Ветеранът

ОСЕМНАДЕСЕТИ ДЕН — ПЕТЪК

Прокуратурата имаше единадесет свидетели и те започнаха с първия полицай, пристигнал на местопрестъплението. Той заяви, че въпросния вторник двамата с колегата му седели в паркиран полицейски автомобил, когато малко след два часа получили сигнал за нападение на Парадайз Уей. Пристигнали след четири минути. Доколкото можел, полицаят се погрижил за мъжа на тротоара, докато партньорът му повикал подкрепление. След още пет минути дошла линейка и откарала жертвата в болница. След петнадесет минути случая поел униформен инспектор.

Джеймс Ванситарт се усмихна.

— Нямам въпроси — каза той и облекченият полицай зае мястото си в дъното на залата. Вторият свидетел беше униформеният инспектор. Госпожица Сундаран разпита и него. Накрая Ванситарт се изправи.

— Господин инспектор, когато пристигнахте на местопрестъплението, на улицата бяха ли се събрали зяпачи?

— Да.

— С вас имаше ли други полицаи?

— Да. Общо бяха десет.

— Инструктирахте ли ги да разпитат всички присъстващи, за да открият евентуални свидетели на нападението?

— Да.

— Пратихте ли също така своите десетима колеги във всички апартаменти и къщи с изглед към местопрестъплението?

— Да.

— Навлизайки в самия квартал по уличката, по която са избягали престъпниците, колегите ви продължиха ли да търсят свидетели?

— Да.

— Общо колко часа отделихте за това?

— Отзовах групата, когато се стъмни, около осем часа вечерта.

— Значи вашите десет полицаи близо шест часа са спирали пешеходците из квартала и са чукали по вратите, така ли?

— Да.

— И за това време откриха ли поне един свидетел, който да е видял или нападението, или мъже, отговарящи на описанието на моите клиенти?

— Не.

— Значи след като сте разговаряли с повече от сто души, вие не сте открили абсолютно никакви доказателства, които да свързват моите клиенти с времето и мястото?

— Не.

— Благодаря ви, господин инспектор. Нямам повече въпроси.

Следващият бе Джак Бърнс. Той описа действията си до самото предявяване на обвинение в убийство срещу Прайс и Корниш. Ванситарт пак се изправи.

— Провели сте много подробно разследване, нали, господин Бърнс?

— Надявам се.

— Не сте оставили нищо непроверено, нали?

— Ще ми се да мисля така.

— От колко полицаи се състоеше групата за оглед?

— От десетима.

— Но не са открили следи от кръвта на господин Прайс нито на самото местопрестъпление, нито наоколо, така ли?

— Да.

— Значи имаме счупен нос, от който шурти кръв като от фонтан, и нито една капчица не пада на земята, така ли?

— Поне ние не успяхме да открием.

Бърнс беше достатъчно опитен, за да не се хваща на адвокатски въдици.

— Господин Бърнс, моят подзащитен ще ви каже, че капки от неговата кръв не са били открити на мястото на престъплението, защото не си е счупил носа там. По простата причина, че въпросния вторник не е бил в Медоудийн Гроув. Вижте, господин Бърнс…

Вместо въпрос Ванситарт изнесе кратка реч. Той знаеше, че не присъстват съдебни заседатели, които да впечатли. Говореше на магистрат Джонатан Стийн, който безизразно го наблюдаваше и си водеше бележки. Госпожица Сундаран бясно пишеше.

— Навлизайки в самия квартал, вашата група търси ли нещо друго, което убийците може да са изпуснали?

— Да.

— И колко чувала успяха да напълнят?

— Двайсет.

— Грижливо ли проучихте съдържанието им?

— Да.

— И в тези двайсет чувала имаше ли поне едно доказателство, което да свързва моите подзащитни с времето и мястото?

— Не.

— Но въпреки това по обяд на другия ден енергично сте започнали да издирвате господата Прайс и Корниш, за да ги арестувате. Защо?

— Защото между единайсет и дванайсет на другия ден имах разпознати двама заподозрени.

— По снимките от Криминалната архивна служба ли?

— Да.

— Разпознал ги е собственикът на един местен магазин, господин Виджей Пател, нали?

— Да.

— Кажете ми, господин инспектор, колко снимки разгледа господин Пател?

Джак Бърнс направи справка с бележките си.

— Седемдесет и седем.

— Защо толкова?

— Защото на двайсет и осмата снимка господин Пател разпозна Марк Прайс, а на седемдесет и седмата — Хари Корниш.

