Врагът отвътре

Глава първа

Тази вечер времето не беше подходящо да си навън. По залез слънце беше започнал ситен дъждец, който се превърна в киселинен дъжд. Ако попаднеше върху дрехите ти, правеше дупки по тях. Неприятна нощ: ниските облаци скриваха дори терасата на над стройката в „Бентли Бъкс Делукс“. Есента беше надвиснала над Ню Йорк като замърсен сюнгер.

Поради тази причина се постарах да не ходя никъде, а вместо това телефонирах на сенатор Туидъл. Казах му колко много го цени Роксентър и той, естествено, беше доволен.

Тъкмо бях оставил слушалката, когато телефонът иззвъня отново. Глас на телефонист от центра лата с онова интересно монотонно говорене, типично за тях:

— Мистър Смит? Обаждаме се от централата на Манхатънския въздушен терминал. При мен на гишето дойде един мъж и ми даде лист хартия с вашето име, за да ви се обадя. Давам ви го.

Линията цъкна. Тогава нещо каза:

— Мммммффффф.

Аз казах:

— Говорете по-силно. Не ви разбирам.

— Мммммффффф.

Затворих слушалката с отвращение. Но бях и объркан. Не знаех нито един в Ню Йорк на име Мммммффффф. Унгарец? Запълних си времето, като си поръчах една чудесна вечеря. Както обикновено, Утанч не беше там. Надявах се дъждът да не прогори красивото й лице, ако лудува някъде под него.

Телефонът иззвъня. Един глас каза:

— Мммммффффф.

— Кой сте вие? — запитах аз. — Не познавам нито едип Мммммффффф.

Един по-далечен глас по телефона каза:

— Ти дръж слушалката на ухото ми, а аз ще говоря. — Гласът рязко се усили. — Вие, сър, това сме ние. Тарб преди малко се опита да ви телефонира, но все още е с тел в ченето. (Дръж телефона по-близо). Моите ръце са още в гипс. Докторът отказа да махне пита, да свали гапса и да ни пусне през следващите две седмици.

— Тю! — казах аз. — Шляене, шляене, шляене! На всичко сте готови, само за да получите още малко почивка!

— Е-е, сър, ние знаехме колко се притеснявахте за едно нещо. Така че Рат се промъкна при сестрите. Аз не можах да отида, защото ръцете ми са още в гипс, това бие на очи, а и не мога да се катеря. Докато при Рат единствената все още неподвижна част е ченето.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? — сопнах се аз.

— (Дръж телефона по-близо). Но той трябваше да чака, докато пазачите и екскурзоводите си тръгнат през нощта. Времето е толкова лошо, че за щастие и пойните, и горните кули бяха затворени. Така че Рат се покатери по телевизионната антена както можа. Беше ужасно хлъзгаво заради дъжда. Ще трябва да му набавим нова пижама заради дупките от киселината по старата. Беше ужасно ветровито и той си ожули пищялките…

— О, Богове! — казах аз. — Давай по същество!

— Добре, той го изключи, сър. И искахме да си кажем, че не можем да се върнем на работа за следващите две седмици. Докторът отказва…

— Вие двамата ще направите всичко, ама всичко, за да се шляете! Можете да ми вярвате, че ще направя необходимото заплащането ви да бъде намалено.

Затворих. Бях толкова вбесен от неубедителния претекст, който използваха, че за момент получената новина не достигна до съзнанието ми.

Препредавателят 831! Беше изключен! Отново можех да виждам какво прави Хелър! Мадисън щеше да има нужда от тази информация!

Бързо се втурнах, за да настроя екрана и оборудването. Включих го. Работеше! Вечерно парти!

Беше в частната трапезария на някакъв ресторант. Беше много луксозно. Имитираше стара английска страноприемница, с тъмен дъб, по стените глави на глигани, камина. Келнерите бяха в червени ловни сака.

Но какво беше това? Аз наистина не можех да разпозная хората! Всички носеха плоски университетски шапки и черни наметала! Всички!

Очевидно тъкмо свършваха вечерята с печено говеждо и сладкиш от сливи и си приказваха.

Когато Хелър поглеждаше наоколо, за да разговаря с този или онзи или да се смее на някоя шега, а з се опитвах да идентифицирам хората.

Бум-Бум! Какво правеше той в университетска шапка и черно наметало? Той официално не учеше никъде. А, ето там и Вантаджо! Той пък се беше дипломирал много отдавна. А ето там и водачът на художниците и още няколко от тях, всички с университетски шапки и наметала.

Изи също беше там, някак встрани. Беше облечен като останалите.

Бяха свършили с основното ястие. Внезапно врати в дъното се отвориха и влязоха осем сервитьора, четири от едната страна и четири от другата. Носеха огромен кейк със странна форма. Всички се ободриха.

Запяха:

Сервитьорите оставиха сладкиша. Той беше под формата на ковчег! Отгоре пишеше: „Тук почива ДОКТОР ИЗИ ЪПЩАЙН“.

— О, Боже — каза Изи.

— Точно както го искаше — каза Вантаджо.

— Реч! Реч! — крещяха другите. Хелър накара Изи да стане прав.

Изи беше много объркан, прочисти гърлото си ииколко пъти, нагласи очилата си и каза:

— Мои добри и търпеливи приятели, вярно е, че днес е един щастлив ден. Дисертацията ми най-накрая беше приета след три ужасни години. На церемонията по дипломирането, благодарение на вашата морална подкрепа, аз не се спънах в наметалото си, кокато вървях по пътеката между редовете. Когато получих дипломата си от президента, от нея не изскочи никаква змия. Дори намерих мястото си отново благодарение на това, че вие се бяхте наредили в редица и нямаше как да го пропусна… Но трябва да ви кажа, че е много лошо да имаш толкова добър късмет. Съдбата винаги дебне в засада с остри зъби и може да те захапе най-неочаквано… Тъй като сега аз мога да отдам цялото си време на корпорациите, всеки наблюдател на пазарите и финансите може да предскаже с лекота, че те със сигурност ще пропаднат. Вие сте много неразумни, щом имате доверие в мен. Това би могло да ви донесе и лощ късмет. Благодаря ви.

Той седна. Всички аплодираха. Накараха го да отреже ковчега с предоставена за случая лопатка.

Малко по-късно, след третото си парче, Хелър каза:

— Надявам се този дъжд да спре до утре. Искам да закарам Кадилака до Сприйпорт в Лонг Айлънд и да направя няколко обиколки на пистата.

Изи каза:

— О-о, драги. Ще ми се да не правиш толкош опасни неща. Аз все още отговарям за теб, нали знаеш.

— Е, това не е много опасно, Изи. Мотопистата там е сравнително нова. Аз няма да изпробвам кар буратора. Просто ще разработвам колата. Двигателят е все още много стегнат.

— Мистър Джет, моля, не свързвай с името си никаква състезателна дейност или корпорации. Моля те. Имам ужасно предчувствие. Съдбата може да бъде доста измамна.

Хелър се засмя.

Аз също. Надявах се, че Изи може да се окаже по-прав, отколкото си представяше.

Знаех всичко, от което се нуждаех. Незабавно телефонирах на Дж. Уолтър Мадисън.

— Смит е на телефона. Уистър ще бъде утре на мотопистата в Сприйпорт, Лонг Айлънд, ако дъждът спре. Можеш да започнеш да го обработваш.

— Да го обработвам? — каза Мадисън. — По странен начин поставяте нещата, г-н Смит.

— Искам да кажа да правиш там, каквото правиш — поправих се аз.

— Мистър Смит, надявам се, не мислите, че имам намерения да бъда неучтив или лош с този симпатичен млад човек. Моля не настоявайте да изпитвам друго, освен най-стандартните връзки с обществеността спрямо него.

