Вина

44

Както Духър виждаше нещата, оправдаването му трябваше да възстанови цялата му сила, влияние и великолепие. Нали премахнаха обвиненията? Би трябвало всичко да свърши дотук и сигурно така щеше да стане, ако Уес Фаръл не беше повел ордите от плъхове вън от кораба, ако не бе създал илюзията, че корабът потъва.

Предполагаше, че така се получи, защото никога не си бе създавал приятели. Винаги хората идваха при Марк Духър. Не и обратното. Винаги имаха нужда от нещо, което той можеше да им даде — пост, пари, положение — но той нямаше нужда от тях. На никого не би дарил това задоволство.

Беше центърът на живота на Шийла, осигурил ѝ бе дом, доход и деца, но дори и в самото начало тя никога не му беше равна. Така бе поставил нещата.

А Фаръл? До процеса Фаръл не би си и помислил, че е на едно ниво с Духър. Цялото съществуване на този човек се въртеше на много по-ниско ниво от неговото. Полагаше му се ясно определената роля на изпълнен с непресъхваща възхита обожател, на когото Марк позволяваше пълен достъп, защото Фаръл го забавляваше.

Флеърти? Приятел? Едва ли. Архиепископът имаше нужда от съвета и напътствието на Духър и си плащаше за това. Ако си е мислил, че Духър е имал някакви чувства към него, това си беше негов проблем.

Шийла винаги ръководеше социалния им живот. Обичайните вечери в ресторанти или на „Олимпик“, театрални постановки, кино с отдавнашни познати — горе-долу това беше. Марк изобщо не си мислеше, че тези неща могат да му липсват, поне не конкретно. Духър трябваше да се досети, че приятелите на Шийла ще се отдръпнат от него и от новата му жена, но не съжаляваше за нито една конкретна компания.

Ала съществуваше някаква празнота, социална пропаст, която го изпълваше с чувство на самота.

Не е честно, мислеше си той. Така го бяха изолирали, все едно че в съда бе признат за виновен. Той и Кристина се ожениха няколко месеца след процеса и нямаха никакви приятели.

И много малко работа.

Флеърти беше поставил началото. По някакъв начин, в един момент от процеса, Флеърти бе загубил вяра в невинността му. Не се бе зарадвал на оправдаването му, дори не се беше обадил да го поздрави. В седмиците след процеса правните дела на Архиепископията бавно, но непреклонно започнаха да намаляват, докато най-накрая изчезнаха, а заедно с тях си отидоха и допълнителните договори с агенции, благотворителни дружества, училища и бизнес предприятия, които по един или друг начин бяха свързани с католическата църква в Сан Франциско.

„Маккейб и Рот“ се държаха без хонорарите от Архиепископията в продължение на седемнайсет месеца, макар че съкращенията започнаха почти веднага. Първо си отидоха компютрите. После двама адвокати започнаха да си поделят една секретарка. След това младши сътрудниците получиха предупреждения за съкращението си. Духът на работещите в компанията се изпари. Четирима старши сътрудници напуснаха заедно с клиентите си и основаха собствена фирма, за да се освободят от задушаващата прегръдка на Духър.

Кристина се върна на работа, но презрението към нея бе едва прикрито. Беше годеница, а после и съпруга на управителния директор. Другите сътрудници я избягваха, а партньорите не се отнасяха с доверие към нея.

Но тя беше борец и се посвети на делото да възстанови добрата репутация на съпруга си. Двамата с Марк щяха да се справят. Ако никой от водещите адвокати не желаеше да ѝ даде работа, тогава щеше да развива бизнеса, да води потенциални клиенти на обяд или вечеря, да помага както може.

Чувстваше се виновна, че се е съмнявала в него. Сега трябваше да компенсира. И целият свят да го напусне, тя щеше да остане с него. Това беше романтично и благородно и я изпълваше с чувство за поета мисия и значимост. Щяха да създадат това, което бяха направили родителите ѝ — живот, построен върху доверието.

Казваше си, че не е забременяла, за да спаси брака им. Винаги бе мечтала да има деца, семейство, нормален живот. Но нещата с Марк ставаха трудни — настроенията му, по-мрачни от всичко, което беше видяла у него в началото. Разпадането на фирмата му, разпадащата му се власт, за един мъж това беше унищожително.

Преди няколко седмици нещата бяха станали критични.

— Марк, моля те.

— Само не ме докосвай, чу ли? Не става. Няма да се получи.

Той ядно ритна завивките, изправи се и веднага се уви в хавлията си. Обърна се, сграбчи падналия на земята юрган и го хвърли обратно на леглото.

— Покрий се, за бога!

— Не ми трябва да се покривам.

Със стисната челюст и гневен поглед той огледа тялото ѝ — изпъкналия корем, подутите гърди. Тя не можеше да повярва, че той я гледа по този начин. Харесваше ѝ как се е променило тялото ѝ през последните осем месеца.

— Това сега не ми действа — каза Марк.

— Кое?

— Нас двамата, ако трябва да знаеш. Ти и аз. Всичките тези съмнения.

— Какви съмнения? Нямам…

— Не говориш за тях, но аз ги виждам. Да не мислиш, че не знам какво ти се върти в главата. Мислиш, че много се възбуждам, като гледам как толкова много се стараеш.

— Не се старая за нищо, Марк. Ела да си легнеш. Просто ме прегърни. Нищо не трябва да правим.

— Ти не трябва да правиш нищо, а аз искам да правя нещо, не разбираш ли? Но не мога! С теб не мога! Нищо не се получава.

Той изруга и излезе от спалнята.

Не чувстваше вина или разкаяние. Когато го арестуваха, тя сама падна в ръцете му. Чрез съчувствието си Кристина бе привлечена от скърбящия съпруг, трагично и погрешно обвинен в убийство. Щеше да му помогне да се защити.

Беше прекрасно. Не би могъл да нареди нещата по-добре.

Но сега Кристина разваляше всичко.

Тя навлече една фланелена нощница и слезе долу, включи настолната лампа до мястото, където той седеше в библиотеката, прекоси стаята и се отпусна на канапето.

— Не искам да си мисля, че между нас нещата не вървят, когато ще си имаме бебе. Не искам да си мисля, че така не ти харесвам.

— Проблемът не е в това как изглеждаш, а в нас двамата.

Кристина се облегна на възглавниците. Очите ѝ паднаха върху чашата до него, почти празна.

— Да, пил съм. Може и още да пия. Проблем ли е?

Тя се загледа в него.

— Защо си толкова враждебен с мен? Какво съм направила, освен да те подкрепям? Не искаш бебето ли, Марк? Това ли е причината?

Като че ли напук, той изпи останалото си питие, преди да ѝ отговори.

— Не, не е това. — Бързо се изправи, взе чашата си и отиде до бара. Наля си още едно чисто питие. — Винаги съм разглеждал нещата от гледна точка на властта, Кристина. Само така ми е добре. Харесва ми, когато ме искаш, а виждам как ме гледаш сега.

— Никак не те гледам, Марк.

Но той клатеше глава.

— Обичаше ме такъв, какъвто бях, когато се срещнахме, когато ръководех фирмата и курът ми беше голям.

— Не е необходимо да говориш по този начин.

— Както искам ще говоря в собствената си къща.

Кристина разтърси глава и се изправи, тази вечер бе направила всичко възможно.

— Добре — каза тя, — но и аз не съм длъжна да слушам такива приказки в моята къща.

Почти беше стигнала до вратата, когато шепотът му я спря.

— Не чуваш ли какво ти говоря, Кристина?

Тя направи крачка към него и заговори с равен глас.

— Не мога да те позная, Марк. Съзнавам, че ти е трудно заради фирмата и не знам как се справяш с това. Но аз не се опитвам да отнема властта ти. Тук съм, до теб, опитвах се дори когато… — Кристина млъкна.

— Когато какво?

— Добре. — Още няколко стъпки до стола му. Отпусна се на ръкохватката. — Дори когато разбрах, че си ме лъгал.

Той присви очи, в които не се четеше нищо.

— Кога съм го правил?

Трябваше да му го каже. Беше стигнала дотук, може би щеше да помогне.

— Преди месец или два срещнах Дарън Милс в Стоунстаун. Спомняш ли си Дарън, стария ти партньор?

— Спомням си го, разбира се. И какво?

— По време на твоя процес Дарън вършил много работа с Джо Ейвъри в Лос Анджелис. Трябва да са приятели.

— Браво на тях.

Тя не му обърна внимание.

— Дарън реши, че ще ми е интересно да чуя как е Джо. Още си е там, знаеш ли? Отишъл е в нова фирма.

— Радвам се за него.

Кристина въздъхна. Жилото му беше отровно. Сложи ръка на корема си, сякаш да го предпази.

— Дарън спомена преместването на Джо в Лос Анджелис, как е станало толкова внезапно. Ти ми каза, че по преместването на Джо се е работило от месеци.

— Така ли?

— Дарън заяви, че не е вярно. Предложил си го внезапно на Управителния съвет няколко седмици преди това. Всички се учудили. Джо дори нямало да става партньор в продължение на още една година, но разбира се, те направили както ти си им казал.

Духър се отпусна на един стол.

— Това ли е ужасната ми лъжа? Това ли е?

— Да. И ме накара да се замисля… — Тя замълча и започна отначало. — Спомних си за избухването ти в съдебната зала, когато се развика на Аманда Дженкинс и след това каза, че е било нарочно.

— Влязох в ролята — сви рамене Духър. — И какво за другата лъжа — онази щуротия за Джо Ейвъри — какво щеше да ми кажеш, когато спря?

Кристина преглътна и го погледна. Той не мигаше, предизвикваше я, нехайно отпиваше от чашата си. Искаше да я чуе.

— Накара ме да се замисля дали не си разкарал Джо, за да не ти се пречка. Знаеше, че по този начин ще се разделим завинаги.

— И тогава да мога спокойно да те ухажвам. Докато Шийла е още жива? И ако отговориш на ухажванията ми, да я убия?

Тя скръсти ръце.

— Добре — кимна той. — Нека приемем, че съм го направил.

— Не съм казала, че си го направил.

— Напротив, Кристина. Точно това говориш. И ако наистина е било така, тогава ти си част от него, нали? А сладък човек като тебе трудно понася такива неща, нали?

Духър стана от стола, с ръце в джобовете на хавлията си и започна да обхожда напред-назад разстоянието между тях.

— Нека приемем, че съм го направил. Нека кажем, че съм убил Шийла, защото съм полудял по теб и нека се разберем, Кристина, последното е съвсем вярно. И ти го знаеше. Не си глупава. Затова я убих и вече две години ми се разминава. Сега ти ми кажи: по какъв начин това променя нещо между нас?

— Променяш се ти, Марк. Променя се всичко.

Той се извиси заплашително зад нея и заклати глава.

— Не е така. — Отпусна се на едно коляно. — Аз съм си същият човек.

Тя вече не можеше да го гледа и затвори очи.

— Кажи ми, че не си го направил, Марк. Моля те. Плашиш ме до смърт.

— И да предположим, че аз съм убил Виктор Транг за упражнение. — Той обви врата ѝ с ръка. — Собствената ти вина те яде, Кристина. Не моята. Аз не чувствам вина.

— Ти ли го направи? — повтори тя.

— И онзи във Виетнам също. И съм изнасилил Даян Прайс.

— Направи ли го?

— Има ли значение?

— Моля те! Трябва да знам.

— Не — отвърна Духър. — Трябва да ми имаш доверие.

Кристина махна ръката му от врата си.

— Когато знам, че си ме лъгал? Когато играеш толкова убедително? Когато си толкова жесток? Трябва да знам, Марк. Трябва да знам кой си.

Най-накрая очите му омекнаха. Той поклати глава и въздъхна.

— Дори не си спомням тази лъжа за Джо Ейвъри, Кристина. Не си спомням за какво е било, кога съм го казал, каквото и да е. Ако съм те излъгал, съжалявам. Ролята, която изиграх в съдебната зала, беше стратегическа. Откачените обвинения ме подлудиха и си позволих да избухна, което обикновено не правя. Това е.

— Но откачени ли бяха, Марк? Обвиненията? Това искам да знам.

— Колко пъти трябва да отговарям на този въпрос? — Той наведе глава. — Господ да помага на обвинените. Тяхната не свършва никога.

— Напротив. Може да свърши още сега.

— Какво ще ни помогне това? Или на мен? Ще ти кажа отново не, не съм го направил и след шест месеца или година ще се появи друго съмнение или ще чуеш някаква история как съм извършил или не съм извършил нещо в Каменната ера. Аз продължавам да ти се доказвам отново и отново. И ще ти кажа истината — това ме уморява. Правиш същото, което направи Уес, и Флеърти…

— Какво направиха те? Какво?

— Изоставиха ме, по дяволите! Не ми повярваха, не виждаш ли? Кастрираха ме, и при теб е същото, само че още по-буквално. За това говорим тази нощ, за всичките пъти, когато не се получаваше. Вече не понасям съмненията ти. Ти направо ми отряза топките!

— Марк…

— Не! Стигнахме дотук. Около теб вече не се чувствам мъж. Страхувам се да не ми се изплъзне нещо от езика, да не би да не направя нещо както трябва и веднага да ме качат на високото и да почнат да ме оглеждат и да ме съдят — и да ме разпитват — отново и отново. Вече не мога. Тялото ми не лъже. Не съм спокоен. Не се забавлявам. Вече нищо не е лесно. Нямам чувството, че ме обичаш.

Той пъхна ръце под нощницата ѝ и ги прокара по корема, по гърдите ѝ. Кристина не изпита удоволствие. Какво му ставаше? Не разбираше ли?

Но Марк току-що ѝ бе казал, че има чувството, че тя вече не го обича. Ако му каже да спре, ще стане по-лошо.

Вече не знаеше каква е истината. Може би тя беше виновна за всичко, слабостта ѝ, че не може да вярва.

Разбираше защо той няма да ѝ го каже веднъж и завинаги. Беше прав — не съществуваше подобно нещо. И последния път, когато го попита, пак беше веднъж и завинаги. Въпросът бе зададен и му беше отговорено. Колко пъти трябваше да го пита и какво щеше да разрушава в него всеки път, когато го правеше?

Марк щеше да е баща на детето ѝ, а неспособността ѝ да му вярва заплашваше и двамата.

Ала причината не беше само в нея. Кристина го знаеше. Нещо в него се бе помрачило. Ръцете му продължаваха да я милват, дъхът му бе учестен.

Може би тази негова тъмна страна винаги е била част от него и проблемите просто я бяха приближили до белия свят. Но начинът, по който се отнасяше с нея, по който ѝ говореше, беше груб. Той бе станал груб. Тя не можеше да откликне на това, никога нямаше да може.

Почувства ръцете му. Беше силен и Кристина разбра, че се страхува от него. Под пръстите му кожата ѝ настръхваше. След този разговор не можеше да повярва, че той е в настроение да я люби. Марк повдигна нощницата ѝ, устните му потърсиха гърдите ѝ.

Господи, това ли го възбуждаше?

Той силно дръпна колана на хавлията си и тя се отвори. Беше възбуден, готов. Взе ръката ѝ и започна да се гали с нея, тържествуваше.

— Ето нещо и за теб.

Свали пликчетата ѝ — бързо и грубо — страхуваше се, че моментът ще отмине.

Без думи. Бутна я назад на стола, разтвори краката ѝ. Челюстта му бе жестоко стисната, очите му бяха празни.

Не можеше да го спре по никакъв начин.

45

След процеса Уес Фаръл сдаде багажа.

Реши да не си реже косата, докато в живота му не се появи нещо смислено. Спря да чисти апартамента си, не че някога го беше правил с голямо желание. Записа се да учи вечерно история, защото там вече всички бяха мъртви и не можеха да го наранят.

Взе решение да се раздели окончателно с правото, отказа се от офиса си на Норт Бийч. Отново си възвърна петте килограма излишно тегло, обръсна елегантните си мустаци и скри хубавите си дрехи в дъното на гардероба.

Светът беше една измама. Хората — особено чаровните победители — бяха пълен боклук. Всеки идеализъм представляваше заблуда. Тъй като бързото и безболезнено самоубийство, да кажем с пистолет, намирисваше на предаване, той реши да тръгне по по-бавния път — този на постепенното алкохолно отравяне.

Някъде към края на процеса бе решил да се обади на Сам. След като прочете дневника на Даян Прайс, разбра, че се е държал като арогантен глупак и е грешал по всички показатели.

След като Флеърти му се обади с решението си да не се явява в съда, Уес разбра, че няма да се наложи да подлага Даян Прайс на кръстосан разпит. Нямаше да се наложи да я разкъсва.

И това му даваше възможността да каже на Сам, че е започнал да ѝ вярва. Бил е глупак. Обича я. Биха ли могли да опитат отново?

Но Уес не беше Марк Духър, липсваше му феноменалният му късмет, способността му прекрасно да улучва подходящия момент. Той беше боксовата круша на една враждебно настроена вселена. Фиаското на Даян Прайс с пистолета отне възможността му да говори със Сам.

Така и така беше на дъното, затова Лидия избра точно този момент да му сподели романтичната си история за авантюрата между нея и Духър в деня на погребението на Шийла.

