Винету III

Първа глава Отново на Нъгит Тсил

Винету мъртъв! Тези две думи са достатъчни, за да обрисуват настроението, в което бях по онова време. Струваше ми се, че нищо не е в състояние да ме откъсне от неговия гроб. В първите дни седях мълчаливо край него и гледах как наоколо се суетяха хората, заети с изграждането на новото поселище. Казвам «гледах», но всъщност нищо не виждах. Долавях гласовете им и въпреки това нищо не чувах. Присъствието ми бе само физическо. Намирах се в състоянието на човек, който е получил удар в главата и е полузашеметен. Той чува всичко някак си много отдалеч и вижда всичко като през матирано стъкло. За нас бе цяло щастие, че червенокожите не успяха да открият следите ни и мястото, където се бяхме установили. В момента не бях в състояние да им изляза насреща. А може би не беше изключено подобна опасност да ме изтръгне от моето самовглъбение? Кой знае!

Добрите хорица полагаха усилия да събудят у мен интерес към тяхната работа, но това ставаше твърде бавно. Измина половин седмица, докато се съвзех и започнах да им помагам. Благотворното въздействие на труда не закъсня. Наистина, все още всяка дума трябваше да ми бъде измъквана едва ли не насила от устата, но старата ми дееспособност се възвърна и скоро отново бях онзи, в чиито съвет и мнение останалите се вслушваха.

Тъй изминаха две седмици, а после си казах, че нямам право да оставам повече. Завещанието на моя приятел ме зовеше да тръгна към Нъгит Тсил, където бяхме погребали Инчу чуна и неговата красива дъщеря Ншо-чи. Също тъй мой дълг беше да се отправя към Рио Пекос, за да известя апачите за смъртта на най-прочутия и добър техен вожд. При това знаех колко бързо се разнася из прериите вестта за подобно събитие (тя можеше и да ме изпревари), но все пак трябваше лично да отида при тях, защото като очевидец на тази тъжна сцена бях най-сигурният източник на сведения. За преселниците не бях толкова необходим, а ако се нуждаеха от опитен уестман, то можеха да се обърнат към Зоркото око, който реши известно време да остане при тях. Сбогувахме се кратко, но сърдечно. Метнах се на гърба на моя вран жребец, който си беше отпочинал добре, и, поех по дългия си път.

На това място трябва още да отбележа, че дрехите ми вече бяха доста пострадали и се видях принуден да ги заменя с други. Но тъй като в Дивия Запад няма магазини за готово облекло, аз се зарадвах, когато един от заселниците ми предложи дрехи, изработени от самия него, от онзи вид, които се носят повсеместно от американските пионери: от синя ленена материя, саморъчно изтъкана от лично саден и саморъчно изпреден лен и саморъчно скроена и ушита. Но подобно облекло няма и следа от някаква кройка. Панталоните приличат на два скачени кюнеца, елекът е като чувалче без ръкави, а пък връхната дреха представлява голям дълъг чувал с ръкави. Понеже моите дрехи бяха шити за човек със съвсем друга фигура, лесно можете да си представите, че в тези одежди нямах особено възхитителен външен вид. Приличах на всичко друго, само не и на уестман, а като се прибави към това и моята сегашна мълчаливост и резервираност, бе съвсем ясно, че надали някъде щях да се радвам на уважението, с което обикновено хората посрещаха Олд Шетърхенд.

Някой друг на мое място навярно би се постарал да се отбива в колкото се може повече населени места. А аз по възможност ги избягвах. Исках да остана сам с мъката си.

Никой не смути моята тъй желана самота чак до Бийвър Крийк, притока на северната Канейдиън, където имах опасна среща с То-кай-хун, вожда на команчите, от когото навремето успяхме да се измъкнем толкова щастливо. Докато се бяхме сражавали на север със сиусите, на юг команчите отново бяха изровили бойната секира и То-кай-хун заедно със седемдесет свои воини беше тръгнал на път към Макик Натун (Жълтата планина — Б. пр.), за да изпълни с воините си бойния танц на свещеното място, където се намираха гробовете на вождовете на команчите, както и да се допита до свещените амулети. Пътьом в ръцете му бяха попаднали неколцина бели, които трябваше да умрат на кола на мъчението. Обаче аз успях да му ги изтръгна. Все пак тук ще отмина това приключение, защото то няма никаква връзка с Винету, и ще го разкажа по-късно при следващ случай (В събр. съч., т. 26, I част «Лъвът на кръвното отмъщение» — Б. а.). Отведох белите до границата на Ню Мексико, където вече се намираха в безопасност и всъщност оттам можех веднага да продължа право към Рио Пекос. Обаче завещанието на Винету бе за мен твърде важно, за да ми е възможно да понасям повече неизвестността около него. Ето защо пришпорих коня си в югоизточна посока, за да посетя най-напред Нъгит Тсил.

Пътят ми беше опасен, понеже водеше през териториите на команчите и кайовите, пред които пък съвсем не биваше да се мяркам. Натъквах се на най-различни дири, но бях много предпазлив и успях без премеждия, незабелязан от никого да се добера в близост до Канейдиън. Там попаднах на не съвсем ясни отпечатъци от конски копита, водещи в моята посока. Нямах желание да се мяркам пред червенокожи и да се занимавам с бели и всъщност трябваше да се отклоня от следите. Но в такъв случай щях да се видя принуден да заобикалям, а това никак не ми допадаше. Освен това беше важно да разбера що за хора яздеха пред мен. Ето защо тръгнах по дирята, оставена може би преди около час.

Скоро забелязах, че следата бе от трима ездачи с подковани коне, а по-късно достигнах до място, където те бяха спирали за кратко време. Един от тях бе слизал от коня си, вероятно за да затегне някой разхлабен ремък. По отпечатъците от краката му разбрах, че носеше ботуши. Следователно нямаше съмнение, че си имах работа с бели.

Не виждах причини заради тях да се отклонявам от моя път.

Продължих да яздя по тяхната диря. В случай че се срещнехме, никой не можеше да ме задължи да оставам при тях. Те бяха яздили бавно и ето защо след два часа ги зърнах пред мен. В същото време забелязах хълмовете, между които реката лъкатушеше надолу.

Вечерта наближаваше и се бях наканил да лагерувам край реката. Навярно нямаше да има нужда да променям намерението си заради тримата непознати. Вероятно и те бяха намислили същото, но това не беше причина, да им правя компания. Достигнах ниската горичка, покрила възвишението, малко след като те изчезнаха в нея, и когато излязох на реката, тримата тъкмо се бяха заели да свалят юздите и хамутите на конете си. Както изглеждаше, животните им бяха много добри, а и въоръжението им също, обаче външният им вид не вдъхваше особено доверие.

Когато се появих пред тях изневиделица, тримата се изплашиха, но после бързо се успокоиха, отвърнаха на поздрава ми и щом спрях коня си на известно разстояние от тях, те се приближиха към мен.

— Човече, ама че ни изплашихте — обади се един от тях.

— Нима съвестта ви е тъй нечиста, че появяването ми ви накара толкова да се разтреперите? — попитах аз.

— Pshaw! Щом можем да спим спокойно, значи съвестта ни е съвсем чиста. Обаче Западът е опасна област и изскочи ли ти тъй неочаквано някой непознат, много ти се иска да се хванеш за ножа. Ще ни кажете ли откъде идвате?

— От другата страна на Бийвър Крийк.

— А накъде сте тръгнали?

— Към Рио Пекос.

— Тогава ви очаква по-дълъг път. Ние отиваме само до Мъгуърт Хилс ((англ.) — Пелиновите планини — Б. нем. изд.).

Тези думи ме накараха да наостря уши, защото, доколкото знаех, Мъгуърт Хилс бяха същата група планински възвишения, които Винету и баща му наричаха Нъгит Тсил. Каква ли работа имаха там тези трима мъже? Значи целта ни бе една и съща. Дали да се присъединя към тях, или не? За да можех да реша този въпрос, трябваше най-напред да разбера какво ги водеше натам. Ето защо попитах:

— Мъгуърт Хилс? Що за местност е това?

— Много хубава. Там расте див пелин, откъдето идва и нейното име. Но в нея може да се намери не само див пелин, ами и нещо друго, съвсем по-различно.

— Какво?

— Хмм! Само ако знаехте! Но ще внимавам да не ви го кажа! Иначе веднага ще поискате да тръгнете за Мъгуърт Хилс.

— Плямпало! — скастри го вторият. — Я не дрънкай тъй глупаво!

— Pshaw! Онова, за което мислиш с удоволствие, ти е винаги на езика. А вие кой сте всъщност, непознати човече?

Не е трудно да се разбере, че онова, което чух, ме изненада. Той действително говореше за Нъгит Тсил. Самият аз неколкократно бях виждал дивия пелин, който растеше там в големи количества. Думите му звучаха толкова загадъчно, че реших да остана при тези хора, но без да им казвам кой съм.

— Трапер съм, ако нямате нищо против — заявих аз по тази причина.

— Хич нищо не мога да възразя. Ами името ви? Или ще го премълчите?

— Мога спокойно и открито да го кажа на всеки. Казвам се Джоунс.

— Много рядко име! — засмя се той. — Не знам дали ще успеем да го запомним. Ами къде са ви примките?

— Команчите ми ги взеха, заедно с всички кожи, събрани за два месеца.

— Неприятно!

— Да, много неприятно, но се радвам, че не ме спипаха и самия мен.

— Вярвам ви. Тези типове не щадят белите, особено в последно време. Човек трябва да е предпазлив.

— А кайовите навярно не са по-добри от тях.

— Така е.

— И въпреки всичко се осмелявате да навлезете в техните територии?

— За нас това е нещо друго, при тях сме в безопасност. Имаме добри препоръки, даже твърде добри. Мистър Сантър е приятел с техния вожд Тангуа.

Сантър! Това име просто ме наелектризира. Положих големи усилия, за да прикрия вълнението си зад маската на безразличието. Тези хора познаваха Сантър. Сега вече твърдо реших да се присъединя към тях. В случая не можеше да става дума за никакъв друг Сантър освен за убиеца на бащата и сестрата на Винету, защото нали казаха, че бил приятел на Тангуа, вожда на кайовите.

— Та нима този Сантър е толкова влиятелен човек? — осведомих се аз невинно.

— И още как! Поне сред кайовите има голямо влияние! Но я кажете, няма ли да слезете от коня? Скоро ще се свечери, а навярно ще искате да пренощувате на брега на реката, където има и вода, и храна за жребеца ви.

— Хмм! Не ви познавам, а нали самият вие преди малко казахте, че човек трябвало да бъде предпазлив.

— Охо! Да не би да приличаме на негодници?

— Не. Но досега само ме разпитвахте и дори не ми казахте, що за хора сте.

— Веднага можете да го научите. Уестмани сме и се занимаваме ту с едно, ту с друго. Човек се изхранва както може. Името ми е Пейн, тук до мен е застанал мистър Клей, а третият се казва мистър Съмър. Сега доволен ли сте?

— Йес.

— Тогава слезте най-после от коня, или пък продължавайте ездата си. Ваша воля!

— Ако ми разрешите, ще остана при вас. В тези местности винаги е по-добре да се съберат повечко хора.

— Well. При нас сте на сигурно място. Името на Сантър ни закриля всички.

— Що за човек е всъщност този Сантър? — запитах аз, като слязох от коня и го вързах за едно от колчетата, които носех.

— Джентълмен в истинския смисъл на думата — отвърна Пейн. — Ще му бъдем много задължени, ако обещаното от него действително излезе истина.

— Отдавна ли го познавате?

— Не, наскоро го видяхме за пръв път.

— Къде?

— Във форт Лайън на реката Арканзас. Но защо ни разпитвате за него? Да не би и вие да го познавате?

— Мистър Пейн, щях ли да ви задавам подобни въпроси, ако го познавах? — измъкнах се аз.

— Хмм, вярно, така е! — кимна той.

— Казахте, че името му ви гарантирало безопасност, и понеже съм при вас, то, тъй да се каже, и аз се намирам под неговата закрила. Би трябвало все пак да се заинтересувам от него, нали?

— Йес. А сега седнете при нас и се разположете удобно! Имате ли нещо за ядене?

— Парче месо.

— Ние имаме повече. Ако не ви стигне, можете да получите още храна от нас.

Първоначално бях взел тримата за скитници. Но след като ги огледах внимателно, все повече и повече бях склонен да приема, че са честни хора, тоест имам предвид онова, което в Запада се разбира под «горе-долу честен». Гребнахме си вода от едно място на реката, където тя беше по-бистра, и изядохме парчетата месо. В това време тримата ме оглеждаха от глава до пети. После Пейн, който, изглежда, изобщо взимаше думата и от името на другите двама, се обади:

— Значи са ви задигнали кожите и примките. Много жалко. Ами от какво мислите да се прехранвате?

— Отначало разчитам на лова.

— Пушките ви добри ли са? Както виждам имате две.

— Бива си ги горе-долу. Тази стара гаубица стреля с куршуми, а пък малката пушка е за сачми.

Пейн поклати глава учудено.

— Ама че странна птица сте. Мъкнете две пушки, едната за куршуми, а другата за сачми. Та човек си взима една двуцевка и в едната й цев слага куршуми, а в другата сачми!

— Прав сте, но просто съм свикнал с това старо пушкало.

— А какво ще правите долу край Рио Пекос, мистър Джоунс? — продължи да разпитва Пейн.

— Нищо особено. Чух че там се ловувало по-лесно, отколкото тук.

— Ако мислите, че апачите ще ви позволят да ловувате край Рио Пекос, добре са ви осведомили, няма що! Хич не вярвайте на тези глупости. Тук сте изгубили само кожите и примките си, а там можете много лесно да се лишите и от собствения си скалп. Непременно ли трябва да отидете там?

— Не, не бих казал.

— Тогава елате с нас!

— С вас? — престорих се на учуден.

— Да.

— Към Мъгуърт Хилс?

— Разбира се.

— Какво ще правя там?

— Хмм! Не знам дали имам право да ви кажа. Какво мислите вие. Клей, Съмър?

Двамата му другари се спогледаха въпросително, а след това Клей заяви:

— Работата не е много ясна. От една страна, мистър Сантър ни забрани да говорим по този въпрос, а от друга пък ни каза, че твърде му се искало да вземе още неколцина подходящи мъже.

Постъпи както искаш!

— Well! — кимна Пейн. — Щом мистър Сантър ще набира още хора, то и ние бихме могли да му доведем един човек. Мистър Джоунс, значи в момента нямате никаква определена работа?

— Не — отвърнах аз.

— И разполагате с време?

— Колкото си искам.

— Ще участвувате ли в едно начинание, което може да ни донесе пари, много пари?

— Защо не? Всеки обича да печели пари, а не виждам защо да не участвам, щом тези пари са много или даже страшно много. Само че, първо, трябва да знам, за какво става въпрос.

— Правилно, ще научите необходимото. Всъщност това е тайна, но вие ми харесвате. Имате толкова честно и добросърдечно изражение на лицето, че сигурно не бихте ни изиграли и измамили.

— Е, не е лъжа, че съм почтена личност. Можете да ми вярвате.

— Вярвам ви. И тъй, тръгнали сме за планините Мъгуърт, за да търсим там злато.

— Злато! — възкликнах аз. — Та има ли там злато?

— Не крещете така! — предупреди ме Пейн и с израз на превъзходство продължи: — Секна ви дъхът, нали? Да, там има злато.

— Откъде знаете?

— Ами именно от мистър Сантър.

— Виждал ли го е?

— Не, защото в такъв случай никога нямаше да ни вземе и нас, а щеше да запази находището само за себе си.

— Значи не го е виждал? Само предполага, че съществува? Хмм…!

— Не предполага, ами е сигурен. Даже знае приблизително и мястото, където трябва да се намира златото, само че не съвсем точно.

— Струва ми се странно.

— Да, странно е, но въпреки това е истина. Ще ви го обясня точно така, както и той ни го разказа. Чували ли сте за някой си Винету?

— За вожда на апачите ли? Да.

— А известен ли ви е някой си Олд Шетърхенд?

— И за него са ми разказвали.

— Двамата са много близки приятели и преди години били веднъж заедно на Мъгуърт Хилс. И бащата на Винету бил с тях, а също и други червенокожи и бели. Мистър Сантър ги подслушал и научил, че Винету се канел заедно с баща си да се изкачи в планините, за да вземе злато. Щом оттам може да се взима злато ей тъй на, когато само някой си поиска, тогава то сигурно се намира в големи количества. Ще признаете ли, че е така?

— Естествено.

— Слушайте по-нататък! Мистър Сантър се скрил и започнал да дебне двамата апачи, за да ги проследи и така да открие находището. Както разбирате, човек не може да го упрекне, понеже за какво им е на червенокожите негодници златото, като изобщо не могат да го използват? Не знаят какво да правят с него.

— Успял ли е?

— За съжаление не съвсем. Тръгнал подир тях. А те били заедно със сестрата на Винету. Сантър бил принуден да се ориентира по следите им, при което винаги се губи време. Когато наближил златното находище, те вече си били свършили работата и се връщали. Идиотска история!

— Съвсем не е идиотска.

— Не е ли? Защо?

— Сантър е трябвало спокойно да остави червенокожите да отминат и после да продължи по следите им. Те са щели да го отведат до златото.

— Дявол да го вземе! Вярно! — удиви се Пейн. — Както чувам, главата ви не е празна и навярно бихте могли да ни бъдете от полза. За съжаление тогава нещата се развили другояче. Сантър помислил, че те са взели злато със себе си, и стрелял по тях за да го присвои.

— Улучил ли е добре? Убил ли ги е?

— Стария и момичето — да. Гробовете им са горе в планините. Сантър е щял да застреля и Винету, но се видял принуден да бяга, защото неочаквано се появил Поразяващата ръка. Придружаван от неколцина бели и червенокожи, този ловец започнал да преследва Сантър, гонейки го чак до кайовите, с чийто вожд Сантър в крайна сметка станал добър приятел. По-късно Сантър няколко пъти, не, много пъти се връщал на Мъгуърт Хилс и направо си изгледал очите, ама нищо не открил. Сега най-сетне му дошла добрата мисъл да наеме хора, които да му помогнат в търсенето. Няколко чифта очи виждат по-добре, отколкото един. Та тези хора сме ние тримата, а ако желаете, и вие можете да дойдете с нас.

— А надявате ли се на успех?

— Очакваме даже голям успех. Червенокожите са се върнали тъй бързо от находището, че е невъзможно то да се намира далеч от мястото, където мистър Сантър се е срещнал с тях. Следователно трябва да се претърси едно неголямо разстояние и само дяволът може да ни попречи да открием златото. Разполагаме с достатъчно време за нашата цел. Можем да търсим и седмици, и месеци, понеже никой няма да ни прогони оттам. Какво ще кажете за цялата работа?

— Хмм! Всъщност не ми харесва.

— Защо?

— Изцапана е с кръв.

— Не бъдете толкова глупав! — разгорещи се Пейн. — Да не би да сме я пролели ние или пък вие? Виновни ли сме? Ни най-малко! Какво пък толкоз, че били застреляни двама червенокожи? Та нали всички те ще бъдат изтребени! Случилото се не ни засяга. Ще потърсим златото, ще го намерим, ще го поделим и ще заживеем като Астор (Йохан Якоб Астор (1763–1848), преселил се в Северна Америка през 1783 и натрупал огромно състояние от търговия с кожи и спекулации със земи — Б. пр.) и другите милионери.

Ето че твърде скоро разбрах с какви хора си имах работа. Вярно, че не спадаха към онази измет, с която се бях срещал толкова често, но за тях животът на индианеца няма по-голяма стойност от живота на дивеча, който всеки може да застреля, когато си поиска. Те все още бяха млади хора и не постъпваха като опитни, предпазливи мъже, защото в противен случай само заради честното ми лице никога не биха ме посветили тъй бързо в тайната си, мен, съвсем чуждия за тях човек, а да не говорим за предложението им да се присъединя към тях.

Навярно не е необходимо да споменавам колко бях изненадан от тази среща и колко добре дошла бе тя за мен. Сантър отново излизаше на сцената! Този път сигурно нямаше да ми се изплъзне. Но, разбира се, с нищо не се издадох, само поклатих глава нерешително и после рекох:

— Много ми се иска да имам злато, но ми се струва, че няма да получим от него нищо, дори и ако го намерим.

— Що за мисъл! — възкликна Пейн. — Нали, като го намерим, ще стане наша собственост!

— Само се пита докога? Предполагам, че ще ни бъде отнето.

— От кого?

— От Сантър.

— От Сантър ли? Да не би нещо да сте мръднал?

— Познавате ли го? — отвърнах му с въпрос.

— В това отношение — да.

— А сте се запознали с него съвсем наскоро!

— Сантър е почтена личност. Който го погледне веднъж, не е възможно да се усъмни в неговата честност. А освен това се осведомихме за него във форта и от всички страни чухме само хвалебствия.

— Къде е сега?

— Вчера се разделихме с него. Ние тръгнахме право към Мъгуърт Хилс, докато той се отправи към Солт Форк, притока на Ред Ривър, където е разположено селото на вожда на кайовите Тангуа.

— Какво ще прави там?

— Иска да съобщи на Тангуа много важна новина, а именно, че Винету е мъртъв.

— Какво? Винету е мъртъв?

— Да. Застрелян е от сиусите. Той бе смъртен враг на Тангуа, следователно кайовът ще бъде извън себе си от радост. Ето защо мистър Сантър се отклони от нашия път, за да занесе важната вест на Тангуа. Със Сантър ще се срещнем пак при Мъгуърт Хилс. Той е почтен джентълмен, който иска да ни направи богати. Сигурно и на вас веднага ще ви хареса.

— Да се надяваме, но искам да бъда и предпазлив.

— Спрямо него?

— Да.

— Казвам ви, че не съществува и най-малката причина да му нямаме доверие.

— А аз ви казвам, че все пак реших да се присъединя към вас, но ще си държа очите отворени. Човек, който заради няколко златни зърна застрелва двама души, без да са му сторили никакво зло, вероятно след като намерим златото ще убие и нас, за да заграби всичко.

— Мистър Джоунс, как… какво… си мислите!… Пейн не довърши изречението и втренчи изплашения си поглед в мен. Физиономиите на Клей и Съмър изразяваха смайване.

— Да — продължих аз, — не само че е възможно, ами е и твърде вероятно да ви е взел с твърдото намерение първо да ви накара заедно да търсите, а после, когато откриете съкровището, да ви очисти!

— Изглежда, бълнувате!

— Ни най-малко. Ако обмислите нещата разумно и без предубеденост в полза на Сантър, непременно ще споделите предположенията ми. Преди всичко не забравяйте, че Сантър е приятел на Тангуа, известен като най-големия и непримирим враг на всички бледолики! Как ли белият е спечелил приятелството на червенокожия?

— Не знам. Мистър Джоунс, кажете направо какво мислите по въпроса!

— Приятелят на врага на всички бели трябва да е доказал, че пет пари не дава за живота на някой бял, и следователно имаме всички основания да бъдем изключително предпазливи спрямо него. Прав ли съм, или не?

— Поне звучи логично. Имате ли и други причини да мислите така?

— Вече ги споменах.

— Че Сантър бил застрелял двама червенокожи? За мен това не е никаква причина да не му се доверяваме и да го считаме за негодник.

— А аз твърдя противното и още веднъж ви предупреждавам. Именно защото само от жажда за злато и без никакво колебание Сантър е пожертвувал два човешки живота, бих се заклел, че от онзи миг, когато намерим златото, животът ни нито за секунда няма да е в безопасност.

— Да изчакаме, мистър Джоунс — отвърна Пейн.

— Аз, разбира се, ще изчакам.

— Има голяма разлика дали стреляш по индианци, или по бели! — продължи Пейн с израз на превъзходство.

— Дори и да е така, това не важи за човек, обхванат от златна треска. Повярвайте ми! — не отстъпих аз.

— Хмм! Даже и, общо взето, да сте прав, то в този случай не сте! — опъна се Пейн не по-малко упорито. — Мистър Сантър е джентълмен в истинския смисъл на думата, както вече два пъти ви казах.

— Ще се радвам, ако не се лъжете.

— Мистър Джоунс, хващам се с вас на всякакъв бас. Първо се срещнете с мистър Сантър и тогава сам веднага ще разберете, че той заслужава пълно доверие!

— Well! С голямо нетърпение ще очаквам мига, когато ще го видя.

Ето че Пейн се ядоса.

— Вие целият сте изпълнен със съмнения и подозрения, тъй както блатата са пълни с жаби и попови лъжички. Ако наистина мислите, че ви заплашва някаква опасност, то можете много лесно да я избегнете.

— Като не дойда с вас до Мъгуърт Хилс, нали?

— Да. Имате пълната свобода да се изключите от групата ни. А и изобщо все още не знам дали ще бъде приятно на мистър Сантър, ако ви вземем с нас. Мислех, че ви правя услуга.

Пейн изрече тези думи с почти недружелюбен тон. Той сериозно ми се сърдеше, че проявявах недоверие към онова, което казваше относно личността на Сантър. Ето защо започнах да отстъпвам.

— Наистина ми правите услуга, за която съм ви сърдечно благодарен.

— Тогава проявете благодарността си по друг начин, а не като очерняте един джентълмен, когото още не сте видели! Впрочем нека прекратим спора и да не говорим засега повече по този въпрос!

След тези думи темата «Сантър» бе изоставена и поведохме разговор за други неща, при което ми се удаде да залича лошото впечатление, предизвикано от мен с моите подозрения.

Сигурно щяха да ми дадат право, ако ми беше възможно да разговарям с тях открито. Но не биваше да рискувам. Те бяха неопитни, доверчиви хора, които при определени обстоятелства можеха повече да ми навредят, отколкото да ми бъдат с нещо полезни.

По-късно легнахме да спим. Считах избраното от нас място за безопасно, но въпреки това първо внимателно претърсих околността и тъй като не открих нищо подозрително, не им предложих да стоим на смени на пост. А те пък бяха толкова наивни, че през главите им изобщо не мина подобна мисъл.

На сутринта потеглихме заедно към Мъгуърт Хилс, без те да подозират, че още поначало онези планини бяха моя цел.

За мен денят премина в непрекъснато безпокойство и тревога. Моите спътници се чувствуваха в безопасност. Вярваха, че при среща с кайовите ще е необходимо само да споменат името на Сантър, за да се отнесат индианците с тях приятелски. Но аз бях убеден, че въпреки странните ми дрехи индианците веднага щяха да познаят в мен смъртния си враг. Тримата считаха всяка предпазливост за излишна и аз не биваше да им противореча, ако не желаех да събудя подозренията им или поне да си навлека техния гняв. За щастие през целия ден не ни се мярна никакъв човек.

Вечерта спряхме да лагеруваме в откритата прерия. Тримата много искаха да запалят огън, обаче не се виждаше никакъв горивен материал, на което тайно се зарадвах. Изобщо нямаше причина да палим огън, понеже нито беше студено, нито пък имахме нещо за печене. На следващото утро, преди да продължим ездата, изядохме последните парчета сушено месо и отсега нататък можехме да разчитаме само на лова. По този повод Пейн направи забележка, която тайно ме развесели:

— Мистър Джоунс, вие сте трапер, но не и ловец. Казахте, че умеете да стреляте, ама толкова ще ви е и стрелбата. Можете ли да улучите прериен заек, който прибягва на стотина крачки от вас?

— Стотина крачки ли? — престорих се на замислен. — Хмм, май че е далечко. Нали?

— Тъй си и мислех! Няма да го улучите. Изобщо съвсем напразно мъкнете тази стара тежка гаубица. С подобно нещо навярно може да се срине някоя черковна камбанария, но не и да се убие дребен дивеч. Но няма защо да се безпокоите, ние ще се погрижим за вас.

— Изглежда, стреляте по-добре от мен, тъй ли?

