Виновните се страхуват

I

Спах до 11,15 на следващия предобед.

Както предишната нощ се обадих на дежурния и му обясних, че не мога да ползувам стаята, той позвънил веднага в полицията. Това доведе Кенди за четвърти път при мен. Не му споменах нищо за кибрита. Оставих го сам да си блъска главата над случилото се. На въпроса му дали липсва нещо отговорих, че доколкото мога да видя, засега нищо не е изчезнало.

Настаниха ме в друга стая, а сержантът и специалистите дактилоскописти останаха да търсят следи. Бях съвсем сигурен, че няма да намерят нищо. С лягането заспах мигновено, както светлината угасва, щом се изключи контактът. Нахлулото през прозореца горещо слънце ме разбуди едва на другия ден.

Телефонирах за кафе и препечени филии, влязох в банята, взех душ, избърсах се и се обтегнах на кревата да чакам закуската. Налагаше се да обмисля много неща. Проучванията ме бяха отвели до няколко пътеки, които трябваше да извървя докрай. Съществуваше ли някаква връзка между „Мъскитиър Клъб“ и училището по керамика на Хаан? Ако е така, дали Джек е работил върху тази връзка? Фигурира ли някъде в случая Маркъс Хаан? Дали Крийди е наел Джек да наблюдава жена му и да не би Шепи да се е натъкнал на нещо твърде отдалечено от пряката му задача? Какво е правил в плажната кабина с момиче като Телма Казънс?

Кафето ми пристигна, преди да съм успял дори да помисля върху отговора на някой от тези въпроси. Докато закусвах, телефонът иззвъня. Беше Ренкин.

— Чух, че снощи си имал посетители?

— Да.

— Някаква представа кои може да са били?

— Ако знаех, бих казал на Кенди. Най-напред огледаха багажа на Шепи, а сега боя.

— Внимавай да не те споходят с някой шиш за лед.

— Каквото има да става, ще става.

— Счетох за добре да попитам и теб. Кенди не е намерил нищо, а и ти нямаш никаква идея, нали?

— В този момент не. Тъкмо напрягам мозъка си. Стигна ли до някакъв резултат, ще ти съобщя.

Настъпи кратка пауза.

— Говорих със свещеника — продължи той. — Хаан не е излъгал. Момичето било точно такова, каквото ни го описа той. Не е излизала с мъже и попът твърди, че не би се свързала никога с непознат мъж. Съвсем сигурен е.

— И все пак се е свързала с Шепи.

— Да. Е, хайде, че ме чака работа. Мъча се да открия следи от шиша за лед.

— Тъкмо това ми беше в ума. Някакви следи от пръсти?

— Не. Такъв шиш можеш да купиш от който и да е железарски магазин. Разпратил съм хора да поразпитат наоколо. Ако стигнем до нещо, ще ти известя.

Благодарих му. В края на краищата предлагаше ми сътрудничество в по-голяма степен, отколкото очаквах. Напомни ми, че следобед трябва да присъствам на предварителното следствие по убийството на Шепи. С това разговора ни се изчерпи.

Приключих закуската, а после се свързах в Сан Франциско с Ела. Запитах как е понесла новината жената на Джек. Причинила и много грижи, но се надявала скоро да се съвземе от шока.

— Днес преди обяд ще получи писмо от мен. Дръж касата заключена, Ела. Бас държа, че съвсем скоро ще започне да обикаля за пари. Довечера и изпращам чек.

Поговорихме и за работата там. Постъпили два случая и търсели моите услуги. И двата изглеждаха интересни и изгодни, но не можеха да ме изкушат.

— Виж дали Коркхийл би се заел с тях на базата да делим наполовина. Трябва да остана тук, докато разреша загадката около убийството на Джек. Можеш ли да се оправяш сама?

— Разбира се.

Знаех, че ще се справи. Беше интелигентна, с остър и пъргав ум, иначе не би могла да постъпи на работа при мен.

След още някоя и друга дума приключихме разговора. Обещах да се обадя отново в най-скоро време.

