Врагът

13

Аз самият никога не бях ял кисело мляко, но бях виждал други да ядат и имах смътна представа, че се продава в малки кофички, около пет сантиметра в диаметър, което означаваше, че на квадратен метър се събират малко повече от триста кофички. Общата площ на Форт Бърд беше четиристотин квадратни километра, следователно в нея можеха да се разпръснат към 120 милиарда кофички. Да се намери сред тях точно определена кофичка беше задача, сравнима с намирането на конкретна спора антракс в рамките на футболен стадион. Успях да направя тези пресмятания, докато си вземах душ и се обличах в пълния мрак преди зазоряване.

После седнах на леглото и зачаках небето да просветлее. Нямаше смисъл да излизам още сега и да пропусна шанса си от едно на сто и двайсет милиарда само защото не виждам в тъмното. Затова пък, както си седях, изведнъж ми хрумна, че ние бихме могли да подобрим значително този шанс, стига да търсехме интелигентно и на подходящи места. Човекът с киселото мляко явно бе стигнал от точка А до точка Б. Ние знаехме къде се намира точка А — там, където бе убит Карбоун. Докато точка Б най-вероятно беше дупка в телената ограда или място в близост до някоя от основните сгради на базата. Така че, ако играехме умно, можехме да сведем милиарда до милион и да намерим онова, което търсехме, за някакви си стотина години, вместо за хиляда.

Освен ако междувременно някоя изгладняла миеща се мечка не бе отмъкнала кофичката в дупката си като скромна закуска.

Със Съмър се срещнахме в автопарка на военната полиция. Тя беше бодра и пълна със сили, но и двамата мълчахме. Нямаше нищо за казване, освен че задачата, с която се бяхме нагърбили, си беше направо невъзможна. Само че не искахме да си го признаем на глас. Затова и не ни беше до приказки. Качихме се в един хъмър и потеглихме. Този път карах аз за разнообразие, като маршрутът беше същото триминутно разстояние, което бях изминал преди трийсетина часа.

Според брояча на хъмъра бяхме изминали два километра и половина, а според бордния компас се бяхме движили на запад и после на юг, когато пристигнахме на местопрестъплението. По стволовете на дърветата все още висяха парчета жълта лента, с която военните полицаи бяха опасали периметъра. Паркирахме на десетина метра встрани от пътя и слязохме от джипа. Аз се покачих на предния капак и седнах на покрива над стъклото. Известно време се взирах на запад и на север, после се обърнах назад и се загледах на изток и юг. Беше студено. Духаше остър вятър. Пейзажът беше кафеникав, мъртъв и безкраен. Слънцето се бе подало над хоризонта, бледо и хилаво.

— Накъде е тръгнал според теб? — извиках аз.

— На североизток — извика в отговор Съмър.

Гласът й звучеше уверено.

— Защо мислиш така? — попитах.

Съмър се качи на капака и седна до мен.

— Бил е с кола — каза тя.

— Защо мислиш така? — повторих аз.

— Защото не намираме изоставен автомобил, а се съмнявам, че убиецът и жертвата са дошли пеша дотук.

— Защо мислиш така? — попитах за трети път аз.

— Защото, ако са дошли пеша, е нямало да се отдалечат толкова много. Та това е поне на половин час от най-близката сграда. Не мога да си представя как лошият е могъл да крие щанга за гуми или железен лост под дрехите си цели трийсет минути. Ако е бил с шуба, е щял да се движи като глътнал бастун. Карбоун е щял да го усети. Ето защо смятам, че са дошли с кола. И то с колата на убиеца. Металният предмет вероятно е бил скрит под яке на задната седалка. Може би там са били и пехотният нож, и киселото мляко.

— Откъде са тръгнали?

— Няма значение. Важното е да установим къде е отишъл убиецът след това. Ако е бил с кола, явно не е потеглил към телената ограда. Може да се предположи, че в оградата няма чак такива дупки, през които да мине автомобил. Човек да, елен също, но не и джип или лека кола.

— Е, добре — казах аз.

— Така че той се е върнал в базата. Никъде другаде не е могъл да иде. Не е могъл просто да кара без посока. Минал е по черния път, паркирал е колата и се е прибрал.

Кимнах. Загледах се право пред себе си, в хоризонта на запад. Обърнах се и погледнах на северозапад, по протежение на пътя. Два километра и половина. Представих си аеродинамичните качества на една празна кофичка от кисело мляко. От лека пластмаса, с форма на чаша и с отметнато на една страна фолио, което допълнително да я спира във въздуха. Представих си, че замахвам с всички сили, за да я захвърля надалеч. Тя щеше да загребе въздух и да се спре най-много след три метра. Два километра и половина, умножени по триметрова ивица встрани от шосето, отляво, откъм страната на шофьора. Изведнъж милионът се сви до хиляда. После отново се разду до милиард.