И Уес окончателно реши да потъне в блатото от алкохол и вселенско отчаяние. Историята на Лидия затвърди мнението му за жените като цяло. Не можеше да си позволи да забрави, че всяко отдаване в любовта е фалшиво, подозрително и предопределено да се провали. А той се бе провалял достатъчно.

Привърза се още повече към кучето си — според него това беше показателно за душевното му здраве. Разкара дизайнерката, която го разхождаше, и започна истински да се грижи за него, макар и от време на време.

Тъмният период продължи около седем или осем месеца, но расовите бунтове, които почти разрушиха града през лятото, привлякоха вниманието му и обстоятелствата го принудиха да се погрижи за бивш състудент, обвинен в убийството на чернокож; а в лицето на Ейб Глицки намери неочакван сътрудник.

Накрая направи нещо добро като адвокат.

Затова отряза дългата си коса, извади старите си костюми и започна отначало.

Изминалите дни вече бяха заличили до известна степен раните, причинени от Сам.

Започна да я ухажва с пълната класическа програма — извинения, цветя, извинения, вечери. И пак извинения. Беше безчувствен тип, който хич не пасваше на времето си, но щеше да се опита да се промени. И говореше сериозно.

Почти година след деня, в който оправдаха Духър, двамата се преместиха в горната половина на една къща близнак във викториански стил на Буена Виста, точно срещу парка със същото име, на две пресечки разстояние от старото място на Сам на Ашбъри и не много по-далече от Центъра.

Седяха на плажните шезлонги на малката тераса, построена явно от предишен наемател между фронтоните на покрива. Искаха да си направят барбекю, когато въглищата посивеят. Пиеха мартини в традиционни чаши с дълги столчета. Последният албум на групата „Алабама“ насищаше светлината, а кънтри хармониите се носеха сладостно с мекия вятър.

Далече под тях, от другата страна на улицата, можеха да видят светлозеления склон на хълма, хората, които се разхождаха или играеха на фризби, дългите сенки, частица от небето над центъра на града.

Беше последната седмица на май. Цели два дни поред времето беше топло — кратката пролет на Сан Франциско. На запад зад тях мъглата подготвяше юнската си атака и по всичко личеше, че ще пристигне точно навреме, като по този начин дългата зима, която за този град представляваше лятото, щеше да започне още на следващия ден.

Марк Духър не беше сред любимите им теми за разговор, така че Сам избягваше да отвори дума за това през последните няколко часа, но най-накрая реши, че е настъпил подходящият момент.

— Познай кого видях тази сутрин.

Фаръл си изрови една маслинка, засмука я, след това я хвърли на Барт, който я хвана във въздуха.

— Елвис. Той наистина е жив, нали знаеш? Прочетох го във вестника в супера, този път доказателствата им са сериозни.

— Знаеш ли какво очаквам с нетърпение? Не ми отговаряй веднага. Очаквам някой ден да ти кажа: „Познай кого видях днес!“ или „Знаеш ли какво очаквам с нетърпение?“ и ти да ми отговориш: „Кого?“ или „Какво?“, зависи от случая. Страхотен ден ще е, когато това се случи, ако изобщо някога стане.

Уес сериозно кимна.

— Давам ти цял долар, да ми направиш диаграма на последните ти изречения, ако изобщо бяха изречения.

— Ето какво имах предвид — въздъхна Сам. — Това беше съвършен пример.

— Наистина е проблем — съгласи се той. — Не трябва да мисля толкова елементарно. — Пресегна се и постави ръка на коляното ѝ. — Кого видя?

— Кристина Карера.

Сам видя, че Уес се опитва да скрие естествената си реакция. Въздъхна, взря се в гледката пред тях, махна ръката си от коляното ѝ, отпи от питието си.

— Как е тя?

— Бременна е.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно.

Прикрит поглед.

— Уау!

— Дойде в Центъра. Не! — Тя усети какво си мислеше той. — Само да ме види.

— Да си спомните за старите времена?

— Тя така каза.

— И колко минути продължи да ѝ вярваш?

— Не си гледах часовника, но по-малко от три секунди.

— Добре — кимна Уес. — Това е достатъчно. Дала си ѝ възможност. Какво искаше в действителност?

— Виждаш ли сега, ако бях на твое място, щях да ти кажа нещо от рода на: „Искаше да ѝ помогна в преговорите по отношение на нов договор между Хонконг и Китай във връзка с новото хилядолетие“. Но аз такива неща не говоря. Обикновено. Опитвам се да бъда общителна.

— Защото си по-добър човек от мен. И какво искаше Кристина?

— Не съм съвсем сигурна. Просто да си поговори със стар познат. Да се огледа в очите на някой друг. Беше уплашена и не знаеше как да си го признае.

— И аз бих бил уплашен на нейно място. Каза ли ѝ, че е умно от нейна страна да се страхува?

— Не. Нямаше да ѝ помогне. Поговорихме. Говореше главно тя, а аз слушах, преструвах се, че наистина просто е минала ей така, за да каже здрасти. Но след време стигна до същината на нещата.

Уес се изправи и отиде до ръба на покрива, загледа се към парка.

— Бие ли я?

Сам застана до него и го прегърна през кръста.

— Не. Казва, че не.

— В кой месец е?

— Почти накрая. Наближава да ражда. След време, може би от възпитание, попита и аз как съм, какво правя и така нататък. Казах ѝ за мен и теб.

— Не всичко, надявам се.

Сам се притисна до него.

— Когато те споменах, все едно ѝ хвърлих спасително въже. Призна, че би искала да ти се обади, но не знаела какво да каже. Не мислела, че ще искаш да говориш с нея.

Уес мълчеше. В думите на Сам имаше истина — вероятно би отказал да говори с Кристина, ако тя просто дойде при него. По време на процеса защитата се бе разделила на два екипа — Уес на една страна и Кристина и Марк на друга.

След това, когато съмненията му относно Духър нараснаха, Кристина отказа да го слуша. Собствените ѝ отношения с Марк стояха на първо място.

Когато всичко свърши, Уес отново се подведе по объркания си идеализъм. Опита се за последен път да се свърже с Кристина, да я накара да размисли, че независимо от оправдаването, убийството беше дело на Марк.

Може би не избра подходящия момент — не му се случваше за пръв път — тя вече носеше годежен пръстен. Първо трябваше на това да обърне внимание. Попитала го бе за доказателства, за нещо ново, което не бяха видели по време на процеса или подготовката за него.

И тогава Уес избухна и извика, че сам Марк му го е казал…

— Казал ти е? Признал е?

Но Фаръл не можеше да лъже. Никога. Беше сигурен, че някой ден ще бъде възнаграден за това. Но не и този път. Той отвърна:

— По свой начин.

— Значи не ти е казал и не го е признал. Така ли?

Уес тъжно си даде сметка, че тя като че ли го подлагаше на кръстосан разпит. Кристина го беше наблюдавала на процеса, бе попила някои от тактиките му и той сигурно ѝ бе помогнал да стане добър адвокат. Искаше му се, докато я слушаше, да изпита някакво задоволство, но просто не се получаваше.

Вместо това призна, че Духър нищо не му е казал.

И всичко свърши дотук. Тя нямаше изобщо да се замисли върху думите му.

Фаръл си мислеше, че дори сам Марк да ѝ каже, пак нямаше да му повярва. Беше напълно погълната от него и нищожните съмнения на Уес Фаръл единствено заздравяваха убеждението ѝ, че срещу тях с Марк се е изправил целият свят.

Кристина му бе казала какъв е неговият проблем. Ревнува, че Марк зависи повече от нея, отколкото от него, че ролята на Уес в живота на Марк ще намалява, че…

Беше се опитал. Наистина.

Сам пое дъх.

— Тя иска да те види.

— Ще си помисля. Добре, помислих си. Не искам да я виждам.

— Помоли ме да говоря с теб.

— Ти го направи. — Той тръгна към отсрещния край на терасата. Нямаше къде другаде да отиде. Обърна се пак към Сам. Трябваше да разширят това място, за да може да се крие някъде. — Какво да ѝ кажа повече от онова, което ѝ казах последния път?

— Не зная. Може би този път е готова да ти повярва.

— Не ми пука дали ми вярва. Не ми пука в какво вярва. — Гласът му се извиси. Това не му хареса. Не искаше да крещи на Сам. Обичаше я. Този проблем нямаше нищо общо с тях двамата. Той се насили да се овладее. — Тя живее с убиец, Сам. Какво точно да ѝ кажа? Ето слушай: „Ей, Кристина, може би няма да е много добре, ако продължиш да живееш със съпруга си, защото — как да ти го кажа най-приятно? — от време на време той убива хора. Не всеки ден, нали, и не казвам, че ще убие и теб, но за да си сигурна…“. — Уес поклати глава. — Не мисля, че ще мога да го направя.

Той притисна ръка към челото си, прокара пръсти през косата си.

— И тя какво ще прави след това? Ще го напусне?

— Възможно е. Нищо чудно да ѝ спаси живота.

— Може да си тръгне сега. Сама да си спаси живота. Това не е моя работа. Изобщо. По дяволите!

Сам се приближи до него — често го правеше, защото знаеше как му действа това — и го прегърна.

— Мисля, че просто иска да знае всичко, което знаеш и ти. Нищо повече. Тя носи бебето му. Това е страхотно обвързване. Не може просто да си тръгне, трябва да е сигурна.

— Никога няма да е сигурна, Сам. Вече знае всичко, което знам и аз. Всичко е в главата ѝ.

Но той я прегърна и положи глава на рамото ѝ.

— Кога? — попита Уес.

— Казах ѝ за утре сутринта — усмихна му се Сам и се изправи на пръсти да го целуне. — Удобно ли ще ти е?

По своя предпазлив начин Глицки се бе върнал при живите.

На седемдесет и осем години Нат започна да учи за равин. Всеки ден спортуваше аеробно ходене от Аргуело до плажа и никога нямаше да умре, дори нямаше да остарява повече и за това Ейб му беше благодарен.

Най-големият син на Глицки, Айзък, завършваше гимназия след няколко седмици и се беше превърнал в един възрастен младеж. След дипломирането, заедно с трима приятели щеше да тръгне на колоездачна обиколка на Западния бряг. Планираше нещата си така, че да го няма през по-голямата част от лятото, а наесен постъпваше в университета в Лос Анджелис.

Джейкъб, който вече беше на седемнайсет години, веднъж склони и отиде с кръстницата си, една от приятелките на Фло от колежа, на опера. Въпреки подигравките на братята си и собствените си лоши предчувствия, той прекара цяла вечер в концертната зала на Сан Франциско. И след това още една. Преживяното — великолепието, драматизма, емоциите, трагедията — го преобразиха. Не след дълго започна да ходи на неделните матинета, заставаше най-отзад и си купуваше билети с намаление със собствените си пари.

Започна да събира и компактдискове. Първо къщата им се изпълни с песните на Тримата тенори. Но не след дълго Джейкъб мина на арии, след това на цели опери. Разучаваше музиката, либретото. Започна да учи италиански като свободно избираем предмет в училище. Откри, че има богат баритон и си намери учител, който твърдеше, че може да го развие.

А най-малкият си смени името. Живееше в къщата на наполовина черен полицай и не вървеше да се обръщат към него с прякора му О Джей. Сега беше Орел Джеймс — истинското му име. Всеки ден чертите му заприличваха все повече на тези на Фло, особено очите.

На Орел още му беше трудно. В училище странеше от другите. Слушаше много уокмена си. И бе започнал да заеква.

По-големите му братя вече не си играеха с него както преди. Колкото и да му се късаше сърцето, Ейб знаеше, че така трябва да бъде — всички растяха. По-големите вече имаха свой живот. Орел така и така не беше тяхна отговорност.

Отговорността беше на Глицки и на никой друг. Той я прие и понякога си мислеше, че го спаси именно това, че някой имаше нужда от него.

Трябваше да започне да се прибира вкъщи, да помага на Орел с домашните, да ходи на родителски срещи, да е свободен в събота и неделя. Ейб беше играл футбол в колежа, а в училището имаха нужда от треньори.

Изведнъж се оказа заобиколен от хора. Бащи, майки, хора, които не работеха в полицията, други деца. В началото това го объркваше, но после двамата с Орел отиваха да пият шейк и имаха за какво да си говорят. Учудващо и за двамата, футболът ги обедини.

Започна да си налага да се прибира винаги, когато това е възможно, за да сложи Орел да спи, да седи и да гледа лицето на Фло в чертите на сина си, да осъзнава, че частица от нея все още е тук, да слуша как синът му заеква все по-малко, когато сънят започва да го оборва.

И постепенно взе да чува самото момче, собствения му глас и същност, тайните, проблемите, надеждите му. Понякога чувствата му към детето бяха толкова силни, че не можеше дори да ги назове. А преди едва познаваше Орел.

Чудеше се как семената поникват на местата, където дърветата вече са изсечени. Седеше и слушаше дълбокото дишане на Орел, докато той спеше. Леко поставяше длан на гърдите на сина си, за да усети сърцето му.

Беше празен.

Но сега се изпълваше.

Глицки миеше чиниите от вечерята и гледаше през отворения прозорец към националния парк „Президио“. Прекрасна вечер, небето беше тъмносиньо, почти пурпурно. Умиращата светлина на деня бе обагрена в червено. Над океана се стелеше мъгла.

По-големите момчета не се бяха прибрали за вечеря, тъй като към края на учебната година бяха заети с изключително важни тийнейджърски неща. Чуваше как Орел се упражнява да разчленява думите на срички, заедно с Рита. Без да заеква, ясно и чисто.

Телефонът звънна, Ейб избърса ръцете си и го вдигна при третото позвъняване, още една положителна промяна. Преди грабваше слушалката още след първото звънене.

Сега не търсеха винаги него. Момичета питаха за синовете му. Както и други момчета. Години наред Глицки вдигаше слушалката и изръмжаваше името си. Сега казваше „Ало“, като нормален човек.

— Ейб?

— Да.

— Обаждането е малко необичайно. Търси те глас от странното и далечно минало.

Глицки не се сещаше кой му се обажда. Гласът му бе познат, но не достатъчно. Който и да беше, имаше му домашния телефон, така че не можеше да е съвсем непознат. След това изведнъж се сети:

— Уес?

— Много добре, лейтенант. Бих казал дори отлично. Как си?

— Добре съм, Уес. Какво мога да направя за теб?

В продължение на няколко минути Фаръл му разказа за събитията, довели до утрешната му среща с Кристина Карера. Глицки го слушаше, без да го прекъсва.

Беше преживял политическото падение след делото Духър и през последната година и половина се бе отличил в работата си достатъчно, за да не се притеснява, че ще я загуби.

Но Духър беше недовършена работа. Дори и споменаването на името му приковаваше цялото внимание на Ейб.

Фаръл завърши:

— Ако е готова да го напусне, бих искал да ѝ помогна. Мисля, че вече е наясно какво е направил, но все още не може да го приеме. Ще ѝ трябва още нещо.

Глицки седна на стола до кухненската маса.

— Какво искаш от мен?

— Не зная. Мислех, че от процеса насам може да си попаднал на някое доказателство.

Ейб усети иронията. Адвокатът, който убеди съдебните заседатели, че клиентът му е невинен, сега питаше дали има нови доказателства, за да убеди свой колега, че в края на краищата клиентът му е бил виновен.

— Дадох всичко на Аманда Дженкинс. Когато оправдаха Духър, разследването приключи.

Последва пауза.

— Ами Транг? Случаят още не е приключен. Технически погледнато.

Глицки призна, че е така, макар вече да се водеше като умряла работа — почти забравен.

— Не съм се занимавал много с Транг, Уес. Заповядаха ни да прекратим разследването, спомняш ли си?

Фаръл знаеше, че заслужава забележката, но продължи:

— Ще се опитам да ѝ предоставя нещо от това, което знаеш, което си имал.

— И тогава какво?

— Не зная. Може да ѝ спаси живота.

— Той заплашва ли я?

— И това не зная. Но не мисля, че и Шийла е заплашвал. Или Транг. Духър не е по заплахите.

Глицки разбираше какво има предвид Фаръл. Този мъж набелязваше жертвата си и нанасяше удар. По никакъв начин не известяваше намеренията си.

— И какво искаш? — повтори той.

— Може би документацията за Транг? Аз не съм я виждал. Не знам с какво разполагаш.

Кръвта на Глицки завря. Имаше ли още шанс да го хванат? Може би щеше да успее да затвори кръга. Но не показа вълнението си.

— Същите косвени улики като на процеса. Свидетелските показания си противоречат, мотивът върши работа, само ако знаеш какво търсиш. Байонетът не го открихме.

— Но беше ли сигурен? Лично ти?

Глицки му разказа за разминаванията между версията на Духър за телефонните му обаждания до Транг през нощта на смъртта му, за компютърните му файлове, за разпитите на майка му и на приятелката му.

— Нищо нямаше да постигнем с тези доказателства на процес. Трябваше ни веществено доказателство, което да постави Духър в кабинета на Транг. Най-близкото, което успяхме да намерим, бе проследяването на клетъчния телефон. За мен беше достатъчно. От прокуратурата не се съгласиха.

— Мислиш ли, че ще е достатъчно за Кристина?

Глицки замълча.

— Не би могло да навреди.

Уес затвори и влезе в стаята, където Сам седеше на перваза на прозореца и се взираше в мъглата.

— Кой го беше написал онова за малките котешки лапички? — попита тя. — Това чудо се движи като валяк.

