Винаги в същия ден

Деветнайсета главаСледващата сутрин

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

Когато отвори очи, кльощавото момче беше още там сега с гръб към нея, и седнало нестабилно на ръба на стария й дървен стол, навличаше възможно най-тихо панталоните си. Тя погледна към радиочасовника си — девет и двайсет. Бяха спали около три часа и той се опитваше да се измъкне. Забеляза го как притиска джоба си с длан, за да не се раздрънкат монетите, после стана и понечи да надене бялата си риза. Един последен поглед към дългия му кафяв гръб. Красив. Той наистина бе абсурдно красив. Прииска й се много да остане, почти толкова силно, колкото й се искаше да си тръгне. Реши, че трябва да каже нещо.

— Не си тръгваш, без да се сбогуваш, нали?

Той се извърна, заловен на местопрестъплението.

— Не исках да те будя.

— Защо не?

— Изглеждаше много красива така, унесена в съня.

И двамата разбраха, че опитът е несполучлив.

— Добре, добре. Разбирам. — Тя чу гласа си: настойчив и ядосан. Не му показвай, че си обидена, Ем. Дръж се хладнокръвно. Небрежно.

— Смятах да ти оставя бележка, но…

Той се престори, че търси нещо за писане, забравил за буркана от конфитюр върху бюрото, пълен с химикалки.

Тя вдигна глава от възглавницата и я подиря с ръка.

— Няма значение. Тръгвай си, щом искаш. Кораби, отминали в нощта, и прочее… Много… как да кажа… сладостна горчилка.

Той седна на стола и продължи да си закопчава ризата.

— Ема?

— Да, Декстър?

— Наистина ми беше много приятно.

— Личи си. Защо иначе ще си плюеш на петите?

— Не, сериозно. — Декстър се приведе напред. — Наистина се радвам, че най-сетне успяхме да си поговорим. И другото също. След толкова време. — Той сбърчи лице, търсейки точните думи. — Ти си… ти си прекрасна, Ем.

— Да, да, да…

— Наистина.

— Е, ти също си прекрасен. А сега си върви.

Тя го възнагради с лека, напрегната усмивка. Отговори й, като прекоси ненадейно стаята, и тя обърна очаквателно лице към него, но откри, че се протяга под леглото за захвърления си чорап. Той забеляза вдигнатото й лице.

— Чорап под леглото — каза.

— Да.

Седна неловко на ръба на леглото и заговори с неестествено жизнерадостен глас, навличайки чорапа:

— Голям ден е днес! Прибирам се у дома!

— Къде? В Лондон?

— Оксфордшир. Там живеят родителите ми. През повечето време.

— Оксфордшир. Прекрасно — додаде тя, тайничко огорчена от скоростта, с която се изпарява близостта, заменена от безсмислени реплики. Снощи говориха и се прегръщаха, а сега бяха като непознати на автобусна спирка. Допусна грешка, че заспа и развали магията. Ако бяха останали будни, сигурно още щяха да се целуват, но сега всичко беше приключило и от устата и излетя:

— Колко се пътува дотам? До Оксфордшир?

— Седем-осем часа. Татко е отличен шофьор.

— Аха…

— Ти няма ли да се прибираш в…?

— Лийдс. Не. Оставам тук през лятото. Казах ти, забрави ли?

— Съжалявам, бях много пиян снощи.

— И това, Ваше Превъзходителство, е основната теза на защитата…

— Не е оправдание, просто… — Той се обърна към нея. — Ядосана ли си ми, Ем?

— Ем? Коя е Ем?

— Ема тогава.

— Не съм ядосана… но трябваше да ме събудиш, вместо да се измъкваш тихомълком…

— Щях да ти напиша бележка!

— И какво щеше да пише в тази скъпоценна бележка?

— Щях да напиша: „Взех ти портмонето“.

Тя се засмя, дрезгаво утринно гъргорене, което заседна в гърлото й и в двете дълбоки трапчинки в ъгълчетата на устните й. В начина, по който държеше устните си плътно затворени, сякаш да възпре нещо, в усмивката й, имаше нещо толкова приятно, че той почти съжали, задето я беше излъгал. Не възнамеряваше да отпътува по обед. Родителите му щяха да го водят на вечеря днес и да тръгнат утре сутринта. Излъга я инстинктивно — да улесни бързо, безпроблемно бягство, но сега, привеждайки се да я целуне, се запита дали има начин да заличи заблудата. Устните й бяха меки, тя се отпусна върху леглото, напоено с аромата на вино, на топлото й тяло и на прах за пране, и той реши, че занапред наистина трябва да опита да бъде по-откровен.

Тя се изтърколи настрани.

— Отивам до тоалетната — каза, вдигна ръката му и мина под нея.

Изправи се и с два пръста придърпа бикините си надолу.

— Има ли телефон? — попита той, проследявайки я с поглед как прекосява стаята.

— В коридора е. Евтина джунджурия. Много нелепа. Тили твърди, че е забавна. Обаждай се, но не забравяй да оставиш монети.

И тя се запъти към банята, където водата вече шуртеше — както обикновено през лятото, съквартирантката й подготвяше първото си епично киснене във ваната. Тили Килик я посрещна по халат, ококорила очи през парата зад очилата с огромни червени рамки и със зейнала от възмущение уста.

— Ах, ти, развратнице!

— Какво?

— Има ли някой в стаята ти?

— Може би!

— Дали се досещам кой е…

— Просто Декстър Мейхю! — каза Ема нехайно и двете се заляха от смях.

Декстър откри телефона в коридора, оформен стъписващо реалистично като бургер. Вдигна половинката на сусамената питка и се заслуша в шепота откъм банята, отдаден на обичайното задоволство, че го обсъждат. През тънката стена долитаха странни думи и фрази: И…? Не! Какво правихте тогава? Разговаряхме и прочее… Прочее? Какво означава „прочее“? Нищо! Ще остане ли за закуска? Не знам. Е, гледай да остане.

Декстър наблюдаваше търпеливо вратата. Най-после Ема се появи. Той набра 123 — информация за точно време — притисна питката към ухото си и заговори в говеждия шницел.

— … ще бъде девет часът, трийсет и две минути и двайсет секунди…

На третия сигнал започна представлението:

— Здрасти, мамо… аз съм… малко късно звъня. — Той разроши коса, надявайки се жестът да предизвика умиление. — Не, пренощувах у приятели…

Погледна към Ема, която се шляеше край него по тениска и бикини, преструвайки се, че преглежда пощата.

— … ще бъде девет часът и трийсет и три минути…

— Виж, изникна нещо и си помислих дали няма начин да отложим пътуването за утре… И за татко ще е по-удобно така… Мен ме устройва, ако устройва и вас… При теб ли е татко? Попитай го тогава.

Ориентирайки се по говорещия часовник, той изчака трийсет секунди и възнагради Ема с най-приветливата си усмивка. Тя му се усмихна в отговор и си помисли: „Мило момче, променя си плановете заради мен“. Може би го беше подценила. Вярно, държеше се като идиот, но явно невинаги.

— Съжалявам! — изрече беззвучно той.

— Не желая да си променяш плановете заради мен — извинително отвърна тя.

— Не, наистина искам…

— Но щом ще се прибираш у дома…

— Няма проблем, така е по-добре…

— … ще бъде девет часът и трийсет и четири минута…

— Не се притеснявай, не се чувствам обидена и…

Той вдигна ръка да замълчи.

— Да, мамо?… — Пауза, която подклажда напрежението, без да прекалява. — Наистина? Добре, чудесно! Добре, ще се видим по-късно в апартамента! Доскоро. Чао.

Той захлопна питката като кастанета и застанаха усмихнати един срещу друг.

— Страхотен телефон.

— Потискащ, нали? Видя ли го, ми иде да заплача.

— Да оставя ли монети?

— Не. Няма проблем. Аз черпя.

— Е? — каза той.

— Е — каза Ема. — Как ще оползотворим деня?

Двайсета главаПърва годишнинаЧестване

Петък, 15 юли 2005

Лондон и Оксфордшир

Развлечения, развлечения, развлечения — развлеченията са разковничето. Да не спираш, да не остава нито секунда да се огледаш, да размислиш, защото номерът е да не изпадаш в униние, да се забавляваш и да възприемеш този ден… как? Като празник! В чест на живота й, на добрите времена, на спомените. На смеха, изобилния смях.

С тази идея той пренебрегна протестите на Мади, извади двеста лири от касата на кафенето и покани тримата си служители — Мади, Джак и Пийт, който работи в събота — да почетат стилно специалния ден. Все пак тя би се зарадвала.

И така, тези първи минути от Деня на свети Суидин го сварват в приземен бар в Камдън, стиснал петото мартини в една ръка и цигара — в другата. Защото защо не? Защо да не се позабавлява, да отпразнува живота й? Повтаря го, завалвайки думите, на приятелите си, които му се усмихват малко немощно и отпиват от чашите си толкова бавно, че той започва да съжалява, че ги е поканил. Те са толкова сериозни и отегчителни; следват го от бар в бар не като добри приятели, а като болнични надзиратели, обгрижват го, внимават да не се блъска в хората и да не си удари главата, когато пада от таксито. Е, вече му додея. Иска разтуха, нека да се повесели от сърце, заслужава го след годината, която преживя. Затова предлага да ги заведе в клуб, където веднъж го бяха поканили на ергенско парти. Стриптийз клуб.

— Не съм сигурна, Декс — казва Мади с тих ужас.

— О, хайде, Мали! Защо не? — отвръща той и я прегръща през рамо. — Тя ще се зарадва!

Той се разсмива и вдига чаша; търси ръба с устни, но не улучва и джинът се разлива върху обувките му.

— Ще бъде забавно!

Мади се пресяга за сакото си.

— Мади, ама че си лека категория! — крещи той.

