ВИС

ГЛАВА 17

Вечерта в офиса отново настъпиха размествания. Пелтека както винаги изчезна в неизвестна посока и остави за отговорник своя човек Петко. Петко на свой ред не изчака и десет минути преди да обяви, че има някаква работа. Седнахме да играем на карти. Всичко изглеждаше кротко и спокойно. До момента, в който Васил Илиев се обади отнякъде.

— Къде са ония ебалници? — попита ме той.

— Нямам представа — отвърнах.

— Ще се разправям с тях по-късно, сега ти поемаш. Искам да идете в дискотека „Нерон“. Имам сведение, че брат ми ще дойде с неговата пасмина — Гяволето, Златистия и други подобни боклуци. Няма да ги пускате! Трябва да ги спрете на всяка цена! Познавах Жоро Илиев от борбата, но той влезе в дисципа и му загубих дирите. После се забърка в едно убийство край морето и двамата братя престанаха да си говорят. Жоро изобщо беше труден човек. С него контактите бяха изключително сложни, дори невъзможни. Обграждаше се с рецидивистите, които познаваше от затвора и не признаваше никого друг.

Дискотека „Нерон“ тъкмо набираше скорост. Нямаше по-модерно заведение от нея. Охранителите носеха баджове с надпис ВИС-1 и се държаха господарски, макар, че бяха под наше подчинение. След полунощ им се обадих няколко пъти.

— Пристигна ли Жоро? — питах ги.

— Ние си знаем работата — отговаряха ми наперено те. — Предупредени сме да не го пускаме.

Към два часа решихме да поспим и изгасихме лампите в офиса. Телефонът ни събуди минути по-късно. Обаждаше се един от бодигардовете, успял да избяга и да се добере до най-близкия телефон.

— Идвайте! Жоро и Златистия са тук — с разтреперан глас съобщи той. — Изгониха всички от дискотеката и ни изпокъсаха баджовете. Заявиха, че не признават такава фирма.

— Какво правят сега?

— Жоро чука една барманка в сепарето, а Златистия обра „БлекДжек“ — а.

— Идваме! — обещах аз.

Момчетата обаче хич не бяха навити на тази акция. Мотаха се с явна неохота и съвсем не бързаха. Добре, че пристигна Пелтека.

— Какво правиш ти, бе? — скара ми се той.

— Правя това, което ми нареди Васко — отвърнах му аз.

— Те са братя, мой човек, не можеш да им угодиш. Ако нараниш единия, другият ще те гони цял живот. Освен това Жоро е луд. Остави го да прави каквото си е намислил. Десетина минути по-късно побърканият от страх охранител отново се обади. Този път обаче попадна на Пелтека.

— Какво искаш? — кресна му той.

— Няма ли да дойдете? — плахо попита онзи. — Жоро и Златистия съсипват заведението.

— Ако ще да ви наебат всичките хич, не ми пука — отряза го Пелтека и тресна слушалката.

Така и не отидохме. Оставихме братята сами да решат конфликта помежду си.

Някъде по това време Каро се завърна в България. Вече стъпваше тежко, говореше бавно и настояваше да го наричат г-н Карамански. Бившите му работници обаче отдавна си бяха направили свои структури. Борците стояха плътно зад Васил Илиев и ВИС. Васил Илиев се беше сетил да си подсигури политически гръб и това ги правеше изключително силни.

Карамански се насочи към Слави Каратиста и Трайчо Манекена и направи коалиция с тях. Зад Слави седеше доцент Цветанов, спортен деятел с амбиции да контролира престъпността. Трайчо също имаше покровители от високите етажи на бившата власт. Той беше организирал боксьорите. Когато внукът на Тодор Живков изнасили Мила Гешева именно той преговаря с нея.

Разликата между борците и боксьорите е доста съществена. Борбата е коварен спорт и изисква повече хитрост. Ако срещнеш съперник, който те превъзхожда, просто лягаш на мекия тепих. Боксьорите са значително по-смели мъже. Там влезеш ли между въжетата или те млатят докато паднеш, или ти млатиш. Треньорите рядко хвърлят кърпата. Тези качества се прехвърлиха и в битката за надмощие на улицата. Борците действаха според тактиката на борбата, а боксьорите според тактиката на бокса. Разликата беше единствено в подкрепата на Гоцев. Той свиреше мача. И затова борците победиха.

Работата в офиса вървеше спокойно. Печелехме добри пари от рекет и единствено Пелтека създаваше напрежение. Държеше се изключително страхливо.

— Карамански не прощава никога — убеждаваше ни той. — Васко трябва да се сдобри с него!

— Налягай си парцалите — успокоявахме го ние. — Има кой да мисли.

Междувременно каратистите и боксьорите на Слави търсеха нови територии. Осведомител ни съобщи, че са се спрели на едно заведение в Перник, което ние отдавна охранявахме. Още същия ден им направихме капан. Не ги познавахме, но знаехме как изглеждат. Каратистите ходеха с бръснати глави, а ние подстригани канадска ливада.

— Аз ще се оглеждам за ченгетата — веднага се отдели от нас Пелтека. — Познават ме и ще ни надушат. След което започна да обикаля с колата в кръг площада като луд, докато патрулът наистина го спря.

Ние вече му бяхме свикнали на номерата, пък и с просто око се виждаше че това е рутинна проверка. След като го пуснаха обаче, той дойде при нас и си придаде изключително загрижен вид:

— Хайде, момчета, да се измитаме! Куките ни надушиха.

