Вещиците: Полунощ

„Роуан не само, че знае, че я чакам, но и иска да я чакам. Точно затова ми остави къщата. Това е нейният начин да ме помоли да остана тук и да продължавам да вярвам в нея.

Най-големият ми страх сега е, че онова ненаситно същество може да я нарани. Ще се стигне до момента, в който вече няма да има нужда от Роуан и ще се опита да се отърве от нея. Мога само да се надявам и моля, че тя ще го унищожи преди този момент да настъпи, въпреки че колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам колко трудно ще е за нея да стори това.

Тя все се опитваше да ме предупреди, че у нея дреме потенциал за зло, който аз не притежавам. Разбира се, не съм толкова невинен, за какъвто ме смяташе. А и тя не е наистина зла. Но е изключителен учен. Влюби се в клетките на това същество, знам, че е така, от чисто научна гледна точка. Тя го изучава. Изучава организма му и това как функционира в нашия свят. Явно се опитва да разбере дали наистина е подобрена версия на човешко същество, и ако е така, в какво се изразява това подобрение и как то може да бъде използвано за добро.

Не зная защо Аарън не може да приеме това. Той е така състрадателен, а в същото време винаги отказва да заеме конкретна позиция. Онези в Таламаска наистина са стадо маймуни, а той продължава да ме моли да ида в Англия. Това е просто невъзможно. Не бих могъл да живея с тях; те са твърде пасивни, твърде теоретично настроени.

Освен това изключително важно е да чакам Роуан тук. Все пак са минали само два месеца, а на нея вероятно ще й трябват години, за да се справи с всичко това. Тя е едва на трийсет, а днес хората на трийсет се смятат още за съвсем млади.

Тъй като я познавам като никой друг, съм убеден, че накрая ще стигне до истинската мъдрост.

Ето какво мисля за случилото се. Никога не е съществувало приковано към земята сборище от вещици Мейфеър, съглашението също е лъжа. В първото си видение аз видях добри същества, които ме изпратиха тук с надеждата да сложа край на царуването на злото.

Дали сега са ми ядосани? Дали са се отвърнали от мен заради провала ми? Или пък са приели факта, че съм уморен и съм използвал всичките възможни инструменти? Дали разбират онова, което разбирам и аз — че Роуан ще се върне и историята още не е приключила?

Не мога да знам. Но знам, че в тази къща не се спотайва никакво зло и в стаите й не бродят никакви духове. Напротив — усещам я превъзходно чиста и светла, точно каквато исках да бъде.

Порових из тавана и открих доста интересни неща. Намерих разказите на Анта и смятам, че са прекрасни. Седнах в стаята на третия етаж и ги прочетох на слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците. Усещах присъствието на Анта — не, не призрака й, а живото присъствие на жената, написала тези деликатни изречения в опит да изрази агонията си от непрестанната борба и радостта си от кратката свобода в Ню Йорк.

Кой знае какво още ще открия горе. Може автобиографията на Жулиен да е скрита под някоя греда.

Само да имах малко повече сили, само да не трябваше да върша всичко толкова бавно и вървенето да не ми костваше толкова усилия…

Разбира се, това е възможно най-красивото място за подобни обиколки. Винаги съм го знаел.

Старата розова градина се възражда с целия си блясък. Дните са вече топли. Вчера леля Вив ми каза, че винаги е мечтала да се грижи за розови храсти, когато остарее, и смята да се захване с това. Градинарят само щял да й помага по малко. Той явно помнел «старата госпожица Бел», която се грижела за розите преди, и веднага започнал да й изрежда имената на различните видове.

Мисля, че това е прекрасно и тя е щастлива тук. Аз самият предпочитам по-дивите, не така поддържани цветя. Миналата седмица, след като отново сложиха мрежите на старата веранда на Деидре и купих нов люлеещ се стол, забелязах, че орловите нокти са започнали да пълзят по дървените перила и по желязната ограда точно както в деня на пристигането ни.

В цветните лехи под красивите камелии се събуждат дивите лунничета. Събужда се и малката лантана, която наричаме бекон с яйца, заради оранжево-кафявите й цветове. Казах на градинарите да не пипат тези цветя. Нека да изглеждат диви, както преди. Защото сега моделите са твърде видими.

Имам чувството, че минавам от ромбове към правоъгълници, към квадрати, когато се разхождам наоколо. Искам да бъдат смекчени, прикрити, погълнати от зеленината, както в Гардън Дистрикт от спомените ми.