— Мисля, че трябва да се прибираш вкъщи, Декс — обажда се Пийт.

— Едва полунощ е!

— Лека нощ, Декс. Доскоро.

Той изпраща Мади до вратата. Иска да я развесели, но тя изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Остани, пийни още една чаша! — дръпва я за ръката.

— Не прекалявай, моля те. Моля те.

— Не ни лишавай от женска компания!

— Няма как. Утре сутринта отварям аз, забрави ли? — Тя се обръща и го улавя за двете ръце влудяващо грижовно и съчувствено. — Просто… внимавай…

Той не иска съчувствие, иска да пие и затова пуска рязко ръцете й и се връща на бара. Обслужват го безпроблемно. Само преди седмица в градския транспорт избухнаха бомби. Загинаха невинни хора и въпреки привидното мъжество и гордост атмосферата напомня град под обсада. Хората са уплашени и са си по домовете и Декстър лесно намира такси да ги откара до Фарингдън Роуд. Облегнал глава на стъклото, чува как Пийт и Джак мърморят плашливо обичайните извинения — късно е, сутринта са на работа.

— Имам деца и жена — шеговито напомня Пийт. Приличат на заложници, просещи милост. Декстър усеща как партито лека-полека се закрива, но няма сили да се бунтува, спира таксито на Кингс Крос и ги освобождава.

— Ела с нас, Декс? — казва Джак, надзъртайки през прозореца с глуповатия си загрижен поглед.

— Не, няма проблем.

— Защо не пренощуваш при мен? — предлага Пийт. — На канапето?

Декстър обаче усеща, че не е добре дошъл.

Както посочи Пийт, той има съпруга и деца и не му трябва чудовище у дома. Проснато вонящо в сълзлива несвяст на канапето, докато децата му се опитват да се подготвят за училище. Скръбта е превърнала Декстър Мейхю отново в идиот и защо да се натрапва на приятелите си? По-добре тази вечер да се придържа към случайно срещнати събеседници. Затова той им махва за сбогом и нарежда на шофьора да кара към мрачната безлюдна уличка до Фарингдън Роуд, където се намира нощният клуб „Нерон“.

Черните пилони пред входа напомнят погребална агенция. Строполява се от таксито, разтревожен, че биячите няма да го пуснат, но всъщност той е образцовият им клиент — добре облечен и мъртвопиян. Усмихва се предразполагащо на огромния мъжага с гола глава и козя брадичка, подава няколко банкноти и онзи му махва да влиза. Пристъпва в мрака на главната зала.

Навремето, не толкова отдавна, посещението в стриптийз клуб символизираше постмодерна дързост — цинично и същевременно вълнуващо преживяване. Не и сега. Тази нощ клуб „Нерон“ напомня чакалня на летище от началото на осемдесетте. Сребрист хром, ниски черни канапета и пластмасови саксии — въплъщение на градски упадък. Аматьорски стенопис, прекопиран от детски учебник, с робини, понесли подноси с грозде, покрива задната стена. Полиестерни римски колони никнат тук-там; край ниски масички за кафе, осветени от оранжеви прожектори, изтъкващи недостатъците им, стриптийзьорките, актрисите, кършеха снага на фона на гръмогласно ар-ен-би — някои изпълняваха безжизнена жига или енергични подскоци като в салон за аеробика, други се поклащаха като в наркотичен транс — всичките голи или полуголи. Под тях седяха мъжете — предимно в костюми, с разхлабени вратовръзки, облегнати на стените на лепкавите сепарета с отпуснати назад глави, сякаш с майсторски прекършени глави — неговите събратя. Декстър оглежда стаята с блуждаещи очи, ухилва се глупаво и усеща как похот и срам вливат наркотичен коктейл във вените му. Той се препъва по стъпалата, улавя се за лепкавия парапет, изправя се, изпъва ръкавелите си и се олюлява между подиумите към бара, където жена със строго лице му казва, че може да поръчва само бутилка — водка или шампанско, по сто лири. Безочливото мошеничество го разсмива, той подава предизвикателно кредитната си карта, сякаш я предизвиква да злодейства на воля.

Взима бутилката си шампанско — полска марка, сервирана в купа с топла вода — и две пластмасови чаши и я отнася в сепаре от черно кадифе, където запалва цигара и се заема сериозно с пиенето. „Шампанското“ е сладко като сварен бонбон, с вкус на ябълка и почти негазирано, но няма значение. Приятелите му са си тръгнали и никой не взема чашата от ръката му, разсейвайки го с разговори. След третата чаша времето добива странната си еластичност — забързва се и се забавя, цели минути изчезват напълно, а пред очите му се спуска черна пелена и после се вдига. Тъкмо се унася в сън или в безсъзнание, когато усеща длан върху ръката си и пред него застава кльощаво момиче в много къса лъскава червена рокля и с дълга руса коса, преливаща в черно на сантиметър над скалпа.

— Може ли да пийна чаша шампанско? — пита тя, шмугвайки се в сепарето. Под дебелия слой грим личи изключително лоша кожа; говори с южноафрикански акцент и той й отправя комплимент.

— Имаш приятен глас — изкрещява, за да надвика музиката.

Тя изсумтява, сбърчва нос и се представя като Барбара, но така, сякаш „Барбара“ е първото име, което й е хрумнало. Дребничка е, с кокалести ръце и малки гърди, в които той се взира нагло, но на нея й е все едно. Физика на балерина.

— Балерина ли си? — пита той, а тя изсумтява и свива рамене.

Той решава, че Барбара много, много му харесва.

— Какво те води насам? — пита механично тя.

— Празнувам годишнина! — отговаря той.

— Поздравления! — разсеяно възкликва тя, налива си още шампанско и вдига пластмасовата чаша във въздуха.

— Няма ли да ме питаш какъв точно е юбилеят? — казва той, но явно заваля лошо думите, защото тя три пъти го моли да повтори.

Решава да е по-директен.

— Точно преди една година стана злополуката със съпругата ми.

Барбара се усмихва нервно и се озърта наоколо, сякаш съжалява, че е седнала при него. Да се разправяш с пияници е част от работата, но този изглежда съвсем смахнат, празнува някаква злополука, хленчи и ломоти как някакъв шофьор не гледал накъде кара, разказва за съдебно дело, което тя не разбира и не си дава труда да разбере.

— Искаш ли да потанцувам? — пита го, за да смени темата.

— Какво? — Той се стоварва напред. — Какво каза?

Дъхът му вони и слюнката му я опръсква.

— Искаш ли да ти потанцувам? Да те поразведря? Май се нуждаеш от разведряване.

— Не сега. По-късно може би — казва той и я потупва по коляното, което е твърдо и неподатливо като парапет.

Заговаря отново; от устата му се лее несвързан поток от сладникаво-сантиментални и горчиви забележки, които нееднократно е изричал — само на трийсет и осем, искахме бебе, шофьорът се измъкна безнаказано, какво ли прави сега този кучи син, отнел най-добрата ми приятелка, надявам се да страда, само на трийсет и осем, къде е правосъдието, ами аз, какво да правя аз сега, кажи ми, Барбара, какво да правя аз сега. Млъква ненадейно.

Барбара е свела глава и се взира в ръцете си, които е сплела благоговейно в скута си, сякаш отправя молитва и за миг му се струва, че я е трогнал с историята си, трогнал е тази красива непозната, докоснал е някак си сърцето й. Може би тя се моли за него, навярно дори плаче. Това клето момиче плаче за него и той усеща дълбока обич към тази Барбара. Поставя благодарно дланта си върху нейната и осъзнава, че тя пише съобщение. Докато той е говорел за Ема, тя е държала мобилния си телефон и е пишела съобщение. Залива го вълна от гняв и отвращение.

— Какво правиш? — пита я с разтреперан глас.

— Какво?

Той вече крещи с пълно гърло:

— Попитах какво, мамка му, правиш?

Блъсва диво ръцете й и телефонът се търкулва на пода.

— Говорех на теб! — крещи той, но тя не му остава длъжна, нарича го смахнат, луд и маха на бияча — същият огромен мъж с козя брадичка, посрещнал го толкова дружелюбно на входа, сега го обгръща с едната си масивна ръка през раменете, а с другата — през кръста, вдига го като дете и го пренася през залата.

Обръщат се глави с изумени изражения, докато Декстър реве над рамото му: „Ти, глупава, глупава краво, нищо не разбираш!“. Той мярва за последно Барбара, ухилена, вдигнала два средни пръста. Мъжагата отваря с ритник пожарния изход и Декстър отново се озовава на улицата.

— Кредитната ми карта! Кредитната ми карта остана вътре! — крещи той, но като всички останали биячът само му се присмива и затваря вратата.

Разярен, Декстър слиза от тротоара и размахва ръце пред множеството черни таксита, отправени на запад, но никое не спира пред олюляващия се на шосето мъж. Той поема дълбоко дъх, качва се пак на тротоара, обляга се на стената и си претърсва джобовете. Портфейлът му е изчезнал, както и ключовете — за колата и за апартамента. Който му е откраднал портмонето и ключовете, е узнал и адреса му, отбелязан е на шофьорската му книжка, трябва да смени ключалката, а Силви ще дойде по обяд. Ще доведе Джасмин. Той ритва стената, обляга глава на тухлите, претърсва отново джобовете си, намира смачкана банкнота от двайсет лири в джоба на панталона, влажна от собствената му урина. Двайсет лири са достатъчни да го отведат невредим у дома. Ще събуди съседите, ще вземе резервните ключове и ще заспи.

Но двайсет лири са достатъчни и да го отведат в града за още няколко питиета. Вкъщи или забрава? Задържа се прав с усилие на волята, спира такси и потегля към Сохо.

