Винаги в същия ден

Шестнайсета главаПонеделник сутрин

Понеделник, 15 юли 2002

Белсайз Парк

Радиочасовникът звъни както винаги в 07:05. Навън вече е светло и безоблачно, но двамата не помръдват. Ръката му е под кръста й, краката им са преплетени, лежат в двойното легло на Декстър в Белсайз Парк — някогашния, преди много години, ергенски апартамент.

Той е буден от известно време и репетира наум тон и думи, които звучат едновременно нехайно и тържествено. Усеща я, че се раздвижва, и подхваща:

— Може ли да кажа нещо?

Прошепва го в тила й, все още със затворени очи, със залепнали от съня устни.

— Да? — малко предпазливо отвръща тя.

— Смятам, че е глупаво да живееш в отделен апартамент.

С гръб към него тя се усмихва.

— Хмм?

— И без това нощуваш при мен.

Тя отваря очи.

— Не бива ли?

— Не, искам да си при мен.

Тя се обръща с лице към него и вижда, че не е отворил очи.

— Декс, да не би…?

— Какво?

— Предлагаш ми да ти стана съквартирантка.

Той се усмихва и без да отваря очи, улавя ръката й под чаршафа и я стисва.

— Ема, ще ми станеш ли съквартирантка?

— Най-сетне! — промърморва тя. — Сбъдваш мечтата мм, Декс.

— Значи „да“?

— Нека помисля.

— Е, уведоми ме, когато решиш. Защото ако не проявяваш интерес, може да потърся друг.

— Казах, че ще си помисля.

Той отвори очи. Очакваше „да“.

— Какво има да му мислиш?

— Просто… не знам. Да живеем заедно?

— Живяхме заедно в Париж.

— Да, но това беше Париж.

— И сега живеем заедно.

— Знам, но…

— Отново повтарям, че е лудост да живееш под наем. При сегашното състояние на имотния пазар наемите са пари на вятъра.

— Звучиш като финансов съветник. Много романтично. — Тя издава устни и го целува; предпазлива, майчинска целувка. — Проблемът не е само счетоводен, нали?

— Основно. Но също така смятам, че ще бъде… хубаво.

— Хубаво.

— Да живееш тук.

— Ами Джасмин?

— Ще свикне. Освен това е на две и половина, не решава тя, нали? Нито пък майка й.

— Няма ли да стане малко…?

— Какво?

— Тесничко. И тримата да сме тук през почивните дни.

— Ще се справим.

— Къде ще работя?

— Тук, докато ме няма.

— А ти къде ще си водиш любовниците?

Той въздъхва, малко подразнен от шегата след цяла година почти маниакална вярност.

— Ще ходим в хотели следобед.

Замълчават отново, само радиото нарушава тишината и Ема пак затваря очи и се опитва да си представи как разопакова кашони, подрежда си дрехите, книгите. Всъщност предпочита атмосферата в сегашния си апартамент — приятна, смътно бохемска мансарда на Хорнси Роуд. Белсайз Парк е прекалено спретнат и шик и въпреки усилията на волята и постепенната колонизация с нейни дрехи и книги, апартаментът на Декстър все още напомня ергенските му години — игралната конзола, огромният телевизор, ефектното легло.

— Отворя ли някое чекмедже, очаквам да ме залее лавина… не знам… бикини или сутиени.

Но той й отправи предложение и тя усеща, че трябва да предложи нещо в отговор.

— Защо да не купим нещо заедно? — казва. — Нещо по-просторно.

За кой ли път кръжат около голямата неизказана тема. Следва дълго мълчание и тя се пита дали не е заспал отново. Но накрая той проговаря:

— Добре. Да го обсъдим довечера.

И така започва нова седмица — като предишната и като предстоящата. Те стават, обличат се; Ема избира от ограничения запас дрехи, натъпкани в предоставения й скрин. Той се къпе пръв, тя — след него. През това време Декстър отива в магазина и купува вестник и мляко, ако е необходимо. Той чете спортните страници, тя — новините, и след закуската, протичаща почти винаги в уютно мълчание, тя изважда велосипеда си от антрето и двамата го бутат заедно към метрото. Всеки ден се сбогуват с целувка около осем и двайсет и пет.

— Силви ще остави Джасмин в четири — казва той. — Ще се върна в шест. Сигурна ли си, че можеш да я посрещнеш?

— Да, разбира се.

— И Джасмин не те притеснява?

— Не. Ще отидем в зоопарка или нещо такова.

Те се целуват отново и тя отива на работа и той отива на работа и денят отминава по-бързо от всякога.

Работа. Той работи отново. Има самостоятелен бизнес. Макар „бизнес“ да е попресилено за малкото му кафене с щанд за деликатеси на улица с жилищни блокове между Хайгейт и Арчуей.

Идеята се роди в Париж през дългото странно лято, когато разглобиха живота му и го сглобиха наново. Идеята хрумна на Ема, докато седяха на открито в кафене край Парк де Бют Шомон.

— Харесваш гастрономията — каза Ема. — Разбираш от вина. Може да продаваш насипно хубаво кафе, вносни сирена, всичко, което е модерно напоследък. Не претенциозно или помпозно, просто симпатично магазинче с маси на открито през лятото.

Отначало той настръхна при думата „магазин“, неспособен да си се представи като „магазинер“, или още по-зле — „бакалин“. Но „специалист по вносни храни“ му прозвуча по-убедително. Реши да си го представи като кафе-ресторант, който освен това продава хранителни продукти. А себе си — като предприемач.

И така, в края на септември, когато Париж най-после, най-после започна да губи част от блясъка си, те се върнаха заедно с влака. С лек тен и в нови дрехи, вървяха ръка за ръка по перона и се чувстваха така, сякаш пристигат за пръв път в Лондон, въоръжени с планове и проекти, воля и амбиция.

Приятелите им кимаха мъдро, все едно открай време са си знаели. Ема бе представена за втори път на бащата на Декстър.

— Помня, разбира се. Нарече ме фашист.

И те споделиха идеята за новия бизнес с надеждата да прояви интерес и да помогне при финансирането. Когато Алисън почина, стана ясно, че Декстър ще получи известна сума в подходящ момент, и сега моментът изглеждаше подходящ. Без да го изрича гласно, Стивън Мейхю смяташе, че синът му ще изгуби всичко до последното пени, но бе готов да заплати цената, стига никога, никога повече да не го вижда по телевизията. Присъствието на Ема също помогна. Бащата на Декстър харесваше Ема и за пръв път от няколко години откри, че харесва сина си заради нея.