— И какво ще рече това? — попитах аз.

— Е — отвърна Мадисън, а в гласа му се прокрадваше задоволство, — преди всичко ДОВЕРИЕТО. Човек не трябва да се спира пред нищо, за да изгради Доверие на клиента към себе си. Разбирате ли, клиентите не познават същността на връзките с обществеността, често имат странни представи и мислят, че знаят най-добре, и разни такива неща. Трябва МНОГО да се внимава да не започне да се бърка клиента и нещата да тръгнат по грешен път. Следващото важно нещо е ИЗВЕСТНОСТ. Клиентът трябва да бъде изложен на максимална показност. Това налага самото име. И тогава той просто получава Известност, Известност, Известност! Трябва да се постигне насищане на всички медии и канали.

Ентусиазмът на истинския професионалист придаваше на гласа му музикален тон.

— И тогава идва елементът на КОНФЛИКТ. Аудиторията и медиите няма да отпечатат и докоснат нищо, което не съдържа в себе си Противоречивост. За да накараш печата или телевизията да приемат и най-простата история, тя трябва да съдържа някакъв конфликт.

— Звучи ми доста открито и честно — казах с известно колебание. Ако Мадисън действа само по тези пунктове, Хелър можеше да успее. Той не беше споменал никакви стрелби и други подобни. Аз таях известни съмнения. Бери сигурно има някакво лично отношение към този искрен и отдаден на връзките с обществеността експерт.

— О, то си е открито и честно — каза Мадисън. Ще видите. Няма да направя нищо, абсолютно ниши непочтено или измамно. Личната ми етика не по позволява. Аз просто ще изградя Доверието на Уистър в мен, ще му създам максимална Известност и ще се погрижа печатът да получи своя Конфликт Трите основни неща, г-н Смит. Стандартни връзки с обществеността за стандартния печат. Ще видите. О, Уистър ще спечели в този случай. Но аз наистина трябва да свършвам. Трябва да проведа няколко други разговора, които не търпят отлагане. Наистина оценявам помощта ви. Оставете професионализма на мен. Няма да ви разочаровам.

Той затвори. Аз поседях така доста време. Трите „основни неща“. Той наистина звучеше ужасно стандартно. Започнах да се тревожа. Хелър ще вземе да успее! Ужасна мисъл!

Глава втора

Сега, като знаех, че си нямам офис, шеф или перфоратор, на който да отчитам кога идвам на работа и си тръгвам, си лежах спокойно във всекидневната а апартамента в хотела на другата сутрин. Дъждът беше спрял и аз поглеждах от време на време към екрана.

Хелър караше полуремарке, теглено от дизелов влекач, по Федерално шосе 27. Атлантическия океан се виждаше от време на време вдясно от него. Знаците показваха, че се движи към Джоунс Бийч един от най-големите комплекси за отдих около Ню Йорк. Имаше много пясък.

Но той не зави към Джоунс Бийч. Продължи по разхвърляната главна улица на Сприйпорт, не много впечатляваща. Изглежда имаше голямо изобилие от рибни ресторанти и мотели. Той се приближи до една новопостроена зона. Огромен надпис:

Паркингите бяха обширни. Трибуна, набучена със знаменца. Хелър подкара към една порта. Излезе пазач и погледна картите му. По някакъв начин юй беше станал член на НАССК — Националната асоциация на състезания със спортни коли, член на състезателния клуб в Сприйпорт и много други неща. Доста се е потрудил! Или пък Изи или Бум-Бум.

Пазачът го осведоми:

— Господин Сгампи каза, че можете да използвате ремонтен канал 13, г-н Уистър. Днес няма никой. Пистата е доста мокра.

Хелър подкара към някаква зона зад ремонтен Канал 13 и излезе от кабината на влекача.

Беше съвсем сам! Нямаше го Бум-Бум. Тогава ги дадох сметка, че Бум-Бум сигурно има часове по строева подготовка или час в корпуса за подготовка ма запасни офицери или нещо такова.

А ето го и Кадилака. Сега блестеше в червено. Наистина беше ослепителен, дори на онази заглушена океанска светлина. Хелър издърпа клиновете под колелата, освободи спирачката и спусна колата от ремаркето.

Провери бензина. На таблото имаше допълнителни приспособления. Воланът беше увит в кожа.

Белите седалки светеха! Майк Мутационе със сигурност беше свършил добра работа с интериора!

Хелър се покатери вътре, издърпа волтарианските си ръкавици на механик, всяка поотделно, и запали колата. Тя прогърмя с контролиран прилив на мощност. Майк Мутационе със сигурност беше поработил и по двигателя!

Той подкара бавно Кадито, както му викаше галено, около ремонтния канал, а след това много спокойно започна да обикаля по пистата. Тя беше асфалтова. Не беше наклонена много. Беше мокра след дъжда. Не караше толкова бързо, че да поднесе. Както беше казал, просто разработваше двигателя. Наблюдаваше данните от термостата и налягането на маслото.

Не знаех колко дълга беше обиколката на пистата. Не много. Може би около половин миля. Овална, с два завоя и два прави участъка.

Той започна да ускорява и забавя колата, вероятно пробваше двигателя при различни скорости. Колата поднесе веднъж. Той започна да контролира скоростта със спирачката и съединителя.

Нещо го тревожеше. Спусна се по инерция до ремонтния канал и спря. Излезе и погледна гумите.

Зад него се чу шум. Той се обърна. Снимачен екип с доста странен вид се приближаваше към него! Петима мъже. Носеха доста странно на вид оборудване. Всички бяха мръсни и небръснати. Водачът изглеледаше доста костелив орех.

— Уистър ли се казваш? — измуча той.

Потреперах. Дали това беше работа на Мадисън, свързана с първото от „трите неща“ — Доверие? Екипът изглеждаше така, сякаш има намерение да набие Хелър!

— Чухме, че имаш ново гориво! — каза водачът, може би репортер. — По-добре ни кажи всичко за това или ще те пребием от бой!

Бях зърнал краката на Хелър, когато караше, и знаех, че не е с бейзболните си обувки! Очевидно не не и въоръжен. Дори не държеше гаечен ключ.

— Вие от някой вестник ли сте? — попита Хелър.

— Ти го каза, приятелче. Изпратени сме тук от „Скрю Нюз“14 и по-добре започни да говориш, преди да започнем да удряме!

— Откъде сте разбрали, че има някакво ново гоиво? — попита Хелър.

— Секретарките приказват, приятелче, не забравяй това! А и е време да започваш!

— Нямам желание да говоря с вас — каза Хелър.

— Джамбо! — излая водачът. — Я му покажи!

Мъжът, който носеше очуканата стара телевизионна камера, я наведе и я насочи към Хелър!

Ръката на Хелър се вдигна. Камерата се понесе нагоре! Хелър внезапно ритна с единия крак и тялото на Джамбо тръгна надолу по пистата толкова бързо, че изглеждаше, сякаш е тръгнал да се състезава! Строполи се.

Останалите от екипа внезапно извадиха оловни тръби!

— Чакайте! — извика някакъв глас. — Почакайте за секунда! Престанете, грубияни такива! — Беше Мадисън!

Чист, спретнат, безупречно облечен, той внезапно застана между екипа и Хелър.

— Махнете се, ужасни хора, и го оставете на мира! — каза Мадисън. — Махайте се веднага, къш, къш, или ще трябва да докладвам за вас на Комитета за репортерска етика!

Екипът се изниза. Вдишаха камерата и Джамбо на тръгване.

Мадисън се обърна към Хелър. Докато го изтупваше, си мърмореше: „О, Боже!“ и „Какви изключи телно неприятни простаци са някои репортери!“. Той хубаво изтупа Хелър, макар по червения му състезателен костюм да нямаше и прашинка.