В този момент стаята вече беше съвсем неприятно гореща. Реших да отида на плажа, да поплувам и тогава да изготвя план за по-нататъшни действия. Облякох се, приготвих банските си гащета, мушнах ги в джоба и се спуснах при Бруър. Той пое ключа ми и започна малко объркано да срича:

— Мистър Брендън, боя се, че?

— Знам, знам — прекъснах го. — Не е нужно да ми съобщавате, че внезапно хотелът ви е залян от посетители и много ви е необходима моята стая — усмихнах му се. — Не ви се сърдя. Окей, ще намеря друго място. Дайте ми време до довечера.

— Искрено съжалявам, но получаваме купища оплаквания — и наистина изглеждаше, че съжалява. — През последните двадесет и четири часа, откакто сте тук, полицията навести хотела на четири пъти.

— Да, знам. Мога да си представя как се чувствате. Тази нощ няма да съм тук.

— Много мило от ваша страна, мистър Брендън!

Качих се на буика и пристигнах на плажа. Часът беше малко след дванадесет и по това време беше претъпкано. Успях да намеря място за паркиране и се отправих към плажната станция.

Чадърите бяха разграбени отдавна. Всяко живо същество из плажа се бе отдало на своите занимания. Едни си подхвърляха медицинска топка, други плуваха, трети си подготвяха предобедните коктейли, а повечето просто лежаха, оставили се слънцето да ги пържи.

Облякох банските си гащета. Тръгнах между мускулести кафяви тела, проправях си път сред блондинки, брюнетки и червенокоси, всички облечени в минимума, който все пак се налага да имат върху себе си. Най-после успях да стигна водната ивица. Навлязох и преплувах около четвърт миля с най-добрата си скорост. Чувствах наистина нужда от подобно упражнение. След това се обърнах и загребах обратно, но вече в по-мързеливо темпо. Слънцето изсипваше огън от небето и сега съвсем не можеше да се намери място на пясъка.

Излязох от водата и спрях за миг. Огледах къде мога да се обтегна, без да докосвам околните, но нямаше начин. Тъкмо тогава забелязах момиче, седнало под чадър с бели и сини ивици, да ми маха с ръка. Беше облечена в бял бански костюм, а на очите си имаше огромни слънчеви очила. Разпознах я по копринено русата коса и фигура, преди да видя лицето и. Марго Крийди ме канеше при себе си. С мъка си проправих път сред проснатите тела, за да стигна до нея. Повдигна очи към мен. Върху лицето и беше изписана известна предпазливост, отправи ми същата едва доловима усмивка, която запомних от първата ни среща.

— Това е мистър Брендън, нали? — Гласът и ми се стори малко задъхан. — Наистина ли е мистър Брендън?

— Ами ако не е, някой трябва да е откраднал кожата ми — и запитах на свой ред: — А това зад тези фантастични очила мис Крийди ли е?

Засмя се и сне очилата. Нямаше никаква грешка — беше истинска красавица. Формите й — замайваща сензация в този бански костюм, не разкриваха никакъв недостатък.

— Няма ли да седнете, или имате някакъв ангажимент?

Отпуснах се на горещия пясък до нея.

— Благодаря ви за готовността да ми окажете помощ снощи. Не очаквах да го направите за мен.

— Случи се да бъда в клуба — обви тя ръце около коленете си, зареяла поглед в морето. — Освен това любопитството ме подтикна. Има нещо болезнено интригуващо около случаите на убийства, не е ли така? — и постави отново очилата, а те за жалост закриваха половината от лицето и. — Бях сигурна, че приятелят ви не е бил в клуба. Исках просто да се убедя в предположението си. Страшно трудно е за страничен човек да влезе там.

— Прегледахте ли сутрешните вестници? — попитах и се изпънах върху пясъка. Поизвиех ли си главата, имах възможност да я държа в полезрението си.

— Имате предвид второто убийство? Узнахте ли кое е момичето? Тя ли е взела приятеля ви от хотела и с нея ли е бил в кабината?

— Тя е, същата.

— Всеки говори за нея — и тя посегна към голямата си плажна чанта, като започна да рови из нея по начин, характерен за жените. — Това е още по-мистериозно, нали?

— Да, но истинското обяснение, когато бъде разкрито, сигурно ще е съвсем просто.