Намериха заедно мястото. Магазин за видеокасети под наем, вече аномалия с прашните си рафтове, склонен да закрие призрачното си съществуване. След един последен подтик от страна на Ема Декстър нае магазина за дванайсетмесечен срок. През дългия влажен януари те разглобиха металните рафтове и раздадоха останалите касети с филми на Стивън Сегал на благотворителните магазини. Свалиха тапетите и боядисаха стените в кремаво, сложиха дървена ламперия, обиколиха фалирали ресторанти и кафенета и откриха прилична машина за кафе, хладилни шкафове, фризери със стъклени витрини. Всички тези претърпели крах начинания му припомниха какъв е залогът и колко голяма е вероятността да се провали.

Но през цялото време Ема беше до него, поощрявайки го, убеждаваше го, че не е сгрешил. Брокерите твърдяха, че кварталът е перспективен, предпочитан от млади професионалисти, които разбират стойността на думата „занаятчийство“, клиенти, готови да платят щедро за бурканче пастет от гъши дроб, за хляб с неведома форма или за бучка козе сирене колкото топка за скуош. Обещаваха, че кафенето ще се превърне в сборен пункт на писатели, които ще идват тук да пишат демонстративно романите си.

През първия пролетен ден те седнаха на слънце на тротоара пред полуремонтирания магазин и изготвиха списък с вероятни имена. Шеговити съчетания от думи като „Кафезин“, „Париж“, но произнасяно „Пари“ и накрая се спряха на „Белвил Кафе“ — френски повей на юг от А1. Декстър основа компания, втората след „Мейхем Ти Ви“, а Ема му беше секретарка и — със скромен, но съществен принос — съдружник. Първите две книги за Джули Крискол бяха започнали да носят печалба, както и анимационните телевизионни серии. Заговори се за продажба на несесери и картички за рождени дни, дори за издаване на списание. Несъмнено в момента беше, както би се изразила майка й, „състоятелна“. След дълго прочистване на гърлото тя се оказа в странното, леко стъписващо положение да предлага на Декстър финансова помощ. След дълго пристъпване от крак на крак, той прие.

Отвориха през април и през първите шест седмици той стоеше пред тезгяха от тъмно дърво, наблюдаваше как хората влизат, оглеждат се, присвиват ноздри и излизат. После обаче мълвата се разнесе, нещата потръгнаха и той успя да наеме персонал. Привлече постоянна клиентела, започна дори да се забавлява.

Сега мястото му е на мода, макар и по по-умерен, по-улегнал начин, отколкото е свикнал. Известен е само на местно ниво и само с нюха си да подбира изискани билкови чайове, но все още разтуптява сърцата на младите бъдещи майки, които идват да похапнат сладкиши след предродилните курсове, и отново жъне скромни успехи. Отключва тежкия катинар, поддържащ металните щори, вече сгорещени в слънчевото утро. Вдига ги, отваря вратата и се чувства… Как?… Удовлетворен? Радостен? Не, щастлив. Тайничко и за пръв път от много години той се гордее със себе си.

Има, разбира се, дълги тягостни вторници, когато му се приисква да спусне щорите и методично да изпие всички бутилки с червено вино, но не днес. Денят е топъл, довечера ще види дъщеря си и ще бъде с нея през следващите осем дни, докато Силви и онзи кучи син Калъм са на поредната екскурзия. По силата на някакво странно вълшебство Джасмин вече е на две и половина, уравновесена и красива като майка си, придружава го в кафе-ресторанта, играят си на магазинери и служителите му се въртят очаровани край нея и когато се прибере днес, Ема ще е там. За пръв път от много години той е там, където иска да бъде. Има съдружничка, която обича, желае и която също така е най-добрата му приятелка. Има красива, умна дъщеря. Справя се. Всичко ще бъде наред, стига нищо да не се променя.

На две мили оттам, на Хорнси Роуд, Ема изкачва стълбите, отключва входната врата и усеща хладния застоял въздух на апартамент, необитаем от четири дни. Прави си чай, сяда пред бюрото, включва компютъра и се взира в екрана почти цял час. Чака я много работа — да прочете и да одобри сценария за втория цикъл от серии за Джули Крискол, да напише петстотин думи от третия роман, да подготви илюстрации. Има писма и имейли от млади читатели, искрени и често смущаващо лични истории, на които трябва да обърне внимание — за самотата, за насилието, за истинската истинска любов.

Но съзнанието й кръжи около предложението на Декстър. През дългото странно лято в Париж миналата година те договориха строги условия за съвместното си бъдеще — ако всъщност имаха бъдеще — и основното бе да не живеят заедно; самостоятелен личен живот, самостоятелни апартаменти, самостоятелни срещи с приятели. Обещаха си да се постараят да поддържат непрекъснато връзка и за си бъдат верни, разбира се, но не по традиционния начин. Никакво мотаене след брокери за недвижими имоти през почивните дни, никакви общи вечерни партита, никакви цветя за Свети Валентин, никакви начинания, създаващи атмосфера на уседнал живот и семейно ежедневие. И двамата бяха опитали и се бяха провалили.

Тя намираше замисъла им за съвършен, модерен, новаторски. Но се изискваха толкова усилия да се преструват, че не искат да живеят заедно, и напоследък стана очевидно, че някой неизбежно ще се предаде. Тя просто не очакваше този някой да е Декстър. Една тема оставаше необсъдена и сега изглежда се налагаше да я повдигне. Да поеме дълбоко дъх и да произнесе думата. Деца. Не, не „деца“, да не би да го уплаши, по-добре да използва единствено число. Иска да има дете.

Въпросът се е вмъквал в разговорите им — мимоходом и шеговито, и Декстър е отговарял уклончиво, че може би някой ден, когато отношенията им са по-изяснени. Но колко по-изяснени от това? Темата виси във въздуха и те току я досягат. Появява се всеки път, когато родителите й се обаждат, всеки път, когато с Декстър правят любов (по-рядко сега, отколкото през ненаситното парижко лято, но все пак достатъчно често). Държи я будна нощем. Понякога й се струва, че може да картографира живота си чрез среднощните си тревоги. Навремето на дневен ред бяха момчетата, после твърде дълго — парите, после кариерата, после връзката й с Йън, после непостоянството й. Сега е това. На трийсет и шест е, иска дете и ако той не е съгласен, най-добре да…

Какво? Да се разделят? Изглежда мелодраматично и позорно да постави такъв ултиматум и изпълнението на заплахата й се струва немислимо, поне засега. Но се зарича да повдигне темата още тази вечер. Не, не тази вечер, понеже Джасмин ще е там, но скоро. Скоро.

