Виновните се страхуват

I

В светлината на луната видях да се измъкват от колата лейтенант Ренкин и сержант Кенди. Униформеният шофьор остана зад волана.

Когато доближиха стълбите, излязох на верандата да ги посрещна. Изпречих се пред Ренкин и той спря на второто стъпало.

— Трябва да говоря с вас — каза той. — Да влезем вътре.

— Погледни зад себе си, лейтенант — пошепнах тихо, за да не чуе Кенди. — Сигурно ще промениш намеренията си?

Изви глава и видя открития кадилак. Измести поглед още по-надясно и видя буика, а след това се втренчи въпросително в мен.

— Може ли това да означава нещо?

— Да ти подскажа ли чий е този „кади“? Още не си произведен в чин капитан, лейтенанте. Ха влезеш вътре, и съм готов да се обзаложа, че няма да бъдеш произведен.

Сне шапката си, вторачи се в нея, прекара неспокойни ръка през косата си, наложи я отново и отстъпи назад.

— Елате. Ще поговорим в колата. Трябва да вървим у Трисби.

— Вървете вие, лейтенант, аз съм зает. Сега не ми е до Трисби. Трябва да се погрижа за собственичката на кадилака.

— Доброволно ли ще тръгнете, или насила? — В гласа му звучеше раздразнителност.

Кенди се доближи, като плъзна ръка в джоба на сакото.

— Окей, ако поставяте въпросите така — заслизах по стълбите. — Какво имате наум, лейтенант?

— Я не си играйте на криеница! — прозвуча свирепо гласът му. — Нали току-що се завърнахте от вилата на Трисби?

— Малко трудно ще го докажете — настаних се на задната седалка на полицейската кола, Ренкин седна до мен, а Кенди до шофьора.

— Да тръгваме — разпореди лейтенантът. Колата потегли.

Погледнах назад към бунгалото. Какво ли щеше да си помисли Марго. Не видях следа от нея. Могла е за няколко минути да се облече и да се отдалечи. Така ми се искаше сега да не бях ходил до „Белият замък“.

— Предайте ми пистолета си! — обърна се внезапно Ренкин към мен.

— Не е у мен.

Полицаят нареди на шофьора да спре. Колата се закова.

— Къде е?

— В бунгалото.

— Връщай се! — Нотка на нетърпение прозвуча в гласа му.

Шофьорът обърна и подкара бързо по обратния път.

— Върви с него! — заповяда Ренкин на Кенди. Излязох и тръгнах. Кенди вървеше като опашка подире ми. Отворих вратата, запалих осветлението и доближих закачалката. Опитах да не допусна сержанта до чекмеджето, но той ме избута, отвори го и измъкна моя 38-калибров колт.

— Този ли е?

— Да.

Гледах в празното сега чекмедже и усещах тръпки по гърба си. Пистолетът на Бриджит бе изчезнал.

Кенди отвори револвера и огледа барабана му, подуши го, изгрухтя и го пусна в джоба си.

— Чий е този „кади“ там?

— По-добре попитай лейтенанта.

Зяпна ме, направи гримаса и присви рамене.

— Да вървим!

— Защо е всичко това? — казах, докато се чудех дали Марго ни слуша.

— Кого мислиш да баламосваш? — В тона му звучеше презрение. — Видяхме те, когато влезе у Трисби, видяхме те и когато излезе.

— Така ли? Тогава защо не ме арестувахте, сержанте?

— Досега нямахме заповед за арестуване, но сега имаме.

— Чия заповед?

— На капитана.

— А Холдинг знае ли?

Кенди премести дъвката от едната в другата страна на устата си.

— Можеш да забравиш за Холдинг. От час на час положението в този град се мени. Хайде, не е хубаво да караме капитана да чака.

Върнахме се в колата.

— Прибра ли го? — запита Ренкин.

— Да — подаде му сержантът револвера. — Съвсем скоро е стреляно с него.