Освен това тук вече не е достатъчно усамотено. Днес, когато хората излязоха на улиците за парада по Сейнт Чарлз, за да видят шествието или просто да се порадват на карнавалните костюми, твърде много глави се обърнаха да погледнат през оградата. Не бива да е така открита.

Всъщност в тази връзка се сещам за нещо много странно, което се случи снощи.

Но нека първо разкажа накратко как мина денят, като се има предвид, че беше Марди Грас.

Всички роднини бяха дошли рано, а парадът мина по Сейнт Чарлз авеню някъде около единайсет. Райън се бе погрижил за всичко — беше сервирана голяма шведска маса в девет, а после и обяд по пладне. На отворения бар се предлагаше кафе и чай през целия ден.

Всичко беше идеално, най-вече защото не биваше да върша нищо, само от време на време слизах с асансьора, посрещах гостите, а после казвах, че съм изтощен (което не беше лъжа) и се връщах в спалнята си.

Имам ясна представа как да управлявам тази къща. Особено с помощта на Аарън и леля Вив, която се радва на всичко тук.

Гледах от верандата на горния етаж как децата тичат по улицата, играят на моравата и дори плуват. Денят беше прекрасен. Аз лично не бих се приближил за нищо на света до басейна, но беше забавно да ги гледам как се плискат и се забавляват.

Чудесно е, че къщата прави всичко това възможно, без значение дали Роуан е тук. Без значение дали аз съм тук.

Но някъде към пет, когато партито долу беше в разгара си, някои от децата вече спяха, а останалите чакаха шествието, с прекрасния ми покой беше свършено.

Вдигнах очи от «Война и мир» и видях, че пред мен стоят Аарън и леля Вив. Още преди да заговорят, знаех какво ще кажат. Че трябва да се облека, да хапна нещо от безсолните ястия, които Хенри приготвил специално за мен, и да сляза долу.

Трябвало поне да се разходя по булеварда, за да видя Шествието, каза леля Вив, все пак бил последният парад на Марди Грас.

Сякаш не го знаех.

Аарън предположи, че ще се радвам да видя парада след всичките тези години, пък и така съм щял да разсея мистиката, която съм си изградил около него. Той, разбира се, щял да бъде до мен през цялото време.

Не знам какво ми стана, но се съгласих.

Облякох един тъмен костюм, сложих си връзка, сресах се и потръпнах от сивите кичури. Чувствах се доста неудобно и нервен след дните, прекарани само по пижама и халат. Слязох долу, където последваха много прегръдки, целувки и топли поздравления от множеството роднини, изпълнили къщата. Възкликваха, че вече изглеждам много по-добре и прочие отегчителни и доброжелателни забележки.

Майкъл, сърдечноболният. Бях се задъхал само от слизането по стълбите!

Както и да е, към шест и половина тръгнах бавно към булеварда заедно с Аарън. Леля Вив бе избързала напред с Беа и Райън, заедно с цял легион роднини. Вече се чуваше диаболичната каденца на барабаните, сякаш шествието съпровождаше осъдена вещица към кладата.

Всичко това бе много омразно за мен, мразех и гледката на светлините нагоре по булеварда, но знаех, че Аарън е прав. Трябваше да го видя. Пък и не се страхувах наистина. Чувствах само омраза. Страхът е нещо друго. Бях съвсем спокоен.

Тълпата не беше гъста, защото вече бе краят на деня и на целия празник, така че лесно си намерихме удобно местенце, на което тревата бе силно отъпкана и осеяна с боклуци. Аз се облегнах на един стълб и стиснах ръце зад гърба си. В същия момент се зададе първата платформа.

Беше страховито, също както в детството ми. Огромните полюшващи се платформи от папиемаше се спускаха бавно по булеварда над главите на възбудената тълпа.

Спомних си как баща ми ми се караше, когато бях на седем. «Майкъл, не разбираш ли, че няма от какво да се плашиш? Трябва да преодолееш този страх от парадите.» И беше прав, разбира се. По онова време се страхувах ужасно от тях, бях направо ревльо. Но скоро го преодолях. Или поне се научих да прикривам страха си.

Е, какво видях сега, когато носачите маршируваха и подскачаха по булеварда с красивите димящи факли, а тътенът на барабаните се засили с приближаването на първия голям училищен оркестър?

Просто един луд и красив спектакъл, нали така? Вече беше много по-добре осветен заради силните улични лампи и старите факли бяха включени единствено заради традицията. Момчета и момичета танцуваха на ритъма на барабаните — просто красиви, ясни младежки лица.