— Беше ужасно голям късмет, че се случих наблизо — каза Мадисън. — От кой вестник казаха, че са?

— „Скрю Нюз“ — каза Хелър.

— Леле, Боже — каза Мадисън. Сега гледаше към Хелър някак затрогващо. — Те споменаха нещо за някакво ново гориво. Просто чух случайно. Има ли ново гориво?

— Кой сте вие? — попита Хелър.

— О, много се извинявам. Аз съм Дж. Уолтър Мадисън, един обикновен репортер на хонорар. Пиша за „Кемистри Тудей“, един много консервативен малък вестник. Просто на хонорар. Но виждам, че имате проблем. Получило се е изтичане на информация. Трябва да се направи следното — давате някакво малко изявление, нещо неангажиращо и ще спрат да ви притесняват. Не искате през цялото да ви безпокоят простаци като тези преди малко, нали?

— Разбира се, че не искам — каза Хелър.

— Аз, за щастие, съм в състояние да ви помогна — каза Мадисън. — Страхувам се обаче, че не знам името ви.

— Наричат ме Уистър.

— Това пълното ви име ли е?

— Джером Терънс Уистър е пълното име.

— Аха, добре. Аз със сигурност не искам да ви се натрапвам, г-н Уистър. Но се страхувам, че сега, след като е изтекла информация, постоянно ще ви безпокоят, докато не направите някое кратко изявление. Има ли някакво гориво?

— Ами да — отвърна Хелър. — Но имах намерение да изчакам, докато се дипломирам, за да ме чуят хората.

— О, напълно разбирам. Разбира се, никой не би обърнал внимание на някакъв си студент. Така че, за да не ви досаждат, какво ще кажете да напиша нещо ала-бала в някой консервативен вестник, като „Кемистри Тудей“ например, и ще спрат да ви притесня пат.

— Звучи разумно — каза Хелър.

— Добре — каза Мадисън. — Аз бях дошъл, за да направя интервю за ефекта на боята против поднасяне върху асфалта. Асфалтът е току-шо боядисан, нали знаете. Довел съм екип, за да направи няколко снимки на пистата. Наистина няма да бъде никакъв проблем да измислим набързо някоя малка историйка за студент, който случайно е открил ново гориво в малък мащаб — и вие ще можете спокойно да про-дължите и да си вършите работата, да завършите образованието си, без никой да ви виси на главата. Мога ли да повикам екипа?

Хелър сви рамене. Мадисън извади една свирка и я наду.

Незабавно един камион с високоговорител и три големи комбита се показаха иззад трибуната и дохвърчаха. Бяха нови и лъскави. По тях имаше малки, небиещи на очи надписи „Кемистри Тудей“. Екипът слезе. Всички бяха чисти, спретнати и с професионален вид. Много учтиви. Мадисън ги представи вежливо и обясни, че не става въпрос за някаква важна история, а просто услуга. Може би една малка снимка и два инча коментар. Екипът кимна разбиращо.

Операторите се приготвиха да щракнат снимка от място.

Внезапно Мадисън вдигна ръка.

— Чакайте, чакайте! — той се обърна към Хелър. — Мистър Уистър, вие не носите очила. Хората асоциират очилата с ученето. Имате ли нещо против да ви сложим някакви очила? Да ви предадем по-учен вид? Това е само една снимка.

Хелър се забавляваше.

— ГРИМ! — извика Мадисън.

Незабавно един гримьор и две помощнички излязоха от големия камион. Те нагласиха масичка с осветени огледала. Мадисън взе чифт очила. Промуши пръст през тях и се засмя.

— Виждате ли, няма стъкла. Но ще ви придават по-прилежен вид. — Той ги сложи на Хелър. Отстъпи малко назад: — Челюстта. Твърде правилна е. Ще ви довлече ревност или жени. ГРИМ!

Бързо се заеха с челюстта на Хелър. Направиха я изпъкнала и заядлива. После гримьорът напъха някакви големи зъби в устата на Хелър.

Осветителите бяха започнали с приготовлението.

— Просто една малка снимка, нищо нагласено — каза Мадисън. — Екипът има нужда от практика, нали разбирате. Вестникът вероятно даже няма да публикува материала.

Поставиха отзад бяло платно. Мадисън каза:

— О, Боже, закъснявам за интервюто си с господин Стампи. Имате ли нещо против, г-н Уистър, ако екипът ми просто малко се поупражнява? Още са зелени. Аз няма да се забавя — той тръгна.

Екипът разположи Хелър. Започнаха да снимат с мощна камера, свързана с променлив ток. Върху главата му се заредиха множество шапки, разни шлемове, после университетска шапка. Молеха го да прави различни физиономии. На Хелър най-вече му беше забавно. Но по тяхна молба ставаше сериозен, когато снимаха.

— Винаги си правим библиотека от снимките, които сме направили, пък и ни липсва практика — каза фотографът. — Няма да имате нищо против да дадем никои снимки, ако ги поискат?

Хелър се погледна в гримьорското огледало. Със сигурност не приличаше на себе си.

— Защо не — каза той.

Фотографът му даде да подпише една пробна снимка. После шефът на екипа каза:

— Мистър Мадисън положително не си дава никакъв зор.

— Бихме могли да уплътним времето, като разпънем новия телевизионен реквизит. Досега не сме го използвали — каза реквизиторът.

За нула време построиха нещо като телевизионно студио, платна за фон, платформа, микрофони. Преоблякоха Хелър в няколко различни сака — за студио, за навън. И постоянно снимаха с телевизионна камера.

Мадисън дотърча обратно, пуфтейки.

— Съжалявам, че закъснях. О, Боже, какво сте направили, аматьори такива? Г-н Уистър, много се извинявам. — Той седна на един стол на платформата. Така се ентусиазират, когато се упражняват. Е, докато си седим тук, можете да ми разкажете за новото гориво.

— Добре — каза Хелър. — Планетата наистина има Нужда от ново гориво.

Те се разговориха приятелски. Камерата през цялото време снимаше Хелър и досаждаше!

Мадисън говореше какво да е. Все банални неща.

Хелър отговаряше, за да поддържа разговора. От време на време някой гардеробиер се втурваше и сменяше костюма му.

Най-накрая Мадисън се обърна към екипа:

— Достатъчно практика за днес. Имаме да вършим работа. Изхвърлете на боклука целия тоя филм.

— Ей, той е скъп — каза фотографът. — Не мога ли да го запазя за личната си библиотека?

— За Бога — каза Мадисън, — надявам се, че ти останал филм за това, за което дойдохме! — Той изведнъж стана тъжен.

— Страхувам се, че ще загазя. Дойдохме да снимаме боята против поднасяне, а господин Стампи няма никакви коли. Можем да снимаме само черната боя. От това не става кой знае какъв материал.

Мадисън стана.

— Оставете всичко останало — нареди той. — 3aпочнете да снимате черната писта.

— О, от това нищо няма да излезе — каза фотографът. — Ще ни уволнят!

Внезапно Мадисън щракна с пръсти.

— Г-н Уистър, знам, че е прекалено да ви моля за това, но няма да отнеме повече от минута. Бихте ли могли да покарате малко колата си ей там и да натиснете спирачки, за да поднесе?

Хелър сви рамене. Мадисън изглеждаше толкова честен и чаровен, същински шпаньол.

— Добре.

Той изкара Кадилака на пистата. Екипът зае позиции. Хелър правеше каквото му казваха.

— Не стана! — каза операторът. — Трябва ми повече скорост. Повече темперамент.

Хелър се забавляваше. И без това искаше малко да покара. Кадито поднасяше и се въртеше. Той се забавляваше.