Той се приближи до нея и погледна през прозореца. Едва виждаше уличните лампи от другата страна.

— Глицки каза, че ще ми даде някои неща, но може би не до утре сутринта.

— Знаеш ли, слушах те като говориш. В кой момент го разбра, лично ти?

Фаръл не се замисли дълго.

— Даян Прайс. Дневника. Очевидно беше, че тя не лъже…

Сам кимна.

— Още го пазиш, нали, в добре организираните си архиви?

— Никога нищо не изхвърлям.

Тя го потупа по бузата.

— Едно от многото ти достойнства.

46

Кристина почти отмени срещата.

Времето беше ужасно. Гъста мъгла, мокър вятър със скорост шейсет километра в час, температура около пет градуса.

На всичкото отгоре бебето рита цяла нощ. Успя да поспи едва три часа и бе напълно изтощена.

Част от нея искаше изобщо да не беше ходила при Сам вчера. Това по някакъв начин задвижи нещата, накара я да се чувства така, все едно е предала Марк. Но за да живее с него, бе започнала всеки ден да се учи как да преодолява страха.

Понякога Марк не се държеше заплашително. Отиваше в кабинета си — една стая и приемна на шестия етаж на „Ембаркадеро“, номер 1. Към обяд се обаждаше да види как се чувства тя. Често отсъстваше от кабинета си следобед. Кристина не го питаше къде ходи.

Играеше голф, поддържаше формата си със скуош, ходеше на обяд с познати бизнесмени. Светът му не бе свършил. За обективния наблюдател Духър се беше върнал — почти — към нормалната си, очарователна и самоуверена същност.

От последното им скарване обаче между тях се издигна стена. Тя не можеше да се отърси от чувството, че Марк я е манипулирал така, че да не може да му откаже да я люби.

Страх.

Кристина разбра, че мъглявите ѝ притеснения и съмнения се бяха превърнали в истински ужас. Оттогава сексът беше чест, безличен и толкова груб, че се притесняваше за бебето.

Той ѝ беше съпруг. Трябваше да му има доверие.

Можеше да си тръгне. Ако стане по-лошо, казваше си, щеше да го направи. Щеше да предпази бебето — това беше най-важното.

Но продължаваше да се опитва да бъде справедлива. Всички други приятели на Марк го бяха изоставили. Можеше ли и тя да постъпи така?

Нямаше доверие в себе си, там беше проблемът. Ами ако грешеше? Може би това бе собствената ѝ параноя, хормоните, още един типичен епизод в като че ли целоживотния ѝ поход към проваляне на отношенията ѝ с хората.

Винаги намираше извинение, нали?

Ето защо не можеше да каже на майка си, въпреки че се чуваха три пъти седмично по телефона. Не можеше да признае, че нещо куца в брака ѝ. Тя и Марк бяха щастливи, щастливи, щастливи.

Не можеше и да позволи на родителите ѝ да се усъмнят в Марк. Толкова много се беше старала да ги убеди, че е невинен. Ако този брак пропаднеше, това щеше да убие майка ѝ. А Кристина щеше да изглежда като глупачка в очите на баща си.

Затова вчера реши да говори с човек, когото харесва, макар да знаеше, че гледната точка на Сам едва ли може да се нарече обективна.

И когато разбра, че Сам и Уес живеят заедно, си позволи да се наслади на чувството, че може би по някакъв начин ще получи отговор. Уес би могъл… Но какво би могъл да направи той?

Беше грешка. Знаеше какво ще ѝ каже Уес. И след като го направи, след като нещата стигнат дотам, вече няма да има извинения. Всеки ден можеше да роди. Не му беше сега времето.

Не можеше да го направи. Не можеше да отиде. Ще се обади на Уес да отмени срещата и да каже, че вчера просто е имала лош ден. Точно така.

Тя седна на един от бар столовете до кухненския тезгях, намери номера в указателя и го записа на тестето листчета до телефона. Набра началото на номера, след това спря, затвори и се загледа в мъглата. Бебето я ритна.

По бузата ѝ се стече сълза.

Уес беше наел офис на Ървинг стрийт и Десето авеню. В сравнение с кабинета му на Норт Бийч този беше последна дума на модата — светло дърво, много прозорци, специално осветление и декоративни растения. Имаше си помощник с компютърна грамотност и на пълно работно време, казваше се Рамон. Дори бе решил, че не е зле да сложи и телефонен секретар.

Фаръл седеше зад бюрото си и се преструваше, че си води бележки. Кристина се бе разположила в коженото кресло и четеше дневника на Даян Прайс. Освен че беше очевидно изтощена, според Уес изглеждаше — колкото и да беше учудващо — превъзходно. Беше с дънки, захабени боти и тежък черен пуловер с качулка.

Реши, че Сам е права и Духър наистина не я бие, въпреки че — какъвто си беше безчувствен — май щеше да е по-добре да е така. Знаеше, че Кристина е силна, интелигентна и достатъчно осъзната, за да не приеме нещо толкова явно. Ако Духър я удареше, тя щеше да си тръгне.

Но Духър беше прикрит. В това му бе силата.

Позна кога е свършила първата част — където Даян излизаше с Марк на следващата вечер и казваше, че няма търпение.

Кристина го погледна.

— Просто свършва.

— Чети нататък.

Тя мълча дълго време, след като прочете следващите думи на Даян. Прелисти останалите страници, покри ги с ръце и се загледа някъде в пода или малко над него. Беше изцедена.

Фаръл заговори тихо и внимателно.

— Не вярвам, че е написала това специално заради процеса. Мисля, че е автентично.

Кристина клатеше глава, като че ли разговаряше със себе си.

— Нещо се е случило — съгласи се тя.

Той не я насили.

— Както и да е, реших, че трябва да го видиш.

— Защо не ми го показа по време на процеса?

Добър въпрос. Не се гордееше със себе си и това си пролича.

— Първата ми реакция беше, че ако го прочетеш, няма да можеш да я разпиташ толкова добре. След това, когато Флеърти се отказа, знаех, че Дженкинс няма да я призове. Стана излишно.

— Но не и за мен, Уес. Очевидно беше, че с Марк ставаме близки. Ако бях видяла…

— Нямаше да ми повярваш — прекъсна я Уес. — Щеше да го наречеш измама или фалшификат. Помисли си.

Тишина.

— Спомняш ли си, че Майк Рос изобщо не се поддаде на силовата ми атака? Знаеш ли защо? Защото беше сигурен в онова, което бе видял. Гледал е към мястото на Марк и е виждал само въздух там, където би трябвало да е той, ако е бил там, но него го е нямало.

Тя пое дъх и шумно издиша.

— Искаш ли да се срещнеш с Даян? Да говориш с нея? Вече доста добре я познавам. Нищо фалшиво няма в тази жена. Марк я е изнасилил.

Кристина отново започна да плаче, без да издава звук или да помръдва. Уес реши, че моментът е подходящ.

— Искам да ти кажа още нещо, Кристина.

Погледът ѝ беше безизразен.

— В деня на погребението на Шийла, след като всички са си тръгнали, Марк и бившата ми съпруга са правили секс на пода на дневната в твоята къща. Ето колко му е било мъчно.

Тя го прие спокойно, както и останалото, кимна. Шокирана.

Вътрешният телефон на Уес меко звънна. Той вдигна слушалката.

— Казах да не ме пре… Кой е? — Уес въздъхна. — Добре, нека влезе.

Фаръл стоеше до вратата и я държеше отворена.

Глицки се показа в коридора.

— Съжалявам, че не се обадих, но излязох рано, намерих досието в архива и така или иначе имах път насам. Каза, че ти трябва възможно най-скоро, затова реших да мина.

Фаръл взе папката и го покани.

— Познаваш Кристина, нали?

Без голям успех, тя беше опитала да оправи грима си. Набитото око на Глицки видя размазаната спирала, зачервените очи.

— Прекъсвам ли нещо?

Кристина поклати отрицателно глава и го погледна.

— Не зная какво да правя. Каква е тази папка? И тя ли е за Марк?

— За Виктор Транг. — Фаръл отиде зад бюрото си. — Но ако лейтенантът няма много време, ще ти каже кратката версия.

Отне му повече от половин час. Глицки дръпна другия свободен стол и седна до Кристина, а Фаръл се подпря на бюрото си. Когато свърши, Ейб разпери ръце.

— Освен ако не повярваш, че Транг разиграва този театър пред майка си и пред приятелката си, създава фалшиви съобщения в собствения си компютър, които напълно съвпадат с часовете, в които Духър наистина му се е обадил, като през цялото време е сигурно, че се е отказал от шестстотинте хиляди долара на Флеърти с надеждата да получи повече… — Изводът се натрапваше.

— Казваш, че Марк е убил и него? — Очите ѝ бяха сухи, с онзи стъклен оттенък, който Глицки бе наблюдавал при освободени заложници. Може би това беше и нейният случай, може би живееше така.

Той кимна.

— Да. Има още нещо, което трябва да знаеш. Не се изнесе на процеса.

— Добре.

— И по Виктор Транг, и по Шийла Духър имаше много специфични ивици кръв. Можеш сама да сравниш снимките. Убиецът и на двамата е изтрил острието в дрехите им. А спомняш ли си Чаз Браун?

Тя кимна.

— Томасино не му позволи да свидетелства.

— Да, точно така. Той разказа за онзи от Виетнам, Андре Нгуен. По време на първия разпит Браун спомена, че съпругът ти е изтрил острието на байонета в дрехите на Нгуен. Ако искаш ми вярвай, но това е самата истина.

Уес пое щафетата.

— И още нещо, Кристина. Радвам се, че и Ейб ще го чуе. От неделя насам девет пъти прерових цялото дело и всичко си беше по правилата. Всичките причини, които Марк ни даде за това, че Глицки го е нарочил — просто бяхме подведени да му повярваме. Добре ни метнаха.

Кристина не беше в настроение да слуша лекция за работата на правосъдната система. Как тя и Уес се бяха оставили да ги подведат. Опъна пуловера си и се изправи.

— Искам да благодаря и на двама ви.

Освобождаваше ги. Взимаше си чантата, сваляше якето си от закачалката.

— Ако решиш да го напуснеш — обади се Уес, — отиди някъде, където няма да те търси. И ни кажи.

Тя кимна, макар че сякаш не бе съгласна. Беше погълната от себе си. Погледна ги колебливо и излезе.

Фаръл отново се подпря на бюрото.

— И какво ще направи сега?

Глицки сви рамене.

— Сама каза, че няма представа. Ако има здрав разум, ще се махне.

— Не смятам, че въпросът е в разума. Аз самият трудно се справих с този проблем, а тя е и бременна. Мисленето няма да ѝ помогне.

— Надявам се да е поне от някаква полза. Не искам за втори път да ми се обаждат за съпругата на Духър. — Ако Глицки разбираше от нещо, то беше от убийци — първото убийство е най-трудното, ако ти се размине, идва ред на второто. И ако и то ти се размине…

Но думите му разтърсиха Уес.

— Защо ще убива Кристина?

— Не зная. Може би няма да го направи.

— Ала мислиш, че е възможно.

Глицки се изправи, време беше да тръгва. Не му се обсъждаха вероятности. Работата му започваше тогава, когато се случваше нещо конкретно. А предположенията бяха салонна игра. Все пак не искаше да отчуждава Фаръл — можеше и да му потрябва. Поне засега бяха на една страна, а на Глицки му беше хрумнало нещо.

— А пък може и да я убие.

— Защо?

— Защо е убил Нгуен или Транг, или жена си? Не е трябвало да го прави, но го е направил. Какво да мисля тогава? Казвам ти, че това му харесва. Харесва му да те измъчва, да ми натрива носа, да живее с мисълта, че го е направил. А знаеш ли кое най му харесва според мен? Моментът, в който го прави.

Раменете на Фаръл увиснаха, ръцете му се свиха в скута му и той кимна в знак на съгласие.

— Смешното е, че съм го виждал такъв. Ще си кажеш, че е трябвало да се досетя.

— Как си го виждал?

— Как наранява хората — децата си, Шийла, сервитьори, всякакви хора. Когато го правеше, бях сигурен, че по някакъв начин това му харесва. Но после така съжаляваше, започваше да те оплита в мрежите си. — Отвратен от себе си, Уес поклати глава. — Единственото нещо, което трябваше да правиш, за да си приятел на Марк, беше да не му се пречкаш. Да не го ядосваш. Да го оставиш да вземе всичко, което иска. За нас това не беше проблем. Искахме различни неща.

Глицки тръгна към вратата.

— Е, сега знаеш — отбеляза той.

Фаръл взе папката с делото на Транг.

— Искаш ли си го? Не мисля, че Кристина има нужда от него.

— Не. Това е копие. Защо не го разгледаш? Може би острото ти адвокатско око ще забележи нещо, което сме изпуснали. Въпреки че се съмнявам. — Той отвори вратата.

— Ейб, още нещо. Наистина. Има ли нещо, което да направим за нея? С теб имаме еднакви инстинкти — да оставим нещата сами да се оправят — но Сам иска да помогне. Няма да остави нещата така.

Глицки сви рамене, радваше се, че проблемът е на Фаръл, на приятелката му.

— Виж, Уес. Или ще я остави на мира, или няма. Нищо не мога да направя преди това.

— Тази част не я харесвам — намръщи се Фаръл.

— Ако това ще те успокои малко — отвърна Глицки, — аз също.

47

Духър видя, че колата на Кристина не е в гаража, но не обърна особено внимание. И друг път се бе случвало. Тя си имаше свой живот — не беше пленница.

Влезе през страничната врата и веднага усети тишината — всепоглъщаща и зловеща застиналост. Стоеше в пералното помещение до алармената система и слушаше — нима бяха прекъснали електричеството?

Включи кухненската лампа. Не беше това.

Тишина.

— Кристина!

Никакъв отговор.

Сигурно бе отишла на пазар.

Мислеше да я изведе на вечеря. Беше получил добро предложение от един от бившите си партньори днес. Като че ли щеше да поеме защитата в един процес, ставаше въпрос за азбест. Ако се получеше, можеше да издои от тази работа няколкостотин часа.

Кристина щеше да се зарадва. Щяха да празнуват. Да я извади от мрачното ѝ напоследък настроение. Кофти работа беше, честно казано, да се разправя с женски хормони.

Взе си една бира от хладилника, отвинти капачката. Щом Кристина роди детето, щеше да му намери детегледачка и да я върне на работа.

По-добре се чувстваше, когато работеше, когато беше заета. Тя бе от онези жени, които искаха да видят, че си доволен от тях. Държиш ли ги вторачени в дърветата, никога няма да видят гората, която, честно казано, ги плашеше.

Но Кристина обичаше да реже дърветата. Да маха клонките около дънера, да отстранява листата. Накрая на деня Духър ѝ казваше колко хубава работа е свършила, какво трябва да направи на следващия ден. Беше щастлива. И го обичаше, защото той разчиташе на нея. Това я караше да се чувства важна, необходима, задоволена.

Можеше да оправи нещата между тях, знаеше го. Като физически екземпляр тя си заслужаваше труда, защото той заслужаваше нея. Искаше нея.

Значи щеше да я стегне през следващите няколко месеца и тя пак щеше да стане такава, каквато беше, когато се опитваше да спаси фирмата. Ще я стегне наистина.

Този разговор днес беше знак, че нещата се обръщат. Потенциалният му нов клиент не спомена прословутия процес, от който бе минала повече от година. Всичко изчезваше в далечината, където му беше мястото.

Крайно време беше.

Къде беше тя?

Извади студено шише от фризера, отвори пакета с шоколадовите бисквити, наля си бирата.

На мраморния тезгях имаше купчина писма. Той се приближи, разбърка редовните сметки и реклами.

Телефонът. Ето я.

— Ало.

— Марк, Айрин се обажда. — Майката на Кристина го проверяваше. — Как си?

— Прекрасно. А ти?

И тя също, и Бил също, и целият свят бил едно прекрасно място. Бизнесът на Марк бил добре. Не, времето тук пак се е развалило. Може би с Кристина трябва да дойдат в Оджай за няколко дни, да се махнат от тази сивота. Сега била на пазар, но ще ѝ каже като се прибере и е сигурен, че Кристина ще ѝ се обади.

Той се пресегна и дръпна самозалепващото се листче до телефона, на което Кристина беше записала някакъв номер.

Мушна последната бисквита в устата си, прекара я с бира и се качи на горния етаж да се преоблече в нещо по-удобно.

Господи, къщата наистина беше голяма. Напълно преобразувана, разбира се, откакто Кристина се беше нанесла — още работа, още дървета за подкастряне. От Шийла не бе останало нищо.

Духър погледна в библиотеката, пресече фоайето, изкачи се по извитата стълба. Отвори вратата на спалнята, светна лампата и застина.

Нещо тук — както когато влезе в къщата — нещо не беше както трябва.

От тоалетката на Кристина липсваха всичките ѝ дреболии — сватбената им снимка, снимките на родителите ѝ, малката кутийка за бижута, безценната (за нея) групичка от сапунени тюленчета, парфюмите ѝ.

Какво, по дяволите…

Сграбчи дръжките на горното чекмедже и бързо го издърпа — бельото ѝ. Още по-бързо второто — пликчета. Следващото — тениски и пуловери.

Празни или почти празни.

Достатъчно празни.

