Врагът

8

Повечето военни бази в провинцията са доста големи. Дори да са застроени сравнително плътно, обикновено около всяка база има заградена значителна по размер празна площ, която й позволява да се разраства при нужда. Това беше първата ми обиколка из Форт Бърд, но не очаквах тя да се отличава много от останалите бази. Очаквах да видя нещо като малък, чистичък и подреден град, заобиколен от три страни от държавна земя с размерите на един окръг — бедна и камениста, с ниски хълмове и плитки речни корита, покрита с хилава растителност, главно от храсталаци и редки дървета. През дългия живот на базата се садят нови и нови дървета, които да служат за заместител ту на сивите ясени на Ардените, ту на могъщите борове на Централна Европа или на полюляващите се от вятъра палми на Близкия изток. Сред тези изкуствени насаждения се раждат, усвояват и умират цели теории за обучение на пехотата. На територията на една база обикновено има старовремски окопи, землянки и картечни гнезда. Има стрелбища и телени заграждения, и усамотени дървени бараки, където психиатри атакуват вътрешното емоционално равновесие на личния състав, за да го калят. Има бетонни бункери, както и точни копия на правителствени сгради, в които специалните части се обучават в спасяване на заложници. Има маршрути за крос, по които отпуснати новобранци мъчително влизат във форма, като се задъхват и препъват, а някои дори падат и умират от изтощение. И цялото това нещо е заградено с десетки километри древни ръждясали телени мрежи, като на всеки трети стълб има заковани табелки, провъзгласяващи го за неотменна собственост на Министерството на отбраната, сега и за вечни времена.

Обадих се на един-двама специалисти и отидох в автопарка, където си избрах един хъмър с изправно фенерче, поставено в специална скоба на арматурното табло. Запалих двигателя и като следвах указанията на редника, поех първо на юг и после на запад от населените части на базата и скоро джипът заподскача по неравен черен път, който сякаш водеше право към нищото. Мракът наоколо беше черен като мастило. Карах така около километър и половина-два, докато различих в далечината фаровете на друг хъмър. Джипът на редника беше паркиран под остър ъгъл на пет-шест метра встрани от пътя; фаровете му на дълги светлини бяха насочени към група дървета, които хвърляха издължени зловещи сенки по неравната земя.

Първи въпрос: как така еданвошнр, извършващ моторизиран патрул в тази тъмница, е могъл да забележи от колата човешки труп, скрит толкова навътре между дърветата?

Паркирах моя джип до неговия, свалих фенерчето от скобата и веднага си отговорих на въпроса. Просто от черния път встрани се отклоняваше пътека от мъжки дрехи, разпилени по земята. Точно по средата на изпъкналото било между двата коловоза имаше ботуш — най-обикновен, каквито носят в пехотата, от черна кожа, доста поовехтял и не особено добре лъснат. На около метър на запад от него — мъжки памучен чорап. После втори ботуш, втори чорап, камуфлажна куртка, масленозелена тениска. Всички тези вещи образуваха ясна следа, която водеше към дърветата в някакво гротескно подобие на сладникавите еротични фантазии, при които човек се прибира вкъщи и намира по пода захвърлени части от дамско бельо, водещи право към спалнята. Само дето по куртката и тениската имаше тъмни петна кръв.

Огледах земята отстрани по протежение на черния път. Беше корава като камък, замръзнала и покрита с бял скреж. Нямаше опасност да наруша целостта на следите, понеже по такъв терен следи нямаше да има. Така че поех дълбоко дъх и проследих пътеката от мъжки дрехи. Когато стигнах края й, разбрах защо онзи младеж бе повърнал на два пъти, докато говореше с мен по телефона. На неговата възраст аз сигурно щях да повърна три пъти.

Трупът лежеше по лице сред замръзнали листа и всякакви други боклуци до дънера на едно дърво. Чисто гол. Среден на ръст, със стегнато мускулесто тяло. Бял, но това едва се виждаше, понеже почти целият беше покрит с кръв. По ръцете и раменете си имаше дълбоки порезни рани, които стигаха чак до костта. И отзад се виждаше, че лицето му е подпухнало и обезобразено. Бузите му, чудовищно отекли, се подаваха отстрани. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези липсваха. Вместо тях около врата му беше нахлузена тънка кожена каишка, пристегната с голяма месингова тока. Краят й се влачеше по земята край главата му. Гърбът му беше залят с някаква гъста розовобелезникава течност. В ануса му беше заврян отчупен клон от дърво. Земята наоколо беше подгизнала от кръв. Готов бях да се обзаложа, че ако го обърнехме по гръб, щяхме да открием, че гениталиите му са отрязани.

