Винаги в същия ден

Първа главаБъдещето

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

— Най-важното, предполагам, е да наклониш везните — каза тя. — Наистина да промениш нещо.

— Да промениш света?

— Не целият свят. Само светът край теб.

Полежаха мълчаливо с преплетени върху единичното легло тела и после се разсмяха и двамата с дрезгави предутринни гласове.

— Не мога да повярвам, че го казах — простена тя. — Доста изтъркано звучи, нали?

— Малко изтъркано.

— Опитвам се да те вдъхновя! Да подготвя мизерната ти душа за великото приключение, което те очаква. — Тя обърна лице към него. — Не че ти е необходимо. Бъдещето ти, предполагам, е спретнато очертано до последния щрих. От извора до устието.

— Едва ли.

— Какво тогава смяташ да правиш? Какъв е големият ти план?

— Е, родителите ми ще дойдат да ми съберат багажа, ще го вземат, после ще прекарам ден-два в апартамента им в Лондон, ще се видя с приятели. След това Франция…

— Много хубаво…

— След това Китай и Индия. Ще пообиколя…

— Пътешествия — въздъхна тя. — Напълно предсказуемо.

— Какво му е лошото да попътуваш?

— По-скоро да отбягваш действителността…

— Преувеличават ценността й — отвърна той, надявайки се думите му да прозвучат мрачно и харизматично.

Тя изсумтя.

— Няма проблем, предполагам, за онези, които могат да си го позволят. Защо не кажеш просто „ще лентяйствам две години“? Същото е.

— Защото пътешествията разширяват светогледа — отговори той, изправи се на лакът и я целуна.

— О, но твоят и без това е достатъчно широк — извърна лице тя; поне за момента. Облегнаха се отново на възглавницата. — Както и да е… нямах предвид какво ще правиш следващия месец, а за в бъдеще. Бъдещето като перспектива. Когато си… не знам… — Тя замълча, сякаш обмисля някаква фантастична идея, пето измерение примерно. — Когато си на четирийсет, да речем. Как се виждаш на четирийсет?

— Четирийсет? — Идеята очевидно затрудни и него. — Не знам. Позволено ли е да кажа „богат“?

— Толкова, толкова плиткоумно.

— Добре тогава — известен. — Той я целуна по врата. — Малко зловеща тема, не мислиш ли?

— Не е зловеща… вълнуваща е.

— Вълнуваща! — наподоби той презрително мекия й йоркширски акцент.

Често й се случваше лъскавите момчета да я имитират, сякаш произношението й е необичайна отживелица, и не за пръв път тя потръпна от омерзение. Отдръпна се от него и опря гръб в хладната стена.

— Да, вълнуващо! Полага се да се вълнуваме, нали? Бъдещето е пред нас. Както каза заместник-ректорът: „Вратите на златните възможности са широко разтворени“.

— „Вашите имена ще четем в утрешните вестници…“

— Доста невероятно.

— Защо тогава си развълнувана?

— Аз ли? Господи! Аз треперя от страх.

— И аз. Боже… — Той се извърна рязко и се протегна към цигарите на пода до леглото, сякаш да си успокои нервите. — Четирийсет години! Четирийсет. Мамка му!

Развеселена от тревожното му изражение, тя реши да налее масло в огъня:

— Та какво ще правиш, когато си на четирийсет?

Той запали замислено цигарата.

— Е, Ем…

— Ем? Кой е Ем?

— Наричат те Ем. Чувал съм.

— Да, приятелите ме наричат Ем.

— Може ли значи да те наричам Ем?

— Добре де, добре, Декс.

— Обмислял съм темата за порастването. Зарекъл съм се да си остана такъв, какъвто съм сега.

Декстър Мейхю. Надзърна към него през бретона си. Лежеше облегнат на евтината пластмасова табла и дори без очилата на Ема й беше ясно защо той не иска да се променя. Със затворени очи, с нехайно залепена на долната му устна цигара, с профил, стоплен от утринния светлик, процеждащ се през червените завеси, Декстър създаваше впечатление, че постоянно позира пред камера. Ема Морли смяташе определението „представителен“ за глупава, антикварна дума, но нямаше как другояче да го опише, освен може би с „красив“. Той имаше от онези лица, при които костите прозират през кожата и ти се струва, че дори черепът му ще изглежда привлекателен. Изящен, лъснал леко нос и тъмни кръгове около очите, почти като синини — почетен белег от прекаляването с тютюн и от безсънните нощи, когато нарочно се е оставял момичетата от колежа да го побеждават на покер с разсъбличане. Долавяше нещо хищническо у него — тънки вежди, издадени самонадеяно напред устни, обикновено натрапчиво плътни и розови, но сега сухи, напукани и със засъхнало евтино вино в ъгълчетата. За щастие косата му поне беше ужасна — възкъса на тила и отстрани, но с противен перчем отпред. Гелът се беше смъкнал и перчемът изглеждаше щръкнал и рошав като идиотска шапчица.

Без да отваря очи, той издиша дима през ноздри. Очевидно усещаше, че тя го гледа, понеже пъхна длан под мишница и изду бицепсите и гръдните си мускули. Откъде се взеха мускулите? Категорично не от спортуване, ако не броим нощното плуване и билярда. Сигурно се дължаха на наследствено добро здраве, предавано поколения наред с акциите, дяловете и качествената мебелировка. Представителен значи, дори красив, с фини боксерки с индийски десен, смъкнати до хълбоците, незнайно как озовал се в единичното и легло в тясната стая под наем в края на четирите години в колежа. „Представителен“! За каква се мислиш? За Джейн Еър? Порасни! Бъди разумна. Не се отплесвай.

Тя извади цигарата от устата му.

— Представям си те на четирийсет — каза леко злонамерено. — Представям си те съвсем ясно.

Той се усмихна, но не отвори очи.

— Продължавай тогава.

— Добре… — Тя се поизправи, пъхнала завивките под мишниците си. — Караш спортна кола със спуснат гюрук в Кенсингтън или в Челси и най-удивителното е, че колата е безшумна, защото всички коли ще са безшумни през… не знам… 2006-а?

Той присви очи да пресметне.

— 2004-та.

— Колата се носи една педя над земята по Кингс Роуд. Шкембето ти се издува като възглавничка под коженото кормило, носиш ръкавици с изрязани пръсти, косата ти оплешивява, нямаш брадичка. Ти си голям мъж в малка кола, с тен като на препечена пуйка.

— Предпочитам да сменим темата.

— До теб седи жена със слънчеви очила… третата ти, не, четвъртата ти съпруга, много красива, модел, не, бивш модел на двайсет и три, срещнал си я, излегната на капака на кола на автоизложение в Ница или нещо такова, и тя е ослепителна и стройна.

— Звучи чудесно. Деца?

— Никакви деца. Само три развода. Юли е, петък. Пътувате към вилата и в малкия багажник на летящата ти кола има тенис ракети и стикове за крокет и кошница със скъпи вина, южноафриканско грозде и клети малки пъдпъдъчета и аспержи и вятърът свисти в ушите ти и ти се чувстваш много, много доволен от себе си и съпруга номер три или четири, или която е там, ти се усмихва с двеста лъскави бели зъба и ти й се усмихваш в отговор, мъчейки се да забравиш, че нямате какво да си кажете, нищо, абсолютно нищичко.

Тя млъкна рязко. „Звучиш като смахната — укори се. — Опитай се да не изглеждаш смахната“.

— Е, ако това те утешава, всички ще сме загинали в ядрена война дълго преди това! — ведро заключи тя, но той все още и се мръщеше.

— Май трябва да си вървя. Щом съм толкова плиткоумен материалист…

— Не, недей — отвърна тя прекалено бързо. — Четири сутринта е.

Той се изправи и лицето му се озова на няколко сантиметра от нейното.

— Не знам откъде произтича представата ти за мен. Почти не ме познаваш.

— Разпознавам типажа.

— Типажът?

— Виждала съм ви да се навъртате край катедрата по съвременни езици, да се хилите гръмогласно, да организирате костюмарски вечерни партита…

— Дори нямам вратовръзка. И определено не се смея гръмогласно…

— Кръстосвате с яхти Средиземноморието през ваканциите и прочее, и прочее…

— Щом съм толкова противен…

Той положи длан върху хълбока и.

— Какъвто си…

— Защо спиш с мен?

Ръката му се плъзна по меката топла плът на бедрото й.

— Не мисля, че съм спала с теб. Спах ли?

— Е, зависи. — Той се наведе и я целуна. — Изисква се по-точна дефиниция.

Погали с длан основата на гръбнака й и мушна крак между нейните.

— Между другото… — промърмори тя с устни, долепени до неговите.

— Какво?

Кракът й уви неговия, придърпвайки го по-близо.

— Трябва да си измиеш зъбите.

— Ма мен ми е все едно дали ти ще ги измиеш.

— Ужасно е — засмя се тя. — Миришеш на вино и фасове.

— Ти също.

Тя отдръпна глава, прекъсвайки целувката.

— Наистина?

— Няма значение. Обичам вино и цигари.

— Връщам се след секунда.

Тя отметна завивките и го прескочи.

— Къде отиваш?

Той я погали по голия гръб.

— В клозета — отвърна тя и си взе очилата от купчината книги до леглото — големи, с черни рамки, стандартен модел.

— Клозетът… клозетът… съжалявам, не разбирам…

Тя стана, закрила с ръка гърдите си, и заотстъпва заднишком.

— Банята… не мърдай — отдалечи се на пръсти тя и пъхна пръсти в ластика на бикините си да ги придърпа надолу. — И никакви игрички насаме, докато ме няма.

Той издиша шумно през нос и се намести в леглото, оглеждайки вехтата стая под наем с абсолютна увереност, че някъде между артистичните пощенски картички и постерите на гневни пиеси ще открие фотография на Нелсън Мандела, окачен като идеален бленуван приятел. През последните четири години бе видял много такива стаи, осеяли града като местопрестъпления, стаи, където винаги си на една ръка разстояние от албум на Нина Симон, и макар рядко да се бе връщал в стаите втори път, обстановката му беше до болка позната. Изгорели нощни лампи, вехнещи в саксиите цветя, евтини възкъси чаршафи с дъх на прах за пране. Момичешката слабост по псевдохудожествени фотомонтажи личеше и тук — снимки на приятели от колежа и на роднини в компанията на Шагал, Кандински, Че Гевара, Уди Алън и Самюъл Бекет. Нищо неутрално, всичко издаваше пристрастие и мнение. Стаята й беше манифест и с въздишка Декстър я определи като момиче, от чиито уста „буржоа“ звучи като оскърбление. Той разбираше защо „фашист“ навява отрицателни асоциации, но харесваше думата „буржоа“ с всичките й внушения. Сигурност, пътешествия, добра храна, добри маниери, амбиция; нима трябваше да се извинява?

Наблюдаваше как димът излита на спирала между устните му. Заопипва за пепелник и откри книга. „Непоносимата лекота на битието“, излиняла от прегъване на „еротичните“ моста. Проблемът бе, че непримиримо независимите момичета си приличат като сиамски близначки. Друга книга — „Мъжът, който взе жена си за шапка“. „Клетият глупак“, помисли си той, убеден, че никога няма да допусне подобна грешка.

Представата на двайсет и три годишния Декстър Мейхю за бъдещето не беше по-ясна от тази на Ема Морли. Надяваше се да преуспее, родителите му да се гордеят с него и да спи с повече от една жена едновременно, но как да ги съвмести? Искаше списанията да му посвещават статии, надяваше се някой ден да отпразнува тържествено края на кариерата си, но нямаше ни най-малка представа какво точно ще представлява тя. Искаше да живее пламенно, но без бъркотии и усложнения. Искаше да изживее живота си така, че ако го фотографират без предупреждение, да излезе страхотна снимка. Всичко да върви по мед и масло. И забавления, да се забавлява, а тъгата да не надвишава абсолютно неизбежната доза.

Не беше кой знае какъв план и вече беше допускал грешки. Тази нощ например щеше несъмнено да отприщи неприятни последствия — сълзи, неловки телефонни разговори, обвинения. Трябваше да се измъкне възможно най-бързо. Стрелна с очи разхвърляните си дрехи, готов за бягство. От банята долетя предупредителното гъргорене на древното тоалетно казанче и той светкавично остави книгата. Под леглото напипа малка жълта кутия от горчица, отвори капака и — да, оказа се, че съдържа презервативи и малки сиви угарки от джойнт, досущ като миши изпражнения. Обнадежден от обещанието на жълтата кутийка за секс и наркотици, той реши да поостане.

В банята Ема Морли избърса полумесеците от паста за зъби в ъгълчетата на устните си и се запита дали не е допуснала ужасна грешка. Ето я сега, след четири години любовна суша, най-сетне в леглото с някого, когото наистина харесва; харесваше го още откакто го видя за пръв път на едно парти през 1984-та, а след няколко часа той щеше да изчезне. Навярно завинаги. Едва ли ще я покани да отиде с него в Китай, а и тя бойкотираше Китай. Биваше си го, нали? Декстър Мейхю. Подозираше всъщност, че не е особено умен и е малко прекалено самодоволен, но пък беше популярен, забавен и — какъв бе смисълът да отрича — много представителен. Защо тогава се държеше с него толкова раздразнително и саркастично? Защо не е самоуверена и остроумна като онези спретнати напористи момичета, край които Декстър обикновено се навърташе? Изгревът багреше тясното прозорче на банята. Отрезвяващо. Тя прокара пръсти през ужасната си коса, облещи се, дръпна веригата на древното тоалетно казанче и се запъти към стаята.

От леглото Декстър я видя да се появява в тогата и с шапката, които бяха длъжни да наемат за абсолвентската церемония, и да извива присмехулно съблазнително бедро пред рамката на вратата, стиснала в ръка дипломата си. Надзърна над очилата и нахлупи шапката ниско над едното си око.

— Как ти се струва?

— Отива ти. Харесвам жизнерадостната ти трактовка. А сега се събличай и идвай в леглото.

— За нищо на света. Дала съм трийсет лири за тогата. Искам да й се насладя докрай.

И я разпери като вампирско наметало. Декстър се пресегна към крайчеца, но тя го перна с навитата на руло диплома. После седна на ръба на леглото, свали си очилата и смъкна тогата. Той успя да зърне за последно голия гръб и извивката на гърдите й, преди да изчезнат под черна тениска, настояваща за незабавно и едностранно ядрено разоръжаване. „Колкото, толкова“, помисли си. Няма по-прекрасен начин за охлаждане на страстите от дълга черна тениска с политически лозунг. Освен може би албум на Трейси Чапман.

Той вдигна примирено дипломата й от пода, изниза ластичната връв от свитъка и обяви:

— Английски и история — пълно отличие.

— Чети и плачи, неудачнико — пресегна се тя към дипломата. — О! Внимавай!

— В рамка ли ще я слагаш?

— Мама и татко ще я преснимат на фототапет. — Нави стегнато листа и го потупа в краищата. — И в ламинирани покривчици за маса. Мама ще си я татуира на гърба.

— Къде са родителите ти всъщност?

— О, в съседната стая.

Той подскочи.

— Господи! Наистина ли?

Тя се засмя.

— Шегувам се. Върнаха се в Лийдс. Татко смята, че хотелите са за франтове. — Прибра свитъка под леглото. — А сега се размърдай — сръга го да се премести в студената част на леглото.

Той й направи място и плъзна несръчно ръка под раменете й. Целуна я замислено по врата. Тя се обърна да го погледне, скрила брадичка под завивките.

— Декс?

— Ммм…?

— Да полежим прегърнати, а?

— Разбира се. Щом искаш — съгласи се галантно той, макар да не намираше смисъл в прегръдките. Те бяха за прабаби и плюшени мечета. Повдигаше му се от тях. Най-добре да се признае за победен и да се прибира у дома. Тя обаче намести собственически глава върху рамото му и двамата полежаха така — неловко и напрегнато. Накрая тя се обади:

— Не мога да повярвам, че предложих да се попрегръщаме. По дяволите! Съжалявам.

Той се усмихна.

— Няма проблем. Да се погушкаме още по-зле.

— Ужасно. Да си обещаем никога, за нищо на света да не се гушкаме — каза тя и веднага съжали за забележката.

Как така „ние“? Шансът беше нищожен. Потънаха отново в мълчание. Последните осем часа бяха прекарали в разговори и целувки. Налегна ги умората, която обичайно идва призори. В буренясалия заден двор пееха косове.

— Обичам да ги слушам — прошепна той в косата й. — Утринни косове.

— Аз ги мразя. Карат ме да мисля, че съм направила нещо, за което ще се разкайвам.

— Затова ги обичам — каза той, за пореден път търсейки мрачен, харизматичен ефект. След миг додаде: — Направила ли си?

— Какво?

— Нещо, за което се разкайваш.

— Тази нощ ли имаш предвид? — Тя го стисна за ръката. — О, предполагам! Не знам още. Откъде да знам? Питай ме сутринта. А ти?

Той опря устни до темето й.

— Не, разбира се — отвърна и си помисли: „Това не бива да се повтаря. В никакъв случай“.

Доволна от отговора му, тя се сви по-близо до него.

— Трябва да поспим.

— Защо? Утре не ни чака работа. Вече не гоним крайни срокове, не тичаме на лекции…

— Само целият ни живот. Разстила се пред нас чак до хоризонта — сънено отрони тя, вдъхвайки дълбоко чудесния аромат на запотената му кожа и същевременно потръпвайки възторжено при мисълта за независимия живот на зрял човек. Не се чувстваше зряла. Изобщо не беше подготвена. Сякаш посред нощ бяха засвирили пожарни спрени и тя стоеше на улицата, преметнала дрехите си през лакът. Ако не учи, какво ще нрави? Как ще запълва дните? Нямаше представа.

Каза си, че номерът е да си смел и доблестен и да вложиш свой почерк. Не да променяш целия свят. Само светът около теб. Разполагаш с отличните си оценки, с мечтите си и с новата електрическа машина „Смит Корона“. И просто запряташ ръкави. Но какво точно вършиш? Променяш живота чрез изкуството може би. Пишеш красиво. Цениш приятелите си, оставаш верен на принципите си, живееш страстно, пълнокръвно и добре. Преживяваш нови неща. Обичаш и те обичат, ако е възможно. Храниш се умерено. Такива неща…

Не беше кой знае каква пътеводна философия, не вървеше и да я споделяш, особено пред този мъж, но тя вярваше в нея. И засега първите няколко часа зрял живот бяха поносими. Навярно на сутринта, след чая и аспирина, ще събере смелост дори да го покани пак в леглото. И двамата ще са трезви тогава, което няма да ги улесни, но пък току-виж й харесало. В малкото случаи, когато се бе озовавала в леглото с момче, или се разплакваше, или се разсмиваше истерично. Нямаше да е лошо да пробва нещо по средата. Почуди се дали има презервативи в кутията от горчица. Нямаше причина да са изчезнали — последния път си бяха там — февруари 1987 година, Винс, инженер-химик с космат гръб, който си издуха носа в калъфката на възглавницата й. Щастливи дни, щастливи дни…

Навън просветляваше. Декстър виждаше как розовият изгрев се процежда през тежките зимни завеси, наследени от предишни наематели. Внимателно, за да не я събуди, той протегна ръка, пусна фаса на цигарата в чашата с вино и се взря в тавана. Шансът да заспи сега беше нищожен. Реши да разглежда шарките на сивия килим, докато тя задиша дълбоко, и да се измъкне, без да се сбогува.

Тръгнеше ли си сега, означаваше, естествено, че повече няма да я види. Запита се дали ще й стане неприятно и предположи, че ще му се обиди — общоприетият случай. А на него? Щеше ли да му бъде неприятно? Четири години се беше справял прекрасно и без нея. До снощи мислеше, че се казва Анна, и все пак на партито не успя да отлепи поглед от нея. Защо не беше я забелязал досега? Разгледа унесеното й в сън лице.