Той изтича в банята. Нямаше я четката ѝ за зъби, гребените ѝ. Чакай, чакай, помисли…

Тя ражда, каза си той. Може би се е опитала да му се обади и не е имала време. Отишла е в болницата. Това е.

Но клетъчният му телефон беше с него през целия ден. Щеше да получи обаждането. Но…

Той провери в дрешника във фоайето. Малкият куфар го нямаше. Онзи, който бяха приготвили за раждането. Добре, каза си той. Тя ражда. Ще се обади в болницата и ще отиде.

Ала нещо друго го притесни — големият куфар също липсваше.

Измъкна клетъчния си телефон и се обади в болницата „Сейнт Мери“, за да види дали е постъпила. Не. Не желаеше да повярва каквото и да е друго, затова реши, че тя трябва да ражда някъде. Позвъни в другите болници — „Шрайнър“, Медицинския център на университетската болница.

Върна се при телефона в кухнята и натисна бутона за повторно набиране на последния номер. Отново се обади Айрин Карера, но току-що бе говорил с нея и тя не знаеше нищо. Ако родилните болки на Кристина бяха започнали и тя не бе могла да се обади на Марк, със сигурност щеше да звънне на майка си. Той затвори, без да каже нищо.

Беше го напуснала.

На листчето имаше записан с почерка на Кристина телефонен номер. Може да му подскаже нещо, откъде да започне да търси. Той набра номера и изслуша записаното съобщение.

Фаръл.

Добре, каза си той. Хубаво. Просто помисли. Тръгнала си е, но едва ли е било отдавна и едва ли е отишла далеч. Не беше казала на майка си, значи бе наблизо.

Може би искаше да му се обади, да му даде възможност да я придума да се върне.

Нямаше да го направи.

Ще трябва да я намери и да я върне обратно. Тя носеше неговото бебе, по дяволите. Дори и да не го искаше, то беше негово. А жените не си тръгват просто така от Марк Духър. Нямаше да позволи това да се случи.

Значи е намерила телефона на Фаръл, но не му се е обадила.

Опитваше се да се осъзнае. Последно се беше обаждала на майка си и тя нищо не знаеше. Какво ставаше? И къде се вписваше тук Фаръл?

Ако не раждаше — нямаше защо да се заблуждава — това означаваше, че поне е потърсила телефона на Фаръл. Искаше да се предпази. От него.

Отново набра номера на Фаръл. Когато се включи телефонният секретар, той спокойно заговори:

— Уес, говори старият ти приятел Марк Духър. Обади ми се веднага, след като чуеш това съобщение. Много е важно, за Кристина. Ако тя ражда и ти знаеш, би ли ми казал? Ужасно се притеснявам.

С пресилена грижа затвори и застана неподвижен на стола.

Фаръл, този непрокопсан клюкар. Не се ли научи вече — крайно време беше — да не тръгва против Марк Духър? Ако се стигнеше до сблъсък, Марк щеше да го унищожи. Винаги го бе правил, винаги щеше да го прави.

Кристина не беше излъгала Фаръл и Глицки — не знаеше какво да прави. Сигурна беше само, че трябва да се махне от Марк. Да предпази бебето.

Щеше да се настани близо до лекаря си, Джес Ямаги. Щеше да е спокойна, ако той изроди бебето. Само в това беше сигурна.

Нае стая в мотел на Деветнайсето авеню, близо до парка „Голдън Гейт“ и недалече от болницата. Беше я обзела изтощителна яснота. Бе в твърде напреднала бременност, за да стигне до родителите си, изобщо да пътува. Заради стреса имаше контракции през целия ден.

Мисълта, че трябва да се срещне с родителите си след поредния провал, беше по-лоша от самия провал. В края на краищата трябваше да им каже, в началото по-леко, за да им даде време да свикнат, но щеше да бъде ужасно. Трябваше да го направи, но по-късно.

Разбра, че не носи със себе си важни телефонни номера. Този на Дънкан и Фаръл го нямаше в указателя. Обади се на „Информация“ за номера на Фаръл и му остави съобщение. Центърът също не работеше нощем. На телефонния секретар там не остави нищо.

Контракциите бяха нередовни, но продължаваха. Легна в леглото, включи телевизора и се уви в завивките.

48

Фаръл намери Глицки в кабинета му към края на деня и му каза, че си е спомнил нещо, което Ейб не знае. Не било в досието на Транг, но можело да се окаже важно. За Джим Флеърти.

Откакто стана лейтенант, Глицки разбра, че не е хубаво да пренебрегва установените канали и йерархии. Всичко трябваше да бъде правдоподобно. Ако Ейб се обадеше в областната прокуратура като завеждащ отдел „Убийства“ и поискаше среща, оттам трябваше да са сигурни, че няма да ги занимава с глупости.

Първия човек, с когото Глицки обсъди получената от Фаръл информация, беше Дан Ригби, шефът на полицията. Ригби му каза, че ако от прокуратурата дадат картбланш, той може да придвижи нещата. Иначе е губене на време. С позволението на Ригби, Глицки се обади в прокуратурата.

Ето защо, след като вечеря набързо с Рита и момчетата, Ейб се върна в центъра. Той и Пол Тию влязоха в кабинета на новия областен прокурор Алън Рестън. (Крис Лок, който беше областен прокурор по време на делото Духър, бе умрял — застрелян в расовите бунтове, които разтърсиха града миналото лято.)

Глицки се възхищаваше от Рестън. Той беше афроамериканец на трийсет и няколко години. Също толкова политичен, колкото и Лок, но за разлика от него, досега вече бе прибрал зад решетките няколко известни престъпника.

Лицето на Рестън приличаше на изваяно от черен мрамор, гладко и без никакви бръчки, къдравата му коса бе ниско подстригана. Само по вратовръзката му имаше повече цветове, отколкото в целия гардероб на Глицки, а костюмът му струваше повече от седмичната надница на Ейб. Но беше професионалист и по тази причина Глицки бе готов да му прости хубавите дрехи.

Всички се здрависаха. Естествено, Рестън си спомни Пол Тию по име и покани двамата полицаи да седнат пред бюрото му. Отпусна се на своето място и не губи повече време в любезности. Беше солиден като праисторическа скала.

— С какво разполагате?

— Какво знаете за Марк Духър?

Рестън не беше в града по време на процеса, така че спомените му бяха бегли. Глицки му изреди фактите. Той кръстоса ръце на бюрото и се заслуша внимателно, дори спря да си върти палците. Когато Ейб свърши, Рестън изчака десет секунди, за да е сигурен, че това е краят, и след това се обади:

— И смисълът е?

Пол Тию се намеси:

— Никога не сме го съдили за Транг, господине. Лок ни свали от случая и Томасино забрани всякакво споменаване на разследването по време на процеса.

Рестън изглеждаше объркан.

— Кой е Транг?

— Пол — спря Глицки колегата си. — Смисълът е, Алън, че този човек е сериен убиец и се страхувам, че ще го направи пак.

Рестън запази спокойствие.

— Ами, нормалната процедура е да изчакаме да направи точно това и след това да съберем уликите, които любезно ще ни остави.

— Да, господине, няма съмнение, че така се прави.

Рестън разпери ръце:

— И?

— И това ни връща на Виктор Транг. — Глицки се обърна към Тию. — Хайде, Пол, давай.

Все едно да свалиш нашийника на териер. За по-малко от пет минути Тию разказа цялата история за смъртта на Виктор Транг — предложеното споразумение относно подадената жалба срещу Архиепископията, бележките в компютъра, майката, приятелката, Духър, виетнамската връзка, байонетът, изтриването на кръвта, клетъчният телефон…

Глицки отново се намеси. В бързината Пол можеше да даде много информация, но имаше опасност тя да се окаже прекалена, а и погледът на Рестън започваше да блуждае.

— Имахме дело с косвени доказателства, но те бяха достатъчни. И тогава Лок ни изтегли.

— Защо?

— Мисля, че е направил услуга на Архиепископията.

Рестън се намръщи.

— Казвате, че Крис Лок е спрял разследване на убийство? Това е много силно обвинение, Ейб, особено срещу някой, който не може да се защити.

Глицки очакваше този отговор и сви рамене.

— Лок казал на Ригби — шефа на полицията — че няма да възбужда дело с косвени улики срещу Духър. Искал конкретни доказателства — байонета, един или двама свидетели, тъкани, петна и така нататък.

На Рестън това му говореше нещо.

— Искал е да победи, ако се стигне до процес. В това няма нищо лошо.

— Разбирам. Получихме заповед за обиск, разпердушинихме мястото и нищо не намерихме.

Рестън поклати глава.

— Страхувам се, че не виждам накъде биете. Имате ли нови доказателства?

Тию не можеше да се сдържи, седеше на крайчеца на стола си.

— Архиепископът, Флеърти.

— Какво за него?

Глицки се намеси:

— Той е убедил Лок да спре разследването. Уговорил е Лок да не допуска убийството на Транг в процеса на Духър. Говорих със стария адвокат на Духър — Уес Фаръл — вчера…

— Защитникът му?

— Фаръл е добро момче. Той и Духър вече не се разбират. Та Фаръл ни каза, че Флеърти се отказал да се яви пред съда и да свидетелства за характера на Духър. Открил е нещо.

— Мислите, че…

— Можем да разберем. И сам бих го попитал, но Флеърти не си пада много по мене. След процеса е скъсал всякакви връзки с фирмата на Духър. А би трябвало най-много да се радва, когато той се отърва. Вместо това го отряза.

— Слушам ви.

— Попитай Флеърти.

— Какво да го питам?

— Защо вече не си играе с Духър.

— И?

— И тогава ще знаем нещо. Ще имаме нова улика. Ще се опитаме да направим дело. Донесли сме документите — можеш да ги прегледаш. Един Чаз Браун…

Рестън вдигна ръка.

— Съгласен съм.

— Чудесно. Междувременно ще продължаваме да търсим. Най-вече ще сложим Духър под ключ. Може и да спасим нечий живот.

— Чий?

— Не знам. Например на новата му съпруга. Мисля, че тя ще го напусне и от това ще му падне пердето.

— Не ни е работата да спасяваме хора, Ейб.

— Не съм казвал такова нещо, Алън. Но няма ли да е прекрасно?

— Искаш да го спипаш, нали? Наточил си се на Духър?

Но на Глицки не му беше за пръв път. Знаеше къде са подводните камъни.

— Виждам начин да приберем на топло по законен начин един опасен човек. Да приключим едно отписано дело. Това е Духър. Нищо лично няма.

Рестън се замисли.

— Добър отговор. — Подтекстът беше, че не му вярва. Но кимна. — Добре. Ще се обадя на Флеърти и ще видя какво ще ми каже.

Не отне никакво време.

Глицки и Тию обсъждаха предимствата на ареста без заповед — да пипнеш заподозрения без официално подписан документ — и почти бяха решили, че в случая на Духър това нямаше да е добра идея. Духър се държеше така, все едно правосъдието не съществуваше. Не беше извършил нови престъпления, за които да бяха разбрали. Ако Тию и Глицки отидеха да го арестуват само заради подозренията си, щеше да ги обвини в неправилен арест, тормоз, полицейска бруталност.

Телефонът на бюрото звънна.

— Глицки.

Затвори и съобщи на Тию, че обаждането е било от прокуратурата.

— Флеърти казал на Рестън, че лично той не знае господин Духър да е извършвал престъпление. Наблегнал на „лично“. Ако имало доказателства, че е извършил подобно нещо, трябвало да се заемем с това. Дословно.

Тию се усмихна широко.

— Какво ще кажеш? Хайде да го направим.

Наближаваше десет и двайсет и Сам си почиваше. От все сърце се наслаждаваше на политическата философия на Ал Франкън и се смееше на всеки две минути.

Барт спеше под масата, а на един стол до нея Уес четеше делото на Транг — не можеше да не изскочи нещо.

На вратата се позвъни, Барт вдигна глава и излая. Уес погледна въпросително Сам.

— По това време?

— Не ни трябва никой — отвърна тя.

— Знам.

Той затвори папката и се изправи. Прекоси дневната и закачливо я настъпи, докато минаваше покрай Сам. Стигна до стълбите и включи външната лампа.

Половината от вратата им беше от матирано стъкло и зад нея се очертаваше мъжки силует, Фаръл се спря, изпълнен с лошо предчувствие и попита:

— Кой е?

— Марк Духър.

Той отвори леко вратата. Устата му пресъхна, когато го видя.

Проклетите нерви. Сърцето му биеше до пръсване.

— Какво искаш?

— И по-добре си ме посрещал, Уес. Няма ли да ме попиташ как съм, да ми кажеш, че отдавна не си ме виждал? — Фаръл не отговори и Духър мина по същество: — Опитвам се да намеря жена си. Тук ли е?

— Няма я. Защо да е тук?

— Днес ти се е обадила. — Това не беше въпрос. — Видял си я. Мисля, че знаеш къде е.

— Нямам представа къде е.

Очите на Духър се вледениха.

— Мисля, че е тук.

Уес чу гласа на Сам от стълбите.

— Кой е, Уес?

Духър присви очи. Опита се да погледне нагоре.

— Най-накрая закова нещо, а, Фаръл? Хубава ли е?

— Изчезвай, Марк. Нямам представа къде е Кристина. Не знаех, че те е напуснала, макар че, честно казано, не я виня. Днес чу някои неща за Виктор Транг. Май че се разстрои. — Той се обърна към Сам. — Марк Духър е.

— Значи си говорил с нея.

По дяволите. Уес трябваше да престане да се изпуска така. Не биваше да забравя с кого говори.

— Откъде знаеш къде живея?

Съжалителна усмивка.

— От „Паркърс“.

Господи. Уес наистина се излагаше. Когато от „Паркърс“ — адвокатския указател — му бяха изпратили годишния формуляр за евентуални промени в данните, той бе попълнил адреса на Буена Виста. Още не беше отворил новия си офис, а не искаше да губи бизнеса си. Глупаво.

Сам сложи ръка на гърба му. Не беше я чул кога е слязла по стълбите.

Духър продължаваше с въпросите.

— И какво каза Кристина? За какво говорихте?

— За соеви храни, Марк. За свински крачета. За някои известни убийци, които познаваме.

Духър сложи ръка на вратата.

— Винаги си бил голяма смешка, Уес. — Той притисна длан към матираното стъкло. — Къде е тя? — Удар по стъклото. — Къде е тя, да ти го…

Изведнъж Сам затръшна вратата и дръпна резето.

— Изчезвай оттук! — изкрещя тя през стъклото.

Барт се разлая, Уес се наведе, потупа го, хвана го за нашийника и се опита да го успокои. Когато отново вдигна поглед, сянката беше изчезнала. Той се отпусна до стената. Сам се бе облегнала на отсрещната.

— Съжалявам — каза тя. — Просто не исках да…

— Няма нищо. Той си тръгна. Добре направи.

Сам се приближи до него и Уес я прегърна.

— Какво искаше?

— Кристина го е напуснала. Мислеше, че знам къде е.

— Не искам да идва тук.

— Нито пък аз.

Прегърнати, започнаха да изкачват стълбите.

— Не се притеснявай — успокои я Уес. — Просто търси жена си.

— Притеснявам се. Не беше необходимо да идва дотук. Можеше да ти се обади утре в офиса.

Уес се замисли.

— Нищо няма да ми направи. За него не съм опасен.

— Това беше заплаха. Да идва тук. Заплашва те.

— За какво да го прави?

— Защото си уговорил Кристина да го напусне.

— Не съм правил нищо такова. Тя сама го е напуснала.

— Сама го е напуснала, след като е говорила с теб. Има разлика.

Уес поклати глава.

— Няма начин.

Сам го погледна.

— Обещай ми едно нещо. Само си мислел, че го познаваш. Не забравяй това, моля те. Не го забравяй.

Той я целуна.

— Добре.

„Рейвънууд“ на тъмно.

Глицки беше изключил фаровете, но бе оставил мотора да работи, както и парното. В ръцете си държеше голяма картонена чаша, в която преди време имаше топъл чай. Беше отворил прозореца от своята страна на около сантиметър.

От другата страна на улицата къщата на Духър ту се показваше, ту изчезваше в мъглата. Преди петнайсет минути Глицки почука на входната врата и се върна да чака в колата.

Мислеше си за Флеърти, съжаляваше, че преди се бе държал толкова агресивно с него. Но тогава Ейб бе удавен от мъка по Фло, по целия си живот. Готов да избухне пред който и да е, дори пред хора, които могат да му помогнат. Отчуждаваше всички от себе си. Това не му помагаше.

Лексусът спря на алеята. Глицки излезе от колата си и стигна до входната врата горе-долу по същото време, когато в задната част на къщата светна лампа. Той натисна звънеца, разнесоха се осемте тона от началото на един от църковните псалми.

Още една лампа светна вътре, след това и отгоре на верандата. Когато Духър отвори вратата, Глицки я подпря с крак.

— Мислех, че ще ти е интересно да знаеш, че отваряме случая с убийството на Транг. Исках да ти дам възможност да си признаеш сега, да ни спестиш сума ти време и проблеми.

— Я си намери някое друго хоби, ченге такова! — Духър се опита да затвори вратата, но не успя.

Глицки продължи:

— Изкара един процес. Знаеш какво стана с живота ти. Да не искаш това да се повтори? Бас ловя, че този път и под гаранция няма да те пуснат. Просто имам предчувствие.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Само ти казвам.

