Войната на Либърти

ГЛАВА 15ВСИЧКО СТАВА НА ПУХ И ПРАХ(ТОВА Е НАУЧНО ДОКАЗАНО)

Спускателният кораб ги чакаше на площада Аткинс. Докато оцелелите от отряда на Рейнър се качваха на борда, от него слезе група техници в леки костюми. С тях беше един от призраците на Дюк. Лицето на телепата беше скрито зад непрозрачен визьор.

— Това не е място за „слаби“ мишени — заяви Рейнър. — Вие, момчета, дори нямате свестни брони.

— Да, но имаме заповеди — озъби му се капитанът, начело на групата. Те минаха покрай хората на Рейнър и навлязоха в града, поемайки в посоката, от която бяха дошли рейнджърите.

Майк предположи, че на Менгск му бе хрумнало, че в сградата на ЮНН са останали още неща за плячкосване. Той внезапно изпита задоволство от чантата с откраднати тайни, която носеше със себе си. Сред тях сигурно имаше нещо, което да използва като лост срещу водача на бунтовниците.

След това, той вдигна очи към Кериган. Тя гледаше към призрака на Дюк. Лицето й беше пребледняло като сняг.

— Какъв е проблема? — попита Майк.

Кериган просто поклати глава и отвърна:

— Най-добре да се връщаме на командния кораб.

Веднага щом стъпиха на „Хиперион“, Рейнър беше привикан в кают-компанията на Дюк, за да обсъдят стратегията, „при първа възможност“, както гласеше съобщението. Без да спира да изрежда нецензурни думички, бившият шериф се заклатушка напред, като дори не смъкна бойната си броня. Майк отвори собствения си визьор и всички връзки, след което свали костюма си. Кериган, която беше съблякла по-леката си броня с отренирани движения, вече се насочваше към изхода.

— Изчакай ме — каза репортерът. — Нашият „вожд“ Менгск искаше и двамата да му докладваме, когато се върнем. И аз ще дойда с теб.

Кериган отвърна:

— Нека поговоря насаме с Арктур. Той ще бъде по-общителен по този начин. — И тя закрачи по коридорите на „Хиперион“ към асансьора, който щеше да я отведе до наблюдателницата на Менгск.

Майк се замисли дали да не тръгне след Кериган, но тя беше права. Водачът на терористите и призракът се знаеха отдавна и Менгск щеше да говори по-открито пред нея.

А може би, помисли си Майк, тя щеше да успее да измъкне нещо полезно от съзнанието на терориста. Като например, какво се надяваше да постигне с поставянето на още псионични излъчватели.

Майк се огледа. Повечето от оцелелите от отряда вече се бяха съблекли и отиваха към банята. Самият Рейнър се намираше в кают-компанията на генерала в момента. Не че Дюк представляваше най-добрата компания, но да разговаря с него беше за предпочитане пред това да виси и да си чака Менгск да го повика.

А и Майк не искаше да го хванат под душа, в случай че Кериган имаше нужда от него.

Докато се придвижваше из кораба, той се замисли за техника, с когото беше говорил по комуникационното устройство. Сега, след като му беше направило впечатление, той осъзна, че по-голямата част от екипажа на „Хиперион“ бяха непознати — тук беше пълно с членове на Ескадрила Алфа, за разлика от бунтовниците, които бяха около Менгск преди Антига Прайм. Един след друг тези първоначални революционери загиваха, напускаха или биваха повишени в чин и преместени по другите кораби. Дали това беше част от някакъв план на Менгск да пръсне своите хора навсякъде из флотата си или част от някакъв план на Менгск да разкара старата си гвардия в полза на професионалните войници?

И в двата случая, Майк беше сигурен, че това беше част от някакъв план на Менгск.

Майк беше стигнал почти до прага на кают-компанията, когато вратата се отвори с трясък и през нея се изтърколиха двама мъже в бойни брони.

Това бяха Рейнър и Дюк, вкопчили се един в друг. Бившият представител на закона вече бе откъснал раменната плоча от костюма на генерала и бе спукал визьора му с обвития си в стомана юмрук. Но Дюк също не беше някой слабак и по нагънатия нагръдник на Рейнър вече се забелязваха няколко нови вдлъбнатини.