През необозначена червена врата в глуха пряка на Беруик Стрийт, той влиза в нелегална подземна кръчма, която използваше преди десет-петнайсет години като последно убежище. Възтясната зала без прозорци е мрачна, забулена в цигарен дим и претъпкана с хора, отпиващи от консервени кутии. Той тръгва към пластмасовата маса, която служи за бар, използвайки тълпата за опора, но открива, че няма пари, дал е последната банкнота на шофьора на таксито и е изгубил рестото. Налага се да прибегне до номера, който винаги го спасяваше, когато оставаше без пари — грабва най-близкото питие и си го присвоява. Връща се в залата, глух за ругатните на хората, които разблъсква, вдига една очевидно забравена консервена кутия и я пресушава до дъно. Взема безочливо втора и се скрива в ъгъла, потен, обронил глава върху тонколоната. Затваря очи, алкохолът се стича по брадичката му и върху ризата и ненадейно една ръка го блъсва по гърдите и го натиква в ъгъла, а някакъв глас го пита как така, мамка му, си позволява да краде чужда пиячка. Той отваря очи — мъжът пред него е стар, със зачервени очи, нисък и дебел като жаба.

— Всъщност това си е моето питие — казва Декстър и се разкикотва при мисълта колко неубедителна е лъжата.

Мъжът се озъбва, оголва жълтите си зъби, размахва юмрук и Декстър разбира какво иска — иска мъжът да го удари.

— Махай се оттук, грознико! — изломотва той; после очите му се премрежват, долавя звук като от токов удар и се озовава на пода, закрил лице в шепи, а мъжът го налага по корема и го рита по гърба с токовете на обувките си. При всеки замах Декстър усеща вкуса на мръсния килим и после изведнъж полита, шестима го вдигат за ръцете и краката като в училище, когато имаше рожден ден и всичките му приятели го хвърляха в басейна, и той надава възторжени викове и се смее, докато го пренасят по коридора през кухнята и го изхвърлят на улицата сред пластмасовите кошове за боклук. Смеейки се, той се търкулва по твърдата мръсна земя и усеща кръвта в устата си, дъха на горещо желязо и си мисли, е, това щеше да й хареса. Щеше да я зарадва.

— Декстър, чуваш ли ме? О, божичко, какво си направил? Чуваш ли ме, Декс? Отвори очи, моля те.

Събужда се и вижда Силви. Някак си се е озовал на пода в апартамента си, в тясното пространство между канапето и масичката, а тя стои смутено над него и се опитва да го изправи. Дрехите му са мокри и лепкави и той осъзнава, че е повърнал насън. Отвратен е и засрамен, но безпомощен да помръдне, докато Силви пъшка и диша тежко, стиснала го под мишниците.

— О, Силви — казва той, мъчейки се да й помогне. — Съжалявам. Пак се прецаках.

— Просто седни, скъпи, моля те.

— Прецакан съм, Силви. Толкова прецакан…

— Ще се оправииш, трябва да поспиш, това е. О, не плачи, Декстър. Чуй ме, моля те! — Тя коленичи до него, обгръща с длани лицето му и го поглежда с нежност, каквато рядко е виждал, докато бяха женени. — Ще те изкъпем и ще те сложим в леглото, та да си отспиш. Съгласен?

Над рамото й забелязва малка фигурка, застанала тревожно пред прага — дъщеря му. Той простенва и му се струва, че пак ще повърне, толкова могъща е вълната от срам.

Силви проследява погледа му.

— Джасмин, слънчице, почакай в другата стая — казва тя възможно най-спокойно. — Татко не се чувства много добре. — Джасмин не помръдва. — Отиди в другата стая! — нарежда Силви паникьосано.

Приисква му се да каже нещо утешително на детето, но устните му са подути и насинени и той не успява да оформи думите. Ляга сразено обратно.

— Не мърдай — казва Силви. — Просто остани там.

И излиза от стаята, отвеждайки дъщеря им. Той затваря очи, чака и се моли всичко да приключи. Откъм коридора долитат гласове. Някой се обажда по телефона.

Следващото, което усеща със сигурност, е, че е на задната седалка в кола, свит неудобно под карирано одеяло. Придърпва го плътно — денят е топъл, но той трепери — и разбира, че това е старото одеяло за пикник, което, наред с миризмата на прашната тъмночервена тапицерия, му напомня за семейните излети. С известно усилие вдига глава да погледне през стъклото. На магистралата са. От радиото звучи Моцарт. Вижда темето на баща си, меката сребристо-сива коса, спретнато подкъсена над туфичките косми в ушите му.

— Къде отиваме?

— Водя те вкъщи. Заспивай.

Баща му го е отвлякъл. За миг понечва да възрази — върни ме в Лондон, добре съм, не съм дете. Но кожата топли лицето му, няма сили да се помръдне, камо ли да спори. Потръпва още веднъж, дръпва одеялото до брадичката си и заспива.

Събужда го скърцането на гумите по чакъла пред просторния, непоклатим семеен дом.

— Пристигнахме — казва баща му и отваря вратата на колата като шофьор. — Супа и чай!

И тръгва към къщата, подхвърляйки весело ключовете във въздуха. Очевидно е решил да се преструва, че не се е случило нищо необичайно, и Декстър му е признателен. Приведен и зашеметен, той слиза от колата, отмята одеялото за пикник и поема след него.

Оглежда лицето си в огледалото в малката баня на първия етаж. Долната му устна е порязана и подута, върху едната му буза има огромна жълто-кафява синина. Опитва се да раздвижи рамене, но гърбът го боли, мускулите са напрегнати и не го слушат. Сбърчва чело и изплезва език — възпален, прехапан в краищата и покрит със сив налеп. Прокарва върха му по зъбите си. Напоследък никога не ги чувства чисти; огледалото отразява дъха му, усеща мирис на септична яма, сякаш нещо гние в него. По скулите и носа му има разкъсани капиляри. Пие с възобновена решимост всяка вечер и често денем и е видимо напълнял; лицето му е подпухнало и отпуснато, очите — постоянно червени и сълзящи.

Обляга глава на огледалото и издишва. През годините с Ема понякога се питаше нехайно как ли ще изглежда животът му, ако нея я няма; не мрачно, а прагматично, философски… като всички влюбени. Чудеше се какъв ще бъде без нея. Сега виждаше отговора в огледалото. Загубата не го надари с трагичен ореол, направи го глупав и досаден. Без нея той няма достойнство, добродетели и стремления — рухнал, самотен, застаряващ пияница, отровен от разкаяние и срам. В ума му изплува нежелан спомен от тази сутрин — баща му и бившата му съпруга го събличат и го влачат към ваната. След две седмици навършва четирийсет и една, а баща му го къпе. Не можаха ли да го заведат в болницата да му изпомпат стомаха? Така поне щеше да запази донякъде личното си достойнство.

Чува как в антрето баща му разговаря със сестра му, крещейки в телефона. Сяда на ръба на ваната. Не се налага да се напряга, за да ги подслуша. Всъщност невъзможно е да не ги чува.

— Събудил съседите, опитвал се да си отвори вратата с ритници. Те му отключили… Силви го намерила на пода. Явно е пийнал повечко, това е. Само ожулвания и синини. Нямам представа. Както и да е… изкъпахме го. Утре сутринта ще е добре. Искаш ли да дойдеш да го видиш? — В банята Декстър се моли за „не“, но явно и сестра му не остава очарована от предложението. — Добре, разбирам те, Кейси. Обади му се утре сутринта тогава.

Декстър се уверява, че баща му не е наблизо, излиза в коридора и тръгва към кухнята. Отпива топла чешмяна вода от прашна чаша и поглежда към огряната от вечерното слънце градина. Басейнът е празен, покрит с раздърпан син брезент, тенис кортът — осеян с отпадъци и буренясал. Кухнята също мирише на плесен. Голямата семейна къща се закриваше постепенно, стая по стая, и сега баща му използва само кухнята, дневната и спалнята си, но дори и тях му е трудно да поддържа. Сестра му казва, че понякога спи на канапето. Съветват го, загрижени, да се премести, да си купи нещо по–скромно, малък апартамент в Оксфорд или в Лондон, но баща им не иска да чуе.

— Смятам да умра в собствения си дом, ако не възразявате — отговаря им; довод, твърде емоционален, за да дръзнат да го оспорят.

— По-добре си значи?

Баща му застава зад него.

— Малко по-добре.

— Какво е това? — Кима към чашата на Декстър — Джин?

— Вода.

— Радвам се. За вечеря мислех да хапнем супа като за по-специален случай. Ще преглътнеш ли една супа?

— Да, мисля.

Той вдига две пакетчета във въздуха — люта супа с къри или пилешка крем–супа?

Двамата се засуетяват из плесенясалата кухня — вдовци, създаващи ненужна бъркотия, за да претоплят две канчета супа. Откакто живее сам, диетата на баща му наподобява режима на амбициозен бойскаут — зрял фасул, наденички, рибни ролца; веднъж дори се похвали, че си е направил купичка желе.

Телефонът в коридора иззвънява.

— Ще вдигнеш ли? — казва баща му, мажейки масло върху нарязания бял хляб. Декстър се колебае. — Няма да те ухапе, Декстър.

Излиза в коридора и вдига. Силви е. Той сяда на стълбите. Бившата му съпруга сега живее сама; връзката й с Калъм най-сетне приключи малко преди Коледа. Споделеното нещастие и желанието да предпазят Джасмин от него неочаквано ги сближава и за пръв път, откакто се ожениха, те са почти приятели.

— Как се чувстваш?

— О, знаеш… Малко смутен. Съжалявам.

— Няма проблем.

— Помня как с татко ме настанихте във ваната.

Силви се засмива.

— Той го прие много невъзмутимо. „Няма нещо, което да не съм виждал преди“.

Декстър се усмихва и потреперва едновременно.

— Добре ли е Джасмин?