После се зададе платформата на Краля. Разнесоха се викове и смехове. Голям хартиен трон с разкошна украса, а мъжът на него изглеждаше доста изискано с красивата си корона, маска и дълга перука на букли. Беше облечен в кадифе и размахваше скиптъра си с такава величественост, сякаш не представляваше най-нелепата гледка на целия свят.

Да, безобидно, всичко си беше съвсем безобидно. Не беше нито мрачно, нито ужасяващо и никой нямаше да бъде екзекутиран. Малката Мона Мейфеър внезапно ме дръпна за ръката. Искаше да я вдигна на раменете си. Татко й казал, че е уморен.

«Разбира се», отвърнах аз. Вдигането и настаняването й на раменете ми беше много трудно за сърдечноболен като мен, но се справих и тя явно си прекара много добре. Крещеше с цяло гърло и посягаше към фалшивите дрънкулки, които валяха от преминаващите платформи.

«Какви красиви платформи, също като онези от детството ни — рече Беа. — Без никакви механични или електрически джаджи. Просто красиви натруфени изкуствени дървета, птици и цветя, увити изискано в блестящо фолио.» Хората от свитата бяха маскирани и облечени в коприна и хвърляха усилено дребните украшения към морето от вдигнати ръце.

Най-сетне се свърши. Марди Грас приключи. Райън помогна на Мона да слезе от раменете ми и я сгълча, че ме е притеснила. Аз му казах, че ми е било приятно.

Тръгнахме бавно назад. Двамата с Аарън вървяхме накрая. И тогава, когато всички влязоха в къщата, за да пият шампанско и да танцуват, се случи нещо странно.

Тръгнах на обичайната си разходка из тъмната градина. Радвах се на красивите бели азалии, нацъфтели навсякъде, на хубавите петунии и другите целогодишни цветя, които градинарите бяха насадили в лехите. Когато стигнах до голямата мирта в края на моравата, видях, че и тя най-сетне се е разлистила. Клоните й бяха покрити с малки зелени листенца, макар че на светлината на луната все още изглеждаше гола.

Постоях няколко минути под дървото, загледан към Първа улица. Покрай желязната ограда минаваха и последните от зрителите на парада. Спомням си, че се зачудих дали да рискувам да си запаля една цигара. Тук никой нямаше да ме види. Тогава осъзнах, че всъщност нямам цигари — Аарън и леля Вив ми ги бяха взели по нареждане на лекаря.

Както и да е. Бях потънал в мисли и се наслаждавах на топлото време, когато видях майка и дете да бързат по улицата. Детето ме видя да стоя под дървото, посочи ме и каза нещо на майка си за «онзи мъж».

Онзи мъж.

Това ме порази и развесели. Аз бях «онзи мъж». С Лашър си бяхме разменили местата. Бях станал мъжът от градината. Бях застанал на неговото място и бях поел неговата стара роля. Без съмнение бях тъмнокосият мъж от Първа улица и моделът във всичко това, иронията ме накараха да се превия от смях.

Нищо чудно, че онзи кучи син каза, че ме обича. Сигурно беше така. Той открадна моето дете, моята жена и любима, и ме остави тук, на неговото място. Беше ми отнел живота и в замяна ме остави да обитавам като призрак неговите владения. Защо да не ме обича за всичко това?

Не зная колко време стоях там и се смях тихо в мрака, но постепенно започнах да се уморявам. Дори само стоенето ме изтощаваше.

И тогава ме заля ужасна, съкрушаваща мъка, защото ми се стори, че схемата има някакво значение, че може би през цялото време съм бъркал и те наистина са вещици. А ние всички сме обречени.

Но не, не вярвам в това.

Продължих нощната си разходка, а след това се сбогувах с всички прекрасни Мейфеър, като обещавах да ги посетя, когато се почувствам по-добре, и ги уверявах, че ще устроим още едно голямо парти в деня на Свети Патрик, само след няколко седмици.

Накрая нощта стана тиха и пуста, като всяка друга нощ в Гардън Дистрикт. Парадът сега ми се струваше още по-нереален със своята красота и пищност. Като нещо невероятно помпозно, което няма как да се е случило в сериозния свят на възрастните.

Да, като отидох да го видя, аз наистина бях победил старото чудовище. Бях накарал барабаните да замлъкнат завинаги, или поне така се надявах.

Но не вярвам, че всичко е било предначертано и планирано. Не вярвам.

Може би Аарън, с неговата пасивност и догматична непредубеденост, може да се забавлява с идеята, че всичко е било планирано — че дори смъртта на баща ми е била част от плана, а аз съм бил орисан да стана жребец за разплод за Роуан и баща на Лашър. Но аз не мога да приема това.

И не само, че не го вярвам. Просто не мога да го повярвам.

