ЧАСТ ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Глава първа

Макар че се опитвах да ускоря нещата, не можахме да потеглим на следващия ден. Утан трябваше да заведе двете момченца на фотограф в града, за да има техните портрети, а след това да се сдобие и със рамки за тях.

Те наистина доста приличаха на актьорите или поне на начина, по който актьорите бяха изглеждали ни гази възраст, ако въобще може да се каже, че едно малко момче прилича на нещо. Бяха непоносимо самодоволни по повод на новия си външен вид. Дори собствените им майки не ги познаха и твърдяха, че дяволите са си свършили работата. И аз мислех така. Най-вече за това, че се бяха родили!

Освен това Утанч трябваше да си стяга багажа и, божичко, когато свърши, имаше наистина пет тежки куфара!

Верен на обещанието си, че тя ще се грижи за парите, й дадох 100 000 щатски долара и й казах, че това с всичко, което имам. Изглеждаше цяло състояние, но аз бях предпазлив: казах й да внимава със сметките, така че да ни останат пари, когато се върнем вкъщи.

И така, с много суетене, бързане и тичане, на следващия ден тя, аз и пет куфара отлетяхме в облак реактивно гориво.

Сега, за да получите някаква представа за това, колко трудно бе да се добереш до Вашингтон — столицата на Съединените щати, където трябваше да свърша първата си работа — и за да получите представа за трудностите, с които се среща един служител от Апарата в опитите да изпълнява задълженията се, ще се спра накратко на това пътуване.

Първата ни спирка беше в Рим. Очевидно Утанч беше телефонирала предварително за резервации. Вярно, че едно срамежливо, диво, пустинно момиче е уморено да понася лишения, но почти не очаквах че ще отседнем в хотел „Салваторе Манифико Комиозо“ — бижуто в центъра на града. Всъщност, аз щях да се загубя, ако трябваше да се ориентирам сам в града! Но Утанч, надничайки над фереджето си, изглежда наблюдаваше пътните знаци и схващаше, че италианският таксиметров шофьор обикаля, за да направи по-голяма сметка.

На чист италиански и с чист сарказъм тя му каза:

— Слушай, кастриран фукльо, ако си мислиш, че можеш да ме метнеш, само защото съм безпомощната съпруга на един шейх, откажи се от намеренията си! Ако не тръгнеш по правилния път моментално, ще ти мушна една кама в „бибипа“ и ще я закарам чак до сливиците!

Сигурно беше научила това в някой туристически разговорник, разбира се, но бях изненадан.

В „Салваторе Манифико Козиозо“ веднага ни въведоха в апартамента за младоженци, за който изглежда беше направена резервацията. Апартамент ни беше великолепен — злато и бяло! Огромен! Предизвикваше страхопочитание! Тя ме изрита с багажа във всекидневната и заключи вратата на спалнята зад гърба ми.

След като се чудих около три часа какво прави вътре с нейните пет куфара, разбрах, че няма да разбера и реших да ида на бара и да видя каквото има за гледане там.

В коридора съзрях най-красивата европейка, която някога бях виждал. Вървеше към нашия апартамент. Беше облечена по най-новата мода, носеше обувки с високи токчета и размахваше чантичка, която им подхождаше.

Утанч!

Тя мина покрай мен, влезе в спалнята и заключи вратата. Та това беше престоят ми в Рим — и то два дни.

В Париж имахме резервации за младоженския апартамент в „Шато ле Бо Гран Шер“. Беше разкошен, просторен, злато и бяло. Самият управител ни разведе. Утанч посочи към кофичката с шампанско, което беше гордостта на хотела и на език, който аз оприличих на френски, каза нещо, сигурно е било много презрително. Управителят вдиша бутилката и погледна отблизо годината, а после доста пребледня. Цели десет минути тя му държа лекция, преди да му позволи да тръгне, залитайки, за да се върне със стюарда по виното. Откри в листа на вината онова, което търсеше, и след малко те набързо се върнаха с друга бутилка. А също и с бутилка скоч „Малкълм Фрейзър“.

Е, естествено, едно срамежливо пустинно момиче би се възпротивило на шампанско от лоша реколта. Но аз не я бях видял да изучава някой туристически разговорник. Вероятно ставах ненаблюдателен.

Това, че не получих нито шампанско, нито скоч, бе най-малкото, което се случи. Прекарах двата дни, спейки на кушетката във всекидневната, докато се чудех какъв беше целият онзи смях в спалнята. Тя се връщаше и заминаваше, разбира се, както беше правила в Рим. Освен това видях, че някой достави планина от покупки последния следобед. Тя да не би да изкупуваше града?

В Лондон имаше промяна. Резервацията беше за кралския апартамент на хотел „Савоя“. Беше великолепен апартамент, канапето във всекидневната беше дори по-твърдо от онези в Рим и Париж. През трите дни в Лондон Утанч идваше и заминаваше по всяко време на денононощието. Аз обаче не я видях. Само чувах как се отваря и затваря вратата на коридора, а и шумния асансьор. Вероятно изкупуваше Лондон. Но когато отново се срещнахме в самолета, тя пак си беше в нейното фередже и пелерина с качулка, срамежлива и въздържана, макар и с малко хлътнали очи.

Директният полет първа класа до Вашингтон беше сравнително бърз, но пътуването от летището беше доста дълго. Разбрах, че имаме резервация за президентския апартамент в хотел „Вилард“ — една забележителност в центъра на града. Веднага щом петте й куфара бяха внесени в спалнята, тя се хвърли на леглото и каза на управителя, който ни беше придружил:

— Моля, изпратете ни студена вечеря. Пилешка салата и „Лийбфраумилх“ от 54-та. И може би малко шербет от портокали. А, да. Поръчайте лимузина, за предпочитане Кадилак, за девет сутринта. А сега се омитайте. Напълно съм изтощена.

Каза всичко това на чист английски. Обаче я пипнах. Туристическият разговорник се подаваше от чантата й. Мистерията беше разкрита!

Отидох във всекидневната с багажа си, така че тя да може да заключи вратата. В края на краищата трябва да беше уморена след всичкото това пътуване и пазаруване. Аз бях пристигнал!

Можех да се захващам за работа!

Глава втора

Лекотата, с която можеш да се добереш до среща с някой сенатор в Съединените щати, е умопомрачителна. Просто казваш на секретаря му, че си шеф на местен профсъюз от родния му щат и хоп! — ето те при него!

Вече не бях облечен като шейх, разбира се. Приличах много повече на сицилианец във вталения и модерен костюм от три части и тъмна широкопола мека шапка, макар че бях доста едър за сицилианец.

Сенатор Туидъл7 седеше зад бюрото си, обграден с американския флаг от едната страна и с флага на родния му щат Ню Джърси от другата. Беше самото олицетворение на благороден политик — с руса, загладена назад коса, патрициански, макар и малко алкохолизиран външен вид, почтени обноски и дълбок звучен глас. Мъж, на когото можеш да имаш доверие. Той беше контактът с мафията, даден ни от Гунсалмо Силва. Беше освен това и човек на Роксентър.

— Седнете, седнете — каза той. — И какво можем да направим за вас? Винаги се радвам да срещам хора от съюзите.

— Сенаторе — казах, като взех един стол и отказах пурата, която щеше да ме обгази до смърт, — какво бихте направили, ако ви кажех, че нефтените интереси на Роксентър — всъщност на целия „Октопус“ — са в голяма опасност от конкуренция.



— А-ха! — каза той. — Веднага бих грабнал онзи телефон, за да се обадя на адвокатите му!

— Е, сенаторе — казах, — твърде деликатно е, за да звъните по телефона, а и както ги подслушват… Освен това въпросът е твърде деликатен, за да го отнесете до адвокати.

— Искате да кажете, че желаете да говорите със самия човек?

Беше слисан.

Въртеше пурата из ръцете си. Остави я. Отвори едно чекмедже и извади половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“. Взе една бутилка газирана вода, с която компанията снабдява Сената безплатно. Наля две питиета. Аз се направих, че пия от моето. Той гаврътна своето.

Облегна се назад:

— Млади човече, харесва ми вашата външност. Очевидно вие не можете да разпознаете опасността, дори да ви е под носа. Освен това е очевидно, че не познавате въпросния човек. Не че някой някога ще го постави под въпрос, разбирате ли, така че не ме цитирайте.

Почеса страната си с възпълничка ръка. Наля си друго питие и го сръбна. Облегна се назад.

— Млади човече, харесва ми вашата външност. И всяка услуга за Роксентър е услуга за мен. Разбирате ли? Не ме цитирайте.

Аз кимнах.

— Познавате ли някой от фамилията? — попита той. Аз поклатих глава. — Добре, възпитанието на младите е свещена мисия на по-опитните. Аз гласувам с две ръце за всички разходи по образованието. И за всички разходи, спонсорирани от съюзите — каза той бързо. — Има някои неща, които не са в статията за Роксентър в „Кой кой е“. Ако не ги знаете, до никъде няма да стигнете с Делбърт Джон Роксентър. Но не ме цитирайте.

Едно от нещата, които не са записани, е, че тази фамилия съществува от доста отдавна. Емигрирали са от Германия през XIX век. Точното име е Роахен-гендер. Основателят на фамилията в тази страна продавал непречистен нефт като шарлатански лек за рак и бил издирван за изнасилване. Не ме цитирайте. Ще отрека всичко. А и вие имате твърде честно лице, за да сте от ФБР.