— Джим! — извика Майк. Рейнър неволно се обърна към репортера.

Генерал Дюк не пропусна да се възползва от ситуацията и забоде странично двата си юмрука в шлема на Рейнър. Бившият шериф се олюля една крачка назад, но не падна.

Вече освободен от неостоманената прегръдка на своя противник, Дюк посегна към ръчното си оръжие — зловещ иглен пистолет, който можеше да пробие дори вътрешните стени на кораба. Рейнър се съвзе, докато генералът вдигаше оръжието нагоре, и хвана китката на по-възрастния мъж. След това, под звучните протести на сервомеханизмите и в двете брони, Рейнър блъсна ръката на Дюк в стената.

Веднъж. Втори път. На третия път, нещо изпращя в ръкавицата на Дюк и генерала изпищя. Той изтърва оръжието и се срути на колене. Игленият пистолет се плъзна по пода. Майк клекна, улови го и се изправи, окачвайки го на собствения си колан за по-сигурно.

Едва тогава, той осъзна, че те вече не бяха сами в коридора. От двете им страни ги бяха наобиколили пехотинци, чиито оръжия бяха насочени към него и Рейнър.

— Току-що си подписа смъртната присъда, момче! — изръмжа Дюк. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв и той бе прегърнал наранената си ръка. Не само металът се беше счупил при ударите на Рейнър.

— Не, ти току-що подписа смъртната присъда на родната си планета, генерале! — озъби му се Майк. На пехотинците, той каза: — Той вече включи излъчвателите! Той извика Зергите тук! По дяволите! Двамата с Менгск дори не дадоха шанс на Конфедерацията да се предаде! Зергите идват насам и това копеле е човека, който издигна надписа „Добре дошли“!

Някои от пехотинците свалиха оръжията си. Те сякаш изведнъж си бяха променили мнението за цялата тази революция или внезапно се бяха притеснили, че Зергите щяха да цъфнат на вратата им. Други гледаха без да мигват, с неутрални погледи, а пушките им си оставаха насочени към гърдите на Рейнър.

Майк осъзна, че онези, които се поколебаха, не са били подложени на неврална ресоциализация. Останалите просто чакаха заповедта за разстрел.

— Ще те изправя пред военен съд! — каза генералът. Майк си отдъхна. Дюк заплашваше, но не заповядваше да убият Рейнър. Сигурно се притесняваше, че Менгск можеше и да не одобри подобно действие.

— Ако искаш чина ми, давам ти го — отвърна разгорещено Рейнър. — Между другото, аз не съм твой пряк подчинен. Аз отговарям пред Менгск, също като теб. Нищичко не можеш да направиш без негово нареждане.

— А чии нареждания мислиш, че изпълнявах, когато активирах излъчвателите, момче? — попита Дюк, като се усмихваше въпреки болката.

— Ти включи поне дузина излъчватели на Тарсонис! — заяви Рейнър. — Цялото население ще бъде погълнато!

— Включихме ги в зони със силно присъствие на Конфедерацията — каза му Дюк, — и евакуирахме повечето от обикновените си войски. По дяволите, момче, ти не разбра ли, че поставяхме още един, когато ви прибирахме вас?

Майк внезапно си спомни за призрака и групата техници, и начина, по който бе реагирала Кериган. Естествено, че на Менгск не му дремеше за данните. Той се опитваше да установи контрол над целия населен от човечеството космос.

Рейнър се изплю.

— Ти, кучи… — Той направи две крачки към генерала.

Дюк, в бронирания си боен костюм, вдигна здравата си ръка. Не за да атакува, а за да отбие евентуалния удар. Генералът се страхуваше. Той бе просто един старец, треперещ в обвивката си от неостомана.

Рейнър се спря за момент, след това се изплю още веднъж. Той се извъртя на пети и се отправи към асансьора, водещ към наблюдателния купол.