— Мога да ви обясня това — намесих се. — Не вярвам да се опитвате да припишете на мен убийството на онези двама?

— Не се опитвам да правя нищо — гласът на Ренкин беше равен и уморен. — Само замълчете, моля ви. Беше ми наредено да ви отведа и аз ви водя.

— Какво чувам за Холдинг?

— Ще разберете — и лейтенантът се отпусна в ъгъла на колата. — Мълчете само.

Нищо повече не беше казано, докато не приключи бързият бяг до Крест.

По време на пътуването помислих малко. И внезапно осъзнах, че съм уловил ключа за разрешаване на загадката. Не можех да бъда абсолютно сигурен, но изведнъж отделните части на мозайката придобиха смисъл. Това бе едно от онези неочаквани и бързи просветвания, когато като по чудо съзираш как липсващото звено се намества между отделните късове, макар че до този момент то не ти е говорило нищо. Нямах време да изпитам възбудата от това откритие, понеже пристигнахме в „Белият замък“.

Излязохме и Ренкин разпореди на Кенди:

— Вземи колата и обратно в бунгалото! Джексън да дойде също с теб. Претърси мястото и донеси тук каквото намериш. Хайде, мърдай!

Сержантът погледна изненадано, но се върна в колата, където шофьорът все още седеше зад волана.

— Мислиш ли, че е заминала досега? — запита ме лейтенантът, когато колата пое.

— Да. Но какво се е случило с Холдинг?

— Сега се движиш по ръба на пропастта, Брендън. Крийди е направил бърза сделка със съдията Харисън. Холдинг е отново ръка за ръка с настоящата администрация. Тъкмо в този момент не съществува никаква опозиция.

Това наистина ме замая.

— Да вървим — подкани Ренкин. — Не бива да караме капитана да чака. Не предизвиквай повече неприятности. Беше ти казано да не се пъхаш в тази история. Не можеш да се оплачеш, че не си бил предупреден.

— Но Холдинг ми каза да продължавам!

— Не успя ли да разбереш що за птица е той? — отвърна ми нетърпеливо. — Хайде!

Тръгнахме по познатия път. Всички лампи в къщата светеха. Трима униформени полицаи кръстосваха верандата.

Влязохме в хола през отворената френска врата. Цял взвод дактилоскопи и фотографи работеха. Никой даже не ме погледна.

— Капитанът тук ли е? — запита Ренкин един от тях.

— Горе е, лейтенант — отговори той, като се взираше в дактилоскопската картина, открита по ръба на една от масичките.

Влязохме в преддверието. Двама души в бели престилки изнасяха на носилка тяло, покрито с чаршаф. От размерите му можех да съдя, че това беше трупът на Филипино.

— Хайде — подкани Ренкин, — Мини пред мен.

Изкачихме се и влязохме в стаята на Трисби.

Трупът все още беше прострян на леглото. Капитан Кетчън бе изправил огромната си фигура, втренчен навън през прозореца. Двама цивилни полицаи проверяваха чекмеджетата. Нямаше и следа от сиамската котка.

Спрях до леглото. Не поглеждах към Трисби. Ренкин се облегна до рамката на вратата с ръце в джобовете, вперил поглед в широкия гръб на Кетчън, Той не се обърна, а продължаваше да се взира навън. Дим от пура бликаше от устата му и се стелеше на пластове из стаята — вонеше силно и тежко. Не се случи нищо в продължение на две дълги, неприятни минути. Накрая Кетчън изръмжа:

— Прибра ли пистолета му? — Стоеше все така гърбом. Старият метод на игра по нервите с цел отслабване желанието за съпротива.

Щом лейтенантът напусна прага, един от другите полицаи зае неговото място. Това беше предпазна мярка срещу евентуалното ми решение да хукна по стълбите.

Ренкин поднесе оръжието ми на капитана. Ръката му беше огромна и пистолетът изглеждаше като играчка и нея. Той помириса барабана, отвори го, огледа патроните и ги преброи. Повдигна масивните си рамене и го върна обратно на Ренкин.