Беше хубава, но изглежда се дразнеше от това. Червената й коса беше сякаш нарочно лошо подстригана — или собственоръчно пред огледалото, или от Тили еди-коя си, шумното едро момиче, с което делеше апартамента. Кожата й беше бледа и леко подпухнала — резултат от дълги часове в библиотеката или от много халби бира в кръчмата, а очилата й придаваха старомомински и бухалски вид. Брадичката й беше мека и малко закръглена. По бебешки пухкава? Или „закръглена“ и „по бебешки пухкава“ не бяха позволени определения? Както не биваше да споменава гласно, че има великолепни гърди — дори да е вярно — защото ще се обиди.

Както и да е, обратно към лицето й. На върха на малкото й вирнато носле блестеше тънък слой пот, а челото й бе осеяно с миниатюрни червени точици, но ако не ги броим, лицето й — е, кой би отрекъл — лицето беше истинско чудо. Очите й бяха затворени и той откри, че не си спомня точния им цвят, а само че са големи, искрящи и шеговити като двете бръчици в ъглите на сочните й устни — дълбоки полумесеци, очертаващи се още по-ясно, когато се засмее. А то явно се случваше често. Гладки розови скули с лунички — възглавнички плът, излъчващи топлина. Никакво червило, но меки устни с цвят на боровинки, които не разтваряше, когато се усмихва, сякаш не иска да показва зъбите си — малко възголеми на фона на устата. Единият преден беше леко нащърбен и оставяше впечатление, че прикрива нещо — смях, остроумна забележка или фантастична тайна историйка.

Тръгнеше ли си сега, навярно никога вече нямаше да види това лице, освен може би на някой ужасен юбилей на випуска след десет години. Тя ще бъде напълняла и разочарована и ще му трие сол на главата, че е изчезнал, без да се сбогува. По-добре да се измъкне тихомълком и никакви юбилейни срещи. Върви напред, мисли за бъдещето. Очакват те стотици лица.

Но точно когато взе решението, устата й се разтегна в широка усмивка и тя проговори, без да отваря очи:

— Е, как ти се струва, Декс?

— Кое, Ем?

— Ти и аз. Любов ли е според теб?

Тя се засмя тихо с плътно затворени устни.

— Просто заспивай.

— Престани да ми зяпаш носа тогава. — Тя отвори очи, синьо-зелени, искрящи и проницателни. — Кой ден е утре?

— Днес, искаш да кажеш.

— Днес. Сияйният нов ден, който ни очаква.

— Петък е. Двайсет и четири часа петък. Денят на свети Суидин всъщност.

— Тоест?

— Традиция. Ако вали днес, ще вали още четирийсет дни или цялото лято, или нещо такова.

Тя се намръщи.

— Не звучи смислено.

— Не е това целта. Говорим за суеверие.

— Къде ще вали? Винаги вали някъде.

— На гроба на светеца. Погребан е край Уинчестърската катедрала.

— Откъде знаеш?

— Там ходех на училище.

— Аха — измърмори тя във възглавницата.

— Ако на свети Суидин завали… нещо си… тра-ла-ла-ла-ли.

— Прекрасна поезия.

— Е, перифразирам.

Тя се засмя отново, после надигна сънливо глава.

— Но, Декс?

— Да, Ем?

— Ако днес не вали?

— Хмм?

— Какво ще правиш?

Кажи й, че си зает.

— Нищо особено — отвърна.

— Да измислим нещо тогава? Ти и аз, искам да кажа?

Почакай да заспи и се измъквай.

— Да. Добре — съгласи се. — Да измислим нещо.

Тя отпусна пак глава върху възглавницата.

— Нов-новеничък ден — прошепна.

— Нов-новеничък ден.

Втора главаЗавръщане към живота

Събота, 15 юли 1989

Улвърхемптън и Рим

Ема Морли обърна листа надолу, когато Гари Наткин влезе — кльощав и трескав — и настана време за подгряващата реч на директора и съучредител на театър „Следжхамър Коопърейтив“. Общата гримьорна не беше никаква гримьорна, а момичешка съблекалня в местната гимназия, която дори през почивните дни пазеше познатия дъх на училище — хормони, розов течен сапун, мухлясали хавлии.

Гари Наткин прочисти гърло на прага; блед и с резки от бръснач, със закопчана догоре черна риза, мъж, чиито кумир за мъжествен стил е Джордж Оруел.

— Залата се пука по шевовете, хора! Почти половината е запълнена. Никак не е зле с оглед на… — Не уточни с оглед на какво, навярно разсеян от Канди в поза „свещ“ и в боди на точици. — Да им покажем какво е шоу, приятели! Да ги унищожим!

— С радост ще ги унищожа — изръмжа Сид, който, впил очи в Канди, обираше последните трохи от питката си. — С бухалка за крикет с пирони! Копелета!

— Мисли позитивно, Сид, моля те — настоя Канди в момента на дългото контролирано издишване.

— Помнете — продължи Гари, — излъчвайте свежест и жизнерадост, действайте екипно, произнасяйте репликите като за пръв път и най-главното — не позволявайте на публиката да ви сплаши, не се поддавайте на подстрекателства. Отмъщението е забранено! Не се дразнете! Ме им доставяйте това удоволствие! Петнайсет минути, моля!

При тези думи той захлопна вратата на съблекалнята като тъмничен надзирател.

Сид подхвана еженощната си разгрявка, изчерпваща се с тихото заклинание: „мразя-тази-работа-мразя-тази-работа“. Зад него седеше Кваме — гол до кръста и жалък в изпокъсаните си панталони, пъхнал длани под мишниците, отпуснал глава назад, потънал в съзерцание или възпиращ сълзите. Вляво от Ема Канди пееше песни от „Клетниците“ с немощното си безизразно сопрано, впила очи в плоските палци на краката си, добити в резултат на осемнайсет години балет. Ема се обърна към отражението си в пропуканото огледало, попривдигна издутите ръкави на колониалната си рокля, свали си очилата и въздъхна а ла Джейн Остин.

Последната година се оказа върволица от погрешни завои, неправилни решения и изоставени проекти. Например момичешката група, в която свиреше бас, именувана последователно „Гърло“, „Кланица 6“ и „Лоши бисквитки“, която не успяваше да си избере име, та камо ли музикална концепция. После — алтернативният нощен клуб, къде го не стъпваше никой, зарязаният първи роман, зарязаният втори роман, окаяните летни опити да продава кашмир и карирана вълна на туристите. В най-отчаяния си период се записа на курсове по акробатични умения, докато не стана очевидно, че не притежава никакви. Така и не намери утеха на трапеца.

Шумно превъзнасяното второ лято на любовта се оказа време на меланхолия и загуба на инерция. Дори любимият й Единбург започна да я отегчава и потиска. Животът и университетския град й навяваше мисли, че присъства на самотно парти, след като всички други са си тръгнали. През октомври напусна апартамента на Ранкейлър Стрийт и се върна при родителите си за дълга, отчаяна, влажна зима на контраобвинения, затръшнати врати и следобедна телевизия в къща, която сега и се струваше невъзможно тясна.

— Но нали завърши с отличие! Какво стана с отличието ти! — питаше ежедневно майка й, сякаш дипломата на Ема е вълшебна пръчица, която тя упорито отказва да използва.

По-малката й сестра Мериън — щастливо омъжена медицинска сестра с новородено бебе — наминаваше вечер да позлорадства заради краха на маминото и татковото златно момиче.

От време на време обаче се появяваше Декстър Мейхю. През последните топли летни дни след завършването Ема гостува в красивата му семейна къща в Оксфордшир. Не къща, а имение в нейните очи. Огромна, от 1920-а, с износени килими, големи абстрактни платна и лед в напитките. Прекараха дълъг, безметежен ден в голямата градина с дъх на билки, редувайки басейна с тенис корта — за пръв път виждаше игрище, непостроено от общината. Докато пиеха джин с тоник, седнали в ратановите фотьойли, тя съзерцаваше гледката и си мислеше за „Великия Гетсби“. Естествено, провали всичко. На вечеря нервничеше, прекали с пиенето и се разкрещя на бащата на Декстър — благ, скромен, съвършено сговорчив човек — за Никарагуа, а Декстър през цялото време я гледаше със снизходително разочарование, сякаш е кутре, напишкало килима. Наистина ли беше нарекла баща му фашист на собствената им трапеза? През нощта лежеше в спалнята за гости — зашеметена и разкаяна — и очакваше похлопването на вратата, което очевидно нямаше да чуе. Романтични въжделения, пожертвани в името на сандинистите, които една ли щяха да й благодарят.

Срещнаха се отново в Лондон през април на рождения лен на общия им приятел Калъм, който навършваше двайсет и три. Целият следващ ден прекараха в Кенсингтън Гардънс; пиха вино от бутилката и разговаряха. Явно й беше простил, но отношенията им се развиваха във влудяващото русло на приятелската близост; влудяваща поне нея, докато лежаха върху свежата пролетна трева, ръцете им се докосваха леко, а той й разказваше за Лола — невероятната испанка, с която се запознал на ски в Пиринеите.

И после той отпътува отново; да разширява още повече светогледа си. Китай се оказа твърде чужд и идеологически обременен за вкуса на Декстър и той се впусна в безметежна едногодишна обиколка на „парти градове“, както ги наричат пътеводителите. Сега си кореспондираха — Ема съчиняваше дълги задълбочени писма с остроумия и подчертани фрази, пресилено бъбриви и с едва прикрит копнеж: епични любовни есета в пликове с надпис „Въздушна поща“. Несъмнено влагаше твърде много време и енергия в писмата, както и в касетите с подбрани песни — неоспорим символ на неизразени чувства. В замяна Декстър й изпращаше лаконични картички: „Амстердам е СМАХНАТ“, „Барселона — ЛУДОСТ“. „Дъблин е невероятен. Пребит съм като КУЧЕ тази сутрин“. Беше посредствен пътеписец, но при все това тя пъхаше картичките в джоба на тежкото си палто по време на дългите самотни разходки по Илкли Муър и търсеше скрит смисъл във „Венеция е абсолютно наводнена!!!!“.

— Кой е този Декстър? — питаше майка й, надзъртайки през рамото й към картичките. — Приятелят ти? — После добавяше със загрижено изражение: — Защо не кандидатстваш за работа в Газовото дружество?

Ема започна работа в местната кръчма; разнасяше халби и с течение на времето мозъкът й се размекна като масло, забравено в дъното на хладилника.

После се обади Гари Наткин — кльощавият троцкист, който бе режисирал през 1986-а безкомпромисната и безпощадна Брехтова пиеса „Страхове и страдания на Третия райх“ с нейно участие и я беше целувал в продължение на три безкомпромисни, безпощадни часа на партито след последното представление. Скоро след това я заведе в „Питърс Грийнауей“ на два филма с един билет и му трябваха четири часа да я прегърне през рамо и разсеяно да отпусне ръка върху ляната й гърда, сякаш завърта крушка. Същата вечер правиха брехтовска любов в единично легло с мръсни чаршафи под плакат за „Битката за Алжир“, а Гари през цялото време се стараеше усърдно да я възприема като чиста абстракция. После нищо, нито дума до онова обаждане в късната майска нощ и колебливия, тих въпрос: „Би ли желала да се включиш в театралната ми трупа?“.

Ема не таеше актьорски амбиции, нито огромна любов към театъра, освен като средство за споделяне на думи и идеи. Предвиждаше се „Следжхамър“ да бъде прогресивно начинание със споделени стремежи и споделен плам, с изричен манифест всеотдайно да променя живота на младите с помощта на изкуството. В добавка Ема си представяше и малко романтика или в краен случай секс и затова си събра раницата, сбогува се със скептичните си родители и седна в минибуса, сякаш ще защитава велика кауза, театрална испанска гражданска война например, финансирана от Съвета по изкуствата.

В какво обаче се бяха превърнали три месеца по-късно топлотата, приятелството, усещането за социален дълг и високи идеали, съчетано със забавни мигове? Нали се водеха сътрудници? Така пишеше на минибуса, лично го беше щамповала.

— Мразя тази работа. Мразя тази работа — обади се Сид.

Ема запуши ушите си е длани и си зададе няколко основополагащи въпроса.

Защо съм тук?

Наистина ли променям нещо?

Защо Канди не вземе да се облече?

Каква е тази воня?

Къде искам да съм сега?

Искаше да е в Рим, с Декстър Мейхю. В леглото.

— Шаф-тес-бъ-ри Авеню.

— Не. Шафтс-бъ-ри. Три срички.

— Лайчестър Скуеър.

— Лестър Скуеър, две срички.

— Защо не Лайчестър?

— Нямам представа.

— Но нали си ми учител! Трябва да знаеш!

— Съжалявам — сви рамене Декстър.

— Е, значи език е тъп — каза Туве Ангстрьом и го перна с юмрук по рамото.

— Езикът. И съм напълно съгласен с теб. Но не биваше да ме удряш.

— Извинявам се — каза Туве, целуна го по рамото, после по врата и по устата и Декстър за пореден път се удиви колко благодарна работа е преподаването.

Лежаха сред купчина възглавници върху теракотения под, понеже се оказа, че единичното легло не обслужва удовлетворително нуждите им. В брошурата за Международното училище по английски „Пърси Шели“ учителският пансион се описваше като „поносимо удобен със смекчаващи недостатъците обстоятелства“ — съвършено обобщение. Стаята му на Чентро Сторико беше мрачна и стерилна, но поне имаше балкон — широк една крачка, ала с изглед към живописния площад, който съвсем по римски функционираше и като паркинг. Всяка сутрин ранобудните офис служители го събуждаха с двигателите си, ръмжащи на заден ход.

Но през този влажен юлски следобед единственият шум долиташе от туристическите куфари с колелца, трополящи по паветата, и те лежаха под широко разтворените прозорци и се целуваха лениво. Косата й лепнеше по лицето му, гъста, тъмна и с аромат на датски шампоан — бор и цигарен дим. Тя се пресегна през гърдите му за пакета на пода, запали две цигари и му подаде едната. Той се поизправи върху възглавниците с небрежно втъкната между устните цигара като Белмондо или като герой от филм на Фелини. Никога не бе гледал Белмондо или филм на Фелини, но беше виждал репродукции — стилни, черно-бели. Не му допадаше мисълта, че е суетен, но от време на време му се приискваше някой да го запечата на лента.

Целунаха се отново и той смътно се почуди дали положението има морални или етични измерения. Редно бе, разбира се, да претегли аргументите „за“ и „против“ секса със студентка, преди Туве, приседнала нестабилно на ръба на леглото му, да започне да разкопчава високите си до коленете ботуши. Дори тогава, със замъглено от червено вино и похот съзнание, той се запита какво ли ще каже Ема Морли. Докато Туве облизваше с език ухото му, съчиняваше защитната си реч — на деветнайсет е, пълнолетна, а и аз не съм истински учител. Освен това Ема беше безкрайно далеч сега — променяше света, кръстосвайки с минибус улиците на провинциални градчета — а и какво общо имаше тя със ситуацията? Високите ботуши на Туве се мъдреха в ъгъла на стаята в учителския пансион, където гостите с преспиване бяха абсолютно забранени.

Той се премести на по-хладните теракотени плочки, надзърна към прозореца и се помъчи да определи колко е часът по малкия квадрат яркосиньо небе. Туве задиша бавно, унасяйки се в сън, но той трябваше да спази важна уговорка. Пусна последните сантиметри от цигарата в чашата с вино и се пресегна за ръчния си часовник, захвърлен върху непрочетената книга на Примо Леви „Нима това е човек?“.

— Туве, трябва да излизам.

Тя простена възмутено.

— Родителите ми ме чакат. Закъснявам.

— Може ли да дойда и аз?

Той се засмя.

— Не мисля, Туве. Освен това в понеделник имаш тест по граматика. Върви да преговаряш.

— Изпитай ме. Още сега.

— Добре. Глаголи. Сегашно продължително.

Тя уви крак около кръста му и го използва като лост да се намести върху него.

— Аз целувам, ти целуваш, той целува, тя целува…

Той се облегна на лакти.

— Сериозно, Туве…

— Още десет минути — прошепна тя в ухото му и той се отпусна на пода.

„Защо не? — помисли си. — В Рим съм, денят е прекрасен. На двайсет и четири съм, финансово осигурен и здрав. Всичко ме боли, правя нещо, което не бива да правя, и съм адски голям късметлия“.

Стремежът да живее, отдаден на чувствени удоволствия, забавления и егоизъм, навярно някой ден щеше да изгуби привлекателността си, но този ден все още беше далеч.

„Съквартиранти?“ — поколеба се Ема, поклати глава и простена. После добави: „Шегичка!!!!“. Простена отново. Напишеш ли „шегичка“, значи ни най-малко не се шегуваш. Нямаше как да го задраска. Но как да завърши? „Всичко най-добро“? Прекалено официално. „Tout mon amour“ — твърде емоционално. „С обич“ — изтъркано… Гари Наткин пак се появи на прага.

— Хайде! Всички по местата!

Задържа вратата отворена със скръбно изражение, сякаш изпровожда осъдени на смърт, и бързо, без да размисля, Ема написа:

Подписа се и положи дълбок отпечатък от целувка върху светлосиния лист.

Майката на Декстър седеше в кафене на Пиаца дела Ротонда, стиснала небрежно роман в ръка, със затворени очи и отметната назад и настрани глава като птичка, улавяща последните следобедни лъчи. Вместо да приближи веднага, Декстър приседна сред туристите по стъпалата на Пантеона. Видя как тя се сепна, когато сервитьорът посегна да смени пепелника й. И двамата се засмяха и по театралните движения на ръцете и устата й пролича, че говори на ужасния си италиански, потупвайки кокетно с длан ръката на сервитьора. Макар да не разбра нито дума, момчето се усмихна широко и се отдалечи с изпъчени рамене, надзъртайки през рамо към красивата англичанка, докоснала го по ръката сред поток от нечленоразделна реч.

Декстър се усмихна. Прастарата фройдистка идея, която за пръв път достигна до слуха му в пансиона — че момчетата са влюбени в майките си и мразят бащите си — му се струваше съвсем приемлива. Всички бяха влюбени в Алисън Мейхю, а най-хубавото беше, че той всъщност харесваше и баща си. Както в много други отношения, и тук бе извадил невероятен късмет.

Често на вечеря в просторната пищна градина в оксфордшърската им къща, или докато се припичаше на слънце през ваканциите във франция, той забелязваше как баща му с нямо обожание впива в нея влажните си като на хрътка очи. Петнайсет години по-възрастен от съпругата си, висок, с издължено лице и заклет интроверт, Стивън Мейхю сякаш не можеше да повярва на този благосклонен жест на съдбата. Тя обичаше да организира партита и Декстър се стараеше да не се набива в очи, за да не го изпратят в леглото. Стоеше тихо и наблюдаваше как мъжете се тълпят около нея със смирено обожание; интелигентни, преуспели мъже, лекари, адвокати и радиоводещи, превърнати в безпомощни тийнейджъри. Гледаше я как танцува с коктейлната чаша в ръка, замаяна и сляпа за всичко наоколо, а останалите жени я съзерцават завистливо, тромави и глуповати в сравнение с нея. Съучениците му също — дори най-популярните всезнайковци — се превръщаха в карикатури край Алисън Мейхю, флиртуваха с нея, а тя не им оставаше длъжна, предизвикваха я на водни битки в басейна, превъзнасяха ужасните й гощавки — разбъркани надве-натри яйца, подправени с пепел от цигари вместо черен пипер.

Навремето се бе подвизавала на модния подиум в Лондон, но сега имаше антикварен магазин в града и с огромен успех продаваше килими и свещници на оксфордските аристократи. Около нея все още витаеше аурата на кариерата й от 60-те; Декстър беше виждал снимките, изрезките от избелели цветни притурки, но без очевидна тъга или съжаление тя бе загърбила всичко за сметка на безкомпромисно порядъчния, стабилен и удобен семеен живот. Както винаги, сякаш беше усетила най-подходящия момент да напусне партито. Декстър подозираше, че от време на време си позволява да кривва с докторите, с адвокатите, с радиоводещите, но не можеше да й се сърди. И хората повтаряха непрекъснато как го е наследил от нея.

