Високият прозорец

9

Бутна се стол, потътриха се крака, вратата се отвори.

— Вие ли сте домоуправителят?

— Да.

Гласът беше същият, който чух по телефона да говори с Илайша Морнингстар.

Държеше празна мръсна чаша. Приличаше на съд, в който е живяла златна рибка. Длъгнест мъж с морковенорижа коса, която растеше ниско от челото. Главата му дълга и тясна, бъкаща от евтино лукавство. Зеленикави очи надничаха изпод оранжеви вежди. Ушите му бяха големи, при по-силен вятър можеха да плющят. Дълъг нос, дето се вре навсякъде. Цялото му лице имаше тренирано изражение — лице, което знае да пази тайна, лице с непринуденото спокойствие на труп в моргата.

Жилетката му бе разкопчана, сако нямаше, видях усукан ланец и сини ластици с метални закопчалки за поддържане на ръкави.

— Мистър Ансън? — запитах аз.

— Двеста и четири.

— Няма го там.

— А аз какво да направя — яйце ли да снеса?

— Оригинално — рекох. — Редовно ли снасяш, или днес ти е рожденият ден?

— Омитай се — каза. — Изчезвай.

Понечи да затвори. Размисли, пак отвори вратата и се доизказа:

— Пръждосвай се! Обирай си крушите! Изпарявай се!

И след като недвусмислено ми даде да разбера какво иска да каже, отново понечи да затвори.

Аз се подпрях на вратата. Той я натисна отвътре. Лицата ни почти се допряха.

— Петарка — рекох.

Това го срази. Така внезапно отвори, че трябваше чевръсто да пристъпя напред, за да не го фрасна с глава по брадичката.

— Влез — рече той.

Дневна със сгъваемо легло, стереотипът точно спазен чак до настолната лампа с абажур от нагъната хартия и стъкления пепелник. Стените обаче бяха боядисани в цвета на жълтък. Липсваха само няколко изрисувани върху жълтото черни паяка, та човек да получи жлъчна криза.

— Седни — каза той, докато затваряше вратата. Седнах. Огледахме се един друг с чистите невинни очи на търговци на коли на старо.

— Бира?

— С удоволствие.

Отвори две консерви, напълни замацаната чаша и посегна за втора като нея. Казах, че ще пия направо от консервата. Подаде ми я.

— Десет цента — рече.

Дадох му десет цента. Пусна ги в джоба на жилетката си и продължи да ме гледа. Придърпа стол, седна и протегна костеливите си щръкнали колене. Пусна ръцете си да висят между тях.

— Не ме интересува твоята петарка — заяви.

— Чудесно — рекох. — И без това нямах намерение да ти я дам.

— Умник. Какво става? Нашто общежитие е напълно почтено. Никакви такива-онакива.

— И е много тихо — додадох. — Горе, ако се напънеш, ще чуеш крясък на орел.

Усмивката му беше широка, почти цял сантиметър.

— Не е лесно да ме разсмееш — рече.

— Също като кралица Виктория.

— Туй не го разбирам.

— Аз и не очаквам чудеса.

Безсмислената размяна на думи ми оказа охладително, ободрително въздействие, създаде остро, ръбато настроение.

Извадих си портфейла и избрах една визитна картичка. Не беше от моите. На нея пишеше: „Джеймз Полък, застрахователен агент“. Опитах се да си спомня как изглеждаше Джеймз Полък и къде го бях срещал. Не можах. Подадох картичката на морковнорижия.

Той я прочете и се почеса с нея по носа.

— Накриво ли е стъпил? — попита той, лепнал зелените си очи за лицето ми.

— Скъпоценности — казах и махнах с ръка.

Той обмисли отговора ми. Докато мислеше, аз се опитвах да отгатна дали изобщо му пука. Изглежда не.

— И такива ги имаме от време на време — призна след малко. — Кво да се прави? Макар че той не ми мязаше на такъв. Кротък ми се видя.

— Може и да са ме метнали — казах. Описах му как изглежда Джордж Ансън Филипс, Джордж Ансън Филипс жив с кафявия си костюм и слънчевите очила и шоколадовата панамена шапка с жълтокафява панделка. Почудих се какво ли е станало с шапката. Там я нямаше. Сигурно се бе отървал от нея — сметнал я е за прекалено крещяща. Русата му коса почти с нищо не беше по-добра. — Той ли е?

