30

Делото на Духър омагьоса голяма част от населението и превзе медиите не само поради странния сам по себе си набор от факти, но и защото задълбочи още повече фракциите в Сан Франциско, чиито отношения вече наподобяваха Балкански конфликт.

Уес Фаръл внимателно бе обработил медийните си изявления, обвинявайки Глицки, че е използвал Духър като пешка в собствената си борба за издигане в служебната йерархия. Дело срещу Духър просто нямаше. Всичко беше на политическа основа.

Подкрепян от активната феминистка Аманда Дженкинс, Глицки просто се опитвал да привлече вниманието на шефа на полицията Дан Ригби, като му бутал под носа дело с медиен отзвук, а пък Ригби във всичко угаждал на кмета либерал Конрад Айкен. Същевременно Глицки разчитал и на подкрепата на областния прокурор Крис Лок — черен либерал, поддържан от двама помощници хомосексуалисти.

На страната на Духър бяха Архиепископията на Сан Франциско, по-голямата част от правната общност в града, множество независими и разгневени бели мъже, включително и някои много гласовити водещи на радиопредавания.

Духър беше бял, беше мъж. Появиха се истории от хора, които го познаваха и които беше уволнил — те си припомняха безчувствените му забележки за собствената му дъщеря лесбийка. Във фирмата му нямаше адвокати хомосексуалисти. Сигурно е хомофоб. Нито пък във фирмата му имаше партньори жени. Водеха го и че е против абортите.

Казано накратко, обществената защита на Духър го представяше като съвременен Драйфус — точно изкупителната жертва, която един амбициозен либерален фанатик като Глицки ще избере, за да си вдигне акциите и да напредне в кариерата си. Сержантът бе изкарал изпита за лейтенант и беше повишен в шеф на отдел „Убийства“ — нещо, което от много хора се приемаше (а в някои кръгове сериозно се критикуваше) като поредната либерална стратегия, за да вдигнат реномето му като свидетел на обвинението.

Пред съдебната зала на Оскар Томасино, на третия етаж в Съдебната палата, напрежението се покачваше.

Охраната на сградата бе издигнала дървен коридор, през който трябваше да минават всички зрители на процеса преди да влязат в съдебната зала. Пред двойните врати на залата един метален детектор още повече забавяше хората. (На металния детектор при главния вход на палатата му се бе случвало да изпуска оръжия, а Томасино не искаше да рискува в своята съдебна зала.)

Така че в тази студена и ясна понеделнишка сутрин на девети декември коридорът пред Отдел 26, превърнал се в микрокосмос на града, бе на крачка от пълната анархия.

Между „Ветераните от чуждестранните войни“, които подкрепяха Духър, и „Американските ветерани от Виетнам“, които вярваха на Чаз Браун, вече бе избухнал минибунт. Наложи се седем души да бъдат задържани от полицаите, а двама бяха изведени от сградата и арестувани.

Но с това нищо не приключи. Няколко от виетнамските ветерани с по-висок адреналин се врязаха в група виетнамски активисти, които протестираха поради факта че Духър не бе обвинен в убийствата на Транг и Нгуен, получили широк медиен отзвук.

А коридорът водеше всички към едно място и това никак не помагаше.

Вътре в залата положението не беше по-различно. Твърдите дървени сгъваеми седалки и всички празни пространства около тях бяха претъпкани с репортери от вестниците и телевизионните станции, които се бутаха за по-добро място. Феминистките настояваха да се чуе и историята на Даян Прайс. Защитниците и противниците на абортите си подхвърляха обидни реплики от двете страни на централната пътека. Ветераните, успели да се вмъкнат вътре, не се разбираха помежду си по-добре, отколкото в коридора.

А още не бяха избрани дори съдебните заседатели. Адвокатите на двете страни застанаха пред съдията и заговориха за доказателствата, които щяха да представят, какво ще бъде позволено и какво не.

По принцип това беше скучната част от процеса. Тя се състоеше от много адвокатски жаргон и празни приказки. Но днес щеше да се разбере кои политически и социални теми, свързани с този процес, щяха да станат част от него.

Съдията още не беше влязъл в залата, но стенографката вече бе заела мястото си. Съдебният сътрудник също бе седнал с компютърните разпечатки до себе си, а тримата пристави спокойно изчакваха.

На масата на обвиняемия Марк Духър бе въплъщение на спокойствието. Той и адвокатите му бяха влезли в Съдебната палата през задния вход, за да не трябва да се сблъскват с репортерите или с протестиращите тълпи. Сега Духър седеше сериозен и притихнал, с положени на масата пред него ръце.

От дясната му страна седеше Уес Фаръл, който бе свалил излишните си килограми и бе изоставил нехайния си начин на обличане. Кафявата му вратовръзка и сивият костюм от „Брукс Брадърс“ го превръщаха в олицетворение на преуспяващия адвокат.

От другата страна на обвиняемия седеше Кристина Карера, според някои „другата жена“, заради която Духър бе убил съпругата си. Тази теория не издържаше по-внимателно вглеждане — от месеци репортерите не ги оставяха на мира, а те бяха прекарали заедно съвсем малко време. Никога не ги бяха хващали на тайна среща. Отричаха да са нещо повече от добри приятели, изпълнени с уважение един към друг и отдадени на това да докажат невинността на Духър.

Кристина бе положила изпита за вписване в адвокатската колегия едва преди две седмици, но по молба на Духър бе влязла в отбора на адвокатите му от самото начало. Въпреки протестите на Фаръл.

Духър му го беше казал, когато излизаха от Съдебната палата, след като бяха пуснали Марк под гаранция. Фаръл бе хванал ръката на приятеля си.

— Дай да изясним нещата. Искаш Кристина Карера, която още не си е взела адвокатския изпит, да ми бъде помощник на твоя процес за убийство?

— Докато процесът почне, тя ще си вземе изпита.

— Дори и така да е, това ли искаш?

— Да.

Фаръл кимна и си даде вид, че мисли по въпроса.

— Как да ти го кажа така, че хем да звучи уверено и недвусмислено, хем да не ти нараня чувствата? А, сетих се. Да не си откачил съвсем?

— Няма такова нещо, Уес. Идеята е страхотна.

— Това е най-ужасното ти хрумване. Възможно най-ужасното.

Духър тръгна напред и принуди Фаръл да го последва по стълбите на палатата и после по „Брайънт“.

— Виж сега…

— Не искам да те слушам, Марк. Това не подлежи на обсъждане.

Но Духър продължаваше:

— И двамата сме съгласни, че става дума за политика, нали? Ето ни и нас, двама бели мъже, точно това, което този град мрази и всички заседатели също ще мразят.

— Не е вярно…

— Изслушай ме. В обвинението имаме жена областен прокурор и черно ченге и те представляват правораздаващите органи. Трябва да сме различни като тях.

— Хубаво, ще си изберем някой, който да не прилича на нас, но няма да е тя. Вече ви разнасят вас двамата…

Духър спря.

— В тези приказки няма нищо вярно. Нищо.

— Не съм казал, че има, Марк. Казвам ти какво съм чул, какво говорят другите.

— Ами още по-добре. Нека всичко да е открито. Пуснеш ли я в екипа, месеци наред ще ни гледат под микроскоп и нищо няма да открият, защото нищо няма. Тя е умна, знаеш ли? Отличничка.

— Тя дори не е адвокат.

— Говорихме вече за това. Ще стане. Обича си работата, умна е и ще работи като луда за теб за нищожна сума от това, което би платил на някой друг.

— Искаш да кажеш от това, което ти ще платиш на някой друг. Заради парите ли го правиш?

— Не, това е между другото. Ще спестя малко пари, но искам да е с нас. Адски красива е, мъжете съдебни заседатели ще искат да са на нейна страна.

Фаръл клатеше глава.

— Напротив, ще ти завиждат, а жените ще ги ударят комплексите.

— Не е вярно.

— И залагаш живота си?

Духър като че ли се замисли.

— Аз съм човек, който рискува, Уес. Интуицията ми казва, че в този случай съм прав. Цял живот съм вярвал на интуицията си. Така че, да, бих заложил живота си. Такъв съм си и мисля, че доста добре съм се справял досега, не мислиш ли?

Уес долови скритото послание: „По-добре от теб, стари приятелю“.

Но идеята беше ужасна. Уес просто не можеше да се примири и да я приеме, въпреки че виждаше накъде отиват нещата.

— Ами ако не се сработя с нея? Ако не се погаждаме?

— Защо да не се сработите? Двама професионалисти, обща кауза, в която вярвате. Защо да не се погаждате? — Духър погъделичка самочувствието на Фаръл. — Ти ще си мъжът, Уес. Тя ще приема заповеди от теб. И не би пропуснала такава възможност, ще скача и през обръч, ако ѝ заповядаш.

Отново вървяха. Следобедът беше мрачен, четирите платна на „Брайънт“ бяха претъпкани с коли, които искаха да преминат моста „Бей“. Клаксони, ругатни.

— Защо я искаш, Марк? Честно?

— Току-що обясних.

Фаръл поклати глава.

— Не, исках да кажа в личен план. Питам те като приятел, не като адвокат. Не вярвам да не виждаш колко лошо може да се извърти всичко. Не е ли така?

— Така е — призна накрая Марк. — Говорихме, че риск съществува. Мисля, че си заслужава да го поемем.

— Защо?

Духър направи още няколко крачки и след това прегърна Фаръл през раменете.

— Предполагам, че я искам по същата причина, по която искам теб. Няма да се чувствам удобно с някой, който просто съм наел. — Той придърпа Фаръл по-близо до себе си. — Тя ми вярва, Уес.

Аманда Дженкинс бе заменила традиционната си мини пола с консервативен тъмносин костюм. Сега косата ѝ стигаше до раменете, краищата ѝ бяха подвити навътре. Лейтенант Ейб Глицки седеше до нея на масата на обвинението и помагаше в подреждането на документите.

Глицки бе опитал да се изолира от лудостта на всичко това през последните няколко месеца. Достатъчно му беше, че има да мисли за децата и за новата си работа. Предсказанието на Батист се бе сбъднало и сега той завеждаше отдел „Убийства“. Вестниците можеха да пишат каквото им хрумне за повишението му, но той знаеше, че Батист искаше точно него за свой заместник, а на изпита за лейтенант бе втори по успех. Беше си го заслужил.

На Марк Духър гледаше като на несвършена работа от дните си като сержант. Бе разследвал случая, беше събрал доказателства, бе ги предал на областния прокурор. Делото си оставаше негово, докато осъдеха Духър.

Така че по изискване на областната прокуратура, Глицки седеше зад масата на обвинението до Аманда Дженкинс, облечен в тъмния костюм, който беше купил за погребението на Фло и който не бе обличал оттогава.

Почти седем месеца.

Щеше да стои тук всеки ден до приключването на процеса. Според Законодателството на щат Калифорния, клауза 777(В) областната прокуратура имаше право да призове „длъжностно лице“, което да присъства по време на процеса и обвинителите обичаха разследвалият случая полицай да бъде до тях по няколко причини — да имат човек, който да подготви другите свидетели затова, което им предстоеше, да пробват стратегиите и теориите с друг професионалист, да говорят с някого през почивките, да разчитат на някой, който да наблюдава съдията и съдебните заседатели. Ако например някой от заседателите заспеше, Глицки щеше да каже на Дженкинс да повтори съответните неща.

Но най-вече това беше втори чифт уши, който слушаше какво всъщност казваха свидетелите, а не това, което всички — освен съдебните заседатели — очакваха и следователно чуваха. Имаше огромна разлика и Ейб беше точно за това.

— Всички да се изправят. Отдел 26 на Висшия съд на град и област Сан Франциско влиза в заседание. Съдия е Оскар Томасино.

Фаръл се изправи, намести вратовръзката си и прочисти гърло — нервите му бяха опнати до скъсване. Стотици пъти бе присъствал в съдебни зали, но нищо не можеше да се сравнява с напрежението по това дело. И накрая, след всички подготовки, то беше започнало.

Облечен в черната си тога, Томасино се запъти към мястото си. Седна, оправи полите на черната си дреха, подреди някакви документи, отпи глътка вода, пошепна нещо на съдебния репортер, който му се усмихна. Въпреки че беше наясно, че това си бяха чисти ритуали, Фаръл се зачуди какво говори съдията и дали се отнася за тях. Томасино повдигна рунтавите си вежди и огледа залата. Присъстващите сядаха, шумяха и почти никой не чу как съдията ги поздрави с добро утро.

Но това не го притесни. Той почука с чукчето си като че ли да провери дали още работи и кимна към сътрудника си:

— Обяви делото.

Сътрудникът се изправи.

— Съдебно дело номер 159317, Народът от щат Калифорния срещу Марк Франсис Духър. Страните да обявят присъствието си за протокола.

Фаръл погледна наляво към клиента си, а след това и към Кристина. Вирнат палец, дежурната усмивка за самочувствие, заради клиента. Той самият не се чувстваше много уверен, бе загрижен, че слабостите му и нежеланието, с което прие Кристина като помощник, фатално ще се отразят на делото.

Кристина изглеждаше добре — по дяволите, тя винаги изглеждаше добре — и определено беше готова за битка. Фаръл дори трябваше да признае, че тя работи съвестно и всеотдайно, както и че притежава афинитет към правото.

Е, и? Въпреки това, въпреки напереното ѝ държане и чувството ѝ за хумор, той искаше тя просто да изчезне.

Защото, дявол да го вземе, бе влюбена в клиента им.

Уес беше сигурен, че между тях още не бе имало нищо, но изобщо не се съмняваше, че нещата скоро ще се променят и направо го втрисаше.

Това беше неназованият мотив. Фаръл нямаше представа дали Аманда Дженкинс ще го повдигне пред съда, но това бе единственият аргумент за вината на Духър, който Фаръл не можеше да разбие на пух и прах.

Този въпрос лежеше заровен под рационалните аргументи дълбоко в него. Имаше нощи, в които той надигаше глава като призрак и Уес се събуждаше плувнал в пот.

Но времето за размисъл бе свършило.

Абсолютно сериозен, Томасино самодоволно отвори папката си, за миг се зачете и хвърли поглед към масите на адвокатите.

— Госпожо Дженкинс — започна той, — господин Фаръл. Преди да извикаме първите кандидати за съдебни заседатели, трябва да вземем решение по точка 402.

Дженкинс се изправи.

— Да, Ваша Светлост.

Съдията пак се зачете.

— Имате два иска, като и двата са свързани с показания за характера, които както знаете не могат да се използват за опровергаване от обвинението.

Томасино поясняваше този технически въпрос, но исковете по точка 402 бяха точно за това. По закон показания за лош характер не можеха да служат като доказателство, че обвиняемият е извършил дадено престъпление. Например, ако Джо Смит набие кучето си, това не означава, че е убил жена си.

Освен това законът бе наясно с естествената човешка склонност на обвинението да опетни репутацията на обвиняемия, като извади на показ всички лоши неща, които той е правил, така че да изглежда по-вероятно, че е извършил и онова, в което го обвиняват. Затова бе създал и тази преграда за подобни неща.

Ако преди това защитата не представеше доказателства за добрия характер на обвиняемия, правилникът за доказателствата забраняваше на обвинението да представя показания, накърняващи репутацията му.

Фаръл бе направил този иск, защото свидетелският списък на Аманда Дженкинс включваше някои бивши колеги на Духър, които нямаха много мили спомени за него. Но най-вече, защото обвиненията на Чаз Браун и Даян Прайс се бяха прикрепили към обвиненията в убийство към Духър.

Дженкинс мислеше, че те са важни за разбиране на истинската същност на Марк Духър. Острието на стратегията ѝ явно се състоеше в това, че Духър не е този, за който се представя, а без показания за характера това щеше да е трудно. Дори и да беше убедена, че има достатъчно физически доказателства и доказуема теория, с която да го осъди, ако можеше да се сложи и още нещо отгоре, нямаше защо да го пропуска.

От друга страна, ако Фаръл се задоволеше само с опровергаване на останалите доказателства на Дженкинс, въпросът за характера на Духър изобщо нямаше да се повдигне. Защитата първа трябваше да представи показания за характера на обвиняемия, иначе нямаше да бъдат приети. Затова Фаръл не беше сигурен дали те изобщо ще му потрябват.

От друга страна Уес знаеше, че понякога можеш да опровергаеш всички доказателства и въпреки това да не успееш да убедиш съдебните заседатели. Невинен до доказване на противното беше прекрасна идея, обвинението се нагърбваше с доказателства, но човешките същества бяха склонни да приемат, че щом хората ги арестуват и водят на съд, значи вероятно са виновни. Затова и Фаръл — като Дженкинс — знаеше, че от много глава не боли.

И имаше най-добрия свидетел, за който можеше да мечтае — Джеймс Флеърти, архиепископ на Сан Франциско. Независимо дали щяха да изберат заседатели католици, Фаръл вярваше, че моралният авторитет на Флеърти щеше да е непробиваем.

Разкъсваше се.

За да е сигурен, беше сложил архиепископа в списъка със свидетели. Искът му 402 се състоеше в следното — ако повика архиепископа и по този начин намеси въпроса за характера на обвиняемия, значи ли това, че Дженкинс ще има право да призове Браун и Прайс. Естествено, Фаръл не искаше заседателите да чуват който и да е от двамата.

Дженкинс отговаряше:

— Ваша Светлост, архиепископ Флеърти няма да свидетелства дали е бил с обвиняемия в нощта на убийството. Не подкрепя алибито на господин Духър за времето на убийството. Следователно единствената му връзка с това дело е да служи като свидетел за характера на обвиняемия. А щом го прави…

Веждите на Томасино се повдигнаха и той я прекъсна:

— Знам закона. Но все още не съм убеден в уместността на който и да е от вашите двама свидетели.

— Ваша Светлост, с позволението на съда. — Фаръл се изправи на крака. — През по-голямата част от изминалата година Марк Духър е живял под сянката на тези абсурдни обвинения и недоказани клевети. Дори и ако обвинението е изкопало някакви свидетели, които да подбутнат тези необосновани обвинения, те ще говорят за предполагаеми престъпления отпреди трийсет години. Това е твърде отдалечено като време.

Тези забележки предизвикаха първото единодушие на фракциите в галерията и то не беше в полза на Духър. Всички, с изключение на репортерите, бяха тук с някаква цел, а Фаръл се опитваше да убие в зародиш всякакви дискусии по социалните въпроси, повдигнати с показанията на Даян Прайс и Чаз Браун.

— Отдалечено друг път! — изкрещя някаква жена. — Той пак я е изнасилил. — Изведоха я от залата.

След като Томасино възстанови реда, Фаръл отново се изправи и започна реч.

— Ваша Светлост, всяко задълбочаване в тези обвинения ще доведе до значителна загуба на съдебно време и спорове по древна история. Целият този процес — и за това вече виждаме доказателства в тази съдебна зала — ще се завърти около едно предполагаемо изнасилване и предполагаемо убийство, за които се твърди, че са се случили преди години и на хиляди километри оттук. Ще обърка и ще предубеди съдебните заседатели, а и просто не е честно да се допускат тези необосновани неща. Как би трябвало да се защитаваме от обвинения, направени от хора, които са си мълчали в продължение на трийсет години и сега използват момента и изпълзяват на открито, веднага щом зърнат телевизионна камера?

При последвалата този въпрос експлозия, която Фаръл очакваше, Томасино пет пъти удари с чукчето си, намръщи се и отново заудря. Изгони още трима души. След като приставите ги изведоха, настъпи мъртвило.

— Искам всички да разберат едно — заговори тихо Томасино, като така принуди всички да го слушат. Той посочи с пръст задната част на съдебната зала. — Вие, които наблюдавате това дело, не сте част от него и всеки опит да станете част от него ще има своето противодействие. Още един подобен шум и ще опразня залата. — Той посочи Фаръл с чукчето. — Продължавайте, господин Фаръл. И внимателно.

Фаръл разбра. Съдията беше наясно, че той нарочно е провокирал присъстващите и нямаше да търпи това. Реши, че е най-добре да бъде кратък.

— Госпожа Дженкинс няма никакви истински доказателства по това дело, затова е включила тези необосновани обвинения с надеждата да осъди клиента ми чрез предубеждение. Ще ни накара да повярваме, че тези свидетели ще говорят за характера на господин Духър, но точно това те няма да направят. Ще го обвинят в други престъпления, за които обвинението няма доказателства. Нямат място в тази съдебна зала.

Дженкинс кипна:

— Имаме доказателства…

— Тогава обвинете го! — сопна ѝ се Фаръл.

Галерията не се разбуни много, но Томасино вдигна чукчето си и шумът спря изведнъж.

— Бих искал адвокатите да се обръщат към съда, а не един към друг. — За момент съдията замълча, после продължи: — Обвиняемият е тук за убийството на съпругата си. Това е единственото обвинение към него и с това ще се занимава този съд.

Фаръл кимна доволно. Ако това беше решението на съдията, то заседателите нямаше да чуят нито Чаз Браун, нито Даян Прайс. Нещата почваха добре за тях.

— Следователно — продължаваше Томасино, — съгласно точка 352 от правилника този съд решава, че предложените показания на Чаз Браун във връзка с предполагаемо убийство на неназована личност, извършено от обвиняемия във Виетнам преди около двайсет и пет години, се отхвърлят. Не само че предполагаемото събитие се е случило отдавна, но и всяко обсъждане ще отнеме много съдебно време. Особено, госпожо Дженкинс, като се вземе предвид, че господин Браун не е бил свидетел на това убийство и следователно не може да свидетелства, че то изобщо се е случило.

От галерията се чуха приглушени викове „Точно така“ и „Да!“, но само един поглед на Томасино отново възстанови тишината.

— Но — продължи съдията, — въпреки че е еднакво отдалечено във времето, свидетелството на Даян Прайс за предполагаемото изнасилване е на свидетел първа ръка…

— Ваша Светлост! — Фаръл усети накъде отива съдията и трябваше да протестира. — Това предполагаемо изнасилване изобщо не се е случвало, а дори и да се е случило, това няма нищо общо с обвиненията срещу господин Духър. Не можете да позволите…

— Господин Фаръл! Този въпрос ще се повдигне, само ако вие предоставите показания за характера. Както знаете, ако го направите, обвинението може да призове свои собствени свидетели. Вие, на свой ред, може да атакувате достоверността на тези свидетели, ако желаете.

— Да, Ваша Светлост, но…

Томасино не му обърна внимание и заговори на Дженкинс:

— Госпожо Дженкинс, съдът разрешава да призовете Даян Прайс като свидетелка за характера на обвиняемия, при условие че защитата повдигне този въпрос.

— Благодаря ви, Ваша Светлост.

— Но трябва да ви предупредя, че ще инструктирам съдебните заседатели как да приемат показанията ѝ. Това няма да се превърне в процес за изнасилване.

Отново шум в галерията и този път съдията използва чукчето си. След това погледна часовника си.

— Господин Фаръл, госпожо Дженкинс, имате ли други искове, по които съдът трябва да се произнесе, преди да започнем с избирането на съдебни заседатели? Не? Добре, обявявам двайсет минути почивка, докато първите кандидати заемат местата си.

Досадните процедури около избирането на съдебните заседатели отнеха останалата част от сутринта и като се вземеше предвид вниманието, което Томасино обръщаше на подробностите, това щеше да бъде дълъг процес. Шестнайсет потенциални заседатели от първите шейсет бяха освободени заради осведомеността си по делото. Това беше огромен процент, който показваше колко внимание му обръщат медиите, а той едва започваше.

Защитата беше наела малка стая в сграда срещу тази на Съдебната палата. Уес отиде да вземе сандвичи, което естествено остави Марк и Кристина сами. Те влязоха в стаята заедно и затвориха солидната дървена врата.

Кристина остави куфарчето си на бюрото и се обърна. Марк беше на няколко крачки зад нея, а стаята беше малка. Стояха един срещу друг на трийсетина сантиметра разстояние.

Кристина — образно казано — се въздържаше месеци наред. Изведнъж физическото присъствие на Шийла Духър вече не ги разделяше. Встъпителните слова на процеса сигнализираха началото на нова фаза.

Марк трябваше да усети това. Трябваше да знае, че Кристина ще бъде до него. Тя го погледна в очите.

— Не знам за теб, но на мен една прегръдка би ми дошла добре.

Фаръл почувства промяната, веднага щом се върна със сандвичите. Нещо се бе случило тук. Имаше неловко напрежение, едва ли не осезаемо усещане, че е прекъснал нещо.

— Ей, каубои! — промърмори той.

Кристина се облягаше на перваза и разресваше косите си с пръсти. Марк беше седнал на бюрото и люлееше крака като ученик. Уес реши да започне да вади сандвичите и да продължи да приказва, да даде възможност на това, което се е случило, да отмине.

— Мислех си да не призоваваме Флеърти. Така ще си спестим сума ти неприятности.

Духър подхвана темата.

— Напротив. Имаме един добър католик в съдебните заседатели и ако архиепископът каже на този човек, че не съм направил нищо — което знаем, че е истината — в най-лошия случай няма да постигнат пълно съгласие. Освен това искаме Даян Прайс да свидетелства срещу нас.

Кристина се оттласна от прозореца.

— Не, Марк, ние…

Но изпълнен с решителност, Духър се изправи, грабна една кутийка с газирана напитка и я отвори.

— Знам, че в началото казахме „не“, но не чу ли Томасино? Дори и съдията мисли, че това са глупости. Дженкинс ще изглежда отчаяна. Става въпрос за достоверност. И тогава ти, Кристина, ще я подложиш на кръстосан разпит.

— Аз ли? Защо не Уес?

Но Уес знаеше защо.

— Защото си жена. Много по-ефектно ще е, ако ти започнеш да говориш за наркотиците, които госпожа Прайс е взимала, и за мъжете, с които е спала в колежа, и защо не е подала оплакване за това предполагаемо изнасилване, и защо десетилетия наред е забравила за него. Накратко, ще я направиш на нищо.

Кристина клатеше глава, забила поглед в пода.

— Какво? — обърна се към нея Уес.

— Не искам да го правя. Не искам да правя никого на нищо. Съжалявам я. Не го ли разбирате?

— Аз те разбирам — обади се Марк.

— Извинявай, но плюя на това. Радвам се, че вие двамата сте толкова чувствителни. Ей тука вътре ми става едно топло… — Фаръл се завъртя в малката стая. — Урок номер едно — на процес, като на война. Милост към никого. Разрушаваме всичко по пътя си, защото ако не го направим, сигурни бъдете, ще разпердушинят нас. Съчувствието няма място тук. — Фаръл леко смекчи глас. — Виж, Кристина, тази Даян Прайс се опитва да изпрати клиента ни в затвора за по-голямата част от онова, което остава от живота му, и това я прави мой враг. А и лъже! Което пък я прави твой враг.

— Просто не съм свикнала да мисля по този начин.

Духър ѝ се притече на помощ.

— Уес, и ти можеш да го направиш. Не е задължително да е Кристина.

За рекордно кратко време Уес отново набра пълна скорост.

— Разбира се, че и аз мога да го направя! Всеки може да го направи! И по телефона можем да я свършим тази работа. Но Кристина, понеже е жена, може да я свърши най-добре, а ние към това се стремим. Винаги най-доброто. По този начин се печели дело. Единствено по този начин. — Фаръл втренчи яростен поглед в тях.

— Добре, Уес, добре. Много си сладък, като си ядосан. Казвали ли са ти го?

— Не — отвърна той. — Никой не ми го е казвал. Кристина, какво мислиш?

С доволство Фаръл отбеляза, че тя бе леко пребледняла. Може би най-накрая започваше да разбира в какво се е замесила. Но Кристина се стегна.

— Не — отвърна тя, — мисля, че си по-сладък, като не си ядосан.

Когато Томасино обяви обедната почивка, Глицки си проправи път през тълпата в галерията и след това мърморейки „Без коментар“ се провря през журналистите в коридора. Качи се по стълбите, а не в претъпкания асансьор, до отдел „Убийства“, до своите собствени три метра и половина лично място. Искаше да си изяде кифлата и ябълката на спокойствие и може би да отхвърли малко административни задачи, преди съдът отново да се събере в един и половина.

Но още не направил и крачка навътре в стаята, видя на бюрото си Пол Тию. Заедно с някакъв мъж — дълга коса, блеснал поглед, напомпан, нещастен и раздърпан. Глицки веднага разпозна симптомите — човекът беше друсан с метамфетамини.

— Помниш ли Чаз Браун? — попита Тию.

Глицки се канеше да кимне, да му стисне ръката, да се държи възпитано, но Браун не му даде такава възможност.

— От къде на къде няма да свидетелствам? Колко време се мотах с вас, а сега за мен какво?

Тию се намеси:

— Чаз чул за решението на Томасино от приятелите си в съдебната зала. Надяваше се да изкара още няколко дни в „Мариот“. — Градската управа настаняваше свидетелите си в различни хотели и Чаз очевидно се бе надявал на по-дълга ваканция.

Ейб не беше особено впечатлен.

— Решението не е наше, Чаз. Искахме да свидетелстваш. Съдията реши друго. Ние губим.

— Защо? Онзи там убива един, после друг, след това и жена си. И ми казваш, че няма връзка.

— Напротив.

— И защо тогава бе, човек?

— Няма доказателства. Няма доказателства, че е имало убийство.

— Ами аз че го казвам, това не е ли доказателство?

Глицки запази спокойствие.

— Не си го видял, Чаз. Не си бил свидетел. Сайгонските архиви, ако е имало такива, са унищожени. — Той сви рамене и повтори: — Губим.

— Говорихме ги тези неща — намеси се Тию. — Какво искаш да направим, Чаз? Още една вечер да преспиш в „Мариот“? — Той хвърли пълен с надежда поглед към Глицки.

— Ами на всички съм казал, че ще участвам в процеса…

И сега, помисли си Глицки, дори и тази мъничка слава щеше да го подмине. Представи си колко разочароващо може да бъде това, но най-вече му се искаше Чаз да си тръгне. Вече не им трябваше, а и не беше от най-подходящите посетители на Съдебната палата.

— И Духър ще се измъкне, нали?

— Надяваме се, че няма да стане така, Чаз. Затова е и този процес.

— Но не искат да слушат за онзи, когото уби там?

— Страхувам се, че не.

— Кучи син — процеди Чаз. — Никога не си плаща за нищо, нали?

В този момент нещо в Глицки се преобърна. И преди се бе срещал с Браун и той никога не бе напълно трезвен, но никога и откровено враждебно настроен към Духър. Може би сега това се дължеше на хапчетата, но като че ли изведнъж се появи и нещо друго.

— Мислех, че нямаш лични сметки за уреждане с Духър — подхвърли Глицки.

— Нямам — напери се Чаз. — Кой казва, че имам?

— Така се държиш, Чаз. Никой нищо не е казвал.

— Никак не се държа. Десет години не съм го виждал този…

Тию трепна. Поне пет пъти беше разпитвал Чаз и това го чуваше за пръв път.

— Не бяха ли двайсет и пет години, Чаз?

Очите на Браун светнаха, започнаха да гледат ту Глицки, ту Тию. Той направи крачка назад и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Десет, двайсет и пет, каква е разликата?

— Петнайсет години — отвърна Глицки.