— Имам една добра и една лоша новина — казах аз. — Мисля, че си права, че можем да намалим участъка за претърсване с около деветдесет и девет процента. Или дори с повече. Което е добре.

— Но?

— Но ако той е бил с кола, дали изобщо е изхвърлил кофичката?

Съмър не отговори.

— Можел е просто да я пусне на пода на колата — казах аз. — Или ако е бил с хъмър, да я метне отзад в багажника.

— Не и ако хъмърът е бил изписан от автопарка.

— Може после да я е взел от багажника, за да я хвърли в кошче за боклук. Или да си я е отнесъл вкъщи.

— Може. Шансът е петдесет на петдесет.

— Или най-много седемдесет на трийсет.

— Мисля, че все пак трябва да я потърсим.

Кимнах. Подпрях се с длани на рамката на предното стъкло и скочих на земята.

Беше януари и условията за оглед бяха подходящи. През февруари щеше да е още по-добре. В умерения пояс на северното полукълбо през февруари растителността е най-оскъдна. Но и през януари не беше зле. Всякакви треви и трънаци бяха полегнали на земята, а теренът беше равен и кафеникав. С цвят на увехнали тръни и навети от вятъра листа. Нямаше сняг. Фонът беше неутрален, без особености. Предполагах, че една кофичка от млечен продукт би трябвало да е снежнобяла. Или кремава. Или може би розова, ако млякото е било с ягоди. Но нямаше да бъде черна, да речем. Никой не продава мляко в черна опаковка. Цветът щеше да е от тези, които изпъкват. Ако минехме покрай нея, щяхме да я забележим.

За начало огледахме един пояс от три метра около заградения с полицейска лента участък. Не открихме нищо. Върнахме се на черния път и поехме на изток. Съмър крачеше на метър и половина от левия коловоз. Аз — на метър и половина вляво от нея. Като се оглеждахме едновременно в двете посоки, по този начин покривахме ивица с ширина близо пет метра, при това в решаващия метър и половина помежду ни усилията ни се дублираха. А именно там според моята теория на аеродинамиката беше най-вероятно да е паднала захвърлената кофичка.

Вървяхме бавно. Аз правех малки крачки и скоро си изработих ритъм, при който на всяка крачка обръщах главата си от крайно ляво до крайно дясно и обратното. Сигурно съм изглеждал доста глупаво отстрани. Като пингвин. Но иначе методът беше ефикасен. Движех се на автопилот, при което земята пред очите ми се сливаше в равен сив фон. Успявах да елиминирам от съзнанието си всичко, което си беше на мястото — сухи треви, клечки, кал. Ако обаче се появеше нещо необичайно за там — например кофичка от кисело мляко, — то веднага щеше да ми се набие в очи.

Така вървяхме десет минути, при което не открихме нищо.

— Да се сменим, а? — предложи Съмър.

Разменихме местата си и продължихме нататък. Освен милионите тонове гнила шума и други естествени боклуци не открихме нищо. Военните бази се поддържат в идеален вид. Ежеседмичното почистване на района е нещо като религиозен ритуал. Извън телената ограда човек можеше да се спъне в какво ли не. Но вътре беше като излизано. Вървяхме така още десет минути, изминахме нови триста метра, после спряхме и отново си разменихме местата. От бавното ходене на студа усетих, че замръзвам. Но продължавах да пристъпям и да се взирам в земята пред себе. Усещах, че с всяка крачка шансовете ни се увеличават. Разстоянието, което си бяхме определили да изминем, беше около два километра и половина. Първите и последните неколкостотин метра не предлагаха много възможности. Можеше да се предположи, че отначало единствената грижа на убиеца е била да се отдалечи колкото се може повече. Към края пък вече е наближавал сградите на базата, а дотогава е трябвало да е приключил със задачата, за да си придаде безгрижен вид. Така че средният участък би бил най-подходящ, за да се отърве от всичко ненужно. Ако е бил нормален, той е трябвало да спре колата, да си поеме дълбоко дъх и да обмисли всичко отначало. Може би е свалил прозореца и е усетил нощния студ по лицето си.

Забавих крачка и напрегнато се огледах вляво и вдясно. После пак — първо вляво, после вдясно. Нищо.

— Дали е имал кръв по себе си? — запитах.

— Може, но не много — чух гласа на Съмър от дясната си страна.

Не извих глава да я погледна. Очите ми бяха вперени в земята пред мен.

— Може би по ръкавиците — каза тя. — А също и по обувките.

— По-малко, отколкото си е мислил — казах аз. — Може би е очаквал да има много кръв. Освен ако самият не е бил лекар.

— Тоест? — каза тя.