След разсеяната, пропиляна сутрин Ема излиза да поплува, порейки коридорите, но все така неспособна да прочисти ума си. После с влажна коса поема с велосипеда към апартамента на Декстър и сварва пред блока огромния, леко зловещ черен джип. Гангстерска кола, два силуета се мяркат зад предното стъкло, единият широкоплещест и нисък, а другият — висок и строен: Калъм и Силви, размахали ръце в поредната препирня. Ема ги чува още от отсрещния тротоар и когато приближава с колелото, вижда озъбеното лице на Калъм и Джасмин на задната седалка, вперила очи в книжка с картинки, за да се изолира от шума. Ема почуква по стъклото до Джасмин, вижда как тя вдига лице, усмихва се — миниатюрни бели зъбки в широка уста — и опъва колана, за да излезе.

Ема и Калъм си кимват през стъклото на джипа. Етикетът на изневярата, раздялата и развода напомня малко на игрално поле, но границата между съюзниците и враговете е ясно очертана и макар да го познава от почти двайсет години, Ема вече няма право да разговаря директно с него. От друга страна, с бившата съпруга Силви са установили привидно ведър и спокоен диалог, но неприязънта се стеле помежду им като лятна мараня.

— Съжалявам! — казва Силви и спуска дългите см крака върху тротоара. — Дребен спор относно количеството куфари, които носим.

— Екскурзиите понякога изнервят — безсмислено отвръща Ема.

Разкопчават колана на Джасмин и тя се втурва да прегърне Ема; притиска лице към врата й, увива слабичките си крачета около кръста й. Ема се усмихва малко смутено, сякаш да каже: „Какво да направя?“, и Силви се усмихва — толкова сковано и неестествено, сякаш е оформила мимиката с пръсти.

— Къде е татко? — пита Джасмин във врата на Ема.

— На работа е, скоро ще се върне.

Ема и Силви си разменят по още една усмивка.

— Как вървят нещата? — пита Силви. — С кафенето?

— Много добре, наистина много добре.

— Е, съжалявам, че няма да го видя. Изпрати му поздрави.

Мълчание. Калъм я пришпорва с ръмжене на двигател.

— Ще влезеш ли? — пита Ема, но знае отговора.

— Не, трябва да тръгваме.

— Къде щяхте да ходите?

— В Мексико.

— Мексико. Чудесно.

— Била ли си в Мексико?

— Не, но навремето работех в мексикански ресторант.

Силви цъква отчетливо с език, а гласът на Калъм долита от предната седалка.

— Хайде! Ще попаднем в задръстването!

Джасмин се връща в колата за сбогуването, заръките да е послушна и да не гледа много телевизия, а Ема дискретно внася багажа й вътре — бонбоненорозов куфар на колелца и раничка панда. Когато се връща, Джасмин я очаква сериозно на тротоара, притиснала купчина книжки към гърдите си. Тя е красива, елегантна, безупречна, с леко меланхолично изражение, дъщеря на майка си от главата до петите, пълна противоположност на Ема.

— Трябва да тръгваме. Напоследък опашките по летищата са кошмарни. — Силви прибира дългите си крака колата, все едно сгъва ножче. Калъм се взира напред.

— Е, приятно прекарване в Мексико. Наслаждавайте се на шнорхелите.

— На гмуркането. Децата плуват с шнорхели — казва Силви непреднамерено грубо.

Ема настръхва.

— Съжалявам. На гмуркането! И внимавайте да не се удавите!

Силви вдига вежди, устните й оформят миниатюрно „о“ и Ема се чуди какво да добави. „Не се шегувам, Силви. Наистина не искам да се удавите“. Твърде късно, оплела е конците, илюзорната дружелюбност се изпарява. Силви целува Джасмин по темето, захлопва вратата на джипа и потегля.

Ема и Джасмин махат за довиждане.

— Е, Мин, татко ще се върне чак в шест. Какво ти се прави?

— Не знам.

— Рано е. Да отидем ли в зоопарка?

Джасмин кима енергично. Ема има семеен пропуск за зоопарка. Влиза в апартамента да се приготви за поредния следобед с дъщерята на друг човек.

В голямата черна кола бившата госпожа Мейхю седи със скръстени ръце, облегнала чело в затъмненото стъкло, свила крака на седалката, и слуша как Калъм ругае трафика по Юстън Роуд. Напоследък разговарят рядко, само крещят и съскат, и тази екскурзия, както останалите, е опит да изгладят нещата.

Последната година не беше най-успешната в живота й. Калъм се оказа груб и злобен. Онова, което бе взела за енергичност и амбиция, в действителност беше неохота да се прибира вечер у дома. Подозира го в изневяра. Той сякаш ненавижда присъствието й в неговата къща, както и присъствието на Джасмин. Развиква й се за най-невинни детински постъпки или я отбягва напълно. Засипва я с нелепи лозунги: „Quid pro quo17, Джасмин, quid pro quo“. Тя е на две и половина, за бога! При цялата си негодност и безотговорност, Декстър поне беше внимателен, твърде внимателен понякога. Калъм се отнася към Джасмин като към служител, който не се справя с работата. И роднините й, които бяха предпазливи с Декстър, откровено презират Калъм.

Сега бившият й съпруг е винаги усмихнат и тръби колко е щастлив като фанатичен член на религиозна секта. Подхвърля Джасмин във въздуха, носи я на конче, при всяка възможност демонстрира какъв прекрасен баща е станал. И тази персона Ема… Джасмин непрекъснато повтаря „Ема това“, „Ема онова“ и как Ема е най-най-добрата й приятелка. Носи вкъщи макарони, залепени за цветен картон, и обяснява, че това е Ема, и разказва как са ходили заедно в зоопарка. Имали семеен пропуск. За бога, каква непоносимо самодоволна двойка — Декс и Ем, Ем и Декс. Декстър със смешното си магазинче — Калъм вече е открил четирийсет и осем клона на „Природно препитание“ — и Ема с вечния велосипед и наедрелия ханш, със студентското си поведение и проклетото присмехулно изражение. На Силви й се струва зловещо и пресметливо как Ема се издигна от позицията на кръстница до мащеха, сякаш през цялото време е дебнела зад кулисите и е изчаквала да излезе на сцената. „Внимавайте да не се удавите!“ Нагла крава.

До нея Калъм ругае трафика по Марилбоун Роуди и Силви усеща силно възмущение от чуждото щастие, съчетано с разочарование, че за пръв път в живота си се е оказала в губещия отбор. Също и тъга от тези грозни, отвратителния жлъчни мисли. Все пак нали тя напусна Декстър и разби сърцето му?

Сега Калъм ругае трафика по Уестуей. Иска и се скоро да роди второ дете, но как? Пред нея се простира цяла седмица гмуркане в луксозен хотел в Мексико и тя знае отсега колко недостатъчно е това.

Седемнайсета главаречзаголемияден.док

Вторник, 15 юли 2003

Северен Йоркшир

Вилата изобщо не изглеждаше като на снимките. Малка и мрачна, с мирис на необитаема постройка — освежител за въздух и мухлясали шкафове — запазила зимния полъх зад каменните си стени. Дори в горещите юлски дни оставаше влажна и студена.