Никой не уточняваше какво точно, но всички знаеха — красотата, разбира се, енергията, здравето, както и нехайната самоувереност, убедеността, че си привилегирован да бъдеш в центъра на събитията, в печелившия отбор.

Дори сега, в бледосинята си лятна рокля, тя ровеше за кибрит в огромната си дамска чанта с вид на човек, около когото се върти целият живот на площада. Будни кафяви очи сред сърцевидно лице под скъпо разчорлени черни коси, с рокля, разкопчана една идея по-ниско — безупречен хаос. Видя го да приближава и на лицето й грейна широка усмивка.

— Четирийсет и пет минути закъснение, младежо. Къде беше?

— Ей там. Гледах те как си бъбриш със сервитьорите.

— Не казвай на баща си. — Тя блъсна масата с хълбок, когато стана да го прегърне. — Къде беше все пак?

— Подготвях си уроците.

Косата му беше мокра от душа с Туве Ангстрьом и когато тя я отметна от челото му, обгръщайки нежно лицето му с длан, той усети, че вече е подпийнала.

— Много си рошав. Кой те разроши? Каква пакост си наумил?

— Казах ти, готвех си уроците.

Тя приспи скептично устни.

— И къде беше снощи? Чакахме те в ресторанта.

— Съжалявам, забавиха ме. Колежанско диско.

— Диско! Да не сме се върнали в 70-те? Опиши ми го.

— Двеста пияни скандинавки на модния дансинг.

— Моден дансинг? С радост признавам, че нямам представа какво намекваш. Забавно ли беше?

— Беше ад.

Тя го потупа по коляното.

— Горкото момче!

— Къде е татко?

— Прибра се в хотела да отдъхне. Мъчи го жегата. И сандалите му стискат. Знаеш какъв е баща ти. Уелсец до мозъка на костите.

— Какво правихте днес?

— Пошляхме се из форума. На мен ми хареса, но Стивън умря от скука. Било бъркотия от разхвърляни колони. Според него трябва да ги изгребат с булдозери и да направят спретната оранжерия или нещо такова.

— Трябва да посетите Палатин. Ето онзи хълм…

— Знам къде е, Декстър. Била съм в Рим, преди да се родиш.

— А кой беше император тогава?

— Ха! Помогни ми сега с виното, не ме оставяй да изпия цялата бутилка.

Така или иначе вече я беше пресушила, но Декстър отсипа последния сантиметър във водна чаша и се пресегна към кутията й с цигари. Алисън изсумтя.

— Знаеш ли… понякога си мисля, че прекалихме с либералното възпитание.

— Съгласен съм. Разглезихте ме. Подай ми кибрита.

— Глупав навик. Смяташ, че приличаш на филмова звезда, но не си прав. Изглеждаш ужасно.

— Ти защо пушиш тогава?

— Защото ми придава чувственост. — Тя пъхна цигара между устните си и я запали с кибрита. — Но ще ги отказвам. Тази ми е последната. А сега бързо, докато го няма баща ти… — Тя се приведе съзаклятнически към него. — Разкажи ми за любовниците си.

— Не!

— Хайде, Декс! Принудена съм, знаеш, да живея чрез децата си, а сестра ти е толкова целомъдрена…

— Пияна ли си, мадам?

— Недоумявам как успя да роди две деца…

— Пияна си.

— Не пия, забрави ли?

Когато Декстър беше на дванайсет, една вечер тя го заведе тържествено в кухнята и тихо му изреди съставките на сухото мартини, сякаш го посвещава в рицарско звание.

— Хайде де. Изплюй камъчето! С всичките сочни подробности.

— Няма нищо за разказване.

— Никакви жени в Рим? Нито една красива католичка? — Да.

— Не и студентки, надявам се.

— Не, разбира се.

— Ами у дома? Кой ти пише онези дълги, овлажнели от сълзи писма, които препращаме?

— Не е твоя работа.

— Не ме принуждавай да ги отварям на пара. Кажи ми!

— Не е важно.

Тя се облегна назад.

— Е, разочароваш ме. Ами онова мило момиче, което ни гостува?

— Кое момиче?

— Симпатично, искрено, севернячка. Напи се и се разкрещя на баща ти за сандинистите.

— Ема Морли.

— Ема Морли. Хареса ми. И баща ти я хареса, въпреки че го нарече буржоазен фашист. — Декстър потръпна при спомена. — Няма значение, поне излъчваше живец, плам. Не като другите секскукли, които сварваме сутрин на масата. „Да, госпожо Мейхю“, „Не, госпожо Мейхю“… Чувам те как нощем се вмъкваш на пръсти в стаята за гости.

— Наистина си пияна.

— Та какво става с тази Ема?

— Тя е просто приятелка.

— Нима? Не съм убедена. Смятам, че те харесва.

— Всички ме харесват. Това е моето проклятие.

Наум му прозвуча добре — вулгарно и самоиронично, но сред възцарилото се мълчание се почувства глупаво като на партитата, когато майка му му разрешаваше да остане до късно, а той започваше да се перчи и я разочароваше. Тя му се усмихна снизходително и го потупа по отпуснатата върху масата длан.

— Бъди добро момче.

— Добро момче съм, винаги съм добро момче.

— Но не твърде добро. Искам да кажа… не приемай фанатично добротата.

— Няма.

Почувствал неудобство, той се заозърта наоколо.

Тя го побутна.

— Искаш ли още една бутилка вино, или да се връщаме в хотела да нагледаме мазолите на баща ти?

Тръгнаха на север по страничните улички, виещи се успоредно на Виа дел Корсо към Пиаца дел Пополо. Декстър подбираше маршрута, стараейки се да е възможно най-живописен. Усети задоволство, че познава града като петте си пръста, и му поолекна. Тя го държеше замаяно през лакът.

— Колко смяташ да останеш тук?

— Не знам. Може би до октомври.

— А после ще се прибереш у дома и ще се заемеш с нещо, нали?

— Разбира се.

— Нямам предвид да живееш с нас. Не бих ти го причинила. Но ще ти помогнем да си купиш апартамент.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Е, изтече цяла година, Декстър. Докога ще си във ваканция? Не че си се преуморил в университета.

— Не съм на почивка. Работя!

— Журналистика може би? Не споменаваше ли, че искаш да станеш журналист?

Споменавал го беше мимоходом, но само като алиби и за отвличане на вниманието. С наближаването на двайсетте възможностите му сякаш все повече изтъняваха. Някои внушителни професии — сърдечен хирург, архитект — вече биха окончателно изключени. Журналистиката бавно ги следваше. Не го биваше кой знае колко с перото, не разбираше от политика, говореше лош, ресторантски френски, нямаше нито опит, нито квалификации, притежаваше само паспорт и ярка представа за себе си как пуши под вентилатор, висящ от тавана, в тропическа страна с очукан „Никон“ и бутилка уиски до леглото.

Най-много, естествено, го влечеше фотографията. На шестнайсет бе изработил фотопроект, наречен „Тъкан“ — черно-бели близки кадри на дървесна кора и раковини, които затрогнаха учителя му по изкуство. Нищо след това не му донесе същото удовлетворение като „Тъкан“ и контрастните снимки на скрежа по прозорците и чакъла по алеята. Журналистиката изискваше жонглиране с трудна материя като думите и идеите, но той смяташе, че от него би излязъл приличен фотограф, най-малкото защото усещаше, че притежава изострен нюх за съвършената подредба на нещата. На този етап от живота основният му критерий при избор на кариера бе дали ще звучи добре в баровете, когато крещи в ухото на някое момиче, а „Аз съм професионален фотограф“ несъмнено излъчваше притегателна сила почти колкото „Работя като военен репортер“ или „Всъщност снимам документални филми“.

— Възможно е да се ориентирам към журналистика.

— Или бизнес. Нали с Калъм се канехте да основете компания?

— Обмисляме го.

— Звучи размито. Просто „бизнес“.

— Както казах — обмисляме.

В действителност Калъм, бившият му съквартирант, вече бе започнал бизнес без него, нещо от сорта на компютърна поддръжка, но Декстър така и не намери сили да разбере точно какво. Калъм настояваше, че на двайсет и пет ще са милионери, но как щеше да звучи в бара? „Всъщност аз поддържам компютри“. Не, професионалната фотография заемаше най-високо място в личната му класация. Реши да пробва да го изрече гласно.

— Всъщност ме влече фотографията.

— Фотографията?

Майка му се разсмя като обезумяла.

— Ей! Аз съм добър фотограф!

— Когато се сетиш да си махнеш пръста от обектива.

— Не е ли редно да ме насърчаваш?

— Какъв фотограф? В „Блясък“? — изсмя се гърлено тя. — Или ще продължиш да работиш върху „Тъкан“?

Наложи се да спрат, докато тя се смееше, превита одве, стиснала ръката му за опора.

— Фотосесия на чакъл! — Най-сетне смехът й секна, тя се изправи и го погледна сериозно. — Декстър, съжалявам, много съжалявам…

— Всъщност вече съм много по-добър.

— Знам. Прости ми. Наистина съжалявам.

Поеха отново.

— Трябва да го направиш, Декстър, ако го искаш.

Тя притисна ръката му с лакът, но той продължи да се цупи.

— Винаги сме ти казвали, че можеш да постигнеш всичко, стига да работиш усърдно.

— Беше само идея — мрачно отвърна Декстър. — Претеглям възможностите, това е.

— Е, надявам се, защото учителската професия е хубава, но не ти е призвание, нали? Да преподаваш песни на „Бийтълс“ на празноглави скандинавки?

— Усилна работа е, мамо. И е някаква отправна точка.

— Е, понякога се питам дали не прекаляваш с отправните точки.

Каза го, свела надолу глава, и забележката сякаш отскочи от плочника. Повървяха малко, преди той да проговори.

— Това пък какво означава?

— О, исках само да кажа… — Тя въздъхна и облегна глава върху рамото му. — Исках само да кажа, че все някога трябва да започнеш да живееш сериозно, това е. Млад си, здрав и изглеждаш достатъчно добре на приглушено осветление. Хората те харесват, умен си или поне достатъчно умен, не в академичния смисъл на думата, но разбираш нещата. И си късметлия. Декстър, голям късметлия, не те притискат грижи, не ти липсват средства. Но вече си зрял човек и някой ден нещата може да се променят, да не изглеждат толкова… — Тя се озърна и посочи малката живописна уличка, по която я водеше. — Толкова лъчезарни. Добре ще е да си подготвен за този момент. Да си натрупал опит.

Декстър се намръщи.

— В кариерата ли имаш предвид?

— Отчасти.

— Звучиш като татко.

— За бога, нима?

— Прилична професия, нещо, на което да разчиташ, нещо, което да ти осмисля живота…

— Не само тона, не само професия. Посока. Цел. Порив, амбиция. На твоята възраст исках да променя света.

Той изсумтя.

— И така се стигна до антикварния магазин.

Тя го сръга с лакът в ребрата.

— Това е сега, онова беше тогава. И недей да остроумничиш. — Улови го за ръката и те отново закрачиха бавно. — Искам да се гордея с теб. Искам да кажа… вече се гордея с теб и сестра ти, но… е, разбираш какво имам предвид. Милко съм подпийнала. Да сменим темата. Смятах да обсъдим и друго.

— Какво?

— О… късно е.

Вече бяха пред хотела — три звезди, спретнат, но непретенциозен. През матовата витрина виждаше баща си във фотьойла във фоайето. Опрял дългия си тънък крак в коляното, той държеше свития си на топка чорап и разглеждаше стъпалото си.

— Божичко! Брои си мазолите във фоайето. Един уелсец на Виа дел Корсо. Неустоима гледка, просто неустоима! — Алисън го улови отново за ръка. — Утре ще ме заведеш на обяд, нали? Докато баща ти отдъхва в затъмнената стая и си оглежда мазолите. Да излезем двамата — ти и аз, на открито на някой красив площад. Бели покривки. Нещо скъпо. Аз черпя. И ми донеси снимки на красиви камъчета.

— Добре — намусено отвърна той. Майка му се усмихваше и същевременно се мръщеше, притискайки дланта му малко по-силно от необходимото, и той изведнъж се разтревожи. — Защо?

— Защото искам да поговоря с красивия си син, а сега съм попрекалила с виното.

— Какво има? Кажи ми сега?

— Нищо, нищо…

— Не се развеждате, нали?

Тя се засмя тихо.

— Не изглупявай. Не, разбира се. — Баща му ги забеляза през стъклото, стана и задърпа плъзгащата се врата. — Как бих могла да напусна мъж, който си пъха ризите в гащите?

— Кажи ми тогава какво има?

— Нищо лошо, слънчице. Нищо лошо. — Тя му се усмихна успокоително и положи длан върху късата коса на тила му, придърпвайки го към себе си, за да се докоснат челата мм. — Не се бой. Утре. Утре ще поговорим.

Трета главаТадж Махал

Неделя, 15 юли 1990

Бомбай и Камдън Таун

— Внимание, моля! Ще ми обърнете ли внимание? Малко тишина, ако обичате. Изслушайте ме! Не ме замеряйте, слушайте! Моля! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! Благодаря.

Скот Маккензи се настани върху високата табуретка пред бара и огледа осемчленния си екип — всички под двайсет и пет, всички облечени в бели джинси и еднакви бейзболни шапки, всичките отчаяно копнеещи да са някъде другаде, а не тук, на неделна обедна смяна в „Локо Калиенте“ — мексиканския ресторант на Кентиш Таун Роуд, където и храната, и въздухът бяха нажежени, нажежени до бяло.

— Преди да отворим врати за обяд, искам да преговорим днешните така наречени „специалитети“. Като за начало — обичайният рецидивист, царевична крем-супа. Основното ястие е много вкусно и сочно рибно бурито.

Скот подсвирна и зачака да престанат да стенат и да се преструват, че повръщат. Дребният блед мъж с розови очи и с диплома по стопанско управление от Лафбъро навремето се бе надявал да стане индустриален капитан. Някога си представяше как играе голф в конферентни центрове или се изкачва по стъпалата в частния си самолет, но тази сутрин изгреба от кухненския канал жълта свинска мас с размерите на човешка глава. С голи ръце. Още усещаше мазнината между пръстите си. Беше на трийсет и девет и не беше очаквал животът му да се стече така.

— Като цяло става дума за стандартното говеждо-тире-пилешко-тире-свинско бурито, но с цитирам, „вкусни сочни филенца от сьомга и треска“. Кой знае, може да попаднат и на някоя скарида.

— Ама че… ужасно! — засмя се Пади иззад бара, където режеше лайм на резенчета за гърлата на бирените бутилки.

— Северноатлантически повей в латиноамериканската кухня — заключи Ема Морли и докато си завързваше сервитьорската престилка, забеляза зад Скот да изниква новодошъл — едър, набит мъж, светла къдрава коса върху голяма цилиндрична глава. Новото момче. Персоналът го изгледа предпазливо, преценявайки го, сякаш е новобранец на подводница.

— За да разведрим атмосферата — продължи Скот, — искам да ви представя Йън Уайтхед, който се присъединява към щастливия ни екип от висококвалифицирани кадри.

Йън побутна бейзболната си шапка към темето и вдигна за поздрав ръка с широко разперени пръсти.

— Привет, народе! — каза с нещо като американски акцент.

— Привет, народе? Къде ги намира Скот? — изкикоти се Пади иззад бара точно толкова силно, че новодошлият непременно да го чуе.

Скот плясна Йън по рамото. Младежът се стресна.

— Предавам те на Ема — най-дългогодишния ни служител!

Ема се сгърчи при похвалата, после се усмихна извинително на Йън. Той й се усмихна в отговор с плътно стиснати устни а ла Стан Лоръл.

— Тя ще те запознае с основното и… това беше. Всички! Помнете! Рибни буритос! А сега — музика, моля!

Пади натисна бутона и от лепкавия касетофон зад бара гръмна музика — четирийсет и пет минутна влудяваща подборка от техно-мариачи песни, започваща съвсем уместно с „Ла Кукарача“ — хлебарката — която щяха да изслушат дванайсет пъти през осемчасовата смяна. Дванайсет мъти на смяна, двайсет и четири смени месечно, вече седем месеца.

Ема сведе поглед към бейзболната шапка в ръката си. Ресторантското лого — карикатурно магаре — се вторачи в нея изпод сомбрерото с пиянски, налудничаво ококорени очи. Тя си нахлупи шапката и се смъкна от табуретката пред бара, сякаш се спускаше в ледена вода. Новото момче стоеше очаквателно, широко ухилено, забило неловко пръсти в джобовете на искрящобелите си джинси. За кой ли път Ема се запита какво прави с живота си.

— Та така, Йън, добре дошъл в гробницата на амбициите!

Ема бутна вратата на служебната стая и тутакси събори на пода водната чаша, където снощните фасове плуваха в светло пиво. Официалната обиколка ги доведе в тясната усойна стая за персонала с изглед към Кентиш Таун Роуд, гъмжаща вече от студенти и туристи на път за Камдън Маркет, откъдето да си купят големи кожени шапки и тениски с усмихнати личица.

— „Локо Калиенте“ означава „Луда жега“ — „жега“, понеже климатикът не работи, а „луда“, защото трябва да си луд, за да се храниш тук. Или да работиш тук, като стана дума много, много луд. Mucho loco. Ще ти покажа къде да си оставиш нещата. — Заедно заподритваха купчините стари вестници по пода, за да си проправят път до вехтия офис шкаф.

— Това ти е сейфът. Не се заключва. Не се изкушавай да си оставяш униформата тук, понеже някой ще ти я нареже. Не ме питай защо. Изгубиш ли си бейзболната шапка, следва строго наказание. Топят ти главата в леген с чили сос.

Иън се засмя — сърдечен, попресилен кикот — а Ема се обърна с въздишка към масата на персонала, все още осеяна с мръсни чинии от снощи.

— Обедът трае двайсет минути. Избираш си от менюто. Забранени са само кралските скариди, което според мен си с истинска благословия. Ако ти е мил животът, не докосвай кралските скариди. Като руска рулетка са — една от шест убива.

Тя започна да разчиства масата.

— Чакай, нека помогна… — обади се Йън и с връхчетата на пръстите си предпазливо вдигна обилно омазнена чиния.

„Новобранец, все още гнуслив“, помисли си Ема. Имаше приятно, едро, открито лице под меки сламени къдрици, гладки розови страни и полуразтворена уста. Не точно красив, но, е, излъчваше жизненост. По незнайни причини — и не съвсем любезно — лицето му й навяваше мисли за трактори.

Той ненадейно срещна погледа й и тя избъбри:

— Та какво, Иън, те доведе в мексиканската джунгла?

— О, обичайното. Трябва да плащам наема.

— И няма ли друго за вършене? Почасово? Защо не живееш с родителите си?

— Трябва да съм в Лондон и с гъвкаво работно време.

— Защо, какво ти е тирето?

— Тирето ми?

— Да. Всички тук си имат тире. Сервитьор-тире-художник, сервитьор-тире-актьор. Барманът Пади твърди, че е модел, но аз, честно казано, се съмнявам.

— Яяясно… — проточи Йън със северняшки акцент. — Аз предполагам, се водя комедиант!

Той се ухили, разпери ръце от двете страни на лицето си и размърда пръсти.

— Добре. Всички обичаме да се смеем. Скечове ли представяш?

— Предимно. А ти?

— Аз?

— Твоето тире? С какво друго се занимаваш?

Замисли се дали да каже „драматург“, но дори след три месеца унижението да бъде Емили Дикинсън пред празна зала все още не беше изтляло. Можеше да замени „драматург“ с „астронавт“ — и двете граничеха еднакво с истината.