— Окова ли го в белезници?

Видях как мускулите по лицето на Ренкин се изпънаха.

— Не, капитане.

— А защо не? — Ръмженето на Кетчън би смразило кръвта и на мечка. Не затопли и моята.

— Не счетох за необходимо.

— Не ти се плаща да считаш това или онова. Сложи му ги!

Лейтенантът ме доближи. Опънатото му лице беше безизразно. Извади чифт белезници. Подадох китките си и те щракнаха зловещо.

— Поставени са, капитане — и Ренкин се отстрани.

Едва сега Кетчън се извъртя бавно. Едрото му брутално лице тъмнееше от преливаща кръв. Малките му очи бяха неспокойни и жестоки като очите на разгневен слон.

— Така значи, въобразяваше си, че ще се изплъзнеш, детективче? — Очите му горяха като въглени. — Фантазираше си твоят защитник Холдинг, че може да ме задържи далеч от шията ти? Е, готов съм да ти покажа колко много си се мамил. — Докато говореше, пристъпваше към мен и можех да видя малки червени пламъчета в погледа му. — Очаквах това свиждане с теб, детективче, но да съм проклет, ако съм се надявал, че ще мога да те прикова с обвинение в двойно убийство.

— Не можеш да ми прикачиш подобно нещо — отвърнах, впил поглед в него. — Мъртви са отпреди пет-шест часа и ти знаеш това.

За човек с неговия ръст сигурно бе възможно да удря бързо. Видях левия му прав, летящ към главата ми, и се изместих тъкмо навреме. Усетих кокалчетата на юмрука му едва да докосват ухото ми, но нямах възможност с вързаните си ръце да блокирам тежкия му десен прав. Попадна в мен като ритник на катър. Свлякох се на пода с подвити колене, мъчейки се да си поема въздух. В продължение на една дълга минута това не ми се удаваше. Чух ръмженето на Кетчън:

— Изправете го!

Един от полицаите ме подхвана и ме изправи на крака. Люшнах се към него, превит надве. Той ме блъсна и се отдалечи. Докато се окопитвах, настъпи тягостна тишина. След малко успях да застана прав. Видях Кетчън пред лицето си, с озъбена жестока усмивка.

— Заминаваш за главната квартира, детективче — от-хапваше като със зъби всяка дума — и ще бъдеш заключен в килия, но ще имаш и компания. Имам три-четири момчета, които обичат да омекотяват бръмбари. След като поработят над теб, ще бъдеш готов да изповядаш и четири убийства, да не говорим за двете.

Знаех, че ако кажа нещо, ще ме стовари отново, а сега само това ми трябваше. Стоях и го гледах.

— А ако не мога да ти лепна убийствата, детективче, ще се уловя за проникване с взлом в чужда къща, Ще получиш три месеца и всеки ден едно от момчетата ще те търкаля. Предупредих те да държиш муцуната си по-далеч от всичко това. Сега има да съжаляваш, че не си ме послушал — и се обърна към Ренкин: — Е, отведи го в главната квартира и го запиши в книгата като обвинен в убийството на Трисби и Филипино. Това ще го задържи, докато разгледаме доказателствата. Все ще бъдем в състояние да му прикачим нещо.

Ренкин се доближи с непроницаемо изражение и ме хвана под ръка.

— Хайде — подкани ме той.

Кетчън от другата страна заби в ребрата ми пръст с размер на банан.

— Ще те накарам да съжаляваш, че не си мъртъв, бръмбар такъв — озъби се той и ме удари през лицето така жестоко, че политнах към Ренкин. — Махай този хапльо от очите ми — ръмжеше той — и го хвърли в тъмницата.

Лейтенантът ме повлече вън от стаята. Излязохме от вилата. Надолу по пътеката към паркинга никой от нас не продума. Полицейската кола с Кенди току-що беше пристигнала и от нея излезе сержантът.

— Намери ли нещо? — запита Ренкин.