Върнах се по следата от разхвърляни дрехи и отново излязох на шосето. Пристъпих към редника от военната полиция. Той стоеше все така неподвижно, с вперен в земята поглед.

— Къде точно се намираме?

— Извинете, сър?

— Няма съмнение, че още сме в периметъра на базата, нали?

Той кимна.

— На километър и половина от оградата сме. Тя ни заобикаля от всички посоки.

— Добре — казах аз. Въпросът с юрисдикцията се изясни. Военен труп на военна територия. — Ще чакаме тук. Никой няма да се доближава до трупа без мое разрешение. Разбрано?

— Тъй вярно, сър — каза той.

— Добре се справяш, момче.

— Наистина ли?

— Щом си още на крака…

Влязох в хъмъра да се обадя по радиостанцията на моята сержантка. Казах й какво става и й поръчах да намери лейтенант Съмър и да й предаде да ме потърси по специалния канал. После зачаках. След две минути пристигна линейка. После с още два хъмъра пристигна екипът от криминолози, който бях повикал от кабинета си, преди да тръгна. Мъжете ме наобиколиха. Казах им да изчакат. Нямахме бърза работа.

След още пет минути Съмър ми се обади.

— Труп в гората — казах й аз. — Искам да намериш оная военна психоложка, за която ми разправяше.

— Подполковник Нортън?

— Намери я и я доведи.

— Уилард ти е казал да не работиш с мен.

— Каза ми да не те намесвам в разследвания на специалната част. Но тук случаят е чисто полицейски.

— Кога да доведа Нортън?

— Сега. Искам да се запозная с нея.

Съмър затвори и аз слязох от джипа. Отидох при екипа от съдебни лекари и криминолози, които търпеливо чакаха на студа. Двигателите на джиповете работеха, за да зареждат акумулаторите и да отопляват колите. Във въздуха се стелеше синкав дизелов пушек като зимна мъгла. Казах на групата за оглед на местопрестъплението да започнат с описа на дрехите, разпилени по земята. Предупредих ги да не пипат нищо и да не напускат очертанията на пътя.

Останалите стояхме и чакахме. Беше безлунна, беззвездна нощ. Наоколо нямаше никаква светлинка и никакъв звук, ако не се смятаха фаровете и работещите на празен ход двигатели. Сетих се за Лион Гарбър. В Корея се намираше един от най-големите задгранични гарнизони на американската армия. Може би не най-известният, но вероятно най-активният и със сигурност най-трудният. Да бъде назначен за командващ военната полиция там беше заветна мечта на всеки полицейски командир. Гарбър можеше да се надява преди пенсионирането си да бъде произведен в генерал-майор — нещо, което при никакви други обстоятелства нямаше да се случи. Ако брат ми се окажеше прав и във войската действително се чакаха съкращения, то Лион добре си бе опекъл работата. Радвах се за него. Радостта ми продължи десетина минути. После погледнах на ситуацията от друга страна. Още десет минути си блъсках главата, но нищо ценно не можах да измисля.

Когато се появи Съмър, още размишлявах. На около метър и двайсет встрани от нея, на другата предна седалка на хъмъра, различих гологлава руса жена с камуфлажна униформа. Джипът спря по средата на пътя, като ни осветяваше с фаровете си. Съмър остана зад волана, а блондинката слезе, огледа се, после през плетеницата от кръстосани лъчи на автомобилни фарове се запъти право към мен. Отдадох й чест по-скоро от любезност, докато търсех с поглед табелката с името й. На нея пишеше Нортън. Върху реверите й бяха пришити дъбови листчета на подполковник. Изглеждаше по-възрастна от мен, но не много. Беше висока и слаба, с лице на фотомодел или холивудска звезда.

— С какво мога да ви бъда от полза, майоре? — запита тя. По произношението прецених, че вероятно е от Бостън, а тонът й издаваше явно неудоволствие от принудителната нощна разходка на студа.

— Искам да ви покажа нещо.

— Защо?

— Може би ще имате професионално становище.

— Защо точно аз?

— Защото точно вие сте в Северна Каролина. Ако трябваше да докарам специалист от друг щат, щеше да ми отнеме часове.