— Тоест не е ползвал кола от парка. Очаквал е да има много кръв, а не е искал на другия ден да открият петна по седалките.

— Тоест, ако е бил със собствена кола, както каза ти, просто е хвърлил кофичката отзад и ние няма какво да търсим тук.

Кимнах безмълвно. Продължихме да крачим напред.

Извървяхме целия среден участък от пътя, но не открихме нищо. Две хиляди метра спяща зимен сън органична материя и нито едно човешко творение. Никакви угарки, никакви хартийки, никакви ръждясали консервни кутии или празни бутилки от бира. Достойна оценка за командира на базата. И голямо разочарование за нас. Когато на триста метра различихме сградата на щаба, спряхме.

— Искам да се върна — казах аз. — И да огледам средната част още веднъж.

— Става — рече тя. — И така, кръгом!

Двамата се обърнахме и тя застана от другата ми страна. Решихме да минем още веднъж централния участък на отсечки от по триста метра, като разменяме местата си — там, където аз бях ходил от външната страна, сега щеше да е тя, и обратното. Нямаше никаква реална причина, освен да съпоставим гледните си точки. Аз бях поне с една глава по-висок от нея и според едно просто тригонометрично изчисление можех да обхвана терена поне с две стъпки по-надалеч във всяка посока. Докато на Съмър очите й бяха по-близо до земята, а тя твърдеше, че има остро зрение.

Закрачихме в обратната посока бавно и равномерно.

В първата отсечка не открихме нищо. Разменихме местата си. Аз застанах на пет метра от левия коловоз. Погледът ми шареше вляво и вдясно. Сега вятърът духаше в лицата ни и очите ми се насълзиха от студа. Пъхнах ръце в джобовете си.

Във втората отсечка също нямаше нищо. Отново се сменихме. Сега крачех на метър и половина от пътя, успоредно на коловозите. В третата отсечка пак нищо. Отново се разменихме. Докато вървяхме бавно напред, пресмятах наум. До момента бяхме огледали ивица, широка пет метра и дълга 2200. Това правеше към 11 000 квадратни метра, което е малко повече от един хектар. Една четирийсет хилядна от площта на базата. Шансът ни да открием кофичката точно тук беше едно на четирийсет хиляди — малко по-добър, отколкото ако отидехме до града да си купим билет от лотарията.

Крачехме мълчаливо. Вятърът се усилваше, очите ни сълзяха. Не се виждаше нищо.

И изведнъж го съзрях.

Беше доста вдясно, може би на шест-седем метра от мен. Не кофичка за кисело мляко, нещо друго. За малко щях да го подмина, понеже беше извън полосата на оглед. Дотам кофичка от кисело мляко не би могла да стигне, ако бъде хвърлена от прозорец на кола. Ето защо, макар очите ми да го забелязаха, мозъкът ми веднага го отхвърли. Просто така го бях програмирал.

Но след това погледът ми се върна и се задържа върху предмета. По чисто животински инстинкт.

Предметът приличаше на змия. Онази част от мозъка ми, която бях наследил от влечугите, прошепна: змия, и по нервните ми влакна мигновено протече електрически импулс от чист, примитивен страх — същия страх, благодарение на който прадедите ми бяха съумели не само да оцелеят, но и да еволюират през хилядолетията. Всичко протече за част от секундата. После затихна. Модерната, образована част от мозъка ми се намеси и каза само: през януари тук няма змии, приятел. Много е студено. Изпуснах въздуха от дробовете си, направих крачка напред, после се спрях и отново погледнах нататък. Този път от любопитство.

В сухата трева наистина се бе проточил закривен черен предмет. Войнишки колан? Градински маркуч? Ала предметът лежеше на земята някак тежко, беше потънал дълбоко сред твърдите кафеникавите стъбла, по-дълбоко, отколкото ако беше направен от гума, плат или кожа. Явно беше масивен. Така и трябваше да бъде, след като бе прелетял толкова голямо разстояние от пътя. Значи сигурно беше нещо от метал. И то плътен, не тръбен. Затова ми беше непознат на вид. В армията почти няма метални предмети със закривена форма.

Тръгнах към него. Приближих се. Коленичих.

Беше железен лост.

Черен, лъскав, в единия си край зацапан със спечена кръв и косми.

Останах да пазя находката си и пратих Съмър да вземе джипа. Сигурно бе тичала през целия път дотам, защото се върна по-рано, отколкото я очаквах, все още задъхана.

— Имаме ли торбички за улики? — запита тя.

— Това не е улика — отвърнах аз. — При злополука не се търсят улики.

— Не смятам да го предавам в съда — каза Съмър. — Просто не желая да оставям отпечатъци по него, че на Уилард да му хрумне някоя умна идея.

Тя провери в багажника на джипа.

— Няма торбички — установи разочаровано.