После фамилията започнала да отива на зле, но финансите им се подобрявали. Първото поколение в Америка сменило името на Роксентър и разширило дейността с непречистен нефт, а след изобретяването на автомобила взели монопол над националния петрол. Самият Конгрес се опитал да разчупи този монопол през 1911, но това просто му се изплъзнало.

Следващото поколение получило контрол над компаниите за нефт и наркотици. Третото поколение вече контролирало нефта, наркотиците и политиката. Четвъртото поколение започнало да се разпада.

Обикновено големите богатства траят само три поколения. Социалистите са се погрижили за това. Но богатството на Роксентърови било толкова голямо, че стигнало и до четвъртото поколение. Все пак било нестабилно. От политическа гледна точка то се препъвало. Третото поколение стигнало само до ви-цепрезидентство, но четвъртото не успяло да стигне дори до там.

И тогава от това четвърто поколение директно на световната сцена излязъл Делбърт Джон Роксентър. Черната овца. Един кандидат, останал незабелязан от никого, докато всички не загубили голямата изборна победа! Той очевидно бил запознат и следвал всичките принципи на първия американски Роксентър. И сега цитирам: „Бъди умерен. Бъди много умерен. Не позволявай по никакъв начин на доброто приятелство да те обсеби“. Един друг принцип: „Не се доверявай на никого!“

Накратко, млади господине, той възкресил основната политика на Роксентър. Изнудвай всекиго. Не толерирай никаква конкуренция. Мами всеки, включително и своето собствено семейство. Не ме цитирайте. Това е неофициално.

Този Делбърт Джон грабнал всички притежания на останалите Роксентърови и ги струпал на една купчина. Той дори убил леля си Тиманта, за да получи нейното наследство. Възстановил всички връзки, които някога са имали с когото и да било — банки, правителства, гориво, наркотици и всичко, за което се сетиш. Взел всички тези връзки в Свои ръце. Сам и лично. Неженен. Никога не се оженил. Нямал и намерение. А и защо ли да се жени, когато целият свят е негов до „бибип“!

Сега вие може да си помислите, че е твърде стар, за да се съобразяват с него. Но нека това не ви заблуждава. Той е един безкраен източник на хитрости! Той е най-ненаситният „бибипец“, когото някога съм срещал. Крив е колкото един тирбушон. Той разполага с вечната ми подкрепа!

Туидъл довърши питието си. Седна напред.

— И това е човекът, когото вие искате лично да видите — той заклати глава. — Даже ръководители на държави не могат да виждат Делбърт Джон Роксентър, когато поискат. — Той се облегна назад и се усмихна с усмивка на политик — напълно фалшива. — Та значи вие казвате всичко на мен и аз ще кажа на неговите адвокати.

— Добре, сър — казах аз. — Мога да говоря с неговите адвокати и сам. Един шеф от мафията ме увери, че вие можете да помогнете.

Ех, изгърмях този коз. Бях се надявал, че няма да се наложи да го използвам. Малко изморено той каза:

— Съюзите и мафията. Трябваше да се досетя. Сигурен ли сте, че това е в интересите на Роксентър?

— Ново евтино гориво, което заплашва неговия Монопол, не е ли от голям интерес — казах аз. — Аз само се опитвам да помогна.

— Добре — той хвърли поглед към бележката, написана от секретарката му. На нея бе името, изписано върху документите ми в момента. — Добре, Инксуич. Какво искате?

— Акредитивни писма като агент на Сената — казах аз. — Пълни, завършени и истински. — Тогава добавих и решителния аргумент: — Неофициално можете да вземете възнаграждението за себе си.

Лицето му просветна.

— А-ха! Далеч ще стигнете, Инксуич. Аз завеждам Сенатския комитет по енергйните кризи. През цялото време му правя услуги, задържам излишните доставки на гориво. Той ще види моето име и ще се види, че популяризирам енергично интересите на старите Роксентърови за следващите избори! Ново евтино гориво, а? Е, това е криза! — И той незабавно написа заповедта да ми се издаде всичко, от което имах нужда.

За разнообразие се радвах да видя някой друг да пише заповеди. Разделихме се като най-близки приятели.

И два часа по-късно имах всички документи, за които човек може да си помисли — за агент на Сената, включително правото да малтретирам всеки служител в страната и дори правото да нося и използвам оръжие — ограничено само от клетва да не стрелям по сенатори.

Хелър, казах си, дулото е почти опряно в гърлото ти. Всичко, което ти трябва, е едно здраво бутване, за да се омаже косата ти с врящ нефт.

Сега всичко, което трябваше да направя, беше да отлепя Утанч от Вашинггон.

Глава трета

След два дни, понеже Утанч не показваше никакви признаци, че има намерение да продължава с пътуването, прибягнах до един гениален ход. С помощта на вашингтонските таксита, тръгнах след нейната лимузина. Беше лесно да се направи: скачах в някое такси, размахвах акредитивните си писма на сенатски агент и казвах: „Следвайте онази лимузина!“, а таксиметърджията казваше: „Ох, вие, «бибипанн» ФБР-та!“ и тръгваше след лимузината.

Успях да видя доста от Вашинггон. На няколко пъти минах покрай голямата рекламна табела, която се извисява над Пенсилвания Авеню:

ДЖ. ЕДГАР ХУВЪР

Реших да не купувам нищо. Но се забавлявах с идеята да отида и да намеря Стюпуиц и Молин и да им кажа като един федерален агент на друг как Хелър ги беше измамил, но тъй като подигравателния смях можеше да роди професионална ревност, която да доведе до застрелването на сенатор Туидъл и моето лишаване от документи, се въздържах.

Утанч обхождаше музеи и тем подобни. Беше лесно да я забележиш, беше толкова добре облечена и шик.


Един късен следобед открих лимузината, която беше спряла в парк „Потомак“. Беше почти на същото място, където Хелър беше сгащен. Дори разпознах конния полицай от парка, който го беше забелязал. Чувствах се като в старите времена.

Едно кратко разузнаване и я открих. Тя стоеше на стъпалата пред мемориала на Линкълн. Беше затъкнала пръст в устата си и гледаше на изток към великия висок обелиск на „Вашингтон Монюмент“. Есенните листа вече се носеха наоколо, а вятърът набраздяваше повърхността на дългото огледално езеро, така че монументът не се отразяваше в него. По това време на годината даже гледката не беше много за гледане. Не можех да си представя защо тя стоеше там и гледаше към паметника. Нямаше кой знае какво да се види. Просто един бял стълб. Бях на около петдесет стъпки от нея, облечен в дрехи, с които тя никога не ме беше виждала. Преследването ми беше много тайно. Тя потръпна и въздъхна. Извади пръста от устата си, обърна се към мен и каза:

— Не е ли красиво, Султан Бей?

Приближих се към нея. Вече можеше, след като ме беше забелязала. Любопитството ми се бе възбудило.

— И какво му е толкова красиво?

— Толкова висок, толкова бял, толкова твърд. — Тя постави пръста в устата си и погледна отново към Него.

Вдъхновение! Аз казах:

— Това е само 550 фута. В Ню Йорк, Емпайър Стейт Билдинг е висока 1472 фута, почти три пъти по-висока!

— Нима? — каза тя недоверчиво.

— Истина е — казах аз. — Даже има един шип на пърха.

И потеглихме същата нощ за Ню Йорк Сити. Необходим е истински гений, за да действаш в Апарата!

Отседнахме в хотел „Бентли Бъкс Делукс“, в надстройката. През петдесетте години по права линия от него се е виждала Емпайър Стейт Билдинг на юг и Сентръл Парк на север. Но не това беше хубавото: апартаментът имаше две спални! Можех да спя на истинско легло, а не на канапе във всекидневната! А това беше особено добре, тъй като очаквах да останем тук доста дълго. Вече почваше да ми върви, а сега съвсем ми потръгна!

Рано на следващата сутрин по светло, напълно освежен и без вдървени мускули по гърба, закусих и веднага щом многобройните сервитьори и камериерки изчезнаха, включих приемника и екрана. Преди да започна да действам, беше добре да хвърля един поглед към това как „бибински“ напредваше Хелър напоследък. Пламнах от гняв!

Вероятно оборудването се беше повредило пи пътя. Проверих многобройните индикатори. Всички изглеждаше наред.

Тогава си дадох сметка какво не беше наред. Реле 831 беше свързано с активатор-приемника! Той усилваше сигнала, така че можеше да бъде видян от хиляди километри. Докато не бъде изключен, няма ше да получавам образи в този район!

Къде бяха казали Рат и Търб, че са го поставили? А-ха! На телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг. Излязох на терасата и погледнах на юг. Виждаше се по права линия.

Е! Нищо по-лесно. Щях да го изключа. Позвъних в офиса в Ню Йорк. Звънеше и звънеше. Никакъв отговор. Тогава си спомних оплакването на Фахт Бей, че всички бяха излезли да дирят престъпници.

Божичко. Човек трябваше да върши всичко сам. Облякох се в обикновени всекидневни дрехи, почу-мнх се дали да използвам метрото и взех такси.

Бяхме само на около двайсетина пресечки на север от Емпайър Стейт Билдинг и за нула време влязох през входа откъм 34-та улица, купих си билет и полетях нагоре до осемдесетия етаж. На асансьора му е нужно по-малко от минута, а аз оставих стомаха си на първия етаж!