— Какъв специалист ви трябва?

— Някой с вашата професия.

— Знам, че за вас съм обикновена учителка — сопна се тя. — Не е нужно да ми се напомня непрекъснато.

— Моля?

— Тук явно всички са си плюли в устата да повтарят на Андрея Нортън, че е само книжен плъх, докато другите вършат истинската работа.

— Не разбирам от тия неща. Аз съм отскоро тук. Нужно ми е само становище от човек с вашата професия.

— Не се опитвате да се заяждате с мен, нали?

— Опитвам се да ви помоля за помощ.

Тя направи гримаса.

— Е, добре.

Подадох й фенерчето.

— Тръгнете по дрехите и ги проследете до края. Моля, не пипайте нищо. Постарайте се да запечатате в съзнанието си само първоначалните впечатления. После бих желал да ги споделите с мен.

Тя не каза нищо. Взе фенерчето от ръката ми и тръгна. През първите шест-седем метра фаровете на хъмъра на военния полицай я осветяваха в гръб; дългата й сянка танцуваше по земята пред нея. После излезе от обсега на фаровете; отдалеч виждах лъча на фенерчето, който с подскоци се движеше напред и пронизваше мрака. След това загубих от поглед и него. Само бледите отблясъци по голите клони високо над главата й показваха къде се намира.

Около десетина минути не се случи нищо. После видях лъча на фенерчето, който се връщаше по обратния път. Тя излезе от горичката и се насочи право към мен. Беше пребледняла. Угаси фенерчето и ми го подаде.

— В моя кабинет — каза тя. — След един час.

После се качи в хъмъра на лейтенант Съмър, която даде заден ход, обърна джипа и се отдалечи в мрака.

— Е, момчета, на работа — казах аз. После се качих в джипа да наблюдавам стелещия се на фаровете дизелов пушек, лъчите на фенерчетата, пронизващи мрака, и ярките синкави светкавици на фотоапаратите, които караха движещите се сенки да замръзват за миг в пространството.

Обадих се отново на моята сержантка и й наредих да уреди моргата на базата да бъде отворена, за да приеме трупа. Казах й, че рано сутринта искам патоанатом за аутопсия. След половин час линейката се изнесе заднишком към банкета и хората ми натовариха в нея завито в чаршаф човешко тяло. Затвориха задните врати, плеснаха с длани по каросерията и шофьорът потегли. Навсякъде около мен мъже слагаха неща в прозрачни найлонови пликове и им поставяха етикети. Между дънерите бе опъната жълта полицейска лента, заграждаща правоъгълен участък от приблизително четирийсет на петдесет метра.

Оставих ги да довършат огледа и потеглих в мрака към щаба на базата. Попитах един часови и той ме упъти към центъра по психология. Беше ниска сграда от червени тухли, със зелени врати и рамки на прозорците, в която може би някога се бе помещавало интендантството. Намираше се някъде по средата между щаба и спалните помещения на специалните части. Цялата тънеше в мрак, ако не се брояха централният коридор и един от прозорците. Паркирах джипа отпред и влязох. Преминах по няколко унили, застлани с плочки коридора и се спрях пред една врата с прозорче от матирано стъкло, през което се виждаше светлина. Върху стъклото имаше надпис с боя: Подполковник А. Нортън. Почуках и влязох. Кабинетът беше малък и спретнат, идеално чист и с някаква особена, женствена миризма. Не си дадох труд да й отдавам още веднъж чест. Реших, че вече сме минали този етап в отношенията си.

Нортън седеше зад голямо дъбово бюро, отрупано с отворени тетрадки. Толкова много бяха, че не бе останало място за телефона й, който беше поставен на пода. Пред нея имаше бележник с жълти страници, по който си бе водила записки. Бележникът се падаше точно в светлото петно на настолната лампа и цветът му се отразяваше в русата й коса.

— Здравейте — каза тя, като ме видя.

Седнах на стола за посетители.

— Кой е бил? — запита тя.

— Не знам — отвърнах аз. — Не вярвам да го идентифицираме визуално. Лицето му е напълно обезобразено от побоя. Ще трябва да му снемем отпечатъци от пръстите. Или от зъбите. Ако изобщо са му останали зъби в устата.

— Защо толкова държахте да го видя?

— Казах ви. Нужно ми беше вашето становище.