— Не е трудно да се сетите! Та ние сме прерийни ловци, истински уестмани, ясно ли е?

— Обаче само това не е достатъчно, не стига.

— Тъй ли? Ами какво липсва?

— Дивечът. Можете да сте сръчни в стрелбата колкото си искате, но ако няма дивеч, ще трябва да гладуваме.

— Не се тревожете! Ще намерим дивеч.

— Тук в саваната? Та тук има само антилопи, които няма да ни допуснат толкова близо до себе си, че да можем да стреляме.

— Колко мъдро говорите! Все пак горе-долу улучихте истината. Но Мъгуърт Хилс са покрити с гори, значи ще има и дивеч.

Мистър Сантър ни каза.

— Тъй, тъй. А кога ще бъдем там?

— Може би към обед, стига, надявам се, да не сме объркали посоката.

Никой друг не знаеше по-добре от мен, че не бяхме объркали посоката и че сигурно още преди обед щяхме да достигнем Нъгит Тсил. Всъщност аз бях водачът на групата, без останалите да го забелязваха. Те яздеха с мен, а не аз с тях.

Слънцето още не беше достигнало зенита си, когато в южната част на равнината видяхме да изплуват гористите възвишения на Нъгит Тсил.

— Дали това са Мъгуърт Хилс? — попита Клей.

— Те са — обади се Пейн. — Нали Сантър ни описа съвсем точно как изглеждат, когато човек се приближава от север. А това, което виждаме пред нас, отговаря на описанието. След половин час ще достигнем нашата цел.

— Няма да я достигнем — възрази Съмър.

— Защо?

— Забравяш, че откъм северната си страна Мъгуърт Хилс са недостъпни за ездачи. Оттам човек не може да ги изкачи.

— Добре го знам. Искам само да кажа, че след половин час сме там. После ще ги заобиколим и като стигнем до южните им склонове ще се натъкнем на клисурата, врязваща се между възвишенията.

Както чух, Сантър действително им беше описал терена много добре. За да разбера, доколко бяха запознати с подробностите, попитах:

— Мистър Пейн, навярно в тази клисура ще се срещнете със Сантър, така ли?

— Не в клисурата, а високо горе.

— С конете ли ще трябва да се изкачим?

— Да.

— Та има ли там някакъв път?

— Всъщност не е път, а корито на поток. Вярно, че не е възможно да се язди, а ще трябва да слезем от конете и да ги водим за юздите.

— Защо? Нима е необходимо да се катерим по височините? Не можем ли да останем долу?

— Не, мястото, където трябва да търсим, се намира горе.

— Но тогава би могло поне конете да оставим долу. Във всеки случай би било по-добре.

— Глупости! Вижда се, че само залагате капани и не сте никакъв уестман. Може би ще изминат седмици, докато намерим златото. Нима можем толкова дълго да оставим конете долу в клисурата? Би трябвало непрекъснато някой да стои при тях, за да ги пази.

А отведем ли ги горе, те ще бъдат близо до нас и няма да е необходимо да поставяме пазач специално за тях. Нима не го проумявате?

— Сега ми е ясно. Но мисля, че подобен въпрос може да си позволи човек, който не е запознат с местността.

— Впрочем горе хич няма да ни е скучно — продължи Пейн. — Както ви казах вече, там се намират гробовете на вожда на апачите и на неговата дъщеря.

— При гробовете ли ще лагеруваме?

— Да.

— И през нощта ли?

Имах много основателна причина за този въпрос, понеже трябваше да копая непосредствено до гроба на Инчу чуна, за да се добера до завещанието на Винету. Нямах нужда от свидетели. А ето сега научавах, че щяхме да лагеруваме там. Беше ми страшно неприятно. Може би естествената боязън, която изпитват много хора от гробовете и гробищата щеше да накара тримата ми спътници поне през нощта да избягват близостта на двете гробници. Но даже и това не ме задоволяваше. Ако копаех през нощта, нямаше да виждам добре и много лесно можех да повредя нещо. На всичко отгоре в тъмнината щеше да ми бъде невъзможно да засипя дупката така, че след развиделяване да не се забележат никакви следи.

— И през нощта ли? — повтори Пейн въпроса ми. — Защо ви интересува?

— Хмм! Не всекиму е приятно да спи през нощта край гробове.

— А-а, страхувате ли се?

— Съвсем не!

— О, да! Чувате ли, Клей и Съмър? Мистър Джоунс се страхува от мъртъвците! Трепери от двамата червенокожи! Мисли си, че ще му скочат на врата. Ха-ха-ха-ха!

Пейн гръмко се разсмя, а другите двама започнаха да му пригласят. Замълчах си, защото трябваше да останат с убеждението, че съм страхлив. В противен случай може би щяха да се досетят, че задавах въпросите си от съвсем други съображения, а това не биваше да става.

Докато траеше разговорът ни, стигнахме до самите възвишения и трябваше да завием на запад, за да ги заобиколим.

Щом се озовахме откъм южната им страна, отново свихме наляво и се добрахме до клисурата, водеща навътре в планините. Тръгнахме по нея. По-нагоре пред нас се откри многократно споменаваната по-рано странична клисура. Продължихме да яздим нагоре през нея, докато и тя се разклони. Тогава слязохме от конете и водейки ги за юздите, започнахме да се катерим по каменистия улей чак до остроръбестия хребет, през който трябваше да се прехвърлим.

Нарочно вървях последен. Пейн се изкачваше пръв. На няколко пъти той се спира, за да си припомни описанието на местността, дадено му от Сантър, и винаги избираше вярната посока. Имаше добра памет. Отвъд хребета той започна да се спуска надолу, навлезе в гората и продължи, докато дърветата й се разредиха. В края на гората Пейн отново се спря.

— Правилно съм се ориентирал, съвсем правилно! Ей там са двата гроба. Виждате ли ги? Пристигнахме на уговореното място. Сега остава само да дойде и мистър Сантър.

Да, бяхме на мястото! Пред нас се издигаше гробницата на Инчу чуна, някогашния вожд на апачите. Могилата от пръст бе покрита с няколко пласта камъни, а вътре в нея вождът спеше последния си сън — яхнал своя кон с амулета и всичките си оръжия с изключение на Сребърната карабина. А до неговата гробница се издигаше каменната пирамида, от чийто връх стърчеше дървото, на което бе облегната Ншо-чи във вечния си покой. По време на нашите скитания с Винету бяхме идвали тук няколко пъти, за да почетем паметта на двамата ни свидни мъртъвци, а ето че сега бях дошъл без него, защото и той си беше отишъл. Винету бе посещавал това скъпо за нас място и без мен, когато пътешествувах из други страни. Какви ли мисли са се пораждали в главата му, какви ли чувства са вълнували сърцето му! Навярно преди всичко две: Сантър и отмъщение! Името на този човек и жаждата за разплата изпълваха някога цялото същество на Винету. Да, някога със сигурност, но дали и по-късно?

Винету не беше успял да залови престъпника и да го накаже. Ето че сега аз стоях край гробовете и очаквах убиеца. Нима не бях пълноправният наследник на моя приятел, наследник и на неговото отмъщение? Нима не бях носил и аз в сърцето си горещото желание за разплата? Нямаше ли да бъде прегрешение спрямо Винету и двамата мъртъвци, ако Сантър ми паднеше в ръцете и го пощадях? Но ето че в ушите ми сякаш отново прозвучаха последните думи на моя приятел: «Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!»

За съжаление слухът ми долови и един друг глас, гласа на Пейн, който ми подвикна:

— Какво сте се изправили там и сте зяпнали, тъй двете гробници! Да не би вече да ви се привиждат духовете, от които изпитвате такъв страх? Ако е тъй още посред бял ден, какво ли ще бъде вечерта, а да не говорим за през нощта!

Не му отговорих, изведох коня си на поляната, свалих му седлото и оглавника, оставих го свободно да пасе и по стар навик започнах да претърсвам околността. Когато се върнах, моите трима спътници се бяха разположили вече на лагер. Бяха насядали до гробницата на вожда, тъкмо на онова място, където трябваше да копая.

— Къде обикаляхте? — попита Пейн. — Навярно търсихте вече златото, а? Я оставете тези работи! Ще търсим винаги заедно, за да няма никой възможността сам да намери мястото и да го запази в тайна от другите.

Тонът му не ми хареса. Вярно, че не знаеха кой съм, обаче не биваше да позволявам да разговарят с мен по подобен начин. Ето защо отговорих макар и не с обиждащ тон, но все пак остро:

— Сър, само от любопитство ли питате или защото си въобразявате, че имате право да се държите с мен като господар? И в двата случая ви обръщам внимание на факта, че отдавна съм излязъл от възрастта, когато човек позволява да го наставляват по даскалски! Мисля, че мога да отида, където си поискам. Отдалечих се само за да проверя дали тук сме в безопасност. Щом наистина сте толкова добри уестмани, както твърдите, трябва да знаете, че човек никога не остава да лагерува в гора, без преди това да се е убедил дали е сам в околността. И понеже пропуснахте да го сторите, то аз реших да го направя и заслужавам всъщност признание, а не тона, който си позволявате да ми държите, мистър Пейн.

— А-а, така ли? — омекна той. — Значи сте търсили следи? А умеете ли да ги откривате?

— Вероятно.

— Аз пък си помислих, че вече търсите златото!

— Не съм толкова глупав.

— Защо ще е глупаво?

— Защото не знам къде би трябвало да търся. Знае го само Сантър, и то при условие, че тук наистина има злато, в което силно се съмнявам. Действително съм озадачен как вие, опитните уестмани, все още не сте се сетили за това.

— Как така? Не приказвайте с недомлъвки! По-добре говорете открито! Тук е имало злато!

— Съгласен съм.

— Ами кой ще го е отнесъл?

— Винету.

— Ах! Откъде пък ви хрумна!

— По-скоро нека аз попитам как е възможно досега тази мисъл да не ви е минала през главата? Според всичко онова, което съм чувал за Винету, той е не само най-храбрият, но и най-умният, най-хитрият индианец, какъвто е имало някога из саваните.

— Това е известно не само на вас, ами на всеки.

— Тогава имайте добрината да поразмислите! Винету е дошъл тук с баща си и сестра си, за да вземе злато. Били са нападнати и като умен човек той веднага е разбрал, че някой е надушил тайната им. Сигурно си е помислил, че Сантър, който му се е изплъзнал, по-късно ще се върне, за да продължи търсенето на скритите съкровища. Мистър Пейн, как бихте постъпили вие на негово място? Бихте ли оставили златото тук?

— Hang it all! — процеди Пейн.

— Е, отговорете де!

— Тази мисъл наистина си я бива, но е съвсем гадна и отвратителна мисъл!

— Ако считате Винету за глупак, то тогава търсете тук злато — продължих аз, — но само не ме упреквайте, че съм тръгнал да го диря зад гърба ви! Не позволявам да ми се приписва подобна глупост.

— Значи мислите, че тук нищо не може да се намери?

— Убеден съм.

— А защо дойдохте тогава с нас дотук?

Понеже не исках да му кажа истината, аз се измъкнах по следния начин:

— Защото мисълта, която споделих с вас, ми хрумна едва току-що.

— Значи досега и вие сте били не по-малко глупав от нас! Признавам, че казаното от вас звучи доста правдоподобно, но могат да се направят и най-различни възражения.

— Какви?

— Ще спомена само едно: да речем скривалището е било толкова сигурно, че Винету не се е опасявал от откриването му. Нима това е невъзможно?

— Възможно е!

— Хубаво! Бих могъл да приведа и други аргументи срещу твърдението ви, но се отказвам. Да изчакаме, докато дойде мистър Сантър, и да чуем какво ще ни каже по въпроса!

— А според вашата преценка, кога може да пристигне?

— Днес не, но утре е тук.

— Утре? Невъзможно. Знам къде се намира Солт Форк на Ред Ривър, накъдето според вашите думи се бил отправил Сантър. Ако никак не се бави, може да пристигне тук най-рано вдругиден вечерта. А как ще прекараме времето си дотогава?

— Ще отидем на лов. Трябва ни месо.

— Хмм! Мислите ли, че и аз трябва да участвувам?

Имах определено основание за този въпрос. Искаше ми се те да отидат на лов и да ме оставят сам. За съжаление желанието ми не се сбъдна, защото той заяви:

— Вероятно ще ни провалите целия лов. Нямаме нужда от вас. Ще тръгна с Клей и мисля, че все ще ударим нещо. Вие можете да останете тук със Съмър.

Клей и Пейн взеха пушките си и се отдалечиха. Дали Пейн нямаше тайното намерение да не ме оставя без наблюдение? Възможно, само че в такъв случай би трябвало да ме счита за малко по-хитър. А, изглежда, мнението му бе съвсем друго, защото например винаги изговаряше думата «трапер» с доста голямо презрение в гласа, следователно бе достатъчно неопитен изобщо да не помисли, че тъкмо траперът доникъде не би я докарал, ако същевременно не е и добър стрелец, и изобщо истински уестман.

Пейн и Клей цял следобед обикаляха из гората, в резултат на което се завърнаха привечер с едно нещастно зайче, предназначено да насити глада на четирима души. На следващото утро той отиде на лов със Съмър. Цялата им «плячка» бяха няколко диви гълъба, и то толкова стари, че едва ли ставаха за ядене.

— Нямахме късмет, ама никакъв късмет — извини се той. — Не ни се мярна никакъв дивеч!

— Де да можехме да опечем и изядем липсата ви на късмет! — поднесох го аз. — А тези гълъби сигурно са живели още по времето на Метусалем (библейски праотец, живял според преданието 969 години. Б. пр.). Колко жалко, че е трябвало да умрат тъй млади!

— Присмивате ли ми се, сър? — изръмжа той.

— Не, понеже е лесно да се досетите, че на стомаха ми хич не му е до смях.

— Щом можете, справете се по-добре от мен!

— Добре, ще донеса нещо за печене.

— Любопитен съм да видя какво ли ще е то.

— Не е проблем да намеря заек или някой допотопен гълъб!

Взех и двете си пушки и потеглих. Докато бавно се отдалечавах, чух го да вика подир мен през смях:

— Гледайте, понесе се със своето оръдие. Сигурно ще повали няколко стари дървета, но иначе няма да удари и мишка!

Повече не чух. Да бях се спрял да ги послушам какво си говорят! Щях да чуя още много неща, а измежду тях и едно тяхно решение от голяма важност за мен. Както научих по-късно, те наистина били убедени, че няма да убия никакъв дивеч, и намислили да ме засрамят и още веднъж да опитат щастието си, та когато се върна с празни ръце, да ми покажат богатата си плячка и да ми се надсмеят.

Ето защо след мен и тримата тръгнали на лов. Мястото опустяло и в този момент съм могъл спокойно да копая. Щях да намеря завещанието на Винету, да го прочета, да го сложа в джоба си, а после несъмнено пак щях да имам време да застрелям някакъв дивеч. В такъв случай всичко щеше да се развие по съвсем друг начин! Ама иначе било писано.

И вчера, и днес, тръгвайки на лов, те поемаха надолу по пътя, по който бяхме дошли. Следователно в тази посока, на юг, сигурно бяха прогонили всякакъв дивеч., Ето защо се отправих на север. Спуснах се в разположената в тази посока низина и минах през поляните, откъдето бяха минали навремето си и кайовите, подмамени от нас към зейналата насреща тясна клисура, в която им бяхме поставили клопка. Навярно от години тук не бе стъпвал човешки крак и се надявах да застрелям хубав дивеч. Но беше по обед, време не съвсем благоприятно за лов, тъй че след изтичането на един час трябваше да се задоволя с убитите от мен две тлъсти диви пуйки. Върнах се в лагера ни с двете птици.

Втора глава Завещанието на Винету

Когато стигнах в лагера, не заварих жив човек. Къде ли се бяха дянали тримата? Дали се бяха изпокрили в гъсталака, за да видят тайно какво ще донеса? Или отново бяха отишли заедно на лов? Извиках ги, но не получих никакъв отговор.

Ех, ако наистина ги нямаше! Но трябваше да бъда предпазлив и с трескава бързина претърсих близката околност на лагера ни.

Уверих се, че те действително бяха отишли някъде. А сега бързо на работа!

Извадих ножа си и точно да самата западна страна на гробницата на вожда изрязах и извадих голям чим, за да мога после отново да го поставя на старото му място тъй, че от копането нищо да не личи. Наоколо не биваше да остава никаква пръст, ето защо постлах одеялото си до мен и започнах грижливо да събирам в него изкопаната пръст, та да засипя после с нея дупката.

Работех с трескава бързина, защото всеки миг тримата можеха да се завърнат. Същевременно от време на време се ослушвах, за да разбера дали отнейде не се дочуваха стъпки или гласове. Но, разбира се, при обзелото ме вълнение, което не успях да потисна съвсем, бе твърде възможно слухът ми да беше изгубил от обичайната си острота.

Дупката бързо растеше, стана вече почти метър дълбока. Ето че ножът ми се натъкна на камък. Извадих го, а после измъкнах и още един камък, който намерих под първия, и видях че пред очите ми се откри малко четириъгълно скривалище, все още съвършено сухо. Стените му бяха покрити с плоски гладки камъни. На дъното му имаше дебела сгъната щавена кожа — завещанието на моя приятел и брат Винету. В следващия миг то бе вече в джоба ми, а после побързах да зарина дупката.

Тази работа пък вървеше съвсем бързо. Лека-полека насипвах пръстта от одеялото в ямата, набивах я с юмрук и най-сетне отгоре поставих извадения чим. Така никой няма да забележи, че на това място земята е била разкопавана.

Слава богу! Успешно се справих — поне така си мислех. Внимателно се ослушах. Не долових абсолютно никакъв шум и сметнах, че имам време да разгърна кожата. Тя беше сгъната също като плик за писмо — с върховете един към друг. Вътре намерих втора кожа, чиито подгънати ъгли Винету бе съшил с еленово сухожилие. Разрязах шевовете и се добрах до завещанието, което се състоеше от няколко листа хартия, нагъсто изписани с мастило.

Дали трябваше да ги скрия, или можех да ги прочета на място? Ето какъв въпрос ме вълнуваше. Но защо да ги крия? Просто нямаше причина. Ако тримата ми спътници се върнеха и ме завареха да чета, какво можеха да имат против? Щяха ли да знаят какво чета? Писмо или нещо друго, което от дълго време носех у себе си. Даже нямаха право да ме питат що за листове са. А и да ме попитаха, можех да отговоря каквото ми хрумнеше. При това чувствах направо неудържимо желание да прочета какво бе писал Винету. Клеки-петра, неговият учител в много Други неща, му беше предал и това умение. Само че навярно апачът не бе намирал много време да се упражнява в писане.

Понявга той беше вписвал по някоя и друга дума в моя бележник. Познавах почерка му. Не беше красив, нито усъвършенстван, обаче бе ясно четлив. Приличаше на почерка на десетгодишен ученик, положил усилия да пише красиво.

Не можах да устоя, седнах на земята и разгърнах листовете. Да, беше почеркът на Винету, еднаквата големина и наклон на всички букви бяха спазени съвършено точно, те не бяха просто писани, а всяка една от тях бе изрисувана и оформена с всеотдайност! Къде ли беше съчинил този значителен по обема си текст и колко ли време бе прекарал над него? Очите ми се изпълниха със сълзи. Изтрих ги набързо и зачетох:

«Скъпи мой братко!

Ти си жив, а Винету, който те обича, е мъртъв; Но душата му е при теб. Държиш я в ръцете си, защото тя ти говори от тези листове. Отвори сърцето си за нея!

Ще научиш последното желание на твоя червенокож брат и ще прочетеш много негови думи, които никога няма да забравиш. Но най-напред ще ти кажа най-необходимото. Ти ще видиш много, много злато и ще постъпиш с него така, както ти определи сега моят дух. То беше скрито на Нъгит Тсил, обаче убиецът Сантър се домогваше до него. Ето защо Винету го пренесе при Деклил-то (Тъмната вода — Б. а.), където веднъж бяхме заедно с тебе. Чуй как да намериш скривалището на златото! Ще яздиш нагоре през Инделче-чил (Борова гора — Б. а.), докато стигнеш до Тсе-шош (Мечата скала — Б. а.) край падащата вода. Там ще слезеш от коня си и ще се изкачиш…»

Само толкова бях успял да прочета, когато зад гърба ми се разнесе глас:

— Good day, мистър Шетърхенд! Навярно се учиш да сричаш, а?

Обърнах се и видях, че преди малко бях извършил най-голямата глупост или нехайство в живота си. На десетина крачки зад мен бях оставил на земята пуйките и пушките си. Седях до гробницата, облегнал дясното си рамо на нея, а следователно бях с гръб към пътя, който водеше от клисурата нагоре. Нетърпението ми да науча последната воля на Винету бе виновно за това непростимо невнимание. Ето защо не бях успял да забележа как се е промъкнал до пушките ми човекът, който ме бе заговорил. Той бе застанал до тях и тъй като със собствената си пушка ме бе взел на прицел, те оставаха недостижими за мен. Мигновено скочих на крака, защото този човек не бе никой друг а… Сантър!

В следващата секунда и двете ми ръце посегнаха към пояса. За да измъкна револверите си ли? Е, да, обаче… когато преди малко коленичих на земята, за да копая дупката, коланът ми с всички предмети по него ме убиваше и ми пречеше и затова, приспан от чувството за мнима безопасност, бях толкова непредпазлив да го разкопчея и сваля. Сега той лежеше на земята на няколко метра от мен, а при него беше и ножът ми. Тъй че в момента бях без каквото и да било оръжие. Сантър забеляза безполезното движение на ръцете ми, изсмя се ехидно и заплаши:

— Не мърдай нито крачка от мястото си и не се опитвай да посягаш към оръжията, иначе веднага стрелям! Говоря съвсем сериозно.

Очите на Сантър се бяха впили в мен с особен блясък, който ми подсказваше, че наистина можех да очаквам куршум от насоченото към мен дуло. Внезапното му появяване ме беше изненадало напълно, но вече отново си бях възвърнал самообладанието. Стоях неподвижно и хладнокръвно го гледах в очите.

— Най-сетне си ми в ръцете! — продължи той. — Виждаш ли пръста ми, поставен на спусъка? Само едно леко натисване и ще ти изпратя куршум в мозъка, можеш да ми вярваш! И тъй — не мърдай, иначе отиваш право в пъкъла! С тебе човек трябва да внимава.

Май не ме очакваше, а?

— Още не — отвърнах му спокойно.

— Да, пресметнал си, че мога да дойда едва утре привечер. Но тази сметка се оказа грешна.

Щом знаеше това, значи подлецът бе говорил вече с моите спътници. Къде ли бяха те? Тяхното присъствие щеше да ме направи още по-спокоен, макар че и така се бях успокоил. Те можеха да са какви ли не, но в никакъв случай не бяха убийци и поради това, ако сега не раздразнех Сантър, нямаше защо да се страхувам, че щеше да ме убие в тяхно присъствие. И тъй, продължих да стоя съвсем неподвижно, докато с израз на непримирима омраза Сантър продължи да говори:

— Канех се да отида до Солт Форк, притока на Ред Ривър, за да съобщя на Тангуа, че онзи пес, апачът, най-сетне хвърли петалата, но случайно се натъкнах на отряд кайови и затова пристигам по-рано. Долу срещнах Пейн и от него научих, че довел някой си мистър Джоунс. Разбрах, че този Джоунс имал две пушки, една голяма и една малка, а това събуди в мен подозрение. Накарах го точно да ми опише непознатия и скоро не се съмнявах повече за кого става въпрос. Макар че Джоунс се държал глуповато и носел обикновени сини ленени дрехи, той не можеше да бъде никой друг освен Поразяващата ръка. Изкачих се горе, за да се скрия и да го заловя при завръщането му от лов, обаче той беше вече тук. Ти копаеше дупката, а ние те наблюдавахме. Казвай, какви са тези хартии в ръката ти!

— Квитанция от един шивач.

— Слушай, не мисли, че можеш да се будалкаш с мен! Какво е това?

— Шивашка квитанция, ела да видиш!

— Нямам такова намерение. Първо трябва по-сигурно да те видя в ръцете си. Какво правиш изобщо на Мъгуърт Хилс, които апачът наричаше Нъгит Тсил?

— Занимавам се с иманярство.

— Аха, тъй си и мислех!

— Но намирам само шивашки сметки.

— Ще ги разгледам по-подробно. Ти никнеш винаги там, където никой не те сее. Но този път най-сетне дяволът показа, че си разбира от работата. Свършено е с теб!

— Или с теб, понеже само един от двама ни може да греши в това. Бъди сигурен.

— Нахално псе! — изсъска той. — Ама наистина, това куче ръмжи даже и като умира! Но безсилното зъбене няма да те спаси. Повтарям, с теб е свършено! А златните кокали, които искаше да изкопаеш тук, ще вземем ние!

— Нищо, вземи ги и се задави с тях!

— Присмивай се, присмивай се! Вярно, казал си, че от голямото количество злато тук нищо не е останало, но хартията в ръката ти сигурно ще ни каже къде е отишло.

— Ами тогава ела я вземи!

— Да, ще я взема и веднага ще ти покажа как. Само запомни какво ти казвам! При най-малкото непозволено движение и при най-незначителния отказ да ми се подчиниш, натискам спусъка! Ако ставаше въпрос за някой друг, може би тези думи щяха да бъдат само заплаха, но ти си толкова опасен негодник, че на всяка цена ще си изпълня заканата.

— Знам и без да ми го казваш.

— Хубаво, че го признаваш. Елате и го вържете!

Последните думи бяха изговорени настрани. Пейн, Клей и Съмър се бяха крили досега зад дърветата. Те се показаха и бавно се отправиха към мен. Докато измъкваше един ремък от джоба си, Пейн се опита да се извини.

— Сър, за наше учудване научихме, че сте Поразяващата ръка. Защо ни измамихте? Искахте да ни излъжете и ето че сега трябва да ви вържем. Не се съпротивявайте! Това нищо няма да ви помогне, защото мистър Сантър веднага ще стреля, можете да бъдете сигурен!

— Без излишни приказки! — подвикна Сантър. А на мен заповяда: — Пусни листовете на земята и му подай ръцете си!

Той беше убеден, че съм изцяло във властта му, но точно сега разбрах, че не аз на него, а той на мен нямаше да ми се изплъзне. Важното беше да се използва положението. Бързо и енергично.

— Хайде, побързай, иначе ще стрелям! — сплаши Сантър. — Хвърли листовете!

Пуснах листовете на земята.

— Подай си ръцете! — заповяда отново той. С привидно покорство подадох ръцете си на Пейн, обаче по такъв начин, че за да ги върже, той се видя принуден да застане между мен и Сантър.

— Махни се, махни се оттам! Застанал си пред дулото ми! — викна му Сантър. — Ако стрелям…

Не можа да продължи, защото бе прекъснат по не съвсем нежен начин. Вместо да се оставя да ме вържат, аз сграбчих Пейн през тялото, вдигнах го и го запратих върху Сантър, който се опита да отскочи встрани, но вече беше късно. Той бе съборен на земята, а пушката му изхвръкна от ръката. За миг се приближих и го затиснах с коляно. С юмручен удар го зашеметих за кратко време. Също тъй бързо се изправих и извиках на неговите съучастници:

— Ето ви доказателството, че наистина съм Поразяващата ръка! Искахте да посегнете на мен. Веднага хвърлете оръжията си, иначе ще стрелям! И аз говоря съвсем сериозно!

Бях измъкнал един револвер от колана на Сантър и го насочих към тримата «истински уестмани». Те веднага се подчиниха.

— Сядайте там до гробницата на дъщерята на вожда — бързо, бързо!

Отидоха до посоченото място и седнаха на земята. Изпратих ги там само защото наблизо нямаше никакво оръжие.