— О, аз правя това… — Тя отлепи засъхналия кашкавал от едно мухлясало бурито. — Това.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? Обожавам го. Не съм от желязо все пак. — Избърса вчерашния кетчуп с използвана салфетка и тръгна към вратата. — А сега ще ти покажа тоалетните. Събери смелост…

Някъде между служебните тоалетни и кухнята Йън Уайтхед започна да разиграва скеч.

— Представи си, че… хммм… си в супермаркет и си на касата за шест или по-малко продукта, а пред теб стои старица и тя си е купила… седем продукта. Чакаш си реда и ги броиш ли, броиш и си ужасно ядосана…

— Уф! Карамба! — измърмори Ема под нос, преди да отвори с ритник летящите врати към кухнята, където ги посрещна вълна нажежен въздух и разжари очите им, парлив и наситен с лют пипер и топла белина.

Очуканото радио бълваше шумен асид хаус, на чиито фон сомалиец, алжирец и бразилец отваряха големи буркани с продоволствие.

— Здравей, Беноа. Здрасти, Кемал. Привет, Хесус — поздрави Ема ведро и те се усмихнаха и кимнаха ведро в отговор.

Ема и Йън приближиха до дъската за паметни записки и Ема посочи ламинираната табелка, указваща как трябва да се действа, ако някой се задави с храната им, „което съвсем не е изключено“. До нея голям пергаментов лист с оръфани краища представяше тексаско-мексиканската граница. Ема почука с пръст по картата.

— Прилича на карта за съкровище. Е, не се обнадеждавай, защото всъщност е менюто. Няма злато тук, компадре, само четирийсет и осем предложения, всичките мутации на петте ключови тексаско-мексикански хранителни групи — кълцано говеждо и боб, кашкавал, пиле и гуакамоле. — Тя прокара пръст по картата. — Така… от изток на запад започваме с пиле върху фасул под кашкавал, кашкавал върху пиле под гуакамоле, гуакамоле върху кълцано месо върху пиле под кашкавал…

— Ясно, разбирам…

— От време на време за тръпка добавяме по малко ориз или суров лук, но най-вълнуващото е в какво го слагаме. На сцената се появяват пшеницата и царевицата.

— Пшеница и царевица, ясно…

— Такос са от царевица, буритос — от пшеница. Най-простичко — ако се троши и изгаря ръцете ти, значи е тако, ако се разплесква и те залива с червена мазнина, значи е бурито. Ето, нагледно… — Тя извади мека палачинка от пакет на едро с петдесет и я изтупа като мокра фланелка. — Това е бурито. Пълниш го, замразяваш го, разтапяш кашкавал отгоре — енчиладата е готова. Пълнена тортила е тако, а бурито, което сам си пълниш, е фахита.

— А какво е тостада?

— Ще стигнем и дотам. Не тичай, преди да си се научил да ходиш. Фахитас се сервират върху тези нажежени железни подноси. — Тя вдигна мазен набразден тиган, наподобяваш ковашки инструмент. — Внимавай, нямаш представа колко пъти се налага да обелваме клиентите от тях. Й се разминаваме с бакшиша. — Йън я гледаше втренчено с глуповата усмивка. Тя привлече вниманието му към кофата до краката си. — Това бяло вещество тук със заквасена сметана. Само дето не е нито заквасена, нито сметана, а хидрогенирана мазнина. Нещото, което остава, след като направят петрола. Полезно е, ако ти се разлепят подметките на обувките, но иначе…

— Искам да те питам нещо.

— Да?

— Какво правиш след работа?

Беноа, Хесус и Кемал застинаха, докато Ема се насилваше да се засмее. Най-сетне успя.

— Не си поплюваш, а, Йън?

Той си беше свалил шапката и я въртеше в ръце — истински театрален ухажор.

— Не те каня на среща или нещо такова. Ти и без това сигурно си имаш приятел. — Помълча секунда в очакване на отговор, но лицето на Ема не трепна. — Помислих си просто, че може да се заинтересуваш от моите — заговори по-носово — уникални комедийни програми. Тази вечер — кавички с пръстите — ще представям скечове в „Чортълс“ или „Жабокът и папагалът“ в Кокфостърс.

— „Чортълс“?

— В Кокфостърс. В Трета зона е, което, естествено, звучи като Марс в неделя вечер, но дори да се изложа, ще има и други класни актьори — Рони Бътчър, Стив Шелдън, Близнаците камикадзе… — Докато говореше, Ема долови истинския му акцент — леко, приятно западняшко мъркане, неизличено още от мегаполиса, и отново си представи трактори. — Тази вечер ще представям ново шоу — за различията между мъжете и жените…

Несъмнено я канеше на среща. Трябваше да отиде. Все пак не й се случваше много често, а и какво толкова?

— И храната не е лоша. Обичайното — бургери, спаначено руло, къдрави картофки…

— Звучи очарователно, Йън, особено къдравите картофки и прочее, но тази вечер не мога, съжалявам.

— Наистина ли?

— В седем съм на вечерна литургия.

— Не, наистина…

— Хубаво предложение, но след смяната съм изчерпана. Искам просто да се прибера у дома, да похапна за успокоение, да поплача. Така че, боя се, ще пропусна.

— Друг път тогава? В петък играя Кривия банан в „Чеширска котка“ в Балъм…

Над рамото му Ема виждаше как готвачите ги наблюдават. Беноа се смееше, закрил уста с длан.

— Може би — отговори тя мило, но категорично, и побърза да смени темата. — Сега виж това… — Побутна с крак друга кофа. — Това се нарича салца. Гледай да не ти капне върху кожата. Изгаря.

… той се протегна и се почеса по главата, пресуши последната бира и вдигна листовете, изравни краищата и остави тържествено купчината пред себе си. Разтърси схванатата си ръка — единайсет страници, запълнени с висока скорост; не беше писал толкова от последните курсови работи в университета. Опъна ръце над главата си и си помисли доволно — това не е писмо, това е подарък.

Нахлузи си сандалите, стана, олюлявайки се леко. Мобилизира се за общите душове. Вече беше със силен загар — голямата му цел през последните две години — цветът бе проникнал дълбоко в кожата му като акварел в гъба. Уличен бръснар бе подстригал косата му ниско до черепа, беше отслабнал, но тайничко се наслаждаваше на новия си облик — героично изпит, сякаш спасен от пустинен остров. Предпазлива татуировка върху глезена му подсилваше впечатлението — необвързващо ин-ян, за което в Лондон навярно щеше да се разкайва. Но какво толкова. В Лондон щеше да носи чорапи.

Поизтрезнял от студения душ, той се върна в тясната стаичка и затършува из раницата си за дрехи, достойни за холандските студентки по медицина. Подушваше всяка и я оставяше върху влажната пъстра купчина на килима от лико. Спря се на най-безобидния вариант — ярка риза с къси ръкави и срязани до глезена джинси без бельо, с които се чувстваше като дързък авантюрист. Като откривател, пионер. В този момент зърна писмото. Шест сини листа, плътно изписани от двете страни. Впи очи в тях, сякаш ги е забравил неканен гостенин, и сега, на трезв ум, го обзе колебание. Вдигна ги внимателно, попрехвърли ги набързо и извърна поглед, стиснал плътно устни. Главни букви, удивителни знаци, ужасни шегички… Беше я нарекъл сексапилна, беше употребил „прозрение“ — неуместно. Звучеше като захласнат по поезията шестокласник, а не като пионер, авантюрист с обръсната глава, с татуировка и без боксерки под джинсите. „Ще те намеря, мисля за теб, Декс и Ем, Ем и Декс“. Какво го беше прихванало? Това, което преди час му изглеждаше неотменимо и трогателно, сега му се струваше сладникаво, нагло, а понякога откровено измамно. На стената нямаше богомолка, не слушаше касетата й, докато пишеше — изгуби си касетофона в Гоа. Очевидно писмото щеше да промени всичко. А необходимо ли беше? Наистина ли искаше Ема да дойде в Индия, да се присмива на татуировката му, да остроумничи? Ще трябва ли да я целуне на летището? В едно легло ли ще спят? Наистина ли иска да я вижда толкова често?

Да, реши той, наистина. Защото колкото и идиотско да изглеждаше, думите му излъчваха искрена привързаност, повече от привързаност. Зарече се да изпрати писмото още тази вечер. Ако Ема изпаднеше в истерия, винаги можеше да каже, че е бил пиян. Това поне беше вярно.

Той прибра решително листовете в плик за въздушна поща и го пъхна в „Хауърдс Енд“ до посвещението, което Ема му беше написала. После тръгна към бара за срещата с новите си приятели.

Малко след девет Декстър напусна бара с Рене ван Хутен — стажант-фармацевт от Ротердам с избледняла къна по дланите, шишенце с темазепам в джоба и грозна татуировка на Уди Кълвача над последния гръбначен прешлен. Докато се препъваше към изхода, птицата му се кривеше похотливо.

С новата си приятелка излязоха толкова припряно, че неволно блъснаха Хайди Шиндлер — двайсет и три годишна, студентка по химическо инженерство от Кьолн. Хайди изруга Декстър, но на немски и много тихо, та не я чуха. Тя си проправи път през претъпкания бар, смъкна огромната си раница и потърси къде да се строполи. Лицето й беше червеникаво и топчесто и създаваше впечатление за припокриващи се окръжност и — ефект, подсилен от кръглите очила, замъглени в горещия, влажен бар. В лошо настроение, подпухнала от лекарството против диария, разярена на приятелите си, които все й се изплъзваха, тя се стовари върху разнебитено ратаново канапе и реши, че е стигнала дъното на мизерията. Свали замъглените си очила, избърса ги в ръба на тениската си, облегна се на канапето и усети нещо твърдо да се забива в хълбока й. Отново изруга тихо.

Зад прокъсаните дунапренени възглавнички откри книга — „Хауърдс Енд“. Между корицата и първата страница беше пъхнато писмо. Макар да бе предназначено за другиго, тя потръпна очаквателно при вида на поръбения в бяло и червено плик за въздушна поща. Извади писмото, прочете го от край до край, после го препрочете.

Английският на Хайди беше посредствен и някои думи й бяха непознати — „прозрение“ например, но разбра достатъчно, та да й стане ясно, че писмото е важно; пожела си някой ден да получи такова писмо. Не точно любовно, но много, много близо. Представи си как тази „Ем“ го чете, препрочита го, пораздразнена, но и малко поласкана; представи си я как решава да действа — напуска ужасния си апартамент и ужасната си работа и променя живота си. Хайди си представяше как Ема Морли — момиче почти като нея — чака пред Тадж Махал, а към нея приближава красив рус мъж. Представи си целувката и се почувства малко по-щастлива. Реши, че Ема Морли трябва да получи писмото на всяка цена.

Но върху плика нямаше адрес, нямаше адрес и на подателя Декстър. Прегледа листовете за някакъв ориентир, името на ресторанта, в който работеше Ема например, но не откри нищо полезно. Зарече се да попита на рецепцията на пансиона нагоре по улицата. Повече от това не можеше да направи.

Сега Хайди Шиндлер е Хайди Клаус. На четирийсет и една, живее във франкфуртско предградие със съпруга си и четирите си деца. Сравнително щастлива е, значително по-щастлива, отколкото предвиждаше на двайсет и три. Изданието с меки корици на „Хауърдс Енд“ все още стои на рафта в стаята за гости, забравено и непрочетено, а писмото е пъхнато точно под корицата, до посвещението, написано старателно с дребни букви: „На скъпия Декстър. Велик роман за пътешествието ти. Пътувай без произшествия и без ТАТУИРОВКИ. Дръж се добре или поне възможно най-добре. По дяволите, ще ми липсваш. С обич — твоята приятелка Ема Морли, Клаптън, Лондон, април 1990“.

Четвърта главаВъзможности

Понеделник, 15 юли 1991

Камдън Таун и Примроуз Хил

— Внимание моля! Обърнете ми внимание! Моля ни! Не говорете, не говорете, не говорете! Моля! Моля! Благодаря. Добре… Искам да ви припомня днешното меню. Първо така наречените „специалитети“ — царевична супа и пуешка чими-чанга.

— Пуйка? През юли? — обади се Йън иззад бара, където режеше резенчета лайм за гърлата на бирените бутилки.

— Понеделник е — продължи Скот. — Денят трябва да мине спокойно и приятно, искам всичко да е безупречно. Проверих графика и е твой ред за тоалетните, Йън.

Другите задюдюкаха.

— Защо винаги аз? — простена Йън.

— Защото го правиш толкова красиво — отвърна най-добрата му приятелка Ема Морли и Йън се възползва от възможността да я обгърне през поприведените рамене, прокарвайки шеговито ножа пред гърлото й.

— И когато приключите, Ема, ще дойдеш ли в офиса ми, ако обичаш? — попита Скот.

Другите се разкикотиха похотливо, Ема отблъсна Йън, а барманът Рашид натисна бутони на мръсния касетофон зад бара и в ресторанта гръмна „Ла Кукарача“, хлебарката, които вече не разсмиваше никого като втръснала до болка шега.

— Минавам веднага по същество. Седни.

Скот запали цигара и Ема се настани на високата табуретка пред голямото му разхвърляно бюро. Купчина кашони, пълни с бутилки водка, текила и цигари — най-изкусителната за отмъкване стока — препречваха пътя на юлското слънце в тясната тъмна стаичка с дъх на пепелници и разочарование.

Скот вдигна краката си върху бюрото.

— Всъщност напускам.

— Нима?

— От централния офис ме помолиха да оглавя новата верига „О, Цезар“ в Илинг.

— Какво е „О, Цезар“?

— Голяма нова верига за съвременна италианска кухня.

— Наречена „О, Цезар“?

— Точно така.

— Защо не „При Мусолини“?

— Ще действат като с мексиканската.

— Как? Ще я прецакат?

Скот я изгледа обидено.

— Ема, стига, моля те.

— Съжалявам, Скот, наистина. Поздравления! Браво! Наистина…

Тя млъкна, осъзнала какво ще последва.

— Проблемът е… — Той преплете пръсти, облегна се върху бюрото, понеже така правеха бизнесмените във филмите, и почувства възбуждащ прилив на могъщество. — Помолиха ме да си посоча заместник и това възнамерявах да обсъдим. Искам да е някой, който няма да замине за никъде. Някой, който няма да забегне за Индия без предварително уведомление или да си намери интересна работа и да зареже ресторанта. Някой, на когото мога да разчитам да остане няколко години и да се посвети на… Ема? Плачеш ли?

Ема закри очите си с длани.

— Съжалявам, Скот. Просто ме улавяш в лош момент.

Скот се намръщи, раздвоен между състрадание и раздразнение.

— Ето… — Измъкна руло твърда синя кухненска хартия от голям найлон. — Избърши се. — Подхвърли й рулото през бюрото и то отскочи от гърдите на Ема. — Нещо обидно ли казах?

— Не, не. Лично е… личен проблем… просто изплува от време на време. Колко неловко! — Тя притисна две парчета синя хартия към очите си. — Съжалявам, съжалявам, че те прекъснах.

— Изгубих нишката, като се разплака.

— Май ми казваше, че животът ми е в задънена улица.

Тя започна да плаче и да се смее едновременно. Грабна трето парче хартия и го притисна към устата си.

Скот изчака раменете й да спрат да се тресат.

— Интересува ли те предложението или не?

— Имаш предвид… — тя облегна ръка върху двайсетлитровата туба с оцет, — че един ден всичко това може да стане мое?

— Ема, ако не искаш работата, просто кажи, но аз съм тук от четири години…

— И се справяше чудесно, Скот.

— Парите са прилични, няма да се налага да чистиш тоалетните…

— Оценявам предложението.

— Защо рониш сълзи тогава?

— Просто съм малко… потисната.

— Потисната? — Скот се намръщи, сякаш за пръв път чува думата.

— Да. Малко тъжна.

— Ясно. Разбирам. — Размисли дали да я прегърне бащински през рамото, но това означаваше да прескочи четирийсетлитровия гюм с майонеза, та предпочете да се приведе по-напред над бюрото. — Момчетата ли ти създават проблеми?

Ема се изсмя.

— Нищо подобно. Скот, дреболия е, просто ме улавяш в най-ниската точка, това е всичко. — Тя поклати енергично глава. — Ето, край, отмина бързо като лятна буря. Да го забравим.

— Та какво смяташ? Искаш ли да си управител?

— Може ли да си помисля? До утре?

Скот се усмихна добродушно и кимна.

— Добре Почини си малко… — Махна към вратата, добавяйки с безкрайно състрадание: — Върви си сипи малко начос.

В празната служебна стая Ема се втренчи в чинията с царевичен чипс и вдигащ пара кашкавал, сякаш е враг, когото трябва да срази.

Стана рязко, отиде до шкафчето на Йън, зарови ръка в плътно сгънатото дънково яке и извади пакет цигари. Взе една, запали я, после вдигна очилата и си огледа очите в пропуканото огледало, облизвайки пръст да избърше издайническите петна. Тези дни косата й беше дълга и безформена, в цвят, който наричаше „мокра мишка“. Издърпа кичур от диадемата, която я придържаше. Прокара палец и показалец по цялата му дължина, представяйки си как шампоанът ще посивее, когато си измие косата. Градска коса. Беше бледа от многото нощни смени. И закръглена. От няколко месеца си надяваше полите през главата. Отдаваше го на бланшираните картофи — пържени и отново пържени. „Дебело момиче — помисли си, — глупаво дебело момиче“ — един от лозунгите, които напоследък се въртяха упорито в главата й заедно с „Една трета от живота ти си отиде“ и „Има ли изобщо смисъл?“.

В средата на двайсетте Ема преживяваше нов пубертет, по-самосъзерцателен и изпълнен с повече гибелни помисли от първия.

— Защо не се върнеш у дома, скъпа? — попита я майка й по телефона снощи с треперливия си, загрижен глас, сякаш са изнасилили дъщеря й. — Стаята ти е непокътната. В „Дебенхъмс“ има работни места.

Навремето си мислеше, че ще покори Лондон. Представяше си вихрушка от литературни салони, политически клубове, забавни партита, горчиво-сладки романси край Темза. Искаше да сформира музикална група, да снима късометражни филми, да пише романи, но две години по-късно тънкото томче с поезия не растеше и нищо вълнуващо не беше й се случвало, откакто я удариха с полицейска палка на протестите срещу изборните такси.

Градът я беше сразил, точно както я предупреждаваха. Като на претъпкано парти никой не ос забелязал пристигането й и никой нямаше да забележи, ако си тръгне.

Не че не беше опитвала. Идеята за кариера в издателската сфера й се представи сама. Приятелката и Стефани Шоу се вля в бранша още щом се дипломираха. Работата я промени коренно. Край на халбите със светло и черно пиво за Стефани. Сега тя пиеше бяло вино, носеше стилни костюми от „Джигсо“ и раздаваше „Кетъл Чипс“ на вечерни партита. По съвет на Стефани Ема бе писала писма до издатели, агенти, книжарници, но напразно. Преживяваха рецесия и хората отстояваха работните си места с мрачна решимост. Замисли се дали да не потърси убежище в образованието, но правителството не отпускаше студентски стипендии, а таксите не бяха по джоба й. Влечеше я доброволният труд — в „Амнести Интернешънъл“ може би — но наемът и пътуването изяждаха всичките й пари, а „Локо Калиенте“ — цялото й време и енергия. Веднъж я озари фантастичната идея да чете поезия на слепи хора, но истинска работа ли беше това, или плагиатстваше от някой филм? Когато намереше сили, щеше да разбере. Засега и оставаше само да седи пред масата и да се взира в обяда си.

Фабричният кашкавал се бе втвърдил като пластмаса. Ема бутна отвратено чинията и бръкна в чантата си. Извади скъп нов черен тефтер с дебела химикалка, защипана върху корицата. Обърна на чисто нова сметановобяла страница и започна бързо да пише.

Ема спря да пише, после извърна глава и се вгледа в тавана, сякаш изчакваше някои да се скрие. Сведе отново очи към листа с надеждата да се изненада от брилянтния стих.

