Винету III

Първа глава Рейлтръблърсите[2]

На територията на щата Уайоминг близо до изворите на Йелоустоун Ривър, посред дивите, непристъпни и приказно красиви Скалисти планини, се намира Националният парк на Съединените щати, област, поставена под закрила на закона за защита на природата, възлизаща на 8670 квадратни километра, една «Страна на чудесата», каквато едва ли може да се намери на друго място по земята. Първите мъгляви сведения за нея е получил генерал Уорън през 1856 година. Това му дало повод да организира експедиция, обаче за съжаление тя не достигнала целта си. Едва десет години по-късно на други се удало отчасти да повдигнат воала на тайните на тази местност и да дадат на света макар и бегла представа за огромното богатство от никого неподозирани най-великолепни природни чудеса. През лятото на 1871 година професор Хейдън успял да проникне в онези райони и неговите доклади, колкото и да били сухи и делови, така въодушевили Конгреса на Съединените щати, че той взел решение да обяви онази вълшебна страна за национален парк и по този начин да я спаси от ръцете на безскрупулните търгаши.

Отвъд просторните западни прерии, още по-назад от планинските вериги на Блек Хилс, се издигат към небето гигантските масиви на Скалистите планини. Би могло да се каже, че тук не е действувала ръката на Твореца, а неговият юмрук. Къде са онези циклопи, които са съумели да извисят подобни бастиони? Къде са титаните, могли да издигнат над облаците такива каменни товари? Къде са майсторите, украсили онези високи върхове с корони от сняг и лед? Тук Творецът е съградил «възпоменателен паметник на своите чудеса», който не би могъл да бъде по-въздействащ, смайващ и вълнуващ.

А зад онези великански скалисти бастиони и до днес земните недра бълват горещи маси, които напират неудържимо, врят, кипят и димят. По тънката земна кора се надигат мехури, нажежени серни изпарения излитат нависоко със свистене, а с тътен, наподобяващ оръдейни изстрели, исполински гейзери издигат мощно врящите си водни маси в трептящия въздух. Плутонични и вулканични сили се борят срещу втвърдените вече части на земната кора. Час по час подземният свят разтваря своята паст, за да избълва огъня на дълбините и да погълне в бучащото си гърло образуванията, видели вече слънчевата светлина.

Тук често всяка крачка е свързана със смъртна опасност. Човешкият крак може да пропадне през измамната земна кора, димящият водовъртеж да подхване морния странник, подкопаната скала да се срути в зейналата пропаст заедно с почиващия на нея човек. Обаче някога тези области, където витае смъртта, ще посрещат хиляди посетители, които ще търсят лечение за страданията си в горещите извори и наситения с озон въздух, а после може би ще открият и онези чудни проломи и клисури, където скъперническата самота е натрупала приказни съкровища от камък и други ценности …

По някаква дребна служебна работа се бях озовал в Хамбург, където срещнах един мой познат. Появяването му внезапно събуди в мен стари спомени. Той беше от Сент Луис и ние двамата бяхме застреляли заедно доста дивеч из блатата на Мисури. Беше богат, много богат и ми предложи да ми заплати пътуването през океана, ако му направех удоволствието да го придружа до Сент Луис. И ето че прерийната болест ме връхлетя с цялата си всепобеждаваща мощ. Съгласих се, бих телеграма до дома да ми изпратят по най-бърз начин пушките и всичко останало от снаряжението ми и пет дни след срещата ни ние плувахме вече по Елба на път за океана.

Отвъд океана ние най-напред навлязохме дълбоко в горите на Южно Мисури, където останахме няколко седмици. После моят спътник трябваше вече да се връща, а аз продължих нагоре по реката към Омаха, за да мога оттам с помощта на голямата железопътна линия Юниън Пасифик да навляза далеч на запад.

Имах основателни причини, за да избера именно този път. Познавах Скалистите планини от северните области на Монтана чак до пустинята Мапими на юг, но няма друга отсечка, която да е оставила в мен толкова силни и трайни впечатления, като разстоянието между Хелена и Северния парк. Защото точно тук се намират най-забележителните части на тези планини: Тетън Рейндж, планините Уиндривър, Саут Пас и особено изворните райони на Йелоустоун Ривър, на Змийската река и на Грийн Ривър.

По тази причина нещо ме теглеше и този път към онази област, неколкократно посещавана от мен (Виж разказа «Синовете на упсарока» от т. 48, както и т. 24 «Коледа», и т. 35 «Синът на ловеца на мечки» — Б. нем. изд.). Освен някой тайно промъкващ се индианец или пък храбър трапер никакъв друг човек не се мярка там; Почти непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в тези негостоприемни пропасти и каньони, обитавани според легендите на индианците само от зли духове.

Собствено всичко това съвсем не бе тъй лесно както е лесно да се разкаже. Помислете само какви сложни и многобройни приготовления извършва, да речем, пътуващият из Швейцария, преди да започне изкачването на Алпите! А какво представлява неговото начинание в сравнение с действията на самотния уестман, който, доверил се само на себе си и на своята карабина, рискува да тръгне срещу опасности, за които кроткият европейски странник даже не е и чувал! Но тъкмо тези опасности омайват и подмамват ловеца.

Той има железни мускули и стоманени жили, тялото му устоява на всички лишения, на преумора и напрежение, а чрез непрекъснатото упражняване неговите сетива и дух са достигнали такава издръжливост и съвършенство, които му помагат да намери начин за спасение, дори и когато изпадне в най-голяма беда. Ето защо не го свърта в цивилизованите райони, където няма възможност да упражнява и използва способностите си. Той чувства необходимост да отиде в безкрайната савана, да се впусне в смъртоносните пропасти на планините и колкото по-застрашително го връхлитат опасностите, толкова по-силно е усещането му, че е в стихията си, толкова повече нараства смелостта, самоувереността му и толкова по-крепко става вътрешното му убеждение, че даже и сред най-дивата и негостоприемна пустош той е воден от ръка, която е по-могъща от всички земни сили.

Аз бях добре подготвен за подобно начинание. Липсваше ми само едно нещо, без което е направо невъзможно да просъществуваш в dark and bloody grounds — «мрачните и кървави поля». А това беше добър кон, на който да можеш да се осланяш. Обаче тази липса не ме безпокоеше кой знае колко много. Скоро продадох кроткия жребец, който ме беше носил на гърба си по време на лова из Южно Мисури, и в Омаха се качих във влака с твърдото убеждение, че потрябваше ли ми, щях да си намеря някой добър кон.

По онова време по тази линия все още имаше отделни участъци, които бяха едва-едва «скърпени» само за да може да мине влакът оттам. Ето защо по време на пътуването на доста места все още се виждаха работници, занимаващи се с укрепването на мостове и надлези или пък с поправянето на повредените вече места от релсовия път. Ако не работеха в близост до някое от онези поселища, които никнеха тогава от земята като гъби, тези хора си изграждаха «камп», лагер, съоръжен с няколко укрепления. Това се налагаше заради индианците, които гледаха на строежа на железопътната линия като на посегателство върху техните права и по всякакъв начин се стремяха да попречат на построяването й или поне да го затруднят.

Но из онези области имаше и други врагове, врагове, които всяваха едва ли не по-голям страх и от червенокожите.

Из прерията се скиташе доста многобройна сбирщина, състояща се от човешки отрепки, отритнати от обществото на цивилизования Изток, съмнителни елементи, които са претърпели «корабокрушение» във всяко едно отношение и нищо повече не очакват от живота. Тези хора се обединяваха в банди, за да извършат ту едно, ту друго престъпление, и бяха по-опасни дори от най-дивите индиански орди. По времето, когато се строеше железопътната линия, те бяха хвърлили око особено на новите поселища и работническите лагери, възникващи по протежение на линията, и ето защо никак не бе чудно, че лагерите биваха укрепявани, а техните жители носеха оръжие дори и по време на работа.

Заради нападенията, извършвани от тези бандити над лагерите и товарните влакове, при което обикновено разрушаваха релсите, за да принудят влака да спре, те получиха прозвището «рейлтръблърс», разрушители на релсов път. Но хората бяха станали много бдителни и винаги бяха готови да посрещнат нападенията им, тъй че най-сетне разбойниците можеха да предприемат набезите си, само ако няколко техни групи се обединяха, за да получат необходимата численост. Впрочем срещу тях се бе създало такова озлобление, че сигурна смърт очакваше всеки заловен рейлтръблър. Тези банди избиваха хора, без да различават възраст и пол, затова и дума не можеше да става за някаква милост към тях.

Беше към обед, когато влакът, в който седях, напусна Омаха. Измежду спътниците ми не се намираше нито един човек, който да привлече вниманието ми за по-продължително време. Едва по-късно във Фримонт се качи някакъв мъж, чиято външност веднага прикова погледа ми. Тъй като седна в непосредствена близост до мен, аз имах чудесна възможност да го огледам най-подробно.

Външният му вид несъмнено би накарал някои хора от градовете на Изтока да поклатят глава. Но в Дивия Запад човек достатъчно е привикнал на подобни образи. Той бе нисък на ръст, но затова пък доста дебел. Носеше кожух от овча кожа, обърната с козината навън. Някога тази страна е била естествено окосмена, но сега вълната бе изчезнала и само тук-там се виждаше по някое малко самотно снопче, останало върху голата кожа като оазис в пустиня. Преди много години може би този кожух да е бил по мярка на притежателя си, но после под влиянието на сняг и дъжд, пек и студ той така се беше свил, че полите му не можеха да стигнат вече до колената. Не беше възможно вече и да се закопчава, а ръкавите се бяха отдръпнали нейде до лактите. Под кожуха се виждаха дрехи от червена фланела и кожени панталони, които без съмнение някога са били черни, но сега лъщяха във всички цветове на дъгата и навяваха предположението, че собственикът им ги използваше като кърпа за хранене, за ръце, а и като носна кърпичка. Под крачолите на тези допотопни панталони се виждаха голите посинели от студа кокалчета на глезените му и после следваха чифт обувки, които можеха да издържат цяла вечност. Те произхождаха от ботуши от говежда кожа, чиито кончови бяха отрязани. Имаха двойни подметки, подковани с такива огромни гвоздеи, че ритниците, раздадени с тях, биха могли да убият и крокодил. Този човек носеше на главата си шапка, която бе загубила не само формата си, но и една част от своята периферия. Около кръста си бе препасал някакъв стар шал, останал съвсем без цвят. В него бяха затъкнати праисторически кавалерийски пистолет и закривен ловджийски нож. До тези две оръжия висяха торбички за куршуми и тютюн, едно малко огледало от онези, каквито се продават по немските панаири за десет пфенига, манерка, обвита в плат, и четири необикновени подкови, които се нахлузваха на конските копита като обувки и после се завинтваха. Редом с тези предмети забелязах някакъв калъф, чието съдържание на първо време остана тайна за мен. По-късно разбрах, че вътре има всички необходими бръснарски принадлежности.

Но най-странното в този човек бе неговото лице. То беше тъй гладко избръснато, сякаш току-що бе излязъл от някоя бръснарница. Розово-червените му бузи бяха толкова дебели и напращели, че малкото му чипо носле се губеше почти напълно между тях, а живите му кафяви очи се затрудняваха доста при своята дейност. Щом като пълните му устни се отвореха, между тях се разкриваха два реда ослепително бели зъби, но за съжаление те веднага събудиха в мен подозрението, че са изкуствени.

Той седеше пред мен, притиснал между късите си дебели слонски крака едно пушкало, което си приличаше с Лиди на моя добър Сам Хокинс като две капки вода.

Беше се настанил пред мен с простичкото «good day, sir», след което не ми обърна повече никакво внимание. Едва час по-късно ме помоли за разрешение да запали лулата си. Това ми направи впечатление, понеже никой истински трапер или ловец не пита другите дали са съгласни с онова, което му се иска да прави.

— Пушете, колкото си искате, сър! — отвърнах аз. — Ще ви правя компания. Ще запалите ли една от моите пури?

— Благодаря, сър! — рече той. — Тези неща, наречени пури, са твърде префинени за мен. Не се разделям с лулата си.

По обичая на траперите дебелият бе окачил своята къса, омазнена лула на шнурче около врата. След като я натъпка, аз побързах да му подам клечка кибрит, обаче той поклати отрицателно глава, бръкна в джоба на кожуха си и измъкна прерийно огниво от онзи вид, които носят името «пункс» и имат суха гнила дървесина вместо прахан.

— Тези кибрити са още едно от онези съвременни изобретения, дето в саваната пет пари не струват — забеляза той. — Човек не бива да се разглезва.

С тези думи нашият кратък разговор приключи и дебеланът, изглежда, не изпитваше никакво желание да подеме нов разговор. Пушеше някакъв тютюн, който живо ми напомняше на орехови листа, и цялото си внимание бе посветил на околностите. Тъй се добрахме до гарата Норт Плейт, близо до която се сливат реките Норт и Саут Плейт. Тук той слезе за малко от вагона и си намери някаква работа към предните вагони. Забелязах, че в един от тях имаше кон, очевидно неговото ездитно животно.

След като отново се качи при мен и влакът потегли, непознатият продължи да мълчи и едва когато към полунощ спряхме в Шайен в подножието на Ларами Маунтънс, той попита:

— Може би оттук ще продължите с колорадската железница за Денвър, сър?

— Не — отговорих аз.

— Well — значи продължаваме заедно…

— Надалеч ли ще пътувате с Пасифика (В случая се има предвид голямата трансконтинентална жп линия в Сев. Америка, свързваща двата океана — Б. пр.)? — осведомих се аз.

— Хмм! И да, и не… както ми се хареса. А вие?

— Искам да отида до Огдън.

— Аха! Имате намерение да видите града на мормоните?

— Ще го поогледам, а после ще се кача в планините Уиндривър и Тетън Рейндж.

Той ме измери с невярващ поглед и се обади:

— Ще изкачите онези планини? Но с това може да се справи само някой смел уестман. Имате ли други спътници?

— Не.

Сега вече малките му очички ме погледнаха почти развеселено.

— Значи сам? Из планините Тетън? Сред сиусите и сивите мечки? Pshaw! А може би сте чували някога какво представлява сиусът или сивата мечка?

— Мисля, че да.

— Хмм! Ще разрешите ли да попитам каква ви е професията, сър?

— Писател съм.

— Писател? Тъй! Значи пишете книги?

— Да.

— След този отговор цялото му лице грейна в усмивка. Също както по-рано Безухия, така сега и той изпитваше страшно удоволствие при мисълта, че някакъв си писател се е решил съвсем сам и без ничия помощ да се отправи към най-опасните райони на Скалистите планини.

— Чудесно! — закиска се той. — Значи искате да напишете книга за планините Тетън, така ли, уважаеми сър?

— Може би.

— И навярно ви е попаднала книга, където има снимки на индианци и мечки?

— Разбира се — кимнах сериозно.

— И вече си мислите, че и вие можете да пишете за тях?

— Ами да!

— А навярно имате и пушка, завита ей там във вашето одеяло?

— Естествено.

— Тогава ще ви дам един добър съвет, сър! Слезте незабавно от влака и се приберете у дома си! Като ви гледам, ми се струва, че сте силен мъжага, но хич не ми изглеждате на човек, който би могъл да застреля и катеричка, а да не говорим за мечка. Четенето ви е завъртяло главата. Би било жалко за младия ви живот, ако получите удар при вида на някое диво котенце. Сигурно някога си сте чели Купър, а?

— Ами, разбира се!

— Тъй си и мислех. Може би сте чували и за прочути ловци на прерията?

— Да — потвърдих аз все тъй скромно.

— За Винету, Огнената ръка, Поразяващата ръка, за Шарп Ай ((англ.) — Зоркото око — Б. нем. изд.) или Леля Дрол?

— За всички — кимнах с глава.

Дебелото човече не подозираше, че ми доставяше почти същото удоволствие, което му правеха и моите отговори.

— Да — рече той, — подобни книги и истории наистина са чудесни за четене. Всичко звучи тъй хубаво и става толкоз лесно. Сър, не ми се сърдете, ама ми е жал за вас. Винету е вожд на апачите и ако му се наложи, би се сражавал и с хиляда дяволи. Огнената ръка ще ви улучи с куршум всеки комар, който му посочите в облака от комари, а Поразяващата ръка никога досега не е пропускал целта си и само с един юмручен удар може да направи на каша и най-силния червенокож. Ако някой от тези юначаги ми кажеше, че се кани да отиде горе в планините Тетън, то това пак си остава рисковано начинание, но човек може да повярва, че биха издържали изпитанията. Ама вие? Един драскач на книги! Pshaw! Ами къде ви е конят?

— Нямам.

Той не можа повече да се сдържи. Избухна в силен смях.

— Тръгнали сте без кон за планините Тетън?! Сър, да не сте нещо мръднал?

— Мисля, че не съм. И да нямам засега кон, то или ще си купя, или ще уловя.

— Аха! Ами къде?

— Където ми е удобно.

— А вие, самият вие ли ще го уловите?

— Да.

— Развеселявате ме, сър! Вярно, че имате ласо, преметнато през рамо, ама с него няма да хванете и коте, та камо ли див мустанг!

— Защо?

— Защо ли? Ами, защото сте от онези ловци, дето отвъд океана, на Стария континент ги наричат «неделни ловци».

— А защо си съставяте такова мнение за мен?

— Много просто! Понеже всичко по вас е тъй изискано и чисто. Я погледнете някой свестен горски скитник и го сравнете със себе си. Високите ви ботуши за езда са нови и, ама наистина, те са и току-що лъснати! Легинсите ви са от най-фина еленова кожа. Ловната ви риза е цяло произведение на изкуството, излязло изпод ръцете на някоя индианка. Шапката ви е струвала поне дванадесет долара, а ножът ви заедно с револвера едва ли някога е причинявал някому болка! Сър, можете ли да стреляте?

— Да, малко. Дори веднъж излязох шампион по стрелба на един събор! — заявих аз, придавайки си важност.

— Шампион по стрелба на събор ли? Аха, ами тогава да не сте на всичко отгоре и немец?

— Да.

— Хмм! Тъй, тъй! Значи сте немец, а? Стреляли сте по дървени пилета и сте станал шампион, а? Е, това са немците! Казват, че и Поразяващата ръка бил немец, ама той е просто едно изключение. Сър, сърдечно ви моля да се върнете колкото е възможно по-скоро, иначе ще загинете!

— Ще видим, а засега нека говорим за нещо друго! — опитах да се измъкна. — Къде ли може да е сега Поразяващата ръка, за когото споменахте?

— Ха, та кой ли знае? Наскоро бях в Канзас сити и там срещнах прочутия ловец Безухия, който е пътувал заедно с него. Та той ми каза, че Олд Шетърхенд пак бил отишъл отвъд океана в Африка, в онази глупава област, наречена пустинята Сахара. Навярно се сражава с тамошните индианци, които се казват араби. Този мъж е получил името Поразяваща ръка, защото за него хич не е трудно да повали неприятеля си само с юмручен удар. Често го е правил. А я погледнете вашите ръчички! Бели и нежни като ръцете на някоя лейди. Веднага се вижда, че се разправяте само с хартия и че пачето перо е единственото оръжие, което познавате. Сър, вслушайте се в съвета ми и се върнете в добрата стара Германия! Нашият Запад не е подходяща местност за джентълмени като вас!

С това предупреждение той завърши нашия разговор, а аз не си направих труда да го подновя. Вярно беше, че бях споменал пред Безухия, че по-късно се каня да посетя Ориента.

Първата спирка на влака, която видяхме на следващото утро, бе Ролинс. Зад това селище започва пуст, негостоприемен планински пейзаж, чиято единствена растителност се изчерпва с храсталаците от артемизия. Това е една огромна неплодородна област, без живот, без реки или потоци, една планинска Сахара, лишена от какъвто и да било оазис. Скоро изморените очи започват да болят от ослепителната белота на наситената с алкални соли земя. И тази пустиня придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била, безводните склонове и стръмните скалисти стени, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

В тази безутешна местност е разположена гарата Битър Крийк ((англ.) — Горчивата река (поток) — Б. нем. изд.), но оттук до най-близкия поток има цели три английски мили. Въпреки всичко един ден на това място ще се зароди и разгърне кипящ живот, защото наоколо се намират неизчерпаеми залежи от въглища, които ще осигурят на тази пустиня добро бъдеще.

Нашият влак продължи през Рок Спрингс и Грийн Ривър. Гарата на Грийн Ривър се намира на повече от хиляда километра по въздушна линия западно от Омаха. Тъжният вид на местността се измени, отново се появи растителност, а планинските вериги получиха свежа весела премяна. Току-що бяхме прекосили една прекрасна долина и излязохме на открита обширна равнина, когато локомотивът пронизително изпищя няколко пъти на кратки интервали, което бе сигнал за опасност. Бързо наставахме от местата си, спирачките заскърцаха, колелата запищяха… влакът спря и ние наскачахме от вагоните на сигурната земя.

Гледката, която ни се предложи, бе потресаваща. Някой беше нападнал тук влак, превозващ работници и различни материали за Запада, и на едно известно разстояние всичко бе покрито с изгорелите и полуовъглени останки от вагоните. Нападението е било проведено през нощта. Релсите са били разрушени от рейлтръблърси, вследствие на което влакът е дерайлирал и паднал от високия насип долу. Можехме да предположим какво се беше случило. От катастрофиралия влак бяха останали едва ли не само железните части. Всеки вагон е бил обиран и след това подпалван. В пепелта намерихме трагичните останки на много хора, които или са загинали още при обръщането на влака, или пък са били убити от рейлтръблърсите по-късно. Изглежда, никой не бе успял да се спаси.

За нас бе цяло щастие, че машинистът успя навреме да забележи опасността в тази открита местност, иначе и нашият влак щеше да излезе от релсите и да падне от насипа. Локомотивът бе спрял само на няколко метра от разрушените релси.