Както и да е, тъй като всичко беше в рамките на нормалното, взех втория асансьор до наблюдателната площадка на 86-ия етаж.

Без да се замислям, направо излязох на платформата за туристи. Около нея има триметрова ограда, Която пречи на хората да я използват за редовни самоубийства, но тя не пречи на гледката. Макар да можех да разгледам всичко на 50 мили разстояние — беше ясен есенен ден, което е нещо относително за Ню Йорк — аз бързо влязох обратно в снек-бара и изпих нервно една кола. Това място беше ВИСОКО!

Очевидно колата не успокоява нервите ти. Беше необходим телескоп, за да виждаш от онази платформа хората на улицата долу.

Къде беше „бибипаната“ телевизионна антена? Един екскурзовод каза:

— О, това е на но-горната платформа. Кръглата обсерватория на 102-ия етаж. — И той посочи нагоре.

— Сто и втория етаж? — изстенах аз.

— О, напълно е безопасно. Цялата е заградена със СТЪКЛО. Задълженията, безмилостните задължения ме човяха. И се качих на 102-ия етаж.

До нея има още 222 фута! В литературата пишеше, че отгоре било предвидено да има направляема антена, но никога не я използвали след един почти фатален опит. А сега беше телевизионна антена.

Активаторът-приемник и Реле 831 бяха някъде там отгоре!

Навсякъде около мен имаше стъкло. Да, виждах на 50 мили. А освен това виждах и на 1250 фута надолу!

Имаше вентилационна шахта на тавана.

Започнах да треперя. Мразя височините. Дълбоко в душата си знаех, че ако се опитам да се кача там горе, това нямаше да е просто един фатален опит. Щеше да бъде НАПЪЛНО фатално!

Овладях замайването си, колкото да вляза н асансьора. И макар да се бях ядосал на скоростта ма тези три последователни асансьора, когато се качиха нагоре, аз я благослових, когато слизахме!

Като пристигнах отново на 34-та улица, се наведох и благоговейно погалих тротоара!

Глупава ситуация. На хиляди мили оттук, в Турция, можех лесно да преследвам Хелър. Сега той бе ше тук, само на няколкостотин стъпки горе в същата тази сграда и аз не можех изобщо да му хвана дирите! Да го „бибип“ Спърк! И Рат и Търб!

Знаех къде трябва да бъдат — в болницата „Силвъруотър Мемориъл“ на остров Рузвелт. Но не знаех под какви имена са се регистрирали.

Не успях да разбера как да стигна дотам с метрото. Взех такси.

Само защото знаех приблизителната дата на влизането и състоянието, в което бяха влезли, успях да ги намеря из отделенията „като грижовен приятел“.

И ето ги тях. Амбулаторни! Дори не бяха на легло! Седяха си сами в един салон за пациенти и гледаха телевизия! Нахалниците! Знаех, че бяха направили всичко това, просто за да получат ваканция за сметка на волтарианското правителство!

Те усетиха, че някой стои зад тях с убийствени намерения.

— Офицер Грис! — остана с отворена уста Търб.

Той вдигна гипсовете на ръцете си, сякаш да се зашити.

Рат не каза нищо. Челюстта му беше все още схваната.

— Какво правите тук? — каза Търб някак излишно.

— Върша вашата работа! — прогърмях към тях.

— Ш-шт! — каза Търб, като размахваше гипсовете ги.

— Защо „ш-шт“? — запитах аз. И наистина защо? Имаше само няколко старци и хронично болни в салона. Измет. — Вие пренебрегвате правителствените си задължения! Оставили сте Реле 831 включено! Каква небрежност!

Една сестра влетя от залата с изражение на лицето, което означаваше: „Какво има? Какво не е наред? Това е болница!“ Спрях я! Развях федералните си документи и след минути разговарях с главния администратор.

— Тези двама мъже са симуланти — казах аз. — Нарушават заповедта. Викат ги отново на служба. Кога можете да ги изпишете оттук?

Той беше впечатлен. Каза:

— Бележките показват сложни фрактури. Трябва да мине известно време, преди да може да им бъде свален гипса и бинтовете. Би било опасно просто да ги изпишем.

— Ако не сътрудничите, ще отрежа помощта за болницата — казах аз. — На правителството трябва да се служи.

Той знаеше това. Аз не му казах на кое правителство. Започна да раболепничи и каза, че ще напраии всичко, което може.

Върнах се и наредих на Рат и Търб да изключат онова Реле 831 колкото е възможно по-бързо. Дадох им телефонния си номер в хотел „Бентли Бъкс Де лукс“ и им казах кисело, че когато свършат със зяпането на телевизор, трябва да ми се обадят, че са се върнали на работа и че дотогава заплатата им се удържа.

Тръгаах си. Всъщност бях доста ядосан. Тук си скъсвах задника от работа, докато другите просто се размотаваха.

Но това не разреши проблема. Трябваше да разбера какво прави Хелър.

Върнах се до хотела с такси, което ми струваше скъпо.

Преди да предприемех следващата си стъпка, със сигурност трябваше да проверя Хелър.

Утанч беше излязла. Бях пропуснал обяда. Поръчах на рум-сървис да ми изпратят три коктейла със скариди и ги изядох мрачно.

И тогава — вдъхновение! Храната понякога има такъв ефект върху човека. Спомних си за телескопа.

Разопаковах го и излязох на терасата. Със сигурност една от онези стаи в Емпайър Стейт Билдинг беше неговата.

Имаше проблем с образа. Неясен. Някак жълт. Отидох и прочетох инструкциите.

Като се включи, този телескоп всъщност не е телескоп. Той хвърля лъч. Лъчът усеща другата страна на стена, като минава през пространствата между молекулите на стената, а след това не намира никакви. Когато не намери нищо повече, през което да минава, той прави едно петно от енергия, което действа като огледало. А образът на това огледало е това, което се връща към екрана. Имаше освен това и аудиорадар. Добре, добре. А пък наистина изглеждаше като телескоп.

Опитах отново и тогава разбрах какво е това. Смог. Бедният телескоп си мислеше, че смогът е твърда стена и се опитваше да изгради отразителни огледала по целия път. Твърде много смог. Твърде голямо разстояние. Получих бледи образи на стенографи зад нечии бюра и тем подобни, но нищо полезно. Офисът на Хелър, спомних си внезапно, гледаше на юг! От другата страна на сградата. Бибип! Тряб-наше веднага да се захващам за работа. Задълженията го изискваха! Не трябваше да има никакво забавяне.

Утанч се върна, следвана от две пикола, които приличаха повече на планини под нейните покупки. Видях знаци на опаковките: „Сакс“, „Лорд и Тейлър“, „Тифани“. Надявах се, че ще имаме достатъчно нари да се върнем вкъщи!

Тя дойде на верандата.

— Трябва да останем тук за известно време — казах аз. — Надявам се, че ще имаме пари да се върнем вкъщи!

Тя отвори чантичката си.

— Останало е почти всичко от стоте хиляди — каза тя.

Аз зяпнах. След Рим, Париж, Лондон и Вашингтон? Какъв финансов мениджър беше това диво същество от пустинята Каракум! Удивително!

Освен това беше приятелски настроена. Даже ми говореше.

— Боже мой, погледни това! — каза тя, като сложи пръст в устата си. Беше се вторачила в окъпаната от залязващото слънце Емпайър Стейт Билдинг. — Ау! Висока, отвесна и твърда! Толкова ВИСОКА! Това е гледка, която направо те пронизва!

— Наистина е така — казах аз с тръпка, като си помислих за ужасното си преживяване там.

Тя беше намислила нещо. Погледна ме сладко.

— Султан Бей, мислиш ли, че когато си изядем вечерята и е хубаво и тъмно в твоята стая, мога да дойда и… Ами… нали знаеш.

О, радост! В живота си никога преди не бяха чу вал по-прекрасен план!

Задълженията можеха да почакат!

С цялото си същество прегърнах идеята!

Глава четвърта

Разбира се, беше прекрасно. Но около десет часа вечерта Утанч изглеждаше малко неспокойна. Тя стана и отиде в стаята си. Аз самият се почувствах твърде ободрен, за да заспя. Чух я да се движи наоколо, а малко по-късно — асансьорът на надстройката да пристига и потегля.

Любопитен, погледнах през ключалката на вратата на спалнята й. Беше излязла!

Е, добре. Вероятно е отишла на разходка, да глътне малко свеж въздух.

Аз самият се почувствах като майстор. Внезапно осъзнах, че моят късмет се беше променил и то от известно време всъщност. Важното е да се носиш по гребена на вълната на добрия късмет. Щях да взема телескопа, да отида точно сега и да погледна в апартамента на Хелър.

Погледнах една карта на града, разбрах, че съм само на миля-две от Грейшъс Палмз. Облякох се в тъмни дрехи. Телескопът беше в тънък и дълъг калъф с дръжка, така че го взех.

Не след дълго пристигнах с такси до една жилищна кооперация. Точно на север от Грейшъс Палма. Беше една много тиха уличка. Кооперацията изглеждаше стара. Нямаше портиер, когото да подкупя да ме пусне на покрива. Имаше само дълга редица от излъскани месингови пощенски кутии.