— Не мърдайте от местата си! — продължих аз. — Нищо лошо няма да ви сторя, защото сте били измамени от Сантър. Но всеки опит за бягство или съпротива незабавно ще ви струва живота!

— Но това е страшно, ужасно! — завайка се Пейн, разкривайки различни части от тялото си. — Полетях из въздуха също като топка. Струва ми се, че съм си счупил няколко кости!

— Сам сте си виновен! Внимавайте да не стане още по-лошо.

Отде взехте онзи ремък?

— От мистър Сантър.

— Имате ли и други ремъци?

— Да.

— Дайте ги!

Пейн ги измъкна от джоба си и ми ги подаде. Завързах краката на Сантър, а ръцете му вързах отзад на гърба.

— Тъй, този е готов — засмях се доволно. — А да ви вържа ли и вас?

— Благодаря, сър! — отговори Пейн. — Стига ми толкова. Ще се държа съвсем кротко, докогато искате.

И ще направите добре, защото, както виждате, не се шегувам.

— Благодаря ви изобщо за вашите шеги! А ние ви мислехме за трапер!

— Тази ваша заблуда не беше най-голямата, понеже добрият трапер умее много повече неща, отколкото, изглежда, подозирате. Ами какво става с вашия лов? Ударихте ли нещо?

— Абсолютно нищо!

— Я вижте тези две пуйки! Аз ги донесох. Ако се държите добре, после можете да ги изпечете и да ядете от тях. Надявам се, че скоро ще разберете колко много сте се излъгали в Сантър. По целия свят няма по-голям мерзавец от него. Веднага ще чуете колко съм прав, защото, както виждам, той вече идва на себе си.

Сантър се размърда, дойде в съзнание и отвори очи. Видя, че съм се изправил пред него и закопчавам колана си. Видя и тримата си другари, които седяха обезоръжени до гробницата на индианката, и изплашено възкликна:

— Какво става? Аз… аз… съм вързан!

— Да. Вързан си — кимнах му. — Положението коренно се промени по един много прост начин. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Куче! — изскърца със зъби като побеснял.

— Мълчи! Не си прави участта по-тежка!

— Върви по дяволите, подлецо!

После той огледа изпитателно другарите си и им подвикна:

— Да не би да сте се раздрънкали?

— Не сме — увери го Пейн.

— Не бих ви и посъветвал!

— Какво има? Какво не е трябвало да раздрънкват? — запитах аз, понеже думите на Сантър ме накараха да наостря уши.

— Нищо!

— Охо! Я казвай, иначе знам как да ти отворя устата! И тъй?

— Отнася се за златото — отвърна той уж неохотно.

— И какво по-точно?

— За предполагаемото скривалище. Преди малко им го казах и помислих, че вече са го раздрънкали.

— Вярно ли е? — попитах Пейн.

— Да — гласеше отговорът му.

— Действително ли Сантър няма нещо друго предвид?

— Не, няма.

— Бъдете откровен! Обръщам ви внимание, че с някоя лъжа или пък коварство ще навредите не на мен, а на себе си. Пейн се поколеба няколко секунди и после ме увери:

— Сър, можете да ми вярвате. Не е лъжа. Мистър Сантър имаше предвид златото.

— И въпреки всичко не ви вярвам. Искреността ви е подправена, а в израза на лицето ви дебне притворство. Но по този начин нищо Няма да постигнете. Мистър Пейн, още веднъж ви подканям да ми кажете истината. Когато ви срещна долу в клисурата, Сантър говори ли с вас за кайовите?

— Да.

— А сам ли беше?

— Да.

— Действително ли е срещнал червенокожите?

— Да.

— И по тази причина не е ходил до Солт Форк?

— Не е бил там.

— Многочислен ли е бил отрядът, който е срещнал?

— Шестдесет воини.

— Кой ги е предвождал?

— Пида, синът на вожда Тангуа.

— Къде са сега?

— Завърнали са се в селото си.

— А дали наистина е така?

— Тъй е както ви казвам, сър!

— Както желаете, мистър Пейн. Всеки от ума си тегли. Ако ме лъжете, по-късно сигурно ще се разкайвате. А що се отнася до златото, то пътуването ви дотук е било напразно. Нищо няма да намерите, защото тук вече няма нищо.

Вдигнах завещанието на Винету, което все още лежеше на земята, завих го в двете кожи и го прибрах в джоба си.

— Изглежда, мистър Сантър е по-добре осведомен от вас — възрази ми Пейн.

— Той изобщо нищо не знае — заявих аз кратко.

— А вие знаете ли къде е златото?

— Може би.

— Кажете ни тогава!

— Забранено ми е.

— Ето виждате ли, сър! — избухна Пейн начумерен. — Хич не мислите за нашите интереси. Не сте безкористен другар.

— Това злато не е ваше.

— Но би могло да стане наше, понеже мистър Сантър има намерението да го търсим заедно и като го намерим, да го поделим.

— Той ли, който сега е мой пленник?

— Та какво ли можете да му направите? Мистър Сантър ще бъде освободен.

— Едва ли. По-скоро ще трябва да изкупи злодеянията си със своя живот.

В този момент се разнесе подигравателният смях на Сантър. Ето защо се обърнах към него.

— По-късно няма да ти е толкова до смях. Какво мислиш, че ще направя сега с теб?

— Нищо — захили ми се той.

— Кой ще ми попречи да ти пронижа главата с куршум?

— Ти самият. Та нали се знае, че Поразяващата ръка се страхува да убие човек!

— Вярно, че не съм от онези, които с лека ръка убиват хора. Но ти си заслужил смъртта многократно. Ако те бях срещнал само преди няколко седмици, щях непременно да те застрелям. Но Винету е мъртъв, умря след като в душата си бе станал християнин. Заедно с него бе погребано и отмъщението.

— Я не дрънкай такива красиви фрази! Поразяващата ръка не смее да убие и това е! Искаш, ама не можеш!

Това беше чисто безсрамие. Обясних си го само с факта, че беше закоравял престъпник, защото не знаех онова, което той знаеше. Ето защо казах невъзмутимо:

— Хули ме, колкото искаш. Човек като теб не може да ме разгневи. Вярно, казах, че с Винету бе погребано и отмъщението, обаче има разлика между отмъщение и наказание. Наистина, отмъщението е чуждо на християнството, но християнството изисква наказание за всяко престъпление. След всеки грях трябва да следва изкупление. Следователно няма да ти отмъщавам, обаче не бива да оставаш ненаказан!

— Pshaw! Дали ще го наречеш наказание или отмъщение, все тая! Ставаш смешен! Не искаш да си отмъстиш, но искаш да ме накажеш, вероятно да ме убиеш. Убийството си остава убийство. Не се пъчи много с твоето християнство!

И сега не се оставих да ме извади от търпение, а запазих деловия си тон:

— Лъжеш се. И през ум не ми минава да посегна на живота ти. Ще те откарам до най-близкия форт и там ще те предам на съдията.

— А-а, такива ли са ти намеренията?

— Разбира се.

— Сър, ами как ще я подхванеш тази история?

— Това си е моя работа!

— Навярно е и моя, защото ми се струва, че и аз би трябвало да присъствам. Но вероятно ще стане точно обратното, а именно аз ще те отведа оттук. И понеже не съм толкоз набожен християнин като теб, и през ум няма да ми мине мисълта да се откажа от отмъщението си. Ами че то е вече тук, тук е вече! Виж го как идва!

Сантър изкрещя последните думи тържествуващо и буйната му радост съвсем не беше неоснователна, понеже гласът му бе заглушен от отекналите в този миг около нас крясъци и в същото време отляво, отдясно, отпред и отзад наизскачаха многобройни бакъреночервени фигури, изрисувани с бойните цветове на кайовите. Втурнаха се устремено към мен и ме обградиха.

Пейн ме беше излъгал. Сантър бе довел кайовите до Нъгит Тсил. След като научили новината за смъртта на Винету, те веднага решили да отпразнуват радостното събитие на мястото, където са погребани баща му и сестра му. Това си беше чисто по индиански, а и съвсем точно отговаряше на начина на мислене на убиеца, който на всичко отгоре щеше да изпита и радостта да залови на Мъгуърт Хилс мен, приятеля на Винету.

Колкото и изненадващо да беше нападението, все пак не изгубих самообладание. В първия миг реших да се защитавам и извадих револвера си, но щом се видях обкръжен от шестдесет воини, отново пъхнах оръжията си в колана. Бягството бе невъзможно, а съпротивата безсмислена. Тя можеше само да влоши положението ми. Отблъснах само най-близко стоящите противници, които протягаха ръце към мен, и с висок глас заявих:

— Олд Шетърхенд се предава на воините на кайовите. Тук ли е техният млад вожд Пида? На него и само на него ще се предам доброволно.

Червенокожите се отдръпнаха от мен и отправиха погледи към Пида, който не участвуваше в нападението, а се беше изправил очаквателно до най-близките дървета.

— Доброволно ли? — присмя се Сантър, междувременно освободен от неговите хора. — Този негодник, който се нарича с гръмкото име Поразяващата ръка, продължава да говори за собствена воля! Смешно! Трябва да се предаде, иначе ще бъде смачкан. Удряйте!

Самият той обаче нямаше никакво намерение да ме нападне.

Но кайовите се подчиниха на виковете му и отново се нахвърлиха върху мен, само че без оръжия, защото искаха да ме пленят жив. Отбранявах се с всички сили и натъркалях неколцина на земята, но все пак нямаше дълго да устоя на голямото им числено превъзходство и скоро щях да бъда повален, ако Пида не беше заповядал:

— Спрете, отдръпнете се от Поразяващата ръка! Той иска да се предаде на мен!

Индианците отстъпиха назад. В този момент Сантър гневно извика:

— Защо ще го щадите? Нека получи толкова удари, колкото ръце и юмруци има тук! Напред! Аз заповядвам!

Младият вожд незабавно пристъпи към него.

— Ти ли ще заповядваш тук? Не знаеш ли кой е предводителят на тези воини?

— Ти.

— Ами ти какво си?

— Приятел на кайовите, чиято воля, надявам се, все се зачита за нещо!

— Приятел ли? Кой ти го е казал?

— Твоят баща.

— Не е вярно. Тангуа, вождът на кайовите, никога не е употребявал тази дума, когато е ставало въпрос за теб. Ти не си нищо друго освен бледолик, когото кайовите търпят при себе си.

Много ми се искаше да използвам тази кратка разправия, внезапно да си пробия път и да избягам. Може би щях да успея, понеже вниманието на червенокожите беше насочено повече към Сантър и Пида, отколкото към мен, но в такъв случай щях да бъда принуден да изоставя пушките си, а това никак не ми се искаше. В този момент Пида се приближи до мен и каза:

— Поразяващата ръка иска да бъде мой пленник. Ще ми даде ли доброволно всичко каквото носи със себе си!

— Да — отвърнах аз.

— И ще се остави да бъде вързан?

— Да.

— Тогава дай ми оръжията си!

Тайно в себе си изпитвах удовлетворение от въпросите на Пида, защото те бяха сигурен знак, че той правилно ме оценяваше като противник. Подадох му револверите и ножа. Сантър взе карабината «Хенри» и мечкоубиеца. Пида забеляза това и го попита:

— С какво право посягаш на тези пушки? Остави ги!

— Нямам такова намерение! Те са мои.

— Те бяха собственост на Олд Шетърхенд, който се предаде на мен. Следователно заедно с него са станали моя собственост!

— А кому трябва да благодариш че го плени? Само на мен. Той беше вече в моите ръце. Той ми принадлежи заедно с всичко, което е негова собственост. Няма да се откажа нито от него, нито от прочутата карабина «Хенри».

Тогава Пида вдигна заплашително ръка и отново заповяда:

— Веднага я остави.

— Няма!

— Вземете му я! — нареди младият вожд на хората си.

— Да не би да искате да посегнете на мен? — изпъчи се Сантър, заемайки позата на човек, който се кани да се защитава.

— Вземете му я! — повтори Пида. Когато видя колко ръце се протегнаха към него, Сантър захвърли оръжията и заяви:

— Ето ги! Давам ги, но не и завинаги! Ще се оплача на Тангуа.

— Оплачи се! — отвърна Пида с нескрито презрение. Занесоха му двете пушки, а аз трябваше да си подам ръцете, за да ме вържат отново. Докато ставаше това Сантър се приближи и каза:

— Тогава задръжте пушките и вървете по дяволите, но всичко друго, което е в джобовете му, е мое и особено това, дето е в този… При тези думи той протегна ръка към джоба ми, където бях пъхнал завещанието на Винету.

— Махай се! — скръцнах му със зъби.

Тонът ми накара Сантър да се отдръпне изплашено назад, но той бързо се окопити и ми се изхили подигравателно:

— Hang it all, ама че дързък тип! Пленен е, знае, че е с един крак в гроба и пак ми се нахвърля като куче, вързано на синджир! Но това няма да ти помогне. Искам да разбера какво изкопа и чете преди малко.

— Опитай се да го вземеш!

— Това и ще направя. Признавам, че сигурно ще бъде много обидно за теб да видиш съкровището в ръцете ми, но ще трябва да се примириш.

Той отново се приближи и посегна с двете си ръце към мен. Все още не бях вързан напълно. Ремъкът бе завързан на възел около китката на едната ми ръка и предстоеше да бъде омотан и около другата. С бързо енергично движение освободих ръцете си, сграбчих с лявата ръка Сантър за дрехата на височината на гърдите, а с десния си юмрук го ударих по главата така, че той рухна на земята като пън и остана да лежи неподвижно.

— Уф, уф, уф! — завикаха червенокожите наоколо.

— А сега пак ме вържете! — подканих кайовите, подавайки им ръцете си.

— Поразяващата ръка с право носи името си — похвали ме Пида. — Какво иска Сантър от теб?

— Една говоряща хартия — отвърнах аз. Не биваше да му казвам истината.

— Сантър спомена някакво съкровище!

— Pshaw! И той самият още не знае какво има върху хартията.

Впрочем чий пленник съм аз — твой или негов?

— Мой пленник си.

— Тогава защо търпиш Сантър да посяга на мен и да се опитва да ме ограби?

— Червенокожите воини искат да имат само оръжията ти. Нищо друго не могат да използват.

— Нима това е причина да отстъпиш имуществото ми на този човек? Нима един пленник на Пида остава толкова беззащитен, че всеки негодник може да изпразни джобовете му? Предадох се на теб и по този начин те почетох като воин и вожд. Да не си забравил вече, че аз съм човек, от когото Сантър може да получи само ритници?

Индианецът уважава храбростта и гордостта, дори когато е проявена от най-върлия му неприятел. Червенокожите не ме познаваха като страхливец, а навремето, когато отвлякох Пида от неговото село, за да спася Сам Хокинс, аз се бях отнесъл към него внимателно и кавалерски («Винету I», гл. 22 — Б. нем. изд.). Ето на какво разчитах и веднага се оказа, че не съм се излъгал в Пида. Погледът му се плъзна по мен без каквато и да било враждебност.

— Поразяващата ръка е най-храбрият измежду всички бели ловци. А този, когото той повали на земята, има два езика, всеки от които говори различно от другия. Той има и две лица, които изглеждат ту тъй, ту иначе. Няма да позволя да бъркат в джобовете ти.

— Благодаря ти. Ти си достоен да бъдеш вожд и един ден ще се числиш към най-прочутите мъже на кайовите. Благородният воин убива врага си, но не го унижава.

Забелязах, че тези думи го изпълниха с голяма гордост, и гласът му прозвуча почти съжалително, когато каза:

— Да, той убива врага си. Поразяващата ръка ще трябва да умре, и то не само ще умре, ами ще бъде измъчван безмилостно.

— Измъчвайте ме, убийте ме, няма да чуете от устата ми никакви вопли! Обаче не разрешавайте на този тип да се приближава до мен!

След като ми вързаха ръцете, трябваше да легна на земята, за да стегнат и глезените на краката ми с ремък. Междувременно Сантър отново дойде в съзнание. Изправи се на крака, приближи се до мен, ритна ме и изкрещя:

— Гадино, ти ме удари! Ще ми платиш за това. Ще те удуша! Той се наведе, за да ме сграбчи за гърлото с две ръце.

— Стой, не го докосвай! — извика Пида. — Забранявам ти!

— Нищо не можеш да ми забраняваш! Този мерзавец е мой смъртен враг и дръзна да ме удари. Затова сега ще разбере как…

Сантър не успя да се доизкаже, понеже внезапно присвих колена до тялото си и му нанесох с крака такъв силен удар, който той изобщо не очакваше, че отхвръкна надалеч, преметна се презглава и се простря на земята. Сега той изрева от гняв като диво животно. Понечи бързо да скочи на крака и отново да се нахвърли върху мен, но това не му се удаде. Цялото му тяло го болеше. Сантър се изправи едва-едва, но не се отказа от мисълта веднага да си отмъсти. Измъкна един от револверите си, насочи го към мен и изкрещя:

— Негоднико, удари сетният ти час! Върви в ада, там ти е мястото!

Един индианец, застанал до него, го улови за ръката. Ето защо, когато натисна спусъка, куршумът му не улучи.

— Защо ми пречиш? — озъби се Сантър на червенокожия. — Мога да правя какво си искам, а този мерзавец, който първо ме удари с юмрук, а после ме ритна, трябва да умре.

— Не, ти не можеш да правиш каквото си искаш — заяви Пида, като се приближи и сложи предупредително ръка на рамото на Сантър. — Олд Шетърхенд ми принадлежи и никой друг няма право да го докосва. Животът му е моя собственост и друг човек няма право да му го отнеме.

— Но аз имам да му отмъщавам още от много отдавна — упорствуваше Сантър.

— Това не засяга Пида. Ти си направил няколко услуги на моя баща, върховния вожд на кайовите, поради което той ти разрешава от време на време да пребиваваш при нас. Но това е всичко. Не си въобразявай кой знае какво! Казвам ти: посегнеш ли на Олд Шетърхенд, ще умреш от собствената ми ръка!

— Ами всъщност каква участ го очаква? — попита Сантър малодушно.

— Съветът ще реши!

— Какво толкова има да се съвещавате? Ясно е какво трябва да направите!

— Какво?

— Да го убиете.

— Това сигурно ще стане.

— Но кога? Дойдохте тук, за да отпразнувате смъртта на Винету, вашия най-върл враг. А какво по-хубаво можете да сторите в този случай от това да измъчвате до смърт Олд Шетърхенд тъкмо тук? Нали той му беше най-добрият приятел?

— Нямаме право.

— Защо?

— Защото трябва да го отведем в нашето село.

— Във вашето село ли? Това пък защо?

— За да го изправим пред Тангуа, моя баща. Навремето Поразяващата ръка му строши и двете колена и ето защо му принадлежи. Тангуа ще определи по какъв начин да умре бледоликият.

— Глупости! Първо ще го отвеждате до вашето село! По-голяма щуротия от тази не може и да има.

— Мълчи! Пида, младият вожд на кайовите, не върши щуротии!

— Но все пак е така! Нима не си чувал колко често Поразяващата ръка е бил пленяван и винаги е успявал да избяга чрез някоя хитрост. Ако не го убиете веднага, а го мъкнете продължително с вас, няма да мине много и пак ще изчезне.

— Няма да ни се изплъзне. Ще се отнасяме с него тъй, както човек трябва да се отнася към такъв прочут воин, но все пак ще бъдем толкова бдителни, че да не може да избяга.

— Hang it all! На всичко отгоре щели да се отнасят към него като към прочут мъж! А не искате ли още и да го украсите с венци и да накичите гърдите му с ордени?

— Пида не знае какво са това ордени, но знае, че към Поразяващата ръка трябва да се отнасяме по друг начин, отколкото с тебе, в случай че си наш пленник.

— Добре, добре! Вече знам какво мога да очаквам от вас. И аз имам права над него, дори големи права. Заради вас исках да се откажа от тях, животът му щеше да принадлежи на вас. Но вече съм на друго мнение. Той принадлежи на вас толкова, колкото принадлежи и на мен, и ако мислите да се отнасяте към него като към прочут човек, то аз ще се погрижа поне да не се чувства твърде добре. Вас може да измами, на вас може да избяга. Аз обаче ще си държа очите отворени, за да си получи действително наградата, която е заслужил. Щом ще го откарвате във вашето село, тогава идвам и аз.

— Пида не може да ти забрани да ни придружиш, но той повтаря думите си: посегнеш ли на Поразяващата ръка, ще умреш от ръката на Пида! А сега нека се посъветваме какво трябва да направим.

— Няма нужда от съвещание, мога и веднага да ви го кажа.

— Гласът на Сантър не ни е необходим. Той не е член на съвета на нашите мъже.

Пида му обърна гръб и избра най-възрастните измежду воините си. Той седна с тях настрани, за да се съвещават. Останалите се настаниха около мен и си зашепнаха толкова тихо, че не разбирах думите им. Несъмнено те бяха извънредно радостни и много горди, че са пленили Поразяващата ръка. За тях беше голяма чест да ме измъчват до смърт. Това щеше да им донесе такава слава, за която щеше да им завижда всяко друго племе.

Престорих се, че изобщо не им обръщам внимание, но тайно започнах изпитателно да оглеждам всяко лице поотделно, за да разбера какво мислеха и чувстваха. В тях не се четеше някаква злобна, пламенна и безогледна вражда. Навремето, когато още нямах славата на добър уестман и раних вожда им, като го прострелях в колената и го направих инвалид, яростта им към мене беше безгранична. Но оттогава изминаха доста години и безмерното им озлобление се бе стопило. Бях станал прочут уестман и често бях доказвал, че за мен червенокожият има същата стойност, каквато има и белият. Най-много само Тангуа, вождът, да ме мразеше също тъй непримиримо, както и по-рано, но за него това бе естествено при телесния му недъг, който дължеше на мен. А че всъщност вината си беше само негова, Тангуа едва ли щеше някога да признае.

Навремето бях пленил Пида и въпреки враждата, властваща между нас, се бях отнесъл към него човешки. Този факт несъмнено щеше да ми бъде сега от полза. Навярно за кайовите вече бях по-скоро прославеният Олд Шетърхенд, отколкото белият, който, предизвикан от вожда им, се беше видял принуден да го простреля в коленете. Прочетох го в погледите, които ми отправяха и които можеха да се нарекат изпълнени с уважение. Но това не биваше да ме заблуждава относно сегашното ми положение и да ме кара да храня някакви надежди. Можеха да ме уважават колкото си искат, обаче само заради това далеч нямаше защо да очаквам някаква милост. Е да, някой друг щяха може би дори да освободят, но не и мен, чиито плен и смърт несъмнено щяха да предизвикат завистта на всички останали червенокожи племена. В техните очи бях осъден на неизбежна смърт на кола на мъченията. Както белият седи в театъра, преизпълнен с нетърпение, когато за пръв път се дава творбата на някой велик драматург или композитор, също тъй нетърпеливи бяха сега и кайовите да видят как щеше да се държи Олд Шетърхенд по време на мъките, които го очакваха.

Въпреки че всички тези мисли ми минаваха през главата, аз не изпитвах никакъв страх, даже не се безпокоях за себе си. Та от какви ли не опасности се бях измъквал! И сега не изпитвах чувството, че съм безвъзвратно загубен. Човек винаги трябва да се надява до последния миг, но, разбира се, е необходимо да направи и всичко, което е по силите му, за да може надеждата да се превърне в действителност. Който не стори това, наистина е загубен.

Сантър беше седнал при моите досегашни спътници и ги увещаваше в нещо тихо и настойчиво. Подозирах за какво им говореше.

И те бяха чували често за Поразяващата ръка и знаеха, че този човек не е нито негодник, нито подлец, така че поведението на Сантър към мен в никакъв случай не можеше да им е направило добро впечатление. Навярно към всичко това се прибавяха и мълчаливите упреци, които си правеха сами. По негово нареждане ме бяха излъгали, бяха премълчали, че кайовите се намират наблизо. Всъщност те бяха виновни за пленяването ми и вероятно това не им даваше мира, още повече че не бяха покварени хора. И ето че Сантър полагаше усилия така да им представи цялата работа, че да престанат да се самоупрекват.

Съвещанието на кайовите не трая дълго. Червенокожите, които участвуваха в него, наставаха от земята и Пида обяви на своите хора:

— Воините на кайовите няма да останат тук, а веднага щом се нахранят, ще потеглят към своето село. Нека бъдат готови скоро да яхнат конете си!

Аз бях очаквал нещо подобно, но не и Сантър. Изненадан, той скочи на крака, приближи се до Пида и попита:

— Искате да си тръгвате? Но нали беше решено да останем тук няколко дни!

— Често решаваме нещо, което по-късно става другояче — отвърна кратко вождът.

— Нали искахте да отпразнувате смъртта на Винету?

— Пак ще я отпразнуваме, само че не днес.

— А кога?

— Ще разберем от Тангуа.

— Но що за основания имате да променяте тъй неочаквано намеренията си?

— Пида не е длъжен да ти дава обяснения, но все пак ще ти кажа, и то защото Олд Шетърхенд е тук и също слуша.

Обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, Пида продължи:

— Когато идвахме насам, за да отпразнуваме смъртта на Винету, вожда на апачите, ние не подозирахме, че неговият приятел и брат Олд Шетърхенд ще ни падне в ръцете. Но това важно събитие се случи и удвои радостта ни. Винету беше наш враг, но все пак бе червенокож мъж. Поразяващата ръка също е наш враг, и при това бледолик. Неговата смърт сигурно ще предизвика още по-голямо ликуване във вигвамите ни, отколкото смъртта на Винету, и същевременно синовете и дъщерите на кайовите ще могат да отпразнуват кончината на своя най-прочут неприятел. Тук присъства само една незначителна част от воините ни, а аз не съм достатъчно възрастен, за да реша как да умре Поразяващата ръка. За тази цел е наложително да се събере цялото племе, а Тангуа, най-великият и възрастен воин, трябва да издигне своя глас, за да ни каже как да постъпим. Ето защо няма да оставаме тук, а ще побързаме да се завърнем у дома, понеже нашите братя и сестри трябва час по-скоро да научат какво се е случило.

— Но няма друго по-подходящо място от това, където се намираме сега, за измъчването до смърт на Поразяващата ръка!

— И Пида го знае. Но нима вече е решено окончателно, че белият трябва да умре на някое друго място? Нима не можем по-късно пак да се върнем тук?

— Това няма да стане, защото Тангуа не може да язди, а сигурно е, че той ще иска да присъства.

— Тогава Тангуа ще бъде носен от два коня — заяви Пида. — Впрочем каквото и да реши той, Поразяващата ръка ще бъде погребан тук.

— Даже и ако бъде решено да умре край Солт Форк?

— Даже и тогава.

— Трупът му ще бъде пренесен тук, така ли?

— Да.

— От кого?

— От мен.

— Непонятно! Каква ли причина може да има един разумен червенокож воин, за да си създава толкова труд с мършата на някакво си умряло бяло куче?

— Ще ти кажа, за да опознаеш Пида, младия вожд на кайовите по-добре, отколкото, изглежда, го познаваш, и за да може да чуе Поразяващата ръка по какъв начин ще му се отблагодаря за това, че навремето не ме уби, а ме размени срещу друг бледолик.

И пак, обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, той заяви:

— Вярно, че Поразяващата ръка е наш враг, но той е благороден воин. Преди време имаше възможност да застреля Тангуа на юг край Рио Пекос, обаче не го стори, а само го осакати. И винаги е постъпвал по подобен начин. Всички червенокожи мъже го знаят и затова трябва да го почитат. Смъртта му е неизбежна, но той ще умре като велик мъж, като ни докаже, че мъките, каквито още никой човек не е изтърпявал, няма да изтръгнат от устата му нито един болезнен стон. А после, когато умре, тялото му няма да бъде изядено от рибите в реката, нито разкъсано от вълците и лешоядите в прерията. Прославен вожд като него трябва да има гробница. Изисква го нашата собствена чест, защото ние го победихме. И къде ще бъде издигната тази гробница? Пида е чувал, че Ншо-чи, красивата дъщеря на апачите, му подарила навремето душата си.