— Седемдесет и седем ли са младите бели мъже, които са привличали вниманието на полицията в Североизточния район на Лондон?

— Не.

— Повече ли са?

— Да.

— Онази сутрин колко снимки имахте на разположение, господин Бърнс?

— Около четиристотин.

— Четиристотин. И все пак сте спрели на седемдесет и седмата.

— Господин Пател беше абсолютно сигурен.

— И все пак господин Пател не е имал възможност да види останалите триста двайсет и три снимки, нали?

Последва дълго мълчание.

— Да, нямаше.

— Детектив инспектор Бърнс, гледан от шията нагоре, моят подзащитен господин Прайс е мускулест бял мъж на около двадесет и пет години, с бръсната глава. Да не би да искате да кажете, че сред вашите четиристотин снимки няма други такива?

— Не твърдя такова нещо.

— Предполагам, че трябва да са десетки. Напоследък много често се срещат мускулести младежи, които си бръснат главите. И все пак господин Пател изобщо не е имал възможност да сравни снимката на господин Прайс с други подобни лица, нали?

Мълчание.

— Трябва да отговорите, господин Бърнс — внимателно каза магистратът.

— Да, нямаше.

— В такъв случай е възможно да е имало друг младеж, който много да е приличал на господин Прайс, но господин Пател не е имал възможност да сравни двете снимки преди да избере една от тях, така ли?

— Възможно е.

— Благодаря ви, господин Бърнс. Нямам повече въпроси.

Ударът бе унищожаващ. Споменаването за често срещаните мускулести младежи, които си бръснат главите, направи впечатление на господин Стийн. Той също гледаше телевизия и следеше случаите на футболно хулиганство.

Доктор Карл Бейтман говори чисто професионално. Той просто описа докарването на пациента в „Роял Лъндън“ и всички процедури преди операцията. Въпреки това, когато свърши, Ванситарт пак се изправи.

— Само един съвсем кратък въпрос, доктор Бейтман. По някое време разгледахте ли дясната ръка на пациента?

Бейтман озадачено се намръщи.

— Да.

— Когато го приехте или по-късно?

— По-късно.

— Някой помоли ли ви за това?

— Да.

— Кой, моля?

— Детектив инспектор Бърнс.

— Господин Бърнс кокалчетата на пръстите ли ви помоли да прегледате?

— Да.

— Имаше ли наранявания?

— Не.

— Откога работите в спешното отделение?

— От десет години.

— Вие сте лекар с голям опит. Вероятно сте виждали много следи от удари с юмрук, и по самото лице, и по ръката, нали?

— Да, така е.

— Когато бъде нанесен удар с юмрук с такава сила, че да счупи носа на много по-едър човек, не би ли трябвало да останат следи по кокалчетата на пръстите?

— Да, би трябвало.

— Охлузване на кожата на пръстите? Натъртване на тънките крехки кости, които минават между пръстите и китката?

— Натъртването е по-вероятно.

— Нещо като „боксьорското натъртване“, така ли?

— Да.

— Но на дясната ръка на вече трагично загиналия мъж не е имало нищо, нали?

— Не, нямаше.

— Благодаря ви, доктор Бейтман.

Карл Бейтман не можеше да знае, че куцият не е използвал юмрука си, а е нанесъл на Прайс много по-опасен удар с ръба на дланта си, замахвайки от кръста нагоре така, че да улучи носа му отдолу. Ако не притежаваше почти биволска сила и не бе опитен побойник, Прайс най-вероятно щеше да се просне в несвяст на земята.

Мозъчният хирург доктор Пол Уилис даде показания и напусна свидетелското място без Ванситарт да му зададе въпроси. Но не бе така с доктор Мелроуз от болницата на Сейнт Анс Роуд.

— Кажете, доктор Мелроуз, когато онзи вторник сте прегледали носа на господин Прайс между пет и пет и половина, в ноздрите му имаше ли кръв?

— Да.

— Засъхнала или все още течна?

— И двете. При отворите имаше парченца засъхнала кръв, но навътре кръвта още беше течна.

— И сте установили, че костта е счупена на две места, а хрущялът е изкривен, така ли?

— Да.

— Затова сте наместили коста и хрущяла и сте превързали носа, за да оставите природата да си каже думата?

— Да.

— Ако преди да дойде в болницата пациентът глупаво и въпреки болките сам се беше опитал да намести носа си, щеше ли пак да му потече кръв?

— Да.

— Като имате това предвид, можете ли да кажете колко часа са били изтекли от счупването на носа?

— Със сигурност няколко часа.

— Но колко? Три? Десет? Повече?