Възбудата на пътниците и персонала на влака беше огромна и е невъзможно да се предадат всички ругатни и проклятия, които се разнасяха наоколо. Хората започнаха да ровят из димящите развалини, но вече нямаше нищо за спасяване и след като бе установено фактическото положение на нещата, не оставаше нищо друго освен да се започне поправянето на релсите по най-бързия възможен начин. Всички необходими инструменти бяха налице, както бе обичайно по онова време за всеки американски влак. Началникът на влака заяви, че трябвало да се ограничи само с кратко съобщение на следващата гара. Всичко останало, а значи и преследването на престъпниците, било работа на съдебното жури, което щяло веднага да се образува там на място.

Докато останалите пътници съвършено безсмислено продължаваха да се ровят из останките от влака, аз сметнах, че ще е най-добре да се огледам за следите на рейлтръблърсите. Теренът представляваше открита равнина, покрита с трева, където само тук-там се виждаше някой храст или ниско дърво. Върнах се на известно разстояние по линията, а после описах полукръг отдясно около мястото на катастрофата, при което насипът служеше за основа на полукръга. Ако внимавах, по този начин нищо не можеше да ми се изплъзне от погледа.

На около триста крачки от катастрофиралия влак видях, че тревата между няколко храста бе изпомачкана, като че ли тук са седели значителен брой хора, а ясно различимите следи ме отведоха до мястото, където са били вързани конете им. Там огледах земята най-внимателно, за да разбера колко са били животните, както и някои други подробности за тях. После продължих издирването си по-нататък.

Край насипа се срещнах с моя съсед от купето, който, както забелязах едва сега, бе имал същото хрумване и бе претърсил местността, но вляво от мястото на катастрофата. Той ме погледна учудено и попита:

— Сър, вие тук? Какво правите?

— Същото, което би сторил всеки уестман, изпаднал в подобно положение — търся следите на бандитите.

— Вие! Аха! Няма много нещо да намерите! Тези негодници не са били глупави и са съумели да заличат следите си. Не открих абсолютно нищо. А какво ли ще намери такъв грийнхорн като вас?

— Може би грийнхорнът има по-добро зрение от вашето, сър — усмихнах се аз. — Защо търсите следите от лявата страна? Искате да минете за стар и опитен прериен ловец, а все пак не забелязвате, че теренът отдясно е много по-подходящ за бивак и предлага по-добро прикритие, отколкото лявата страна, където не се вижда почти никакъв храст.

Той ме погледна в очите с нескрита изненада, а после рече:

— Хмм, разсъждавате нелошо. Изглежда, един такъв драскач на книги може от време на време да има някоя и друга мъдра мисъл. Намерихте ли нещо?

— Да. Лагерували са ей там зад онези доста нависоко израсли диви череши, а пък зад лешниковия храсталак са били конете им.

— Виж, тук трябва да отида там, защото все пак вие нямате необходимия опит и зрение, за да установите колко са били конете.

— Били са двайсет и шест.

Той отново ме погледна с израз на силна изненада.

— Двайсет и шест? — повтори невярващо. — По какво разбрахте?

— Във всеки случай не по облаците, а от следите, сър — засмях се аз. — От тези двайсет и шест коня осем са били подковани, а осемнайсет неподковани. Двайсет и трима от ездачите са били бели, а трима индианци. Предводителят на целия отряд е бил бял, който куца с десния си крак. Предполагам, че конят му има червен косъм. А вождът на индианците, намиращ се сред тях, язди или вран жребец, или кон с кафяв косъм. Струва ми се, че е сиус от племето на оглаласите.

Физиономията, която направи Дебелия при тези думи, изобщо не може да бъде описана. От смайване забрави да си затвори устата, а малките му очички ме загледаха с такова изражение, сякаш бях привидение.

— The devil! — извика той най-сетне. — Сър, да не бълнувате?

— Проверете сам! — отвърнах сухо.

— Ама откъде разбрахте, че са били еди-колко си бели и еди-колко си индианци? Откъде разбрахте чий кон е бил чер или кафяв и кой ездач е куцал, и от кое племе са били червенокожите?

— Помолих ви сам да проверите! После ще видим кой има по-добро зрение — аз, грийнхорнът, или вие, опитният уестман.

— Хубаво! Ще видим! Елате, сър! Един нищо и никакъв грийнхорн да отгатне кои са били престъпниците!

Той се забърза към посоченото му място, като се смееше, а аз бавно го последвах.

Когато го настигнах, беше толкова усърдно зает с оглеждането на дирите, че изобщо не ми обърна никакво внимание. Едва след около десетина минути, когато бе огледал близката околност най-подробно, той се приближи към мен и каза:

— Действително имате право! Били са двадесет и шест, а осемнадесет не са били подковани. Но всичко останало е глупост, чиста глупост. Ей тук са лагерували, а пък в тази посока са потеглили на коне. Нищо друго не се вижда.

— Тогава елате, сър! — обадих се аз. — Ще ви покажа какви глупости могат да открият очите на един грийнхорн!

— Well, любопитен съм! — кимна той развеселен.

— Я погледнете конските следи по-внимателно! Три животни са стоели отделени настрана и са били вързани на кръст, а не както обикновено успоредно едно до друго. Следователно няма съмнение, че са били индиански коне.

Дебелият се наведе, за да измери съвсем точно разстоянието между отделните конски отпечатъци. Покритата с трева земя бе влажна и за тренираното зрение не бе особено трудно да ги различи.

— By Jove, имате право! — възкликна той учудено. — Били са индиански коне.

— Тогава елате с мен малко по-нататък, при онази локва вода! Тук индианците са си мили лицата и наново са ги покрили с цветовете на войната. Боите са били забъркани с меча лой. Виждате ли малките кръгли вдлъбнатини в меката почва? Тук са били поставени съдинките с боите. Било е топло, вследствие на което боите са били по-редки и са капали. Забелязвате ли ей тук в тревата една черна, една червена и две сини капки?

— Йес! Наистина, така е!

— А нима черно-червено-синьото не са бойните цветове на оглаласите?

Той само кимна. По лицето му се изписа вече някакъв израз на подозрение, примесен с дълбока замисленост. Но аз се престорих, че нищо не забелязвам, и продължих:

— А сега по-нататък! Когато отрядът е пристигнал тук, се е спрял най-напред при застоялата локва вода. Това ни показват отпечатъците от копита наоколо, които са се напълнили с вода. Само двама ездачи са продължили напред. Навярно предводителите. Искали са първо да се огледат, а другите е трябвало да ги чакат. Погледнете конските следи в мочурливата почва! Единият от двата коня е подкован, а другият не е. Вторият кон е оставял със задните си крака по-дълбоки отпечатъци. Следователно е бил язден от индианец. Другият конник пък е бил бял, понеже неговият кон е имал подкови и предните му крака са направили по-дълбоки отпечатъци. Навярно ви е позната разликата в начина на езда между индианци и бели?

— Сър — каза той, — струва ми се, че вие…

— Добре, добре! — прекъснах го аз. — Сега внимавайте хубаво! Шест крачки по-нататък конете са започнали да се хапят. А след толкова дълга и уморителна езда, каквато са имали тези хора, това могат да направят само жребци. Ясно ли е?

— Ама откъде пък знаете, че са се хапали, а?

— Първо ми го показва разположението на отпечатъците от копитата. Ей тук индианският кон е направил скок към другия. Ще го признаете, нали? И второ, я погледнете космите, които са на дланта ми! Намерих ги, когато сам оглеждах дирите. Четири косъма от грива със светлокестеняв цвят, които индианският кон е изскубнал от другия и веднага е пуснал на земята. А още по-нататък намерих тези два черни косъма от опашка и тъй, от разположението на отпечатъците разбирам, че индианският кон е захапал другия за гривата, но веднага ездачът му го е дръпнал назад, а след това го е пришпорил напред. В този момент другият кон е извил глава и е откъснал тези два косъма от опашката му, останали още няколко крачки по муцуната му, след което са паднали на земята. Конят на червенокожият е или черен жребец, или пък има кафяв косъм, а пък животното на белия има червеникав цвят. Да продължим нататък! На това място белият е слязъл на земята, за да се изкатери върху железопътния насип. Дирята му се е запазила в мекия пясък. Можете да видите много добре, че с единият си крак е стъпвал по-силно и по-тежко отколкото с другия. Значи куца. Впрочем тези хора са били извънредно непредпазливи. Не са си дали ни най-малък труд да заличат следите си. Следователно те сигурно се чувствуват в доста голяма безопасност, а за това може да има само две причини.

— Какви? — попита той кратко.

— Или са имали намерение още днес да вземат голяма преднина пред своите преследвачи, в което се съмнявам, понеже от следите си личи, че конете им са твърде отпаднали и изтощени, или пък са знаели, че нейде наблизо се намира по-многочислен отряд от техни хора, при които ще могат да се оттеглят. Второто обяснение ми се струва по-вероятно. И понеже трима самотни индианци не биха се включили току-така в отряд от повече от двадесетина бели, аз предполагам, че на север се намира някоя доста многочислена орда оглаласи, към която са се присъединили и двадесет и тримата бели бандити.

Наистина бе много забавно да се види особеният поглед на моя спътник, с който ме измери от глава до пети.

— Човече! — извика той най-сетне. — Кой сте вие всъщност?

— Нали ви казах вече.

— Pshaw! Не сте никакъв грийнхорн, а не сте и драскач на книги, въпреки че с излъсканите си ботуши и вашето празнично облекло и снаряжение много ми приличате на грийнхорн. Толкова сте чист и зализан, че веднага можете да се появите на сцената в някоя театрална постановка в ролята на уестман. Обаче измежду стотина истински уестмани едва ли ще се намери някой друг, който да умее да разчита следи като вас. By Jove, досега си мислех, че и мен ме бива за нещо, но не мога да се меря с вас, сър!

— И въпреки всичко пиша книги. Но още преди години кръстосах тези хубави прерии от север на юг и от изток, та чак до най- далечния Запад. — Ето откъде съм се научил горе-долу да разбирам от следи.

— И наистина ли искате да се качите горе в планините Уиндривър?

— Разбира се.

— Но, сър, онзи, който иска да направи това, трябва да е нещо много повече от добър следотърсач, а точно там — не ми се сърдете — ми се струва, че доста ви липсва.

— В какъв смисъл?

— Ами всеки човек, когото го очаква един толкова опасен път, не тръгва тъй лекомислено наслуки като вас, а преди всичко се оглежда за някой хубав кон. Разбрахте ли?

— И това ще стане.

— А къде?

— Е, на всяка гара мога да си купя кон, пък макар и да е някоя дърта кранта. Намеря ли се веднъж на седлото, все ще успея от кое да е диво стадо да си уловя мустанг, който да ми харесва.

— Вие ли? Аха! Нима сте толкова добър ездач? Можете ли да укротите един мустанг? И дали в планините ще има коне?

— Забравяте, че тъкмо сега е настъпило онова годишно време, когато започва преселението на стадата бизони и мустанги. Убеден съм, че преди да достигна планините Тетън, ще се натъкна на някой табун диви коне.

— Хмм. Значи сте ездач. Ами какво е положението със стрелбата?

— Да не би да искате да ме изпитате, сър? — засмях се аз.

— Ами да — кимна той сериозно. — Защото имам нещо предвид.

— А ще ми кажете ли какво е то?

— После. Първо трябва да стреляте. Донесете си пушката!

Тази малка интермедия ми правеше голямо удоволствие. Можех, разбира се, направо да му кажа, че съм Олд Шетърхенд, но предпочетох да си замълча. Нека сам се досети. И тъй, върнах се във вагона, за да взема одеялото, където бяха завити пушките ми. Пътниците забелязаха намерението ни и веднага образуваха полукръг около нас двамата. Известно е, че американецът и особено хората от Запада не пропускат случай да погледат как гърми нечия пушка.

Разгърнах одеялото.

— Behold, карабина «Хенри»! — възкликна Дебелия. — Истинска оригинална карабина «Хенри»! Сър, колко изстрела давате с нея, без да зареждате?

— Двадесет и пет.

— А-а, страшно оръжие! Човече, завиждам ви за тази пушка!

— Предпочитам обаче другата.

При тези думи взех тежкия мечкоубиец.

— Pshaw! Излъскана, добре изчистена пушчица! — обади се Дебелия презрително. — Хвала на някоя стара ръждива кентъкийска карабина или ей на това мое старо пушкало!

— Сър, а няма ли да погледнете поне фирмата-производител? — попитах аз, като му подадох пушката.

Той хвърли поглед на гравираната с киселина марка и изненадан направи крачка назад.

— Извинете, сър — рече той, — това е наистина нещо друго. Малко са останали от тези пушки. Чувал съм, че и Поразяващата ръка имал такава. Ако знаех, че сте и добър стрелец, тогава…

— Какво тогава?

— Хмм! Ще поговорим по-късно. Покажете ми първо вашето изкуство!

— Добре. Посочете целта, по която трябва да стрелям, сър!

— Първо заредете отново!

— Ха, не е необходимо. Зарядите са сухи.

— Well, тогава застреляйте птицата на онзи храст!

Посочената птица бе кацнала на храст, отдалечен на около двеста крачки. Улучването й нямаше да бъде кой знае какво постижение. Но високо над главите ни бях забелязал граблива птица, увиснала неподвижно във въздуха. Погледнах нагоре.

— Мешърс, виждате ли горе онази птица? — попитах, като се огледах наоколо. — Ще я сваля.

— Невъзможно е! — възкликна Дебелия. — Не би успял да го стори даже Безухия или пък Олд Файерхенд!

— Ще видим!

Вдигнах пушката и натиснах спусъка.

— Избяга! — засмя се Дебелия. — Изстрелът подплаши птицата и тя офейка. Скри се на безопасно място нейде зад железопътния насип.

— Не, не избяга, ами е улучена — обадих се аз, сваляйки пушката. — Та отидете зад насипа, тя падна там, горе-долу на осемдесет крачки от нас!

Посочих с ръка към предполагаемото място и неколцина от стоящите наоколо хора веднага се завтекоха натам. Донесоха птицата, която бе улучена безупречно. Моят спътник заоглежда ту птицата, ту мен.

— Улучена, наистина улучена! Сър, не бях виждал досега такъв изстрел! Изглежда, че сте си поставили за цел да си поиграете с мен малко на криеница! Но вече край на играта. Знам що за човек сте. Елате с мен малко настрана!

Моят спътник ме дръпна за ръка и ме отведе там, където отпечатъците от конски копита си личаха най-ясно. Извади къс хартия и го постави върху една от вдлъбнатините.

— Well, съвпада! — рече той замислено. — Сър, я ми кажете разполагате ли с време? Искате ли направо да отидете в планините Тетън, или преди това бихте могли да предприемете едно пътуване в друга посока?

— Мога да върша каквото си поискам — заявих аз.

— Отлично! Тогава ще ви кажа нещо. Може би сте чували вече за Стивън Муди, когото наричат обикновено Зоркото око?

— Да, казват, че бил добър уестман. Несъмнено е един от най-добрите следотърсачи из планините и говори няколко индиански диалекта.

— Сър, аз съм този Стивън Муди!

— Предполагах нещо подобно. Ето ви ръката ми! От сърце се радвам, че ви срещнах, сър!

— Наистина ли? Е, може би ще се опознаем още по-добре. А аз имам да си поговоря доста сериозно с някой си Монк. В последно време той беше главатар на банда разбойници и конекрадци, а изобщо да не говорим за онова, което още отпреди му тежи на съвестта. Сега се е отправил с бандата си далеч навътре в Запада, а аз го следвам по петите. Това късче хартия в ръката ми е точно копие от двете задни копита на коня му. То съвършено съвпада с тези отпечатъци, а тъй като Монк куца с десния си крак, съм напълно убеден, че той е предводител на рейлтръблърсите.

— Монк ли? А какво е собственото му име? — попитах аз.

— Лу, Луис. Но има навика да носи различни имена.

— Луис Монк? А-а, чувал съм за него! Не беше ли счетоводител на краля на петрола Ралоу? После офейка, отмъквайки от работодателя си значителна парична сума!

— Да, същият е. Подлъга касиера да изпразни цялата каса и да избяга с него, а след това го застреля. Полицията започна да го преследва и той уби двама полицаи, които искаха да го задържат. Заловиха го в Ню Орлиънс, тъкмо когато се канеше да се качи на борда на един параход. Но и този път му се удаде да се измъкне, като пречука тъмничаря. После се отправи към Запада. Нищо друго не му оставаше да направи, тъй като му бяха отнели заграбените пари. Оттогава досега е вършил престъпление след престъпление и е крайно време да се сложи край на безчинствата му.

— Искате да го заловите?

— Трябва да го спипам, жив или мъртъв.

— Значи имате някаква лична сметка за уреждане?

Муди се загледа известно време в земята, а после колебливо отвърна:

— Не обичам да говоря за това, сър. Може би ще го споделя с вас, щом се опознаем по-отблизо. А аз се надявам да се опознаем по-отблизо, сър. Беше странен каприз на съдбата, че се намирах тъкмо в този влак, но въпреки това навярно още дълго щях да търся безуспешно следите на Монк, ако Олд Шетърхенд не ми беше наврял носа право в тях.

— Аха! — засмях се аз. — Мислите, че този ловец съм аз?

— Да мисля ли? Pshaw! Знам го със сигурност — рече той.

— Ами ако въпреки всичко се лъжете?

— Изключено! Немец, който пише книги и рискува самичък да предприеме пътуване из планините Тетън, който мъкне със себе си карабина «Хенри» и един стар мечкоубиец, майстор е в разчитането на следи и стрелбата… сър, който не успее да разпознае в този мъж Поразяващата ръка, трябва да живее на Марс, а не в Дивия Запад като Стивън Муди. И тъй, стига сте го усуквали и ме оставете да довърша! Нямаше да се добера до фактите, че главатарят на тези бандити куца и че язди кон с червеникав косъм, а тъкмо те са меродавни за моето предположение. Тук се разделям с влака, за да тръгна по следите. Искате ли да ме придружите?

— Хмм! Няма ли да е по-добре за вас да се присъедините към хората, които твърде скоро ще пристигнат тук от съседните гари, за да започнат преследването на разбойниците?

— Не. Не ми говорете за подобно преследване! Един-единствен уестман струва повече от цяла дузина такива пищовлии, събрани от кол и въже. Но трябва да бъда откровен и ще призная, че хич не е безопасно да следваш по петите хора от този сой. В подобни случаи човешкият живот виси само на опърлен косъм. Но мисля, че вие сте човек, който търси опасните приключения и умее да им устоява, а ето че в случая ни се предлага приключение, по-вълнуващо от което трудно бихте намерили.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но да се бъркам в работите на чуждите хора, ето това никога не е спадало към моите страсти. Лу Монк изобщо не ме засяга, а и не знам дали бих ви се харесал като спътник.

Той ми смигна шеговито с малките си очички и усмихнато каза:

— Навярно искате да кажете обратното — дали аз бих ви допаднал. Е, това не бива да ви тревожи. Зоркото око не е човек, който предлага приятелството си на първия попаднал му уестман. Можете да бъдете напълно спокоен. Обичам да съм самостоятелен, а ако се присъединя към някой друг, то трябва да имам пълно доверие в него и той трябва да е човек на място. Разбрахте ли?

— В това отношение си приличаме. И аз обичам да съм самостоятелен. Тук човек трябва страшно много да внимава в избора си на спътници. Да речем, намериш си другар, лягате вечерта да спите, а на сутринта си труп. А другарят ти спокойно продължава да язди заедно с плячката си.

— Zounds, сър, да не би да си мислите, че съм от тези негодници?

— Не. Честен човек сте, това ви личи. Нещо повече, вие сте даже от полицията, която не търпи негодници между своите хора. Муди се стресна и смени цвета на лицето си.

— Сър! — възкликна той. — Що за хрумване?

— Мълчете, сър! Външният ви вид наистина не е много полицейски, обаче тъкмо заради това сте може би твърде полезен детектив. Вярно че не сте и намеквали за подобно нещо, но аз все пак ви прозрях. Бъдете в бъдеще по-предпазлив! Ако из тези места се разнесе мълвата, че Зоркото око броди из прериите само за да издирва и обезврежда някои офейкали джентълмени в качеството си на таен полицай, може би скоро ще изгърмите последния си патрон.

— Заблуждавате се, сър! — опита се той да ме разубеди. Но аз само махнах с ръка.

— Сигурен съм, че не се лъжа. Приключението ми допада и аз незабавно бих се присъединил към вас, за да изиграем някой номер на тези бандити. Опасността не би могла да ме изплаши, защото тя и без друго дебне хора като нас навсякъде, докъдето се простира прерията. Но ме спира само това, че не сте откровен към мен. Щом приемам някого за съюзник, трябва да знам, що за човек е той.

Той впери замислено поглед в земята, после вдигна глава и каза:

— Добре, сър, ще научите, що за човек съм, тъй както и аз знам кой сте вие, макар че все още не сте ми казали открито нищо за себе си. Да, служител съм на частното детективско бюро на доктор Съмтър в Сент Луис. Моята задача е да издирвам престъпници, избягали в дивите райони на Запада, което прави несъмнено живота ми съвсем не лек, но аз съм вложил в нея цялата си сила и енергия. А защо върша тази работа, ще ви разкажа по-късно, когато имаме необходимото време. Това е една тъжна история. А сега ми кажете, сър, ще тръгнете ли с мен?

— Да, сър. Ето ви ръката ми! Нека бъдем добри приятели и делим опасности и неволи. И… и сега признавам, че съм човекът, когото наричат Олд Шетърхенд.

Дебелия ми стисна десницата радостно.

— Ето това се казва мъжка дума, сър! Благодаря ви! Надявам се, че ще се разбираме добре. Но я оставете това «сър», предпочитам да ме наричате Стивън! Тъй е по-кратко и ясно и знам съвсем точно кого имате предвид. А ще ми кажете ли как да се обръщам към вас?

— Казвайте ми просто Чарли. Това е достатъчно. — След тези думи посочих към мястото на катастрофата. — Но гледай, релсите са поправени и пътуването може да продължи. Скоро хората ще се качат обратно във вагоните.

— Тогава ще взема Виктор. Гледай да не се изплашиш от външния му вид. Вече на нищо не прилича, ама ме е носил на гърба си дванайсет години и не бих го заменил даже и срещу най-добрия бегач в света. Ти имаш ли още нещо в купето?