Потрепери и изстена продължително, после се засмя и клатейки глава, методично задраска всеки ред. Накрая заличи всички думи с кръстчета. Мастилото попи през хартията. Обърна на страницата, където се бяха процедили точиците, и прочете написаното там.

Потрепери отново, сякаш надзърнала под бинт и захлопна тефтера. „Неуловимото чувство“! За бога! Беше достигнала повратна точка. Вече не вярваше, че положението се подобрява, ако му посветиш поема.

Побутна тефтера настрани, взе вчерашния брой на „Сънди Мирър“ и загреба в чинията с начос — неуловимите начос — изненадана за пореден път от успокоителното въздействие на лошата храна.

Йън се появи на прага.

— Онзи мъж пак е тук.

— Кой мъж?

— Приятелят ти, красавецът. Довел е някакво момиче.

И Ема тутакси разбра за кого говори Йън.

Проследи ги от кухнята, притиснала нос в мръсното стъкло на кръглото прозорче, как безсрамно се настаняват в централното сепаре, отпиват от чашите с долнопробен алкохол и се превиват от смях, четейки менюто. Момичето беше високо, стройно, с бледа кожа, черен грим и възчерна коса със скъпа асиметрична прическа и дълги крака в лъскав черен чорапогащник и ботуши над глезена. И двамата бяха подпийнали и се държаха преднамерено дивашки и безочливо като хора, които знаят, че са обект на внимание — поп видео поведение. Поблазни я мисълта да влезе в ресторанта и да ги халоса с по едно пълнено бурито.

Две едри длани се отпуснаха върху раменете й.

— Ууухаа! — възкликна Йън и облегна брадичка върху главата й. — Коя е тя?

— Нямам представа. — Ема забърса отпечатъка от носа си върху прозореца. — Изгубих им дирята.

— Нова е значи.

— Декстър страда от недостиг на концентрация. Като бебе е. Или маймуна. Само нещо лъскаво улавя погледа му.

„Точно като това момиче“, помисли си — нещо лъскаво.

— Вярно ли е тогава? Че момичетата харесват нехранимайковци.

— Той не е нехранимайко. Той е идиот.

— Падат ли си момичетата по идиоти?

Декстър си затъкна коктейлното чадърче зад ухото, а момичето се заля от смях от гениалната му проява.

— Така изглежда — отвърна Ема.

Какво ли, почуди се, го подтиква да размахва лъскавия си живот пред нея? Още щом го зърна на летището след пътешествието му в Тайланд — жилест, загорял и с бръсната глава — Ема разбра, че връзка помежду им е изключена. Твърде много бе преживял, твърде малко беше преживяла. За девет месеца това беше третото момиче, любовница, каквото и да е, която Декстър й представяше като куче, захапало дебел гълъб. Дали беше някакво налудничаво отмъщение за нещо? Задето се е дипломирала с по-добър успех от него? Не разбираше ли какво й причинява, демонстрирайки безочливо нагона си на девета маса?

— Върви ти, Йън. В твоята секция са.

— Поиска ти да му сервираш.

Тя въздъхна, избърса длани в престилката си, свали бейзболната шапка, за да сведе до минимум унижението, и бутна вратата.

— Специалитетите ли искаш да ви изредя? Или?

Декстър стана припряно, измъквайки се измежду дългите крайници на момичето, и протегна ръце към старата си, стара приятелка.

— Здрасти! Как си, Ем? Голяма прегръдка?

Откакто започна работа в телевизионната индустрия, беше развил мания за прегръдки, или Голямата прегръдка. Задругата от телевизионни водещи му беше влязла под кожата и сега й говореше не толкова като на отдавнашен приятел, колкото като на следващия си специален гост в студиото.

— Ема, това… — Положи длан върху голото костеливо рамо на момичето, простирайки се като мост помежду им. — Това е Наоми. Произнася се Ноуми.

— Привет, Ноуми — усмихна се Ема.

Наоми й се усмихна в отговор, стиснала здраво коктейлната сламка между белите си зъби.

— Поседни да се почерпим с по една „Маргарита“.

Подпийнал и разчувстван, той увисна на ръката й.

— Не мога, Декс, на работа съм.

— Хайде! Пет минути! Искам да те почерпя. Една чаша! Само една!

Йън приближи, вдигнал бележника си.

— Бихте ли желали нещо за ядене? — попита дружелюбно.

Момичето сбърчи нос.

— Не мисля.

— Декстър, представяла съм ти Йън, нали? — бързо вметна Ема.

— Не, съвсем не — отвърна Декстър.

— Да, няколко пъти — каза Йън и между клиентите и персонала се спусна пелена от мълчание.

— Е, Йън, ще ни донесеш ли три коктейла „Спомен за Аламо“? Два или три? Ем, ще ни правиш ли компания?

— Декстър, обясних ти. Работя.

— Добре… в такъв случай знаеш ли какво? Ще пропуснем. Само сметката, моля, хммм… — Йън се отдалечи. Декстър махна на Ема да приближи и тихо й прошепна: — Хей, има ли начин да… така де…

— Какво?

— Да ти дам парите за питиетата?

Ема го изгледа празно.

— Моля?

— Искам да кажа… има ли начин… да ти оставя бакшиш?

— Бакшиш?

— Точно така. Да ти оставя бакшиш.

— Защо?

— За нищо, Ем — отвърна Декс. — Просто много, много искам да ти оставя бакшиш.

И Ема усети как още една миниатюрна частица от душата й умира.

На Примроуз Хил Декстър дремеше под лъчите на следобедното слънце с разкопчана риза, скръстил ръце под главата си. Полупразна бутилка евтино бяло вино топлеше хълбока му, докато се плъзгаше от обедния махмурлук към ново пиянство. Върху обжарената жълта трева на хълма се тълпяха млади професионалисти, някои пристигнали направо от офисите си. Смееха се и разговаряха на фона на три конкуриращи се стереоуредби, а Декстър лежеше в центъра на събитията и сънуваше телевизия.

Без особена борба загърби идеята да стане професионален фотограф. Знаеше, че е приличен аматьор и навярно винаги ще бъде, но за да станеш изключителен — Картие-Бресон, Капа или Бранд — се изискваше къртовски труд, себеотрицание и упорство, а той не беше сигурен дали упорството го устройва. Телевизията, от друга страна, го искаше незабавно. Как не му беше хрумвало досега? Откакто се помнеше, в дома им винаги бе имало телевизор, но да го включиш изглеждаше някак нехигиенично. Сега, през последните девет месеца, телевизията зае централно място в живота му. Със страстта на новопокръстен той усещаше как възприема медията все по-емоционално, сякаш е намерил духовно убежище.

И не, тя не притежаваше артистичния блясък на фотографията и не вдъхваше респект като журналистиката от военна зона, но в телевизията имаше смисъл, телевизията беше бъдещето. Демокрация в действие, тя досягаше живота на хората най-непосредствено, формираше светогледи, провокираше, забавляваше и ангажираше по-ефективно от всичките книги, които никой не четеше, и пиесите, които никой не гледаше. Ема можеше да си говори каквото си иска за торите (Декстър също не им беше привърженик, макар по-скоро по стилови, отколкото по принципни съображения), но те определено разтърсиха медиите. Доскоро предаванията бяха тесногръди, благовидни и скучни, еднотипни, сиви и бюрократични, пълни с брадати бохеми и добротворци и позастарели лелки, разнасящи подноси с чай; нещо като шоу отдел на социалните служби. „Редлайт Пръдакшънс“, от друга страна, беше част от бума от нови младежки частни и независими компании, изтикващи в ъгъла мухлясалите динозаври. В медиите имаше пари. Подсказваха го красноречиво просторните офиси в основни цветове с модерни компютърни системи и щедро препълнени хладилници.

Появи се като метеорит в небесата на този свят. Жената, с която се бе запознал във влака в Индия, онази с лъскавия черен кок и малките очилца, го назначи като стажант, после като асистент, а сега изпълняваше длъжността помощник-продуцент във „Всичко или нищо“ — седмично предаване, съчетаващо музика на живо с предизвикателни репортажи по теми, които „наистина вълнуват днешната младеж“: танцова музика, наркотици, политическа бруталност, наркотици, технически изобретения, наркотици. Декстър продуцираше хиперактвни кратки филми в мрачни жилищни блокове, заснети от безумен ъгъл и в свръхблизък кадър, със забързани на фона на асид музика облаци. Обсъждаха дори скоро да застане пред камерите. Издигаше се, летеше и моментът, когато родителите му щяха да се гордеят с него, изглеждаше съвсем близо.

„Работя в телевизията“ — самото споменаване му доставяше задоволство. Обичаше да крачи по Беруик Стрийт към режисьорския офис с раница, пълна със записи, и да кима на колегите си. Харесваше подносите със суши и партитата, обичаше да си сипва от бутилки, охладени в купи с лед, да поръчва куриер и да произнася реплики като: „Налага се да изрежем шест секунди“. Тайничко се наслаждаваше на факта, че работи в индустрия, която държи на външния вид и цени младежта. В този дързък нов телевизионен свят не съществуваше възможност да влезеш в конферентна зала и да свариш групичка шейсетинагодишни да си напрягат мозъците. Какво ставаше с телевизионните хора, когато достигнат определена възраст? Къде отиваха? Нямаше значение; харесваше му. Допадаше му изобилието от млади жени като Наоми — дръзки, амбициозни столичанки. В миг на рядко колебание, веднъж Декстър се бе запитал дали липсата на интелект няма да го спъне, но сегашната му работа изискваше увереност, енергия, навярно дори известна арогантност — все качества, които притежаваше. Е, трябваше да си схватлив, но не като умницата Ема. Просто ловък и амбициозен комбинатор.

Обожаваше новия си апартамент в близкия Белсаиз Парк — целият в тъмно дърво и бронз — и обожаваше Лондон, разстлал се огромен и нежно-мъглив пред него в този ден на свети Суидин. Мечтаеше да сподели въодушевлението си с Ема, да й представи нови възможности, нови преживявания, нови социални кръгове, да доближи живота и до своя. Кой знае, нищо чудно Наоми и Ема дори да се сприятелят.

Приласкан от тези мисли и на границата на съня, усети как върху лицето му се спуска сянка. Отвори едно око и приспи клепач.

— Здравен, красавице.

Ема го срита силно в хълбока.

— Ох!

— Никога, никога повече не ми го причинявай!

— Какво?

— Знаеш какво! Все едно съм животно в зоопарка, а ти ме ръгаш с пръчка, майтапиш се…

— Не ти се присмивах!

— Гледах те как се лигавиш с приятелката си, кикотиш се…

— Не ми е приятелка и се смеехме на менюто…

— Присмивахте се на работното ми място.

— Е, и? Ти не го ли правиш?

— Да, но аз работя там. Надсмивам се над нещастието, а ти се надсмиваш над мен!

— Ем, не бих… никога не бих…

— Така изглежда.

— Е, извинявай.

— Добре. — Тя сгъна крака под себе си и приседна до него. — А сега си закопчай ризата и ми подай бутилката.

— Тя наистина не ми е приятелка. — Декстър закопча три копчета отдолу и зачака тя да се хване на въдицата. Не стана и той пробва отново. — Просто спим от време на време заедно, това е.

Когато възможността за връзка избледня, Ема се постара да си създаде броня срещу безразличието на Декстър и тези дни подобни забележки не й причиняваха по-силна болка, отколкото, да речем, тенис топка, улучила я внезапно по тила. Тези дни почти не трепваше.

— Прекарвате си приятно. Несъмнено. — Наля си вино в пластмасова чаша. — Щом не ти е приятелка, как да я наричам?

— Не знам. „Любовница“?

— Това не включва ли чувства?

— Ами „завоевание“? — ухили се той. — Позволено ли е днес да се използва терминът „завоевание“?

— Или „жертва“. „Жертва“ ми харесва. — Ема легна рязко, пъхнала неловко пръсти в джобовете на тънките си. — Вземи си я.

Подхвърли върху гърдите му плътно сгъната банкнота от десет лири.

— Няма начин.

— Има начин.

— Твои са!

— Декстър, чуй ме! Не се дава бакшиш ни приятели.

— Не е бакшиш, подарък е.

— Парите не са подарък. Ако искаш да ми купиш нещо, много мило, но не и пари. Невъзпитано е.

Той въздъхна и мушна банкнотата в джоба си.

— Извинявай. Отново.

— Добре — каза тя и легна до него — Хайде. Разказвай тогава.

Той се ухили и се привдигна на лакът.

— През почивните дни имаше парти за сближаване на екипа.

„Парти за сближаване ни екипа“ — помисли си тя. — Вече е човек, който ходи на партита за „сближаване на екипа“.

— Бях я виждал и офиса и отидох да я поздравя, да й кажи добре дошла сред нас, съвсем официално, с протегната ръка, а тя ми се усмихна, намигна ми, обгърна ме през врата, придърпа ме към себе си и… — Той сниши глас до развълнуван трепет. — И ме целуна, представи си!

— Целуна те значи — повтори Ема и поредната топка за тенис улучи целта.

— И ми пъхна нещо в устата с език. „Какво е това?“, попитах, а тя само ми смигна и отговори: „Ще разбереш“.

След кратко мълчание Ема попита:

— Фъстък ли беше?

— Не…

— Малък печен фъстък…

— Не, беше таблетка.

— Нещо като тик-так? Заради лошия ти дъх?

— Нямам лош…

— Не си ли ми разказвал и друг път същата история?

— Не, онова беше друго момиче.

Тенис топките се заредиха бързо, тук-там заместени от добрите стари топки за крикет. Ема се протегна и впери очи в небето.

— Трябва да забраниш на момичетата да ти пъхат таблетки в устата, Декс, нехигиенично е. И опасно. Някой ден ще ти дадат капсула с цианид.

Декстър се разсмя.

— Искаш ли да чуеш какво стана после?

Тя опря пръст в брадичката си.

— Искам ли? Не, не мисля. Не искам.

Но той все пак й разказа — обичайният сюжет с тъмни стаички в клубовете, телефонни обаждания посред нощ и таксита призори; безкрайната шведска маса, наречена сексуален живот на Декстър. Ема се насили да не слуша, а само да следи устата му. Приятна уста, доколкото си спомняше, и ако беше дръзка, безочлива и асиметрична като Наоми, щеше да се наведе и да го целуне. Хрумна й, че никога не е целунала никого, тоест никога не е понечвала сама да целуне някого. Бяха я целували пияни момчета по партитата, разбира се, изневиделица и твърде силно: ненадейни като крошета целувки. Йън се бе опитал преди три седмици, докато чистеше фризера за месо — такова рязко се приведе към нея, сякаш щеше да я удари с глава. Дори Декстър я бе целунал веднъж, преди много, много години. Толкова ли ще е страшно, ако сега тя го целуне? Какво ще последва, ако се реши? Да поеме инициативата, да свали очилата, да го прегърне, докато говори, и да го целуне, да го целуне.

— Та Наоми се обажда в три сутринта и казва: „Качвай се на такси. На мига“.

Представи си го съвършено ясно как избърсва уста с опакото на дланта си — целувка като крем карамел. Извърна глава и се вгледа в другите по хълма.

Вечерният светлик вече бледнееше и двеста преуспели, привлекателни млади мъже и жени подхвърляха фризбита, палеха сгъваеми барбекюта, крояха планове за нощта. Но тя се чувстваше отчуждена от тези хора с интересни кариери. CD плеъри и велосипеди с двайсет скорости, сякаш гледаше телевизионна реклама — за водка навярно или за малки спортни коли. „Защо не се прибереш у дома, скъпа? — каза й майка й снощи. — Стаята ти е непокътната…“

Погледна отново към Декстър, който още разказваше за любовния си живот, после над рамото му към двама младежи. Целуваха се агресивно; жената бе коленичила над мъжа, който лежеше с покорно отпуснати назад ръце, преплел пръсти в нейните.

— В крайна сметка три дни не излязохме от стаята в мотела.

— Съжалявам, отдавна спрях да слушам.

— Казвах просто…

— Как мислиш, какво намира у теб?

Декстър сви рамене, сякаш не проумява въпроса.

— Казва, че съм сложно устроен.

— Сложно устроен. Ти си като пъзел от две части. — Тя се изправи и изтупа тревата от глезените си. — От твърд картон. — После дръпна нагоре крачола на джинсите. — Гледай какви крака. — Стисна туфичка косми между палеца и показалеца си. — Краката ми са обрасли с руно. Приличам на президента на шимпанзетата.

— Направи си кола-маска тогава. Мата Космата.

— Декстър!

— Краката ти обаче са страхотни. — Пресегна се и я щипна по глезена. — Ослепителна си.

Тя го бутна по лакътя и той се стовари върху тревата.

— Не мога да повярвам, че ме нарече Мата Космата. — Двамата зад него продължаваха да се целуват. — Виж ги онези. Не, не зяпай! — Декстър надзърна през рамо. — Чувам ги. Долавям всмукването чак дотук. Все едно някои отпушва вана. Казах ти да не зяпаш!

— Защо не? На обществено място сме.

— Защо се държат така на обществено място? Прилича на природонаучен филм.

— Може би са влюбени.

— Така ли изглежда любовта? Олигавени устни и омачкана пола?

— Понякога.

— Все едно се мъчи да всмуче главата му. Ще си изкълчи челюстта, ако не внимава.

— Добре изглежда.

— Декстър!

— Исках да кажа, че ми изглежда невредима.

— Знаеш ли, малко е странно да си непрекъснато обсебен от мисли за секс, звучи отчаяно и тъжно…

— Защо ли не изпитвам тъга? Или отчаяние?

Ема, която изпитваше такива чувства, не отговори. Декстър я сръга с лакът.

— Знаеш ли какво трябва да направим? Ти и аз?

— Какво?

— Да вземем по едно „Екстази“ — ухили се тон.

— „Екстази“? Какво е „Екстази“? — безизразно попита тя. — О, да, май съм чела статия за това. Не съм пригодена за пречупващи съзнанието химикали. Веднъж оставих лепилото отворено и си помислих, че обувките ми се опитват да ме изядат. — Той се засмя доволно, а тя скри усмивката си в пластмасовата чаша. — Както и да е… Предпочитам чистото, възвишено опиянение на алкохола.

— „Екстази“ освобождава всички задръжки.

— Затова ли прегръщаш всеки срещнат?

— Мисля просто, че трябва да се позабавляваш.

— Аз се забавлявам. Нямаш представа колко се забавлявам.

Тя легна по гръб и се взря в небето. Усещаше, че той я гледа.

— А ти? — попита я с психиатричния си глас. — Новини? Вълнения? Любов?

— О, познаваш ме. Не съм способна на чувства. Аз съм робот. Или монахиня. Робот-монахиня.

— Не си. Преструваш се, но не си.

— О, не ми прави впечатление. Харесва ми да остарявам сама.

— На двайсет и пет си, Ем…

— Превръщам се в интелектуалка с бархетни гащи на цветенца.

Декстър не беше сигурен какво е бархет, но въпреки това усети павловска тръпка на възбуда при споменаването на думата „гащи“. Ема говореше, а той си я представяше в бикини на цветенца. Накрая реши, че гащи на цветенца няма да й отиват; не отиват на никого всъщност; бикините трябва да са черни или червени като онези на Наоми. Тогава му хрумна, че навярно не схваща иронията. Еротичните въжделения отнемаха голям процент от умствената енергия на Декстър и той се почуди дали Ема не е права, че сексуалният аспект на битието го разсейва прекалено много. Ежечасово се захласваше като идиот по рекламни плакати, корици на списания, кремави милиметри от презрамка на сутиен на случайна минувачка. Положението се влошаваше значително през лятото. Определено беше неестествено да се чувства като излязъл от затвора през цялото вреже? Трябваше да се съсредоточи. Един скъп на сърцето му човек беше на ръба на нервен срив и той трябваше да се съсредоточи върху това, а не върху трите момичета зад Ема, които започнаха да се пръскат с вода.