— Трудно е да се каже с пълна точност.

— Тогава ще ви изложа една възможност. В понеделник вечер нашият младеж излиза, напива се и по пътя за вкъщи решава да се облекчи в канавката. Но се спъва в тротоара, тежко пада по очи и удря носа си в бронята на паркирания там камион. Възможно ли е да получи счупването, което сте видели? Предната вечер?

— Може би.

— Да или не, доктор Мелроуз. Възможно ли е?

— Да.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

Ванситарт всъщност завоалирано говореше на Джонатан Стийн, но изводът беше ясен. А именно: точно такава е версията на моя клиент и ако се придържа към нея, и двамата знаем, че прокуратурата не е в състояние да я обори.

В дъното на залата Джак Бърнс мислено изруга. Защо Мелроуз просто не бе настоял, че счупването не може да е било отпреди повече от четири часа? Проклети педантично честни лекари!

Пол Финч беше началник на криминалната лаборатория. Той не бе полицейски служител, тъй като управлението вече от години използваше цивилни учени.

— Получихте ли голям брой дрехи, взети от жилището на обвиняемите?

— Да.

— И всички дрехи, носени от жертвата по време на нападението?

— Да.

— Анализирахте ли всичко с възможно най-модерната техника, за да установите дали по едните има влакна от другите?

— Да.

— Имаше ли?

— Не.

— Получихте ли също тениска, покрита със засъхнала кръв?

— Да.

— И кръвна проба от моя клиент господин Прайс?

— Да.

— Съвпадаха ли?

— Да.

— По тениската имаше ли кръв от друг човек?

— Не.

— Получавали ли сте кръвни проби от тротоара в района на Парадайз Уей или улиците в Медоудийн Гроув?

— Не.

— Получавали ли сте кръвни проби, взети под и около един камион на Фароу Стрийт?

Финч окончателно се обърка. Погледна към магистрата, ала не получи помощ. Детектив инспектор Бърнс беше скрил лицето си в шепи.

— От Фароу Стрийт ли? Не.

— Нямам повече въпроси.

Доктор Хамилтън представи доклада си за аутопсията с бодра самоувереност. Причина за смъртта, заяви той, била тежка аксонна травма на мозъчния ствол, предизвикана от многократни силни удари по черепа, най-вероятно ритници.

— По време на аутопсията проучихте ли всеки сантиметър от трупа? — попита Джеймс Ванситарт.

— Разбира се.

— Включително дясната ръка?

Доктор Хамилтън се консултира с бележките си.

— Нямам данни за дясната ръка.

— Защото по нея не е имало никакви наранявания ли?

— Това е единственото обяснение.

— Благодаря ви, доктор Хамилтън.

За разлика от специалистите, господин Уитъкър, възрастният собственик на кучето, беше малко нервен и се бе постарал да се облече официално. Носеше сако с емблемата на кралската артилерия.

Когато се беше разбрало, че ще свидетелства в процес за убийство, в пенсионерския клуб бе настъпила радостна суетня и признателният, но смутен Мич беше станал център на вниманието.

С помощта на госпожица Сундаран господин Уитъкър разказа как малко след изгрев слънце водел Мич на обичайната му разходка, ала тъй като се опасявал да не завали, влязъл в заградения запустял участък през липсваща част от оградата и прекосил напряко за дома си. Мич дотичал при него с нещо в устата. Оказало се портфейл и когато си спомнил съобщението в петъчния вестник, господин Уитъкър го занесъл в полицейския участък на Доувър Стрийт.

Когато свърши, се изправи друг. Господин Уитъкър знаеше, че той представлява копелетата на подсъдимата скамейка. В младостта му такива ги бяха бесили. Значи този човек беше врагът. Но се усмихваше най-приятелски.

— Най-приятният час в лятна утрин, а? Прохлада, тишина, наоколо няма никой, нали?

— Да. Точно затова ми харесва.

— И на мен. По това време често водя на разходка моя английски териер.

Той отново се усмихна, искрено и дружелюбно. В края на краищата не беше чак толкова кофти тип. Въпреки че Мич бе помияр, когато работеше на автобусите, господин Уитъкър беше имал английски териер. Русокосият не можеше да е лош човек.

— Та значи си вървите през запустелия участък и Мич тича на воля?

— Да.

— И изведнъж се връща при вас с нещо в устата?

— Да.

— Видяхте ли точно къде го е намерил?

— Не точно, не.

— Възможно ли е да е бил на… да речем, на десетина метра от оградата?

— Ами, аз бях на двайсетина метра навътре. Мич дойде иззад мен.

