себе си, братята си и децата си, както и за Мери Бет. Неговите наследници са сред най-богатите представители на клана Мейфеър днес.

След смъртта на Мери Бет именно Кортланд попречил на Карлота да превземе финансовата империя на майка си, като сам поел контрола от името на Стела, която била наследницата, но изобщо нехаела за бизнеса и вършела каквото й харесва.

На Стела «изобщо не й пукало за парите», по нейно собствено признание. И въпреки желанието на Карлота, тя предоставила всичките си дела в ръцете на Кортланд. Той и синът му Шефилд продължили да управляват огромното богатство и от името на Анта, след смъртта на Стела.

Тук трябва да наблегнем, че след смъртта на Мери Бет империята започнала да се разпада. Никой така и не успял да заеме нейното място. И въпреки че Кортланд вършел прекрасна работа за консолидирането, инвестирането и съхраняването на капитала, невероятното разрастване от времето на Мери Бет било вече приключило.

Но да се върнем на основния въпрос. Има и други индикации, че Кортланд е баща на Стела. Жената на Кортланд, Аманда Грейди Мейфеър, хранела дълбока неприязън към Мери Бет и цялото семейство Мейфеър и никога не ходела с него в къщата на Първа улица. Това обаче не го спирало да отива там постоянно и да води и петте си деца, които били доста близки със семейството.

Аманда напуснала Кортланд, когато най-малкият им син, Пиърс Мейфеър завършил Харвард през 1935 г. Тя отишла да живее в Ню Йорк при сестра си Мери Маргарет Грейди Харис и никога не се върнала в Ню Орлиънс.

През 1936 г. на някакъв коктейл Аманда разказала на един от нашите изследователи (случайната им среща е била специално уредена), че семейството на съпруга й е зло, че ако разкаже истината за тези хора, всички ще я помислят за луда и че никога няма да се върне на юг, при тях, без значение колко я умоляват синовете й. Малко по-късно същата вечер, когато била вече доста пияна, тя попитала нашия агент, чието име не знаела, дали вярва, че хората могат да продават душите си на дявола. Казала, че съпругът й направил точно това и бил «по-богат от Рокфелер», както и тя и синовете й. «Те всички ще горят в ада някой ден, в това можете да бъдете сигурен», добавила Аманда.

Когато нашият агент я попитал наистина ли вярва в подобни неща, тя отвърнала, че и днес има вещици, които могат да правят заклинания.

«Могат да те накарат да повярваш, че си на друго място, че виждаш разни неща, когато всъщност не виждаш нищо. И мъжът ми правеше това. И знаете ли защо, защото той е вещица — много силна вещица. Е, не шепне заклинания, но това няма значение. Той е вещица и с очите си съм виждала на какво е способен.»

На въпроса дали съпругът й й е причинявал зло, тя отговорила (на този непознат за нея човек), че трябвало да признае, че не й е сторил нищо, но пък прощавал на другите злото, примирявал се с него и вярвал в него. Тогава започнала да плаче и казала, че той й липсва и не иска да говори повече за това.

«Но ще ви кажа едно — добавила, когато се поуспокоила, — ако поискам съпругът ми да дойде при мен тази нощ, той ще го направи. Как, не мога да ви кажа, но ще се появи в стаята ми. Всички от онова семейство могат да вършат такива неща. Могат направо да те подлудят. Но той ще се появи тук, в същата тази стая. Понякога идва дори без да го искам, и не мога да го накарам да си отиде.»

Тук дамата била спасена от някаква племенница Грейди и следващ контакт с нея бил установен чак след няколко години.

Има още едно обстоятелство, което говори за близка връзка между Кортланд и Стела. След смъртта на Жулиен Кортланд завел Стела и брат й Лайънъл в Англия и Азия за повече от година. По това време той вече имал пет деца, които оставил при жена си. И все пак като че сам дал идеята за това пътуване и сам уредил всичко. Не се върнали в Ню Орлиънс осемнайсет месеца.

След Голямата война Кортланд напуснал жена си и децата си отново, за да пътува цяла година със Стела. И като че винаги взимал нейната страна във всички семейни спорове.

Това доказателство не е напълно убедително, но все пак навежда на мисълта, че може би Кортланд наистина е баща на Стела. Но пак уточняваме, че и Жулиен, въпреки напредналата му възраст, може да е нейният баща.

Какъвто и да е случаят, Стела определено била «любимка» още от раждането си. Даниъл Макинтайър очевидно я е обичал като своя дъщеря и е напълно възможно да не е знаел, че не е негова.

Не знаем нищо определено за ранното детство на трите деца, разказът на Ричард Леуелин е най-доброто описание, с което разполагаме.

С времето между децата се появявали все повече разногласия и когато Карлота навършила четиринайсет и отишла да учи в пансиона на «Светото сърце», всички знаели, че го прави против волята на Мери Бет и че Даниъл бил направо съсипан от това и много искал тя да се връща по-често у дома. Карлота не е описвана от никого като щастливо дете. Но днес вече е много трудно да се събере информация за нея, защото тя е още жива и дори хората, които я познават от петдесет години, много се страхуват от нея и от влиянието й и нямат никакво желание да говорят.

Всъщност готови да споделят са именно онези, които я мразят най-много. Вероятно ако останалите не се страхуваха толкова много, щяхме да сме в състояние да балансираме картината.

Така или иначе Карлота печелила възхищението на всички, защото още от дете била изключително умна. Монахините, които й преподавали, дори я обявили за гений. След «Светото сърце» тя отишла в юридическото училище «Лойола», и то още твърде малка.

Междувременно Лайънъл започнал да посещава целодневно училище, когато навършил осем. Явно е бил доста тихо, добро момче, което никога не създавало проблеми и което всички харесвали. Той имал постоянен частен учител, който му помагал с домашните. С времето Лайънъл станал изключително добър ученик, но така и не успял да си намери приятели извън семейството. Единствените му приятели извън училище били неговите братовчеди.

Историята на Стела е доста по-различна. Всички свидетелства говорят, че е била изключително хитро и привлекателно дете. Имала мека черна вълниста коса и огромни черни очи. Ако човек види фотографиите й, правени от 1901 до 1929 г., почти не може да си я представи в друго време, толкова съзвучна с епохата си е, с тънките си момчешки бедра, нацупена червена устичка и модерна прическа.

На най-ранните й снимки тя е точно като сладко дете от рекламите за сапун — малка изкусителка с белоснежна кожа, взираща се сантиментално и все пак игриво в зрителя. Но когато става на осемнайсет, вече се е превърнала в истинска Клара Боу21.

Множество свидетели твърдят, че в нощта на смъртта си е била същинска фатална жена с незабравима сила, танцуваща чарлстон, облечена с къса плисирана пола и лъскави чорапи. Очите й искрели като скъпоценни камъни и пронизвали всички така, че никой мъж не можел да откъсне поглед от нея.

Когато Лайънъл тръгнал на училище, Стела също поискала да ходи с него, или поне така казала на монахините от «Светото сърце». Но три месеца след официалното й приемане в училището тя е тайно и неофициално изключена. Говорело се, че плашела другите деца. Можела да чете мислите им и се забавлявала да показва силата си. Можела да блъска хората, без изобщо да ги докосва, и имала непредсказуемо чувство за хумор — смеела се на думите на монахините, когато смятала, че лъжат. Нейното поведение ужасявало Карлота, която не можела да я контролира, въпреки че по думите на всички също обичала Стела и правела всичко възможно да я накара да стъпи на земята.

В светлината на написаното дотук може би ще е изненадващо да научите, че монахините и децата в «Светото сърце» наистина харесвали Стела. Много нейни съученички си я спомнят с охота и удоволствие.

Когато не правела «номера», тя била «очарователна», «сладка», «невероятно обичливо малко момиченце».

Но никой не можел да издържи дълго около нея.

След това Стела постъпила в академията на урсулинките, където се задържала само до първото си причастие и била изключена веднага след това пак по същия неофициален начин и по почти същите причини. Този път обаче тя била съсипана от факта, че трябва да се върне у дома, защото смятала, че училището е много забавно. Не обичала да си стои вкъщи по цял ден с майка си и чичо си Жулиен, които вечно повтаряли, че са заети. Искала да играе с другите деца. Гувернантката й я дразнела и тя искала да се махне оттам.

Постъпвала в четири различни частни училища, където обаче не изкарвала повече от три-четири месеца. Накрая била записана в енорийското училище към «Свети Алфонс», където единствена тя сред децата на бедните ирландци била карана всяка сутрин с лимузина.

Сестра Бриджит Мари — монахиня с ирландско потекло, която живеела в «Болница на милосърдието» в Ню Орлиънс чак докато навършила деветдесет години — си спомня много ясно Стела, макар и петдесет години по-късно. И през 1969 г. тя разказала на един наш разследващ, че Стела Мейфеър несъмнено е била вещица.

Стела отново била обвинена в четене на мисли, в това, че се смеела, когато някой изричал лъжа, или задето карала разни неща да падат само със силата на ума си и говорела с невидимия си приятел, «познат», както се изразила сестра Бриджит Мари, който изпълнявал заповедите й — намирал изгубени вещи и карал предметите да летят из въздуха.

Но тези прояви на силата при Стела не били постоянни. Тя често се опитвала да се държи подобаващо за доста време, харесвала книгите, историята, английския и много обичала да играе с другите момичета в двора на училището до Сейнт Андрю стрийт. Освен това харесвала много и самите монахини.

Те също били очаровани от Стела. Позволявали й да влиза в манастирската градина и да бере цветя заедно с тях, или пък я водели в салона след училище и я учели да бродира, в което тя проявила голяма сръчност.

— Знаете ли как го постигаше? Ще ви кажа. Всяка сестра в този манастир смяташе Стела за своя специална малка приятелка. Тя те караше да повярваш в това. Разказваше някакви малки свои тайни, сякаш ги казва за първи път само на теб. И знаеше всичко за всички, наистина. Знаеше неща, които никога не бихте споделили, а тя започваше да говори за тайните, за страховете ви, за нещата, които винаги сте искали да изречете. И вие веднага се чувствате по-добре. Но след часове, дори след дни, се замисляте за това, как сте седели в градината и сте си шепнели с нея, и разбирате, че тя е вещица. Тя беше дяволско дете. И нямаше да свърши добре.

Но не беше зла. Това трябва да й призная. Не беше зла. Защото ако беше, щеше да е същинско чудовище. Само Господ знае какво можеше да сътвори. Пък и не мисля, че наистина искаше да прави тези бели. Тя изпитваше някакво тайно удоволствие от силите си, ако ме разбирате. Обичаше да показва какво може. Обичаше да гледа как се изумяват хората, когато им разказва какво са сънували предната нощ.

О, и колко се захласваше по разни неща. Можеше по цял ден да рисува, със седмици, докато не захвърли моливите и реши никога повече да не го прави. После хареса бродирането, реши да се научи, правеше най-красивите неща, и много се ядосваше и за най-малката грешка. Но след това захвърли и иглите и приключи с бродирането завинаги. Никога не съм виждала толкова непостоянно дете. Сякаш търсеше нещо, нещо, на което да се отдаде, но така и не го откри. Или поне докато беше малка.

Ще ви кажа и още нещо, което обичаше да прави — и то никога не й омръзна. Обичаше да разказва истории на другите момичета. Те се събираха около нея в голямото междучасие и попиваха всяка дума от устата й, докато не удареше звънецът. Разказваше им истории за призраци в старите плантаторски къщи, пълни с ужасни тайни, за хора, намерили страшна смърт, и за магията на островите отпреди много години. Знаеше истории за пирати, о, те бяха най-лошите. Бяха направо ужасяващи. И звучаха съвсем правдоподобно от нейната уста, въпреки че сигурно си ги беше измислила. Та какво можеше да знае тя за мислите и чувствата на някакви нещастни души на пленен галеон в часовете преди пиратите да ги накарат да тръгнат по дъската22?

— Но да знаете, някои от историите й бяха много интересни, и винаги съм искала да попитам за тях някой, който наистина знае, който е чел исторически книги.

Винаги се обаждахме на госпожица Мери Бет. Молехме я да я «задържи вкъщи за няколко дни». Защото така беше със Стела. Не можеш да я търпиш всеки ден. Никой не можеше. И благодаря на Господ, че тя се отегчаваше от училището и по собствено желание изчезваше с месеци. Понякога отсъстваше толкова дълго, че всички смятахме, че вече няма да се върне. Чувахме, че тичала като бясна по Първа улица и Честнът, играела с децата на слугите и си правела магьоснически олтар със сина на готвачката — черен като въглен, можете да не се съмнявате. Та тогава си мислехме, че някой трябва да намине и да поговори с госпожица Мери Бет за това.

— Но тогава някоя сутрин, вероятно към десет часа, защото това дете изобщо не се интересуваше кога ще дойде на училище, лимузината се показваше иззад ъгъла на Констанс и Сейнт Ендрю и от нея слизаше Стела с малката си униформа, но с огромна червена панделка в косата, същинска кукличка. И какво мислите носеше — огромна торба с красиво опаковани подаръци за всяка от сестрите, които знаеше по име. После ни прегръщаше поред и можете да сте сигурен, че прошепваше в ухото ми: «Сестра Бриджит Мари, липсваше ми». Тогава аз отварях кутията. Това се е случвало неведнъж. В нея винаги намирах нещо дребно, което съм искала от цялото си сърце. Един път беше малкият младенец Исус, облечен в коприна и сатен, друг път — най-красивата броеница от кристал и сребро. О, това дете. Какво дете беше само.

Но такава е била Божията воля. С годините тя спря да идва на училище. Имаше гувернантка, която я учеше, пък и ми се струва, че се отегчи от «Свети Алфонс». Казват, че карала шофьора да я вози, където й скимне. Лайънъл също не посещаваше гимназията, доколкото си спомням. Започна да обикаля със Стела. Май някъде по това време или малко след това почина мосю Жулиен.

— Боже, как плака тя на погребението му. Ние, разбира се, не отидохме на гробището, в онези дни никоя от монахините не ходеше на гробището, но бяхме на месата. Стела също беше там, прегърбена напред на скамейката. През цялото време плака, а Карлота я държеше. Нали знаете, след смъртта на Стела всички говореха, че Карлота не я е обичала. Но тя никога не е била лоша с нея. Никога. Спомням си как я прегръщаше тогава, а Стела плачеше ли, плачеше.

Госпожица Мери Бет беше в нещо като транс. Беше потънала в дълбока мъка. Видях я в очите й, когато мина по пътеката след ковчега. Децата й бяха с нея, но погледът й беше някак празен. Видях очите й. Разбира се, мъжът й не беше с нея, не, не и съдия Макинтайър, той никога не беше до нея, когато имаше нужда от него, или поне така съм чувала. Бил мъртвопиян, когато умря господин Жулиен. Дори не успели да го събудят, въпреки че го разтърсвали, заливали го със студена вода и го изправяли от леглото. В деня на погребението той не се виждаше никакъв. По-късно чух, че го занесли у дома от някаква кръчма на Мегазин стрийт. Цяло чудо е, че живя толкова дълго.

Думите на сестра Бриджит Мари за отношението на Карлота към сестра й се потвърждават от много свидетели, въпреки че Ричард Леуелин, разбира се, е на съвсем друго мнение. Има няколко разказа за погребението на Жулиен и във всички се твърди, че Карлота е успокоявала сестра си и дори й е бърсала сълзите.

В месеците след смъртта на Жулиен Лайънъл напуснал окончателно училище и двамата със Стела заминали за Европа заедно с Кортланд и Баркли. Прекосили Атлантика с огромен луксозен лайнер само месеци преди началото на Голямата война.

Тъй като било невъзможно да пътуват из континентална Европа, четиримата прекарали няколко седмици в Шотландия, посетили замъка Донелайт и после се отправили към по-екзотични страни. Поели доста рискован път към Африка, прекарали известно време в Кайро и Александрия и после тръгнали за Индия, откъдето изпратили у дома безброй сандъци с килими, скулптури и други антики.

През 1915 г. Баркли вече много се бил затъжил за семейството си и бил изморен от пътуването, затова изоставил спътниците си и предприел опасно плаване към Ню Йорк. Съвсем наскоро корабът «Лузитания» бил потопен от немска подводница, затова цялото семейство тръпнело от ужас за сигурността му. Но той скоро се върнал в къщата на Първа улица с цял куп невероятни истории за разказване.

Положението не било много по-различно след шест месеца, когато Кортланд, Стела и Лайънъл решили да се приберат у дома. Луксозните лайнери обаче прекосявали океана въпреки всички опасности и триото успяло да се върне благополучно точно преди Коледа.