Съсредоточи се! Съсредоточи се. Той отклони мислите си от темата за секса, усмири летливия си като реактивен самолет ум.

— Ами онзи мъж?

— Кой мъж?

— В ресторанта, сервитьорът. Изглежда като шеф на компютърен клуб.

— Йън? Какво по-точно?

— Защо не излезеш с Йън?

— Млъкни, Декстър! Йън ми е само приятел. Подай ми бутилката, моля.

Гледаше я как отпива от виното — вече топло като сироп за кашлица. Не беше сантиментален, ала понякога се смълчаваше и просто съзерцаваше как Ема Морли се смее или разказва история, абсолютно убеден, че не познава по-добър човек от нея. Понякога почти му се приискваше да го изрече гласно, да я прекъсне и да й го каже. Но този път не се почувства така. Този път си помисли колко изморена изглежда, тъжна и бледа, и когато погледнеше надолу, брадичката й увисваше леко. Защо не си сложеше контактни лещи вместо тези огромни грозни очила? Вече не беше студентка. И велурените диадеми не й правеха никаква услуга. Необходим й е, помисли си с дълбоко съчувствие той, някой, който да я улови за ръката и да отключи потенциала й. Представи си като на монтаж как благородно и мило наблюдава Ема, докато тя пробва десетки невероятни рокли. Да, наистина трябваше да й обръща повече внимание и щеше да го прави, ако ежедневието му не беше толкова вихрено.

Но в краткосрочен план? Можеше ли да й помогне да се почувства по-добре, да повдигне духа й, да я окуражи? Хрумна му нещо. Улови я за ръката и тържествено обяви:

— Знаеш ли, Ем, ако още си сама, когато навършиш четирийсет, ще се оженя за теб.

Тя го изгледа с неприкрито отвращение.

— Предложение ли е това, Декс?

— Не сега, просто някога, ако и двамата се отчаем.

Тя се засмя горчиво.

— И какво те кара да смяташ, че бих пожелала да се омъжа за теб?

— Е, приемам го за даденост.

Тя поклати бавно глава.

— Опасявам се, че трябва да се подредиш на опашката. Приятелят ми Йън ми каза същото, докато дезинфекцирахме хладилника за месото. Само дето ми даде срок до трийсет и пет.

— Е, да не обиждам Йън, но определено смятам, че трябва да почакаш пет години повече.

— Не смятам да чакам нито него, нито теб! И без това няма да се женя.

— Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

— От една мъдра стара циганка.

— Подозирам, че причините са принципни или нещо такова…

— Просто… не е за мен, това е.

— Виждам те като наяве. Дълга бяла рокля, шаферки, малки лакеи, сини жартиери… — Жартиери. Съзнанието увисна за думата като риба на кука.

— Всъщност смятам, че в живота има далеч по-важни неща от любовните връзки.

— Какви? Кариерата ти например? — Тя го стрелна укоризнено с очи. — Съжалявам.

И двамата погледнаха отново към небето, преливащо вече в нощен здрач, и след миг тя се обади:

— Ако искаш да знаеш, днес кариерата ми пое нагоре.

— Уволниха ли те?

— Повишиха ме — засмя се тя. — Предложиха ми да стана управител.

Декстър се изправи рязко.

— На това място? Трябва да откажеш.

— Защо? Няма нищо лошо в ресторантьорството.

— Ем, може да копаеш уран със зъби. Няма проблем, стига да си щастлива. Но ти мразиш тази работа, мразиш всяка секунда.

— Е, и? Повечето хора мразят работата си. Нали затова я наричат работа.

— Аз си обичам работата.

— Да, добре, но не можем всички да работим в медиите, нали? — Ядоса я тонът й — присмехулен и горчив. И още по-зле — усети горещи нелогични сълзи да напират в очите й.

— Хей! Мога да ти намеря работа!

— Каква? — засмя се тя.

— При мен. В „Редлайт Пръдакшънс“. — Идеята го запали. — Като асистент. По принцип се започва като стажант, което не се заплаща, но ти си брилянтна и…

— Декстър, благодаря, но не искам да работя в телевизията. Знам, че днес всички са петимни да постъпят в телевизията, все едно е най-престижната работа на света. — „Звучиш истерично — помисли си, — ревниво и истерично“. — А аз дори не знам какво означава медия. — „Млъкни, успокой се“. — Искам да кажа… чудя се какво правите по цял ден… Пиете бутилирана вода, вземате наркотици и си фотокопирате дребните реплики…

— Хей, трудим се усърдно, Ем!

— Искам да кажа… ако хората таяха същото страхопочитание към медицинските или социалните работници или към учителите, както към проклетите медии…

— Тогава стани учителка! Ще бъдеш невероятна учителка…

— Настоявам да си запишеш: „Няма да давам съвети за кариерата на Ема“.

Вече говореше на твърде висок глас, почти крещеше. Последва дълго мълчание. Защо се държи така? Той само се опитва да й помогне. А каква полза извлича от приятелството им? Ще стане и ще си тръгне. Точно така. Обърнаха се едновременно един към друг.

— Съжалявам — каза той.

— Не, аз съжалявам.

— За какво?

— Че дърдоря като… смахната стара крава. Съжалявам. Изморена съм… лош ден… съжалявам, че съм толкова отегчителна.

— Не си чак толкова отегчителна.

— Напротив, Декс. Кълна се, отегчавам себе си.

— Не и мен. — Той я улови за ръката. — Не можеш да ме отегчиш. Ти си една на милиони, Ем.

— Не съм дори една на три.

Той леко я ритна.

— Ем?

— Какво?

— Просто го приеми. Млъкни и го приеми.

Погледаха се мълчаливо. Той легна отново и след миг тя също се отпусна на земята и подскочи лекичко, усетила ръката му под раменете си. Последва неловък момент на взаимно неудобство. Накрая тя се обърна на една страна и се сгуши до него. Той я обгърна по-здраво и заговори в косата й.

— Знаеш ли какво не разбирам. Всички ти повтарят колко си страхотна, умна и забавна и талантлива и прочее, и прочее. Непрекъснато. Аз ти го казвам от години. Защо не искаш да повярваш? Какво целят хората според теб, Ем? Мислиш ли, че тайничко съзаклятничат да са добри към теб?

Тя притисна глава към рамото му, за да го накара да млъкне. Иначе щеше да се разплаче.

— Много си мил. Но трябва да тръгвам.

— Не, остани още малко. Ще си купим още една бутилка.

— Не те ли чака Наоми? Натъпкала уста с наркотици като дребен дрогиран хамстер?

Тя изду бузи, Декстър се засмя и на нея й поолекна.

Останаха още малко, после пак се отбиха в магазина за вино и се върнаха на хълма да погледат залеза над града, отпивайки от бутилката и похапвайки от големия пакет скъпи солени бисквитки. Откъм зоопарка долитаха странни животински звуци и накрая двамата останаха сами на хълма.

— Трябва да се прибирам — каза тя и се и изправи замаяно.

— Можеш да спиш при мен, ако искаш.

Представи си пътя до дома — Северната линия, втория етаж на автобус Н38, после опасната разходка пеша до апартамента, който смърдеше неописуемо на пържен лук. Когато най-сетне се добере, парното ще бъде включено и Тили Килик ще я посрещне с разкопчана нощница, гребейки от буркан с песто и долепена до радиатора като гущер. Ирландският чедър ще е нагризан и телевизорът ще е включен. Не й се прибираше.

— Ще ти заема четка за зъби? — каза Декстър, сякаш прочел мислите й — Ще спиш на канапето.

Представи си как черната кожа на канапето му скърца под нея, главата й бучи от виното и двоуменето, и реши, че животът е твърде сложен и без това. Взе твърдо решение — напоследък й се случваше почти ежедневно. Никакви гостувания с преспиване, никаква поезия, никакво губене на време. Дойде моментът да сложи ред в живота си. Да започне на чисто.

Пета главаЗадължителни правила

Вторник, 15 юли 1992

Додеканисо, Гърция

Някой ден се събуждаш и всичко е съвършено.

Този приятен ден на свети Суидин ги свари под огромно синьо небе без никакви признаци за дъжд, на откритата палуба на ферибота, който бавно пореше Егейско море. С нови слънчеви очила и в нови летни дрехи те лежаха един до друг под сутрешното слънце и надмогнаха с дрямка махмурлука от снощната таверна. Ден втори от десетдневната островна екскурзия и Задължителните правила още не бяха нарушени.

Нещо като платонична Женевска конвенция. Правилата представляваха списък с основни забрани, съставен преди отпътуването с цел почивката да мине без „усложнения“. Ема беше отново необвързана след кратката мъглива връзка със Спайк — монтьор на велосипеди, чиито пръсти винаги миришеха на смазочно масло, приключила с небрежно присвиване на раменете и от двете страни, но поне повдигнала леко самочувствието й. А и велосипедът й беше в безупречно състояние.

Декстър пък беше спрял да излиза с Наоми, понеже, както обясни, „ставало твърде напечено“, каквото и да означаваше това. Последваха Ейврил, Сара, Мери, Мари, Сандра и Йоланда, преди да попадне на Ингрид — амбициозна манекенка, преквалифицирала се на моден стилист, след като била принудена да се откаже от подиума — обясни го на Ема, без да й мигне окото — понеже „циците й не се побирали на котешката пътечка“. При тези думи Декстър щеше да се пръсне от гордост.

Ингрид беше от онези сексуално дръзки момичета, които си носеха сутиените върху блузите, и макар Ема — или който и да било на този свят — да не я заплашваше по никакъв начин, всички заинтересовани прецениха, че е редно да се внесат известни уточнения, преди да разопаковат банските костюми и да изпият коктейлите. Не че нещо щеше да се случи — тази тясна пролука се беше затворила преди години и те вече бяха развили имунитет, застинали удобно в границите на непоклатимото приятелство. Все пак един юнски петък Декстър и Ема седнаха на открито в кръчма на Хампстед Хийт и съставиха Правилата.

Номер едно — отделни спални. При никакви обстоятелства не биваше да делят едно легло — нито двойно, нито единично, никакви пиянски прегръдки и милувки. Вече не бяха студенти.

— И без това не намирам смисъл в гушкането — каза Декстър. — Само ти се схващат крайниците.

Ема се съгласи и добави:

— И никакво флиртуване. Второ правило.

— Е, аз не флиртувам, така че… — заяви Декстър и потърка глезена й с крак.

— Сериозно! Никакви игрички, дори след няколко питиета.

— Игрички?

— Знаеш какво имам предвид. Никакво умилкване.

— С теб ли?

— С мен или с когото и да било. Всъщност това е Трето правило. Не искам да вися като плажна хавлия, докато ти мажеш с крем гърба на Лоте от Щутгарт.

— Ем, няма такава опасност.

— Няма. Защото е Правило.

Четвърто правило — по настояване на Ема — забраняваше голотата. Никакви нудистки бани — физическо целомъдрие и дискретност на всяка цена. Не желаеше да вижда Декстър по бельо или под душа или опазил я Бог, в тоалетната. За да си отмъсти, той предложи Пето правило. Никакъв „Скрабъл“. Приятелите му все повече се запалваха по игрословици — смахнати многознайковци, копнеещи да съчинят тройна дума — но не него му се струваше, че са създали играта с изричната цел да го накарат да се чувства като отегчен глупак. Никакъв „Скрабъл“ и никакъв „Богъл“. Още не беше на смъртно легло. Сега, през Ден втори, все още не погазили Правилата, те лежаха върху палубата на древния ръждясал ферибот, който се поклащаше бавно от Родос към по-малките Додеканиски острови. Първата нощ прекараха в Стария град. Отпиваха възсладки коктейли от издълбани кокосови черупки, ухилени до ушите от приятното непознато усещане. Фериботът потегли от Родос още по тъмно, а сега, в девет, те лежаха и мълком ближеха рани от махмурлука, докато ръмжащият двигател разбъркваше като с миксер стомасите им. Ядяха портокали, четяха мълчаливо, изгаряха мълчаливо под слънцето, съвършено щастливи сред мълчанието на другия.

Декстър го наруши пръв; въздъхна и остави книгата върху гърдите си — „Лолита“ на Набоков, подарък от Ема, която отговаряше за ваканционните четива, купчина книги като голямо строително блокче, подвижна библиотека, заела по-голямата част от куфара й.

Отмина минута. Той въздъхна отново за ефект.

— Какво ти става? — попита Ема, без да вдига поглед от „Идиот“ на Достоевски.

— Не ме увлича.

— Шедьовър е.

— Причинява ми главоболие.

— Трябваше да ти взема нещо с картинки и притурки.

— Е, харесва ми…

— „Гладната гъсеница“ или нещо подобно…

— Само ми е малко наситена. А и този приятел не престава да дърдори колко е превъзбуден и прочее.

— Сметнах, че ще му влезеш в положението. — Тя вдига слънчевите си очила. — Книгата е много еротична, Декс.

— Ако си падаш по невръстни момиченца.

— Ще ми обясниш ли пак защо те изгониха от езиковото училище в Рим?

— Казах ти! Тя беше на двайсет и три, Ем!

— Заспивай тогава. — Ема вдигна руския си роман. — Филистимец!

Той облегна глава върху раницата си, но в същия миг до него застанаха двамина, засенчвайки лицето му. Момичето беше симпатично и нервно, момчето — едро и бледо, бяло почти като магнезий на светлината на утринното слънце.

— Извинете — каза момичето.

Декстър заслони очи и им се усмихна широко.

— Здравейте.

— Не работите ли в телевизията?

— Възможно е — отвърна Декстър, изправи се, свали си слънчевите очила и кимна многозначително. Ема изстена тихо.

— Как се наричаше — „с размах“?

Винаги изписваха заглавието на програмата с малка буква — модерен похват по онова време.

Декстър вдигна ръка.

— Виновен!

Ема се изсмя кратко през нос и той я стрелна с очи.

— Смешен анекдот — кимна тя към своя роман от Достоевски.

— Знаех си, че съм те виждала по телевизията! — сръга момичето приятеля си — Нали ти казах?

Бледото момче пристъпи от крак на крак и измърмори нещо. После настана тишина. Декстър долови с пълна сила боботенето на двигателя и усети „Лолита“, разтворена върху гърдите си. Пъхна я тихомълком в чантата си.

— На екскурзия, а? — попита ги.

Очевидно излишен въпрос, но пък му позволи да надене телевизионния си образ — на страхотно, земно момче, с което са се запознали в бара.

— Да, на екскурзия — изломоти младежът.

Пак гробна тишина.

— Това е приятелката ми Ема.

— Здрасти — надзърна Ема над очилата си.

Момичето присви очи към нея.

— И ти ли си в телевизията?

— Аз? Не, за бога! — ококори се тя. — Но не спирам да мечтая.

— Ема работи в „Амнести Интернешънъл“ — гордо обяви Декстър и я обгърна през рамо.

— Почасово. Основно работя в ресторант.

— Управител е. Но скоро ще напуска. През септември ще става учителка. Нали, Ем?

Ема го изгледа безучастно.

— Защо говориш така?

— Как? — засмя се предизвикателно Декстър, но младежите се размърдаха смутено; момчето погледна към морето, сякаш размисля дали да не скочи. Декстър реши да приключи интервюто: — Е, ще се видим на плажа, нали? Ще пийнем по бира.

Двамата се усмихнаха и се запътиха към пейката си.

Декстър никога не се беше домогвал съзнателно до славата, макар винаги да бе искал да преуспява. А какъв е смисълът да преуспяваш тайно? Хората трябва да знаят. Сега, след като бе пожънал слава, тя му се струваше като естествено продължение на популярността в училище. Не беше мечтал да стане и телевизионен водещ — че кой ли мечтае? — но посрещна със задоволство констатацията, че е природен талант. Застана пред камерата и се почувства като човек, седнал за пръв път пред пианото и открил, че е виртуоз. Шоуто не бе толкова тематично, колкото другите, за които беше работил, по-скоро поредица от музикални групи на живо, видеоклипове, интервюта със знаменитости и, да, добре, не изискваше кой знае какво. Достатъчно беше да гледа в камерата и да крещи: „Вдигнете сега малко шум!“. Но го правеше толкова добре, толкова обаятелно, толкова самоуверено и чаровно.

Общественото признание обаче си оставаше ново преживяване. Беше достатъчно самокритичен да осъзнава, че притежава склонност към „перчене“, както би го нарекла Ема, и тайничко полагаше усилия да шлифова изражението си. Амбициран да не изглежда превъзбуден, самонадеян или фалшив, той целенасочено си придаваше вид, излъчващ послание: „Е, какво толкова? Някаква си телевизия“. Надянал въпросното изражение, той си сложи очилата и се върна към книгата.

Ема изгледа удивено представлението — преднамереното нехайство, леко издутите ноздри, усмивката, трептяща и ъгълчетата на устните му. Вдигна очилата си на челото.

— Няма да те промени, нали?

— Кое?

— Нищожната, миниатюрна слава.

— Мрази думата „слава“! Пфу!

— И коя предпочиташ? „Известен“?

— Какво ще кажеш за „прочут“? — ухили се той.

— Или „досаден“? Как ти се струна „досаден“?

— Да сменим темата, а?

— И ако обичаш, зарежи го.

— Кого?

— Кокни акцентът. Завършили сме Уинчестър Колидж, за бога!

— Не говоря с кокни акцент.

— Говориш, когато си господин Телевизия. Звучиш, сякаш си зарязал сергията, за да се снимаш в модерното шоу.

— Ти говориш с йоркширски акцент!

— Защото съм от Йоркшир.

Декстър спи рамене.

— Трябва да говоря така, за да не отблъсна зрителите.

— Ами ако отблъскваш мен?

— Знам, че те отблъсквам, но ти не си сред двата милиона, които гледат шоуто ми.

— О, твоето шоу значи?

— Телевизионната програма, в която участвам.

Тя се засмя и зачете отново. След малко Декстър се обади:

— Да не би да си…?

— Какво?

— Сред онези, които гледат „с размах“?

— Понякога. Като фон веднъж или дваж, докато си осчетоводявах чековата книжка.

— И как ти се струва?

Тя въздъхна и впи очи в книгата.

— Не ми е работа, Декс…

— Кажи ми все пак.

— Не разбирам от телевизия…

— Просто кажи какво мислиш.

— Добре… Мисля, че е все едно да слушаш цял час пиянски крясъци по микрофона, но както споменах…

— Ясно, разбрах. — Той погледна към книгата, после пак към Ема. — Ами аз?

— Какво ти?

— Е, добър ли съм? Като водещ.

Тя си свали слънчевите очила.

— Декстър, ти си най-добрият водещ на младежко предаване в цялата страна и за всички времена. Твърдя го най-сериозно.

Той се подиря гордо на лакът.

— Всъщност предпочитам да се смятам за журналист.

Ема се усмихна и прелисти книгата.

— Не се съмнявам.

— Защото наистина върша журналистическа работа. Проучвам, обмислям интервюто, задавам точните въпроси.

Тя подпря брадичка между палеца и показалеца си.

— Да, да, май гледах задълбочения ти разтвор с Ем Си Хамър. Много проникновено, много провокативно…

— Млъкни, Ем…

— Не, сериозно, да не повярваш как му влезе пол кожата — от музикалните му стремления до… до другите стремления. Беше… ненадминато.

Той я перна с книгата.

— Млъкни и чети.

Облегна се назад и затвори очи. Ема вдигна поглед да провери дали е усмихнат и също се усмихна.

