Високият прозорец

28

Доктор Карл Мос беше едър, плещест мъж с къси мустачки, изпъкнали очи и със спокойствието на ледник. Сложи шапката и чантата си на един стол, отиде до момичето на канапето и го погледна хладнокръвно.

— Аз съм доктор Мое. Как се чувствувате?

Тя попита:

— Не сте ли от полицията?

Той се наведе, напипа пулса й и започна да следи дишането й.

— Къде ви боли, мис…

— Дейвис — казах аз. — Мърл Дейвис.

— Мис Дейвис.

— Никъде не ме боли — каза тя, като го гледаше втренчено. — Аз… аз даже не знам защо лежа тук. Мислех, че сте от полицията. Виждате ли, аз убих един човек.

— Нормален човешки инстинкт — каза той. — Аз съм убил десетки.

Той не се усмихна.

В този момент по лицето й заиграха тикове.

— Няма защо да правите това — каза той меко. — Вярно, усещате тук-там леки нервни спазми, но само ги засилвате, като драматизирате нещата. Ако пожелаете, можете да ги контролирате.

— Мога ли? — прошепна тя.

— Ако поискате. Не е наложително. За мен това е без значение. Значи нищо не ви боли?

— Не — поклати глава тя.

Той я потупа по рамото и отиде в кухнята. Аз тръгнах подире му. Той се облегна на умивалника и ме изгледа спокойно.

— Каква е работата?

— Тя е секретарка на моя клиентка. Мисиз Мърдок от Пасадина. Клиентката ми е ужасна грубиянка. Преди около осем години някакъв мъж посегнал на Мърл. Не знам докъде са стигнали нещата. След това — не искам да кажа веднага, но приблизително по същото време, същият мъж паднал от някакъв прозорец или е скочил. Оттогава момичето не може да понася мъж да се докосне до нея, дори и най-случайно.

— Аха.

Изпъкналите му очи продължиха да изучават лицето ми.

— Тя да не би да си мисли, че той е скочил от прозореца заради нея?

— Не зная. Мисиз Мърдок е вдовицата на този мъж. После тя се омъжила отново и вторият й мъж също умрял. Мърл останала да живее при нея. Старата я държи изкъсо, както строгият родител — палавото си дете.

— Ясно. Регресия.

— Какво е това?

— Психически шок и несъзнателен опит да се върне обратно в детството. Ако мисис Мърдок й се кара често, но не прекалено, това засилва тенденцията. Отъждествяване на детското подчинение със закрилата от детските години.

— Нужно ли е да навлизаме тъй надълбоко? — изръмжах аз.

Той ми се усмихна спокойно.

— Виж какво, приятелю, момичето очевидно е неврастеничка. Отчасти поради обстоятелствата, отчасти преднамерено. Искам да кажа, че на нея тази роля всъщност й доставя удоволствие. Дори и да не го осъзнава. Впрочем това сега няма значение. Какви са тези приказки, че е убила човек?

— Някой си Ваниър, който живее на Шърман Оукс. Изглежда, че е професионален изнудвач. Мърл му е носила парите от време на време. Страхувала се е от него. Аз съм го виждал. Неприятен тип. Била е при него днес следобед и твърди, че го е застреляла.

— Защо?

— Казва, че не й харесал циничният начин, по който я гледал.

— С какво го е застреляла?

— Имаше пистолет в чантата й. Не ме питай защо го е носила. Не зная. Но ако го е застреляла, не е било с него. Куршумите в пистолета са друг калибър. В състоянието, в което е, с този пистолет не може да се стреля. Пък и изобщо не е стреляно с него.

— Това е прекалено сложно за мен. Аз съм един прост лекар. Какво да я правя?

— Освен това — продължих, без да обръщам внимание на въпроса му, — тя твърди, че лампата светела, а това е станало в пет и половина часа на един слънчев летен следобед. Той пък бил по пижама; от външната страна на ключалката на входната врата имало ключ и той не станал да и отвори. Просто седял и я гледал цинично.

Той кимна и възкликна:

— О! — пъхна цигара в плътните си устни и запали. — Ако очакваш да дам отговор на въпроса дали тя действително мисли, че го е застреляла, не мога да направя това. От твоите думи разбирам, че човекът е бил застрелян. Така ли е?

— Братче, та аз не съм бил там. Но по всичко личи, че е така.

— Ако тя си мисли, че го е застреляла, и не разиграва театър (а пък ако знаеш само какви представления изнасят неврастениците!), това говори, че идеята не е нова за нея. Казваш, че носела пистолет. Значи и друг път е мислила за това. Може да има комплекс за вина. Може би подсъзнателно иска да бъде наказана, да изкупи някакво действително или въображаемо престъпление. Пак те питам — какво искаш да правя с нея? Не е болна и не е луда.

— Тя няма да се върне в Пасадина.

— О! — В погледа му светна любопитство. — Има ли семейство!

— Живеят в Уичита. Баща й е ветеринарен лекар. Аз ще му се обадя, но тя ще трябва да остане тук тази нощ.

— Не знам. Има ли ти достатъчно доверие, за да остане през нощта?

— Дойде по собствено желание, а не просто на гости. Затова предполагам, че ми има доверие.

Той сви рамене и подръпна края на гъстия си черен мустак.

— Добре, ще й дам нембутал и ще я сложим да си легне. А ти ще имаш възможността да се разхождаш из апартамента и да се бориш със съвестта си.

— Аз трябва да изляза — казах. — Трябва да отида там и да видя каква е работата. А тя не може да остане сама. И никакъв мъж, дори лекар, не ще може да я сложи да си легне. Намери ми по-добре медицинска сестра. Аз ще спя другаде.

— Фил Марлоу, старомодният рицар. Добре. Ще остана, докато дойде сестрата.

Той се върна във всекидневната и се обади да изпратят медицинска сестра. После позвъни на жена си. Докато говореше по телефона, Мърл седна на дивана и свенливо скръсти ръце в скута си.

— Не разбирам защо светеше лампата — продума тя. — В къщата никак не беше тъмно. Не беше за лампа.

— Как е първото име на баща ти? — попитах аз.

— Доктор Уилбър Дейвис. Защо?

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Карл Мос, все още на телефона, каза, като ме гледаше:

— Утре ще се оправи. Тя вече се успокоява.

Той свърши разговора, затвори телефона, отиде при чантата си и се върна с две жълти капсулки в ръка, върху късче памук. Наля чаша вода, подаде й капсулките и каза:

— Глътни ги.

— Нали не съм болна? — попита тя, като вдигна поглед към него.

— Гълтай, детето ми, гълтай.

Тя ги взе, сложи ги в устата си, пое чашата с водата и ги изпи.

Нахлупих шапката си и излязох.

Вече слизах с асансьора, когато се сетих, че в чантата й нямаше никакви ключове, затова излязох през партера и входа към авеню Бристъл. Не беше трудно да открия колата. Беше паркирана накриво, на около половин метър от тротоара. Сив „Форд Меркури“ с гюрук и номер 2X1111. Спомних си, че това беше номерът на колата на Линда Мърдок.

На таблото висяха ключовете. Влязох, запалих мотора, видях, че има много бензин и потеглих. Беше хубава, бърза малка кола. Полетя като птица по прохода Кауенга.