Тогава Стела била на петнайсет години. На една фотография от същата година тя носи смарагда на Мейфеър. По това време вече всички знаели, че Стела е наследницата на завещанието. Мери Бет като че била много горда с нея, наричала я «безстрашна» заради странстванията й. Въпреки че с разочарование срещнала отказа на Лайънъл да продължи да ходи на училище, за да може по-късно да постъпи в Харвард, тя като че приемала всичките си деца такива, каквито са. Карлота имала собствен апартамент в една от пристройките и всеки ден отивала в университета «Лойола», карана от своя шофьор.

Вечер всички минувачи по Честнът стрийт можели да видят многобройното семейство, седнало около масата за вечеря и обслужвано от безброй слуги. Оставали на масата до късно.

Фамилната лоялност ни пречи значително да разберем какво всъщност са мислили братовчедите за Стела или какво са знаели за проблемите й в училище.

Но по това време в докладите често се твърди, че Мери Бет е споменавала пред слугите, че Стела е нейна наследница или че «единствена Стела ще наследи всичко», и прочее забележителни коментари. Но най-значителния, който се споменава на два пъти в докладите, и то без всякакъв контекст е: «Стела вижда мъжа».

Никъде не се споменава Мери Бет да е обяснявала това си странно изказване. Знаем само, че го е казала пред една перачка на име Милдред Колинс и после пред ирландска прислужница на име Патриция Девлин. До нас това стига от трета ръка. По-късно стана ясно, че наследниците на тези две жени не са единодушни какво може да е имала предвид прославената Мери Бет с този коментар. Един от тях смята, че «мъжът» е дяволът, а друг, че е «призрак», който преследва семейството от стотици години.

Така или иначе изглежда ясно, че Мери Бет е заявявала това съвсем безцеремонно, в моменти на близост, пред слугите. И затова у нас остана впечатлението, че тя е споделяла с тях неща, които не е можела да довери на хора от нейната класа.

Много вероятно е да е правила такива забележки и пред други хора, защото през двайсетте години на двайсети век старците от Айриш Ченъл знаят за «мъжа» и говорят за него. Два източника естествено не са достатъчно да обяснят мащаба на това предполагаемо «суеверие» — че жените Мейфеър имат някакъв мистериозен «мъжки дух или съюзник», който им помага във вещерството, магиите и прочие.

Ние определено свързваме това с Лашър и го намираме за доста тревожно, защото ни напомня колко малко всъщност сме разбрали за вещиците Мейфеър и за онова, което е ставало между тях, така да се каже.

Възможно ли е, например, наследницата от всяко поколение да е длъжна да прояви по някакъв начин способността си да вижда мъжа независимо? Иначе казано, дали вижда мъжа, когато е сама и далече от по-възрастната вещица, която може да послужи за проводник, и дали се изисква от нея сама да каже, че го е видяла?

Отново трябва да признаем, че не можем да отговорим на тези въпроси.

Но знаем, че хората, които са говорили за «мъжа», явно не са го свързвали с образа на тъмнокосия млад мъж, когото са виждали. Те дори не са свързвали «мъжа» с мистериозната фигура, забелязана веднъж в каретата на Мери Бет, защото разказите идват от съвсем различни източници и никога не са били свързвани от никого, освен от самите нас, доколкото ни е известно.

Такова е положението с по-голямата част от материалите за Мейфеър. По-късните споменавания на мистериозен тъмнокос млад мъж на Първа улица не се свързват с тези по-ранни споменавания на «мъжа». Всъщност дори хората, които знаят за него и по-късно са виждали неизвестния тъмнокос мъж около мястото, не са правили връзката, защото са го смятали за случаен човек или пък просто за сродник, когото не познават.

Ето и думите на сестра Бриджит Мари, записани през 1969 година, когато я попитах специално за «мъжа».

«О, това „нещо“ беше невидимият приятел, който витаеше около онова дете ден и нощ. Същият този демон, ако мога да добавя, по-късно витаеше и около дъщеря й Анта, готов да изпълни всяко нейно желание. След това беше и около малката Деидре, най-сладката и най-невинната от всички тях. Не ме питайте дали съм виждала това създание. Защото Господ ми е свидетел — не знам дали съм го виждала, но мога да ви кажа, и съм го споделяла много пъти със свещеника, че знаех, кога е наблизо!»

Много е вероятно по онова време Лашър да не е искал да бъде виждан от хора извън семейството. И, разбира се, ние не разполагаме с нито едно свидетелство той да се е явявал умишлено на някого, макар че по-късно, както вече споменах, го е правил неведнъж.

Но да се върнем на хронологията. По времето, когато Жулиен умрял, Мери Бет била на върха на финансовото си влияние и успехи. Но загубата някак я сломила и хората дори я описват като «нещастна». Това обаче не продължило дълго. Характерното за нея спокойствие като че се завърнало още преди децата й да се приберат от чужбина.

Знаем, че е имала кратък, но яростен сблъсък с Карлота, преди тя да постъпи в юридическата фирма «Бърнс, Браун и Блейк», в която работи и до ден-днешен. Но Мери Бет накрая приела решението на дъщеря си да гради кариера «извън семейството» и малкият апартамент на Карлота над конюшните бил напълно ремонтиран за нея. Тя живяла там много години.

Знаем също и че Карлота се е хранела с майка си. Сутрин закусвала с нея на задната веранда, когато времето позволявало, а вечеряла в трапезарията в седем часа.

Когато я питали защо не е постъпила в «Мейфеър и Мейфеър» при синовете на Жулиен, тя винаги отговаряла, че предпочита да бъде самостоятелна.

Още от началото на кариерата си тя се изявявала като прекрасен адвокат, но нямала желание да влиза в съда, затова досега работи в сянката на мъжете от фирмата.

Зложелателите й я описват като просто прехвален юридически чиновник. Но по-доброжелателни свидетелства показват, че тя станала «гръбнакът» на «Бърнс, Браун и Блейк», че тя била човекът, който знаел всичко, и че след оттеглянето й фирмата трудно щяла да й намери заместник.

Много адвокати в Ню Орлиънс твърдят, че са научили от Карлота повече, отколкото от юридическите училища.

С две думи, можем да кажем, че тя започва и изгражда кариера на ефикасен и блестящ адвокат по гражданско право, с невероятни познания в областта и на търговското право.

Извън споровете с Карлота, животът на Мери Бет продължил по предсказуем курс почти до смъртта й. Дори пиенето на Даниъл Макинтайър като че не я е притеснявало особено.

Фамилните легенди твърдят, че Мери Бет е била изключително мила към Даниъл през последните години от живота си.

Оттук историята на вещиците Мейфеър се превръща в история на Стела, затова ще се спрем на боледуването и смъртта на Мери Бет, когато му дойде времето.

Продължение на историята за Стела и Мери Бет

Мери Бет продължила да се радва на трите си страсти в живота и явно много се наслаждавала на номерата, погаждани от дъщеря й Стела, която на шестнайсет се превърнала в най-скандалната личност в нюорлианското общество, като карала автомобила си с главозамайваща скорост, пиела в кръчмите с контрабанден алкохол и танцувала до зори.

Осем години Стела живеела като безгрижно девойче и млада безразсъдна южняшка красавица, напълно нехаеща за семейния бизнес и неангажирана от мисли за бъдещето или пък за женитба. И докато Мери Бет била най-спокойната и мистериозната сред вещиците Мейфеър, Стела като че ли била най-безгрижната и най-ярката, най-дръзката и единствената вещица Мейфеър, която се отдавала напълно на удоволствията на живота.

Фамилните легенди твърдят, че Стела постоянно била арестувана за шофиране с превишена скорост, за нарушаване на обществения ред, задето пеела и танцувала по улиците. Но «госпожица Карлота» винаги се грижела за нея и я водела у дома. Има слухове, че Кортланд понякога «губел търпение» по отношение на своята «племенница», като настоявал да се поправи и да обръща повече внимание на отговорностите си. Но Стела нямала ни най-малък интерес към парите и бизнеса.

Един секретар от «Мейфеър и Мейфеър» разказва в доста живописни подробности едно посещение на Стела в офиса. Тя се появила в ослепително кожено палто, с обувки на високи токове и увито в амбалажна кесия контрабандно уиски, от което отпивала, като от време на време избухвала в смях при някоя по-странна юридическа фраза.

Кортланд бил като омагьосан от нея, но все пак я намирал за малко уморителна. Накрая съвсем добросърдечно й казал да върви на партито си, а те ще се погрижат за останалото.

Ако има някой, който да не е смятал Стела за «омайна» и «пленителна» в този период, освен Карлота Мейфеър, разбира се, то ние не сме научили за него.

През 1921 г. Стела очевидно забременяла, но от кого, така и не се разбрало. Може да е от Лайънъл, дори има няколко семейни легенди, според които, изглежда, всички са подозирали точно това.

Така или иначе Стела обявила, че не се нуждае от съпруг и изобщо няма намерение да се жени по принцип. Но щяла да роди бебето, тъй като била много вдъхновена от мисълта да стане майка. Щяла да го нарече Жулиен, ако е момче, и Анта — ако е момиче.

Анта се родила през ноември 1921 г. — здраво бебе, тежащо три килограма и половина. Кръвните тестове показват, че има вероятност Лайънъл да е неин баща. Но Анта изобщо не прилича на Лайънъл, пък и той никак не пасва на ролята. На този въпрос ще се спрем по-късно.

През 1922 г. Голямата война вече била приключила и Стела обявила, че ще направи голяма обиколка на Европа. Тя отпътувала с бебето, бавачката и Лайънъл, който тръгнал доста неохотно. Вече бил започнал да учи право с Кортланд и никак не искал да пътува. Кортланд също тръгнал с тях, щастлив, че може да се откъсне от фирмата, въпреки че жена му изобщо не одобрявала това. И така, компанията поела към Европа в първа класа и прекарала цяла година в пътешествия.

Стела била изключително красиво момиче, което се славело с това, че върши каквото си поиска. С възрастта Кортланд все повече заприличвал на баща си Жулиен, само дето неговата коса си останала черна доста дълго време, както личи и на фотографиите.

Тогава той бил строен и красив мъж. Приликата между него и Стела често била отбелязвана от околните.

Според думите на наследниците му Голямото пътуване било просто един много дълъг запой. Стела и Лайънъл играели хазарт в Монте Карло със седмици. Навсякъде из Европа компанията отсядала в най-луксозните хотели, посещавала музеите и древните руини. Навсякъде носели бутилки с бърбън, опаковани в амбалажни кесии. И до днес внуците на Кортланд говорят за писмата му до дома, пълни със смешни описания на техните лудории. Кортланд донесъл безброй подаръци на жена си Аманда и на синовете си.

Семейните легенди твърдят и че при това пътуване се случила трагедия. Бавачката, която се грижела за малката Анта, преживяла нещо като удар, докато били в Италия. Тя паднала на Испанските стълби в Рим и получила много сериозни наранявания. Няколко часа по-късно починала в болницата.

Едва напоследък нашите разследващи успяха да хвърлят малко светлина върху този инцидент, като разкриха един запис (на италиански) за този инцидент в болница «Светото семейство» в Рим.

Жената се казвала Берта Мейн Бекър, наполовина ирландка и наполовина германка, родена в Айриш Ченъл през 1905 година. Тя била приета със сериозни наранявания на главата и два часа по-късно изпаднала в кома, от която повече не се свестила.

Преди това обаче говорила с един лекар, който знаел английски, а по-късно и със свещеник, който също говорел езика.

Тя им разказала, че Стела, Лайънъл и Кортланд са «вещици» и «зли» и че са я омагьосали. С тях пътувал и един «призрак» — тъмнокос зъл мъж, който се явявал до люлката на Анта по всяко време на деня и нощта. Казала, че бебето можело да кара този мъж да се появява и се смеело, когато го види. А също и че мъжът не искал тя да го вижда и затова я блъснал в тълпата по Испанските стълби.

Докторът и свещеникът решили, че Берта, простото неуко слугинче, е изгубила ума си. Наистина записът приключва с бележка на лекаря, че работодателите на момичето, много елегантни, добродетелни хора, които похарчили цяло състояние, за да й осигурят всички удобства, били съсипани от нейната смърт и уредили тялото й да бъде транспортирано до дома.

Доколкото знаем, никой в Ню Орлиънс не разбрал за тази история. Майката на Берта по онова време била жива и очевидно не е заподозряла нищо, когато научила за смъртта на дъщеря си. Тя получила огромна сума от Стела като компенсация за загубата и наследниците на семейство Бекър говорили дълго за това.

Интересното за нас в тази история е мистериозният тъмнокос мъж — очевидно Лашър. Защото след забелязването му в каретата на Мери Бет, ние не разполагаме с друго негово описание от началото на двайсети век.

Наистина забележителното в този случай е, че бавачката е твърдяла, че бебето може да накара мъжа да се появи. Това ни кара да се зачудим дали Стела въобще е имала контрол върху ситуацията. И какво ли е мислела Мери Бет по този въпрос? И отново ще кажем, че нямаме никаква представа. Горката Берта Мари Бекър се е сблъскала сам-сама с този проблем, или поне така говори онзи запис.

Въпреки трагедията компанията не се върнала у дома. Кортланд написал едно «тъжно писмо» за случая на жена си и синовете си, като обяснил, че са наели «прекрасна италианка», която се грижела за Анта по-добре от бедната Берта.

Тази италианка била някъде към трийсетте и се казвала Мария Магдалена Габнели. Тя дори се върнала със семейството в Ню Орлиънс и останала бавачка на Анта, докато тя навършила девет години.

Нямаме сведения Мария Магдалена да е виждала Лашър. Тя живеела в къщата на Първа улица чак до смъртта си и никога не говорела с хора извън семейството. Семейните легенди говорят, че била много образована, можела да чете и да пише както на английски, така и на френски, освен на италиански, и имала «скандално минало».

Кортланд най-накрая напуснал спътниците си през 1923 година, когато тримата пристигнали в Ню Йорк. Там Стела, Лайънъл, бавачката и малката Анта останали в Гринидж Вилидж, където Стела се запознала с много интелектуалци и артисти и дори нарисувала няколко картини, които винаги наричала «доста отвратителни», написала няколко «противни» разказа и измайсторила «боклучави» скулптури. Накрая решила просто да се наслаждава на компанията на истинските творци.

Слуховете в Ню Йорк от онова време твърдят, че Стела е била изключително щедра. Давала огромни «подаяния» на художници и поети. Дори купила на един безпаричен писател пишеща машина, на някакъв художник триножник, а на един престарял поет подарила кола.

По това време Лайънъл подновил юридическото си обучение с един от нюйоркските Мейфеър (наследник на Клей Мейфеър, който се бил присъединил към потомците на Лестан в една нюйоркска фирма). Той прекарвал много време в музеите и често водел Стела на опера, която тя намирала за отегчителна, и на симфонични концерти, които понасяла по-добре. Водел я и на балет, на който тя искрено се наслаждавала.

Семейните легенди сред нюйоркските Мейфеър (станали достъпни за нас едва сега, тъй като никой не е разговарял с тях по онова време) обрисуват Лайънъл и Стела като абсолютно безгрижни и очарователни хора с неизчерпаема енергия, които се забавлявали постоянно и често чукали на вратите на родствениците си рано-рано сутринта.

Две фотографии, направени в Ню Йорк, показват Стела и Лайънъл усмихнати и щастливи. Лайънъл през целия си живот е бил строен мъж и имал зелените очи на баща си, съдия Макинтайър, както и червеникаворусата му коса. Двамата със Стела изобщо не си приличали и мнозина отбелязвали, че непознатите с изненада научавали, че двамата са брат и сестра, тъй като предполагали, че имат съвсем друга връзка.

Ако Стела е имала друг любовник, ние не знам нищо за него. Всъщност нейното име никога не е свързвано с когото и да било (поне до този момент) освен с Лайънъл, въпреки че била смятана за абсолютно безразборна в контактите си с млади мъже. Имаме сведения за двама младежи, хора на изкуството, които били страстно влюбени в нея, но Стела «отказала да се обвърже».

Всички сведения за Лайънъл отново и отново потвърждават, че той е бил тих и някак затворен човек. Много обичал да гледа как Стела танцува, как се смее и как се забавлява с приятелите си. Обичал и да танцува с нея, правел го постоянно и доста добре, но определено оставал в нейната сянка. Като че ли черпел жизнеността си от нея. А когато тя не била наоколо, се превръщал в нещо като «празно огледало». Бил почти незабележим.

Има и слухове, че в Ню Йорк е писал роман, но много болезнено приемал всяко напомняне за това, защото един по-стар романист подронил цялата му увереност, като му казал, че ръкописът е «пълен боклук».

Повечето източници обаче твърдят, че Лайънъл обичал изкуството, бил много спокоен човек и бил абсолютно доволен от живота, стига никой да не заставал между него и Стела.