— Заповед имаш ли? Ако нямаш заповед, сержант, изчезвай от къщата ми.

Глицки дръпна крака си.

— Значи не искаш да си признаеш, но правиш грешка.

Отвратен, Духър затвори вратата и изключи лампата пред прага. Глицки реши, че достатъчно се е забавлявал за тази вечер и се обърна да си ходи. Почти беше прекосил верандата, когато лампата отново светна. Той чу отварянето на вратата, заповедническия глас:

— Глицки!

Посегна под шлифера си за пистолета — човек никога не знае — и се обърна. Духър беше излязъл на верандата.

— Ти ли занесе случая на Транг на Фаръл?

— Толкова любезно ме помоли, че не можах да му откажа.

— И си видял жена ми?

— Виж какво, Марк. В моята работа обикновено аз задавам въпросите. Ако ще ми говориш за Виктор Транг, цяла нощ ще те слушам. Но за жена ти нямам какво да кажа.

— Видял си я при Фаръл. Знаеш ли къде е сега?

— Още един въпрос за жена ти — започна да цъка Глицки. — А аз бях решил, че си ме разбрал. — Той сви рамене. — Не че не ми е приятно, но наистина трябва да тръгвам. Нямам заповед и ми наредиха да не влизам. Освен ако не искаш да ме поканиш?

Духър като че ли се забавляваше.

— Почти толкова си смешен, колкото моя приятел Уес, знаеш ли? А аз се възхищавам на това качество. Наистина. Но не можеш да ме пипнеш. Вече би трябвало да си го разбрал. Май просто не си способен да си вършиш работата, а? Макар че като си черен, това не е голям проблем. Не искат от тебе да си съвършен, нали? Вършиш ли нещо изобщо?

— Понякога. — Белегът на Глицки беше толкова стегнат, че го чувстваше. — Може и да се изненадаш.

— Е, значи правиш каквото можеш. Даваш всичко от себе си. Това ли направи с Шийла? Не. Едва ли беше в най-добра форма тогава. — Духър направи няколко крачки към него и на свой ред започна да цъка. — Ох, вярно. Тогава жена ти умря, нали? Сигурно ти е било трудно. Значи затова не можа нищо да ми направиш, защото всичко, което вършеше… — Гласът му стана дрезгав, остър. — … бе пълна загуба на време. Беше тъжен, нали? Това трябва да е било. Затова беше толкова некомпетентен. Виждаш ли? Ако потърсиш достатъчно добре, причина винаги има. Чудя се какво ли ще е станало, когато и този път се издъниш.

— Ще е забавно да разберем. — Глицки нямаше да се хване на въдицата. Зарадва се, че за пръв път видя истинския Духър. Обърна се, след това спря и отново го погледна. — А, щях да забравя, късмет в търсенето на жена ти. Чудя се защо те е изоставила. Май не си се представял много добре.

Духър не можеше да заспи.

Не преставаше да мисли за Фаръл.

Един мъж имаше стойност, когато налагаше волята си на света, в който живееше. Да печелиш. Големи рискове, големи награди. А той беше Алфа мъж. Беше спечелил. Бе победил Глицки, Фаръл, цялата система. И получи жената, която искаше. Първокачествената женска. А сега да се чувства виновен? Хайде, моля ви! Тези ги разправяйте на овцете.

Продължаваше да мисли за Фаръл. Този лигльо, който бе надъхал Кристина с нещастните си приказки. Беше направил голямо нещо от вината на Марк, накарал я бе да го напусне, беше унищожил трофея на Марк.

Той се разхождаше гол из голямата къща — библиотеката, кухнята, дневната, където изчука жената на Уес.

Чудеше се дали той знае. Трябва да му каже.

Навън беше студено. Но на него му харесваше да се разхожда гол в полунощ по алеята си. Беше недосегаем — можеше да прави каквото си поиска.

Влезе в гаража. Неговият М-16 беше мушнат на лавицата, високо над работната му маса. Духър го свали, разви кърпата, дръпна затвора, погледна цевта. В главата му се оформяше идея.

Не, не можеше да използва оръжие, за което щяха да установят, че е негово. Остави пушката и взе един лост, премери тежестта му в дланта си.

В леглото часове наред го разкъсваха съмнения. Съмнения за това кой беше той. Съмнения, че се е докарал дотук, защото е искал твърде много, лъжи, похот, убийства, всички смъртни грехове. И сега това — светът му се разпадаше, Кристина го напускаше — беше наказанието.

Може би го заслужаваше.

— Майната му!

Разтърси го тремор. Почувства, че в него някаква пружина се разви и с оглушителен трясък стовари лоста върху масата, чупеше дървото, разпръсваше дребните предмети, навсякъде хвърчаха стъкла.

Фаръл стоеше зад всичко това. Всичко вече трябваше да е свършило, а той пак бе намесил Глицки. По някакъв начин беше накарал Кристина да си тръгне.

Праведният кучи син. Фаръл, който никога в нищо не бе успявал, който вярваше в правилата и в човешката доброта, просто едно недоносено куче в света на истинските хора. Как смее той да съди Марк?

Но беше ясно — Фаръл нямаше да миряса, докато не смъкнеше Духър до своето ниво.

Трябваше му един урок, който да му покаже къде му е мястото, кой създава правилата.

Духър нямаше да остави това така. Щеше в скоро време да се погрижи, да оправи света.

И да си прибере това, което му принадлежи.

49

Даян Прайс работеше в Центъра във вторник вечер и в събота сутрин. В девет без петнайсет телефонът звънна и тя го вдигна.

— Търся номера на Саманта Дънкан.

— Съжалявам — отвърна Даян. — Не мога да ви дам номера ѝ, но мога да ѝ се обадя и да ѝ предам да ви се обади.

Притеснена въздишка.

— Просто половината нощ съм будна и започвам… Добре, няма значение. Ще е хубаво, ако помолите Саманта да ми се обади. — Жената даде номера на мотела и стаята.

— И кого да търси Саманта?

Дълго колебание.

— Кристина Карера.

— Вие сте съпругата на Марк Духър? — попита Даян.

— Точно така. — Очевидно Кристина нямаше представа с кого говори, коя е Даян. Тя се зачуди какво да ѝ каже, след това реши да си мълчи. Какъв беше смисълът?

— Ох… — Жената изстена протяжно и след това задиша тежко.

— Добре ли сте?

Дишането се забави. Гласът отново беше същият.

— Мисля, че болките ми започват. Бихте ли се обадили на Сам?

— Веднага.

Айрин Карера излезе на площадката пред басейна, където Бил плуваше сутрин. Наблюдаваше как без никакво усилие тялото му се плъзга в синята вода. После погледът ѝ се насочи към Оджай — към сигурността, реда.

Бил стигна до края на басейна, извъртя се и отново заплува към дълбокото. Тя се отпусна на един от шезлонгите. Щеше да го остави да свърши гимнастиката си, още няколко спокойни момента преди да го притесни.

Дъщеря им отново беше загазила. Айрин току-що бе говорила с Марк по телефона. Беше ѝ казал, че не бил съвсем честен снощи. Кристина не си била вкъщи. Всъщност изобщо не се била прибирала.

Тя се взираше в спокойствието на долината.

— Защо гледаш така?

Не бе забелязала кога Бил е свършил. Той вървеше към нея, надянал обичайната си спокойна усмивка и се бършеше с кърпата. Нямаше как да премълчи. Трябваше да му каже.

Съпругът ѝ се отпусна на другия стол сякаш беше кукла, на която са отрязали конците. Айрин продължи:

— Марк каза, че му се обадила снощи. Съобщила му, че имала нужда от време да размисли, но не казала къде е. Крие се.

Бил въздъхна дълбоко, загледан в празното място между двата стола.

— Всеки ден може да роди бебето му и се крие?

Айрин кимна.

— Според Марк се държала странно през последните няколко седмици — нервна, плачела, виждала призраци навсякъде…

— Обади се да ни пита какво да прави според нас. Звучеше ужасно. Бил, защо не ни се е обадила?

Той едва имаше сили да говори. Ще отиде да я намери. По някакъв начин. Да помогне на Марк, ако трябва, въпреки че никога не го беше харесвал.

— Не знам, мила.

— Но нали вървеше толкова добре? Нали тя…?

Бил я прекъсна, клатейки глава.

— Не е искала да разберем. Не е искала да ни разочарова.

— Значи няма да ни се обади?

— Ще се обади. — Но по лицето му личеше, че не си вярва.

— Бил? — Айрин се изправи, приближи се до него и го прегърна. — Знам какво си мислиш, но не бива да изключваме Марк.

Той не отговори.

— Марк ѝ е съпруг. Още ѝ вярва — усетих го по гласа му. Ако я чуем, трябва да ѝ кажем. Не можеш да си тръгнеш така. Не можеш винаги да си тръгваш.

— Не знаем всичко, Айрин. Може би Марк я е накарал…

Но тя се отдръпна и в очите ѝ блесна огън.

— Не! Винаги това ѝ е било извинението…

— С Брайън не беше извинение, Айрин. Копелето се ожени за друга и я заряза бременна. Това не е извинение.

— Добре, ами Джо Ейвъри? Ами другите?

— Може би не са били достатъчно добри за нея.

Айрин го изгледа вбесена.

— Говориш като истински баща, Бил.

— Какво искаш да кажеш? Аз наистина съм ѝ баща.

— И всеки път, като напусне някой мъж, винаги всичко е наред, защото не са достатъчно добри за нея. И всеки път това разбиваше сърцето ѝ, но всичко беше наред. Тя все още е малкото момиченце на татко.

— Айрин…

— Не, чуй ме. Почти на трийсет години е. Избра си добър мъж, убедена съм. Добър мъж.

— Не съм сигурен.

— Бил, сигурен си.

— Тогава защо го е напуснала?

— Не знам. Но той ни се обади. Той не я бие. Тя лоша дума не е казала за него. Не знае какво да прави, затова звъни на нас. Това не ти ли говори нещо? Не е ли добър знак? — Той не искаше да я слуша, но тя продължи: — Бил, тя се омъжи за него. Време е да разбере, че животът ѝ е там, с мъжа ѝ. Не с нас. Обичаме я, но не може непрекъснато да се връща при нас. Така никога няма да порасне. Да има свой живот.

Те се гледаха един друг. Във въздуха над тях сини сойки се бореха за надмощие. В един от каньоните отекна воят на койот.

Предполагаха, че винаги правиш грешки и така ще те хванат.

Духър трябваше да си признае, че и той бе грешил.

Честно казано, при Нгуен всичко мина гладко.

Но с Транг имаше някои малки пропуски. Онази работа с клетъчния телефон, откъде да знае за това? Но пък с Транг бяха стигнали само до разследване.

С Шийла го докараха до процес, значи обективно погледнато се беше подхлъзнал. Бе принуден да побърза, след като Ейвъри отиде в Лос Анджелис. Ако не го направеше, рискуваше да загуби Кристина. Някой друг можеше да се яви и да я разсее и щеше да изгуби преднината си. Затова трябваше да действа веднага.

Но си пролича, че нямаше план.

Ножовете бяха единия проблем, макар че той обичаше ножове, защото можеше да ги контролира. Слагаш го където трябва, задържаш, усещаш как животът изтича и знаеш, когато си привършил.

Ала ножовете бяха проблем. Много мръсна работа. Трябваше да хвърли байонета от „Голдън Гейт“.

Мислеше, че е разрешил проблема с кухненския нож — кръвта, ръкавицата, инсценирания грабеж. Но едва му се размина.

Беше научил доста от този процес. Имаше телефонни улики, писмени улики, най-различни други улики, свидетели и полицията следеше всичко.

Затова този път от самото начало нямаше да оставя следи.

Глицки щеше да разбере. Не можеше иначе. Но нищо нямаше да може да направи.

Нямаше да оставя съобщения на телефонни секретари. Цялата събота сутрин никой не отговаряше при Уес и Сам и той затвори веднага, след като секретарят се включи.

Щом взе решението снощи, сънят веднага дойде. Нерешителността проваляше низшите. Беше настроил телесния си часовник за около девет и се обади на родителите ѝ в Оджай. Ако искаше да намери жена си, щеше да има нужда от Айрин.

Сам не отговаряше, затова Даян се обади на Кристина в мотела и я попита с какво може да помогне.

— През колко време са контракциите? — попита тя.

— Не са близки. През седем минути. Предупредиха ни на курсовете. Няма да ме приемат, докато не са през две или три минути. Има още време.

— Защо сте в мотел? — попита Даян.

— Дълга история.

— Има ли някой с вас?

— Не.

— Мога да дойда.

— Защо ще го правите?

— Вие също сте били доброволка тук, нали? Трябва да се поддържаме. — Даян се замисли дали да не каже нещо за другото, което ги свързваше, но реши, че това ще навреди, вместо да помогне. Отново чу тежкото ѝ дишане. Когато Кристина се успокои, Даян заговори: — Родила съм две деца, Кристина. Мога да ви правя компания. Да си говорим. Не е хубаво да сте сама. Как ще отидете в болницата?

— Не зная.

— След десет минути съм при вас.

Кристина отвори вратата на мотелската стая. Жената беше облечена подходящо — тежко палто, огромна кожена чанта, ски шапка, нахлузена върху гъстата ѝ сивееща коса. Но се усмихна топло, от нея се излъчваше увереност, която я успокои.

Излъчваше и нещо познато.

— Познавам ли ви? Откъде знаете, че съм жена на Марк Духър?

Усмивката не изчезна. Очите ѝ като че ли знаеха всичко. Не пристъпи напред, сякаш нямаше нищо против да стои на студа, докато не разчистят този въпрос, докато Кристина не я приеме. След като разбере, може и да не поиска да е с нея. И това ще е разбираемо.

— Сам каза, че сте умна. — Даян протегна ръка. — Аз съм Даян Прайс. Радвам се да се запозная с вас най-накрая.

50

В един без петнайсет Уес вдигна слушалката на второто позвъняване и чу гласа на Марк Духър.

— Ще започна с извинение.

Той не отговори. Духър продължи:

— Бях изперкал. Не трябваше да идвам до вас, да се майтапя с приятелката ти. — Той замълча. — Виж, Уес, Кристина ме изостави. Откачих. Съжалявам.

— Добре, съжаляваш. Радвам се, че си поговорихме.

Фаръл затвори.

— Отново беше нашият приятел Духър — обърна се той към Сам. — Каза, че съжалява. Отговорих му, че се радвам за него.

Тя се напрегна, но не го показа.

— Не е вярно. Каза, че се радваш, че си поговорил с него.

— Така беше — съгласи се Фаръл. — Подробно и откровено обсъдихме нещата.

Телефонът отново звънна.

— Не вдигай — предупреди го Сам.

Но той вече го беше направил.

— Уес, моля те, не затваряй. Там ли си?

— Тук съм. Какво искаш?

Сам отново му казваше да затвори.

— Трябва да говоря с теб.

— Днес имаш късмет. Ето, говориш.

— Не. Ти и аз. Насаме.

Гласът на Фаръл беше безизразен.

— Ще разкарам всички, които подслушват разговора на другите апарати. Ето, сега сме само ние двамата. Можем да говорим така, а можеш и да затвориш. Ти решаваш.

Духър замълча. Накрая въздъхна.

— Аз не… — Започна отново. — Трябва да ми помогнеш. Като адвокат. Може да се наложи да говоря с полицията. — Пак мълчание, за да може Уес да се замисли. — Не искам да казвам нищо конкретно по телефона. Разбираш го.

— Искаш да се предадеш ли? Това ли ми казваш?

— Вече не вярвам на телефоните, Уес. Можеш да измислиш нещо. Не искам нищо повече да кажа. Трябва да те видя, затова се обаждам. Трябва да ми помогнеш. Вече не мога да живея така.

„Малката детелина“, барът, в който се бяха запознали Уес и Сам.

Мъглата закриваше почти всичко зад изписаните прозорци — по отсрещната страна на „Линкълн“ кипарисите приличаха на призрачни сенки от друг свят.

Сам седеше срещу Уес и държеше двете му ръце. Нито един от тях не беше докоснал ирландското си кафе.

Тази сутрин се бяха увили хубаво и бяха отишли на аеробна тренировка — „силова разходка“ от къщата им до плажа и обратно. Ежегодното състезание — 12 километра от сградата „Фери“ до плажа „Оушън“ — беше след две седмици и Сам участваше всяка година. Уес нямаше никакво желание да се раздели с живота си, пресован между деветдесет и осем хиляди откачени бегачи, маратонци, голи маниаци, травестити и всякакви спортни откачалки, но нямаше нищо против да се подготви.

Не говореха за състезанието.

— Уес, моля те, не го прави.

— Той ще се предаде, Сам. Иска да договоря как да стане.

— За какво да се предаде?

— Не знам. За Транг може би.

— Нямам му доверие.

Но явно част от Уес още му вярваше.

— Учудвам се, че му трябваше толкова време. Кристина го напусна и чак тогава се осъзна.

— Какво е осъзнал? Че е лошо да убиеш жена си? На много хора това веднага им става ясно.

— Казва, че има нужда да си поговори.

— Наистина ли вярваш, че ще си признае, че е убил някого? Че ще отиде в затвора?

— Да живееш с тази вина сигурно си е по-лошо от затвор.

