Ветеранът

СЕДМИ ДЕН — ПОНЕДЕЛНИК

Лежеше свит и изпълнен със страх в почти пълния мрак. Единствената нощна лампа в другия край на стаята хвърляше странни движещи се сенки по тавана. Чуваше как другите момчета в спалнята на сиропиталището бълнуват или хленчат насън. Не знаеше къде ще отиде и какво ще стане с него след смъртта на родителите му. Знаеше само, че е сам и уплашен на това ново място.

Може би беше задрямал, но се събуди, когато вратата се отвори и от коридора нахлу светлина. След това тя се наведе над него, нежните й ръце поправиха завивките и отметнаха мокрите от пот кичури от лицето му.

— Спокойно, спокойно, момче. Още ли не си заспал? Хайде, заспивай като добро момче и Господ с всичките си ангели ще се грижи за теб, докато леля Мей се върне.

Успокоен, той потъна в дългия топъл мрак на безкрайната нощ.

Съобщи му го дежурната сестра в интензивното отделение на „Роял Лъндън“. Беше го потърсила в Доувърската пандела, но по-рано Бърнс бе оставил личния си номер за спешни случаи.

— Детектив инспектор Бърнс? „Роял Лъндън“. Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но пациентът, от когото се интересувахте, неизвестният мъж в интензивното отделение… почина в шест и десет сутринта.

Джак Бърнс затвори. Предстоеше му поредният дълъг ден. Вече разследваше убийство. Поне щеше да има предимство в съда. Трябваше да присъства на аутопсията. Двата звяра в „Пентънвил“ трябваше да бъдат върнати на Хайбери и да им бъде предявено ново обвинение.

Това означаваше, че се налага да уведомят всички в съда, от секретаря до магистратите, както и служебния защитник Лу Слейд. Процедури, и пак процедури, но те трябваше да се спазват, при това стриктно. Не можеше да става и въпрос на Прайс и Корниш да им се размине заради технически пропуск, открит от някой хитър адвокат. Бърнс искаше за дълго да ги затвори зад дебелите каменни стени.

В „Роял Лъндън“ има малка морга и патоанатомия и по обяд патологът от вътрешното министерство доктор Лоурънс Хамилтън направи аутопсията там.

Според личното мнение на Бърнс съдебните патолози бяха странни типове. Вършеха работа, която го отвращаваше. Едни бяха жизнерадостни и склонни към весели разговори, докато режеха поредния труп на парчета. Други бяха по-научно настроени и се отнасяха към онова, което откриваха, с момчешки ентусиазъм, като ентомолози, попаднали на нов вид пеперуда. Трети бяха кисели и отговаряха едносрично. Доктор Хамилтън беше от първия тип. За него животът не можеше да е по-добър, нито работата му — по-прекрасна.

Джак Бърнс често присъстваше на аутопсии, но от миризмата на етер и формалдехид винаги му се гадеше. Когато дисковият трион се врязваше в черепа, той се извръщаше към схемите на стената.

— Мили Боже, здравата са го пребили — отбеляза Хамилтън, докато разглеждаха покрития със синини труп на масата.

— С ритници. Във вторник — поясни Бърнс.

— За съжаление „смърт от ритници“ не е точно онзи резултат, който се иска от мен — дружелюбно отвърна патологът и започна да реже, като диктуваше наблюденията си в микрофона.

Отне цял час. Имаше много увреждания и доктор Хамилтън отдели известно време за старо счупване на дясната бедрена кост и таза, което беше причината човекът да е куцал.

Многобройните останали травми бяха нанесени във вторник — счупена лява ръка, избити предни зъби, три спукани ребра, счупена лицева кост. Бърнс провери пръстите на дясната ръка, но Карл Бейтман се оказа прав. Нямаше наранявания. Странно.

— Причина за смъртта? — накрая попита той.

— Всичко ще бъде включено в официалния ми доклад, господин Бърнс. — Разбира се. На процеса той щеше да е основен свидетел на обвинението. — Но между нас двамата, Масивна аксонна травма на мозъка. Неврохирургът е направил всичко възможно, но не е можел да го види. На скенера не си личи. Освен това има цялостна травма в резултат на многобройни наранявания, които са оказали общото си въздействие, въпреки че поотделно не са били смъртоносни. Ще го зашия за роднините. Има ли роднини?