Накрая, през 1924 година, Стела, Лайънъл, малката Анта и бавачката Мария се прибрали у дома. Мери Бет организирала огромно семейно събиране в къщата на Първа улица. Наследниците и до днес си припомнят с тъга, че това било последното парти, преди тя да заболее.

По това време се случил много странен инцидент.

Както бе споменато, Таламаска е имала екип от опитни детективи, които работели в Ню Орлиънс. Те никога не питали защо се разследва точно това семейство и точно тази къща. Един от тях, мъж, специалист в бракоразводните дела, пуснал слух сред модните фотографи в Ню Орлиънс, че ще плати добре за всяка отказана от семейство Мейфеър снимка, особено на онези, които живеели в къщата на Първа улица.

Един от тези фотографи, Нейтън Бранд, който имал модно студио на Сейнт Чарлз авеню, бил извикан на Първа улица за това голямо празненство и направил цяла серия фотографии на Мери Бет, Стела и Анта. Снимал и много от другите Мейфеър по време на следобеда, както обикновено правят фотографите по сватби.

Седмица по-късно, когато занесъл снимките на Мери Бет и Стела, за да си изберат, те отделили няколко, а останалите отказали.

Но след това Стела поискала една от отказаните снимки — групова фотография на нея, майка й и дъщеря й, на която Мери Бет държала голяма смарагдова огърлица около вратлето на Анта. На гърба на снимката Стела написала:

«На Таламаска, с любов, Стела!

П.П. И други могат да наблюдават.»

И после я върнала на фотографа, избухнала в смях и обяснила, че неговият приятел детектив ще разбере за какво става дума.

Фотографът бил объркан. Започнал да твърди, че е невинен, да се извинява, но Стела само се смеела. После му казала с много мил и очарователен глас: «Господин Бранд, недейте, ще ви стане лошо. Просто дайте снимката на детектива». И господин Бранд точно това направил.

Тази снимка пристигна при нас след месец и оказа огромен ефект върху подхода ни към разследването на семейство Мейфеър.

По това време Таламаска не била определила специален член, който да се занимава със случая, а постъпващата информация се добавяла от неколцина архивисти. Артър Лангтри — изтъкнат учен и посветен във въпросите на вещерството — бил запознат с досието, но бил твърде зает с още три други случая, по които работил до деня на своята смърт.

Въпреки това цялата история на семейството била обсъждана много пъти на големите съвети, но винаги било решавано да не се осъществява директен контакт. И наистина, съмнително е дали някой от ордена по това време е знаел цялата история.

Фотографията с недвусмисленото послание предизвикала доста голям смут. Един млад член на ордена, американец от Тексас, на име Стюарт Таунсенд (който вече се бил превърнал в истински британец), помолил да се заеме с проучване на вещиците Мейфеър с цел преминаване към директно разследване. След внимателно обмисляне делото било предадено в неговите ръце.

Артър Лангтри се съгласил да препрочете всички материали, но належащи дела му попречили да го направи. Все пак той е отговорен за увеличаване броя на нашите детективи в Ню Орлиънс от трима на четирима и за установяването на друг отличен контакт — мъж на име Ъруин Дандрич, безпаричен син на приказно богато семейство, който се движел из висшите кръгове и тайно продавал информация на всеки, който я поискал, в това число и на детективи, адвокати по бракоразводни дела, застрахователни детективи и дори на жълтата преса.

Нека напомня на читателя, че досието тогава не е съдържало този разказ, тъй като подобно обобщаване на материалите не е било извършвано. То съдържало писмата на Петир ван Абел, дневника му, огромно количество свидетелски показания, както и фотографии, статии от вестници и прочие. Това била жива хроника, която постоянно се попълвала от архиварите, но все пак била доста схематична.

Стюарт по това време бил ангажиран и в други значими разследвания, затова му отнело около три години да приключи с проучването на материалите за семейство Мейфеър. Ще се върнем на него и на Артър Лангтри, когато му дойде времето.

След завръщането си Стела подновила обичайния си начин на живот, посещенията й в клубовете с контрабанден алкохол зачестили, отново устройвала празненства за приятелите си и била канена на множество празненства на Марди Грас, където се превръщала в нещо като сензация, и като цяло продължила да се държи като фатална жена.

Нашите детективи без проблем събирали информация за нея, защото тя била доста открояваща се личност, както и обект на множество клюки из целия град. Ъруин Дандрич пише на нашата детективска агенция в Лондон (без да знае за кого е предназначена тази информация, нито за каква цел), че било достатъчно само да влезе в някой салон, за да чуе всичко, което напоследък се е случило със Стела. Няколко телефонни разговора в събота сутрин също станали богат източник на информация.

(Тук трябва да отбележим, че Дандрич изобщо не бил зъл човек. Неговите съобщения винаги са били деветдесет и девет процента истина. Той е нашият най-плодовит информатор по отношение на Стела и въпреки че никога не го е казвал направо, от докладите му личи, че няколко пъти е спал с нея. Но всъщност изобщо не я е познавал; тя си останала далечна за него дори и в най-драматичните и трагични моменти, описани в съобщенията му).

Благодарение на Дандрич и другите като него, образът на Стела след завръщането й от Европа започва да става все по-детайлен.

Семейните легенди твърдят, че Карлота изобщо не одобрявала Стела през този период, спорела с Мери Бет заради нея и неведнъж настоявала, но без полза, Стела да се укроти. Слугите твърдели (както и Дандрич), че Мери Бет изобщо не обръщала внимание на това и смятала, че Стела е свежа и безгрижна личност и не бива да бъде обуздавана.

Твърди се дори, че Мери Бет е казала на своя приятелка (която веднага го споделила с Дандрич): «Стела е това, което аз щях да бъда, ако можех да се родя отново. Работих толкова усърдно и получих толкова малко в замяна. Нека я оставим да се забавлява».

Трябва да отбележим, че Мери Бет вече била смъртно болна и вероятно много изморена, когато го е казала. Освен това била твърде умна, за да не оцени революционните културни промени през двайсетте години, което може би ще се окаже трудно за читателя на това повествование, тъй като двайсети век вече е към края си.

Истинската сексуална революция през двайсети век започва по време на буйното му трето десетилетие, с една от най-драматичните промени в женската мода в света, наблюдавана някога. Но жените не само изоставили корсетите и дългите поли; те отхвърлили и старите нрави, пиели и танцували в клубовете — нещо немислимо само десет години по-рано. Повсеместното навлизане на закритите автомобили осигурявало по-голямо уединение, както и по-голяма свобода на движението. Радиото достигнало до частните домове из цяла Америка. Киното създавало образи на «блясък и порок» за хората от целия свят. Списанията, книгите, пиесите били радикално трансформирани от новопоявилите се откровеност, разкрепостеност, толерантност и свобода на изразяването.

Мери Бет със сигурност е възприела това на някакво ниво. Нямаме абсолютно никакви сведения тя да не е одобрявала «новите времена». Въпреки че никога не подстригала дългата си коса, нито пък изоставила дългите поли (когато, разбира се, не се е обличала като мъж), тя не проявявала никакво неодобрение към Стела. А Стела пък била същинско въплъщение на своето време.

През 1925 година Мери Бет била диагностицирана с нелечим рак. Преживяла само пет месеца след това, като през повечето време била измъчвана от много силни болки и вече не можела да излиза от къщата.

Тя се оттеглила в северната спалня над библиотеката и прекарала последните си дни в четене на романи, към които не била посягала още от момиче. Много братовчеди я посещавали и й носели книги. Тя проявявала особен интерес към сестрите Бронте, към Дикенс, които Жулиен обичал да й чете, когато била малка, както и към други английски класици. Изглеждала решена да ги довърши, преди да умре.

Даниъл Макинтайър бил ужасен от перспективата да изгуби жена си. Когато разбрал, че Мери Бет няма да оздравее, той се запил така, че никой не го видял трезвен повече.

И други хора потвърждават историята на Леуелин как Даниъл постоянно будел Мери Бет в последните й дни, за да се увери, че е още жива. Семейните легенди потвърждават, че тя била безкрайно търпелива към него, канела го да легне до нея и го успокоявала с часове, чак до самия си край.

През това време Карлота се върнала в голямата къща, за да бъде близо до майка си, и наистина оставала до леглото й по цели нощи. Болките на Мери Бет тогава били толкова силни, че тя я молела да й чете. Семейните легенди разказват, че Карлота й прочела цялата «Брулени хълмове» и част от «Джейн Еър».

Стела също била винаги на разположение. Вече не излизала и по цял ден готвела за майка си — която обаче често не хапвала нищо — и постоянно се обаждала или пишела на лекари по целия свят, за да открие лек за нея.

Внимателният прочит на оскъдните медицински записи във връзка с болестта на Мери Бет показва, че ракът е имал метастази още преди да бъде открит. Тя не усещала болки чак до последните три месеца от живота си, през които обаче се мъчила много.

Накрая един септемврийски следобед през 1925 година Мери Бет изгубила съзнание. Присъстващият свещеник отбелязал, че прозвучала страховита гръмотевица. Заваляло като из ведро. Стела напуснала стаята, слязла в библиотеката и започнала да звъни на всички Мейфеър в Луизиана, дори на роднините в Ню Йорк.

Според свещеника, слугинята и неколцина съседи, братовчедите започнали да пристигат към четири часа и продължили да прииждат през следващите дванайсет часа. Колите изпълнили цялата Първа улица чак до Сейнт Чарлз авеню, както и Честнът стрийт от Джаксън стрийт и Вашингтон стрийт.

Пороят продължил, но за няколко часа отслабнал до ръмеж. После отново се засилил. Валяло обаче само в Гардън Дистрикт и в никоя друга част на града. Само че никой не обърнал внимание на този факт.

От друга страна, повечето от нюорлианските братовчеди дошли с чадъри и дъждобрани, сякаш очаквали подобна буря.

Прислугата се суетяла из къщата, носела кафе и контрабандно вино от Европа за братовчедите, които изпълнили салоните, библиотеката, фоайето, трапезарията и дори седели на стълбите.

В полунощ се извил вятър. Огромните дъбове пред къщата започнали да се клатят така силно, че всички помислили, че клоните им ще се откършат. Завалял същински дъжд от листа.

Спалнята на Мери Бет била изпълнена до пръсване от децата й и племенниците, които обаче пазели пълна тишина. Карлота и Стела седели в долната част на леглото й, далече от вратата, а братовчедите влизали и излизали на пръсти.

Даниъл Макинтайър не се виждал никъде и семейните легенди разказват, че се бил «отрязал» по-рано и лежал в апартамента на Карлота над конюшните.

Към един часа по всички веранди се виждали родственици с печални изражения. Някои дори стояли с чадъри под вятъра и дъжда на предната алея. Много приятели на семейството просто се подслонили под дъбовете, като държали над главите си вестници и вдигали яките си, за да се предпазят от вятъра. Други останали в колите си, задръстили Първа и Честнът.

Към един и трийсет и пет присъстващият лекар доктор Линдън Харт преживял голямо объркване. По-късно той признал пред колегите си, че в стаята се случило «нещо странно».

През 1929 г. той споделя пред Ъруин Дандрич: «Знаех, че вече почти си е отишла. Спрях да й меря пулса. Струваше ми се непристойно да го правя отново и отново, само за да уведомявам останалите, че е още жива. Всеки път, когато тръгвах към леглото й, братовчедите започваха да си шушукат. Затова през последния час не направих нищо, просто чаках и гледах. Само най-близките й бяха до леглото, а също и Кортланд, и синът му Пиърс. Тя лежеше с притворени очи, извърнала глава към Стела и Карлота. Карлота държеше ръката й. Мери Бет вече дишаше съвсем накъсано. Страхувам се, че й бях дал твърде много морфин. И тогава се случи. Вероятно съм заспал и съм сънувал, но ми изглеждаше толкова реално — там се появи цяла група хора, една старица, например, която сякаш познавах и едновременно с това изобщо не знаех коя е, се бе навела над Мери Бет. Там беше и един стар джентълмен, който ми се стори много познат. А накрая един млад мъж, блед млад мъж, облечен много старомодно и елегантно. Той също се наведе над нея. Целуна я по устните и затвори очите й.

Аз се сепнах и скочих на крака. Братовчедите плачеха във фоайето. Някой ридаеше. Кортланд Мейфеър също плачеше. Пороят започна отново. Гръмотевиците бяха направо оглушителни. Проблесна светкавица. Видях Стела да се взира в мен с отпуснато и нещастно изражение. Карлота плачеше. Знаех, че пациентката ми е мъртва, очите й наистина бяха затворени.

Така и не успях да си обясня това. Прегледах отново Мери Бет и потвърдих, че е свършила, но те вече знаеха. Всички знаеха. Огледах се, като отчаяно се опитвах да прикрия объркването си. Видях малката Анта в ъгъла, на няколко крачки зад майка си. Видях и онзи висок млад джентълмен с нея, който обаче изведнъж изчезна. Всъщност той се стопи така внезапно, че изобщо не бях сигурен дали е бил там.

Но ще ви кажа защо реших, че все пак е бил там. Още някой го беше видял. Пиърс Мейфеър, синът на Кортланд. След изчезването на младия мъж, аз се огледах и осъзнах, че Пиърс се взира в същата точка. Взираше се в малката Анта и после погледна към мен.

Колкото до останалите, които бях видял по-рано, в стаята вече нямаше никаква стара жена, не се виждаше и възрастният джентълмен. Но знаете ли кой беше той? Мисля, че беше Жулиен Мейфеър. Не го познавах, но същата сутрин видях негов портрет във фоайето, точно срещу вратата на библиотеката.

Да ви кажа истината, не мисля, че някой в стаята на болната изобщо ми обръщаше внимание. Прислужниците започнаха да бършат лицето на Мери Бет, да я приготвят за братовчедите, които щяха да дойдат да я видят за последен път. Някой беше запалил нови свещи. А дъждът беше ужасен. Просто обливаше прозорците.

Следващото, което си спомням, беше, че трябваше да си проправя път през дълга опашка от братовчеди, за да стигна до долния етаж. Отидох в библиотеката с отец Макензи и попълних смъртния акт. Отец Макензи седеше на кожения диван с Бел и се опитваше да я успокои, говореше й, че това са нормални неща, че майка й е отишла на небето и някой ден ще я види отново. Горката Бел. Все повтаряше: „Не искам да отива на небето, искам да я видя още сега“. Как би могъл човек като нея да разбере?

Точно преди да си тръгна, видях портрета на Жулиен Мейфеър и с ужас осъзнах, че съм видял точно него в спалнята. Всъщност беше доста странно, защото бях толкова стреснат, че изрекох на глас: „Това е мъжът“.

Някакъв човек стоеше във фоайето и пушеше. Погледна нагоре, видя ме, после се озърна и към портрета на стената. Засмя се и каза: „О, не, това не е мъжът. Това е Жулиен“.

Разбира се, аз не започнах да споря, защото той не можеше да знае кого имам предвид. Не знаех и какво иска да каже, затова просто излязох, без дори да разбера кой е. Сигурно някой родственик, но кой точно, нямам представа.

Разказах всичко на Кортланд, когато сметнах, че вече е минало достатъчно време от събитието. Той изобщо не се впечатли. Изслуша ме и ми каза, че се радва, задето съм споделил. Но не потвърди да е видял нещо особено в стаята.

Но, моля ви, не казвайте на никого за тази история. Призраците са нещо обичайно в Ню Орлиънс. Лекарите, които ги виждат, не са! Не мисля, че Кортланд би одобрил, че съм ви разказал това. Никога не го споменах пред Пиърс. А пред Стела… е, честно казано, съмнявам се тя да се интересува от подобни неща. Всъщност много бих искал да знам от какво всъщност се интересува.»

Тези видения без съмнение се отнасят до още една от появите на Лашър, но ние не можем да оставим тази така ярка и забележителна история, без да обсъдим странната размяна на реплики пред вратата на библиотеката. Какво може да е имал предвид онзи братовчед с думите: «О, не, това не е мъжът»? Дали не е решил, че лекарят има предвид Лашър? И дали е направил тази забележка, преди да съобрази, че той е външен човек? И ако е така, означава ли то, че членовете на рода са знаели всичко за «мъжа» и често са говорили за него? Вероятно.

Погребението на Мери Бет било грандиозно, точно както сватбата й преди около двайсет и шест години. Пълната информация за него дължим на погребалния агент, Дейвид О’Брайън, който се пенсионирал година по-късно и оставил бизнеса си на племенника си Ред Лониган, чието семейство също става източник на сведения.

Разполагаме и с някои семейни легенди за това събитие, както и със слуховете сред дамите от енорията, които присъствали на погребението и изобщо не изпитвали угризения да обсъждат семейство Мейфеър.

Всички са единодушни, че Даниъл Макинтайър не успял да издържи церемонията до края. Бил отведен у дома от Карлота, която се върнала, преди да свърши службата.