Имаха проблеми със снимачния ъгъл.

Хелър спря при ремонтния канал. Мадисън иска>ше няколко снимки на гумите. После Хелър отново излезе на пистата.

Той направи цял кръг. Точно пред камерите настъпи спирачката. Караше само с около шейсет мили.

Кади-то отиде настрани!

Каучукът изсвири!

Предната лява гума гръмна!

Кадито се наклони на една страна, залитна, почти се обърна! Хелър се бореше с кормилото!

Успя да спре на няколко инча от една преграда от повредената гума се вдигаше пушек.

Той излезе и погледна. Имаше гума по цялата писта.

Той извади от камиона един крик и резервна гума. Зае се да я смени.

— Ще може ли да запазим това за библиотеката? — попита го фотографът.

— Не бива да казвате „да“ — каза Мадисън на Хелър. — Те продават снимките си из всички библиотеки в рада. Нямам никакъв контрол над това.

Главният оператор заговори яростно:

— Да ти го „бибип“, Мадисън! Това беше добра снимка! Ако не направя няколко снимки днес, ще ме попият!

Хелър сви рамене.

— Е, добре — каза му Мадисън. — Но трябва да мимавате, г-н Уистър. О, да. Едно нещо. Можете да носите тези очила и зъбите. За вашата собствена безопасност е по-добре да ги носите, ако се появят репортери и фотографи. Аз не мисля, че това ще стане, разбира се. Много ви благодаря за помощта днес.

— И аз ви благодаря — каза Хелър. И си стиснаха ръце. Мадисън и екипът му си тръгнаха. А аз? Аз не разбирах. Тоя Мадисън беше мек като мук. Да ме убиеш, не можех да разбера какво беше намислил. После нещо ми светна. Доверие, беше прекарал всичкото това време, за да спечели доверието на Хелър. Струваше ми се, че Бери беше надценил опасността у Мадисън, беше сигурно.

Глава трета

Цели два дни гледах екрана и връщах записи, а нямаше и най-малка следа от Дж. Уолтър Мадисън. Започнах да си мисля, че той просто се е провалил и че аз самият трябваше да се намеся.

Хелър работеше по карбуратора. Беше прибрал Кадито и ремаркето в един гараж в Сприйпорт. Беше донесъл с ремаркето стария двигател на Кадито и беше направил малка работилница. Не беше много далеч от Ню Йорк и Бум-Бум спокойно го бе карал и го връщаше със старото такси. Обикновено ходеше в офиса в Емпайър Стейт Билдинг около четири всеки ден.

Напредваше твърде много. Бях притеснен. На третия следобед, тъкмо когато седна зад бюрото си, влетя Дж. Уолтър Мадисън. Беше много консервативно облечен, с много приятни маниери — въплъщение на най-социално приемливия млад човек, който някога ви се е искало да срещнете.

Той учтиво поздрави Хелър. Каза, че съжалява за притеснението, но Хелър може би ще се заинтересува от последния брой на „Кемистри Тудей“ и носи десетина копия за него самия.

Хелър отвори списанието. Имаше снимка от два квадратни инча най-долу на предпоследна страница. До нея пишеше: „Джером Терънс Уистър — един млад студент, възнамерява да направи кариера, като открие евтино гориво“. Това беше всичко. На снимката обаче Хелър беше с очила, заядлива челюст и стърчащи зъби. Той въобще не приличаше на Хелър. Това много го забавляваше.

В отговор на „благодаря“-то Мадисън каза:

— Беше голямо изкушение да напиша нещо повече. Навсякъде се носят слухове за това ново гориво. Питам откъде идват. Моите редактори искаха да поставим по-голям акцент на тази част от съобщението заради рушветите, които някой им бе дал. Но аз казах „не“. Г-н Уистър, ако имате нужда от някаква помощ или съвет относно публичността, много ви Моля, не се колебайте да ми позвъните. Страхувам се че някой започва да се вълнува около това гориво. Даде на Хелър картичка с телефонен номер. — Вестниците могат много да раздуят нещата. Аз нямам никакво влияние, защото съм просто репортер на хонорар, но може би ще успея да ви дам няколко съвета как да не се заблудите из някои от дупките и капаните в печата. — Те си стиснаха топло ръцете и Мадисън потегли.

Помислих си, че е по-добре да имам едно копие и и себе си. Слязох при вестникарската бутка.

— „Кемистри Тудей“? — каза вестникопродавецът в хотелското фоайе. — Никога не съм чувал за него. — Той провери в една голяма книга с каталог на извън-щадските вестници, която те очевидно пазеха за запитания на гостите. Обади се в Центъра за чужди вестници „Хотейлинг“ долу на 42-а улица. — Не мога да го намеря — каза той. — А и те никога не са чували за него. Трябва да е някакъв малък мижав местен вестник.

Бях облекчен. „Великото откритие“ на Хелър беше погребано във вестник, за който никой никога не беше чувал. Страхотно! Сега разбирах стратегията на Мадисън. Идеята беше просто да се предотврати шушукането из новинарските среди. Хитро. Той, предполагах, щеше да покрие всички медии като одеяло. Добър човек! Съжалих, че се бях усъмнил в него.

На следващата сутрин, след като се бях убедих, че Утанч очевидно не е станала, закусвах във всекидневната на апартамента, а замъгленото есенно слънце топлеше през стъклото и успокояваше. Разтворих „Дейли Фитс“15, за да намеря Зайчето Бъни.

Зяпнах!

На втора страница я имаше онази странна снимка на Хелър.

Кипнах! Да го „бибип“ тоя Мадисън! Ето една история, която не беше потулил. И най-лошото беше, че е ИСТИНА! Ако Хелър започнеше да използва атомното превръщане, той нямаше да има едно евтино гориво, а хиляди!

Хукнах надолу към вестникопродавеца и купих от всички всекидневници! На втора или трета страница на всеки един — същата история! Различаваше се само по подредбата на думите. Но съдържанието се повтаряше!

Опитах се да се обадя на Мадисън. Майка му казваше, че го няма. Побеснях. Крачех напред-назад. Точно това не биваше да се случва! Той наистина щеше и направи Хелър известен!

Една разходка в Сентръл Парк някак ме охлади. Върнах се и минах покрай вестникарския щанд във фоайето.

Седмичното списание за новини „Слайм“ току-що беше доставено. Търговецът отваряше пакета.

И там, на предната корица, беше Хелър! Очила, стърчащи зъби и всичко останало!

Същата история! Нещата вече придобиваха национален мащаб!

Повярвайте, не спах добре онази нощ!

На сутринта беше още по-лошо!

Извънградските вестници бяха публикували материала. А нюйоркските вестници го бяха преместили на първа страница!

Всички наричаха Хелър „Гениалното хлапе“!

Богове! Мадисън беше взривил бомбата!

Телефонирах. Майка му каза, че все още го няма. Казах с убийствен глас:

— По-добре да го има!

— О, господин Смит ли е на телефона? — попитя тя. — Г-н Смит, той иска да отидете на „Мес Стрийт“ 42, горния етаж на склада!

Проверих дали специалният ми „Колт Питон 357 Магнум 38“ е зареден. Не беше чудно, че хората искаха да застрелят тоя Мадисън! Той беше некомпетентен! А сега вероятно се криеше!

Едно такси ме закара в центъра на западната имдустриална зона. Скърцайки със зъби, тръгнах по една тясна уличка. Ето го и онзи „Ескалибур“! Всичките хромирани тръби на ауспуха бяха излъскани. Някакъв човек седеше в него. Едната му ръка беше превързана през рамото. Джамбо! Онзи, който се беше опитал да нападне Хелър с камерата!