Никой от пехотинците в коридора не го спря. Някои от тях нямаха кураж да открият огън срещу един от своите. Други нямаха заповед. А имаше и такива, които не знаеха кой е истинския престъпник.

Майк тръгна след Рейнър. Зад гърбовете им, генерал Дюк изрева на войниците да се връщат обратно по местата си.

Майк положи ръка върху рамото на Рейнър и грамадният мъж се извъртя. За миг Майк се уплаши, че Рейнър щеше да замахне да го удари, но огънят в очите му беше заменен от дълбока и горчива тъга.

— Те дори не им дадоха шанс — каза той. — Можеха да ги използват като заплаха, но те просто ги активираха. Без предупреждение, без нищо. Докато ние сме се връщали обратно към кораба, те са ги активирали.

— Какво смяташ да правиш? — попита Майк.

— Ще си поговоря сериозно с Менгск — отвърна Рейнър. — Някой трябва да го накара да се вразуми.

— Не се качвай горе при него. Дюк сигурно вече говори с него по вътрешната връзка и настоява да получи главата ти. Имаш около десетина минути, преди той да убеди някой от хората си да те арестуват. Със или без позволението на Менгск.

— Да — отрони горчиво Рейнър. — И както се чувствам в момента, вероятно самият аз ще се опитам да ударя Менгск.

— И това го има. А Менгск наистина ще те разстреля за подобен опит.

— Тогава какво предлагате, доктор Либърти? — заяви Рейнър.

— Върви и си потърси съюзници. Оцелелите от твоя отряд, с който беше на планетата. Хората от старата колониална милиция на системата Сара, ако има останали от тях на борда. Покрий се някъде и не мърдай от там, докато не ти се обадя. И вземи това. — Той му подаде чантата си. — Пази ги внимателно. На тези дискове има доста пикантни слухове.

— Ти къде отиваш? — попита Рейнър.

— Аз ще се кача до наблюдателната палуба. Трябва да поговоря лично с великия вожд. Ще се опитам да не го удрям.

Рейнър кимна и отпраши. Чантата с тайните изглеждаше дребна и незначителна в грамадната му ръка. Майк пое дълбоко въздух, затвори очи и повтори последните си думи, за да убеди самия себе си.

— Няма да го удрям — каза меко той. — Няма да го удрям.

Вратите на асансьора се отвориха и от него изскочи Кериган. Лицето й беше навъсено като буреносен облак от гняв и съмнения.

Майк отскочи назад, сякаш тя беше генерал Дюк, замахващ с бронирания си юмрук.

— Лейтенант — каза той. — Сара, какво има?

— Говорих с Арктур — отвърна Кериган и за първи път, откакто си спомняше Майк, тя запелтечи, несигурна с какви думи да изрази мислите си. — Той… той ми се оправда. Оправданието му беше пълно с примери, и емоционални изрази, и цитати, и омлети, и счупени яйца, и свобода, и дълг, и какво ли още не. И той ме накара да повярвам, Майк. Аз наистина желаех да повярвам, че той притежава информация, каквато ние нямаме — например, че в сърцето на Тарсонис вече има зергски кралици, които са превърнали нашите управници в свои марионетки и раздават заповеди чрез тях, а те само принасят в жертва населението и ядат живи деца по улиците.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Но докато го слушах, аз гледах към картата на Тарсонис на монитора зад него.

— Знам го тоя екран — каза Майк. — Той е любимата му играчка.

Кериган изсумтя презрително.

— Докато го гледах, този екран почервеня. Целият стана в червено от Зергите, които пристигаха. — Тя погледна към Майк, търсейки потвърждение в очите му.

— На Тарсонис е нямало никакви Зерги, докато той не е включил псионичните излъчватели — продължи тихо тя. — Абсолютно никакви. Това не беше като на световете Сара или дори на Антига Прайм, където вече имаше малко от тях и бяхме изгубили планетите. Тук нямаше нищо, което да ни застрашава, освен други човеци.

Тя въздъхна и затвори очи.