— Значи може да е открил портфейла на десетина метра от стоманената ограда?

— Да.

— Благодаря ви, господин Уитъкър.

Възрастният мъж се озадачи. Един пристав му даде знак да напусне свидетелското място. Това ли беше всичко? Той отиде в дъното на залата и седна.

Полицията използва цивилни експерти и в областта на отпечатъците от пръсти — господин Клайв Адамс беше точно такъв.

Той описа портфейла, който му бяха пратили, и трите групи отпечатъци, които бе открил, и обясни как е елиминирал тези на откривателя, господин Уитъкър, и на вече покойния собственик. И как е установил, че третите принадлежат на Хари Корниш. Ванситарт пак се изправи.

— Имаше ли размазани отпечатъци?

— Да, няколко.

— Как се размазват отпечатъците, господин Адамс?

— Ами, когато един отпечатък от пръст попадне върху друг, и двата стават неизползваеми. Размазвания се получават и при триене в друга повърхност.

— Например в джоб ли?

— Да.

— Кои бяха най-ясните отпечатъци?

— Тези на господин Уитъкър и господин Корниш.

— Те по външната повърхност на портфейла ли бяха?

— Да. Но вътре открихме два отпечатъка от Корниш.

— Значи отпечатъците на господин Уитъкър са били оставени, когато е държал портфейла в ръка? И не са били размазани от пъхане в тесен джоб, така ли?

— Така изглежда.

— Отпечатъците на господин Корниш са били оставени по същия начин и също са останали чисти, защото впоследствие портфейлът не е бил прибран във вътрешен джоб, нали така?

— Така изглежда.

— Ако човек, който бяга от местопрестъпление, отвори портфейла, извади съдържанието му и после напъха портфейла в задния джоб на дънките си, отпечатъците по външната повърхност на пластмасата ясни ли щяха да останат?

— Да.

— Но грубият плат, тесните джобове на дънките и движението от тичането няма ли да доведат до размазването на тези отпечатъци в рамките на… да речем, малко повече от половин километър?

— Възможно е.

— Значи, ако на малко повече от половин километър оттам нашият беглец извади с палец и показалец празния портфейл от задния си джоб, за да го хвърли, ще остави отпечатъци само от палеца и показалеца си, така ли?

— Да.

— Но ако някой го намери и остави собствените си отпечатъци по пластмасовата повърхност, не може ли да размаже отпечатъците от палеца и показалеца?

— Може.

— Виждате ли, във вашия доклад се казва, че имало размазани отпечатъци, препокрити с по-късни, които можели да са от ръката на друг човек.

— Това са само размазани отпечатъци. Онези отдолу може да са на собственика или на Корниш.

Стомахът на Джак Бърнс се сви. Госпожица Верити Армитидж. Тя беше вдигнала падналия портфейл от пода на цветарския си магазин.

— Господин Адамс, портфейлът е бил изваден от джоба на починалия малко след два часа във вторник. В сряда по същото време или малко по-късно господин Корниш е бил арестуван. В такъв случай трябва да е оставил отпечатъците си по портфейла в рамките на тези двайсет и четири часа, нали така?

— Да.

— Но портфейлът е открит едва в неделя сутринта. Трябва да е лежал в тревата между четири и половина и пет и половина дни. И въпреки това отпечатъците са били ясни.

— Нямаше признаци от размиване с вода. При сухи условия това е напълно възможно.

— Тогава можете ли с точност да кажете дали отпечатъците на господин Корниш са били оставени върху пластмасата във вторник следобед или в сряда сутринта?

— Не.

— В сряда сутринта двама младежи се разхождат по Мандела Роуд и виждат в канавката пластмасов портфейл. От съвсем естествено любопитство единият спира и го вдига. Отваря го, за да види какво има вътре. Оказва се, че е празен. Портфейлът е евтин, не струва нищо. Младежът го хвърля високо над металната ограда, която отделя Мандела Роуд от някакъв запустял участък, той пада на десетина метра навътре и остава във високата трева, докато в неделя не го открива едно куче. Възможно ли е?

— Ами…

— Да или не, господин Адамс? Отпечатъците щяха ли да са същите като онези, които сте открили?

— Да.

Поредното послание за Джонатан Стийн. Това бе версията, която щеше да изложи Хари Корниш, и тя напълно обясняваше отпечатъците по портфейла. Джонатан Стийн замислено си водеше бележки.