Замислих се. Обикновено се внимава веществените доказателства да не се замърсят с чужди отпечатъци, косми и друга материя, за да не се подвежда следствието. Ако объркаш нещо, прокурорите ще те изядат. Но този път причините да внимаваме бяха по-различни. Тъй като Уилард ми дишаше във врата, ако вземех, че обърках нещо, можеше да се окажа право в затвора. Средство, мотив, възможност, а сега и отпечатъците ми върху оръжието на убийството — нещата му се нареждаха идеално. Ако версията за злополука при тренировки се издънеше, той щеше да се хване за първото обяснение, което му се изпречеше на пътя.

— Можем да доведем специалист — каза Съмър. Беше застанала непосредствено зад мен. Усещах присъствието й, без да я виждам.

— Не можем да намесваме никого — казах аз. — Съвестно ми е, че и теб набърквам.

Тя пристъпи до мен и клекна. Разгърна тревата, за да погледне отблизо.

— Не го пипай — казах аз.

— Нямам такова намерение — отвърна тя.

Двамата клечахме един до друг и оглеждахме оръжието. Беше най-обикновен лост за разковаване на сандъци, изработен от осмоъгълен стоманен прът. Имаше вид на качествен инструмент. При това беше нов, покрит с лъскава черна боя, с каквато обикновено се боядисват яхти и коли. По форма напомняше на алт саксофон. Тялото му беше около деветдесет сантиметра, леко S-образно. В единия си край беше едва чупнато, а в другия по-извито, с което наподобяваше главна буква J. И двата края бяха сплеснати и разцепени по средата, за да вадят пирони. Като цяло формата на инструмента беше издължена, проста и брутална в своята ефикасност.

— Не е ползван много — каза Съмър.

— Никак — отвърнах аз. — Не и по предназначение.

Изправих се.

— Няма смисъл да го проверяваме за отпечатъци — казах. — Оня положително е бил с ръкавици, когато е замахвал с него.

Съмър също се изправи и застана до мен.

— Няма смисъл да вземаме и кръвна проба — добави тя. — Можем да сме сигурни, че кръвта е на Карбоун.

Не отговорих.

— Не можем да го оставим да се търкаля тук — каза Съмър.

— Така е — отвърнах аз. — Нямаме право.

Наведох се и развързах дясната си обувка. Изтеглих връзката и съединих двата й края в моряшки възел. Получи се примка, дълга около две педи. Навих я около дясната си длан и прекарах свободния й край през изсъхналата трева, докато закачи върха на лоста. После стиснах ръката си в юмрук и внимателно повдигнах тежкия лост, като горд въдичар, който показва току-що уловена риба.

— Да вървим — казах и носейки желязото провесено на връзката, закуцуках към хъмъра. Когато стигнах, обувката ми се бе изхлузила наполовина. Седнах максимално навътре до скоростния лост и подпрях находката между седалката и арматурното табло така, че да не се докосва до дрехите ми.

— Накъде? — запита Съмър.

— Към моргата — казах аз.

Надявах се, че патоанатомът и хората му ще са излезли на закуска, но всички бяха по местата си и работеха. Докторът ни засече във фоайето. Беше се запътил нанякъде, с папка в ръка. Загледа се първо в нас, после в трофея, който висеше от ръката ми. Нужна му бе половин секунда, за да разбере какво е това, и още половин, за да си даде сметка в каква конфузна ситуация сме се озовали всички.

— Можем да наминем по-късно — казах аз. Когато те няма.

— Не — каза докторът. — Да идем в кабинета ми.

Той тръгна напред. Беше нисък, мургав и късокрак, енергичен и компетентен, малко по-възрастен от мен. Изглеждаше симпатичен. Освен това нямаше вид на глупак. Лекарите по принцип не са глупаци. Науката им е доста сложна, трябва да знаят много неща, за да се справят с професията си.

Предполагах освен това, че е и етичен. Повечето медици, с които се бях срещал, бяха етични. По нагласа са хора на науката, а един учен успява да запази здрав интереса си към фактите и истината. Или поне интелектуалното си любопитство. Което ни беше от полза, тъй като от отношението на този мъж зависеше много. Той можеше или да се отдръпне и да не ни пречи, или с едно телефонно обаждане да провали всичко.

Кабинетът му представляваше правоъгълно помещение, пълно с метални армейски бюра и кантонерки. Нямаше почти никакво свободно място. По стените висяха дипломи в рамки. Лавиците бяха отрупани с книги и наръчници. Не се виждаха буркани с човешки органи. Никакви гадости във формалдехид, които да издават професията на обитателя. Приличаше на кабинета на който и да било военен адвокат, само че дипломите по стената бяха от медицински колежи, а не от юридически.