Но това нямаше значение. Беше функционална, усамотена и дори през тесните прозорчета се разкриваше невероятен изглед към йоркширските морави. През повечето дни те се разхождаха и обикаляха крайбрежието, посещаваха старомодни морски курорти, които Ема помнеше от излетите като малка, прашни градчета, останали сякаш в 1976-а. Днес — на четвъртия ден от екскурзията — бяха във Файли и се разхождаха по широката алея с изглед към просторния плаж, все още сравнително безлюден във вторника преди началото на лятната ваканция.

— Виж там! На това място едно куче ухапа сестра ми.

— Интересно. Какво куче?

— О, съжалявам, отегчавам ли те?

— Само малко.

— Е, лоша работа. Чакат те още четири дни.

Предната вечер Ема бе планирала следобед да предприемат амбициозно изкачване до някакъв водопад, но след час размотаване из моравите и объркано взиране в топографската карта най-сетне се отказаха, полегнаха върху пожълтялата трева и задрямаха под слънчевите лъчи. Тя носеше определител за птици и огромен армейски бинокъл, тежък и огромен като дизелов двигател, който сега вдигна пред очите си.

— Виж, ей там! Мисля, че е блатар.

— Ммм…

— Погледни! Ето го!

— Не ме интересува. Спя.

— Как така не те интересува? Красив е.

— Твърде млад съм за любител орнитолог.

Ема се засмя.

— Ама че нелепо!

— Безкрайните разходки са достатъчно лош признак. Следващата стъпка е класическата музика.

— Твърде изискан за орнитолог.

— После градинарството, после ще започнеш да си купуваш джинси от „Маркс & Спенсър“, ще настояваш да се пренесем в провинцията. Ще се наричаме „скъпи“. Виждал съм го, Ем. Движим се по наклонена плоскост.

Тя се облегна на лакът, наведе се и го целуна.

— Припомни ми, моля те, защо приех да се омъжа за теб?

— Все още можем да го отменим.

— Ще ни върнат ли депозита?

— Не мисля.

— Добре — целуна го отново тя. — Ще поразмисля.

Сватбата беше насрочена за ноември — семпла, дискретна зимна церемония в общината, последвана от скромен обяд за близки приятели и роднини в любим местен ресторант. С уговорката, че не е точно сватба, а по-скоро повод за парти. Предвиждаха се светски обети, не твърде сантиментални, но все пак в писмена форма; представяха си смутено как се гледат в очите и съчиняват обещанията си един пред друг.

— Не може ли просто да използваме речта за пред бившата ти съпруга?

— Но ти ще се закълнеш да ми се подчиняваш, нали?

— Само ако в замяна се заречеш никога, никога да не се запалваш по голфа.

— И ще вземеш фамилията ми?

— Ема Мейхю. И по-зле би могло да бъде.

— Може да използваш тире.

— Морли-Мейхю. Звучи като село в Котсуолдс. „Имаме малка къщурка в околностите на Морли-Мейхю“.

Така се подготвяха за големия ден — нехайно, но същевременно с тайничко, дискретно въодушевление.

Тази седмица в Йоркшир беше последният им шанс за отдих преди скромния им дискретен голям ден. Ема гонеше срокове, а Декстър се притесняваше да остави кафенето цяла седмица, но поне успяха да се отбият у родителите на Ема — гостуване, което майка й възприе като кралска визита. На масата имаше салфетки вместо обичайното руло хартия, сладкиш със сметана и бутилка „Перие“ в хладилника. След края на връзката на дъщеря й с Йън Сю Морли изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да се влюби, но сега беше още по-заслепена от Декстър; флиртуваше със странен превзет глас като кокетен часовник с кукувичка. Декстър откликваше, както си му е редът, а останалите членове на семейство Морли се взираха мълчаливо в плочките на пода и се стараеха да не се разсмеят. Сю не обръщаше внимание; тя сякаш виждаше наяве отколешна мечта — дъщеря и наистина се омъжваше за принц Андрю.

Наблюдавайки го през погледа на близките си, Ема се гордееше с него. Той намигаше на Сю, държеше се по момчешки забавно с племенниците й, изглеждаше искрено заинтригуван от въдицата за шарани на баща й и от шансовете на „Манчестър Юнайтед“ да спечели Лигата. Само сестрата на Ема беше недоверчива към чара и прямотата му. Вече разведена и с две момчета, жлъчна и постоянно изтощена, Мериан не беше в настроение за нова сватба. Размениха по няколко думи, докато миеха чиниите.

— Защо мама чурулика така идиотски, ето това не разбирам.

— Харесва го. — Ема я сръга с лакът. — И ти го харесваш, нали?

— Симпатичен е. Харесвам го. Но не говореха ли, че е прословут развратник?

— Отдавна. Може би. Но сега не е.

Мериан изсумтя и даде да се разбере, че едвам се сдържа да не напомни поговорката за вълците и тяхната козина.

Отказаха се да търсят водопада и подкараха към местната кръчма, където похапнаха пържени картофки и изиграха оспорвана среща на билярд.

— Сестра ти май не ме харесва особено — каза Декстър, подреждайки топките за решителния гейм.

— Харесва те, разбира се.

— Почти не ми проговори.

— Срамежлива е и малко намусена. Такава си е нашата сестричка.

Декстър се усмихна.

— Акцентът ти.

— Какво?

— Откакто сме тук, говориш като заклета севернячка.

— Така ли?

— Още щом свихме по М1.

— Не те дразни, нали?

— Никак. Кой започва?

Ема спечели и те тръгнаха към вилата във вечерния здрач, замаяни и сантиментални от бирата на празен стомах. „Работна ваканция“, така го нарекоха; планираха да прекарват дните заедно, а Ема да работи нощем, но екскурзията съвпадна с най-плодовития период от цикъла й, та бяха длъжни да се възползват от благоприятната възможност.

— Какво? Пак ли? — промърмори Декстър, когато тя затвори вратата и го целуна.

— Само ако искаш.

— Няма проблем. Само дето се чувствам като… като жребец за разплод или нещо такова.

— О, съвсем вярно чувство. Съвсем вярно.

В девет Ема вече спеше в голямото неудобно легло. Навън още светлееше и Декстър полежа, заслушан в дишането й, взрян през прозореца в малкия правоъгълник пурпурна морава. Сънят не идваше и той стана тихо, облече се и слезе тихо в кухнята, където се възнагради с чаша вино и се запита какво ще правят утре. Декстър, свикнал с оживения Оксфордшир, се изнервяше от изолацията. Беше твърде смело да се надява на радиовръзка, а в брошурата вилата гордо изтъкваше и липсата на телевизор и тишината го потискаше. Пусна си „Телониъс Монк“ на айпода — напоследък все по-често слушаше джаз — седна на канапето, вдигайки облак прах, и си взе книгата. Полушеговито Ема му беше купила „Брулени хълмове“, но романът му се струваше напълно нечетивен и вместо това той посегна към лаптопа, отвори го и впери поглед в екрана.