Оставаше Виджей Пател. Разпознаването на заподозрените и показанията му бяха недвусмислени. Госпожица Сундаран стъпка по стъпка му помогна да повтори видяното. Бърнс се отпусна. Щеше да се стигне до същински процес. Ванситарт се изправи.

— Господин Пател, вие сте честен човек.

— Надявам се.

— И ако приемем, ако просто приемем, че е възможно да сте допуснали грешка, нали няма да сте толкова горд, че да не допуснете тази възможност?

— Надявам се.

— В показанията си казвате, че съвсем ясно сте видели господин Прайс, защото е бил обърнат към вас.

— Да. Падаше се от дясната ми страна, откъм витрината, три четвърти обърнат към мен.

— Но също така е бил обърнат и към нападнатия. Значи нападнатият е бил с гръб към вас. Точно затова по-късно не сте били в състояние да помогнете за разпознаването му, нали?

— Да.

— И казвате, че вторият нападател, който според вас е господин Корниш, е стоял зад нападнатия. Значи и той е бил с гръб към вас, така ли?

— Ами… да.

— Тогава как сте видели лицето му?

Господин Пател се смути.

— Тогава не го видях. Видях го чак когато започнаха да го обикалят и да го ритат.

— Господин Пател, ако вие ритахте някого на земята, накъде щяхте да гледате?

— Ами, към ритания.

— С други думи надолу, нали?

— Да.

— С позволението на съда. Господин Корниш, бихте ли се изправили?

Хари Корниш стана от подсъдимата скамейка, както и служителят на затвора, за когото бе закопчан с белезници. Стийн се сепна, но Ванситарт, не му даде възможност да възрази.

— Господин Корниш, бихте ли погледнали към краката си?

Корниш го направи. Мазната му дълга коса закри цялото му лице. Възцари се смаяна тишина.

— Седнете, господин Корниш — каза Ванситарт. После се обърна към индиеца. — Господин Пател, предполагам, че сте видели слаб мъж с изпито лице и дълга коса от трийсетина метра разстояние. Когато на другия ден сте видели снимка на слаб мъж с изпито лице и дълга коса, вие сте решили, че е същият. Възможно ли е?

— Да — каза Виджей Пател. Бърнс напразно се опита да привлече вниманието му. Собственикът на магазина отказваше да го погледне. Бяха го заплашили! Някой му се беше обадил по телефона — тих глас посред нощ, споменал жена му и дъщеря му. О, Господи, стига вече!

— А сега за господин Прайс. Някога ходите ли да гледате „Арсенал“ на „Хайбери“, господин Пател?

— Не.

— В онзи ужасен ден вие сте видели един мускулест бял младеж с бръсната глава, нали така?

— Да.

— Ако отидете на „Хайбери“, ще видите стотици такива. А ако се вгледате в предните стъкла на петдесет процента от белите бусове, които всеки ден засичат другите шофьори по улиците на северен Лондон, ще видите още стотици. И знаете ли какво носят те, господин Пател? Дънки, обикновено мръсни, кожени колани и лекьосани тениски. Това е почти униформа. Някога виждали ли сте такива хора?

— Да.

— По лондонските улици ли?

— Да.

— И по телевизията, когато всички изпитваме срам при вида на чуждестранните полицаи, опитващи се да се справят с английските футболни хулигани, нали?

— Да.

— Господин Пател, жертвата не може да е ударила противника си с такава сила, с каквато твърдите вие. Щеше да нарани кокалчетата на пръстите на дясната си ръка. Предполагам, че сте видели мъжа да вдига ръка, за да се защити от евентуален удар по лицето. Възможно ли е?

— Да. Възможно е.

— Но щом може да сте допуснали такава грешка, не може ли да сте сбъркали и едно лице от трийсет метра разстояние?

Бърнс отчаяно сведе глава. Онзи, който беше инструктирал уплашения собственик на магазина, добре си бе свършил работата. Пател не отказваше да съдейства на полицията, защото тогава щяха да го третират като „враждебно настроен свидетел“. Просто беше заменил „категорично“ с „може би“ и „определено“ с „възможно е“. „Може би“ не беше достатъчно — съдебните заседатели не осъждат въз основа на „може би“.

Когато унизеният Пател напусна свидетелското място, госпожица Сундаран се обърна към Стийн.

— Прокуратурата вижда случая в такава светлина, господине. Ние молим да дадете ход на делото и да го препратите в Кралския съд по обвинение в убийство.

Магистратът повдигна вежди и погледна Джеймс Ванситарт. И двамата знаеха какво предстои. В залата можеше да се чуе и паднала игла.