— Да, струва ми се. Ще го преглътне. Казах й, че си се натровил.

— Ще й се реванширам. Съжалявам.

— Случва се. Но не го прави пак, моля те.

Декстър издава звук, който напомня: „Няма, добре, хмм… ще видим“.

Настава мълчание.

— Трябва да приключвам, Силви. Супата ври и кипи.

— До събота вечер тогава?

— Да. Целуни Джасмин. И още веднъж — съжалявам.

Той я чува как намества слушалката.

— Всички те обичаме, Декстър.

— Без никаква причина — промърморва смутено той.

— Може би. Но въпреки това те обичаме.

След миг той оставя слушалката и сяда пред телевизора до баща си, който отпива лимонада, разредена в хомеопатични пропорции. Супата е поднесена в подноси със специални меки подложки за удобно хранене пред лаптопа — модерно изобретение, което донякъде смущава Декстър, вероятно защото майка му не би допуснала подобно нещо в дома си. Супата е гореща като лава и щипе порязаната му устна, а нарязаният бял хляб е намазан несръчно с масло — раздробен и смачкан на топки с белезникав цвят. Но, странно наистина, той е вкусен — дебелият слой масло се топи в гъстата супа и те преглъщат и гледат „Ийст Енд“ — нова мания на баща му. Докато буквите се нижат по екрана, той оставя подноса на пода, изключва звука с дистанционното и се обръща към Декстър:

— В ежегоден фестивал ли смяташ да го превърнеш?

— Още не знам. — Минава време и баща му се обръща пак към безмълвния телевизор.

— Съжалявам — казва Декстър.

— За какво?

— Е, за ваната и…

— Бих си го спестил за в бъдеще, ако нямаш нищо против. — Без да пуска звука на телевизора, той започва да прехвърля каналите. — Както и да е… и ти ще го правиш за мен скоро.

— Божичко, дано да не се налага — казва Декстър. — Не може ли Кейси да ме замести?

Баща му се усмихна и го поглежда отново.

— Не ми се четат лекции.

— И на мен не ми се слушат.

— Е, тогава ще кажа само, че според мен трябва да опиташ да живееш, сякаш Ема все още е тук. Не мислиш ли, че така е най-добре?

— Не знам дали мога.

— Е, пробвай поне. — Той посяга към дистанционното. — Какво смяташ, че правя пече десет години? — Баща му намира каквото търси и се отпуска вън фотьойла. — А! „Закон и ред“!

Тя седят и гледат телевизия в летния здрач, в стаята пълна със семейни снимки, и Декстър смутено усеща, че пак се разплаква, много тихо. Вдига дискретно, крадешком ръка към очите си, но баща му чува как си поема дъх и го поглежда.

— Добре ли си?

— Съжалявам — казва Декстър.

— Не е заради моята супа, нали?

Декстър се засмива и подсмърча.

— Май не съм изтрезнял още.

— Няма проблем — заключава баща му и се обръща пак към екрана. — „Ням свидетел“ започва в девет.

Двайсет и първа главаТронът на Артур

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

Декстър се изкъпа в окаяната плесенясала баня и си облече снощната риза. Вонеше на цигари и на пот и си надяна и сакото, за да прикрие миризмата; после изстиска паста за зъби върху палеца си и си изтърка зъбите.

Влезе в кухнята при Ема Морли и Тили Килик под замания огромен плакат на „Жюл и Жим“ на Трюфо. Жан Моро се възправяше усмихнато над тях, докато похапнаха безвкусната, предизвикваща киселини закуска — препечен черен хляб със соев пастет, нещо като импровизирани мюсли. В чест на гостенина Ема бе измила старомодната кафеварка — от онези, които винаги изглеждаха мухлясали отвътре — и след първата чаша лепкава черна течност Декстър се почувства малко по-добре. Седеше мълчаливо и слушаше преднамерено шеговития разговор на съквартирантките, надянали огромните си очила като медали за храброст, и се чувстваше смътно като заложник на крайно авангардна театрална трупа. Може би все пак сгреши, че остана. Определено сгрешиха, че излязоха от спалнята. Как да я целуне пред Тили Килик, която бърбори ли, бърбори?

Присъствието на Тили все повече влудяваше и Ема. Няма ли капчица тактичност? Седи, облегнала брадичка в шепа, отмята коса и си ближе лъжичката. Ема допусна грешката да се изкъпе с непроверен флакон ягодов гел и усещаше как около нея витае аромат на плодово мляко. Прииска й се да отиде да се изплакне, но не смееше да остави Декстър сам с Тили със зейналия й халат, разкриваш най-хубавото й бельо — червено карирано боди от „Никърбокс“; толкова очебийна беше понякога.

Да се върне в леглото, ето какво всъщност й се искаше на Ема, и отново да е полугола; твърде късно, и двамата бяха изтрезнели. Нетърпелива да се измъкне оттук, тя се почуди гласно какво ще правят днес, как ще прекарат първия ден след дипломирането.

— Да отидем на кръчма? — предложи несигурно Декстър, Ема се престори, че повръща.

— Да отидем на обяд и ресторант? — каза Тили.

— Нямаме пари.

— На кино тогава? — опита пак Декстър. — Аз черпя.

— Не днес. Денят е чудесен, по-добре да сме на открито.

— Добре… на брега, Норт Беруик.

Ема потрепери. Това означаваше да носи бански костюм пред него, а тя нямаше сили, да изтърпи агонията.

— Аз съм напълно непотребна на плажа.

— Тогава какво?

— Да се изкачим на Трона на Артур? — обади се Тили.

— Никога не съм ходил — нехайно каза Декстър. Двете момичета го изгледаха зяпнали.

— Никога не си се качвал на Трона на Артур?

— Никога.

— Четири години си в Единбург и…?

— Бях зает!

— С какво? — попита Тили.

— С антропологически изследвания — отговори Ема и двете се разсмяха неучтиво.

— Е, тогава трябва да отидем! — каза Тили и в последвалата тишина очите на Ема пламнаха предупредително.

— Нямам подходящи обувки — каза Декстър.

— Не е Еверест, просто висок хълм.

— И с туристически обувки няма да успея!

— Лесно е, не бой се.

— С костюма?

— Да! Ще си направим пикник.

Ема усети как ентусиазмът й се изпарява, но Тили каза:

— Всъщност май е по-добре да отидете без мен. Аз… имам друга работа…

Ема я стрелна с очи, улови крайчеца на намигване и й се прииска да скочи и да я целуне.

— Добре! Да вървим тогава! — Лицето на Декстър също грейна и петнайсет минути по-късно те излязоха в мъгливото юлско утро, а сейлсбърските канари се издигаха срещу тях в края на Ранкейлър Стрийт.

— Наистина ли ще се изкачим там?

— Детинска работа е. Довери ми се.

Напазаруваха за пикника в супермаркета на Никълсън Стрийт, и двамата малко смутени от странно фамилиарния ритуал да делят една количка, и двамата притеснени какво да изберат; твърде разточително ли е да взема маслини, забавно ли е да купя пуканки, помпозно ли е шампанското? Натъпкаха армейската ранина на Ема с продукти — с шеговит привкус за Ема, по-изтънчени за Декстър — и поеха към Холирул Парк, където се заизкачваха по хълма.

Декстър се влачеше отзад, подхлъзваше се на гладките подметки и се потеше под костюма, стискаше цигарата между устните си и усещаше как главата му бумти от червеното вино и сутрешното кафе. Смътно съзнаваше, че е редно да се възхищава на прекрасната гледка, но очите му не се отлепяха от задника на Ема в избелели сини джинси, пристегнати силно на кръста.

— Много си пъргава.

— Като планинска коза съм. У дома бродех много, когато кумирът ми беше Катрин. По дивите и брулени хълмове. Бях сантиментална до мозъка на костите си. „Не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без моята душа!“

Декстър слушаше разсеяно. Предположи, че тя цитира нещо, но вниманието му отвлече струйка тъмна пот, стекла се между лопатките й, презрамка на сутиен пол дълбокото деколте на тениската й. В миг си я представи в леглото снощи, но тя се извърна към него, сякаш да го предупреди да пропъди образа.

— Как си, шерпе?

— Добре. Е, нямаше да е зле обувките ми да имаха някакъв грайфер. — Тя се засмя. — Какво смешно има?

— За пръв път виждам някой да пуши и да се катери.

— Че какво друго да правя?

— Да се наслаждаваш на гледката!

— Гледката си е просто гледка… просто гледка.

— Шели ли цитираш или Уърдсуърт?

Той въздъхна и спря, подпрял ръце върху коленете.

— Добре. Добре. Ще се наслаждавам на гледката.

Обърна се и видя старите сгради, куличките и арките на Стария град под внушителния сив замък и отвъд тях, сред маранята на топлия ден — реката. Декстър се придържаше към правилото да не изглежда впечатлен от нищо, но гледката наистина беше великолепна, същата като на пощенските картички. Зачуди се защо не я е виждал досега.

— Много приятно — позволи си да заключи и те продължиха да се изкачват към върха, питайки се какво ще стане, когато стигнат.

Двайсет и втора главаВтора годишнинаРазопаковане

Събота, 15 юли 2006

Северен Лондон и Единбург

В шест и петнайсет тази вечер той спуска металните щори на „Белвил кафе“ и заключва тежкия катинар. До него Мади го чака, той я улавя за ръката и двамата тръгват заедно към станцията на метрото.

Най-сетне, най-сетне се е преместил, наскоро е купил приятен, но скромен мезонет с три спални в Госпъл Оук. Мади живее в Стокуел, в другия край на Нодърн Лейн, и понякога нощува при него. Но не тази вечер; без мелодрама и без превземки тази нощ той просто иска да остане сам. Поставил си е задача, която може да изпълни единствено насаме.