Наближаваше пладне и докато Декстър дремеше, Ема зърна сушата — синьо-сива гранитна маса, издигаща се от най-чистото море, което беше виждала. Винаги беше смятала, че такива води са лъжа, разпространявана от брошурите, трик на обектива и лещите, но ето ги пред очите й — искрящи и смарагдовозелени. На пръв поглед островът изглеждаше необитаем, ако не броим сгушените край пристанището къщи с цвят на кокосов сладолед. Усети как тихо се засмива при вида им. Досега свързваше пътешествията с отчаяние. Всяка година, докато навърши шестнайсет, ваканциите представляваха двуседмично боричкане със сестра й в каравана във Файли. Родителите й междувременно пиеха чаша след чаша и съзерцаваха дъжда — нещо като суров експеримент за границите на човешката близост. В университета отиде да лагерува в Кеърнгормс с Тили Килик — шест дни в палатка с мирис на суха супа; от забавната, толкова ужасна, та чак смешна екскурзия накрая остана само ужасът.

Сега наблюдаваше, подпряна на парапета, как градът се приближава и започваше да проумява смисъла на пътешествията. Никога не се бе чувствала по-далеч от пералнята, от втория етаж на градския автобус, от стаичката на Тили Килик. Тук сякаш въздухът беше различен — не по вкус и аромат — а в самата си сърцевина. В Лондон въздухът беше нещо, през което надзърташ — като захвърлена рибна консерва. Тук всичко бе лъчисто и ярко, чисто и резливо.

Чу щракване на обектив и се обърна. Декстър пак я снимаше.

— Изглеждам ужасно — кача механично, макар навярно да не беше права.

Той приближи и облегна ръце върху парапета, от двете страни на кръста й.

— Красиво, нали?

— Да — отвърна тя, неспособна да си припомни миг, когато се е чувствала по-щастлива.

Слязоха от кораба — за пръв път усети, че слиза на твърда земя — и се озоваха сред гъмжилото на кея, където туристите се пазаряха за евтини квартири.

— Какво следва?

— Ще намеря къде да се настаним. Ти ме почакай в кафенето. Ще дойда да те взема.

— Нещо с балкон.

— Да, мадам.

— И с гледка към морето, моля. И с бюро.

— Ще се постарая.

Пошляпвайки със сандалите, той тръгна към тълпата на кея.

— И не забравяй! — подвикна му тя.

Той се обърна и я погледна, застанала на бетонната стена, стиснала с ръка шапката с широка периферия да не я отнесе топлият бриз, който изопваше тънката й синя рокля по тялото. Вече не носеше очила и гърдите й бяха осеяни с лунички, които никога не бе забелязвал. Голата кожа преливаше в розово и кафеникаво към шията й.

— Правилата — каза тя.

— Моля?

— Трябват ни две стаи. Разбра ли?

— Абсолютно. Две стаи.

Той се усмихна и се вля в множеството. Ема го проследи с поглед, после замъкна двете раници до малкото ветровито кафене. Бръкна в чантата си и извади химикалка и бележник — скъп, с текстилна подвързия, за да си води дневник по време на екскурзията.

Разлисти го до първата празна страница и се помъчи да измисли нещо, достойно да бъде написано — прозрение или наблюдение, по-оригинално от „всичко е наред“. Всичко беше наред. Обзе я неочаквано, непознато усещане, че е точно там, където иска да бъде.

Декстър и хазяйката стояха в средата на призната стая — снежнобели стени, студен каменен под, оскъдно мебелирана, ако не броим огромното двойно легло с желязна рамка, малкото бюро със стол и няколкото сухи цветя в буркан. Отвори двойните крила на вратата с малки прозорчета и излезе на широкия балкон, боядисан и цвета на небето и с изглед към пристанището долу. Все едно пристъпи сред фантастични декори.

— Колко сте? — попита хазяйката, подминала трийсетте и доста привлекателна.

— Двама.

— Колко ще останете?

— Не съм сигурен. Пет нощи, може и повече.

— Е, тук е отлично, мисля?

Декстър седна на двойното легло и се задруса замислено.

— Но с приятелката ми сме само, хмм… само добри приятели. Трябват ни две стаи.

— О, добре. Имам и втора.

Ема има лунички. За пръв път ги виждам. Около деколтето.

— Значи имате две стаи?

— Да, разбира се, имам две стаи.

— Нося добра и лоша новина.

— Казвай — затвори Ема книгата.

— Открих фантастично място, гледка към морето, балкон, малко над селцето, тихо, ако искаш да пишеш, с малко бюро, свободно е за пет нощи, а и за повече, ако решим.

— А лошата новина?

— Има само едно легло.

— О!

— О.

— Разбирам.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — подозрително попита тя. — Една спалия на целия остров?

— Разгарът на сезона е, Ем. Търсих навсякъде. — Запази хладнокръвие, не изпадай в истерия. Изиграй картата на чувството за вина. — Но ако държиш да продължа да търся…

Той се престори, че се надига изнурено от стола.

Тя го улови за ръката.

— Единично или двойно легло?

Лъжата явно подейства. Той седна отново.

— Двойно. Огромно двойно.

— Трябва да е колосално. За да отговаря на Правилата.

— Е — сви рамене Декстър, — аз предпочитам да ги възприемам като ориентири.

Ема сбърчи чело.

— Искам да кажа, Ем, че на мен ми е все едно…

— О, знам, знам…

— Но ако смяташ, че няма да ми устоиш…

— О, аз ще успея. Ти си проблемът.

— Защото, честно ти казвам, ако ме докоснеш с пръстче…

Ема хареса стаята. Застана на балкона, заслушана в цикадите — звук, който беше чувала само по филмите и подозираше, че е екзотична измишльотина. Очароваха я лимоните в градината — истински лимони, сякаш залепени по дърветата. За да не изглежда като провинциалистка, не изрече гласно мислите си, а отбеляза лаконично:

— Добре. Ще я наемем.

После, докато Декстър преговаряше с хазяйката, тя се шмугна в банята да продължи битката с контактните си лещи.

В университета Ема отстояваше категорично убеждението, че контактните лещи обслужват суетата и традиционните представи за идеализираната женска красота. Дебелите неподправени утилитарни рамки показваха, че пет пари не даваш за глупави тривиални неща като добрия външен вид, защото съзнанието ти е заето с по-възвишени теми. Но през годините след колежа тези доводи звучаха все по-абстрактно и показно и тя най-сетне се поддаде на настойчивите подкани на Декстър и си купи проклетите люспички, проумяла твърде късно, че през цялото време е отбягвала онзи момент във филмите — библиотекарката си сваля очилата и разтръсква къдрици. „О, колко сте красива, госпожице Морли!“

Лицето й в огледалото й изглеждаше странно — голо и беззащитно, сякаш за пръв път от девет месеца е без очила. Лещите й причиняваха стъписващи лицеви спазми, караха я да примигва безразборно. Залепяха се за пръстите или за скулите й като рибени люспи, или както сега, се пъхаха под клепачите й, заравяйки се дълбоко в скалпа. След енергично кривене и почти хирургична намеса успя да извади дребното нещо и излезе от банята със зачервени и насълзени очи.

Декстър седеше върху леглото с разкопчана риза.

— Ем? Плачеш ли?

— Не. Но още е рано да се каже.

Излязоха в потискащата пладнешка жега, откриха пътя към дългия полумесец от бял пясък, който се простираше на повече от миля отвъд селцето. Време беше за банските костюми. Ема бе обмислила подробно — навярно прекалено подробно — стила си, спирайки се най-сетне на черен цял бански. Спокойно можеха да кръстят модела „Едуардински“. Докато си събличаше роклята през главата, се почуди дали Декстър си е помислил, че не е избрала бикини от страх — все едно целият бански костюм принадлежи към категорията на очилата, планинарските боти и велосипедните каски — натрапчиво целомъдрен, предпазлив и не особено женствен. Не че я интересуваше, макар да се запита дали наистина го е зърнала да я зяпа, докато роклята минаваше над главата й. Както и да е, със задоволство отбеляза, че той е предпочел широки шорти. Седмицата в леглото до Декстър можеше да й причини повече неудобства, отколкото би могла да понесе.

— Извинявай — каза той, — да не би да си момичето от рекламата на „Ипанема“?

— Не, аз съм баба й.

Тя седна и се помъчи да намаже краката си с лосион, без да раздрусва бедрата си.

— Какво е това? — попита Декстър.

— Фактор 30.

— По-добре легни под одеяло.

— Не искам да прекалявам със слънцето още на втория ден.

— Като блажна боя е.

— Не съм свикнала със слънцето. Не съм околосветски пътешественик като теб. Искаш ли?

— Противник съм на слънцезащитните кремове.

— Понякога си толкова сложен, Декстър.

Той се усмихна и продължи да я наблюдава иззад тъмните очила. Забеляза как изпънатата нагоре ръка повдига гърдата й под черната тъкан на банския костюм — окръглена, бледа и мека плът около ластичното деколте. Когато Ема приведе глава и отметна коса, за да намаже врата си с лосион, той усети приятното замайване, придружаващо желанието. О, божичко, помисли си, още осем дни така! Банският костюм беше силно изрязан на гърба и тя потупваше несръчно най-ниската част.

— Искаш ли да ти намажа гърба? — попита я.

Предложението беше изтъркан безочлив похват, под нивото му, разбира се, и той реши да го замаже като чисто медицинска загриженост.

— Нали не искаш да изгориш?

— Добре, давай.

Ема се намести между краката му, облегнала глава върху коленете си. Той започна да разтрива лосиона, толкова приведен, че усещате как дъхът му облъхва врата й, усещаше и жегата, излъчвана от кожата й. И двамата се стараеха да създават впечатление, че поведението им е съвсем обичайно и по никакъв начин не нарушава Второ и Четвърт правило, забраняващи флиртуването и отстояващи физическото целомъдрие.

— Доста дълбоко е изрязан, нали? — докосна той с пръсти най-долната част на гръбнака й.

— Добре, че не го сложих наопаки — отвърна тя и в последвалата тишина и двамата си помислиха: „О, божичко! О, божичко! О, божичко!“.

За отвличане на вниманието тя придърпа глезена му и попита:

— Какво е това?

— Татуировката ми. От Индия. — Ема я разтърка с палец, сякаш да я изтрие. — Поизбледняла е. Ин и ян — обясни той.

— Прилича на пътен знак.

— Символизира съвършената хармония между противоположностите.

— Означава „Край на ограничението на скоростта“. Означава, че трябва да носиш чорапи.

Декстър се засмя и положи длани върху гърба й, очертавайки с палци лопатките й. Помълчаха малко.

— Готово! — ведро възкликна той. — Вече си бронирана. Да поплуваме!

Така се нижеше дългият горещ ден. Плуваха, спяха, четяха и когато най-жестоката жега изтля и плажът се напълни с хора, възникна проблем. Декстър го забеляза пръв.

— Лъжат ли ме очите, или…?

— Какво?

— Всички на брега ли са голи?

Ема се огледа.

— О, да. — Сведе отново очи към книгата. Не зяпай, Декстър.

— Не зяпам. Наблюдавам. Дипломиран антрополог съм, забрави ли?

— Дипломира се с тройка, нали?

— Не, с четворка. Виж, ето ги нашите приятели.

— Кои приятели?

— От ферибота. Ей там! Правят си барбекю.

На двайсет метра от тях мъжът се привеждаше — блед и чисто гол — над опушен алуминиев поднос, сякаш да се стопли, а жената стоеше на пръсти и размахваше два бели и един черен триъгълник. Декстър й помаха ведро в отговор.

— Гоооола си!

Ема извърна поглед.

— Не бих могла.

— Какво?

— Да пека наденички гола.

— Много си консервативна, Ем.

— Не от консерватизъм, а от гледна точка на безопасността. Не си ли чувал за хранителна хигиена?

— Аз бих отишъл гол на барбекю.

— И това е разликата между нас, Декс, ти си тъмен субект, твърде сложно устроен.

— Дали да не отидем да кажем „здрасти“?

— В никакъв случай!

— Само ще си побъбрим.

— С пилешко шишче в едната ръка и с неговото шишче и другата? Не, благодаря. Освен това ще нарушим нудисткия етикет и прочее.

— Какъв етикет?

— Да разговаряш с гол човек, а ти да си облечен.

— Не знам…

— Просто се съсредоточи в книгата.

Тя се обърна към дърветата край плажа, но през годините бе опознала толкова дълбоко Декстър, че понякога чуваше как идеите се вмъкват в съзнанието му като камъни в кал, и естествено:

— Как мислиш?

— За кое?

— Да го направим ли?

— Какво?

— Да се съблечем?

— Не, ние няма да се събличаме.

— Всички са голи.

— Няма значение! Ами Четвъртото правило?

— Не е правило, а ориентир.

— Не, правило е.

— И? Ще го нарушим.

— Нарушим ли го, значи не е правило.

Той се отпусна нацупено върху пясъка.

— Малко грубичко изглежда. Заради това.

— Добре, ти се събличай. Аз ще внимавам да не те гледам.

— Няма смисъл да се събличам само аз — измърмори кисело той.

Тя също полегна отново.

— Декстър, защо, за бога, си се заинатил да ме съблечеш?

— Мислех си просто, че ще се поотпуснеш без дрехите.

— Невероятно, невероятно…

— Не мислиш ли, че ще се отпуснеш?

— НЕ!

— Защо не?

— Няма значение защо не! Освен това не смятам, че приятелката ти ще остане доволна.

— Ингрид няма да се впечатли, тя не е тесногръда. Съблече си блузката на летището в…

— Е, съжалявам, че те разочаровам, Декс…

— Не ме разочароваш…

— Но има разлика…

— Каква разлика?

— Първо, Ингрид е била модел…

— Е, и? Ти също можеш да си модел.

Ема се изсмя.

— О, Декстър, наистина ли го мислиш?

— За каталози или нещо подобно… Имаш приятна фигура.

— Приятна фигура! Божичко!

— Говоря напълно обективно. Ти си много привлекателна жена…

— Която не възнамерява да се съблича! Ако искаш загар по задните си части, действай! А сега, ако обичаш, да сменим темата.

Той се обърна и легна по корем до нея, отпуснал глава върху ръцете си. Лактите им се докосваха и за пореден път тя чу мислите му. Той я сръга с лакът.

— Не че ще е нещо невиждано.

Тя остави бавно книгата, вдигна слънчевите очила и отпусна глава върху ръцете си — огледален образ на Декстър.

— Моля?

— Казвам само, че и двамата нямаме нещо, което другият не е виждал. От гледна точка на нудизма. — Тя се втренчи в него. — Онази нощ, помниш ли? След абсолвентския бал? Единствената ни любовна нощ?

— Декстър?

— Казвам само, че не крием някакви изненади. Генитални имам предвид.

— Мисля, че ще повърна.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Беше отдавна.

— Не толкова отдавна. Затварям очи и си го представям…

— Недей…

— Да, ето те…

— Беше тъмно…

— Не чак толкова…

— Бях пияна…

— Вечното оправдание…

— Вечното?

— И не беше толкова пияна…

— Достатъчно пияна да сниша летвата. Освен това, доколкото си спомням, нищо не се случи.

— Е, не бих го нарекъл нищо. Не и от ъгъла, където лежах. Лежах? Лъжех?

— Лъжех. Бях млада. Нямах опит. Всъщност съм го изтрила от съзнанието си. Като катастрофа.

— Е, аз не съм. Затварям очи и си те представям на фона на утринната светлина… дочените ти панталони, проснати провокативно върху килима.

Тя го перна силно по носа с книгата.

— Ох!

— Виж, наистина няма да се съблека. И не носех дочени панталони. Никога през живота си не съм обличала дочени панталони.

Тя прибра книгата и се засмя тихичко.

— Защо се смееш? — попита той.

— Дочени панталони. Развеселяваш ме понякога.

— Нима?

— От време на време. Мястото ти е в телевизията.

Той се усмихна доволно и затвори очи. Наистина си спомняше ярко Ема през онази нощ, легнала върху единичния матрак, гола, с изключение на полата около кръста й, отпуснала ръце над главата, докато се целуваха. Този образ в крайна сметка го приспа.

Върнаха се в стаята късно следобед, изморени, лепкави и с кожа, настръхнала от слънцето, и ето го отново — леглото. Заобиколиха го и излязоха на балкона с изглед към морето, млечнобяло сега под синьото небе, розовеещо в залеза.

— Е? Кой ще се къпе пръв?

— Ти. Аз ще почета.

Седна върху избледнелия шезлонг под вечерната сянка, заслушана в звука на течащата вода, мъчейки се да се съсредоточи върху дребните букви на руския роман, които сякаш се смаляваха с всяка страница. Стана рязко и отвори миниатюрния хладилник, който бяха напълнили с вода и бира, взе си кутийка и забеляза, че вратата на банята зее.

Нямаше завеса и тя виждаше Декстър, застанал настрани под студените капки, затворил очи срещу струята с отметната назад глава с вдигнати ръце. Огледа лопатките му, дългия кафеникав гръб, двете дупчици в основата на гръбнака над малкия бял задник. Но, о, божичко, той се извърна… Кутийката бира се изплъзна от дланта й и експлодира. Съскаше, пенеше се и се въртеше шумно по пода. Тя метна хавлия върху нея, сякаш да улови див плъх, после вдигна очи и видя Декстър — своя платоничен приятел, чисто гол, ако не броим дрехите, които държеше небрежно пред тялото си.

— Изпуснах я! — извика тя, обирайки пяната с хавлията, и си помисли: „Още седем дни и нощи така и ще се самовзривя!“.

Сега беше неин ред да се изкъпе. Затвори вратата, отми бирата от ръцете си и се загърчи, мъчейки се да се съблече в тясната влажна баня, която още ухаеше на афтършейва му.

Четвъртото правило изискваше Декстър да излезе на балкона, докато тя се подсушава и облича, но след няколко експеримента той установи, че ако наклони глава под определен ъгъл, без да сваля слънчевите очила, отражението и се вижда в стъклената врата. В момента Ема се пресягаше да намаже с лосион долната дъга на прясно загорелия си гръб. Проследи как извива хълбоци, докато си слага бикините, как гръбнакът й оформя ясна бразда, а лопатките — сводеста арка, докато си закопчава сутиена, как вдига ръце и синята лятна рокля се спуска като театрална завеса.

Излезе при него на балкона.

— Защо да не останем тук? — предложи той. — Вместо да скитаме от остров на остров, да останем тук една седмица, после се връщаме в Родос и оттам — у дома.

Тя се усмихна.

— Добре. Може.

— Няма ли да се отегчиш?

— Не мисля.

— Значи си доволна?

— Е, лицето ми е като препечен домат, но иначе…

— Дай да видя.

Тя затвори очи и вдигна брадичка нагоре. Мократа й коса беше вчесана назад и откриваше чистото и, светло лице. Ема, но нова-новеничка. Тя сияеше и в съзнанието му изплува изразът „целуната от слънцето“, после си помнели: „Целуни я, докосни лицето й и я целуни“.

Тя отвори рязко очи.

— А сега какво? — попита.

— Каквото пожелаеш.

— „Монопол“ или „Скрабъл“?

— Не съм съвършен.

— Добре, да вечеряме тогава. Предлагат нещо, наречено Гръцка салата.

Ресторантите в селцето се отличаваха с характерната особеност да си приличат като две капки вода. Навсякъде из въздуха витаеше миризма на обжарено агне. Седнаха в тиха таверна в края на пристанището, където започваше полумесецът на плажа, и пиха вино с вкус на бор.

— Коледни елхи — каза Декстър.

— Дезинфектант — каза Ема.

От тонколоните, скрити зад пластмасовите лози, звучеше „Ла Исла Бонита“ на Мадона, изпълнена на цитра. Хапнаха застоял хляб, прегоряло агне, възкисела салата, но всичко им хареса. След време дори виното им допадна като екзотична вода срещу лош дъх и Ема се почувства готова да наруши Второ правило — „флиртуването забранено“.

Кокетството не й се удаваше по природа. Опитите й да се държи като малко пухкаво котенце изглеждаха нелепо и несръчно, все едно се мъчи да води сериозен разговор, яхнала ролери. Но рецината, съчетана със слънцето, я настрои сантиментално и лекомислено. Тя посегна към ролерите.

— Имам идея.

— Да?

— Ако ще стоим тук осем дни, ще изчерпим всички теми за разговор, нали?