— Друг колт-38, с изстреляни наскоро четири куршума — извади Кенди от джоба си пистолета на Бриджит.

— Къде го намери? — намесих се аз. Изгледа ме накриво.

— Под леглото ти… където си го сложил. Поклатих глава отрицателно.

— Не съм го слагал там, но не очаквам да ми повярвате. Ренкин ме гледаше, смръщил вежди.

— Ще го отведа в главната квартира — обърна се той към Кенди. — Ще поискам да се изследва този револвер. Намери ли нещо друго?

— Не.

— Вземи една от колите и си отивай вкъщи. Капитанът има горе достатъчно хора.

— Добре. Ще отведете Брендън сам?

— Да.

Спогледаха се. Стори ми се, че Кенди намигна леко с лявото си око, но може и да съм сбъркал. Той изчезна в нощта.

Лейтенантът ми посочи една от полицейските коли.

— Ти ще караш.

— Чакай, какви ги приказваш?!

— Ти ще караш.

— Как? С белезниците ли?

Извади ключ и свали железните гривни от ръцете ми. Седнах зад волана и запалих мотора. Той се настани до мен, извади цигарите си и запали.

— Тръгвай! Доближихме шосето.

— Ще трябва да бъдеш много внимателен с този пистолет. Какво мислиш да правиш с него? Принадлежи на мисис Крийди.

— Ще бъда внимателен — обеща той.

— Що за идея е това да ме откарваш по такъв начин? Трябва да се запише в историята на щатската полиция. За първи път затворникът откарва сам себе си в килията с полицейска кола, а полицаят пуши до него.

— Не те откарвам в килия. Това е идея на Кетчън. Иска да се пише много умен. Надява се, че е всял достатъчно страх у теб, за да изчезнеш от този град и да не се връщаш повече. За мен остана да ти предоставя благоприятна възможност да избягаш.

Бях така изненадан, че не продумах през следващата половин миля, после отново се замислих и започнах внезапно да се смея.

— Е, наистина, поизплаши ме той, но не толкова много, та да ме накара да бягам от града. Беше ли ти наредено да ми съобщиш този план на Кетчън?

— Не. Трябваше само да гледам на другата страна, когато ти побегнеш — обясни ми Ренкин с глас, преливащ от досада. — Изведнъж ми дойде наум, че ти изобщо може да не се опиташ да бягаш.

— Никога не бих го сторил. За нищо на света не бих рискувал да получа куршум в гърба. Ясно е, че идеята е на Крийди. Като се опита да ме купи със сто и петдесет хиляди и не успя, сега се мъчи да ме отстрани по този начин — и издух бузи. — Как разбрахте, че съм бил във вилата на Трисби?

— Крийди бе поставил мястото под наблюдение. Когато неговият човек те видял да влизаш, телефонирал на Крийди. Той пък повикал Кетчън и му наредил да ти връчи обвинение за насилствено нахлуване в чужд дом. Наредил му да те изплаши до смърт, да те обработи и да те принуди да бягаш. Теб те изтървахме за малко, но намерихме Трисби. Тогава Кетчън реши да ти лепне и обвинение в убийство.

— Без да дава и пет пари за това кой наистина е убил Трисби?

Ренкин присви рамене.

— О, той ще направи нещо и по този въпрос, когато реши, че му е дошло времето.

— Човекът на Крийди видял ли е убиеца?

— Не. Пристигнал е на пост едва когато се е стъмнило. — Той извади пистолета на Бриджит и го повъртя из ръцете си. — Това ли е оръжието, с което бе убит Трисби?

— Да.

— Тя ли го е убила?

— По-добре питай нея. Аз мисля, че не.

— Не можеш да си позволиш да отправяш такива въпроси към съпругата на Крийди. Не можеш да си позволиш изобщо да й поставяш въпроси, ако искаш да запазиш службата си.

— Не бива да се допуска никой да съсредоточи толкова власт в ръцете си. Така значи, Крийди направи сделка и със съдията Харисън?