— А кое ви караше да мислите, че ще имам становище?

— Стори ми се, че в цялата история има елементи, които вие най-добре ще разберете.

— Аз не се занимавам с профилиране на престъпници.

— Не очаквам това от вас. Трябват ми само първоначалните ви впечатления, и то колкото се може по-пресни. Искам да знам дали съм избрал правилната посока.

Тя кимна и отметна с ръка косата от челото си.

— Очевидният извод е, че убитият е бил хомосексуалист — каза тя. — Което вероятно е станало и причина за смъртта му. Или най-малкото убийците са знаели това обстоятелство.

Кимнах.

— Налице е генитална ампутация — каза тя.

— Вие сте местили трупа?

— Само леко го понадигнах — каза тя. — Съжалявам. Помня, че ме помолихте да не пипам нищо.

При огледа тя беше без ръкавици. Корава жена. Явно репутацията й на книжен плъх, който не излиза от класната стая, беше незаслужена.

— Не се притеснявайте — успокоих я аз.

— Мога да предположа, че ще откриете пениса и тестисите му, натъпкани в устата. Не вярвам бузите му да са отекли толкова само от побоя. Очевидно става дума за особен вид символично послание от страна на убиец хомофоб. Отстраняване на органа на греха, плюс симулация на орален секс.

Кимнах.

— Това обяснява голотата и липсващите идентификационни плочки — продължи тя. — На символно ниво премахването на отличителните белези на армията от извратения субект е равносилно на отстраняването му от армията.

Кимнах.

— Вкарването на чуждо тяло няма нужда от обясняване кача Нортън. — Особено в ануса.

Кимнах още веднъж.

— Пък и течността, изляна по гърба му… — добави тя.

— Плодово кисело мляко.

— Вероятно ягода — предположи тя. — Или малина. Като в оня стар виц: как един хомосексуалист симулира оргазъм?

— Като пъшка и стене — отвърнах аз. — И после опръсква гърба на любовника си с кисело мляко.

— Точно така — каза Нортън, без да се усмихва. И без да ме изпуска от очи, за да види дали аз ще се усмихна.

— А как ще обясните побоя и порезните рани? — запитах.

— С омраза — отвърна тя.

— А каишката на врата?

Тя сви рамене.

— Това е автоеротична техника за засилване на оргазма. Чрез причиняване на кислородна недостатъчност на мозъка.

Отново кимнах.

— Е, добре — казах.

— Кое е добре? — попита тя.

— Това са вашите първи впечатления. Имате ли становище въз основа на тях?

— А вие?

— Аз имам — казах.

— Е, тогава да чуем първо вашето.

— Мисля, че е инсценировка.

— Защо?

— Престарали са се. Използвали са цели шест елемента на хомофобия: голия труп, липсващите плочки, отрязаните гениталии, клона в ануса, киселото мляко, каишката на врата. Докато само два, които и да са те, биха били напълно достатъчни. Максимум три. Явно е, че не хомосексуализмът му е причина за убийството, а просто убийците целят да създадат такова впечатление. И са се престарали.

Нортън не каза нищо.

— Прекалено е — продължих аз. — Все едно да застреляш някого, да го удушиш, после да го наръгаш с нож, после да го удавиш, после да го обесиш и пребиеш жестоко. Оставили са толкова улики за мотив, че случаят е накичен като коледно дърво.

Нортън мълчеше. Седеше и ме наблюдаваше иззад светлината на настолната си лампа. Може би ме преценяваше.

— Имам известни съмнения по отношение на каишката. Тези автоеротични техники не са присъщи само на хомосексуалистите. На физиологично ниво мъжкият оргазъм при всички случаи си е един и същ.

— Цялото убийство е инсценирано да ни прати по грешна следа.

Най-после Нортън кимна.

— Съгласна съм с вас — каза тя. — Вие сте умен мъж.

— Умен за полицай, а?

Тя не се усмихна.

— Но като офицери и двамата знаем, че на хомосексуалистите е забранено да служат в армията. Така че в стремежа си да защитим армията нека не допускаме грешна преценка.

— На мен работата ми е да защитавам армията.

— Именно — каза Нортън.

Свих рамене.