Папката, наречена „Лични документи“, съдържаше друга папка, наречена „Разни“, в която се криеше файл от само 40 КВ, наречен „речзаголемияден.док“; текстът на сватбената му реч. Ужасът от баналното, несвързано, полуимпровизирано представление, което изнесе на предишната си сватба, още го глождеше и той се бе зарекъл този път да не повтаря грешката и да се подготви отрано.

Засега целият текст изглеждаше по следния начин:

Беше някакво начало и схемата беше начертана. Той се зае усърдно за работа, превключвайки шрифта от „Къриър“ на „Ариел“ и накрая на „Таймс Ню Роман“ и пак на „Къриър“, маркира целия текст и го итализира, преброи думите, форматира параграфите, за да изглежда по-внушително.

Зарепетира на глас, използвайки текста като бележки, опитвайки се да си припомни обиграността от телевизионните си години.

„Бих искал да благодаря на всички, които дойдоха днес…“ Чу обаче как дъските над главата му проскърцаха, затвори бързо капака на лаптопа, пъхна го крадешком под канапето и грабна „Брулени хълмове“.

Гола и сънена, Ема заслиза по стълбите, спря по средата и седна, прегърнала колене. Прозя се.

— Колко е часът?

— Десет без четвърт. Диви времена, Ем.

Тя се прозя пак.

— Измори ме — засмя се. — Жребец.

— Иди се облечи.

— Ти какво правиш? — Той вдигна „Брулени хълмове“ и Ема се усмихна. — „Не мога да живея без живота си! Не мога да живея без своята душа!“. Или беше „да обичам без своя живот“? Или „да живея без своята любов“? Не помня.

— Още не съм стигнал дотам. Още чета дърдоренето на някаква си Нели.

— По-нататък става по-добре, обещавам ти.

— Припомни ми пак? Защо няма телевизор?

— За да си измисляме сами забавленията. Ела да си поговорим в леглото.

Той стана и прекоси стаята, облегна се на парапета и я целуна.

— Обещай ми повече да не ме насилваш да правим секс.

— А какво ще правим тогава?

— Знам, че звучи странно — леко сконфузено каза той, — но нямам нищо против да поиграем скрабъл.

Осемнайсета главаСредната възраст

Четвъртък, 15 юли 2004

Белсайз Парк

Нещо странно се случваше с лицето на Декстър.

Груби черни косми бяха започнали да никнат нагоре по скулите му, сливайки се със самотните сиви, пълзящи от веждите му. И сякаш това не беше достатъчно — фин блед мъх опасваше отворите на ушите и долната част на ушните му миди; мъх, който растеше за една нощ като гъба и не изпълняваше никаква роля, освен да насочва вниманието към факта, че наближава средната възраст.

Забелязваше още и олисялото чело, особено видимо след баня — две паралелни магистрали, разширяващи се постепенно към темето му, където някой ден щяха да се срещнат и всичко щеше да приключи. Подсуши косата си с хавлията, после я приглади насам-натам с пръсти, за да прикрие магистралите.

Нещо странно се случваше с врата на Декстър. Под брадичката му се бе образувала отпусната торбичка — клеймото на срама — като обърната яка на поло блуза. Застанал гол пред огледалото в банята, той я натисна с длан, сякаш да я прибере на мястото й. Все едно живееше в рухваща къща — всяка сутрин се събуждаше и оглеждаше стените за нови пукнатини. Плътта му се смъкваше от скелета — типично телосложение на човек, отдавна забравил да посещава фитнеса. Беше започнал да пуска шкембенце и — най-гротескното — нещо се случваше със зърната на гърдите му. Вече не можеше да си позволи да носи тесни ризи и пуловери, защото те изпъкваха като мидички — женствени и противни. Също така изглеждаше абсурдно във всякакви дрехи с качулки и миналата седмица се улови как като хипнотизиран слуша „Време за градинарство“. След две седмици щеше да навърши четирийсет.

Поклати глава и си каза, че не е чак толкова катастрофално. Ако се обърнеше и се погледнеше ненадейно, извил глава по определен начин и глътнал корем, все още можеше да мине, да речем, за трийсет и седем годишен? Запазил част от някогашната суета, той съзнаваше, че все още е необичайно представителен мъж, но вече никой не го наричаше красив, а той винаги беше смятал, че ще остарява по-добре от това. Надяваше се да остарява като кинозвезда — жилест, с изострени черти и посивели слепоочия, помъдрял. Всъщност остаряваше като телевизионен водещ. Бивш телевизионен водещ. Бивш телевизионен водещ с два брака, който прекалява със сиренето.

Ема влезе гола от спалнята и той започна да си мие зъбите — друга мания; смяташе, че има старчески дъх и никога вече няма да усети свежест в устата си.

— Надебелявам — промърмори с пълна с пяна уста.

— Нищо подобно — отвърна тя не особено убедително.

— Напротив — виж.

— Яж по-малко сирене тогава.

— Не чух ли да казваш, че не съм напълнял?

— Ако се чувстваш напълнял, значи си напълнял.

— И не прекалявам със сиренето. Метаболизмът ми се забавя, това е.

— Тогава тренирай. Ходи на фитнес. Идвай да плуваш с мен.

— Нямам време. — Тя го изчака да извади четката за зъби от устата си и го целуна утешително. — Погледни! Противен съм!

— Казвала ли съм ти, скъпи, че имаш прекрасни гърди? — засмя се тя, боцна го по задника и застана под душа. Той се изжабурка, седна върху тоалетната чиния и се загледа в нея.

— Следобед трябва да отидем да видим онази къща.

Ема изсумтя през водните струи.

— Налага ли се?

— Е, не знам как иначе ще намерим…

— Добре. Добре! Ще отидем да я видим.

Тя се обърна с гръб към него под душа, а той стана и отиде да се облече в спалнята. Пак бяха потиснати и раздразнителни и той си го обясни с напрежението от търсенето на дом. Апартаментът вече беше продаден и голяма част от вещите им бяха дадени на склад, за да освободят място за тях двамата. Не откриеха ли нещо скоро, щеше да се наложи да заживеят под наем и всичко това създаваше напрежение и безпокойства.

Той долови обаче, че има и друго, и разбира се, докато чакаше чайника да заври и четеше вестника, Ема ненадейно каза:

— Месечният ми цикъл дойде.

— Кога? — попита Декстър.

— Току-що — отговори тя с преднамерено спокойствие.

— Усетих го.

— Е, добре — каза той и Ема продължи да вари кафето с гръб към него.