— Да. Това не му се е отдало много трудно. Съдията не притежава нито цент, а има екстравагантна жена. Крийди откупи неговата разпаленост и той с готовност се оттегля от политическата сцена. Ще го прочетеш утре във вестниците.

— „Сан Рафаел Кориир“ ще бъде „приятно“ изненадан?

— Те не са в състояние да направят нищо по този въпрос. Можеш да караш до бунгалото. Най-добре ще бъде после да опаковаш багажа си, да скочиш в колата и да изчезваш.

— Още не съм готов да изчезвам. — Бяхме слезли от планинския път и стъпихме на булевард „Франклин“. — Ще си тръгна, когато изясня смъртта на Шепи и в никакъв случай по-рано.

— По-разумно е да изчезваш още тази нощ, Брендън. Кетчън даде заповеди по отношение на теб. Ако след два часа не си вън от града, ще си изпатиш здраво. Момчетата от патрулните коли на капитана са специалисти да инсценират катастрофи. Можеш да загубиш и крака си при някое майсторско сблъскване от тяхна страна.

Взрях се в него.

— Баламосваш ли ме?

— Никога не съм казвал нещо по-вярно. Бъди извън Сан Рафаел до два часа, защото иначе ще се превърнеш в болничен случай. Нищо не можеш да направиш във връзка с това. Тези патрулни коли връхлитат със страшна сила. В града ги има около тридесет и всяка може да те закове на място. Не се самозалъгвай. Нямаш никакъв шанс да реагираш. Ще бъдеш щастлив, ако останеш жив. Майстори са на тези номера.

Мислех за това, докато се клатехме по неравния път към бунгалото. Когато се измъквах от колата, попитах:

— Нужен ли ти е този пистолет? Може да ми свърши някоя работа, докато на теб може и да ти попречи.

— Все още си по петите на Крийди, нали? — втренчи се в мен Ренкин.

— По петите съм на убиеца на Шепи. Това оръжие може да има някакво отношение. Ще ти го върна по-късно. Поколеба се, а после присви рамене.

— Окей. За мен не е кой знае какъв подарък, а Кетчън ще го „изгуби“ веднага, щом разбере чия собственост е.

— Е, благодаря, лейтенант. Направи много за мен. Съществува надежда, че все пак ще бъдеш произведен — и му подадох ръката си.

Стиснахме си ръце, даде ми револвера и седна зад кормилото.

— Не можеш да прекатуриш тази система, Брендън — отправи ми той сериозен поглед. — Тези бандити са твърде големи, твърде силни и твърде добре организирани, за да може човек сам да ги преобърне. Зная това. Аз се отказах и вече не правя напразни опити. Бягай и не се връщай. Кимна, обърна колата и излетя в нощта.

II

Тъкмо бях тръгнал към бунгалото, когато видях светлините на бързо приближаваща кола. Профуча при разминаването си с колата на Ренкин и всеки момент щеше да бъде тук. Поставих револвера на Бриджит в празния си презрамен носач и зачаках. Изведнъж се почувствах съвсем изморен. От удара на Кетчън ме болеше всичко и в този момент не желаех нищо друго освен малко сън.

Колата спря и висок слаб човек излезе от нея. Приближи се към мен. На лунната светлина не виждах много нещо от него — изглеждаше само съвсем млад. Шапката му бе килната назад.

— Мистър Брендън?

— Да.

— Аз съм Франк Хипъл от „Сан Рафаел Кориир“. Мистър Трой ми нареди да се свържа с вас. Намирате ли, че е късно за разговор?

Никак не ми беше до разговор в този час, но Трой ми беше представил младежа като много подходящ, а аз се нуждаех толкова много от помощ, че го поканих да влезе.

— Как ме намерихте тук? — запитах на път към бунгалото.

— Обадих се следобед на лейтенант Ренкин и той ме насочи. Имам новини за вас и сметнах за уместно да дойда направо да ви ги съобщя.