Гений. Щях да си избера някое име на горния гтаж, за да ми отворят и тогава ловко да стигна до покрива. Апартамент на последния етаж — 22Б. И какво име — Маргарита Помпом Пизаз. Какво атрактивно име! Вероятно е вариететна актриса с много приятели, която е свикнала да й звънят късно през нощта. Натиснах звънеца.

Очевидно позвъняваха обратно и трябваше да вдигнеш слушалката. Иззвъня. Аз вдигнах.

— Кой е? — каза глас. Връзката беше лоша.

— Една стара изгора — казах, като се надявах качеството да е също толкова лошо по обратния път по жицата.

Езикът на бравата цъкна незабавно. Отворих вратата, качих се на асансьора и излязох на 22-ия ггаж. Имаше стълбище към аварийния изход на покрива в края на коридора. Тръгнах натам.

На половината път усетих, че една врата е открехната на верига. Беше 22Б. Един глас каза:

— Кой сте вие? — музикално.

През триинчовата цепнатина можех да видя част от женско лице. Трябва да беше на около 60! В гласа все още се усещаше нотка на добронамереност.

— Инспектор по покривите — казах аз.

— Какво? — без добронамереност.

— Инспектор по покривите — повторих. — Трябва ца проверя покрива.

— Искате да кажете, че не се качихте за една веселба?

Не, не. Бях твърде изтощен!

— Инспектор по покривите — казах, като потупах калъфа.

Вратата се затръшна. Силно! Е, както и да е. Бях чувал, че на тази планета ги има всякакви. Качих се по стълбите. Вратата на аварийния изход беше заключена. Отворих я майсторски. Водеше към покрив, разкрасен с високи климатични агрегати, които препятстваха ясните гледки.

След по-малко от две минути се бях ориентирал и бях извадил телескопа от калъфа. Отидох до парапета и от онова, което знаех за интериора на жилището на Хелър, се опитах да открия сградата и апартамента. Беше малко объркващо, докато разбера, че гледам на север вместо на юг. Поправих се.

След това беше лесно. Включих и нагласих телескопа. Той правеше всичко, което покойният господин Спърк твърдеше. Гледах в стаята „синтетична джунгла — синтетичен бряг“. Един малък кафяв дипломат, който все още беше с шапката си, праскаше истински тек с едно катраненочерно момиче! Те се търкаляха и търкаляха в синтетичната трева, докато синтетичното слънце ги обгаряше. Но в самия полов акт нямаше нищо синтетично!

Най-накрая той измъкна отнякъде едно въже и успя да го омотае около глезените и китките й. И тогава й разказа играта.

Само си мислех, че съм задоволен тази вечер. Започнах да се възбуждам. Той със сигурност щеше да я убие!

Но изведнъж всичко свърши. Тя се отърси от въжето, сякаш то не беше съществувало. Тя каза:

— Така ли трябва да стане, мистър Буула?

Той каза:

— Точно! Хайде да го направим още веднъж!

Е, добре. Не бях дошъл тук за развлечения. Продължих да движа телескопа. Гледах във всекидневната на Хелър. Беше доста замъглено.

Всичко беше много чисто и подредено, освен някакви чинийки за сладолед върху бара, но те бяха натрупани в правилни купчини, готови да бъдат изнесени от прислужника. Виж го тоя Хелър. Подредеността му ти лазеше по нервите, ако не нещо друго! Това беше една наистина красива всекидневна, дори когато се гледаше на слабо осветление.

Продължих да мърдам телескопа. Гледах в спалнята му. Беше объркващо! Огледала! За секунда не можах да различа кое беше леглото и кой беше всеки един от петдесетте размножени образа. Намерих леглото. Огромно, кръгло; имаше достатъчно място за половин дузина хора.

Ето го Хелър! Лежи настрани, с руса глава, положена върху свита под главата ръка. Спи си блажено. Без въобще да го е грижа за всички неприятности, които ми причиняваше!

Беше съвсем сам в леглото!

Нямаше и следа от друг!

И тогава телескопът се подхлъзна и се обърна нагоре към огледалото на тавана. Имаше ли някой на другата възглавница? Лице? Малко, триизмерно? Лице?

Увеличих изображението.

Триизмерна картина на бюст от Волтар!

ГРАФИНЯ КРЕК!

Бях слисан. Вероятно защото тези картини изглеждат толкова истински въпреки техните фонове с облаци и небе. Но сякаш графиня Крек гледаше към мен! Ето я там, с руса коса, сивосини очи, идеални черти. Трябва да е вмъкнал портретист във влекача някоя нощ на Волтар. Носеше портрета й в своя багаж!

И ето я там, лежи на възглавницата до него.

Поради някаква причина, не знаех защо, се почувствах неловко. После се отърсих. Какво куче беше той! Да има всички тези жени всеки ден и все пак да продължава да използва портрета на графини Крек!

Но не заради това бях там. Като нагласих фокуса, започнах да инспектирам сервизните помещения.

Той наистина имаше много дрехи!

И със сигурност имаше много капани със стръв в тези стаи! Смъртоносни капани!

Но телескопът не можеше да премине през купи ща пуловери и други вещи.

Една врата беше много здраво блокирана и заключена. Имах искрица надежда. Може би той я заключваше само когато си лягаше. Може би ако бях отишъл по-рано, тя щеше да с отворена.

Дойде ми на ум, че наближаваше времето, кош то той щеше да пише третия си доклад. Ако извадех много, много голям късмет и дойдех тук по-рано на следващата нощ, преди той да си легне, той може би ще пише доклада си или поне ще държи онзи килер отворен.

Устоях на изкушението да надзърна при други дипломати, които се забавляват.

Отидох на стълбището, заключих вратата, слязох на 22-ия етаж и не след дълго бях отново на улицата. Колко лесно! Нищо по-особено, когато си обучен от Апарата.

Когато се върнах в хотела, Утанч все още я няма ше. Но аз си легнах. Имах напрегната нощ!

Глава пета

На другия ден се шлях. Не видях Утанч, но и не очаквах. Бях започнал да привиквам да кисна по хотелските стаи сам.

В следобедните вестници имаше нещо интересно. Роксентър се беше прибрал с много шум от някаква конференция с крале и диктатори и тем подобни в Средния Изток, където беше разрешил завинаги Световните енергийни проблеми до следващата седмица, когато цената отново се качваше. Хубава снимка на първа страница, на която мис Пийс му подарява букет от калии. На фотографа не му беше много лесно да снима, още повече при всичките двеста — триста войници с пушки с вдигнати предпазители. Не знаех, че Роксентър е извън града. Късметът ми положително работеше. На другия ден щях да си уговоря среща с него и да го видя. Но сенатор Туидъл със сигурност беше прав за това, че е трудно да се добереш близо до Делбърт Джон Роксентър. Тези войници. И дори когато протичаше церемонията, очевидно мис Пийс беше обискирана от някакъв личен телохранител.

Колкото до планираната работа за тази нощ, знаех, че Хелър вероятно ще е станал и ще се раздвижи в апартамента си около девет. По-ранни наблюдения по екрана ме караха да мисля така. А и той не беше достатъчно добре обучен, за да знае, че безопасността се криеше в това да не повтаряш обичайни неща.

Аз съответно вечерях в стаята си и с калъф в ръка, в 8,45 вечерта, стоях отново във фоайето на жн лищната кооперация. Веднъж бях успял. Сигурно ще успея и втори път. Смело натиснах бутона на Маргарита Помпом Пизаз.

Гласът по домофона.

— Е?

Избрах да бъда очарователен.

— Миналата нощ бързах твърде много. Бях неучтив. Можете ли да ме пуснете отново?

Вратата цъкна. Влязох и се качих с асансьора. Отправих се към аварийния изход. Нейната врата беше отново открехната.

— Инспектор по покривите — казах аз.

— И? — попита гласът от вратата.

— И нищо — казах. — Инспектор по покривите!

Вратата се затръшна истински!

Качих се по стълбището, вдигнах резето и след малко бях там и пробвах телескопа по стените на Хелър.

Той беше станал!

За нещастие, както показа един бърз страничен поглед, въпросният килер беше плътно затворен. За въртях телескопа обратно.

Хелър седеше на кушетката и четеше нещо. Бум Бум гледаше телевизия. Хелър стана и си взе един „Севън-ап“. На вратата се почука.

Влезе Вантаджо. Водеше едно момиче за ръката Беше облечено като проститутка.

— Това е Марджи — каза Вантаджо. — Момичето, за което ти се обадих.

— Седни, Вантаджо — каза Хелър.

— Не, не. Напрегната нощ. Слушай, момче, искам ти и Бум-Бум да обучите тази Марджи. Тя току-що се появи. Не знае. Нова е.

О-хо! Значи Хелър обучаваше новите момичета, така ли! О, Крек ще се зарадва да разбере това!

Хелър погледна към момичето.

— Наистина ли искаш да правиш това? Малко е грубичко първия път.

Момичето каза:

— О, да. Чух, че тук се върши нещо наистина голямо!

Бум-Бум каза:

— Аз си тръгвам. Само от време на време издържам на това. Изтощава ме. Наскърбявам се!

Вантаджо каза:

— Млъкни, Бум-Бум. Моля те, момче. Само още едно момиче. Помага на морала им. Другите момичета започват да се чувстват прекалено самонадеяни, когато свършиш с тях.

Бум-Бум се опитваше да си тръгне.

— Остани на мястото си, Бум-Бум — каза Хелър.