— Но аз не заемам категорична позиция. Не твърдя, че този тип в никакъв случай не е бил хомо. Може и да е бил. Не е там въпросът. И дори да е бил, може убийците му да са го знаели, а може и не. Аз просто твърдя, че независимо дали са го знаели, те не са го убили заради това. Просто са искали на нас така да ни изглежда. Ето защо уликите, които са оставили, са пресилени и изкуствени. Понеже самите те са искали да бъдат разтълкувани по определен начин.

Спрях за миг, колкото да помисля, после добавих:

— Сякаш са действали по учебник.

Нортън замръзна.

— По учебник ли? — запита тя.

— Вие не преподавате ли нещо подобно на вашите занятия?

— Не учим курсистите си да убиват, ако това имате предвид.

— Нямам това предвид.

Тя кимна.

— Разбира се, споменаваме и тези неща. Няма как иначе. Да отрежеш члена на жертвата си е толкова елементарен акт на омраза, че няма накъде повече. Случвало се е безброй пъти в историята. През цялата Виетнамска война. В Афганистан, където от десет години насам местните жени режат членовете на пленени съветски войници. Така че ние се опитваме да обясним какво символизира този акт, какво послание носи, какъв страх предизвиква у врага. Изписани са цели книги за ужаса от обезобразяването. В подобни гротескни рани винаги се съдържа послание към обекта и неговата среда. При нас често става дума и за оскверняване на трупове с разни предмети. Както и за оставянето на осквернения труп на видно място за назидание. Следата от захвърлени части от облекло е класически пример.

— А за кисело мляко ставало ли е дума?

Тя поклати глава.

— Това е просто един стар виц.

— А за автоеротично удушаване с каишка?

— Не и в курсовете по военна психология. Което не значи, че повечето хора не четат списания. Или не гледат порнокасети.

— Във вашите курсове говори ли се за оспорване сексуалността на врага?

— Да, разбира се. В това е смисълът на курса. Как да поставим под съмнение сексуалността на неприятеля, неговата мъжественост, потентност, самата му сексуална ориентация. Основна тактика в психологическата война. И не от вчера, а от зората на историята. С нея се цели двоен ефект: врагът да бъде унижен, а в сравнение с него ние да изглеждаме още по-могъщи.

Не казах нищо. Тя ме погледна в очите.

— Да разбирам ли, че ме питате дали случайно не съм видяла плодовете на собствените си теории в онази горичка?

— Да, мисля, че и това ви питам.

— Значи не ви е било нужно моето становище — каза тя. — Било е само предисловие. Вие вече сте си направили изводите.

Кимнах.

— Както се разбра, аз съм умен за полицай.

— Отговорът ми е: не, в онази горичка не съм видяла плодовете на собствените си теории. Във всеки случай не конкретно.

— А по принцип?

— По принцип всичко е възможно.

— Срещали ли сте генерал Креймър във Форт Ъруин? — запитах аз.

— Виждали сме се един-два пъти.

— Кога за последен път?

— Не помня — каза тя.

— Но не е било напоследък.

— Не, напоследък не съм го виждала.

— Как се запознахте с него?

— Служебно.

— Вие преподавате и на бронетанковите войски, нали?

— Във Форт Ъруин има не само бронетанкови войски — каза тя. — Там е Националният център за обучение. Преди курсистите идваха при нас. Сега ние отиваме при тях.

Не казах нищо.

— Изненадва ли ви, че сме преподавали и на танкисти?

Вдигнах рамене.

— Ако аз лично се возех на седемдесеттонен танк, едва ли щяха да са ми нужни допълнителни психологически стимули, за да си вдигам самочувствието.

Тя и този път не се усмихна.

— Да, преподавахме и на тях. Доколкото си спомням, генерал Креймър не обичаше пехотата да получава нещо, а неговите хора не. Съперничеството беше голямо.

— А сега на кого преподавате?

— На „Делта“. Само на тях.

— Благодаря ви за помощта — казах аз.

— Днес не забелязах нищо, за което да се чувстваме отговорни — каза тя.

— Не конкретно — съгласих се аз.

— От психологическа гледна точка всичко е много стандартно.

— Добре.

— И не ми е приятно, че ме питате.

— Добре — повторих аз. — Лека нощ, госпожо подполковник.

Станах от стола и тръгнах към вратата.

— А каква е била истинската причина? — запита тя. — Ако уликите са били инсценирани, за да ни подведат, както казвате?

— Не знам — отвърнах. — Не съм чак толкова умен.