Преди погребението в гробището «Лафайет» били произнесени няколко кратки речи. Пиърс Мейфеър говорил за Мери Бет като за своя велик наставник; Кортланд я възхвалявал заради любовта й към семейството и щедростта й към всички. А Баркли Мейфеър казал, че Мери Бет е незаменима и никога няма да бъде забравена от онези, които са я познавали и обичали. Лайънъл през цялото време прегръщал ридаещите Бел и Милата Мили.

Малката Анта не била там, нито пък малката Нанси (осиновената дъщеря на Мейфеър, спомената по-рано, която Мери Бет навсякъде представяла като дете на Стела).

Стела изглеждала потисната и все пак не дотам убита от скръб, че да пропусне възможността да шокира множество от братовчедите и погребалния агент, както и приятели на семейството, като седнала на съседния гроб, заклатила крака и отпивала от прочутата си бутилка в амбалажна кесия. Когато Баркли завършвал словото си, тя му казала доста високо: «Хайде, свършвай вече! Тя мразеше тези неща. Ще се вдигне от мъртвите и ще ти каже да млъкнеш, ако не спреш».

Погребалният агент отбелязва, че неколцина от родствениците се засмели на тази забележка, а останалите едва сдържали усмивките си. Баркли също се засмял, а Кортланд и Пиърс само се усмихнали. Всъщност семейството било разделено по отношение на реакцията си по чисто етническа линия. Френските братовчеди били ужасени от изказването на Стела, но ирландските Мейфеър се смеели.

Но после Баркли избърсал нос и казал: «Сбогом, скъпа моя», целунал ковчега, после отстъпил назад към Кортланд и Гарланд и заридал.

Стела станала от съседния гроб, отишла до ковчега, целунала го и казала на свещеника: «Е, отче, продължавайте».

В края на словото на латински тя извадила роза от един от венците, скъсила стъблото й и я закичила в косата си.

След това най-близките родственици се върнали в къщата на Първа улица и преди полунощ музиката и пеенето в салона станали толкова шумни, че всички съседи били потресени.

Когато съдия Макинтайър умрял, погребението му било доста по-скромно, но много печално. Той бил обичан от много Мейфеър и те пролели доста сълзи за него.

Преди да продължим, нека отбележим още веднъж, че доколкото знаем, Мери Бет е последната наистина силна вещица от това семейство. Можем само да предполагаме на какво би била способна, ако не беше толкова семейно ориентирана, толкова практична и така безразлична към суетата и славата. Именно поради това всичко, което е направила, е било за благото на семейството й. Дори жаждата й за удоволствия се е изразявала в организиране на семейни събирания, които скрепвали рода в несигурни времена.

Стела не питаела такава любов към семейството, нито пък била така практична. Нямала нищо против славата и обичала удоволствията. Но ключът към разбирането на нейната личност е, че тя не била никак амбициозна и като че ли не е имала много реални цели.

Нейното мото било: «Живей!».

От 1929 година историята на Мейфеър се превръща в история на Стела и малката Анта, нейното светлолико малко момиче със сладко гласче.

Продължение на историята на Стела

Семейните легенди, мълвата сред съседите и слуховете в енорията са единодушни, че Стела съвсем подивяла след смъртта на родителите си.

Докато Кортланд и Карлота се сражавали за контрола над семейното завещание, Стела започнала да урежда скандални празненства за приятелите си в къщата на Първа улица. Малкото семейни срещи, които организирала през 1929 година, били направо шокиращи заради контрабандната бира и бърбън и диксиленд оркестрите, както и заради хората, танцуващи чарлстон до зори. Много от по-възрастните братовчеди спрели да посещават тези събирания и никога вече не стъпили в къщата на Първа улица.

Мнозина от тях и не били поканени повече там. Между 1926 и 1929 г. Стела малко по малко разрушила огромното семейство, сплотено от майка й. Или по-скоро отказвала да бъде вече негов организатор и то постепенно се разпаднало. Голям брой родственици напълно изгубили контакт с основното семейство, а децата им знаели малко за него. Те се превърнали в най-богатия източник на семейни легенди и прочие мълви.

Други братовчеди също били отчуждени, но все пак запазили връзките си. Всички наследници на Жулиен, например, останали близки с основното семейство, ако не за друго, защото били юридически и финансово свързани с него, тъй като Карлота никога не успяла да се откъсне от тях.

«Това е началото на края» — казал един от братовчедите. «Стела просто не иска да се занимава» — казал друг. А трети: «Ние знаем твърде много за нея и тя знае това. Не иска да ни вижда наоколо».

Образът на Стела от този период е на много активен, много щастлив човек, който не се интересува толкова от семейството като Мери Бет, но всъщност не се интересува истински от доста неща. Стела се интересувала особено от млади писатели и художници, както и от множество «интересни» хора, които често посещавали къщата на Първа улица. В това число влизали и писателите и художниците, които познавала от Ню Йорк. Неколцина нейни приятели споменават, че тя окуражавала Лайънъл да започне да пише отново и дори му направила кабинет в една от пристройките. Но се знае, че той така и не се върнал към писането.

На празненствата на Стела присъствали много интелектуалци. Тя станала изключително популярна сред онези, които не се страхували от общественото мнение. Старата гвардия, хората от кръга на Жулиен, били доста резервирани към нея, или поне така твърди Ъруин Дандрич. Съмнително е обаче дали това изобщо й е правело някакво впечатление.

През двайсетте години Френският квартал в Ню Орлиънс преживява нещо като възраждане. Наистина по това време там са живели Уилям Фокнър, Шерууд Андерсън, Едуард Уилсън и други известни писатели.

Нямаме сведения Стела да е била обвързана с някоя определена личност, но била известна сред бохемските среди в Квартала. Често посещавала кафетериите и художествените галерии и водела музиканти да свирят за нея в къщата на Първа улица. Вратата й винаги била отворена за безпарични поети и художници, точно както било и в Ню Йорк.

Слугите смятали това за същински хаос. За съседите то представлявало нескончаем скандал и шум. Но Стела никога не станала разпътна пияница, за разлика от законния си баща. Напротив, въпреки постоянното си пиене, никой не я е виждал пияна. Тя определено се отличавала с вкус и бистър ум през тези години.

По същото време започнала ремонт на къщата, като похарчила цяло състояние за пребоядисването й, за измазването, за нови завеси и фини мебели в стил Ар деко. Двойният салон бил изпълнен със саксийни цветя, както описва Ричард Леуелин. Купила и огромно пиано «Бьозендорфер», а през 1927 г. инсталирала и асансьор. Преди това бил изграден и голям плувен басейн в задната част на моравата и кабина за преобличане до южната му страна, за да могат гостите да си вземат душ и да се преоблекат, без да си правят труда да влизат в къщата.

Всички тези нови приятели, забави и ремонтът шокирали по-улегналите братовчеди, но онова, което наистина ги настроило срещу Стела и станало причина за създаване на множество семейни легенди, било, че само година след смъртта на Мери Бет тя съвсем изоставила семейните сбирки.

Кортланд всячески се опитвал да я убеди да организира семейни срещи след 1926 година, но не успял. Той често присъствал на нейните соарета и балове, или както там се наричали. Веднъж тя организирала маскен бал, за който цял Ню Орлиънс говорил половин година. На него присъствали хора от всички прослойки на обществото. Къщата на Първа улица била разкошно осветена, сервирало се контрабандно шампанско. На страничната веранда свирел джаз бенд. (Тогава тази веранда не е била оградена с мрежа, това станало, когато Деидре се превърнала в инвалид.) Много от гостите плували голи в басейна и до сутринта там вече се вихрела същинска оргия. Или поне така говорели по-късно ужасените съседи. Братовчедите, които не били поканени, се ядосали много. Ъруин Дандрич казва, че те се обърнали към Карлота Мейфеър за обяснение, макар да знаели, че Стела просто не иска да ги вижда наоколо.

Някои от слугите разказвали, че Карлота била вбесена от шума и продължителността на това празненство, да не говорим за разходите по него. По някое време след полунощ тя напуснала къщата, като отвела Анта и Нанси (осиновеното дете) със себе си и не се върнала чак до следобед на следващия ден.

В тази нощ се случила и първата публична кавга между Стела и Карлота, но братовчеди и приятели скоро научили, че двете са се сдобрили. Лайънъл помогнал за помиряването на сестрите и Стела се съгласила да прекарва повече време с Анта, да не харчи много пари, както и да не вдига толкова шум. Парите като че били главната грижа на Карлота, която смятала, че е «грях» да се пълни с шампанско цял плувен басейн.

(Интересно е да се отбележи, че Стела по онова време е имала неколкостотин милиона долара, а Карлота е управлявала четири значителни попечителски фонда. Възможно е именно огромното богатство да е било причина за обидата на Карлота. Всъщност много хора казват, че случаят е точно такъв.)

По-късно същата година започнала серия от доста мистериозни събития. Семейните легенди разказват, че Стела се свързала с няколко от родствениците си и ги събрала на «интересна» вечеря, на която обсъждали семейната история и уникалните за рода «психични дарби». Някои казват, че се е провел и нещо като сеанс, а други, че са се правели магии.

(Слугите много говорели за магьосническите способности на Стела. Тя казала на свои приятели, че знае всичко за магиите. Имала няколко чернокожи познати във Френския квартал, които я посветили в тези тайни.)

Но изглежда съвсем очевидно, че много от братовчедите така и не разбрали каква е причината за тази сбирка и изобщо не приемали на сериозно приказките за магии и дори се обиждали от това.

Всъщност срещата предизвикала същински вълни на ужас сред семейството. Защо й било на Стела да се рови из генеалогията и да се обажда на хора от семейството, които не е виждала напоследък, когато дори не е проявявала любезността да се свърже с онези, които са познавали и обичали Мери Бет? Вратите на къщата на Първа улица винаги били отворени за всички, а сега Стела избирала кого да покани. Стела, която дори не си направила труда да присъства на дипломирането на братовчедите си или пък да изпрати поздравленията си, нито пък изпращала подаръци за сватби и кръщенета. Стела, която се държала като «истинска нали се сещате какво».

Говорело се, че Лайънъл бил съгласен с братовчедите, смятал, че Стела отива твърде далече. Било извънредно важно семейството да бъде обединено и един от потомците по-късно разказва, че той се оплакал на чичо си Баркли, че след смъртта на майка му вече нищо нямало да бъде същото.

Но въпреки всички слухове ние не сме в състояние да открием кой е присъствал на тази странна вечерна сбирка. Знаем само, че Лайънъл е бил там, както и Кортланд и синът му Пиърс (тогава той бил само на седемнайсет и учел при йезуитите, но вече бил приет в Харвард).

Пак от семейната мълва знаем, че тази среща продължила цяла нощ и малко преди края й Лайънъл я напуснал «отвратен». Братовчедите, които присъствали, не казали нито дума за онова, което се случило на нея, и били силно критикувани от останалите. Обществената мълва, достигнала до нас чрез Дандрич, гласяла, че Стела си играела на «черна магия» и за нея всичко било игра.

Последвали още няколко такива събирания, но те били нарочно обвити с тайнственост, като всички се заклевали да не разказват за онова, което се случва на тях.

Юридическите слухове говорят, че Карлота Мейфеър спорила с Кортланд във връзка с тези сбирки и дори искала да изведе Анта и Нанси от къщата. Стела нямало да се съгласи да прати Анта в пансион и «всички знаели това».

По това време вече започнали кавгите между Лайънъл и Стела. Анонимна личност споделя с един от нашите детективи (който дал да се разбере, че живо се интересува от слуховете относно това семейство), че двамата имали шумна свада в един от ресторантите в центъра и Лайънъл излязъл оттам разгневен.

Дандрич бързо докладвал същото. Лайънъл и Стела имали кавга. Дали не се е появил друг мъж?

Когато детективът започнал да разпитва за подробности, разкрил, че в града е известно, че в семейството се води битка за опекунство над малката Анта. Стела заплашила да я отведе отново в Европа и умолявала Лайънъл да тръгне с нея, но Карлота му забранила.

Междувременно Лайънъл започнал да се появява на службите в катедралата «Свети Луис» с една от братовчедките от долната част на града, праплеменница на Сузет Мейфеър, на име Клеър Мейфеър. Нейното семейство живеело в красива стара къща на Еспланада авеню, която все още е собственост на неговите наследници. Дандрич твърди, че това породило доста приказки.

Слугите постоянно говорели за неспирните семейни свади. Затръшвали се врати. Чували се крясъци.

Карлота забранила всякакви «магьоснически сбирки» и Стела й казала да се маха от къщата.

«Вече нищо не е същото без майка — казал Лайънъл. — Всичко започна да се разпада след смъртта на Жулиен, но без майка вече става невъзможно. Стела и Карлота изобщо не могат да мелят заедно.»

Като че благодарение единствено на Карлота, Анта и Нанси изобщо тръгнали на училище. Всъщност от някои училищни документи виждаме, че Карлота е посочена като настойник на Анта и пак тя присъствала на последвалите срещи, на които била молена да я задържи у дома.

По всичко личи, че Анта изобщо не можела да се впише в училищните порядки.

През 1938 година тя вече била изключена и от «Свети Алфонс».

Сестра Бриджит Мари, която си спомня Анта също толкова добре, колкото и Стела, разказва почти същите истории за нея, които е разказвала и за майка й. Но нейните думи за целия този период, както и за по-късни събития, заслужават да бъдат предадени изцяло. Ето какво ми съобщи тя:

«Невидимият приятел беше винаги около Анта. Тя се обръщаше и му шепнеше, когато наблизо нямаше никого. Разбира се, той й казваше отговорите, които тя не знаеше. Всички сестри бяха наясно с това.

Но най-лошото беше, че някои от децата го виждаха с очите си. Нямаше да им повярвам, ако не бяха толкова много, но когато четири деца ви казват едно и също, и всяко от тях е уплашено и разтревожено, а родителите се притесняват, какво ви остава, освен да повярвате?

Виждаха го все в училищния двор. Но да ви кажа, Анта беше срамежливо дете. Все отиваше до стената в дъното, сядаше там и четеше книга, огрявана от проникващите през дърветата слънчеви лъчи. Но той скоро идваше при нея. Казват, че бил мъж, представяте ли си? И ме питате дали знам какво означават онези приказки за „мъжа“?

Разбирате ли, за всички беше шокиращо, когато стана ясно, че това нещо е възрастен мъж. Защото преди това си мислеха, че е някакво дете, или нещо като призрак на дете, ако разбирате какво искам да кажа. Но се оказа, че е мъж, висок, тъмнокос мъж. Всички заговориха за него.

Не, никога не съм го виждала. Нито една от сестрите не го е виждала. Но децата го виждаха и казаха на отец Лафърти. Аз също му казах. Той извика Карлота Мейфеър и й рече: „Трябва да я приберете у дома“.

Не че искам да критикувам свещениците, за нищо на света. Но бих казала, че отец Лафърти не беше човек, когото можеш да купиш с щедри дарения за църквата. Затова той си каза направо: „Госпожице Карлота, трябва да я приберете у дома“.

Нямаше смисъл да се обаждаме на Стела. Всички знаеха, че тя се занимава с магии. Ходеше във Френския квартал да купува черни свещи за черните си магии и знаете ли какво, дори въвличаше роднините си в това. Да, точно така. Доста по-късно чух, че търсела други вещици сред братовчедите си и ги викала в къщата.

Направили нещо като сеанс. Запалили черни свещи и горили благовония, пеели химни на дявола и призовавали духовете на предците си. Така чух, не помня кой ми го каза, но така чух. И му вярвам напълно.»

През лятото на 1928 г. Пиърс Мейфеър, синът на Кортланд, се отказал да учи в Харвард и решил да постъпи в университета «Тюлейн», въпреки че баща му и чичовците му били твърдо против. Пиърс присъствал на всички тайни сбирки на Стела, по думите на Дандрич, и според слуховете двамата имали нещо като връзка, въпреки че той още нямал осемнайсет години.

Към края на 1928 година според юридическите слухове Карлота обявила, че Стела е непригодна да бъде майка и родителските й права трябва да бъдат отнети чрез съда. Кортланд отрекъл тези слухове пред приятелите си, но всички знаели, че «ще се стигне до това». Дандрич казва, че се говорело за семейни срещи, на които Карлота настоявала братята Мейфеър да застанат на нейна страна.

Междувременно Стела и Пиърс започнали да се появяват навсякъде заедно, като често водели и малката Анта. Стела непрекъснато купувала кукли на дъщеря си. Всеки ден я водела на закуска в различен хотел във Френския квартал. Пиърс отишъл със Стела, за да купят сграда на Декатър стрийт, която тя възнамерявала да превърне в студио, в което да се усамотява.