Бунгалото беше притихнало. Имах усещане за празнота. Чувствах парфюма на Марго в горещия застоял въздух. Запалих лампите и влязохме в хола. Часовникът върху камината показваше 23,20. Представях си как сега щях да лежа в прегръдките на Марго, ако Ренкин не беше ме завлякъл във вилата на Трисби.

Извадих от бара бутилка уиски и напълних две чаши догоре. Поставих ги върху една масичка и погледнах към Хипъл. Той стоеше изправен с гръб към камината и ме наблюдаваше.

Беше около тридесетгодишен, с фини, приятни черти, умни очи и издадена напред брадичка — човек, когото трудно можеш да спреш, ако е решил да преследва някаква цел.

— Заповядайте — кимнах към пълните чаши и притиснах с ръка стомаха си, който от удара на Кетчън сякаш се беше обърнал наопаки.

Младият човек вдигна една от чашите и отпи солидна глътка.

— Мистър Трой ме посъветва да се занимая с Хаан — обясни ми той. — Задълбах доста в миналото му и открих златна жилка.

— В какъв смисъл?

— Отидох в свърталището му и го помолих за интервю. Той не пропусна възможността да получи безплатна реклама чрез вестника ни. Да не грешите с този приятел. Голям скулптор е и разбира от работата си. Убедих го да ми изработи груб модел от глина и да ми го подари. Беше съвсем сурова творба, но върху нея имаше чудесен комплект отпечатъци от пръстите му — и Хипъл се усмихна широко, доволен от стратегията си. — Днес преди обед отнесох този модел на федералните власти в Лос Анжелос. Те провериха отпечатъците и цялата му история излезе наяве. — Взе чашата, отпи и я размаха възбудено. — Истинското име на Хаан е Джек Бредшоу. Излежал е двегодишна присъда за контрабанда с наркотици през 1941 година. Когато напуснал затвора, заминал за Мексико и го изгубили от очи. Появил се отново четири години по-късно. Бил уловен да прекосява границата с два куфара, натъпкани с хероин. Този път си спечелил осем години. Когато го освободили, отделът за борба с наркотици не го изпускал из очи, но сега вече той се отдал на легален живот. Известно им е неговото училище по керамика и даже са го преглеждали. Твърдят, че там не се върши нищо тъмно. — Той се наведе напред и насочи пръст в мен. — Сега идва тази част от историята, която ще ви заинтересува най-много. Когато е изтърпявал последната си присъда, Хаан се е сприятелил с човек на име Хуан Туармец, попаднал в затвора също за търговия с опиати. Напуснали заедно затвора. У мен възникна съмнение по отношение на този Туармец и ги помолих да ми покажат снимката му. И знаете ли кой е той?

— Кордец?

— Точно така — кимна Хипъл. — Кордец от „Мъскитиър Клъб“. Как ви харесва всичко това?

— Знаят ли федералните власти, че той е тук?

— О, да, но не могат да направят нищо. Излежал е присъдата си, а на всичко отгоре управлява един преуспяващ клуб за хора от най-висшата класа. Изненадват го от време на време с внезапни проверки, но не установяват нищо от старите му занимания.

— Не си ли задават въпроса откъде идват парите за този изискан клуб?

— Питали са и за това. Кордец им отговаря, че група финансисти стоят зад гърба му.

— А за Хаан?

— Същата история.

— Някаква идея кои могат да са финансистите?

— Разбира се, Крийди.

— Не им ли се струва на федералните малко съмнително как тези две килийни птици са свили гнездо в един и същ град?

— От известно време и двамата са под наблюдение. Кордец никога не е стъпвал в училището, а Хаан — в клуба. Не са се срещали, откакто са в Сан Рафаел.

За момент се замислих,

— Чух, че съдията Харисън се отказал от политическото си поприще?

Хипъл направи гримаса на отвращение.

— Стара змия. Крийди го купи.

— Ще публикувате ли това?