Сбогуват се пред станция Туфнел Парк. Мади е малко по-висока от него и се понавежда, за да го целуне.

— Обади ми се по-късно, ако искаш.

— Добре.

— Ако си промениш решението и пожелаеш да дойда…

— Ще се справя.

— До утре тогава?

— Ще ти се обадя.

Целуват се още веднъж, кратко, но нежно, и той продължава по хълма към новия си дом.

От два месеца излиза с Мади, управителката на кафенето. Още не са съобщили официално на другите служители, но подозират, че те знаят. Не е страстна връзка, по-скоро постепенно осъзнаване на неизбежното през последната година. На Декстър му се струва малко прагматично и равнодушно и тайничко се чувства неловко от начина, по който Мади се превърна от близка приятелка в любовница; това, че се породиха в мрак, хвърля сянка върху отношенията им.

Но те несъмнено се разбират много добре. Всички го твърдят и Мади е мила, разумна и привлекателна, висока и стройна и малко прекалено сдържана. Иска да стане художник и Декстър смята, че е талантлива; малки картини са окачени в кафенето и понякога се продават. Освен това тя е десет години по-млада от него — представя си как Ема прибелва очи — но е мъдра и умна и също е надмогнала тежки времена — ранен развод, несполучливи връзки. Мади е мълчалива, затворена в себе си и съзерцателна, излъчва меланхолия, която в момента го устройва напълно. Състрадателна и предана е до крайност; тя спаси кафенето, когато той изпиваше печалбата и не идваше на работа, и й е благодарен за това. Джасмин я харесва. Разбират се чудесно, поне засега.

В приятната съботна вечер той крачи сам по тихите улички. Стига апартамента, заемащ сутерена и първия стаж на червен тухлен блок недалеч от Хампстед Хийт. Помещенията още пазят миризмата и тапетите на възрастното семейство, живяло тук преди, и той е разопаковал само най-необходимото — телевизора, видеото, стереоуредбата. Мястото изглежда старомодно, поне сега, с парапетите със заврънкулки, ужасната баня и множеството тесни стаички, но според Силви има потенциал, стига да съборят стените и да излъскат дъските на пода. Има достатъчно пространство за Джасмин и градина. Градина. Известно време той се шегуваше, че ще я павира, но и крайна сметка реши да се научи да отглежда растения и си купи книга по темата. Най-дълбоките кътчета на съзнанието му са приели идеята за улегнал живот. Скоро ще дойде ред на голфа и на спането с пижама.

Той влиза, подминава кашоните, препълнили антрето, взема си душ, отива в кухнята, поръчва тайландска храна. Ляга на канапето в дневната и започва мислено да съчинява списък от задачи, които трябва да изпълни, преди да се залови с основната.

За тесен кръг от хора някогашната безобидна дата е придобила скръбен ореол и му предстоят няколко телефонни разговора. Започва със Сю и Джим — родителите на Ема в Лийдс. Разговорът е приятен и достатъчно откровен; той им разказва за кафенето, за Джасмин; повтаря два пъти историята — за майката и за бащата.

— Е, това са всички новини — казва на Сю. — Исках само да знаете, че днес мисля за вас и се надявам да сте добре.

— Ние също мислим за теб, Декстър. Грижи се за себе си — с поразтреперен глас отговаря тя и затваря телефона.

Декстър продължава със списъка — обажда се на сестра си, на баща си, на бившата си съпруга, на дъщеря си. Разговорите са кратки, преднамерено ведри и отбягват значимостта на деня, но подтекстът е винаги един и същ: „Добре съм“. Обажда се и на Тили Килик, но тя се държи прекалено сантиментално и емоционално.

— Но наистина ли си добре, скъпи? Искам да кажа… наистина ли? Сам ли си? Добре ли се чувстваш сам? Искаш ли да наминем?

Раздразнен, той я уверява, че наистина е добре, и приключва разговора възможно най-бързо и най-любезно. Звъни и на Йън Уайтхед в Тонтън, но той слага децата да лягат, малките разбойници, и моментът не е подходящ. Йън му обещава да се обади през седмицата и дори да дойде да се видят и Декстър одобрява идеята с пълното съзнание, че няма да се осъществи. И сега, както при всички обаждания, преобладава усещането, че най-лошата буря е отминала. Декстър навярно никога няма да се чуе отново с Йън Уайтхед и това устройва и двамата.

Вечеря пред включения телевизор, прехвърля каналите и се ограничава до единствената бира, която му донасят безплатно с поръчката. Но е тъжно да се храниш сам, приведен на канапето в тази странна къща, и за пръв път през този ден го завладяват отчаяние и самота. Напоследък скръбта е като пристъпване върху заледена река; през повечето време се чувства уверен, но винаги го дебне опасността да не потъне. Сега чува как ледът се пропуква под краката му и усещането е толкова силно и страшно, че той се изправя, закрива лицето си с длани и си поема дъх. Издишва бавно през пръсти, втурва се в кухнята и започва да трупа със замах мръсни чинии в мивката. Внезапно му се приисква да пие и да не спира да пие. Намира телефона си.

— Какво има? — пита загрижено Мади.

— Малък пристъп на паника.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда?

— Вече съм добре.

— Мога да взема такси? Ще бъда при теб след…

— Не, наистина. Предпочитам да остана сам.

Открива, че собственият му глас е достатъчен да го успокои, уверява я още веднъж, че е добре, и й пожелава лека нощ. Убеден, че вече няма причина някой да му звъни, той изключва телефона, спуска щорите, качва се горе и започва.

В спалнята за гости има само матрак, отворен куфар и седем или осем кашона, два, от които са надписани: „Ема 1“ и „Ема 2“, със собствения й почерк с дебел черен маркер. Последните вещи на Ема от апартамента му, двата кашона съдържат бележници, писма, албуми и той ги пренася в дневната и започва да ги разопакова. Отделя безсмислените дреболии — стари банкови извлечения, рецепти, ресторантски брошури — и ги пъха в черен чувал за отпадъци. Останалото ще изпрати на родителите й или ще задържи за себе си.

Процесът му отнема много време, но той го изпълнява напълно хладнокръвно и прагматично, поспирайки от време на време да отпочине. Избягва да чете бележниците и тетрадките с младежки стихове и пиеси. Изглежда му несправедливо — представя си как Ема сбърчва чело над рамото му или ги издърпва от ръцете му. Съсредоточава се върху писмата и снимките.

Материалите са опаковани по такъв начин, че той работи в обратен хронологичен ред, прекопава пластовете, започвайки от годините им заедно, преминава към деветдесетте и накрая — на дъното на втория кашон — навлиза в осемдесетте. Най-отгоре са черновите за кориците на романите за Джули Крискол, кореспонденцията с издателката й Марша, изрезки от вестници. Следващият пласт разкрива пощенски картички и снимки от Париж, включително една на прословутия Жан-Пиер Дюсолие — смугъл и много красив — мъжът, който си отиде. В плик с билети за метрото, сгънати менюта и договор за наемане на жилище на френски се натъква на нещо толкова стъписващо и мило, че едва не го изпуска на земята.

Полароидна снимка от Париж през онова лято — Ема лежи гола на леглото, кръстосала глезени, отпуснала ръце над главата. Същата вечер гледаха „Титаник“ на черно-белия телевизор, бяха опиянени от вино и любов и макар снимката да беше красива, тя я издърпа от ръцете му и настоя да я унищожат, фактът, че я е запазила и я е скрила, би трябвало да го зарадва с разкритието, че тайничко е харесвала снимката. Но тя го сблъсква отново с нейното отсъствие и се налага да спре за миг и да си поеме дъх. Прибира я в илика и застива неподвижно, за да се съвземе. Ледът скърца под краката му.

Продължава. От края на деветдесетте намира купчина съобщения за новородени, сватбени покани, огромна прощална картичка от персонала и учениците в Кромуелската гимназия и пъхнати в същия плик, няколко писма от някой си Фил, които звучат толкова натрапчиво еротично и умолително, че Декстър ги сгъва бързо и ги натъпква обратно в плика. Има брошури от комедийните представления на Йън и скучни нотариални документи за покупката на апартамента на Е17. Открива няколко глуповати пощенски картички, които й е изпращал от пътешествията си в началото на деветдесетте — „Амстердам е СМАХНАТ“, „Дъблин е НЕСРАВНИМ“. Припомня си писмата, получени в отговор — вълшебни бледосини листове, които препрочита понякога — и пак се смущава от повърхностното си двайсет и четири годишно „аз“: „Венеция е АБСОЛЮТНО НАВОДНЕНА!!!!“. Открива копие от театрален плакат — „Жесток товар“ — пиеса за младежи от Ема Морли и Гари Чийдъл, после стари есета, курсови работи — „Жените на Дън“ и „Елиът и фашизмът“ — купчина репродукции с малки дупчици от кабарчетата, с които са били закрепени по стените на студентските общежития. Намира картонен цилиндър и в него, завита на стегнато руло — дипломата на Ема, очевидно недокосвана от почти двайсет години. Сверява предположението си, поглеждайки датата — 14 юли 1988. Осемнайсет години.

В разкъсан хартиен албум вижда снимки от церемонията по дипломирането й ги преглежда без особена носталгия. Ема е снимала и почти липсва на фотографиите, а той не помни останалите; по онова време двамата се движеха в различни кръгове. Все пак се стъписва колко млади изглеждат лицата, а също и от факта, че Тили Килик успява да ги подразни дори на снимка и на деветнайсет години разстояние. Снимка на Калъм О’Нийл — строен и самодоволен — бързо е разкъсана на две и заровена надълбоко в чувала за отпадъци.

По някое време Ема очевидно е подала фотоапарата на Тили, понеже най-сетне открива няколко нейни снимки — с псевдогероично изражение в роба и с широкопола шапка, смъкнала очилата си на върха на носа като книжен плъх. Той се усмихва, после простенва засрамено при вида на някогашното си „аз“.

