Войната на Либърти

ГЛАВА 5БАЗАТА ЕНТЪМ

Нужно бе известно придумване, за да бъде убедена лейтенант Суолоу да се отклони към базата Ентъм. Той й разказа какво бе научил в лагера от останалите евакуиращи се, изразявайки се с неутрални термини, за да не я вълнува допълнително.

Въпреки това, онази жена Кериган сериозно бе разтърсила войника и сега Суолоу шофираше безмълвно напрегната по забутаните второкласни пътища оттатък лагера. Стимпакетът й бе осигурил контрол над нейния гняв, но не го бе премахнал напълно.

Петльов гребен от прах се виеше по дирите им и Майкъл Либърти бе уверен, че жителите на Ентъм щяха да забележат пристигането им.

При все това, когато стигнаха до там, градът беше празен.

— Изглежда са се евакуирали — отбеляза Майк, докато слизаше.

Лейтенант Суолоу просто изръмжа и се отправи към задната част на джипа. Тя отвори един капак и извади гаусова пушка.

— Искате ли и вие, сър? — попита тя.

Майк поклати глава.

— Пистолет поне?

Той отново поклати глава и тръгна към най-близката сграда.

Градчето беше миньорско и се състоеше единствено от около дузина сгради, построени от местно дърво и предварително оформени строителни капсули. То се бе превърнало в свърталище на духове. Нямаше жива душа, нито кучета, нито дори птички.

Тогава защо, зачуди се Майк, непрекъснато изпитваше усещането, че го наблюдаваха?

Първата сграда беше концесионен офис. Дървен под, жилищни помещения в задната част. Мястото изглеждаше така, сякаш обитателите му са го напуснали само преди миг. Върху везните на бюрото все още стояха няколко сини кристала.

Майк влезе вътре. Суолоу се спря до вратата, а грамадното й оръжие беше в готовност за стрелба. Из въздуха се носеше някаква дразнеща миризма.

— Евакуирали са се — каза тя. — Ние би трябвало да последваме примера им.

Майк вдигна едно кафениче. Течността беше извряла и бе останала само твърдата утайка, а самият съд бе топъл на пипане.

— Това още е включено — обяви той, издърпвайки кабела на горещия котлон от контакта.

— Те са тръгнали бързешком, сър — каза Суолоу, а в гласът й вече се прокрадваше нотка на безпокойство. — Вие споменахте, че евакуиращите се са се оплаквали от факта, че са били отведени набързо.

Майк отиде зад бюрото и отвори едно чекмедже.

— Все още има пари в касата. Не мога да си представя кой таксатор би си оставил мангизите. Нито пък как пехотинците няма да му дадат възможност да си ги прибере. Странно. — Той изчезна в задната стая.

Суолоу извика подире му и той се появи отново.

— Това са нечии жилищни помещения. Изглежда, че тук е имало борба — заяви той.

— Неблагоразположен евакуиращ се — отвърна Суолоу, впила твърд поглед в Майк. — Най-вероятно са го извлекли оттук, преди да е имал шанс да затвори бюрото си.

Майк кимна.

— Да проверим и другите сгради. Ти поеми едната страна, аз ще вървя от другата.

Лейтенант Суолоу си пое дълбоко въздух.

— Както желаете, сър. Но стойте до вратите, така че да мога да ви виждам.

Майк пресече улицата и отиде при другата редица сгради. Задуха свеж ветрец и по главната улица на Ентъм се заизвиваха пясъчни вихрушки. Мястото беше напълно обезлюдено от всякакви хора и животни.

Тогава защо, зачуди се Майк, косъмчетата на врата му продължаваха да са настръхнали?

Срещу концесионния офис се намираха две големи къщи. Също като бюрото на таксатора, те изглеждаха напълно изоставени. В едната от тях продължаваше да работи видеоекран, който примигваше беззвучно с неясната картина на новинарската емисия. Необработен запис на боен крайцер, разпознаваем като „Норад II“, който се носеше безметежно из космоса.