— Е, и? — сви рамене Браун.

— И кое от двете е, Чаз? — подхвана го Тию. — Виждал ли си го преди десет години?

— Може би. Може и единайсет да са, не знам.

Глицки:

— И за какво?

— Не знам. За същото нещо.

Двамата инспектори се спогледаха. Глицки кимна и Тию започна:

— Говорил си с Марк Духър за убийството в Сайгон преди десет години? За какво по-точно?

Браун зачеса брадата си, повъртя очи, въздъхна дълбоко.

— Имах, нали знаете… не можех да си намеря работа. Ровех се из вестниците и видях, че Духър ще ходи на някаква благотворителност, и пишеше, че много си падал по тия неща, и аз реших, че той хубавичко се е наредил и може да помогне на един стар приятел.

— Опитал си се да го изнудиш? — попита Глицки.

— Първо го помолих да ми даде малко дребни. Не че съм го притискал или нещо такова.

— И той? Плати ли ти?

Чаз клатеше глава.

— Изхвърли ме, кучият му син. Каза, че никой нямало да повярва на отрепка като мен. Направо ми се присмя. Хич не му пукаше, че животът ми изтичаше в кенефа.

— Защо не го каза преди, Чаз? — обади се Тию.

— Помислих, че ще си скофтите мнението за мен. Не знам.

— И искаше да свидетелстваш, за да му го върнеш? — На Глицки всичко му бе ясно. Ставаше въпрос затова кой е по̀ мъжкар — власт и разчистване на сметки.

— Така де. Покажете му на копелето. — Той гледаше лицата на двамата инспектори. — Ей, това не значи, че не уби онова момче.

31

„Не знам за теб, но на мен една прегръдка би ми дошла добре.“

Духър продължаваше да изживява отново и отново момента, да усеща сладостта, аромата ѝ, гърдите ѝ, които се притискаха до неговите, ръцете ѝ около кръста му, под сакото му.

Стояха така, прегръщаха се дълго време — може би трийсет секунди, четирийсет. Той започна да се възбужда, тя го почувства, от гърлото ѝ се изтръгна едва доловим стон, притисна се в него. След това се отдръпна, погледна го, подкани го да я целуне — в началото внимателно и нежно, а после с отворена уста, всепоглъщащо.

След това Уес беше отвън, говореше на някой в коридора. Тя отиде до прозореца, а той седна на бюрото.

Вечерта — целият екип почти живееше заедно — всички вечеряха в един френски ресторант на Клемънт стрийт. Както беше по традиция, Фаръл откара Духър у тях. И двамата бяха изтощени след дългия ден в съдебната зала. Щеше да има много време да умуват над избора на съдебните заседатели.

Кристина не му се обади. Той също не ѝ позвъни.

След това днес целия ден, сексуалното напрежение, а Фаръл като че ли особено внимаваше да не оставя Марк и Кристина сами.

У дома след още една късна вечеря и още един ден, преминал в избор на съдебни заседатели, Духър се преоблече в чифт панталони със защитен цвят и черен памучен пуловер. После отиде бос долу в библиотеката и застана до прозореца.

Кристина вървеше по алеята, мина през градинската врата и след това продължи нагоре по вътрешния двор. Вътре светеха само лампите в кухнята. Чакалите от медиите като нищо можеха да сметнат къщата за празна. Той отвори вратата.

— Виждаш ли?

— Без проблем.

Влязоха в кухнята. Тя беше вдигнала качулката на якето си. Отметна я и издуха кичур коса от лицето си.

— Притеснена съм.

Духър пристъпи напред и я скри в прегръдките си. Пусна я, целувка нямаше. Тъжна полуусмивка, след това отстъпление към кухненския шкаф.

— Да ти сипя чаша кафе? Вино? Ще си свалиш ли якето?

Тя избра виното, свали връхната си дреха и я просна на един от столовете. Марк се засуети около хладилника, извади бутилката, отвори я, взе чаши. Приближи се до нея, плъзна една от тях в нейна посока и си придърпа стол. Вдигна своята чаша, тя я докосна с нейната, звън.

— Кристина, искам да знаеш, че това не съм го планирал. Нито пък вчерашния ден.

— Аз също. Такива неща не можеш да планираш.

Марк отпи от виното.

— И сега не знам какво да правя. Не знам ти как се чувстваш. Нищо не ми е ясно.

— Знаеш ли ти как се чувстваш?

— Не съвсем. Объркан, предполагам. Ужасно виновен, въпреки че в този контекст това не са най-подходящите думи. Искам да кажа…

Тя покри ръката му със своята.

— Знам какво имаш предвид. Мислиш, че е твърде скоро.

— Не знам кое е „твърде скоро“. Но знам това сега какво е, а и вчера също.

— И аз.

Той се усмихна.

— Не говоря за чувството.

Кристина стисна дланта му.

— Аз пък да.

Духър отдръпна ръката си.

— Не, има още нещо и не мисля, че мога да му имам доверие. Не мога.

— Какво?

— Това, че двамата се събрахме по този начин, стресът на цялата ситуация. Ти помагаш на защитата ми, аз завися от теб. Изкуствена среда.

— Събрали сме се заедно не по наше желание?

Той остави чашата си и криво се усмихна.

— Подиграваш ли ми се?

Тя се наведе към него.

— Мъничко.

— Добре, но аз говоря сериозно. Мисля, че заслужаваме по-добра възможност от тази. Особено ти. — Духър въздъхна. — Никога не съм си мислил, че отново ще обичам някого, а ето сега и изобщо не му е времето. Нищо не е както трябва.

— Не всичко — каза Кристина.

— Почти.

Тя клатеше глава.

— Чувстваш, че ме обичаш. И аз те обичам. Почти всичко е както трябва.

Той завъртя чашата си, по тезгяха останаха малки кръгчета.

— А ако ме осъдят за убийство, ще изляза от затвора, когато ти станеш на повече от моите години.

— Няма да те осъдят. Не си го направил ти.

— Аз бих казал, че не трябва и на съд да ходя, защото не съм го направил. Но както виждаш…

Тя отпи от виното.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Той впери поглед в земята, отново въздъхна и вдигна очи.

— Че те обичам и ме изкушават две неща. Първото е да те заведа горе и да не мисля кое какво означава или докъде може да доведе.

— Избирам това — каза Кристина.

Той докосна лицето ѝ.

— А второто е да се преструвам, че нищо такова не съществува, да се преструвам, че вчера е имало момент на слабост. Но не мисля, че е така. Мисля, че беше нещо истинско, толкова истинско, че се ужасявам да не го заплашим по някакъв начин.

— И как ще го направим?

Той затвори за миг очи и пое отново дъх.

— Като правим каквото и да е. Точно сега сме в тенджера под налягане. Мисля, че трябва да изчакаме, докато не се измъкнем от нея, докато не видим накъде отиваме.

— Зная къде отивам аз. Право тук.

— Ако е така, и аз съм тук. Може би трябва да признаем това, което е между нас, тази връзка, и след това да я оставим някъде, докато не ѝ дойде времето.

— И кога ще бъде това, Марк?

— Когато всичко свърши. Когато ме оправдаят. Не би трябвало да отнеме много време, още няколко седмици, може би месец. След тази драма, след досадните погледи, ще видим къде се намираме. Но това… нямам му доверие. Много лесно ще е да се оплетем в мрежите на романтиката…

— Не мисля.

— Не става въпрос за мислене, Кристина. Реалността ни принуждава. Ето ме — класическият трагичен герой — невинен мъж, обвинен по погрешка, а ти си моята спасителка. — Той покри ръцете ѝ със своите. — Не казвам, че чувството не е истинско. Казвам, че може би не ние — истинските хора — изпитваме тези чувства. Това са ролите ни и те са временни. А аз не искам ние да сме временни. Не бих го понесъл.

Тя го гледаше настойчиво и изведнъж в очите ѝ блесна закачлива искрица.

— Последният благородник в Америка трябваше да се падне точно на мен. — Приближи се до него и притисна устни към бузата му. — Не се доверяваш на моментната страст, така ли?

— Тя няма да избяга, Кристина. Ако е истинска, ще ни намери отново.

Кристина отново го целуна.

— Добре. — Потърси лицето му. — Междувременно ще се държа професионално, няма да давам храна на клюкарниците, няма да ги снабдявам с материал. Но когато всичко свърши, те предупреждавам, че ще съм тук. За теб.

Въоръжен с камера за нощни снимки, фотографът на „Кроникъл“ ги хвана как се целуват на входната врата — нищо страстно, но стояха един до друг, прегръщаха се, пожелаваха си лека нощ почти две минути.

Достатъчно беше.

32

За Глицки галерията вече не съществуваше.

Съдбата на Марк Духър щеше да се реши от другата страна на перилата, той хвърли поглед към масата на защитата и усети как кръвта му завря от омраза. Рядко чувстваше подобно нещо. Имал си бе работа с доста мерзавци, много от които бяха извършвали отвратителни престъпления, но собствените му чувства никога не се бяха превръщали в нещо лично.

При Духър беше различно. Не само че бе нападнал Глицки по няколко различни повода, беше заплашил кариерата и репутацията му — последствията още не бяха отшумели — но това, че бе убил жена си, беше нещо различно.

Обвиняемият седеше със спокойно изражение на лицето, а от двете му страни помощниците му се опитваха да не изглеждат нервни и ядосани, ала според набитото око на Глицки, не успяваха. Предположи, че това е реакцията им на историята в „Кроникъл“ и снимката — Духър и Кристина се целуват на неосветената предна врата.

Кристина беше стиснала устни. Преструваше се, че чете от папката пред нея, но твърде често вдигаше очи, за да го прави наистина.

Уес Фаръл изглеждаше по-сдържан. Беше професионалист и знаеше, че не бива да показва чувствата си пред съдебните заседатели. Но Глицки го бе чул да отговаря на един от въпросите на Духър. Като че ли двамата мъже вече не бяха най-добри приятели.

Въпреки подробния подход на Томасино към разпитите на потенциалните съдебни заседатели, след като отстрани хората, които знаеха за процеса, и другите очевидни невъзможности — жертви на други престъпления, членове на семейства на служещи в системата на правораздаването — изборът на съдебни заседатели протече бързо. Сега беше четвъртъкът на първата седмица, обедната почивка бе минала и шоуто набираше скорост.

Аманда беше споделила с Глицки, че не вярва в съществуването на такова нещо като изкуство за избиране на съдебни заседатели. Въпреки всичките специални теории, които хората създаваха, малко или много изборът бе лотария. Очевидно Уес Фаръл споделяше това твърдение. Аманда имаше предпочитания към омъжените жени за сметка на неженените мъже, а ако можеше да се добере и до азиатци, още по-добре, но това като че ли бяха единствените ѝ критерии. Фаръл харесваше работещи мъже. Но и двамата адвокати бяха единодушни в едно — да свършат тази работа възможно най-скоро.

И сега новата Аманда Дженкинс се бе изправила пред дванайсетте избраници. Глицки се опита да прочете нещо по лицата им, но не знаеше какво да търси. Никой от тях не избягваше погледа му, но и ничии очи не се спираха продължително на неговите. Гледаха Аманда.

Жените бяха седем, а мъжете — пет. Петима — двама мъже и три жени — бяха, както би ги описал Глицки, добре облечени. Други пет си бяха навлекли нещо, което можеше да мине за уважаващо съда облекло. От останалите двама единият беше млад бял мъж с набола брада и дълга коса. Носеше избеляла армейска риза, която нито бе закопчал, нито запасал в панталоните, а отдолу имаше тениска. Аманда го беше оставила, защото бе предположила, че няма да е особено добре настроен към адвокати като Духър. Цяло чудо беше, че и Фаръл не се заяде с него.

Другият беше много едър испаноговорещ мъж на средна възраст с дънки и дънкова риза, с която сигурно често ходеше на работа. Очевидно Фаръл го бе поискал, защото беше католик, а Аманда каза на Ейб, че не се е противопоставила, защото си мислела, че той се преструва на по-глупав, отколкото е в действителност.

Имаше четирима азиатци (три жени и един мъж), двама испаноговорещи (една жена и един мъж), трима афроамериканци (две жени и един мъж) и трима бели (една жена и двама мъже). Глицки нямаше представа какво е демографското значение на това разпределение, а Аманда с типичния си нетърпящ празни приказки стил му бе отговорила на обяд: „Никой си няма представа“.

Сега щеше да се обърне към тях, а Глицки си мислеше, че въпреки не толкова агресивния ѝ външен вид, езикът на тялото ѝ не работеше в нейна полза. За да не стои с празни ръце, тя държеше един жълт бележник и стърчеше пред заседателите, леко отпусната на единия си крак.

Аманда не криеше факта, че не обича съдебните заседатели, не гори от желание да им обяснява всички факти така, че и глупак да разбере опасния свят, в който се намираше. Според Глицки това бе изписано на лицето ѝ, особено в насилената ѝ усмивка. Поне за Ейб беше ясно. Надяваше се да греши.

Но никой в тази зала не бе дошъл да създава нови приятелства. Предполагаше, че сериозното държание не е най-лошия недостатък на един адвокат, макар да знаеше, че всички преуспели адвокати се държат много човешки със съдебните заседатели.

— Дами и господа съдебни заседатели. Добър ден.

Тя провери бележките си — може би все пак бележникът служеше за нещо — пое дъх и започна:

— Както ви каза съдия Томасино, встъпителното слово на обвинението ще ви запознае с доказателствата по делото, доказателствата, които Народът на щат Калифорния ще използва да ви покаже фактите, с които след това ще докажем извън всяко съмнение истината — че на седми юни тази година Марк Духър — тя се обърна и за да предизвика ефект, посочи към него, — тук намиращият се обвиняем по своя воля и с умисъл е убил съпругата си Шийла. Ще ви представя доказателства за това, което се е случило през онзи вторник. Времето е било изключително приятно, слънчево, с температура около 22 градуса. Към четири и половина обвиняемият — по време на процеса Дженкинс щеше да се опита възможно най-много да обезличи Марк Духър, като избягва да споменава името му — се обажда на съпругата си Шийла Духър и ѝ казва, че днес ще излезе по-рано от работа и че ще имат романтична вечеря. Добре звучи, нали?

Глицки не се учуди, като чу първото възражение на Фаръл — почти гърлено, с потиснати чувства, но достатъчно ясно. Концентрацията му, която липсваше сутринта, сега се връщаше. Глицки беше наясно, че предполагаемата идилия между Духър и жена му звучеше добре, но не беше работа на Дженкинс да я описва.

Томасино вдигна и спусна вежди.

— Приема се.

Дженкинс не се впечатли. Свали поглед от заседателите, за да се посъветва с бележника си и отново ги погледна.

— В собствените си показания пред полицията обвиняемият признава какво се е случило след това. Тръгнал е от офиса си в центъра на града и по пътя е спрял в магазина за спиртни напитки и деликатеси на Оушън авеню, купил е бутилка шампанско „Дом Периньон“ и различни меса и зеленчуци. Прибрал се е и с жена си е пил шампанско и е ял ордьоври. След това, тъй като е била уморена, госпожа Духър се е качила да си легне. Обвиняемият е отишъл на игрището за голф.

Глицки отново изпита познато чувство — случваше се винаги, когато присъстваше на процес — разликата между, принципно погледнато, неограничената свобода, която имаше при събиране на доказателствата и задължението на съда обективно да ги анализира. Но като че ли Дженкинс осъзна колко приятно звучи всичко, затова млъкна, отиде до масата и отпи глътка вода.

След това отново се обърна към заседателите.

— Това е, което обвиняемият е казал на полицията. Това, което е премълчал, е, че дори тогава е планирал да убие съпругата си. Планът е бил прост. Обвиняемият отдавна се е бил снабдил — за собствена употреба — с рецепта за хлоралхидрат, силно успокоително, което казал, че му трябва, защото не спял добре. Наричат хлоралхидрата „нокаут капки“ и точно така мислел да ги използва и обвиняемият. Щял да пробие някои от гел таблетките и да сложи от лекарството в шампанското на съпругата си. Щял да ѝ помогне да си легне. Щял да отиде до близкото игрище за голф, за да си създаде алиби. След това щял да се върне, да намушка жена си, докато спи и да инсценира грабеж. И така и станало. Това, което обвиняемият не е знаел, е, че през този ден жена му вече е взимала две силни лекарства — бенадрил за алергиите ѝ и нардил за депресиите ѝ. Когато обвиняемият дал на жена си и хлоралхидрат, в комбинация с алкохола и с другите две хапчета, това било достатъчно, за да я убие.

В залата зашушукаха. Очевидно тази информация беше изненада за хората, които бяха чели във вестниците само за жестокото намушкване с нож. Томасино леко почука с чукчето и възвърна тишината.

Дженкинс продължи:

— Ако госпожа Духър не беше намушкана, докато е лежала мъртва в леглото, Марк Духър може би нямаше да е в тази зала днес и да бъде обвинен в убийството ѝ. Но господин Духър е адвокат. Той е умен мъж и…

Фаръл скочи от мястото си.

— Ваша Светлост…

Томасино отново прие възражението му. Дженкинс се обърна към съдията, извини му се, а след това и на съдебните заседатели. Не е имала намерение да прави характеристика на обвиняемия.

Държеше се добре със заседателите — дружелюбна, любезна, професионалистка.

— Обвиняемият е имал намерение да я намушка до смърт, но вместо това я е отровил. От правна гледна точка разлика няма — и в двата случая става въпрос за предумишлено убийство. Но фактически погледнато разликата е огромна. Неправилната преценка на обвиняемия го е издала. Защото голяма част от уликите, нарочно поставени от обвиняемия, за да наведат на мисълта за кражба, голяма част от уликите, поставени, за да обяснят смъртта на Шийла Духър от ръцете на нападател, приемат съвсем друго значение, след като вече знаем, че Шийла Духър е била отровена. Това говори за пресметнат и последователен опит на хладнокръвен убиец да скрие следите си.

— Ще ви покажем един нож — класическо оръжие, по което има отпечатъци на Марк Духър. Ще изслушате свидетели, които ще ви помогнат да сглобите в едно истинската история за това, което се е случило на седми юни. А то е, че след като се е уверил, че съпругата му е заспала дълбоко, упоена с хлоралхидрат, обвиняемият е напуснал къщата си през страничната врата, без да задейства алармената инсталация, пресегнал се е над вратата и е развил крушката, така че алеята да е тъмна, когато се върне. След това е отишъл в голф клуба „Сан Франциско“, не в клуб „Олимпик“, който е по-близо до дома му и в който членува, и си е купил две големи кофи с топки за голф. Направил е няколко удара, излязъл е през един процеп в оградата, отишъл е до колата си и се е прибрал. Знаем, че се е прибрал с колата, защото един от съседите му, Емил Балиан, я е разпознал по персонализирания номер. Била паркирана надолу по улицата, някъде между осем и девет вечерта.

Глицки знаеше, че така твърди Балиан, но си мислеше, че ако някой свидетел е създаден, за да бъде унищожен, то това е кварталният клюкар, който променя подробностите в историята си вече три пъти. Глицки беше убеден, че Фаръл ще го смаже на кръстосания разпит. Но, както твърдеше Драйсдейл, Балиан бе едва ли не ключът към делото. Понякога трябваше да разчиташ на това, с което разполагаш.

— Навън вече било тъмно и обвиняемият влязъл в тъмната къща. Горе в спалнята забил нож в сърцето на жена си, която, както си мислел той, спяла. Разкъсал нощницата ѝ и разхвърлял одеялата, за да изглежда така, все едно е имало съпротива. Около тялото излял флаконче с кръв, което откраднал от кабинета на собствения си лекар. Издърпал годежния пръстен и брачната халка от пръстите на Шийла Духър, разбъркал бюрото в стаята, взел и други бижута, включително и собствения си „Ролекс“. След това се върнал в голф клуба, прескочил оградата…

— Всичко това са долни лъжи!

Глицки подскочи стреснато. Духър се беше изправил, сочеше към Дженкинс, която го гледаше със зяпнала уста, онемяла от избухването му. А то не беше приключило.

— А вие сте безсрамна лъжкиня!

Томасино, който внимателно слушаше Дженкинс, реагира като ударен от електрически ток. Посегна към чукчето, не можа да го хване и то падна зад бюрото му, така че той трябваше да се изправи.

— Господин Духър, незабавно седнете на мястото си! Господин Фаръл! Контролирайте клиента си, чувате ли? Казах да седнете!

Глицки също беше станал и двамата пристави вървяха към масата на Фаръл, но Уес вдигна ръце и им махна да се отдръпнат.

— Хайде, Марк, успокой се…

Кристина също се бе изправила, ръката ѝ беше на гърба на Духър, шепнеше му нещо.

Но Духър гледаше бясно към всички.

— Не мога да повярвам, че слушам такива пълни глупости!

Всички в залата го чуха.

Духър се обърна към съдебните заседатели и изведнъж гласът му се върна към нормалното.

— Нищо подобно не се е случило — каза той. — Абсолютно нищо.

Томасино беше открил чукчето и удряше с него по бюрото си.

— Господин Фаръл, ще запуша устата на клиента ви, ако…

— Да, Ваша Светлост. — Той хвана Духър за ръката и го натисна да седне, след което му прошепна през стиснати зъби: — Марк, сядай и се овладей!

После се обърна към Томасино:

— Ваша Светлост, мога ли да ви помоля за кратка почивка?

Но Томасино поклати глава.

— Не и по време на встъпително слово, господин Фаръл. Контролирайте клиента си и позволете на госпожа Дженкинс да довърши. Ако има още подобни прекъсвания, ще обвиня вас в обида на съда. Ясно ли е?

— Какво беше това, по дяволите? Какво се опитваш да направиш, сам да се довършиш?

Фаръл беснееше в малката стаичка от другата страна на улицата. По устните му течеше слюнка, като че ли бе изпаднал в истерия — крачеше бързо, нахвърляше се върху клиента си. Духър отново се бе покачил на бюрото. Беше спокоен, клатеше крака. Кристина стоеше до прозореца със скръстени пред гърдите си ръце.

Томасино даде на Дженкинс колкото време искаше, за да довърши встъпителното си слово, но само след десетина минути тя сама помоли за почивка. Прекъсването на Духър я бе пречупило и убедително звучащият разказ на събитията се бе превърнал в накъсан списък от отделни случки, чиято свързаност и значимост като че ли убягваха и на самата Дженкинс. Тя непрекъснато гледаше бележките си, заекваше и най-накрая се отказа.

— Уес, спокойно — обади се Духър. — Всичко е наред. Ще получиш инфаркт.

— Абсолютно си прав. И си го заслужавам. Какви ги вършеше там? За какво бяха тези приказки? Как можеш така да си изпуснеш нервите?

Духър се ухили.

— Нищо подобно не съм направил.

— Смешно ти е, така ли? И къде е вицът, че аз не го схващам?

— Не съм си изпуснал нервите, Уес.

— По дяволите, Марк, значи много хубаво се преструваш.

Кристина се приближи към тях и посмя да се обади за пръв път, откакто Уес ги бе наругал и двамата с Марк заради невероятната им глупост и двуличност и заради всички други недостатъци, за които можа да се сети във връзка с целувката. Тя се обърна към Духър:

— Какво искаш да кажеш, как така не си си изпуснал нервите?

Той се завъртя към нея с вдигнати длани. Усмивката му изчезна.

— Това беше нарочно. Мисля, че започнах да изглеждам по-човечен в очите на съдебните заседатели.

Фаръл като че ли се стресна, засмя се, но в смеха му нямаше нищо весело. Погледна Кристина, после пак клиента си.

— В занаята на това му казваме лоша идея. Заседателите, Марк, те помислиха за човек без никакво уважение към закона, за надут пуяк…

— Чакай, чакай! Не виждаш ли?

— Не виждам. Кристина, ти виждаш ли?

Тя не отговори.

Духър се обърна и към двамата.

— Добре. Ще ви го кажа бавно. Дженкинс рисува някаква картина. Аз съм хладнокръвен. Планирам нещата до най-малките подробности. Ето ме, седя на масата, опитвам се да се сдържам, докато тя реди лъжа след лъжа. И аз реагирам. Кой не би го направил? Не е естествено просто да седиш там, студен и безчувствен, и да им се навреш в ръцете. Исках да им покажа кой съм.

— Е, направи го.

— Абсолютно си прав, Уес. Погледнах ги право в очите и им казах, че всичко това е лъжа. Мислиш ли, че няма да има ефект?

— Сигурен съм, че ще има. Просто не смятам, че ще е този, който търсиш. Предполага се, че си добър адвокат и изведнъж не показваш никакво уважение към системата…

— Защото са объркали всичко. Не виждаш ли? Несправедливо съм обвинен в нещо, което не съм направил, и се стигна чак до този фарс. Как мога да уважавам нещо такова? Как мога дори да се преструвам?

— Но да крещиш на заседателите…?

— Не съм им крещял. Много внимавах да не го правя. Погледнах ги като хора и те ще ме гледат като такъв.

Фаръл направи крачка към Кристина, като че ли щеше да я помоли за помощ, но само поклати глава.

На вратата се почука, Духър скочи от бюрото и отвори. Приставът от Съдебната палата предаде, че съдия Томасино вика веднага господин Фаръл в кабинета си.

Уес се изправи.

— Опитайте се да не си налитате, докато ме няма. — Той излезе от стаята.

Те останаха сами.

Духър се обърна.

— Сърдит ни е.

— Има защо.

— Предполагам, че трябваше да го предупредя, преди да наруша свещения ред в съда, но моментът просто дойде и аз се възползвах. Ако го бях предупредил, той така или иначе щеше да ме посъветва да не го правя.

— Не знам, Марк. Не съм била на други процеси. Не знам как стоят нещата. Шокирах се, когато го направи, но сега, като те слушам, мисля, че може и да свърши работа.

— Сигурен съм, че няма да ми навреди. Уес не се сърди за това.

Тя се отпусна на един от дървените столове.

— Знам, на нас се сърди. Но му казахме, че не вършим нищо зад гърба му. Не е свързано с процеса.

— Не ни повярва.

— Днес ти си психологът. Първо, Уес ни се сърди и второ, Уес не ни вярва.

— Може би трябва да позагладим нещата.

— Мисля, че няма да е лошо.

Марк отиде до прозореца, отмести щорите и се загледа надолу в Брайънт стрийт и в центъра по-нататък.

— Но не мога да си представя, че на Ноб Хил е поставена камера с телескоп, която е насочена към този прозорец.

Той се приближи до нея и я пое в прегръдките си.

Покоите на съдия Томасино не бяха нито големи, нито внушителни, а много функционално обзаведени. Три високи тикови етажерки покриваха стените, а най-различни дипломи, грамоти и похвали в дървени рамки бяха разположени без никакъв ред по четвъртата стена. До големия прозорец се беше наместил фикус. Един от месинговите каубои на „Ремингтън“ красеше широката тикова масичка, но украсата се изчерпваше с това. Върху стандартния линолеум бе проснато избеляло кафяво килимче.

Дженкинс и Глицки седяха в ниски кожени столове пред бюрото на съдията и при почукването на пристава и двамата се обърнаха. Беше Фаръл и Глицки стана да отстъпи мястото си на по-висшия по професия. Той беше тук, само защото Дженкинс го беше помолила.

Фаръл не седна, а се приближи до бюрото на Томасино.

— Радвам се, че си тук, Аманда — започна той, — защото исках да се извиня за поведението на клиента ми. На вас също, господин съдия. Съжалявам.

Томасино едва обърна внимание на думите му с двусмислен жест, след което мина по същество.

— Повиках ви тук, господин Фаръл, за да видя дали ще ми дадете някаква причина, поради която да не отнема гаранцията на клиента ви. Трябва да знаете, че вече казах на госпожа Дженкинс — ако тя го поиска, аз съм готов. Мисля да го направя при всякакви обстоятелства. А решите ли да обявите процеса за неправилно проведен, клиентът ви отива за шейсет дни ей тук отсреща, докато чака датата на новия процес и нека помисли дали иска отново да прекъсва хода на делото.

Когато Уес влезе в кабинета, Глицки си помисли, че той не би могъл да изглежда по-зле, но ето че сега това ставаше пред очите му. Видимо.

Дженкинс се обади.

— Ще бъда откровена с теб, Уес. И двамата знаем, че това е първото убийство, което съм докарала до съд. Колегите ми в прокуратурата започват да се чудят защо получавам заплата, щом не ходя в съда. Не ми се чака още шейсет дни.

— Минимум — обади се заплашително Томасино.

— Минимум — повтори тя. — И мисля, че аргументът може да бъде, че избликът му е потенциално толкова вреден за клиента ти, колкото и полезен.

Усърдно кимване.

— Точно за това си говорихме — каза Фаръл.

— Значи се разбрахме — заключи Дженкинс.

Глицки се възхити на Аманда. Звучеше искрено, макар да знаеше, че истината е друга. При обявяването на почивката Дженкинс беше изпратила Глицки да извика Арт Драйсдейл и да му каже, че тя ще поиска отмяна на гаранцията на Духър.

Драйсдейл се бе обадил по телефона — тайно, но може би на Крис Лок — и след това придружи Глицки до Отдел 26, където все още напушената Дженкинс седеше на мястото си.

За себе си Глицки беше сигурен, че Лок несъмнено има някаква лична — политическа — връзка с това дело. Областният прокурор не искаше да отлага, не искаше нещата да останат неразрешени, въпреки че бе настоял за неразумно ниска гаранция. Правеше услуга на архиепископа.

Докато Драйсдейл обясняваше, че областният прокурор не е съгласен с отмяната на гаранцията, Томасино беше викнал Дженкинс в кабинета си, за да обсъдят същия въпрос и Драйсдейл ѝ бе осигурил причината, поради която тя се отказа от това си искане.

Фаръл от друга страна беше удавник, току-що потънал за трети път, отворил очите си под водата и видял спасителния пояс. Веднага се протегна да го докопа.

— Ваша Светлост, няма да позволя нещо подобно да се повтори.

Томасино го изгледа зверски, изръмжа и се намести в стола си.

— Добре, има и друго.

Двамата адвокати се спогледаха в недоумение.

— Не знам до каква степен сте в състояние да контролирате поведението на клиента си, господин Фаръл, мисля, че не много. Но може би е възможно да упражните някакво влияние върху помощничката си. Не искам да секвестирам заседателите, но ако се чуят още някакви истории за господин Духър и госпожица Карера, няма да имам избор. Мъжът е обвинен в убийството на жена си, за негово добро е да си държи панталоните вдигнати — извинявай, Аманда — поне докато заседателите се ориентират. — Казал съм им да не гледат телевизия и да не четат вестници, но всички знаем какво ще стане, ако обвиняемият продължи да се появява на първа страница. Това не е в ничий интерес. Съгласни ли сте?

— Да, Ваша Светлост.

— Добре. — Томасино помълча няколко секунди, после си погледна часовника. — Смятам да приключим за днес, като това, господин Фаръл, ще ви даде достатъчно време да изясните някои неща с клиента и помощничката си. На ваше място бих се възползвал от тази възможност.

Фаръл едва успя да кимне. Желанието на съдията съвпадаше с неговото.

33

Така че Глицки си тръгна рано.