С лице, застинало в нелепа манекенска маска, глътнал бузи и присвил устни, стои до Ема, която го е прегърнала през врата, привела е глава до неговата, ококорила очи, вдигнала длан към устата си, сякаш озарена от гениално хрумване. След тази снимка двамата отидоха на чаено парти, на кръчма и на домашно парти. Не помни в чий дом, а само, че къщата беше претъпкана и буквално разрушена, а празнуващите се пренесоха на улицата и в двора. Далеч от хаоса, те се приютиха на канапето в дневната и останаха там цяла вечер. Там я целуна за пръв път. Разглежда отново снимката от дипломирането, Ема с дебелите черни очила, с яркочервена, нескопосано подстригана коса, с малко по-закръглено лице, отколкото я помни, усмихната широко, опряла буза до неговата. Оставя снимката настрани и поглежда следващата.

Заснета е на другия ден. Седят на планински скат, Ема е в джинси, пристегнати силно на кръста, а Декстър — малко встрани от нея — в бяла риза и черен костюм.

На върха на Трона на Артур свариха обезсърчително гъмжило от туристи и дипломанти като тях, всичките бледи и омаломощени от снощните пиршества. Декс и Ем помахаха смутено на неколцина познати, но се постараха да спазят дистанция, за да избегнат клюките, макар да беше твърде късно.

Обиколиха бавно ръждивокафявото плато, за да се насладят на гледката от различни ъгли. Застанаха пред каменната колона, бележеща върха, и размениха задължителните за случая забележки — колко далеч са стигнали и как виждат квартирите си оттук. Колоната беше осеяна с графити — остроумия, „ДГ беше тук“, „Шотландия завинаги“, „Тачър — вън“.

— Да си гравираме ли инициалите? — предложи колебливо Декстър.

— Как по-точно? „Декс и Ем“?

— „Завинаги“.

Ема изсумтя скептично и огледа най-забележителното умотворение — огромен пенис, изрисуван с неизличимо зелено мастило.

— Представи си да се изкатериш дотук, за да го нарисуваш! Дали си е носел химикалка специално за случая? „Прекрасна гледка, чудесна природа и прочее, но липсват фалос и топки“…

Декстър се засмя механично, но отново започна да ги завладява неудобство. Дали не сгрешиха? И двамата тайничко се запитаха дали да не пропуснат пикника и просто да се върнат вкъщи. Но и двамата не събраха сили да го предложат и вместо това откриха една падина наблизо, където скалите предоставяха природна мебелировка, настаниха се и разопаковаха раницата.

Декстър отвори вече топлото шампанско, което безпомощно протече по ръката му и по сухата трева. Надигнаха един след друг бутилката, но празничното настроение се беше изпарило и след кратко мълчание Ема пак похвали гледката.

— Великолепно!

— Хмм…

— Никакъв признак за дъжд.

— Хмм?

— Каза, че е денят на свети Суидин. „Ако на свети Суидин завали…“

— Абсолютно. Никакъв признак, че ще завали.

Времето, говореше за времето. Смутена от собствената си баналност, тя помълча, преди да премине към по-директен подход.

— Е, как се чувстваш, Декс?

— Малко изморен.

— Не, имам предвид снощи? Ти и аз.

Той я погледна и се почуди какво очаква да й отговори. Притесняваше се от сблъсък без пътища за бягство, ако не броим полет от планинските чукари.

— Добре! А ти? Как се чувстваш?

— Добре. Малко смутена сякаш, задето се раздърдорих така… за бъдещето. Как ще променя света и прочее. Малко самонадеяно на фона на жестоката дневна светлина. А и тогава сигурно е прозвучало самонадеяно… на човек без принципи и идеали…

— Хей, имам идеали!

— Да спиш с две жени едновременно не е идеал.

— Е, ти смяташ така…

Тя зацъка с език.

— Понякога си много дребнав.

— Не мога да се променя.

— Опитай поне. — Тя отскубна шепа трева и я подхвърли леко към него. — Ще станеш по-приятен. Както и да е. Имах предвид, че не искам да ме сметнеш за стара досадница.

— Не съм. Беше ми интересно. И както казах, прекарах чудесно. Жалко само, че позакъсняхме.

Той и се подсмихна влудяващо утешително и тя сбърчи раздразнено нос.

— Какво? Иначе щяхме да станем любовници?

— Не знам. Кой знае?

Той протегна ръка с дланта нагоре, за миг тя я изгледа отвратено, после въздъхна и примирено я пое и те останаха така, сключили безсмислено и абсурдно ръце, докато най-сетне се измориха и се пуснаха. Декстър прецени, че най-доброто решение е да се престори на заспал, докато стане време да тръгват, и приведе плана си в ход. Свали си сакото, сгъна го на възглавница и затвори очи. Тялото го болеше, алкохолът пулсираше в главата му, усети как се унася, но тя проговори:

— Може ли да кажа нещо? За да те успокоя?

Той отвори безсилно очи. Тя седеше, обгърнала с ръце свитите си до гърдите крака, облегнала брадичка върху коленете.

— Да?

Тя пое дъх, сякаш си събира мислите, и каза:

— Не искам да смяташ, че съм го взела присърце или нещо подобно. Имам предвид… знам, че снощи беше пиян, и затова…

— Ема…

— Нека приключа. Но така или иначе се чувствах много приятно. Не съм много опитна в… тези неща. Не съм ги изследвала научно… като теб. Но беше хубаво. Мисля, че си много приятен, Декс, когато поискаш. Независимо дали сме закъснели или не, но смятам, че трябва да заминеш за Китай или за Индия или закъдето решиш, за да откриеш себе си, а аз ще си продължа да се радвам на живота тук. Не искам да идвам с теб, не искам всяка седмица да ми пращаш пощенски картички, не искам дори телефонния ти номер. Не искам да се омъжвам, да ти раждам деца или дори да флиртуваме отново. Прекарахме една чудесна нощ заедно, това е. Винаги ще я помня. И ако занапред пътищата ни някога се пресекат — на парти или нещо такова — няма проблем. Ще си побъбрим приятелски. Няма да се чувстваме неловко, задето си ми бъркал под блузата и прочее. Няма да пристъпваме смутено от крак на крак. Ти и аз. Ще бъдем просто… приятели. Съгласен?

— Добре. Добре.

— Е, това беше. Сега…

Тя взе раницата, затършува вътре и извади очукан „Пентакс“.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? Ще те снимам. За да не те забравям.

— Изглеждам ужасно — каза той и тутакси занаглася косата си.

— Не на мене тия!

Тон запали цигара за кураж.

— За какво ти е снимка?

— Да я имам, когато станеш известен. — Тя закрепи фотоапарата върху една скала и намести обектива. — Ще казвам на децата си: „Виждате ли го? Веднъж си пъхна ръката в мамината риза в претъпкана с хора стая“.

— Ти започна!

— Не, ти започна, приятелю!

Тя нагласи таймера и прокара пръсти в косата си, а Декстър провеси цигарата в единия ъгъл на устата си, после я премести в другия.

— Е? Трийсет секунди!

Декстър зае по-представителна поза.

— Какво ще кажем? „Зеле“?

— Не „зеле“. Ще кажем „мимолетен флирт“! — Тя натисна бутона и фотоапаратът забръмча. — Или „промискуитет“!

Изкатери се по скалите.

— Или „крадци, отминали в нощта“.

— „Кораби“, крадците не отминават в нощта.

— А какво правят крадците?

— Крадците са тъпи.

— Какво му е на „зеле“?

— Да не казваме нищо. Само да се усмихнем, да изглеждаме естествени. Млади и изпълнени с високи идеали и надежди и прочее. Готов ли си?

— Да.

— Усмивка и…

Двайсет и трета главаТрета годишнинаМиналото лято

Неделя, 15 юли

2007 Единбург

— Дзън-дзън. Дзън-дзън.

Събужда го показалецът на дъщеря му, притиснал носа му, сякаш с входен звънец.

— Дзън-дзън. Дзън-дзън. Кой звъни? Джасмин звъни!

— Какво правиш. Джаз?

— Будя те. Дзън-дзън. — Показалецът й сега му повдига клепача. — Ставай, мързелане!

— Колко е часът?

— Ден е!

До него и хотелското легло Мади се пресяга за часовника си.

— Шест и половина — простенва тя във възглавницата и Джасмин се засмива злокобно. Декстър отваря и двете си очи и вижда лицето й на възглавницата до него, носа й — на сантиметри от неговия. — Нямаш ли книги да почетеш или кукли да си поиграеш?

— Не.

— Върни да оцветяваш нещо тогава.

— Гладна съм. Ще се обадим ли на румсървис? В колко отварят басейна?

Единбургският хотел е елегантен, класически и внушителен, с дъбови ламперии и порцеланови вани. Родителите му бяха отседнали тук веднъж, за дипломирането му, и хотелът е малко по-старомоден и по-скъп, отколкото му се нрави, но реши, че ако ще го правят, трябва да е стилно. Тук са за две нощи — Декстър, Мади и Джасмин. После ще наемат кола и ще отидат вън вила край Лох Ломон. Глазгоу е по-близо, разбира се, но Декстър не е идвал в Единбург от петнайсет години — откакто през един развратен уикенд снимаха телевизионно шоу, посветено на фестивала. Сякаш е било преди цяла вечност, в друг живот. Днес го води бащинското желание да покаже града на дъщеря си. Заради датата Мади реши да не ги придружава.

— Сигурна ли си, че няма проблем? — пита я той насаме в банята.

— Да, разбира се. Ще отида в галерията да разгледам изложбата.

— Просто искам да й покажа няколко места. Улица „Споменна“. Няма смисъл и ти да страдаш.

— Както казах, няма проблем.