До креслото пред екрана имаше разлята кутийка бира. Майк не можа да се сдържи и започна да проверява дали хората не бяха оставили някакви цигари след себе си. Де такъв късмет.

Третата сграда беше смесен магазин, който изглеждаше сякаш е бил обран. Имаше преобърнати консервени кутии, а стоките бяха съборени от рафтовете и разпилени по пода. Зад щанда имаше голяма стъклена кутия за оръжия, която беше разбита. Пушките липсваха.

Може би точно това е искала Сара Кериган да открие той, помисли си Майк. Белезите за въоръжена борба. Срещу евакуацията от страна на Конфедерацията? Или срещу Протосите?

Майк хвърли поглед през рамо и видя Суолоу да се приближава към двуетажен бар от нейната страна на улицата. Той влезе в магазина и кракът му настъпи нещо, което изхрущя.

Майк приклекна. Подът беше покрит с някакъв вид плесени или гъбички. Веществото беше тъмносиво на цвят, а краищата му бяха покрити с дебела кора, но изглеждаха леко еластични при допир. Върху него се забелязваше някакъв дизайн като паяжина от по-тъмни ивици, почти като артерии.

Тук е било разлято нещо, от което бързо са се възползвали някакви местни плесени. Много бързо, осъзна той — това едва ли се бе случило преди повече от два дена.

Имаше и друго в магазина. От задната част, където бе склада, се долавяше звук; звук от влачене на нещо върху дървен под. То се премести веднъж, след което замлъкна.

Диво животно? зачуди се Майк. Змия? Или може би някой бежанец, който се е измъкнал от първоначалната евакуация или се е върнал в последствие. Майк пристъпи още една крачка навътре, а гъбичките отново изхрущяха под ботушите му.

Внезапно го прониза кристално ясната мисъл, че той не носеше никакво оръжие у себе си.

Суолоу нададе вик от другата страна на пътя. Майк погледна веднъж към вратата на склада, след това се обърна към лейтенанта. Той излезе от смесения магазин и пресече улицата към бара. Суолоу се бе залепила към външната стена отстрани на вратата.

— Мисля, че има нещо в магазина отсреща… — започна Майк.

— Открих жителите — изсъска Суолоу. Вените пулсираха под белезите на нейния врат и биеха бясно в слепоочията й, а очите й бяха разширени. Тя беше ужасена и страхът разяждаше нейното ресоциализирано програмиране. Виждаше се, че тя отново е прибягнала до стимпакета, тъй като празната опаковка лежеше върху дъските на верандата.

Майк не можа да се сдържи и надникна през отворената врата към вътрешността на бара.

Той се бе превърнал в скотобойна. Тела, които някога са били човешки, бяха увесени за краката с дебели въжета, завързани за тавана. Много от тях бяха лишени и от дрехи, и от плът. Други бяха с откъснати крайници, а три бяха обезглавени. Черепите бяха наредени върху барплота и бяха грижливо срязани, при което се виждаше мозъка отдолу. Нещо беше дъвкало единия от мозъците.

Пред смаяният му поглед, нещо, приличащо на гигантска стоножка, се изви около едно от телата. То приличаше на огромна, ръждива на цвят, ларва. И се хранеше с плътта.

Майк неочаквано откри, че му е адски трудно да диша, и му се дощя и той да имаше стимпакет. Той пристъпи една крачка навътре в стаята.

Под краката му изхрущяха плесените с твърдата коричка, които покриваха пода. И той осъзна, че не беше сам.

Майк усети присъствието, още преди да го беше видял. И внезапното усещане, че го наблюдават, се завърна.

Той започна да отстъпва назад, за да излезе през вратата. Започна да се обръща. Започна да казва нещо на Суолоу.

Нещо размазано се появи иззад бар-плота, хвърляйки се напред в един невъзможен скок, насочен към вратата.

Не то улучи Майк. Вместо това, нещо по-голямо изблъска репортера встрани.

Той се стовари върху дъските на верандата с трясък и се извъртя, за да види лейтенант Суолоу, която го беше съборила, да стреля по едно голямо куче на улицата. Не, това не беше куче. То имаше четири крака, но приликите свършваха дотам. Върху парчетата плът с оранжев оттенък нямаше кожа и се виждаха мускулите. Главата му беше окичена с чифт огромни, увиснали бивни.