Вантаджо каза:

— Искаш ли да я съблечем, момче? Да лежи или да стои права? — Той се обърна към момичето. — Свали си палтото и полата. — Той започна да й помага.

Хелър каза:

— Вантаджо, ти по-добре внимавай, че иначе ще използвам теб!

Сицилианецът смъкна полата на момичето, но се отдръпна до вратата.

— Не, недей. Остарявам. Тръгвам си веднага — каза той и напусна.

Хелър се обърна към момичето. Тя стоеше там само по комбинезон. Гледаше към Хелър с обожание.

— Седни там — каза той. — Какъв опит имаш?

Момичето седна с разтворени колене. Реши, че има твърде много дрехи по себе си и изхлузи комбинезона през глава, като остана само по пликчета и сутиен.

— О! — каза тя. — Няколко момчета в Дулут. Просто пичове от гимназията най-вече. В някоя кола, зад училище. Един или двама прподаватели. И брат ми, разбира се. Нищо съществено.

Хелър каза:

— Някога била ли си насилвана?

Момичето се замисли.

— О, да. Един път. Един пиян ме изнасили.

Хелър каза:

— Е, това вече е нещо. И какво направи той?

— Аз се опитах да го задържа надалече, но после той просто ме събори, разкъса дрехите ми и ме изнасили.

— О’кей, Бум-Бум — каза Хелър. — Започни да и изнасилваш! Ти започни. Аз ще довърша.

Бум-Бум изохка. Но стана. Сграбчи момичето за ръцете и я хвърли на пода. Разкъса сутиена й. Сграбчи ластика на пликчетата, смъкна ги, събу ги и ги хвърли настрани.

Хелър каза:

— Достатъчно. Слушай сега, Марджи. Защо му разреши да направи това?

— Ти му каза — отговори момичето.

— Не, не, не! — каза Хелър. — Сега ти сграбчи Бум Бум за ръцете и започни да го изнасилваш!

Момичето се вдигна и сграбчи Бум-Бум с желание.

Бум-Бум просто метна китки нагоре и момичето прелетя до средата на стаята!

Хелър я хвана във въздуха. Остави я и й каза:

— Сега ти направи това.

Бум-Бум я сграбчи. Тя метна китки нагоре по същия начин. Бум-Бум тръгна, залитайки.

— Хей! — каза тя. — Той не можа да ме гепи!

Хелър сложи момичето да седне на един стол.

Каза:

— Сега слушай. Главният проблем на проститутките е, че ги оскърбяват физически. Пребиват ги.

— Според Вантаджо — каза Бум-Бум, — това ги амортизира твърде бързо. Но той никога не помисля за момчетата като мен!

Хелър не му обърна внимание. Той каза на момичето:

— Сега. Онова, на което ще те научим най-напред, е как да се освободиш от всяка хватка, която някой мъж може да ти приложи. После ще те научим как да нападаш. Не е лесно.

— Особено за мен — каза Бум-Бум навъсено.

Хелър каза на момичето:

— С практика можеш не само да научиш тези неща, но и да се научиш да се преструваш на безпомощна, когато всъщност си напълно способна да се справяш с мъжа — пиян или трезвен. Схващаш ли?

Очите на момичето блестяха ентусиазирано.

— О, да! Обещавам, че ще се уча и ще се упражнявам упорито! На другите момичета тук страшно им харесва! Казват, че никога вече не ги пребиват.

— Само мен ме пребиват — каза Бум-Бум с пъшкане.

Хелър отиде да им налее малко „Севън-ап“. Момичето каза на Бум-Бум с нисък глас:

— Бих си помислила, че той е създал тези трикове сам, просто за да пребива всички момичета. Страшно е готин, г-н Бум-Бум. Вярно ли е, казват, че е девствен?

Бях напълно и изцяло отвратен. Как само ги баламосваше Хелър! Правеше се, че сам е измислил неща! Учеше ги на Волтарианска невъоръжена борба! А освен това беше един треперещ глупак! Цяла къща, пълна с красиви жени, а той си губи време-то да ги учи как да се защитават! Предател за всички мъже навсякъде по света! Ами онези, които се кефят, само когато пребиват курви? Ами те? Безмозъчен „бибип“.

Един мъж трябва да владее положението.

Тих шум зад мен!

Главата ми се извъртя от телескопа!

Окъпана в червена светлина отдолу, Маргарит Помпом Пизаз стоеше на покрива точно до входната врата!

Беше с хавлия за баня на цветя!

Приличаше на шейсетгодишен демон от ада!

Но какво беше това в ръката й? Голямо смъртоносно оръжие! Въздушен пистолет!

Тя разбра, че е забелязана!

Вдигна пистолета! С ръмжащ тон на омраза каза:

— Горе ръцете! Това е последният ти шанс или ще стрелям! Да се подиграваш с моите страсти! Ти не си държиш на думата!

Тя направи свиреп жест с пистолета.

— С теб е свършено! Обадих се в полицията, че на покрива има снайперист! Полицията ще пристигне всеки момент и ще те направи на парчета! Така че това е последният ти шанс!

Дръпнах се назад. Имаше големи климатични агрегати, разпръснати по целия покрив. Ако можех да се оттегля зад някой от тях…

Придвижих се назад!

Тя стреля!

Куршумът удари чупливия телескоп отстрани. Полетяха искри от електрониката му!

И аз полетях!

Моментално се скрих зад един климатик.

Тя стреля отново!

Придържах се към телескопа. Можеше да ми послужи като оръжие!

Като се придвижвах рачешката, се оттеглих по нататък, използвайки всеки безопасен квадратен инч!

Тя ме следваше!

Главата ми за момент остана открита. Смъртоносното „пфт“ на въздушния пистолет се съедини с дрънченето на куршум, който се удари в никаква ламарина точно до главата ми!

Тя беше дяволски добър стрелец! Убиец! Може би наемна убийца на млади години!

Втурнах се по-нататък! Отново надникнах. Една хавлия за баня, която се развяваше като пелерината на отмъщаващ конник — тя ме следваше!

Друго смъртоносно „пфт“ и фатално „дрън“!

О! Това изискваше стратегия от висша класа! И тоя полицейски отряд на път за насам? Това изискваше План „Тройно X“ на Обединените шефове на групата за максимална национална бойна готовност! Може би атомни бомби!

Оттеглих се в широк кръг през лабиринта от климатици. Като крещеше с пълно гърло „Предай се Веднага, «бибипецо»!“ и „Джеронимо!“ всеки път, които стреляше, тя ме следваше.

За да се върна до вратата, която водеше към покрива и да избягам, трябваше да пресека три открити пространства. Набрах кураж. Втурнах се през първото.

Тя стреля! Пропуск.

Приготвих се да пресека второто. Тя се отдалечаваше на кръгове от вратата, водеща към покрива, за да намери по-удобна позиция за стрелба. Изчислих момента перфектно. Хукнах!

Тя стреля! Пропуск!

Свих се зад един климатичен агрегат. Погледнах последната открита зона. Опасна! Държах живота си и ръце! Но не можех да остана на покрива с този пищящ демон!

Събрах сили. Втурнах се!

Усетих мощен удар в бута! Щипеше!

Като разбрах, че не съм получил смъртоноим рана, скочих на стълбището!

Успях да затворя вратата точно когато поредната сачма се разби в нея!

Заключих я отвътре. Като взимах по шест стъпа ла наведнъж, полетях надолу по стълбите! Чукаше по вратата на покрива горе! Безпомощен яростен вой! Това даде криле на краката ми! След двайсет и два реда стъпала надолу нахълтах във фоайето.

Там нямаше никого. Цялата суматоха беше горе.

Отворих вратата със замах, благодарен, че никога не се заключваха отвътре.

Вече на тъмната улица, отпраших. Пресякох я.

Полицейски коли!

Идваха по улицата, по три в редица! Пътят ми беше блокиран!

Гмурнах се в някакво подземно стълбище, което беше наблизо.

Едва тогава посмях да погледна назад и нагоре.

Тя стоеше на ръба на покрива! В едната си ръка държеше пистолет, а в другата размахваше нещо Калъфа на телескопа! Бях го забравил! Тя изглеждаше като някой демон на двайсет и два етажа към небето.

Крещеше нещо. Бях твърде далеч, за да разбера думите. Беше ме съзряла, когато пресичах улицата Сочеше ме и виеше.

Все още държах телескопа в ръка. Доказателство! Беше разбит. Бързо го пъхнах в един кош за боклук наблизо и се върнах в скривалището си.

Тя отново ме беше видяла!

Не можех да разбера какво крещеше. Сочеше на долу към мен и размахваше калъфа и пистолета.

Полицейският отряд!

Изляха се от колите. Втурнаха се да заемат позиции.

Разпознах мъжа в третата полицейска кола! Беше инспектор Булдог Графърти!

Това изискваше тройно премисляне! Това побъркано същество там горе сочеше към мен. Все още ме виждаше! Размахваше пистолета и калъфа на телескопа.

Геният ми дойде на помощ. Издух белите си дробове и извиках:

— Прикрийте се! Това е лудата Меги! Снайперистката от Таймс Скуеър!

Полицейският отряд се разпръсна като дим!

Мощна ударна вълна от стрелба с пушки!

Маргарита Помпом Пизаз, надупчена на решето, започна да пада от покрива с дълго, бавно, дълбоко гмурване и се разпльока на паважа.