— На всички ни е известен смисълът и значението на предварителния процес — почна Ванситарт. — Трябва да разполагате с достатъчно доказателства, въз основа на които, ако не бъдат оборени… — той провлачи последната дума, за да подчертае липсата на такава вероятност — съдебните заседатели под съответното ръководство да могат да определят дали подсъдимите са виновни.

Той направи кратка пауза.

— Но такива доказателства просто няма. Прокуратурата има само три сериозни довода. Господин Пател, счупения нос и портфейла. Господин Пател, явно абсолютно честен човек, стигна до заключението, че в края на краищата е възможно да е избрал двама мъже, които приличат на престъпниците. Остава въпросът със счупения нос на господин Прайс и отпечатъците на господин Корниш по един захвърлен празен портфейл. Макар че в случая вас не ви интересува онова, което може да се каже в друг съд, не може да не ви е ясно, че твърденията относно носа и портфейла ще бъдат убедително оборени. И счупеният нос, и портфейлът имат съвсем логично обяснение. И двамата знаем, че съдебните заседатели няма да обявят обвиняемите за виновни. Трябва да помоля за прекратяване на делото.

„Да — помисли си Джонатан Стийн. — Освен това съдебните заседатели ще видят клиентите ти спретнати и чисти по риза, сако и вратовръзка. И никога няма да видят досиетата на тези двама убийци. Ще им извоюваш оправдателна присъда и ще изгубиш адски много обществено време и пари.“

— С извънредно колебание трябва да се съглася с господин Ванситарт. Делото се прекратява. Обвиняемите да бъдат освободени. — И отвратен от онова, което не бе направил, магистратът излезе.

— Всички да станат — с известно закъснение извика секретарят, ала повечето от присъстващите вече бързаха към изходите. След като им свалиха белезниците, Корниш и Прайс се опитаха да се пресегнат от подсъдимата скамейка и да се ръкуват с Ванситарт, но той ги подмина и се запъти към коридора.

Нужно е време, за да слезеш от втория на първия етаж, защото има няколко асансьора, обикновено заети. Джак Бърнс случайно успя пръв да стигне долу. Направо се пръскаше от яд.

Свободните граждани Прайс и Корниш наперено излязоха от асансьора и като се зъбеха и псуваха, тръгнаха към вратата. Бърнс се обърна.

Бандитите едновременно му показаха среден пръст.

— Педал долен! — извика Прайс. После двамата излязоха на Хайбери Роуд, за да се запътят към порутеното си жилище.

— Наистина неприятно — тихо каза някой. Бърнс погледна грижливо сресаната руса коса, ленивите сини очи и спокойното, самоуверено лице и се изпълни с омраза към Ванситарт и всички като него.

— Надявам се, че се гордеете със себе си, господин Ванситарт. Те са убили онзи безвреден старец. Със сигурност. И благодарение на вас пак са на свобода. До следващия път. — Гневът му кипна и той изобщо не си правеше труд да го скрие с учтивост. — Господи, не изкарвате ли достатъчно от процесите на свръхбогаташите? Защо трябва да идвате тук като служебен защитник и да пускате тия зверове на свобода?

В сините очи на Ванситарт нямаше подигравка, а нещо като съчувствие. И адвокатът направи нещо странно — наведе се и прошепна няколко думи в ухото на Бърнс. Детективът усети ухание на скъп, дискретен парфюм.

— Това може да ви изненада, господин Бърнс — каза Ванситарт, — но е свързано с триумфа на правосъдието.

После излезе през въртящата се врата. Сякаш по даден знак на улицата се появи бентли с шофьор зад волана. Адвокатът хвърли дипломатическото си куфарче на задната седалка и се вмъкна вътре. Автомобилът потегли.

— Триумф, дръжки — изсумтя Бърнс.

Беше време за обяд. Бърнс реши да извърви пеш трите километра до участъка. По средата на пътя чу пейджъра си. Търсеха го от службата. Детективът се обади по мобилния си телефон. Отговори му дежурният.

— Един образ иска да те види. Казва, че познавал покойния.

Оказа се възрастен пенсионер, лондончанин до мозъка на костите. Бърнс го завари в една от стаите за разпити — човекът спокойно си пушеше под табелката с надпис „Пушенето забранено“. Веднага го хареса. Казваше се Албърт Кларк, „но всички ми викат Ноби“.

Бърнс и Ноби Кларк седнаха един срещу друг на масата. Детектив-инспекторът отвори бележника си.

— За протокола, пълното ви име и адрес.

Когато чу квартала, в който живееше Ноби, Бърнс спря.