И то ревеше под огневия вал от метални шипове, изстрелван от гаусовата пушка. Хиперзвуковите куршуми го надупчиха на дузина места и то се срина на земята, а Суолоу продължаваше да стиска спусъка с пръста си.

— Суолоу! — извика Майк. — То е мъртво! Лейтенант Суолоу, прекратете стрелбата!

Суолоу пусна спусъка, сякаш той изведнъж се бе превърнал в жива змия. Пот се стичаше по лицето й, а в краищата на устата й бе избила пяна. Тя дишаше тежко и свободната й ръка неволно посягаше към нейния нож.

Майк осъзна, че ресоциализацията е била подложена на крайно напрежение и лейтенантът можеше всеки момент да откачи.

— Света майко Божия! — отрони тя. — Какво е това?

На Майк не му пукаше. Вместо това, той извика:

— Обратно към джипа! Ще повикаме бронирани войници! Хайде!

Той направи две крачки, след това осъзна, че Суолоу все още стоеше при вратата, впила поглед в одраното кучеподобно на улицата.

— Лейтенант! Това е заповед, по дяволите! — изрева Майк.

Това свърши работа. Красотата на ресоциализацията бе, че тя правеше подложените на терапията податливи към заповеди, особено когато се намираха под въздействието на стимуланти. Суолоу внезапно се бе взела в ръце и тичаше към джипа, задминавайки по пътя си Майк. В магазинът настъпи раздвижване, докато тя бягаше. Още от кучеподобните се изсипваха през вратата. Те правеха огромни скокове, осъзна той, и можеха да ги ударят в гръб, докато се оттегляха.

Кучеподобните не го направиха. Вместо това, създанията ги изчакаха почти да стигнат до джипа и тогава нещо друго се възвиси иззад превозното средство.

За Майк, това беше змия, кобра, готова за удар. Змия с бронирана глава, която се разширяваше назад и преминаваше в широка яка от кокален хитин като на някакъв праисторически гущер. Това беше змия с две стърчащи от тялото й ръце, които завършваха със зловещо изглеждащи, наточени като бръсначи коси.

Коси, които сега се забиваха в покрива на джипа, приковавайки го към земята. Змиевидното същество нададе победоносен съскащ вик.

Суолоу изруга.

— Заобградени сме!

Майк я дръпна за ръкава.

— Концесионния офис! Там има само един вход! Към него!

Той пое в набелязаната посока, а войникът го следваше по петите. Зад гърба си, той чу още стрелба и писъците на кучеподобните. Суолоу бягаше назад и стреляше едновременно, за да им покрива задниците, докато се оттегляха.

Майк се спря на вратата на офиса и огледа бързо стаята. Нищо не се бе променило, откакто бе излязъл от нея преди няколко минути. Той се втурна към бюрото и извади оттам една примитивна двуцевка. Сгъна я и видя, че в дулата имаше заредени два патрона.

Да, офисът изглеждаше изоставен, сякаш собственикът му внезапно е бил извикан някъде. Или завлечен някъде.

Суолоу беше застанала в рамката на вратата и продължаваше да стреля. Чуха се още от нечовешките писъци, след това настъпи тишина.

Той погледна навън и видя половин дузина тела на улицата, всички от които кучеподобни. Сега, те приличаха още по-малко на обикновени животни, отколкото преди, защото незасегнатите части от телата им бяха разцепени на гнойни мехури и възлести мускули. Кракът на едно от тях все още потръпваше в локва желатин, което вероятно беше кръвта им.

От змиеподобното с косите нямаше и следа. Джипът представляваше смачкана черупка в края на улицата, а изтичащото му гориво почерняше пясъка отдолу.

— Това ли бяха съществата, които убиха Чау Сара? — Лейтенантът изсъска въпроса, а гласът й прозвуча като приглушен шепот. Очите й буквално бяха без зеници и се виждаше само бялото им.