— Не, за Бога! Нямаме доказателства, но това е истината. Ще трябва да мине известно време, докато намерим някой да заеме неговото място, Междувременно бандата ще лудува като у дома си, тъй като няма да има никаква опозиция. Както изглежда, ще имаме нова вълна от издевателства.

— Може би да, може би не. Чухте ли за стрелбата в „Белият замък“?

Хипъл кимна.

— Но това сигурно няма нищо общо с Кордец и Хаан?

— Още не зная. Тъкмо работя по тая загадка. Имате ли солиден сейф във вашия кабинет?

— Разбира се — и лицето на Хипъл изрази учудване.

— Притежавам нещо, за което моля да се погрижите — и извадих револвера на Бриджит. — Бихте ли го задържали в сейфа си, докато ви го поискам?

— Иска ли питане!

Взе револвера, огледа го и го подуши. Изведнъж погледна остро към мен.

— Не е възможно това да е оръжието, което уби Трисби?

— Възможно е. Предстои ми да го докажа. Не искам да го загубя. Вашият сейф, изглежда, е най-подходящото място за него.

— Не трябва ли да се предаде на полицията?

Поклатих глава отрицателно.

— Не. Те по всяка вероятност ще го „изгубят“.

— Да знаете кой е притежателят му? — прехвърляше той револвера от ръка на ръка.

— Имам известна представа, но това не значи, че притежателят е убил Трисби.

Револверът изчезна в джоба му.

— Е, добре. Надявам се, знаете какво вършите,

— Не е нужно да се тревожите. Ако ми провърви, утре ще поднеса за вашия вестник чудесна история. Този револвер може да се окаже най-безспорният факт в нея.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Стойте в редакцията си утре през целия ден. Може да ми потрябвате спешно и ми е необходимо да зная как бих могъл да ви намеря.

Отправи ми напрегнат поглед, а лицето му изразяваше безпокойство.

— Под впечатление съм, че знаете за престъплението много повече, отколкото ми казвате. Възможно е да сте стъпили върху много тънък лед, Брендън. Не считате ли за по-уместно да ми разкажете всичко и да се запретнем двамата на работа?

Поклатих глава отрицателно.

— Още не съм готов, Хипъл. Главата ми гъмжи от хипотези, но нямам реални факти.

— Защо не ми изложите теориите си? Допуснете, че преди да сте готов да говорите, ви връхлети някаква беда? В този град съществуват хиляди начини човек с търсещ ум да бъде сполетян от беда. Представете си, че ви затворят завинаги устата, преди да сте успели да проговорите? Това няма да ни бъде от полза, нали?

Стоях на ръба на изкушението да му разкажа какво бушува в главата ми, но съзнавах, че не е дошло още времето му. Ако наистина ми предстоеше да издърпам чергата изпод краката на Крийди, нуждаех се от абсолютна сигурност по отношение на фактите.

— Ще ви се обадя утре — приключих с колебанията си. — Това е най-доброто засега.

— Добре, ето какво. Не оставайте сам тази нощ. На километри сте от всякаква жива душа. Тук би могло да ви се случи всичко и никой нищо няма да разбере. Защо не дойдете у дома? Ще се наспите на кушетката ми.

Поклатих глава.

— Не се тревожете за мен. Тук съм сигурен. Нищо няма да ми се случи до утре сутринта. Тогава, надявам се, ще бъде твърде късно да се случва каквото и да било.

Той присви рамене.

— Е, добре, но съм убеден, че рискувате страшно много. — Извади портфейла си и ми подаде визитна картичка. — Тук е моят домашен телефон. Ако ви потрябвам, ще бъда вкъщи до осем сутринта, а след това в редакцията.

— Пазете много бдително този револвер.

— Отивам да го заключа още сега. До скоро виждане!

— По някое време утре сутринта!

—– И се пазете!

—– Разбира се.

Останах загледан след него, докато стигна колата. После се обърна, махна ми с ръка и потегли. Стоях така, докато задните светлини на автомобила му се стопиха в тъмнината.