Ето защо трупът му ще бъде положен до нея, та да може във Вечните ловни полета неговият дух и нейният да се слеят в едно цяло. Това е израз на благодарността на Пида към неговия неприятел, който нявга му подари живота. Моите червенокожи братя чуха думите ми. Съгласни ли са с мен?

Той огледа въпросително кръга от хората си.

— Хау, хау, хау! — разнесе се в знак на съгласие от всяка уста. Действително, този млад кайова бе необикновен човек и по своему проявяваше голямо благородство! В момента не ме засягаше, че говореше с такава сигурност за моята мъчителна смърт, но трябваше да му бъда благодарен, че тя щеше да бъде толкова ужасна и следователно тъй славна за мен. А че искаше да ме погребе до Инчу чуна и Ншо-чи, бе израз на такова чувство за такт, каквото човек не би повярвал да срещне у един червенокож. Докато неговите воини надаваха възклицанията си «Хау, хау!» в израз на съгласие, Сантър високо се изсмя и ми подвикна:

— Негоднико, човек би трябвало да те поздрави! Да отпразнуваш сватбата си с една красива индианка във Вечните ловни полета! Не всеки може да се уреди тъй добре! Бих желал да ми позволиш да присъствам поне като гост, понеже мястото на годеника е вече тъй и тъй заето. Няма ли да ме поканиш?

— Не е необходима покана — заявих аз невъзмутимо, — понеже ще се озовеш там много преди мен.

— Ах, преди тебе ли? Значи още не си се отписал? Добре, че го казваш тъй открито. Ще внимавам да не се измъкнеш, може да разчиташ на мен!

В този момент индианците тръгнаха на път, за да слязат долу в клисурата, където бяха оставили конете си. Развързаха ми краката, но затова пък ме вързаха за двама червенокожи, между които трябваше да вървя. Пида преметна през рамо моите две пушки. Подир мен следваше Сантър заедно с тримата бели, които водеха конете си за юздите, защото ние се бяхме изкачили горе заедно с нашите животни. Един кайова хвана поводите на моя жребец.

Щом слязохме долу, отново се разположихме на лагер. Индианците запалиха няколко огъня и започнаха да пекат дивеч, който бяха донесли. В торбичките на седлото им имаше и още сушено месо. Аз получих едно чудесно парче месо, което беше толкова голямо, че едва успях да се справя с него, но все пак го изядох, защото за мен бе много важно да си запазя силите. За да се нахраня, трябваше да ми развържат ръцете, но в това време бях пазен толкова добре, че даже и не помислих за бягство. След като свършихме с яденето, ме вързаха върху моя жребец и потеглихме към селото на кайовите.

Когато изминахме известно разстояние навътре в равнината, аз се обърнах назад върху гърба на коня си, за да хвърля прощален поглед към Нъгит Тсил. Дали щях да видя отново гробовете на Инчу чуна и неговата дъщеря? Дано! И то като свободен човек!

Пътят до селото край Солт Форк на Ред Ривър е познат на читателя. Не е необходимо повторно да го описвам. А и пътем не ни се случи нищо, което заслужава да се спомене. Червенокожите ме охраняваха строго, но дори и да не бяха толкова бдителни, всеки опит за бягство пак би бил осуетен, защото Сантър оставаше верен на обещанието си и внимаваше да не ми се предостави и най-малката възможност да се изплъзна. Полагаше всички усилия да ми направи ездата колкото се можеше по-тежка, да ми създава неудобства и да ме нервира. Що се отнася до ядосването, опитите му оставаха напразни, защото подигравателните му думи, с които постоянно ме обсипваше, не бяха в състояние да ме извадят от равновесие. Противопоставих им непоклатимо равнодушие и нито веднъж не му направих удоволствието да му отговоря. А пък другите негови усилия бяха пресечени от Пида, който не му позволи да направи положението ми по-нетърпимо, отколкото бе необходимо.

Индианците почти не обръщаха внимание на Пейн, Клей и Съмър. Тримата се видяха принудени да се навъртат около Сантър. Забелязах, че им се искаше да поговорят с мен, на което Пида вероятно нямаше да се противопостави, обаче Сантър винаги намираше начин да им попречи. Съвсем разбираемо бе колко е важно за него да осуети всяка възможност да им обясня някои неща. Впрочем той в никакъв случай не се отнасяше с тях като с другари. Бяха се уговорили да му помагат да търси златото и аз бях убеден, че щом го намереха, той щеше да се отърве от тях. В най-лошия случай Сантър не би се побоял да извърши даже и тройно убийство. Но положението се бе променило. Вероятно те му бяха съобщили, че според мен Винету е отнесъл златото нанякъде, и без съмнение листовете, които беше забелязал в ръцете ми, бяха за него доказателство, че имам право в това отношение. Но ако златото се намираше на друго място, тогава бе безсмислено да се търси тук и той нямаше повече нужда от помощници. Ето защо сега Пейн, Клей и Съмър се превърнаха за него в тежест, от която той с голямо удоволствие би се отървал. Но как? Можеше ли да ги отпрати просто ей тъй? Не. Беше принуден да ги вземе със себе си, но го правеше само с твърдото намерение да се отърве от тях при първа възможност.

Не беше трудно да се разбере, че отсега нататък Сантър щеше да мисли само за листовете в моя джоб и да се стреми да се добере до тях. Навярно, и то съвсем не без основание, считаше, че представляват план на новата местност, където апачът бе скрил своето злато. Той таеше горещо желание да ги види в своите ръце. Заради Пида не можеше да рискува да ми ги отнеме открито. Следователно за него имаше само два пътя да се докопа до тях: или щеше да ги открадне, докато спя, или пък щеше да изчака пристигането ни в селото на кайовите и да се опита да склони Тангуа да му ги даде. Никак нямаше да му бъде трудно да постигне целта си по някой от тези начини. Листовете се намираха все още в джоба ми. Къде ли можех да ги скрия? Нейде из моите дрехи? Но това трябваше да стане тайно, значи, когато съм сам. Обаче нали бях винаги вързан. А Сантър бе правил услуги на вожда, за които Тангуа му беше благодарен. Колко лесно щеше да бъде за Сантър да придума вожда на кайовите да ми отнеме листовете и да му ги даде!

От тези мисли ме заболя глава. Не бях разтревожен толкова за себе си и своя живот, колкото за завещанието на моя Винету.

Трета глава В селото на кайовите

Селото на кайовите все още се намираше на същото място както и преди — край устието на Солт Форк, вливаща се в северния ръкав на Ред Ривър. Налагаше се да прекосим северния ръкав, и то на някое място, където водата бе плитка. След това, когато ни останаха само няколко часа път, Пида изпрати напред двама мъже, които щяха да съобщят за нашето пристигане. Какво вълнение, какво ликуване щеше да предизвика вестта, че завръщащият се индиански отряд водеше като пленник Поразяващата ръка!

Все още се намирахме в откритата прерия и от горите по бреговете на двете реки нямаше и следа, а ето че вече срещу нас започнаха да се задават в галоп ездачи, и то не като цял отряд, а поединично или по двама, по трима в зависимост от бързината на конете им. Бяха кайови и всеки от тях искаше първи да види Олд Шетърхенд.

Никой от тях не пропускаше да ни поздрави със силен вик, с пронизителен крясък, да ми подхвърли кратък изпитателен поглед и после да се нареди зад последните конници от отряда ни. Те не се зазяпваха любопитно в мен, както несъмнено би се случило край някое селище на белите. Червенокожите са твърде горди, за да дадат израз на обзелото ги вълнение или пък на радостта, която изпитват.

С всяка изминала минута нашият отряд нарастваше, обаче без да ми досажда или да ме обиждат. А когато най-сетне пред нас се появи гората, която край Солт Форк образува само една тясна ивица, около мен се бяха насъбрали може би около четиристотин индианци, всички възрастни воини. Нямаше съмнение, че селото се беше разраснало и жителите му се бяха увеличили.

Под короните на дърветата се издигаха вигвами, където в момента навярно не се намираше жива душа, понеже всичките им обитатели бяха наизлезли навън, за да наблюдават пристигането ни. Там се беше насъбрала тълпа от поизраснали вече хлапета, момичета и деца. Те нямаше защо да бъдат толкова въздържани като сериозните и мълчаливи воини и така се възползваха от тази свобода, че ако не ми бяха вързани ръцете, щях да си запуша ушите. Започнаха да крещят, да викат от радост, да се смеят, да пищят и квичат, накратко вдигнаха шум, който ми доказа колко желан гост бях за тези хора.

Ето че яздещият начело Пида внезапно вдигна ръка, направи с длан бързо хоризонтално движение и шумът незабавно утихна. По друг негов знак ездачите образуваха полукръг около мен. Пида се нареди до мен, а край нас застанаха и двама червенокожи, които имаха специалното поръчение да не се отделят от мен. Сантър също се присъедини към нас. Младият вожд се направи, че не го вижда.

Насочихме конете си към голяма шатра. Пред входа й забелязах Тангуа, заел полуседнало, полулегнало положение. Той се беше състарил прекалено много за годините си и бе станал направо като скелет. Дълбоко хлътналите му очи ме стрелнаха с поглед, остър като кама и непримирим като…, ами като самия Тангуа. Дългата му коса бе силно посивяла.

Пида скочи от коня си. Воините му последваха неговия пример и се скупчиха около нас. Всеки искаше да чуе думите, с които Тангуа щеше да ме посрещне. Развързаха ме и ме свалиха от моя жребец, като на първо време ми оставиха краката свободни, за да мога да стоя прав. И аз самият изгарях от нетърпение да чуя първите думи на стария вожд, обаче бях принуден дълго да чакам.

Той ме заоглежда от горе до долу, после от долу до горе, което се повтори няколко пъти. Погледът му беше страшен, можеше направо да ти смрази кръвта. След това той затвори очи. Всички мълчаха. Възцари се най-дълбока тишина, нарушавана само от стоящите зад нас коне. Това мълчание ми стана досадно и тъкмо когато се канех да го наруша, Тангуа проговори бавно и тържествено, без да си отваря очите:

— Цветето с надежда очаква росата, но тя не идва. Тогава то свежда глава и започва да вехне. И когато вече е на умиране, ето че най-сетне росата идва!

Той отново замлъкна. След известно време пак поде:

— Бизонът рови снега, но под него не намира и стрък трева. От глад той надава рев, в който звучи зовът му към пролетта, която не иска да настъпи. Бизонът отслабва, гърбицата му се топи, силите му чезнат и той замалко да загине. Но ето че повява топъл вятър и малко преди смъртта си той все пак вижда пролетта.

И отново настъпи мълчание. Запълних го със собствените си размисли.

Що за странно и неразбираемо същество е човекът! Този индианец ме беше унижавал, обиждал, беше ми се подигравал като никой друг преди това, беше ме мразил и преследвал, беше искал да ме убие, а с какво му се бях отплатил аз? Със снизхождение. Вместо да го застрелям, бях го ранил с куршума си само в краката, и то защото бях принуден да го сторя. А и сега, когато го видях да лежи пред мен като жива развалина на някогашен воин, раздрънкани кости, облечени в човешка кожа, като го чух да говори с глух задгробен глас сякаш в полусън, на мен ми дожаля за него и изпитах желанието навремето изобщо да не бях стрелял по него. Наистина бях обзет от такова желание, макар и да знаех, че той буквално жадува за отмъщение и сега бе затворил очи само от прекомерна радост, от възторг, че най-сетне, най-сетне щеше да може да утоли жаждата си за моята кръв. Да, понякога човекът е твърде голям чудак!

Ето че Тангуа отново заговори, като помръдваше единствено безкръвните си устни.

— Тангуа беше вехнещото цвете и гладуващият бизон. Той копнееше и ревеше за отмъщение. А то не искаше да идва. Той чезнеше от ден на ден, от седмица на седмица, от месец на месец. Отмъщението, продължаваше да се бави. И когато изнемогата и бавната смърт бяха вече близо до Тангуа, то все пак се появи!

След като изрече тези думи по описания по-горе начин, той изведнъж широко отвори очи, изправи тялото си, доколкото му позволяваха сакатите крака, протегна към мен измършавелите си ръце с широко разперени пръсти и закрещя с глас, който постепенно премина във фалцет.

— Да, то идва, идва! Отмъщението е тук, то е тук! Тангуа го вижда непосредствено пред себе си! Куче, как, по какъв начин да умреш!

Обезсилен, той се отпусна назад и пак затвори очи. Никой не се осмели да наруши настъпилата тишина. Мълчеше даже и Пида, неговият син. Едва след по-продължително мълчание Тангуа отново отвори очи и попита:

— Как попадна в ръцете ви тази воняща жаба? Тангуа иска да чуе.

Сантър веднага се възползува от случая. Без да изчака отговора на Пида, който всъщност трябваше да разкаже цялата история, той бързо отвърна:

— Аз знам всичко най-добре. Да ти го разкажа ли?

— Говори!

Сантър започна да разказва, като не пропусна дебело да подчертае заслугите си. Никой не го прекъсна. Пида бе твърде горд, за да го стори, а пък на мен ми беше повече от безразлично дали този тип, се хвалеше, или не. Накрая той добави:

— И тъй не е трудно да се разбере, че ако сега имате възможността да си отмъстите, то трябва да благодарите на мен. Признаваш ли, че е така?

— Да — кимна старият.

— А в замяна на това ще ми направиш ли една услуга?

— Ако мога.

— Можеш.

— Кажи какво желаеш!

— Поразяващата ръка има в джоба си говоряща хартия. Искам да я имам.

— От тебе ли я е взел?

— Не.

— Чия е?

— Не е негова, той я намери. А аз бях тръгнал към Мъгуърт Хилс, за да я търся. За съжаление той ме изпревари.

— Тогава нека бъде твоя. Вземи му я!

Сантър се зарадва, че можа да постигне толкова много. Приближи се към мен. Аз не казах нищо, не се помръднах, но го гледах заплашително в очите. Той се побоя веднага да посегне към джобовете ми.

— Сър, нали чу какво нареди вождът — каза ми той.

Не му отговорих. Ето защо той добави:

— Мистър Шетърхенд, най-добре ще е за теб да не се опъваш.

Примири се с положението! Сега ще бръкна в джоба ти.

Подлецът се приближи още повече и протегна ръце. Въпреки че китките ми бяха вързани, аз така го ударих с юмруци под брадичката, че той се простря по гръб на земята.

— Уф! — възкликнаха удивено неколцина червенокожи. Но Тангуа бе на друго мнение и гневно изкрещя:

— Това куче се отбранява, макар че е вързано! Омотайте го в ремъци така, че да не може да се помръдне, и после му вземете говорящата кожа от джоба!

Ето че сега най-сетне синът му Пида за пръв път взе думата.

— Моят баща, великият вожд на кайовите, е мъдър и справедлив. Той ще се вслуша в гласа на сина си.

Ако до този момент старият бе като в някакъв унес, сякаш бе говорил в полусънно състояние, то сега погледът му се избистри. Ясните му очи се спряха на Пида, а и гласът му стана друг, не беше вече тъй глух. Той отвърна:

— Защо моят син говори такива думи? Нима искането на бледоликия не е справедливо?

— Не е.

— Защо?

— Поразяващата ръка не беше победен от Сантър, а от нас. Поразяващата ръка отказа да се съпротивлява, не нарани никого от нас, а се предаде на мен доброволно. Чий пленник е той тогава?

— Твой.

— На кого принадлежат конят му, оръжията и всичко каквото носи със себе си?

— На теб.

— Да, на мен. Залових голяма и ценна плячка. Е как може тогава Сантър да иска за себе си говорящата хартия?

— Иска я, защото е негова.

— Може ли да го докаже?

— Да. Яздил е към Мъгуърт Хилс, за да я търси. Обаче Олд Шетърхенд го е изпреварил.

— Щом я е търсил, тогава той трябва да я познава, следователно трябва да знае, какво съдържа тя. Нека моят баща каже дали съм прав, или не.

— Прав си.

— Нека тогава Сантър ни каже, какви думи говори хартията.

— Да, нека го направи! Ако може да ни каже, значи познава хартията и тя ще бъде негова!

Това нареждане постави Сантър в голямо затруднение. Наистина, той можеше да предполага, че съдържанието на листовете вероятно се отнася до златото, скрито някога на Нъгит Тсил, но ако го заявеше, а после се окажеше, че на тях пише нещо съвсем друго, тогава играта бе изгубена за него. А и даже да отгатнеше истината, биваше ли да я казва? Той сигурно държеше много да остане единственият собственик на тази тайна, след като ме отстраняха окончателно. Ето защо той опита да се измъкне по следния начин:

— Съдържанието на говорящата хартия е важно само за мен. Не засяга никой друг. Доказах, че е моя с думите, че само заради нея предприех пътуването си до Мъгуърт Хилс. По една чиста случайност Олд Шетърхенд я намери преди мен.

— Това са мъдри думи — заяви Тангуа. — Сантър ще получи говорящата хартия. Тя е негова.

Сега вече аз бях на ред да кажа нещо, защото по лицето на Пида разбрах, че беше готов да се откаже от възраженията си.

— Да, думите му бяха мъдри, но не и верни — забелязах аз. — Сантър не дойде до Мъгуърт Хилс заради тази хартия.

Щом чу гласа ми, старият подскочи също както се стряска човек при някоя опасност. Той изсъска злобно:

— Вонящото куче започва да лае, но това няма да му помогне!

— Пида, младият храбър вожд на кайовите, преди малко каза, че Тангуа бил справедлив и мъдър — продължих аз. — Ако е вярно, тогава Тангуа няма да постъпва пристрастно.

— Вярно е.

— Тогава ми кажи дали очакваш да чуеш от мен някоя лъжа.

— Не. Поразяващата ръка е най-опасният бледолик и моят най-върл враг, но никога не е говорил с раздвоен език.

— Тогава ти заявявам, че никой друг човек освен мен не е могъл да знае, къде беше скрита тази хартия и какво пише на нея. Сантър нямаше никаква представа за нея и не аз, ами той дойде, след като хартията бе намерена. Надявам се, че ще ми повярваш.

— Тангуа мисли, че Поразяващата ръка не го лъже. Но Сантър също твърди, че казва истината. Какво решение да вземе Тангуа, ако иска да бъде справедлив?

— Хубаво е, когато справедливостта се съчетава с мъдростта. Сантър често е посещавал Мъгуърт Хилс. Търсил е злато, но не го е намерил. Тангуа добре знае това, понеже нали той му разреши търсенето. Сантър и този път е отишъл само заради златото.

— Това е лъжа! — сопна се Сантър.

— Истина е — уверих аз. — Нека Тангуа попита другите трима бледолики. Сантър ги е довел да му помагат в търсенето.

Старият ме послуша и Пейн, Клей и Съмър нямаше как да не признаят, че казвам истината. Тогава Сантър направи един последен гневен опит.

— И въпреки всичко отидох заради хартията! Вярно, че между другото пак исках да потърся златото и доведох тези трима мъже да ми помагат, но без да им споменавам нещо за хартията, защото никой друг няма право да знае за нея.

Думите му отново объркаха стария вожд. Той недоволно извика:

— Ето на, всеки има право! Какво да прави Тангуа?

— Да постъпиш мъдро — отвърнах аз. — Нека Сантър ми отговори на няколко въпроса. Хартията само една ли е, или са няколко?

— Няколко са — отвърна той. Вероятно беше видял листовете, докато седях край гробницата и четях.

— Колко са? Две, три, четири, пет? Той замълча. Ако сега не отговореше правилно, щеше да бъде уличен в лъжа.

— Виждате ли, че мълчи? — затържествувах аз. — Не знае.

— Не съм броил листовете. Та кой ли обръща чак такова внимание на подобно нещо?

— Щом тези листове са толкова необикновено важни за него, би трябвало точно да знае. колко са на брой. Но даже по-рано Сантър да е знаел техния брой и после да го е забравил, то поне със сигурност би могъл да каже, дали са изписани с мастило или с молив. Обаче предполагам, че и на този въпрос ще отговори с мълчание.

Изрекох последните думи със силно подигравателен тон, за да го подведа към бърз отговор. Очаквах, че няма да отгатне истината, понеже в Дивия Запад мастило може да се намери само във военните фортове и е много по-вероятно човек да носи у себе си молив, отколкото мастило. Сметката ми се оказа вярна, защото той незабавно отговори на хапливата ми забележка с необмисленото твърдение:

— Разбира се, че знам, понеже такова нещо не се забравя. Листовете са изписани с молив.

— Дали не се лъжеш? — попитах още веднъж за по-голяма сигурност.

— Не се лъжа. Молив е, не е мастило!

— Добре! Кой от присъствуващите воини е виждал говорящи хартии на бледоликите, та да може да различава мастилото от молива?

Намериха се неколцина, които се решиха да направят опит да установят с какво са изписани листовете. Впрочем тук бяха също Пейн, Клей и Съмър. Ето защо подканих Пида:

— Нека младият вожд на кайовите извади хартията от моя джоб и да я даде да бъде огледана, но нека не я показва на Сантър. Пида изпълни желанието ми, като се погрижи тримата бели да видят редовете, но без да могат да ги прочетат. Те заявиха, че е писано с мастило, а към тяхното мнение се присъединиха Пида и Тангуа, макар че и двамата едва ли разбираха нещо от това.

— Тъпаци такива! — наруга Сантър своите спътници. — Да не се бях залавял изобщо с вас! Та вие дори не знаете какво е молив и какво е мастило!

— Е, не сме чак толкова тъпи, колкото си мислиш — отвърна му Пейн. — Мастило е и мастило ще си остане.

— Да ама това мастило ще ви излезе солено и ще видим само как ще се оправите!

Естествено той не посмя да каже, че е трябвало да излъжат. След като отново прибра листовете в кожите, Пида се обърна към баща си:

— Поразяващата ръка уличи своя противник в лъжа. Сега вече моят баща сигурно знае дали Сантър има право на тези хартии.

— Те не са били негови, а са принадлежали на Поразяващата ръка — отсъди старият.

— Хартиите са вече моя собственост, понеже Поразяващата ръка е мой пленник. Щом двама мъже спорят за тях, те трябва да са много важни. Ще ги съхранявам добре при моя амулет.

Пида прибра листовете. От една страна, това ми беше неприятно, но от друга пък, така бе по-добре. Неприятно ми беше, защото все пак завещанието на Винету щеше да бъде у мен на най-сигурно място. Как ли щях да се добера до него в случай, че ми се удадеше да избягам? Но, от друга страна, тъй беше и добре, защото нямах доверие на Сантър. Ако листовете останеха у мен, вероятно на него щеше да му хрумне мисълта да ми ги вземе. Ако не по време на сън, то тогава с насилие. Бях вързан и не можех дълго да се съпротивявам. В такъв случай може би наистина беше по-добре, ако завещанието останеше в ръцете на младия вожд, на когото Сантър нямаше как да посегне. Тъй или иначе в този момент той се обърна към Пида, и то с такъв тон, сякаш вече не искаше и да знае за листовете:

— Добре, задръж говорящата хартия! Няма да имаш никаква полза от нея, понеже не можеш да прочетеш написаното. С удоволствие бих я притежавал, понеже е важна за мен, но мога да мина и без нея, защото подробно знам съдържанието й. Елате, мешърс! Няма какво да търсим повече тук. Да видим къде ще се подслоним.

Сантър се отдалечи заедно с Пейн, Клей и Съмър. Никой не ги задържа. Въпросът с листовете беше решен и аз очаквах, че сега кайовите ще се занимаят с моята личност. Тъй и стана, обаче преди това Тангуа попита сина си:

— Говорящите хартии бяха все още в Поразяващата ръка. Та нима не сте изпразнили джобовете му?

— Не — отвърна Пида. — Той е велик воин. Наистина, ние ще го убием, но преди това няма да петним неговото име нито да засягаме неговата храброст, като пребъркваме джобовете му. Взехме оръжията му и това е достатъчно. Та нали, след като умре, всичко друго ще остане за мен.

Очаквах, че старият нямаше да се съгласи, но видях, че се лъжа, понеже той хвърли на сина си горд, благосклонен, почти любвеобилен поглед и каза:

— Пида, младият вожд на кайовите, е благороден воин. Той щади даже най-върлите си врагове! Убива ги, но не ги унищожава и позори. Името му ще стане още по-прочуто и велико от името на Винету, кучето на апачите. Затова ще му разреша да забие ножа си в сърцето на Поразяващата ръка, след като пленникът изтърпи такива мъки, че душата му вече реши да напусне неговото тяло. Пида ще се прослави с това, че най-опасният и прочут бледолик е умрял от неговата ръка. А сега да се свикат старейшините! Ще се съвещаваме и ще решим кога и как това хапливо бяло псе ще се раздели с живота си. Нека междувременно бъде вързан за Дървото на смъртта.

Незабавно разбрах що за дърво беше Дървото на смъртта. Отведоха ме до голям и дебел бор. Около него на четири места в земята бяха забити по четири кола, с чието предназначение се запознах едва вечерта. Борът носеше това име, защото на него завързваха пленниците, обречени на бавна, мъчителна смърт. На най-долните клони висяха готови необходимите за целта ремъци: Вързаха ме за дървото по същия начин, по който навремето бяха вързани Винету и баща му, след като попаднаха в ръцете ни и в ръцете на кайовите (Виж «Винету I» Б. нем. изд.). Двама въоръжени воини седнаха от лявата и дясната ми страна, за да ме пазят. Същевременно точно срещу шатрата на вожда Тангуа старейшините образуваха полукръг, за да обсъдят участта ми или по-скоро, тъй като това бе предварително решен въпрос, да определят каква ще бъде смъртта ми. Преди да започне съвещанието, Пида дойде при мен и провери ремъците ми. Те бяха жестоко стегнати. Той ги поразхлаби и каза на пазачите:

— Ще охранявате строго Олд Шетърхенд, но няма да го измъчвате. Той е велик вожд на бледоликите и без нужда никога не е причинявал страдания на някой червенокож воин.

След тези думи той се отдалечи, за да вземе участие в съвещанието.

Бях завързан за дървото прав, с гръб към ствола. Стоях и гледах тълпата от жени, момичета и деца, които се стичаха насам, за да ме зяпат. Воините се държаха на разстояние. Даже и момчетата с изключение на по-малките, бяха вече твърде горди, за да ми досаждат с любопитството си. По нито едно от лицата не видях изписана омраза, а някакъв израз, в който се смесваха уважение и съчувствие. Те искаха да видят белия ловец, за когото бяха слушали толкова много и чиято смърт щеше да им предложи такова зрелище, по-ужасно и вълнуващо от което може би още не бяха изживяли.

Сред тях ми направи впечатление една млада индианка, която, изглежда, още не беше омъжена. Щом забеляза, че погледът ми се спря на нея, тя се отдръпна, застана настрана от другите и продължи само от време на време да хвърля скришом някой поглед към мен, сякаш се срамуваше, че преди малко бе стояла сред тълпата на зяпачите. Не можеше да се каже, че е красива, но и в никакъв случай не беше грозна. Бих могъл да я нарека привлекателна. Кроткият, сериозен, открит поглед на големите й очи придаваше още по-голям чар на нежните черти на лицето й. Очите й живо ми напомняха Ншо-чи, макар иначе тя да нямаше прилика със сестрата на Винету. Следвайки някакъв мигновен порив, аз дружелюбно й кимнах. Тя цялата се изчерви, обърна се и се отдалечи. След малко за миг се поспря, колкото да се обърне и пак да ме погледне. После изчезна във входа на един от по-големите и хубави вигвами.

— Коя е онази млада дъщеря на кайовите, която стоеше сама ей там и току-що си отиде? — попитах моите пазачи.