Беше четвъртък и още нямаше три часа. Никой не го чакаше по горните етажи, затова се разписа за една кола и подкара към къщи, намери място за паркиране точно пред дома си и влезе вътре.

Рита спеше на канапето, което беше добре. Будеше се с тях в шест и половина и поддържаше безупречна чистота. Ставаше заедно с Ейб, когато някое от момчетата се обадеше нощем, и ако ѝ трябваше да си навакса съня през деня, Глицки нямаше нищо против.

На печката в кухнята къкреше тиган с гъст черен сос, покриваше прозорците с пара и пълнеше помещението със силната си миризма. Няколко разчленени пилета се размразяваха на тезгяха.

Отвори леко кухненския прозорец и чу гласа на Айзък измежду дърветата. Имаше късмет с този заден двор. Въпреки че го делеше със съседите си отдолу, място имаше достатъчно. А точно зад него беше велосипедната алея.

Преди, когато имаше пари за такива екстри, градът беше построил малка детска площадка — няколко люлки, катерушка, пързалка — на стотина метра надолу по пътеката.

Глицки излезе през задната врата и надолу по стълбите, пресече двора под удължаващите се сенки и тръгна по велосипедната алея. Страшно му се искаше момчетата да играят заедно, да бъдат заедно — като семейство — и днес беше един от онези чудни дни, в които това се случваше.

Надпреварваха се кой ще се издигне по-високо с люлката — една от онези игри, за които Глицки предпочиташе само да слуша, но не и да гледа. И днес му се появи нова бръчка, докато наблюдаваше как двама от тях държаха една пръчка, а третият се бореше хем за височина, хем за разстояние.

И счупени крака, помисли си той. Откъртени зъби. Ожулени колене.

Но животът е риск, каза си. Наслаждават се на момента. Така да бъде.

В този момент Джейкъб се просна в пясъчника, преметна се и видя баща си.

— Татко! — затича се към него, като спря секунда преди да го прегърне, което щеше да е срамно. Но позволи на баща си да сложи ръка на рамото му. — Какво правиш вкъщи?

— Да, още е светло — приближи се Айзък, в гласа му имаше ирония.

Глицки знаеше, че непрекъснато работи, но не виждаше как може да промени нещата. А сега си беше вкъщи, нали?

— Мислех да отидем да изберем коледна елха.

О Джей изстреля юмрук във въздуха.

— Йе-е-е! — И веднага се затърча към къщата, а другите двама се опитаха да го догонят.

Дори Ейб направи опит да се затича.

Нощем Рита разгъваше сгъваемото легло и спеше зад параван в дневната. Глицки не се бе замислял над това, докато не купи най-голямото дърво, което намери, и сега в просторната дневна направо не можеше да се разминеш.

За да направи място за дървото, той премести креслото си и табуретката в кухнята, от което пък тя се стесни като кладенец. Рита загуби повече от половината си ценно място около печката.

Ароматът на елхата проникна в къщата, а Рита направи горещ ябълков сок. Пуснаха Лу Роулс, окачиха лампичките, момчетата започнаха да поставят играчките.

Глицки седеше на табуретката си в отворената врата между кухнята и дневната, пиеше подгрян сайдер и гледаше всичко като че ли от разстояние. Рита седеше на канапето и сочеше на момчетата останалите празни места по елхата.

Беше се прибрал рано. Извел бе момчетата да купят елха, сега си беше вкъщи при семейството и му се искаше да е където и да е другаде, а трябваше да направи всичко възможно, за да не го покаже.

Фло я нямаше. Всичко друго си бе тук, но не и жена му. И какъв беше смисълът?

Когато телефонът звънна, Глицки знаеше, че е по работа — винаги беше по работа — и Айзък му извика да не го вдига, да пусне телефонния секретар. Но той вече бе станал и бе отишъл до телефона на стената в кухнята.

Беше Аманда Дженкинс.

— Работя по мотива — каза тя, — и утре той или ще се улови, или няма.

Без „Имаш ли минутка, Ейб“, без дори „Здравей“. Но какво можеше да направи? Дали му харесваше или не, той се намираше насред съдебен процес, а от това обикновената учтивост страдаше.

Ейб отпи от питието си — мирис на канела. Тя продължаваше:

— Искам да ми кажеш какво мислиш за другата му адвокатка, за Карера. Знам, че смятахме да избираме между застраховката и това, че жена му е била пияница и го е излагала пред хората, но гледах телевизия, видях ги на онази снимка как се целуват двамата и нещо ми хрумна.

— Виждал съм снимката, Аманда. Говорихме за това, помниш ли? Сцената не е чак толкова гореща. Никак даже, бих казал. Целувка за лека нощ.

— В неговия дом. Сами, на тъмно — възрази тя.

— Е, и?

— Въпреки всички писаници на жълтата преса, това е първото истинско доказателство, че между тези двамата има нещо, и ако е така, то е по-силно от всички останали мотиви.

— Снимката нищо не доказва. Не са горе в спалнята му, разсъблечени, нещо такова. Така ще целунеш и майка си. Освен това, дори и да се вижда, че ѝ е пуснал ръце, как ще докажеш, че между тях е имало нещо и преди седем-осем месеца?

— Няма защо да го доказвам — отвърна тя. — Можем да го предположим, да покажем снимката, да оставим заседателите да си правят заключенията.

Глицки премести няколко мръсни чинии и седна на отрупания плот. Разбира се, и той беше мислил по този въпрос и затова реши да каже на Дженкинс аргумента, който спря и самия него.

— Предполага се тогава, че и тя е замесена.

— Може да му е помогнала да го планира, Ейб. И сега го защитава. Не е толкова невъзможно.

— Тогава трябва да обясниш защо не сме обвинили и нея.

— Защото няма доказателства за заговор. Не можем просто да я арестуваме, без…

Глицки отпи от питието, даде ѝ време да чуе сама себе си, да се успокои. Ставаше свидетел на паниката, която обхващаше адвокатите в последните минути преди същинското начало на делото, беше я наблюдавал много пъти.

— Не става, нали? — попита Аманда.

— Застраховката — отвърна Глицки. — Заседателите разбират от пари.

— Мислиш ли?

— Ти решаваш.

Дженкинс въздъхна.

— Нещо ми подсказва, че е тя, Ейб.

— Нямаш нужда от мотив, Аманда. Остави нещата да си вървят, докажи фактите.

Дълго мълчание, след това „Добре“ и сигнал свободно.

Няма здравей, няма довиждане. Съдебен процес.

В другия край на града Уес Фаръл седеше до ламинираната кухненска маса в апартамента си. Тя беше покрита с жълти бележници, големи пликове, вестници от три дни, пишеща машина, четири големи чаши за кафе и дебела тетрадка с телчета, която бе разделил на части — „Доказателства“, „Аргументи“, „Свидетели“ и т.н.

Всеки от тези раздели беше разделен на подраздели и всеки подраздел съдържаше етикетчета в различни цветове, подредени по строго определен начин. Фаръл живееше с тази тетрадка вече в продължение на шест месеца и напоследък имаше чувството, че може да се събуди и да посочи всичко, което поиска, дори без да гледа.

Барт лежеше под масата, а радиото, което досега му правеше компания със стари рокендрол парчета, изведнъж пусна „Джингъл Белс“. Той веднага се пресегна, завъртя копчето и си помисли, че е попаднал на друга станция с по-мелодични рок парчета, когато изведнъж си даде сметка, че слуша Мери-Чапин Карпентър, която споделяше с любимия си, че всичко, което имат, са го постигнали по трудния начин.

Не намери сили в себе си да го изключи. Съзнателно избягваше кънтри музика, откакто се разделиха със Сам, но тази песен, която ненатрапчиво говореше за страст, искри и вдъхновение, го разкъсваше. Той се облегна назад, прокара ръце през оредяващата си коса, след това посегна към една от чашите с хладко кафе. Насили се да преглътне.

Очите му обходиха празния апартамент — същите голи стени, мебели втора ръка, същото място.

След първото голямо скарване два пъти беше звънял на Сам, а след това се бяха карали сериозно още няколко пъти. И сега Томасино бе решил, че в края на краищата Даян Прайс ще даде показания, и Кристина щеше да я разкатае, а Сам сигурно щеше да дойде в съдебната зала и да я съветва.

Разтърси глава, за да я проясни — така доникъде нямаше да стигне — и изключи радиото. Между тях двамата всичко беше свършено. Издърпа пишещата машина изпод другите неща и реши да вложи отрицателната си енергия в нещо полезно, например да поработи върху встъпителното си слово, но когато посегна за бележника си, трябваше да премести тазсутрешния „Кроникъл“ и снимката отново го удари.

Господи, помисли си той, възможно ли е?

Без да се взима под внимание стратегическата катастрофа, която тази снимка представляваше, той имаше проблем с преодоляването на собственото си чувство за лично предателство. Въпреки че и Марк, и Кристина отричаха между тях да е имало нещо, фактът, че се бяха срещнали в къщата му, нощем, сами, без да му кажат, бе повече от разстройващ.

Демоните отново се бяха върнали.

Което бе и истинската причина за лошото му настроение тази сутрин, преди да отидат в съда. За него това не беше поредният процес, където трябваше да се напомпа с изтъркани клишета, че действията му са сравнително важни.

Тук нещата бяха много по-лични — последна възможност, пусната в скута му от добрата съдба, най-накрая да направи нещо смислено през живота си. С отговорността за защитата на Марк нещо вече се бе променило в него, мотивираше го да си наложи дисциплината, от която имаше нужда, за да свали излишните килограми, носени от години, даваше му увереност да си пусне мустаци, омекотяващи лицето му, да се подстриже по нов, стилен начин. Щеше да представи на света новия и подобрен Уес Фаръл и за тази цел си бе купил пет нови костюма (по един за всеки ден от работната седмица), десет ризи, десет вратовръзки, два чифта обувки. Може би това не бяха фундаментални промени, но показваха, че представата му за самия него, за това какъв би могъл да бъде, се променя. Дори започна да чисти апартамента с прахосмукачка, да измива чиниите си веднага след ядене. Безпрецедентно.

Този процес щеше да бъде последната му възможност. Той олицетворяваше самия живот — изпитание за всичко, което беше и можеше да бъде.

Трябваше да вярва.

И тогава тази сутрин разгърна вестника и за секунда основите потрепериха — психически това нещо го разтърси толкова, колкото преди време и земетресението. После бе седнал на масата и се бе опитвал безуспешно да не обръща внимание на другите знаци по пътя, който го бе довел дотук. Решението на Марк да покани Кристина за лятна специализация, преместването на Джо Ейвъри в Лос Анджелис, което бе предопределило раздялата на Джо и Кристина, смъртта на Шийла и сега накрая, двамата — Марк и Кристина — почти едно цяло.

От гледна точка на Фаръл, развитието на събитията бе последователно и злокобно.

Опита се да се убеди, че това не означава непременно онова, което би могло да означава.

Уес познаваше Марк, знаеше кой е, какъв е. Марк никога не би могъл да направи нещата, в които го обвиняваха. Невъзможно.

Уес не беше религиозен, но за него невинността на Духър бе въпрос на вяра. Ако не познаваше Марк, значи не знаеше нищо. Ето защо, когато подготовката за процеса разкри толкова неприятни факти за приятеля му, че чак Уес се почувства неудобно, той не се бе съмнявал истински.

Просто предположения, повтаряше си непрекъснато той. Не са доказани. Хората, особено когато са натясно, говорят разни неща.

Фаръл се бе опитал да гледа обективно на тези несправедливости и се убеди, че всичко е вятър работа. Нямаше абсолютно никакво доказателство, което да свързва Марк Духър с някакви други убийства или изнасилвания, или каквото и да е.

Но сега съществуваше и Кристина. Тя беше факт, както и връзката ѝ с Марк. И нещо още по-лошо, защото заради нея покълна семето на съмнението в Уес. Той затвори очи и си я представи. Красива жена, няма две мнения. Той самият не устояваше пред красотата — кой ли мъж можеше да го направи? Но това не означаваше, че приятелят му е убил, за да я има.

Фаръл продължаваше да се убеждава, че безкрайният късмет на Марк му е докарал Кристина, точно когато най-много е имал нужда от нея, след смъртта на жена му, заради всичката надежда и всичкото успокоение, от което е имал нужда.

Но изведнъж, след снощи, вече му беше трудно да повярва.

— Кристина, Сам е. Моля те, не затваряй.

— Няма.

— Цял ден се навивах да ти се обадя.

— Целунах го за лека нощ, Сам. Нищо повече. Говорят и пишат глупости.

— Но ти си… с него.

— Представлявам го. Аз съм му адвокат.

— Не това имах предвид. Знам. Отдавна знам… още когато бяхме приятелки.

— Съжалявам, не мога да коментирам.

— Добре, няма значение. Не искам да коментираш. Но трябваше да се опитам да ти кажа — защото бяхме приятелки, защото знаеш толкова много за психологията на изнасилването — че двамата с Уес грешите за Марк Духър. Мога да докажа…

— Сам, престани! Ще имаш възможност да докажеш всичко, което искаш, на процеса.

— Процесът няма да докаже за какво говоря. Казвам ти — седни и поговори с нея, ще се убедиш. Казва истината, тя е…

— Сега ще затворя, Сам. Марк не го е направил. Не би могъл.

— Защо си толкова сляпа? Защо поне не помислиш?

— Довиждане, Сам.

34

Фаръл караше на чист адреналин. Беше спал по-малко от пет часа, но нали заради това бяха всичките безсънни нощи.

Напомни си, че процесът е по-прост от живота — трябваше само да отхвърли аргументите на обвинението и Марк Духър щеше да бъде свободен. И насън можеше да го направи.

В Калифорния защитата имаше право да произнесе встъпителното си слово веднага след обвинението, като по този начин се наблягаше на отрицанието. А можеше и да изчака и да използва встъпителното слово, за да представи своя собствена версия на случилото се. Фаръл избра първото.

Не вярваше, че обвинението може да го изненада с някой свидетел. Знаеше каква тактика щеше да приеме — отричай, отричай, отричай. И искаше от самото начало да подготви съдебните заседатели, че всяка повдигната от Дженкинс теза можеше да бъде оспорвана.

Беше измислил всичко с подробностите. Щеше да започне спокойно, да застане до Духър. Нямаше да гледа в никакви бележки — защитата идваше от сърцето му. Нямаше да използва предварително подготвена реч. Езикът на тялото му щеше да крещи, че истината е толкова очевидна и той до такава степен ѝ вярва, че място за съмнение просто няма. За разлика от него, Дженкинс бе завършила собственото си встъпително слово, заемайки по-голямата част от сутринта, като непрекъснато гледаше в бележника си и повтаряше ли, повтаряше основните според нея моменти.

Фаръл отпи от чашата си и се изправи.

— Всички вие чухте встъпителното слово на госпожа Дженкинс. Тя ви представи своята версия на събитията, случили се на седми юни, и твърди, че ще я докаже извън всякакво съмнение. Не е възможно да го направи, защото тези действия на господин Духър, които е отгатнала, не са се случили по посочените от нея причини, а останалото просто не е вярно. Ще освободя тази история от зловещата интерпретация на госпожа Дженкинс и ще ви представя голите факти. Онзи вторник Марк Духър купува шампанско и го занася вкъщи, защото е любящ съпруг. Обажда се от офиса в дома си на седми юни следобед и пита жена си дали би пожелала той да се прибере по-рано. Урежда среща с нея, дами и господа съдебни заседатели. След почти трийсет години брак, Марк и Шийла Духър все още си уреждат романтични срещи. Преди той да се прибере, съпругата му взима една доза бенадрил, защото страда от алергии. Тя си сипва една или две чаши шампанско. Шийла Духър е била на четирийсет и седем години и не е била нито луда, нито с размътено съзнание. Можела е да взема сама решения и го е правила що се отнася до ядене и пиене. Пиела е нардил, който е облекчавал менопаузата ѝ, повече от година. Много пъти, пред много свидетели, през същото това време е употребявала алкохол. Няколко свидетели ще дадат показания, че Шийла Духър се е отнасяла скептично към препоръките на лекаря си да избягва смесването на определени храни и алкохол. Трагично е, но като че ли госпожа Духър не е обръщала особено внимание и при смесването на хапчетата.

Фаръл отново отпи вода. Дженкинс не бе възразила нито веднъж, всички погледи бяха вперени в него. Беше в стихията си.

— Какво става след това? Семейство Духър си устройват късен обяд. В това няма нищо злокобно. Шийла Духър отива в спалнята си, за да дремне. Била е уморена, взела е успокоително, хлоралхидратът на съпруга ѝ. Госпожа Дженкинс ви каза, че Марк Духър ѝ е дал хлоралхидрат. Глупости, абсолютни глупости. Няма нито един свидетел, нито една прашинка доказателство, които да потвърдят това. Госпожа Дженкинс го твърди, защото иска да осъди Марк Духър. Не може да го докаже, защото не се е случило.

Дженкинс се изправи и възрази, че Фаръл се заяжда.

Фаръл предположи, че това наистина е така, но знаеше, че Дженкинс е направила възражението най-вече, за да го прекъсне. Нямаше да се получи. Томасино я подкрепи, а Фаръл леко се усмихна, за да покаже на съдебните заседатели какъв добър човек е — как съвсем спокойно посреща глупавото ѝ прекъсване.

Освен това така получи третата си възможност да повтори фактите, довели до смъртта на Шийла.

След което:

— И какво прави господин Духър, когато жена му отива да си легне? Не бил пуснал алармената инсталация. Свидетелят на обвинението, съседката на господин Духър, Франсис Матсън ще ви каже, че тогава той се бил пресегнал и като че ли правел нещо на крушката над страничната врата. Господин Духър не си спомня подобно нещо. Може да е имало паяжина там, но той не си спомня. След това отива в голф клуба „Сан Франциско“. Сега си спомнете как госпожа Дженкинс направи голям въпрос от това, че господин Духър членува в клуб „Олимпик“, а онази вечер решава да отиде не там, а в друг клуб със свободна посещаемост. Вие ще решите колко сериозно е това. Но ще ви кажа, че господин Духър е представителен мъж…

— Възразявам.

— Приема се.

— Съжалявам. Господин Духър има много делови контакти в своя клуб и не е искал да бъде… — Уес замълча, усмихна се на заседателите, като по този начин ги включи в шегата си, — … персонално комуникативен. Искал е да поработи малко върху удара си, без да го прекъсват. Продавачът в магазина на клуба ще свидетелства, че господин Духър си е купил две кофи с топки и по някое време по-късно се е върнал с две празни кофи. Освен това ще потвърди, че с господин Духър са си говорили за голф клубове, той го е попитал как да оправи замаха си, разменили са си любезности — накратко поведението на господин Духър е било съвсем нормално.

Фаръл сви рамене, като че ли се извиняваше на заседателите, че ги занимава с такива дреболии. Той беше на тяхна страна и нека си го признаем, това си бе чисто губене на време.

— Когато се прибира в дома си, господин Духър измива чиниите, изпива една бира, след което се качва горе и открива тялото на жена си. Ужасен, набира 911. Ще ви пуснем записа на това обаждане, ще имате възможност да решите дали можете да вярвате на този глас, или не. Но още не сме свършили. След като полицаите пристигат, господин Духър напълно съдейства на инспектор Глицки — тук Фаръл направи пауза и с театрален жест посочи към масата на обвинението, — джентълменът на онази маса. Дал е пълни и изчерпателни отговори на всички зададени му въпроси.

Фаръл сметна, че е добре тук да направи почивка. Върна се на масата, отпи глътка вода, погледна към Кристина и Марк и отново се обърна към съдебните заседатели.

— Сега да обърнем внимание на някои други обвинения и предполагаеми улики, които ви бяха представени — замърсената кръв, ножа с отпечатъците на господин Духър, хирургическата ръкавица, намерена на сцената на престъплението и така нататък — тук сме ощетени. Не можем да обясним всичко. Това е един от проблемите на невинността — не знаеш какво точно се е случило. Не знаеш какво е сторил някой друг.

— Ваша Светлост — обади се Дженкинс, — адвокатът отново влиза в спор.

Томасино се намръщи, което за Фаръл беше добър знак. Естествено, Дженкинс бе права, но Томасино бе пропуснал да го отбележи и се засегна, когато това му се намекна. Той уважи възражението на Дженкинс и каза на Фаръл да се придържа към доказателствата.

Фаръл размени поглед с някои от заседателите.

— Ще кажа няколко думи за мотива. Обвинението заяви, че господин Духър е убил жена си, за да получи парите от застраховка на стойност един милион и шестстотин хиляди долара. Това е мотивът според тях, умолявам ви да го запомните.

Фаръл започна да обяснява как защитата ще разкрие всички финанси на господин Духър лично и тези на изключително преуспяващата му фирма. Няма почти никакви дългове — всичките му авоари са законно придобити и са над 800 000 долара, а сметките по спестяванията му възлизат на около още 100 000 долара. Почти от самото начало е изплатил къщата си и наскоро тя е била оценена на един милион долара. Накратко, въпреки че парите от застраховката не са никак малко, стига господин Духър да продължи със сегашния си начин на живот и да не тръгне да обикаля Егейско море с луксозни яхти с прислуга, повече пари не му трябват.

Фаръл разпери ръце.

— Дами и господа, обвинението не може да докаже, че Марк Духър е имал мотив, за да убие съпругата си, защото такъв просто не съществува. Обвинението не може да докаже, че е отровил съпругата си, защото не го е направил. Няма да докажат, че е виновен, защото е невинен. Това е истината. В края на този процес, когато видите, че обвинението не е доказало безпочвените си нападки, ще ви помоля да го обявите за невинен, какъвто всъщност е.

По обед Духър — стараейки се да изглади нещата — ги заведе във „Фрингейл“, малко бистро на няколко пресечки от съда. Седяха на маса в задната част, но Уес безцелно се ровеше в патешкото с бял боб и като че ли изобщо не оценяваше жеста.

Духър, наопаки, бе в празнично настроение, наслаждаваше се на двойна порция foie gras с половин бутилка pinot noir само за себе си. По дяволите, та той не работеше, само гледаше.

Кристина, без да забелязва вниманието, с което я обсипваха сервитьорът (напълни чашата ѝ за вода четири пъти) и клиентите от другите маси, беше забравила за разговора със Сам и за целувката, и обсъждаше изявата на Фаръл.

— Знаеш ли, Уес, мисля, че би могъл да си изкарваш хляба по този начин.

— Страхотна реч — съгласи се Духър. — Всичко това беше в иска 995. — Ставаше дума за иска, който по-рано Фаръл бе подал според Наказателния кодекс на Калифорния, секция 995, заявявайки, че няма достатъчно доказателства Духър да бъде съден. — Не мога да повярвам, че Томасино разреши на оная пуйка да продължи.

Фаръл седеше с наведена над чинията си глава, с отпуснати рамене. Който и да го видеше, нямаше да разпознае в него адвоката, който преди по-малко от час бе вършил чудеса в съдебната зала.

— Това нищо не е, Марк. Ще забележиш, че малко съм разкрасил някои, от наша гледна точка, неблагоприятни моменти.

Кристина остави вилицата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Дупката в оградата на голф клуба, кръвта, която липсва от кабинета на лекаря на Марк, отпечатъците на Марк по оръжието на убийството…

Духър се бе съсредоточил върху препечените хлебчета и със съвършена равномерност ги мажеше с foie gras.

— Чудесно се справи с тях. — Той отхапа и притвори очи. — Каза, че не бихме могли да знаем, тъй като сме невинни. Може би това бе най-прекрасният момент.

Но Кристина не откъсваше поглед от Уес, нещо друго не ѝ даваше мира. Никога не го бе чувала да говори с този тон преди и това я обезпокои. Още беше разстроен заради целувката.

Знаеше, че вчера Уес беше ядосан, но се бе надявала гневът му да премине. Сега се зачуди дали вместо това той не става по-дълбок. Тя докосна ръката му.

— Искам да ти кажа нещо.

Фаръл вдигна кървясалите си очи.

— Още ни се сърдиш и мислиш, че сме те излъгали, но това, че отидох у Марк, си беше чиста грешка. Не бих те лъгала. Марк също не би го направил.

Духър спря да дъвче и внимателно слушаше. След това изгледа Уес спокойно.

— Ако имаш съмнения, Уес, искам да ги чуя.

Бавно Фаръл поклати глава.

— Просто съм уморен. Цял уикенд ще спя.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — попита Марк.

Кристина и Уес пиеха кафе, а Духър се наслаждаваше на чашка калвадос, когато Ейб Глицки влезе в ресторанта и се запъти към тяхната маса.

Кимайки любезно на всички страни, той се наведе над рамото на Фаръл.

— Госпожице Карера, бих искал да ви задам няколко въпроса преди съдебното заседание да продължи. Бихте ли минали през кабинета ми на четвъртия етаж, след като свършите с обяда?

— Откъде разбрахте, че сме тук? — попита Духър.

Глицки го дари с разделената си на две от белега усмивка.

— Шпиони — отвърна той. — Навсякъде са.

Фаръл се разкъсваше между желанието си да каже на Глицки да се завре еди-къде си и любопитството си за какво ще пита Кристина.

Настоя да присъства и Глицки му отказа.

След което напомни на лейтенанта, че има право да знае всичко по делото. Дори не му отговориха.

Глицки просто повтори въпроса си дали Кристина ще разговаря с него, или не. Тя заяви на Фаръл, че иска да отиде, че може сама да се грижи за себе си. Най-добре ще бъде да разберат какво има предвид Глицки.

— Какъв е проблемът, сержант?

— Вече съм лейтенант. Повишиха ме.

— Ох, вярно. Спомних си. Поздравявам ви.

Нащрек, но любопитна, тя седна срещу Глицки пред очукана дъбова маса в една от стаите за разпити до отдел „Убийства“. Той остави вратата отворена и я покани да седне на главното място в далечния край на масата. Извади портативния касетофон от джоба на сакото си и седна на масата пред нея.

— Аз съм лейтенант Ейб Глицки, номер 1144 — започна той, — и разговарям…

Кристина се пресегна, сграбчи касетофона и го изключи.

— Чакайте, какво правите?

Животът е пълен с изненади, мислеше си Глицки. Никога преди това никой — закоравял престъпник или антисоциален идиот — не бе взимал касетофона и не го бе изключвал. Сигурен беше, че това е показателно, но не можеше да се сети за какво.

— Мислех, че сте ме поканили, за да си поговорим.

— Точно така.

— И какво е това?

— Ние разпитите ги записваме.

— Вие разпитвате ли ме?

— Познахте първия път, госпожице Карера. Говорим си. Но задължително е във връзка с разследването ми на Марк Духър…

— Няма да ви отговарям! Аз представлявам този човек, лейтенант. Той ми е клиент. Всичко между мен и Марк е поверително и би трябвало да го знаете.

— Всъщност не е така. Станахте адвокат едва преди няколко седмици, нали? — Знаеше го и нямаше нужда да изчаква отговора ѝ. — И дори да може да се каже, че сте имали и преди това отношения на адвокат и клиент — не твърдя, че е вярно — те със сигурност не са съществували преди господин Духър да бъде обвинен в убийството на жена си, а аз искам да поговорим точно за тогава.

Кристина потрепери. Облегна се на стола си, пое дъх и се втренчи в него.

— За какво?

— Бихте ли ми върнали касетофона?

— Няма да разговарям с вас. Обвинявате ли ме в нещо?

— Не, госпожице. Ако нещата стигнат дотам и бихте искали и адвокатът ви да присъства, можем да го направим някой друг път, но така или иначе ще го направим.

Тя присви очи.

— Няма. Нито сега, нито когато и да е, ако аз реша така. Никой не е длъжен да разговаря с полицията, лейтенант, нито аз, нито клиентът ми, нито който и да е. И вие го знаете.

Глицки трябваше да отстъпи. Не искаше да я загуби.

— Мислех, че така ще е най-приятно. Знаете какво говорят по вестниците. Аз разследвам този случай. Когато се повдигнат въпроси, мое задължение е да потърся отговорите, дори и това да се случи по средата на процеса.

— Опитвате се да ме накарате да свидетелствам против собствения си клиент. — Тя започваше да се ядосва. — Това е най-непрофесионалното нещо, което съм чувала, лейтенант, и ми е безкрайно неприятно. Срещнах господин Духър по време на празника Марди Гра миналата година, да кажем преди около десет месеца. Между нас нямаше нищо преди смъртта на съпругата му. Така отговарям ли на въпроса ви?

— Да — отвърна той.

Тя го изгледа продължително.

— Лейтенант Глицки, спомняте ли си, когато дойдох тук да говорим за Таня Уилоус и Левън Коупс и вие седяхте на онзи стол навън — тя посочи към отворената врата — и се смяхте до сълзи? Спомняте ли си?

— Да.

— И имаше един момент, точно след като вашият лейтенант излезе и попита дали сте добре, тогава ние се погледнахме и нещо звънна — не в сексуален смисъл — нещо се получи между нас. Помните ли?

Глицки кимна.

— Бяхме ли интимни тогава?

— Не говорим за такава интимност.

— Добре, тогава Марк и аз не бяхме интимни. И сега не сме. Държа много на него. И докато си говорим така откровено, нека ви кажа, че не мога да разбера защо така ожесточено го преследвате.

— Според уликите той е убил съпругата си, госпожице Карера.

— Не го вярвам. Вие това искате да видите.

Глицки се въздържа и отговори с равен глас:

— Заради всепоглъщащата ми омраза към римокатолическата църква и самотната ми кампания да я поставя на колене? — Той махна с ръка към празните стени на стаята, която притежаваше очарованието на стар товарен влак. — Или може би имам амбиция да стигна до върха на тази купчина лайна? Вие кажете. Кое от двете?

Беше приковал вниманието ѝ. Глицки се наведе към нея и сниши глас.

— Опитвам се да разбера защо.

Тя се облакъти на масата. Сантиметри деляха лицата им.

— Лейтенант, няма защо. Не го е направил. Ето защо не можете да намерите причина.

— А вие?

— Казах ви. Не мисля, че го е направил.

Глицки клатеше глава.

— Не. Ами ако вие сте причината, ако е убил Шийла, за да е свободен да ви има?

Очите ѝ застинаха. Като че ли престана да го вижда. Най-накрая.

— Знаете ли, съжалявам, лейтенант. Сигурно живеете във възможно най-мрачния свят, който може да съществува. Казвате ми, че Марк е убил съпругата си, рискувал е процес за убийство и доживотен затвор, само заради нищожната възможност да е свободен за мен, която не съм му обещавала нищо. Ласкаете ме, но моля ви.

— Не е невъзможно.

— Невъзможно е — възрази Кристина. — Това е лудост. Единственият начин някак си да е възможно, е… — Тя млъкна. — Ако сме го направили заедно.

Глицки скръсти ръце. Единствената му реакция беше да се пресегне и да включи касетофона.

След няколко секунди Кристина се изправи и го изключи.

— Ако искате да продължите нататък, лейтенант, следващия път ще си взема адвокат.

Той я наблюдаваше, по лицето ѝ се гонеха безброй чувства.

— Искам да кажа още само едно нещо.

Ейб кимна.

— Добре.

— Толкова съжалявам за съпругата ви. Нямах възможност да ви го кажа досега.

И след това тя си тръгна.