— Не. Изобщо ми се иска по възможност да изчезнем оттук, без да се сбогуваме много-много.

— Правилно, Чарли. Колкото по-малко се знае за нас, в толкова по-голяма безопасност се намираме.

Стивън отиде до вагона, където стоеше конят му, и накара да го отворят. Теренът ни най-малко не бе подходящ за изкарване на кон от вагона. А нямаше и никаква рампа. Но скоро се оказа, че може да се мине и без рампа.

— Виктор, come on ((англ.) — Хайде, давай! — Б. пр.)!

След вика на ловеца, животното първо подаде глава, за да огледа как стоят нещата, присви замислено уши, но после с един наистина безстрашен скок се озова върху насипа. Всички, които видяха този скок, започнаха да ръкопляскат. Конят, изглежда, разбра за кого са овациите. Той размаха опашка и силно изцвили.

Външният вид на това животно с нищо не издаваше, че то има каквото и да било право да носи името Виктор, Победител. Беше кльощав дългокрак кафяво-червеникав кон, който сигурно имаше петнайсет години. Гривата му бе напълно опадала, по опашката му само тук-там бяха останали тънки снопчета косми, а ушите му приличаха на заешки уши само че в неколкократно увеличение. Въпреки това животното ми вдъхна голям респект, още повече че забелязах как започна да рита и да се опитва да хапе, щом един от мъжете понечи да го погали. Както се вижда, Виктор страшно приличаше на старата Тони на моя добър приятел Безухия. Животното бе оседлано, а и оглавникът му бе поставен. Стивън затегна колана на седлото, метна се на коня и го пришпори надолу по стръмния насип, без да се оглежда. Никой не ни обърна повече каквото и да било внимание. За другите бяхме просто непознати и никой не го беше грижа, че напускаме влака.

В подножието на насипа Зоркото око спря коня си.

— Чарли, виждаш ли сега колко добре щеше да бъде, ако имаше кон? — рече той.

— Не след дълго ще имам — утеших го аз. — С помощта на твоя Виктор лесно ще уловя някой мустанг.

— Ти ли? Сигурно аз ще трябва да го хвана, понеже ти давам честната си дума, че няма да можеш да яздиш Виктор, макар да си Олд Шетърхенд. Не търпи никой друг на гърба си освен мен.

— Ще видим.

— Но така е, уверявам те! За да не те изморява много ходенето, бихме могли да се сменяме на коня, обаче несъмнено Виктор ще те хвърли на земята. Тъй че си осъден да биеш крак, докато се натъкнем на стадо мустанги. Неприятна работа, защото по този начин ще напредваме бавно и ще изгубим много време. Но виж, хората вече се качват. Влакът се кани да тръгва!

Наистина беше така. Локомотивът изпусна пара, колелата се задвижиха и влакът отново се понесе на запад. След броени секунди изчезна от погледа ни.

— Закачи тежката си пушка на седлото ми! — посъветва Зоркото око.

— Добрият ловец нито за миг не се отделя от пушката си — отвърнах аз. — Благодаря ти, Стивън. Напред!

— Ще яздя бавно, Чарли.

— Все пак накарай Виктор да върви по-стегнато! Аз съм добър пешеходец и ще издържа.

— Well, тогава да тръгваме!

Сложих на гърба си одеялото, нарамих карабината «Хенри» и мечкоубиеца и закрачих отстрани на конника. Преследването на рейлтръблърсите започна.

Втора глава Среща на бойната пътека

Следата на разбойниците беше толкова ясна, че нямаше нужда да полагаме никакви усилия да я търсим. След като пресече Грийн Ривър, тя се насочи на север и ние продължихме да я следваме без прекъсване до обед, когато направихме кратка почивка и малко хапнахме. Обядът ни се състоеше от оскъдната храна, която бяхме взели от влака, понеже и през ум не ни беше минало да се запасим с хранителни продукти по този начин. Докато ловецът на саваната има карабина и барут, той никога няма да остане гладен. А в това отношение бях добре подсигурен, тъй като моят непромокаем кожен колан съдържаше такова количество патрони, което щеше да ми стигне за дълго време.

Местностите, които пресичахме, бяха хълмисти и покрити с гъсти храсталаци, а там, където имаше повече влага — и с гора. Дирята се изкачваше нагоре срещу течението на малка рекичка, чиито брегове бяха отчасти песъчливи, а отчасти покрити с толкова гъста и сочна трева, че копитата на конете навсякъде бяха оставили ясни отпечатъци. Следобед застрелях една антилопа, която ни обещаваше хубава вечеря. Щом се стъмни, спряхме в малка скалиста клисура, обрасла с гъст храсталак, където, без да се страхуваме за сигурността си, можехме да запалим огън и да изпечем антилопата. На това място се чувствувахме в такава безопасност, че счетохме за излишно да стоим на пост. След като Стивън се погрижи за своя Виктор, легнахме и двамата да спим.

На другия ден тръгнахме на път много рано и следобед стигнахме до мястото, където през изминалата нощ бандитите бяха лагерували. Те бяха палили няколко открити огъня, сякаш искаха да се подиграят с всякакво преследване. Привечер продължихме да се движим през някаква равнина покрай същата рекичка, насочвайки се към един ъгъл от вековната гора, врязала се в тревистата савана. Преследваните от нас хора имаха преднина от почти цял ден път и тъй като не бяхме забелязали ни най-малката следа от присъствието на какъвто и да е човек, ние сметнахме, че се намираме в пълна безопасност. И така, достигнахме образувания от гората ъгъл и тъкмо се канехме да го заобиколим, когато изведнъж и двамата мигновено се дръпнахме назад. Пред нас се изпречи някакъв индианец, който също бе имал намерение да завие с коня си около врязалите се в саваната дървета, само че откъм другата страна. Той бе яхнал вран жребец, а край себе си водеше за юздата друг кон с товарно седло.

Щом ни зърна, светкавично слезе от коня, застана зад него, използувайки го като прикритие, и насочи карабината си към нас. Всичко това се случи толкова бързо, че успях да видя фигурата му само бегло и неясно.

Със същата сръчност и Стивън скочи от коня си и зае позиция зад него. Аз обаче с огромни скокове се втурнах в гората и се настаних зад един дебел бор. Едва що бях заел това място, когато от дулото на индианската карабина проблясна пламъче и куршумът й се заби в дънера на дървото. Ако се бях забавил само миг, той можеше да ме прониже. Този човек бе разбрал веднага, че съм по-опасен за него от Стивън, защото, криейки се зад дърветата, можех да се появя в гръб на двата му коня и да стрелям по него.

Още докато тичах, бях взел в ръка карабината «Хенри», но сега, след като куршумът се заби в дънера на дървото, аз се отказах от използването й. Защо?

Опитният уестман знае, че всяка пушка си има свой собствен глас. Трудно е да се различат гърмежите на две карабини. Обаче животът и дивата пустош изострят сетивата до най-висше съвършенство и ако някой често е слушал гърмежите на определена карабина, той ще различи гласа й измежду стотици други. Ето защо се е случвало близки приятели ловци, които дълго не са се виждали, още отдалече да се познаят по гласовете на своите пушки.

Същото стана този път и с мен. И до края на живота си не бих могъл да забравя карабината, с която стреля червенокожият. Моментално разпознах острия й благозвучен гърмеж. Тя принадлежеше на прочутия вожд на апачите Винету, моя кръвен брат, който бе мой учител в живота из дивите гори и саваните. Но дали сега я носеше самият той, или беше преминала в нечия друга ръка? Иззад дървото извиках на диалекта на апачите:

— Тозелкита ши штеке — не стреляй, аз съм твой приятел, а ти си Винету, вождът на апачите!

— Хау — аз съм! — потвърди той, като излезе иззад коня, понеже позна гласа ми.

Мигновено изскочих от скривалището си и се втурнах към него.

— Шарли! — извика той тържествуващо, протягайки към мен двете си ръце. — Шарли, ши штеке, ши нта-йе — Карл, приятелю мой, братко мой! — продължи, изпълнен с радост. — Ши инта ни инта, ши итхи ни итхи — моето око е и твое око, а моето сърце е и твое сърце!

И аз бях искрено развълнуван от тази неочаквана среща. Не можех и да желая по-щастливо стечение на обстоятелствата. Той продължаваше да ме гледа с очи, изпълнени с обич. Отново и отново ме притискаше към гърдите си, докато най-сетне се сети, че не бяхме сами.

— Ти ти нте — кой е този мъж? — попита той, като посочи към Зоркото око.

— Агуан нте ншо, ши штеке ни штеке — той е добър човек, мой приятел, а също и твой приятел — отвърнах аз.

— Ти тенлие агуан — как се казва?

— Шарп Ай — назовах английското име на моя спътник. Тогава апачът подаде ръка и на Стивън, поздравявайки го с думите:

— Приятелят на моя брат е и мой приятел! За малко щяхме да стреляме един в друг, но Шарли позна гласа на моята карабина, както и Винету би познал неговата. Какво правят моите братя в тази местност?

— Преследваме неприятеля, чиито следи виждаш тук в тревата — обясних му.

— Апачът ги забеляза току-що, понеже пътят му го доведе до тази река от изток. Какви са мъжете, които преследвате?

— Бели разбойници и неколцина оглаласи.

При последната дума той свъси вежди и сложи ръка върху лъскавия си томахок, който бе пъхнат в пояса му.

— Оглаласите са като червеите. Щом изпълзят от дупките си, ще ги смачкам с крак. Да придружа ли моя брат Шарли, за да преследваме заедно оглаласите?

Нищо друго не можеше да ни бъде тъй добре дошло, както това негово предложение. Спечелехме ли Винету за съюзник, все едно че към нас щяха да се присъединят двадесетина уестмани. И без друго бях сигурен, че сега той в никой случай нямаше веднага да се раздели с мен, но доброволното му предложение да ни придружи показваше, че това приключение му допада.

Ето защо побързах да му кажа:

— Моят брат Винету се появява за нас като слънчев лъч в студено утро. Нека неговият томахок се присъедини към нашите!

— Моята ръка е ваша ръка, а моят живот е ваш живот. Хау!

По лицето на моя добър Стивън си личеше какво огромно впечатление му бе направил апачът. Същото би станало и с всеки друг, защото Винету наистина бе великолепен първообраз на индианец и видът му не можеше да не възхити който и да било уестман.

Винету не беше нито прекалено висок, нито много широкоплещест, обаче именно неговата изящна и при това извънредно жилава конструкция на тялото, както и пъргавината на движенията му не можеше да не респектират даже и най-яките и опитни трапери. Винаги го бях виждал такъв, какъвто бе застанал и сега пред нас — чисто и спретнато облечен, с рицарската осанка на повелител, от глава до пети истински мъж.

— Нека моите братя седнат, за да изпушат с мен лулата на мира! — каза апачът.

Той незабавно се настани в тревата на мястото, където бе стоял, бръкна в пояса си, извади мъничко тютюн, примесен с листа на див коноп, и натъпка своя калюмет, украсен с перца. Ние насядахме до него. Тържествената церемония с лулата на мира бе абсолютно необходима, защото тя слагаше печата на специалния съюз, който бяхме сключили току-що. А докато не бъдеше изпушена лулата, Винету сигурно нямаше да каже и една дума относно плана ни.

Щом запали тютюна, Винету се изправи, изпусна дим нагоре към небето, а също и към земята. После се поклони към четирите посоки на света, като дръпна четири пъти от лулата и духна по малко дим съответно на всяка от тези страни. След това отново седна на земята и ми подаде лулата с думите:

— Великия дух чува клетвата ми: моите братя са като Винету и Винету е като тях. Ние сме приятели!

Взех калюмета, изправих се, извърших същите действия и рекох:

— Великия Маниту, когото почитаме, властва над земята и звездите. Той е мой баща и твой баща. Ние сме братя и ще си помагаме във всяка опасност. Лулата на мира поднови нашия съюз.

След тези думи предадох лулата на Зоркото око, който също пусна дим в шестте посоки и се закле:

— Виждам великия Винету, най-прочутия вожд на апачите, пия дима на неговата лула и съм негов брат. Неговите приятели са и мои приятели, а враговете му са и мои врагове. Този съюз никога няма да бъде нарушен!

После Стивън отново седна и върна лулата на апача, който продължи да пуши. Обичаите бяха спазени и сега съвещанието ни можеше да започне.

— Нека моят скъп брат Шарли ми разкаже какво е преживял, откакто пътищата ни се разделиха, а също и как е попаднал на следите на оглаласите! — помоли Винету.

С кратки думи изпълних втората част от желанието му. По-късно можех подробно да му опиша какво бях направил след нашата последна раздяла. Когато свърших, аз го подканих:

— Нека моят брат Винету ми каже какво е преживял, откакто не съм го виждал, защо се е отдалечил толкова много от пуеблото на своите деди и е навлязъл в територията на сиусите!

Апачът подръпна дълбоко и замислено от калюмета, а после отвърна:

— Бурята сваля водата от облаците на земята, а слънцето отново я издига към небето. Тъй е и с човешкия живот. Дните идват и си отиват. Защо е необходимо Винету надълго и нашироко да разказва за часове, които са отлетели? Един вожд на сиусите го обиди. Винету го настигна и го уби в двубой. Неговите хора започнаха да преследват апача. Винету заличи своята диря, върна се при техните вигвами и взе със себе си символите на своята победа, които натовари на коня на вожда. Ей го къде е застанал!

С оскъдните си и непретенциозни думи този човек ни осведоми за един подвиг, за който някой друг би разказвал с часове. Но такъв си беше той. Бе преследвал неприятеля си в продължение на седмици през вековни гори и прерии, накрая го беше победил в мъжествена открита борба, после се бе осмелил да влезе в лагера на противниците си и да им отнеме символите на победата. Това бе такъв геройски подвиг, който не можеше да бъде извършен от друг освен от Винету, а колко скромно говореше за него!

— Моите братя — продължи той, са решили да преследват оглаласите и белите мъже, наричани рейлтръблърси. Но за това са необходими добри коне. Иска ли моят брат Шарли да язди жребеца на сиуса? Той има най-добрата индианска школовка, а моят брат разбира от нея повече от всеки друг бледолик.

— Аз моля моя брат да ми разреши сам да си уловя кон. Жребецът на сиуса трябва да носи плячката.

Винету поклати глава.

— Защо Шарли забравя, че всичко, което ми принадлежи, е и негово? Защо иска да губи време с лов на мустанги? Нима е необходимо да се издаваме на оглаласите чрез такъв лов? Шарли да не мисли, че Винету ще влачи със себе си тази плячка, щом веднъж тръгне по дирите на сиусите? Винету ще я закопае, а конят ще бъде свободен. Хау!

Нищо не можеше да му се възрази. Бях принуден да приема този подарък. Впрочем вече от доста време с възхищение оглеждах сиуския кон. Самият Винету яздеше добре познатия ми Илчи. Жребецът на сиуския вожд бе вран кон със съвсем тъмен косъм и набито късо тяло. Макар и изящни, краката му бяха толкова яки и жилести, че сигурно щеше да е цяло удоволствие да го яздиш. Гъстата му грива се спускаше чак под врата, а опашката му почти докосваше земята. Вътрешната страна на ноздрите му имаше червеникавата окраска, на която индианците отдават толкова голямо значение, а освен огънят, който гореше в очите му, в тях се четеше и особен вид спокойна разсъдливост, която будеше надеждата, че добрият ездач напълно може да разчита на този кон.

— Ами седло? — подхвърли Стивън. — Чарли, та ти не можеш да яздиш на товарното седло!

— Това е най-малката беда — заявих аз. — Не си ли виждал още как индианецът превръща товарното седло в ездитно? Не си ли гледал как някой сръчен ловец си приготвя съвсем сносно седло от кожата и ребрата на някой току-що убит дивеч? Още утре ще бъдеш свидетел как ще се сдобия с толкова удобно седло, че ще ми завидиш.

Апачът кимна в знак на съгласие.

— Недалеч оттук Винету откри край реката пресни следи на голям вълк. Преди да залезе слънцето, ще имаме неговата кожа и ребра, от които ще стане хубаво седло. Имат ли моите братя месо за ядене?

След като отговорих утвърдително, той продължи:

— Тогава нека моите братя тръгнат с мен да намерим вълка и да си изберем място за лагеруване, край което ще мога да закопая моя трофей. Щом слънцето изгрее, ще продължим по следите на бандитите. Те са разрушили колите на Огнения кон, ограбили са, убили и изгорили много от вашите бели братя. Те са разгневили Великия дух и той ще ги предаде в нашите ръце, понеже по закона на саваната са заслужили смъртта.

Напуснахме мястото на нашата щастлива среща. Скоро открихме леговището на вълка. Убихме животното, което беше от онази разновидност, наричана от индианците «койот». Малко по-късно седяхме край лагерния огън и се занимавахме с приготвянето на седлото. На следващото утро закопахме плячката на Винету, която се състоеше от индиански оръжия и свещени амулети. Белязахме мястото, за да може после да бъде намерено. След това поехме на път по дирите на убийците, които навярно биха се изсмели презрително, ако узнаеха, че трима мъже, далеч превъзхождани от тях по численост, са дръзнали да ги преследват, за да им потърсят сметка за техните злодейства.

Трета глава «Аве Мария» далеч от цивилизацията

Когато на следващото утро тръгнахме на път, моят вран жребец се прояви като превъзходен кон. Разбира се, някой ездач, който нищо не разбира от индианска дресировка, нямаше да остане нито миг на седлото, но ние двамата скоро се сприятелихме. Старият Виктор също показа добра издръжливост, тъй че бързо напредвахме. Още по обед достигнахме мястото на последния бивак на бандитите, а това означаваше, че се бяхме приближили до тях почти с половин ден път.

Следваните от нас дири се отклониха от вече спомената рекичка и през дълга планинска клисура, сред която се виеше Пасифик Крийк, отново се насочиха на север. Забелязах, че оттук нататък Винету започна да оглежда земята далеч по-внимателно. Погледът му се опитваше да проникне навътре в гората, която се спускаше по височините и от двете страни чак до дъното на клисурата. Най-сетне дори спря коня си и се обърна към мен, тъй като яздехме един зад друг, а той бе застанал начело.

— Уф! — възкликна Винету. — Какво ще каже моят брат Шарли за този път?

— Той ще ни отведе горе до хребета.

— А после?

— Целта на бандитите се намира сигурно на отвъдната страна.

— А каква ли е тази цел?

— Лагерът на оглаласите.

Винету кимна.

— Както винаги моят брат Шарли има зрението на орела и обонянието на лисицата. Правилно се е досетил. После той предпазливо продължи да язди.

— От къде на къде пък лагер на оглаласите? — намеси се Зоркото око.

— Нали те питах вече, дали мислиш, че трима индианци биха се присъединили към толкова многочислен отряд от бели, без да имат някакви особени причини — отвърнах аз. — Съвсем ясно е че банда от над двайсет негодници не би могла да върши безчинствата си в тази област, без да бъде забелязана от червенокожите!

— Не, сигурно няма да може.

— Е тогава на какво ще се видят принудени белите?

— Хмм, да! Ще се видят принудени да се поставят под закрилата на червенокожите.

— Правилно! А ще получат ли тази закрила без нищо?

— Не. Ще трябва да я заплатят.

— С какво?

— С каквото имат — с плячка.

— Хубаво! А сега схващаш ли какво имаме предвид двамата, Винету и аз?

— А-а значи това било! Белите са нападнали влака, а тримата оглаласи са били нещо като наблюдатели, понеже белите ще трябва да отстъпят на червенокожите определена част от плячката.

— Може би е така, а може би и не е. Но сигурно е, че нашите достопочтени бели братя скоро ще се присъединят към някой по-многоброен отряд от червенокожи. Това ти го казах още долу при железопътната линия. Но да продължа! Да не би да мислиш, че сега индианците и белите ще се съберат само за да безделничат? Можеш да бъдеш сигурен, че скоро ще измъдрят някой друг пъклен план, още повече че последният е приключил тъй благополучно за тях.

— Какво ли биха могли да измислят?

— Хмм, имам определено предчувствие.

— Хайде бе! Да предчувствуваш какво ще направят хора, които още не си видял! Чарли, изпитвам голямо уважение към Олд Шетърхенд, ама от туй предчувствие май нищо няма да излезе.

— Да изчакаме. Достатъчно дълго съм се скитал сред индианци, за да познавам начина им на действие. А знаеш ли как най-лесно може да се отгатне, какво ще направи даден човек?

— Е?

— Като най-живо си представиш, че се намираш в неговото положение и при това се съобразиш с характера му. Искаш ли да дръзна подобен опит?

— Правиш ме любопитен!

— Добре! На кого е вероятно най-напред да е съобщила охраната на нашия влак за повреждането на железопътната линия и за унищожаването на другия влак?

— Сигурно на най-близката гара.

— Следователно оттам ще изпратят хора до мястото на катастрофата, за да го огледат и да започнат преследването на престъпниците. Но по този начин въпросната железопътна станция ще остане почти без защитници и ще може да бъде нападната без особено голям риск.

— Egad! Вече се досещам какво мислиш!

— Нали? Тукашните железопътни станции имат все още временен характер. Пита се къде ли ще има сега достатъчен брой хора, за да могат да отделят един въоръжен отряд. Според мен това ще направят от станцията Екоу. Тя носи името си от каньона Екоу, където се намира.

— Чарли, може би си прав. Несъмнено бандитите и червенокожите знаят, както и ние, че в такъв случай станцията и поселището ще останат без защитници.

— Ако прибавим към всичко и факта, че сиусите са изровили бойната секира и са покрили лицата си с бойните цветове и следователно без съмнение замислят някакви враждебни действия, близко до ума е, че те действително са хвърлили око на Екоу… Но я виж, ето го и извора на потока! Сега вече пътят се изкачва стръмно нагоре и няма време за бърборене.

Яздехме под високи дървета в посока към Саут Пас. Теренът беше труден и трябваше да внимаваме. Горе хребетът ставаше равен като дъска, а после отново се спускаше надолу към друга долина, където скоро достигнахме брега на реката Суит Уотър, добре позната ми от по-рано (Виж събрани съчинения, том 24, «Коледа» — Б. нем. изд.).