«Нека Милата Мили, Бел и Карлота да си останат в голямата къща» — казала тя пред агента на недвижими имоти. Пиърс се смеел на всяка нейна дума. Анта, по това време седемгодишна, с бяла като порцелан кожа и меки сини очи, стояла до тях, гушнала огромно плюшено мече. После всички отишли на обяд, заедно с агента по недвижими имоти. По-късно той казал на Дандрич: «Тя е очарователна, абсолютно очарователна. Мисля, че онези хора на Първа улица просто са твърде мрачни за нея».

Колкото до Нанси Мейфеър (тромавото осиновено от Мери Бет момиченце, представяно навсякъде за сестра на Анта), Стела изобщо не й обръщала внимание. Един наследник на Мейфеър споделил с горчивина, че за Стела Нанси е нещо като «домашен любимец». Няма доказателства обаче Стела да е била лоша с Нанси. Всъщност тя й купувала купища дрехи и играчки. Но Нанси като че била затворено и мрачно дете.

Междувременно Карлота сама водела Анта и Нанси на неделните служби и пак тя се погрижила Нанси да постъпи в академията към «Светото сърце».

През 1928 г. плъзва слух, че Карлота Мейфеър е предприела драстични правни постъпки, за да спечели попечителство над Анта, вероятно с намерението да я прати да учи някъде далече. Всички необходими документи били попълнени и подписани.

Кортланд бил ужасен, че Карлота може да стигне толкова далече. И въпреки че до този момент двамата били в приятелски отношения, сега я заплашил, че ще предприеме мерки против нея, ако не се откаже от намерението си. Баркли, Гарланд и младият Шефилд, както и други членове на семейството, застанали на негова страна. Никой нямало да изправи Стела в съда и да й отнеме детето, докато Кортланд бил жив.

Лайънъл също го подкрепил. Говори се, че много се измъчвал заради този случай. Дори предложил двамата със Стела да заминат за Европа за известно време и да оставят Анта на грижите на Карлота.

Накрая Карлота се отказала от намеренията си да получи попечителство.

Но отношенията между нея и наследниците на Жулиен вече никога не били същите. Между тях възникнали спорове за пари, които продължават и до ден-днешен.

По някое време през 1927 г. Карлота убедила Стела да подпише документ, с който я упълномощава да урежда делата, с които тя не искала да се занимава.

Карлота се опитала да използва това пълномощно, за да направи някои драстични промени във връзка с управлението на огромното семейно богатство, което след смъртта на Мери Бет било изцяло под контрола на Кортланд.

Семейните легенди и юридическите слухове от онова време, както и мълвата сред обществото, говорят, че братята Мейфеър — Кортланд, Гарланд и Баркли, а по-късно и Пиърс, Шефилд и още други — отказали да уважат това пълномощно. Те не изпълнили нарежданията на Карлота да ликвидират множество печеливши инвестиции, които умножавали семейното богатство. Принудили Стела да се яви в офиса им, за да оспори силата на пълномощното и да потвърди, че всичко ще остане под техен контрол.

Въпреки това кавгите между братята и Карлота продължават и до днес. Тя като че вече отказвала да се довери на синовете на Жулиен след тази битка за попечителството и дори изпитвала неприязън към тях. Постоянно отправяла искания за информация, пълни извлечения и детайлни отчети и обяснения за всичко, което предприемали. Загатвала, че ако откажат да го направят, ще ги изправи пред съда от името на Стела (а по-късно и от името на Анта, а след това, и до ден-днешен, от името на Деидре).

Те били обидени и разстроени от нейното недоверие. До 1928 година били изготвили безчет отчети за парите на Стела, с които, разбира се, били свързани и техните собствени. Не можели да разберат отношението на Карлота, въпреки че изпълнявали съвестно всичките й изисквания.

Те търпеливо отговаряли на въпросите й и отново и отново се опитвали да обясняват какво точно вършат, когато, разбира се, Карлота продължавала да задава въпроси и да настоява за отговори, да изисква нови и нови проверки и да настоява за още срещи и още телефонни разговори, както и да отправя още завоалирани заплахи.

Интересно е да се отбележи, че почти всеки секретар или чиновник, работил някога в «Мейфеър и Мейфеър», като че разбирал тази «игра». Но синовете на Жулиен били все така обидени и огорчени от всичко това, сякаш не осъзнавали за какво всъщност става дума.

С голяма неохота и почти насила те изоставили къщата на Първа улица, където били родени.

Всъщност изолацията им от основното семейство започнала още през 1928 година, въпреки че тогава не го осъзнавали. Двайсет и пет години по-късно, когато Пиърс и Кортланд Мейфеър помолили да прегледат вещите на Жулиен на таванския етаж, те не били допуснати в къщата. Но през 1928 година изобщо не можели да си представят подобно нещо.

Кортланд Мейфеър вероятно никога не си е въобразявал, че битката за Анта ще е последната лична битка с Карлота, която ще спечели.

В края на 1928 г. обаче Пиърс на практика живеел на Първа улица. Всъщност през пролетта на 1929 г. той придружавал Стела навсякъде и се представял за неин «личен секретар, шофьор, боксова круша и попивателна на сълзи». Кортланд се примирил с това, въпреки че не го одобрявал.

Той казал на приятелите и семейството си, че Пиърс е добро момче, ще се умори от тази история и ще иде да учи на изток, също като братята си. Но се оказало, че Пиърс така и нямал шанс да се умори от Стела.

Тъй като вече стигнахме до 1929 година, трябва да прекъснем тази история, за да разкажем странния случай на Стюарт Таунсенд, наш брат от Таламаска, който толкова много искал да осъществи контакт със Стела през лятото на същата година.“

През 1929 година Стюарт Таунсенд, който с години проучвал материалите от досието за Мейфеър, помолил от съвета в Лондон да му бъде позволено да осъществи контакт със семейството.

Той бил убеден, че загадъчното съобщение на Стела на гърба на онази снимка означава, че тя иска същото.

Бил уверен също и че последните три вещици Мейфеър — Жулиен, Мери Бет и Стела — в никакъв случай не са убийци или злодеи, затова смятал, че е съвсем безопасно да влезе във връзка с тях, от което можело да произтекат „прекрасни неща“.

Това принудило съвета да обърне по-сериозно внимание на този въпрос и да преразгледа за пореден път целите и стандартите на Таламаска.

Въпреки че има огромно количество писмени материали за задачите и методите на ордена, за това кое намираме за приемливо и кое — не, и въпреки че това е постоянна тема на обсъждане на съветите ни по целия свят, позволете ми да представя за целите на този разказ изтъкнатите през 1929 година от Стюарт Таунсенд съображения.

Първо и най-важно: Досието за вещиците Мейфеър било внушителна и ценна история на това обладаващо психични сили семейство. Доказали сме извън всякакво съмнение, че те контактуват с невидимите селения и могат да манипулират невидими сили за своя изгода. Но те могат още много неща, за които ние не знаем.

Какво можем да научим, ако те решат да споделят своите тайни?

Стела не била потайна и предпазлива като Мери Бет. Може би ако бъдела убедена в нашата дискретност и в чисто изследователските ни цели, би направила някои разкрития. Може би и Кортланд Мейфеър би разговарял с нас.

Второ и вероятно не така важно: Със сигурност през годините сме нарушавали неприкосновеността на личния им живот с нашата бдителност. Според Стюарт ние сме „душили“ във всеки аспект от живота им. Изучавали сме тези хора като опитни животни, като непрестанно сме обсъждали докъде трябва да стигаме и трябва ли да предоставим записите си на онези, които проучваме.

Е, при Мейфеър не бяхме направили подобно нещо и вероятно нямаше извинение, че дори не сме опитали.

Трето: Ние сме свързани по уникален начин с това семейство, защото кръвта на Петир ван Абел, нашия брат, тече във вените им. Те са ни нещо като „роднини“. Не трябва ли да се опитаме поне да им кажем за този техен предшественик? И кой знае какво може да произтече от това?

Четвърто: Какво бихме постигнали от подобен контакт? И тук, разбира се, стигаме до една от най-висшите ни цели. Може ли безразсъдната Стела да извлече полза от познанството с хора, които притежават подобни на нейната дарби? Дали ще се радва да научи, че някой изучава подобни феномени, с цел да се постигне по-добро разбиране на невидимото? С други думи, би ли пожелала Стела да говори с нас и дали ще иска да научи какво знаем за психичните сили по света като цяло?

Стюарт яростно защитавал тезата, че сме длъжни да осъществим този контакт. Той повдигнал и уместния въпрос: какво всъщност знае Стела? Настоял, че тя се нуждае от нас, че целият клан Мейфеър, и особено малката Анта, се нуждае от нас, с две думи, според него било време да се представим и да предложим знанията си.

Съветът внимателно обмислил съображенията му; отново прегледал всичко, с което орденът разполагал за семейство Мейфеър, и заключил, че ползите от подобна стъпка далече превишават възможните загуби. И изцяло игнорирал идеята за възможна опасност. Съобщили на Стюарт, че може да замине за Америка и да осъществи контакт със Стела.

Обзет от въодушевление, той отпътувал за Ню Йорк още на следващия ден. Таламаска получила две писма от него с клеймо от Ню Йорк. Той писал и когато пристигнал в Ню Орлиънс, от хотел „Сейнт Чарлз“. В това писмо съобщава, че е осъществил контакт със Стела и тя наистина се оказала крайно възприемчива, а на другия ден имал среща с нея за обяд.

Оттогава никой не е чувал нищо за него. Не знаем къде, кога и дори как е намерил смъртта си. Знаем само, че някъде през юни 1929 година той изчезва безследно.

Сега, когато четем протоколите от срещите на съвета, лесно можем да осъзнаем, че Таламаска е направила трагична грешка. Стюарт не бил подготвен за подобна мисия. Трябвало е да се напише пълен обзор на всички материали, за да се обхване с поглед цялата история на Мейфеър. Освен това е било нужно да се вземе предвид и възможната опасност. От историите, разказвани за семейство Мейфеър, знаем, че те понякога са използвали насилие, за да се разправят с враговете си.

Но което си е право, трябва да признаем, че такива истории за Стела или пък за нейното поколение не съществуват. Със сигурност няма подобни слухове и за останалите постоянни обитатели на къщата на Първа улица. (Изключения, разбира се, са някои случки със Стела и Анта в училищния двор. Те били обвинявани, че карат невидимия си приятел да наранява другите деца. Но нищо подобно не се знае за Стела като възрастна.)

Тогава Таламаска все още не е знаела цялата история за смъртта на бавачката на Анта в Рим. Възможно е Стюарт дори да не е чувал за инцидента.

Освен това той не бил напълно подготвен за тази мисия. Когато човек прочете докладите му до съвета и други членове на ордена, става съвсем ясно, че Стюарт се е влюбил в Стела Мейфеър. И то се е влюбил в нея при възможно най-лошите обстоятелства — от снимките й и от описанията на хората. Тя се превърнала в нещо като мит за него. И затова, изпълнен с увлечение и романтика, той отишъл да се срещне със Стела, очарован не само от силите й, но и от собствените й прелести.

За всеки, който разглежда случая съвсем обективно, е очевидно и че по ред причини Стюарт не е бил най-подходящият човек за тази мисия.

Преди да се отправим заедно с него към Ню Орлиънс, нека обясним накратко кой всъщност е бил той. Пълното му досие се пази в нашите архиви и със сигурност си струва да се прочете. Защото той е бил предан и съвестен член на ордена цели двайсет и пет години и разследваните от него случаи на обладаване от духове са описани в около сто и четирийсет различни досиета.

Животът на Стюарт Таунсенд

Доколко животът на Стюарт е свързан със случилото се с него или с историята на вещиците Мейфеър, не мога да кажа. Зная, че тук съм включил повече, отколкото е нужно, и съм длъжен да обясня защо, с оглед на това, че за Артър Лангтри отделям доста по-скромно място.

Мисля, че помествам този материал в чест на паметта на Стюарт и като вид предупреждение. Но както и да е.

Стюарт привлякъл вниманието на ордена, когато станал на двайсет и две години. Нашите офиси в Лондон получили от един от многото ни агенти в Америка малка вестникарска статия за Стюарт Таунсенд или „Момчето, което е било някой друг цели десет години“.

Стюарт бил роден в малък град в Тексас през 1895 г. Баща му бил местен лекар, интелектуалец и уважаван човек. Майката била от заможно семейство и се занимавала с благотворителност, както подобава на възпитанието й. Имала две бавачки за седемте си деца, от които Стюарт бил най-големият. Живеели в голяма бяла викторианска къща с обточена с върби алея на единствената модна улица в града.

Стюарт отишъл да учи в пансион в Нова Англия, когато станал на шест години. От самото начало се проявявал като отличен ученик и по време на летните ваканции у дома бил нещо като отшелник — до късно през нощта четял в стаята си на последния етаж на къщата. Обаче имал доста приятели сред децата на малобройната, но все пак влиятелна аристокрация на градските служители, адвокати и заможни земевладелци. Като че бил харесван от всички.

Когато станал на десет, Стюарт прекарал сериозна треска, чиято причина не била установена. Баща му накрая заключил, че е следствие от някаква инфекция, но не намерил истинско обяснение. Стюарт останал в безсъзнание цели два дни.

Когато се съвзел, вече не бил Стюарт, а някой друг. Освен това този някой твърдял, че е млада жена на име Антоанет Фийлдинг, която говорела с френски акцент и свирела много добре на пиано. Тя като че ли не била много наясно нито на каква възраст е, нито къде живее, нито какво прави в къщата на Стюарт.

Той самият знаел френски, но изобщо не можел да свири на пиано. Когато седнал пред прашния роял в салона и започнал да свири Шопен, всички в семейството помислили, че ще изгубят ума си.

Стюарт искрено вярвал, че е момиче, и плачел жаловито, когато се видел в огледалото. Майка му не можела да издържа това и излизала от стаята. След седмица на истерично и меланхолично поведение, Стюарт-Антоанет бил принуден да спре да моли за рокли и да приеме факта, че сега е в тяло на момче. Както и да повярва, че е Стюарт Таунсенд, и да върши онова, което се очаква от него.

Връщането в училище обаче било немислимо. Стюарт-Антоанет, когото близките започнали да наричат Тони за краткост, прекарвал дните си пред пианото и в писане на мемоари в един огромен дневник, защото той, или тя, се опитвал да разреши мистериозната си същност.

Доктор Таунсенд прочел тези записки и установил, че френският, на който са написани, е далече извън възможностите на неговия десетгодишен син. Освен това осъзнал и че спомените на детето от Париж са спомени за Париж от четирийсетте години на деветнайсети век, както личало от всички споменавания на опери, пиеси и превозни средства.

От тези мемоари станало ясно, че Антоанет Фийлдинг е дъщеря на французин и англичанка. Баща й не се омъжил за майка й, Луиза Фийлдинг, и Антоанет трябвало да живее странен и усамотен живот в Париж като разглезена дъщеря на елитна проститутка, която се опитвала да опази детето си от мръсотията на улицата. Голямата й дарба и утеха била музиката.

Силно впечатлен от това, доктор Таунсенд уверил жена си, че ще стигнат до дъното на мистерията и започнал разследване чрез писма, за да открие дали в Париж наистина е живяла личност на име Антоанет Фийлдинг.

Това му отнело около пет години.

През цялото това време Антоанет останала в тялото на Стюарт, постоянно свирела на пиано и ако направела опит да излезе на улицата, непременно се губела или пък била тормозена от местните хулигани. Накрая изобщо спряла да излиза от къщи и станала нещо като истеричен инвалид, като настоявала да оставят храната пред вратата й и слизала да свири на пиано само през нощта.

Накрая чрез един частен детектив в Париж доктор Таунсенд разбрал, че някоя си Луиза Фийлдинг е била убита в Париж през 1862 година. Наистина била проститутка, но никъде не се споменавало да е имала дете. Доктор Таунсенд стигнал до задънена улица. По това време вече бил доста изморен от усилията си да разкрие мистерията и се опитал да свикне със ситуацията както може.

Неговият хубав син Стюарт си бил отишъл завинаги, на негово място се появило някакво съсипано истерично същество — белолико момче с горящи очи и странен безполов глас, което живеело на закепенчени прозорци. Лекарят и жена му започнали да свикват с нощните концерти. Само от време на време бащата се качвал да поговори с бледото „женско“ създание, което живеело на тавана. И всеки път забелязвал все повече признаци на умствена деградация. Това същество вече не помнело своето „минало“. Въпреки това те разговаряли по малко на френски или английски и после младото създание се връщало към книгите си, сякаш е забравило за съществуването на баща си.

Интересно е да се отбележи, че никой никога не е обсъждал вероятността Стюарт да е „обладан“. Докторът бил атеист, а децата му били кръстени в методистката църква. Семейството не знаело нищо за католицизма, за католическата практика на екзорсизъм, или пък за католическото вярване в обладаване от демони. Доколкото знаем, местният пастор, когото те не харесвали, никога не е бил търсен за съвет по случая.