Глицки остана на стола си, с протегнати крака, със скръстени ръце. До края на обедната почивка имаше още няколко минути.

Пресегна се под масата, напипа втория касетофон, извади го, спря записа и върна последните няколко секунди.

„Толкова съжалявам за съпругата ви. Нямах възможност да ви го кажа досега.“

Върна го отново. За трети път. Когато му го каза, звучеше непресторено. Сега на касетата звучеше искрено.

Пол Тию провря глава през вратата.

— Как мина? — попита той. — Изглеждаше разстроена. Спря до вратата и няколко пъти си пое дъх, след това… Какво има?

— Нищо. Тя няма нищо общо. Духър го е направил сам.

— Откъде знаеш? — попита Тию.

Глицки не му отговори веднага.

— Просто знам.

35

Фаръл можеше и да има планове да спи през целия уикенд, но от него го делеше един дълъг следобед.

Дженкинс призова като първи свидетел съдебния лекар Джон Страут. Дългунестият южняк се чувстваше на съдебната скамейка като у дома си и даде безстрастен и пълен отчет по медицинските въпроси около смъртта на Шийла.

Повечето от тях можеха да бъдат признати за верни и от двете страни — съдията щеше да прочете на съдебните заседатели неоспоримите факти около смъртта на Шийла — но обвинителите винаги държаха на присъствието на съдебния лекар, който правеше убийството по-истинско в очите на заседателите и в този случай Фаръл имаше малко, но според него, важно уточнение.

— Доктор Страут. — Умората на Фаръл бе изчезнала. Стоеше в средата на съдебната зала, леко обърнат към съдебните заседатели. — Във вашите показания често споменавате, че предозирането с лекарства е довело до смъртта на Шийла Духър. Вписали ли сте това в официалния ви доклад?

— Разбира се.

— Може ли да погледнем веществено доказателство на обвинението, номер едно — официалния доклад на доктор Страут, Ваша Светлост?

Томасино ненавиждаше това театралничене. Естествено, заседателите можеха да го видят, въпреки че в този доклад имаше и много информация, която не ги засягаше. Но Фаръл искаше да ги накара да се чувстват съпричастни. Докато те си го предаваха един на друг, той продължи:

— Обърнете специално внимание на причината за смъртта, която ще забележите, включва предозиране с лекарства и значително количество медицински жаргон. — Фаръл застана пред Страут. — Докторе, преди няколко дни с вас си поговорихме и вие ми показахте няколко други доклади от други дела, които сте правили през последните месеци, нали така?

— Да.

Дженкинс скочи.

— Няма връзка. Ваша Светлост, каква връзка може да има с причините за настъпила смърт при други случаи?

Томасино бе настроен примиренчески.

— Господин Фаръл, давам ви една минута да се изясните.

Фаръл вписа другите доклади като веществени доказателства на защитата от А до Г и се върна до свидетеля.

— Нека започнем с вида смърт при веществено доказателство А, доктор Страут. Какво пише тук при причина на смъртта, бихте ли прочели на съдебните заседатели?

— Предозиране с лекарства.

Фаръл повдигна вежди, имитирайки Томасино.

— Не е ли вярно, доктор Страут, че във всичките тези доклади причината за смъртта е една и съща?

— Така е.

Удовлетворен, Фаръл кимна и се приближи до свидетеля.

— Добре. — Беше подготвил почвата и се канеше да нанесе удара си.

— Доктор Страут, много ли хора умират от предозиране с лекарства всяка година?

— Стотици.

Томасино се наведе към тях.

— Адвокате, минутата ви изтича.

— Следващият ми въпрос засяга Шийла Духър, Ваша Светлост.

Съдията нетърпеливо кимна.

— Добре, продължавайте.

— С изключение на вида лекарства, различават ли се тези стотици предозирания от това на Шийла Духър?

Фаръл стрелна Томасино с поглед. Поне бе споменал името ѝ.

Но Страут пребледня.

— Не разбирам въпроса. Всеки случай е различен, въпреки че има прилики, ако лекарствата са еднакви. — Той изчака Фаръл да се изясни.

— В стотиците случаи на смърт чрез предозиране с лекарства всяка година има ли обща черта, която да ви насочва към мисълта за убийство, а не, да речем, нещастен случай или самоубийство?

Страут се замисли.

— Не бих казал.

— И конкретно в случая на госпожа Духър имаше ли медицински факт, който посочваше, че е била убита?

— Не.

— Значи, докторе, според вашите показания — поне на мен така ми се струва, поправете ме, ако греша — основаващи се на направената от вас аутопсия, не знаете дали Шийла Духър е била убита, или не?

— Приемането на толкова много различни лекарства в такова кратко време е затворило дихателния апарат. Вероятно е имала злокачествена хипертензивна реакция, възможна сърдечна аритмия и след това остра хипотензия.

— Извинете, докторе, но според вашето мнение това престъпление ли е, или статия в медицинско списание?

— Възразявам! — Усещаше, че Дженкинс се е изправила. Нямаше нужда да се обръща.

Томасино изръмжа:

— Приема се.

Фаръл хвърли поглед към съдебните заседатели. Знаеше, че когато нещата станат твърде конкретни, не е лошо да се разведри обстановката. Та той беше обикновено момче, свой човек, точно като тези многострадални заседатели. Обърна се пак към Страут.

— Ще повторя въпроса си. Доктор Страут, не знаете дали Шийла Духър е била убита, или не, нали?

— Необичайно е толкова много лекарства да се приемат за толкова кратко време…

— Извинете отново, докторе, но ми отговорете с „да“ или „не“. Не знаете дали Шийла Духър е била убита, или не, нали?

Страут трябваше да признае.

— Не знам.

— Не знаете дали Шийла Духър е била убита? Така ли твърдите?

— Да.

— Благодаря ви.

На Аманда не ѝ отне много време, за да разбере, че Уес Фаръл не е такъв, за какъвто го мислеше — скромен интелект, никакви претенции. Беше я победил при встъпителните слова, а сега и със Страут. Реши, че е време да изтъкне някои от своите силни страни, затова се изправи и призова за свидетел сержант Джордж Грендъл.

Грендъл беше служил във флота и въпреки че бе облечен в костюм, продължаваше да се държи като моряк. Изправи се в галерията, тръгна напред с клатушкаща се походка, на свидетелското място изпревари съдебния служител, вдигна ръка и без никакво подканяне се закле да казва истината, само истината и нищо друго, освен истината, и Бог да му е на помощ. Очевидно не му беше за пръв път.

Като се владееше напълно, той кимна на Дженкинс. Седеше изправен, но бе съвсем спокоен. Знаеше, че това може да отнеме време, затова разкопча сакото си, ала не се облегна назад, не кръстоса крака.

В продължение на няколко минути Дженкинс удостовери, че Грендъл е експерт с петнайсетгодишен опит в разследването на убийства и в момента ръководи криминалния отдел в полицейското управление. На местопрестъплението е пристигнал един час след обаждането на 911.

— Вие ли бяхте първия пристигнал полицай?

— Не. Сержант Глицки и Тию от отдел „Убийства“ вече бяха там, както и един лейтенант и един сержант от управлението в Таравал, а също и няколко патрулни коли.

— Те бяха ли открили нещо, свързано с убийството, преди вие да дойдете?

Фаръл знаеше, че Аманда ще използва думата „убийство“ възможно най-често, като по този начин ще се опитва да убеди заседателите в нещо, което не бе в състояние да докаже. Не можеше да ѝ попречи и затова се примири.

— Бихте ли ни казали, сержант, какво открихте на местопрестъплението?

— Първото беше нещо, което не можахме да открием.

— И какво беше то?

— Открихме, че няма следи от влизане с взлом през страничната врата. Или където и да е другаде.

— Няма следи от влизане с взлом?

— Не. Предполагаме, че извършителят е излязъл през страничната врата до алеята, защото там намерихме хирургическата ръкавица и ножа.

Дженкинс ги показа и те бяха вписани като веществени доказателства на обвинението, номер две и три.

— Ножът е същия като другите ножове в кухнята на обвиняемия.

Преди Грендъл дори да си отвори устата, Глицки забеляза движение на съседната маса. За пръв път Кристина се изправи.

— Ваша Светлост, установили сме, че ножът принадлежи на семейство Духър.

Глицки се размърда. Дженкинс не можеше да направи удара си и той ѝ съчувстваше. Това беше първото ѝ дело за убийство с огромна известност и тя не се справяше добре. Мъчеше се да смени посоката, да зададе конкретен въпрос, но като че ли не можеше да направи друго, освен да попита по най-обикновения начин.

— Имаше ли нещо друго особено около тази странична врата?

За щастие Грендъл бе на нейна страна, готов да помага. Той кимна.

— Сержантът от Таравал докладва, че крушката над страничната врата е била отвъртяна, той я завъртял и тя отново светнала. — Технически погледнато това бяха твърдения, основаващи се на слухове, но никой не възрази. — Алармената инсталация също не е била включена. Горе в спалнята госпожа Духър лежеше на леглото.

— Как лежеше?

— На една страна.

— Не по гръб?

— Не, на лявата си страна.

Дженкинс се върна до масата, за да вземе някакви материали и Глицки я окуражи с вдигнат палец.

— Сержант Грендъл, бихте ли разгледали тези снимки от мястото на престъплението и бихте ли ни казали дали ги разпознавате?

Дженкинс му ги подаде и Грендъл се съгласи, че снимките са точни. Съдебните заседатели ги разгледаха. Грендъл продължи — разхвърляните чаршафи и одеялото, липсващите бижута, кръвта. Описа ливидността на рамото на госпожа Духър.

— Сержант, основавайки се на вашия опит, тази ливидност позволява ли ви да пресъздадете сцената на престъплението?

— Да. — Глицки отдавна познаваше Грендъл като приятен и дори забавен събеседник, макар и по особен, полицейски начин. Но в момента този човек приличаше на машина.

— Както каза съдебният лекар, когато човек умира, кръвта се събира в долната част на тялото поради гравитацията.

— Но вие не казахте ли току-що, че тази ливидност се е намирала на горното рамо на госпожа Духър?

— Да.

— И какво означава това?

— Че е била премествана след смъртта си. Обърната.

— И защо?

Фаръл този път се изправи бързо.

— Протестирам, Ваша Светлост. Това са предположения.

Възражението беше прието, но Дженкинс започваше да набира скорост.

— Сержант, когато влязохте в стаята за пръв път, добихте ли впечатление за това, което се е случило там?

Грендъл кимна.

— Да.

— И какво беше то?

— Приличаше на кражба, която е била прекъсната, когато жертвата се е събудила. Имало е борба и тогава крадецът е убил госпожа Духър.

— Но не знаем ли, че госпожа Духър е била вече мъртва, когато е била намушкана?

— Така е. Поради ливидността предположих точно това — била е намушкана след смъртта си.

— Нощницата на жертвата е била отчасти разкъсана, нали?

— Да.

— Завивките са били разхвърляни?

— Точно така.

— А кръвта се е разплискала на леглото и на пода до леглото, нали?

— Да.

— Въпреки че госпожа Духър вече не е можела да се съпротивлява, защото е била мъртва?

Грендъл отново отговори утвърдително и Глицки си помисли, че след тези показания не би трябвало да остане място за съмнение. Всичко бе от ясно по-ясно.

Дженкинс се приближи до масата за бележника си. Погледна в него и още веднъж се обърна към сержанта.

— Господин Грендъл, нека поговорим за друго. Какво направихте с кръвните проби, които открихте на местопрестъплението?

— Изпратих ги за анализ в лабораторията.

Фаръл знаеше, че в лицето на Грендъл има злонамерен свидетел, но не беше в стила му да пристъпва на пръсти. Стана, пресече съдебната зала и се разположи на около метър от свидетеля. Усмихна му се топло.

— Сержант Грендъл, бих искал да започна със страничната врата, по която вие казахте, че няма следи от влизане с взлом. Никакви следи?

Грендъл кимна.

— Точно така.

— В подробното разглеждане на къщата открихте ли някакви други следи, от които да се съди, че някой е влизал вътре с взлом?

— Не. Който и да е влизал, просто е отворил вратата.

— Значи няма следи някой да е влязъл с взлом. — Фаръл се обърна към заседателите. — Никакви. И никой не се е опитвал да направи така, че да изглежда все едно е имало взлом, нали?

Грендъл не отговори веднага.

— Не знам дали някой се е опитвал.

Фаръл оцени отговора.

— И аз това попитах, нали, сержант?

Кимване.

— Но независимо дали някой се е опитвал, или не, не е изглеждало като опит да се представят нещата за кражба, нали?

— Не.

— Добре, благодаря ви. Нека оставим това засега. — Фаръл се приближи до масата с доказателствата и взе нещо от нея. — Призовавам ви да обърнете внимание на веществено доказателство на обвинението номер две, кухненския нож, за който всички сме съгласни, че принадлежи на обвиняемия и съпругата му. Проверихте ли този нож за отпечатъци?

— Да.

— И какво открихте?

— Отпечатъците на обвиняемия по ножа, както и тези на съпругата му.

— На някой друг?

— Не, само техните.

— Добре. Открихте ли нещо, което да показва, че обвиняемият е държал ножа преди или след като е бил забит в гърдите на жена му? Например имаше ли отпечатъци върху кръвта или кървави отпечатъци?

— Не.

— Нищо, което да покаже, че обвиняемият е използвал този нож като нещо друго, освен като кухненски прибор?

— Не.

— Абсолютно нищо?

Дженкинс се обади:

— Свидетелят вече отговори на въпроса.

Томасино се съгласи с нея.

Фаръл сърдечно кимна и погледна към съдебните заседатели, за да сподели с тях доброто си настроение.

— Добре, сержант, мисля, че стигаме донякъде с всичките веществени доказателства, открити на местопрестъплението. Сега бих искал да ви попитам за хирургическата ръкавица. Веществено доказателство на обвинението номер три, намерено извън къщата до страничната врата, по която нямало следи от влизане с взлом. Подложихте ли тази ръкавица на лабораторен анализ?

— Разбира се.

— Разбира се. И какво открихте? Отпечатъци?

— Не. Отпечатъци нямаше. По гумата отпечатъци не остават. Но открихме петънца от кръвта на госпожа Духър.

— Само от нейната кръв?

— Да.

— Много кръв?

Грендъл поклати глава.

— Не бих казал. Няколко капки, пръснати и размазани.

— Но отново нищо, което да свързва това веществено доказателство с обвиняемия. Нищо, нали?

— Да, така е.

— Прекрасно! — Фаръл жизнерадостно преплете ръце, очарован от отговорите на сержанта до този момент.

— Сержант, обикновено полицаите не употребяват ли такива ръкавици, когато разглеждат местопрестъпления?

Дженкинс възрази, но Томасино не се съгласи с нея и Грендъл трябваше да отговори.

— Да, понякога.

— Точно като тази?

— Понякога да.

— Понякога, хм. Значи вие лично имате достъп до такива ръкавици?

— Възразявам! Ваша Светлост, сержант Грендъл не е обвиняем.

Но Фаръл също се обади:

— Ваша Светлост, опитвам се да установя, че ръкавицата спокойно може да се е появила в резултат от присъствието на полицаи на местопрестъплението. Абсолютно нищо не е предоставено, което да свързва ръкавицата с обвиняемия.

Томасино кимна и въздъхна.

— Според мен вече го направихте, господин Фаръл. Нека минем нататък.

Фаръл примирено се поклони.

— Сержант, споделихте с нас първоначалните си впечатления от горния етаж на къщата — преди да разберете за ливидността на рамото на госпожа Духър. Мислели сте, че е имало кражба, тя се е събудила и след борба крадецът я е пронизал с ножа. Така ли е?

— Да. — Грендъл се намести на стола, Фаръл бе успял да го накара да изглежда неспокоен и напрегнат, защото го принуждаваше да дава кратки отговори на прости въпроси. А и още не беше свършил.

— С други думи, според вашето опитно око стаята е изглеждала все едно там е протичала кражба, нали?

— Така ми изглеждаше. Докато не погледнах по-внимателно тялото.

— Направено ли е нещо специално, за да изглежда като кражба?

— Ваша Светлост — изправи се Дженкинс. — Колко пъти ще слушаме един и същи въпрос?

Томасино кимна.

— Хайде да вървим нататък, господин Фаръл. Установихте, че според сержант Грендъл местопрестъплението е имало вид на прекъсната кражба.

— Съжалявам, Ваша Светлост, просто исках да е ясно. — Фаръл се приближи към съдебните заседатели и леко им се поклони в знак на извинение. После се обърна и продължи с мек глас: — Значи, сержант, въз основа на вашето обучение и опит стигнахте до заключението, че човекът, който е инсценирал кражбата, е господин Духър?

Грендъл забави отговора си.

— Бих казал така.

— Искал е да прилича на кражба, затова е оставил страничната врата отворена, за да няма следи от влизане с взлом? Това ли е изводът ви?

— Не знам защо е оставил вратата отворена. Или дали го е направил. Може да е влязъл с ключ.

— Наистина е възможно. И какви доказателства открихте, които показват, че господин Духър, а не някой друг, е направил това?

— Възразявам. Спорен въпрос — обади се Дженкинс.

Такова беше и намерението на Фаръл, затова той не се учуди, когато Томасино я подкрепи. Адвокатът се приближи до свидетелското място с ръце в джобовете на сакото си.

— Само да припомним на съдебните заседатели, сержант, досега установихме, че нито едно от веществените доказателства, намерени на местопрестъплението, по никакъв начин не доказва, че господин Духър е бил там по време на убийството на съпругата си, нали така?

— Не пряко, но…

Фаръл вдигна пръст.

— Не само че не е пряко. Вие дадохте показания, че няма абсолютно нищо. Това бяха и собствените ви думи. След това заключихте, че господин Духър е инсценирал кражба, когато всъщност се е върнал вкъщи, за да убие жена си, но като че ли изобщо не се е постарал да създаде впечатление за влизане с взлом, което със сигурност би помогнало на тази измама. Освен това не е оставил никакви доказателства, абсолютно никакви, които биха подсказали присъствието на друг човек.

— Не, това не е вярно. Имаше кръв.

Фаръл умело изигра облекчение, че Грендъл му е напомнил за този бодлив проблем.

— Ах, да, кръвта, кръвта. Замърсената кръв. Но, разбира се, това не е по вашата специалност.

— Не.

Фаръл бе засегнал Грендъл и сега отново го взимаше на прицел. Щеше да го съсипе.

— Сержант, при внимателния оглед на местопрестъплението трябва да сте открили доста доказателства, че Марк Духър живее в тази къща.

— Разбира се.

— Открихте ли негови пръстови отпечатъци, тъкани от дрехите му, косми и така нататък?

— Да.

— И очаквахте ли да откриете такива неща?

— Разбира се.

Фаръл му се усмихна.

— Едно просто „да“ щеше да свърши работа, сержант, благодаря. А открихте ли нещо, което не очаквахте, свързано с Марк Духър?

— Например?

— Не знам, господине. Аз ви питам, но мога да задам въпроса по друг начин. Открихте ли нещо специфично — на самото място на престъплението или в колата на господин Духър, или в кабинета му, или в последвалите анализи на лабораторните резултати и кръвните проби и така нататък, което, основавайки се на вашето обучение и опит, да ви е довело до подозрение, че Марк Духър е убил съпругата си?

Грендъл не отговори. Фаръл продължи да го притиска.

— И не е ли вярно, че не сте открили никакви веществени доказателства, нито в самата спалня, нито по самия Марк Духър, които да го свържат с това престъпление?

Грендъл мразеше положението, в което се намираше. Лицето му почервеня от потиснат гняв.

— Предполагам, ако вие…

— Сержант! Не е ли вярно, че не сте открили доказателства, които да свързват Марк Духър с това престъпление? Не е ли вярно?

Той го изплю.

— Да.

Още една усмивка.

— Благодаря ви. — С грейнало лице, Фаръл се обърна към Томасино:

— Нямам повече въпроси към този свидетел, Ваша Светлост.

36

Ако Глицки не бе ставал свидетел на подобни неща и преди, нямаше да може да повярва. Това все още го учудваше. Следващият свидетел на Аманда, който от четирийсет и пет минути висеше в коридора, беше изчезнал.

Така че Ейб стоеше в ехтящия, покрит с линолеум коридор и си говореше с жестоко обидения Джордж Грендъл. В продължение на няколко минути Грендъл бе изразявал гнева си по отношение на кръстосания разпит на Фаръл и сега разправяше на Глицки за книгата, която щял да напише, основана на истинските му преживявания като ченге от големия град.

— Засега ми е готово само заглавието. Но едни приятели ми казват, че това е най-важното. Добро ли ти е заглавието, книгата ще върви на пазара.

— Какво ти е заглавието? — попита Глицки.

— Чакай първо да ти кажа за идеята. Нали се сещаш за ония знаменитости, които щом пораснат и се сещат, че някой ги е малтретирал, като са били на седем години и затова се женели по осем пъти и злоупотребявали с разни вещества и ако ние, нормалните хора, сме ги разберели, щели да бъдат много щастливи?

— Знам ги и непрекъснато се тревожа за тях.

— Точно така. Затова книгата съм я нарекъл „На кого му дреме?“. Какво ще кажеш?

Глицки го хареса, но не мислеше, че това заглавие ще се продава. Започна да го обяснява на Грендъл, ала трябваше да прекъсне. Аманда Дженкинс слизаше по стълбите и държеше подръка висок и раздърпан млад мъж с очила с рогови рамки — специалиста от криминалната лаборатория, „оня с кръвта“, Рей Дръм.

Излъчващ изключително отегчение от всяка своя пора, господин Дръм понесе двеминутната лекция на съдия Томасино на тема съмнителните достойнства на това да се изнесеш от Съдебната палата с цигара в ръка, докато те чакат да даваш показания по процес за убийство. Спомена се за незачитане на съда, но и това не направи кой знае какво впечатление. Накрая заклеха Дръм и той зае свидетелското място.

Като повечето професионалисти, работещи в сградата на съда, Глицки нямаше нужда от Дръм. Бюрократ и кариерист, който още нямаше трийсет и пет години, силно необщителен, ако не и направо темерут. Може би мозъкът му изобщо не функционираше, но според Глицки проблемът не беше в това. Държеше се така, все едно казваше — имам си работа, не можете да ме уволните, изяжте се от яд.

Но Дженкинс не можеше да позволи на чувствата ѝ да вземат връх, макар Ейб да знаеше, че тя споделя мнението му за Дръм. В най-добрия случай да взимаш показания от Дръм беше все едно да вадиш зъби. Не дай боже да го „настъпиш“ по някакъв начин, а Дженкинс вече му бе прекъснала скъпоценната цигара.

Той седна, подпрян на един лакът, тя любезно го поздрави, след това го поведе през всичките въпроси и накрая стигна до кръвта, открита в стаята.

— И какво открихте, като я анализирахте?

Дръм завъртя очи. Имаше толкова по-важни работи, които можеше да върши през това време. Той въздъхна.

— Бяха два различни вида кръв — на госпожа Духър и още една.

— Втората кръв на господин Духър ли беше?

— Не.

— Знаете ли чия е?

— Знаем, че е А положителна. Направихме ДНК тестове и…

Фаръл светкавично се изправи.

— Ваша Светлост! Защитата за пръв път чува за ДНК тест. От обвинението казаха, че не могат…

— Само секунда, само секунда — чу се гласът на Дженкинс.

Томасино почука с чукчето, за да въдвори тишина. Дженкинс се обърна към свидетеля.

— Господин Дръм, всъщност вие не сте направили ДНК тест на тази кръв, нали? Може би сте мислили за кръвта на госпожа Духър?

Той сви рамене.

— Може и тя да е била. Мислех, че за нея говорим.

Дженкинс погледна към Фаръл — какво ли можеше да направи с този идиот? — и след това се обърна пак към Дръм.

— Не, питах ви за другата кръв на местопрестъплението, за втория вид. Тя каква беше?

— Току-що казах, А положителна.

Дженкинс поклати глава.

— Не, господин Дръм. Току-що казахте, че кръвната група на госпожа Духър е била А позитивна. И двата вида кръв ли бяха А позитивни?

На Дръм изобщо не му пукаше.

— Така ли казах?

Изгубиха още минута-две, докато стенографката прочете думите му и след това господин Дръм помоли отново да види резултатите си от изследванията. Дженкинс стана и му ги донесе. Той разлисти една страница, разлисти втора, върна я обратно.

— Господин Дръм, открихте ли кръвната група…?

На Глицки му се искаше да извади пистолета си и да го застреля в коляното. Да го събуди. Или да го приспи, като го гръмне в главата.

— Търся — отговори Дръм. — Да, ето го. А положителна е и втората кръв.

— А каква е кръвната група на господин Духър?

Дръм отново се зарови в листовете като че ли не беше вдигнал очи от тях преди секунди.

— Нулева положителна.

— Направихте ли ДНК тест на втората кръв?

— Не.

— И защо?

— Не знам. Никой не ме е молил. — Против всяка логика, Дженкинс се надяваше Дръм да каже, че не са правили ДНК тест, защото са нямали с какво да го сравнят — кръвта е принадлежала на мъртъв и кремиран човек. Но изведнъж, естествено без да го съзнава, Дръм ѝ подаде нещо: — Но ДНК тестът беше без значение.

От галерията откликнаха на тези думи. Не силно, по-скоро зашушукаха под сурдинка. Томасино почука с чукчето и въдвори тишина.

— Защо не е имало значение чия кръв е била смесена с тази на госпожа Духър на местопрестъплението?

— Защото кръвта не идваше направо от нечие тяло, а от флакон.

Дженкинс го разпита и за ЕДТА и постепенно картинката започна да се изяснява.

— С други думи, господин Дръм, втората кръв е била донесена там.

— Така изглежда.

Стратегията на Фаръл ставаше ясна. Нямаше да отнема много от скъпоценното време на господин Дръм. Кръстосаният разпит се състоеше от два въпроса.

— Господин Дръм, намерихте ли от кръвта на господин Духър в някоя от двата вида кръв, които сте анализирали?

— Господин Дръм, намерихте ли от кръвта на господин Духър по ножа или хирургическите ръкавици, открити на местопрестъплението?

Отговорът и на двата въпроса беше отрицателен.

Доктор Питър Харис не гореше от желание да дава показания от страна на обвинението срещу един от клиентите си. От свидетелското място той вдигна ръка да поздрави Духър, което не остана незабелязано от съдебните заседатели.

Но Дженкинс искаше неговите показания да свържат замърсената кръв с Духър.

— Доктор Харис, вие ли сте личния лекар на обвиняемия?

— Да.

— И на коя дата обвиняемият за последен път е имал час при вас?

Харис вече знаеше датата наизуст, но извади бележника си и като че ли се зачете в него.

— Беше рутинен преглед. Петък, трийсет и първи май, в два и половина.

— Петък, трийсет и първи май, в два и половина. Благодаря ви. Докторе, взимате ли кръв от пациенти в кабинета си?

— Разбира се.

— Често ли?

Той вдигна рамене.

— Понякога по десет пъти на ден, понякога повече.

Дженкинс кимна.

— Какво правите с тази кръв?

— Зависи защо съм я взел.

Глицки забеляза, че Дженкинс изпъна гръб и пое дълбоко дъх. Радваше се, че тя забавя темпото. Въпросите ѝ не бяха достатъчно точни. Не получаваше отговорите, които искаше. Аманда опита отново.

— Имах предвид, че след като вземете кръв, я слагате във флакони, нали?

— Да.

— И какво става с тях?

— Изпращаме ги в лабораторията.

— Добре. Преди това заключвате ли ги?

— Не.

— Имат ли други хора достъп до тях?

Харис не се чувстваше удобно, но се опитваше да съдейства възможно най-много. Отново погледна към Духър, виновно му се усмихна и отговори:

— Понякога.

— В зависимост къде стоят — на бюро, на табличка, в манипулационната при сестрата. Това ли имате предвид?

— Да.

— Преди да занесете флаконите в лабораторията, те често остават в кабинета ви и всеки, който е там, може да си вземе, така ли е?

Уморено изражение.

— Вече не е така, но да.

— Губили ли сте много от тези флакони, докторе?

— Не.

— Някога губили ли сте флакон, докторе?

— Да. Няколко пъти.

— Загубихте ли флакон в петък, на трийсет и първи май?

— Да.

— И чия беше тази кръв?

— Пациентът се казваше Лео Бандерас.

— Каква е кръвната група на господин Бандерас?

— А положителна.

Глицки погледна към другата маса. Тези показания бяха най-тежки за Духър. Защитата като че ли го знаеше, тримата седяха съсредоточени, чакаха да видят какво следва.

— Случайно знаете ли, докторе, по кое време е бил прегледът на господин Бандерас през този петък, трийсет и първи май?

Бавно, въпреки че знаеше отговора, Харис извади бележника си и провери още веднъж.

— Два без петнайсет.

— Или четирийсет и пет минути преди часа на обвиняемия?

За трети път Харис погледна Марк Духър. След това кимна на Дженкинс.

— Да.

Тя вдигна очи към стенния часовник. Беше достатъчно късно и след като свършеше с Харис, Томасино щеше да разпусне заседанието за уикенда, а заседателите цяла събота и неделя щяха да премислят тези необичайни съвпадения.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко. — Аманда мило се обърна към Фаръл: — Свидетелят е на ваше разположение.

Но Фаръл едва се бе надигнал, когато Томасино се обади:

— Следващото заседание ще…

— Ваша Светлост! — В гласа на Фаръл се усещаше паника. — Ваша Светлост, с ваше позволение, имам само няколко кратки въпроса и така в понеделник можем да започнем на чисто. А и докторът няма да има нужда да идва пак — добави той с надежда.

Съдията отново погледна към часовника, поклати отрицателно глава и удари с чукчето. Съобщи на Фаръл и на останалите, че следващото заседание ще започне в понеделник, в девет и половина.

37

Глицки, Тию и Дженкинс се наслаждаваха на малката си победа край маса в заведението на Лу Гърка. Глицки и Тию прегръщаха по един чай с лед, но Дженкинс надигаше двойно мартини, а отпред я чакаше още едно. Беше петък, за бога, а и си го беше заслужила.

— Хареса ми това с кръвта — обади се тя. — Дори и без ДНК-то на Бандерас пак мина добре.

Глицки сдъвка една бучка лед.

— Винаги може и по-добре — каза той, — но и така биваше.

Тию не беше присъствал в съда и както обикновено, искаше всичко да разбере. Глицки си мислеше, че ако продължава по същия начин, скоро и това ще стане.

Когато разказаха новините на Тию, той заключи:

— Срамота е, че старият Лео е умрял и са го кремирали, преди да разберем какво е станало. Ако можем да сравним неговата кръв с тази на Духър, ще го удавим този, нали?

Дженкинс не искаше да се разстройва заради невъзможни неща.

— Историята, която чу току-що — за липсващия флакон — само от това имахме нужда. Така и така заседателите не вярват на ДНК тестове. Не ги разбират.

— Но Пол ги разбира — вметна Глицки. — Мисля дори, че той ги е изобретил.

— Какво има за разбиране? — Тию нямаше проблем с тях. — Ето един отпечатък. Там ли е, това си ти. Нямали го, и теб те няма. Да не би да греша?