Винаги можеш да разчиташ, че полицията ще си изпълни задълженията. Особено в такъв случай.

Графърти се увери, че на покрива няма други Снайперисти. После отиде до трупа и го обърна с крак.

— Драги съграждани — каза той с ръчен мегафон на иначе празната улица, — сега вече можете да излизате и да си вършите работата. Най-важният интерес на полицията е да защитава данъкоплатците. Улиците отново са безопасни благодарение на Булдог Графърти. — Дали се беше кандидатирал за нов кабинет или просто се приготвяше да съобщи на града, че ще взима повече пари?

Оттеглих се с умерена крачка.

Един земен поет веднъж беше казал, че адът не познава по-голяма ярост от тази на пренебрегнатата жена. Трябва да е имал предвид Маргарита.

Беше ми малко трудно да си вървя със сачма в бедрото.

Глава шеста

Беше време за строги мерки. Бе дошъл часът за мобилизиране на армията, танковете и артилерията. Беше напълно ясно, че Хелър е по-опасен, отколкото изглежда. Даже опита да поставиш стаята му под наблюдение можеше да ти струва живота. Задникът ми свидетелстваше за това. Докато се добера до уединението на хотелската си баня, бях напълно сигрен, че раната е почти смъртоносна и си представях нежната сцена, в която Утанч идва, за да извади смъртоносния куршум, докато аз стоически и стена по мъничко. Но за нещастие сачмата не беше проник-нала в плътта и просто изпадна от панталона ми, когато го свалих. Обаче ме беше одраскала! Чувствително! Червеното петно беше около четвърт инч в диаметър!

Не, не можех да действам, рискувайки да умра за сметка на Хелър. И така, както си седях на една страна в богато украсения хотелски стол, вдигнах богато украсения в бяло и златно телефон и се обадих в офиса на Роксентър.

Това предизвика доста голямо объркване при хотелския номератор. Казах им с кого искам да говоря, а те не ми повярваха. Реагираха така, сякаш се опитвах да позвъня на Бог.

Най-накрая шефът на хотелския номератор намери шефа на Аварийната помощ към телефонната компания, който се свърза с главния шеф на комуникациите на град Ню Йорк. Всички те казваха, че трябва да се обадя на компанията „Октопус Ойл“ в Охайо. Аз се противопоставих на това и те казаха, че трябва да се обадя в компанията „Октопус Ойл“ в Ню Джърси. Спореха по телефона един с друг, сякаш това беше конферентен разговор. След известно време някой се сети да се свържат с шефа на информацията за спешна помощ към Континенталната телефонна компания, а той пък даде идеята, че може би Международната телефонна компания знае. Все по-вече и повече хора се присъединяваха към конферентния разговор. Изглеждаше сякаш никой преди това не се беше опитвал да телефонира на Делбърт Джон Роксентър и те не бяха сигурни дали това не е някак Светотатствено.

Най-накрая включиха един арабски управител за извънредна помощ от Саудитски Йемен и той каза на развален английски, че било по-добре да попитат местната операторка в Хеъри Таун, Ню Йорк, защото бил чувал, че неговият крал ходил там веднъж и гой трябвало да му телефонира за някакъв дворцов шут. И така, местната операторка се прибави към бъркотията но линиите и каза ами, добре, ще попита иконома в близкото имение на Роксентър — Покантикъл се наричало — и може би той щял да знае как човек може да се обади на Делбърт Джон Роксентър. Четвъртият помощник-иконом се включи в линията и каза с високомерен тон, че ако не се обаждала госпожица Агнес, всички подобни позвънявания щели да бъдат отнасяни до адвокатите от „Суиндъл и Крауч“ на Уолстрийт.

Така че администраторката от „Суиндъл и Крауч“ също се присъедини и беше ужасена. Никой никога не се обаждал на Дълбърт Джон Роксентър! Трябвало да бъде докладвано в полицията!

Дойде ми страхотна идея. С твърд глас казах:

— Включете господин Бери в разговора!

Тя каза:

— О, съжалявам, но господин Бери е в специалния си кабинет в сградата на „Октопъс Ойл“ на Роксентър Плаца. Той има уговорена среща с господин Роксентър в десет и днес няма да бъде тук.

Въздишка на облекчение мина от Ню Йорк през Лондон до Саудитски Йемен. Бяха скрили Бог в бърлогата му. Сигурен съм, че повечето от тях са си направили почивка за кафе, за да отпразнуват момента, в който са излезли от разговора.

Момичето от хотелския номератор каза:

— Това е само на няколко пресечки надолу по улицата! Ще ви свържа.

Магия. Четвъртият помощник-администратор в офиса на господин Бери в сградата на „Октопус Ойл“ имаше дупка в програмата точно в един часа и можеше да ме приеме.

Разбира се, взех душ, сложих лейкопласт на червеното място, за да го предпазя и се облякох в колкото се може по-федерално изглеждащ агентски костюм. Лъснах документите си и точно в един часа седях с широкопола шапка в ръка пред металната ограда на защитеното с армирано стъкло бюро на четвъртия помощник-администратор в специалния офис на господин Бери в сградата на „Октопус“. В един и петнайсет той се върна от обяд.

Вдигнах високо документите си така, че той да ги види през стъклото. Той седна зад бюрото си. Каза:

— Съжалявам. Нямаме никакви нареждания за Сената днес.

Аз казах:

— По-добре ме пуснете да видя господин Бери или наистина ще съжалявате!

Той отново се вгледа в документите ми.

— Входът за служители е на сутерена — каза.

— Искам да видя господин Бери — казах твърдо.

— Господин Бери току-що се върна от една важна среща — каза той. — Изтощен е! Скандализиран съм, че си позволявате такъв тон!

Казах:

— Хващай се за оня телефон, синко, и кажи на господин Бери, че Делбърт Джон Роксентър ще бъде скандализиран, ако не се добера до него.

— Заплашвате ли ме? — Натискаше някакъв звънец. Двама въоръжени пазачи с пушки през гърди влязоха с трясък през вратата зад мен.

— Кажете на Бери, че съм дошъл тук, за да предотвратя един скандал! — казах аз. — Или това ще излезе във всички вестници!

Пазачите ме сграбчиха.

— Какъв скандал? — попита четвъртият помощник-администратор.

— Фамилен! — казах аз, докато се борех.

Четвъртият помощник-администратор вдигна бързо ръка към пазачите. Пък и беше време. Почти ме бяха изнесли през вратата.

Магия!

Две минути по-късно охраната ме държеше прав в средата на офиса на господин Бери.

Господин Бери беше даже по-съсухрен. Животът у се отразяваше зле. Имаше повече бръчки от сушена синя слива.

— Е, какво е това за скандала? — попита той.

Аз хвърлих по един поглед в двете посоки към охраната. Бери кимна. Те ме обискираха и ми взеха оръжието. Тръгнаха си.

— Евтино гориво.

— Това не е фамилен скандал.

— Ще стане, ако не успея да видя Делбърт Джон Роксентър. Евтиното гориво би могло да ликвидира цялото фамилно богатство.

Адвокатът от Уолстрийт помисли.

— Толкова евтино?

— Още по-евтино — казах аз. — Коварният заговор беше разкрит след дълго и внимателно разследване.

— Кой знае за него?

— Туидъл и аз. При това той не знае никакви подробности. Дойдох направо в Генералния щаб, когато бях сигурен.

— Какво е това гориво?

— Това ще кажа само на Делбърт Джон Роксентър.

— Не, не — каза господин Бери. — Вие ще кажете на мен, а аз ще кажа на него.

— Така казва всеки — скръцнах със зъби. — Тая работа е евтина като пясък. Мислите, че бих казал на някого другиго? Би ли искал Роксентър да кажа на някого другиго? Това нарушава стария фамилен принцип „Не се доверявай на никого!“.

— Аха — каза той замислено. — Разбирам какво имате предвид. Господин Роксентър е педант в придържането към фамилната политика. Но какво ще спечелите вие от това? Трябва да съм сигурен, че това е честна сделка.

— Враг — казах аз. — Лично отмъщение.

Изглеждаше разумно. Това беше нещо, което той можеше да разбере. Но той се колебаеше.

— Всъщност си мисля, че е по-добре да ми кажете. Нямате друг път към господин Роксентър. Нито един.

— Има — госпожица Агнес — казах аз, като се сетих за четвъртия помощник-иконом в имението Покантикъл.

— Ей, да го „бибип“! — каза господин Бери. — Казвах ли му да се отърве от тая „бибипка“! — Той се възстанови след нетипичното за адвокат избухване. Прокара уморено ръка по бръчките си на синя слива. — Добре — каза той най-накрая. — Ако си се решил, ще те подложа на тежки изпитания. Но ще се окажеш с камък на шията в Ийст Ривър, ако става въпрос за нещо непочтено.

Той разбра, че съм решен на всичко. Натисна един звънец и не след дълго двама други от охраната влязоха. Бери натисна още няколко бутона и проведе няколко бързи разговора по вътрешния телефон. Влезе един огромен маймунонодобен мъж в много скъпи дрехи.

Бери каза:

— Прекарайте го през сектора за предпазни мерки и после го заведете при господин Роксентър.

— Какво?! — извика маймуноподобният невярващо.

— Точно каквото казах — намръщи се Бери. А после прибави към мен: — Ако не те видя повече, не се връщай.