Парещите лъчи започнаха да ме тревожат, затова се обърнах по корем и се преместих по-навътре под сянката на чадъра. При това положение можех да гледам право в лицето и, а то бе гледка, на която бих бил щастлив да се радвам по всяко време на деня и нощта. Наистина беше нещо изключително — може би най-красивото момиче, което бях срещал някога.

— Възможно ли е да е извършила самоубийство?

— Възможно е като допускане, но е много невероятно. Защо е било необходимо да се прободе с шиш за лед? Съществуват толкова по-достъпни и прости начини.

— Ами ако тя е убила вашия приятел? Вероятно е изпитала нужда от изкупление. Вестниците я представят като дълбоко религиозна. Може да е счела, че единственият път за изкупление е да умре така, както и той.

Това ме сепна.

— За бога! Тази хипотеза ваша ли е?

— О, не. Разговаряхме по този повод и някой изрази това мнение. Чудех се дали е възможно наистина да е така!

— Ако бях на ваше място, не бих си напрягал мозъка върху причините и начина на смъртта и. Това са грижи на полицията. Момичето е работило на Ароу Пойнт, в училището по керамика. Ходили ли сте някога там?

— Разбира се. Доста често. Просто съм луда по някои от фигурите, изработени от този Хаан. Наистина е чудесен. Миналата седмица купих негова творба — статуя на малко момче — нещо очарователно.

— Виждали ли сте момичето там?

— Не мога да си спомня. Толкова много момичета работят при него.

— От чутото за работилницата имам впечатление, че е магазин за вехтории, предназначени за туристите.

— Ами в известен смисъл допускам да е така. Хаан обаче има специална зала, където излага най-новите си и най-добри произведения. Само отбраните му клиенти имат достъп до тях.

— Така значи, преуспява?

— Разбира се, и го заслужава. Наистина голям скулптор е.

Явно бе, че мисли точно така. Лицето и светеше от ентусиазъм.

— Някой ден ще се наканя да поогледам тази изложба. Бихте ли дошли с мен, мис Крийди? Искам да видя най-хубавите му творби. Не съм купувач, но вълнуващите произведения на изкуството ме интересуват.

Настъпи пауза. Не бях сигурен дали се колебае, или обмисля нещо.

— Да — отговори най-сетне. — Следващия път, когато реша, ще ви съобщя. Все още в хотел „Аделфи“ ли ще бъдете?

— А, тъкмо ме подсещате. Когато ми телефонирахте снощи, как разбрахте къде съм?

Засмя се. Имаше наистина хубави зъби. Нито едри, нито дребни, бели и равни като сърцевината на портокал. Смехът и не оформяше просто дупка по средата на лицето и, както се случва у някои жени. Нейният смях събуждаше приятни тръпки. Това момиче ме влудяваше. Не бях се чувствал в такова състояние от времето на първата си среща с нежния пол преди около петнадесет години.

— Използувах услугите на мистър Хамършълт. Трябва да сте го срещнали? Той знае абсолютно всичко. Никога не ми се случвало да го попитам нещо и той да не може да отговори.

— Озадачих се малко. Чудех се как сте узнали. Та да се върнем към „Аделфи“. Свърши престоят ми там. Помолиха ме да напусна. Полицията ме посещава твърде често и управата на хотела започна да се опасява да не се оформи мнение, че при тях има престъпник. Преди да се стъмни, трябва да си намеря нова квартира.

— Няма да ви е лесно. В разгара на сезона сме.

— Няма как, ще трябва да потърся.

Никак не ми допадаше предстоящото лутане. Обикновено Джек се грижеше за нашия подслон. Притежаваше вроден талант да открива хотели със свободни легла. Аз бих питал на десетина места и бих получавал все един и същ отговор, а той ще подбере само един и направо се настаняваше.

— Не се надявам, мис Крийди, да знаете някое местенце, не много скъпо? — и като се сетих кому задавам въпроса, ми стана смешно. — Не, разбира се. Откъде пък вие ще знаете? Това съвсем не е ваша работа, нали?

— Колко време възнамерявате да останете?