Никой не им бе забранил да разговарят с мен, тъй че един от тях ми обясни:

— Беше Како Ото (Тъмнокосата — Б. нем. изд.), дъщерята на Сус Хомаша (Едно перо — Б. нем. изд.), който още като юноша извоюва правото да носи като отличие едно перо в косата си. Харесва ли ти?

— Да — отвърнах аз, въпреки че този въпрос, зададен ми в моето положение, и то от един индианец, ми прозвуча твърде странно.

— Жената на нашия млад вожд е нейна сестра — добави той.

— Жената на Пида?

— Да. Можеш да видиш баща й с едно голямо перо в косата да седи ей там, сред съвещаващите се.

С тези думи краткият ни разговор приключи. Той щеше да има последици, които съвсем не бях искал да предизвикам.

Съвещанието трая дълго, може би повече от два часа. После ме отведоха при старейшините, за да чуя каква съдба ме очакваше. Бях принуден да слушам многословни речи изобщо за престъпленията на белите, а след това по-специално и за моите. Тангуа поде безкраен разказ за тогавашната ни вражда, приключила с осакатяването на двата му крака. Не пропусна да спомене, че по-късно бях освободил Сам Хокинс и бях посегнал на Пида. Накратко, сервираха ми такъв списък от грехове, че през главата ми не можеше да мине даже и мисъл за милост и пощада. А пък списъкът на мъките, които ме очакваха, беше още по-дълъг. Не ми се вярва измежду всички бели, измъчвани някога от индианците до смърт, да е имало макар и един-единствен, който да е умрял от толкова ужасна и бавна смърт, каквато ме очакваше. Можех да бъда горд от такъв голям избор, понеже той бе най-сигурната мярка за уважението, което изпитваха към мен тези любезни хорица. Единственото утешително обстоятелство бе, че изпълнението на присъдата ми временно се отлагаше, понеже един отряд кайови още не се беше завърнал в селото. Не биваше да ги лишават от висшето удоволствие да видят как умира Поразяващата ръка, тъй че трябваше да изчакат връщането им.

При обявяването на присъдата аз се държах така, както подобаваше на мъж, който не се бои от смъртта, но казах, каквото имах да им казвам. Бях колкото се може по-кратък и внимавах да не направя някакво изказване, с което да обидя червенокожите.

Това съвсем противоречеше на обичайното поведение в подобни случаи, понеже, ако осъденият се стреми по всевъзможен начин да дразни и гневи мъчителите си, индианците го считат за признак на храброст. Отказах се от такова поведение заради Пида, който се държеше толкова благородно към мен, отказах се и изобщо заради отношението на кайовите към мен. При тях бях намерил съвсем различен прием от онзи, който можеше да се очаква, като се има предвид характерът им и царящата вражда между тях и апачите. А че спокойствието щеше да се изтълкува като страхливост и малодушие, от това можеше да се опасява всеки друг, но не и Поразяващата ръка.

Докато ме отвеждаха, за да ме вържат отново за Дървото на смъртта, минах покрай шатрата на Сус Хомаша. На входът й бе застанала дъщеря му. Спрях се и само ей тъй, колкото да й кажа нещо, попитах:

— Навярно и моята млада червенокожа сестра се радва много, че злият Олд Шетърхенд е заловен?

Тя се смути както преди, когато й кимнах. За миг се поколеба с отговора си. После отвърна:

— Олд Шетърхенд не е зъл.

— Откъде знаеш?

— Всички го знаят.

— Ами, защо тогава искате да ме убиете?

— Ти си осакатил Тангуа и вече не си бледолик, ами апач.

— Бледолик съм и винаги ще си остана такъв.

— Не, навремето Инчу чуна те е приел в племето на апачите и дори те е направил техен вожд. Нима не си сключвал кръвно братство с Винету?

— Наистина, ние бяхме кръвни братя, но аз никога не съм причинявал никакво зло на някой кайова, освен ако самият той не ме е принуждавал да го сторя. Нека Како Ото не забравя това!

— Какво? Нима Поразяващата ръка знае името ми?

— Попитах как се казваш, понеже разбрах, че си дъщерята на велик и знатен воин. Дано хубавите лета, които те очакват, са по-многобройни от часовете, останали ми да живея!

Отминах. Моите пазачи не направиха и опит да ми попречат да разговарям с нея. Друг пленник на мое място сам едва ли щеше да бъде обграден с толкова голямо внимание. Всичко това не беше само резултат от начина на мислене и от характера на Пида, а сигурно бе и следствие от обстоятелството, че баща му се бе променил. И тази промяна не се дължеше на възрастта, която обикновено или прави хората по-кротки, или им отнема дееспособността, ами просто характерът и възгледите на сина бяха оказали своето влияние върху бащата. Благородната издънка придава нови сили и сокове на старото дърво.

След като отново ме вързаха, бях оставен на спокойствие не само от воините, но и от жените и децата. Изглежда, че в това отношение бе издадена някаква заповед, което ми беше добре дошло, защото никак не е приятно да стоиш вързан на едно дърво като някакъв рядък експонат, за да те зяпат с удивление макар и само жени и деца.

След време видях, че Тъмнокосата излезе от вигвама. В ръката си държеше плосък глинен съд и с него се приближи към мен.

— Моят баща ми разреши да ти дам да ядеш. А ти ще приемеш ли?

— С удоволствие — отвърнах аз. — Само че не мога да си служа с ръцете, защото са вързани.

— Няма нужда да те развързват. Аз ще ти помагам. Тя беше донесла печено бизонско месо, нарязано на парченца. В ръката си имаше нож, с който започна да набожда късчетата и да ми ги пъха в устата. Поразяващата ръка, хранен от млада индианка също като малко дете! Напуши ме смях, въпреки че се намирах в съвсем незавидно положение. Нямаше защо да се срамувам от действията й, защото съществото, което така драговолно ми оказваше помощ, не беше някоя превзета бяла лейди или сеньорита, а индианка от племето на кайовите и подобни случаи не й бяха нещо непознато.

Двамата пазачи гледаха най-сериозно как се храня. Когато погълнах и последната хапка, единият от тях счете за уместно да възнагради добрината на момичето, като се раздрънка:

— Поразяващата ръка каза, че Тъмнокосата много му харесва.

Како Ото ме погледна изпитателно. Мисля, че се изчервих също тъй силно, както и тя. После се извърна и си тръгна. Но само след няколко крачки отново се обърна към мен и попита:

— Истината ли каза този воин?

— Попита ме дали ми харесваш и му казах «да» — заявих аз, както беше в действителност.

Тя се отдалечи, а аз се загледах замислено подир нея. Късно следобед забелязах Пейн, който се шляеше между вигвамите.

— Мога ли да разговарям с онзи бледолик? — попитах пазача си.

— Да — гласеше отговорът му. — Но не бива да говорите за бягство!

— Нека червенокожият воин бъде спокоен.

Извиках на Пейн да се приближи и той се отправи към мен бавно и колебливо като човек, който не е много сигурен дали има това право, или не.

— По-смело, по-смело! — подканих го аз. — Или са ви забранили да разговаряте с мен?

— Това е против желанието на мистър Сантър — призна той.

— Вярвам ви. Страх го е, че ще ви отворя очите що за човек е той.

— Мистър Шетърхенд, вие все още се заблуждавате относно мистър Сантър.

— Не аз, ами вие!

— Той е джентълмен!

— Не сте много голям познавач на хората. Мога да ви оборя с неопровержими доказателства.

— Нямам желание да ги слушам. Просто сте настроен към него враждебно и това е.

— Вярно, и то толкова враждебно, че той има всички основания да се пази от мен.

— От вас? Хмм! Сър, не ми се сърдете, че съм толкова откровен, ала от вас никой няма нужда повече да се пази.

— Защото си мислите, че ще умра тук, така ли?

— Разбира се.

— Е да, но между мислене и действителност има голяма разлика. Колко често някои са си мислили, че ще умра, обаче все още живея. Но я ми кажете, наистина ли вярвате, че Олд Шетърхенд е такъв голям негодник, какъвто го представя Сантър?

— И вярвам, и не вярвам. Вие двамата сте врагове. Не ме засяга кой от вас има право.

— Тогава поне не беше необходимо да ме заблуждавате и лъжете на Мъгуърт Хилс, когато не ми казахте, че кайовите са наблизо. Ако бяхте почтен към мен, нямаше сега да бъда пленник.

— А вие да не би да бяхте по-откровен?

— Да не би да съм ви мамил или лъгал? — отвърнах с въпрос.

— Казахте, че името ви е Джоунс — заяви той.

— И вие го наричате измама, мистър Пейн? Това, че премълчах истинското си име и ви назовах друго, не бих могъл да нарека даже и хитрост, а беше просто чиста необходимост. Сантър е многократен убиец, невиждан измамник и страшно опасен човек. Иска да ме убие. Вие бяхте негови спътници. Е, можех ли тогава да ви кажа, кой съм и че съм се отправил към Мъгуърт Хилс?

— Хмм! — беше отговорът му.

— «Хмм» ли? Не ми се сърдете, мистър Пейн, но ако продължавате да се съмнявате дали съм прав, или не, то аз не мога да ви разбера.

— Въпреки всичко трябваше да ни кажете истината. Все пак мисля, че щяхме да ви повярваме.

— Сигурен съм, че нямаше да ми повярвате! Та нима ми вярвате сега, когато знаете, че съм Олд Шетърхенд, знаете защо бях принуден да премълча истинското си име, и което е най-важното, след като видяхте как Сантър, постъпва с мен?

— Мистър Сантър изобщо не иска да ви причини каквато и да било злина.

— Кой ви го каза?

— Самият той.

— Иска да ви заблуди. Той буквално изгаря от желание да ме убие.

— Не, не лъже.

— Виждате ли, че даже и сега сте на негова страна, а на мен изобщо не ми вярвате? Щеше да бъде напълно безсмислено да ви се доверявам на Мъгуърт Хилс. Там положих всички усилия, за да ви докажа на вас тримата, че намеренията на Сантър са нечестни.

Но вие и досега не го вярвате, даже и в случая, когато като бели би трябвало да сте задължени да помогнете на мен, пленника, който ще бъде убит от червенокожите!

— Преди малко Сантър спомена, че ще ви спаси.

— Лъжа, лъжа и пак лъжа! Виждам, че никой не може да ви убеди. Той ви е оплел в мрежите си и ще поумнеете само като си изпатите.

— И дума не може да става да си изпатим. Възможно е да се е държал иначе към вас, понеже сте го преследвали и сте искали да го убиете, но към нас се отнася почтено.

— В такъв случай все още храните надежди за златото? — попитах аз.

— Да.

— Вече ви казах, че на Мъгуърт Хилс няма злато.

— Тогава е нейде другаде.

— Къде?

— Не знаем, но ще научим.

— От кого?

— Сантър ще го открие.

— По какъв начин? Не ви ли каза?

— Не.

— Ето ви още едно доказателство, че не е откровен с вас!

— Но мистър Сантър не е в състояние да ни каже нещо, което и той самият все още не знае!

— Знае го, знае поне много добре по какъв начин ще може да открие мястото, където се намира златото в момента!

— Щом го твърдите с такава сигурност, значи го знаете и вие.

— Разбира се.

— Тогава кажете ми го!

— Няма как.

— А-а! Ето виждате ли, че и самият вие не сте откровен към нас? А как тогава да сме на ваша страна?

— Щях да бъда искрен към вас, ако можех да ви имам доверие. Нямате право да ме упреквате, понеже самите вие ме принуждавате да не споделям нищо. Ами къде се настанихте?

— Живеем заедно в една шатра, която Сантър избра за нас.

— А той остана ли при вас?

— Да.

— Къде се намира тази шатра?

— До вигвама на Пида.

— Странно! И Сантър сам я избра, така ли?

— Да. Тангуа му разреши да живее, където си поиска.

— И той си избра тъкмо шатрата до вигвама на Пида, който съвсем не е тъй благосклонен към него както Тангуа, тъй ли? Хмм! Бъдете нащрек! Много е възможно Сантър ненадейно да изчезне и да ви зареже тук. Тогава може да се очаква внезапна промяна в отношението на червенокожите към вас. Сега те ви търпят, обаче ако Сантър офейка, ще гледат на вас като на врагове. А дали…

— Heavens! — прекъсна ме той. — Ето на, видя ме, че стоя при вас!

Тъкмо в този момент измежду вигвамите се показа Сантър, съзря Пейн и бързо се приближи.

— Изглежда, че ужасно се страхувате от този тип, към когото все пак изпитвате толкова голямо доверие! — обадих се подигравателно.

— Не се страхуваме, но той не желае да идваме при вас.

— Тогава тичайте при него и го молете за извинение!

— Какво търсиш тук, Пейн? — извика Сантър още отдалече. — Кой ти каза, че е необходимо да разговаряш с този човек?

— Минавах случайно оттук и той ме заговори — извини се смъмреният Пейн.

— И дума не може да става за случайност. Тръгвай! Ще дойдеш с мен!

— Но мистър Сантър, та аз не съм дете и…

— Мълчи и тръгвай с мен! Хайде!

Сантър хвана Пейн за ръката и го дръпна след себе си. Какви ли лъжи беше надрънкал на тези трима неопитни мъже, че толкова държаха на него и допускаха по такъв начин да се отнася с тях!

От практически съображения при мен бяха поставени пазачи, които горе-долу разбираха английски. И тъй, те чуха нашият разговор, след което отново получих доказателство, че кайовите гледаха на мен с много по-голямо уважение, отколкото на Сантър. Щом Сантър и Пейн се отдалечиха, един от пазачите, с когото бях разговарял вече няколко пъти, докато другият си оставаше мълчалив, направи следната забележка:

— Тези бледолики са овце, които вървят подир вълк. Той ще ги изяде, веднага щом почувствува глад. Защо не вярват на предупрежденията на Олд Шетърхенд, който им мисли доброто?

Малко по-късно дойде Пида, за да огледа моите ремъци и същевременно да разбере дали имам да се оплача от нещо. Той посочи споменатите колове, забити в земята на четири места по четири.

— Олд Шетърхенд сигурно се е изморил, понеже от дълго време стои прав. През нощта ще лежи тук между коловете. Или може би иска отсега да легне?

— Не — отказах аз, — още мога да стоя прав.

— Тогава нека това стане след вечеря. Има ли белият ловец някое друго желание!

— Да, една молба.

— Кажи ми я! Ако мога, с удоволствие ще я изпълня.

— Искам да те предупредя да се пазиш от Сантър.

— От Сантър ли? Та той е като жалка бълха спрямо Пида, сина на вожда Тангуа!

— Много си прав. Но човек трябва да се пази и от бълхата, за да не се загнезди в дрехите му. Чух, че сега живеел до тебе.

— Да, онази шатра беше празна.

— Тогава внимавай да не влезе в твоята! Изглежда, че има такова намерение.

— Пида ще го изхвърли навън!

— Това може да стане само ако дойде открито. Ами ако се промъкне тайно, без да го забележиш?

— Пида ще го забележи.

— Даже и ако не си в шатрата?

— Тогава вътре ще е моята жена и тя ще го изгони.

— Сантър се домогва до говорящата хартия, която ти взе.

— Няма да я получи.

— Надявам се. Би ли ми разрешил още веднъж да я погледна?

— Та нали си я гледал и чел!

— Но не цялата.

— Тогава ще ти дам да я видиш цялата, но не сега, защото вече се смрачава. Рано сутринта, щом се развидели. Пида ще ти я донесе.

— Благодаря ти. И още нещо: Сантър се домогва не само до говорящата хартия, ами и до пушките ми. Те са прочути и той много иска да ги притежава. В чии ръце се намират сега?

— В моите.

— Тогава пази ги добре!

— Пушките са скътани превъзходно. Даже и посред бял ден Сантър да влезе във вигвама ми, пак не би ги видял. Увих ги в две одеяла и ги поставих под моята постеля, за да не се навлажняват. Отсега нататък те ми принадлежат. Пида ще наследи твоята слава като собственик на карабина «Хенри», а за тази цел Поразяващата ръка ще му помогне.

— С удоволствие, стига да мога.

— Внимателно огледах пушките. Мога да стрелям с мечкоубиеца, но не и с карабината «Хенри». Ще ми покажеш ли, преди да умреш, как става зареждането й?

— Да.

— Благодаря ти. Можеше и да не ми издаваш тази тайна. Ако не ми я кажеш, карабината ще бъде безполезна за мен. Но понеже въпреки всичко си съгласен да ми я издадеш, то аз ще се погрижа до започването на изтезанията ти да бъде изпълнявано всичко, каквото пожелае сърцето ти.

Той си тръгна, без да знае каква надежда ми вдъхна.

Откровено казано, бях таил надежда, че ще мога да извлека някаква полза от присъствието на Пейн, Клей и Съмър. Макар че не изпитваха някакви приятелски чувства към мен, все пак като че ли те бяха длъжни да ми съдействат според силите си. Ако действително постъпеха така, все щеше да се предложи някой удобен случай да ми помогнат да се освободя от Дървото на смъртта. Веднъж само да видех ръцете си развързани, никой повече нямаше да може да ме задържи. Но за съжаление бях принуден да се откажа от подобни мисли. Поведението на Пейн ми доказа, че не можех да разчитам на тези хора.

И тъй бях предоставен сам на себе си. Но все пак трябваше да се намери някакъв начин да се избавя от мъчителната смърт. Веднъж да видех само ръката си свободна с нож в нея! Та това не беше невъзможно дори не беше трудно. Сетих се за Тъмнокосата. Изглежда, тя ми съчувстваше, а ми беше известно колко много бледолики са успявали вече да използват подобно съчувствие, за да избягат от плен. Не си бях правил тези сметки предварително, не затова бях попитал за името й, а после я бях заговорил! Тази мисъл ми мина през ума едва сега. Във всеки случай каквото и да станеше, трябваше да избягам! Да избягам, та ако ще и в последния миг, преди да ме завържеха за кола на мъчението, да се наложеше да прибягна и до най-отчаяното средство!

И ето че Пида дойде и ме помоли да му обясня как се стреля с моята карабина «Хенри»! Не можех и да мечтая за нещо по-хубаво. Ако искаше да му покажа как се държи пушката и изобщо как се борави с нея, той трябваше да ми развърже ръцете. После бързо щях да грабна ножа от пояса му, да разрежа ремъка на краката си и щях да бъда свободен в ръка с моята карабина с двадесет и пет изстрела! Вярно, че това беше рисковано начинание. Но нима рискувах нещо повече от живота си, който сега и бездруго бе заложен на карта?

Наистина, по-добре щеше да е, ако ми се предложеше удобен случай да се измъкна чрез хитрост, без да е необходимо да се излагам на куршумите и другите оръжия на червенокожите. Но засега все още нямаше изгледи за подобен случай. Може би по-късно щеше да ми се предложи. Все още имах време.

И тъй през нощта щях да лежа вързан. Около дървото в земята бяха забити шестнадесет кола — по четири на всяка една от четирите страни. Следователно бяха достатъчни за четирима пленници, а по разположението им разбрах по какъв начин връзваха хората. След като пленникът легнеше между тях, ръцете и краката му се завързваха за отделен кол. После той оставаше да лежи с разпънати ръце и разчекнати крака в едно наистина много неудобно положение, което едва ли даваше възможност за спане, но затова пък гарантираше на индианците, че дори и да нямаше пазачи, пленникът не можеше да избяга.

Четвърта глава На дървото на смъртта

Докато ми минаваха подобни мисли през главата, се беше смрачило и пред вигвамите започнаха да припламват огньове, на които индианките приготвяха вечерята. Тъмнокосата отново ми донесе ядене и вода. Сигурно беше придумала баща си да поиска разрешение от Тангуа. Но този път не разговаряхме. Само когато си тръгваше, аз й благодарих. После двамата ми пазачи бяха сменени с други двама индианци, които както и предишните не се държаха враждебно към мен. Попитах ги кога ще трябва да лягам между коловете, а те ми отвърнаха, че Пида щял да дойде, за да присъствува на преместването ми.

Но вместо младия вожд първо се появи друг индианец, който се приближи с бавна и горда крачка — Едно перо, бащата на Тъмнокосата. Той се спря пред мен, оглежда ме мълчаливо в продължение на около минута, а после нареди на пазачите:

— Нека моите братя се отдалечат и почакат, докато ги извикам! Искам да говоря с бледоликия.

Те се подчиниха незабавно. Следователно той трябваше да има много голям авторитет сред кайовите, макар и да не беше вожд. След като двамата си отидоха, Сус Хомаша седна пред мен и отново измина известно време, преди тържествено да подеме:

— Бледоликите живееха отвъд Голямата вода. Те имаха достатъчно земя. Но въпреки това дойдоха при нас, за да заграбят нашите планини, долини и равнини.

После той замлъкна. По индиански обичай тези негови думи представляваха увод, от който заключих, че искаше да разговаря с мен по някакъв важен въпрос. За какво ли можеше да става дума? Мисля, че се досещах. Навярно той очакваше сега отговор от мен, обаче аз не си отворих устата, тъй че след кратко мълчание продължи:

— Бледоликите бяха посрещнати гостоприемно от червенокожите мъже, но им се отплатиха за гостоприемството с кражби, разбойничества и убийства. Отново кратко мълчание.

— И в наше време единствената им цел е да ни измамят, да ни изтласкат все по-надалеч и ако това не им се удаде с хитрост, тогава използват насилие.

Пак мълчание.

— Когато някой червенокож мъж види бял, то той може да е сигурен, че пред него е застанал смъртен враг. Или може би има и такива бледолики, които не са наши врагове?

Добре разбрах към кого искаше да насочи разговора ни с тези уводни слова, а именно към моята личност, към самия мен. След като и сега не последва отговор от моя страна, той попита открито:

— Поразяващата ръка няма ли да ми отговори? Нима белите не постъпиха тъй с нас?

— Да, Едно перо има право — признах аз.

— Не са ли наши врагове?

— Ваши врагове са.

— А дали измежду тях има и такива, които не са тъй враждебно настроени към нас, както останалите?

— Срещат се и такива.

— Нека Поразяващата ръка ми назове някое име!

— Бих могъл да ти кажа не едно, а много имена, но се отказвам, понеже, ако си отвориш добре очите, ще видиш пред себе си един от тях.

— Виждам само Поразяващата ръка.

— Него имам предвид.

— Значи ти се смяташ за бял, който не се държи тъй вражески към нас като другите бледолики? А нима не си убивал и ранявал наши хора многократно?

— Да, но само когато съм бил принуден. Аз не съм, както ти се изрази, върл враг на индианците, а съм искрен приятел на червенокожата раса. Често съм го доказвал. Винаги когато съм имал възможност, съм подкрепял червенокожите и преди всичко съм ги защитавал срещу посегателствата на бледоликите. Ако искаш да бъдеш справедлив, няма как да не го признаеш.

— Едно перо е справедлив.

— Тогава ще продължа с моите доказателства. Спомни си за Винету! Ние двамата бяхме приятели и братя! Нима Винету не беше червенокож мъж?

— Беше, макар и наш враг.

— Апачът не беше ваш враг, ами самите вие го направихте такъв. Както обичаше своите апачи, той обичаше и всички индианци. Той се стремеше с всички да живее в мир и навсякъде да сее мир, обаче неговите червенокожи братя предпочитаха да се избиват и унищожават помежду си. Това беше и неговата голяма грижа, неговата мъка, която никога не му даваше покой. А аз мислех и чувствах също като него. Всички наши действия и постъпки са били последствие от нашата любов и съчувствие, които изпитвахме към червенокожата раса.

Говорих също тъй бавно и тържествено като Сус Хомаша. Когато замлъкнах, кайовът сведе глава и остана безмълвен няколко минути. После отново я вдигна и рече:

— Олд Шетърхенд каза истината. Сус Хомаша е справедлив и признава доброто, извършено даже от неговите врагове. Ако всички червенокожи мъже бяха като Винету, ако всички бледолики следваха примера, който им дава Олд Шетърхенд, тогава червенокожите и белите народи биха живели съвместно като братя, биха се обичали, биха си помагали и по земята щеше да има място за всички нейни чада. Но опасно е да даваш пример, който никой не иска да следва — Винету е мъртъв, улучен от вражи куршум, а Поразяващата ръка го очаква смъртта на кола на мъчението.

Сега вече той бе докарал разговора ни точно дотам, докъдето искаше. Сметнах, че е по-добре да не го улеснявам. Затова си замълчах. А той продължи:

— Поразяващата ръка е герой. Той ще трябва да изтърпи многобройни и големи изтезания. Нима ще достави на завистниците удоволствието да го видят безволев и слаб?

— Не. Ако ще трябва да умра, то ще посрещна смъртта открито като мъж, който заслужава честта да му бъде издигната гробница.

— Ако ще трябва да умреш? Нима не считаш смъртта си за сигурна?

— Не.

— Много си откровен!

— Нима трябва да те лъжа?

— Не. Обаче тази откровеност е опасна за теб!

— Олд Шетърхенд никога не е бил страхливец.

— Навярно се надяваш да избягаш?

— Да.

Този откровен отговор го смая още по-силно от предишния.

— Уф, уф! — изтръгна се от устата му и той вдигна и двете си ръце. — Досега са се отнасяли към теб снизходително. Ще трябва да бъдем по-строги към теб!

— Не се боя от строгостта ви, тя не ме плаши. Горд съм, че не премълчах пред теб истината.

— Само Поразяващата ръка може да има смелостта да каже толкова честно, че се кани да избяга. Това не е само храбро, а и дръзко!

— Не. Дръзкият човек действува или не съвсем благоразумно, или пък отчаяно, понеже повече няма какво да губи. А моята откровеност има основателна причина и преследва специална цел.

— Каква цел?

— Не мога да ти кажа, ти сам трябва да се досетиш.

Онова, което не биваше да му казвам, беше следното: той сигурно идваше да ме спаси, като ми предложеше дъщеря си за жена. Ако се съгласях, нямаше да ме убият, а щях да получа свободата си и заедно с нея — една млада жена, обаче трябваше да стана кайов. Не можех да приема тези условия. И тъй, виждах се принуден да отхвърля предложението на Едно перо, което не само щеше да го засегне страшно много, ами неминуемо щеше да го изпълни с жажда за мъст. За да избегна тази опасност, аз му казах най-открито, че не считам смъртта си за толкова неизбежна, колкото си мислеше той. Това трябваше да означава: не ми предлагай дъщеря си, защото ще се спася сам, без да ставам мъж на индианка! Ако разбереше този намек, щеше да си спести унижението, а пък аз — неговата омраза и отмъщение. И той се размисли, но за съжаление не си направи верния извод, защото каза с израз на лукаво презрение:

— Поразяващата ръка иска само да ни създаде грижи около себе си, макар и да знае, че не може да избяга. Той счита, че е под достойнството му да признае, че е загубен. Обаче не може да заблуди Сус Хомаша. Ти знаеш много добре, че си осъден да умреш.

— Знам много добре, че ще избягам! — опънах се аз.

— Ще бъдеш измъчван до смърт! — увери ме той.

— Ще се измъкна!

— Всяко бягство е невъзможно, защото, ако Сус Хомаша не мислеше, че е така, сам щеше да седне тук да те пази., И тъй, няма да избягаш, но все пак съществува една възможност да се избавиш от смъртта.

— Коя е тя? — попитах аз, тъй като явно не можех да го накарам да се откаже от идеята си.

— Да се избавиш с моя помощ.

— Нямам нужда от ничия помощ!

— Ти си много по-горд, отколкото мислех. Та кой отхвърля помощ, с която би могъл да спаси живота си?

— Онзи, който не се нуждае от помощ, понеже знае как сам да се спаси.

— Гордостта ти пречи да отстъпиш, предпочиташ да умреш, отколкото да дължиш някому благодарност. Но Сус Хомаша не иска благодарност. Неговото желание е да те види свободен. Ти знаеш, че Тъмнокосата е моя дъщеря, нали?

— Да.

— Тя изпитва голямо състрадание към теб.