Тази ситуация продължила, докато Стюарт станал на двайсет години. Една нощ той паднал по стълбите и получил сериозно мозъчно сътресение. Баща му вече бил полузаспал и чакал неизменната нощна музика да се разнесе от салона. Слязъл долу, видял сина си в безсъзнание във фоайето и веднага го откарал в болницата. Там Стюарт лежал в кома цели две седмици.

Когато се събудил, отново бил Стюарт. Нямал никакъв спомен да е бил някой друг. Всъщност вярвал, че е на десет години и когато чул от гърлото му да излиза мъжки глас, бил ужасен. А когато пък видял едрото си и вече зряло тяло, онемял от шок.

Втрещен, той седнал в леглото и заслушал историите за случилото се с него през последните десет години. Разбира се, не знаел добре френски, този език изобщо не му вървял в училище. Освен това и не можел да свири на пиано. Всички знаели, че няма никакви музикални дарби. Не можел да произведе и един верен тон.

През следващите няколко седмици по време на хранене той непрестанно се взирал в „огромните“ си братя и сестри и във вече посивелия си баща. Майка му не можела да го погледне, без да избухне в плач. През 1905 г., когато той бил десетгодишният Стюарт, още нямало толкова телефони и автомобили, затова сега се стряскал непрестанно от тях. Електричеството го изпълвало с боязън. Но истински извор на ужас за него било вече съвсем възмъжалото му тяло. А също и все по-задълбочаващото се осъзнаване, че детството и юношеството му са си отишли, без да оставят и следа.

Тогава той започнал да се сблъсква с неизбежните проблеми. Бил на двайсет, но емоционално бил още десетгодишно дете. Започнал да наддава на тегло, тенът му се подобрил, излизал да язди из близките ферми със старите си приятели. Родителите му наели частни учители. Стюарт постоянно четял вестници и списания. Предприемал дълги разходки, по време на които се упражнявал да се държи и да мисли като възрастен.

Но той живеел в постоянно състояние на тревожност. Бил страстно привличан от жените, но не знаел какво да прави. Бил много уязвим. Чувствал се безнадеждно неадекватен като мъж. Накрая започнал да се кара с всички и когато открил, че може да пие безнаказано, се заел да „обръща чашките“ в местните локали.

Скоро целият град вече знаел историята му. Някои хора си спомняли неговата първа „поява“ като Антоанет, други пък едва сега чули за целия случай. Както и да е, тръгнала безкрайна мълва. И макар че от уважение към лекаря местният вестник не отразил странната история, един репортер от Далас, Тексас, узнал за нея от няколко източника и без да се обръща към семейството, написал дълга статия, която излязла в неделния брой на някакъв даласки вестник през 1915 година. И други вестници подели историята и след два месеца тя стигнала до нас в Лондон.

Междувременно търсачите на сензации започнали да преследват Стюарт. Един местен писател искал да напише роман за него. Представители на най-различни списания звънели постоянно на вратата му. Семейството вдигнало ръце. Стюарт отново се затворил в стаята си на таванския етаж, където се взирал във вещите на странната личност Антоанет. Виждал, че са му откраднати цели десет години от живота, чувствал се отчайващо неприспособим и постоянно се противопоставял на всички.

Без съмнение семейството е получавало огромно количество нежелани писма. От друга страна, комуникациите през онзи век не били каквито са сега. Все пак една пратка от Таламаска стигнала при Стюарт в края на 1916 година. Тя съдържала две добре известни книги за подобни случаи на „обладаване“ и писмо от нас, което го информирало, че разполагаме с много знания по тези въпроси и сме готови да поговорим с него за това, както и да го запознаем с други хора, преживели подобно нещо.

Стюарт отговорил веднага. Срещнал се с един от нашите представители, Луис Дейли, в Далас през лятото на 1917 година. С радост се съгласил да дойде при нас в Лондон. Доктор Таунсенд отначало бил доста обезпокоен, но накрая бил спечелен от Луис, който го уверил, че нашият подход към тези неща е напълно изследователски. Накрая, на първи септември, Стюарт се присъединил към нас. Бил приет за послушник в ордена през следващата година и останал в него до края на живота си.

Първият му проект, разбира се, бил щателно проучване на собствения му случай, както и изследване на всички познати случаи на обсебване в архивите ни. Крайното му заключение, както и това на останалите изследователи от Таламаска, които работели в тази област, било, че наистина е бил обсебен от духа на мъртва жена.

Тогава и след това той вярвал, че духът на Антоанет Фийлдинг е можел да бъде прогонен от него, ако някой се бил консултирал с вещи хора по въпроса, дори с католически свещеник. Въпреки че католическата църква смята подобни случаи за чисто демонични, за разлика от нас, все пак няма съмнение, че нейните техники на екзорсизъм наистина работят.

През следващите пет години Стюарт разследвал няколко случая на обсебване по целия свят. Интервюирал десетки жертви и оставил многотомни записки.

Той стигнал до заключението, до което Таламаска е стигнала още навремето: че има голямо разнообразие от същества, които могат да се вселят в човека. Те могат да бъдат духове на мъртъвци или нечовешки създания, трети може да са просто „други личности“ в самия гостоприемник. Но все пак бил убеден, че Антоанет Фийлдинг е съществувала и подобно на много духове така и не била разбрала, че е мъртва.

През 1920 г. Стюарт заминал за Париж, за да търси следите на Антоанет Фийлдинг, но не успял да открие абсолютно нищо. Все пак научил това-онова за мъртвата Луиза Фийлдинг, което напълно съответствало на написаното от Антоанет за майка й. Времето обаче отдавна било изтрило всички следи за тези две жени. Стюарт така и си останал неудовлетворен.

В края на 1920 г. той се примирил с факта, че вероятно никога няма да открие коя е била Антоанет, затова се върнал към активна полева работа за Таламаска. Пътувал заедно с Луис Дейли, за да разследва случаи на обсебване, при които двамата провеждали някаква форма на екзорсизъм. Дейли се оказал доста успешен при прогонване на чуждо присъствие от жертвата гостоприемник.

Той бил много впечатлен от Стюарт Таунсенд. Станал нещо като негов ментор, а Стюарт се показал отдаден на целта, търпелив и ефективен изследовател. По-късно той успокоявал жертвите на обсебване дори по-добре от Дейли. Все пак Стюарт знаел за какво става въпрос.

Той работел неуморно до 1929 година и четял досието на вещиците Мейфеър само когато имал свободни часове. След това представил молбата си пред съвета и спечелил.

По това време бил на трийсет и пет години. Бил висок метър и осемдесет, с пепеляворуса коса и тъмносиви очи.

Бил строен, с крехко телосложение. Обличал се елегантно и бил от онези американци, които дълбоко се възхищават на британските маниери и начин на живот, затова се опитвал да ги имитира. Бил доста хубав млад мъж, но приятелите и познатите му смятали, че най-големият му чар се крие в момчешката му спонтанност и невинност. Наистина му липсвали десет години от живота, които той нямало как да си върне обратно.

Понякога бил склонен към импулсивни действия и при най-малкото препятствие по пътя си бил готов да действа яростно. Но все пак при полевата работа се контролирал добре, а гневните му изблици в метрополията бързо били овладявани.

Освен това той се влюбил много силно в Елън Крейс, член на Таламаска, която умряла при катастрофа през 1924 година. Цели две години след това Стюарт не можел да дойде на себе си.

Може би никога няма да разберем какво се е случило между него и Стела Мейфеър. Но има вероятност тя да е била другата любов в живота му.

Тук ще добавя и личното си убеждение, че Стюарт Таунсенд изобщо не е трябвало да бъде изпращан в Ню Орлиънс. Не само защото бил емоционално обвързан със Стела, но и защото не е имал необходимия опит в тази област на изследване.

По време на послушничеството си той се занимавал с различни психични феномени и без съмнение изчел доста за окултното. Обсъждал множество случаи с останалите членове на ордена. И наистина прекарал известно време с Артър Лангтри.

Но не знаел нищо за вещиците сами по себе си. И като много от нашите членове, които са се занимавали единствено със случаи на поява на призраци, обсебвания или прераждане, просто нямал представа на какво са способни вещиците.

Не разбирал, че безсмъртните същества се проявяват най-мощно именно чрез смъртните вещици. Дори съществуват някои съмнения, че според него Таламаска съвсем архаично и неуместно наричала тези жени вещици. Вероятно е приемал това наименование за Дебора Мейфеър и дъщеря й Шарлот, живели през седемнайсетото столетие, но никак не можел да го „свърже“ с умната, модерна, танцуваща чарлстон Стела, която като че го призовавала отвъд океана с усмивка и намигване.

Разбира се, Таламаска срещала известно количество скептицизъм от страна на всички свои членове, изследващи въпроса за вещерството. Същото важало и за разследването на вампиризма. Не един член на ордена трябвало да види тези създания в действие, за да повярва, че изобщо са способни на нещата, които им приписвали. Но разрешението на проблема било във въвеждането на неопитните в полевата работа под водачеството на по-опитни братя, и то без да става дума за осъществяване на директен контакт.

Да изпратиш неопитен човек като Таунсенд да осъществява контакт с вещиците Мейфеър, било като да изпратиш дете в ада да вземе интервю от дявола.

С две думи Стюарт Таунсенд заминал за Ню Орлиънс неподготвен и неосъзнаващ опасностите на начинанието. И с цялото ми уважение към управляващите ордена през 1929 година, бих отбелязал, че подобно нещо днес не би могло да се случи.

Но нека добавя и това, че Стюарт Таунсенд, доколкото знаем, не е притежавал никакви психични сили. Той нямал екстрасензорни оръжия, с които да се изправи срещу врага, когото дори не възприемал като враг.

Изчезването му било докладвано в нюорлианската полиция на 25 юни 1929 година, цял месец след пристигането му в града. През това време от Таламаска се опитали да се свържат с него с телеграма и по телефона. Ъруин Дандрич също опитал да го открие, но без успех. От хотела „Сейнт Чарлз“, в който Стюарт уж написал единственото си писмо, отговорили, че такова лице не е било регистрирано. Никой не си спомнял той да е бил там.

Частните ни детективи също не открили нищо в доказателство, че Таунсенд изобщо е пристигнал в Ню Орлиънс. Полицията скоро започнала да се съмнява в това.

На 28 юли властите съобщили на нашите агенти там, че не могат да сторят нищо повече по случая. Но след немалък натиск от страна на Дандрич и Таламаска, полицията накрая се съгласила да отиде в къщата на Първа улица и да разпита Стела дали някога е виждала този мъж и дали е разговаряла с него. Таламаска не таяла никакви надежди в това отношение, но Стела изненадала всички, защото веднага си спомнила Стюарт.

„Да, наистина, срещнахме се, казала тя, с един висок тексасец от Англия. Кой би могъл да забрави подобна интересна персона?“ Не обядвали, а вечеряли заедно и прекарали цяла нощ в разговори.

Не, не можела да си представи какво се е случило с него. Всъщност тя видимо се разстроила от мисълта, че може да го е сполетяло нещо лошо.

Да, той бил отседнал в хотел „Сейнт Чарлз“, споменал нещо такова пред нея, пък и защо, по дяволите, би я лъгал? Разплакала се. О, надявала се да не му се е случило нищо лошо. Всъщност била толкова разстроена, че полицията почти прекратила разпита. Но тя ги задържала и започнала да задава въпроси. Питали ли са персонала в ресторанта? Била го завела там и той много харесал мястото. Може да се е връщал. Имало и един локал с контрабанден алкохол на Бърбън стрийт, където разговаряли рано на следващата сутрин, след като ги изритали от друго заведение — ужасна дупка!

Полицията проверила всички тези предположения. Навсякъде познавали Стела. Да, възможно било да е ходила там с мъж. Тя винаги била с мъж. Но никой нямал конкретен спомен за Стюарт Таунсенд.

Били разследвани и други хотели в града и никъде не били открити вещи на Таунсенд. Разпитали и таксиметровите шофьори, но отново без резултат.

Накрая Таламаска решила да предприеме собствено разследване. Артър Лангтри отпътувал от Лондон, за да разбере какво се е случило със Стюарт. Той много се укорявал, че се е съгласил младежът да се заеме с тази мисия съвсем сам.

Историята на Стела продължава

Доклад на Артър Лангтри

Артър Лангтри със сигурност бил един от най-способните изследователи в историята на ордена, който посветил на проучването на няколко големи „вещерски фамилии“ дълги години. Историята на неговата петдесетгодишна кариера в Таламаска е една от най-интересните и невероятни истории, влизали в нашите архиви. Детайлните му изследвания на семейства вещици са сред най-ценните документи, с които разполагаме.

Голямо нещастие за всички, свързали живота си със случая Мейфеър, е, че Лангтри не успял да се посвети и на тяхната история. В годините преди Таунсенд да се намеси в случая, той изразил собственото си съжаление за това.

Но Лангтри не дължи никому извинение, задето не е имал времето да се посвети на всяко досие за вещици от нашите архиви.

Все пак, когато Стюарт Таунсенд изчезнал, той се почувствал отговорен и нищо не можело да го спре да отпътува за Луизиана през август 1929 година. Както вече споменахме, той се обвинявал за изчезването на Стюарт, защото не се противопоставил на назначението му, въпреки че чувствал, че младежът не бива да се нагърбва с този случай.

„Толкова ми се искаше някой да отиде там — признава той — преди да напусне Лондон. Толкова ми се искаше нещо да се случи, но чувствах, че аз не мога да замина. Затова си мислех, е, може пък този странен млад тексасец да направи пробив.“

По това време Лангтри бил на седемдесет и четири години, висок, мършав мъж с металносива коса, четвъртито лице и хлътнали очи. Имал много приятен глас и безукорни маниери. Страдал от някои обичайни за старостта слабости, но общо взето, бил в добро здраве.

Бил видял „всичко“ по време на годините служба. Бил мощен екстрасенс, или медиум, и изобщо не изпитвал страх пред каквато и да било проява на свръхестественото. Но никога не действал прибързано или безразсъдно. Никога не подценявал, който и да било феномен. В разследванията си се показвал като уверен в себе си и много силен човек.

Щом чул за изчезването на Стюарт, веднага решил, че младежът е мъртъв. Бързо препрочел материалите за Мейфеър и видял каква грешка е направил орденът.

Пристигнал в Ню Орлиънс на 28 август 1929 година и веднага се регистрирал в хотел „Сейнт Чарлз“. Написал писмо до дома, точно като Стюарт. Дал името, адреса си и лондонския си номер на неколцина души на рецепцията на хотела, за да не излезе после, че изобщо не е бил там. Дори осъществил няколко телефонни разговора с метрополията от стаята си, в които съобщил номера й и някои подробности около пристигането си.

После се срещнал с един от нашите агенти, най-компетентния от частните ни детективи, в бара на хотела, като наредил питиетата да се пишат на сметката му.

Той лично потвърдил всичко, което орденът вече бил разбрал. Научил също и че Стела вече не сътрудничи на разследването. Настоявала, че не знае нищо и нямала с какво да помогне. Накрая дори се изнервила и отказвала да разговаря с детективите.

„Когато се сбогувах с този джентълмен — пише Лангтри в доклада си, — вече знаех със сигурност, че някой ме наблюдава. Беше просто усещане, но доста натрапчиво. Почувствах, че е свързано с изчезването на Стюарт, въпреки че изобщо не бях разпитвал за него в хотела. В този момент бях силно изкушен да претърся помещенията за някаква следа от неговото присъствие в тази или онази стая, но бях дълбоко убеден, че той не е срещнал смъртта си тук. Даже напротив, хората, които наблюдаваха всяко мое движение, го правеха само защото някой им плащаше за това. Поради тази причина реших веднага да се свържа със Стела Мейфеър.“

Лангтри позвънил на Стела от стаята си. Въпреки че било четири часът, тя явно току-що се събуждала, когато вдигнала телефона. С голяма неохота позволила темата да бъде подхваната отново. Скоро станало ясно, че е съвсем искрено разстроена.

— Вижте, не знам какво е станало с него! — казала и отново се разплакала. — Харесвах го, наистина. Той беше толкова странен мъж. Даже спахме заедно.

Лангтри не могъл да измисли нищо в отговор на това странно признание. Дори гласът й бил очарователен. Той бил убеден, че сълзите й са истински.

— Да, направихме го — продължила тя — и аз го заведох на едно отвратително място в Квартала. Казах на полицията за това. Както и да е, харесвах го, много го харесвах! Казах му да не се навърта около семейството! Имаше доста странни идеи за нещата. Не знаеше нищо. Казах му да си върви. Може би го е направил. Точно това се е случило, просто е послушал съвета ми и си е тръгнал.

Лангтри я умолявал да му помогне да открие Стюарт и да разбере какво се е случило. Обяснил, че е негов колега и се познават много добре.