Хелър, казах си, пиши си завещанието. Направо си мъртъв! Може би и по-лошо!

И тогава, като си помислих за всичката охрана и предпазни мерки, коригирах оптимизма си: Хелър щеше да бъде в затруднение, само ако аз наистина успеех да се добера до Роксентър и да се справя.

Глава седма

Напуснахме фасадата от черен оникс и сребърнобял алуминий на сградата на „Октопус“. Минахме през живописния й площад. Пресякохме авенюто на Америките.

Бдителните пазачи ме държаха здраво.

Минахме покрай Градския мюзикхол. Извървяхме една цяла улица, направена на градини, която завършваше с всички флагове на Обединените нации.

Пресякохме Пето авеню, минахме под една бронзова статуя на Атлас, понесъл на гърба си огромен метален скелет на света и се зачудих дали Делбърт Джон Роксентър не се чувства по същия начин. Придвижихме се една пресечка на север, като под минахме катедралата „Св. Патрик“.

Охраната крачеше твърдо от двете ми страни.

Чудех се какво означаваше цялата странна разходка. Дали се опитваха да ме объркат или да ме накарат да се почувствам изгубен? Или може би беше обиколка с гид, за да ми покажат всички сгради, които Роксентър лично притежава? Маймуноподобният спря в един магазин и купи литър козе мляко и кесии пуканки.

Изминахме целия обратен път, пътя, по който предполагах, че бяхме дошли, макар че бях напълни изгубен. Влязохме в едно фоайе, богато украсено с големи стенописи. Минахме през една малка врата, която миг преди това беше празна стена. Бяхме и асансьор.

Качихме се нагоре. Той се отвори. Излязохме.

Прехвърлиха ме на яките телохранители в предната стая, а първоначалната охрана даде на новата оръжието ми и напусна. Горилата остана, като носеше кесията пуканки и литъра козе мляко.

Мускулестите гардове ме обискираха. Пъхнаха ме през някаква барикада — доста тясна, която минаваше между две картечници, обслужвани от стрелци.

В новата стая ме поеха други пазачи. Обискираха ме. Взеха новите ми документи. После се обадиха по телефона в кабинета на сенатор Туидъл и получиха потвърждение за валидността им.

Пуснаха ме през друга бариера. Предадоха оръжието ми на следващите. Новите гардове взеха серийния номер на оръжието. Освен това стреляха с него в един звукоизолиран бокс. Предадоха по телефон резултатите на някого. На един компютър светна надпис:

„ОРЪЖИЕТО НЕ Е БИЛО ИЗПОЛЗВАНО ЗА УБИВАНЕ НА РЪКОВОДИТЕЛИ НА ДЪРЖАВИ НАПОСЛЕДЪК“.

Пуснаха ме през друга бариера. Новите гардове ме поеха. Обискираха ме. Взеха отпечатъци от пръстите ми и ми направиха моментална снимка. Пъхнаха я в компютъра с Националния криминален индекс на ФБР. Отиде до Вашингтон. Върна се. На екрана пишеше:


„ОЩЕ НЕ СЕ ИЗДИРВА“

Поставиха картата с отпечатъците от пръстите и снимката в машина за нарязване на ивици.

През цялото това време човекът — маймуна вървеше до мен и носеше кесията пуканки и литъра козе мляко.

Бутнаха ме през някаква бариера към нов екип гардове. Имаше зъболекарски стол. Провериха зъбите ми на рентген за капсули с отрова. Провериха и тялото ми на рентген за някакви имплантирани бомби.

Подадоха ме на следващата стая и на нов екип от телохранители. Те провериха портфейла ми за скрити ножове. Провериха ключовете ми за тайни остриета. Прегледаха на рентген подметките на обувките ми.

Бутнаха ме нататък между две гаубици — трудно положение — и се намерих в една стая, която беше много тъмна с изключение на едно петно светлина и центъра. Встрани имаше някакво бюро. На една табелка пишеше:

ГЛАВЕН ПСИХОЛОГ

Знаех, че съм сред приятели.

Той ме взе под светлината, накара ме да седна на една табуретка. Изследва изпъкналостите на глава ми. Дръпна се назад и кимна.

Горилата ме бутна към една въртяща се врата. Минах през нея. Оказах се в миниатюрна болнична операционна. Двама лекари в синьо-зелени престилки смачкаха цигарите си и надянаха маски.

Свалиха всичките ми дрехи, премериха температурата и кръвното ми налягане. Взеха проби ги слюнката ми и ги поставиха под микроскоп. Взеха кръвна проба и я изследваха.

По-старшият от двамата кимна и другият ме натъпка в нещо като остъклен шкаф. Изглежда пълнеха някакви бутилки.

— Хей — казах на горилата, — необходимо ли е всичко това?

— Слушай — каза той, — щом министър-председателят на Англия може да мине през него, без да протестира, значи и ти можеш!

Те бяха напълнили бутилките си. Натиснаха някакви копчета. Обля ме антисептик.

Излязох. Те хвърлиха дрехите вътре и също ги обляха.

Изправиха ме с дрехите пред един сушоар.

Веднаха след като се облякох, човекът-маймуна посочи следващата врата. Имаше стоманени зъби от двете страни, които очевидно можеха да се затварят мигновено.

Едно момиче седеше с крака върху бюрото и дъвчеше дъвка.

Разтюзнах мис Пийс от снимките по новините. Аха! Значи той използваше личен персонал за приветствените церемонии. Колко мъдро!

Маймуноподобният каза:

— Дотук е изчистен.

Тя свали краката си от бюрото. Отвори едно ниско чекмедже. Беше пълно с редици значки. Бяха огромни. На тях пишеше „Крал“, „Банкер“ и тем подобни в горната част, а под титлата имаше празни места, в която се попълваше името.

— О, „бибип“! — каза госпожица Пийс. — Нямам нито една значка „Нежелан гост“. Не искам той да мисли, че съм неефективна.

— Дай му която и да било — каза горилата. — Това мляко може да се вкисне, а аз вече закъснявам.

Тя взе „Победител в дерби“, но я остави. Взе „Наемен убиец на годината“ и я пусна. Двоумеше се.

— Бибип! Ако не сложа значка на тоя тип, той няма да знае с кого говори!

Обучението на Апарата си казва думата. С бърз Поглед забелязах „Таен оператор за повишение до фамилен шпионин“. Казах:

— От тези, които имате, това е единствената, която става. Не съм крал.

— Точно така — каза тя, като ме погледна. — Със сигурност не си крал.

— Може ли да побързате? — каза маймуноподобният. — Тия пуканки ще изстинат! Да не искате да си изгубя работата?

Тя грабна личната ми карта и надраска „Инксуич“ на значката с „Таен оператор за повишение до фамилен шпионин“. Забоде го в ревера ми и в мен.

Какъв човек трябваше да е тоя Роксентър, за да има толкова лоялен и отдаден персонал!

На другата страна на кабинета имаше сводеста черковна врата. Човекът-маймуна ме бутна през нея.

Намирах се в някаква огромна стая. Беше със сводест таван с височина на катедрала. Имаше ниши за светци, а под всеки светец гореше по една оброчна свещ. Всички статуи бяха на Делбърт Джон Роксентър. Имаше едно голямо бюро — по-точно олтар.

Той обаче не си седеше зад бюрото. Беше в златен трон и се взираше в някаква стена, която аз не виждах. Аха, помислих си, Делбърт Джон Роксентър е дълбоко замислен в търсене на разрешения на световните проблеми с могъщия си мозък.

Бутнаха ме навътре в стаята. И тогава разбрах какво гледаше. Беше еднопосочно огледало. От другата му страна имаше съблекалня и гримьорна на хористки. Те сваляха костюмите си и навличаха други, даже още по-разголени. Освен това ходеха до тоалетна.

Делбърт Джон Роксентър усети, че някой е влязъл в кабинета му. Той скочи напред, обърна се и се вторачи. Беше висок мъж над средна възраст с не много коса. Чертите му бяха съвсем в стила на един Роксентър — смесица между политик и гладен ястреб. Но беше трудно да се каже. Цялото осветление в катедралния офис беше червено.

— Не виждаш ли, че правя следобедната си закуска! — изръмжа той към нас.

— Донесох го — каза горилата, като протегна напред пуканките и козето мляко.

— Не биваше да влизаш тук, докато се концентрирам — каза Дълбърт Джон. Тогава видя и мен. Приближи се. Взря се в голямата значка.

— Ти още не си положил клетва — каза той, — но можеш да започнеш да чиракуваш така или иначе.

Той махна с ръка към еднопосочното огледало.

— Просто искам да се уверя, че никое от момичетата не е бременно. Мразя бебета. Ти, разбира се, си чувал за моите програми за абортите и избиването на пеленачета. Трябва да ограничаваме населението. Измет!

Той бързо забрави за мен. Седна и поднови внимателното изследване на вероятната бременност на чористките. Захвана се с козето мляко и пуканките.

Кабинетът очевидно беше успореден с гърба на театър и вероятно се закриваше от височината на театралния балкон. Наистина беше голям. От другата страна на катедралната стая имаше тераса, която гледаше към парковете и фада. Вратите му бяха от Стъкло, вероятно армирано.

Маймуноподобният беше изчезнал.

След известно време Роксентър въздъхна и напипа някакъв бутон отстрани на големия си стол. С бръмчене се затвориха завеси и закриха еднопосочното огледало. Той глътна последните пуканки, а след това пресуши и последните капки от козето Мляко.