Тук преследваните от нас хора бяха спирали за обедна почивка, а после се бяха насочили на север, яздейки покрай Уилоу Крийк. Минахме през няколко малки долини и клисури и следите постепенно ставаха все по-свежи и по-свежи, тъй че бяхме принудени да внимаваме още повече.

Привечер най-сетне изкачихме върха на дълъг планински хребет и вече се канехме да се спуснем по отвъдната му страна, когато яздещият начело апач дръпна поводите на своя кон и посочи с ръка напред.

— Уф! — възкликна той приглушено. Спряхме и ние и обърнахме погледи към указаната ни посока. Дълбоко долу под нас от дясната ни страна се простираше малка равнина, която можеше да се прекоси приблизително с едночасова езда. Тя бе открита и обрасла с трева. Там съзряхме известен брой индиански шатри, около които цареше голямо оживление. Коне без седла и оглавници пасяха тучната зеленина, а наоколо, заети с работа, се навъртаха голям брой мъже. Бяха ходили на лов. Край шатрите се търкаляха скелетите на няколко бизона, а върху пръти бяха опънати тънки ремъци, на които се виждаха окачени да съхнат тесни ивици бизонско месо.

— Оглаласи! — продума Стивън.

— Видя ли, че бях прав?

— Тридесет и две шатри! — добави той. Винету впери напрегнато поглед надолу.

— Наки гутеснонтин нагойя! — двеста воини!

— И белите са при тях — отбелязах аз. — Нека преброим конете. Така ще бъдем най-сигурни.

Имахме възможност да обхванем с поглед цялата равнина и преброихме двеста и пет коня. Като за ловен поход месото бе твърде малко, пък и тази долина съвсем не беше място, където можеше да се направи хубав лов на бизони. Значи ставаше въпрос за военен поход, което доказваха и щитовете на червенокожите. По време на лов щитът повече пречи, отколкото помага. Най-голямата шатра се издигаше малко настрани от другите, а орловите пера, украсяващи забитото в земята копие пред нея, ни улесниха да разберем, че това бе шатрата на вожда.

— Какво мисли моят брат Шарли? Дали тези червеи, оглаласите, ще останат дълго тук? — попита Винету.

— Не.

— По какво съдиш, Чарли? — попита Стивън. — Трудно е да се отговори на подобен въпрос.

— Погледни скелета на бизона, Стивън! Костите са вече побелели. Избелило ги е слънцето. Сигурно лежат там от четири-пет дена. Значи и месото е вече доста поизсъхнало. Не си ли на същото мнение?

— Разбира се!

— Е, ами тогава червенокожите могат да тръгват. Или мислиш, че ще поостанат тук, за да изиграят още няколко партии шах или табла?

— Чарли, ставаш хаплив. Исках само да чуя какво ще кажеш — започна да се защитава Зоркото око, но веднага след това посочи възбудено с ръка надолу: — А-а, я вижте! Някой излиза от шатрата на вожда!

Апачът бръкна в кобура на седлото и извади своя далекоглед. Изтегли частите на тръбата и я постави пред окото си, за да огледа по-подробно човека, забелязан от Стивън. Когато свали далекогледа и ми го подаде, по лицето му пробягваха гневни светкавици.

— Ко-итсе, лъжецът и предателят! — каза ядно той.

Взех тръбата и също огледах червенокожия. Ко-итсе означава Огнена уста. Собственикът на това име бе вожд на оглаласите, известен като добър оратор, храбър воин и непримирим враг на белите. Ако ни се наложеше да се разправяме с него, трябваше да внимаваме много.

Предадох далекогледа на Зоркото око и подхвърлих:

— Няма да е лошо, ако се скрием. Там долу има много повече коне, отколкото хора, а даже и мнозина от тях да са останали да лежат в шатрите, все пак е твърде възможно част от този голям отряд да се скита из околността.

— Нека моите братя ме почакат — обади се апачът, — Винету ще потърси място, където да може да се скрие заедно с приятелите си.

Той незабавно изчезна между дърветата и доста се забави. След като се върна, ни поведе встрани, успоредно на хребета, към едно място, където храсталаците растяха толкова нагъсто, че едва успяхме да се проврем между тях. Във вътрешността на гъсталака имаше достатъчно пространство за нас и конете ни, които вързахме, без да ги спъваме. През това време Винету се върна, за да заличи следите ни.

Останахме да лежим там във високата ароматна горска трева до настъпването на тъмнината, като всеки миг бяхме готови при най-слабия подозрителен шум да скочим на крака и да закрием с длан ноздрите на конете, за да не ни издаде пръхтенето. Щом се стъмни напълно, Винету отново се измъкна от скривалището ни, но се върна скоро с известието, че долу били запалени няколко огъня.

— Тези хора се чувстват в пълна безопасност — обади се Зоркото око. — Ако знаеха само, че сме толкова наблизо!

— Не е толкова трудно да се досетят, че ще бъдат преследвани — отвърнах аз. — И ако в момента проявяват такава безгрижност, то тя би могла да се дължи само на убеждението им, че все още не е възможно преследвачите от станцията да се появят тук в близките часове. А от това правя заключение, че ще тръгнат утре сутринта. Трябва да се опитаме да научим нещо.

— Винету ще отиде — заяви апачът.

— Ще дойда с теб — обадих се аз. — Нека Зоркото око остане при конете. Няма да взимаме пушките си. Само ще ни пречат. Достатъчни са юмруците и ножовете ни, а в краен случай имаме и револвери.

Нашият спътник веднага се съгласи да остане. Несъмнено той притежаваше и храбростта, и ловкостта да се промъкне незабелязано до червенокожите. Подозирах какво го караше да не настоява да отиде на разузнаване. Той признаваше превъзходството на Винету, а пък с Винету трябваше да тръгне естествено Поразяващата ръка.

До новолуние имаше още три или четири дни. Небето бе покрито с облаци й не се виждаше нито една звезда. И тъй нощта бе извънредно благоприятна за нашето начинание. Безшумно се измъкнахме от гъсталака и пипнешком стигнахме до мястото, където бяхме спирали следобед.

— Винету ще тръгне надясно, а моят брат Шарли нека се отправи наляво! — прошепна апачът и още в следващия миг изчезна безшумно в тъмнината на гората.

Следвайки указанието на моя приятел, аз се отправих наляво и се запромъквах надолу по доста стръмния склон. Като се прокрадвах безшумно между храсти и дървета, аз се добрах до дъното на долината и съзрях пред себе си лагерните огньове. Тук стиснах между зъби ловджийския си нож, легнах в тревата и запълзях бавно към шатрата на вожда, отдалечена от мен на около двеста крачки. Пред нея гореше огън, обаче тъмната й сянка падаше върху мен.

Напредвах сантиметър по сантиметър, но поне ветрецът подухваше срещу мен и нямаше защо да се тревожа заради конете, които обикновено издават приближаването на чужд човек с пръхтенето си. В това отношение Винету трябваше да преодолява по-големи трудности от мен.

Тъй измина много повече от половин час, преди да преодолея тези двеста крачки. Но ето че вече лежах непосредствено зад направената от бизонска кожа шатра на вожда, а мъжете, насядали край огъня, се намираха най-много на пет метра от мен. Разговаряха оживено на английски и когато се осмелих да понадигна глава, за да мога да ги огледам, забелязах, че бяха петима бели и трима индианци.

Червенокожите почти не продумваха. Само белият се държи шумно край лагерния огън, а мълчаливият и предпазлив индианец разговаря повече чрез установени знаци, отколкото с думи. И огънят гореше буйно, а не по индиански маниер.

Един от белите беше висок брадат човек с белег от нож на челото. Изглежда, той играеше някаква ръководна роля, за което можеше да се съди и по отношението на другите към него. Можех добре да чувам разговора им.

— А колко ли път има оттук до Екоу? — попита един от тях.

— Почти двеста мили — отговори Дългия. — Може да се изминат за пет-шест дни.

— Ами ако сметките ни излязат криви, ако не тръгнат да ни преследват и всички хора си останат там?

Дългия се изсмя пренебрежително.

— Глупости! Сигурно е, че ще ни преследват. Та нали им оставихме толкова ясна диря! При нападението загинаха около тридесет души, а ние заловихме хубава плячка. Няма да ни го простят току-така, без поне да се опитат да ни догонят.

— Ако това излезе вярно, тогава нашият удар непременно ще има успех — рече другият тържествуващо. — Даниълс, колко хора работят в Екоу?

— Към сто и петдесет — отвърна Дългия, — всички добре въоръжени. Освен това там има няколко магазина, натъпкани със стоки, доста голям брой кръчми, а за това, дали ще намерим пълна касата, която плаща всичко по строежа, както и на администрацията, няма защо да се тревожим. Чух, че в нея се съхранявали средствата, с които се посрещали всички разноски, направени между Грийн Ривър и Промънтори. А тази отсечка от линията е дълга около двеста и тридесет мили. Значи може да се предполага, че в касата ще има много хиляди.

— Heigh-day, звучи добре! И ти мислиш, че ще успеем да отклоним преследвачите от нашите следи?

— Във всички случаи. Предполагам, че ще пристигнат тук утре следобед. Ние ще тръгнем на зазоряване, ще изминем първо известно разстояние на север, а после ще се разпръснем в различни посоки на толкова много групи, че те няма да знаят по коя диря да продължат. По-късно всяка една от групите ще заличи следите си най-грижливо и пак ще се съберем долу край Грийн Ривър. Оттам нататък ще избягваме всякакви открити места и пресметнато от днес, след пет-шест дни ще можем да бъдем в Екоу.

— Ще изпратим ли напред разузнавачи?

— Разбира се! Рано сутринта те тръгват направо за Екоу и ще ни чакат северно от станцията. Това е вече уговорено. А дори, и всички работници да останат в Екоу, пак няма защо да се безпокоим. Ние ги превъзхождаме и преди някой да успее да се добере до оръжията си, по-голямата част от тях ще бъдат очистени.

Наистина надали можех да дойда да подслушвам в по-подходящ момент, защото онова, което чух, бе далеч повече, отколкото бях очаквал. Трябваше ли да остана по-дълго? Не. Сигурно нищо друго нямаше да науча, а по-скоро и най-малкото неблагоприятно обстоятелство можеше да ме издаде. Започнах бавно да се оттеглям.

Тръгнах обратно все още ниско приведен и заднишком, защото трябваше да се погрижа да залича моите следи, за да не ги открият след настъпването на утрото. Това бе работа, която ми загуби твърде много време, понеже всичко ставаше пипнешком трябваше да проучвам едва ли не всяка отделна тревичка. Измина може би около час, докато се добера до края на гората и се почувствам в безопасност.

Тук поставих двете си длани около устата във формата на раковина и издадох вика на голямата зелена жаба. Това беше сигнал за отстъпление, уговорен между мен и Винету още много отдавна, и аз бях убеден, че той ще го чуе и ще го последва. Този жабешки крясък не би могъл да направи впечатление на индианците, защото нямаше нищо чудно в присъствието на такова животно в околността — тук растеше колкото щеш висока влажна трева, беше се и свечерило, времето, когато обикновено жабите започват да се обаждат.

Считах, че не беше излишно да дам този сигнал. Вятърът идваше откъм гърба на апача и Винету можеше лесно да бъде открит. Онова, което бях чул, бе напълно достатъчно и затова несъмнено бе уместно да го уведомя за постигането на нашата цел.

И нагоре по височината трябваше да заличавам следите си. Ето защо се зарадвах, когато въпреки тъмнината най-сетне успях щастливо да се добера до нашия храсталак.

— Е, какво стана? — запита Зоркото око.

— Почакай, докато дойде Винету!

— Да почакам? Изгарям от любопитство!

— Ами изгори тогава! Не обичам да говоря излишно. Не искам два пъти да разказвам едно и също.

Той трябваше да се задоволи с този отговор, въпреки че Винету се забави дълго.

Най-сетне доловихме шумолене в храсталаците. Апачът се промъкна до нас и седна при мен.

— Моят брат Шарли ме повика, нали?

— Да.

— Значи моят брат е имал успех?

— Да. Какво можа да научи вождът на апачите?

— Нищо. Трябваше му много време, за да се промъкне покрай конете, а когато беше почти достигнал първия от лагерните огньове, той чу вика на жабата. После трябваше да заличи дирята си и звездите се издигнаха високо, преди да успее да се завърне. Какво научи моят брат?

— Чух всичко, каквото ни е необходимо да знаем.

— Моят бял брат винаги има късмет, когато подслушва неприятеля. Нека разказва!

Накратко им съобщих какво бях чул. Щом свърших, Зоркото око се обади:

— Чарли, следователно предположението ти се оказа вярно. Правилно се досети, че станцията ще бъде нападната.

— Не беше трудно.

— Ами как изглежда Дългия? Казваш, че имал белег на челото?

— Да.

— И голяма брада?

— Да.

— Той е човекът, когото отдавна търся. Той е, макар че по-рано не носеше брада. Раната от нож е получил при нападението над една ферма на юг край Левънуърт. Ами с какво име се обръщаха към него?

— Даниълс.

— Трябва да го запомня. То е вече четвъртото чуждо име, под което чувам да се представя. Ами какво ще правим сега, Чарли? Днес няма да можем да го измъкнем от лагера.

— Наистина е невъзможно. Но впрочем не вярвам да държиш само на Неговото наказание. Останалите бандити не са по-добри от него. Стивън, ще ти кажа, че по време на всички мои скитания доколкото е било възможно съм се старал да не убивам никого, защото човешката кръв е най-скъпоценната течност, каквато може да има. Понякога дори съм предпочитал да понеса някои неприятни за мен последици, отколкото да използвам смъртоносно оръжие, а в случаите, когато това е било необходимо, съм го правил несъмнено само при безспорна самоотбрана. Но даже и тогава съм предпочитал само да направя неприятеля небоеспособен, отколкото да му отнема живота.

— Да — обади се Зоркото око, — такъв са ми описвали Поразяващата ръка. Аз продължих:

— Но въпреки всичко и през ум не ми минава да оставя спокойно да си върви по пътя един злодей или пък цяла банда от такива негодници. Това би означавало и аз да стана техен съучастник, да позволя на тази сбирщина отново да се нахвърли върху почтени хора. Няма как да измъкнем този Монк или Даниълс. Вярно, нямаше да ми бъде кой знае колко трудно да го обезвредя преди малко. Но бързата смърт би била, направо казано награда за него, като се има предвид какви престъпления е извършил. По-скоро съм на мнение, че трябва да заловим и неговите помагачи, а това може да стане само ако ги оставим спокойно да продължат пътя си към Екоу.

— Ами ние?

— Този въпрос е излишен. Ние ще ги изпреварим и ще предупредим хората, които предстои да бъдат нападнати.

— Well! Тази идея ми харесва. Може би ще ни се удаде да заловим живи тези разбойници и убийци. Но не са ли твърде многобройни за нас?

— Преследвахме ги тримата, без да се страхуваме, а пък още по-малко ще се страхуваме в Екоу, където ще имаме съюзници.

— За съжаление едва ли ще бъдат кой знае колко много. По-голямата част от тези хора сигурно ще участват в преследването.

— Ще се погрижим да ги уведомим за положението на нещата, тъй че да се върнат по най-бързия възможен начин. Ще напиша бележка и ще я закрепя на някое дърво, покрай което минават следите.

— Хмм! А дали ще повярват на това послание? То би могло да бъде и хитра уловка от страна на бандитите, която да отклони отмъстителите от техните следи.

— Прав си. Обаче те ще научат от другите пътници във влака, че на мястото на нападението двама души са го напуснали, а сигурно ще открият и следите ни. Впрочем така ще напиша предупредителната бележка, че да звучи правдоподобно. Освен това ще помоля тези хора да избягват горното течение на Грийн Ривър, както и местността, разположена северно от Екоу, тъй като първото място е сборният пункт на сиусите, а пък нейде на второто ще се крият съгледвачите на бандитите. Те в никакъв случай не бива да забележат завръщащите се железопътни работници. Ето защо изрично ще подчертая, че връщането им към Екоу непременно трябва да стане откъм юг.

— Уф! — обади се Винету. — Нека моите бели братя тръгнат с мен. Когато слънцето изгрее, трябва да ни види вече далеч от това място.

— Ами ако утре сутринта открият дирите ни? — изрази Стивън все още известно съмнение.

— Кучетата оглаласи незабавно ще се отправят на север и никой от тях няма да изкачи тази височина. Хау!

С тези думи Винету стана и се приближи до своя Илчи, за да го отвърже. Изведохме конете от гъсталака, метнахме се на седлата и ги подкарахме по същия път, по който бяхме дошли. За съжаление и дума не можеше да става за почивка през нощта.

Все още бе тъй тъмно, както и преди, и само един уестман можеше да се реши при толкова труден терен да язди през девствена гора по следи, които не се виждаха. При такава тъмнина някой европейски ездач би слязъл от седлото, за да поведе коня си за юздите, обаче уестманът знае, че животното му има по-силно зрение от неговото. В тези минути се проявиха великолепните качества на Винету. Той яздеше начело през потоци и скали без никакъв път и нито веднъж не се поколеба накъде да насочи коня си. Моят вран жребец се държеше чудесно, а старият Виктор от време на време изпръхтяваше малко недоволно, обаче не изоставаше.

Когато започна да се развиделява, ние се бяхме отдалечили от лагера на оглаласите може би на девет или десет английски мили и вече можехме да пришпорим конете. Засега яздехме обратно в южна посока. Щом намерих подходящо място, ние спряхме. Откъснах лист от моя бележник, написах необходимото с молив и с помощта на заострена дървена клечка забих бележката в кората на едно дърво по такъв начин, че непременно да бъде забелязана от всеки, който се зададе от юг. После свихме леко надясно в югозападна посока.

По обед на следващия ден се прехвърлихме през Грийн Ривър, но, разбира се, много далеч от мястото, където щяха да се съберат отделните отряди на оглаласите. Червенокожите трябваше да избягват всички открити места и да се промъкват през столетната гора по обиколни пътища. А на нас нищо не ни пречеше да използваме, доколкото бе възможно, най-прекия път и не дадохме на конете си никаква почивка, докато не залезе слънцето.

До вечерта на третия ден изминахме не по-малко от сто и петдесет английски мили и бе направо учудващо, че старият Виктор все още се държеше. Яздехме между две стръмни височини, притиснали ни от двете страни, и се канехме да си изберем някое място, удобно за лагеруване. Но ето че изведнъж стръмните склонове се отдръпнаха и ние се озовахме пред един от входовете на някаква обширна котловина, в средата на която имаше малко езеро. То се подхранваше от поточе, спускащо се от източната й страна. След като излезеше от езерото, то продължаваше пътя си на запад, където бе намерило пролука между скалите.

Щом зърнахме котловината, ние изненадано спряхме конете си. Но изненадата ни не бе причинена от самата котловина, а от нещо друго. Гората по отсрещните й склонове бе изкоренена и там се виждаха ниви, а по дъното й пасяха коне, говеда, овци и кози. В подножието на склона се издигаха пет големи блокхауса с пристройки, които доста приличаха на нашите селски чифлици в Германия, а пък най-горе, на самия връх на възвишението, имаше малък параклис, над който се открояваше голямо разпятие, издялано от дърво.

Край параклиса забелязахме няколко души, които, изглежда, все още не ни бяха видели. Те бяха отправили погледи на запад, където слънчевото огнено кълбо слизаше все по-ниско и по-ниско, и щом то докосна водата на рекичката, оцветявайки я във великолепни мастилени цветове, отгоре се разнесе сребристият звън на малка камбана.

Тук, сред Дивия Запад, в затънтените девствени гори да видиш лика на разпнатия Христос! И параклис между бойните пътеки на индианците! Дълбоко развълнуван, свалих шапката си.

— Ти-ти — какво е това? — попита Винету.

— Settlement ((англ.) — сетълмънт — малко поселище, колония на заселници — Б. пр.) — отвърна Зоркото око. — Камбаната бие за вечерня.

— Уф! Винету вижда поселището и чува звъна на камбаната. Но откъде се е взела тя в тези диви и непристъпни места?

— Ще разберем по-късно — рече Зоркото око, който видя, че бях скръстил ръце за молитва.

Щом отзвуча и последният звън на камбанката, изведнъж се разнесе пеенето на някакъв хор. Наострих слух, изненадан от хоровото изпълнение, но още повече от думите на песента:

Не ме ли лъжеше слухът? Та това беше моето собствено стихотворение, моята «Аве Мария»! (Стихотворението «Аве Мария» на К. Май е отпечатано в отделен том само с поезия, под № 49 от събр. съчинения Б. пр.) Как бе достигнала до дивите Скалисти планини? Бях направо онемял и дълбоко затрогнат. Как ли бе дошла тази песен до едно място, където едва ли можеше да се предположи присъствието на някой индианец, а камо ли на толкова добре школуван двоен квартет? Когато и последните тонове отзвучаха над котловината, аз бързо свалих тежката си карабина от рамото, изстрелях и двете й цеви, а после пришпорих врания си жребец. Прелетях през котловината, нагазих в рекичката, измъкнах се на отвъдния бряг, а после се отправих към първия блокхаус, без да се оглеждам за моите спътници.

Двата изстрела не само разбудиха ехото в котловината, но предизвикаха и голямо оживление. Вратите на блокхаусите се отвориха, наизлязоха хора, които угрижено надничаха, за да разберат какво ли може да означава тази стрелба. Но щом видяха един бял с горе-долу цивилизована външност, те се успокоиха и очаквателно се насочиха към мен.

Пред вратата на най-близкия блокхаус стоеше старица. Дрехите й бяха простички и чисти, целият й външен вид говореше за непрекъснат усърден труд. Снежнобели коси обграждаха лицето й, в чийто блажено усмихнат израз се четеше онзи мир, който може да се възцари само в душа, живееща със своя бог в неизменно доверие.