— Ти се измитай, ако те е страх — отвърна му един от нашите. — Висяхме достатъчно дълго, за да се махаме точно, когато ония ще дойдат.

Бръснатите глави се появиха десетина минути по-късно. Бяха повече от нас, но ги изненадахме и буквално ги пребихме с бухалките. Особено деен беше Бранко с неговият метален инструмент. Така се вбеси, че дори строши стъклото и наряза гърба на един от каратистите После го подхвърли на своите хора и те го натикаха в багажника на колата.

— Този идиот ще го наебе — заекна Пелтека. — Той не подбира и не прави разлика между мъж и жена.

Седмица по-късно в офиса изненадващо дойде неизвестен бизнесмен и сам поиска да работи с нас. Предложи ни доста внушителна сума. Тони веднага прие. Бизнесменът се казваше Славчо. Току що беше открил голям ресторант. По-късно той стана известен под името „Олимп“.

Интересното за мен бе, че в лицето на шофьора му разпознах Крейзи, който навремето ме брулеше като дърво за всяка отпуска.

— Здрасти, братко! — хвърли ми се на врата той.

— Здрасти — отблъснах го аз. — Какво правиш, тарикат?

— Карам шефа. Колко обеща да ви даде?

— Не е твоя работа.

— Питам, за да ви кажа дали може да даде повече — предаде шефа си Крейзи без да му мигне окото. — Ще го изработим тоя лимонададжия, аз и без друго всяка вечер крада от него месо и пилета.

Карамански се обади лично около час след като Славчо си замина. Разговаря с Тони.

— Отмъкнал си ми един ресторант под носа — каза му той. Не беше ядосан, дори се смееше. — Този Славчо е като леките жени. Присламчва се към силните на деня.

— Човекът ми дойде на крака, как да го върна? — оправда се Тони, макар че не дължеше нищо на Карамански и работеше за Васко Бореца.

— Прав си — затвори му телефона Каро. Някъде по това време започнаха проблемите с крадците на автомобили. Някои от тях изобщо не се отчитаха, а други постоянно ни лъжеха. Най-нагло се държеше Женята Дългия от квартал „Гео Милев“. Беше двуметров мъж с физика на боец и сърце на заек.

— Нямате проблем, момчета, — хленчеше той, когато го загащвахме, след което отново изчезваше някъде с оранжевата си жигула.

Бяхме го пердашили два пъти, но акълът му не идваше.

— Този път го загащете натясно и приключете въпроса един път завинаги! — нареди ни Васил.

— ОК, шефе! — вдигна ни веднага Пелтека. Той без друго мразеше Женята и меракът му беше само да го опердаши.

Най-изненадващо намерихме оранжевата му жигула на паркинга пред парк-хотел „Москва“. Обикновено я криеше по съседните улици и се е случвало да го чакаме с часове, но този път седеше спокойно в кафе-сладкарницата и дори не трепна като ни видя.

— Кого търсите? — приближи се до нас дребен мъж със загладена коса, облечен в черно сако. Държеше в ръката си малък, дамски пистолет.

— Сечено! Това е Пантелей! — цъфна изведнъж като майска роза Пелтека. — Абсолютно наш човек.

— Пантелей умря в Унгария. Аз съм Поли. И второ, ей този там — посочи той към Женята, — няма да го пипате! Кажи на Васко, може и да те разбере.

Ситуацията явно се влошаваше. От чужбина се завръщаха изпечени престъпници и Пелтека ни нареди да търсим нови хора.

— Иначе ще ни смачкат — заяви ни той. Тогава за пръв път заведох Андрей каратиста, старият ми боен другар от войниклъка. Той вече беше работил за Слави и неговите бойни другари, но го бе напуснал изключително разочарован. Борчетата трудно приемаха хора от другия лагер. Въпреки това харесаха Андрейката и бързо свикнаха с него.

Шефът поддържаше около себе си малък щаб от чиновници, които всички наричаха „лъвчетата на Васил“. Те отговаряха за сметките му по различните ресори. Имаше един Мони, който завеждаше икономическата част. На вид беше висок, рус, изнежен, но това трудно можеше да се приеме за основание да пострада по такъв жесток начин. Един ден се появи в офиса разплакан.

— Какво е станало, Мони? — попита го Пелтека.

— Случайно ме срещна Цецо Враждебеца.

— И после?

— Хвърли ме колата си…

— И после?

— Наеба ме като животно…

— И после?

— После хората на Карамански ме метнаха в една канавка.

Войната вече се заформяше. Васил се появи почти веднага. Бесен повече от всякога. После започнаха да пристигат бригадирите ни. Първи дойде Бранко. След него Мито Маймуняка от „Дружба“. Накрая в офиса нахлу Поли. Отвори му Моркова.

— Кого търсиш? — попита го той.

— Теб — подпря му вече голям пистолет под брадата Поли. Така минаха през целия офис и стигнаха до кабинета на Васил.

Чак там Поли подхвърли театрално пистолета на Моркова и нагло му се ухили. След което влезе. Ние чувахме разговора им съвсем отчетливо.

— Защо закъсня? — развика се Васил. Сетне омекна и го запита директно: — Ще работиш ли за нас?

— Ще работим заедно — отвърна му спокойно Поли. Видимо не му пукаше от нищо.