Не мога да го повярвам, защото разумът ми казва, че подобна система, в която някой диктува всеки наш ход — бил той бог или дявол, или пък нашето собствено подсъзнание, или нашите собствени тиранични гени — е просто невъзможна.

Самият живот трябва да е базиран на възможността за избор и случайността. И макар че не можем да докажем това, ние трябва да вярваме в него. Трябва да вярваме, че можем да променяме, че можем да контролираме и управляваме съдбата си.

Всичко можеше да бъде съвсем различно. Роуан можеше да откаже да помогне на онова същество. Можеше да го убие. Вероятно дори вече го е убила. Но действията й може да се обяснят и с трагичната възможност, че щом това същество се е въплътило, тя вече не е способна да го унищожи.

Отказвам да я съдя. Гневът, който чувствах към нея, вече си отиде.

Направих своя свободен избор — да остана тук, да я чакам и да вярвам в нея.

А вярата ми в нея е голяма. Без значение колко огромна и заплетена изглежда тази мрежа от събития, без значение колко прилича на формите, в които са наредени плочите и изградени балюстрадите, на повтарящия се мотив на желязната ограда, аз ще поддържам тази вяра.

Вярвам в Свободната Воля, във Всемогъщата Сила, чрез която управляваме самите себе си като синове и дъщери на справедлив и мъдър бог, дори и да не съществува някакво Висше същество. Чрез свободната воля ние можем да избираме да вършим добро на тази земя, без значение, че всички ще умрем, без да знаем къде ще идем след това и дали там ни чака някакво възмездие или сетна истина.

Вярвам, че сме способни да познаем доброто, че прошката винаги ще е по-значима от отмъщението, че в природата, в цялото нейно съвършенство, ние представляваме най-добрите и най-развити същества, защото можем да видим красотата й, да й се възхитим, да се учим от нея, да страдаме за нея, да се опитваме да я опазим и защитим.

Вярвам, че сме единствената истинска морална сила във физическия свят, че сме създателите на етиката и морала, че трябва да бъдем така добри, както боговете, които сме създали, за да ни водят.

Вярвам, че ако положим усилия, ще успеем да създадем рая на земята. Че го създаваме всеки път, когато обичаме, всеки път, когато прегръщаме, всеки път, когато искаме да съградим, вместо да разрушим, и всеки път, когато избираме живота пред смъртта и естественото пред неестественото, доколкото успяваме да ги различим.

В края на краищата предполагам, че вярвам и в това, че вътрешният мир може да бъде постигнат дори пред лицето на най-големия ужас, дори след най-страшната загуба. Може да бъде постигнат чрез вяра в промяната и чрез вяра в свободната воля и случайността, чрез вяра в нас самите — в това, че пред лицето на голямо бедствие по-често взимаме правилното решение.

Наша е силата и славата, защото сме способни да родим идеи, безкрайно по-силни и по-издръжливи от нас самите.

Това е моето кредо. Затова вярвам в своята интерпретация на историята на вещиците Мейфеър.

Вероятно няма да успея да я защитя пред философите от Таламаска. Може би дори няма да бъде включена в досието. Но това е моята вяра, защото само тя има значение и ме поддържа. И ако трябва да умра още в този миг, няма да се страхувам. Защото не мога да повярвам, че там отвъд ни чака само ужас и хаос.

Ако ли пък ни чака откровение, то трябва да е също толкова добро, както и идеалите ни, както личната ни философия. Защото природата обгръща и видимо, и невидимо и няма как да не достигне и за нас. Онова, което кара цветята да се отварят и снегът да вали, трябва да съдържа мъдрост и някаква същностна тайна, сложна и красива като цъфтящата камелия или като облаците, скупчени над главите ни — бели и чисти в чернотата.

Ако не е така, значи сме в капана на някаква потресаваща ирония. И тогава онези изчадия от ада може наистина да танцуват в салона. Наистина може да съществува дявол, а хората, които изгарят други хора, ще са добри.

Но този свят е твърде красив, за да е така.

Или поне на мен ми изглежда такъв сега, когато седя на страничната веранда, в люлеещия се стол, след като глъчката на Марди Грас отдавна е отшумяла, а аз пиша на светлината на далечната лампа в салона зад гърба ми.

Само потенциалът ни за добро е толкова прекрасен като копринения южен ветрец, като аромата на дъжда, който заваля току-що и барабани по потрепващите листа съвсем нежно — сякаш е само призрак на дъжд, проблясващ в сребристо в тъканта на всепоглъщащия мрак.

Върни се, Роуан. Чакам те.“