— Не — отвърна Глицки. — Такава е теорията и дори е много добра. — Той започна да се измъква от сепарето, после се спря. — Ох, Аманда, в бързината забравих. Помощничката, Кристина. Говорих с нея по обед. Не знаеше. Тя не е мотива.

Тию се наведе напред.

— Мислех си за това този следобед, Ейб, и тя пак може да е мотив, дори и да не го съзнава.

Глицки клатеше глава.

— Не и ако между тях двамата не е имало нищо сексуално. Откъде Духър ще знае дали ще може да я докопа, да е толкова сигурен, че заради това да убие жена си, да рискува процес? Твърде много е.

Тию вдигна рамене.

— Той обича да си играе. Погледни Транг, Нгуен, онази Прайс. Такъв е в действителност. Мога да си го представя как го прави, само заради предизвикателството, дори без да знае какво ще се случи накрая.

— Надявам се да грешиш — въздъхна Глицки.

— Защо?

— Защото ако си прав, въпрос на време е, докато се справи и с нея.

В стаята на защитата Кристина метна сакото си на един сгъваем стол и отиде до любимия си прозорец, както винаги. Зимната нощ наближаваше и над Съдебната палата и надолу по улицата грееха светлинките на Коледната украса.

Марк тихо се обади:

— Мислиш, че в края на краищата може и да съм го извършил?

Тя не се обърна, не му отговори. Той се смъкна от бюрото и Кристина почувства, че се приближава към нея, още преди да види отражението му в стъклото.

— Моля те, недей.

Духър спря.

— Нямам обяснение за кръвта, Кристина. Нищо не знам за нея. — Мълчание. — Шегувахме се на обяд, че това ще е звездният момент на Уес, но всъщност той каза истината — когато си невинен, проблемът е там, не знаеш какво се е случило.

— Да, и друг път съм го чувала. Звучи добре, като вселенски закон, като че ли няма начин да не е вярно.

— Вярно е.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, едва дишаше. Марк стоеше зад нея.

— Кристина, откога знаем за тази кръв? Ти също знаеше.

Накрая младата жена се обърна.

— Добре, Марк, знаела съм, няма съмнение. Просто си мислех, че трябва да има някакво обяснение, което в един момент ще се появи. Този момент току-що мина и обяснение нямаше.

Той я гледаше.

— Бих искала да знам как флакон с кръв от кабинета на твоя лекар се е озовал на леглото на твоята съпруга.

— Не знам.

— Не знаеш? — Тя звучеше отчаяно.

— Не мислиш ли, че и аз бих искал да имам обяснение? Няма ли да е страхотно, ако мога да скалъпя нещо, нещо, на което ще повярваш, което да кажем на заседателите?

Нямаше сили да отговори, да продума каквото и да било.

— Ще ти кажа някои неща, Кристина. — Когато Марк заговори, гласът му беше странно изтощен. Тя не си спомняше да е чувала този глас преди. — Знам, че някои от тях си си ги мислила, но ще ги кажа отново и след това ще видим какво е положението между нас.

Сега той седеше зад нея. Не бе забелязала кога се е преместил. Тя обви ръце около себе си, стана ѝ студено.

— Първият въпрос — започна той. — Как флаконът от кабинета на моя лекар се е озовал в леглото на Шийла? Откъде да знаем, че това се е случило? Откъде да знаем, че липсва кръв? Откъде знаем, ако това е така, как е стигнала до местопрестъплението?

Кристина се обърна.

— Не се отнасяй снизходително с мен, Марк.

Духър поклати глава.

— Това ли си мислиш, че правя? Мислиш, че те гледам отвисоко? Това е последното нещо, което бих направил, Кристина.

Тя чакаше със скръстени ръце.

— Ще ти кажа какво не знаем и първото нещо е, че не знаем дали липсва кръв. Откъде да знаем, че някой от персонала на доктор Харис не е изпуснал флакона и не иска да си признае? Може би и преди го е правил и ако му се случи отново, ще го уволнят. Може би кръвта на господин Бандерас все още си стои в лабораторията и на нея има погрешен етикет.

Той вдигна ръка, гласът му беше нисък.

— Не казвам, че е така, Кристина. Вече нямам никаква представа какво става, но нека си помислим какво друго може да се е случило. Казват, че имат флакон с А положителна кръв. Не знаят, че е на Бандерас. Не са направили ДНК тест, за бога, нали? Не е ли също толкова възможно да са направили гаф в полицейската лаборатория? Видя ли го онзи Дръм? Това ли е човекът, чиито показания ще ме довършат? Аз не го вярвам. Може би следите от ЕДТА да са останали от предишния флакон. Може онзи, който е убил Шийла, да е бил с А положителна кръв и да е кървял навсякъде, а от лабораторията да са направили грешка. Да не би да мислиш, че не стават грешки при тези тестове? И ако наистина се е случило, мислиш ли, че сега ще си признаят?

Кристина се бе облегнала, почти седеше на перваза.

— Кое е по-лесно за вярване? Че онзи, който е убил жена ми, е взел отнякъде флакон с А положителна кръв и го е разплискал по стаята? Или че убиецът просто е кървял? И защо — тук изобщо нищо не разбирам — защо би ми трябвало — ако приемем, че аз съм го извършил — защо ще измислям тази история с кръвта? Какво постигам с нея? Познаваш ме вече почти година. Да не съм глупак? Ако ще искам да изкарам някой друг виновен, защо ще използвам собствения си нож, защо ще ми стоят отпечатъците по него?

Накрая той пристъпи към нея.

— Добре — заговори ѝ с равен глас. — Признавам, че на този етап всичко е въпрос на вяра. Не можеш да знаеш. Но защо предполагаш, че всички останали са си свършили работата, че никой не е направил грешка, че всички, освен мен, говорят истината?

Тя вдигна очи.

— Не мисля така, Марк. Опитвам се. Слушам те.

Раменете му се отпуснаха. За пръв път Кристина видя лицето му толкова старо. Сигурна бе, че това не е арогантност, той се разголваше. Гледаше в самата му същност.

— Не съм го направил — прошепна Духър. Дори не се молеше, което щеше да пробуди съмнения. — Кълна ти се. Не знам какво се е случило.

Когато звънецът звънна, Уес помисли, че му носят пицата и натисна бутона за отваряне на входната врата. Отвори своята и излезе в коридора да чака. Барт се промуши между краката му, задуши наоколо, отиде до стълбите и започна да върти опашка и да скимти.

— Барт! — Фаръл се приближи до него. Разносвачите се изнервяха от големи кучета. — Не се притеснявайте! — извика той. — Дружелюбен е и не хапе.

Кучето се спусна надолу по стълбите, което по принцип му беше забранено.

— Барт!

— Няма нищо. Липсвала съм му. — Сам спря на три стъпки от площадката и с една ръка разроши козината на Барт. В другата държеше кожена торба. — Здравей — обърна се тя към Уес.

— Здрасти. — Стомахът му се сви.

Беше облечена със зелено яке, качулката му още бе вдигната и косата ѝ не се виждаше. Дънки и боти. Лицето ѝ бе полускрито, непроницаемо. Изведнъж започна да рови в торбата.

— Исках да ти дам нещо.

— Не би трябвало да разговаряме, Сам.

— Не съм дошла да говоря. — Тя извади една червена папка. — Трябва да видиш нещо.

Той знаеше какво иска да види. Нея. Да върне нещата така, както бяха в началото. Но това бе невъзможно. Намираше се посред съдебен процес, а Сам беше от противниковата страна. Ако забравеше това, щеше да загуби.

— Точно сега съм доста зает. Нямам време да чета нищо друго. Затънал съм до шията, освен ако приятелката ти Даян не си смени историята.

Притиснала папката до себе си, тя махна качулката си. Очите ѝ блестяха от омраза или разочарование.

— Уес, моля те.

— За какво ме молиш?

— Това е важно. Изключително важно. Не само за процеса, а и за теб.

Но не се помръдна, той също. Накрая Сам кимна, потупа Барт още веднъж, остави папката на стълбите и се обърна да си тръгне. Когато стигна до входната врата, не се поколеба, както очакваше Фаръл. Тогава щеше да я повика, да види дали… Но тя изобщо не се поколеба.

Вратата след нея се затвори.

Имаше намерение да остави папката на стълбището. Но не го направи.

Щом влезе вътре, реши, че ще хвърли проклетото нещо в боклука, но не го направи.

Беше изчел всички статии по вестници и списания за Даян Прайс и му бе писнало от нея. Очевидно жената си гонеше славата и сега с измислената история за бруталното изнасилване оправдаваше пълния си с наркотици и безразборни връзки живот.

Да бе.

Някъде беше прочел, че е предложила историята си в едно холивудско студио и реши, че точно това можеше да се очаква от нея. Беше измамница и лъжкиня и за няколко седмици бе превърнала историята си с неговия клиент в печеливша индустрия. Изпитваше към нея единствено и само презрение.

Но сега папката седеше върху кухненския плот оттатък, докато той се преструваше, че чете показанията на Емил Балиан за колата на Марк, дъвчеше пица и пиеше втората или третата си бира за тази вечер.

Беше намалил радиото — пускаха Коледни песни. Не искаше да попадне на някое кънтри парче. Четеше показанията на Емил Балиан за пети или шести път, но от това те не ставаха по-смислени. Любопитният съсед не знаеше каква кола е видял в нощта на убийството.

Второто полувреме на мача на „Уориърс“ беше като второто полувреме на всички баскетболни мачове. Фаръл започваше да мисли, че трябва да променят правилата на професионалния баскетбол — да дадат на всеки отбор по сто точки и да ограничат играта до две минути. Резултатите ще са същите и на всички ще им се спести много досада.

Накрая той промърмори някаква ругатня по свой адрес, изключи телевизора, а после и радиото, отвори си още една бира, седна на канапето си с папката в скута и продължи да се колебае.

Какво искаше да каже Сам с това, че вътре имало нещо и за него, не за процеса?

Страниците бяха много. Първата беше от годишник от гимназията. Даян Тейлър, широко усмихната, типична гимназиална снимка, под нея списъкът на организациите, в които бе членувала и наградите, които бе спечелила — Комитет по ученически сборове, Клуб по дебати, Шах клуб, Отбор на мажоретките, Клуб по биология, Плувен отбор, Научна награда на Американската банка, Пълноправен член на федерацията на стипендиантите в Калифорния, участник в Организацията по национални заслуги.

Уес обърна на следващите страници. Още годишници, снимките, които я показваха такава, каквато е била — жизнерадостна, хубава, популярна.

И какво от това? Вестниците бяха пълни с подобни снимки на серийни убийци, които изглеждаха по същия начин и бяха направили пак толкова неща в гимназията. Не можеше да се съди по снимки. Уес без проблем си спомни собствената си гимназиална снимка — с прическата а ла „Бийтълс“ го бяха избрали за „Собственик на най-добра прическа“. Сега беше около петдесет на сто плешив. Според него това говореше достатъчно красноречиво за достоверността на гимназиалните снимки.

Но продължи нататък, обръщаше страниците и отпиваше от бирата си. Сега от снимки към ксерокс копия на оценките. Последен клас в гимназията — пълен отличен. Първи семестър в Станфорд — също. Втори и трети семестър — също. Четвърти семестър — спад в оценките и незавършен.

Значи нещо се беше случило по време на пролетния семестър на втората ѝ година. Уес бе ставал свидетел на подобни неща милион пъти. Това беше — той отново провери датата — 1968 година. Бяха се появили наркотиците. Бяха убили Мартин Лутър Кинг. Боби Кенеди. Чикагската демократична конвенция и Хъмфри, а след това и Ричард Никсън. Америка се разпадаше. Уес нямаше да се учуди, ако 1968 година поставяше рекорд по ниски университетски оценки. Някой трябваше да проучи този въпрос, да получи правителствена стипендия. Но какво означаваше това?

Нищо не означаваше. Просто поредния пример за човек — в случая Сам — който виждаше това, което иска да види. Той допи бирата си и отиде да си вземе още една. Трябваше да си ляга.

Но нещо го дърпаше обратно към канапето, към папката. Дължеше нещо на Сам, нали?

Нищо не ѝ дължеше. Тук тя грешеше, а той беше прав. Тя му бе причинила болка, не той на нея. Тя продължаваше да го наранява.

Следващите прихванати с телбод страници, общо четирийсет и две, бяха ксероксни копия на извадки от дневник, изписани с уверен женски почерк — по два дни на страница, първите осемдесет и три дни от годината до двайсет и трети март.

Той изчете всичко. Даян пишеше забавно и с чувство за хумор. Все още участваше в състезания по плуване. Учеше немски, химия, биология и западни цивилизации, притесняваше се, че предметите са много лесни, че няма да е готова за факултета по медицина. Имаше две близки приятелки — Максин и Шарън, а на четиринайсети март се беше запознала с Марк Духър, първия мъж, споменат в романтична светлина в този дневник.

Никакви наркотици, никакъв секс. Дори и следа.

На седемнайсети март беше отишла на бейзболен мач между колежански отбори с Марк Духър. Сандвичи. Целувка за лека нощ.

Последното изречение от двайсет и втори март: „Марк и аз се целувахме. Първо гадже тази година. Уау! Мислех, че е от дъха ми“.

Последното изречение от двайсет и трети март: „Утре среща с Марк. Нямам търпение“.

Уес обърна последната страница и пребледня. Следващата купчинка листове съдържаше още ксероксни копия на страници от дневник, отново по два дни на една страница, започващи от двайсет и четвърти март, но на тях не беше записано нищо. Той започна да ги обръща.

Нищо в продължение на седемнайсет дни, докато преди двайсет и трети март Даян не беше пропускала повече от един ден. След това, на десети април, почеркът беше променен леко, но дори и Уес можеше да открие разликата. Беше някак си по-сбит, не толкова уверен.

Още празни страници, на пети юни семестърът свършваше.

Уес се питаше защо не го е видял преди. Защо Сам не го е дала на Аманда Дженкинс? Ако го бе направила, Уес щеше да го прочете в списъците на веществените доказателства. Но там го нямаше.

Какво означаваше това?

От правна гледна точка нямаше никакъв смисъл. Само страници, може би от дневник, преди двайсет и няколко години. А всичко това би могло да бъде направено през последния месец. В никакъв случай не представляваше доказателство.

Само че, както и каза Сам, целта му не беше да е доказателство. Страниците не бяха за процеса, а за Уес.

38

В понеделник сутринта, в девет и трийсет и пет, Уес Фаръл се изправи пред свидетелското място и каза „Добро утро“ на доктор Харис. Двамата мъже дълго си бяха говорили в неделя следобед и бяха обсъдили какво да кажат тази сутрин. Харис винаги бе харесвал Марк Духър, Шийла също. От полицията малко или много го бяха принудили да злепостави Марк и той умираше от желание да оправи нещата.

— Докторе — започна Фаръл, — в петък дадохте показания, че сте загубили флакон с кръв от кабинета си на трийсет и първи май. Успяхте ли да го намерите?

— Не.

— С други думи, изгубен е завинаги?

— Да.

— Как разбрахте, че сте го изгубили?

— Не го върнаха от лабораторията.

— Така ли? — заинтересува се Фаръл. — Значи тази кръв е трябвало от кабинета ви да отиде в лаборатория?

— Да. Изпращаме кръвните проби в клиниката „Пачеко“, където имат лаборатория.

— Клиниката далеч ли е от кабинета ви?

— Не, може би на малко повече от два километра.

— Добре тогава. Бихте ли ни казали как се следи кръвта в тази лаборатория?

— Имаме реквизиционен списък, който прикрепваме към флаконите с лепенка. В него попълват резултатите.

— Нека се върнем малко назад. Прикрепяте този списък към флаконите с лепенка?

— Да.

— Каква лепенка?

— Обикновен скоч.

— Скоч на стъклени флакони. Хм. Достатъчно добре ли се залепя, докторе? Случва ли се лепенката да падне?

— Ако флаконът се намокри, понякога се случва.

— Добре. Открихте, че този липсващ флакон — кръвта на Лео Бандерас — изобщо не е стигнал до клиниката „Пачеко“, защото не е бил вписан? Така ли стана?

— Не, не съвсем. Те не се вписват така.

— Значи не можете да сте сигурен, че този флакон изобщо не е стигнал до онази лаборатория?

— Не.

— Може да е бил доставен и там да са го загубили, нали?

Дженкинс възрази, че това са предположения и Томасино я подкрепи, но Фаръл беше уверен, че е успял да изясни гледната си точка. Реши да премине нататък. Обърна се към съдебните заседатели и ги дари със спокойна усмивка.

— Доктор Харис, дадохте показания, че сте губили и други флакони с кръв от кабинета ви, нали?

— Да.

— Много ли са били?

Харис се замисли.

— Три или четири, да кажем.

— Три или четири? Случвало ли се е някой да изпусне флакон с кръв?

— Да.

— Може ли да уволните някого за това, че е изпуснал флакон с кръв, че често му се е случвало?

— Възможно е.

— Ваша Светлост, възразявам. Това са предположения.

Томасино отново подкрепи Дженкинс и отново на Фаръл му беше все едно. Той трупаше червени точки.

— Доктор Харис, имахте ли възможност да се запознаете с лабораторния доклад, подписан от господин Дръм?

— Да.

— И кръвта във втория флакон беше ли на вашия пациент Лео Бандерас?

— Не зная. Нямаше как да разбера.

— Но кръвта е била А положителна, нали?

— Да, но нямам с какво да я сравня. Господин Бандерас почина преди няколко месеца и беше кремиран. Няма и следа от неговото ДНК.

— Значи вие твърдите, че няма начин да се каже дали кръвта във втория флакон е принадлежала на господин Бандерас, нали?

— Да.

— Значи няма причина да се вярва, че кръвта във втория флакон, открита на местопрестъплението, изобщо е била в кабинета ви, нали?

— Да.

В свободното си време през уикенда, когато не говореше с доктор Харис и сред размислите си за Даян Прайс, Фаръл се беше опитал да се съсредоточи върху Ейб Глицки. Искаше му се да бе имал повече късмет при съставянето на план за него, защото в момента лейтенантът се намираше на свидетелското място и Фаръл се приближаваше към него, без да знае какво да каже.

Показанията на Глицки, дадени в продължение на над два часа и умело ръководени от Аманда Дженкинс, бяха навредили доста. Това се дължеше главно на авторитетното държане на Глицки на свидетелското място — щом той подозираше Марк Духър, значи имаше защо. Беше професионално ченге и нямаше за какво да се натяга. Всъщност ръководеше отдел „Убийства“. Според него обвиняемият бе виновен. Заради него делото на Духър е влязло в прокуратурата и на предварителното изслушване са го обвинили.

— Лейтенант, първо ни запознахте с версията на Марк Духър за събитията на седми юни, а след това и с вашата собствена интерпретация за тях, която ви е довела до заключението, че трябва да го арестувате за убийството на съпругата му. Заради съдебните заседатели бихте ли ни дали пример за конкретна лъжа, която Марк Духър е изрекъл в показанията си пред вас в нощта на убийството?

— Голяма част от тези показания бяха неверни. Затова говорят и всички други свидетели тук.

— Да, но имате ли доказателство, с което да ни докажете, че господин Духър е лъгал? Например разписка, която да показва, че наистина е пазарувал в центъра, а твърди, че е отишъл в ресторант „Деларома“? Нещо такова.

— Имам показания от други свидетели — повтори Глицки.

— И съдебните заседатели ще решат на кого от тях да повярват, лейтенант. Но нека се върнем на въпроса ми за трети път — вие лично имате ли нещо, което да можете да ни покажете или да ни опишете, което доказва каквото и да е за действията на Марк Духър в нощта на убийството?

Глицки запази присъствие на духа и се замоли Дженкинс да се обади и да възрази за нещо. Надяваше се, че показанията на останалите свидетели на обвинението — погледнати заедно — представляват доказателство. Но нямаше нищо конкретно и Фаръл го притискаше.

— Не, разписки нямам.

— Не е ли вярно, лейтенант, че не разполагате с нищо, което да доказва, че господин Духър ви е излъгал дори съвсем малко?

— Така погледнато, не.

— Така погледнато или изобщо? Имате ли нещо конкретно, или не?

Фаръл щеше да изстиска желания отговор от него. Ейб се обърна към Аманда. Не можеше ли да се обади, че това са предположения или подвеждане на свидетеля, или нещо такова? Очевидно не.

— Не.

Но Фаръл нямаше да тържествува за тази малка победа. Той просто кимна доволен и се прицели в следващата си мишена.

— Лейтенант Глицки, като разследващ случая, анализирахте ли докладите на разследвалия местопрестъплението сержант Грендъл и лабораторните доклади на кръвта от господин Дръм?

— Да.

— И не чухте ли как и двамата потвърдиха, че не са открили доказателства, които да свързват Марк Духър с престъплението?

— Не.

Изненадан поглед. В галерията започнаха да шушукат. Някои от заседателите се намръщиха и се приведоха напред. Фаръл се приближи към лейтенанта.

— Не сте чули да го казват?

— Не, господине. Това бяха изводи, които вие направихте.

Фаръл замръзна. Глицки го беше вкарал в капан. Показанията на Грендъл — ножът, отпечатъците от пръсти — не изключваха присъствието на Духър на местопрестъплението. Нито пък замърсената кръв на Дръм.

Но и той можеше да играе на тази игра. Щяха да потанцуват малко.

— Ваша Светлост — каза Фаръл, — бихте ли казали на свидетеля да отговаря единствено на въпросите, които му задавам?

Съдията го направи — порицание заради съдебните заседатели. Виждате ли, казваше им Фаръл, лейтенант Глицки не играе по правилата.

Уес наклони глава.

— Лейтенант, чухте ли доктор Страут да идентифицира кухненския нож, веществено доказателство на обвинението номер три, като оръжието на убийството?

— Да.

— Чухте ли показанията на сержант Грендъл, според които единствените отпечатъци по ножа са принадлежали на господин и госпожа Духър и напълно съвпадат с нормална кухненска употреба?

— Да.

— Чухте ли показанията на сержант Грендъл за хирургическата ръкавица, намерена на местопрестъплението?

— Да.

— Ами тогава, лейтенант, нека ви попитам следното. Според вашето професионално мнение защо господин Духър е сложил хирургическа ръкавица, ако е знаел — както би трябвало — че отпечатъците от пръсти вече са по целия нож?

— За да насочи към кражба.

— За да насочи към кражба?

Веднага щом Фаръл повтори въпроса на Глицки, разбра, че прави огромна грешка. Глицки се обади, преди да успее да го спре.

— Без ръкавицата няма доказателство за крадец.

Фаръл запази самообладание, изведнъж му се бяха паднали лоши карти. Не можеше да остави нещата така.

— Но все пак, лейтенант, сержант Грендъл не каза ли, че по ръкавицата няма отпечатъци?

— Да.

— Няма нищо, което да свързва господин Духър с ръкавицата?

— Няма — налагаше се да признае Глицки.

Фаръл реши, че е мъдър ход да смени тактиката. Ето сега, знаеше той, нещата бързо ще станат сериозни, затова си пое дъх и застана в центъра на съдебната зала. В очите на съдебните заседатели представляваше изправен пред морална дилема човек.

Най-накрая взе трудното си решение и се обърна към Глицки:

— Лейтенант, слагате ли хирургически ръкавици, когато разследвате кърваво местопрестъпление?

Дженкинс скочи и възрази, но Томасино беше на друго мнение.

Глицки кимна.

— Да.

Според Фаръл, нямаше какво да се добави. Той беше забелязал по-голяма цел.

— В началото на тази година и по-точно към края на месец април прекарвахте ли много време в болницата „Сейнт Мери“?

Дженкинс удари масата с пестник и скочи от стола си.

— Ваша Светлост! Протестирам! Какво общо има този въпрос със смъртта на Шийла Духър?

Но този път Фаръл нямаше да седи и примирено да чака решението на съдията.

— Страхувам се, че има много общо, Ваша Светлост. Това ще стане ясно по време на делото. Или ще задам въпросите си сега, или ще помоля за позволение повторно да призова лейтенант Глицки.

Очите на съдията почти се скриха под гъстите му вежди. Той обяви почивка и повика адвокатите в кабинета си.

Глицки остана на свидетелското място. Не му се ходеше другаде. Не искаше да говори с никого.

Духър и Кристина бяха допрели глави и разговаряха шепнешком, а телата им говореха толкова ясно за чувствата им, че беше чак неловко. В този момент той се опита да си представи обективно Духър — бял мъж на средна възраст в най-добрите си години. Поддържаше формата си. Изглеждаше добре. Естествено, че можеше да привлече красива млада жена.

Глицки го разучаваше и се опитваше да си го представи в момент на ярост. Или пък всичко е било спокойно и премислено? Как беше възможно нито едното, нито другото да си личат? Но нямаше никакъв видим знак, никакъв начин да се разбере какво беше направил Духър, освен от това, което бе оставил зад себе си.

Само че Глицки знаеше.

Духър го погледна, може би почувства продължителния му поглед. Очите им се срещнаха за частица от секундата, неговите бяха празни, без никаква реакция, като че ли Глицки не съществуваше, след това той отново се обърна към Кристина.

В галерията големите тълпи от първите дни се бяха стопили след решенията на съдията кои теми ще бъдат засегнати, но всички места изглеждаха заети, въпреки че в този момент до перилата се бяха събрали купчина репортери. Беше им замирисало на прясна плячка и Глицки се страхуваше, че става въпрос за него.

— Добре, лейтенант. Спомняте ли си въпроса, който ви зададох, дали сте имали случай да прекарвате много време в болницата „Сейнт Мери“ напролет тази година, около времето на убийството на Шийла Духър?

Глицки го гледаше предпазливо.

— Да.

— Колко дни.

— Не зная точно. Трийсет или четирийсет.

Фаръл щеше да е проклет, ако попиташе защо и по този начин осигуреше на Глицки съчувствие за това, което бе преживял. Жена му бе умряла от рак. Заседателите можеше и да не го знаят. За Уес моментът беше труден — лично той съчувстваше на Глицки. Но нямаше как. Трябваше да получи тези показания.

— Посетител ли бяхте, или пациент?

— Посетител.

— И през тези трийсет или четирийсет дни намирахте ли се близо до манипулационна?

— Да.

— Бяхте ли свидетел на взимане на кръв?

— Да.

Глицки знаеше накъде отива Фаръл и студено погледна Аманда. Ала явно адвокатите се бяха разбрали в кабинета на съдията. Артилерията атакуваше.

— Да.

— Спомняте ли си да сте виждали флакони с кръв да стоят на табла или маса в манипулационната?

— Да.

— Пазеха ли ги по някакъв начин? Заключени ли бяха?

— Не.

— Добре. Благодаря ви, лейтенант. Това е всичко.

Обядът беше мрачен.

Докато Глицки даваше показания тази сутрин, от Тихия океан се бе появила жестока и студена буря. Кристина стоеше до прозореца и гледаше как дъждът бие по стъклото, а двамата мъже довършваха обяда си от хартиените кутийки с китайска храна.

В събота сутринта отиде в Оджай, върна се снощи. Искаше да погледне нещата отстрани, да се отдалечи от тази лудница. До някаква степен така и стана.

Радиаторите работеха и в малката стая миришеше на мухъл. А откакто бе целунала Марк на вратата, двамата с Уес вече не бяха същите.

Целувката бе променила жестоко Уес. Въпреки уменията си в съдебната зала, с всеки изминал ден той ставаше все по-разсеян и по-разстроен в отношенията си с нея и особено с Марк.

Искаше да освободи Уес от тези колебания. И тя също бе изпитвала съмнения за кръвта в петък. Показанията на Глицки бяха отворили цяла друга вселена от възможни обяснения. Съмнението беше неразделна част — ако обвинението не разполагаше с някои сериозни факти, нямаше изобщо да мине през предварителното изслушване. А и нали точно Уес ѝ внуши, че не толкова фактите са важни, колкото начина, по който ги интерпретираш. Защо сега той не виждаше това?

Знаеше какво притеснява Уес. За него делото не се основаваше на факти, а на доверието му в Марк. А целувката го бе подкопала.

Кристина се обърна към тях, искаше да каже нещо, да се опита да разведри атмосферата, но точно тогава приставът почука на вратата и каза, че заседанието продължава.

Емил Балиан се бе облякъл добре, в консервативен тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка. Аманда Дженкинс беше платила за прическата му, която премахна Айнщайновите му бели къдрици. По-важното според Глицки беше, че Балиан се бе обръснал или някой го беше направил вместо него. Горе-долу изглеждаше приличен — вдъхваше уважение, беше сериозен и стар.

Ейб видя за пръв път Балиан на следващия ден след убийството. Заедно с Пол Тию отиде на местопрестъплението рано следобед и на алеята завариха възрастен мъж с карирани къси панталони и хавайска риза. „Всичко видях по телевизията — без встъпление беше казал той, когато излязоха от колата. — Вие ли сте ченгетата?“

Балиан се представи, каза, че живее на няколко пресечки оттук, на „Казитас“. Значи това било мястото, така ли? Много жалко за дамата. Познавал я малко. Горе-долу всички познавал, което било нормално, защото той много се разхождал. Запознаваш се с хората, като спираш да си побъбриш с тях, докато те си работят по градинките или си внасят покупките и какво ли не.

Емил работил като пощальон в продължение на четирийсет години и сега вече започнал само да се разхожда, освен това имал лек флебит и трябвало да минава по пет-шест километра на ден, за да му върви кръвообращението.

Балиан не беше срамежлив. Говореше непрекъснато, разказваше на Глицки и Тию всичко за живота в квартала. Живеел в Сейнт Франсис Ууд още откогато работещ човек като него можел да си позволи къща тук. Елинор, жена му, също работела, а това било още по времето, когато жените си стояли вкъщи. Нямали деца, затова имали възможност да си изберат скъп квартал. Тогава парите не били проблем, не като сега с тези фиксирани доходи.

По време на този дълъг монолог Глицки непрекъснато се опитваше да се отскубне, да влезе в къщата. Знаеше, че по някое време ще трябва да разпитат съседите за евентуални свидетели. Беше почти убеден, че старецът си говори, просто защото има някой да го слуша.

Но се оказа нещо много по-добро.

Дженкинс застана на няколко крачки от мястото на свидетеля.

— Господин Балиан — започна тя, — бихте ли ни казали какво правихте вечерта на седми юни тази година?

— Разбира се. Вечерях с жена ми Елинор вкъщи на Казитас авеню и след вечеря, както винаги, излязох да се разходя.

— По кое време стана това?

— Едва се здрачаваше, може би малко преди осем часа, там някъде. Винаги ядем точно в седем, преди в шест вечеряхме, но после минахме на седем. Не знам защо, просто изглеждаше по-културно. Значи към седем.

— За да уточним времето, седнали сте да вечеряте в седем, но сте започнали разходката си почти към осем.

— Така беше.

— Имаше ли някакъв друг начин да проверите времето? Погледнахте ли часовника си, например?

— Не, обикновено не нося часовник. Всъщност никога не нося часовник. След като се пенсионирах, си казах, за какво ми е тази бракма и го прибрах в чекмеджето.

— Добре, имаше ли някакъв друг…?