Той я поглежда съсредоточено.

— И не смяташ, че съм луд?

Тя му се усмихва леко.

— Не, не смятам, че си луд.

— И не мислиш, че е вампирско и призрачно?

— Никак. — Дори да се чувства обидена, тя не го показва. Той я целува нежно по врата.

— Трябва да направиш каквото искаш — казва тя.

Някога идеята, че може да вали четирийсет поредни дни му се струваше преувеличена, но не и тази година. В цялата страна дъждът се лее седмици наред, улиците изчезват под потоци вода и лятото изглежда толкова странно, сякаш е нов сезон. Мусонен сезон, но когато излизат навън, денят все още е слънчев, с високи бели облаци и сух, поне засега. Уговарят се да обядват заедно и тръгват в различни посоки.

Хотелът е в Стария град, точно до Ройъл Майл, и Декстър повежда Джасмин на стандартна живописна обиколка по алеи и тайни стълби, докато се озовават на Никълсън Стрийт и тръгват на юг от центъра на града. Помни, че улицата е оживена и мъглива от автобусни изпарения, но в неделното утро тя е тиха и малко тъжна, а Джасмин изглежда неспокойна и отегчена, откакто напуснаха туристическия маршрут. Ръката й натежава в неговата, но Декстър не спира. Открил е стария адрес върху едно от писмата от Ема и скоро забелязва табелата. „Ранкейлър Стрийт“. Свиват в тихата улица с жилищни блокове.

— Къде отиваме?

— Търся едно място. Номер седемнайсет.

Вече са пред него. Декстър вдига поглед към прозореца на третия стаж — завесите са спуснати, сградата изглежда запусната и невзрачна.

— Виждаш ли онзи апартамент? Там живееше Ема, когато учехме заедно в университета. Всъщност, кажи-речи, се запознахме тук.

Джасмин поглежда послушно, но нищо не отличава постройката от съседните и Декстър се усъмнява в целесъобразността на експедицията. Подбудите му са егоистични, мрачни и сантиментални; какво всъщност очаква да открие? Тук няма нищо, което помни, а приятният трепет на носталгията е блед и безплоден. За момент се пита дали да не се откаже, да се обади на Мади и да си уговорят по-ранна среща, но Джасмин сочи към края на улицата, към гранитния склон, извисил се несъвместимо над сградите долу.

— Какво е това?

— Сейлсбърските скали. Водят към Трона на Артур.

— Там има хора!

— Искаш ли да се изкачим? Не е трудно. Как мислиш? Да опитаме ли? Ще се справиш ли?

Тръгват към Холируд Парк. За негово разочарование седем и половина годишната му дъщеря се катери по планинската пътека по-енергично от баща си и току спира да се обърне и да му се присмее, докато той се задъхва и се поти зад нея.

— Защото обувките ми нямат грайфери — оправдава се той и те продължават нагоре. Напускат главната пътека и се катерят по скалите. Накрая стигат ръждивокафявото плато на върха на Трона на Артур. Там откриват каменната колона, която бележи най-високата точка. Обзема го бледа надежда да намери инициалите си върху нея. „Не на фашизма!“, „Алекс М 5/5/07“, „Фиона завинаги“.

За да отклони вниманието на Джасмин от по-пошлите графити, той я вдига и я слага върху колоната, обгръща я с една ръка през кръста и й показва забележителностите.

— Това е замъкът до хотела. Това е гарата. Това е Фърт Ъв Форт, която стига до Северно море. Норвегия е някъде натам. А това е Новият град, където живеех аз. Преди двайсет години. Джаз. Миналият век. Ей там, с кулата, е Калтън Хил. И там можем да се изкачим, ако поискаш. Следобед.

— Не си ли много изморен? — язвително пита тя.

— Аз ли? Майтапиш се! Аз съм роден атлет! — Джасмин го имитира как се задъхва, стиснала се с ръка за гърдите. — Комедиантка!

Декстър я сваля от колоната, пъхнал длани под мишниците й, и се преструва, че ще я хвърли през скалите; тя пищи и се залива от смях и той я оставя на земята.

Отдалечават се от върха и откриват естествена падина с изглед към града. Той ляга, скръстил ръце зад главата, а Джасмин сяда до него, яде солени картофки и отпива със съсредоточено изражение от кутийката си със сок. Слънцето сгрява лицето му, но ранното събуждане започва да си казва думата и след малко той усеща, че го наляга дрямка.

— Ема идвала ли е тук? — пита Джасмин.

Декстър отваря очи и се вдига на лакти.

— Да. Идвали сме заедно. Вкъщи имам снимка. Ще ти я покажа. От времето, когато татко беше кльощав.

Джасмин издува бузи срещу него, после започва да ближе солта от пръстите си.

— Липсва ли ти?

— Кой? Ема? Разбира се. Всеки ден. Тя беше най-добрата ми приятелка. — Той я сръгва с лакът. — Защо? На теб липсва ли ти?

Джасмин се намръщва, за да си припомни.

— Мисля, че да. Бях на четири, не си я спомням много добре. Само като я видя на снимките. Помня сватбата. Но беше мила, нали?

— Много.

— А кой ти е най-добрият приятел сега?

Той поставя длан върху тила й и гали с палец вдлъбнатината на вратлето й.

— Ти, разбира се. А твоят?

Челото й се сбръчква в задълбочен размисъл.

— Може би Фийби — казва тя и смуче от почти празната кутийка, гъргорейки неприлично.

— Понякога си отблъскваща, знаеш ли? — казва той, а тя се засмива, стиснала сламката със зъби.

— Ела тук — изръмжава той и я дръпва да легне върху ръката му, облегнала глава върху рамото му. Тя се укротява и Декстър затваря отново очи и усеща топлината на утринното слънце върху клепачите си.

— Прекрасен ден — промърморва. — Никакъв дъжд. Засега.

И отново го наляга дрямка. Косата на Джасмин мирише на хотелски шампоан, дъхът й върху врата му с е аромат на сол, бавен и равномерен, и той се унася в сън.

След приблизително две минути кокалестият й лакът се забива в ребрата му.

— Татко? Скучни ми е. Хайде да тръгваме.

Целия следобед Ема и Декстър останаха на хълма, смееха се и разговаряха, разказваха си любими историйки, разказваха и за себе си — за родителите си, за сестрите си. После, сякаш по даден знак, и двамата заспаха, легнали целомъдрено успоредно един до друг. В пет Декстър се събуди стреснато, събраха празните бутилки и остатъците от пикника и заслизаха сънено по хълма към града и към вкъщи.

Когато наближиха изхода на паркинга, Ема се сети, че скоро ще се сбогуват и може би никога повече няма да се срещнат. Щяха да се събират на партита може би, но те се движеха в различни среди, а и той скоро щеше да отпътува. Дори да се видеха, щеше да е за кратко и официално и той бързо щеше да забрави всичко, случило се призори в тясната й студентска стаичка. Докато се спускаха по хълма съжалението и нежеланието да се разделят я завладяваха все по-силно. Втора нощ. Искаше поне още една нощ, за да довършат започнатото. Как да го каже? Не може, разбира се. Слабохарактерна както винаги, бе пропуснала момента. Зарече се в бъдеще да е по-смела. Зарече се занапред да не крие мислите си, да ги изрича ясно, страстно. Вече приближаваха портите на парка, мястото, където вероятно трябваше да се сбогуват.

Тя подритна чакъла по пешеходната алея и почеса глава.

— Е, май е най-добре…

Декстър я улови за ръката.

— Слушай! Защо не наминеш да пийнем по чаша.

Тя се постара чертите й да не изразяват доволство.

— Сега ли?

— Или поне ела с мен.

— Не чакаш ли родителите си?

— Чак вечерта. Сега е пет и половина.

Той потъркваше с палец кокалчето на показалеца й. Тя се престори, че размисля.

— Добре — сви равнодушно рамене, а той пусна ръката й и тръгна.

Докато пресичаха релсите по Норт Бридж и навлизаха в Новия град, в ума му се оформяше план. Ще се прибере преди шест, ще се обади веднага на родителите си в хотела и ще се уговорят да се срещнат в ресторанта в осем вместо в апартамента в шест и половина. Така ще спечели цели два часа. Калъм ще е излязъл с приятелката си, ще разполагат с апартамента цели два часа и той ще може да я целуне отново. Белите стаи с високи тавани бяха празни, ако не броим куфарите му и малко мебели, матрака в спалнята му и стария шезлонг. Една-две найлонови покривки и мястото заприличваше на декор от руска пиеса. Познаваше достатъчно Ема и знаеше, че ще остане очарована и със сигурност ще успее да я целуне дори трезва. Каквото и да ги очакваше в бъдеще, каквито и кавги и обвинения да се задаваха на хоризонта, той изгаряше от желание да я целуне пак. Още петнайсет минути ходене. Усещаше, че се задъхва. Трябваше да вземат такси.

Може би я беше озарила същата идея, защото сега вървяха много бързо по стръмната Дъндас Стрийт, а размаханите им ръце се докосваха пътьом. Пред тях се мержелееше Форт. След толкова години виещата се между красивите къщи в георгиански стил стоманеносиня река все още я запленяваше.

— Трябваше да се досетя, че живееш тук — каза тя неодобрително, но завистливо, и когато проговори, усети, че е останала без дъх. Отиваше в богаташкия му апартамент, щяха да го направят и тя смутено почувства как вратът й почервенява от трепета на предвкусването. Прокара език по зъбите си в напразен опит да ги почисти. Трябва ли да си ги измие? Шампанското винаги оставя лош дъх в устата й. Дали да не спрат да купят дъвка? Или презервативи, дали Декстър има презервативи? Има, разбира се, все едно да се чуди носи ли обувки. Но дали да си измие зъбите, или да се хвърли на врата му още щом затворят входната врата? Помъчи се да си спомни какво бельо си е сложила. Сети се, че е със специалните си планинарски бикини. Твърде късно да се тревожи, вече свиваха във Фетс Роу.