Преди да си вляза в кабинета, се спрях при сержантката с детето, за да ми сипе кафе. Вътре заварих Съмър. Беше дошла да си вземе списъците, понеже за нас случаят „Креймър“ беше приключен.

— Провери ли и останалите жени? — запитах я. — Освен Нортън?

Тя кимна.

— Всичките имат алибита. В новогодишната нощ е най-лесно да си намериш алиби. Едва ли някой посреща Нова година сам.

— Аз например — казах.

Тя не отговори. Събрах книжата върху бюрото си на спретнатата купчинка, поставих ги в папката на Съмър и й ги подадох. Преди това свалих кламера с бележката й. Надявам се, че майка ти е добре. Отворих чекмеджето си и я пуснах вътре.

— Какво ти каза Нортън?

— Съгласи се, че е убийство, инсценирано да изглежда, сякаш е на сексуална основа. Попитах я дали някои от елементите не са научени от нейния курс, а тя нито отрече, нито потвърди. Каза ми, че от психологическа гледна точка са елементарни. Каза още, че й е неприятно, дето съм я запитал.

— И сега какво?

Прозях се. Бях уморен.

— Сега действаме както при всяко друго убийство. Та ние дори не знаем кой е убитият. Предполагам, че утре ще се разбере. В седем сутринта на линия, ясно?

— Ясно — каза тя, стана от стола и тръгна към вратата с папката си под мишница.

— Обадих се в Рок Крийк — казах аз. — Помолих един чиновник да намери заповедта за преназначението ми от Панама.

— И какво?

— Той ми каза, че заповедта била подписана от Гарбър.

— Е, и?

— Не е възможно. Гарбър се обади по телефона навръх Нова година и много се изненада, че ме откри тук.

— Защо му е било на чиновника да те лъже?

— Не вярвам да ме е излъгал. По-скоро подписът е фалшив.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Това е единственото обяснение. Гарбър едва ли би забравил, че лично ме е преназначил само преди четирийсет и осем часа.

— Но какво всъщност става тук?

— Нямам представа. Някъде някой играе шах с нас. Брат ми ме посъветва да се опитам да разбера на кого съм притрябвал толкова тук, че да ме изтегли от Панама и да ме замени с някакво гадно копеле. И аз се опитах да проверя това. Сега ми се струва, че би трябвало да си зададем същия въпрос и за Гарбър. На кого му е било толкова нужно да го разкара от Рок Крийк, че и него да замени с гадно копеле?

— Само че постът в Корея би трябвало да се възприема като сериозно повишение, не мислиш ли?

— И няма съмнение, че Гарбър го заслужава — казах аз. — Само дето е твърде рано. Постът е за бригаден генерал. Министерството на отбраната трябва да го предложи за одобрение от Сената. Процедурата се провежда през есента, не през януари. Това е било панически ход.

— Но ако някой играе шах с вас — каза Съмър, — защо му е трябвало да мести теб тук, а него там? Тези два хода се неутрализират взаимно.

— Може би играят двама души. Добрият и лошият. И се борят за надмощие. Когато единият печели, другият губи.

— Ако е така, лошият би могъл много лесно да спечели и двата хода. Можеше да те уволни. Или да те прати в затвора. Заради оная жалба за побой над цивилен.

Не отговорих.

— Нещо не излиза — продължи тя. — Който и да играе на твоя страна, явно е готов да се лиши от Гарбър, като същевременно е достатъчно силен, за да те задържи тук въпреки жалбата за побоя. Достатъчно силен, за да попречи на Уилард да започне процедура срещу теб, колкото и да му се е искало. Знаеш ли какво означава това?

— Да — отвърнах аз. — Знам.

Съмър ме погледна в очите.

— Означава, че за някого ти си по-важен от Гарбър, понеже Гарбър го няма, а ти оставаш.

После сведе поглед и се умълча.

— Имаш разрешение да говориш свободно, лейтенант Съмър — казах аз.

Тя отново ме погледна.

— Не си по-важен от Гарбър. Това не е възможно.

Пак се прозях.

— Няма да споря — казах. — Не и по тази тема. Тук не става дума за избор между мен и Гарбър.

Съмър помисли малко и кимна.

— Така е — каза тя. — Изборът е между Форт Бърд и Рок Крийк. За въпросния някой по-важен е Форт Бърд. Това, което има да става тук, е по-важно от онова, което става в щаба на специалните части.

— Съгласен — казах аз. — Въпросът е: какво, по дяволите, има да става тук?