— Тогава Поразяващата ръка трябва да е някой достоен за оплакване и окайване човек, но не и храбър воин. Та състраданието е направо обида!

Нарочно си послужих с този не съвсем любезен израз, за да отклоня индианеца от неговия план, обаче не успях. Той ме увери с кротък глас:

— Сус Хомаша не искаше да те обиди. Како Ото е слушала много да се говори за теб, още преди да те види. Тя знае, че Олд Шетърхенд е най-великият бял воин, и има голямо желание да те спаси.

— Това показва, че Тъмнокосата има добро сърце. Но е невъзможно да ме спаси.

— Не само че е възможно, ами е даже лесно. Ти познаваш всички обичаи на червенокожите мъже, обаче, изглежда, не си запознат с този обичай. Ти ще го използваш, понеже си казал на Тъмнокосата, че ти харесва.

— Не е вярно. Не го казах на нея.

— Но тя ми го призна. Моята дъщеря никога досега не ми е казвала някоя неистина.

— Тогава има объркване на лицата. Тъмнокосата ми донесе храна. После един от пазачите ме попита дали тя ми харесва и аз казах «да». Тъй беше.

— Това е едно и също. Във всеки случай ти е харесала. А знаеш ли, че онзи, който вземе някоя дъщеря на племето за жена, бива приет в племето и става негов член?

— Знам.

— Даже и ако преди това е бил враг на племето или негов пленник?

— Да.

— И че в такъв случай се опрощава неговата вина и му се подарява животът?

— Това ми е известно.

— Уф! Тогава разбираш, какво искам да ти кажа.

— Да, разбирам те.

— Тъмнокосата ти харесва, а и ти й харесваш. Искаш ли да я вземеш за жена?

— Не.

Настъпи дълбока, потискаща тишина. Не бе очаквал такъв отговор. Аз бях осъден на смърт, а тя беше едно от най-желаните момичета, дъщеря на един от най-видните воини на племето и въпреки това се отказвах от нея! Нима беше възможно? Най-сетне той попита кратко и недружелюбно:

— Защо не?

Можех ли да му кажа истинските причини? Че един образован европеец не може да погуби цялото си бъдеще, като се ожени за червенокожо момиче? Че на такъв човек бракът с индианка не е в състояние да му предложи онова, което трябва да му предложи един брак? Че Поразяващата ръка не е от онези негодници, които си взимат червенокожа жена само за да я зарежат след време и които доста често имат даже във всяко племе друга жена? Нима можех да му назова тези, а и много други причини, проумяването на които надхвърляше възможностите на неговия интелект? Не. Трябваше да изтъкна някаква причина, която той можеше да разбере, и ето защо отвърнах:

— Моят червенокож брат казва, че считал Поразяващата ръка за велик воин. Но, изглежда, това не е вярно.

— Вярно е.

— И въпреки всичко искаш да приема моя живот от ръката на една жена? Сус Хомаша би ли постъпил така?

— Уф! — възкликна той смаяно. После замълча. Изглежда, че тази причина поне донякъде му се струваше убедителна. След малко той ме попита: — Какво е мнението на Олд Шетърхенд за Сус Хомаша?

— Сус Хомаша е велик, храбър и опитен воин, на когото племето може да разчита и в бой, и край огъня на съвещанието.

— Ти би ли искал да бъдеш мой приятел?

— С най-голяма радост!

— А какво ще кажеш за Како Ото, моята най-млада дъщеря?

— Тя е най-милото и хубаво цвете между дъщерите на кайовите.

— Достойна ли е за някой мъж?

— Всеки воин, на когото разрешиш да я вземе за жена, може да се гордее с нея.

— Значи ти не я отблъскваш, защото презираш нея или мене?

— Далеч съм от подобна мисъл! Обаче Поразяващата ръка може да защитава живота си, може да се бие за него, но не може да го приеме от ръката на жена.

— Уф, уф! — закима той.

— Нима Поразяващата ръка трябва да направи нещо, което, щом се разчуе край лагерните огньове, ще накара всеки да сбърчи пренебрежително нос?

— Не.

— Нима трябва хората да казват за Поразяващата ръка: измъкна се от смъртта и се втурна в ръцете на една хубавичка млада индианка.

— Не.

— Не е ли мой дълг да отстоявам честта и доброто си име, даже и ако заради това сам се осъждам на гибел?

— Да, твой дълг е.

— Тогава ще разбереш защо съм принуден да отвърна на предложението ти с «не». Но аз ти благодаря, благодаря също и на твоята красива дъщеря. Иска ми се да можех да ви благодаря и по някакъв друг начин, а не само с думи.

— Уф, уф, уф! Олд Шетърхенд е истински мъж. Жалко, че трябва да умре! Онова, което му предложих, беше единственото средство за неговото спасение. Но разбирам, че един храбър воин не може да го приеме. Когато го кажа на моята дъщеря, и тя няма да му се сърди.

— Да, кажи й го! Страшно много съжалявам, ако тя си помисли, че съм отхвърлил предложението ти заради самата нея.

— Сега и тя ще те обича и уважава още повече, отколкото досега, и когато се изправиш на кола на мъчението и всички други се насъберат, за да видят мъките ти, тя ще седи със забулено лице в най-отдалечения и тъмен ъгъл на своята шатра. Хау!

След като подкрепи думите си с това възклицание, той се изправи и се отдалечи, без повече да споменава, че щял да застава сам на стража край мен. Когато си отиде, пазачите отново заеха местата си.

Слава богу, че всичко мина тъй щастливо! Тази работа бе като някой подводен риф, в който надеждата ми за спасение много лесно можеше да претърпи корабокрушение, защото, ако Едно перо се превърнеше в мой враг и предизвиках жаждата му за мъст, неговата бдителност щеше да бъде за мен по-опасна от която и да било друга пречка.

Скоро след това се появи Пида и аз трябваше да легна на земята. Вързаха ме между четири кола с разперени ръце и крака, но все пак ми дадоха за възглавница едно навито на руло одеяло, а с друго ме завиха.

Веднага щом Пида си отиде, при мен се появи друг посетител, на когото се зарадвах. Беше моят вран жребец, който дотогава бе пасъл наблизо, без да се присъединява към останалите коне. След като ме подуши и гальовно потърка глава в мен, той легна наблизо. Пазачите ми не го прогониха. Та нали конят не можеше да ме развърже и отвлече.

Верността на това животно бе за мен сега от голямо значение. Ако изобщо успеех да избягам, то това щеше да стане вероятно през нощта и ако конят ми постъпваше винаги както днес, да идва вечерта при мен, тогава нямаше да бъда принуден да се задоволявам с друг непознат за мен кон, нито пък да губя време и да се излагам на опасност, докато го търся.

Моите предположения се сбъднаха — не можах да заспя. Изпънатите ми ръце и крака започнаха да ме болят и изтръпнаха. Щом задремех, веднага пак се събуждах и за мен бе цяло избавление, когато се зазори и отново ме вързаха изправен за дървото.

Ако всичко това продължаваше много нощи подред, то въпреки хубавата храна физическото ми състояние сигурно щеше да се влоши. Но нищо не можех да кажа, защото би било срам и позор за Поразяващата ръка да се оплаква от безсъние.

Бях любопитен да видя, кой ли щеше да ми донесе закуската. Дали щеше да бъде Тъмнокосата? Едва ли, понеже бях отхвърлил предложението на баща й. Но все пак тя дойде. Не каза нито дума, само в очите й прочетох тъга без никаква следа от гняв.

Когато се появи Пида, за да види как съм, научих, че с един отряд от своите воини щял да ходи на лов и да се върне чак следобед. Малко по-късно забелязах как индианците препуснаха в откритата прерия. Изминаха няколко часа и ето че между дърветата се показа Сантър. Водейки за юздите оседлания си кон и преметнал пушката си през рамо, той се насочи право към мен.

— Мистър Шетърхенд, аз също отивам на лов и считам за свой дълг да ти го съобщя — започна той. — Вероятно ще срещна нейде из прерията Пида, който е тъй благосклонен към теб, а пък мен толкоз малко може да понася.

Изглежда, че очакваше някакъв отговор, но се престорих сякаш нито съм чул, нито пък видял.

— Да не би да си оглушал, а?

Пак никакъв отговор.

— Съжалявам, че си оглушал. Жалко не само за тебе, ами и за мен!

— Изчезвай, негоднико! — изругах го аз.

— О, значи можеш да говориш, само дето не чуваш, а? Жалко, страшно жалко! Исках да те питам нещо.

Той ме погледна нахално в очите. При това лицето му имаше някакво особено, бих казал сатанинско тържествуващо изражение. Бях сигурен, че таеше нещо.

— Да, искаше ми се нещичко да те попитам — повтори той. — Мистър Шетърхенд, ще се зарадваш, ако ми чуеш въпроса.

Сантър ме погледна очаквателно, за да види дали щях да му кажа нещо. След като не продумах, той се засмя:

— Ха-ха-ха-ха, ама че сцена! Прочутият Олд Шетърхенд вързан за Дървото на смъртта, а пред него подлецът Сантър като свободен човек! Но, сър, ще последва нещо много по-хубаво. Може би ти е позната някаква гора, хмм, да, нещо като борова гора или Инделче-чил, а?

При тази дума дъхът ми почти секна. Та тя се споменаваше в завещанието на Винету! Ако погледите можеха да убиват, Сантър щеше да падне мъртъв на земята.

— Ах, той ме е зяпнал тъй, сякаш вместо очи на главата си има ками! — засмя се той. — Да, да, както съм чувал, такива гори се намирали!

— Мерзавецо, откъде си научил това име? — изскърцах със зъби.

— Откъдето съм научил и Тзе-шош. Може би я знаеш и нея?

— By Jove! Аз ще…

— Чакай малко, чакай! — прекъсна ме той. — Ами що за чудо е пък това «Деклил-то» или както се казваше там? Бих искал…

— Гад такава! — извиках, не, изкрещях, не, изревах аз. — Ти си отмъкнал листовете, които…

— Да, взех ги! — прекъсна ме той със сатанински триумфиращ кикот.

— Обрал си Пида!

— Глупости! Само прибрах онова, което си беше мое. Нима това се нарича обир? Да, листовете са в мен, заедно с опаковката и всичко останало.

— Дръжте го! Заловете го! — закрещях на пазачите, изгубил самообладание.

— Да ме задържат ли, мене! — изсмя се той и бързо се метна на седлото. — Нека се опитат!

— Не го пускайте да си отиде! — изревах аз. — Ограбил е Пида! Сантър не бива да избяга…

Думите ми бяха задушени от усилията, които положих, за да се отскубна от дървото. Сантър препусна в галоп. Пазачите ми скочиха на крака, но само се зазяпаха подир него неразбиращо, без да предприемат каквото и да било. Завещанието на Винету! Последната воля на червенокожия ми брат бе отвлечена! Крадецът вече бясно препускаше през откритата прерия и никой не си помръдваше пръста да го преследва!

Бях като умопобъркан и не преставах с всичка сила да опъвам ремъка, с който ми бяха вързани ръцете за дървото. Изобщо не помислях, че е невъзможно да бъде разкъсан, а дори и да се беше скъсал, пак нямаше да мога да се помръдна, защото краката ми също бяха вързани. Не усещах даже болките в китките на ръцете си. Дърпах, дърпах и крещях… и ето че внезапно политнах към земята с главата надолу. Ремъкът се беше скъсал.

— Уф, уф! — възкликнаха пазачите. — Олд Шетърхенд се освободи!

Те протегнаха ръце към мен, за да ме задържат.

— Пуснете ме, пуснете ме! — ревях аз. — Изобщо нямам намерение да бягам, искам само да преследвам Сантър и да го заловя!

Той обра Пида!

Виковете ми вдигнаха на крак цялото село. Всички се затичаха към мен, за да ме усмирят. Това им се удаде сравнително лесно, защото краката ми все още бяха вързани, а към мен се протегнаха десетки ръце. Но докато се видя отново със здраво вързани ръце за дървото, на мен не ми се размина без градушка от удари, а на тях без синини и цицини.

Индианците започнаха да се разтриват там, където ги бях ударил, но изобщо не изглеждаха разгневени, а само даваха израз на удивлението си, че бях разкъсал ремъка.

— Уф, уф, уф… освободил се е… просто да не повярваш! Подобни възгласи на учудване се разнасяха, а аз едва сега усетих болките в китките си. Те кървяха, защото, преди да се скъса, ремъкът се беше врязал в месата ми чак до костите.

— Какво сте се изправили тук и сте ме зяпнали! — сопнах се на индианците. — Още ли не сте разбрали какво ви казах? Сантър ограби Пида. Бързо на конете! Върнете Сантър!

Но никой не ме послуша. Бях просто извън себе си от ярост и продължих да крещя, докато най-сетне дойде един, който, изглежда, бе по-разбран от останалите. Беше Едно перо. Разбута зяпачите, пристъпи към мен и попита какво се е случило. Обясних му.

— Значи говорящата хартия принадлежи вече на Пида? — осведоми се той съвсем излишно.

— Разбира се, разбира се! Та нали и ти беше там, когато тя му бе присъдена!

— И ти си съвсем сигурен, че Сантър е избягал с нея и няма намерение да се върне?

— Да, да!

— Тогава трябва да питаме Тангуа какво да предприемем, защото той е върховен вожд.

— Питайте го, нямам нищо против, питайте го! Само не се бавете, а бързайте, бързайте!

Обаче Едно перо все още не се помръдна, понеже забеляза на земята скъсания от мен ремък, наведе се, разгледа го, поклати глава и попита стоящия най-близо до него червенокож:

— Този ремък ли е скъсал?

— Да.

— Уф, уф! Да, наистина е Поразяващата ръка! И този мъж трябва да умре! Защо не е червенокож воин, не е кайов, а е бледолик!

Едва сега той тръгна, като взе ремъка със себе си. С изключение на пазачите всички останали го последваха.

Разтреперан, целият изгарян от нетърпение, аз зачаках кога ще започне преследването на крадеца. Но нищо подобно не стана! Не след дълго спокойствието в живота на селото се възстанови. Това можеше да ме накара да полудея. Помолих пазачите ми да се осведомят какво е решението. Но те не биваше да напускат поста си. Извикаха един друг индианец. Чрез него научих, че Тангуа бил забранил преследването. Говорящата хартия нямала за тях никакво значение, понеже Пида не можел да я прочете и използва.

Можете да си представите моята възбуда, моя яд, не, по-точно казано гняв. Скърцах зъби така, че пазачите ми разтревожено вдигаха погледи към мен. Замалко пак щях да се отскубна от дървото въпреки болките, които ми причиняваха ремъците. Буквално стенех от ярост. Но какво ли можеше да ми помогне всичко това? Нищо, абсолютно нищо! Трябваше да се примиря. Най-сетне проумях този факт и се принудих да си навлека поне маската на външно спокойствие.

Изминаха около три часа, когато чух някакъв женски глас силно да вика. Преди време бях забелязал, че Тъмнокосата излезе от шатрата си и отиде нанякъде, но не й обърнах особено внимание. Ето че тя се върна тичешком, като силно крещеше, изчезна във входа на вигвама и се появи заедно с баща си, който също тъй силно викайки, се затича нанякъде с нея. Всички, които се намираха наблизо, хукнаха подир тях. Сигурно се беше случило нещо важно!

Може би имаше някаква връзка с откраднатото завещание на Винету!

Не измина много време и ето че Едно перо се появи, тичайки право към дървото, на което бях завързан. Още отдалеч ми извика:

— Поразяващата ръка разбира от всичко. Дали е и лекар?

— Да — заявих с надеждата, че ще ме отведат при някой болен, а в такъв случай трябваше да ме развържат.

— Значи можеш да лекуваш болни?

— Да.

— Но не и да връщаш живота на мъртви?

— Умрял ли е някой?

— Да, дъщеря ми.

— Дъщеря ти ли? Тъмнокосата? — попитах изплашен.

— Не, сестра й, жената на младия вожд Пида. Лежеше вързана на земята и не помръдваше. Жрецът я прегледа и каза, че е умряла, убита от Сантър, крадецът на говорящата хартия. Олд Шетърхенд ще й върне ли живота?

— Заведи ме при нея!

Веднага ме развързаха от дървото. После ми вързаха ръцете а също и краката, но така, че да можех да пристъпвам, обаче не и да избягам. Преведоха ме през селото и стигнахме до вигвама на Пида. Бях много доволен, че имах възможност да огледам тази шатра и нейното разположение, понеже в нея се намираха моите пушки. Мястото наоколо гъмжеше от червенокожи мъже, жени и деца, които почтително ми направиха път да мина.

Заедно с Едно Перо влязохме в шатрата, където Тъмнокосата и някакъв възрастен грозен тип клечаха край лежащия на земята мним труп. Този старик беше жрецът. Щом ме видяха да влизам, и двамата се надигнаха. Незабелязано погледът ми обходи помещението. Аха, ей там, вляво, се намираше моето седло заедно с одеялото, на един от страничните пръти на вигвама висяха револверите ми, а над Тях в кола бе забит ловджийският ми нож! И тези вещи бяха присвоени от собственика на шатрата. Човек лесно може да си представи радостта ми, като ги видях.

— Нека Олд Шетърхенд погледне мъртвата и види дали ще може отново да я съживи! — помоли ме Едно перо.

Веднага коленичих и с вързаните си ръце прегледах жената. Едва след известно време установих, че кръвообращението й още не беше спряло. Баща й и сестра й не откъсваха от мен изпълнените си със страх и напрежение погледи.

— Мъртва е и никой човек не може да събуди мъртвец — заяви жрецът, който не беше забелязал слабите признаци на живот в тялото на изпадналата в безсъзнание жена.

— Поразяващата ръка може — казах категорично.

— Ти можеш? Ти? — попита бързо Едно перо зарадван.

— Събуди я, о, събуди я! — замоли се Тъмнокосата, слагайки и двете си ръце на рамото ми.

— Да, мога и ще го направя — повторих аз, — но ако искаме животът й да се завърне, трябва да ме оставите при мъртвата сам.

— Значи да излезем навън, тъй ли? — попита баща й.

— Да.

— Уф! Знаеш ли какво искаш?

— Какво? — попитах аз, макар че много добре знаех.

— Тук са оръжията ти. Вземеш ли ги, ти си свободен. Ще ми обещаеш ли да не ги докосваш?

Човек лесно може да си представи, колко трудно ми беше да отговоря. С ножа можех да срежа ремъците. Вземех ли после револверите и карабината «Хенри», тогава много ми се искаше да видя безумния смелчага, който щеше да рискува да посегне на мен! Но не! В подобен случай лесно можеше да се стигне до сражение, а по възможност ми се искаше да го избегна. Освен това ми беше противно да използвам за такава цел припадъка на една жена.

Обаче още в същия миг ми дойде друга спасителна мисъл. Върху една опъната кожа, където обикновено жените работеха, видях различни инструменти като шила, игли и други подобни, между които имаше две-три малки ножчета, каквито индианките използват за разпарянето на шевове, правени с дебели здрави животински жили. Тези малки тънки остриета обикновено режат като бръснач. За да се освободя, имах нужда само от едно такова ножче. Ето защо спокойно заявих:

— Обещавам. А за да бъдете съвсем сигурни, можете да изнесете оръжията навън!

— Не, не е необходимо. Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума. Но това не е достатъчно.

— А какво още?

— Тъй като вече се освободи от Дървото, ти би могъл да избягаш без оръжията си по някакъв друг начин. Ще ми обещаеш ли сега да не го правиш?

— Да.

— Отново да се върнеш при Дървото на смъртта и да се оставиш да те вържат на него?

— Давам ти думата си!

— Тогава излезте с мен навън! Поразяващата ръка не е лъжец като Сантър. Можем да му имаме доверие.

След като индианците напуснаха шатрата, първата ми работа беше да пъхна в левия ръкав на ризата си едно от онези ножчета. После се залових с жената.

Мъжът й бе отишъл на лов. Сантър се беше възползвал от това, за да се вмъкне при нея. Оттогава бе изминало вече доста време, а тя продължаваше да лежи в безсъзнание. Не можеше да е само припадък, причинен от уплахата, а тя беше изгубила съзнание по-някаква друга по-сериозна причина. Опипах главата й и усетих, че в областта на шева между двете теменни кости има голяма подутина. Щом я натиснах, жената издаде болезнен стон. Продължих да натискам това място, докато тя отвори очи и ме погледна отначало втренчено, но после прошепна едва чуто името ми: Олд Шетърхенд!

— Познаваш ли ме? — попитах я.

— Да.

— Ела на себе си! Недей да губиш пак съзнание, иначе ще умреш! Какво се случи?

Предупреждението ми, че е възможно да умре, има добро въздействие. Тя положи усилия да се съвземе, с моя помощ се изправи в седнало положение и сложи двете си ръце върху главата, която я болеше.

— Бях сама. Белият човек влезе и поиска амулета. Не му го дадох и той ме удари.

— Къде се намираше амулетът? Няма ли го сега?

Жената погледна към един от прътите и макар и с отпаднал глас изплашено възкликна:

— Уф! Няма го! Той го е взел! Когато ме удари, паднах в несвяст. След това вече нищо не помня.

Едва сега се сетих как днес Сантър се беше похвалил пред мен, че бил прибрал листовете заедно с опаковката и всичко останало. Следователно бе взел завещанието на Винету, поставено от Пида в торбичката му с неговия амулет. И така амулетът на младия вожд Пида бе откраднат — една почти непоправима загуба! Той трябваше да направи всичко възможно да си го възвърне.

— Имаш ли достатъчно сили, за да останеш будна? Или пак ще изпаднеш в несвяст — попитах я аз.

— Няма да припадна — заяви жената.

— # Благодаря ти! Ти ми възвърна живота.

Тогава аз станах и отметнах кожата на входа. Бащата и сестрата стояха наблизо, а по-далеч настрани бяха жителите на селото.

— Влезте! — подканих двамата. — Мъртвата оживя.

Не е необходимо да казвам каква радост предизвикаха тези думи. Бащата и дъщерята, а по-късно и всички други кайови, бяха убедени, че съм извършил истинско чудо. Нямах никакво основание да им възразявам. Наредих да й правят компреси и им показах как става това.

Колкото голяма беше радостта им, толкова голяма бе после и яростта им, предизвикана от изчезването на амулета. Съобщиха на Тангуа тази лоша вест и той най-сетне изпрати отряд воини да преследват разбойника, както и няколко вестоносци, за да търсят Пида. Едно перо отново ме отведе при Дървото на смъртта и ме завързаха за него. Той не можеше да ме нахвали и буквално преливаше от благодарност, макар и в индиански стил.

— Ще ти подготвим много по-големи изтезания на кола на мъчението, отколкото бяхме предвидили — увери ме той. — Ще страдаш като никой друг досега, за да бъдеш най-знатният и велик човек между всички бледолики във Вечните ловни полета, получили разрешение да се преселят там.

«Много благодаря», помислих си аз, но гласно казах:

— Ако веднага бяхте тръгнали да преследвате Сантър, както ви казах, щяхте да го плените. Сега обаче вероятно ще се изплъзне!

— Ще го заловим! Дирята му сигурно ще е ясна.

— Де да можех аз да тръгна по следите му!

— Ами че можеш!

— Аз? Та нали съм пленен и вързан!

— Ще те пуснем да тръгнеш с Пида, ако обещаеш, че ще се върнеш с него, за да те измъчваме. Кажи, ще го направиш ли?

— Не. Щом ще трябва да умра, тогава предпочитам да е колкото може по-скоро. Вече губя търпение.

— Да, знам, ти си герой и сега това се потвърждава, защото само един герой може да изговори такива думи. Всички ние съжаляваме, че не си кайов!

Той си отиде, а аз бях достатъчно тактичен, за да не му кажа, че неговото съжаление не намира никакъв отклик в моето сърце. Нещо повече, имах намерението още през нощта да напусна всички мои почитатели, и то без да им кажа «сбогом».

Пида бе бързо намерен и се появи в селото в галоп на гърба на кон, целият плувнал в пот. Най-напред той влезе в шатрата си, после отиде при баща си, а след това дойде при мен. Външно изглеждаше спокоен, обаче сигурно полагаше големи усилия, за да прикрие възбудата си.

— Поразяващата ръка е събудил от смъртта моята жена, която обичам, и я е върнал към живота — поде той. — Аз му благодаря. Той знае всичко, което се е случило, нали?

— Да. Как е жена ти?

— Главата я боли, но водата я облекчава. Скоро ще оздравее. Но моята душа е болна и за нея няма да се намери лек, докато не си възвърна амулета.

— Защо не ме послушахте!

— Поразяващата ръка винаги има право. Ако нашите воини поне днес се бяха вслушали в думите му и веднага бяха тръгнали да преследват бандита, то Сантър навярно щеше да бъде вече тук.

— Пида ще започне преследването, нали?

— Да. Трябва да бързам и дойдох при теб само да се сбогуваме. Ето че смъртта ти отново се отлага, въпреки че много си искал бързо да умреш, както научих от Едно перо. Налага се да чакаш, докато се върна.

— С удоволствие.

Отговорът ми бе наистина искрен, но той го възприе според своите си схващания и се опита да ме утеши:

— Не е хубаво човек да гледа толкова дълго смъртта в очите, но съм заповядал през това време да бъде направено всичко възможно, за да ти е по-леко. А ако се съгласиш с онова, което ще ти предложа, тогава ще ти стане още по-леко.

— Какво е то?

— Искаш ли да яздиш заедно с Пида?

— Да.

— Уф! Това е добре, защото в такъв случай залавянето на крадеца е съвсем сигурно. Веднага ще те развържем и ще ти дадем оръжията.

— Чакай, още не! Имам условия.

— Какви условия?

— Да тръгна с теб като свободен човек.

— Уф! Невъзможно е.

— Тогава оставам тук.

— Но ти ще си свободен, докато не сме в селото, а после ще се върнеш с мен и пак ще бъдеш наш пленник. Нищо друго не искаме от теб освен думата ти, че по пътя няма да избягаш.

— Значи ще ме вземете с вас само защото на мен не може да ми убегне никоя следа, така ли? Оставам тук. Поразяващата ръка не иска да го използват като копой.

— Няма ли да промениш решението си!

— Не.

— Помисли си добре! В такъв случай е възможно да не заловим крадеца на моя амулет.

— Би било лошо за теб. Пожелая ли да го заловя, на мен сигурно няма да се изплъзне. Но нека всеки сам си търси онова, което са му откраднали.

Той поклати неразбиращо и разочаровано глава, след което ме увери:

— Пида щеше да те вземе с удоволствие със себе си и така да ти благодари, загдето възвърна живота на жена му. Той не е виновен, че не искаш.

— Ако ти действително имаш намерение да ми благодариш, тогава можеш да ми изпълниш едно желание.

— Кажи го!

— Взех да се замислям за тримата бледолики, които дойдоха тук заедно със Сантър. Къде се намират сега?

— Все още са в шатрата си.

— Свободни ли са?

— Не. Вързани са. Те са приятели на човека, който открадна амулета на Пида.

— Но те са невинни.

— И те тъй казват, обаче Сантър е вече наш враг, а приятелите на моите врагове са мои неприятели. Ще бъдат вързани на Дървото на смъртта, за да умрат с тебе!

— Но аз те уверявам, че не са знаели абсолютно нищо за престъплението на Сантър!

— Това не ни засяга. Да се бяха вслушали в думите ти! Пида знае, че си ги предупредил.

— Нека Пида, младият, храбър и благороден вожд на кайовите, чуе какво ще му кажа: осъден съм да умра от мъчителна смърт, но не съм молил да бъда пощаден. За тях обаче те моля.

— Уф! И как гласи молбата ти?

— Пусни на свобода тримата бледолики!

— Пида да ги остави да си отидат заедно с конете и оръжията си? Как може да го стори?

— Пусни ги на свобода заради жена си, която обичаш, както ми заяви!