— Близо сме — усмихна се той и тя също се усмихна и го улови за ръката, показвайки, че приема предстоящото.

Вече почти тичаха. Той каза, че живее на номер трийсет и пет и тя започна да отброява наум — седемдесет и пет, седемдесет и три, седемдесет и едно. Почти стигнаха. Гърдите я присвиваха, зави й се свят. Четирийсет и седем, четирийсет и пет, четирийсет и три. Нещо я тласна, усети как върховете на пръстите й се наелектризират, той я дръпна напред и те усмихнати се втурнаха в бяг. Изсвири клаксон. Не му обръщай внимание, продължавай, каквото и да става, недей да спираш.

Но женски глас извика:

— Декстър! Декстър!

И всичките й надежди рухнаха. Все едно се блъсна в стена.

Ягуарът на бащата на Декстър беше паркиран срещу номер трийсет и пет, а майка му излизаше от колата и му махаше. Удиви се от разочарованието, което го обзе при вида на родителите му.

— Ето те най-сетне! Чакахме те!

Ема забеляза как Декстър пусна ръката й, почти я хвърли настрани и пресече улицата да прегърне майка си. С още по-голямо раздразнение установи, че госпожа Мейхю е изключително красива и стилно облечена, бащата — не толкова, висок, сериозен, пораздърпан мъж, очевидно недоволен, че са го накарали да чака. Майката срещна очите на Ема над рамото на сина си и й се усмихна снизходително, успокоително, сякаш разбира всичко. Поглед на дукеса, сварила блудния си син да целува камериерката.

След това събитията се развиха по-бързо, отколкото на Декстър му се искаше. Припомнил си мнимия телефонен разговор, той осъзна, че ще го уличат в лъжа, ако не ги прибере светкавично в апартамента, но баща му разпитваше къде да паркира, майка му питаше къде е бил цял ден и защо не се е обадил, а Ема стоеше встрани, все още в ролята на камериерката — смирена и непотребна — чудейки се кога да развее бял флаг и да си тръгне.

— Нали ти казахме, че ще дойдем в шест…

— В шест и половина.

— Тази сутрин оставих съобщение на телефонния ти секретар…

— Мамо, татко — това е приятелката ми Ема!

— Сигурен ли си, че е позволено да паркирам тук? — каза баща му.

— Приятно ми е, Ема. Алисън. Слънцето ви е хванало. Къде бяхте цял ден?

— Защото ако ме глобят, Декстър…

Декстър се обърна към Ема с извинителен поглед:

— Искаш ли да се качиш да пийнем по чаша?

— Или да дойдеш с нас на вечеря? — обади се Алисън. — Ела с нас на вечеря.

Ема стрелна с очи Декстър, който й се стори уплашен и шокиран от предложението. Или пък очите му искряха насърчително? Както и да е, реши да откаже. Родителите му изглеждаха приятни хора, но не искаше да се натрапва на семейния им празник. Сигурно бяха избрали елегантен ресторант, а тя приличаше на кибритопродавачка и освен това, наистина, какъв беше смисълът? Ще зяпа Декстър, а те ще я разпитват какво работят майка й и баща й и в кое училище е учила. Вече се чувства сломена от неприкритата самоувереност на това семейство, от показната им привързаност, от парите, стила и елегантността им. Щеше да се засрами, или по-лошото, да се напие, а нито едното, нито другото няма да й е от полза. Най-добре да се откаже. Насили се да се усмихне.

— Предпочитам да тръгвам.

— Сигурна ли си? — попита Декстър, сбърчил чело.

— Да, чака ме работа… Ще се видим пак, може би…

— Добре — разочаровано отвърна той.

Можеше да дойде, стига да бе пожелала, но ще се видим пак, може би. Почуди се дали всъщност не й е наистина безразличен. Настана тишина. Баща му отиде да погледне за последно колонката за паркиране.

Ема вдигна ръка.

— Чао тогава.

— Довиждане.

Тя се обърна към Алисън:

— Радвам се, че се запознахме.

— И аз, Емили.

— Ема.

— Разбира се. Ема. Довиждане, Ема.

— И… — Тя сви рамене към Декстър под зоркия поглед на майка му. — Пожелавам ти прекрасен живот.

— И аз ти го желая.

Тя си тръгна. Семейство Мейхю я изпратиха с погледи.

— Декстър, съжалявам, попречихме ли?

— Не. Никак. Ема е просто приятелка.

Тайничко развеселена, Алисън Мейхю изгледа съсредоточено красивия си син, после протегна ръка и намести сакото върху раменете му.

— Декстър, не беше ли с този костюм вчера?

И така, Ема Морли пое към вкъщи, влачейки разочарованието си като шлейф. Денят захладняваше и тя потрепери, усетила нещо във въздуха, неочаквано смразяваща тръпка пролази по гръбнака й, толкова силна, че тя се закова за миг на място. Страх от бъдещето, помисли си. Намираше се на оживеното кръстовище на Джордж Стрийт и Хановер Стрийт и около нея хората бързаха да се приберат у дома след работа или да се срещнат с приятели и любовници, всички крачеха целеустремено и решително. А тя — на двайсет и две, крачи объркано към окаяния си апартамент и за кой ли път усеща вкуса на поражението.

— Какво ще правиш с живота си?

По един или друг начин всички около нея й задаваха този въпрос сякаш от цяла вечност; учителите, родителите й, приятелите в три сутринта. За пръв път въпросът й изглеждаше толкова неотложен, но отговорът беше все така забулен в неизвестност. Бъдещето се извиси пред нея — поредица от празни дни, всеки следващ по-ужасяващ и неясен от предишния. Как ще запълни тези дни?

Тръгна отново на юг към хълма. „Живей всеки ден, сякаш ти е последен“, гласеше традиционният съвет, но кой всъщност има сили да го осъществи? Ами ако вали или те присвива стомахът? Не звучи практично. Най-добре засега да се постарае да бъде добра и смела и решителна и да внесе промяна. Да промени не целия свят, но поне този около себе си. Въоръжена с плам и с електрическата си пишеща машина, да се залови с… нещо. Да променя живота на хората чрез изкуство, може би. Да цени приятелите си, да остава вярна на принципите си, да живее страстно, пълноценно и добре. Да се впуска в непознати преживявания. Да обича и да я обичат, ако й се удаде случай.

Това беше в общи линии теорията, макар да не започна много сполучливо. Нехайно присвивайки рамене, се беше сбогувала с някого, когото наистина харесваше, първото момче, към което изпитваше истински чувства, и сега трябваше да преглътне възможността никога повече да не го види. Нямаше телефонния му номер, нито адреса, а и дори да ги имаше, какъв беше смисълът? И той не помоли за нейния номер, а гордостта не би й позволила да се превърне в поредното заслепено момиче, оставящо нежелани съобщения. „Желая ти прекрасен живот“, беше последната й реплика. Не успя ли да измисли нещо по-добро?

Продължи напред. Замъкът тъкмо изплува пред погледа й, когато чу стъпките, подметки на елегантни обувки шляпаха забързано по паважа и дори преди да чуе името си и да се обърне, тя се усмихна, защото знаеше, че е той.

— Реших, че съм те изгубил! — каза й, забавяйки крачка, със зачервено лице и задъхан, стараейки се да си придаде нехаен вид.

— Не, не си.

— Съжалявам.

— Няма проблем.

Той се наведе и се подпря на коленете си да си поеме дъх.

— Трябваше да пристигнат по-късно. Появиха се изневиделица, разсеях се и изведнъж осъзнах… представи си… осъзнах, че не знам как да се свържа с теб.

— О, да.

— Виж сега. Нямам химикалка. Ти имаш ли? Трябва да имаш.

Тя затършува из раницата си между останките от пикника. Намери химикалка, моля те, намери химикалка, трябва да има някъде…

— Ура! Химикалка!

Ура? Извика „ура“, глупачке! Успокой се. Не се проваляй точно сега.

Изрови от портмонето си касовата бележка от супермаркета и му я подаде, после си издиктува телефонния номер, телефонния номер на родителите си в Лийдс, адреса им, своя адрес в Единбург, изрично повтаряйки два пъти точния пощенски код. Той също й написа своя.

— Ето ме. — Подаде й скъпоценното късче хартия. — Обади ми се или аз ще ти се обадя, но някой от двамата ще се обади, нали? Искам да кажа… не е състезание. Не губи този, който се обади пръв.

— Разбирам.

— До август ще съм във Франция, но после се връщам и си рекох дали да не дойдеш при мен?

— При теб?

— Не завинаги. За ден-два. У дома. В къщата на родителите ми имам предвид. Само ако искаш.

— О, добре. Да. Да. Искам. Да.

— Е, трябва да се връщам. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? На вечеря?

— Мисля, че не бива.

— И аз мисля така. — По лицето му се изписа облекчение и тя отново се почувства оскърбена. „Защо не“, помисли си. Да не би да се срамува от нея?

— Ясно. И защо?

— Защото ще полудея. От напрежение имам предвид. Ти ще си там. Аз няма да мога да направя, каквото искам да направя.

— Така ли? Какво искаш да направиш? — попита тя, въпреки че знаеше отговора.

Той обгърна нежно врата й с ръка, а нейната се вдигна към кръста му и те се целунаха на улицата сред забързаните в лятната привечер хора и това бе най-сладката целувка, която щяха някога да познаят.

Така започва всичко. Всичко започва тук, днес.

И после… свърши.

— Е. Довиждане — каза той и се заотдалечава заднишком.

— Надявам се — усмихна се тя.

— И аз се надявам. Чао. Ем.

— Чао, Декс.

— Доскоро.

— Доскоро.