На рижия му трябваше време, за да реши какво да отговори. Най-сетне кимна, като ме следеше внимателно със зелените си очи, кльощавата му жилава ръка поднесе картичката към устата и я прокара по зъбите като пръчка по ограда от железни колове.

— Хич не го взех за мошеник. Ама хора всякакви. Тук е само от месец. Ако мязаше на такъв, нямаше да го пусна.

Добре се постарах да не се изхиля в лицето му.

— Кво ще кажеш да претърсим стаята, докато го няма? — предложих.

Той поклати глава.

— Мистър Палермо няма да хареса тая работа.

— Кой е мистър Палермо?

— Собственикът. Отсреща. Погребалното бюро е негово. Таз къща също и още много други. Кажи-речи, целият квартал, нали разбираш? — Помръдна с устни и запримигва с дясното око. — Като има избори, той решава за кого ще се гласува. Не е случаен.

— Тогава, докато провежда избори или подмята трупове, дай да се качим с теб и да хвърлим едно око.

— Гледай да не ме ядосаш — отсече рижият.

— Така ще ме разстроиш, че няма да мога да заспя довечера — отвърнах. — Давай да се качваме.

Замерих кошчето с празната консерва, тя отскочи и се търколи в средата на стаята. Рижият внезапно стана, разкрачи широко крака, избърса едната си ръка о другата и захапа със зъби долната си устна.

— Спомена нещо за петарка — рече той и сви рамене.

— Това беше много отдавна. Вече размислих. Дай да се качваме.

— Ако само още веднъж го повториш… — плъзна той дясната си ръка към хълбока.

— Ако смяташ да вадиш пищов, мистър Палермо хич няма да е доволен.

— По дяволите мистър Палермо — изрепчи се той с неочаквано разярен глас и лице, което не по-малко неочаквано пламна тъмночервено.

— Мистър Палермо ще се радва да узнае как се отнасяш към него.

— Виж кво — бавно произнесе рижият, отпусна ръка и наведе тялото си напред, като навря лице в моето. — Виж кво! Аз си седях мирно и кротко и си пиех биричка-две. Може и три. Може и девет. Кво толкоз? Никого не закачах. Денят беше хубав, мислех, че и нощта ще е такава. И изведнъж — ти.

Той махна яростно с ръка.

— Дай да се качим да претършуваме стаята — казах аз. Той изхвърли напред два здраво стиснати юмрука. После разпери длани и силно опъна пръсти. Носът му остро потръпна.

— Ако не беше работата… — започна. Аз отворих уста. — Само не го казвай! — изрева той.

Сложи си шапка, но не и сако, издърпа едно чекмедже, извади връзка ключове, мина покрай мен да отвори вратата, застана до нея и отсечено ми кимна. Лицето му беше все тъй бясно.

Излязохме в коридора и се изкачихме по стълбите. Мачът беше свършил и мястото му бе заето от танцова музика. Оглушителна танцова музика. Рижият избра един ключ от връзката и го пъхна в ключалката на стая 204. Внезапно истеричен женски писък се присъедини към оркестъра, който гърмеше в стаята зад гърба ни.

Рижият измъкна ключа и ми се озъби. Пресече тесния коридор и задумка по отсрещната врата. Наложи се да блъска силно и дълго, за да му обърнат внимание. После вратата рязко се отвори и руса жена с остри черти, ален панталон и зелен пуловер ни загледа с навъсени очи, едното от които бе подпухнало, а другото — насинено преди няколко дена. Синина имаше и на шията, а в ръка държеше висока чаша с хладна кехлибарена течност.

— Спирайте гайдата, и то веднага! — нареди рижият. — Голяма гюрултия вдигате! Втори път няма да ви предупреждавам. Направо ще викам полиция.

Жената погледна през рамо и надвика радиото:

— Ей, Дел! Тоя вика да спрем гайдата! Ще го фраснеш ли? Изскърца стол, радиото рязко млъкна, набит мургав мъж с ядосан поглед се появи зад русата, отмести я с една ръка и войнствено вирна глава. Имаше нужда от избръсване. Беше по панталони, обувки и потник.