— Колега? Искате да кажете, че и вие сте от онази група.

— Да, ако имате предвид Таламаска.

— Шшт, чуйте ме. Който и да сте, можете да дойдете тук, ако искате. Но утре вечер. Организирам празненство. Ще се смесите добре с компанията. Ако някой ви попита кой сте, което е малко вероятно, просто кажете, че Стела ви е поканила. Поискайте да говорите с мен. Но, за бога, не говорете нищо за Таунсенд и дори не произнасяйте името на вашата… както там я наричате.

— Таламаска.

— Да! Сега, моля ви, слушайте какво ви казвам. Там ще има стотици хора, от кол и въже, така че бъдете много дискретен. Просто елате при мен и когато ме целувате, прошепнете името си на ухото ми. Как беше то?

— Артър Лангтри.

— Ъъъ. Добре. Мисля, че ще го запомня. А сега бъдете внимателен. Не мога да говоря повече. Ще дойдете, нали? Вижте, трябва да дойдете!

Лангтри я уверил, че нищо не може да го спре. Помолил я да си спомни за онази фотография, на която написала:

„На Таламаска, с любов, Стела!

П.П. И други могат да наблюдават.“

— Разбира се, че я помня. Вижте, не мога да говоря за това точно сега. Оттогава минаха години. Майка ми бе още жива. Не можете да си представите колко ми е трудно в момента. Никога не съм била в толкова ужасна каша и не зная какво се е случило със Стюарт. Наистина не зная. Нали ще дойдете утре вечер?

— Да. Ще дойда — казал Лангтри, като трескаво се опитвал да разбере дали не го примамват в някакъв капан. — Но защо е нужна такава предпазливост?

— Вижте, скъпи — понижила глас тя. — Тая ваша организация, библиотека и прекрасните ви психични изследвания са много хубави. Но, моля ви, не бъдете глупак. Нашият свят не е свят на сеанси, медиуми и мъртви роднини, които ви казват да погледнете между страниците на Библията, за да намерите завещанието, с което ви оставят имот на Осма улица. Колкото до глупостите за вуду, това вече е пълна идиотия. И между другото, ние нямаме никакви шотландски предци. Всички са били французи. Чичо ми Жулиен просто е купил онзи шотландски замък. Така че забравете за тази работа, ако обичате. Но мога да ви кажа нещо друго! И точно в това е въпросът. Елате в осем часа, но в никакъв случай не идвайте първи. Сега трябва да затварям, не можете да си представите какъв ужас е тук. Да ви кажа честно, изобщо не съм искала да се раждам в такова откачено семейство! Наистина! Утре вечер са поканени триста души, а аз нямам нито един приятел на тоя свят. — И затворила слушалката.

Лангтри стенографирал целия разговор, веднага го преписал с индиго и изпратил копието в Лондон, като отишъл лично до пощата, защото не искал да се доверява на персонала в хотела.

След това наел фрак за партито на следващата вечер.

„Наистина съм объркан — написал той в писмото си. — Бях сигурен, че тя има нещо общо с изчезването на бедния Стюарт, но сега не зная какво да мисля. Не ме лъжеше, сигурен съм. Но защо е така изплашена? Разбира се, не мога да я преценя напълно, докато не я видя.“

По-късно същия следобед той се обадил на Ъруин Дандрич, шпионина във висшето общество, и го поканил на вечеря в модерен ресторант във Френския квартал, на няколко пресечки от хотела.

Въпреки че не знаел нищо за изчезването на Таунсенд, Дандрич се появил, за да хапне и да посплетничи за Стела. Хората казвали, че тя била вече съвсем изхабена.

— Не може да пиеш по квинта бренди всеки ден и да живееш вечно — казал Дандрич с изморен и саркастичен маниер, като че да покаже, че темата е вече скучна за него, когато всъщност много обичал да говори за това. — А и тази афера с Пиърс е безбожна. Момчето е едва на осемнайсет. Наистина е много глупаво от страна на Стела да върши подобно нещо. Все пак Кортланд винаги е бил главният й защитник пред Карлота, а сега тя прелъстява любимия му син! Не мисля, че Баркли и Гарланд одобряват тази ситуация. И само Бог знае как Лайънъл издържа всичко това. Той е мономаниак и неговата мания се нарича Стела.

Дали Дандрич ще иде на партито?

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Щяло да има някакви интересни пиротехники и Стела забранила на Карлота да извежда Анта от къщата по време на фойерверките. Карлота направо кипи от яд. Заплашва, че ще се обади в полицията, ако суматохата стане твърде голяма.

— А какво представлява Карлота?

— Тя е същата като Мери Бет, само че във вените й тече оцет, вместо отлежало вино. Много е умна, но няма никакво въображение. Богата е, но няма никакви желания. Безкрайно практична, педантична, работлива и абсолютно, нетърпимо скучна. Разбира се, тя се грижи изцяло за Милата Мили, за Бел, за малката Нанси и за Анта. Има и две стари прислужнички, които вече изобщо не знаят защо са там, нито какво вършат. Тя се грижи и за тях, наред с останалите. Стела е отговорна за това, наистина. Винаги оставя Карлота да се занимава с всичко, да плаща за всичко и да вика за всичко. А ако Лайънъл и Кортланд също се обърнат срещу нея, какво ще стане тогава? Не, на ваше място не бих изпуснал това парти. Може да е последното за доста време.

Лангтри прекарал целия следващ ден в обикаляне на локалите и на малкия хотел във Френския квартал (дупката), където Стела била завела Стюарт. През цялото време го преследвало силното усещане, че Стюарт е бил на тези места и че думите на Стела за това са самата истина.

Към седем часа той се приготвил за вечерта, написал още едно кратко писмо до метрополията, което пуснал на път за празненството от пощата на площад „Лафайет“.

„Колкото повече си мисля за нашия телефонен разговор, толкова повече се безпокоя. От какво се страхува тази дама? Не вярвам сестра й Карлота наистина да има намерение да я нарани. Пък и какво му е лошо детето да има бавачка? Казвам ви, всичко ми се струва обърнато с главата надолу. Със сигурност и Стюарт се е чувствал така.“

Лангтри взел такси и слязъл на пресечката на Джаксън и Честнът, за да измине пеша оставащите две пресечки до къщата и да приближи откъм задната й част.

„Улиците бяха напълно задръстени от автомобили. Хората се изливаха през задната врата на градината и всеки прозорец в къщата бе осветен. Чух ужасяващите писъци на саксофона дълго преди да стигна предните стъпала.

На предната врата, доколкото видях, нямаше никой и аз просто влязох вътре, проврях се през обичайната тълпа от млади хора във фоайето, които пушеха, смееха се и се поздравяваха, и никой не ми обърна внимание.“

На празненството наистина имало всякакъв народ, точно както обещала Стела. Имало дори неколцина доста възрастни хора. Лангтри се чувствал удобно анонимен, докато си проправял път към бара в хола, където му сервирали чаша изключително добро шампанско.

„Всяка минута прииждаха още хора. Цяла тълпа танцуваше в предната част на стаята. Всъщност навсякъде беше претъпкано. Всички бърбореха, смееха се, пиеха сред дебел синкав облак от цигарен дим, в който едва различавах мебелите в стаята. Бяха доста луксозни, помещението приличаше на салон на луксозен кораб, с палми в саксии, причудливи лампи в стил Ар деко, както и деликатни, подобни на гръцки, столове.

Оркестърът беше на страничната веранда, точно зад двата високи прозореца, и свиреше направо оглушително. Как въобще хората успяваха да разговарят при този шум, не знаех. Аз лично не можех да чувам и собствените си мисли.

Тъкмо си проправях път, за да се махна от всичко това, когато очите ми се спряха на танцьорите до предните прозорци и скоро осъзнах, че се взирам право в Стела. Тя изглеждаше по-драматично от всяка възможна нейна снимка. Беше облечена в златна копринена, много къса рокля, нещо като останки от комбинезон, покрити с ресни. Едва покриваше коленете й. Малки златни монетки обсипваха прозрачните й чорапи и самата дреха. В късата й вълниста черна коса имаше златна сатенена панделка с жълти цветя. По китките й блестяха златни гривни, а на шията й висеше смарагдът на Мейфеър. Изглеждаше абсурдно старомоден и все пак зашеметяващ със старинния си филигран, положен върху голата й плът.

Тя приличаше почти на дете — слаба, с малки гърди, и все пак изключително женствена. Устните й бяха силно начервени, а огромните й черни очи буквално искряха като скъпоценни камъни, докато оглеждаше тълпата от обожатели, без да изпуска и такт от музиката. Малките й крака, обути в крехки обувки на високи токове, удряха безмилостно полирания под. Тя отмяташе глава назад и се смееше от удоволствие, докато се въртеше, като кършеше тънките си бедра, а ръцете й се размятаха настрани.

“Ето, това е Стела!" — изрева някой, а друг извика: „Дааааа, Стела“, и всичко това в ритъм, ако можете да си представите. Стела някак успяваше да отговори мило на своите обожатели, докато се отдаваше напълно и изящно на танца.

Не си спомням да съм виждал друг да се наслаждава на музиката и хорското внимание с такава невинна отдаденост. В поведението й нямаше нищо цинично или суетно. Напротив, тя сякаш се бе издигнала над всякакви егоистични глупости и сега принадлежеше както на онези, които я обожаваха, така и на самата себе си.

Колкото до партньора й, в началото изобщо не го забелязах, въпреки че при други обстоятелство щеше веднага да ми направи впечатление, защото беше много млад и доста приличаше на нея. Имаше същата бледа кожа, черни очи и черна коса. Но беше още дете — лицето му все още пазеше детската порцеланова чистота и въпреки високия си ръст, беше доста слаб.

Той танцуваше със същата безгрижна жизненост като Стела. И когато танцът свърши, тя разпери ръце и полетя назад с перфектно завъртане, право в готовите да я посрещнат ръце. Той я прегърна с безсрамна интимност, ръцете му се плъзнаха по почти момчешкия й торс, а после я целуна нежно по устата. Но всичко това бе сторено без никаква театралност. Наистина, не мисля, че той виждаше някой друг в тази стая, освен нея.

Тълпата се затвори около тях. Някой наливаше шампанско в устата на Стела и тя се увеси на момчето, а музиката отново започна. Започнаха да танцуват и други двойки — също толкова модерни и безцеремонни.

Реших, че сега не е моментът да отивам при Стела. Беше още едва осем и десет и исках да поразгледам наоколо. Пък и засега бях напълно обезоръжен от нейното поведение. Една голяма празнота бе попълнена. Вече бях сигурен, че не може тя да е наранила Стюарт. И докато слушах как смехът й звъни над новата яростна атака на оркестъра, аз тръгнах към вратите на салона.

Нека ви кажа, че тази къща има изключително дълъг коридор и също толкова дълги и прави стълби. Бих казал, че са около трийсет на брой. (Всъщност бяха двайсет и седем.) Вторият етаж изглеждаше напълно тъмен, а стълбището беше пусто. Десетина души минаха покрай стълбите към ярко осветената стая в края на коридора на първия етаж.

Реших да се кача горе и да огледам къщата, но щом сложих ръка на парапета, видях, че на върха на стълбището има някой. Изведнъж осъзнах, че това е Стюарт. Изненадата ми беше толкова голяма, че едва не му извиках на глас. После разбрах, че нещо изобщо не е наред.

Той изглеждаше абсолютно реален, разбирате ли. Начинът, по който светлината го озаряваше отдолу, изглеждаше абсолютно реалистичен. Но изражението му веднага ме накара да заподозра, че това, което виждам, не може да е истинско. Защото въпреки че гледаше към мен и явно ме позна, на лицето му не се четеше никаква емоция, освен огромна тъга и ужас.

Той като че изчака, за да се увери, че съм го видял, и после ми кимна много изморено и страховито. Продължих да се взирам в него, блъскан от незнайно колко народ. Шумът беше просто оглушителен. Стюарт отново поклати глава по своя страховит начин, после вдигна дясната си ръка и ми направи съвсем ясен жест да се махам.

Не смеех да помръдна. Останах абсолютно неподвижен, както винаги в такива моменти. Съпротивлявах се на неизбежното вълнение, концентрирах се върху шума, върху натиска на тълпата, дори върху пронизителния вой на оркестъра. И много внимателно запаметявах всичко. Дрехите му бяха мръсни и раздърпани, а дясната страна на лицето му беше ожулена и някак бледа.

Накрая аз сложих крак на стъпалото и тръгнах нагоре. Чак тогава призракът като че се събуди от унеса си. Отново поклати глава и ми направи жест да се махам.

— Стюарт! — прошепнах аз. — Говори с мен, ако можеш!

Продължих нагоре, без да откъсвам поглед от него. Изражението му ставаше все по-боязливо. Видях, че целият е покрит с прах, а по тялото му се виждаха първите признаци на разложението. Боже, дори можех да го подуша! И тогава неизбежното се случи, привидението започна да изчезва.

— Стюарт! — извиках аз отчаяно, но образът потъмня и през него видях някаква жена от плът и кръв, която очевидно изобщо не го забелязваше. Беше изключително красива и забърза надолу по стълбите към мен, подмина ме като вихър от коприна с цвят на праскова и подрънкващи бижута и остави след себе си облак сладък парфюм.

Стюарт беше изчезнал. Миризмата на разложение също я нямаше. Жената измърмори някакво извинение, когато се блъсна леко в мен, после извика нещо на една групичка хора във фоайето долу.

После тя се обърна назад. Аз стоях и гледах към върха на стълбището, без да й обръщам внимание, взирах се в празните сенки на горния етаж, когато усетих, че тя стиска ръката ми.

— Но партито е долу — каза ми и ме дръпна леко.

— Търся тоалетната — отвърнах аз, защото в момента не можах да измисля нищо друго.

— Долу е, душко — рече тя. — До библиотеката е, ще ти покажа, точно зад стълбището.

Последвах я тромаво надолу към огромната, но слабо осветена северна стая. Библиотеката, да, със сигурност беше това, защото от пода до тавана стените бяха покрити от лавици с книги. Беше обзаведена с тъмни мебели и я осветяваше една-единствена лампа в дъното, до кървавочервена завеса. Над мраморната камина висеше огромно тъмно огледало и отразяваше единствената светлина, като в светилище.

— Ето там е — посочи ми дамата и бързо излезе. Изведнъж забелязах, че на кожения диван се прегръщаха мъж и жена. Видяха ме, станаха и забързано тръгнаха към вратата.

Всичко тук бе потънало в прах и тишина. Усещаше се дъх на гниеща кожа и хартия. Изведнъж почувствах огромно облекчение, че останах сам.

Отпуснах се в едно кресло с облегалки за главата пред камината, гърбом към тълпата, която сновеше из фоайето. Виждах отраженията на хората в огледалото и за момент се почувствах в безопасност. Молех се още някоя влюбена двойка да не потърси усамотение тук.

Извадих кърпата си и избърсах лицето си. Потях се ужасно, опитвах се да си спомня всяка подробност от видяното.

Всеки има свои теории относно привиденията; защо се явяват в този или онзи вид, или защо правят това или онова. Моите теории по въпроса вероятно ще се различават от всички останали. Но докато седях там, бях сигурен в едно — Стюарт беше избрал да ми се яви в този вид, раздърпан и вече гниещ, по една-единствена причина, а именно защото останките му бяха в тази къща! И все пак той ме умоляваше да се махна оттук! Предупреждаваше ме.

Дали това предупреждение се отнасяше за цялата Таламаска, или единствено за Артър Лангтри. Седях и се чудех, усещах как пулсът ми се успокоява. Както винаги след подобно преживяване, изпитвах прилив на адреналин, стремеж да разкрия всичко, което лежи и зад най-малката проява на свръхестественото, което съм зърнал дори само за миг.

Бях разярен, дълбоко, горчиво разярен, на онзи или онова, което беше убило Стюарт.

Но сега най-важният въпрос беше как да постъпя. Разбира се, щях да говоря със Стела. Но каква част от тази къща можех да разгледам, преди да й се представя? Ами предупреждението на Стюарт? Каква точно беше опасността, за която трябваше да се подготвя?

Обмислях всичко това, без да забележа никаква промяна в глъчката откъм коридора зад мен, когато внезапно осъзнах, че нещо в непосредственото ми обкръжение е претърпяло радикална промяна. Вдигнах бавно поглед. В огледалото се отразяваше една самотна фигура. Стреснат, аз погледнах през рамо, но зад мен нямаше никого. И тогава отново се обърнах към мътното и тъмно огледало.

Един мъж се взираше в мен от някакво отвъдно селение. Докато го оглеждах, ме заля вълна от адреналин, която изостри сетивата ми. Образът ставаше все по-ясен и по-ярък, докато не се превърна в млад мъж със светла кожа и тъмнокафяви очи. Той се взираше ядосано и заплашително именно в мен.