— Докато се изясни случаят. Може да се наложи седмица, а може и месец, не зная.

— Можете ли да се справяте сам с домакинството?

— Защо, разбира се. Не допускам да си въобразявате, че вкъщи имам кой знае каква прислуга. Имате ли нещо предвид?

— Може би не е точно това, от което се нуждаете. Имам малко бунгало на Ароу Бей. Взех го под наем за две години. Ако ви харесва, можете да го имате.

Гледах я изумен.

— Не се шегувате, нали?

— Ако желаете, на ваше разположение е. Мебелирано е и изобщо има удобства. Не съм била там повече от месец, но при последното ми посещение всичко беше наред. Единственото ви задължение ще бъде да плащате сметката за електричеството. Всичко друго е уредено.

— Толкова мило от ваша страна, мис Крийди! — Бях съвсем объркан. — Ще го приема, без да мисля.

— Ако нямате предвид нещо по-добро, можем да отидем тази нощ след вечеря. Имам покана за вечеря, но ще бъда свободна след 22 часа. Междувременно ще се разпоредя да пуснат водата и електричеството, а аз ще донеса ключа.

— Честно казано… чувствам се много неудобно, мис Крийди. Такива грижи за чужд човек! Вижте какво, не искам да ви създавам неприятности?

— Но това не са неприятности.

— Искаше ми се да видя очите и зад тези големи тъмни очила. Обхвана ме внезапно силно желание да видя какво има в тях. В гласа и звучеше нещо, което ми говореше, че пропускам много, като не успявам да надникна в очите и.

— Трябва да вървя — погледна тя часовника си. — Имам насрочен обяд с татко. Никак не обича да чака.

— По-добре не му съобщавайте за вашата готовност да ми осигурите подслон — посъветвах я и се изправих. В това време тя нахлузваше рокля без ръкави върху банския си костюм. — Имам вътрешното убеждение, че не съм негов любимец. Възможно е да ви разубеди относно бунгалото.

— Никога не казвам нищо на татко. Ще ме чакате ли пред „Мъскитиър Клъб“ в 22 часа? Оттам ще отидем до новото жилище.

— Ще ви чакам.

— Тогава довиждане до довечера.

Отново върху лицето и се появи онази бегла усмивка, от която тръпнех. Тръгна, а аз останах да зяпам захласнат след нея. Въобразявах си, че много отдавна бях преминал фазата да си губя ума по жена, но като наблюдавах походката и, начина, по който се люшкаха бедрата и, стойката на главата и, уверих се колко дълбоко съм се лъгал.

II

След бърз обяд на крак се върнах в хотела и опаковах куфарите си. Намерих Джо, хотелиерския хоп, и уредих с него изпращането на вещите на Шепи до жена му. Написах и чек за двеста долара и кратка бележка. В нея подчертавах, че тази сума е нещо отделно от парите, които имам да и изпращам.

Беше настъпило и времето да присъствам на предварителното следствие по убийството на Шепи. Разпоредих да отнесат багажа ми в колата и уредих сметката си. Бруър отново ми поднесе извинения. Казах му да не се тревожи, тъй като съм уредил подслона си.

Слязох до кабинета на Грейвс. Тъкмо почистваше обувките си.

— Ще дойдеш ли за следствието? — запитах го.

— Наредено ми е да бъда там — и захвърли четката в чекмеджето, нагласи връзката и шапката си. — Ще ме откараш ли, или да чакам автобуса?

— Точно за това съм дошъл. Да вървим!

По време на пътуването го запитах ходил ли е да огледа трупа на Телма Казънс.

— Никой не ме потърси. Ренкин няма време да се занимава с мен. Бруър я видя. Да си умреш от смях! Та той не би могъл да идентифицира и собствената си майка, ако му я покажат на аутопсионната маса. Не искам да твърдя, че е лесно да бъде идентифицирано момичето. Голямата шапка и огромните тъмни очила биха го направили да прилича на всяка друга жена с черна перука.

Не изтъкнах заблуждението му относно перуката. Не беше от хората, които понасят грешките си.