— Страхотно нещо! — въздъхна. — Точно то е направило Ганди световен лидер.

Той отново се взря в значката ми.

— Инксуич, а? Добре, Инксуич, какво си направил, за да те повишат до фамилен шпионин? Това е много важен пост, Инксуич. Фамилиите наистина могат да бъдат големи „бибип“.

— Винаги съм бил един от вашите най-предани тайни агенти — казах аз и се възползвах от информацията ни за него. — Аз прикривах пукнатините във вашите връзки с И. Г. Барбен. Освен това прикривах тените връзки с шайката на Фаустино „Ласото“ Наркотичи. За какво е един таен агент, ако не за да прикрива връзки и пукнатини?

Той се заинтересува. Не рискувах много: той имаше стотици хиляди хора, които се потяха за него. Не можеше да се очаква, че познава дори една милионна част от персонала си.

— Преди това — казах аз, — подпомагах при нужда самата фамилия, но никога не съм искал да го споменавам. Даже бях част от състава на погребението и на леля Тиманта.

— Добре, добре — каза той. — Разбирам, че повишението ти е трябвало да стане отдавна.

— Но аз не идвам с празни ръце — казах. — Напоследък служа на вашите интереси като сенатски агент за Комитета по енергийните кризи на сенатор Туйдъл. И когато научих за повишението си, направих всичко възможно да събера всяко парченце информация за най-гнусното мошеничество, което някои може да си представи. Сенатор Туидъл беше напън но вбесен. Когато насочих вниманието му към него, той каза, че това е енергийната криза на века.

— Един от най-добрите ни хора — каза Роксентър — Благонадежден. Винаги се консултира с мен, преди да даде гласа си за нещо! Та каква е тая криза?

— Имам информация за заговор, който цели да въведе нов, евтин източник на енергия на тази пла нета, напълно независимо от вас и който ще бъде тотална конкуренция за вас.

Нищо наистина не беше стигнало до него. Пое ледните ми думи обаче достигнаха.

— За Бога! Инксуич, единствената добра конкуренция е мъртвата конкуренция!

— Амин — казах набожно в съответствие с катедралната атмосфера.

— Имаме хиляди патенти — каза той, — върху средства, които правят горивото по-ефективно. Изкупуваме ги и ги хвърляме в перманентно затворения файл. Защо тази нова разработка не е могла да влезе в съответните канали?

— Тя е по-подла, отколкото всяка друга — отговорих. — Прави горивото евтино като смет. А освен това ще имат монопол върху средството.

— Кой е този изобретател?

— Името е Джером Терънс Уистър.



— И той не може да бъде купен?

— Абсолютно съм сигурен, че не може.

— И не може да бъде затрит по начина, по който казват, че прапрадядо ми се отървал от Рудолф? В Английския канал, в тъмното?

— Опитахме с това.

Роксентър отиде до бюрото си. Червените лампи правеха лицето му доста зловещо. Той натисна никакъв бутон.

— Бери! Ела тук.

Бутна трона си, така че той се завъртя около оста ги към балкона. Погледна надолу към мен.

— Инксуич — каза той, — докато чакаме Бери, мога и да те посветя във фамилен шпионин. Вдигни дясната си ръка. Повтаряй след мен: Тържествено се заклевам да оползотворявам, подкрепям и поддържам свещени следните фамилни принципи …

Вдигнах дясната си ръка. Какво е още една клетва за един служител в Апарата? Повтарях след него.

— Първо. Конкуренцията задушава системата на свободните начинания. Второ. Светът трябва да продължи да вярва, че докато Д. Дж. Роксентър притежава всичко, няма опасност от деструктивни съперници. Трето. Правителствата трябва да продължават да разбират, че докато постъпват така, както Д. Дж. Гоксентър нареди, ще имат достатъчно конфликти. Четвърто. Банките трябва да продължават да знаят, че докато Д. Дж. Роксентър има изгода, никой друг няма значение. Пето. Ние сме за демокрация дотолкова, доколкото тя не препречва пътя на комунизма. Шесто. Населението трябва да бъде възпитавано в необходимостта от евтаназия, аборти на едро и да е съпричастно към собствения си хуманоцид. Седмо, само това, което е добро за Д. Дж. Роксентър, е добро за всеки. Осмо. Д. Дж. Роксентър е единственият член на фамилията, който има значение. И девето. Не се доверявай на никого. Тук и сега верноподанически се заклевам да се грижа тези принципи да бъдат натъпкани в главата на всеки, така че помогни ми, Роксентър.

Бях повторил всичко.

— Е, това е направено — каза той. — Не мога да се доверя на никой друг да го свърши. Трябва да съм сигурен.

В този момент влезе Бери. През някаква друга врата. Изглеждаше малко измъчен и притеснен.

— Бери — каза Роксентър и седна зад олтарното си бюро, зловещ на червената светлина, — тук Инксуич казва, че някой си е разпасал пояса напоследък, като изобретил евтино гориво. Някога да си чувал за Джером Терънс Уистър?

Фамилният адвокат пребледня като тебешир!

Веднага схванах ситуацията. Бери никога не бешг казал на Роксентър за онзи инцидент! Той си мислеше, че човекът е мъртъв!

Но обучението на Апарата е ловка работа. Казах бързо:

— Не мога да си представя как би могъл господин Бери да е чувал някога за него. Уистър е само един студент-парвеню. — Затворих дясното си око към Бери извън зрителното поле на Роксентър.

Бери стоеше там и ме гледаше като някой адвокат от Уолстрийт, който преценява как се води делото.

— Този Уистър — каза Роксентър, — изглежда е коварна заплаха за обществото. Изобретил евтино гориво и отказал да се продаде. — Обърна се към мен. — Знаеш ли нещо, което не си ми казал?

Усетих, че Бери се напрегна. Казах:

— Той очевидно ще го демонстрира в надбягвания.

— Уф! — каза Роксентър. Поглади брада и се намръщи. После лицето, му просветна и той каза нещо, което, да ме убиеш, не можах да разбера. — Бери! Не казвай за това изобретение на никого. Наеми за този Уистър човек за връзки с обществеността.

— Да, сър — каза Бери.

Може би това не беше достатъчно силно „Да, сър“.

Роксентър стана и се приближи плътно до Бери. Каза:

— Ускорете тая работа! Хванете се с нея и разпитайте подробно! Ускорявайте я, докато я „избибипате“ цялата. Разбрано?

Бях малко разтърсен. Тонът на гласа! Позата! Гдинственото, което липсваше, за да бъде Ломбар, бяха смачканият ревер и „жилото“!

Бери беше още по-измъчен.

— Да, сър.

Това очевидно беше достатъчно високо. Роксентър отстъпи назад. Посочи към мен.

— Инксуич току-що беше посветен във фамилен шпионин. Той е в нелегалност като федерален агент и аз веднага му давам този случай!

Бери ме погледна. Внезапно реши.

— Сигурен съм, че той ще стане чудесен фамилен шпионин — каза той. — Ще бъде удоволствие да работя с него.

Бери си отиде. Аз самият станах да си ходя. Но Роксентър гледаше часовника си.

— Не — каза той. — Ще продължи само няколко минути.

Отиде до балкона и отвори вратите. Тихото бръмчене на движението достигна до катедралообразната стая. Той махна с ръка към великолепните арки.

— Това може да ти се струва много просто и непретенциозно, Инксуич, сега, когато си фамилен шпионин. Но аз съм скромен човек. Не се нуждая от много. Лекарите от фондацията ми тъкмо ми казваха онзи ден колко са доволни, че са ме направили безсмъртен. Толкова е добре за света да има сами един човек, който да го владее завинаги. Просто не биха могли да изплатят данъците по наследството.

Когато ти влезе, видях, че се чудиш защо не съм се оженил за някое от онези момичета. Ти си бил толкова тясно свързан с фамилията — леля Тиманта и всичко останало, — че наистина имаш право да знаеш. За да не се сближиш с някого от „бибипаните“ ми роднини. Не е необходимо да се женя, Инксуич. Тази фондация ме убеждава, че ще живея вечно и не е нужно някакъв „бибип“ син да се прибавя към конкуренцията. Разбираш ли, Инксуич? Така че не се опитвай да бъдеш мил с някой друг член на фамилията. Схващаш ли?

Кимнах, но той не гледаше към мен. Вечерта заливаше града, който той владееше, както и планетата.

Погледна към часовника си. После вдигна поглед. Изражение на екстаз заля лицето му.

— Не чуваш ли музиката от арфа? Това се случва всеки ден по това време. Слушай сега! Слушай внимателно!

Той млъкна. Блаженство къпеше лицето му.

— Ето! Точно навреме! Ето я! Ах, какви красиви думи: „Единият истинен Бог е Делбърт Джон Роксентър“!

Той се извърна и хукна към бюрото си. Върна се, като държеше химикал и лист хартия върху позлатен поднос.

— О, толкова се радвам, че имам още един свидетел! Подпиши това удостоверение, моля.

Аз се подписах, но усетих, че светът се върти около мен.

Звукова халюцинация! Параноична шизофрения! Мегаломания!

Точно като Ломбар! Делбърт Джон Роксентър — още един очевиден ярък лунатик!

Работех за ДВАМА луди мъже!

Загрузка...