— Хубаво клише, Уес, но не съм убедена. Може би не важи за него.

— За всички важи. В края на краищата всички го осъзнават.

— Уес, чуй ме. Хората живеят с вината си. Знаеш го. Цял живот защитаваш престъпници… На хората не им пука за вината. Страх ги е да не ги хванат.

— Марк не е като повечето хора. Има съвест.

— Няма.

Фаръл поклати глава.

— Не го познаваш.

— Напротив. Той е убиец.

— Не го чу по телефона. Има нужда от помощ. Трябва да му помогна.

— Нека някой друг му помогне. Обади се на някой от приятелите ти адвокати. На Глицки се обади, той ще му помогне.

Фаръл не можа да сдържи усмивката си, въпреки че моментът не беше много подходящ. Той стисна ръцете ѝ.

— Сам, ако има нужда от мен, как мога да не му помогна? Какъв човек ще бъда тогава?

— Жив.

Той отново поклати глава и завъртя очи.

— Моля те.

— Както искаш, Уес. Убил е трима души. Защо да не убие и теб?

— Защо ще ме убива? Това е по-добър въпрос. — Фаръл отдръпна ръце и погледна часовника си. — Казах му, че ще съм там към три. Трябва да тръгвам.

— Моля те, недей. Заради мен.

Той заобиколи масата, прегърна я през раменете и я притегли към себе си.

— Сам, не ме моли за това. Не искам да се изправяме един срещу друг. Познавам го цял живот, сега той моли за помощ единствения човек, на който има доверие, опитва се да се спаси. Няма за какво да се притесняваш. Обичам те. След няколко часа ще се прибера. Ако ми се наложи да закъснея, ще ти се обадя. Два часа максимум. До четири и половина.

Той силно я притисна, но Сам се отдръпна.

— Не. Не! — Тя се изправи и събори масата.

Фаръл я наблюдаваше как почти изтича от бара. Не се обърна да го погледне.

Когато се прибра, се наплака на воля. Ето защо беше избягала — проклета да е, ако позволи на сълзите ѝ да оправят нещата, да го убедят да остане, въпреки че част от нея искаше точно това.

В кухнята избърса очите си с книжна салфетка и забеляза, че на секретаря ѝ свети лампичката за съобщенията. Натисна копчето и чу Даян Прайс да казва, че е говорила с Кристина Карера. Започнала да ражда.

Тъй като Сам не била вкъщи, а Тери щяла да я замества в Центъра, Даян отивала да помогне на Кристина, може би да я закара в болницата. Щяла да се обади, когато имала още информация.

Сам ядно се взря в машината.

— Къде е тя, Даян? Къде е?

Но не получи отговор нито от машината, нито от Тери, когато ѝ се обади в Центъра.

Пол Тию се намираше в малко вътрешно помещение без прозорци в Съдебната палата, където бе прекарал по-голямата част от сутринта пред компютъра, надявайки се да открие някаква неизвестна досега информация за Виктор Транг или Чаз Браун или за някой, който ги беше познавал. Всъщност не знаеше какво търси, но това бе нещо, което не бяха проверили и човек никога не знаеше за храстите и зайците.

Но засега — почти три часа — нищо.

Реши да си почине малко, изключи програмата и екранът потъмня. Доколкото знаеше, той беше единствения човек, който се изключваше от сървъра, когато свършваше работа, и се гордееше с това. Заплете пръсти зад главата си и се протегна назад.

Синхронът беше невероятен.

Почти в същата минута Ейб Глицки почука на вратата и дръпна един стол.

— Нашият план няма да проработи.

Глицки го измисли, сподели го снощи с Тию, след като се бе върнал от Духър. На Пол му хареса.

Бяха улучили човека. Фаръл беше истински съюзник. Можеше да възстанови контакт с Духър и да си сложи подслушващо устройство или ако това не стане, просто да се опита да го провокира, както Глицки беше направил. Фаръл щеше да го накара да направи нещо уличаващо. Фасадата бе започнала да се пропуква. Можеха да го спипат.

Но Глицки вече не мислеше така.

— Защо?

— Фаръл е адвокат на Духър. Всичко, което си кажат, е поверително.

Тию се беше сетил за това, но и за още нещо.

— Това няма да е по договор между адвокат и клиент. Ще отиде при Духър като приятел. Разговорът няма да е професионален.

Глицки му отговори да не се надява.

— Освен това, ако Фаръл го отрече, Духър ще каже, че той е бил адвокатът, а Фаръл е бил клиентът. Няма да мине през прокуратурата.

— Мразя, когато си прав, знаеш ли?

— Не те виня. И децата ми са същите. Вбесяващо е. — Глицки изведнъж беше започнал да говори човешки. — Може нещо друго да опитаме, но е малко рисковано.

— Законно ли е?

Глицки се изуми, че Тию изобщо може да си помисли такова нещо за него.

— Нека забравим приказките. Нека го накараме да направи нещо.

— Какво?

— Какви физически доказателства имахме с Транг? Дрехи, байонетът, обувки?

— Нищо.

— Точно така. И какво означава това? Кажи ми.

Тию се замисли.

— Предавам се.

— Означава, че се е отървал от тях. Намушкал го е, след което го е държал и сам се е изцапал с кръв. После е трябвало да се отърве от дрехите. Няма друг начин.

Още една лоша идея, помисли си Тию.

— Ейб, оттогава минаха две години. Всичките тези неща са изчезнали. Изгорели са, разпаднали са се.

— Не и ролексът му. Не и бижутата на Шийла.

Тию продължи да клати глава. Лейтенантът сигурно беше много уморен.

— Ти току-що го каза. Ролексът е при убийството на жена му, при грабежа. Не е свързано Транг. Не можем да го пипнем за това. А и тези неща сигурно отдавна са заложени.

— Не мисля, Пол. Доста огледахме, когато нещата бяха пресни. Не ги е продал. Отървал се е от тях.

— Значи са изчезнали, нали това казах.

— Но може би не са забравени.

Фаръл оправи масата в „Детелината“. Отиде в тоалетната и се опита да изчисти част от кафето от панталоните си. Не искаше Сам да се разстройва толкова, не искаше така да се отбранява от нея. Но и двамата бяха горещи глави.

Духър. Причината за всичките им кавги.

Отвратен, той излезе от тоалетната и седна на бара. Щеше да изпие една бира, да се отпусне и да закъснее за срещата си с Марк. Много лошо. Нека бившият му приятел поне веднъж да почака. Той си поръча „Бас“ и се опита да попие влагата по панталоните си със салфетка.

Името на бармана беше Моузес Макгуайър. Наближаваше шейсетте, имаше си нова жена и малко дете и изглеждаше решен да не мирясва никога, независимо от последствията. Беше си счупил наскоро носа за пети път — нещо, докато играл софтбол — и освен това имаше две насинени очи и превръзка. По време на тъжния си период, както го наричаше Фаръл, той бе прекарал повече време тук с Макгуайър, отколкото в апартамента си. С Барт, който ги беше запознал.

Халбата му се плъзна по бара и барманът усмихнат се наведе над него.

— Оправихте ли се, птички влюбени?

Фаръл въздъхна.

— Бясна е.

— Разбрах. Не я виня. Те винаги излизат прави, знаеш ли? Не знам защо спорим с тях.

Фаръл отпи от бирата си.

— Знам.

Извикаха спешно Макгуайър на другия край на бара. Томи, един от редовните клиенти, току-що бе привършил четвъртата халба „Милър“ за днес и удряше празната чаша по тезгяха.

В думите на бармана имаше повече истина, отколкото Фаръл искаше да признае. Което, разбира се, означаваше, че в думите на Сам имаше повече истина, отколкото той бе помислил.

Марк Духър беше опасен мъж, който изучаваше плячката си. Знаеше, че Транг работи сам и ще се срещне с него сам. Знаеше, че Шийла никога не би отказала питие — дори и малко — което той би поставил в ръката ѝ. Знаеше, че Фаръл е идеалист, който вярва в човешката доброта, в изцерителното действие на признанието, в прошката. Освен това знаеше, че ще дойде, когато го повикат.

Значи Духър го викаше и Фаръл отиваше.

51

Духър изглеждаше изтощен, с торбички под очите и с бледа кожа под нехарактерната за него брада.

Носеше шлифер, стара филцова шапка и чифт окъсани кецове. Скърбящ съпруг.

— Кристина трябва да се обади на някого, не мислиш ли? На кого ще се обади?

— Не знам. Не на мен.

Духър излезе на верандата.

— За снощи. Не знам какво да кажа.

Фаръл махна с ръка.

— Отиваме ли някъде?

— Има нещо, което искам да ти покажа. Бас ловя, че парното ти никакво го няма.

— Така е.

— Ще вземем лексуса. Имаш ли нещо против?

— Не.

Тръгнаха по алеята, през прословутата странична врата. Фаръл остави Духър пръв да влезе в гаража. Изчака отвън, беше нервен. Вратата на гаража се отвори и Духър изкара колата на заден ход.

Фаръл седна отпред, забеляза, че Духър си е сложил шофьорските ръкавици и му хвърли един поглед. Духър слабо му се усмихна.

— Alea jacta est, предполагам.

Зарът е хвърлен. И двамата разбраха за какво става въпрос — думите на Юлий Цезар, когато пресича Рубикон, след което или ще управлява Рим, или ще бъде убит като заплаха за републиката. Духър казваше, че пресича границата, прави стъпката, от която няма връщане. Щеше да се предаде. Включи на скорост и тръгнаха.

Отидоха до плажа, нагоре по парка „Голдън Гейт“ и после на юг по Сънсет булевард — прав и живописен път, водещ към езерото Мерсед. Днес заради мъглата красотата липсваше, но пътят не беше оживен и Духър караше бавно, говореше за общия им живот, играеше си с търпението на Фаръл.

Най-накрая той не издържа.

— Не съм дошъл да си говорим за доброто старо време, Марк. Каза, че искаш да ми покажеш нещо. Какво е?

Загадъчният Духър не му отговори направо.

— Искам да разбереш какво стана, Уес, само това.

— Какво искаш вече изобщо не ме интересува. Няма да мога да разбера това, което си направил. Просто няма да стане.

Духър продължаваше да кара, очите му гледаха в пътя.

— И какво съм направил?

— Уби Шийла. Може и Виктор Транг да си убил. Андре Нгуен. Как да разбера нещо подобно?

— Казал ли съм, че съм го направил?

— Майната ти, Марк. Спри, искам да сляза.

Но той не спря. Продължаваше да кара.

— Мислиш, че аз съм го направил?

— Знам, че поне една част от това си направил и която и да е тази част, на мен ми е достатъчно. Господи, че ти почти ми го каза след процеса.

Духър клатеше глава.

— Не си ме разбрал.

— Глупости!

Духър сви рамене и продължи спокойно:

— Да няма бръмбари по теб, Уес? Глицки ли те приготви? Затова ли се съгласи да се видим днес? Да ме натопиш?

Великият манипулатор изтощаваше Уес.

— Няма никакви бръмбари, Марк. Дойдох, защото ме извика и защото съм такъв. Аз не съм ти се обадил. Ти ми звънна. Вече не си можел да издържаш или нещо такова. Помниш ли?

Духър мълча дълго време, караше бавно през гъстата мъгла. Накрая въздъхна тежко:

— Какво трябва да направя? Какво да направя? Искам си жената. — В гласа му имаше истинска мъка. — Искам да ми простиш.

Фаръл го помоли да спрат на една бензиностанция встрани от Слоут булевард. Той се надяваше, че е пришпорил нещата, но краят още не бе настъпил.

Каза на Духър, че трябва да отиде до тоалетната. Това не беше вярно. Наближаваше времето, когато обеща на Сам, че ще се прибере, и нямаше да успее. Не искаше тя да се безпокои.

— Знам, че казах два часа, но късно дойдох… Защото пих още една бира… Най-много още един час… Не, виж, няма никакъв проблем, той е… Сам! Той е съсипан… — Заслуша се. — И това знам. Не, ние… само един час, обещавам.

Имаше още какво да ѝ каже, но тя затвори.

Контракциите бяха на всеки четири минути. Три сантиметра разкритие.

— Три? Само три? Трябва да са повече.

Даян седеше до Кристина в една от болничните стаи в „Сейнт Мери“, държеше ръката ѝ, мокреше устните ѝ с кубчета лед. Джес Ямаги, лекарят на Кристина, проверяваше мониторите, без да обръща внимание на избухването ѝ.

— Всичко върви нормално — каза Ямаги, — но ще отнеме време. — Той я потупа по рамото и се обърна към Даян. — Вие добре ли сте?

Тя кимна.

— Оставам до края.

— Музика донесохте ли? — попита Ямаги. — Може да използвате телефона, ако искате. Това ще продължи още известно време, Кристина, така че няма да е лошо да се позабавлявате.

Започна поредната контракция и Даян ѝ помогна в дишането. Ямаги се мръщеше на мониторите.

— Какво? — попита Кристина.

— Нищо. Спад в сърдечния ритъм на бебето. Нормално е по време на контракциите. Ще го наблюдаваме.

Кристина погледна към писукащата машина.

— Искам да се обадя по телефона.

— Къде си, миличка?

— Мамо, всичко е наред. Добре съм. Родилните болки започнаха. В „Сейнт Мери“. Всичко е наред.

— Къде е Марк? С теб ли е? Тази сутрин се обади. Много е притеснен.

— Не, мамо. Марк го няма.

— Каза, че си го напуснала.

Тя нямаше сила да води този разговор сега. Въздъхна.

— Само засега, мамо. Докато премислим някои неща.

— Премислете ги заедно, Крис. Раждаш бебе, това време не можеш да го върнеш.

— Знам, но… — Толкова беше уморително да се опитваш да обясняваш. — Мамо, имай ми доверие. Всичко ще се оправи. Ще ти кажа, като се роди бебето.

— Но Марк заслужава…

— Мамо, моля те. Не му казвай. Нищо не казвай на Марк. Обещай ми.

Когато Фаръл се върна в колата, надеждите му се изпариха. Духър вече нямаше вид на уязвим, критичният момент беше преминал.

Той започна да кара на север. Още не бе признал и търпението на Фаръл свършваше. Нищо нямаше да излезе. Изведнъж той го осъзна.

До моста „Голдън Гейт“ има паркинг, който пешеходците, които искат да извървят петте километра, за да го пресекат, много обичат. В мъглата мястото изглеждаше гробовно, а така или иначе беше безлюдно в късния следобед. Неумолимият вятър нападаше вечнозелените дървета, които ограждаха паркинга от север, а под дърветата се намираше канара, висока около триста метра.

Духър паркира колата, отвори вратата и излезе. Фаръл поседя малко и също излезе. Чуха дълбоките стонове на сирените, на тази височина вятърът разтърсваше дърветата.

— Какво правим тук? — попита Фаръл.

— Ще видиш. Това е. Това исках да ти покажа. Ела, разходи се с мен. Да отидем на моста.

Фаръл направи няколко крачки, след това спря.

— Не тръгвам с теб, Марк. И тук можеш да ми кажеш.

Духър не се предаваше.

— Няма да те бутна долу, Уес. Това ли си мислиш?

— Мисля си, че бях дотук. Отивам си вкъщи.

Духър се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че имаш нужда от мен. Дадох ти възможност. Но ти нямаш нужда от това. Искаш да ти се махна от пътя.

Духър се приближи до него, изглеждаше наранен.

— Уес, аз съм, Марк Духър. Приятели сме от деца. Лудост е да мислиш…

— Прав си. Може и така да е.

— И си мислиш, че аз… — Духър дори не можеше да го каже, толкова беше абсурдно.

— Въпреки съветите на всички, Марк, аз исках да ти помогна. Да ти бъда адвокат и дори приятел за последен път. Сега ще ти кажа. Скоро всичко ще свърши и ще имаш нужда от адвокат и това няма да съм аз. — Той се поколеба и добави: — Глицки знае къде си скрил нещата.

Лицето на Духър се изкриви. Той тръгна към Фаръл.

Беше плоско и голо парче земя — трийсет метра дълбоко и осемдесет широко — не повече от леко разширение на западното рамо на Лейк Мерсед булевард, въпреки че бе скрито от самия път от превит от вятъра кипарис.

Лексусът се приближи до мястото, където започваше урвата. Духър спря пред самия край.

Тук един източен провлак на езерото се врязваше почти до оградата. Мястото не беше достъпно от брега и затова рядко идваха рибари. Бе дълбоко, стръмният наклон продължаваше и във водата. В мъглата самото езеро едва се виждаше.

Духър паркира колата, но не изгаси двигателя. Под ръкавиците му ръцете го боляха, но не кървяха. Излезе, разходи се до края, погледна към водата, след това зад себе си. Беше си както винаги. Никакъв знак, че някой е идвал.

Накрая на мястото наклонът падаше под удобен ъгъл за около дванайсет метра, покрити с острица и шубраци. Духър заслиза надолу странешком, с ръце в джобовете. Когато главата му стигна под нивото на скалата, слабият шум от „Сънсет“ заглъхна и изведнъж той чу подплискването на езерната вода.

Тук беше скрил уликите.

След двайсет минути Духър беше в гаража си, постави кецовете в една пазарска чанта, след това ръкавиците, внимателно сгъна и шлифера, така че да се събере. Сложи торбата до себе си в лексуса и измина двата километра до Оушън авеню, където ги остави до страничната врата на магазина за дрехи втора употреба „Сейнт Винсент де Пол“.