— Уилздън ли? Но това е страшно далеч оттук.

— Знам аз къде е — отвърна пенсионерът. — Нали живея там.

— Ами убитият?

— Разбира се. Нали точно там се запознахме.

— И сте били толкова много път, за да ми разкажете за него, така ли?

— Стори ми се редно, щото човекът е гушнал букета — отвърна Ноби. — Трябва да пипнете копелетата, дето са го убили.

— Залових ги — каза Бърнс. — Съдът преди малко ги освободи.

Кларк се смая. Детективът откри пепелник в едно чекмедже и старецът угаси фаса си.

— Това хич не ми харесва. Не знам докъде ще я докара тая проклета страна.

— И не сте единственият. Добре, да се върнем на убития. Как се казваше?

— Питър.

Бърнс започна да пише.

— Питър кой?

— Не знам. Никога не съм го питал.

Детективът бавно преброи наум до десет.

— Според нас онзи вторник той е отишъл да занесе цветя на един гроб. Знаете ли дали гробът е на майка му?

— Не. Той нямал родители. Изгубил ги като малък. Сираче. Отгледали го в „Барнадоус“. Сигурно имате предвид леля му Мей. Една от гледачките в сиропиталището.

Бърнс си представи осиротялото момченце и милата жена, която се опитва да възстанови съсипания му живот. Двадесет години след смъртта й той бе продължавал на рождения й ден да носи цветя на гроба й. Преди осемнадесет дни това му беше струвало живота.

— И къде се запознахте с Питър?

— В бюрото.

— В кое бюро?

— За социално осигуряване. Всяка седмица седяхме един до друг. Даваха ни столове. На мен заради артрита, на него — заради куция крак.

Бърнс можеше да си ги представи седнали в Бюрото за социално осигуряване в очакване навалицата да оредее.

— И докато седяхте и чакахте си приказвахте, така ли?

— Да.

— Но не сте го питали за фамилното му име.

— Не. И той никога не ме е питал за моето.

— Пенсията си ли ходехте да получавате там? За какво ходеше той?

— За инвалидна пенсия. Имаше трийсет процента инвалидна пенсия.

— Заради крака. Казвал ли ви е как е окуцял?

— Естествено. Бил във войската. В десантните части. Имал нощен скок. Вятърът го отнесъл и го блъснал в някакви скали. Парашутът го влачил по скалите повече от половин километър. Когато другарите му го открили, костите на десния му крак били раздробени.

— Безработен ли беше?

Ноби Кларк презрително изсумтя.

— Питър ли? Ха! Той не би взел и стотинка, която да не му се полага. Беше нощен пазач.

Разбира се. Живял сам, работел сам. Не бе имало кой да съобщи за изчезването му. И имаше голяма вероятност фирмата, в която беше работил, да е затворена през август, тоя скапан август.

— Откъде научихте за смъртта му?

— От вестника.

— Това беше преди девет дни. Защо чакахте толкова дълго?

— Защото е август. През август винаги ходя за две седмици при дъщеря ми на остров Уайт. Прибрах се снощи. Хубаво е да се върнеш при смога. Оня скапан морски вятър е много кофти. За малко да пукна.

Той се закашля и запали нова цигара.

— А как попаднахте на вестник отпреди девет дни?

— Заради картофите.

— Какво общо имат картофите с мъртвеца?

В отговор Ноби Кларк бръкна в страничния джоб на сакото си и извади оръфан избелял вестник. Първата страница на „Ивнинг Стандарт“ отпреди девет дни.

— Сутринта отидох в зарзаватчийницата да си купя картофи. Развих ги и оттам ме гледаше той.

Старомоден зарзаватчия! Да увива картофите във вестници! От мръсната хартия гледаше куцият. На втора страница бяха подробностите, включително бележката за детектив инспектор Бърнс от Доувърската пандела.

— Затова направо дойдох тук.

Пенсионерът се усмихна.

— От четирийсет години не съм влизал в полицейска кола. Казвам ти — дружелюбно прибави той, — навремето имахме истински ченгета.

Бърнс се обади на Люк Скинър и му каза да вземе ключа на убития и да го занесе при колата пред участъка.

Оставиха Ноби Кларк в дома му и отидоха в местното Бюро за социално осигуряване. Тъкмо затваряха и служителите бяха свободни. Бърнс показа служебната си карта и поиска да се срещне с директора.

— Търся един човек. Казва се Питър. Фамилията е неизвестна. Среден на ръст, побелял, на възраст между петдесет и петдесет и пет години. Куц, получавал трийсет процента инвалидна пенсия. Често седял… — той се огледа. До стената имаше няколко стола. — Ей там. С Ноби Кларк. Сещате ли се?