— А сега Зергите прииждат отвсякъде. Вече са на планетата. Арктур не изтегли нито един от отрядите, които се бият там долу в момента. Той дори не си направи труда да евакуира групите, които поставиха псионичните излъчватели. Всичките ги остави там. „Трябва да бъдат правени жертви“, заяви той и на всичко отгоре го каза със спокоен и доволен глас, сякаш си поръчваше кафе.

Майк си спомни за групата, която беше кацнала на площада Аткинс, и се надяваше, че Кериган е твърде разстроена, за да долови предположенията му. За да ги прикрие, той изрече:

— Добре. Той ти е казал всичко това. Какво стана после?

— След това, от мостика се обадиха, че е имало сбиване между Джим и Дюк. — Лицето на Кериган отново стана като буреносен облак. — И той ме освободи. Каза ми да си вървя, просто ей така. И аз… аз изпуснах нервите си.

— Това е често срещано явление тук напоследък. И не без основание.

— Майк, няма разумно обяснение за това, което той направи. Аз си мислех, че се кани да блъфира, или че Тарсонис вече е заразена, или че има някакъв по-главен план. А истината е, че Арктур просто има чук, а когато държиш чук, всеки един проблем ти изглежда като гвоздей.

Майк си спомни, че преди време, Менгск му бе цитирал същата фраза. Струваше му се, че това се бе случило преди цяла вечност.

— Всичко е наред — каза той, посягайки да я хване за раменете. Тя не се отдръпна.

— И, Майк — гласът й не беше по-силен от шепот, — когато му се ядосах, аз погледнах. Искам да кажа, че наистина се разрових в мислите му.

Майк я изчака да продължи, но тя просто поклати глава. Когато проговори, то беше като ниско съскане. Тя изплю думите:

— Какво копеле!

Майк й каза:

— Виж, изпратих Джим в каютата му и му заръчах да си събере приятелите около себе си. Мисля, че и ти влизаш в това число.

Кериган вдигна поглед към него и за частица от секундата, тя изглеждаше несигурна. След това, горчива усмивка изкриви крайчетата на устните й и тя каза:

— Не, не смятам така. Толкова съм разтревожена в момента… Джим просто ще ме накара да се чувствам… — Тя въздъхна и поклати глава. — Трябва да остана сама за известно време. Имам нужда да разбера дали все още мога да разчитам на себе си. Да се уверя, че мога да направя това, което трябва да бъде направено. Въпреки всичко, аз все още съм добър войник и имам една работа, която трябва да довърша. Може би от това ще излезе нещо добро. Нещо против?

Майк не беше съгласен, но все пак каза:

— Нищо.

Кериган се усмихна.

— Дори да не бях телепат, щях да разбера, че ме лъжеш. В това отношение Менгск е прав — ти искаш да спасиш хората от самите тях. Искам да знаеш, че аз… оценявам това.

— Пази се.

— Аз мога да се грижа за себе си. — Кериган успя да докара уверена усмивка с широките си устни. — Нямам намерение да ставам мъченик заради никого. По дяволите, в някои дни дори си вярвам. Просто кажи на Джим… — Тя млъкна и отново поклати глава.

— Какво? — попита Майк, очаквайки следващите й думи.

— Нищо — каза най-накрая тя. — Просто му кажи и той да се пази, става ли? Заради мен.

И тя изчезна в посока към доковете на спускателните кораби. Майк я наблюдаваше как крачи по коридора, отърсвайки се от безпокойството и несигурността като новоизлюпена пеперуда, която оставя какавидата зад себе си.

На Майк му се щеше да не изпитваше такава болка в стомаха, но беше сигурен, че щеше да мине много време, преди отново да се видеха лице в лице.

Той се качи нагоре с асансьора към наблюдателната палуба. Арктур Менгск си беше там, скръстил ръце зад гърба си, впил поглед в екрана, на който Тарсонис се изпълваше с червени триъгълничета. Те почти се бяха съединили в обща червена маса, накъсвана от горящите, жълти обозначения за отрядите на Конфедерацията.

Майк забеляза, че шахматната дъска беше захвърлена в далечния край на стаята, а фигурите бяха пръснати по пода. Кериган определено беше изпуснала нервите си.