Влезе в кухнята и усети, че е гладен. Наля си чаша мляко и грабна шепа шоколадови бисквити. След това отиде да се обади на Айрин Карера, за да види дали дъщеря ѝ се е обаждала.

52

Три поколения на семейство Глицки седяха в киносалона и гледаха „Джеймс и огромната праскова“, когато пейджърът на Ейб започна да вибрира. Той се пресегна през най-малкия си син и побутна баща си, като му показваше малката черна кутийка.

— Ще се прибера в пет.

Захласнат по анимацията, баща му само кимна.

Във фоайето Глицки се пребори с дезориентацията, която винаги изпитваше след дневни прожекции, дори и в такива тъмни дни като този. Но очите му привикнаха и той разчете екранчето, отиде до телефона и набра номера.

— Лейтенант, Сам Дънкан е. Приятелката на Уес Фаръл.

— Да. Там ли е Уес?

— Не. Затова се обаждам. Не знам какво друго да направя. Марк Духър се обади днес по-рано на Уес и го помоли да се срещнат. — Мускулът на челюстта му започна да подскача. — Убеди Уес, че ще се предаде.

— Знам.

— Какво?

— Знаех. Той ми остави съобщение на пейджъра и аз му звъннах от един бар. Каза ми. Още ли не се е върнал?

— Пуснали сте го да отиде? Как можахте? Марк Духър е убиец и сега…

— Сигурно е още в къщата му. Нали там им беше срещата? Обадихте ли се?

— Току-що. Никой не отговаря. Уес каза, че ще се прибере след два часа. После ми звънна да ми каже, че ще закъснее. Минаха почти четири часа. Затова ви търся. Нещо се е случило. Той знае, че се притеснявам. Щеше да се обади.

Глицки мълчеше.

— Лейтенант?

— Тук съм. Мисля. Звъняхте ли в офиса му?

Отчаяна въздишка.

— Навсякъде опитах. Духър му се обади и той отиде, и…

Глицки задъвка ъгълчето на устната си, след това взе решение. Този път правеше ход преди да е сигурен, че има престъпление — ако все още това „преди“ важеше. Ако вече не беше твърде късно.

Айрин Карера се чудеше как да постъпи. Нищо не свързваше един мъж и една жена така, както раждането на дете. Разкъсваха я колебания.

Марк ѝ се бе обадил отново. Молеше я веднага, след като разбере каквото и да е, умоляваше я, да му се обади. Бил отчаян. Имал нужда от нея.

И въпреки че Кристина не го разбирала, твърдеше той, тя също имала нужда от него.

Айрин се чувстваше ужасно за това, че трябваше да лъже Марк, дори да не му каже, че Кристина се е обадила. Но какво можеше да направи?

Тази мисъл не ѝ даваше мира, не можеше да реши какво да прави. Искаше ѝ се Бил да е с нея, заедно веднага щяха да вземат решение. Знаеше, че той ще ѝ се обади, когато стигне в Сан Франциско, но първо трябваше да вземе следобедния експресен влак от Санта Барбара, а след това и вечерния полет… Щеше да пристигне много късно тази вечер.

Междувременно Айрин съзнаваше, че ако Кристина изключеше съпруга си от момента на раждането, имаше много голяма опасност двамата изобщо да не могат да разрешат проблемите помежду си.

От друга страна, ако Марк беше там с нея — ако го преживееха заедно, съпруг и съпруга, това можеше да е последната възможност за щастието на Кристина. Въпреки че щеше да е против желанието ѝ.

По време на розовия миг Айрин кръстосваше градината на къщата си и се чудеше коя от двете добрини е по-голяма.

Глицки остави Орел с дядо си в киното и премина тичешком разстоянието от пресечка и половина до мястото, където бе паркирал колата си. Стигна пред къщата на Духър в седем часа. Пол Тию отдавна трябваше да му се обади. Опита се да се свърже с него по пейджъра, но отговор не последва.

Какво ставаше? Къде се бе объркало всичко?

На Глицки вече не му пукаше дали има причина да арестува Духър. Щеше да измисли някакъв претекст, под който да го закара в центъра, да го махне от улицата преди да убие отново.

Къщата на „Рейвънууд“ беше празна. Духър го нямаше.

Но Глицки излезе от колата, за да се увери. Прекоси моравата, стигна до верандата, звънна на звънеца, изчака.

Нищо.

Ако го откриеха, нямаше начин да обясни действията си. Щеше да бъде наказан, може би уволнен.

Сложил бе собствен чифт ръкавици и се намираше в къщата на заподозрения. Беше влязъл без позволение и без заповед. Престъпваше закона.

Страничната врата до алеята не бе заключена. Значи Духър не беше лъгал през цялото време на процеса. Казал бе — Глицки си спомни, докато седеше на студения и тъмен портал — че често оставя страничната врата незаключена, когато излиза, и не включва алармата.

Сега стоеше в кухнята, където толкова отдавна беше пил чай с Шийла Духър. Когато влезе, запали лампата в пералното помещение и светлината слабо освети плотовете.

На път за тук бе размислил дали да не спре и да не се обади отново на Сам Дънкан и да ѝ съобщи какво беше направил за Фаръл. Може би щеше да умре, ако вече не беше и мъртъв. Какво щеше да ѝ каже, което да не може да изчака още един час? Докато не разберяха нещо?

Но тук в кухнята тази мисъл го загложди. Спомни си последните моменти с Фло, когато не беше в състояние да направи нищо, но бе седял до леглото ѝ, бе държал ръката ѝ — може би тя беше почувствала нещо, някакво негово присъствие, любов, в последните секунди. Може би това е било важно за нея.

Той бръкна в горния джоб на сакото си и извади листчето, на което беше записал номера на Сам. Поне щеше да ѝ каже това, което знаеше.

Прекоси кухнята, застана до телефона, поколеба се и взе слушалката.

Но вместо да набере номера на Сам, забеляза копчето за повторно набиране на последния избран номер и без в действителност да се замисли, го натисна.

Единайсет писукания. Извънградски.

— Ало? — Приятен, възпитан женски глас.

— Здравейте! Обажда се лейтенант Глицки от отдел „Убийства“, Сан Франциско. С кого говоря?

— Господи, „Убийства“!

— Да, госпожо. В Сан Франциско. С кого…?

— Кристина добре ли е? Кажете ми, че е добре.

— Кристина?

— Кристина Карера. Дъщеря ми. Добре ли е?

— Не зная, госпожо. Надявам се. Точно сега се опитвам да намеря съпруга ѝ, Марк Духър. Знаете ли къде може да бъде?

— Каза, че отива направо в болницата.

— Болницата? Каква болница? Защо ще ходи в болница?

— За да е с Кристина. Тя е в „Сейнт Мери“. Ражда.

— И Духър знае, че е там?

— Да, аз му казах… — Гласът ѝ изведнъж стана безжизнен.

— Кога беше това?

— Не зная точно. Може би преди половин час, дори по-малко. Той отново ми се обади и аз помислих…

На Глицки повече не му трябваше.

53

Даян беше в болничната стая. Тя стисна ръката на Кристина.

— Всичко е наред. Можеш да си поплачеш. Той е красив.

— Красив е — повтори Кристина.

Джес Ямаги се наведе над нея, докосна с пръст бузата на бебето и положи ръка на рамото на Кристина.

— Ще те оставя да го подържиш няколко минути, но температурата му е с няколко градуса по-ниска, което е напълно нормално. Ще го сложим под лампата и ще го стоплим, докато се стабилизира.

— И след това?

— Ще го изкъпем, ще го повием и ще ти го донесем. Междувременно, почини си, ако можеш. — Той стисна рамото ѝ. — Справи се добре, Кристина. Ти също, Даян.

Кристина не можеше да откъсне очи от бебето, което като че ли също я гледаше. Винаги си беше мислила, че бебетата се раждат със затворени очи, но синът ѝ беше ококорен, запомняше я.

Появи се една сестра и показа на Кристина малкото парченце пластмаса, което увиваха около глезените на бебетата. „Момче. Духър.“ Името на съпруга ѝ леко я стресна, но табелката вече бе надписана. Не беше толкова важно, можеше и по-късно да я смени.

— Всички се притесняват да не объркаме бебетата в общото помещение, затова ви го показваме, за да не се безпокоите.

— Всички бебета си имат — добави Даян.

Кристина не откъсваше поглед от сина си.

— Навсякъде бих го познала. Измежду хиляда други бебета.

Сестрата отново се усмихна.

— Сигурна съм, миличка. — След това пое сина ѝ. — Ей сега ще се върне, не се притеснявай.

Сърцето ѝ се сви, когато го подаде, но нямаше да е за дълго, това беше нормална процедура. Тя се обърна към Даян и отново стисна ръката ѝ, умората започваше да я надвива.

Само за малко щеше да затвори очи.

Всичко беше съвсем просто, стига да го извършиш елегантно и уверено. Имаше толкова право да бъде тук, колкото и Кристина.

— Съжалявам, че закъснях — каза той на сестрата в приемната, след като показа документите си и доказа, че е този, за който се представя. — Ей сега идвам от летището. Бях извън града цяла седмица. Знаех си, че ще се случи, докато ме няма. Как е Кристина?

Сестрата отново провери документите му, след това и приемния лист на Кристина, увери се, че да, той е съпругът, че живееха на един и същи адрес. Тук внимаваха — случвало се беше бебета да изчезват.

Доволна, сестрата отново го погледна и като че ли видя Марк за пръв път — притесненият баща.

— Преди няколко минути преместиха съпругата ви, господин Духър. Стая 412, надолу по коридора. Сега си почива, добре е. И поздравления, имате син.

Според доктор Ямаги лейтенантът беше на ръба на истерията. На фона на тъмното му лице сините очи трескаво блестяха. Странна комбинация.

Но на Глицки не му беше до генетика. Минал бе през входа за спешни случаи. Вероятно за да паркира възможно най-близо до болницата. Да не губи време.

— Да, аз изродих бебето на Духър — потвърди Ямаги, — може би преди четирийсет и пет минути.

— Майката добре ли е? Кристина?

— Да, поне беше. Защо?

Глицки не му отговори. Имаше свой въпрос.

— Виждали ли сте бащата? Марк Духър? Бил ли е тук?

Ямаги поклати глава.

— Не. При Кристина има една приятелка. Даян. — Това име като че ли не говореше нищо на Глицки.

— Бих искал да ги видя. Да говоря с нея.

— Може да си почива.

Глицки кимна.

— Ще я събудя.

Докторът и притихналият полицай се качиха в асансьора. Преминаха сестринската стая без да си кажат нито дума и Ямаги заведе Глицки в родилното отделение, през двойните врати, които разделяха новите майки от болните и ранените.

Това беше щастливата част от болницата. Ярки рисунки покриваха стените, а коридорът бе пълен с цветя и балони и някакво оптимистично чувство витаеше във въздуха.

Глицки забеляза всичко, но не му обърна внимание. Ямаги отвори една врата на края на коридора — 412. Лампата беше изключена, но Глицки позна Кристина, която лежеше в леглото със затворени очи.

На светлината на една нощна лампа друга жена четеше списание „Съвременно майчинство“. Тя вдигна поглед, когато мъжете влязоха, усмихна се на Ямаги и въпросително погледна Глицки. Остави списанието в чантата си до стола. Изправи се.

— Здравейте, докторе. Тя спи.

— Няма нищо, Даян. Будна съм. — Кристина вече се изправяше, приготвяше се да прегърне сина си. — Тук ли е бебето? — Тя отвори очи, опита се да се съсредоточи. Погледна Даян и Ямаги, примигна, като че ли имаше проблем с очите. — Лейтенант Глицки?

Той кимна.

— Госпожо Карера?

— Какво правите…? — Тя бързо се изправи, като гримасничеше от болка. — Синът ми! Добре ли е?

— Добре е — успокои я Ямаги. — Ей сега ще ви го донесем.

Кристина се облегна назад, успокоена.

Ямаги се приближи до леглото. С помощта на ключа вдигна възглавницата и настани Кристина по-удобно.

— Починахте ли си?

Тя кимна.

— Малко.

— Готова ли сте за сина си?

— Моля ви.

— Добре, сега ще кажа да ви го донесат. Лейтенант, всичко наред ли е тук според вас?

Глицки вече бе проверил ъглите. Отделна стая, нямаше места за криене. Марк Духър не беше тук.

— Добре — погледна часовника си Ямаги. — Кристина, ако имаш нужда от нещо, само се обади. Ако искаш Даян да остане, ще ѝ докарат легло. Утре сутринта ще дойда. Да ви изпратя ли, лейтенант?

На Глицки това не му хареса. Нямаше представа какво се е случило с Фаръл. Духър знаеше, че Кристина е тук, а него — очевидно — още го нямаше. Нещо не беше както трябва, може би няколко неща.

— Бих искал да остана за малко. Имам няколко въпроса.

Ямаги не беше много съгласен, но Кристина забеляза нерешителността му и се обади:

— Аз нямам нищо против.

Ямаги отстъпи.

— Бъдете кратък.

Когато вратата се затвори зад него, Глицки се доближи до леглото.

— Виждали ли сте съпруга си? Сигурен съм, че ще дойде.

— Защо да идва? Той не знае, че съм тук.

Глицки се замисли. Трябваше да ѝ каже.

— Знае. Майка ви му е казала.

Последва дълга и тежка тишина.

Духър не отиде направо при Кристина. Искаше да я види, разбира се, да обясни, но първо искаше да намери бебето. Така всичко щеше да е по-ясно.

Той погледна през стъклото и прочете пластмасовото картонче. Бебето Духър лежеше под стоплящата лампа. На гърдичките му беше залепено мъничко червено сърце, което отчиташе температурата му.

Марк отвори вратата на отделението за новородени. Застана тихо — гордият баща, погълнат от вълнение, малко смутен.

До него се приближи хубава млада сестра.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Погълнат от ролята си, Духър я дари с най-прекрасната си усмивка.

— Новото ми момче. Видях го през стъклото. Току-що дойдох. Изпуснах раждането. Бих ли могъл да го подържа за малко? Бебето Духър? — Отново извади документите си и тази сестра също така внимателно ги разгледа, преди да му ги върне.

— Не е позволено. Съжалявам — поклати глава тя.

Той въздъхна, силно натъжен, погледна я в очите. Вкъщи се беше изкъпал и избръснал, облякъл се бе с небрежна елегантност. Изглеждаше добре и го знаеше.

— Е, не бих искал да нарушавам правилата.

Сестрата се огледа. Приближи се към него.

— Ще ви дам маска. Ще направим изключение, но трябва да си измиете ръцете.

Точно щяха да повиват бебето. Майка му го искаше. Господин Духър ще занесе ли бебето на жена си?

— Страхотно — каза той. — Много бих искал.

Щеше да се държи така, мислеше си, все едно тя изобщо не го беше напускала, все едно това изобщо не се бе случвало. Щеше да ѝ покаже, че разбира какво е станало — чувствата ѝ са надвили над здравия разум и се е поддала на паниката.

Сега щеше да е уязвима и той не искаше да я плаши. Щеше да е любезен, нежен, внимателен. Трябваше да ѝ докаже, че може да му има доверие. Винаги можеше да му има доверие. Каквото и да беше направил, на нея никога не би сторил нищо лошо.

Но и обстоятелствата работеха в негова полза. Щеше да влезе в стаята ѝ с бебето. Беше намерил сина си в болницата, без тя да знае. Не би могла да го спре, каквото и да направи.

Щеше да разбере, нали? Нямаше нужда да ѝ казва каквото и да е.

Щеше да се върне при него. Дори нямаше да се наложи да споменават последните дни. Това беше като тренировка. Трябваше да има периоди на болка, на изпитания, да провериш колко може да се опъне веригата, преди да започне да те души.

Е, Кристина го бе разбрала.

Духър не си спомняше ражданията или първите години на другите си деца. Тогава работеше като роб — в онези дни мъжете ходеха на работа. Не сменяха пелени.

Учуди го колко малък е синът му. Почти безтегловен.

Бяха го увили здраво, ръчичките му бяха свити под синьото одеялце. Сестрата, която бе успял да очарова, го изведе от отделението, напомни му да поддържа вратлето на бебето и да го пази от течения в коридора.

Пред вратата на стая 412 Духър се обърна към нея.

— Имате ли нещо против да вляза сам и да я изненадам?

Кой би могъл да откаже?

Кристина гледаше зад Глицки. Вратата се отваряше, трябваше да е сестрата, която…

Не. Невъзможно.

Това можеше да се случи само в кошмарите. Но това не беше кошмар.

Духър влезе в стаята.

— Я виж ти! Малко тържество. И не кой да е, а ефрейтор Глицки.

Никой не каза нищо. Духър се обърна да провери дали е затворил вратата. Очите му обгърнаха стаята и забеляза Даян Прайс.

— Коя е тя? — попита той.

Кристина се обади:

— Тя е стажантка, Марк. Помогна ми при раждането.

— Е, много ви благодаря. — Погледът му се премести върху Кристина. — А ти как си, Кристина?

Тя се насили да говори спокойно.

— Добре съм, Марк. Всичко мина добре. Без големи усложнения.

— Радвам се. — Мълчание. — Въпреки че не го бяхме планирали така, нали?