Докторът седна върху въртящия се стол. Постави папката върху бюрото. Съмър затвори вратата и се облегна на нея. Аз бях застанал по средата на стаята, а лостът висеше от ръката ми. Мълчахме и се споглеждахме. Изчаквахме да видим кой ще направи първия ход.

— Карбоун е загинал при нещастен случай по време на тренировка — каза накрая докторът, с което премести царската си пешка с две квадратчета напред.

Кимнах.

— Спор няма — казах аз, премествайки своята пешка.

— Радвам се, че по този пункт нямаме разногласия — каза той. Но тонът му говореше друго: Как може човек да повярва на подобна дивотия?

Чух как зад гърба ми Съмър въздъхна с облекчение. В негово лице имахме съюзник. Но съюзник, който държеше да запази дистанция. Съюзник, който щеше да се прикрива зад сложни игри и увъртания. Не че можех да му се сърдя. Човекът дължеше на армията години служба заради това, че му бе платила обучението. И трябваше да внимава. Той беше наш съюзник, но ние бяхме длъжни да зачитаме желанията му.

— Карбоун е паднал и си е ударил главата — казах аз. — Случаят е приключен. Нещастна случайност, всички много съжаляваме.

— Но?

Повдигнах малко лоста.

— Мисля, че си е ударил главата ето върху това.

— Три пъти? — попита докторът.

— Да кажем, че е отскочил. Да кажем, че под нападалите листа е имало сухи клонки, които са пружинирали като трамплин.

Докторът кимна разбиращо.

— Не е изключено теренът да е бил тъкмо такъв, все пак е зима.

— Смъртоносна комбинация — добавих аз.

Свалих леко ръката си с лоста и зачаках.

— Защо го донесохте? — попита докторът.

— В случай че стане нужда от допълнителни доказателства — казах аз. — Все пак, който го е оставил така да се валя по земята, та Карбоун да си удари главата в него, трябва да бъде най-строго смъмрен за своето нехайство.

Докторът отново кимна.

— Безразборното изхвърляне на боклук е сериозно нарушение.

— Особено в американската армия — добавих аз.

— Какво искате от мен? — запита той.

— Нищо — отвърнах аз. — Тук сме, за да си помагаме. След като случаят така и така е приключен, решихме, че едва ли ще искате да си губите времето с някакви тъпи гипсови отливки. От раната на главата, нали разбирате? Рекохме си, че сега спокойно можете да ги изхвърлите на боклука.

Докторът кимна за пореден път.

— Защо не ги изхвърлите вместо мен? — каза той. — Вместо да се разкарвам…

Той поседя известно време дълбоко замислен. После прибра папката, отвори някакви чекмеджета и застла бюрото си с листове бяла хартия, върху които подреди половин дузина предметни стъкла.

— Това нещо изглежда доста тежко — каза той.

— Така е — съгласих се аз.

— Защо не го оставите някъде? — рече той. — Да не ви тежи.

— Това лекарски съвет ли е?

— Може да си разтегнете някоя мускулна връзка.

— Къде да го сложа?

— Ако видите наоколо някоя равна повърхност…

Пристъпих и внимателно положих лоста на бюрото му, върху хартията с предметните стъкла. Размотах връзката си за обувки и развързах моряшкия възел. Коленичих и най-спокойно си навървих обувката. Затегнах връзката и я завързах на клуп. Вдигнах глава тъкмо когато докторът посягаше към едно от предметните стъкла. Взе го и изстърга с него част от спечената кръв с косми по накрайника на лоста.

— По дяволите? — възкликна той. — Изцапах хубавото стъкълце. Колко съм небрежен!

Докато го гледахме, той повтори същата небрежност с още пет предметни стъкла.

— Дали ни интересуват отпечатъци от пръсти? — запита той.

Поклатих глава.

— Предполага се наличие на ръкавици — казах.

— Мисля, че все пак трябва да проверим. Проявеното нехайство е причинило смърт.

Докторът отвори още някакво чекмедже и нахлузи на ръката си бяла хирургическа ръкавица. От края й се изплъзна миниатюрно облаче талк. После той вдигна лоста и го изнесе от стаята.

Върна се след по-малко от десет минути. Ръкавицата още беше на ръката. Лостът беше идеално измит, черната боя лъщеше. Можеше да мине за съвсем нов.

— Няма отпечатъци — каза той.

Пусна лоста на стола си, дръпна едно от големите чекмеджета на кантонерката и измъкна отвътре проста картонена кутия. Отвори я и извади две тебеширено бели гипсови отливки. И двете бяха дълги по около педя и на гърба им с черен флумастер пишеше Карбоун. Едната беше позитив, получена чрез нанасяне на мокър гипс върху раната. Другата беше негатив, получена чрез вземане на отпечатък от позитивната. Негативната възпроизвеждаше формата на раната, нанесена с оръжието, а позитивната — формата на самото оръжие.