— Good evening, grandmother — добър вечер, бабке! Моля те, не се плаши. Ние сме честни уестмани. Ще ни разрешите ли да се отбием при вас? — попитах аз.

Тя кимна усмихнато.

— Welcome, сър! Слезте спокойно от коня! Всеки честен човек ни е винаги добре дошъл. Ей там е моят старец с моя Уили! Те ще ви помогнат.

Изстрелите ми накараха певците да слязат от височината по най-бързия възможен начин. Вече наближаваха жилищата. Начело вървеше държелив старец заедно с хубав и добре сложен младеж, а зад тях се виждаха още шестима мъже и младежи, всички облечени в здрави и трайни дрехи на американските пионери. И другите хора, които бях видял да излизат пред останалите постройки, се приближиха. Старият ми протегна ръка с добродушен израз на лицето и ме поздрави:

— Добре дошли, сър, в поселището Хелдорф! Каква радост най-после да видиш хора! Още веднъж добре дошли!

Скочих от коня и като му стиснах ръката, отвърнах:

— Благодаря ви, сър! Няма по-хубав миг в живота от онзи, когато видиш някое дружелюбно човешко лице. Ще имате ли място за пренощуване за трима изморени ездачи?

— Да, разбира се! Все ще се намери някое място за хора, които са ни добре дошли!

Досега бяхме разговаряли на английски, но ето че един от младежите се приближи до мен, огледа ме по-внимателно и извика:

— Чичо Хилман, с този господин можеш да разговаряш на немски. Хей, каква чест и радост за нас! Я отгатни кой е той!

Старият Хилман ме погледна озадачено и попита:

— Да не би да е земляк? Познаваш ли го?

— Да, ама не можах веднага да се сетя. Добре дошли, господине! Нали вие написахте «Аве Мария», която пяхме току-що?

Сега беше мой ред да се учудя.

— Да — признах аз, — но откъде ме познавате?

— От Чикаго. Бях член на певческото дружество на директора Балдинг, който съчини музиката към вашето стихотворение. Спомняте ли си все още концерта, на който тя бе изпълнена за пръв път? Тогава пеех втори тенор, сега обаче пея първи бас. Тембърът на гласа ми се понижи.

— Немец… познат на Бил… авторът на нашата «Аве Мария»… Такива възклицания се разнесоха около мен и колкото мъже, жени, хлапета и момичета присъствуваха, толкова ръце се протегнаха към мен и толкова гласа непрекъснато заповтаряха «добре дошъл». За мен това бяха мигове на радост, каквито човек рядко преживява.

Междувременно Винету и Зоркото око също достигнаха нашата група. При вида на апача, изглежда, добрите хорица се разтревожиха. Но аз веднага разпръснах опасенията им.

— Този мъж е Зоркото око, известен ловец от саваните, а ето тук е и Винету, прочутият вожд на апачите, от когото няма защо да се страхувате.

— Винету? Възможно ли е? — попита старият Хилман. — Стотици пъти съм слушал за него и все хубави неща. Не вярвах да го видя някога. Неговото посещение при нас е голяма чест, защото този човек е по-прочут и уважаван от много князе отвъд, на Стария континент.

Той свали шапка от посивялата си глава и подаде ръка на вожда.

— I am your servant, сър — ваш слуга съм, господине. Признавам, че този начин на изразяване към един индианец ме накара да се усмихна, но чувствата на стареца бяха добросърдечни и искрени. Винету кимна дружелюбно и му стисна ръката.

— Winnetou is your friend. He likes the pale-faces if they are good — Винету е твой приятел. Той обича бледоликите, ако са добри хора.

Сега между заселниците се започна приятелски спор чии гости трябваше да бъдем. Хилман сложи точка на спора със своята последна дума:

— Те слязоха от конете си пред моя дом и затова и тримата ще дойдат при мен. Но за да не се почувствувате ощетени, тази вечер каня всички у дома. А сега оставете господата да си починат, те сигурно са изморени!

Останалите се примириха. Конете ни бяха отведени в една от пристройките, а ние трябваше да влезем в блокхауса, в чиято всекидневна ни посрещна хубавичка млада жена, съпругата на Уили, младия Хилман. Настаниха ни колкото се можеше по-удобно и по време на кратката закуска, предхождаща самата вечеря, която днес щеше да се превърне в цяло празненство, ние научихме как стояха нещата с малкото поселище.

Всички поселници живели преди това в Чикаго. В Америка дошли от баварските планини Фихтелгебирге, където има много гравьори на скъпоценни камъни, в Чикаго останали верни на обещанието да не бе разделят и работили здравата, за да изкарат пари за една ферма. Това се удало на всяко едно от петте семейства. Когато трябвало да решат коя област да стане тяхната нова родина, изборът им се сторил много труден. Тогава чули някакъв стар уестман да разказва за планините Тетън и за богатствата, отрупани в онези неизследвани още местности. Заклел им се, че горе можело да се намерят цели полета от халцедони, опали, ахати, карнеоли и други полускъпоценни камъни. Хилман бил по професия гравьор на скъпоценни камъни и този разказ го въодушевил. Неговото въодушевление заразило и останалите, тъй че решили да се преселят в онези райони. Но тези предпазливи немци се оказали достатъчно умни, за да не заложат веднага цялото си имущество на една карта. Решили нейде близо до планините да намерят място, подходящо за фермерска дейност, и там да се установят като скватери (заселници, които се настаняват в пусти земи без ничие разрешение — Б. пр.). И едва след като потръгнела работата във фермите, да започнат да издирват находищата на полускъпоценните камъни. Старият Хилман заедно с още двама мъже тръгнал да търси подходяща земя и така открили тази прелестна котловина с езерото. Това място се оказало много удобно за техните планове. Довели и останалите и ето че след три усилни години тези работливи хорица можели да си позволят за пръв път почивка и спокойствие.

— А бяхте ли вече горе в планините Тетън? — попитах аз.

— Моят Уили и Бил Майнерт, който ви познава от Чикаго, опитаха веднъж да се изкачат горе. Беше през миналата есен. Но стигнали само до езерото Джон Грей. Оттам нататък планината им се сторила много дива, стръмна и негостоприемна. Не могли да продължат.

— Сами са си виновни — забелязах аз. — Погрешно са започнали цялата работа, понеже не са уестмани.

— О, господине, струва ми се, че сме! — обади се Уили.

— Не ми се сърдете, ако остана на моето мнение. Даже и след тригодишна работа по разораване и култивиране на тези диви пущинаци не се става уестман, а само заселник. Искали сте да проникнете в планините Тетън оттук по съвсем права линия, а уестманът знае много добре, че това не е възможно. Как ще преодолеете непроходимите девствени гори, пълни с мечки и вълци, клисури и пропасти, където кракът ви едва ли ще намери нейде опора, каньони, в които зад всяка скала могат да дебнат индианци? Оттук е трябвало първо да се опитате да достигнете Солт Ривър или пък Джон Дейс Ривър. И двете се вливат недалеч една от друга в Снейк Ривър по която е трябвало да тръгнете нагоре, срещу течението й. Тъй от лявата ви страна първо са щели да се появят Снейк Ривър Рейндж и после Тетън Рейндж в цялата си дължина от над петдесет английски мили. Но само двама души изобщо не могат да предприемат подобно тежко и опасно пътуване из непознати райони. Намерихте ли някакви полускъпоценни камъни?

— Само няколко зелени ахата, нищо друго.

— Почакайте! Винету познава Скалистите планини. Него ще попитам.

Понеже знаех, че един индианец никак не обича да говори за злато и други подземни богатства на Запада или пък го прави много рядко, аз зададох въпроса си на езика на апачите. Въпреки това бях убеден, че Винету щеше да откаже да даде каквито и да било сведения.

— Да не би моят брат Шарли да иска да търси злато и скъпоценни камъни? — попита той сериозно.

Обясних му как стоят нещата. Той дълго гледа замислено пред себе си, после тъмните му очи огледаха присъствуващите и най-сетне попита:

— А тези мъже ще изпълнят ли едно желание на вожда на апачите?

— Сигурно, и то с удоволствие.

— Ако още веднъж изпеят онова, което Винету чу, преди да навлезе в котловината, тогава ще им кажа къде има такива камъни.

Бях изненадан. Нима обикновената мелодия на «Аве Мария» бе направила на Винету толкова дълбоко впечатление, че той, един индианец, се беше решил заради нея да издаде тайните на планините?

— Ще я изпеят — уверих го аз.

— Тогава нека търсят в планините Гро Вантър. Там има много златни зърна. А в долината на реката, Бийвърдам, която излива водите си в южния край на Йелоустоунското езеро, се намират в изобилие камъни, каквито търсят тези мъже.

Докато превеждах на заселниците тези сведения и им обяснявах къде се намират двете посочени места, се появиха първите съседи и бяхме принудени да прекъснем разговора си.

Постепенно всекидневната на блокхауса се изпълни с хора и ние отпразнувахме такава вечер, каквато дотогава не бях преживявал в Запада. Мъжете още знаеха всички песни, които бяха пели в родината си, а после и в Чикаго. Като истински немци обичаха песента и бяха направили твърде добър двоен квартет. Даже и старият Хилман пееше заедно с тях. Имаше доста сносен бас. Така че паузите в разговора се запълваха с немски народни песни и други хорови музикални изпълнения.

Апачът слушаше мълчаливо, но най-сетне ме попита:

— Кога тези мъже ще изпълнят своята дума?

Напомних на Хилман за даденото обещание на Винету и те подеха «Аве Мария». Но едва що бяха започнали и апачът вдигна неодобрително ръка.

— Не! В къщата не звучи добре. Винету иска да я чуе от планината.

— Прав е — съгласи се Бил Майнерт. — Тази песен трябва да се пее на открито. Да излезем навън!

Певците напуснаха блокхауса и се изкачиха донейде по близкото възвишение. Другите останаха долу в котловината. Винету застана до мен, но скоро изчезна. Ето че отгоре от тъмнината се разнесе песента в хубави чисти тонове:

Притихнали, слушахме благоговейно песента. Тъмата обгръщаше певците и мястото, където бяха застанали. Имахме чувството, сякаш мелодията идва от небето. Композиторът не бе направил кой знае каква обработка на мотива. Мелодията бе простичка като някоя църковна песен.

След като заглъхнаха и последните звуци, ние останахме още дълго безмълвни и не се върнахме в стаята, преди певците да се появят в котловината. Но Винету липсваше. Измина може би час, а после и повече, без той да се върне, и понеже бяхме заобиколени от диви местности и не беше изключено да му се случи нещо, аз метнах карабината «Хенри» през рамо и излязох навън. Преди това помолих хората да не тръгват да ме търсят, освен ако не чуят изстрел. Подозирах, какво бе накарало Винету да търси уединение.

Следвайки посоката, в която го бях видял да изчезва, аз се приближих до езерото. Една каменна плоча стърчеше доста навътре над водата и точно там забелязах фигурата на Винету. Той седеше на самия й край, неподвижен като статуя. С тихи крачки се приближих и седнах до него, оставайки в безмълвно мълчание.

Измина дълго време, без той да се помръдне. Но ето че най-сетне вдигна бавно ръка, посочи към водата и сякаш под впечатлението на някаква тежка, сковаваща мисъл, каза:

— Ти паапу ши итзйи — това езеро е като сърцето ми. После отново потъна в мълчание и едва след доста време отново поде:

— Нч-на Маниту ншо. Ши агуан тенезе — Великия дух е добър. Обичам го.

Знаех, че какъвто и да било отговор от моя страна само щеше да смути неговите мисли и чувства. Ето защо продължих да мълча. И действително той скоро пак проговори:

— Моят брат Шарли е велик воин и мъдър мъж край огъня на съвещанието. Моята душа е като неговата, обаче аз няма да го видя, когато някога отида във Вечните ловни полета.

Тази мисъл го натъжаваше. Това бе ново доказателство за мен колко много ме обичаше апачът. Но въпреки всичко с пълно основание му отвърнах:

— Цялото мое сърце принадлежи на брат ми Винету. Душата му живее в моите дела. Но аз няма да го видя, когато някога отида на небето на праведниците.

— Къде е небето на моя брат? — осведоми се Винету.

— Къде са Ловните полета на моя брат? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Маниту властва над целия свят и над всички звезди! — заяви той.

— Защо Великия Маниту дава на своите червенокожи синове една толкова малка част от света, а на белите си чада дава всичко? Какво са Ловните полета на индианците в сравнение с безкрайните прелести, сред които ще живеят праведниците на белите? Нима Маниту обича червенокожите по-малко? О, не! Моите червенокожи братя вярват в една голяма страшна лъжа. Вярата на белите хора казва: «Добрият Маниту е баща на всички свои чада, както на небето, така и на земята». А вярата на червенокожите хора казва: «Маниту е повелител само на червенокожите. Той заповядва да се избиват всички бели.» Моят брат Винету е справедлив и мъдър. Нека размисли! Дали Маниту на червенокожите е и Маниту на белите? Защо тогава той мами своите червенокожи синове? Защо допуска да изчезват от лицето на земята, а позволява на белите да нарастват с милиони и да завладяват цялата земя? Или Маниту на червенокожите се различава от Маниту на белите? Но тогава Маниту на белите е по-могъщ и по-благ от Маниту на червенокожите. Маниту на бледоликите дава на чадата си цялата земя с хиляди радости и удоволствия, а после им разрешава да разполагат с блаженствата на всички небеса во веки веков. А Маниту на червенокожите дава на синовете си само дивата савана и пустите планини, животните на гората и едно безкрайно избиване и клане, а пък след смъртта им обещава мрачните ловни полета, където войните и избиването отново започват, Червенокожите воини вярват на своите жреци, които казват, че индианците във Вечните ловни полета ще убият душите на всички бели. Ами ако моят брат някога срещне своя брат Шарли в тези кървави полета, той би ли го убил?

— Уф! — възкликна апачът силно и възбудено. — Винету би защитавал душата на своя добър брат срещу всички червенокожи мъже! Хау!

— Тогава нека моят брат размисли дали жреците не лъжат! — подканих го аз.

Винету замълча замислен, а аз внимавах да не разруша въздействието на думите си с някоя ненужна забележка.

Познавахме се от години. Бяхме делили и радости, и мъки, бяхме си помагали един другиму, презирайки смъртта, във всяка опасност и беда. Но съобразно с неговата отдавнашна молба между нас никога не бе ставало дума за вярата. Никога не се бях опитвал макар и с една-единствена дума да променя неговите религиозни убеждения. Знаех, че той високо цени поведението ми, и именно затова моите сегашни думи сигурно щяха да окажат двойно по-силно въздействие.

— Защо всички бели мъже не са като моя брат Шарли? Ако бяха като него, тогава Винету щеше да повярва на техните свещеници!

— Защо всички червенокожи мъже не са като моя брат Винету? — отвърнах аз. — Както измежду белите, така и измежду червенокожите мъже има добри и лоши хора. Земята е много по-дълга от хиляда дни път, а е и също толкова широка. Моят приятел познава само една много малка част от нея. Навсякъде властват белите, но тъкмо там, където живее моят брат, в дивата савана, се крият злите бледолики, онези, които са били принудени да бягат от законите на добрите. Ето защо Винету си мисли, че повечето от бледоликите са злодеи. Моят брат се скита самотен из планините, ловува бизони и побеждава враговете си. А какво му носи радост? Не го ли дебне смъртта зад всяко дърво и всеки храст? Могъл ли е някога да се довери напълно на някой червенокож мъж, или пък да го обикне? Животът му не е ли бил изпълнен само с труд, грижи, бдителност и разочарования? Нима намира мир, спокойствие, утеха и радост за изморената си душа сред грозните скалпове по вигвама си или нейде из несигурната дива пустош?

Той сведе глава и се обади едва след продължително мълчание:

— Моят брат Шарли каза верни думи. Винету не е обичал никой друг тъй, както него. Винету не се е доверявал на никой друг човек тъй, както на своя приятел, който е бледолик и християнин. Винету не вярва на никого така, както на него. Моят брат познава страните по света и техните жители, той знае много книги на бледоликите, той е храбър в битките и мъдър край съвещателния огън, а към враговете си е милостив. Обича червенокожите мъже и им мисли доброто. Никога не е лъгал своя брат Винету и днес пак ще му каже истината. Думите на моя брат имат за мен по-голямо значение от думите на всички жреци и от думите на всички учени хора на бледоликите. Червенокожите мъже реват и крещят, а белите мъже имат такава музика, която идва от небето и продължава да звучи в сърцето на апача. Нека моят брат ми преведе думите, които пяха мъжете от поселището.

Започнах да му превеждам и обяснявам текста на «Аве Мария» и да му разказвам за вярата на бледоликите. При това се опитах да му представя поведението на белите спрямо индианците в малко по-благоприятна светлина. Правех го не с помощта на сухите религиозни догми и изврътливи софизми, а говорех с обикновени неподправени думи, с онзи благ, убеждаващ тон, който прониква в сърцето, чужд е на всяко многознайничене и завладява слушателя, макар и да го оставя с мисълта, че е достигнал до изводите си по собствени воля и решение.

Винету слушаше безмълвно. Когато свърших, той още дълго седя, потънал в дълбоко мълчание. С нищо не издаваше впечатлението, което му бяха направили моите думи, докато най-сетне бавно се изправи и ми подаде ръка.

— Моят брат Шарли каза думи, които не могат да умрат — започна той с дълбока въздишка. — Винету няма да забрави великия добър Маниту на белите, сина на Създателя, умрял на кръста, нито пък девата, която живее на небето и слуша песента на заселниците. Вярата на червенокожите мъже ги учи на омраза и смърт. Вярата на белите хора учи на любов и живот. Винету дълги години е размислял над това. Но сега за него нещата се изясниха. Той благодари на своя брат. Хау!

Върнахме се в блокхауса, където хората бяха започнали да се тревожат за нас. Бяха разговаряли за рейлтръблърсите и оглаласите. Казах им, че всъщност би трябвало да укрепят селището си, понеже представлява твърде много изнесен напред самотен пост. Те се съгласиха с мен и решиха в най-скоро време да наваксат пропуснатото. Беше ясно, че малката им колония досега бе останала скрита от погледите на индианските съгледвачи само защото се намираше в много затънтена и уединена местност. Появеше ли се наблизо някой враждебно настроен индианец, това щеше да бъде краят на тяхната безопасност и спокойствие. Четиринайсетте мъже на поселището разполагаха с добри оръжия и достатъчно муниции, а жените и по-големите деца имаха смелостта и умението да стрелят с пушка, но какво представляваше тази шепа хора срещу дива орда от стотици индианци, които биха могли да се появят? Ако бях на мястото на тези хора, нямаше да построя блокхаузите на сегашното им опасно място, а до самия бряг на езерото, тъй че да можеше да се очаква нападение само откъм сушата.

Посоката, в която се канеха да тръгнат бандитите, подсказваше, че несъмнено щяха да минат доста далеч оттук, но въпреки това помолих заселниците да бъдат внимателни и особено да подсилят своите доста зле направени огради.

Беше станало късно, когато другите гости си отидоха и ние легнахме да спим. Отпочинахме си в меките постели на семейство Хилман, предоставени ни гостоприемно, а на следващото утро благодарихме сърдечно и се сбогувахме с тези добри хора, които ни придружиха на известно разстояние. Преди да се разделим, трябваше да им обещаем, че ако някога пътят ни минеше нейде наблизо, отново щяхме да се отбием при тях.

Конете ни си бяха отпочинали добре от вчерашната напрегната езда. Препускаха толкова бързо, че бе цяло удоволствие да летиш така. Жителите на поселището Хелдорф, наречено по името на баварското село, откъдето произхождаха тези хора, бяха посещавали често Екоу и съвсем точно ни описаха най-краткия път дотам, тъй че при бързината на нашите коне можехме да се надяваме да достигнем станцията преди свечеряване.

Следобед очертанията на планините станаха по-ясни, величествени и стръмни. Попаднахме сред хаос от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури, докато най-сетне привечер от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас нашата цел — каньона Екоу с железопътната линия и мирната станция, която искахме да спасим от гибел.

Четвърта глава Справедливо възмездие

Под каньон американецът разбира тясно дефиле, дълбоко просечено в скалите. Това веднага ще ви даде ясна представа за мястото, където се бяхме озовали. Линията отдавна минаваше през каньона Екоу, но поставянето на релсите върху основата беше временно, те не бяха укрепени и до окончателното завършване на линията имаше да се преодолеят още толкова много трудности, че за тази цел бяха необходими доста голям брой работници.

Малка странична клисура ни даде възможност да се спуснем долу и щом достигнахме дъното на главния каньон, се натъкнахме вече на първите работници, заети с взривяването на една скала. Посрещнаха ни с учудени погледи. Двама непознати бели, въоръжени до зъби и придружавани от индианец — това бе за тях доста обезпокояваща гледка, която ги накара да зарежат инструментите и да грабнат оръжията си.

Отдалече им направих успокоителен знак с ръка и препуснах в галоп към тях!

— Good day! — поздравих. — Оставете карабините си! Идваме като приятели.

— Кои сте вие? — попита един от тях.

— Ловци сме и ви носим важно известие. Кой е тук началникът?

— Всъщност инженерът, полковник Ръдж. Но понеже не е тук, ще трябва да се обърнете към мистър Фаръл, касиера.

— Къде е полковник Ръдж?

— Инженерът преследва банда рейлтръблърси, които са предизвикали излизането на един влак от релсите.

— Ах, значи тъй! А къде мога да намеря мистър Фаръл?

— Ей там, в станцията, в най-голямата барака!

Продължихме да яздим в указаната ни посока, а те останаха да гледат подир нас, изгаряни от любопитство. След като яздихме пет минути по линията, достигнахме станцията. Тя се състоеше от различни блокхауси и две продълговати постройки, иззидани набързо и криво-ляво от грубо одялани камъни. Около всички сгради бе издигнат зид, направен само от натрупани един върху друг скални блокове, но все пак той изглеждаше доста здрав и достигаше височина от около метър и половина. Яка порта от дебели дървета беше входът. Сега тя бе отворена.