На предварителното следствие присъстваха само девет души. Петима от тях бяха хора без работа — такива могат да се видят често из съдилищата. Останалите четирима привлякоха вниманието ми. Първо, едно момиче с очила без рамки и с остро лице на опитна секретарка. Беше облечено елегантно и просто в сива ленена рокля с бяла якичка и маншети. Седеше в дъното на залата и записваше цялата процедура със сръчност на трениран стенограф. Вторият беше млад човек, в светлосив костюм, с дълга руса коса, накъдрена от фризьор. Тъмни очила закриваха напълно очите му. Седеше странично от масата на следователя и поглеждаше околните така, сякаш самият той беше нещо изключително интелектуално. От време на време се прозяваше така дълбоко, че очаквах всеки миг да откачи челюстта си. Останалите двама бяха лъскави, зализани, добре охранени мъже, облечени безукорно. Седяха с лице срещу следователя. Той им кимна за поздрав, когато влезе, а също така и когато напусна залата.

Следователят, изглежда, беше отегчен от цялата процедура. Приключи набързо с моите показания; изслуша заекванията на Бруър с поглед, отнесъл го далеч извън залата; не повика Грейвс и бе много рязък с пазача на плажните кабини. Едва когато Ренкин заяви, че полицията не е завършила своите издирвания и им е необходимо едноседмично отлагане на следствието, той съвсем бегло наподоби човешко същество, одобри искания срок и изчезна през вратата зад себе си.

След като дадох показанията си, се върнах на мястото си до Грейвс. Попитах го познава ли двамата зализани джентълмени.

— Те са от кантората Хъскът, най-големия и ловък адвокат по крайбрежието на Пасифика.

— Да не би да се занимава с делата на Крийди?

— Няма по-подходящ от него да се заеме с тях.

— Познаваш ли онова русо конте с големите очила?

Той поклати глава отрицателно.

— А момичето в дъното на залата?

— Не.

Щом следователя напусна залата, русокосият се изплъзна навън, без да предизвика повече шум от вода, която изтича от мивка.

Преди да излязат, двамата блестящи господа поговориха около една минута с Ренкин. Докато ги наблюдавах, пропуснах оттеглянето на момичето в сив тоалет.

Грейвс ми напомни да поддържам контакт с него, стиснахме си ръцете и замина.

В залата останахме само Ренкин и аз. Приближих се до него с въпрос.

— Нещо ново?

— Не — държеше се някак неловко. — Все още не мога да открия следите на този шиш за лед. — Извади цигара и започна да си играе с нея. — Сега задълбаваме в миналото на момичето. Може неочаквано тя да се окаже ключът на загадката.

— Да? Ами ако се поразровиш в миналото на Крийди? Възможно е да установиш, че си заслужава. Тези двамата него ли представляваха?

— Надникнали тук само да им мине времето. Имали дело, но за него било още рано.

Засмях се.

— Така ли ти казаха? Не вярвам да си се уловил на тази приказка?

— Е, не мога да вися тук с теб. Чака ме работа — отряза той.

— Видя ли русия младеж в сив костюм? Познаваш ли го?

— Работи в училището по керамика — и отклони погледа си.

— Интересно! Какво ли търси тук?

— Може би Хаан го е изпратил — обясни колебливо полицаят. — Е, време е да вървя.

— Ако ти потрябвам, намирам се на Ароу Бей, под Ароу Пойнт. Сдобих се с малко бунгало там.

Отправи ми любопитен, втрещен поглед.

— Под Ароу Пойнт има само едно бунгало. Държи го, струва ми се, Марго Крийди.

— Така е. Наех го от нея.

Отново се вторачи в мен, понечи да каже нещо, после се отказа, кимна рязко и излезе.

Предоставих му достатъчно време за напускане на сградата, а след това излязох и аз. Часът беше 16,30. Запитах полицая, който се мотаеше по тротоара, за редакцията на „Сан Рафаел Кориир“. Насочи ме, сякаш ми правеше благодеяние.

Пристигнах там около 16,45. Пред момичето в приемната изразих желанието си да говоря с Ралф Трой. Подадох и картичката си и след петминутно чакане бях въведен в малък кабинет. Човек с лула в уста седеше зад претрупано бюро. Беше едър, с прошарена коса, рязко изрязана долна челюст и светлосиви очи. Подаде ми голямата си здрава ръка над бъркотията пред себе си и стисна силно моята.