Докторът постави позитивната отливка на стола до железния лост. Изравни краищата им успоредно един с друг. Отливката беше дълга петнайсетина сантиметра, бяла и леко нащърбена при снемането, но иначе абсолютно идентична с гладката черна стомана. Без разлика. Същото сечение, същата дебелина, същите очертания.

След това докторът постави негатива върху бюрото си. Беше малко по-голям от позитива и с доста по-неправилна форма. Точно копие на раните по темето върху разбитата глава на Карбоун. Той хвана лоста и го повдигна. Прецени тежестта му. Изравни го с раната. Като го движеше плавно и полека, едва-едва го наложи върху отливката. Веднъж. Втори път. Трети път. Третата и последна рана беше най-ясно очертана. Продълговата вдлъбнатина в гипса, между сантиметър и половина и два широка, в която върхът на лоста пасна идеално.

— Ще проверя кръвта и космите — каза докторът, — но вече знам какъв ще бъде резултатът.

Той отдели лоста от отливката и отново го долепи до нея. И този път лостът пасна идеално и докрай в очертанията на раната. Докторът го повдигна в дланта си сякаш за да го претегли на ръка. После го стисна за по-изправения край и замахна с него като играч на бейзбол, който отбива трудна висока топка. После пак, още по-силно, с рязък, отсечен замах. Лостът беше твърде голям и тежък в ръцете му. С мъка успяваше да го удържи.

— Извършителят е бил много силен — каза той. — С убийствен замах. Едър и висок, десняк, в отлична физическа форма. Но сигурно в базата има много хора, които отговарят на това описание.

— Няма извършител — казах. — Карбоун е паднал на главата си.

Докторът се усмихна за миг, докато балансираше лоста върху дланта си.

— За инструмент е направо красив — отбеляза той. — Не ви ли се струва някак странно?

Разбрах какво иска да каже. Беше съвършено оформено парче стомана, с всичко необходимо и без нищо излишно. По това приличаше на други съвършено оформени неща: на полицейския модел „Колт“, на пехотен нож или на хлебарка. Докторът плъзна лоста в дългото метално чекмедже. Той изстърга по дъното и после глухо тупна вътре.

— Ще го съхранявам тук — каза човекът. — Така ще е в безопасност. Стига да нямате нищо против.

— Става — казах аз.

Той затвори чекмеджето.

— Вие десняк ли сте? — запита ме.

— Да — отвърнах аз. — Десняк съм.

— Полковник Уилард каза, че вие сте го убили — каза докторът. — Но аз не му повярвах.

— Защо?

— Много се изненадахте, като видяхте кой е — обясни той. — Когато го обърнах с лице към вас. Реагирахте много спонтанно. Това е нещо, което не може да се симулира.

— А казахте ли това на Уилард?

Човекът кимна.

— Прие го като пречка, но не непреодолима. Сигурен съм, че вече си е изработил теория за обяснение.

— Ще си отварям очите — казах аз.

— Някои сержанти от „Делта“ също се отбиха при мен — каза той. — Плъзнали са слухове. Мисля, че наистина трябва да си отваряте очите.

— Това и смятам да направя — казах аз.

— На четири — каза той.

Двамата със Съмър се върнахме в джипа. Тя запали двигателя, постави го на скорост и зачака с крак върху спирачката.

— В интендантството — казах аз.

— Лостът не е изписан оттам — каза тя.

— Изглеждаше скъп — възразих аз. — Може би достатъчно скъп, за да привлече вниманието на снабдителите от Пентагона.

— Ако беше военен, щеше да е зелен.

Кимнах.

— Възможно е. Но си струва да проверим. В един момент ще се наложи да си изясним позициите, за да няма изненади.

Съмър вдигна крак от спирачката и потегли към сградата на интендантството. Тя беше постъпила във Форт Бърд много преди мен и знаеше кое къде е. Паркира пред някаква сграда, която имаше вид на типичен армейски склад. Знаех, че вътре ще има дълъг тезгях, а зад него — огромни складови помещения, забранени за посетители. И пълни до тавана с военни униформи, автомобилни гуми, одеяла, канчета и манерки, окопни инструменти, всякакъв вид снаряжение.

Влязохме и видяхме зад тезгяха млад редник с нова камуфлажна униформа. Жизнерадостен, русоляв младеж с такъв доволен вид, сякаш се намираше в железарския магазин на баща си и това беше сбъднатата му житейска мечта. Явно гореше в работата. Казахме му, че се интересуваме от ръчни инструменти, и той отвори някакъв каталог с дебелината на осем телефонни указателя. Намери нужния раздел. Помолихме го да провери какви видове стоманени лостове има в наличност. Той наплюнчи пръст, прелисти няколко страници и откри всичко на всичко два артикула. Лост с общо предназначение, дълъг, закривен в единия край, и Лост с общо предназначение, къс, закривен в двата края. Помолих го да ни покаже мостра от втория вид.