Заприщи прага с крака, пое със свистене въздух през носа и каза:

— Я да се разкарате! Тъкмо се връщам от обяд. От гнусен обяд. Така че не ви препоръчвам да ми продавате номера.

Беше много пиян, но по един трениран от дългогодишна практика начин.

— Чухте, мистър Хенч — настоя рижият. — По-тихо с радиото и стига с тая дандания!

Мъжът, когото нарекоха Хенч, рече:

— Слушай, пръдльо…

Изнесе тежко десния си крак напред, за да го стовари с все сила. Левият крак на домоуправителя не изчака да бъде стъпкан. Кльощавото тяло бързо отскочи и захвърлената връзка ключове тупна отзад на пода и издрънча във вратата на стая 204. Дясната ръка на рижия описа широк кръг и се появи стиснала жилава кожена палка.

— Аха! — рече Хенч, загреба с космати ръце две шепи въздух, сви ръце а юмруци и силно замахна към празното пространство.

Домоуправителят го тресна по темето, а жената изпищя отново и плисна течността от чашата в лицето на любимия. Дали защото имаше възможността да го направи безнаказано, или по погрешка — не мога да кажа.

Хенч се извърна заслепен. По лицето му се стичаше уиски. Препъна се и с рязко олюляване хукна през стаята, като всяка стъпка заплашваше да го просне по лице, Сгъваемото легло бе разгънато и разхвърляно. Хенч се приземи на едно коляно отгоре му и мушна ръка под възглавницата.

— Внимавай, пищов! — казах аз.

— Ще се оправя — процеди през зъби рижият и плъзна дясната си ръка, вече празна, под разкопчаната жилетка.

Хенч беше качил и второто си коляно на леглото. Сега пак свали единия крак, обърна се и в дясната му ръка се оказа черен пищов с късо дуло. Той го гледаше вторачено, без изобщо да го държи за ръкохватката — просто лежеше на дланта му.

— Хвърли го! — нареди домоуправителят с напрегнат глас и влезе в стаята.

Русата чевръсто се метна на гърба му и опаса с дългите си зелени ръце врата му, като крещеше сладострастно. Рижият се олюля, изпсува и размаха пистолета си.

— Давай, Дел! — крещеше русата. — Сега ти е паднал! Хенч, с едната ръка опряна на леглото, единият крак стъпил на пода, двете колене свити, дясната ръка с пистолет в дланта, впил очи в него, бавно се отблъсна от леглото, изправи се на крака и изръмжа дълбоко от гърлото си:

— Туй не е моят патлак!

Аз избавих рижия от неговия, който никак не му стоеше добре, и го заобиколих, като го оставих сам да тръшне както може русата от гърба си. В дъното на коридора хлопна врата и към нас се зададоха стъпки.

— Остави пищова, Хенч! — рекох аз.

Той ме погледна, озадачените му тъмни очи внезапно бяха изтрезнели.

— Туй не е моят пищов — повтори той и го протегна напред в дланта си. — Моят е Колт, калибър 32, за стрелба отблизо.

Взех го от ръката му. Не направи никакъв опит да ме спре.

Седна на леглото, бавно заразтрива темето си и се навъси в мъчителен опит да се замисли.

— Откъде, по дяволите… — Гласът му замря, той поклати глава и се намръщи.

Помирисах пистолета. С него беше стреляно. Извадих пълнителя и преброих куршумите през малките странични дупки. Бяха шест. С този в цевта ставаха седем. Пищовът беше Колт, калибър 32, автоматичен, за осем куршума. С него беше стреляно. Ако не е бил презареден, изстрелян е бил само един куршум.

Рижият беше отърсил русата от гърба си. Бе я блъснал в едно кресло и сега бършеше някаква драскотина на лицето си. Зелените му очи бяха злобни.

— Най-добре извикай полиция — рекох аз. — С този пистолет е стреляно и е време да научиш, че в стаята отсреща има убит човек.

Хенч ме погледна глупаво и каза тихо, разумно:

— Братче, това просто не е моят пищов.

Русата се разхлипа доста театрално и ми продемонстрира отворена уста, изкривена от мъка и лоша игра. Рижият безшумно се измъкна от стаята.