Бюрата за социално осигуряване не са места за дружески разговори, поне между служителите зад дебелите решетки и хората отвън. Накрая една от чиновничките каза, че си спомняла такъв човек. Питър Бенсън?

Компютърът свърши останалото. Директорът отвори досието на Питър Бенсън. Поради масовите измами от години искаха снимки. Малката снимка за паспорт беше достатъчна.

— Адрес? — попита Бърнс и Скинър го записа.

— Не е идвал от три седмици — каза чиновничката. — Сигурно е на почивка.

— Не, мъртъв е — отвърна Бърнс. — Можете да закриете картона му. Повече няма да дойде.

— Сигурен ли сте? — видимо смутен от нередовната процедура, попита директорът. — Би трябвало да ни уведомят официално.

— Е, той не може да ви уведоми — каза детективът.

Полицаите откриха адреса с помощта на картата на Лондон и неколцина съседи. Двустаен апартамент на четвъртия етаж в обикновен жилищен квартал. Качиха се пеш — асансьорът бе повреден. Влязоха.

Жилището беше скромно, но спретнато. Мебелите бяха покрити с триседмичен прах, по перваза на прозореца имаше няколко умрели мухи, но нямаше оставена мухлясала храна. На сушилнята до мивката имаше измити чинии и чаши.

В чекмеджето на нощното шкафче откриха спомени от армията и пет медала, един от които за храброст. Книгите на лавицата бяха евтини и изтъркани от четене, картините бяха репродукции. Накрая Бърнс спря до снимката, която висеше на стената в дневната.

На нея се виждаха четирима младежи, усмихнато загледани в обектива, на фона на стара каменна крепост в пустинята. Отдолу пишеше „Мирбат, 1972“.

— Какво е това „Мирбат“? — попита Скинър.

— Селце. В Дофар, източна провинция в Оман, в края на Саудитския полуостров.

Младежите бяха в пустинни защитни униформи. Единият носеше кефия от плат на шахматно разположени квадратчета, прихванат с две намотки черно въже. Другите трима носеха барети с пясъчножълт цвят. Бърнс знаеше, че с помощта на лупа ще види, че кокардите им са кинжали с криле, с три букви отгоре и три кратки думи отдолу.

— Откъде знаеш? — попита Скинър.

— Веднъж кралицата дойде в Девън. Аз бях в охранителното подразделение. Към нас бяха придадени двама от този полк. Телохранителите имат много време за приказки. Те ни разказаха за Мирбат.

— Какво се е случило там?

— Битка. Всъщност война. Тайна война. От Йемен прехвърляли комунисти терористи, които искали да свалят султана. Нашите пратили Тренировъчния корпус на британската армия. Един ден гарнизонът в Мирбат бил нападнат от двеста-триста терористи. Селото било защитавано от десет души от този полк и група местни войници.

— Кой победил?

Бърнс посочи снимката.

— Те. За малко. Изгубили двама от своите и убили над сто терористи.

Трима от младежите бяха прави, четвъртият бе приклекнал отпред — преди двадесет и четири години в едно забравено от Бога пустинно село. Приклекналият беше редник, тримата зад него бяха сержант, ефрейтор и техният млад офицер.

Скинър посочи редника.

— Това е той. Питър Бенсън. Нещастникът! Да преживее всичко това и да го убият с ритници в Едмънтън.

Бърнс вече бе познал редника. Сега се взираше в офицера. Баретата беше килната върху грижливо сресаната руса коса, надменните сини очи бяха присвити срещу слънцето. Ала този млад офицер щеше да се прибере у дома, да напусне армията, да завърши право и след четвърт век да стане един от най-добрите адвокати в родината си. Скинър бе направил връзката с рязко ахване до ухото на Бърнс.

— Не разбирам — каза сержантът. — Те са убили другаря му, а той направи всичко възможно, за да ги спаси.

Бърнс отново чу школувания глас да шепне в ухото му.

„Това може да ви изненада, господин Бърнс…“

Загледан в лицата на четиримата млади войници от едно отиващо си поколение, Джак Бърнс със закъснение разбра, че измамно спокойният адвокат не бе имал предвид правосъдието на Кралския съд, а на Стария завет.

— Шефе — прекъсна мислите му загриженият млад детектив. — След като Прайс и Корниш са на свобода, какво ще стане, ако сержантът и ефрейторът някога се натъкнат на тях?

— Не питай. По-добре да не знаеш.