Понеже не забелязах никаква барака, попитах един от работниците, заети нещо по защитния зид, къде мога да намеря касиера. Посочи ми една от каменните сгради. Наоколо не се виждаха много хора, а малцината които забелязах, тъкмо в този момент разтоварваха релси от товарен вагон.

Слязохме от конете и влязохме в сградата. Във вътрешността й имаше едно-единствено помещение, където бяха складирани многобройни сандъци, бурета и чували, от което заключихме, че навярно тук се намираше складът за хранителни припаси. Тук имаше само една самотна жива душа — дребно, слабичко човече, което при влизането ни се надигна от някакъв сандък.

— Какво искате? — попита ме той с остър и тънък гласец. Обаче в същия миг съзря Винету и изплашен се отдръпна назад.

— Майчице мила! Индианец!

— Не се страхувайте, сър! казах аз. — Търсим мистър Фаръл, касиера.

— Аз съм — отвърна той, като ме погледна боязливо иззад големите си очила с металическа рамка.

— Всъщност искахме да посетим полковник Ръдж — продължих аз, но понеже той отсъствува, а вие го замествате, позволете ни, сър, да съобщим на вас по каква работа идваме.

— Говорете! — подкани ме Фаръл, поглеждайки скришом с голям копнеж към вратата. — Полковникът е тръгнал с един отряд подир бандитите, нали?

— Да.

— Колко хора взе със себе си?

— Необходимо ли е да го знаете?

— Е, не е необходимо. А колко души останаха тук?

— Необходимо ли е и това да знаете?

Докато изговаряше тези думи той продължи да се измъква лека-полека настрани.

— Засега все още не — рекох аз. — Кога потегли полковникът?

— Необходимо ли е и това да знаете? — попита той с нарастващ страх в гласа.

— Добре, ще ви обясня защо…

Замлъкнах, понеже вече нямаше с кого да разговарям. Дребничкият мистър Фаръл прелетя покрай нас с няколко неописуеми панически скока и изчезна през изхода. В следващия миг затръшна вратата. Иззвънтяха дългите стоманени лостове, мощното резе изскърца и… ние бяхме пленници.

Обърнах се към двамата си спътници и ги погледнах. Сериозният Винету показа великолепните си зъби, които сякаш бяха от слонова кост. Зоркото око направи такава физиономия, като че бе ял захар със стипца, а аз… аз се разсмях гръмко и сърдечно на тази мила изненада.

— Затворени сме, ама не в единични килии! — установи Зоркото око. — Това човече ни смята за негодници.

Навън се разнесе рязко изсвирване и когато се приближих до малкото прозорче, подобно на амбразура, видях как работниците, заети с разтоварването на релси извън защитния зид, се втурнаха към портата, която веднага бе затворена зад гърба им. Преброих шестнайсет души. Те заобиколиха касиера й изглежда, получиха от него някакви указания. После изчезнаха в различните блокхауси, сигурно за да вземат пушките си.

— Скоро театърът ще започне — съобщих на другарите си.

Какво ще правим, докато чакаме?

— Ще си запалим по една пура — обади се Зоркото око.

Той бръкна в отворено малко сандъче, поставено върху една от балите, измъкна една пура и я запали. Последвах примера му, но Винету отказа.

Скоро след това вратата се отвори предпазливо и тънкото гласче на касиера ни предупреди още отвън:

— Ей, негодници, хич не стреляйте, иначе ще ви избием! Фаръл влезе начело на своите хора, които останаха до вратата, като държаха в ръце готовите си за стрелба пушки. Той обаче застана зад едно огромно буре и скрит зад това укрепление, застрашително ни показа безобидната си пушчица.

— Кои сте вие? — попита той с по-уверен глас, защото не само разчиташе на закрилата на хората си, но зад бурето се чувствуваше неуязвим.

— Я стига глупости! — изсмя се Зоркото око. — Преди малко ни нарекохте негодници, а сега ни питате кои сме били. Излезте иззад бурето и тогава ще си поговорим!

— Нямам такова намерение! И тъй, кои сте?

— Прерийни ловци.

Понеже, изглежда, моят спътник искаше да се заеме с отговорите на въпросите му, аз си замълчах. Касиерът продължи:

— Как се казвате?

— Не е толкова важно!

— Значи и ще упорствате! Ще ви развържа езиците, можете да бъдете сигурни! Какво търсите тук, в Екоу?

— Искаме да ви предупредим.

— Да ни предупредите ли? Ами за какво?

— За нападението на индианците и рейлтръблърсите, което планират срещу Екоу.

— Pshaw, я не ставайте смешен! Вие сте от онези бандити и искате да ни надхитрите. Ама сте сбъркали адреса! Хванете ги и ги вържете! — заповяда човечето, обръщайки се към хората си.

— Почакайте малко! — обади се Зоркото око. Той бръкна бързо в джоба си. Досетих се, че се канеше да извади детективската си карта, и с едно движение на ръката го възпрях.

— Стивън, не е необходимо. Остави документа! Нека видим дали седемнайсет строители на железопътната линия ще дръзнат да нападнат трима истински уестмани! Ако някой от вас вдигне ръка срещу нас, ще бъде труп!

Придадох на лицето си най-страшния израз, на който бях способен, преметнах бързо пушката си през рамо, взех револверите си в ръце и се отправих към изхода. Винету и Зоркото око последваха примера ми. Една секунда след заканата ми храбрият касиер бе изчезнал. Беше се сгушил колкото се можеше по-ниско зад бурето и само стърчащото отгоре дуло на пушката му издаваше мястото, където в случай на нужда трябваше да се търси мистър Фаръл.

Изглежда, и на работниците им се искаше твърде много да последват примера на своето началство. Те се отдръпнаха настрани и безпрепятствено ни оставиха да минем между тях.

Значи това бяха хората, които трябваше да противостоят на оглаласите и бандитите! Изгледите за близките дни не бяха особено розови.

Извърнах се и казах на железопътните работници:

— Мешърс, сега ние бихме могли на свой ред да ви затворим в склада, обаче няма да го сторим. Измъкнете навън храбрия мистър Фаръл, за да започнем разумен разговор! А това е необходимо, ако не искате да бъдете пречукани от оглаласите!

След известни усилия им се удаде да измъкнат дребосъка на бял свят и тогава им разказах всичко, което се бе случило. Когато свърших, касиерът, седнал на правоъгълен дялан камък, беше пребледнял като платно. С несигурен глас той се обади:

— Сър, сега ви вярвам, понеже ни разказаха, че при мястото на нападението над влака били слезли двама мъже, за да застрелят някаква граблива птица. Значи този джентълмен е мистър Винету! Много ми е приятно, сър! — С тези думи той направи дълбок поклон пред Винету. — А другият джентълмен е мистър Муди, когото наричат Зоркото око? Много ми е приятно, сър! Бих искал да знам и вашето име!

Казах на Фаръл моето истинско име, а не името, с което бях известен из прериите.

— Много ми е приятно, сър — каза той, като се поклони и пред мене. После продължи: — Значи вие мислите, че полковникът ще види бележката и незабавно ще се върне?

— Предполагам.

— Много бих се радвал, можете да ми вярвате. Вярвах му и без клетви и уверения. А той продължи да ни обяснява:

— Разполагам само с четиридесет души, повечето от които в момента са заети с работа по трасето. Няма ли да е по-добре, ако всички напуснем Екоу и се оттеглим в най-близката станция?

— Що за идея? Нима може да имате такова заешко сърце, та веднага да искате да офейкате? Ами какво ще си помислят за вас вашите началници? Нали веднага бихте загубили работното си място!

— Знаете ли, сър — рече той. — Животът ми е по-ценен от моето работно място. Ясно ли е?

— Вярвам ви. Колко души е взел полковникът?

— Точно сто, и то най-храбрите.

— Личи си.

— Ами колко бяха индианците?

— Заедно с белите бандити са над двеста.

— Тежко ни! Ще ни изпозастрелят като зайци! Не виждам никакво друго спасение освен бягството!

— Excellent ((англ.) — Прекрасно, чудесно! — Б. пр.)! засмях се аз — В коя от по-близките станции има най-много хора?

— В Промънтори. Там има понастоящем към триста работници. Вярно, че Огдън се намира по-близо, но засега все още не влиза в сметките.

— Тогава телеграфирайте и поискайте да ви изпратят сто въоръжени човека!

Той отвори широко уста и ме зяпна втренчено. После скочи на крака, плесна радостно с ръце и извика:

— Вярно, как не се сетих!

— Да, както изглежда сте пълководец и половина! Ако нямате достатъчно запаси, нека тези хора си вземат храна и муниции. И запомнете най-главното: всичко трябва да стане колкото се може по-тайно, иначе червенокожите съгледвачи ще разберат, че някой ги е предал! Съобщете в телеграмата и това!… Какво е разстоянието оттук до Промънтори?

— Деветдесет и три мили.

— Дали там ще има локомотив с вагони?

— Винаги има.

— Добре тогава, ако веднага телеграфирате, подкрепленията могат да пристигнат още утре преди изгрев слънце. Навярно съгледвачите ще се появят утре вечерта. Дотогава има време да укрепим станцията още по-добре. А сега наредете на вашите четиридесет души да си плюят здравата на ръцете и да издигнат защитния зид с още половин метър! Утре хората от Промънтори ще им се притекат на помощ. Зидът трябва да стане над два метра, за да попречи на индианците да видят колко хора имаме тук.

— Но сър, нали те ще ни видят отгоре, от височината!

— Това може да се предотврати. Аз ще тръгна срещу шпионите на оглаласите и щом ги открия, ще ви дам сигнал. После вашите хора ще се скрият в блокхаусите и индианците ще помислят, че си имат работа само с неколцина души. Още днес от вътрешната страна на защитния зид ще забием в земята колове, а по тях ще наковем дъски или греди. Така ще се образува някакво подобие на пейки, върху които ще застанат нашите хора по време на нападението, за да могат да стрелят над зида. Ако не се лъжа в предположението си, полковникът ще се появи тук още утре по обед. Тогава заедно с подкреплението от Промънтори ще имаме над двеста и четиридесет души срещу двеста неприятели. Ние ще стоим скрити зад зидовете, а червенокожите няма да имат прикритие и освен това няма да очакват съпротива. Следователно би било истинско чудо, ако още с първия залп не ги подредим така, че да не помислят повече да се върнат пак.

— А после ще ги преследваме! — извика човечето ликуващо, понеже моите разпореждания му бяха вдъхнали голяма решителност.

— Лесна работа — заявих аз. — А сега побързайте! Имате да вършите три неща: да телеграфирате в Промънтори, да наредите на хората си да започнат работата по зида и да се погрижите за нашата вечеря и нощувка.

— Ще стане, сър, веднага! Сега вече и през ум не ми минава да офейкам от червенокожите. А що се отнася до вас, ще получите вечеря, от която ще останете доволни. Защото аз самият съм бил готвач.

Накратко ще кажа само, че всичко бе направено така, както го бях предложил. И конете ни, и самите ние получихме хубава храна.

Изглежда, че бистър Фаръл наистина можеше да борави по-сръчно с готварската лъжица, отколкото със своята съчмалийка. Хората заработиха с голям жар по издигането на зида. Дори и през нощта те самите не си позволиха да почиват и когато на следващото утро се събудих и погледнах да видя докъде е стигнала работата, бях удивен от големия й напредък.

Фаръл изпрати и устно съобщението си до Промънтори, като използва спирането на нощния влак в Екоу, обаче на телеграмата му бе обърнато вече необходимото внимание и още в ранно утро пристигна влак, който докара исканите сто души, а заедно с тях и всичко друго необходимо — оръжия, муниции и храна.

Тези хора веднага се заловиха за работа, тъй че зидът бе завършен още по обед. По мое предложение всички празни бурета бяха напълнени с вода и докарани зад защитната стена. Толкова много хора щяха да искат да пият, а не можеше да се знае дали нямаше да се наложи да издържим някоя краткотрайна обсада или пък да гасим пожар.

Съседните станции бяха уведомени, но влаковете щяха да пътуват както обикновено, за да не Се събуди у неприятеля някакво подозрение.

След като обядвахме, ние тримата, Винету, Зоркото око и аз, напуснахме каньона, за да пресрещнем противниковите разузнавачи. Наехме се с тази задача защото предпочитахме да се доверим на самите себе си. А и, никой от железопътните работници не изказа желание да участвува в това опасно начинание. Уговорихме се, щом някой от тримата се завърне със съобщението, че е забелязал съгледвачите, в каньона да възпламенят експлозив за разбиване на скали.

Налагаше се тримата да се разделим. Несъмнено индианците щяха да се появят от север и в такъв случай по сведения на касиера имало три пътя, по които можело да се приближат. Запазих за себе си западната прерия, Винету се зае със средната, а Зоркото око с източната, тъй че той трябваше да наблюдава пътя, по който бяхме дошли в каньона.

Изкачих се по стръмния скалист склон, горе навлязох в столетната гора, а после по ръба на страничната клисура продължих все на север. Приблизително след три четвърти час се добрах до едно място, сякаш създадено за моята цел. В най-високата част на девствената гора стърчеше огромен дъб, а край него се издигаше строен бор. Изкатерих се по бора и по този начин се докопах до един дебел клон на дъба. Тук вече стеблото на дъба бе достатъчно тънко, за да мога да продължа да се катеря по него. Добрах се до най-високото възможно място.

Свежата пищна зеленина на короната ме скри напълно, тъй че отдолу никой не можеше да ме забележи. А пред погледа ми се ширеше цялата околност открито и ясно като на длан, тъй че имах възможност надалеч да наблюдавам всички оголени от гората места, покрити с трева, както и морето от върхове на дървета. Настаних се колкото се може по-удобно и започнах внимателно да наблюдавам.

С часове останах да седя горе, без да забележа нещо по-особено, но това не биваше да отслабва моята бдителност. Най-сетне на север видях как ято врани се вдигна от върха на едно дърво. Само по себе си това не означава кой знае какво. Обаче птиците не излетяха стегнато в ято, за да се насочат в някоя определена посока, ами се пръснаха из въздуха, повъртяха се насам-натам над върховете на дърветата, сякаш не знаеха какво да предприемат, и най-накрая накацаха предпазливо на други дървета малко по-нататък. Сигурно нещо ги беше подплашило.

След малко тази игра се повтори, после я видях за трети и четвърти път. Беше ясно: откъм север през гората се промъкваше някакво живо същество, от което враните се страхуваха. Горе-долу то се насочваше към мястото, където се намирах. Чевръсто слязох от дървото и предпазливо започнах да се прокрадвам към подозрителната местност, като непрекъснато грижливо заличавах следите си.

Стигнах до почти непроходим храсталак, в който се скрих. Легнах на земята и зачаках. Не след дълго съгледвачите се появиха, промъквайки се като безплътни призраци: един, двама, трима, петима, шестима индианци минаха покрай скривалището ми. Краката им не настъпиха нито едно откършено клонче по земята. Шумът от счупването му би могъл да ги издаде. Лицата им бяха покрити с цветовете на войната.

Веднага щом отминаха, аз се измъкнах от храсталака. Беше ясно, че щяха да се движат през най-гъстата част от гората. Освен това докато вървяха напред, те трябваше внимателно да оглеждат всяка педя земя, което щеше да ги забави. А аз можех да тръгна по най-правия път, да избирам най-лесно проходимите места и да се върна без страх от разкриване. По този начин щях да спечеля значителна преднина. Затичах се бързо по обратния път и едва бе изминал четвърт час, когато се спуснах по стръмната стена на каньона и се завтекох към станцията.

Там цареше по-голямо оживление от преди и аз веднага забелязах, че бяха пристигнали нови хора. Тъкмо когато пресичах релсите, за моя изненада зърнах Винету, който слизаше от височината. Изчаках го и щом ме застигна, попитах:

— Моят червенокож брат се връща едновременно с мен. Забеляза ли нещо?

— Винету се връща, защото не е необходимо да чака повече — отвърна той. — Нали моят брат Шарли откри съгледвачите.

— Ха! Ами откъде знаеш?

— Винету се покатери на едно дърво и извади далекогледа си. Далеч на запад видя друго дърво. То се намираше в района на моя брат и понеже Винету добре познава своя брат, той разбра, че Олд Шетърхенд ще избере това дърво. После след доста време Винету различи множество точки на небето. Бяха птици, които бягаха от разузнавачите. Сигурно и моят брат ги беше забелязал и щеше да наблюдава съгледвачите. И вождът на апачите се върна в лагера, защото е ясно, че шпионите са тук.

Това бе нов пример за проницателността на моя приятел. Преди още да влезем в станцията, бяхме пресрещнати от един човек, когото не бях виждал досега.

— А-а, сър, връщате се от разузнаване? — попита той. — Моите хора ви забелязаха, като слизахте от скалите, и ми съобщиха. Името ми ви е вече известно. Аз съм полковник Ръдж и трябва да ви изкажа големите си благодарности.

— За това има време, полковник — махнах аз с ръка. — Сега най-напред трябва да взривите експлозива, за да предупредим моя приятел, който още не се е върнал. А после дайте заповед на хората да се скрият, защото след около четвърт час съгледвачите на оглаласите ще започнат да наблюдават станцията от височината.

— Well, ще стане! Влезте засега вътре, веднага ще се върна! След минута-две отекна взрив, който бе толкова силен, че Зоркото око непременно щеше да го чуе. После работниците се оттеглиха в различните постройки, а на открито останаха съвсем малко хора, които уж се занимаваха с обичайните работи по трасето.

Ръдж ни потърси в склада за хранителни продукти.

— А сега преди всичко кажете какво разузнахте, сър? — попита той.

— Видях шестима оглаласи, съгледвачите.

— Добре! Ще се погрижим да бъдат измамени. Впрочем как ми се иска да поговорим за вашите заслуги към нас. Всички ние ви дължим голяма благодарност, сър, на вас и на вашите спътници. Кажете, по какъв начин можем да ви се отблагодарим?

— Като престанете да говорите за благодарност, сър! Намерихте ли бележката ми?

— Разбира се.

— И се вслушахте в предупреждението ми!

— Незабавно тръгнахме обратно, иначе нямаше да можем да сме вече тук. И ми се струва, че пристигнахме тъкмо навреме. Според вашата преценка кога приблизително ще се появят оглаласите и рейлтръблърсите?

— Ще ни нападнат през следващата нощ.

— Значи имаме достатъчно свободно време, за да се опознаем както трябва, сър — засмя се Ръдж. — Елате заедно с вашия червенокож приятел! Ще ми бъдете скъпи гости.

Той ме отведе заедно с Винету до втората каменна постройка, където се намираше жилището му. В него имаше достатъчно място за нас. Полковник Ръдж бе човек със сурова закалка и не се съмнявах, че ни най-малко не се страхува от индианците. Скоро изпитвахме вече пълно доверие един към друг, а, изглежда, че и Винету, чието име впрочем бе отдавна известно на полковника, чувствуваше симпатия към него.

— Мешърс, елате да пуснем кръв на една бутилка хубаво червено вино, понеже засега не можем да сторим същото с червенокожите! — предложи Ръдж. — Разположете се удобно и не забравяйте, че живеете при ваш длъжник! Когато дойде вашият другар Зоркото око, и той ще ни прави компания.

Вече можехме да бъдем сигурни, че ни наблюдават от високите скали, а това определяше и нашето поведение. Скоро се върна и Стивън. Не беше забелязал нищо, обаче чул взрива съвсем ясно.

Докато беше светло, нямахме никаква работа, обаче не скучаехме. Ръдж бе преживял много и беше добър разказвач. Когато се стъмни и индианците не можеха вече да ни виждат, довършихме укрепленията и аз се зарадвах, че инженерът одобри взетите от мен мерки.

Тъй измина нощта, а подир нея и следващият ден. Имаше новолуние и вечерта се спусна над каньона катраненочерна. Но не след дълго заблестяха звездите и светлината им бе достатъчна, за да могат погледите ни да обхванат една доста широка ивица от терена около защитния зид.

Всеки от защитниците бе въоръжен с карабина и нож. Мнозина имаха револвери или пистолети. Тъй като обикновено индианците започват нападенията си след полунощ, малко преди зазоряване, засега по пейките стояха само необходимите постове, а останалите лежаха наоколо в тревата и тихо разговаряха. Отвъд зида нищо не помръдваше. Ала това спокойствие беше измамно и щом настана полунощ, налягалите хора се изправиха на крака, взеха оръжията си и заеха местата си по пейките. Двамата с Винету застанахме край портата. Държах в ръка карабината «Хенри», а мечкоубиеца бях оставил в жилището на полковника, защото в случая карабината бе много по-удобна.

Бяхме се разпределили равномерно покрай четирите страни на зида, всичко на всичко двеста и десет души, защото тридесет човека бяха изпратени в една отдалечена и закътана част от каньона, за да пазят скритите там коне.

Времето пълзеше бавно като костенурка. Някои може би вече си мислеха, че всичките ни опасения са били напразни, но… я чуй! Разнесе се лек звук, като че камъче се бе ударило в една от релсите. Веднага след това дочух онова почти недоловимо шумолене, което неопитният човек би взел за съвсем лек полъх на вятъра. Но аз знаех какво означава то: нападателите се приближаваха!

— Внимание! — прошепнах на стоящия до мен човек.

Той тихо предаде тази дума по-нататък, тъй че тя в най-кратко време обиколи всички защитници. В тъмницата на нощта прибягваха пъргави призрачни сенки ту наляво, ту надясно, без да вдигат какъвто и да било шум. Срещу нас изникна неприятелският фронт, който се разтегли настрани и постепенно обгради целия ни лагер. В следващите мигове нападението щеше да започне.

Сенките се приближаваха. Намираха се вече на петнайсетина крачки от зида, после на дванайсет… десет… осем… шест. В този миг в нощта проехтя силен плътен глас:

— Селкхи оглала! Нтсаге сиси Винету натан апачес! Шие ко! — Смърт на оглаласите! Тук е Винету, вождът на апачите! Огън!