— Не зная — отвърна Бърнс. — Дори не зная кой е.

Следобед изпълни всички подробности за следващия ден — уведоми секретаря, магистратите и затвора „Пентънвил“. Лу Слейд изказа съжалението си за смъртта на жертвата. Цяла сутрин се бе опитвал да открие адвокат, който да поеме случая. Също като Бърнс, той се беше натъкнал на августовския синдром — отсъстваха половината от хората, на които позвъни. Но смяташе, че ще успее да убеди един млад адвокат. Убийството поне щеше да предизвика по-голям интерес.

— Все пак трябва да ги защитавам — каза Слейд.

— Не се престаравайте, господин Слейд — отвърна Бърнс и затвори.

Притиснати от главен детектив Парфит, специалистите от лабораторията им пратиха резултатите. Нямаше нито кръв, нито влакна от дрехите на Прайс и Корниш, които физически да ги свържат с покойника. Кръвта по тениската имаше само един източник — собственика й Прайс.

Бърнс прие нещата философски. Ако мъжете се бяха борили, по дрехите им щяха да останат влакна от тези на жертвата. Прайс и Корниш щяха да са прекалено глупави, ако не знаеха за изключителния напредък на полицейската техника през последните двадесет години. В днешно време се откриваха улики, за каквито по-рано детективите не бяха могли и да мечтаят.

Но куцият беше повален с юмрук и ритник отзад в сгъвката на коляното. На земята с тялото му бяха влизали в контакт само върховете на обувките, които след двадесет и четири часа бяха покрити с прах и не дадоха никакви годни за пред съда резултати.

Съобщението от дактилоскопската лаборатория обаче компенсираше всичко това. Имаше кучешка слюнка и три групи отпечатъци. Едните бяха на починалия, очевидно собственик на портфейла. Вторите бяха на господин Уитъкър, който се беше съгласил да даде отпечатъци. Третите бяха на Хари Корниш. Бърнс толкова се развълнува, че скочи.

— Сигурен ли си? Няма ли възможност за грешка?

— Джак, за идеално съответствие ми трябват шестнайсет съвпадащи точки. Имам двайсет и една. Давам ти пълна гаранция.

Лаборантът също щеше да е важен свидетел на процеса. Бърнс му благодари и затвори.

— Пипнах те, копеле — каза той на саксията.

Ала продължаваше да го гризе един проблем. Кой беше куцият? Какво го бе довело в Едмънтън? Дали беше, дошъл само за да остави евтиния букет на гроба на отдавна мъртвата жена? Имаше ли семейство, може би далеч на крайбрежието като неговата Джени? Имаше ли работа и колеги? Защо никой не бе забелязал отсъствието му? Как беше успял да нанесе такъв удар на Прайс и да не нарани кокалчетата на пръстите си? И защо бе оказал съпротива заради някакъв нещастен портфейл само с няколко банкноти?

На Люк Скинър му хрумна нещо.

— Полицаят, който пръв е стигнал на местопрестъплението. Той се е навел над мъжа и е видял лицето му преди да започне да се подува. И санитарят, онзи, който дошъл с линейката. Ако ги пратим при полицейски художник…

Бърнс откри санитаря чрез лондонската Бърза помощ и когато чу, че пациентът е починал, той се съгласи да помогне. На другия ден бил първа смяна и щял да се освободи в два следобед.

Полицаят служеше в участъка на Доувър Стрийт. Намериха го по графика за дежурствата. Уредиха в два следобед на другия ден от Скотланд Ярд да пристигне опитен полицейски художник.

Преди да си тръгне, Бърнс надълго обсъди тактиката с Алан Парфит. Главният детектив проучи всички улики и накрая се съгласи.

— Може да успеем. Имаме показанията на господин Пател, който категорично разпозна заподозрените, а също счупения нос, три часа по-късно наместен от доктор Мелроуз. И портфейла. Можем да ги пратим в затвора до края на живота им.

— Да, струва ми се, че можем. Ще те подкрепя. Утре ще се срещна с един от шефовете в Кралската прокуратура и мисля, че ще успея да го убедя.

Имаше показания, показания и пак показания. Досието беше дебело пет сантиметра. Пълните доклади от аутопсията и дактилоскопската лаборатория още не бяха пристигнали. Но двамата бяха единодушни, че случаят ще мине в съда.