Той се обърна и изчезна между стелажите. Ние зачакахме. Стояхме и вдишвахме уникалната миризма на всеки склад на интендантство — смесица от стар прах, нова гума и влажни дочени дрехи. Човекът се върна след пет минути с въпросния военен артикул. Постави го на тезгяха пред нас. Стоманата издумка глухо върху дървото. Съмър се оказа права. Беше боядисан в масленозелено. Освен това по нищо не приличаше на лоста, който току-що бяхме оставили в кабинета на патоанатома. С друго сечение, поне с петнайсет сантиметра по-къс, малко по-тънък, с по-различни извивки. Изглеждаше старателно изработен. Идеален пример за начина, по който армията върши всичко. Преди години този инструмент сигурно се е водил под номер деветдесет и девет в нечии списъци за преоборудване на войската. Сформирана е била комисия от още живи участници в някогашните строителни батальони. Зададени са били точни спецификации по отношение на дължина, тегло и здравина. Изследвана е била здравината на метала. Набелязани са били възможни области на употреба. Изчислена е била крехкостта в ледените зими на Северна Европа. А също и степента на размекване и последващо огъване в условията на екватора. После са били обявени търгове. Фабрики из цяла Пенсилвания и Алабама са пресмятали производствените цени за артикула. Изработени са били прототипи, които са били подложени на всевъзможни най-безмилостни изпитания. В резултат е бил одобрен един-единствен модел. Доставена е била боя, чиято дебелина и равномерност на нанасяне са били следени най-стриктно. И накрая всичко е било забравено. Само дето продуктите на въпросната поръчка, на дългите месеци планиране, проектиране, пресмятане и изпитване продължаваха да постъпват във военните складове с хиляди всяка година, независимо дали от тях имаше нужда, или не.

— Благодаря, редник — казах аз.

— Ще го вземете ли? — запита младежът.

— Не. Исках само да го видя.

Върнахме се в моя кабинет. Минаваше десет сутринта, денят беше мрачен и мъглив, чувствах се без цел. Новото десетилетие не започваше кой знае колко обещаващо за мен. Още не бях станал голям почитател на деветдесетте години, макар да течеше шестият им ден.

— Смяташ ли да пишеш рапорт за нещастния случай? — запита Съмър.

— До Уилард ли? Още не.

— Той ще очаква да го получи днес.

Кимнах.

— Знам. Но ще го накарам да ми нареди още веднъж.

— Защо?

— Понеже ми е интересно като явление. Все едно да наблюдаваш как се гърчат червеи в труп на нещо, което наскоро е умряло.

— Какво е умряло?

— Желанието ми да ставам от леглото сутрин.

— Заради една гнила ябълка — рече Съмър — не си струва да хвърляме кошницата.

— Може би — отвърнах аз. — Стига ябълката да е само една.

Тя не отговори.

— Тия железни лостове — казах аз. — Вече имаме два случая с тях, а аз не обичам съвпаденията. Само дето не виждам връзка помежду им. Просто няма как да ги свържем. Карбоун е бил на милион километри от мисис Креймър, и то във всеки възможен смисъл. Те са обитавали два съвсем отделни свята.

— Васел и Кумър са връзката — каза тя. — Трябвало им е нещо, което според тях е имало в къщата на мисис Креймър, а освен това са били в базата вечерта, когато е убит Карбоун.

Кимнах.

— Побъркваща работа. Връзката я има, само дето не е налице. Във Вашингтон не са се обаждали на никого от хотела, приели са едно-единствено външно позвъняване, а и са били твърде далеч от Грийн Вали, за да могат да убият мисис Креймър. Вярно, били са тук, когато е убит Карбоун, но през цялото време са вечеряли в офицерския клуб, риба и пържола, имат десетки свидетели.

— Първия път ги возеше шофьор. Майор Маршъл, помниш ли? Докато втория път са били сами. Звучи ми подозрително, сякаш крият нещо. Сякаш са имали някаква тайнствена причина да дойдат.

— Няма нищо тайнствено в това да се помотаеш в бара на офицерския клуб, после да се преместиш в столовата и да си хапнеш хубаво. Околните не са ги изпускали от поглед нито за миг.

— Но защо са били без шофьор? Защо са дошли сами? Маршъл положително е бил с тях на погребението. И изведнъж решават да шофират петстотин километра насам и петстотин обратно?

— Може Маршъл да е бил зает — казах аз.

— Той е тяхно лично протеже, тяхната гордост — отвърна тя. — Не може да е зает, когато им трябва.