Той стана, прегърна я през кръста и я целуна нежно по врата, все още влажен от душа. Тя не вдигна поглед от вестника.

— Няма значение. Пак ще опитаме, нали? — каза Декстър облегнал брадичка върху рамото й — мила и неудобна поза и когато тя отгърна на следващата страница, той го прие като знак да се върне на масата.

Седяха и четяха; Ема — новините, Декстър — спортните рубрики, и двамата настръхнали от напрежение. Ема зацъка влудяващо с език и заклати глава. Вестниците отделяха основно внимание на причините за войната и той усети, че тя подготвя някакъв актуален политически коментар. Съсредоточи се върху новините около „Уимбълдън“, но…

— Странно, нали? Войната си тече, а никой не протестира. Не трябва ли да има митинги?

Тонът й го подразни. Помнеше го отпреди години — студентския й глас, надменен и назидателен. Измърмори сговорчиво — нито предизвикателно, нито одобрително — с надеждата да я усмири. Минутите се нижеха, страниците на вестника се разгръщаха една след друга.

— Редно е да очакваме движение като по време на Виетнамската война, но не. Само една демонстрация, после всички свиха рамене и се прибраха по домовете си. Дори студентите не протестират!

— Какво общо има войната със студентите? — попита той меко, според него.

— Традицията повелява студентите да са политически ангажирани. Ако ние бяхме студенти, щяхме да протестираме. — Тя насочи поглед отново към вестника. — Аз поне тях да участвам.

Предизвикваше го. Добре, щом иска.

— А защо не сега?

Тя го изгледа остро.

— Какво?

— Защо не протестираш? Щом си толкова възмутена.

— Точно това казвам. Може би трябва! Ако имаше организирано движение…

Той се взря във вестника, решен да мълчи, но неспособен да се въздържи.

— Или на хората им е все едно.

— Какво? — Тя се втренчи в него с присвити очи.

— Ако хората наистина негодуваха срещу войната, щяха да протестират, но може би се радват, че си е отишъл. Не знам дали си забелязала, Ем, но той не беше най-милият човек на света…

— Може да не одобряваш Саддам и пак да си срещу войната.

— Точно така. Сложно е.

— Значи смяташ, че войната е справедлива?

— Не аз. Хората.

— А ти? — Тя затвори вестника и у него се надигна безпокойство. — Ти как мислиш?

— Как мисля аз?

— Да.

Той въздъхна. Твърде късно, нямаше връщане назад.

— Странно ми е, че мнозина от левите възразяват срещу войната, след като Саддам е избивал точно онези, които те би трябвало да закрилят.

— Например?

— Профсъюзни дейци, феминисти, хомосексуални. — Да каже ли „кюрди“? Вярно ли беше? Реши да рискува: — Кюрди!

Ема изсумтя високомерно.

— О, смяташ, значи, че войната се води в защита на профсъюзите? Буш нахлу в Ирак от загриженост за участта на иракските жени? Или на гейовете?

— Казвам, че антивоенният митинг щеше да е по-обоснован морално, ако същите хора бяха протестирали срещу иракския режим! Протестираха срещу апартейда, защо не срещу Ирак?

— И Иран? И Китай, Русия и Северна Корея и Саудитска Арабия! Не може да протестираш срещу всички.

— Защо не! Ти го правеше!

— Това е извън темата.

— Така ли? Когато се запознахме, непрекъснато бойкотираше нещо. Един „Марс“ не изяждаше, без да изнесеш лекция за личната отговорност. Не съм виновен аз, че си станала равнодушна…

Той подсмихна самодоволно и се вгледа в нелепата си спортна рубрика, а лицето на Ема се обля в червенина.

— Не съм станала… Не сменяй темата! Абсурдно е да се твърди, че тази война е за човешки права, за женски права или нещо подобно. Тя е само за едно-единствено нещо и…

Той простена. Беше неизбежно. Думата „петрол“ беше на върха на езика й. Моля те, моля те, не казвай „петрол“…

— Няма нищо общо с човешките права. Единствената причина е петролът!

— И не е ли съществена причина? — каза той и се изправи, простъргвайки нарочно пода със стола. — Ти не използваш ли петрол, Ем?

Най-сетне думите излизат от устата му, аргументът му изглежда достатъчно изчерпателен, но е трудно да избегнеш спора в този ергенски апартамент, който внезапно му се стори тесен и душен. Ема несъмнено не възнамеряваше да остави ненаказана безумната му забележка. Последва го в антрето, но той я очакваше; обърна се към нея с яростно изражение, което притесни и двамата.

— Ще ти кажа какъв е проблемът. Ядосана си на месечния си цикъл и си го изкарваш на мен! Е, не ми е приятно да ми четат конско, докато закусвам!

— Не ти чета конско…

— Спориш тогава…

— Не спорим, просто обсъждаме…

— Така ли? Защото аз споря!

— Успокой се, Декс.

— Войната не е моя приумица, Ем! Не съм разпоредил нахлуването и съжалявам, но не съм възмутен колкото теб. Може би трябва, но не съм. Не знам защо, сигурно съм твърде глупав или…

Ема го изгледа стъписано.

— Това пък откъде се взе? Не съм казвала, че…

— Но се отнасяш така. Или съм фанатичен консерватор, понеже не предъвквам клишета за войната? Кълна се, ако на още едно вечерно парти някой изтърси „Всичко е заради петрола!“, ще… Може и така да е. Но какво от това? Или протестирай и спри да използваш петрол, или го приеми и си затваряй плювалника!

— Не смей да…

— Не говоря на теб, а на… О, стига!

Той се шмугна край проклетия й велосипед, задръстваш неговото антре, и влезе в спалнята. Щорите бяха още спуснати, леглото — неоправено, влажните хавлии се валяха по пода, стаята миришеше на нощните им тела. Заопипва за ключовете си в сумрака. Ема го гледаше от прага с онзи израз на влудяваща загриженост и той отбягваше очите й.

— Защо те смущават толкова разговорите за политика? — спокойно попита тя, сякаш Декстър е дете, изпаднало в гневен пристъп.

— Не се смущавам, просто… се отегчавам. — Ровеше в коша за пране; вадеше смачкани дрехи и проверяваше джобовете на панталоните. — Политиката ме отегчава. Е, казах го! Изплюх камъчето!

— Нима?

— Да.

— Дори в университета?

— Особено там! Само се преструвах на заинтригуван, защото такъв е обичаят. Седях в два сутринта, слушах Джони Мичъл, слушах поредния клоун да се пени за апартейда или за ядреното разоръжаване или за правата на жените и си мислех: „Мамка му! Каква досада! Не може ли да поговорим за семействата си, за музика, за секс, за хората, за…“.

— Но политиката е хората!

— Каква означава това, Ем? Безсмислен лозунг…

— Означава, че обсъждахме много теми!