— За времето. Да. Както казах, беше почти здрач. Когато излязох навън, беше още светло, а когато се прибрах, може би час по-късно, беше тъмно. Докато бях навън, светнаха уличните лампи, значи това би трябвало да ви помогне.

— Така е, благодаря.

Дженкинс се обърна към Глицки и той ѝ кимна окуражително. Аманда подлудяваше от начина, по който свидетелят отговаряше на въпросите ѝ, но не искаше да губи търпение. Тя пое въздух и отново се обърна към Балиан.

— Добре, господин Балиан. По време на тази разходка забелязахте ли нещо необичайно?

— Да. Пред дома на семейство Мъри имаше паркирана друга кола.

— Друга кола. Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не беше на семейство Мъри колата или пък току-що си бяха купили нова, затова се зачудих кой ли им е на гости.

— Бихте ли описали колата, господин Балиан?

— Последен модел светлокафяв лексус с персонализиран номер, на който пишеше ESKW.

Дженкинс предостави снимка на колата на Духър като веществено доказателство. Табелката представляваше хумористично изписване на „Esquire“ — рекламата на Духър, че е адвокат.

— И на коя улица беше паркирана тази кола?

— Накрая на моята улица, „Казитас“.

— Което е колко далече от „Рейвънууд“?

— Две пресечки.

— Видяхте ли тази кола пак?

— Разбира се. На следващия ден, затова си го спомням толкова ясно. — Балиан се развихряше, гореше от ентусиазъм. Глицки знаеше, че тук може да почне да преувеличава и се надяваше Дженкинс да го възпира.

— И къде видяхте тази кола?

— Беше паркирана на алеята пред Рейвънууд Драйв, номер 4215. Затова още стоях пред нея, когато от полицията дойдоха на следващия ден. Мислех да мина и да видя къщата, в която е станало убийството — даваха я по телевизията — и пред нея стоеше тази същата кола, а аз седях там и се чудех каква е връзката.

Когато дойде неговият ред, Фаръл се стегна. Докато Дженкинс му предаваше свидетеля, той се наведе към Кристина и Марк и прошепна:

— Почти не е честно.

Той бавно се изправи, изпълни малко представление, като се престори, че чете от някаква папка пред него и си подготвя въпросите. Най-накрая вдигна глава и се усмихна на свидетеля.

— Господин Балиан. През нощта, за която говорим, седми юни, преди да започнете разходката си, сте вечеряли със съпругата си в дома ви. Спомняте ли си какво вечеряхте?

Кристина забеляза как Глицки и Дженкинс се споглеждат. Трябва да са знаели, че подобно нещо предстои, но от това не им ставаше по-леко.

Емил Балиан кръстоса ръце и се намръщи.

— Не знам.

Фаръл отново се консултира с папката пред него и сам сбърчи вежди.

— Не знаете ли? Но във втория ви разговор с полицията не сте ли казали на лейтенант Глицки, че сте яли говеждо със зеле онази вечер?

— Мисля, че така казах, но…

— Разпечатката от този разговор е пред мен, господин Балиан. Искате ли да я видите?

— Не. Знам, че това казах.

— Но при един следващ разпит пак ли бяхте толкова сигурен, че това сте вечеряли?

Балиан кимна.

— Не съвсем. Но това беше вече седмица и нещо, след като за пръв път говорих с полицията и Елинор ми напомни, че във вторник онази вечер сме имали свинско с ябълков сос. Предишната вечер беше говеждо. Но това няма нищо общо с колата — завърши осъдително той.

— Сега спомняте ли си какво е било — свинско или говеждо?

— Не, не съм сигурен.

Фаръл остави бележника си и отиде в средата на залата.

— Господин Балиан, пийнахте ли си с което и да е от тези ястия? Да кажем, че е било говеждото.

— Обикновено с говеждо пия бира.

— Една бира? Няколко бири?

— Понякога са няколко.

— А със свинското? Със свинско пиете ли?

— Понякога. Бяло вино.

— Чаша, две?

— Да.

— Но онази вечер не си спомняте какво сте яли или дали сте пили нещо?

— Не съвсем.

— Ала признавате, че вероятно сте консумирали няколко питиета — такъв е навикът ви — независимо дали сте яли говеждо или свинско?

— Това беше първото, което казах, нали? Че не знам.

— Така е. Първото, което казахте, беше, че не си спомняте какво сте яли. Но сега да продължим с онова, което твърдите, че си спомняте — колата с табелка ESKW. Видели сте я паркирана на вашата улица във вторник вечерта, на седми юни.

Чувствайки се по-сигурен в тази област, Балиан се намести на стола си, разхлаби яката и възела на вратовръзката си.

— Видях я. Беше паркирана пред дома на семейство Мъри.

— А вие къде бяхте? Покрай нея ли минахте?

Мълчание. Накрая:

— Бях от другата страна на улицата.

— От другата страна? Пресякохте ли да разгледате колата по-добре?

— Не, много добре си я виждах и така. Не съм я разучавал подробно. Просто я забелязах, както се забелязват нещата. Не беше кола от нашата улица.

— Добре. „Казитас“ е широка улица, нали?

Раздразнителността се завръщаше.

— Нормална улица си е.

Фаръл отиде до масата и се върна с документ в ръка. Въпросите бяха хапливи, но гласът му беше неутрален, дори приятелски.

— В ръката си държа нотариално заверено удостоверение относно Казитас авеню — той го беше вписал като веществено доказателство на защитата под буква Е — и тук пише, че улицата е широка точно осемнайсет метра. Как ви звучи, господин Балиан?

— Щом казвате.

— Но това означава, че сте били на повече от осемнайсет метра разстояние, когато сте видели табелката на колата, така ли е?

— Не знам. Защо?

— Защото не сте могли да прочетете табелката направо от другата страна на улицата, нали? — Балиан не отговори направо и Фаръл помисли, че не е разбрал въпроса. Затова му помогна. — От другата страна на улицата сте могли да видите само едната страна на колата, нали? Трябвало е да застанете диагонално, за да видите табелката.

— А, разбирам какво казвате. Предполагам. Да.

— Може би още три, шест, девет метра.

— Може би. Не знам. Видях колата… — запъна се Балиан.

— На какво разстояние бяхте от колата, господин Балиан? Повече от осемнайсет метра, нали така?

— Предполагам.

— Повече от двайсет и четири метра?

— Може би.

— Повече от трийсет метра?

— Може би не чак толкова.

— Значи около трийсет метра. — Фаръл му се усмихна, като мъж на мъж. Тук нямаше нищо лично. — Сега, като видяхте колата на около трийсет метра разстояние…

— Възразявам! — Дженкинс трябваше да опита, но знаеше, че няма големи шансове. Свидетелят ѝ започваше да се огъва.

Фаръл зададе въпроса по друг начин.

— Когато видяхте колата от другата страна на улицата, това в началото на разходката ли беше, или по-скоро към края?

— Към края. Връщах се на моята улица.

— И уличните лампи светеха, нали?

След още едно колебание Балиан отговори:

— Току-що ги бяха светнали.

— Току-що ги били светнали. Значи още е било светличко навън?

— Да, виждах ясно.

— Сигурен съм в това, но и малко съм объркан. Не казахте ли преди малко, че сте се разхождали един час и като сте се върнали, вече е било тъмно? Не казахте ли така на госпожа Дженкинс?

— Да, така казах.

— А тази улица, на която живеете — „Казитас“ — голямо ли е разстоянието от къщата на семейство Мъри, където сте видели колата, до вашия дом?

— Не, седем или осем къщи.

— Продължихте ли си разходката, след като видяхте колата пред дома на семейство Мъри? Не спряхте ли за нещо, да си поговорите с някого?

— Не.

— И казвате, че е било тъмно, когато сте се прибрали?

— Да.

— Ами аз направо съм объркан. Бихте ли обяснили на мен и на всички останали — как може да е било светло или както вие казвате току-що стъмнило се, когато сте били на разстояние седем-осем къщи от дома ви?

— Казах, че светеха лампите.

— Казахте го наистина, господин Балиан. Но и казахте, че току-що са ги светнали или с други думи, навън е било все още светло. Но вън не е било светло, нали? Било е тъмно.

— Казах, че лампите светят, нали? — повтори той, гласът му беше заядлив, треперещ. — Не съм излъгал. Видях онази кола! Видях табелката. Беше същата кола, която видях на другия ден.

Война, помисли си Фаръл. Само така може да се нарече това. Той продължи да настъпва.

— И казахте, че е била кафява, нали? Знаете със сигурност, че колата, която сте видели предишната вечер, е била кафява, защото е била със същите табелки.

— Да.

— Когато онази вечер видяхте колата за пръв път, можахте ли да познаете какъв цвят е?

— Що за въпрос е това? Разбира се, че беше кафява. Същата кола беше.

— Не е ли възможно да е била тъмносиня, черна или друг тъмен цвят?

— Не, кафява беше!

Фаръл спря да почине за момент. Върна се до масата, прегледа някои бележки, обърна се.

— Носите ли очила, господин Балиан?

Свидетелят беше забил лакти в облегалките на стола, главата му бе хлътнала между раменете, целият беше потънал в костюма си.

— Нося очила за четене.

— А иначе виждате нормално?

— Да.

— Абсолютно нормално зрение?

Още една мъчителна пауза.

— Почти. Не ми трябват очила да карам. Добре си виждам, млади човече.

— За човек на вашата възраст сигурно. На колко години сте между другото?

Балиан се гордееше с отговора.

— На седемдесет и девет и виждам толкова добре, колкото и вие.

Фаръл замълча и пое дъх. Не искаше Балиан да започне да крещи, но трябваше да продължи. Още няколко удара и щеше да го довърши.

— И на следващия ден на местопрестъплението видяхте подобна кола на онази, която сте видели предишната вечер в тъмното след няколко питиета и изведнъж лейтенант Глицки се е появил, и пак изведнъж ви се е сторило, че това е точно същата кола, не е ли така?

— Беше същата кола!

Фаръл леко поклати глава, все едно казваше на съдебните заседатели, че това е невъзможно. И ето защо.

— Кога за пръв път говорихте с полицаите, господин Балиан?

— Нали ви казах, на следващия ден.

— И лейтенант Глицки ви попита дали не сте виждали нещо необичайно в квартала, нали?

— Да.

— И вие му казахте за колата, а лейтенант Глицки посочи кафявия лексус, паркиран в алеята на господин Духър и ви попита дали това е колата, нали?

— Да.

— И приличаше на онази кола, нали?

Балиан се наклони напред, изтощен от въпросите.

— Доста съм сигурен, че беше същата кола.

Фаръл кимна.

— Доста сигурен. Благодаря ви.

39

Един от предшествениците на архиепископ Флеърти беше организирал Корпоративното Коледно тържество, за да подтикне бизнесмените да осигурят играчки, дрехи и други подаръци за непривилегированите деца в града и областта на Сан Франциско. Тази година яхтклубът „Сейнт Франсис“ беше домакин на събитието, което поставяше началото на Коледните празници. Над три хиляди гости — каймакът на градското бизнес общество — се бяха събрали да ядат и да танцуват на оркестрова музика.

Облечен в смокинг, Марк Духър бе в стихията си, сред приятели. Помещението беше елегантно, хората също. Десертите и кафето бяха отнесени и оркестърът бе започнал да свири нещо, което според много от гостите представляваше танцова версия на „Радост по света“.

Кристина бе удивена и изпълнена с благодарност от изобилието и очевидната искреност на подкрепата и съчувствието към Марк. Сега седяха сами на масата си. Под нея тя държеше ръката му.

— Погледни Уес — обади се Кристина. — Като че ли най-накрая се забавлява.

Смехът на Уес Фаръл се носеше из залата, надвикваше дори и оркестъра. Всички, които искаха да почерпят Уес, го бяха направили, и той вече не чувстваше болка.

Духър доброжелателно погледна към него.

— Заслужава го. Върши страхотна работа, но бавно се самоубива. Цял живот го познавам, но не съм си давал сметка колко борбен е в действителност. Мисля, че след този процес ще започне истинската му кариера.

Кристина стисна ръката му, помълча и каза:

— Не зная дали това важи и за мен.

Той учудено я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Кристина сви рамене.

— Не мисля, че искам да се занимавам с такъв вид право.

— Защо? Защитаваш невинен човек. Не се ли чувстваш добре заради това?

— Така е, но начинът, по който се прави… — Със свободната си ръка тя изсипа малка купчинка сол от солницата и започна да чертае лъкатушни линийки в нея. — Снощи съм си мислила само за бедния господин Балиан и как изглеждаше, когато Уес свърши с него. И онова с лейтенант Глицки… Знам, че така трябва да е. Те не са прави, но…

— Нямаш представа колко ми е хубаво, че отново казваш това. Мислех, че вече изобщо не ми вярваш.

Тя пак стисна ръката му.

— Прав беше. Става въпрос за вяра. За всяко нещо в живота има въпроси, за които отговори не съществуват. Просто тук всичко изглежда толкова заплашително.

— Знам. Понякога през последните няколко месеца се чувствах почти убеден, че аз съм го извършил. Спомням си, че ходих на игрището за голф. Спомням си, че се прибрах и намерих Шийла. Но когато за пръв път чух за Балиан и за кръвта, се зачудих как са се случили тези неща. Може би съм изключил, вървял съм насън, нещо такова. Може би аз съм го направил. — Той стисна ръката ѝ. — Но не съм. Не мога да те виня, че се съмняваш.

— Толкова е трудно да гледаш другите — Глицки и господин Балиан и Аманда Дженкинс — как си вършат работата. Трябва да си мисля, че вярват, че са прави.

Духър колебливо замълча.

— Хората се отдават на работата си. Глицки е такъв и е заразил и Дженкинс. Мисля, че затова стигнахме дотук. Но не можем да им позволим да разрушат живота ни. Трябва да се защитаваме. Такъв е светът, Кристина. Недоразумения. Не зная дали хората са зли — не ми се иска да е така. Но понякога просто грешат и какво трябва да правим ние?

— Съгласна съм — отвърна тя. — Но като гледам как Уес ги разнищва, ми става зле. И ако Даян Прайс свидетелства, трябва и аз да се намеся и ще чувствам, че е нещо лично и няма да знам дали съм истинската аз.

— Ще се справиш чудесно.

Но Кристина клатеше глава.

— Не, не е там въпросът. Не се притеснявам дали мога да го направя. Знам какво ще я питам — репетирала съм го стотици пъти. Както казвате вие, ще я изям на закуска. Но трябва да ти кажа, че това не ме кара да се чувствам добре. Не мисля, че съм родена за тази работа.

Той покри дланта ѝ с двете си ръце и се наведе към нея.

— За какво мислиш, че си родена, Кристина?

— Наистина не знам. Нещо без такива конфронтации, предполагам. Трябва да има нещо в правото, което…

— Не — прекъсна я той. — Нямам предвид правото. Не говоря за професионалния ти живот. За него каквото и да решиш, ще се справиш. Говоря в личен план. Какво си родена да правиш?

Тя отново започна да рови в солта. Оркестърът свърши една песен и започна друга.

— Вече не знам, Марк. Не мисля за това.

— Но едно време знаеше.

Кристина сви рамене.

— Имах мечти. Сега… — Тя прехапа устни. — Глупаво е. Порастваш, всичко се променя и това, което си мислиш, че си искал, вече изобщо не стои пред теб като възможност. — Младата жена го погледна.

Духър взе дланта ѝ в своята и нежно я целуна.

— Мислиш си, че стар мъж като мен, по дяволите, аз съм почти на петдесет, че няма начин да искам същото, за което ти си мислила, че си родена…

— Аз не…

Той докосна устните ѝ с показалеца си.

— Става въпрос за бебета, семейство, нормален живот като на родителите ти. За това ли си мислела, че си родена?

Кристина стисна устни. Очите ѝ се насълзиха и тя кимна.

— Защото — продължи той, — можем да го направим. Можем да имаме колкото деца искаш. Първия път не се справих много добре, може би сега ще имам възможност да започна отначало. Заедно с теб.

Тя доближи главата си към неговата. Духър я прегърна и усети как раменете ѝ се отпускат. Той прошепна:

— Каквото и да искаш, Кристина, то е възможно. Можем да го направим. Каквото искаш. Каквото и да е.

Нат Глицки остави съобщение за сина си в отдел „Убийства“, след това излезе да се бори с поредната буря, пристигнала този път експресно от Аляска. Стигна до къщата на Ейб и освободи Рита за вечерта. Щеше да откара тримата си внуци в центъра, там щяха да се срещнат с баща си в Имперския палат в Чайнатаун. Нат черпеше.

Годината беше достатъчно тежка за семейството, а след показанията на Ейб пред съда чувствителният към тези неща личен сеизмограф на Нат бе доловил проблеми с момчетата и това го притесняваше. Така беше и сега. Баща им още не се беше появил и недоволството нарастваше.

— Не разбирам защо — мръщеше се Джейкъб — татко винаги закъснява, независимо за колко часа планираме нещо, дори и да е на пет минути път от работата му.

— Той работи, Джейк, в момента участва и в процес. — Но и Нат се притесняваше и проверяваше часовника си на всеки пет минути. — Ще дойде. Сигурен съм, че идва насам.

— Коледата също. — Айзък беше много пестелив в приказките напоследък. Смъртта на майка му бе изтрила детското в него, а сега сърдитият, източен и гневен тийнейджър ядно гледаше към дядо си от другата страна на масата. Айзък беше най-големият и на него му бе най-трудно, но според Нат нито едно от момчетата не се чувстваше добре.

До тях спря сервитьорка и им предложи ново меню — всякакви видове заек, пиле, говеждо или свинско, различни морски деликатеси (Нат не винаги постеше), зеленчуци и спагети, всички в малки бели чинии, които се трупаха бързо в единия край на масата. Накрая сервитьорите брояха чиниите и смятаха дължимата сума — просто и ефикасно.

— Значи четете за баща си по вестниците? — Нат не мислеше да се предава. Знаеше на какво се дължат подводните течения и беше наясно, че единственото, което може да направи, е да говори с тях. Но нито едно от момчетата не се обади, затова той продължи: — Кофти ли ви е в училище?

О Джей, който седеше до Нат, беше най-малкият и търсеше да прочете нещо по лицата на братята си, но те се преструваха на много заети с алуминиевото фолио на пилешките крилца, така че той взе инициативата.

— Не вярвам, че татко е лъжец. Не мисля, че ни е излъгал.

— Млъквай, О Джей — обади се Джейкъб. — Той прави каквото трябва да прави, това е всичко. Татко е ченге. Не е едно и също.

— Кое не е, Джейк?

— Правилата.

На Нат не му се говореше за това.

— Татко ви никакви правила не нарушава, Джейк. За него важат същите правила, които важат за всички останали.

Айзък изсумтя.

— Четеш ли вестници, дядо? Гледаш ли телевизия?

— Случва се.

— Е, и?

— Какво и?

— Какво мислиш?

— Мисля, че онзи Духър е убил жена си и има добър адвокат. Баща ви го арестува, защото смята, че той го е направил. Знаете, че не е вземал никаква кръв от болницата.

Айзък не беше много сигурен и заби очи в масата. Обади се Джейкъб.

— Всъщност няма значение, дядо. Всички мислят, че той го е направил.

— Не всички — каза Нат. — Аз не мисля така. И вие, момчета, не бива да мислите, че това е вярно. Някой, ако тръгне така да ви говори, кажете му, че в главата му има въздух под налягане.

— Но защо продължават да го повтарят? — искаше да знае О Джей.

— Защото хората не познават баща ви. И знаят или искат да вярват, че съществуват ченгета, които правят лоши неща, които лъжат и мамят и подставят улики, за да печелят дела. Но баща ви не е такъв. Сега му е тежко, точно както на вас. Трябва да му помогнете.

Айзък не беше съгласен и клатеше глава.

— Защо? Той с нищо не ни помага. Сутрин излиза, нощем се прибира, събота и неделя никакъв го няма. Работа, работа, работа и ни оставя на Рита. Просто не иска да е с нас. Очевидно е. Напомняме му за мама.

— Ако искаше да е с нас, сега щеше да е тук — обади се Джейк.

О Джей едва сдържаше сълзите си.

— Просто искам мама да се върне. Тогава дори няма да имаме нужда от татко. Тогава всичко ще е наред.

Нат протегна ръка и покри дланта на най-малкия си внук.

— Имате нужда от татко си, О Джей. Майка ви няма да се върне.

— Знам — каза той. — Вече всички го знаят. — Гласът му трепереше. — Просто бих искал да се върне, това е всичко.

— Не мисля, че имаме нужда от татко — поде Айзък. — Виж ни сега. Къде е татко? На кой му пука? Ние си се грижим един за друг. О Джей, спри да плачеш.

— Не плача.

— Айзък, остави го! — Джейкъб бутна по-големия си брат. — Ако иска, нека плаче.

— Ама аз не плача!

— Ш-ш-шт, всичко е наред. — Нат се усмихна на хората от останалите маси, които се бяха обърнали и ги наблюдаваха. — Хайде да говорим тихо, искате ли? А, ето го и баща ви.

Единайсет часа, кухнята на Глицки.

— Ейбрахам, имат нужда от теб.

— Всички имат нужда от мен, татко. Гади ми се от хора, които имат нужда от мен. Нямам какво да им дам.

— Просто им отдели време. Само това им трябва. Отдели им малко от времето си.

— Нямам време. Не разбираш ли? Всяка минута от денонощието…

— Но те са твоя кръв. Това е твоя отговорност.

— Не и по този начин.

— Какъвто и да е начин, Ейбрахам. И те не са искали да бъдат тук, не и по този начин.

Глицки спря да обхожда стаята и се отпусна на табуретката в средата на голямата стая. Баща му се облегна на хладилника. Гласовете им бяха ниски и остри. Не искаха да събудят Рита, която спеше под слабата светлина на елхата в другата стая.

— Знаеш какво стана днес на процеса, нали, татко? На мен какво ми се случи… Имаш ли представа?

— Разбира се. — Нат докосна челото си. — Да не мислиш, че тук горе има швейцарско сирене? Но знаеш ли какво ще се случи през следващите няколко месеца тук, Ейбрахам, ако не започнеш да обръщаш внимание? Ще загубиш тези момчета. Сега кое е по-важно?

— Няма да ги загубя.

Нат поклати глава.

— Чу ли ме какво ти казах за тази вечер? Губиш ги, синко. Четат за тебе по вестниците, чуват лоши неща по телевизията. Откъде да знаят какво да мислят?

— Те знаят — каза Глицки. — Умни са. Познават ме.

— Това, Ейбрахам, са глупости. Вече не знаят, поне не са сигурни. Тази вечер Джейкъб каза, че за теб правилата са различни, не като за останалите. Това ли искаш да говорят за теб? Това ли ще ги научиш?

— Той не мисли така.

— Но го каза. Сега ще ми заявиш, че е имал предвид друго. Струваше ми се, че точно това му е в главата. Трябва му нещо, което да казва на приятелите си, когато те му говорят, че си нарушил правилата, затова е измислил това. Позволено ти е, защото си ченге.

Глицки наведе натежалата си глава.

— Господи, татко, уморен съм. Кога ще свърши тази лудост около Духър? Непрекъснато си мисля, че ако успея да намеря още някаква улика, нещо, което да не е толкова двусмислено… Защото иначе ще го оправдаят. Ще загубим.

Нат дръпна един стол и се отпусна до сина си.

— Значи ще го оправдаят, Ейбрахам. Светът няма да свърши. Просто поредният лош човек, това е всичко.

— Но тогава ще изляза аз виновен. Все едно всички обвинения към мен са истина.

— Което не е вярно. Хората, с които работиш, го знаят.

Глицки се засмя без капчица хумор.

— Красива теория, татко, наистина. Но това може да означава край на доверието в мен.

— Първо, няма да загубиш работата си. А дори и така да стане, ще си намериш друга.

— Но аз съм ченге, татко. Това работя, това съм.

Нат поклати глава.

— Първо си баща, а после ченге. Спреш ли да бъдеш ченге, тогава ще си баща. Твоите момчета имат нужда от баща, особено сега. Това е основната ти задача. Останалото — той сви рамене, — никой не знае за останалото.

В победата имаше нещо упойващо, без съмнение.

Уес още стоеше на бара в яхтклуба и обираше овации. Марк го беше накарал да дойде. Ще е важно да се появим на публично място, казваше той, особено за след края на процеса.

Вчера, след като Уес беше продължил да размазва обвинението и бе разпердушинил Емил Балиан, по телевизионните новини заговориха само за него, за „брилянтната“ му защита. Заглавието на първа страница на тазсутрешния „Кроникъл“ гласеше: „Ключовият свидетел на обвинението по делото «Духър» потъва“. Капацитетите единодушно настояваха за бързо оневиняване, а Уес се наслаждаваше на славата си.

Изведнъж сякаш светът разбра, че всъщност Уес Фаръл е истинският шампион, както и истински тигър като адвокат. След пет месеца изтощителна подготовка за процеса, часове и дни, прекарани в разучаване на разпити и анализиране на улики в мижавия му кабинет или в мръсния му апартамент, след раздялата със Сам и съмненията около приятеля му, най-накрая получаваше признание за това кой е, какво е направил — сладкия, сладкия, сладкия нектар на успеха, който толкова дълго време му убягваше.

Беше почти един часът и практически купонът вървеше към края си. Зад него сервитьорите вече сгъваха масите. Музикантите прибираха инструментите си. Уес беше сам на бара и се наслаждаваше на шестото или седмото си питие, мислейки си, че в края на краищата може би всичко си е заслужавало.

Кристина и Марк си бяха тръгнали с лимузината и по-късно Уес трябваше да вземе такси, но това нямаше значение. Още не беше готов да приключи.

Марк — старият му приятел — беше прав за това парти. Марк и Кристина може и да обраха погледите, когато влязоха, но той, Уес Фаръл, бе сензацията на вечерта. Всички бяха чели днешния вестник, бяха гледали новините през последните дни. Първа страница, много благодаря. Да, той печелеше, печелеше, печелеше, фамилията им разгонваше и раздаваше визитки.

Барманът Джоко му беше станал пръв приятел. Представете си, работягата Фаръл да се сдуши с бармана на яхтклуба „Сейнт Франсис“. В портфейла си Уес имаше поне половин дузина визитни картички на хора, на които трябваше да се обади, които могат да познават други хора, нуждаещи се от неговите услуги. Къде се е крил досега, това питаха всички.

Почувства ръка на рамото си и ето че архиепископът на Сан Франциско го питаше дали не иска да изпие едно питие за последно с него. Най-накрая, след цял един посредствен живот, Уес започваше да се движи в кръговете на Духър. Господи, това беше опияняващо!

И още едно питие с Джим Флеърти нямаше да му навреди — още малко от онова малцовото. Те докоснаха чашите си.

— Страхотен купон, Ваше Превъзходителство. Надявам се да сте събрали милион долара.

— Триста и десет хиляди от залози — каза той. — Нов рекорд. Такъв щедър град. — Флеърти отпи от чашата си. — Като че ли и вие прекарвате доста добре. По-голямата част от вечерта само вас ухажваха. Ще отървете Марк, нали?

— Така изглежда. Не искам да се хваля, но наистина съм ги подгонил.

Архиепископът въздъхна.

— Как изобщо се стигна до това?

Фаръл му хвърли кос поглед.

— Лошо е да си създаваш врагове в полицейското. Глицки е кофти ченге.

— Което току-що получи повишение.

Още един поглед. Какво намекваше Флеърти? Не можеше точно да определи, затова сви рамене. Но изведнъж от устата му изскочи:

— Съмнения ли имате?

— За Марк? Никога. Просто обвиненията… Не може да не променят малко гледната ви точка, нали?

— Не, така е. Аз самият, честно казано, имах някои съмнения. Чудиш се при колко други дела се появяват като че ли от нищото свидетели, които твърдят, че са видели нещо, чули са нещо или са го помирисали. Силата на внушението ли е това?

— Сигурно — отпи отново архиепископът.

— Ваше превъзходителство — започна тихо Фаръл, — да не би да се колебаете дали да свидетелствате за нас?

— Разбира се, че не.

— Хубаво, защото не знам дали ще имаме нужда от вас, но ако имаме, не бих искал да ни затръшнете вратата.

— Разбирам.

И двамата се загледаха навън през размазаното от дъжда стъкло. Едва чуваха вятъра, който превиваше кипарисите почти до земята.

— Ужасна нощ, нали? — обади се Флеърти. — Знаете ли, когато всичко това свърши и Марк е оневинен, трябва по някакъв начин да го компенсираме. Първо губи жена си, което си е достатъчно ужасно, след това идва и този процес. Изцедиха го. Не знам как се справя.

— Марк е жилава порода.

— Освен това мисля, че отново е влюбен.

Фаръл отпи от чашата и кимна.

— Значи сте забелязали. Въпреки че ако трябва да си влюбен в някого, тя е прекрасен избор.

— Но би могъл да избере по-подходящ момент, не мислите ли?

Фаръл се съгласи. Двамата седяха на бара, всеки потънал в мислите си, отпиваха от питиетата си. Корабният звънец зад бара удари веднъж и Джоко се обади, че раздава последни питиета.

— Не, стига толкова — каза Фаръл и помоли Джоко да му поръча такси.

Бил Карера не спеше. Посещението на дъщеря му през миналия уикенд бе извадило на повърхността страха, с който живееше, откакто тя се бе присъединила към защитата на Марк Духър.

Намираше се на долния етаж и гледаше малкото светлини, които още мъждукаха в този час в Оджай. Седеше в дълбокия си плетен стол, който наричаше стол за мислене. Въпреки че Бил беше от хората, които даряват имена на заобикалящите ги предмети — например колата му се казваше Спусък, а тенис ракетата му — Слам — това не означаваше, че му липсва интелект или мъдрост.

И му беше лошо от притеснения за Кристина.

В коридора лампата светна и след минута почувства ръка на рамото си.

— Трябваше да ме събудиш — прошепна му Айрин. — Откога си тук? — Тя седна на облегалката на стола.

— Четирийсет и пет минути, час.

Изведнъж тиктакането на часовника на дядо му като че ли стана по-силно и след това съпругата му добави:

— Нямаше да е с него, ако мислеше, че той го е направил.

— Не се притеснявам за това, което мисли. Притеснявам се дали го е направил.

— Мисля, че трябва да ѝ имаме доверие.

— Като с Брайън? С Джо Ейвъри?

— Хайде, Бил. Не започвай пак. Онези бяха различни.

— Но не чак толкова, нали? Чудя се дали по някакъв начин вината не е в нас, че тя не може да… — Той млъкна.

— Не е в нея причината. Не е срещнала подходящия човек.

— А Марк Духър е подходящ? Господ да ни е на помощ.

— Бил, дори не сме се запознали с него…

— Съдят го, че е убил жена си. Съжалявам, но до процес обикновено не се стига, освен…

— Обикновено.

Той въздъхна дълбоко.

— Господи, какво да правим?

Айрин положи ръка на главата му.

— Да бъдем до нея, мисля аз. Да се надяваме, че най-накрая ще е щастлива. Да се надяваме, че ще го оправдаят.

— Но това са просто закони. Как можеш да повярваш след всичко случило се?

— Не знам дали можеш. Но ако го оправдаят, трябва да ги подкрепим. Не си ли съгласен?