— Не е задължително.

— Но за всеки случай. — Тя се приведе напред и положи длан върху китката му. — Смятам, че трябва да споделяме с другия нещо, което не знае.

— Някаква тайна?

— Точно така, тайна, нещо неочаквано. Всяка вечер до края на екскурзията.

— Като че играем на „бутилка“? — Декстър подбели очи; смяташе се за играч на „бутилка“ от световна класа. — Добре. Ти си първа.

— Не, ти.

— Защо аз?

— Имаш по-широк избор.

Вярно беше, разполагаше с почти неограничено количество тайни. Можеше да й каже, че тази вечер я видя как се облича или че остави нарочно вратата на банята отворена, докато се къпеше. Или как е взимал хероин с Наоми, или как преди Коледа се впусна в бърз неприятен секс със съквартирантката на Ема — Тили Килик: масаж на стъпалата, излязъл ужасяващо от контрол, докато Ема пазаруваше свещички за елхата от „Улуъртс“. По-добре обаче да избере нещо, което не изважда наяве плиткоумието, лекомислието, двуличието и суетата му.

Замисли се.

— Добре… — Прочисти гърло. — Преди няколко седмици в един клуб се понатиснахме с едно приятелче…

Ема зяпна.

— Мъж? — И се засмя. — Свалям ти шапка, Декс, пълен си с изненади.

— Не е кой знае какво, полигавихме се само, а и аз бях мъртвопиян.

— Вечното оправдание. Разкажи ми по-подробно.

— Беше гей вечер, „Сексфейс“ свиреха в „Страп“.

— „Сексфейс“, „Страп“! Къде изчезнаха диско групите като „Роксис“ и „Манхатънс“?

— Не е диско, а гей клуб.

— А ти какво правеше там?

— Често ходим там. Музиката е по-добра. По-твърда, не прекаляват с благовидния хаус…

— Ти? Музикален ценител?

— Както и да е… Бях с Ингрид и приятелчетата й, танцувах и мъжът просто приближи и започна да ме целува и аз… аз май отвърнах на целувката.

— Ами…?

— Какво?

— Хареса ли ти?

— Нормално. Просто целувка. Устата си е просто уста, нали?

Ема се изсмя звучно.

— Декстър, притежаваш душа на поет. „Устата си е просто уста“. Прекрасно казано. Не цитираш ли някоя песен? „Времето лети“ например.

— Знаеш какво имам предвид.

— Устата си е просто уста. Трябва да го напишат на надгробната ти плоча. Какво каза Ингрид?

— Само се засмя. Не й пречи. Хареса й. — Той сви нехайно рамене. Ингрид е бисексуална.

Ема подбели очи.

— Не се и съмнявам!

Декстър се усмихна, сякаш бисексуалността на Ингрид е негова идея.

— Е? Какво толкова? На нашата възраст трябва да експериментираме със секса.

— Нима? Никой не ми е казал.

— Наваксвай!

— Е, веднъж оставих лампите светнати, но няма да повторя.

— О, Ем, зарежи предразсъдъците.

— О, Декс, ти си нечуван сексперт. Как беше облечен твоят приятел в „Страп“?

— Колан и черни кожени ботуши. Инженер в „Бритиш Телеком“. Стюарт.

— Смяташ ли да се видиш пак с него?

— Само ако телефонът ми се счупи. Не беше мой тип.

— На мен ми се струва, че всички са твой тип.

— Просто цветиста случка, това е. Какво смешно има?

— Изглеждаш тооолкова самодоволен.

— Нищо подобно! Хомофобка!

Той занадзърта през рамото й.

— Ей! Да не правиш мили очи на сервитьора?

— Опитвам се да поръчам още вино. Твой ред е. Твоята тайна.

— О, предавам се. Не мога да се съревновавам с теб.

— Нито веднъж момиче с момиче?

Тя поклати отвратено глава.

— Някой ден ще изтърсиш нещо такова пред истинска лесбийка и ще ти строшат ченето.

— Значи никога не те е привличала…?

— Не изглупявай, Декстър. Искаш ли да чуеш тайната ми или не?

Сервитьорът пристигна с гръцко бренди — почерпка от заведението — питие, което става само за подаяние. Ема отпи и потрепери. Подпря внимателно брадичка с жест, излъчващ пиянска фамилиарност.

— Тайна… Да видим…

Потупа брадичка с показалец. Дали да му каже, че го е гледала под душа? Или че знае всичко за Тили Килик по Коледа — за масажа на стъпалата, излязъл ужасяващо от контрол? Би могла дори да му разкаже как през 1983-та целуна Поли Досън в спалнята й, но за финала не би събрала смелост. Освен това бе намислила какво ще каже още в самото начало на вечерта. Докато цитрата изпълняваше „Като молитва“ на Мадона, тя облиза устни, разискри очи, внесе още няколко фини корекции, докато постигна най-красивото си и привлекателно лице, с което позираше за снимки.

— В университета, преди да станем… така де… приятелчета… бях малко влюбена в теб. Всъщност не малко, много. Дълго. Пишех сълзливи поеми и прочее.

— Поеми? Наистина ли?

— Не се гордея от себе си.

— Разбирам. Разбирам. — Той скръсти ръце, облегна ги на ръба на масата и сведе очи. — Е, съжалявам, Ем, но това не се брои.

— Защо не?

— Каза, че трябва да е нещо, което не зная.

Хилеше се и тя за пореден път си припомни неизчерпаемия му капацитет да я разочарова.

— Ама че си противен!

Плясна го с опакото на дланта си по най-зачервеното от слънцето място.

— Ох!

— Откъде знаеш?

— Тили ми каза.

Милата Тили.

— И какво стана после?

Тя се взря в дъното на чашата си.

— Сигурно е било нещо, което минава с течение на времето. Като младежките пъпки.

— Не, наистина, какво стана?

— Опознах те. Ти ме излекува от себе си.

— Е, искам да прочета поемите. С какво се римува „Декстър“?

— С „треска“. Полурима.

— Сериозно, пазиш ли ги?

— Унищожих ги. Преди години, в лагерен огън. — С чувството, че е измамена глупачка, Ема отпи още веднъж от празната чаша. — Прекалих с брендито. Трябва да тръгваме.

Заоглежда се разсеяно за сервитьора и Декстър също се почувства глупаво. Толкова много неща можеше да каже. Защо се държа самонадеяно, безочливо, егоистично? Обзет от желание да поправи стореното, той я побутна по ръката.

— Ще се поразходим ли?

Тя се поколеба.

— Добре. Да се поразходим.

Тръгнаха по кея край недовършените къщи в разрастващото се край брега селце, обсъждайки консервативно колко пренаселено ще стане в бъдеще, и докато говореха, Ема мълком се зарече занапред да е по-разумна. Безразсъдството и спонтанността не й се удаваха, не успяваше да довърши започнатото, резултатите никога не оправдаваха надеждите й. Признанието пред Декстър й създаде усещане, че хвърля силно топка, проследява я как отлита високо в небето и след секунди чува трясъка на строшено стъкло. Даде си дума до края на престоя им тук да не губи присъствие на духа, да не пие и да не забравя Правилата. Да не забравя Ингрид — красивата, бисексуална и необременена от задръжки Ингрид, която ги очаква в Лондон. Никакви неприлични откровения. Междувременно влачеше глупавия разговор като тоалетна хартия, заплела се в токчето на обувката й.

Селцето остана зад тях, а Декстър я улови за ръката да й помага, докато се препъват по сухите, все още топли от слънцето дюни. Тръгнаха към морето и стигнаха мокрия пясък, където се ходеше лесно. Ема забеляза, че той не пуска ръката й.

— Къде отиваме? — попита тя, отбелязвайки наум как се преплита езикът й.

— Аз ще поплувам. А ти?

— Да не си полудял?

— Хайде!

— Ще се удавя.

— Няма. Виж колко е красиво.

Морето беше много спокойно и чисто като красив аквариум — нефритено и със сияйна фосфоресцираща пелена; загребеш ли вода, ще засвети в шепите ти. Декстър вече събличаше ризата си през главата.

— Хайде. Ще поизтрезнеем.

— Не съм си сложила банския кос… — Осени я идея. — О, разбирам! — засмя се. — Разбирам какво става…

— Какво?

— Паднах право в лапите ти, нали?

— Моля?

— Добрият стар похват с нудисткото плуване. Напий момиче и търси най-близкия воден басейн…

— Ема, ама че си пуританка! Защо си толкова целомъдрена?

— Ти върви, аз ще те чакам тук.

— Добре, но ще съжаляваш.

Той се обърна с гръб към нея. Свали си панталоните и бельото.

— Остави боксерките! — изкрещя му тя, вперила очи в дългия му гръб и белите хълбоци. — Не си в „Сексфейс“, човече!

Той се гмурна в прибоя. Тя стоеше и се олюляваше лекичко; чувстваше се самотно и абсурдно. Нима не мечтаеше точно за такова преживяване? Защо не е малко по-безразсъдна и спонтанна? Ако се страхува да плува без бански, как ще събере смелост да каже някому, че иска да го целуне? Преди мисълта да се дооформи, тя се пресегна към ръба на роклята и с едно-единствено движение я изхлузи през глава. Свали си бикините, ритайки високо с крака, остави ги да лежат там, където са паднали, и хукна, смеейки се и ругаейки мълком, към водата.

Стъпил на пръсти на дъното — по-далеч не смееше да отиде — Декстър избърса капките от очите си, погледна към морската шир и се почуди какво ще последва. Прилоша му усети, че му се повдига. Възникна Ситуация, а нима не се бе зарекъл с всички сили да избягва Ситуациите, да не се държи толкова безразсъдно и спонтанно? Все пак беше с Ема Морли, а Ем беше безценна, най-добрата му приятелка. Ами Ингрид, тайничко наричана Страшната Ингрид? Откъм брега долетя сподавен възторжен вик и той се обърна. Твърде късно — Ема подскачаше гола във водата, сякаш някой я блъска отзад. „Честност и откровеност“ — този лозунг трябваше да го води. Тя запляска към него с несръчен кроул и той реши този път да е честен и откровен, за да провери как ще му се отрази промяната.

Ема приближи задъхана. Внезапно осъзнала колко прозрачна е водата, тя се мъчеше да напредва с една ръка през гърдите.

— Е, това било значи!

— Кое?

— Нудисткото плуване!

— Да. Как ти се струва?

— Добре, предполагам. Много весело. Какво се очаква да направя сега? Да подскачам наоколо и да те пръскам? — Тя сви шепа и пръсна леко лицето му. — Правилно ли го правя?

Преди да успее да й отвърне, течението я поде и я блъсна към Декстър, който бе стъпил здраво на дъното. Улови я, краката им се увиха като сплетени пръсти, а телата им се докосваха и разделяха, сякаш танцуваха.

— Много замислен изглеждаш — каза тя, за да наруши мълчанието. — Ей! Да не пикаеш във водата?

— Не…

— Тогава?

— Просто искам да се извиня. За онова, което казах.

— Кога?

— В ресторанта. Държах се малко нагло и прочее.

— Няма проблем, свикнала съм.

— Искам също да кажа, че по онова време се чувствах по същия начин. Имам предвид, че и аз те харесвах, романтично. Искам да кажа… не съм писал стихове и прочее, но си мислех за теб, мислех си за теб и мен. Имам предвид, падах си по теб.

— Наистина ли? О! Наистина? О. Хубаво. Добре. О. Разбирам.

„Все пак ще се случи — помисли си Ема, — сега и тук, голи в Егейско море“.

— Проблемът ми е… — той въздъхна и се усмихна накриво, — че си падам едва ли не по всички…

— Аха — успя само да отговори Ема.

— … Наистина всички. Всичко живо по улиците. Както каза, всички са мой тип. Какъв кошмар!

— Горкичкият! — равно произнесе тя.

— Имам предвид, че май не бях — не съм — дорасъл за… така де… сериозно обвързване. Мисля, че двамата искаме различни неща. От една връзка.

— Защото… ти си гей?

— Говоря сериозно, Ем.

— Така ли? Никога не уцелвам.

— Сърдиш ли ми се?

— Не! Няма значение. Обясних ти, че беше много, много отдавна.

— Но! — Ръцете му намериха кръста й под водата и я прегърнаха. — Но ако ти се прииска да се позабавляваш…

— Да се позабавлявам?

— Да нарушиш Правилата…

— Да поиграем „Скрабъл“?

— Знаеш какво имам предвид, флирт. Докато сме далеч. Никакви обвързвания, никакви задължения, нито дума на Ингрид. Нашата малка тайна. Аз съм „за“. Това е.

От гърлото й се надигна звук някъде между смеха и стенанието. Аз съм „за“. Той се хилеше очаквателно като търговец, предложил страхотна сделка. „Нашата малка тайна“, която несъмнено ще добави към десетките други. В ума й нахлуха думите: „устата си е просто уста“. Оставаше й само едно. Забравила голотата, тя подскочи нагоре и с цялата си тежест натисна главата му под водата и я задържа там. Започна да брои: едно, две, три…

„Ти, арогантно, самодоволно…“

Четири, пет, шест…

„И ти глупава, глупава жено, за какъв дявол таеше чувства и за какъв дявол си въобразяваше, че и той таи чувства.“

Седем, осем, девет…

„Той се гърчи вече, май трябва да го пусна и да го взема на подбив, да измисля шегичка…“

Десет… и тя отмести ръце от темето му, а той изскочи на повърхността. Смееше се и изтръскваше водата от косата и от очите си. И тя се засмя. Вдървено „ха-ха-ха“.

— Да разбирам, че отговорът е „не“? — рече той накрая, издухвайки морската вода от носа си.

— Така мисля. Мисля, че нашият миг отмина отдавна.

— О. Нима? Сигурна ли си? Защото според мен ще се почувстваме далеч по-добре, ако го отметнем.

— Ако го отметнем?

— Смятам, че ще се сближим. Като приятели.

— Опасяваш се, че въздържанието от секс ще накърни приятелството ни?

— Не се изразявам много сполучливо…

— Декстър, разбирам те отлично, там е проблемът…

— Ако те е страх от Ингрид…

— Не ме е страх от нея. Просто отказвам да го направя само за да се води, че сме го направили. И няма да го направя, щом първите ти думи след това ще са: „Не казвай на никого“ или „Да забравим, че се е случило“. Щом се налага нещо да остане в тайна, значи не е трябвало да го вършиш.

Той надничаше над главата й и присвил очи, се взираше към брега. Тя се обърна натам и видя ниска слабовата фигура да тича по пясъка, размахала триумфално над главата си една риза и чифт панталони.

— ООООО!!! — извика Декстър и запердаши към брега, крещейки с пълна с вода уста. После с големи подскоци прекоси прибоя и се втурна след крадеца, отмъкнал дрехите му.

Когато най-сетне се върна при Ема, останал без дъх и разярен, тя седеше върху пясъка, облечена и съвсем изтрезняла.

— Някаква следа от тях?

— Не! Никаква! — трагично отвърна той. — Прецакаха ме и потънаха вдън земя.

Лекият ветрец му припомни, че е гол, и той гневно закри с длан триъгълника между краката си.

— Взел ли ти е портфейла? — попита тя, сдържайки усмивката си с извънредно старание.

— Не, само няколко банкноти, не знам, десет-петнайсет лири… Копеленце!

— Е, предполагам, че това са рисковете на нудисткото плуване — измърмори Ема, а ъгълчетата на устните й затрептяха.

— Ядосвам се за панталоните. Бяха „Хелмут Ланг“! Боксерките бяха „Прада“! Трийсет лири, да му се не види. Какво ти става? — Но Ема не успя да отговори и се заля в смях.

— Не е смешно, Ем! Обраха ме!

— Знам, съжалявам…

— „Хелмут Ланг“, Ем!

— Знам! Просто… толкова си ядосан… и гол…

Тя се преви и закрила лицето си в шепи, се търкулна върху пясъка.

— Стига, Ем! Не е смешно! Ема! Престани!

Когато успя да се надигне, тръгнаха мълчаливо край брега. Декстър — настръхнал от студ, Ема — благовъзпитано на няколко крачки пред него, впила очи в пясъка, за да не избухне отново в смях.

— Що за нехранимайковци крадат чужди панталони! — измърмори Декстър. — Знаеш ли как ще спипам малкия мошеник? Ще търся най-добре облечения кучи син на целия проклет остров!

Ема рухна отново върху пясъка, свила глава между коленете.

Издирването се оказа безплодно и те обиколиха плажа с надеждата да открият резервно облекло. Ема откри голям син пластмасов чувал и Декстър го уви старателно около кръста си като минижуп. Тя предложи да направят ресни, та да заприлича на сукман, и пак се строполи.

На връщане се наложи да минат през центъра на пристанището.

— Не очаквах да е толкова многолюдно — констатира Ема.

Придал си изражение на непринудено безгрижие, Декстър дефилира пред откритата таверна и заковал очи напред, се престори, че не чува дюдюкането. Тръгнаха към града и в тясната алея се сблъскаха с младежите от плажа — зачервени от слънцето и алкохола, вкопчени в прегръдка, двамата се олюляваха по стъпалата към пристанището. Взряха се удивено в синята найлонова минипола на Декстър.

— Някои ми открадна дрехите — обясни той отривисто.

Те закимаха съчувствено и ги подминаха. Момичето се обърна и им подвикна:

— Красив чувал.

— „Хелмут Ланг“! — отвърна Ема и Декстър присви очи, разгневен от предателството.

Цупи се по целия път и когато най-сетне се прибраха в стаята, фактът, че ще делят едно легло, някак си пече бе изгубил значение. Ема влезе в банята и си сложи стара сива тениска. Когато се върна, синият пластмасов чувал лежеше до леглото.

— Сложи го на закачалка — подритна го тя с крак. — Да не се измачка.

— Ха — каза той, проснат в леглото по гащи.

— Това ли са?

— Кои?

— Прословутите слипове за трийсет лири. Да не би да са поръбени с хермелин?

— Да заспиваме. Коя страна си избираш?

— Тази.

Лежаха успоредно по гръб и Ема се наслаждаваше на приятния досег на студените бели чаршафи.

— Хубав ден — отбеляза.

— Без последния епизод — измърмори той.

Тя се обърна към Декстър, вперил гневен профил в тавана. Сръга го с крак.

— Нищо и никакви панталони и гащи. Ще ти купя нови-новенички. Три памучни слипа. На едро. — Декстър изсумтя, а Ема го улови за ръката под чаршафа и я стисна. След малко той се извърна към нея. — Наистина, Декс — усмихна му се тя. — Наистина ми харесва тук. Забавлявам се.

— Да. Аз също — промърмори той.

— Още осем дни.

— Още осем дни.

— Ще издържиш ли?

— Кой знае? — Той се усмихна мило и за добро или за зло, всичко си дойде на предишното място. — Колко правила нарушихме днес?

Тя се замисли.

— Първо. Второ и Четвърто.

— Е, поне пропуснахме скрабъла.

— Винаги има утре.

Тя се пресегна нагоре, изключи лампата и се намести с гръб към него. Всичко си беше както преди и тя не беше сигурна дали и харесва. За миг се разтревожи, да не би да не успее да заспи, прехвърляйки в ума си днешните събития, но за свое облекчение скоро усети как умората я надвива и сънят плъзва по вените й като упойка.

Взрян в тавана, Декстър полежа буден в синята светлина с чувството, че днес не е разкрил потенциала си. Ема налагаше определено ниво на поведение, до което той невинаги съумяваше да се издигне. Погледна към нея. Косата й се спускаше по врата, загорялата й кожа тъмнееше на фона на белите чаршафи. Поколеба се дали да не я докосне по рамото и да се извини.

— Лека нощ, Декс — промърмори тя с последни сили.

— Лека нощ, Ем — отвърна той, но тя вече беше заспала.

„Още осем дни — помнели си той, — цели осем дни“.

Почти всичко може да се случи за осем дни.