Той вдигна карабината си, обкована със сребърни гвоздеи, и заедно с нея дулата на всички пушки наоколо забълваха огън. В една-единствена секунда се разнесоха над двеста изстрела. Само аз не стрелях. Исках да изчакам ефекта от нашия залп, който бе връхлетял враговете ни неочаквано като божие наказание. В продължение на няколко секунди се възцари дълбока тишина, но после се надигна онзи страшен индиански рев, който направо може да ти скъса нервите. Отначало неочакваното посрещане бе накарало червенокожите да онемеят, но след това каньонът закънтя от крясъци, излизащи сякаш от гърлата на хиляди демони.

— Отново огън! — извика този път гласът на полковника, който успя да надвика даже и тези сатанински ревове. Изтрещя втори залп, а после Ръдж изкрещя:

— Навън и удряйте с прикладите!

За миг мъжете прехвърлиха стената. Дори и онези, които до преди малко се страхуваха, сега почувствуваха в сърцата си лъвска смелост. Нито един индианец не беше успял да се Добере до зида.

Останах на моя пост. Навън закипя ръкопашна схватка, която не можеше да продължи дълго, защото редиците на противниците ни бяха вече силно оредели, тъй че те потърсиха спасение в бягство. Видях как пред мен притичваха тъмните фигури и се загледах подир тях… аха, ето и един бял! И още един! Бандитите бяха нападали откъм другата страна и сега бягаха покрай мен.

Едва сега вдигнах карабината си. В случая имах голямото предимство да мога да стрелям двайсет и пет пъти, без да е необходимо да зареждам. Дадох осем изстрела, а после не видях вече друга цел. Оцелелите врагове бяха избягали, убитите лежаха на земята, а пък ранените се опитваха да се отдалечат с пълзене. Но това не им се удаде, защото се видяха заобиколени и който от тях не се предаваше, биваше убит.

Малко по-късно отвън, пред зида, запламтяха многобройни огньове и можахме да видим ужасната жътва на смъртта, продължила толкова кратко време. Нямах желание да наблюдавам тази гледка, обърнах й гръб и се отправих към жилището на полковника. Но току-що бях седнал и ето че вътре влезе Винету. Погледнах го учудено.

— Моят червенокож брат се връща вече? — попитах аз. — Колко врагове победи?

— Винету се бори срещу неприятелите си, но откакто слуша песента на заселниците, вече не брои убитите. А неговият бял брат изобщо не уби никого?

— Откъде знаеш?

— Карабината на моя приятел Шарли мълча, докато покрай него минаха бягащите убийци. И тогава започна да стреля в краката им. Винету брои само тези ранени. Осем са. Лежат пленени навън, защото не можаха да избягат.

Сметката му беше вярна. Значи се бях целил добре и бях постигнал каквото исках — да пленим неколцина от бандитите. Може би и Монк се намираше между тях.

Не мина много време и ето че при нас влезе и Зоркото око.

— Чарли, Винету, излезте? Заловихме го! — извика той.

— Кого? — попитах.

— Лу Монк.

— А-а! Кой го плени?

— Никой. Ранен е и не можа да се измъкне; Странно. Осем бандити са ранени и осемте на едно и също място, в тазовата кост, тъй че, където са паднали, там са и останали.

— Наистина е странно, Стивън.

— Нито един от пленените оглаласи не се предаде, обаче осемте бели помолиха за милост.

— Какви са раните им — има ли опасност за живота им?

— Не знам. Нямахме време да ги преглеждаме. Защо седите двамата тук? Елате навън! Най-много да са избягали само осемдесет неприятели.

Ужасна равносметка. Но нима заслужаваха друга участ? Тези хора получиха днес такъв урок, за който сигурно щеше да се говори и след години. Имаше сцени, които перото е безсилно да опише, а когато в ранното утро видях нахвърляните един върху друг трупове, побиха ме студени тръпки и бях принуден да извърна глава. Неволно се сетих за думите на един от новите учени, че човекът бил най-хищното животно.

Едва следобед с влака пристигна лекар, който се погрижи за ранените. Чух, че Монк бил в безнадеждно състояние. Когато му заявили, че раната му е смъртоносна, не показал и най-малкото разкаяние. Зоркото око присъствувал на тази сцена. Той се втурна при мен в стаята и възбудено извика:

— Чарли, ставай! Трябва да тръгваме!

— Къде?

— Към поселището Хелдорф. Това име ме изплаши.

— Защо? — попитах разтревожено.

— Защото ще бъде нападнато от оглаласите.

— Господи! Откъде знаеш!

— Лу Монк го каза. Седях при него и разговарях с полковника.

Споменах за вечерта, която прекарахме в поселището. Монк се изкиска сатанински и каза, че сигурно нямало да прекараме друга подобна вечер там. И когато настоях за обяснение, научих, че заселниците щели да бъдат нападнати.

— Боже мили, ако е истина! Бързо доведи Винету и поискай да докарат конете ни! Аз сам ще отида при Монк.

Когато влязох в блокхауса, където се намираха ранените пленници, до Монк бе застанал полковник Ръдж. Бандитът лежеше смъртноблед върху окървавено одеяло. Той втренчи в мен упорития си поглед.

— Ти ли си Даниълс или Монк? — попитах го аз.

— Какво те засяга? — изсъска той.

— Засяга ме повече, отколкото мислиш.

Добре разбирах, че на едно открито запитване едва ли щях да получа някакво сведение. Следователно трябваше иначе да подхвана работата.

— Аз пък да не знам. Измитай се! — извика той.

— Никой друг няма по-голямо право да те посети отколкото аз — рекох му. — Куршумът, който ще ти отнеме живота, е мой.

При тези думи очите му се разшириха. Кръвта нахлу в лицето му тъй, че белегът му ярко изпъкна, и той изкрещя:

— Мерзавецо, истината ли казваш?

— Да.

Не мога да предам онова, което той изрева после, обаче останах привидно спокоен и продължих:

— Исках само да те раня, а като разбрах, че сигурно ще умреш, ми дожаля за теб и започнах да се упреквам. Но сега, когато виждам, що за злодей си, мога да бъда спокоен. С моя куршум направих на света голяма услуга. Ти и твоите оглаласи няма да вършите повече престъпления!

— Тъй ли мислиш? — попита той и ми се озъби като някой пленен хищник. — Я отиди до поселището Хелдорф, върви!

— Pshaw! То е в безопасност.

— В безопасност? Няма да остане камък върху камък от него. Аз самият го открих и беше уговорено първо да ограбим станцията Екоу, а после поселището Хелдорф. Тук нямахме успех, но затова пък там ще успеем толкоз по-сигурно, а заселниците ще изкупят с безброй мъчения онова, което причинихте тук на моите хора и на оглаласите!

— Добре, Монк, това исках да знам. Ти не само че си закоравял престъпник, ами си и много глупав човек. Сега потегляме за Хелдорф, за да спасим каквото може да се спаси. А дори и оглаласите да са отвлекли заселниците, ние пак ще ги освободим. Но нямаше да имаме тази възможност, ако си беше мълчал.

— Сатаната ще освободите, не и пленниците! — извика злобно той.

В този момент неговият съсед, човек от бандата му, който не бе свалял от мен втренчения си поглед, повдигна глава.

— Даниълс, можеш да му вярваш! Ще ги освободи. Познавам го. Той е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка? — възкликна Монк. — Значи затова даде осем такива изстрела! Е, тогава нека…

Бързо му обърнах гръб и си излязох. Не ми се слушаха проклятията на този злодей. Полковникът ме последва и каза учудено:

— Сър, истина ли е, че сте Поразяващата ръка?

— Да, вярно е. Но сега това няма никакво значение. Сър, трябва да ми дадете хора. Трябва да тръгна към поселището Хелдорф.

— Хмм, драги сър, няма как. Веднага бих ви придружил заедно с всички мои хора, но съм служител на железниците и трябва да изпълнявам задълженията си.

— Но, сър, нима ще допуснете да загинат тези нещастни заселници? Не бихте могли да поемете такава отговорност!

— Изслушайте ме, мистър Шетърхенд! Имам право да напускам поста си само когато става въпрос за чисто служебни задачи. Освен това нямам право да нареждам на хората си да ви придружат. Но едно мога да направя и ще го направя от сърце: ще ви позволя да говорите с хората ми. Който от тях пожелае за известно време да напусне работа и да тръгне с вас, няма да му попреча. Ще получи кон, оръжия и всичко необходимо, но при условие, че после ми се върнат и конете, и оръжията.

— Добре, благодаря ви, сър. Убеден съм, че правите всичко възможно. Не ми се сърдете, ако сега не съм много словоохотлив. Бързам. Когато се върнем, ще наваксаме всичко пропуснато.

Два часа по-късно аз, Винету и Зоркото око препускахме начело на четиридесет добре въоръжени мъже по същия път, по който бяхме пристигнали неотдавна от Хелдорф.

Винету бе мълчалив както винаги, обаче огънят, който гореше в очите му, говореше повече от всякакви думи. Ако младата колония действително бъдеше нападната, тогава тежко и горко на престъпниците!

Не спирахме даже и през нощта. Та нали местностите ни бяха познати. Не вярвам по време на цялата езда да съм казал и стотина думи.

Пета глава В кратера на планината Ханкок

Следобед на следващия ден изпускащите пара коне ни докараха до ръба на котловината, в която се намираше поселището Хелдорф. Още от пръв поглед разбрахме, че Монк не ни беше излъгал и че идвахме твърде късно. От блокхаусите бяха останали само димящи развалини.

— Уф! — възкликна Винету, сочейки към височината. — Синът на добрия Маниту е изчезнал. Винету ще разкъса тези вълци оглаласите!

Наистина и малкият параклис бе разрушен и изгорен, а кръстът бе захвърлен долу. Препуснахме към развалините и там скочихме от седлата. Наредих на железопътните работници да стоят по-назад, за да не заличат някои дири. Въпреки упоритото ни търсене нямаше и следа от живи същества. Извиках хората да се приближат. Трябваше да ми помогнат да разхвърляме настрани димящите останки. Не открихме никакви човешки трупове и това бе една голяма утеха.

Веднага щом скочи от коня, Винету се изкатери на възвишението с параклиса. Ето че сега се завърна, носейки малката камбана.

— Вождът на апачите намери звънливия глас от височината — каза той. — Винету ще го зарови тук, докато се завърне като победител.

Междувременно заедно със Зоркото око с трескава бързина претърсихме бреговете на езерото, за да разберем, да не би заселниците да са били удавени, но стигнах до извода, че това не беше станало. Едно по-подробно разследване показа, че поселището е било нападнато посред нощ. Навярно изобщо не бе имало битка. После заедно с плячката и пленниците победителите се бяха оттеглили в посока към границата между Айдахо и Уайоминг.

. — Слушайте, хора — извиках аз. — Не бива да губим нито секунда! Сега не можем да почиваме, а ще трябва да яздим по следите, докато е възможно да ги различаваме, а след като се стъмни, ще спрем да лагеруваме. Напред!

С тези думи отново възседнах моя вран жребец. Другите последваха примера ми. Апачът застана начело и не откъсваше поглед от следите на неприятелите. Такова озлобление го беше обхванало, че само смъртта можеше да го отклони от тези дири. В подобно състояние се намирахме и всички останали. Бяхме четиридесет души срещу осемдесет, но в такова настроение човек не брои противниците си.

Имахме още цели три часа дневна светлина, през което време изминахме толкова голямо разстояние, че можехме да бъдем напълно доволни от изключителната издръжливост на нашите коне. Най-сетне им разрешихме тъй заслужената почивка.

На следващия ден се оказа, че оглаласите имаха преднина от три четвърти ден път, а по-късно забелязахме, че са яздили неспирно през цялата нощ. Не беше трудно да се досетим за причината за бързането им. По време на нападението Винету бе извикал името си в тъмната нощ. Те предполагаха, че ще бъдат преследвани, знаеха, че апачът е по петите им, а това беше достатъчен повод за бързане.

Понеже конете ни бяха направили вече почти невъзможното, не биваше повече да ги преуморяваме. Много важно беше да запазим силите си. Ето защо през този ден не успяхме да скъсим разстоянието между нас и неприятеля.

— Времето си минава — измърмори Зоркото око — и ние ще закъснеем.

— Няма да закъснеем — отвърнах му. — Пленниците са предназначени за кола на мъчението и злата им участ ще ги сполети едва когато оглаласите стигнат селата си.

— А къде се намират сега селата им?

— Селата на оглаласите са по горното течение на Йелоустоун — обясни Винету, — а ние ще догоним тези разбойници много по-рано.

На следващия ден се натъкнахме на значително затруднение — дирята се разделяше. Едните следи продължаваха на север, а другите завиваха на запад. Северната диря беше по-многобройна.

— Искат да ни забавят! — обади се Зоркото око.

— Нека белите мъже почакат! — нареди Винету. — Никой не бива да стъпва върху дирята.

След тези думи той ми направи знак, който веднага разбрах. Аз трябваше да огледам продължаващата право напред следа, а той щеше да се заеме със завиващата наляво. И тъй продължихме да яздим всеки в своята посока. Другите трябваше да останат да ни чакат.

Яздих около четвърт час. Не беше лесно да се определи броят на конете, минали оттук в тръс, понеже животните се бяха движили едно подир друго. Но от дълбочината и формата на общите отпечатъци на копитата успях да заключа, че не са били много над двадесет. Докато се оглеждах наоколо, забелязах в пясъка няколко малки, тъмни кръгли петна, а до тях от двете им страни някакво особено скупчване на сухите песъчинки. И мястото пред всички тези белези изглеждаше тъй, сякаш някакъв широк предмет се е трил в пясъка насам-натам. Веднага се върнах в галоп и заварих Винету вече да ме чака.

— Какво видя моят брат? — попитах го аз.

— Нищо друго освен дирите на ездачите.

— Тогава напред!

С тези думи отново обърнах коня си и препуснах.

— Уф! — възкликна апачът.

Той се учуди на моята увереност, но тя му подсказа, че без съмнение бях намерил неоспоримо доказателство, че пленниците са отвлечени именно в тази посока. След като достигнах мястото, което преди малко бе привлякло вниманието ми, спрях коня си и попитах Зоркото око:

— Стивън, нали си опитен и добър уестман. Когато се запознахме ти дори се показа доста самомнителен в това отношение. Погледни тази следа и ми кажи, какво означава!

— Следа ли? Къде? — попита той.

— Ето тук.

— Аха! Ами че това следа ли е? Тук просто вятърът е духнал по пясъка.

— Хубаво! Но се обзалагам с теб на каквото искаш, че Винету мисли същото като мен за тези почти невидими знаци. Нека моят червенокож брат ги разгледа!

Апачът слезе от коня, наведе се и оглежда мястото дълго и внимателно.

— Моят брат Шарли е избрал верния път — заяви Винету. — Оттук са яздили пленниците. Това са капки кръв. Отляво и отдясно на тях има следи от ръце, а отпред — от тялото на дете…

— … което — намесих се аз, — е паднало от коня и си е ударило лицето тъй, че от носа му е потекла кръв!

— А-а! — възкликна Стивън. — Наистина е…

— О, не е трудно да се разбере! Но предполагам, че ни очаква и нещо друго, което ще ни създаде много по-големи главоболия. Напред!

Излязох прав. След не повече от десетина минути се озовахме на каменисто място. Оттам нататък изчезваха всякакви следи.

Наложи се останалите да спрат на място, за да не затрудняват търсенето. Не мина много време и апачът нададе радостен вик, след което ми донесе дебела, жълтеникаво оцветена нишка.

— Какво ще кажеш за това, Стивън? — попитах аз.

— Нишката е от одеяло.

— Вярно! Погледни как рязко завършват краищата й. Нарязали са одеялата и са увили отделните парчета около копитата на конете, за да не оставят никакви следи. Трябва да напрегнем сетивата си до краен предел!

Продължихме да търсим и не щеш ли на тридесетина крачки по-нататък в тревата, която бе поникнала тук в песъчливата почва, забелязах зле заличената следа от индиански мокасин. Разположението на стъпката ни издаде посоката, в която индианците бяха продължили пътя си.

Яздейки в тази посока, скоро забелязахме и други признаци и, най-сетне разбрахме, че преследваните от нас хора са се придвижвали тук значително по-бавно. След доста дълго време следите отново станаха по-ясни. Обвивките на конските копита са били махнати, а най-накрая забелязахме много добре, че край конете са вървели индианци.

Това беше странно и ме накара да се замисля, но Винету внезапно дръпна поводите на коня си, загледа се в далечината, а лицето му придоби изражение, сякаш нещо му бе хрумнало.

— Уф! — възкликна апачът. — Пещерата на планината, която бледоликите наричат Ханкок!

— Каква пещера? — попитах го.

— Винету знае вече всичко. В тази пещера сиусите принасят пленниците си в жертва на Великия дух. Оглаласите са се разделили. По-малката група е тръгнала наляво, за да свика пръснатите отряди на племето, а по-голямата част от оглаласите откарва пленниците към пещерата. Наслагали са ги вързани по няколко на кон, а индианците тичат край тях.

— Колко път има до тази планина?

— Моите братя ще стигнат до нея вечерта.

— Невъзможно! Планината Ханкок е разположена край горното течение на Снейк Ривър!

— Нека моят бял брат не забравя, че има две планини с името Ханкок!

— А Винету знае ли къде е планината, за която става дума?

— Да.

— И пещерата?

— Да. В нея Винету и бащата на Ко-итсе сключиха съюз, който по-късно бе нарушен от оглаласа. Моите братя ще се отклонят от тази диря и ще се доверят на вожда на апачите!

Напълно уверен в онова, което вършеше, Винету пришпори коня си и се понесе в галоп, а ние го последвахме. Доста време препускахме из долини и клисури, докато изведнъж планините отстъпиха, а пред нас се ширна тревиста равнина, която, изглежда, свършваше чак при някакви възвишения далеч на хоризонта.

— Това е И-аком аконо — Кървавата прерия, както се нарича на езика на племето текуа — обясни ни Винету, без да забавя бързата си езда.

Значи това беше страшната Кървава прерия, за която бях чувал толкова често! Обединените племена на дакотите докарваха тук пленниците си, пускаха ги на свобода, а после ги гонеха до смърт. На това място бяха загинали хиляди невинни жертви било на кола на мъчението, било чрез изгаряне или удари с нож. А някои са били заравяни и живи в земята. Тук не дръзваше да се появи никакъв индианец от друго племе, а камо ли бял, но ние яздехме през тази прокълната равнина тъй безгрижно, сякаш се намирахме в най-мирната област на Запада. Обаче това бе възможно само с водач като Винету.

От бясното препускане конете ни започнаха вече да отпадат. Но ето че пред нас бавно се заиздига самотен масив, който, изглежда, се състоеше от няколко скупчени планински възвишения. Добрахме се до подножията им, обрасли с гора и храсталаци, и оставихме конете да почиват.

— Това е планината Ханкок — наруши мълчанието Винету.

— Ами пещерата? — осведомих се аз.

— Тя е от другата страна на планината. След един час моят брат ще я види. Нека остави пушките си и ме последва!

— Само аз ли?

— Да. Намираме се на място, където витае смъртта. Само непоколебимите и безстрашни мъже могат да оцелеят. Нека нашите братя се скрият между дърветата и ни чакат!

Планината, в чиито поли се намирахме, имаше вулканичен произход и беше широка около три четвърти час път. Оставих мечкоубиеца и карабината «Хенри» и тръгнах подир Винету, който започна да се изкачва по западните склонове на планината. По зигзагообразна линия той се отправи към върха. Пътят ни бе тежък, а моят водач вървеше толкова внимателно, сякаш очакваше иззад всеки храст да изскочи някой неприятел. Действително ни беше необходим един час, за да стигнем до върха.

— Нека моят брат се движи съвсем безшумно! — прошепна ми Винету, като легна на земята и бавно запълзя между два храста.

Последвах го безмълвно и… за малко щях да се отдръпна изплашено назад, защото току-що бях проврял глава между клоните, когато точно пред мен забелязах фуниеобразната стръмна бездна на един кратер, чийто ръб можех да достигна с ръка. Тази пропаст бе обрасла тук-там с отделни храсти и беше дълбока около четиридесет и пет метра. Долу равното й дъно имаше диаметър от около дванадесет метра и там, с вързани ръце и крака, лежаха търсените от нас жители на поселището Хелдорф. Очевидно всички бяха довлечени тук. Край тях стояха многобройни постове на оглаласите.

Огледах всяка педя от кратера, за да разбера, дали оттук можехме да се спуснем на дъното му. Да, възможно беше, стига човек да имаше смелост, здраво въже и да намереше някакъв начин за отстраняване на стражите. Виждаха се многобройни скални издатини, които можеха да се използват за почивка или просто като опора за краката.

Винету се отдръпна назад и аз го последвах.

— Това ли е пещерата на планината? — попитах аз.

— Да.

— Къде е входът й?

— От източната страна. Но никой не може да влезе със сила.

— Тогава ще се спуснем оттук. Ние имаме ласа, а пък работниците са запасени с достатъчно количество конски поводи.

Той кимна и ние се върнахме при другите. Беше ми непонятно защо индианците не охраняваха западната страна на планината. В противен случай нямаше да можем да се приближим незабелязано.

Когато отново се озовахме долу, слънцето току-що потъваше зад хоризонта и ние започнахме нашите приготовления. Събрахме всички налични ремъци и ги вързахме в едно общо дълго въже. Винету избра най-силните и сръчни двадесет мъже. Другите трябваше да останат при конете. Но четиридесет и пет минути след потеглянето ни двама от тях щяха да се метнат на конете си, да опишат дъга около планината, да се появят откъм източната й страна и да запалят няколко огъня далеч в прерията, но все пак тъй, че да не я опожарят. После щяха да се върнат обратно по най-бързия възможен начин. Със запалването на огньовете Винету искаше да отвлече вниманието на индианските постове от нас и да ги накара да излязат в прерията.