— Защо изобщо са идвали дотук? Доста път са били за една вечеря.

— Дошли са за куфарчето, Ричър. Нортън греши. Положително греши. Някой им го е дал. И те са си тръгнали с него.

— Не мисля, че Нортън греши. Поне мен успя да ме убеди.

— Може да са им го предали на паркинга. Нортън няма как да е видяла това. Не вярвам да е излязла на студа да им маха за сбогом. Но няма съмнение, че са потеглили оттук с куфарчето. Как иначе са си тръгнали толкова спокойно за Германия?

— Може просто да са се отказали. Те при всички случаи са били длъжни да пътуват за Германия. Не са можели да стоят тук вечно. Трябвало е да се борят за мястото на Креймър.

Съмър не каза нищо.

— Както и да е — рекох аз. — Не е възможно да има връзка.

— На тоя свят са възможни всякакви неща.

Кимнах.

— Във всеки случай те не са толкова важни засега. Важен е Карбоун.

— Ще се връщаме ли да търсим кофичката от мляко?

Поклатих глава.

— Тя е в колата на убиеца. Или в боклука му.

— Можеше да ни бъде от полза.

— Ще се съсредоточим върху лоста. Той е съвсем нов. Може би е купен по едно и също време с киселото мляко.

— Нямаме хора.

— Детектив Кларк от Грийн Вали ще свърши работата вместо нас. Той сигурно вече търси своя железен лост. Предполагам, че обикаля по железарските магазини. Ще го помолим да разшири радиуса и да обхване по-дълъг период от време.

— Това ще му създаде допълнителна работа.

Кимнах.

— Трябва да му предложим нещо в замяна. За да има интерес да ни помага. Ще му кажем, че и ние работим по нещо, което може да му бъде от полза.

— Какво например?

Усмихнах се.

— Ще измислим. Например може да му подхвърлим името на Андрея Нортън. Нека и тя да види на какво му се вика семейство.

Обадих се на детектив Кларк. Не му дадох името на Андрея Нортън. Вместо това му казах няколко лъжи. Казах му например, че съм си спомнил за разбитата врата на мисис Креймър и за раните по главата й и съм стигнал до заключението, че и двете са нанесени с железен лост. После набързо си съчиних някаква поредица от обири в складовете на военните бази по цялото Източно крайбрежие, при които уж били използвани същите железни лостове, и го попитах дали не бихме могли да си спестим малко тичане, като използваме неговата информация от издирването на оръжието на убийството в Грийн Вали. Известно време той мълча, затова запълних паузата, като му казах, че понастоящем военните нямат на склад точно този вид лост, поради което съм бил убеден, че убиецът е използвал инструмент, придобит от цивилен източник. За да му замажа очите, подхвърлих, че няма смисъл да дублираме неговите усилия, тъй като в момента работим по някаква много интересна версия, която поглъща цялото ни време. Кларк продължи да мълчи, явно в очакване да чуе какво му се предлага в замяна. Обещах му, че веднага щом имаме профил или описание на извършителя, той също ще го получи. Като чу това, се поободри. Явно беше отчаян, изправен пред каменна стена. Запита ме какво точно искам. Казах му, че ще е от полза, ако може да разшири обсега на проверката си върху всички железарски магазини в радиус от петстотин километра около Грийн Вали и да поиска справка за продадени лостове, да кажем, в периода от 31 декември до 4 януари.

— Каква е тази толкова интересна версия, по която работите? — запита той.

— Може да се намери връзка между мисис Креймър и военните — казах аз. — Може ние първи да разкрием извършителя и тогава ще ти го сервираме на поднос, вързан с панделка.

— Много бих се зарадвал — рече той.

— Едната ръка мие другата — рекох аз.

— Така си е — отвърна той.

Настроението му се оправи. Прие всичко, което му предложих. Обеща да разшири района на издирване и да ме държи в течение. Когато затворих, телефонът веднага иззвъня отново. Вдигнах слушалката и чух женски глас. Топъл, интимен, южняшки. Помоли ме да изпълня 10–33 по отношение на 10–16 от КО на ВП във Форт Джаксън, което на нормален език означаваше: Моля, изчакайте шифрована връзка с вашия колега в Южна Каролина. Зачаках с долепена до ухото си слушалка и няколко секунди чувах само електронен шум. После линията припука и моят колега от Южна Каролина се включи, за да ми каже, че полковник Дейвид Брубейкър, командващ специалните части във Форт Бърд, е бил открит тази сутрин с два куршума в главата на сляпа уличка в някакъв гадничък квартал на Кълъмбия, столицата на Южна Каролина, намираща се на цели триста километра от голф клуба, където полковник Брубейкър прекарал празниците със съпругата си. Според местните доктори смъртта била настъпила преди поне ден-два.