— Седнете, мистър Брендън. Чух за вас. Холдинг ме предупреди за евентуалното ви посещение.

— В момента нямам да ви предавам нищо особено, мистър Трой — заех аз посоченото място. — Исках само да се представя. Може би в най-скоро време ще ви донеса нещичко. Разбрах, че ако ви дам факти, ще ги публикувате.

Широката му усмивка разкри здрави, едри, бели зъби.

— Няма защо да се безпокоите в този смисъл. Тук съм, за да изкарвам на бял свят истината, и само истината. Доволен съм, че дойдохте. Желая да понаучите нещо за този град. Холдинг ви е разказал известна част, сега е мой ред. — понамести се на стола, отправи струйка дим към тавана и продължи: — Новите избори са след по-малко от месец. Старата банда, управляваща града вече пет години, трябва да си отиде. Пред нея стоят две възможности: или да спечели отново, или да се покрие. И като казвам да се покрие имам предвид точно това. Единственият начин за тези бандити да останат живи е да държат ноктите си забити в плътта на града. Издърпай тази плът изпод лапите им, и с тях е свършено. Сан Рафаел е един от най-големите градове по Тихоокеанското крайбрежие, където се разиграват огромни пари. Даже и без предприятията тук винаги ще текат пари. Това е град на богаташите. Няма друго място в нашата страна освен Майами, което да предлага толкова много забавления за милионерите. И този град е в ръцете на мошеници. Крийди владее малко повече от половината икономика на града. Въпреки доминиращото си положение, даже и да иска, не е в състояние да отстрани гангстерските организации. Всичко обаче е подредено така, че той не дава и пукнат грош за това, което става из града, докато неговите владения му носят печалби. Алчен е. Търси най-голямата печалба от вложените пари. Ако спекуланти вдигат цените на имотите, както и правят, той не се противопоставя. Докато казиното, комарджийският кораб, различните нощни клубове, петте киносалона, театърът, операта, които той финансира, му дават печалби, никак не се тревожи, че гангстерите, мошениците, надзирателите, контрабандистите на опиати и всякакви други порочни типове вземат своето от неговите приходи. Оставя ги да получат полагаемото им се и те са достатъчно умни да знаят това. Този град е пропит с порок и корупция. Едва ли ще се намери някой от управляващата администрация, който да не взема своя дял от гангстерите или богаташите.

— И съдията Харисън ще се заеме да оправи всичко това?

Трой присви мощните си рамене в жест на неувереност.

— Такива са уверенията на Харисън, но ако бъде избран, няма да ги изпълни, разбира се. Не че няма да има символична чистка, ще има. Ще пострадат голям брой от дребните престъпници. Ще има страшно много развяване на байраци и адски поток от приказки. След месец-два големите хищници отново ще напънат мускули и ще възстановят всичко, както си е било. Харисън внезапно ще открие, че банковият му баланс като по чудо е набъбнал. Една прекрасна сутрин ще се събуди и погледнал през прозореца, ще има да се чуди кой ли му е подарил кадилака, блестящ пред портата му. Тогава ще разбере, че далеч по-лесно е да остави нещата да си текат без неговата намеса, защото Крийди му е подсказал — в противен случай предшественикът му отново ще дойде на власт. Всичко е до системата, не толкова до хората. Всеки е честен по своему. Когато обаче се намесят големи пари, можеш да купуваш хора на различни цени — цената е според степента на „честност“. Не искам да твърдя, че абсолютно всеки се купува, но за мен е дяволски ясно, че съдията Харисън може да се купи.

— Считах Крийди за единствения господар на увеселителните заведения. Ако не е сам, кой още е с него?

Преди да продължи, Трой издуха още няколко кълба дим.