— Не знам. Не разбирам защо животът ѝ се промени, защо стана толкова объркан и тъжен. Сърцето ми се къса.

— И моето — въздъхна Айрин. — Затова трябва да сме до нея, Бил. Може би този Марк Духър ще я направи щастлива.

Но Бил клатеше глава.

— Хората не правят другите хора щастливи. Хората сами се правят щастливи. Затова се притеснявам.

Тя леко го дръпна за косата.

— Ти ме правиш щастлива.

— Не, ти беше щастлива, когато те срещнах и ние се разбираме. Имаме късмет. Кристина трябва да проумее, че това зависи от нея. Тя все още си мисли, че всичко зависи от някой мъж. А не е така.

— За мен е така — каза Айрин. — Наистина. Може би не представлявам висша форма на живот, но вярвам, че изборът на партньор е сравнително важно нещо. И затова, ако всичко се оправи, ще ги прегърна и ще направя всичко възможно да са щастливи. И ти би трябвало да направиш същото.

40

В сряда следобед Аманда Дженкинс приключи с изложението на обвинението, без изобщо да възстанови — или установи — превъзходството си. Тя нямаше повече свидетели.

Служителят по поддръжката на голф клуба „Сан Франциско“ беше показал на съдебните заседатели оградата към края на паркинга. В нея имаше голяма дупка.

Дженкинс на бърза ръка разпита Пол Тию, полицаите от управлението в Таравал и съседката на Духър, Франсис Матсън, която (оказа се) никога не се беше разбирала много добре с Марк Духър и изобщо не го беше виждала да отвинтва или завинтва крушката пред страничната врата.

При кръстосания разпит Фаръл изясни, че „Духър посегна нагоре, побърника малко, направи нещо. Може и да я е отвинтил“.

Дженкинс се опитваше да не го показва, но на Глицки му беше ясно, че е изтощена от неуморните престрелки, на които Фаръл подлагаше свидетелите ѝ. Все още се опитваше да вярва, че може да осъди Марк само заради кръвта и че показанията на Емил Балиан убедително са „поставили“ Духър на мястото на престъплението през въпросната вечер. Беше смело от нейна страна — тя се преструваше, че заседателите ще обявят Духър за виновен, особено ако призоват Даян Прайс за аргументирано опровержение и успеят да я накарат да нарисува образа на един съвсем различен Марк Духър. Глицки ѝ се възхищаваше за това, че се държеше, но с нея беше свършено и всички го знаеха.

Естествено, вестниците и телевизията вече имаха готова присъда. Тази сутрин, докато идваше на работа и търсеше хубава станция, Глицки чу името си по радиото и се насили да слуша водещия на един местен консервативен канал, който твърдеше, че даването под съд на Марк Духър въз основа на такива никакви доказателства, само доказваше как в коридорите на властта на техния град липсва здрава ръка. Глицки, негър, и Дженкинс, жена, били издигнати над нивата на собствената им компетентност и нека ни се обадят слушатели, които мислят, че трябва да се сложи край на тези глупости и хората да започнат да се назначават според заслугите им.

Течението се беше променило.

Независимо от това, сутрешното заседание започна с лош ход за защитата. Веднага след като Дженкинс обяви, че няма повече свидетели, Уес Фаръл подаде иск за оправдателна присъда, според който нито един съдебен заседател не би намерил обвиняемия за виновен при тези представени от обвинението доказателства.

Това беше рутинен иск и с него почти никога не се постигаше нищо. Ако съдията одобреше иска, той щеше да прекрати делото и Марк Духър щеше да си тръгне свободен. Томасино откри заседанието с отхвърлянето на иска и Дженкинс прошепна на Глицки:

— Кръвта.

Той кимна неангажиращо.

Фаръл, който беше избрал да каже встъпителното си слово веднага след това на Дженкинс в началото на процеса, се изправи и съобщи на Томасино, че защитата е готова да представи делото си и би искала да започне с разпит на обвиняемия, Марк Духър.

Беше пресметнат ход, който показваше самоувереността на Фаръл. Обвиняемият имаше правото да не дава показания, но съчувственото поведение и добрата история можеха да направят много за очовечаването му в очите на заседателите — нещо много важно.

След избухването му онзи ден Духър беше надянал маска и внимаваше да не покаже никакви чувства. Съсредоточено слушаше всяка дума, от време на време се съвещаваше с двамата си адвокати, когато нещо го интересуваше. Бе заинтересован и се държеше на положение, но все още не беше напълно човек в очите на заседателите.

Духър се наведе към Кристина, прошепна ѝ: „Пожелай ми късмет“, след това постави бащински ръката си на рамото на Фаръл, стисна го и заобиколи адвоката си. С широки крачки се запъти към свидетелското място. Беше уверен в себе си, дори като че ли нетърпелив да разкаже — най-накрая — историята си.

Фаръл застана в средата на залата и го разходи през познатата територия на предисторията — ранния следобед, ордьоврите, шампанското и така нататък.

— И след като Шийла каза, че ще се качи горе да подремне, ти какво направи?

Духър погледна към заседателите. Не искаше много често да се обръща към тях — щеше да изглежда неискрено, като че ли им се докарваше. Но знаеше, че не би било лошо — напротив, естествено — да покаже, че ги е забелязал.

— Помотах се малко, след това реших да отида на игрището за голф. Излязох до колата…

— Само минута, Марк. Излязъл си до колата. Но преди това, при задната врата, спомняш ли си какво си правил?

— Нищо конкретно не си спомням.

— Но чухме госпожа Матсън да казва, че си спрял и си правил нещо на електрическата крушка отгоре. Спомняш ли си нещо такова?

— Не. Може да е имало паяжини на светлината. Понякога се събират там, може да съм ги изчистил, но не си спомням конкретно да съм правил нещо. — Бърз поглед към заседателите: — Може и да съм правил.

Разбира се, това беше репетирано. Духър не отричаше показанията на Франсис Матсън. Беше разумен, казваше своята собствена истина, без да отрича нейната. Номерът мина, както си и знаеха.

— Марк, къщата има алармена инсталация, нали?

Духър кимна.

— Да.

— Включи ли я, когато излезе онзи ден?

Тези внимателно подготвени въпроси щяха да обезвредят твърденията на Дженкинс, преди още да ги е направила.

— Не, просто излязох.

— Не заключи ли вратата?

— Не.

— Не е ли необичайно това? Защо не го направи?

Духър се замисли.

— Предполагам, че просто не съм се сетил.

— Защо?

— Първо, навън беше светло. Не съм предполагал, че някой ще влезе в къщата. Никога не ни се беше случвало.

— Но не си заключил вратата?

— Всяка сутрин излизам за работа и никога не заключвам. Не оставях къщата празна. Шийла беше там. Никога не съм си помислял, че тя не може да се грижи за себе си. Живеем в сигурен квартал или поне така си мислех. Обикновено проверявам ключалките вечер преди да си легнем, както правят нормално хората.

— А алармената инсталация?

— Шийла не обича — не обичаше — алармата.

— Защо?

— Защото когато я инсталирахме за пръв път, тя три или четири пъти излиза да хвърли боклука или нещо такова и алармата се включваше, а и нещо имаше проблеми с копчето за изключване — както и да е, не ѝ беше приятно. Използвахме я само когато отивахме на почивка или някъде за уикенда. Нямаше да я включа, когато тя просто си почиваше горе. Ако се беше събудила и по някаква причина бе излязла навън и алармата се беше включила, щеше да ме убие.

След това минаха на игрището, където Духър твърдеше, че е купил две кофи с топки. Да, спомнял си от коя позиция е удрял. Направи най-самосъжалителното си изражение.

— Страхувам се, че преди това — жест, който включваше цялата съдебна зала — бях много суетен относно… относно това как изглеждах. Не исках някой да ме види в нещо друго, освен върхова форма. Същото се отнасяше и за голфа. Не исках хората да ме гледат как се упражнявам върху замаха си, как търся кое не му е наред…

— Ваша Светлост — Дженкинс започваше да показва нетърпението си, — всичко това е много интересно, но не отговаря на въпроса от коя позиция е удрял топките си за голф.

Томасино се наведе към Духър.

— Просто отговорете на въпроса, господин Духър.

— От последната позиция, на самия край, като излезете от вратата на клуба от лявата страна.

Фаръл запази ритъма.

— И остана на тази позиция до колко часа?

— Мисля, че до около девет и трийсет, десет без двайсет.

— Напускаше ли позицията?

— След първата кофа ходих до тоалетната, купих си кока-кола. После се върнах да си привърша ударите.

— Добре.

Фаръл отново го преведе през ужасното откритие, през обаждането на 911, чакането на полицията. Всичко, което Духър казваше, бе завладяващо и достоверно.

Уес смени скоростите.

— Марк, лейтенант Глицки даде показания, че съм присъствал в къщата ти, когато те е разпитвал в нощта на убийството. Защо бях там?

— Аз те повиках и ти дойде.

— Дойдох ли като твой адвокат, защото искаше да се предпазиш от полицейски въпроси? Защото знаеше, че ще те обвинят в убийството на жена ти?

— Не, нищо подобно. Извиках те като приятел.

— Защо се спря на мен, адвоката, а не на някой от другите ти приятели?

— Познавам те от трийсет и пет години. Ти си най-добрият ми приятел. Затова.

Фаръл хвърли поглед към заседателите, след това пак погледна Духър.

— Да сменим темата. По време на последното ти посещение при доктор Питър Харис, взе ли флакон с кръв от кабинета му?

Очевидно зашеметен от глупостта на въпроса, Духър поклати глава и за последен път погледна съдебните заседатели.

— Не.

— И накрая, веднъж и завинаги, като си спомняш, че се намираш под клетва, ще отговориш ли на следния въпрос: ти ли уби съпругата си?

Този път поза липсваше. Той се приведе напред, пое дъх, изпусна го и отговори с ясен глас, който се чу в цялата съдебна зала.

— Господ ми е свидетел, че не съм.

Фаръл кимна.

— Благодаря. — Обърна се на пета. — Свидетелят е ваш.

Преди да премине към кръстосания разпит във връзка със събитията през следобеда и вечерта на седми юни, Дженкинс искаше да изясни още неща.

Тя отиде до масата с веществените доказателства и извади два фотоса с големината на плакати, които представи като доказателства, свързани с разпита на служителя от игрището. Първата показваше игровата област около средата на игрището, а другата представляваше схема с разположението на позициите. Тя ги сложи една до друга на статив до мястото на свидетеля.

— Както виждате, тези веществени доказателства показват разположението на игрището за голф. За да сме напълно наясно откъде изпращате топките си, бихте ли показали позицията си на съдебните заседатели?

Духър спокойно и услужливо го направи.

— Последната позиция, сигурен ли сте?

— Да.

— Това е позицията, която се намира най-близо до дупката в оградата, водеща към паркинга, нали?

— Не знам. Не съм забелязвал дупка в оградата. Но щом свидетелят ви твърди, значи е така.

Дженкинс стоеше неподвижно в средата на залата. След двайсет или трийсет секунди съдията се обади:

— Госпожо Дженкинс?

Тя премигна и се опомни.

Кръстосаният ѝ разпит продължи три часа и половина.

Не постигна нищо.

— За какво беше това? — Кристина ядеше моркови и целина, докато двамата мъже нагъваха сандвичи със салам. — Говоря за позицията, откъдето си удрял топките.

Духър поклати глава.

— Нямам представа.

Фаръл дъвчеше и гледаше през прозореца.

— Не ми харесва. Има нещо, което крие.

— Имаш предвид нови доказателства? — Кристина не можеше да си го представи. — Как е възможно, Уес? Видели сме всичко, което има. Знаем всичките ѝ свидетели. Трябва да ни каже, ако разполага с още нещо.

— Така е по правилата.

Но Духър внимателно наблюдаваше приятеля си.

— Какво би могла да има?

— Не знам, но се притеснявам. Това ми е работата.

— Не се притеснявай — каза Духър. — Удрях топки за голф от последната позиция и това е.

Фаръл кимна.

— Да се надяваме.

Глицки мислеше, че Ричи Браун вярва във всички подробности от историята на Духър. Беше специалистът по голф в клуба и все едно идваше от филмово студио — добре сложен, около трийсет и пет годишен, в спортни панталони и блуза. Запознал се с Духър три или четири месеца преди убийството, когато обвиняемият започнал да посещава клуба.

— Непрекъснато беше там.

— Сигурен ли сте.

— Абсолютно.

Фаръл се обърна, погледна заседателите, включи ги в своята увереност и през рамо запита:

— Виждахте ли го през цялата вечер?

Браун се замисли.

— Видях го да идва. Говорихме за разни нови клубове, които мислеше дали да посещава — спомена ми за някакви нови графитни дръжки за стикове и смяташе да си вземе цял комплект, така че внимавах, защото ставаше въпрос за хиляда долара.

— Това беше, когато дойде?

— Да.

— Изглеждаше ли нервен, напрегнат…?

— Възразявам. Въпрос на мнение.

Глицки забеляза, че Дженкинс седи на последните десетина сантиметра от стола, подпряла лакти на масата с пръсти пред устните си. Нямаше представа защо се бе наелектризирала така, когато за него вече всичко беше ясно, ала очевидно имаше нещо.

Но Томасино не се съгласи с нея.

Фаръл повтори въпроса си и Браун му каза, че Духър е бил спокоен и сърдечен.

— Говорехме си за голф клубове. Не се е преструвал по какъвто и да е начин.

— И след това е отишъл да удря топки. Кога пак го видяхте?

— Не съм съвсем сигурен. Петнайсет, двайсет минути по-късно. Излязох с една клиентка и го видях към края с наведена глава, напълно вглъбен. Хак, хак, хак.

— Господин Браун, господин Духър каза, че е влязъл да си вземе кока-кола около средата…

— Ваша Светлост, моля ви! — скочи Дженкинс. — Подвеждане на свидетел.

Томасино внимаваше. За учудване на Глицки той доста се замисли, след това просто отсече:

— Не се зачита.

Фаръл не можеше да загуби.

— Кога отново видяхте господин Духър?

— Не знам точно времето. Влезе да си вземе кока-кола. — Дженкинс плесна ядосано с ръка. — Може би като е свършил първата кофа.

— Ваша Светлост, за бога! — отново се изправи Аманда.

Фаръл разпери ръце.

— Нищо не съм питал, Ваша Светлост. Свидетелят сам даде тази информация.

— Това са предположения.

Томасино вдигна ръка.

— Така е. Така е. — Каза на съдебните заседатели да не обръщат внимание на последната информация и Глицки си помисли, че ако направят това, то със същия успех могат и да левитират, когато си поискат.

Но моментът беше минал и Фаръл привършваше.

— Видяхте ли господин Духър по някое друго време през вечерта?

— Да, когато си тръгна.

— Когато беше свършил двете кофи?

— Възразявам! Предположения.

Томасино отново се съгласи с нея, но на Фаръл не му пукаше. Беше получил почти всичко, което желаеше, и вече свършваше.

— Видяхте ли господин Духър, когато си тръгна?

— Да.

— И как се държеше тогава?

— Както обикновено. Нормално. Влезе, поговорихме си няколко минути за играта му, каза ми един виц.

— Каза ви виц?

— Да, поговорихме няколко минути и той ме попита как можеш да накараш едно куче да спре да ти помпа крака. Затова си спомням, че го видях да си тръгва. Защото се засмях.

— Заедно се смяхте?

— Вицът си го биваше. — Браун се замисли, обърна се към съдебните заседатели и довърши вица: — Започваш да му духаш.

Съдебната зала се умълча за секунда и след това избухна в нервен смях. Томасино удари с чукчето няколко пъти, редът беше възстановен и Фаръл предостави Ричи Браун на Аманда.

— Господин Браун, особено ме интересува тази кока-кола, която сте видели, че господин Духър си взима в средата на упражненията си. По време на разпита на лейтенант Глицки споменахте ли това отиване до машината за кока-кола?

— Предполагам, че не съм. Тогава не си го бях спомнил. Сетих се по-късно, че беше онази вечер.

— И сега си го спомняте?

— Да.

— Значи, за да сме абсолютно наясно, господин Браун, твърдите ли сега под клетва, че господин Духър си е купил кока-кола по средата на упражненията си онази вечер?

Браун се размърда.

— Мисля, че дойде и си взе кола.

— Мислите, че господин Духър е дошъл и си е взел кола? Но не сте сигурен?

— Доста съм сигурен.

— Но не и съвсем.

Браун реагираше физически на въпросите, беше се облегнал на стола, скръстил ръце пред гърдите си.

— Не, не съм сигурен. Но мисля, че беше онази вечер.

— Господин Браун, вие не сте сигурен, че сте видели обвиняемия да идва по средата на играта си онази вечер и да си купува кока-кола?

Фаръл използва паузата.

— Свидетелят вече отговори, Ваша Светлост.

Томасино се съгласи с него.

Със свидетелите на Фаръл нещата се движеха бързо. Ричи Браун още не бе излязъл от залата и Фаръл призова Марсела Мендоса, четирийсет и две годишната бивша старша сестра на лабораторията в болницата „Сейнт Мери“. След като описа на съдебните заседатели какви са били задълженията ѝ през дванайсетте години работа в болницата, Фаръл я попита:

— Госпожо Мендоса, когато сте работили в лабораторния отдел за кръв в болницата, случвало ли ви се е кръв, взета от пациент за изследване, да се загуби?

— Да.

— Често ли? Чакайте, преди това ми кажете колко кръвни проби взимате?

— Шестстотин или седемстотин на седмица.

— По стотина на ден?

— Горе-долу.

— И колко често се случва кръвна проба да получи погрешен етикет, да не се постави на съответното място или да се загуби, да кажем през дванайсетте години работа в болницата?

— Възразявам, Ваша Светлост. Лекарят на обвиняемия не е работил в тази болница.

Глицки остана с впечатлението, че Фаръл се е надявал Дженкинс да каже точно това.

— Ето къде, Ваша Светлост, е и смисълът. Искаме да покажем, че тази кръв е можела да дойде отвсякъде.

Томасино вдигна вежди.

— Не се приема. Продължавайте.

Въпросът определено притесни госпожа Мендоса. От тази информация обществото нямаше да се почувства много добре. Всъщност, докато работеше в болницата, не би ѝ се налагало да отговаря на въпроси за открадната кръв, както защото тя нямаше да иска, така и защото щяха да ѝ забранят.

Но човек на Фаръл я беше открил през август и я бе убедил, че ако свидетелства, ще спаси живота на невинен човек.

— Бих казала, една или две на седмица.

— На седмица? — Разбира се, Фаръл вече знаеше отговора, но се направи на стреснат. — Една или две на седмица?

— Понякога повече, понякога по-малко.

— И къде отива тази изгубена кръв?

Мендоса леко се усмихна.

— Ако знаехме, господин Фаръл, нямаше да е загубена, нали?

Напълно съгласен с нея, Фаръл се приближи до свидетелското място.

— Случвало ли ви се е, госпожо Мендоса, лаборант да изпусне флакон с кръв и да не го докладва?

— Да.

— И защо?

— Не искат да си навличат неприятности, затова просто казват, че изобщо не са получили пробите.

— Вие лично запознати ли сте с подобен случай?

— Да.

— Бихте ли ни го обяснили по-подробно?

— Един от моите подчинени постъпи точно така, както описах, и аз не го докладвах, за което и ме уволниха.

Фаръл не искаше да задълбава точно тук и затова продължи нататък.

— Госпожо Мендоса, колко кръвни лаборатории има горе-долу в града?

— Големите са осем или девет. По-малките, лекарските кабинети, подвижните лаборатории, кръвните банки — сигурно има стотици, не знам точно.

— Но определено са над петдесет?

— Да.

— И по ваши наблюдения, имало ли е проблем с изгубена кръв в някои от тях? Например при преминаване от и към лекарските кабинети?

Госпожа Мендоса не се гордееше с тази информация, но знаеше каквото знаеше.

— С повечето от кръвта проблем няма.

— Така е. Но понякога…

— Разбира се.

Свидетелствата за кръвта продължаваха да се сипят и според Глицки нещата ставаха все по-лоши, защото Аманда нямаше какво толкова да прави по време на кръстосания разпит. Доктори и лаборанти от „Каунти Дженерал“, „Сейнт Люк“, „Масоник Блъд Банк“ и от няколко други места заставаха на свидетелското място и даваха показания за по десет минути, като всички казваха едно и също нещо: непрекъснато се губи кръв. Възможно беше — може би не много вероятно и сигурно трудно, но при всички случаи възможно — човек да вземе флакон с кръв и просто да си излезе с него.

Според Глицки най-лошият момент бе в самия край на деня, когато Фаръл призова сержант Еймс от Парк Стейшън. Сам по себе фактът, че защитата призоваваше служител на закона, беше достатъчно злепоставящ. През последните пет години Еймс бе работил по случаи, свързани с вуду и сатанински култове, като всички те използваха кръв от най-различни източници за ритуалите си. Еймс беше на мнение, че всеки полицай в града, който иска да вземе човешка кръв, трябва просто да погледне в шкафчето за веществени доказателства във всяко полицейско управление в една типична съботна нощ.

41

Джим Флеърти седеше сам зад бюрото в спартанската си спалня. Искаше да изглади Коледната си проповед и след това — в тази благословено лишена от срещи четвъртък вечер — щеше да си легне преди полунощ.

Но първо реши да чуе новините в десет часа, където сърцето му се стопли от анализа на последните събития от процеса. Свидетелите на Уес Фаръл бяха унищожили и последните съмнения относно изхода на делото. Марк нямаше да бъде осъден — обвинението си ближеше раните.

Флеърти си каза, че всъщност никога не се е съмнявал, че Марк не е убил жена си, но кръвта почти го разубеди. Сега обаче като че ли Фаръл бе запушил тази дупка в защитата и това, което Марк беше казал, си бе чиста истина. Кръвта можеше да е дошла отвсякъде, а липсващата кръв от кабинета на лекаря му беше ужасно съвпадение.

От критично значение беше Флеърти да е наясно с нещата, Фаръл го бе помолил да е готов да свидетелства в полза на Марк още утре.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади тесте листове.

И на вратата се почука.

Мразеше да го безпокоят в спалнята — това беше единственото му лично място, единственото му лично време. Но всички тук го знаеха, така че сигурно беше важно.

Отец Херман, икономът му, пристъпваше в коридора, видимо притеснен, а зад него, с притиснати до гърдите ръце, стоеше Юджийн Горман, пасторът на „Свети Емудий“. Стомахът на Флеърти се сви и той го притисна с ръка.

Херман се опитваше да обясни, че е помолил отец Горман да изчака долу и архиепископът ще го приеме в кабинета, но…

— Няма нищо, отче. Той е стар приятел. Влез, Джин. Само че нямам нищо за сядане, освен твърди столове.

Когато вратата се затвори, Флеърти прекоси стаята и седна зад бюрото си. Горман стоеше неловко и най-накрая приседна на леглото на архиепископа.

— Съжалявам, че те притеснявам. Нямаше да го направя, ако наистина не беше спешно…

— Няма нищо, ние…

Но Горман го прекъсна.

— Месеци наред тормозя съвестта си и не знам какво друго да направя. Трябва да ти се изповядам.

Флеърти наклони глава. Като че ли Горман бе остарял с пет години, откакто за последен път говориха през май или юни.

Светлината беше слаба. Единственото украшение в стаята, разпятието, висеше над леглото на Флеърти.

Очите на Горман бяха измъчени, молещи се.

Архиепископът кимна, изправи се и отиде до леглото. Сложи ръка на главата на Горман и постоя малко така.

След това отиде до гардероба, извади епитрахила си, наметна го върху раменете си, седна до Горман и се прекръсти.

Горман започна:

— Благослови ме, отче, защото съгреших. Живея в състояние на смъртен грях, в отчаяние.

— Господ ще ти прости, Джин. Няма да те изостави.

Но Горман като че ли не го чуваше.

— Измъчван съм от греховно познание, запечатано с печата на изповедта. Разрушава ме, Джим… Не мога да живея така.

Флеърти започна да предлага съветите си на Горман — това е едно от най-тежките задължения на отците, каещите се имат ужасни тайни, които трябва да признаят.

Горман не можеше да се сдържа повече.

— Това е било убийство, Джим. В буквалния смисъл на думата.

След още една нощ по заведенията Фаръл влезе в апартамента си. Срещаше се с поредния смъртен грях — гордостта. Скоростта на успеха му не бе заличила съмненията относно приятеля му или моралните притеснения относно стратегиите на процеса, но проклет да беше, ако позволеше на тези неща да застават на пътя му.

Важното бе да спечели. Победителите трябваше да се научат да не обръщат внимание на тези тихи, недоволни гласове, на тези следи от плахост, които пречеха на по-дребните души, които наистина бяха техен отличителен знак.

Нали Де Гол беше казал, че да управляваш, значи да избираш? Уес мислеше, че тази фраза много добре отговаря на сегашното му положение — вече нямаше да мисли какви други пътища би могъл да поеме или можеше да поеме, по-праведни и не толкова двусмислени. Не, той бе избрал да вярва на Марк Духър, да го защитава. И тези решения го бяха издигнали в обществото. Това беше важното.

Минеш ли един определен момент, вече не се налага да мислиш за някои неща.

Всеки ден четеше за подвизите си, чуваше как го описват като брилянтен, нахъсан, безмилостен, дори очарователен. Нямаше да се откаже от тези неща, като се притеснява излишно за това как е стигнал дотук. Можеше да звучи като Фауст, но често бе казвал, че би продал душата си, стига да има възможност.

Ако беше по-млад, по̀ идеалист, можеше и да се разочарова, но сега мислеше само за… Взимам, взимам, взимам и докато взимам, дайте ми още.

Беше единайсет и петнайсет. Влезе в апартамента си, изпълнен с тези мисли. Вечерята в „Джонс Грил“ се бе превърнала в говорилня, след като го разпознаха. През следващите няколко месеца мислеше да си смени адреса, да си вземе друга къща и чистачка и нова кола, да оправи кабинета си, както подобаваше на новото му положение.

Телефонът звънеше, Уес прекоси стаята, потупа щастливия от завръщането му Барт и вдигна слушалката.

— Уес, тук е Джим Флеърти.

Липсваше дрезгавият, приятелски тон.

— Ваше Превъзходителство, как сте?

— Честно казано, не много добре. — Дълга въздишка. — По-добре да го кажа направо, Уес. Реших, че няма да мога да свидетелствам за вас, за Марк.

Фаръл дръпна един стол и тежко се отпусна върху него. Утре смяташе да привика архиепископа и да свърши с процеса.

— Но само преди две вечери…

— Разбирам. Знам. Но излезе нещо…

— Какво?

Мълчание.

— Не мога да кажа.

— Архиепископе, отче, чакайте. Не можете просто…

— Извинявай, Уес. Решението ми е много трудно, едно от най-трудните в живота ми, но съм го взел и мога само това да ти кажа. Съжалявам.

Флеърти затвори. Уес отдръпна слушалката от ухото си и я погледна, като че ли беше жива.

— Ти съжаляваш?

Той затвори телефона и се загледа в разкривения си образ, отразен в кухненския прозорец.

Флеърти отново беше сам, седнал на твърдото си легло. Борил се бе със себе си повече от час, опитал се бе да си обясни думите на отец Горман. Неохотно се възхищаваше на решението на отеца, как беше дошъл при него на изповед — стратегията според Флеърти бе определено йезуитска. Горман не спомена името на Духър, нито веднъж не посочи дали мъж или жена са извършили убийството, дали са от неговата енория. Технически той не беше нарушил тайнството на изповедта.

Но малко съмнение можеше да има в онова, което казваше, и абсолютно никакво в това дали можеше да му се вярва.

42

В кабинета на Томасино бе избухнала война.

В началото водещите адвокати, съдията и Глицки се бяха събрали да обсъдят стандартни неща. Фаръл в края на краищата беше решил, че няма да призовава свидетели, които да описват характера на Духър — нямал нужда. Защитата била привършила.

И тогава Дженкинс пусна бомбата, като заяви, че държи на своя свидетел, някой, който не фигурира в оригиналния списък, мъж, който е бил на игрището за голф по времето, когато Духър твърди, че е бил там, и не го е видял.

Глицки седеше в един ъгъл, а Фаръл, който отново изглеждаше така, както в началото на процеса — Крал на безсънието — крещеше.

— Тя знае за този свидетел от самото начало, Ваша Светлост! Ако аз знаех за него, никога нямаше да позволя на господин Духър да даде показания. И този свидетел не е в списъка ѝ. Това е невероятно, недопустимо, нечувано нарушение на професионалната етика.

— Я се стегни, Фаръл — сопна му се Дженкинс. — Нищо подобно. Става въпрос за „Калифорния 115“, според което се облекчават задълженията на обвинението по отношение на споделяне със защитата. Законът непрекъснато се променя, Уес, колкото и да те изненадва това. Може би не е лошо да се опиташ да следиш тези неща.

— Следя ги проклетите неща, както и проклетата некадърна обвинителка, която е опропастила отвсякъде първото си дело, защото не знае как…

Томасино не се сдържа — Глицки се учуди, че съдията ги остави да се разправят дори и толкова — и започна да удря силно с длан по бюрото си.

— Добре, добре, достатъчно! Достатъчно, казах!

И двамата адвокати седнаха задъхани пред бюрото на съдията. Томасино, който едва ли караше най-добрия си ден, едва се сдържаше, веждите му се допираха, челюстта му трепереше, толкова силно се опитваше да я стиска.

Накрая си възвърна спокойствието. Постепенно лицето му се отпусна.

— Става въпрос за закона — почти прошепна той, — а не за личности. Въпреки че, госпожо Дженкинс, малко ми е неудобно. Със сигурност сте знаели за този свидетел преди и ако е така, името му е трябвало да фигурира в списъка.

Говореха за Майкъл Рос. В първите дни на разследването Глицки бе отишъл в голф клуба „Сан Франциско“ и бе прегледал разписките за нощта на седми юни. Майкъл Рос беше платил за кофа топки за голф с кредитна карта Visa в осем часа и седемнайсет минути. Глицки бе донесъл разписката на Дженкинс и двамата я бяха обсъдили в малкия ѝ кабинет.

Глицки си спомняше добре този момент. Докато седеше зад бюрото си, Дженкинс започна да гледа отнесено, докато прехвърляше разписката в ръцете си. Той усети, че ѝ хрумва нещо.

— Защо не отидеш да разпиташ този Рос, Ейб? Не е необходимо дори да си носиш касетофона. Сигурно нищо няма да излезе. И не го записвай, докато не сме поговорили какво ти е казал.

Глицки беше ченге от достатъчно дълго време, нямаше нужда от подробни указания. Дженкинс не предлагаше нищо незаконно — просто можеше да се каже, че се опитва да спести на Ейб писането на купчина безсмислени доклади. Това дори процедурно не беше подозрително. В процеса на всяко разследване той разпитваше много хора и често тези разпити бяха съвсем обикновени, ограничени, нямаха нищо общо с дадения случай. Защо да се записват?

Разбира се, в този случай Глицки знаеше какво се опитва да му каже Аманда — искаше да ограничи това, което ще трябва да подаде на Фаръл. Още отначало беше наясно, че откъм доказателства делото им е слабо и ако получеше възможност, щеше да прекара защитата, което и правеше в кабинета на Томасино рано в петък сутринта.