— Ти ли си Смит? — каза той, като държеше „леопард“ с рязана цев в здравата си ръка. Това беше странен обрат. Дръпнах се настрани и се приготвих да издърпам пистолета, като се чудех дали мога да се преборя с „леопарда“.

— Хей, Смит! — извика глас отгоре. Беше Мадисън, надвесен през един от онези наклонени заводски прозорци.

— Очакват те — каза Джамбо.

Изкачих няколко мръсни етажа. Озовах се на един огромен горен етаж.

Беше ФРАШКАН с хора, машинописки и бюра. Странни птици с килнати на тила шапки и цигари, увиснали в устите, разнасяха на машинописките разни неща за печатане. Други тичаха наоколо, някои със запечатани пощенски чанти, готови за пращат. Новинарски телеграфи щракаха до една стена. КАКВА ЗАЕТОСТ!

Мадисън стоеше точно до вратата на един кабинет в дъното. Минах през бъркотията, замаян малки от дима на марихуаната, но повече от ярост.

Той беше лъчезарен, с грейнал поглед.

— Как ти се струва? Това е само първата стъпка!

— Ти го правиш ИЗВЕСТЕН! — изкрещях му аз.

Той изглеждаше малко озадачен.

— Ама разбира се! Начало на цитата Мадисън винаги си върши работата край на цитата подзаглавие Известен експерт по връзки с обществеността… — Той спря. После каза: — Ти още изглеждаш ядосан!

— Разбира се, че съм ядосан! — изпищях му.

— Майка ми каза, че си звучал гневно тази сутрин но телефона. Затова си помислих, че е ио-добре да ти покажа. Тези хора тук са трийсетте репортери с най-голямо въображение, които успях да открия за толкова кратък срок. Те пишат и разпращат новини за „Гениалното хлапе“ на всеки вестник по света. Имам доверието на Уистър. Сега му създавам широка известност. Не одобряваш ли?

— Ти знаеш за какво всъщност беше нает — скръцнах със зъби.

Той се намръщи. Седна на един разнебитен стол. После каза:

— Разбирам, г-н Смит. Ще коригирам поведението си. Утре ще видите!

Успокоих се. Радвах се, че е схванал идеята.

„Бибипаният“ глупак щеше да направи Хелър национален герой или нещо такова, ако продължи глупавата си кампания! Един известен Хелър беше нещо, от което НЯМАХМЕ НУЖДА!

Глава четвърта

Уверен, че сега всичко ще се оправи, си легнах през онази нощ и спах спокойно.

В „Бентли Бъкс Делукс“ винаги поставят по един сутрешен вестник на всеки поднос със закуска — може би за да отвлекат вниманието от факта, че няколкото капки двудоларов портокалов сок не беше пресен, а от кутия. Развивах нещо, което психолозите наричат синдром на вестникарската напрегнатост — често срещано заболяване по Земята напоследък, виновно за многобройни случаи на попадане в психиатрични заведения. Симптомите са следните: чувстваш се добре и бодър, а после зърваш някое ъгълче на вестник, като например под чинийката на кучето, и започваш да трепериш; а след като прочетеш и малко от напечатаното, започва силен световъртеж. Точно това ми се случи. Няколкото капки портокалов сок бяха по средата на пътя си към устните ми, когато видях заглавието на първа страница:

Историята продължаваше. Аз така треперех, че не можех да видя напечатаното, за да го дочета.

Втурнах се в коридора. Осъзнах, че съм без халат, хукнах обратно, наметнах едно сако и поръчах по телефона някой пиколо да ми донесе по един екземпляр от всички вестници на щанда.

Прегледах ги, свит на пода. Всичките бяха отпечатали един и същ материал на заглавната страница. Единствената променлива величина, бе името на вестника на първия ред. Гениалното хлапе беше направило извънредно изявление четиридесет пъти за четиридесет различни вестника, включително и за „Всекидневник за работното облекло“.

Трябва да запазя спокойствие, повтарях си. Изведнъж си дадох сметка, че Мадисън, разбира се, не е и имал време да спре историята. Необходими са няколко часа да подготвиш един вестник за печат и той вероятно не бе имал възможност да спре излизането на статията в последните броеве.

Екранът беше пред мен. Как приема Хелър всичко това? Понякога той се отбиваше в кабинета си на път за пистата. А, ето го къде е. Беше разхвърллял вестници по цялото си бюро. След малко взе ръкавиците си и се приготви да тръгва. В този момент Изи влезе през вратата. Хелър се върна на бюрото си.

— Откъде идва всичко това? — запита Хелър.

Изи изглеждаше много тъжен.

— Някой публицист би казал, че се нравиш на обществото.

— Но аз не съм правил никакви подобни изявления!

Изи сви рамене и после направи кръгообразно движение с пръста си по слепоочието.

— Такива са вестниците.

— А аз какво да правя с всичко това?

— Замини за Южна Америка — каза Изи с внезапно пламнал ентусиаазъм. — Мога да ти взема билет за първия полет.

— О-о, положението не е толкова лошо. Всъщност точно това се опитвам да постигна. Но е странно. Не съм и помирисал репортер, а ето тук правя някакви изявления.

— Самолетните билети са евтини — каза Изи — в сравнение с това, което в крайна сметка може да ти струва всичко това.

Хелър отново се приготви да тръгне и Изи каза:

— Просто недей да свързваш надбягването с името на ни една от корпорациите. Нито пък с твоето!

Бях убеден, че Мадисън вече е взел кампанията н свои ръце. Пропилях сутринта в шляене, а след като обядвах излязох на разходка в Сентръл Парк. Въздухът беше мразовит. По обратния път видях някакъм рекламен надпис на върха на една сграда, много голям. Работниците усилено поставяха ново платно върху него.

Прочетох едно ъгълче от онова, което залепваха на части, и по гърба ми полазиха тръпки. Пишеше „ГЕНИ“.

Подпрях се на едно кошче за боклук.

С ужас видях как налепват надписа парче по парче.

С големи букви бе написано:

ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ ВЛИЗА В СХВАТКА СЪС СЕДЕМТЕ БРАТЯ!

А отдолу имаше карикатура на Гениалното хлапе с очила, заядлива челюст и зъби. Носеше боксьорски ръкавици. Тъкмо беше съборил единия от братята. Другите шестима се бяха навели, за да избегнат удара. Наоколо припляскваха локви нефт.

Нагледна кампания! Организирана и изпълнена с невероятна скорост!

Я почакай! Това би отнело два или три дни. Значи беше плод на предишните усилия на Мадисън.

Като се върнах в хотела, се залепих на екрана. Хелър си тръгваше от пистата. Гледаше към едно табло с афиши. Беше същата карикатура. Но понеже Хелър си е Хелър, покатери се по аварийната стълба, където се качваха работниците, и прочете надписа с по-малки букви: „Спонсор: Комитета «Американски католици за евтино гориво».“

Той слезе и продължи да кара. Надпис след надпис след надпис! Навсякъде, където поглеждаше по обратния път, през Бруклин, чак до Манхатън, все надписи.

Изпъшках! Какъв гнусен спектакъл! Целият град бе залят с тези „бибип“ надписи! Обикновено рекламираха авиокомпании, цигари или чужди коли. Но сега всичко това беше пометено. Имаше само „Гениалното хлапе“!

Опитах да се обадя на Мадисън. Не можах да се свържа.

Опитах да се обадя на Бери. Щеше да се върне чак на следващия ден.

Но лошото тепърва предстоеше. С мисълта, че трябва да гледам някой филм, нещо успокояващо, Като например как ФБР прави Америка безопасно Място, като вдига във въздуха сградите й, включих телевизора.