Майк поклати глава. Създанията, които бяха видели в орбита, притежаваха някаква страховита красота. Те бяха в златно и сребърно и сякаш бяха изградени от мълнии и други природни стихии. А тези тук бяха единствено мускули, и кръв, и лудост. Болеше го дори да ги гледа.

— О, Исусе, къде е голямото? — попита Суолоу.

Майк преглътна праха и страха си.

— Трябва да се измъкнем от тук, преди да са се прегрупирали.

Суолоу се обърна към него с широко отворени очи и паникьосана.

— Да се измъкнем? Та ние току-що влязохме тук!

— Те ще се прегрупират и ще опитат отново.

— Това са животни — озъби се тя и дулото на гаусовата й пушка се повдигна лекичко към Майк. — Застреляй няколко, другите ще се разбягат.

— Не мисля така. Животните не окачват тези, които са убили. Те не взимат трофеи.

Суолоу нададе кратък сподавен вик и пристъпи заднешком в офиса.

— Не, не говорете така.

— Суолоу. Емили, аз…

— Не говорете така — повтори тя и продължи да отстъпва назад. — Не казвайте, че са интелигентни. Защото ако е така, те знаят, че ние сме в капан, и знаят, че могат да ни нападнат, когато си пожелаят. По дяволите, ние сме…

Тя направи нова крачка назад и дъските под нея поддадоха. Тя нададе сподавен писък и изтърва пушката от ръцете си, докато под краката й зейна цяла яма.

От дълбините на дупката се чуваше ядосано цвърчене.

Суолоу се извъртя, докато падаше, и се хвана за дъските, за да спре пропадането. Цвърченето се засили.

Майк пристъпи напред, като едва не изтърва собствената си пушка.

— Емили, хвани се за ръката ми!

— Изчезвайте от тук, Либърти! — изръмжа Суолоу, но почти беше подбелила очи от страх. Със свободната си ръка, тя стисна своя боен нож. — О, Боже, те са точно под нас!

— Емили, хвани се за ръката ми!

— Някой трябва да се върне — каза тя, извади ножа от канията и започна да кълца нещо, което не се виждаше, в ямата. — Те ще атакуват и отгоре. Тръгвайте! Бързо към лагера! Предупредете хората!

— Не мога…

— Размърдайте се! Това е заповед, по дяволите! — ръмжеше Суолоу, докато и последните остатъци от нейната ресоциализация се срутваха под атаките на съществата. Тя нададе див вик и отново заразмахва ножа.

Майк се обърна обратно към вратата и там вече имаше една сянка. Без да се замисля, той дръпна и двата спусъка на пушката и беше облян от кръвта на избухналото кучеподобно.

След това той побягна. Без да се обръща назад, той бягаше, захвърляйки празната двуцевка, докато тичаше. Към джипа. Лейтенант Суолоу бе извадила пушката изпод някакъв капак в задната част. И на него бе предложила една. Все още трябваше да си е там. И други оръжия също.

Той почти стигна до там, когато земята под джипа избухна.

Змиеподобното с бронираната глава и с ръцете-коси. То го бе чакало.

Майк се хвърли встрани от експлозията и започна да пълзи назад, далеч от змиевидното създание. Той беше прикован от очите му, блестящо-жълти очи, разположени дълбоко под бронираната черупка.

Интелигентност се четеше в тези очи, и глад. Но нищо, което да наподобява душа.

Съществото се изправи върху опашката си, извиси се над потрошения джип, готово да се хвърли напред. Майк закри лицето си с ръка и изпищя.

Писъците му бяха удавени от звука на гаусова пушка, включена на автоматична стрелба.

Майк вдигна очи и видя как огромният змиевиден звяр се извиваше и тръпнеше под безпощадния порой шипове, бълвани от пушката. Докато се гърчеше, то изстрелваше бодли от бронираното си тяло, които се изсипваха върху околната земя като смъртоносен дъжд.

След това, един куршум улучи останалото в джипа гориво и цялото превозно средство избухна във въздуха, отнасяйки със себе си и змиеподобното. То изрева нещо, което можеше да бъде ругатня, а можеше да бъде и вик към някакъв неизвестен бог.