— Съжалявам — отвърна Кристина. Не изпускаше сина си от очи. — Не знам какво стана вчера, Марк. Предполагам, че изгубих представа за нещата.

— Сигурно. Случва се. Стресови моменти. — Пак тишина.

— Моля те, дай ми бебето. Трябва да го кърмя.

— Всъщност — усмихна ѝ се Духър, — той не е само твое бебе. Това е нашето бебе, нали?

— Разбира се. Това имах предвид. Нашето бебе. Исках това да кажа. — Тя протегна ръце. — Гладен е, Марк. Благодаря ти, че го донесе, но сега трябва да го взема.

Той поклати глава.

— Не сега. Не още.

Той дори не я позна.

Даян се оказа неподготвена за безумната ярост, която я заля. Той изглеждаше — колкото и невъзможно да беше това — същият като в колежа.

И сега гледаше право в нея и не виждаше нищо.

Тя не съществуваше.

Всичко нахлу в нея — споменът я разяждаше като киселина. Тогава се бе свила на кълбо, долу всичко я болеше. Твърде наранена беше, за да плаче.

Това не можеше да се случва на нея. Парчетата от блузата ѝ още бяха нагънати около раменете ѝ — спомняше си го ясно. Лежеше свита като зародиш, стискаше в юмрук разкъсаната яка на блузата си, като че ли можеше да я защити. Останалото беше разкъсал.

Той обуваше панталоните си, опасваше ризата си. Чуваше свистенето на дъха му. Така и не каза нищо.

А когато я погледна, беше като сега, тя просто не съществуваше.

Даян откри, че говори със същия равен глас като Кристина.

— Бебето трябва да се нахрани, господине.

Разсейването не му хареса. Духър ѝ се сопна:

— Говоря със съпругата си.

— Бебето трябва да се нахрани — повтори Даян.

Този път Духър я смрази с поглед.

— Коя сте вие? Познавам ли ви?

Глицки се намеси.

— Дай ѝ детето, Духър.

Марк раздразнено го погледна.

— Още не, редник. С Кристина първо трябва да се разберем за някои неща. — Той се обърна към нея. — Искам да се върнеш.

Кристина не откъсваше очи от детето.

— Бях разстроена, Марк. Предполагам, че е от хормоните. Уплаших се. Разбира се, че ще се върна. Ти си бащата. Никога не бих помислила да отгледам момчето без баща.

Това като че ли го ядоса още повече.

— Опитваш се само да вземеш бебето, нали? Сега би казала всичко, нали?

— Не е вярно. Но бебето наистина е гладно, Марк. Още не е яло.

Кристина бе представила Даян на Глицки, така че той знаеше коя е. Ако Духър го разбереше, това още повече щеше да усложни нещата. Пистолетът на Глицки беше във вътрешния джоб на якето му. Само от време на време му се бе налагало да го вади и никога не беше стрелял по човек.

Ако това се окажеше първия му път, искаше да знае какво държи на прицел. Той се премести наляво.

— Стой там! — Духър отстъпи крачка назад. Така обхващаше с поглед по-голяма част от стаята. — Каквото и да се опитваш да правиш, няма да свърши добре.

— Нищо не правя.

— Движиш се. Не искам да се движиш.

— И какво, ако се движа? Заплашваш да нараниш детето си?

Това изобщо не го впечатли.

— Държа детето си, сержант. Това е. Ти какво правиш тук?

— Чух, че и ти си тук. Исках да поговорим за Уес Фаръл.

Устните му се присвиха.

— Нищо не знам за Уес Фаръл.

Бебето проплака тихо.

— Марк, моля те. Дай ми го — отново се обади Кристина.

Глицки погледна към нея, пак към Марк.

— Дай ѝ го, Духър.

Той тръсна бебето, шътна му да млъкне.

— Не го тръскайте — обади се Даян.

— Ти млъквай. Говоря с ефрейтора.

На Даян ѝ бе ясно. Щеше да убие детето.

— Добре — каза Глицки. — Дай да си говорим.

— Казах ти, че нищо не знам за Фаръл. Трябваше днес да се срещнем. Той не дойде.

Ейб не трепна.

— Открихме го. Не беше мъртъв. Още не.

Кристина гледаше Духър.

— Господи, Марк, не и Уес. Най-добрият ти приятел.

Глицки продължи:

— Мислеше си, че падането ще го довърши, нали?

— Не знам за какво говориш.

Бебето започна да хленчи.

— Моля те, Марк, дай ми го.

Той поклати отрицателно глава, отстъпи още една крачка и погледна сина си.

— Шшшт!

Обърна се към Кристина.

— Уес не ми беше приятел. Той те настрои против мен, той те накара да ме оставиш…

— Затова го уби — намеси се Глицки.

Бебето пронизително заплака.

— Шшшт! — По-грубо. — Шшшт!

— Не го тръскай, моля те. Недей, Марк.

Но той се беше обърнал към Глицки, държеше бебето до рамото си, двете му ръце бяха обгърнали дребното телце, друсаше го.

— Мислех, че каза, че не е умрял.

— Когато го намерихме. Казах, че не беше умрял, когато го намерихме. — Глицки изигра коза си. — Проследихме те до езерото.

— Откъде? Кой? Какви ги говориш?

— Хайде, Духър. Всичко свърши. Знаем къде да търсим. Всичко ще намерим, нали?

— И какво? Ще откриете торба мокри дрехи, чудо голямо. Не можете да ги свържете с мен.

— Не е необходимо. Мога да свържа Фаръл с теб.

Духър заклати глава.

— Нищо не можеш да докажеш. Точно като при Транг, като при Шийла. Доказателствата продължават да се ебават с теб, нали, редник? Значи Уес Фаръл паднал от високо. Умрял. И какво?

Белегът на Глицки побеля.

— Това, че не е умрял.

Духър пое въздух. Кимна, горчиво развеселен.

— Като че ли Уес Фаръл има някакво значение. — Той притисна детето по-силно с едната си ръка, насочи другата към Глицки. — Мислиш си, че Шийла, Транг, Уес Фаръл, мислиш си, че ми е кофти заради тях?

Бебето отново заплака, той грубо го притисна до себе си, личицето му се скри в тялото му.

— Марк, моля те! Боли го!

Даян се задвижи в бавен каданс. Изправи се.

Вдигна чантата си от пода.

— Сядай! — излая Духър.

— Няма.

Тя пристъпи към него.

Кристина се замоли:

— Даян, моля те, недей. Марк, позволи му да диша. Позволи на сина ти да диша.

Духър насочи пръст към нея.

— Трябваше да те имам, не разбираш ли? След процеса казах на Уес, че съжалявам за това, което съм му причинил. Казах, че ще му се реванширам.

Кристина протегна ръце. Бебето, бебето. Нека говори каквото иска, само да пусне бебето.

— Добре, Марк. Можем да поговорим.

Той се обърна и към Глицки.

— Този негър нищо не може да докаже. Никога няма да ме осъдят. Можем да започнем отначало, Кристина. Мога да ти се реванширам. Наистина.

— Духър! — обади се Глицки. — Остави детето.

Даян се премести напред.

Той я стрелна с поглед.

— Казах ти да не мърдаш.

— Дай ми бебето — нареди тя.

— Назад! — Духър удари с длан стената зад него. — Какво си мислиш, че правиш?

Бебето пое дъх и нададе пронизителен вик.

Духър го вдигна пред себе си в двете си ръце. Започна да го друса.

— Млъквай, по дяволите! Млъквай!

Даян Прайс пусна чантата си на пода и скочи напред.

Глицки реагира, мушна ръка в якето си.

Нямаше време.

В ръката ѝ пистолетът се превърна в метален блясък, прицели се в главата на Духър. Остър изстрел.

Даян пусна пистолета. Той изтрака на пода.

Докато Духър падаше, тя посегна към детето.

Стаята като че ли се изпълни с движения в забавен каданс.

Глицки усети миризмата на кордит. Ръката му още беше на собственото му оръжие, но нямаше нужда. Всичко бе свършило.

Бебето отново започна да плаче.

Даян го даваше на Кристина, когато вратата внезапно се отвори и вътре нахлуха една сестра и двама санитари. Спряха на прага.

Даян остави бебето в ръцете на Кристина.

— Той щеше да го убие — каза тя. — Трябваше да го спра.

Това щеше да е версията ѝ, знаеше Глицки. И не беше никак лоша.

Очите ѝ го гледаха умолително. Разбираше ли какво му обясняваха?

„Той каза, че съжалява и мислеше, че това е достатъчно. Не съм съгласна.“

Глицки ѝ кимна. Щеше да я арестува, но в момента тя не представляваше заплаха.

Той протегна ръка, за да спре другите служители, които се трупаха пред вратата. Пресече стаята и коленичи до мъртвото и скупчено тяло. Почти като насън вдигна малкия пистолет.

Потърси пулса на Духър. Артерията на гърлото му потрепна веднъж под пръстите му. След това нищо. Ейб се наведе по-близо.

— Аз съм лейтенант — прошепна той.

54

След кавгата със Сам, в сърцето си Фаръл все още искаше да вярва, че Духър ще се предаде, че вината най-накрая го е победила. Но колкото повече мислеше, толкова по-мъдро му се струваше да се застрахова, затова се обади на Глицки и лейтенантът му даде нарежданията си.

В случай че Духър не признаеше, ако срещата започнеше да прилича на капан, Фаръл щеше възможно най-бързо да се измъкне, без да забрави да пусне стръвта — „Глицки знае къде си скрил нещата“. Тию щеше да ги следи, така че заплахата за Фаръл да бъде минимална.

Минимална. На Фаръл му хареса тази дума.

Беше риск, но и единственият им шанс. Ако Духър захапеше, ако отидеше да провери дали скривалището му е непокътнато, Тию щеше да го последва. Духър щеше да ги заведе при доказателствата. След като намереше нещо, Тию щеше да се обади на Глицки.

И така се случи.

Но Фаръл пострада.

Не бяха включили в плановете си мъглата и бяха подценили Духър. Винаги по-силен, по-бърз и по-решителен от Фаръл, Духър се бе приближил, прикривайки намеренията си и след това го беше връхлетял като разярен бик. Удар в слънчевия сплит, втори в лицето, Фаръл бе отстъпил назад, Духър бе продължил да напада, принуждавайки го да слезе от шосето, да отиде до острия ъгъл под дърветата, до мястото, където земята пропадаше и оставаше само въздухът.

В понеделник по обед Тию и Глицки играеха шах на една от откритите маси на Маркет стрийт. Слънцето светеше ярко, въздухът беше неподвижен. Глицки замисляше мат в три хода, но се разсея, когато гол до кръста мъж по сандали и къси панталони се спря да ги погледа. Носеше голям дървен кръст, просто стоеше и ги гледаше с приятелката си — модерно облечена бизнесдама на трийсет и няколко години. Глицки забеляза, че кръстът имаше колело в основата, за да се улесни придвижването.

Той премести топа и мъжът поклати глава.

— Провали се — каза той и задърпа кръста си, бърборейки с приятелката си. Просто частица от града.

Глицки се загледа в дъската и разбра, че мъжът е прав. Тию направи хода си — един ход! — като се стараеше да прикрие усмивката си. Но не успяваше.

Ейб започна да прибира фигурите. Веждите му бяха навъсени. По време на играта бяха обсъждали какво и как се беше объркало при акцията им.

— Още не мога да разбера как загуби Фаръл.

Тию държеше торбичката.

— Не го загубих. Изобщо не успях да го намеря.

— Тръгна след него.

Тию обясни какво се бе случило.

— Две коли, Ейб — напомни той. — Винаги следим с две коли. Знаеш го. Изчакахме до моста, когато спряха там. Когато лексусът тръгна, последвах Духър по „Мерсед“. Нямаше за какво да ти звъня, докато не открихме чантите. Момчетата във втората кола не намериха Фаръл веднага и имаха по-важна работа от това да ни докладват, като например да го измъкнат оттам, да се опитат да му спасят живота. Мен ми е любопитно за онази Прайс.

— След това — каза Глицки лаконично, — като нищо ще ѝ предложат филмов договор.

— Нямах точно това предвид.

— Знам, Пол. Знам какво ми говориш.

Прекосиха „Маркет“, като изчакаха един автобус да изплюе поток от нещастни туристи. Когато преминаха, Глицки обясни на Тию, че областният прокурор още не е решил за обвинението на Прайс.

— Предполагам, че Рестън ще ѝ сложи непредумишлено убийство, тя ще признае и ще ѝ тръснат да свърши някаква общественополезна дейност. Ако имах влияние, щеше да мине и без това, но нямам.

— Общественополезен труд за убийство?

— Употреба на смъртоносно оръжие за спасяването на човешки живот. Ситуацията го изискваше. Щеше да убие бебето. Това ще им кажа. Това ще каже и адвокатът ѝ. Всичко ще е наред.

Тию беше настроен скептично.

— Как точно щеше да го направи Духър? Да убие бебето имам предвид. Имаше ли пистолет, нож? Какво щеше да направи?

— Друсаше го. Всеки ден от това умират бебета. Знаеш го. Нали имаме един плакат горе — „Никога, никога, никога не друсайте бебето!“ Не може да не си го видял.

— И тя трябваше да го застреля?

Глицки сви рамене.

— Сигурно тогава идеята ѝ се е струвала добра.

— Много си сладък с всички тези тръбички.

— Ммммм.

— Знам, съгласна съм. Чакай, купила съм ти подарък. Можеш да си го сложиш на онази блузка. — Сам зарови в чантата си и извади значката. Обърна я към Уес. На нея пишеше: „Ами ако в това е цялата работа?“.

Две седмици по-късно Кристина стоеше в двора на къщата на родителите си и кърмеше Уилям. Баща ѝ излезе отвътре с поднос храна.

— Майка ти ей сега ще дойде — седна той на един от шезлонгите, — но исках да ти кажа нещо — чувства се ужасно виновна, че е казала на Марк къде си. Като парализирана е.

— Направила е това, което е смятала за най-добро, татко.

— Знаеш го. И аз го знам. Ала тя го е направила. Различно е.

Кристина погледна към долината.

— Нямаше ми доверие. Не вярваше на това, което ѝ казвах.

Бил бе напълно съгласен.

— Така е. Чувства се ужасно. — Той се наведе напред, гласът му беше мек. — Просто се опитвам да ти кажа, че намеренията ѝ са били най-добри. — Бил бащински я потупа по коляното. — Трябва да те помоля да ѝ позволиш да се порадва на внука си, Кристина. Не можеш вечно да я наказваш. Трябва отново да започнеш да ѝ вярваш. Дай ѝ го да го подържи.

— Не мога.

— Не е така. Тя те обича. И аз те обичам. Можеш да го направиш.

Кристина примигна няколко пъти. Уилям започна да гука и тя го погледна. Беше се нахранил. Тя оправи банския си костюм, не вдигаше очи.

— Нищо не мога да правя. Само ви карам да страдате. Сега аз наранявам мама и не мога да направя нищо друго.

— Отново ще го кажа. Можеш.

Кристина въздъхна.

— Не, татко, пак същото е. Обърквам живота си и след това пак, и пак, и пак. Сега съм самотна майка без работа, без кариера и вие отново се грижите за мен.

— Това ни е работата. Родителите това правят. Следвала си сърцето си.

Но тя клатеше глава.

— Не и аз. Следвах някаква мечта, да бъда като вас двамата. А не приличам на вас. Нося цялата тази тежест — ролята на жена, на майка, на дъщеря. Ролите определят всичко, което съм, затова вече нищо не представлявам. Просто не съм свободна.

Бил подпря лакти на коленете си. Наведе се напред.

— Знам. Ние отраснахме в различен свят. Може би е по-добре, знам ли, да се притесняваш за толкова много неща, да се опитваш да се справиш на толкова нива.

— Но не съм се справила. Виновна съм за всичко. Пропаднала съм.

Бил стисна ръката ѝ.

— И за Уилям ли си виновна?

Тя погледна момченцето.

— Не.

— За него нямаш колебания?

— Никакви.

Той се облегна назад, взе си една маслинка и я лапна.

— И с него ще грешиш, да знаеш. Както майка ти е сгрешила, като е казала на Марк. Както и аз съм грешил, много пъти. И още го правя. Всички правим грешки.

— Но…

— Няма „но“. Така стоят нещата. Вината няма да помогне — нито на Уилям, нито на който и да е друг. На теб не е помогнала. Остави я. Започни на чисто.

— Ето това е. Не знам как.

Айрин отвори френските прозорци и слезе по стълбите на терасата. Придърпа един стол и се усмихна сковано. Кристина видя, че е плакала, беше се опитала да прикрие следите.

— Добре ли си приказвате? — попита тя. — Ох, маслините са чудесни! Кристина, опита ли ги?

Чувствата я разкъсваха. Усещаше невидимата верига, която я свързваше със сина ѝ. Как би могла да я скъса? Той беше прикован за нея.

Тя спусна краката си от шезлонга.

— Майко, ще се топна в басейна. Искаш ли да вземеш Уилям?

Кристина подаде бебето и майка ѝ го пое. Веригата не се скъса — тя го беше пуснала и въпреки това оставаха свързани. Очите на майка ѝ се напълниха със сълзи.

Кристина отиде до басейна и застана на ръба.

Настъпваше розовият миг.