Накрая образът стана абсолютно реален. Беше толкова жив, сякаш в някаква стая зад огледалото се бе скрил истински човек, бе махнал стъклото и се взираше в мен през празната рамка.

Никога, през всичките години в Таламаска, не бях виждал така живо привидение. Мъжът изглеждаше на трийсетина години, кожата му беше съвършена, с руменина по бузите и леко по-светла под очите. Дрехите му бяха много старомодни, с висока бяла якичка и голяма копринена вратовръзка. Косата му беше вълниста и леко разрошена, сякаш току-що бе прекарал пръсти през нея. Устата му изглеждаше мека, млада и леко румена. Виждах изящните очертания на устните. Като че ли видях и леката сянка на обръснатата брада.

Но ефектът беше ужасяващ, защото това не беше човешко същество, нито портрет, нито нечие отражение. Това беше нещо много по-ярко и въпреки това сякаш живо.

Кафявите очи бяха пълни с омраза. Устата потрепна леко от гняв и накрая от ярост.

Съвсем бавно вдигнах кърпичката към устните си и прошепнах:

— Ти ли уби моя приятел? — Рядко съм се чувствал така жив, така сгорещен от опасността. — Е, призрако? — прошепнах отново.

И тогава видях как той отслабва, как губи плътност с всяко движение. Лицето, така красиво моделирано и допреди миг изразяващо силна емоция, бавно изгуби изражението си.

— Няма да се отървеш така лесно от мен, призрако — прошепнах аз. — Имаме две сметки за уреждане, нали така — Петир ван Абел и Стюарт Таунсенд. Поне с това сигурно ще се съгласиш?

Привидението като че не можеше да ми отговори. Внезапно цялото огледало потрепери и се превърна просто в тъмно стъкло, когато някой затвори с трясък вратата към коридора.

По голия под извън китайския килим прозвучаха стъпки. Огледалото беше напълно пусто и отразяваше единствено мебелите и книгите.

Обърнах се и видях млада жена да върви по килима, а очите й бяха втренчени в огледалото. Изглеждаше гневна, объркана, нещастна. Беше Стела. Стоеше пред огледалото, с гръб към мен и се взираше в него. После се обърна.

— Е, можете да разкажете това на приятелите си в Лондон, нали? — рече тя. Изглеждаше на ръба на истерията. — Можете да им кажете какво видяхте!

Видях, че цялата трепери. Леката златна рокличка със слоеве ресни се люлееше. Стела неспокойно стисна чудовищния смарагд, който висеше на шията й.

Понечих да стана, но тя ме спря и веднага седна на дивана вляво от мен. Ръката й легна на коляното ми. Тя се наклони по-близо до мен, толкова близо, че виждах туша по дългите й мигли и пудрата по бузите й. Сякаш в мен се взираше голяма порцеланова кукла, или пък кинозвезда, гола под подобната на паяжина рокля.

— Вижте, можете ли да ме вземете с вас? — рече тя. — В Англия, при онези хора, в Таламаска? Стюарт каза, че може.

— Кажете ми какво се случи с него, и ще ви заведа, където пожелаете.

— Не зная — отвърна тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Чуйте, трябва да се махна оттук. Не съм му направила нищо. Никога не наранявам хората. Господи, не ми ли вярвате? Не можете ли да разберете дали говоря истината?

— Добре. Какво искате да направя?

— Просто ми помогнете! Отведете ме с вас в Англия. Ето, ще си взема паспорта, ще взема и много пари. — И тя отвори едно чекмедже на масичката до канапето и извади оттам голяма пачка двайсетдоларови банкноти. — Ето, можете да купите билети. Ще се срещнем. Тази нощ.

Преди да успея да отговоря, Стела вдигна поглед стресната. Вратата се бе отворила и в библиотеката влезе младото момче, с което беше танцувала. Беше зачервен и много притеснен.

— Стела, търсех те.

— О, миличък, идвам — каза тя, изправи се веднага и ми хвърли многозначителен поглед през рамо. — Иди, моля те, и ми вземи питие, съкровище. — Оправи вратовръзката му, докато му говореше, после го обърна с бърз жест и направо го изблъска към вратата.

Той явно бе много подозрителен, но видимо изключително добре възпитан, защото тръгна да изпълни поръчката й. Щом затвори вратата, тя се върна при мен. Беше зачервена, почти трескава и абсолютно убедителна. Всъщност впечатлението ми от нея беше, че тя е напълно невинен човек, който споделя целия оптимизъм и дързост на „джаз пиленцата“. Изглеждаше автентична, ако разбирате какво искам да кажа.

— Идете на гарата — замоли ме тя. — Вземете билети и ще се срещнем във влака.

— В кой влак и по кое време.

— Не знам в кой влак. — Разпери ръце. — Не знам и по кое време! Трябва да се махна оттук. Вижте, ще дойда с вас.

— Това като че ли е по-добра идея. Можете да ме почакате в таксито, докато си взема нещата от хотела.

— Да, прекрасна идея — прошепна тя. — И ще се махнем оттук с първия влак, а после можем да променим посоката.

— Ами той?

— Кой той? — изуми се тя. — О, имате предвид Пиърс? Пиърс няма да създава никакви проблеми. Той е абсолютно сладурче. Мога да се оправям с Пиърс.

— Знаете, че нямам предвид Пиърс — рекох аз. — Имах предвид мъжа, когото видях преди миг в огледалото и когото вие принудихте да изчезне.

Тя изглеждаше напълно отчаяна, като притиснато в ъгъла животно. Но не мисля, че аз я бях притиснал там.

— Не съм го карала да изчезва — каза тя тихо. — Вие го направихте. — Мъчеше се да се успокои, ръката й се притисна за миг към гърдите. — Той няма да ни спре. Моля ви, повярвайте ми, няма да ни спре.

И точно в този миг Пиърс се върна — отвори вратата и пусна вътре страхотната какофония. Стела пое благодарно чашата шампанско от него и я изпи до половината.

— Ще си поговорим след минутка — каза ми тя сладко. — Само след минутка. Тук ще ви е удобно, нали? Не, всъщност, защо не подишате малко въздух. Излезте на предната веранда, душко, и аз ще дойда да поговорим там.

Пиърс знаеше, че тя е наумила нещо. Гледаше ту нея, ту мен, но очевидно се чувстваше безпомощен. Стела го хвана под ръка и го поведе навън. Погледнах към килима. Пачката беше паднала и парите се бяха пръснали по пода. Събрах ги набързо, върнах ги в чекмеджето и тръгнах към салона.

Точно срещу вратата на библиотеката видях портрет на Жулиен Мейфеър, много красива творба в тежкия и мрачен стил на рембрандовите маслени платна. Дощя ми се да имах време да го разгледам, но минах бързо зад стълбището и започнах да си проправям път през тълпата към предната врата.

Сигурно бяха минали към три минути и аз бях успял да стигна едва до колоната на стълбището, когато го видях отново, или поне ми се стори, че за един ужасен миг зърнах кестенявия мъж от огледалото. Този път той се взираше в мен над нечие рамо от ъгъла на салона.

Опитах се да го открия, но не можах. Хората се блъскаха в мен, сякаш нарочно се опитваха да ми попречат, въпреки че, разбира се, не беше така.

Тогава осъзнах, че някой пред мен сочи стълбите, които вече бях подминал. Само на няколко стъпки от вратата, аз се обърнах и видях на стълбището дете — много красиво русо момиченце. Без съмнение беше Анта, въпреки че изглеждаше доста дребна за осемте си години. Беше облечена с фланелена нощница и беше боса. Плачеше и гледаше през перилата към вратите на предната стая.

Аз също се обърнах и погледнах натам, в същия миг някой въздъхна силно и тълпата се раздели. Уплашени хора се разбягваха от вратата. Един червенокос мъж стоеше на прага вляво от мен и се взираше в стаята. И докато го гледах отмалял от ужас, той вдигна пистолет с дясната си ръка и стреля. Оглушителният трясък разтърси къщата. Хората се паникьосаха. Въздухът се изпълни с писъци. Някой бе паднал пред предната врата, а другите просто го прегазваха и тичаха навън. Всички се опитваха да избягат от къщата.

Видях Стела да лежи на пода в средата на предната стая. Лежеше по гръб, главата й беше извърната на една страна. Взираше се в салона. Аз хукнах напред, но не успях да спра червенокосия мъж, който застанат над нея и стреля отново. По тялото й премина конвулсия, а от едната страна на главата й рукна кръв.

Хванах копелето за ръката, а той стреля отново. Куршумът не я улучи и мина през вратата. Писъците станаха още повече. Някъде се чупеше стъкло. Наистина, прозорците бяха строшени. Някой се опита да хване мъжа изотзад, а аз успях да изтръгна пистолета от ръката му и без да искам настъпих Стела по краката.

Коленичих с пистолета в ръка и го плъзнах силно по пода. Убиецът вяло се опитваше да се пребори с поне шестима мъже. Навсякъде около нас стъклата на прозорците се пръскаха и парчетата валяха върху Стела. Кръвта течеше по врата й и по смарагда на Мейфеър, който сега лежеше накриво върху гърдите й.

Следващото, което си спомням, беше чудовищният трясък на гръмотевица, който изличи оглушителните писъци. Почувствах, че наближава порой, и много скоро го чух как се излива по верандите. После светлините изгаснаха.

Последваха няколко светкавици и на тяхната светлина видях как мъжете влачат убиеца към вратата. До Стела беше коленичила някаква жена, която вдигна безжизнената й ръка за китката и после нададе ужасяващ писък.

Детето също беше влязло в стаята. Стоеше босо и се взираше в майка си. После започна да пищи. Гласът му се извиси пронизително над останалите: „Мамо, мамо“, и сякаш с всеки нов напън то осъзнаваше случилото се все по-дълбоко.

— Някой да изведе детето! — извиках аз. И наистина, някакви хора се събраха около него и се опитаха да го изведат от стаята. Аз се отдръпнах от пътя им и почти с пълзене се добрах до страничния прозорец, който извеждаше на верандата. Блесна още една мълния и видях как някой взима пистолета, после го подаде на друг, а той на трети, който го пое, все едно е живо същество. Впоследствие отпечатъците щяха да станат безполезни, както често става, но пък имаше безброй свидетели. Нямаше причина да оставам в къщата. Обърнах се, прекосих страничната веранда в пороя и излязох на моравата.

Там се бяха скупчили стотици хора, жените плачеха, а мъжете се опитваха да ги заслонят от дъжда със саката си. Всички бяха подгизнали и трепереха, объркани и недоумяващи. Светлините примигнаха за секунда, но нова ужасяваща мълния предвести окончателното им умиране. След миг един прозорец на горния етаж се пръсна в дъжд от искрящи стъкълца и отново избухна паника.

Аз забързах към задната част на имота — исках да си тръгна незабелязано по задния път. Притичах по каменната пътека, изкачих двете стъпала към задния двор около плувния басейн и огледах алеята пред портата.

Дори през пелената на дъжда успях да видя, че вратата е отворена и отвъд нея блещукат мокрите павета на улицата. Гръмотевица изтътна над покривите и една мълния освети зловещо цялата градина с нейните балюстради, високи камелии и плажни кърпи, проснати върху множество столове от метални винкели. Вятърът шибаше безжалостно всичко.

Внезапно чух сирени. Тръгнах към очакващия ме тротоар и мярнах някакъв мъж. Стоеше напълно неподвижен до няколко бананови дръвчета вдясно от портата.

Приближих се още и се вгледах в лицето му. Беше духът, който отново се бе материализирал за мен, но защо, за бога, нямах никаква представа. Сърцето ми туптеше лудо, почувствах моментно замайване и стягане в слепоочията, сякаш кръвообращението ми беше спряло.

Той изглеждаше точно както преди, видях блясъка на тъмната коса и кафявите очи. Видях смътно и дрехите му, които бяха съвсем незабележими, ако не се броеше прекалената им официалност и странната им неяснота. И все пак виждах как проблясват дъждовните капки, които падаха по раменете и реверите, и по косата му.

Но именно лицето му ме втрещи. Беше невероятно променено от страданието, бузите му бяха мокри от безмълвния плач, докато ме гледаше в очите.

— За бога, проговори ми, ако можеш — казах аз; почти същото, което помолих и отчаяния призрак на Стюарт. И вече бях толкова подлуден от станалото, че скочих към него и се опитах да го хвана за ревера, за да го накарам да ми отговори.

Той изчезна. Само че този път усетих как става това. Усетих топлината и внезапното движение на въздуха. Сякаш нещо го изсмука. Банановите дървета се залюляха силно. Вятърът зашиба клоните им и аз вече не бях сигурен какво съм видял и какво съм почувствал. Сърцето ми пропусна удар. Усетих как ми се завива свят. Време беше да се махам оттук.

Забързах нагоре по Честнът стрийт покрай групички ридаещи и зашеметени хора. После продължих надолу по Джаксън авеню, далече от вятъра и дъжда, към абсолютно чистата и спокойна улица, по която хората се движеха явно без да знаят какво се е случило на няколко пресечки по-нагоре. Само след секунди хванах такси за хотела.

Щом пристигнах, събрах вещите си и заедно с пиколото свалих куфарите си във фоайето. Незабавно платих за стаята и хванах такси към гарата, където се качих на среднощния влак за Ню Йорк и в момента съм в спалното си купе.

Ще пусна това писмо възможно най-скоро, а дотогава ще го нося със себе си, с надеждата, че дори с мен да се случи нещо, то ще бъде открито.

Все пак не мисля, че ще стане каквото и да било. Всичко свърши. Историята стигна до ужасния си кървав край и Стюарт беше част от нея. Само Господ знае каква роля е изиграл онзи призрак, но няма да изкушавам демона отново, като се върна назад. Всичките ми инстинкти ми казват веднага да се махам оттук. И ако забравя дори за миг това, разполагам със спомена за Стюарт, който да ми го напомни. Защото на онова стълбище той се опита да ми каже да се махна от къщата.

Ако не успеем да се видим в Лондон, моля ви, приемете съвета ми. Не изпращайте друг на онова място. Поне засега. Наблюдавайте и чакайте, както гласи и нашето мото. Разгледайте доказателствата, опитайте се да извлечете някакви поуки от случилото се. И най-вече — проучете добре досието на вещиците Мейфеър. Проучете го в дълбочина и подредете материалите.

Лично аз смятам, че нито Лашър, нито Стела имат нещо общо със смъртта на Стюарт. И все пак останките му са под онзи покрив.

Съветът обаче може да разгледа данните на спокойствие. И отново повтарям — не изпращайте никого.

Не можем да се надяваме на възмездие в съда по отношение на Стюарт. Не можем да се надяваме на законово разрешаване на проблема. Дори при разследването, което неизбежно ще последва ужаса от тази нощ, няма да бъде предприет обиск на къщата и имота на Мейфеър. Как можем ние да се надяваме да предприемем подобно нещо?

Но Стюарт никога няма да бъде забравен. И аз съм достатъчно мъж, дори в заника на живота си, за да вярвам, че трябва да има възмездие както за него, така и за Петир. Въпреки че не зная върху кого ще се стовари то.

Не говоря за отмъщение. Говоря за разкриване, за разрешение на проблема. Говоря за последната, разобличителна светлина на истината.

Тези хора, тези Мейфеър, вече не знаят кои са всъщност. Твърдя, че младата жена беше невинна. Убеден съм в това. Но ние знаем. Ние знаем. И Лашър знае. А кой е Лашър? Кой е призракът, който реши да ми покаже болката си; който избра да ми покаже дори сълзите си?"

Артър пуснал това писмо от Сейнт Луис, Мисури. Едно написано под индиго копие било изпратено два дни по-късно от Ню Йорк с кратък послепис, в който Артър съобщавал, че е резервирал каюта в кораб за Англия и ще отпътува в края на седмицата.

След два дни в морето Артър позвънил на корабния лекар и се оплакал от болки в гърдите. Помолил за лекарство за стомашно разстройство. След половин час лекарят го открил мъртъв, очевидно от инфаркт. Било шест и половина вечерта на седми септември хиляда деветстотин двайсет и девета година.

Артър написал още едно кратко писмо на кораба в деня преди смъртта си. То било открито в джоба му, когато го намерили.

В него той казва, че не се чувства добре и страда от ужасни пристъпи на морска болест, каквито не бил изпитвал от години. Дори на няколко пъти започвал да се опасява, че е сериозно болен и няма да види вече метрополията.

„Има толкова неща за Мейфеър, които искам да обсъдя с вас. Толкова много идеи ми минават през главата. Ами ако отведем този дух? Ако го поканим да дойде при нас?

Но каквото и да правите, не изпращайте друг в Ню Орлиънс — не сега, не и докато онази жена, Карлота Мейфеър, е жива.“