Той извърна глава. Дълго в него се води душевна борба, но после пак ме погледна и каза:

— Поразяващата ръка не е като другите бледолики, изобщо не е като другите хора. Човек не може да го разбере. Ако се беше молил за себе си, може би щяхме да му дадем възможност да се изплъзне от смъртта. Бихме му разрешили да се бие за живота си срещу нашите най-смели и силни воини. Но той не желае да му подаряваме нищо, а се моли за други хора.

— Така е и даже повтарям молбата си.

— Е, добре, ще ги освободим, обаче в такъв случай и аз имам едно условие.

— Кажи го.

— На теб самия няма да ти бъде опростено нищо, ама съвсем нищо! Вече нямаш право да очакваш благодарност за спасяването на жена ми. Ние сме квит.

— Добре. Квит сме! — потвърдих аз.

— Тогава ей сега ще освободя тримата. Но нека бъдат засрамени. Те не ти повярваха и не се вслушаха в думите ти, нека дойдат при тебе и ти благодарят. Хау!

С тези думи той ми обърна гръб и аз видях да отива към шатрата на баща си, който трябваше да научи какво ми беше обещал неговият син. Малко по-късно Пида отново излезе и изчезна между дърветата. Когато се върна, по петите му го следваха тримата бели, яхнали конете си. Направи им знак да се приближат до мен, но самият той не се присъедини към тях.

Пейн, Клей и Съмър отправиха конете си към мен. Физиономиите им бяха страшно гузни.

— Мистър Шетърхенд — започна първият от тях, — чухме какво се е случило. Наистина ли е чак толкова ужасно нещо, ако някой път изчезне такава стара торбичка заедно с амулета?

— Този въпрос потвърждава мнението ми, че си нямате никаква представа от Дивия Запад. Изгубването на амулета е най-страшното нещо, което може да се случи на някой индиански воин.

Би трябвало да го знаете.

— Well! Значи затова Пида беше толкова разгневен и затова ни вързаха. Тежко и горко на Сантър, ако го заловят.

— Заслужил си го е. А сега разбрахте ли, че е искал само да ви измами?

— Нас ли? Нима ни засяга нещо амулетът, с който той изчезна?

— Страшно много! Защото в торбичката на амулета се намираха и листовете, които той тъй много искаше да притежава.

— А каква връзка има между листовете и нас?

— Те съдържат точното описание на мястото, където е скрито златото.

— Hang it all! Наистина ли?

— Разбира се!

— Но тогава и вие знаете мястото! Мистър Шетърхенд, кажете ни го! Ще яздим подир този негодник и ще му отнемем златото изпод носа!

— За тази цел вие, първо, не сте подходящите хора, и второ, досега не ми вярвахте, тъй че не е необходимо да ми вярвате отсега нататък. Сантър ви е влачил със себе си само като хрътки, които е трябвало да му помагат да вдигне златната лисица от бърлогата й. След това е щял да ви застреля като пилци. Вече не му трябвате, а на него не му е нужно да ви накара завинаги да онемеете, понеже при бягството си е разчитал, че индианците ще се отнесат към вас като към негови съдружници.

— Zonds! Значи действително само на вас дължим живота си? Пида ни го каза.

— Навярно тъй ще да е. Бяха решили да умрете заедно с мен на кола на мъчението.

— И вие измолихте да ни пуснат? А за себе си не направихте нищо? Ами какво ще стане с вас?

— Ще ме измъчват. Нищо друго.

— До смърт?

— Да.

— Страшно съжаляваме, сър! Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин?

— Благодаря, мистър Пейн! За мен всяка помощ е напразна. Спокойно си вървете по пътя и щом се срещнете с хора, можете да им кажете, че Олд Шетърхенд вече не е жив, а е приключил житейския си път на кола на мъчението при кайовите.

— Дяволски тъжна новина! Щеше ми се да можех да им разкажа нещо по-хубаво за вас!

— Щяхте да имате такава възможност, ако не ме бяхте излъгали на Мъгуърт Хилс. Вие сте виновни за моето пленяване и моята смърт, която ще бъде страшна и безмилостна. Правя ви този упрек с пожеланието да ви буди посред сън. А сега си вървете!

От смущение той не знаеше какво да отговори. Още по-малко знаеха Клей и Съмър, които изобщо не си отвориха устата, тъй че тримата счетоха за най-уместно да си оберат крушите. Всъщност никой от тях не ми благодари, но все пак донейде се отсрамиха, като след известно разстояние се спряха и обърнаха към мен опечалените си физиономии.

Още не бяха изчезнали от погледа ми, когато и Пида тръгна на път, но без повече да ми обърне някакво внимание. И имаше пълно право, защото нали вече бяхме квит. Мислеше, че при завръщането си ще ме завари все още тук, вързан за дървото, а аз пък бях убеден, че ако той не се отделеше от следата на Сантър, щях пак да се срещна с него или край Рио Пекос, или южно от Рио Хила на Сиера Рита. Кой щеше да се окаже прав — той или аз?

Когато Тъмнокосата ми донесе обяда и попитах за състоянието на сестра й, научих, че болките й били почти изцяло минали. Доброто момиче ми поднесе толкова много месо, че не успях да го изям, а преди да си тръгне, ме погледна състрадателно с насълзени очи. Разбрах, че има да ми казва нещо, но се бои да започне да говори без моята подкана. Ето защо я окуражих:

— Моята млада сестра иска да ми съобщи нещо. Желая да го чуя.

— Поразяващата ръка не постъпи правилно — започна тя с видимо колебание.

— Защо?

— Защото не тръгна с Пида.

— Нямах основания за това.

— А може би великият бял ловец все пак имаше основания. Достойно е да се умре без стон на кола на мъчението, обаче Тъмнокосата мисли, че е още по-хубаво да се живее достойно.

— Разбира се, но нали трябваше пак да се върна като пленник и въпреки всичко да умра.

— Пида бе принуден да постави това условие, но може би щеше да стане иначе. Навярно по време на ездата щеше да разреши на Поразяващата ръка да бъде негов приятел и брат и да изпуши с него лулата на мира.

— А един приятел и брат, с когото си пушил калюмета, никога не се оставя да умре на кола на мъчението. Нали това искаш да кажеш?

— Да.

— Права си. Обаче имам свое собствено мнение по въпроса. Ти много би желала да остана жив, нали?

— Да — призна си тя искрено. — Нали възвърна живота на сестра ми.

— Тогава не се тревожи чак толкова за мен! Поразяващата ръка винаги знае какво прави.

Тя се загледа замислено към земята, после хвърли скришом поглед към пазачите и направи нетърпеливо движение с ръка. Разбрах я. Искаше да говори с мен за бягството ми, а не биваше. Когато отново вдигна очи към мен, аз й кимнах усмихнато.

— Погледът на моята сестра е ясен и бистър. Поразяващата ръка може да надникне чак в сърцето й. Той разбра мислите й.

— Наистина ли?

— Да, и скоро те ще станат действителност.

— Дано бъде тъй, както казваш! Тъмнокосата много ще се радва.

Този кратък разговор й облекчи сърцето и й вля нова смелост. По време на вечерята тя отиде още по-далеч. Тогава както и вчера вече горяха огньовете, но под короните на дърветата бе тъмно. Беше застанала съвсем близо до мен, понеже ми поднасяше с ножа късчетата месо. Изведнъж тя многозначително ме настъпи по крака, за да насочи вниманието ми към следващите си думи, и попита:

— Останаха само още няколко парченца, а Поразяващата ръка едва ли се е наситил. Иска ли да получи още нещо? Ще му го донеса.

Пазачите не отдадоха никакво значение на тези думи, но аз разбрах мислите й. Трябваше да й дам някакъв отговор, който, разбира се, да засяга преди всичко яденето, но при това тя искаше да спомена и предмета, от който имах нужда, за да мога да избягам.

Щеше да ми го донесе, както вече бе споменала.

— Моята сестра е много добра — отвърнах аз, — благодаря й. Обаче съм сит и имам всичко, от каквото се нуждая. Как е жената на младия вожд на кайовите?

— Болките намаляват все повече и повече, но продължава да слага вода на главата си.

— Много добре. Тя има нужда от грижи. Кой стои при нея?

— Аз.

— И тази вечер ли?

— Да.

— И през нощта трябва някой да остане при нея.

— Ще остана до сутринта.

Гласът й потрепера. Беше ме разбрала.

— До сутринта? Тогава пак ще се видим.

— Да, тогава пак ще се видим!

Тя си тръгна. На пазачите не им бе направил впечатление двусмисленият ни разговор.

При бягството си аз непременно трябваше да отида в шатрата на Пида, за да си взема нещата. След сегашния ми разговор с Тъмнокосата бях убеден, че тя щеше да бъде там и да ме очаква. Това ме радваше, но същевременно будеше в мен оправдани опасения. Ако в присъствието на двете сестри вземех оръжията си и всички други мои вещи от шатрата, без съмнение на следващото утро двете индианки щяха да бъдат посрещнати с най-тежки упреци. За да не ме издадат, трябваше да стоят тихо и кротко, докато дългът им изискваше да викат за помощ. Как ли бе възможно да се превъзмогне това раздвоение? Единствено, ако двете сестри доброволно се оставеха да ги вържа. Изчезнех ли веднъж, после можеха да крещят колкото си искат и ако ги попитаха, щяха да кажат, че внезапно съм нахлул в шатрата и съм ги вързал. Не ме тревожеше въпросът дали и сестрата на Тъмнокосата щеше да се съгласи на това. Та нали вярваше, че съм й спасил живота!

В главата ми имаше и една друга мисъл, която за съжаление не ми даваше тъй лесно покой — дали карабината ми «Хенри» бе все още тук? Мислех си «не е», понеже на Пида му бе известна стойността на тази пушка и я бе взел със себе си, а от друга страна «тук е», тъй като той не можеше да си служи с нея и ако бе имал намерение да я използва при преследването на Сантър, сигурно, преди да тръгне, щеше да поиска да му покажа как се борави с нея. Кое от двете предположения беше вярно, първото или второто? Трябваше да изчакам. Ако беше взел карабината, тогава най-напред щях да бъда принуден да си я възвърна, а после да преследвам Сантър.

Ето че дойде време за смяна на двамата пазачи. Едно перо доведе новите стражи. Той бе сериозен, но дружелюбен към мен. Собственоръчно ме развърза, понеже мислеше, че другите не биха обърнали особено внимание на дълбоките рани на моите китки. Легнах между четирите кола, при което с дясната ръка скришом измъкнах малкото ножче от левия си ръкав. После протегнах лявата си ръка, за да обвия ремъка около китката й. След като това стана и вече трябваше да завържат ръката ми за кола, се престорих, сякаш ремъкът се е врязал болезнено в раната, и с бързо движение притиснах ръката си до устните. В същото време с дясната ръка тикнах острието между китката и ремъка и почти го разрязах.

— Внимавай! — тросна се Едно перо на червенокожия, който ме връзваше. — Засегна раната. Олд Шетърхенд не бива да бъде измъчван още отсега!

След това пуснах ножчето в тревата, като добре запомних мястото, където падна, за да мога по-късно да се добера до него с лявата си ръка. После ми вързаха десницата, а сетне дойде ред и на краката. Също както и вчера ми дадоха две одеяла — едното поставиха под главата ми, а с другото ме покриха. Накрая Сус Хомаша направи следната забележка:

— Днес Поразяващата ръка сигурно няма да може да избяга. С тези рани на китките си няма да разкъса ремъците.

След тези думи той се отдалечи, а двамата пазачи седнаха на земята пред краката ми.

Има хора, които едва могат да овладеят вълнението си пред толкова важни мигове, а аз точно тогава съм винаги спокоен, по-спокоен от обикновено. Измина час, а след него и още един. Огньовете угаснаха, само огънят пред вигвама на Тангуа продължаваше да гори. Стана хладно и моите пазачи присвиха колене към телата си. Обаче това положение бе неудобно, тъй че накрая легнаха на земята с глави към мен. Настъпи времето да действувам. След внимателно, но здраво дръпване левият ремък, който бе почти прерязан, се скъса. Ръката ми бе свободна. Раздвижих я и затърсих ножчето. Скоро успях да го намеря. После извъртях тялото си надясно, нещо, което допреди малко ми беше невъзможно, под одеялото протегнах лявата си ръка до китката на дясната и разрязах ремъка. И двете ми ръце бяха свободни! Почувствувах се спасен!

А сега краката! Но как? За да ги достигна с ръце, трябваше не само да се изправя в седнало положение, ами и съвсем да се наведа напред. В такъв случай щях да се надвеся едва ли не над главите на двамата индианци. Дали бяха нащрек? Раздвижих се насам-натам, но те не помръднаха. Дали спяха?

Каквото и да беше положението, нямах друг избор. По-добре да действувам бързо, отколкото късно! Отметнах одеялото, изправих се седнал и се приведох напред. Наистина, индианците спяха! Две бързи рязвания с ножчето и бях свободен! Два също тъй бързи юмручни удара по главите на пазачите и те изпаднаха в безсъзнание. Завързах ги с четирите разрязани ремъка, откъснах от одеялото две парчета от ъглите и ги натъпках в устите им, за да не могат да викат, като се съвземат. За моя радост видях, че конят ми и днес лежеше наблизо. Изправих се и протегнах крайниците си. Какво приятно чувство! След като ръцете ми си възвърнаха своята гъвкавост, аз легнах на земята и запълзях от дърво на дърво, от шатра на шатра. В селото нищо не се помръдваше и успях безпрепятствено да се добера до вигвама на Пида. Вече се канех безшумно да отметна одеялото на входа, когато откъм лявата си страна долових шум. Ослушах се напрегнато. Приближаваха се предпазливи крачки и близо до мен изникна и спря женска фигура.

— Тъмнокоса, ти ли си? — едва прошепнах аз.

— Олд Шетърхенд? — отвърна ми с въпрос. Изправих се и рекох:

— Не си в шатрата. Защо?

— Вътре изобщо няма човек, за да не ни ругаят утре сутринта. Сестра ми е болна, трябва да се грижа за нея и ето защо я отведох във вигвама на баща ни.

О, женска хитрост!

— А оръжията ми още ли са там? — попитах аз.

— Да, където бяха и през деня.

— Тогава видях само някои от тях. Ами пушките?

— Те са под постелята на Пида. Поразяващата ръка взе ли си коня?

— Той ме чака. Ти си толкова добра към мен. Трябва да ти благодаря.

— Поразяващата ръка е добър към всички. Дали ще се върне някога пак при нас?

— Мисля, че да. И тогава ще доведа Пида, който ще бъде мой приятел и брат.

— Ще яздиш по дирите му?

— Да, ще се срещна с него.

— Не му казвай нищо за мен! Никой друг освен сестра ми не бива да знае какво направих.

— Знам, че ти щеше да направиш и нещо повече. Подай ми ръката си, за да ти благодаря!

Тя ми подаде ръка.

— Дано бягството ти успее напълно! — каза тя припряно. — Вече трябва да си тръгвам, сестра ми се страхува за мен.

Преди да мога да й попреча, тя допря с устни ръката ми и бързо изчезна. Стоях на едно място и се вслушвах в глъхнещите й стъпки.

Сбогом, добро дете!

След това влязох във вигвама и най-напред потърсих пипнешком постелята. Завити в одеяло, под нея бяха скрити пушките. Измъкнах ги и ги нарамих. Ножът и револверите бяха също в шатрата, както и седлото с кобурите. Не бяха изминали и пет минути, когато излязох от шатрата и се върнах при Дървото на смъртта, за да оседлая коня си. След като свърших тази работа, се наведох над пазачите. Бяха се съвзели.

— На воините на кайовите не им върви с Поразяващата ръка — казах им с приглушен глас. — Никога няма да го видят на кола на мъченията. Ще догоня Пида, за да заловим заедно Сантър. Ще се отнасям с Пида като с брат и приятел. Може би ще се завърна с него при вас. Съобщете всичко това на вожда Тангуа и му кажете, че няма защо да се тревожи за своя син, защото ще го закрилям! Кайовите бяха дружелюбни към мен. Предайте им моята благодарност и обещанието ми, че винаги ще помня това. Хау!

Улових юздите на моя вран жребец и го поведох подир себе си, защото все още не исках да го възсядам, за да не разбудя никого. Едва след като се отдалечих достатъчно, се метнах на седлото и навлязох в прерията.

Пета глава При тъмната вода

Пътят ми водеше на запад. Знаех го, въпреки че в нощната тъмнина не можех да различа нито следите на Сантър, нито пък дирите на кайовите. Не ми беше необходимо да ги виждам и изобщо нямах намерение да се ръководя от тях. Знаех, че Сантър язди към Рио Пекос, и това ми стигаше.

Доколкото бях успял да прочета от завещанието на Винету, в него се срещаха три наименования на езика на апачите. Сантър беше разбрал първото от тях — Инделче-чил, обаче Тзе-шош и Деклил-то му бяха неизвестни. А дори и да знаеше значението на тези думи, той все пак нямаше представа къде трябваше да се търсят Мечата скала и Тъмната вода. Те се намираха далеч в Сиера Рита, където съм бил само един-единствен път заедно с Винету. Самите ние бяхме дали тези имена на скалата и на езерото. Следователно след смъртта на Винету никой друг не знаеше къде се намират тези важни места освен мен и двамата апачи, които навремето ни бяха придружавали. Но двамата червенокожи воини бяха вече остарели и не напускаха пуеблото край Рио Пекос. Искаше ли да научи нещо, Сантър трябваше да отиде при тях.

Кой щеше да му каже, че трябва да отиде тъкмо при тях ли? Всеки апач, когото попиташе за Деклил-то и Тзе-шош. Цялото племе знаеше тези имена. Но дотам бяха ходили заедно с нас само онези двама старци. Сигурно беше, че Сантър щеше да разпитва, защото иначе нямаше да намери мястото, а тези сведения можеха да му бъдат дадени само от апачите, всеки от които щеше да го препрати към пуеблото, щом чуеше въпросните имена.

Обаче сред апачите имаше неколцина, които познаваха Сантър, и то като враг на Винету и убиец на Инчу чуна и Ншо-чи! Щеше ли да рискува да се появи в пуеблото?

Защо не? Човек като него рискува всичко, щом става въпрос за злато. Та нали в случай на крайна нужда щеше да намери какви ли не оправдания. Тъкмо откраднатото завещание можеше да му послужи като един вид легитимация, понеже върху външната кожена обвивка с нож бе изобразен тотемът на Винету.

Моят план беше да достигна пуеблото на апачите преди него, да ги предупредя и веднага с пристигането му да го пленя. Това беше най-доброто, което можех да направя, още повече че имах хубав и издръжлив кон, тъй че нямаше да ми бъде трудно да изпреваря преследвания Сантър. Този план ми спестяваше и труда да се оглеждам внимателно за следите и да губя време с разчитането на дирята.

Но за съжаление ме сполетя нещастие. Още на следващия ден конят ми започна да куца, и то без да успея да открия причината. Едва на третия ден открих на едно място възпаление, причинено от дълъг остър трън, който извадих. Но всичко това толкова ме забави, че едва ли можех повече да се съмнявам в значителното си изоставане от Сантър.

Все още не бях достигнал Рио Пекос и яздех през савана, покрита с оскъдна тревица, когато пред очите ми изникнаха двама конници, насочили се право срещу мен. Бяха индианци. Понеже бях сам, те не се поколебаха да продължат пътя си. Щом се приближихме на известно разстояние, един от тях размаха пушката си, извика името ми и се понесе в галоп към мен. Беше Ято Ка (Бързия крак — Б. нем. изд.), воин на апачите, когото познавах. Другия не го бях виждал досега. След като се поздравихме, попитах:

— Както виждам, моите братя са тръгнали на боен или ловен поход. Накъде са се отправили?

— На север, нагоре из планините Гро Вантър, за да отдадем почит пред гроба на Винету, нашия вожд — обясни ми Ято Ка.

— Значи сте чули вече, че е умрял.

— Научихме го преди няколко дни. В пуеблото край Рио Пекос се разнесоха силни вопли на скръб.

— А знаят ли моите братя, че бях заедно с него, когато умря?

— Да. Поразяващата ръка ще ни разкаже всичко и ще бъде наш предводител, когато тръгнем да отмъщаваме за смъртта на най-прочутия вожд на апачите.

— За това ще поговорим по-късно. Вие двамата не сте тръгнали сами на път, за да отидете толкова далеч на север, нали?

— Не, избързахме напред като съгледвачи, понеже кучетата-команчи са изровили бойната секира. Другите ни следват на голямо разстояние.

— Колко са воините?

— Пет пъти по десет.

— Кой ги предвожда?

— Тил Лата (Кървавата ръка — Б. нем. изд.), избран за предводител в този поход.

— Познавам го. Той е най-подходящият човек за тази цел. Забелязахте ли непознати конници?

— Един.

— Кога?

— Вчера. Беше бледолик, който ни попита къде е Тзе-шош.

Изпратихме го в пуеблото при стария Инта.

— Уф! Този човек е Сантър, убиецът на Инчу чуна и Ншо-чи.

Искам да го заловя.

— Уф, уф! — извикаха двамата, вцепенени от уплаха. — Убиецът на Инчу чуна? А ние не знаехме. Не го пленихме!

— Няма значение. Достатъчно е, че сте го видели. Не можете да продължите пътя си, ще трябва да се върнете и да ме придружите. По-късно ще ви отведа до планините Гро Вантър. Елате!

— Да, ще се върнем — съгласи се Ято Ка. — Трябва да пипнем убиеца!

След няколко часа се добрахме до Рио Пекос, прекосихме я и на отвъдния й бряг продължихме пътя си. Междувременно разказах на двамата апачи за срещата си със Сантър на Нъгит Тсил, както и другите си преживелици.

— Значи Пида, младият вожд, е тръгнал по следите на избягалия убиец? — попита Ято Ка.

— Да.

— Сам?

— Потегли подир воините, изпратени преди това от баща му, и сигурно бързо ги е настигнал.

— Знае ли Поразяващата ръка колко души наброява отрядът?

— Видях ги, когато тръгваха, и ги преброих. Бяха десет души. Значи заедно с Пида са единадесет.

— Толкова малко?

— За залавянето на един-единствен беглец единадесет воини не са малко, а даже са много.

— Уф! Воините на апачите ще изживеят голяма радост, понеже ще заловят Пида заедно с неговите воини и ще ги вържат на кола на мъчението!

— Няма да го направят — заявих аз.

— Няма ли? Искаш да кажеш, че ще ни избягат? Убиецът Сантър се отправи към нашето пуебло, а кайовите са по петите му, за да го заловят. Значи и те трябва да дойдат в пуеблото и ще ни паднат в ръцете.

— В това не се съмнявам, обаче няма да умрат на кола на мъченията.

— Защо не? Нали са наши врагове!

— Те се отнесоха с мен добре и въпреки че ме очакваше мъчителна смърт, сега Пида е мой приятел.

— Уф! — извика изненадано Ято Ка. — Поразяващата ръка си е все същият странен воин, какъвто е бил винаги. Той закриля враговете си. Но дали и Тил Лата ще се съгласи?

— Сигурно!

— Не забравяй, че той винаги е бил храбър воин, а сега стана и вожд! Този нов ранг го задължава да докаже, че е достоен за него. Не бива да проявява снизхождение към никой враг.

— А нима аз не съм също вожд на апачите?

— Да, Поразяващата ръка е вожд.

— Не станах ли вожд преди Тил Лата?

— Много лета преди него.

— Тогава той трябва да ми се подчини. Ако кайовите попаднат в ръцете му, няма да им причини никаква злина, понеже такава е моята воля.

Може би апачът щеше да възрази нещо, обаче в този момент вниманието ни беше привлечено от някаква следа, която се появяваше отляво, пресичайки реката през едно плитко място, и продължаваше по десния бряг на Рио Пекос в същата посока, в която яздехме и ние. Слязохме от конете, за да я огледаме. Хората, оставили тази диря, бяха яздили в индианска нишка, за да прикрият своя брой, което се прави само когато човек трябва да бъде предпазлив. Очевидно те знаеха, че се намират на неприятелска територия. От това си направих извода, че пред нас е дирята на Пида и неговите кайови, макар че не бях в състояние да определя броя на конниците.

След известно време стигнахме до мястото, където те бяха спирали, разваляйки строя си. Това ми даде възможност да преброя отпечатъците на единадесет коня. Значи не се бях излъгал. Обърнах се към Ято Ка с въпроса:

— Вашите воини ще се изкачат оттук нагоре по реката, нали?

— Да, те ще се срещнат с кайовите, които са само единадесет, докато нашите апачи наброяват десет пъти по пет.

— На какво разстояние се намират вашите хора?

— Когато се срещнахме с теб, бяха на половин ден езда зад нас.

— А както виждам от следите на кайовите, те са на половин час пред нас. Трябва да побързаме да ги догоним, преди да са се срещнали с апачите. Нека яздим по-бързо!

Подкарах коня си в галоп, понеже срещата между двата враждебно настроени отряда можеше да стане всеки миг. Пида заслужаваше да го взема под закрилата си. Не след дълго реката направи завой наляво, който кайовите сигурно познаваха, защото, за да съкратят пътя си, бяха пресекли направо, без да следват брега на реката. Ние постъпихме по същия начин и скоро ги видяхме пред нас как яздеха на юг през равнината. Те не ни забелязаха, понеже никой от тях не се извърна. Но ето че се спряха. Стъписаха се, а после обърнаха конете си, за да поемат обратно колкото се може по-бързо. Сега съзряха и нас, отново се спряха за миг и най-сетне пак пришпориха конете, но като се стремяха да ни заобиколят.

— Видели са вашите воини — обясних на Ято Ка, — забелязали са, че апачите далеч ги превъзхождат по численост. А ние сме само трима и те си мислят, че няма защо чак толкова да се страхуват от нас.

— Да, ей там идват нашите воини. Виждаш ли ги в далечината? Забелязали са кайовите, понеже галопират, за да ги догонят.

— Вие двамата побързайте да ги пресрещнете и кажете на Кървавата ръка да спре и да чака, докато дойда!

— Защо не отидем заедно?

— Трябва да говоря с Пида! Напред! Побързайте!

Те последваха подканата ми, а аз свърнах наляво, откъдето кайовите се канеха да ни заобиколят. Досега се бяха намирали на твърде голямо разстояние, за да ме разпознаят, но тъй като яздех към тях, скоро разбраха кой съм. Пида нададе остър вик на уплаха и пришпори коня си в още по-бърз галоп. Но аз насочих моя жребец така, че кайовът не можеше да мине покрай мен, и извиках:

— Нека Пида спре, аз ще го закрилям от апачите!

Изглежда, че въпреки уплахата, която току-що бе показал, той имаше голямо доверие в мен, защото дръпна юздите на коня си и подвикна на хората си също да спрат. Понеже ги беше изпреварил, те продължиха да яздят, докато се приближиха до самия него и тогава се подчиниха на заповедта му. Въпреки че при всяко положение червенокожият воин е длъжен да запази самообладание, приближавайки се, забелязах, че Пида полага големи усилия, за да прикрие впечатлението, което му бе направило моето ненадейно появяване. Неговите хора още по-малко успяваха да се овладеят.

— Олд Шетърхенд е свободен! Кой го развърза?

— Никой — отвърнах аз. — Сам се освободих.

— Уф, уф, уф! Но това бе невъзможно!

— Не и за мен. Знаех, че ще се освободя. Затова не тръгнах с теб, затова не исках да получа нищо даром от теб и затова ти казах нека всеки сам си възвърне онова, което са му отнели. Моето бягство няма защо да те плаши. Аз съм твой приятел и ще се погрижа апачите да не ти сторят никакво зло.

— Уф! Наистина ли ще го направиш?

— Да. Давам ти думата си.

— Пида вярва на казаното от Олд Шетърхенд.