— Така ли? От онези златни времена съм запомнил само как колегите ни, предимно мъжете, се преструват на заклети поддръжници на феминизма, за да вкарат някое момиче в леглото. Наслушал съм се на очевидното — колко велик е господин Мандела, колко отвратителна е ядрената война, колко гадно е, че някои хора гладуват…

— Не говорехме така!

— Сега е същото, само дето очевидното е друго — глобалното затопляне и какъв продажник е Блеър.

— Не си ли съгласен?

— Съгласен съм! Да! Но ми се иска поне веднъж да чуя, че Буш едва ли е толкова тъп и слава Богу, че някой се опълчи на този фашистки диктатор, и между другото, аз си харесвам голямата кола. Защото може и да не е правилно, но поне е различно. Поне няма да ги гледам как се потупват по раменете, как обсъждат правата на мюсюлманките и училищата и проклетите цени на имотите!

— Хей, и ти обсъждаш цените на имотите!

— Знам! Отегчавам се от себе си!

Крясъкът отекна от стената, която замери с вчерашните си дрехи, и двамата застинаха в сумрачната спалня със спуснатите щори и разхвърляното легло.

— Отегчавам ли те и аз? — тихо попита тя.

— Не изглупявай! Нямах това предвид.

Внезапно изтощен, той седна върху леглото.

— Отговори ми все пак.

— Не, не ме отегчаваш. Да сменим темата, моля те.

— За какво да поговорим?

Той приведе рамене, притисна лицето си с длани и издиша през пръстите си.

— Опитваме само от осемнайсет месеца, Ем.

— Две години.

— Добре, две години. Не знам… просто потръпвам от този твой поглед.

— Какъв поглед?

— Когато не се получи. Сякаш съм виновен.

— Нс те гледам така!

— Така ми се струва.

— Съжалявам. Извинявай. Само… само съм разочарована. Наистина го искам, това е.

— Аз също!

— Наистина ли?

Той я изгледа обидено.

— Разбира се!

— Защото отначало не искаше.

— Е, вече искам. Обичам те. Знаеш го.

Тя седна до него, улови го за ръка и двамата останаха за миг така, привели рамене.

— Ела… — каза тя, отпусна се върху леглото с провесени надолу крака и той я последва. През щорите се процеди блед сноп светлина.

— Съжалявам, че си го изкарах на теб — каза тя.

— Съжалявам, че… не знам за какво.

Тя вдигна ръката му и я притисна към устните си.

— Мисля, че трябва да отидем на преглед. В гинекологична клиника. И двамата.

— Няма ни нищо.

— Знам и затова ще го потвърдим.

— Две години не е много време. Защо да не почакаме още шест месеца?

— Просто усещам, че няма да издържа.

— Ама че нелепо!

— Следващият април навършвам трийсет и девет, Декс.

— След две седмици аз ставам на четирийсет!

— Именно.

Той издиша бавно: пред очите му изплуваха лабораторни шишенца. Потискащи кабинети, медицински сестри, надяващи гумени ръкавици. Списания.

— Добре. Ще се подложим на тестове. — Той се обърна към нея. — Ами списъците с чакащи?

Тя въздъхна.

— Не знам… може би трябва да отидем в частна клиника.

След миг той каза:

— За бога. Не съм го очаквал от теб!

— Аз също. Аз също.

След като възстановиха крехкото примирие, той се подготви за работа. Щеше да закъснее заради абсурдната кавга, но поне в „Белвил кафе“ нещата вървяха гладко. Беше наел интелигентна, благонадеждна управителка — Мади — с която поддържаха добри служебни отношения, примесени с безобидно флиртуване, и вече не се налагаше да отваря сутрин. Ема го придружи до долу и те излязоха заедно в мрачния, безличен ден.

— Къде се намира къщата?

— В Килбърн. Ще ти изпратя адреса. Изглежда приятна. На снимките.

— Всички изглеждат добре на снимките — промърмори тя и чу гласа си — недоволен и безрадостен. Декстър предпочете да не отговаря и едва след миг тя съумя да го прегърне през кръста и да се притисне към него. — Днес не сме в добра форма. Аз не съм. Съжалявам.

— Няма проблем. Довечера ще си останем вкъщи. Ти и аз. Ще ти сготвя нещо или ще отидем някъде. На кино може би. — Той притисна лице в косата й. — Обичам те. Всичко ще бъде наред, нали?

Ема замълча. Редно бе да му каже, че и тя го обича, но усещаше, че й се иска да се посърди още малко. Реши да се цупи до обяд, после да се реваншира вечерта. Ако небето се проясни, щяха да се разходят по Примроуз Хил както преди. Най-важното е, че той ще е при мен и всичко ще е наред.

— Трябва да тръгваш — промърмори в рамото му. — Ще закъснееш за Мади.

— Не започвай.

Тя се усмихна и го погледна.

— До довечера ще се разведря.

— Ще измислим нещо забавно.

— Забавно.

— Все още се забавляваме, нали?

— Разбира се — отвърна тя и го целуна за сбогом.

Забавляваха се наистина, но другояче. Копнежът, терзанията и страстта се бяха превърнали в равномерен ритъм от радост, задоволство и понякога раздразнение и промяната им се струваше приятна. В живота й имаше по-приповдигнати моменти, но никога не беше се наслаждавала на такова постоянство.

От време на време й липсваха поривите — не само на любовта им, но и на ранните дни на приятелството им. Помнеше как посред нощ съчиняваше дълги писма — безумни, страстни писма с едва прикрит сантиментален подтекст, възклицания и подчертани фрази. Известно време му пишеше картички в добавка към едночасовите телефонни разговори преди лягане. Помнеше как в апартамента в Далтън цяла нощ разговаряха и слушаха музика, докато слънцето изгря, как гостуваха на родителите му, как плуваха в реката в новогодишната нощ, как един следобед пиха абсент в тайния бар в Чайнатаун; всички тези мигове и още много, записани и складирани в бележници, писма и купища снимки, огромни купища снимки. В началото на деветдесетте влитаха във всяко крайпътно фотоателие, защото все още не приемаха присъствието на другия за гарантирано.

Но да гледаш някого, да седиш и да го гледаш и да си говорите, докато неусетно се зазори? Ала кой сега има желание и сили да будува по цели нощи? За какво ще си говорят? За цените на недвижимите имоти? Копнееше за онези среднощни обаждания; тези дни телефонът иззвъняваше нощем, за да извести злощастен случай, трябваха ли им нови снимки, след като познаваха тъй добре лицата си, след като цели кутии бяха пълни със снимките им, архив от цели двайсет години? Кой пише дълги писма тези дни и за какво да ги пише?