Слънцето бе изчезнало и западът пламтеше в светлочервени тонове, които постепенно преминаха в наситен пурпур, после се обезцветиха и угаснаха в сивотата на здрача. Винету се беше отдалечил от лагера ни. Струваше ми се, че през последните часове той се бе много променил. Неговият твърд и сигурен поглед бе изчезнал и вместо него в очите му припламваха странни несигурни пламъчета, а по винаги гладкото му чело се появиха бръчки, които свидетелствуваха или за изключително големи грижи, или за много сериозни мисли, оказали се в състояние да нарушат безпримерното му вътрешно равновесие. Нещо го потискаше и аз бях убеден, че имам не само правото, но и задължението да го попитам какво му тежи. Ето защо тръгнах да го търся.

Винету се беше спрял в края на гората, подпрян на едно дърво, и втренчено гледаше на запад към облаците по небето, чиито вече избледняващи ръбове допреди малко бяха позлатени от залязващото слънце. Въпреки че вървях много тихо и макар че в момента бе потънал в някакъв унес, Винету не само че долови стъпките ми, но даже и разбра, кой се приближава. Без да се обръща, той каза:

— Моят брат Шарли идва, за да види приятеля си. И добре прави, защото скоро напразно ще го търси.

Сложих ръка на рамото му.

— Тъмни сенки ли са легнали върху душата на моя брат Винету? Той трябва да ги прогони.

Апачът вдигна ръка и посочи на запад.

— Там допреди малко пламтяха огънят и жаравата на живота! Вече изчезнаха и мракът се надигна. Върви и се опитай! Можеш ли да прогониш сенките, които се спускат над земята?

— Не, не мога. Обаче утрото ще върне светлината и ще започне нов ден.

— За планината Ханкок утре ще настъпи нов ден, но не и за Винету. Неговото земно слънце ще угасне като онова слънце там на хоризонта и никога вече няма да изгрее. Следващата зора няма повече да му се усмихне тук.

— Това са предчувствия за смъртта, на които моят брат Винету не бива да се поддава! Вярно, тази вечер ще бъде много опасна за нас, но колко често досега сме гледали смъртта в очите и въпреки това, колкото пъти да е протягала ръка към нас, тя е отстъпвала пред нашия твърд и ведър поглед! Прогони унинието, което те е обзело! Причината за това настроение трябва да се търси само във физическата и психическата преумора от последните дни.

— Не, Винету не се оставя да бъде победен от никаква преумора и никакво изтощение не може да му отнеме веселостта на душата. Моят брат Шарли го познава и знае, че апачът е жадувал за водата на познанието. Ти му я поднесе и той пи от нея с пълни шепи. Винету много научи, толкова много, колкото никой от неговите братя не знае, но въпреки това си остана червенокож. Бледоликият прилича на домашното животно, което се обучава лесно, но чийто нюх и сетива са отслабнали, докато индианецът прилича на дивеча, който не само е запазил изострените си сетива, но вижда и чува и с душата си. Дивечът знае много добре кога се приближава смъртта. Той не само предчувства идването й, но го и усеща с такава сигурност, че се скрива в най-големия гъсталак на гората, за да умре спокойно и самотно. Винету изпитва това усещане, това предчувствие, което никога не лъже.

Притиснах го към себе си.

— И въпреки всичко то те лъже. Имал ли си някога досега подобно чувство?

— Не.

— Значи днес го изпитваш за пръв път?

— Да.

— Как можеш да го познаваш тогава? Откъде знаеш, че е предчувствие за смъртта?

— То е толкова ясно, че всяка заблуда е изключена. То ми казва, че Винету ще умре от куршум в гърдите. Само куршум може да го повали. Вождът на апачите лесно би отбил удар с нож или томахок. Нека моят брат ми повярва — неговият приятел още днес ще отиде във Вечните лов…

Той замлъкна. Явно искаше да каже «във Вечните ловни полета», както повелява вярата на индианците. Какво го възпря да доизрече думите си? Знаех причината: чрез дългото си общуване с мен Винету дълбоко в себе си бе станал християнин, макар че винаги избягваше да си го признае.

Той ме притисна до себе си, продължавайки да мълчи. Бях дълбоко развълнуван, защото някакъв вътрешен глас ми нашепваше:

«Неговото предчувствие никога не го е лъгало. Може би и този път му казва истината!» Въпреки това рекох:

— Моят брат Винету се мисли за по-силен, отколкото е всъщност. Той е най-могъщият воин на своето племе, но все пак си остава само човек. Никога не съм го виждал изтощен, но днес е отпаднал, понеже изминалите дни и нощи изцедиха много от силите ни. А това потиска душата и намалява самоувереността. Пораждат се мрачни мисли, които бързо се разсейват, щом изчезне умората. Нека Винету си отпочине. Нека легне при мъжете, които ще останат в подножието на планината.

Той бавно поклати глава.

— Моят брат Шарли не говори сериозно.

— Напротив! Нали видях къде е пещерата на планината и със собствените си очи подробно я огледах. Достатъчно ще е, ако само аз предвождам нападателите.

— И Винету да не бъде там? — попита той, като очите му придобиха силен блясък.

— Достатъчно си направил, трябва да си починеш.

— А нима ти не си направил достатъчно, ако не и много повече от Винету и всички други? Апачът няма да остане в лагера!

— Няма ли да останеш, ако те помоля, ако го поискам от теб като жертва в името на приятелството ни?

— И тогава няма да остана! Нима трябва да кажат, че Винету, вождът на апачите, се е страхувал от смъртта?

— Никой няма да посмее да го твърди!

— Даже всички да мълчат и да не го счетат за страхливост, все пак ще се намери един човек, чиито упреци ще ме накарат да се червя от срам.

— Та кой ли ще е той?

— Самият Винету! На този Винету, който си е почивал, докато неговият брат Шарли се е сражавал, без да се бои от смъртта, аз самият непрекъснато бих крещял в ушите, че е станал страхливец и повече не е достоен да се нарича воин, да се нарича вожд на своя храбър народ. Не, не, не ме увещавай повече да остана в лагера. Нима моят брат Шарли трябва да ме причисли към страхливите койоти, макар и негласно, макар и никога да не го каже? Нима Винету трябва да презира сам себе си? Не! По-добре десеторна, стократна и хилядократна смърт!

Това последно основание наистина ме принуди да млъкна. Навярно Винету би се съсипал и физически, и психически от самоупрека, че е постъпил страхливо и недостойно. След кратко мълчание той продължи:

— Толкова често сме се изправяли пред смъртта и моят брат винаги е бил подготвен за нея. Той бе написал в бележника си за Винету, какво трябва да направи, ако белият му брат падне в битката. После апачът щеше да вземе книжката, да прочете написаното и да го изпълни. Това нещо се нарича от бледоликите завещание. Винету също си е направил завещанието, но никога не е споменавал за него. Днес, когато усеща близостта на смъртта, той трябва да проговори. Ще станеш ли изпълнител на неговото завещание?

— Да. Дано предчувствието ти не се сбъдне и ти се скиташ по земята още много лета, в което съм уверен, но ако някога умреш и аз зная последната ти воля, нейното изпълнение ще бъде за мен най-свят дълг.

— Даже и ако това бъде много трудно и ако е свързано с големи борби, опасности и неприятности?

— Винету не може да ми задава такъв въпрос сериозно. Изпрати ме на смърт и аз ще отида!

— Винету го знае, Шарли. Заради него ти би отишъл направо в устата на смъртта. Ти ще направиш онова, за което те моля. Само ти си човекът, който може да го изпълни. Спомняш ли си как преди време, когато твоят брат не те познаваше тъй добре, както сега, разговаряхме за богатството?

— Да, много добре си спомням.

— Тогава апачът подразбра от твоя тон, че все пак ти може би мислеше малко по-иначе от онова, което говореше. Златото имаше голяма стойност за тебе. Тъй ли беше?

— Поне не си се лъгал напълно — признах аз.

— Ами сега? Кажи на твоя брат истината!

— Всеки бял знае стойността на собствеността, но аз не жадувам за мъртви богатства и физически удоволствия. Истинското щастие се гради само върху богатствата, натрупани в сърцето.

— Винету бе сигурен, че сега ще говориш така. За тебе не е тайна, че вождът на апачите знае много места, където се намира злато във форма на златни жили, зърна и прах. Необходимо беше да ти посочи само едно такова място и ти щеше да станеш много богат човек, но нямаше да бъдеш вече щастлив. Добрият мъдър Маниту не те е създал, за да тънеш в богатства изнежен и хилав. Силното ти тяло и душата ти са определени за нещо по-добро. Ти си мъж и трябва да останеш мъж. Ето защо винаги съм бил твърдо решен да не ти издавам нито едно златно находище. Ще ми се сърдиш ли за това?

— Не — отвърнах аз и в този момент действително казах истината. Бях застанал пред най-добрия си приятел, който съм имал някога. Той виждаше смъртта пред себе си и ми поверяваше последната си воля. Как можеше в такъв миг да ми мине през ума мерзката и алчна мисъл за злато!

— И все пак ти ще видиш злато, дори много злато — продължи той. — Но то не е определено за тебе! След като умра, отиди на гроба на моя баща. Нали знаеш къде е. Щом застанеш в подножието на гробницата точно откъм западната й страна и започнеш да копаеш в земята, ще намериш завещанието на твоя Винету, който тогава няма да бъде вече при теб. Там са записани моите желания и ти ще ги изпълниш.

— Думата ми е като клетва — уверих го аз със сълзи в очите. — Никаква опасност, колкото и да е голяма, не ще може да ме спре да изпълня онова, което си написал.

— Благодаря ти. И така, вече се разбрахме. Времето за нападение дойде. Винету няма да преживее това сражение. Нека се сбогуваме, скъпи мой Шарли! Нека Добрия Маниту те възнагради за многото, което даде на своя брат! В сърцето на Винету има по-силни чувства, отколкото могат да се изразят с думи. Но нека бъдем мъже! Погреби ме в планините Гро Вантър на брега на Метсър Крийк, на гърба на моя кон заедно с всичките ми оръжия, също и с моята Сребърна карабина, която не трябва да попадне в ръцете на друг. И след като се върнеш сред хората, от които никой няма да те обича тъй, както аз те обичам, се сещай от време на време за своя приятел и брат Винету, който сега те благославя, защото и ти беше за него благословия!

Той, индианецът, сложи дланите си върху главата ми. Видях какви усилия полагаше Винету, за да овладее вълнението си. Прегърнах го здраво с двете си ръце и през сълзи промълвих:

— Винету, мой Винету, та това е само някакво предчувствие, сянка, която ще отмине. Ти трябва да останеш при мен, не бива да си отиваш!

— Винету си отива! — отвърна той тихо, но твърдо, откъсна се от мен с голямо усилие на волята и се отправи обратно към лагера.

Докато вървях подир него, мислите ми напразно търсеха какво да е средство, което можеше да го накара да не взема участие в предстоящото сражение. Не намерих никакво средство, защото такова нямаше. Какво ли не бих дал тогава, какво ли не бих дал и сега, само и само да ми се беше удало да намеря някакъв изход! Бях силно възбуден, а и Винету въпреки присъщото си самообладание все още не беше преодолял напълно своето вълнение, защото чух как гласът му леко потреперва, докато нареждаше на хората:

— Вече се стъмни съвсем и ще трябва да тръгваме. Нека моите братя следват Олд Шетърхенд и апача!

Заизкачвахме се един подир друг нагоре по планината, вървейки по същия път, по който преди това бяхме минали заедно с Винету. Безшумното катерене в тъмнината бе много по-трудно, отколкото през деня, и ни трябваше повече от час, за да се доберем до ръба на кратера. Долу гореше огромен огън, на чиято светлина видяхме налягалите пленници и техните пазачи. До нас не долиташе нито говор, нито пък какъвто и да било звук.

Най-напред завързахме въжето около един каменен блок. То бе достатъчно дълго, за да стигне до дъното на кратера. После зачакахме появяването на огньовете в прерията. Не след дълго на изток пробляснаха един подир друг пламъците на три… четири… пет огъня, които напълно изглеждаха като огньове на някой бивак. Вперихме напрегна го погледи надолу в кратера и наострихме слух. И действително не си бяхме направили погрешно сметката, защото след малко видяхме как от един процеп се появи индианец, който каза на останалите няколко думи. Пазачите веднага наскачаха и заедно с него изчезнаха в процепа, за да огледат огньовете.

Ето че дойде време да действуваме. Хванах края на въжето, за да се спусна пръв, обаче Винету го издърпа от ръката ми.

— Вождът на апачите е предводителят — заяви той. — Моят брат ще е след мен.

Бяхме се уговорили нашите хора да ни последват на определени интервали, и то така, че след като въжето допре дъното на кратера, да няма повече от четирима души едновременно на него. Винету пристъпи напред. Въжето се плъзна в пропастта. Оставих го да стигне до първата скалиста издатина и тогава го последвах. След мен се спусна Зоркото око. Слизането надолу ставаше много по-бързо, отколкото си бяхме представяли, понеже почти нямаше къде да се задържим. За щастие въжето се оказа достатъчно здраво.

За съжаление от време на време свличахме надолу по-едри или по-дребни камъни. Изглежда, един от тези камъни улучи някое от децата, защото едно от тях ревна. В осветения от огъня скалист процеп незабавно се появи главата на индианец. Той чу и видя търкалящите се към дъното на кратера камъни, погледна нагоре и нададе силен предупредителен вик.

— Винету, напред! — извиках. — Иначе всичко е изгубено.

Застаналите горе мъже забелязаха какво става долу и започнаха да отпускат въжето по-бързо. След половин минута достигнахме дъното на кратера, но в същото време откъм процепа се разнесоха няколко изстрела, Винету падна на земята.

Замръзнах от уплаха.

— Винету, приятелю — изкрещях, — улучиха ли те?

— Винету ще умре! — промълви той. Тогава ме обзе такъв гняв, на който нямах сили да противостоя. Тъкмо в този миг зад мен се появи и Зоркото око. Извиках му:

— Винету умира! Напред! Удряй!

Даже не намерих време да сваля карабината от гърба си или пък да взема нож или револвер. С високо вдигнати юмруци се нахвърлих върху петимата индианци, които бяха вече изскочили от процепа в скалите. Първият от тях бе вождът. Веднага го познах.

— Ко-итсе, върви в ада! — викнах му.

Юмручният ми удар го улучи в слепоочието и той рухна на земята като пън. Стоящият най-близо до него червенокож бе замахнал вече с томахока си, за да ме удари, но в този миг пламъците на огъня ясно осветиха лицето ми и той отпусна бойната секира изплашен.

— Ка-ут-скамасти — Поразяващата ръка! — извика силно той.

— Да, тук е Поразяващата ръка! Умри!

Не можех да се позная. Вторият ми удар го улучи така, че и той се строполи на земята.

— Ка-ут-скамасти! — развикаха се другите индианци разколебани.

— Да, Поразяващата ръка! — изрева Зоркото око. — Удряй! В този момент получих удар с нож в рамото, но изобщо не почувствувах болка. Двама от червенокожите паднаха от изстрелите на Зоркото око, а третия успях да поваля на земята. Междувременно все повече от нашите хора достигаха дъното на кратера. Можех да им предоставя останалите индианци. Върнах се при Винету и коленичих до него.

— Къде е ранен моят брат? — попитах го.

— Нтзаге тхе — тук в гърдите — отвърна тихо той, поставяйки лявата си ръка върху дясната страна на гърдите. Дланта му почервеня от кръв.

Мигновено измъкнах ножа и без много да му мисля отрязах парче от неговото салтилско одеяло, което се беше повдигнало нагоре. Да, куршумът бе пронизал белия му дроб. Почувствувах такава болка, каквато не бях изпитвал през целия си живот.

— Все още има надежда, братко мой — утеших го аз.

— Нека моят брат постави главата ми в скута си, за да мога да следя битката! — помоли ме той.

Изпълних молбата му и сега той вече можеше да види как всеки индианец, изскочил от процепа, биваше посрещан по реда си от нашите хора. Един подир друг всички работници се спуснаха долу. Пленниците бяха освободени от ремъците и веднага започнаха на висок глас да изразяват радостта и благодарността си. Това изобщо не ме интересуваше. Виждах само умиращия си приятел, чиято рана престана да кърви. Мина ми през ума, че той навярно щеше да се обезкръви от вътрешен кръвоизлив.

— Има ли моят брат още някакво желание? — попитах го аз. Той бе затворил очи и не ми отговори. Главата му бе отпусната върху ръцете ми и аз не смеех да направя никакво движение.

Старият Хилман и другите заселници, освободени вече от ремъците, грабнаха от лежащите наоколо оръжия и нахлуха в процепа. Но и на това не обърнах внимание, защото погледът ми не се откъсваше от бронзовото лице и затворените клепачи на Винету. След време при мен дойде Зоркото око, който също кървеше, и ми съобщи:

— Всички оглаласи умряха!

— Но и Винету ще умре! — отвърнах аз. — А всички те са нищо в сравнение с него, единствения!

Апачът все още лежеше неподвижно. Железопътните работници, които се бяха държали храбро, както и всички заселници, безмълвни и дълбоко потресени, образуваха около нас кръг. И ето че най-сетне Винету отвори очи.

— Има ли моят добър брат още някакво желание? — повторих въпроса си.

Винету кимна и с тих глас помоли:

— Нека моят брат Шарли заведе тези хора в планините Гро Вантър! Край реката Метсър има такива камъни, каквито те търсят. Те го заслужават.

— Нещо друго, Винету?

— Нека моят брат не забравя апача! Да се моли за него на великия добър Маниту!… Ще могат ли пленниците да се катерят с изранените си крака и ръце?

— Да — рекох аз, макар че виждах колко много бяха пострадали заселниците от стегнатите груби ремъци.

— Винету ги моли да изпеят песента на небесната кралица!

Предадох молбата му на заселниците и старият Хилман веднага им направи знак с ръка. Те се изкачиха на малка площадка, образувана в скалите над главата на Винету, за да изпълнят последното желание на умиращия. Неговите очи ги проследиха и се затвориха пак едва когато мъжете бяха вече горе. Той ми хвана ръцете и се заслуша в подетата «Аве Мария».

«Денят разсветнал гасне вече

безмълвно спуска се нощта.

Защо и мъките сърдечни

не си отидат с вечерта!

До божия престол нетленен

възнасяй плахия ми глас —

о, Богородице, смирено

и с обич те приветствам аз:

Аве Мария!»

Когато започна втората строфа, очите на Винету бавно се отвориха и с благ и усмихнат израз на лицето той отправи поглед към звездите. После придърпа ръката ми към гърдите си, които едва-едва се повдигаха, и прошепна:

— Шарли, сега идват думите за умирането, нали?

Не можех да говоря, само кимнах, задавян от сълзи. Започна третата строфа:

«Животът труден гасне вече

настъпва мракът на смъртта.

Тук всеки е на край обречен,

душата литва от гръдта.

Молба последна, блян най-жарък

чуй, майко божия, от мен:

аз искам да си ида с вяра

и да възкръсна преблажен!

Аве Мария!»

Когато заглъхнаха и последните звуци, Винету се опита да проговори, но вече не можеше. Приближих ухото си съвсем близо до устата му и с последното напрежение на чезнещите си сили той промълви:

— Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!

По тялото му преминаха тръпки, от устата му избликна кръв. Вождът на апачите стисна още веднъж ръцете ми и се изпъна. После пръстите му бавно се отпуснаха… той бе мъртъв…

Какво да разказвам повече? Истинската скръб не може да се изрази с думи. Дано час по-скоро дойде време, когато хората ще научават подобни кървави истории само от старите предания!

Често бяхме стояли изправени очи в очи пред призрачната смърт. Дивият Запад повелява всеки миг да бъдеш готов за внезапен край. И все пак, когато видях пред мен мъртъв най-добрия, най-скъпия приятел, когото някога съм имал, сърцето ми сякаш щеше да се пръсне от мъка. Намирах се в такова състояние, което не може да бъде описано. Какъв прекрасен човек беше Винету! И ето че най-неочаквано го убиха, убиха? Не след дълго по същия начин ще бъде избита и цялата раса, чийто най-благороден син бе той.

Будувах край него през цялата нощ, безмълвен, с пламнали сухи очи. Главата на Винету лежеше в скута ми тъй, както беше и умрял. За какво мислех и какво чувствувах? Кой ли би ми задал подобен въпрос! Да бе възможно, с какво удоволствие, с каква радост бих разделил с него времето, което ми оставаше да живея, запазвайки за себе си само половината! Тъй както сега главата му почиваше на моя скут, бяха издъхнали нявга в неговия скут и Клеки-петра, а после и сестра му Ншо-чи.

Значи неговите мрачни предчувствия не го бяха излъгали и с ясна предвидливост той бе посочил мястото, където искаше да бъде погребан. Тъй като там немските гравьори на скъпоценни камъни щяха да намерят тъй силно желаните полускъпоценни камъни, те с удоволствие се съгласиха да яздят заедно с мен, което много улесни пренасянето на моя скъп мъртвец.

Рано на следващото утро напуснахме планината Ханкок, тъй като всеки миг можехме да очакваме пристигането на другия индиански отряд. Тялото на апача бе завито в одеяла и вързано върху врания му жребец Илчи. Оттук до планините Гро Вантър имаше само два дни път. Насочихме се към тях, и то толкова предпазливо, че едва ли някой индианец щеше да успее да открие следите ни.

Вечерта на втория ден достигнахме долината на рекичката Метсър. Там погребахме Винету с християнски молитви и всички почести, каквито се полагаха на един толкова велик вожд. Той седи с всичките си оръжия на гърба на своя Илчи, който се наложи, разбира се, да бъде застрелян. И двамата са във вътрешността на могила, издигната около тях от глина и пръст. Но върху тази могила не се развяват скалповете на избити врагове, гледка, която е обичайна за гробницата на всеки индиански вожд, а са поставени три кръста.

В пясъка на речната долина се намериха не само обещаните камъни, но и значително количество златен прах, с който железопътните работници бяха обезщетени за загубеното работно време и надници. Една част от тях реши заедно със заселниците да основе тук ново поселище, което отново щеше да носи името Хелдорф. Останалите се завърнаха в каньона Екоу, където научиха, че бандитът Монк бе умрял от раната си. Неговите съучастници бяха наказани.

Камбанката, закопана от Винету, бе донесена в новото поселище, където заселниците отново построиха малък параклис.