Телевизионна дискусия! Насреща седеше Гениалното хлапе. Осъзнах, че обстановката беше като онази, която Мадисън беше импровизирал на пистата. Гениалното хлапе не се чуваше. Устните му мърдаха. Коментаторът дублираше онова, което той казваше.

Неща от рода на как той разполагал с някакво евтино гориво и Америка щяла да спечели страшно много и вече можела да очаква истинското благополучие. Интервюиращият беше сниман отделно.

Половин час по-късно по друг канал същите приказки!

Мадисън отново беше неоткриваем!

Цялата вечер, по който и да е канал, даже в новините, човек можеше да разчита сто на сто, че Малкият магьосник непременно ще се появи с дублирам коментар.

Страдах през цялата нощ. Нищо не можеше да е по-лошо от това. Мадисън е сменил убежденията си! Предал ни е! Знаех как се постигаше такава гласност, Влязъл е в контакт с банковите директори, назначени от Роксентър, на всеки вестник и телевизионен канал, и им даваше неговите заповеди, а те пък ги предаваха надолу по съответния ред. Мадисън продаваше Роксентър, като използваше неговата собствена мрежа за контрол върху печата! Предател!

Предстоеше дори по-лошо. На сутринта, като добавка към новинарските истории, случайно включих телевизора на програма за домакините. Ето го пак Гениалното хлапе пред група домакини! В плът и кръв. На живо. И им говореше каква срамота е, че се налага да харчат спестяванията си, за да купуват бензин, а в същото време съществува толкова евтино гориво, че със спестените пари могат даже да си купят палта от визон? От радост жените изпаднаха в истерия! На живо?

Отидох пред моя екран.

Хелър беше на път към офиса. Значи нямаше никакво предаване на живо с домакини!

Погледнах отново към телевизора. Очила, стърчащи зъби, заядлива челюст…

Телефонирах на Мадисън. Намерих го у майка му.

— Мадисън! — креснах му. — Мисля, че ти казах да си коригираш поведението!

— Аз го направих! — каза той. — Удвоих гласността в пресата и прибавих телевизионни дискусии! Знам, че е много набързо, но мисля, че се справяме. В момента създаваме фен-клубове из цялата страна.

— О, Богове! — Но понеже телевизорът продължаваше да работи и Гениалното хлапе продължаваше ни държи речи пред домакините, аз виках: — Но как е възможна тая история с домакините?

— О-о, с дубльор — каза той. — Като работиш в рекламата, никога не можеш да се довериш на някой клиент. Те винаги казват не каквото трябва и не са ти под ръка, когато имаш нужда от тях. Заради това трябваше да намеря дубльор. Можех да намеря някой актьор, който много повече прилича на Уистър, но в лика с инструкциите си господин Бери изрично бе наредил ако използвам дубльор, да е този младеж. Беше много категоричен за това. Този дубльор има стърчащи зъби и масивна челюст, а и е като прилеп без очила. Не би дал съгласието си да му извадим зъбите, да му направим пластична операция, или да му сложим контактни лещи. А господин Бери беше толкова категоричен, че нямах избор. Трябваше да направя така, че Уистър да прилича на дубльора. Него ли гледаш сега? Мисля, че е страшно убедителен! Трябва да затварям. Довиждане.

Отново набрах номера му. Никой не вдигна.

Не напразно колегите му го бяха нарекли Дж. Чуруликащото Куку. Беше луд като белочела водна Кокошка! Щеше да направи така, че за Гениалното хлапе да се заговори във всяко домакинство!

Хелър беше в офиса си в Емпайър Стейт Билдинг. Намери Изи.

Изи каза:

— Намерили са ти дубльор. Видях го по телевизията.

— Почакай — каза Хелър. — Това е фалшификация! Трябва да си намеря адвокат и да спра всичко това.

— Нямаме десет милиона долара — каза Изи. — Толкова би била таксата на адвоката. Освен това би отнело години. Донесох ти билет за Бразилия. Има един неизследван район нагоре по Амазонка. Там има само мравки-войници, които ядат всичко. Ще бъдеш на много по-сигурно място.

— Още не са направили нищо опасно — каза Хелър.

Изи го погледна, а после подръпна костюма си от Армията на спасението.

— Надявам се да разбереш, г-н Джет, че няма смисъл да се надига глава в тоя свят. Някак е фатално.

— Значи не мога да направя нищо?

— Използвай този самолетен билет — каза Изи, — и то бързо!

Хелър го бутна настрана и потегли за пистата.

Но аз гледах на нещата но друг начин. Мадисън ни беше продал. Той правеше Хелър национален герой, даже му основаваше фен-клубове! При това използваше властта на Роксентър, за да постигне всичко това.

Обадих се на Бери. Той моментално каза:

— Не говори за това по телефона. Чакай ме в магазина за деликатеси на Голдщайн на пресечката на 50-а улица и Осмо авеню за обяд точно в дванайсет. — И затвори.

О, ясно, той също надушва опасност. Тайна среща!

В убийствено лошо настроение, в дванайсет си проправях път с лакти към омазнената маса с бяла покривка в дъното на магазина за деликатеси на Голдщайн. Въпреки навалицата, масата очевидно беше резервирана. Седнах. Бери дойде след секунди, като си проправяше също път с лакти през шайката. Носеше голяма книга. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се усмихне, ако въобще можеше да го направи.

Остави книгата на съседния стол и поръча кашер-хотдогове.

— Мразя тия неща — каза той. — Напомни ми този път да им сложа сода бикарбонат.

Бях твърде разстроен, за да говоря. Мрачно си изядох кашер-хотдога. Бери изяде три. Той вдигна книгата.

— Мадисън изпрати това за теб. Имаш късмет, че няма адреса ти или истинското ти име. Каза, че си звучал ядосано. Защо?

Зяпнах към него.

Той отвори книгата. Беше пълна с изрезки от вестници и резюмета на телевизионни предавания. Книга, която показваше цялата гласност по въпроса. Бери почти се усмихваше, докато разлистваше множеството материали за Гениалното хлапе.

— Той го прави герой! — казах аз. — А освен това използва властта на Роксентър, за да се докопа до печата!

— Точно така — каза Бери. — Точно така. Току що купих това на път за насам. — Той остави новия брой на „Трайп“. На първа страница имаше снимка на Хелър до Кади-то — Хелър с очилата, щръкналите зъби и челюстта. В заглавието пишеше: „Американската младеж в настъпление — на стр. 5“. И на страница пета започваше история в снимки с една скромна къщурка, където се било родило гениалното хлапе, снимки на първите му учители, майка му и баща му и една ранна състезателна кола „Купър Мартин“, която той ремонтирал на петгодишна възраст.

Имаше нещо нередно в отношението на Бери.

— Трябваше да те видя, преди да разстроиш Мадисън — каза той. — Той е чувствителен. Нещо като примадона, отдаден на изкуството си. Така че не му се ядосвай, Инксуич. Мисля, че се справя просто чудесно!

Бях толкова объркан, че даже платих сметката.

В хотела лежах на леглото и гледах телевизия. Показваха една снимка, поместена във вестник, на дегазирания Хелър, а един коментатор от редакцията на канала разказваше увлекателно:

— Дали този млад човек, стожер на американската младеж, ще революционизира нашата култура? Този канал винаги е бил на мнение, че американската младеж трябва да намери лидера си и мъдростта на тази политика днес намира доказателство в появата на Уистър на световната сцена…

Изключих го.

Знаех, че нещата няма да се подобрят. Така и стана.

Сутрешният вестник показваше на първа страница сцена от спукването на гумата на Хелър. В заглавието пишеше: „ДАЛИ СЕДЕМТЕ БРАТЯ СА ПЛАНИРАЛИ СМЪРТТА НА ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ?“

С нетърпение погледнах, за да разбера дали Хелър беше мъртъв, както предполагаше написаното. Но там не се казваше нищо такова!