Като се изключи Пери Мейсън, в истинските дела изненади не можеше да има. Процесът, при който обвинението беше длъжно да предаде на защитата всички доказателства във връзка с делото, трябваше да гарантира, че защитата е видяла всички карти, преди играта да започне. Победителят се определяше от разиграването на картите.

Дженкинс предоставяше на Фаръл списък с вероятните свидетели, които щеше да извика по време на процеса. Не беше длъжна да призовава всички от списъка или дори който и да е от тях, но не можеше да призове никой, който не се намираше в този списък.

А Майкъл Рос не беше вписан.

Войната продължаваше с пълна сила. Дженкинс държеше пожълтялото парче хартия с името на Майкъл Рос и номера на кредитната му карта и добави, че го е ксерокопирала от двете страни и го е предала на Уес Фаръл, когато той е поискал документите по списъка на свидетелите.

— Вярно ли е, господин Фаръл? Имате ли копие от този документ?

— И какво от това, Ваша Светлост? Какво означава този документ? Дори я питах, през юни или юли, какво означава това, а тя ми отговори, че означавало каквото означавало. Затова търся в списъка ѝ Майкъл Рос и такъв няма, и тя няма право да го призовава, прав ли съм?

— Призовавам го като опровержение.

Фаръл стовари ръката си върху креслото.

— От самото начало си знаела, че ще го призовеш. Не ми говори разни лайняни глупости.

— Господин Фаръл — напуши се и Томасино, — ако още веднъж чуя грубости от вас в този кабинет или от свидетелите ви, или от обвиняемия ви в съдебната зала, ще ви обвиня в обида към съда. Тук не водим улични борби, не сме рапъри и ако се осмелите да кажете дори „шикалки“ в мое присъствие, по-добре да имате непоклатима причина за това.

Фаръл се облегна на стола си.

— Съжалявам, Ваша Светлост. Не съм го казал като израз на неуважение.

— Както и да сте го казали, то е израз на неуважение и няма да го търпя. — Томасино се обърна към Дженкинс. Като че ли на никой нямаше да му се размине. — Що се отнася до вашия свидетел, госпожо Дженкинс, бихте ли ми обяснили как сте се сетили да включите това парче хартия в списъка на документите, а в същото време сте пропуснали името на човека в списъка на свидетелите?

— Ваша Светлост, той е свидетел като опровержение. Не знаех, че ще трябва да го призова, докато господин Духър не даде показания.

Глицки се забавляваше, като гледаше как Фаръл пелтечи, сяда на ръба на креслото, внимава да не каже някоя мръсна дума.

— Не мисля, че това е истината, Ваша Светлост — каза накрая той. — Кога е разпитала свидетеля?

— Лейтенант Глицки го разпита.

Глицки не пропусна възможността да настъпи Фаръл.

— Горе-долу две седмици след като клиентът ви уби жена си.

Но адвокатът не пое предизвикателството.

— Две седмици? — Той се обърна към съдията. — Ваша Светлост, две седмици. Знаела е, че ще го призове. Къде са бележките на Глицки, протокола от разпита?

Ейб се зарадва, когато този път Дженкинс покри него.

— Не съм го молила да записва разпита. Това беше предварителен разговор.

— Госпожо Дженкинс — започна Томасино, — не ми харесва това, което чувам. Като че ли нарочно сте се опитали да попречите на процеса за събиране на документация.

— Точно така, по дяволи… Така де!

Съдията посочи Глицки.

— А вие, лейтенант, не мога да повярвам това за вас.

Глицки сви рамене.

— Само изпълнявам нареждания, Ваша Светлост.

— Господин съдия. — Дженкинс нямаше да се даде току-така. — Как бих могла да впиша този човек в списъка със свидетелите? Не беше част от основното ми дело. Какво щеше да каже? Че не е видял Марк Духър на игрището за голф? Какво да направя, да представя списък на всички, които не са го виждали там? Горе-долу целият град, нали така? Всъщност обвинението прекрати призоваването на свидетели, преди да извика господин Рос. Ако господин Фаръл не бе отворил цяло гърне с червеи, като пусна клиента си да дава показания, нямаше сега да си говорим тук. Изобщо нямаше да се стигне до това.

— Добре, добре. — Томасино вдигна предупредително ръка. — Ще му позволя да даде показания.

Фаръл подлудя.

— Ваша Светлост, моля ви…!

Но накрая Томасино избухна:

— Господин Фаръл, аз ви моля! Отиваме в съдебната зала и господин Рос ще даде показания. Това е решението ми и не искам да чувам нито дума повече.

Майкъл Рос беше двайсет и една годишен студент от държавния университет в Сан Франциско — чисто подстриган, интелигентен, добре облечен. Според Глицки той беше последната им надежда, ако вече не бе и твърде късно. Но нямаше съмнение, че Дженкинс изигра тази карта прекрасно.

— Господин Рос — започна тя, — бихте ли ни казали какво правихте между седем и десет часа вечерта на седми юни тази година?

Рос имаше свежо и открито лице, седеше изправен на стола си, беше ентусиазиран, но същевременно сериозен.

— С жена ми сложихме дъщеря ни да си легне — той погледна към заседателите, — беше само на годинка и в седем часа я сложихме да спи. След това вечеряхме. Опекохме си хамбургери. Беше много хубава вечер и към осем попитах жена ми дали ще има нещо против, ако отида да ударя няколко топки.

Той като че ли реши, че тази част има нужда от допълнителни обяснения, поколеба се и после продължи:

— Както и да е, отидох в голф клуба „Сан Франциско“, избих една голяма кофа с топки и се прибрах.

— Кога си тръгнахте?

Рос се замисли.

— Бях си вкъщи в девет и половина, значи трябва да съм си тръгнал в девет и десет, и петнайсет, някъде там.

Дженкинс извади разписката, показа, че Рос си е взел кофата с топки в осем и седемнайсет и я вписа като веществено доказателство на обвинението номер четиринайсет.

— Значи, господин Рос, докато бяхте на игрището, отидохте ли на определена позиция, от която да удряте?

— Да.

— Къде беше това?

— След клуба завих наляво и спрях до третата позиция от края.

— Третата позиция от края отляво, след като излезете от клуба?

— Да.

Дженкинс отново извади таблата, които беше използвала при разпита на служителя от клуба и при кръстосания разпит на Марк Духър. Постави ги на статива до мястото на свидетеля.

— Бихте ли показали за съдебните заседатели, господин Рос, къде стояхте точно?

Той го направи.

— И колко далече бяхте от първата позиция, от онази, която господин Духър твърди, че е използвал онази вечер?

Рос хвърли поглед към Духър.

— Не знам точно. Шейсет-осемдесет метра, предполагам.

— Значи, господин Рос, да повторим. Вие сте отишли с кофата към осем и двайсет и пет, удряли сте топките от позиция на три точки от края на лявата страна и сте свършили към девет и петнайсет. Точно ли преразказах думите ви?

— Да.

— Добре. През това време, почти един час, докато стояхте на две позиции разстояние от последната позиция отляво, видяхте ли по някое време обвиняемия Марк Духър на последната позиция?

— Не, никого не видях. На последната позиция нямаше никой.

В съдебната зала се надигна шум. Глицки забеляза, че Духър се навежда и прошепва нещо на Кристина. Фаръл седеше с каменно лице, гледаше право напред, с ръце, кръстосани пред него на бюрото.

Дженкинс продължи:

— Видяхте ли господин Духър някъде по игрището по което и да е време през онази вечер?

Рос отново се обърна към обвиняемия, след това каза, че не го е виждал никога през живота си.

— Господин Рос, имаше ли някой на втора позиция? С други думи, на позицията до вас, между вас и последната?

— Не, аз бях последен.

— Нямаше никой нито на първата, нито на втората позиция през цялото време, докато сте си удряли топките за голф между осем и двайсет и пет и девет и петнайсет вечерта на седми юни тази година?

— Точно така.

Фаръл се опита да се усмихне, да създаде впечатлението, че това не е проблем. Според Глицки не успя. Изглеждаше няколко дни по-стар от Господ.

— Господин Рос — започна той, — дадохте показания, че през въпросната вечер сте си взели голяма кофа с топки, нали?

— Да.

— И колко топки има в една такава кофа?

Свидетелят като че ли се опита да си я представи.

Усмихна се, изпълнен с желание да помогне.

— Осемдесет или сто.

— Сто топки за голф. И вярно ли е, че сте били на вашата позиция и сте удряли тези топки в продължение на петдесет минути — от осем и двайсет и пет до около девет и петнайсет?

Рос си сметна наум минутите и кимна.

— Да.

— Това прави по една топка на около трийсет секунди?

— Горе-долу.

Фаръл обгърна с поглед заседателите.

— Може би съдебните заседатели не са запознати с това как стоят нещата на едно игрище за голф. Бихте ли описали подробно действията си?

Това се стори леко смешно на Рос, но той продължи с дружелюбен глас:

— Навеждам се, изваждам топката от кофата, след това или я слагам на поставката — можете да използвате една гумена поставка — или я оставям долу. Прицелвам се, заемам позиция, поемам дъх, отпускам се и замахвам.

Фаръл изглеждаше доволен.

— И след това отначало, нали? С всяка топка ли го правите?

— Бих казал, че да.

— А бихте ли казали, че удрянето на топката е доста интензивна дейност? Изисква ли много съсредоточаване?

Рос се засмя.

— Не прилича на нищо друго.

— Значи твърдите, че е интензивна?

— Да.

— Бихте ли казали, че изпадате в нещо като транс?

— Възразявам. Свидетелят не е специалист по трансовете, Ваша Светлост.

Дженкинс получи каквото искаше, но Фаръл с успех рисуваше картината. Ако Рос е удрял топка на всеки трийсет секунди и всеки път е повтарял всичките тези действия и се е съсредоточавал преди всеки удар…

— Не е ли възможно, господин Рос, някой да си удря топките на няколко позиции от вас и вие да не обърнете внимание?

— Не. Не губите представа за нещата около вас.

— Така ли? Значи си спомняте колко души са били на игрището?

Рос вдигна рамене, притеснен.

— Беше спокойна нощ. Вторник. Имаше по-малко хора от обикновено.

— Двайсетина човека?

— Не знам точно. Нещо такова.

— Всички ли бяха мъже?

— Не зная.

— Бихте ли ни казали грубо какви бяха мъжете? Бели, черни, испаноговорещи?

— Не.

— Имаше ли някой от другата ви страна? Зад вас, към офисите?

— През няколко позиции, да.

— Мъж ли беше или жена?

— Мисля, че беше мъж.

— Мислите? Колко беше висок?

Рос клатеше глава.

— Хайде сега, откъде да знам?

Фаръл се приближи до него.

— Няма хайде, господин Рос. Удряте по една топка за голф на всеки трийсет секунди и давате показания под клетва, че без съмнение през цялото това време е нямало никой на последната позиция?

Рос не се пречупи. Това го знаеше.

— Точно така.

Фаръл отпи глътка вода, даде си време да помисли върху следващите въпроси. Докато се върне до свидетелското място, вече ги беше намислил. А и имаше възможност да настъпи Дженкинс.

— Господин Рос, тъй като едва тази сутрин научихме, че ще свидетелствате по този процес, вие не сте говорили с никой от защитата преди, нали?

— Да.

— Говорили ли сте преди това с някой от обвинението или полицията?

— Да.

— Заклехте ли им се за дадените днес показания и те помолиха ли ви да подпишете?

— Не.

Това беше всичко, което Фаръл можеше да направи, за да атакува репутацията на Рос. Трябваше да потърси нещо друго.

— Какво следвате, господин Рос?

Той се зарадва на смяната в темата и лицето му светна.

— Криминално право.

Фаръл се изненада, но не неприятно.

— Наистина. Случайно да искате да направите кариера в правораздаването?

— Да. Искам да постъпя в полицейската академия на Сан Франциско.

Последва пауза, докато Фаръл формулираше следващия си въпрос.

— Следите ли делото по вестниците, господин Рос? По телевизията?

— Разбира се.

— Значи знаете, че със своите показания подпомагате обвинението?

— Да.

Повече от това Фаръл не можеше да направи. По-добре да престане, докато още имаше преднина.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

43

Даян Прайс не се притесняваше колкото Сам и затова караше тя. Животът ѝ се бе променил през шестте месеца, откакто беше разкрила историята си.

В началото не искаше по никакъв начин случилото се между нея и Марк да става публично достояние — това си беше нейна лична трагедия, срамна и неудобна. Ако имаше възможност, щеше да даде показания на процеса, но дотогава нямаше много-много да надига глас и щеше да си живее живота със съпруга си и двете си деца.

Не вземаше предвид ненаситността на медиите, навременността на разказа си, както и това, че беше привлекателна, интелигентна и говореше добре. Сам Дънкан поиска позволението ѝ да отиде при Глицки и да му разкаже за изнасилването — разбира се, че това беше свързано с обвинението на Духър в убийство. Той се беше обадил на Аманда Дженкинс, след две седмици прожекторите на медиите осветиха Даян и лудостта започна.

Историята в „Кроникъл“ бе последвана от интервю за „Пийпъл“. „Мадър Джоунс“ я сложи на корицата и посвети половината си септемврийски брой на темата „Живот след изнасилването“. С нея се свърза един кинопродуцент и тя подписа договор за историята на живота си. Поне дузина пъти я каниха да изнася реч, първо пред малки групи в Сан Франциско, след това на по-големи конвенции в Атланта, на една конференция по въпросите на пола в Чикаго, на семинар по сексуален тормоз във Финикс.

Смешното според нея беше това, че цялата тази известност всъщност изцели сърцето ѝ. Съпругът ѝ Дон беше непрекъснато до нея и когато нещата започнаха да утихват, остана семейството ѝ. Горчивината, която бе носила през всичките тези години и която най-накрая я беше принудила да потърси помощ в центъра на Сам Дънкан, бе изчезнала и на нейно място се бе появила изпълнена с мощ топлина.

Вече не изпитваше нужда да говори за случилото се. От опит бе научила и то по трудния начин, че това е единствената възможност хората да извлекат полза от болката, загубата, трудностите — първо да ги признаят, после с течение на времето да осъзнаят настъпилите промени и да се научат да живеят с тях.

Стана редовна доброволка в Центъра. Работеше заедно със Сам Дънкан, помагаше на други жени, спасяваше ги да не тръгнат за там, откъдето тя идваше. Беше удовлетворяващо, изумително, терапевтично.

Затова днес една от последните ѝ публични изяви изобщо не я притесняваше. Аманда Дженкинс ѝ се бе обадила по-рано тази седмица да ѝ каже, че Уес Фаръл ще започне да привиква своите свидетели за описване на характера на обвиняемия в четвъртък и петък и тогава ще може да ѝ се обади. Готова ли е Даян?

И снощи — четвъртък — Аманда ѝ беше казала, че трябва да дойде в Съдебната палата до обяд. По всяка вероятност обвинението щеше да я призове да свидетелства против Марк Духър рано следобед.

Както се оказа по-късно, Фаръл бе решил да не използва тези свидетели, но нямаше как Аманда да предупреди Даян, че е излишно да идва. Когато адвокатите излязоха от срещата си със съдията във връзка с призоваването на Майкъл Рос, Сам и Даян вече бяха тръгнали.

Тя паркира в целодневния паркинг и за малко и двете жени останаха в колата. Силен студен вятър разнасяше боклуци по паркинга — покрай тях прелетя празна кутия от прясно мляко.

— Готова ли си? — обърна се към нея Сам. Ръката ѝ беше на дръжката на вратата, но като че ли не бе съвсем сигурна. Облечена в твърде голямо по размер яке, Сам изглеждаше дребна и уязвима.

— Мисля, че истинската буря ще е вътре — отвърна Даян. — А ти добре ли си?

— Разбира се — отвърна прекалено бързо Сам.

— Притеснена си.

Тя кимна.

— Недей. Няма да се проваля. Ще кажа какво се случи, те ще се опитат да ме разпердушинят, няма да успеят и ще си тръгнем. Всичко ще остане зад нас и ще го приберат онова копеле в затвора, където му е мястото. — Тя погледна Сам, която като че ли не беше тук. — Не е това, така ли?

Сам поклати глава.

— Уес Фаръл? — Даян беше разбрала за Уес и Сам.

Сам отново кимна.

— Ще го намразя, след като те разпита. Знам, че ще стане така. Това е. А не искам да го мразя. — Тя въздъхна. — Просто нещо приключва. Завинаги.

— Ще внимавам с него — потупа я по крака Даян. — Хайде да тръгваме.

Прекосиха „Брайънт“, като се привеждаха заради вятъра, стигнаха до стълбите на Съдебната палата, Сам отвори една от огромните стъклени двойни врати и влязоха в просторното фоайе.

Но не съвсем. Първо един параван „завеждаше“ посетителите при нещо подобно на рамка на врата, до която седяха двама униформени полицаи. Няколко репортери се бяха разположили пред съдебните зали в очакване точно на такива посещения, прикрепиха се към двете жени и започнаха да им задават едни и същи безсмислени въпроси, докато те чакаха на опашката за проверка.

Даян беше облечена в дънки, няколко пуловера и тежко манто. През рамото си носеше голяма кожена чанта. Докато се движеше бавно с опашката, опитваше се да отговаря учтиво на въпросите на репортерите и се стараеше да не изпуска Сам от очи, тя съвсем забрави, че в тази рамка се намираше металният детектор. Мина отдолу и той се задейства.

— По дяволите — въздъхна тя, полицаите ги спряха, взеха ѝ чантата, сложиха я на масата и я помолиха отново да мине под рамката. — Не, почакайте. — Даян посегна за чантата, опита се да си я вземе. — Сега ще оставя това в колата, просто…

Ала беше твърде късно. Учуден от тежестта на чантата, полицаят я отвори и бръкна вътре.

— Отстъпете назад.

— Какво става? — попита Сам.

— Ти! — Полицаят хвана Даян за ръката и я измести встрани. — Застани тук и се подпри с ръце на стената. Веднага! — След това се обърна към партньора си: — Дръж ги назад. Обади се и викни една от жените.

— Какво става? — настоя Сам.

Даян започна да се обръща.

— Зная…

Но полицаят отново изкрещя:

— До стената! Не мърдай! — След това извади ръката си от чантата ѝ.

Държеше малък хромиран пистолет.

Горе-долу по същото време в стаята от другата страна на улицата успокоението, че са успели да намалят влиянието на Майкъл Рос, се бе заменило с гняв от решението на Уес Фаръл да не призовава свидетели за характера на Духър.

Той не можеше да се побере в кожата си.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да призовем Джим Флеърти.

Фаръл спокойно клатеше глава.

— Няма да го правим, Марк.

— Не може така, Уес. Това ще е решаващото.

— Вече сме спечелили делото. Нямаме нужда от това. — Фаръл се преструваше на по-уверен, отколкото бе в действителност след катастрофалните показания на Майкъл Рос, който въпреки кръстосания разпит, си оставаше сериозна тежест в полза на обвинението.

Уес нямаше да каже на Марк, че архиепископът е отказал да свидетелства в негова полза, освен ако абсолютно не се наложеше. Последната и най-голяма надежда на Уес беше да спаси онова, което вече бе постигнал. Все още можеше да отърве Марк с оправдателна присъда. Но това не споделяше с никого.

Кристина стоеше до вратата.

— Нали не можеше да се наситиш? Сто пъти го повтори. Сега тъкмо ни удариха с Рос и мисля, че имаме нужда от още подкрепа, Уес.

— Искам и на двама ви да благодаря за мнението, но докато не решиш да ме уволниш, Марк, това е моето дело и аз бях дотук. Спечелихме. Заключителното ми слово е бетон. Кристина, съжалявам, че не можа да разпиташ Даян Прайс. Съжалявам, че не те използвахме и съм сигурен, че щеше да я разкъсаш, но не искам нищо лошо да се чува за Марк точно сега. Дори и да можем да го оборим. Не си заслужава да поемаме рискове, след като сме постигнали толкова много. Трябва да ми имате доверие. Обещавам ви, че всичко ще свърши добре.

Но Духър не мислеше да се предава.

— Откога го знаеш това, че няма да призовеш Флеърти?

— Честно казано, Марк, не знам. Тази възможност присъстваше от самото начало. Исках да държа вратата отворена възможно най-дълго, в случай че ни потрябва, но мисля, че нямаме нужда от него.

Кристина отново се обади:

— Искам да знам откъде са извадили Майкъл Рос. За какво беше всичко това? Как може да е бил там, където казва, че е бил?

— Не е бил — отговори рязко Духър. — Измислили са го. Глицки и Дженкинс.

Фаръл виждаше, че Кристина му вярва. На този етап това беше повече от който и да е свидетел или решение — Уес знаеше, че Кристина има пълно доверие на Марк.

Ако фактите не пасваха, значи проблемът беше в тях, а не в Духър.

Тя нямаше опит като адвокат защитник. Като човек беше наивна. И правеше типичната за всички новаци грешка. Не виждаше разлика между „невиновен“ — правен термин, означаващ, че обвинението не е успяло да установи вина, и „невинен“ — което вече представляваше факт.

Но сега не беше време за тези мисли, Фаръл се насили да звучи ведро.

— Как Рос взе, че си каза показанията, е дълга и протяжна история за адвокатското двуличие, която ще ви разкажа, докато празнуваме победата си. Но междувременно искам да прекратим, преди Дженкинс да ни тръсне още някакви полузаконни простотии.

Духър се обади за последен път:

— Сигурен ли си, Уес? Говорим за моя живот.

Той едва намери сили да погледне Духър в очите.

— Не се съмнявам.

До обедната почивка новините за скритото оръжие на Даян Прайс се бяха разнесли из цялата сграда, заедно с безброй теории — искала е да застреля Духър, най-накрая е щяла да се самоубие, отчаян вик за помощ или само начин за привличане на внимание.

Даян твърдеше, че просто е станала грешка. От години носела оръжие за самозащита, още от няколко месеца след изнасилването — било е регистрирано, въпреки че нямала право да го носи скрито в дрехите си. Нямала никакъв план. Просто не разбрала, че на входа на Съдебната палата има метален детектор.

Естествено нито един професионален служител на закона в сградата не обърна внимание на това обяснение и Даян беше заведена на горния етаж, а Сам Дънкан побърза да се обади на адвоката на Центъра. Даян прекара три часа в ареста, преди да я освободят.

Всички в залата научиха какво се е случило на входа по време на обедната почивка.

На този фон Аманда Дженкинс стана и произнесе заключителното си слово. Фактите, твърдеше тя, говорят сами за себе си и не позволяват друга интерпретация освен тази, че вечерта на седми юни Марк Духър е убил съпругата си. Обвиняемият не е бил на игрището за голф по времето, за което твърди. Имат свидетел, който е идентифицирал колата му близо до къщата си по време на извършване на убийството, друг свидетел, който е бил на шейсетина метра от мястото, на което Духър твърди, че е бил, и не го е видял.

Защо не го е видял? Защото Духър не е бил там, дами и господа. Бил е вкъщи, убивал е съпругата си и е инсценирал грабеж. Обвинението е показало линейната последователност между взетата от кабинета на доктор Харис кръв на същия ден, в който Духър е бил там — в разстояние само на няколко минути. И след това същата тази кръв, не от най-разпространената кръвна група, замърсена с ЕДТА, е била разплискана по леглото и тялото на Шийла Духър. Никой друг не би могъл да го направи, освен Марк Духър.

Дженкинс завърши с думите, че съдебните заседатели трябва да признаят Духър за виновен.

Фаръл стоеше, като че ли потънал в мисли, и разгръщаше бележника си на масата пред него. После бутна назад стола си и се изправи пред съдебните заседатели.

— Дами и господа — започна той, след това пристъпи още една крачка напред и снижи глас. Просто си говореше с тези хора, които беше опознал. Приятелски, като на близки. — Спомням си, че в училище, когато за пръв път ни учиха да пишем есе, имах учителка, госпожа Уилкинс… и тя казваше, че ако запомним само три неща за есетата, винаги ще получаваме отлични оценки. Първо — той вдигна един пръст — казвате за какво ще пишете. След това го пишете. И накрая правите резюме на онова, което сте написали. — Той се усмихна, по домашному, искрено. — Не бях от най-добрите ученици, но при нея имах само отличен. И оттогава не се притеснявам за есетата. Късмет е, че съм адвокат, предполагам, защото процесът малко прилича на есе. През последните няколко седмици слушаме показанията по това дело, опитваме се да разберем дали ще разрешим един въпрос и то отвъд всякакво съмнение: доказват ли уликите, че обвиняемият Марк Духър — той се обърна и го посочи — е убил съпругата си?

Уес отново се обърна към заседателите, заговори този път с по-остър глас, въпреки че едва се чуваше.

— Ще ви кажа нещо, дами и господа. Отговорът е отрицателен. Без никакво съмнение. Нека за последен път погледнем какво ви поднесе обвинението, какво казват, че са доказали.

Той спря и погледна през рамо Глицки и Дженкинс.

— Мотив? Естествено, че мъж, който очевидно е бил щастливо женен в продължение на двайсет и пет години за една и съща жена, ще има нужда от сериозен мотив, за да убие хладнокръвно съпругата си. Теорията на обвинението е, че Марк Духър го е направил заради парите от застраховката. Сега забравете за момент, че господин Духър е добре платен адвокат, че притежава къща, която струва милион долара, че пенсията му е осигурена. Забравете всичко това и се съсредоточете върху един въпрос: къде е доказателството за този мотив? Обвинението предостави ли ви свидетели, които да подкрепят която и да е част от него? Не. Никакви доказателства. Никакви свидетели. Едно просто предположение, неподкрепено от нищо фактическо.

Фаръл погледна към часовника — три и петнайсет. Имаше да говори много, но изведнъж с облекчение си помисли, че днес всичко ще свърши. Почти беше свършило. Той отиде до масата, отпи глътка вода и се върна на предишното си място.

— Сега нека поговорим малко за доказателствата по самото престъпление, доказателства, намерени на местопрестъплението, които според тях доказват извън всякакво съмнение, че съществува връзка между господин Духър и убийството.

Той замълча и погледна поотделно всеки един заседател, което му отне почти петнайсет секунди — цяла вечност в една съдебна зала.

— Точно така. Няма такова. Няма. Кухненският нож с отпечатъците? Те са оставени от използването му за кухненски цели. Хирургическата ръкавица? Къде е доказателството, че тя е на господин Духър, че той я е оставил там? Няма такова, просто защото това не се е случило. Тази ръкавица е донесена от крадеца, от убиеца, и е оставена там. Само това знаем за нея и то не ни говори нищо за Марк Духър. Значи нямаме доказателство, че господин Духър е бил на мястото на престъплението, никакво пряко или косвено доказателство. След това трябва да обърнем внимание дали Марк — Фаръл нарочно започна да го нарича по име — дори е бил в квартала. Господин Балиан казва, че е видял колата му паркирана на няколко пресечки разстояние, когато трябва да се е намирала на паркинга на голф клуба „Сан Франциско“. Но господин Балиан също така казва, че е разпознал кафяв лексус, като го е гледал по диагонал през широка улица в тъмното. — Фаръл поклати глава. — Не ми се вярва. И господин Рос не е видял това, което казва, че не е видял на игрището онази вечер. — Той сложи ръка на перилото, което го разделяше от съдебните заседатели. — Знаете ли, хората са смешна работа. Вие, аз, всички ние. Забелязали ли сте как понякога казваме нещо и не сме много сигурни в него, но въпреки това го казваме. Може да е нещо, което сме видели, история от преди много време, за която не си спомняме всички подробности, но запълваме празнините с нещо правдоподобно. Всички сме го правили и след като разкажем историята няколко пъти, вече не си спомняме кои части сме допълнили със закъснение. Това се е случило на господин Рос. Не мисля, че той нарочно е излъгал под клетва. Не, той е бил на игрището онази или може би някоя друга вечер, бил е на три позиции от края и си е спомнил, че не е видял никой на последната позиция. Но е казал на лейтенант Глицки, че е било онази вечер и така си е останало. За тези от вас, които са запознати с Шерлок Холмс, господин Рос е кучето, което не лае нощем. Не е видял никого. Това показание, дори и да е вярно до най-малките подробности, няма същата сила, която би имало едно негово изявление, че е видял Марк да се промушва през дупката в оградата. Може би Марк не е бил там по време на единия път, когато господин Рос е вдигнал глава. Марк признава, че е ходил до тоалетната и да си вземе кола. Тези показания са потвърдени от специалиста по голф Ричи Браун. Той казва, че Марк Духър е бил там през цялото време. Затова нека оставим господин Балиан и господин Рос. Предложените от тях доказателства са фатално противоречиви.

Фаръл изпусна дълга въздишка и още веднъж уморено се усмихна на заседателите.

— Чухте, че господин Духър внимателно е упоил жена си. След като я е убил, той е инсценирал кражба. Питам ви, ако вие тръгнете да планирате толкова сложно нещо, ако държите да покажете, че в къщата ви е влизал крадец, няма ли да инсценирате и влизане с взлом? Счупен прозорец? Избита с ритници врата? Каквото и да е? Дами и господа, на тази теория изобщо не може да се вярва. Не знам за вас, но аз чакам да се появи някой свидетел и да каже, че Марк е спрял колата си пред къщата, влязъл е вътре, след това е излязъл и отново е подкарал колата. Ей такива неща. Но нищо подобно не чух. Само слушах как госпожа Дженкинс ни говори, че щяла да докаже това и онова и аз продължавам да чакам, а доказателства просто няма. И знаете ли защо? Защото това не се е случило. Съдия Томасино ще ви инструктира, но искам да кажа няколко думи за тежестта на доказателствата при защитата. Ние не трябва да доказваме нищо. Но Марк Духър избра да даде показания, да изтърпи въпросите на госпожа Дженкинс в продължение на три-четири часа, за да ви каже какво е правил през нощта на седми юни. И с какво разполагаме? Нямаме доказателство за мотив, нямаме доказателство, че Марк е бил на местопрестъплението, когато то се е случило, нямаме доказателство, че дори е бил в квартала по това време. Накратко няма доказателства за нищо, да не говорим пък за доказателства, доказващи извън всякакво съмнение, че Марк Духър е виновен. Няма факти, които да го осъждат.

Фаръл привършваше.

— Дами и господа, аз съм адвокат защитник. Това работя. Защитавам хората и се опитвам да убедя съдебните заседатели, че доказателствата по делото не подкрепят присъда „виновен“.

Той си пое дъх. Процесът бе като война. Правиш всичко, което трябва, за да спечелиш. Беше стигнал дотук и връщане назад нямаше. Работил бе неуморно, за да убеди добрите съдебни заседатели, че е мъж на честта и е достоен за тяхното доверие. И сега щеше да ги излъже.

Господ да му е на помощ, трябва да го направи.

— Това дело е различно — започна той. — Веднъж в кариерата си човек като мен получава шанса да каже на съдебните заседатели, че клиентът му е не само невиновен, но и невинен. И точно това ви казвам сега — Марк Духър е невинен. Не го е направил. Знам, че и вие го знаете. Знам го.