— Човекът, който използва парите на Крийди и който всъщност управлява града от негово име, е Кордец, собственикът на „Мъскитиър Клъб“. Той е главният. Той ще остане даже ако Крийди го няма и Харисън дойде на власт. Никой не знае за него повече от това, че е много ловък мошеник, пристигнал в тъмното от Южна Америка. Явно притежава талант да прави пари от всичко. Ако Крийди е голям бизнесмен, Кордец е голям мошеник. Намери ли се кой да издърпа чергата изпод краката на Кордец, градът ще бъде освободен от гангстери, но никой не е достатъчно силен да го стори.

— Нека изясним едно обстоятелство. „Мъскитиър Клъб“ не е притежание само на Кордец, нали?

Трой се засмя мрачно и поклати глава.

— Разбира се, не. Той ползува парите на Крийди, за да прави своите. Да вземем за пример казиното. Крийди го финансира и прибира парите, но Кордец си взема двадесет и пет процента от тях — пари за протекция от гангстерите. Крийди финансира и комарджийския кораб, тъй като чрез него привличал повече туристи. Кордец и тук прибира други двадесет и пет процента за протекция. Ако парите не се плащат навреме, възможно е корабът да бъде разрушен от бомба. Това е известно на всички и всеки си плаща своя дял.

Останах известно време замислен. Исках да проумея казаното. Не беше нещо ново. Това ставаше и в Ню Йорк, и в Лос Анжелос, и в Сан Франциско, и навсякъде в нашата страна. Изглежда, за тридесет и шест часа бях изминал дългия път от внезапната смърт на Джек в горещата кабина до тази истина. Беше ли открил Шепи нещо, подкопаващо позициите на Кордец? Беше кадърен в професията си, човек с усет да подушва такива неща. Пред очите ми заблестя шишът за лед, чийто връх беше изпилен до остротата на игла — типично гангстерско оръжие.

— Исках да имате пред себе си цялата картина такава каквато е. И още нещо: внимавайте с този Холдинг. Можете да му окажете доверие толкова, колкото на гърмяща змия — ни повече, ни по-малко. Докато вървите по волята му, ще се прави на приятел, но направите ли една стъпка настрана, ще има да се чудите какво се е стоварило по главата ви. Така че бъдете бдителен за него.

Обещах да се пазя, а после му разказах за възможната връзка между Крийди и Шепи. Изложих му всички факти, а също така му съобщих и за мистериозния кибрит.

Обзалагам се, че Крийди е наел Шепи да следи жена му или му е дал друга подобна задача. Джек сигурно се е натъкнал на нещо значително, което надали има пряко отношение към милионера — допълних аз. — Възможно е да греша, но не мога да си представя човек като Крийди да убие някого.

Трой поклати глава.

— Прав сте. Не би могъл. Доста объркана история, а? Засега обаче няма нищо за публикуване. С малко по-упорито задълбаване можем да стигнем до нещо наистина сензационно. — Той погледна часовника си. — Чака ме работа, мистър Брендън. Налага ми се да тръгвам. Ето какво ще направим. Ще ви дам в помощ младия Хипъл — един от моите най-добри хора. Можете винаги да прибегнете до неговите услуги. Притежава усет да надушва полезната информация. Не се колебайте да го натоварвате здраво. Справя се. За начало може да се залови с миналото на Хаан. Винаги ми се е струвало, че има нещо тъмно около този субект.

— Ще му се обадя утре да поговорим. Хипъл, казвате, беше името му?

— Точно кака. Франт Хипъл.

— Ще го потърся — и се изправих. — Да познавате някой от членовете на „Мъскитиър Клъб“?

— Аз?! — засмя се той. — Съвсем не.

— Ще ми се да проникна там и да поогледам малко.

— Никаква надежда.

— Е, добре. Ще държа връзка с вас. Ако имате късмет, до ден-два може да ви доставя нещичко за публикуване.

— Ако ще е нещо, отнасящо се до Крийди, трябва да е солиден факт. Нищо друго няма да мине — наведе се над масата си Трой. — Не мога да си позволя съдебен процес за клевета с него. Ще изхвърча от това място.

— Ако ви дам нещо за Крийди, ще бъде само неоспорим факт — обещах му.

Стиснахме си ръцете и го оставих.

Най-после добих чувството, че имам вече някого, на когото мога да разчитам. Тази мисъл ми даваше самочувствие.