Сутрешните телевизионни новини показваха цялата история със спуканата гума, поднасянето, включително и пушека. И тогава се показа кадър с полицай от Лонг Айлънд, който държи парче гума. Той говореше:

— Съдебната експертиза току-що откри, че в тази гума не е имало достатъчно въздух. Членовете на ремонтния екип на Гениалното хлапе са задържани и са на разпит.

Лудост! Той няма никакъв ремонтен екип.

Грешка, има. Ей ги там, изпълзяват от някакъв полицейски фургон и си държат саката така, че да не се виждат лицата им.

Даже по-лошо. В следобедните новини показаха една жестикулираща с юмруци шайка пред Арабско-Манхатънската нефтена компания, която протестираше срещу опитите й да премахне Гениалното хлапе!

Харесваше ли се това на Бери?

Тия всички бяха за психиатричното отделение!

Изпаднах в тъпо отчаяние.

Може би цялата планета беше за психиатрично отделение!

Глава пета

Бях така обладан от ужас заради съдържанието на вестниците, че не бях забелязал напредването на дните. Докато четях последните героични действия на Гениалното хлапе една сутрин, очите ми случайно се спряха на датата, а сърцето ми лудо заби.

Бяха минали дни наред след датата, през което Хелър трябваше да е изпратил третия си доклад до капитан Тарс Роук. Вероятно го беше изпратил директно до базата и там щяха да го пратят по първия кораб. Бях изпуснал една възможност да получа кодовата пластина. Искаше ми се Утанч да е наоколо известно време. Имах нужда от някого, който да ми съчувства. Но единствената следа от нея бяха купища опаковани в луксозна хартия кутии с етикети „Лорд и Тейлър“, „Сакс“, „Тифани“. Нямаше да се учудя, ако видя да пристига някой небостъргач, прилежно опакован в кутия: тя изкупуваше града. Но трябва да призная, че когато я зървах за малко, тя изглеждаше изключително шик в западните си дрехи. Един ден я бях видял да слиза от лимузина с шофьор — изглеждаше като оживяла сребърна статуя в наметалото и пантофите си със сребрист блясък. Тя не каза „здрасти“: само ми подаде някаква рядка картина, която беше купила на търг, и бързо замина. Може би си мислеше, че съм пиколо.

Чувствах се много сам в един твърде жесток свят. Ако Ломбар усетеше и полъх от славата на Хелър и възможния му успех, с мен беше свършено. Разбира се, това си имаше предимството, че ако стигне до Тарс Роук, Великият съвет така щеше да се зарадва, че щяха съвсем да забравят за предсрочното нахлуване и аз нямаше да бъда избит заедно с всички други на Земята. Всичко някак зависеше от начина, по който го погледнеш.

Но тогава се случи нещо, което ме извади от вцепенението ми.

Хелър беше на пистата в Сприйпорт. Той все още не беше инсталирал карбуратора на Кадилака. Продължаваше да използва високооктанов бензин. На пистата беше поставена допълнителна охрана и никой не можеше да ирипари през портала, дори и печата, с изключение, разбира се, на съботните вечери, когато имаше състезания.

Точно затова се заинтересувах, когато видях, че някой се приближава към ремонтен канал 13. Обикновено мястото беше безлюдно. Новопристигналият беше доста пълничък, много небрежно облечен, със стисната между пожълтелите зъби пура.

На пистата Хелър носеше напълно затворен състезателен шлем с тъмен пластмасов екран, вероятно нещо като маскировка. Човек не мажеше да го обвинява. Той проверяваше гумите си след няколко обиколки по овалната писта.

— Уистър? — попита новопристигналият. Той не получи отговор, но подаде пълничката си ръка. — Аз съм Стампи. Собственик съм на пистата.

— Радвам се да се запознаем — каза Хелър, докато се ръкуваше.

— Дойдох, за да ви кажа, че затваряме пистата. Сезонът свърши. Веригата се придвижва на юг.

— Съжалявам — каза Хелър. — Надявах се да я използвам, за да изпробвам дълготрайността на енергията. Мисля, че я наричате издръжливост. Просто за своя собствена информация.

— О, по дяволите, не, Уистър. Не е затворена за вас. Но не затова ми е думата. Преди известно време ми позвъни президентът на Асоциацията и каза, че някой му е предложил идеята да организираме и едно друго събитие. Ти какво имаше намерение да нравиш?

— Исках да доведа инспектори от Американската асоциация на автомобилистите да запечатат капака на двигателя и така да карам сто часа, без да зареждам. Обиколка след обиколка.

— Охо! Новото гориво!

— Не е точно гориво. Работата е в карбуратора.

— Карбуратор, гориво — какво значение има? Състезания по издръжливост, а? Е, Уистър, ти вдиша доста шум в печата и президентът на Асоциацията каза, че ако се съгласиш, бихме могли да организираме нещо. Нали знаеш — билети, телевизия. Може да докара милиони долари. Телевизионните компании ще си платят, а цената ще бъде висока. Можем да измислим и някоя наградка за теб. Четвърт милион, да речем? Ако счупиш някои рекорди.

— Е, няма да бъде много вълнуващо — каза Хелър, — просто една кола, която обикаля и обикаля.

— О, други производители и собственици ще кажат, че и техните коли могат да се състезават по издръжливост. Можем да поканим този онзи. Ще организираме нещо. Единствените ми опасения са, че пистата ще започне да се заледява след около две седмици. А забелязвам, че теб продължават да те притесняват гумите.

— Е, ако не ме дисквалифицират за спиране и смяна на гума, ледът не е голям проблем. Просто ще трябва да се кара внимателно.

— Значи, ледът изобщо не те притеснява?

— Не особено. Не е много по-лошо от мокра писта.

— Е, добре тогава — каза Стампи. — Ще му се обадя и заедно ще организираме някакво извънсезонно специално състезание. И ако спечелиш, печелиш купа и четвърт милион. О’кей, Гениално хлапе?

Те си стиснаха ръце.

А мен ме обля вълна на облекчение! Карбуратора! Тъкмо си спомних! Бяха го саботирали! Ще прекъсне след седем часа! Хелър щеше да загуби!

Скочих. Бях в екстаз! Гениалният, гениалният Ломбар! Той беше предвидил всичко от самото начало!

Втурнах се към телефона си. След петнайсет минути сигнал „заето“ се свързах с Мадисън.

— Той се е съгласил да се състезава! — извиках аз.

— Знам — каза Мадисън. — Трябваше да окажем морален натиск над един двама и да кажем на президента на Асоциацията, че пистата му ще бъде отстранена от веригата, но всичко стана така, както трябваше. Както обикновено.

— Но ти не знаеш добрата част! — казах му аз. — Карбураторът му е саботиран! След около седем часа ще спре да работи! Със сигурност ще загуби!

— И? — попита Мадисън.

— Всичко е готово за неговото катурване! — казах аз. — Той просто няма да победи в това състезание!

— Мистър Смит, моля да извиниш рязкостта ми, но трябва да свърша някои много спешни неща. Току-що накарахме губернатора на Мичиган да стане президент на международните фен-клубове на Гениалното хлапе и в момента той ме чака на другата линия. Но ако имаш важни сведения за мен, на всяка цена ми се обади. Съжалявам, сега трябва да затварям. Довиждане.

Седях зяпнал. Той не беше ни най-малко заинтересуван! Ако наистина искаше да ни продаде, щеше да е заинтересуван. Ако не искаше, пак щеше да е заинтересуван. Не можеше да е другояче по този въпрос.