Менгск се извъртя с гръб към картата. Прошарената му брада сега изглеждаше повече бяла, отколкото черна.

— А, третият от моите великолепни бунтовници — обяви той. — Чудех се кога ще се появиш. Всъщност, очаквах, че ти първи ще нахлуеш тук с искания и заплахи, а не добрия лейтенант. Явно наистина си й влязъл под кожата.

— Аз не съм направил нищо — отвърна Майк, — освен да бъда до нея, докато ти обричаш поредната планета на смърт.

— Една смърт е трагедия, милиони загинали е просто статистика.

— Ти май имаш цяла книга с цитати, чрез които да оправдаваш ексцесиите си? — попита Майк с присвити очи.

Менгск се усмихна мрачно.

— Това май означава, че ти най-накрая си се отказал от опитите си да спасиш душата ми. Надявам се, че не е така, защото когато успеем, аз ще имам повече от всякога нужда от хора като теб, които да ми помогнат да изградим новия вселенски ред. Да ми помогнат да изградим необходимия ред, за да отблъснем извънземната заплаха.

— Извънземната заплаха? — изломоти Майк. — Това би трябвало да е заплахата, която ти лично стовари върху този свят. Тази заплаха ли имаш предвид?

Менгск наклони глава на една страна и сви вежди, сякаш беше разочарован от отговора на Майк. Зад него екранът продължаваше да пулсира в жълто и да гори в червено, но в краищата на монитора вече се бяха появили и синьо-белите триъгълничета.

Това, което Менгск отвърна, беше:

— Аз не очаквах Сара да дойде тук. Не очаквах и Рейнър да се сбие с генерала. Това беше глупост. И създаде неприятности. Сега ще трябва да поизглаждам някои наранени чувства.

— Наранени чувства? Та те едва не се избиха преди малко.

Менгск отново поклати глава и Майк осъзна, че човекът омаловажаваше проблемите по същия начин, по който омаловажаваше ситуацията на Тарсонис — до степен, в която те можеха да бъдат игнорирани, загърбени, забравени.

Собственото му поле за изкривяване на реалността, помисли си Майк.

— Генерал Дюк — каза водачът на бунтовниците, — е страхливец по душа. Аз му осигурявам гръбнака, от който се нуждае, за да върви напред. Джеймс, от друга страна, е пълен с кураж и доблест, като само си търси място, където да се развихри. Истинско заредено оръжие, което си търси мишени. Аз му дадох насока. Дадох му мишени. И двамата мъже са изключително полезни в работата, която вършат, и щом веднъж завземем Тарсонис, всичко това ще си отмине. Нито единият не може да оцелее без мен и на тях им е ясно, че за да останат жизнеспособни, те ще трябва да следват нарежданията ми.

— Нима те са просто шахматни фигури за теб? — попита Майк.

— Не шахматни фигури. Оръдия. Талантливи, полезни оръдия. И, да, Рейнър, Дюк, Зергите, Протосите. Да, дори ти и скъпата лейтенант Кериган, всички вие сте оръдия за постигането на едно по-висше благо, едно по-добро бъдеще. Да, нещата изглеждат мрачни в момента и аз съм готов да призная своята вина. Но помисли върху следното: ако всичко сега е ужасно, представи си колко добри ще изглеждаме ние, когато завземем властта, а?

— Недей да поглеждаш — каза Майк, докато наблюдаваше екрана зад Менгск, — но мисля, че някои от твоите оръдия нападат други твои оръдия.

— А? — Менгск се извъртя на място и впи поглед в монитора. Първите синьо-бели триъгълничета, символизиращи Протосите, вече кацаха на планетата. Червените триъгълничета на Зергите се разпръскваха на вълни около тях. Сякаш Протосите бяха камъчета, хвърлени в алено езерце.

— Това е лошо — каза тихо Менгск. — Много лошо. Не очаквах да пристигнат толкова бързо. Това наистина е много лошо.

— О, Боже. Ти всъщност не си очаквал да стане така — каза Майк, примигвайки от изненада. После нервността в стомаха му се превърна във вледеняващ ужас и той добави: — Защо тогава не се чувствам по-добре?