Експлозията притисна Майк с гръб към земята и топлината от огъня биеше върху откритите му ръце и лице. Той погледна към улицата. Нямаше и следа от кучеподобните. Само трупове.

Зад него се чу звук и той се завъртя на място, все още седящ на земята. Очакваше да види пак от кучеподобните, но знаеше, че греши, още докато се извръщаше. Звукът идваше от крака в ботуши, а не от мазолести лапи.

Една грамадна, за щастие човешка, фигура закриваше слънцето. Широкоплещеста и прибираща тежък гранатомет в кобур, запасан ниско на бедрото. Замаян, Майк отначало си помисли, че сянката принадлежеше на някой от отряда на Суолоу, че лейтенантът някакси е успяла да се обади за подкрепления, след като се бяха разделили.

Когато зрението му се проясни, той осъзна, че мъжът не беше облечен във военна униформа. Панталоните му бяха от еленова кожа, захабени и груби. Той носеше дочена риза, чиста, но избеляла, с навити ръкави. Лека бойна жилетка, изплетена от някаква открита, наглед кожена тъкан, го разконспирираше като един вид военен. Същото правеше и гаусовата пушка, която той прибираше. Ботушите му бяха добра изработка, но също толкова износени, колкото и останалата част от облеклото му.

— Добре ли си, синко? — Силуетът му протегна ръка.

Майк я сграбчи и внимателно се изправи на крака. Чувстваше се като една огромна контузия, а гласът на мъжа звучеше далечно и металическо в ушите му.

— Добре. Жив — промълви той. — Ти не си от военните.

Сега вече можеше да различи и лицето на своя спасител. Глава с пясъчноруса коса и грижливо оформени мустаци и брада.

Мъжът се изплю в праха.

— Не съм от военните? Ще приема това като комплимент. Аз съм закона в тези области. Шериф Джим Рейнър.

— Майкъл Либърти. ЮНН, Тарсонис.

— Новинар? — попита Рейнър. Майк кимна. — Доста си се отдалечил от дома, нали?

— Да. Ние проверявахме едно съобщение… О, Боже.

— Какво?

— Суолоу! Лейтенантът! Оставих я концесионния офис! — Майк тръгна на зигзаг към бюрото на таксатора. Представителят на закона го последва отблизо, с извадено оръжие. След експлозията, не се забелязваше никаква следа от кучеподобните.

Майк завари лейтенант Суолоу по лице, все още наполовина в дупката. Едната й ръка продължаваше да стиска бойния нож, а с другата се бе впила здраво в една хлабава дъска.

Шерифът погледна в стаята и каза:

— Синко. — Тонът му беше предупредителен.

— Помогнете ми малко — изрече Майк, хващайки Суолоу за ръката с ножа. — Може да я издърпаме нагоре и… О, Боже.

Тялото на лейтенант Емили Джеймсън Суолоу вече не съществуваше от кръста надолу. Плътта й свършваше с влакнесто месо на парцали, а няколко прешлена висяха от разкъсания гръбнак като мъниста от скъсана връвчица.

— О, Боже. — Майк пусна тялото. То се плъзна обратно в ямата с противен звук. Чу се цопващо тупване и звук от движението на нещо друго отдолу.

Майк падна на колене, наведе се напред и си избълва червата. След това и втори път, и трети, докато вече чувстваше само напъни за повръщане. Главата му се въртеше и той изпитваше усещането, че нещо е изсмукало всичката кръв от мозъка му.

— Не искам да те прекъсвам — каза Рейнър, — но мисля, че трябва да вървим. Смятам, че единственото, което успях да направя, бе да елиминирам един от техните офицери. Да отстреляш капитана, ако схващаш мисълта ми. Те се прегрупират. Най-добре да вървим. Имам мотор отвън. — Той спря за миг, след което добави: — Съжалявам за приятелката ти.

Майк кимна и почувства как стомахът му направи един последен опит да се изпразни.

— Да — отрони най-накрая Майк. — Аз също.