— Спокойно можеш да ми повярваш. Погледни назад! Ей къде са спрели апачите, срещу които изпратих моите спътници! Ще чакат, докато отида при тях. Видяхте ли следите на Сантър?

— Да, но досега не успяхме да го догоним.

— Той отива в пуеблото на апачите.

— Така си и мислехме, понеже, докато яздехме, по следите му разбрахме в каква посока се отправя.

— Но така поемате много голям риск! Всяка среща с апачите означава за вас сигурна смърт.

— Известно ни е, обаче Пида е принуден да рискува живота си, за да си възвърне свещения амулет. Щяхме тайно да дебнем около пуеблото, докато ни се удадеше да заловим Сантър.

— Сега ще постигнете целта си по-лесно, защото ще се погрижа от страна на апачите да не ви застрашава никаква опасност. Но ще мога да ви закрилям само в случай, че станеш мой приятел и брат. Слез от коня! Ще изпушим лулата на мира.

— Уф! — извика Пида. — Нима великият воин Олд Шетърхенд, който успя без никаква помощ да избяга от селото на кайовите, счита Пида достоен да бъде негов приятел и брат?

— Да. Побързай, защото воините на апачите могат да изгубят търпение!

Слязохме от конете и по обичайния начин изпушихме лулата, след което наредих на Пида да стои на това място и да чака да му дам знак. После пак възседнах коня си и се отправих към апачите, междувременно осведомени от Ято Ка за нашата среща и за онова, което възнамерявах да правя. Хванали юздите на конете си, те образуваха полукръг, в който бе застанал Тил Лата, Кървавата ръка.

Добре познавах този апач. Беше много честолюбив човек, но винаги е бил благоразположен към мен, поради което разчитах, че няма да се противопостави на застъпничеството ми за Пида. Поздравих го с няколко приятелски думи и добавих:

— Поразяващата ръка идва сам, без Винету, вожда на апачите. Моите червенокожи братя ще искат да научат подробности за смъртта на този прочут воин и аз ще им разкажа всичко. Но най-напред трябва да поговорим за кайовите.

— Знам какво иска Олд Шетърхенд. Ято Ка ми го каза — отвърна Кървавата ръка.

— А какво е твоето мнение?

— Олд Шетърхенд е вожд на апачите. Те уважават волята му. Нека десетте воини на кайовите незабавно се върнат в селото си, без да остават тук ни минута повече. В такъв случай нищо няма да им се случи.

— Ами младият вожд Пида?

— Видях, че той изпуши лулата на мира с Олд Шетърхенд. Нека дойде с нас и бъде наш гост, докато желаеш ти, но после пак ще бъде наш враг.

— Добре, съгласен съм. Воините на апачите ще се върнат обратно с мен, за да заловим убиеца на Инчу чуна и неговата дъщеря. Разправим ли се с него, ще ви заведа при гроба на Винету, техния мъртъв вожд. Хау!

— Хау! — потвърди Кървавата ръка и в подкрепа на казаното ми подаде десницата си.

След това направих знак на Пида да се приближи. Той се съгласи с условията на Тил Лата и изпрати обратно своите кайови. После продължихме да яздим надолу по брега на Пекос, докато се свечери и спряхме да лагеруваме.

Понеже се намирахме на територията на апачите, можехме да запалим огън. Разположихме се около него, нахранихме се и тогава подробно разказах за смъртта на Винету. Думите ми направиха дълбоко впечатление на слушателите, които още дълго седяха безмълвни, а после започнаха взаимно да си припомнят отделни случки от живота на техния обичан и достоен за възхищение вожд. Самият аз бях изпаднал в такова настроение, сякаш току-що отново бях преживял гибелта на Винету, и дълго след като другите заспаха, не можех изобщо да мигна. Мислех си за неговото завещание и за златото, което се споменаваше в него. А после това злато ми се присъни. Беше ужасен огън. Огромни купища от блестящия метал бяха струпани на ръба на една пропаст, а Сантър с лопата го сриваше в бездната. Исках да му попреча, да спася златото и се счепках с него, обаче не успях да го надвия. Но ето че под краката ни земята се пропука. Аз отскочих назад, а Сантър заедно с всичкото злато изчезна в зейналата пропаст. Събудих се, облян в пот. Помислих си: сънищата не са нищо друго освен сапунени мехури, обаче през целия ден не успях да се освободя от чувството, че сънят ми означава нещо. А той можеше да се обясни толкова лесно!

Яздехме много бързо. По обяд направихме кратка почивка, за да не пристигнем в пуеблото твърде късно, защото Сантър сигурно никак нямаше да се бави там.

Късно следобед наближихме пуеблото. Вдясно се издигаше гробницата, построена навремето за Клеки-петра, върху която все още стърчеше нашият кръст. Вляво от нас се намираше онова място от реката, където бях принуден да плувам, за да спася живота си. (Виж «Винету» I, гл. 14 — Б. нем. изд.) Колко често бяхме стояли после тук с Винету, разговаряйки за събитията от онези дни!

След това свихме надясно в страничната долина и пред очите ни изникна пуеблото. Беше привечер и издигащите се към небето струйки дим от различните етажи показваха, че обитателите му бяха заети с приготвянето на вечерята. Забелязаха ни, но въпреки това Тил Лата сви длани около устата си и се провикна нагоре:

— Поразяващата ръка идва. Поразяващата ръка! Воини, тичайте да го посрещнете!

Тези думи предизвикаха голямо раздвижване между етажите. Спуснаха дървесните трупи, използвани като подвижни стълби, и когато скочихме от седлата и започнахме да се изкачваме по пуеблото, към нас отвсякъде се запротягаха стотици големи и малки ръце, поздравявайки ме с добре дошъл. Едно тъжно приветстване, понеже днес идвах за пръв път без Винету.

Както съм споменавал вече, пуеблото бе обитавано само от една малка част от племето. Заедно със семействата си тук живееха воини, към които Винету винаги бе хранил топли приятелски чувства. Не е трудно да се досети човек, че веднага след поздравите бях отрупан с хиляди въпроси. Обещах им, че по-късно ще им отговоря, и незабавно се осведомих:

— Инта тук ли е? Трябва да говоря с него.

— Той е в своето жилище — отговориха ми, — ще го доведем.

— Не. Той е стар и немощен, не го разкарвайте. Аз ще отида при него.

Заедно с Пида ме отведоха в малко помещение, изсечено в скалите, където седеше старецът. Щом ме видя, той се стресна, но веднага лицето му просия от радост и започна да ми държи дълга реч, но аз го прекъснах с въпроса:

— Ще те изслушам по-късно. Вчера идвал ли е при теб някакъв непознат бледолик?

— Да — отвърна Инта.

— Спомена ли името си?

— Не. Обясни ми, че Винету му бил забранил да го казва.

— Колко време остана Тук?

— Приблизително времето, което бледоликите наричат един час.

— Искаше да говори с теб, нали?

— Да, доведоха го при мен и той ми показа върху някаква кожа тотема на Винету, чиято последна воля трябвало да изпълни.

— Какво искаше от теб?

— Да му опиша езерото, наречено навремето от вас Деклил-то.

— И ти направи ли го?

— Нямаше как, нали беше заповед на Винету! Описах му пътя дотам, а и околността на Деклил-то.

— Боровата гора, скалата и водопада?

— Всичко.

— А също и пътя нагоре през надвисналата скала?

— И него. Душата ми се радваше, че можех да говоря за местата, където съм бил някога заедно с Поразяващата ръка и Винету, вожда на апачите, който ни напусна и отиде във Вечните ловни полета. Скоро ще се видя с него там.

Старецът не можеше да бъде упрекнат в нищо, той бе проявил само необходимата почит към тотема на любимия си вожд и беше постъпил според повелята му. Зададох му още един въпрос:

— А беше ли изтощен конят на бледоликия?

— Никак. Когато си тръгна, бе толкова свеж, сякаш беше отпочивал дълго.

— Бледоликият яде ли тук?

— Да, но малко, понеже нямаше време. Попита дали имаме влакна за фитил за взривяване.

— А-а! И дадохте ли му?

— Да.

— За какво му трябваше фитил?

— Не ни каза. Накара ни да му дадем и барут, даже твърде много барут.

— За стреляне?

— Не. За да взриви някакви скали и да си проправи път.

— Видя ли къде прибра тотема?

— В една свещена торбичка на амулет. Това ме учуди, понеже знам, че бледоликите нямат амулети.

— Уф — възкликна застаналият до мен Пида. — Торбичката е все още у него! Това е моят амулет, който той ми открадна.

— Откраднал ли го е? — попита Инта смаяно. — Та този човек крадец ли е?

— Той е нещо по-лошо от крадец — отвърнах аз.

— Но нали притежава тотема на Винету?

— И него открадна! Той е Сантър, който уби Инчу чуна и Ншо-чи.

Старецът замръзна като статуя. Оставихме го сам да се справи с уплахата си и си тръгнахме.

И тъй, ние не само че не бяхме успели да догоним Сантър, но не бяхме наваксали даже и малка част от преднината му. Това беше неприятен факт и ето защо Кървавата ръка предложи:

— Изобщо няма да се бавим тук, а незабавно тръгваме. Може би по този начин все пак ще го настигнем, преди да се добере до Тъмната вода.

— Мислиш ли, че ще можем да се справим без никаква почивка? — попитах аз. — Вярно, има луна и бихме могли да яздим и през нощта.

— Тил Лата няма нужда от почивка!

— А Пида?

— Пида няма да намери покой, преди да си е възвърнал амулета.

— Добре, тогава да ядем и после да вземем нови коне. Моят вран жребец ще остане тук. И мен не ме свърта на едно място. Щом Сантър е поискал да му дадат барут и фитил, това показва, че той мисли да взривява, а така може да унищожи всичко. Трябва да побързаме.

Разбира се, че обитателите на пуеблото ни молеха най-настойчиво да останем. Искаха да им разказвам за Винету, за последните ни преживявания и за неговата смърт. Но аз им обещах, че скоро ще се върна. Видяха се принудени да се задоволят с обещанието ми. Само два часа след пристигането ни в пуеблото Тил Лата, Пида и аз, придружени от двадесет апачи, отново потеглихме на път, яхнали добре отпочинали коне и богато запасени с нови провизии. Тил Лата бе настоял за такъв голям брой придружители, въпреки че не ни бе необходима подобна охрана, защото земите, през които минавахме, бяха собственост на сродните с апачите мимбреньоси, от чиято страна не очаквахме никакви враждебни действия.

За да изминем разстоянието между пуеблото и езерото Тъмната вода, трябваше да преодолеем около седемстотин километра, като на всичко отгоре последната част от пътя ни преминаваше през много труден скалист терен. Ако допуснехме, че на ден ще изминаваме средно по около петдесет километра, което е твърде много, пак щяха да са ни необходими цели две седмици, за да се доберем до целта.

Не си давахме труд да търсим следите на Сантър. Само щяхме да си загубим времето. Яздехме просто в посоката, в която някога бяхме поели с Винету, и можехме да бъдем сигурни, че през цялото време Сантър е нейде пред нас, понеже не бе възможно Инта да му е описал някакъв друг път освен този. Отклонеше ли се Сантър от него, ние само щяхме да спечелим.

Пътем не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Чак на шестнадесетия ден срещнахме един човек. Срещу нас се зададе червенокож ездач, когото познавах. Беше индианец от племето мимбреньо, който навремето ни бе снабдил с месо, мен и Винету. Той също ме позна веднага, спря коня си и зарадвано извика:

— Поразяващата ръка! Какво виждам! Ти си жив, ти не си умрял, не си мъртъв?

— Нима разправят, че съм умрял?

— Да, застрелян от сиусите!

Незабавно се досетих, че той се е срещал със Сантър.

— Кой ти каза? — попитах го.

— Един бледолик, който ни разказа по какъв начин били загинали великият Олд Шетърхенд и прочутият Винету. Нямаше как да не му повярвам, понеже той притежаваше тотема на Винету, а също и неговия свещен амулет.

— Въпреки това е лъжа, защото нали виждаш, че съм жив?

— Ами тогава навярно и Винету не е мъртъв?

— За съжаление той наистина е мъртъв. Но я ми кажи как се срещна с белия?

— В нашия лагер. Искаше да размени изморения си кон и да вземе водач за Деклил-то. Навярно това е някакво лъжливо име.

Той имаше предвид езерото, наричано от нас Шиш-ту (Черното езеро, означава същото, както н Деклил-то — Б. нем. изд.). В замяна ми предложи амулета на Винету и аз се съгласих. Размених един кон със запазени сили срещу неговия и заедно с моя син го отведохме до Шиш-ту, където той веднага разбра, че се намира на търсеното от него място.

— Измамил те е: Амулетът в тебе ли е?

— Да, ей тук е!

— Покажи ни го!

Той го измъкна от дисагите на седлото си. Пида нададе радостен вик и протегна ръка. Но мимбреньото нямаше намерение да го даде и се разгоря кратък спор, който прекратих с обяснението:

— Този амулет действително принадлежи на младия вожд на кайовите. Никога не е бил собственост на Винету.

— Сигурно се лъжеш! — не отстъпваше мимбреньото.

— Знам го много добре.

— Но само заради този скъпоценен амулет бих онзи дълъг път и дадох на бледоликия по-хубав кон!

— Нуждаел се е от добре отпочинал кон, защото е знаел, че преследвачите са зад гърба му, и ти е разказал една огромна лъжа, та да те накара да извършиш размяната.

— Ако го казваше някой друг, а не Поразяващата ръка, нямаше да повярвам. Трябва ли да се откажа от амулета?

— Да.

— Добре! Но тогава ще се върна и ще взема живота на онзи лъжец и мошеник!

— В такъв случай тръгвай с нас, защото и ние имаме същото намерение!

Мимбреньото се съгласи и потегли с нас. Когато му разяснихме накратко кой е Сантър и какви престъпления му тежаха на съвестта, той започна да съжалява двойно повече, че с размяната на конете беше помогнал на убиеца. Със своя подкрепа и водачество бе съдействувал на Сантър да спечели преднина.

Пида беше щастлив, защото си възвърна амулета съвсем непокътнат. Беше постигнал целта на пътуването си. Дали щях да мога и аз да кажа същото за себе си?

На следващия ден достигнахме езерото, обаче едва вечерта, когато вече нищо не се виждаше. Безмълвно се разположихме на лагер под дърветата, без да палим огън, за да не се издадем на Сантър. Не знаехме къде се намира в момента, защото не беше казал на мимбреньото нито дума за намеренията си, ами веднага след пристигането си го беше отпратил обратно.

Отдалечавайки се от Рио Пекос, нашия път бе пресякъл косо югозападния ъгъл на Ню Мексико и вече се намирахме в Аризона, горе-долу в онази местност, където граничат земите на хиленосите и мимбреньосите. По-голямата част от онези райони има пуст и безутешен вид. Само скали и пак скали, камънаци и пак камънаци.

Но там, където има вода, вирее богата и пищна растителност, която все пак не се разпростира много надалеч от бреговете на реките и потоците. Слънцето изгаря всичко, което не успява бързо да си набави необходимата влага. Горите се срещат рядко.

Но там, където се намирахме в момента, природата правеше изключение.

Бяхме попаднали в котловина с няколко извора. Те бяха напълнили дъното й, образувайки езеро, чиято вода изтичаше на запад, докато ние се намирахме на източния му бряг. Склоновете на котловината, покрити с гъста гора, се издигаха нависоко и придаваха на незнайно колко дълбокото езеро онези мрачни цветове, които ни бяха дали повод да го кръстим Тъмната вода, докато, както бяхме разбрали вече, мимбреньосите го наричаха Черното езеро. Северната стена на котловината бе най-високата. От нея във формата на стълб изстъпяше напред гола скала, която се издигаше от езерото право нагоре. Нейде зад нея се насъбираше водата, стичаща се от много по-високите и гористи върхове. Тя си беше издълбала улей в стълбовидната скала и от около тридесет метра височина падаше в езерото, сякаш изтичаше от чучура на огромна кана. Това беше Падащата вода, спомената в завещанието на Винету. Точно над водопада в скалата се виждаше пещера, до която навремето не успяхме да се доберем. Но по-късно Винету несъмнено беше открил достъп до нея. А още по-нагоре пък над тази пещера стърчеше горният край на скалата подобно на навес — една огромна каменна плоча, издала се в пространството без всякаква подпора. Тя се надвесваше толкова силно напред и изглеждаше тъй тежка, че човек учудено се питаше как ли все още не е рухнала в бездната.

Вдясно от тази скала и плътно прилепена до нея се издигаше втора скала, върху която навремето бяхме убили една гризли. Ето защо Винету я нарече Тсе-шош, Мечата скала. Всичко това давам за пояснение.

Намирахме се пред решителните мигове на развръзката и почти не ме ловеше сън. Едва-що се беше развиделило долу в котловината и ние се заловихме да търсим следите на Сантър. Нищо не открихме. Ето защо реших да се изкача горе, където предполагах, че ще намеря дирите му. Взех със себе си само Тил Лата и Пида. Заизкачвахме се нагоре сред боровата гора, спомената от Винету, докато се озовахме на Мечата скала.

«Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…» Повече не бях успял да прочета от завещанието. Накъде трябваше да се изкатеря? Най-вероятно нагоре към пещерата. Длъжен бях да се опитам. Теренът беше много стръмен, но проходим. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато се озовахме малко встрани под пещерата.

Но по-нататък не можехме да продължим. Ако имаше някакъв път, ние го бяхме объркали, тъй като нямах описанието на Винету. Тъкмо се канех да се върна, проехтя изстрел и един куршум се удари в скалата до мен. После някакъв глас изкрещя отгоре.

— Куче, пак ли се освободи? Мислех, че само кайовите ме преследват. Върви в пъкъла!

Изтрещя втори изстрел, който също не ме улучи. Погледнахме нагоре и видяхме Сантър, застанал пред самата пещера.

— Искаш да вземеш завещанието на апача и да отнесеш съкровището ли? — подигра ми се той. — Идваш много късно. Аз съм тук преди теб и фитилът е вече запален. Няма да получиш нищо, ама хич нищичко, а аз ще взема за себе си всички тия откачени дарения и фондации!

Силен кънтящ кикот прекъсна думите му, а после той продължи:

— Както виждам, не знаеш пътя. Не знаеш и оня, дето води надолу от другата страна. По него ще отнеса златото, без да можете да ми попречите. Напразно сте били този дълъг път. Сега вече аз съм победителят, ха-ха-ха-ха!

Как ли трябваше да постъпя? Сантър се намираше горе при съкровището, а ние не можехме да се изкачим. Може би все пак щяхме да намерим пътя, но дотогава вероятно той щеше да офейка заедно с плячката си. Беше споменал за някакъв втори път. Тук нямаше място за колебание, трябваше да му пратя някой куршум. Само че от нашето местоположение беше трудно да се стреля нагоре. Сантър даже отгоре не бе успял да ме улучи. Ето защо слязох малко по-надолу и встрани, а после свалих от рамото си карабината «Хенри».

— А-а, кучето се кани да стреля! — извика той. — Тук е малко трудничко. Чакай, ще ти се покажа на по-удобно място.

Сантър изчезна, но само след броени минути се появи отново, и то високо горе върху каменната плоча. Започна да пристъпва напред, все по-напред, стигайки кажи-речи до самия й край. Почти ми се зави свят. В ръката си държеше нещо бяло.

— Вижте! — изкрещя той. — Ето го завещанието. Знам го наизуст и вече не ми трябва. Нека върви долу в езерото. Вие няма да го получите.

При тези думи той накъса листовете, хвърли късчетата във въздуха, те затрептяха, закръжиха бавно надолу и нападаха във водата. Скъпоценното завещание! Онова, което изпитах, не беше нито гняв, нито ярост, просто почувствувах, че нещо в мен закипя.

— Мерзавецо — изкрещях нагоре към скалата. — Чуй ме само за миг!

— Добре! Слушам те! — отвърна ми подигравателно.

— Много поздрави от Инчу чуна!

— Благодаря!

— И от Ншо-чи!

— Много благодаря!

— А от името на Винету ти изпращам този куршум. Няма нужда да ми благодариш!

Този път взех мечкоубиеца. Изстрелът с него бе по-сигурен.

Непременно трябваше да улуча. Обикновено прицелването не ми отнема повече от секунда, и сега… но какво беше това? Ръката ми ли трепереше? Или Сантър се раздвижи? Или скалата се заклати? Не успях да взема Сантър на мушка и свалих мечкоубиеца, за да погледна с двете си очи какво става.

Боже мили! Скалата се люлееше насам-натам! Последва силен глух трясък, от пещерата изригна дим и сякаш ударена от невидим юмрук скалата над пещерата започна бавно да се накланя, все по-силно и по-силно, заедно със стоящия горе върху плочата Сантър, който размахваше ръце и крещеше за помощ. После, изгубили вече равновесие, скалните маси с грохот, трясък и пукот се сгромолясаха право в езерото. Горе, около отчупения ръб на скалата, все още се носеха леки облачета от барутен дим и прахоляк.

Стояхме безмълвни, обхванати от ужас.

— Уф! — извика Пида, вдигайки нагоре и двете си ръце. — Великият дух наказа убиеца и събори скалата под него.

Тил Лата посочи надолу към разпенените води на езерото, което в този момент приличаше на огромен врящ казан, и пребледнял като платно въпреки бронзовия загар на лицето си, със заекване промълви:

— Злият дух го повлече надолу в кипящата вода и няма да го пусне до самия край на всички неща. Той е прокълнат!

Нямах желание да говоря, а и не можех да говоря. Сънят ми, сънят ми! Златото на дъното на езерото! И какъв край за Сантър! В последния миг ми беше спестено да стрелям по него. Той сам се беше осъдил или по-скоро сам бе изпълнил присъдата на една по-висша воля. Беше станал палач на самия себе си, защото той бе запалил фитила.

Долу на брега на езерото стояха апачите заедно с мимбреньото и възбудено жестикулираха. Пида и Тил Лата бързо се спуснаха от височината, за да видят дали бе останало нещо от Сантър. Безполезно начинание! Скалните маси го бяха повлекли към дъното на езерото, където го бяха затиснали и погребали под себе си.

Макар че иначе бях толкова издръжлив човек и никога не губех самообладание, сега така ми прималя, че бях принуден да седна. Виеше ми се свят. Трябваше да затворя очи, но въпреки това виждах пред себе си люлеещите се, сгромолясващи се скали и чувах Сантър да вика за помощ.

Как бе станало всичко това? Вероятно вследствие на някаква предохранителна мярка от страна на Винету. На мен сигурно нямаше да се случи. Несъмнено той по такъв начин бе описал скривалището и действията, които трябваше да се предприемат горе, че само аз да мога правилно да го разбера, а- всеки друг неизбежно да извърши грешка. Винету бе поставил нещо като мина, която поради незнанието си всеки незван пришълец непременно да възпламени и сам да причини гибелта си. Но какво бе станало със съкровището, със златото? Дали се намираше все още горе, или беше вече на дъното на Черната вода, затрупано от скалните късове, завинаги загубено за хората?

Но даже и да лежеше на дъното, не се чувствувах никак огорчен! Обаче скъсването и разпиляването на завещанието на моя мъртъв брат бе невъзвратима загуба за мен. Тази мисъл незабавно ми възвърна изчезващата енергия. Скочих на крака и колкото се можеше по-бързо заслизах по височината, понеже може би все пак щях да спася няколко или повече късчета от листовете. Когато стигнах долу, видях, че в средата на езерото се белее нещо като хартия. Веднага се съблякох, скочих във водата и заплувах натам. Наистина беше едно малко парче от завещанието. Преплувах езерото във всички посоки и намерих още три късчета. Сложих останките от завещанието на слънце, за да изсъхнат, и когато това стана, се опитах да разчета размитите и неясни букви. Естествено че не бе възможно да се получи смислен текст. След дълги усилия успях да прочета:

«… да се даде половината… понеже бедността… скалата ще рухне… християнин… разпредели… не отмъщавай…»

Това беше всичко, което ще рече почти нищо и все пак достатъчно, за да може човек да прозре поне част от съдържанието на завещанието. Скътах тези малки хартиени късчета като някоя свещена реликва.

По-късно, когато си бях възвърнал душевното равновесие, започнахме издирването. Изпратихме част от апачите из околностите на езерото, за да търсят коня на Сантър. Трябваше да го намерим, защото, ако беше вързан, щеше да умре от глад и жажда. Останалите се изкачиха заедно с мен горе, за да ми помогнат да открием пътя към пещерата, която, разбира се, вече не съществуваше. Няколко часа усилията ни оставаха напразни, докато най-сетне отново премислих дума по дума онова, което бях прочел от завещанието. Последното изречение, което беше най-важно, гласеше: «Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…» Ето че сега думата «изкатериш» ми направи по-особено впечатление. Вярно, тя може да се употреби и когато става въпрос за планински склон, особено ако е много стръмен, но обикновено тази дума се използва в малко по-друго значение. Дали в случая не се отнасяше до някое дърво? Затърсихме наоколо и най-сетне открихме доста дебел и висок бор, който се издигаше близо до скалата, растеше малко накриво, наклонен към нея и горе се допираше до един от издадените й ръбове. Сигурно това беше пътят! Закатерих се нагоре. Ръбът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше отдолу. Стъпих на него и продължих до ъгъла на скалата. Не се бях излъгал! Това беше търсеният път! Пред мен се откри площадка, широка около два метра, по която лесно можеше да се върви. Към задната част на скалата тя се изкачваше леко нагоре и сега завършваше там, където скалата се бе пречупила, с други думи, до новата й платформа. Бях се озовал сред див безпорядък от големи и малки скални отломъци, но въпреки това лесно можех да различа пода на разрушената пещера. Ако златото не е било закопано в него, а е било скрито нейде в стените й или пък още по-нависоко към каменната плоча, то сега се намираше на дъното на езерото.

Извиках на моите спътници да се качат горе и да ми помогнат в търсенето. Обърнахме всеки камък, но нищо не намерихме. Никаква следа, никакъв белег. Въпреки че всички бяхме опитни мъже, свикнали от най-незначителния признак, от най-дребното указание да вадим вярно заключение, всичките ни усилия отидоха на вятъра; цялата ни проницателност бе без полза. Когато привечер се спуснахме при езерото, за да пренощуваме на брега му, апачите, изпратени да търсят коня на Сантър, току-що се завръщаха. Бяха го намерили. Претърсих кобурите на седлото, но те не съдържаха нищо особено.

Цели четири дни останахме край Тъмната вода, напрягайки всичките си сетива и ум. Убеден съм, че ако златото все още се намираше нейде горе по или в скалата, то щеше да бъде намерено. Но то лежеше на дъното на дълбокото езеро при онзи, който замалко не го заграби, а след това бе погребан заедно с него. Завърнахме се обратно в пуеблото край Рио Пекос с празни ръце, но поне с увереността, че най-после Инчу чуна и Ншо-чи бяха отмъстени…

Така изчезна завещанието на апача, също както изчезна и човекът, който го написа, и както ще изчезне цялата червенокожа раса.

Винету, както и неговият народ, беше богато надарен, но все пак не постигна голямата си цел, не му бе дадена възможност да изпълни поставената пред него висша мисия. Тъй както късчетата на завещанието бяха пръснати из въздуха, също тъй разпръснати, без дом и покой, се скитат червенокожите мъже из необятните прерии, които някога им принадлежаха.

И все пак, когато някой навлезе сред планините Гро Вантър, стигне до реката Метсър и се изправи пред гробницата на апача, ще каже: «Тук е погребан Винету, един червенокож, но велик мъж!» А когато някога и последното късче от завещанието изгние из гъсталаците или във водата, тогава из саваните и планините на Запада ще живее друго поколение, което ще мисли справедливо и няма да бъде лишено от чувства. То ще каже: «Тук почива червенокожата раса. Тя не стана велика, защото не й бе дадена възможност да стане велика!»