Понякога се питаше как ли би възприело двайсетгодишното и „аз“ днешната Ема Морли. Ще реши ли, че е егоцентрична? Твърде улегнала? Буржоазен продажник с апетити за нова къща, вкус към екскурзии в чужбина, дрехи от Париж и скъпи фризьори? Дали ще й се стори консервативна с новата си фамилия и стремежи непременно да роди дете? Може би, но двайсетгодишната Ема Морли също не беше образец за подражание — претенциозна, избухлива, мързелива, многослойна, осъдителна. Изтъкана от самосъжаление, самонадеяност и самолюбие, всички „само“ освен самоувереност, качеството, от което винаги се бе нуждала най-много.

Не, това беше истинският живот и ако някогашната й любознателност и някогашният й плам се бяха притъпили, това бе съвсем естествено. Би било нередно и неловко на трийсет и осем да завързва приятелства и да се влюбва със страстта и силата на двайсетгодишна. Да пише стихове, да плаче на поп песни? Да се снима непрекъснато, по цял ден да записва касети, да кани приятели в леглото си само за компания? Ако тези дни цитира пред някого Боб Дилън, Т. С. Елиът или не дай Боже, Брехт, той ще се усмихне любезно и ще отстъпи дискретно назад и кой би могъл да го вини? Абсурдно е на трийсет и осем да очакваш песен, книга или филм да променят живота ти. Не, всичко се е уталожило и избледняло и животът протича на фона на удобството, доволството и познатото. Няма ги вече раздиращите нервите възходи и сривове. Сегашните им приятели ще си останат техни приятели и след пет, десет, двайсет години. Не се предвиждаше нито да забогатеят, нито да обеднеят драматично: предвиждаше се още известно време да нямат здравословни проблеми. Бяха уседнали в средата — средна класа, средна възраст; щастливи, че не са прекалено щастливи.

Най-сетне обичаше някого и беше уверена и в неговите чувства. Ако някой попиташе Ема, както понякога се случваше на парти, как се е запознала със съпруга си, тя отговаряше:

— Пораснахме заедно.

И така, както обикновено, двамата се заловиха за работа. Ема седна пред компютъра си под прозореца с изглед към опасаната с дървета улица. Пишеше петия и последен роман за Джули Крискол, в който литературната и героиня по ирония на съдбата забременяваше и се изправяше пред дилемата — майчинство или университет. Не вървеше много добре; тонът бе твърде сериозен и съзерцателен, шегите не й се удаваха лесно. Бързаше да завърши книгата, но се колебаеше с какво да се заеме после или с какво е способна да се заеме. Книга за възрастни вероятно, нещо задълбочено и предварително проучено — за Испанската гражданска война или за близкото бъдеще, нещо смътно напомнящо Маргарет Атууд, нещо, което младото й „аз“ би уважило и одобрило. Такава поне беше идеята. Междувременно тя разтреби апартамента, свари чай, плати няколко сметки, боядиса си косата, прибра дисковете в обложките им, свари още чай и най-накрая включи компютъра и се взря заплашително в екрана.

В кафенето Декстър пофлиртува малко с Мади, после седна в тясната служебна стая, която миришеше остро на сирене, и се зае със счетоводния баланс за тримесечието. Но тягостното настроение и чувството за вина от сутрешното избухване все още го измъчваха и когато усети, че не успява да се съсредоточи, той посегна към телефона. Обикновено Ема се обаждаше помирително и изглаждаше нещата, но през осемте месеца след сватбата им те сякаш си размениха ролите и сега той бе неспособен да подхване нищо, ако тя се чувства нещастна. Набра номера; представи си я пред бюрото, как се взира в екрана на мобилния си телефон, вижда името му и го изключва. Така предпочиташе — по-лесно е да си сантиментален, когато няма никои насреща.

Е, аз съм в кафенето, занимавам се със счетоводство, мисля си за теб и ми се прииска да ти кажа да не се тревожиш. Уговорих да видим къщата в пет следобед. Ще ти изпратя адреса и… кой знае… Ще преценим. Съвременна къща, просторни стаи. Има и барплот. Знам, че открай време си мечтаеш за барплот. Това е. И още веднъж — обичам те и не се тревожи. За каквото и да се тревожиш, недей. Това е всичко. Ще се видим в пет. Обичам те. Доскоро.

Както повеляваше рутината, Ема работи до два, обядва, после отиде да плува. През юли понякога й беше приятно да се отбива в дамския басейн в Хампстед Хийт, но денят бе заплашително навъсен и облачен и тя се престраши да предпочете тийнейджърската компания на закрито. Двайсет минути слаломира нещастно между децата, които скачаха като бомби във водата, гмуркаха се и флиртуваха, наслаждаващи се с пълни шепи на свободата след края на учебната година. После седна в съблекалнята, изслуша съобщението на Декстър и се усмихна. Запомни адреса на къщата и му се обади.

Здрасти. Аз съм. Само да ти кажа, че тръгвам и изгарям от нетърпение да видя барплота. Може да закъснея пет минути. Благодаря ти за съобщението и… съжалявам, че днес бях толкова хаплива, съжалявам и за глупавия спор. Няма нищо общо с теб. Просто в момента съм малко наежена. Важното е, че те обичам много. Е? Това е. Късметлия си! Мисля, че казах всичко. Доскоро, моя любов. Доскоро.

Намръщените облаци над спортния център най-сетне избухнаха, сипейки едри, топли капки дъжд. Тя изруга времето и мократа седалка на велосипеда и пое през северен Лондон към Килбърн, импровизирайки маршрут през лабиринт от улици с жилищни блокове към Лексингтън Роуд.

Заваля по-силно — лепкави капки от кафява градска вода — и Ема забута педалите права, привела глава, различавайки съвсем смътно някакво движение откъм страничната улица вляво от нея. Усеща не толкова, че полита, а че я улавят и захвърлят, и когато се приземява на ръба на шосето с лице към мокрия цимент, инстинктивно понечва да се озърне за велосипеда, който някак си вече не е под нея. Опитва се да помръдне глава, но не успява. Посяга да си свали каската, защото хората я гледат, а каската я загрозява, но хората, приведени над нея, изглеждат уплашени и я питат пак и пак добре ли е, добре ли е. Единият плаче и тя за пръв път осъзнава, че не е добре. Примигва от дъждовните капки. Определено ще закъснее. Декстър я чака.

Представя си отчетливо две неща.

Първото е нейна снимка на девет години в червен бански костюм на плажа, не помни къде — Файли или Скарбъро може би. Майка й и баща й са до нея, побутват я към камерата с изгорели от слънцето, усмихнати лица. После си представя Декстър — как се крие от дъжда на стълбите на новата къща и си поглежда часовника. „Ще се чуди къде съм“, мисли си тя. Ще се разтревожи.

После Ема Морли умира и всичко, което е мислила или чувствала, се стопява и изчезва завинаги.