Опитах се да намеря някакъв филм по телевизията, но попаднах на дубльора като почетен гост в едно детско следобедно куклено шоу. Показваха го и на друг канал, на запис и някакъв прочут психолог го сравняваше с Айнщайн, като изследваше издатините на черепа му.

Неспокоен, слязох с асансьора. Каквото и да е, само да се махна оттук. Но бях обсаден! Момчето на асансьора носеше рекламна значка на Гениалното хлапе.

На щанда за вестници имаше голяма кукла на Гениалното хлапе!

Цялата тая работа беше извън контрол. Нямах и най-малката представа какво ще се случи сега.

Глава шеста

Разгласяването на състезанието започна със слухове, че може би ще има такова. Това премина в предсказания, че ще бъде отменено. Шумната реклама продължи до момента, в който дубльорът, запитан без заобикалки в една национална телевизионна дискусия — „Цял ден е полунощ“ на Дони Фартсън — свенливо обяви, че има желание да се състезава, за да покаже новото си гориво.

Светкавични заглавия по вестниците!

Два дни по-късно, когато това събитие вече бе отишло на страница трета, се появиха нови заглавия на първа страница. Взирах се в тях мрачно:

Всичко продължаваше, вестник след вестник. На следващия ден по радиото и телевизията започнаха да се появяват нови реклами. Състезанието щеше да се състои след две седмици на пистата в Сприйпорт под патронажа па Американската автомобилна асоциация и Международната асоциация за състезания.

След още два дни започнаха да се появяват надписи, спускани от самолети. В телевизионните дискусии започнаха да интервюират експертите по автомобилни състезания. В печата имаше изобилие от предсказания на познавачи.

След още два дни продажбите на билети вероятно не са били достатъчно масови, защото по искане на обществото състезанието стана дерби по отстраняване и състезание по комбинирана издръжливост.

Терминът не ми беше известен. Какво беше дерби по отстраняване? Разбрах много бързо. Колите се блъскаха и бутаха една друга, докато останеше само една, способна да се движи със собствена мощност.

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Но когато всеки спортен коментатор и новинар продължаваше да твърди, че състезанието ще бъде истинска проверка на издръжливостта на новото гориво, отново започнах да се притеснявам. Нямаше нищо нередно с издръжливостта на Хелър.

Гласността за състезанието продължаваше. Но другата гласност също напредваше.

„Дърт илюстрейтид“ предлагаше сто хиляди долара награда на всеки, който би могъл да отгатне какво е новото гориво.

Появи се нова игра, наречена „Гениалното хлапе“. Беше компютърна игра и веднага започна да се продава във всички дрогерии. Който спечелеше, трябваше да носи очила.

Гениалното хлапе — дубльорът — скромно отклони покана за закуска в Белия дом, като каза:

— Твърде съм зает, за да си губя времето с дреболии.

През целия този ураган от реклама Хелър просто продължаваше да работи. Той постави двата контейнера за кислород и водород. Направи каналите, които щяха да регулират притока на газове. Направи лоста, който щеше да вкарва регулирани количества гориво. Очевидно възнамеряваше да използва голямо парче асфалт. Оформи втулката и закрепи всичко на стария двигател. Запали го и кара така около час. Изглежда работеше великолепно. Значи така имаше един час по-малко, преди саботираната част да спре да работи. После той постави двигателя в Кади-то и го покара около половин час. Още половин час по-малко. Може би вече само пет часа и половина? Той очевидно не си даваше сметка, че работи с повредена част. Това беше едната надежда.

След това извади всичкото стъкло от Кади-то и завари две временни подвижни прегради.

Изглеждаше толкова спокоен, докато обикаляше наоколо и си вършеше работата, че от тревога ми пресъхна устата. Дали знаеше нещо, което аз не знаех? Помислих. Може би Мадисън знае нещо, което аз не знам. Отидох до „Мес стрийт“ № 42. За малко да ме стъпчат. Мадисън тичаше наоколо и даваше нареждания на трима различни човека едновременно, а когато седнеше, говореше по три различни телефона едновременно. Каква ангажираност! Той дори не погледна към мен, когато му извиках.

Същия следобед влязох в офиса на Бери. Той бе в рядко добро настроение. Беше толкова нетипично за адвокат от Уолстрийт, че си помислих, че е пиян. Но той каза „не“ — просто бе прекарал цели две нощи, без да се скара с жена си.

— Не се ли притеснявате за другото нещо? — попитах аз.

— Мис Пийс? О, по дяволите, не, Инксуич. Тя надува корема всеки път, като се завърти насам. Човекът винаги си мисли, че той го е направил, а това, разбира се, е невъзможно, но набързо я кара в клиниката за аборти, понякога даже без да е бременна. Този път беше момчето от асансьора. Не, не се притеснявам за това.

— Не, не! — извиках аз. — Другото нещо!

— Няма да има никакъв проблем, Инксуич. Казах му много сериозно да се отърве от госпожица Ашес веднъж завинаги, така че той й купи сухопътна яхта за половин милион долара, истинска красавица. И кой знае, тя може съвсем неочаквано да продаде вилата си в Хеъри Таун и да тръгне на пътешествие и може би повече няма да видя тази натрапница „бибичка“. Вече мога да не се притеснявам за нея. Всъщност днес нямам нито една грижа. Рядък ден. Трябва по-често да има такива дни в календара на съда.

— Ами Мадисън? — попитах заплашително.

Всъщност той се разсмя. Точно така. Вероятно първият и последен път, но той действително се разсмя. Нещо като сухо „ха-ха-хи“.

— Инксуич — каза той, — когато имаш толкова опит с Мадисън, колкото мен, това е последното, за което ще се тревожиш. Нямам и най-малката представа какво е замислил, но мога да ти гарантирам, че има за какво да го наричат Дж. Чуруликащото Куку. Та какво мога да направя за теб?

Мислех бързо. Имах си работа с некомпетентни безпогрешни некадърници. Какво ще стане, ако всичко това се обърка? Какво ще стане, ако Хелър наистина спечели? Уф! Ще стане най-известният човек на планетата! С Роксентър и Ломбар ще е свършено, независимо дали се познават или не!

— Можеш да ми дадеш адреса на Фаустино Наркотичи — казах аз.

— Разбира се — каза той и бързо го написа, заедно с телефонния номер.

— Има го и в жълтия телефонен указател като корпорация „Семейни консултации — «Тоутъл Кънтрол»“16

Той бутна към мен картичката. Оставих го с щастливия му ден.

Озовах се пред великолепна нова многоетажна сграда в Бауъри17. Цялата беше от тъмно стъкло и хром. Помислих си, че съм сгрешил мястото и за малко да не изляза от таксито.

— Разбира се, че това е сградата на бандата на Наркотичи — каза шофьорът някак натъжен, че познанията му за Манхатън бяха поставени под въпрос.

— Не виждаш ли Съдебната палата на САЩ и Дирекцията на полицията ей там? А нагоре по онази улица — федералната сграда? Това място преди беше бедняшки квартал, но сега вече прилича на нешо. Това ще ти струва още пет долара за екскурзовод.

Великолепният надпис „Тоутъл Кънтрол“ беше изписан ветрилообразно в чудесна дъга. Във фоайето имаше стенописи на американски флагове, отразяващи еволюцията на САЩ от Бетси Тревата — спокойно шиеща първия флаг с цигара от марихуана в усмихната уста — и после с очарователни малки фрески се изобразяваше как звезда след звезда се добавят съответните наркотици за всеки един щат. Очевидно американската история основно се базираше на наркотиците. Стенописите свършваха на петдесет и четвъртата звезда, където бе изписана и датата на стенописа. Имаше една група ученици на посещение с екскурзовод, но аз си пробих път между тях.

На информационното гише попитах за Фаустино „Примката“ Наркотичи и едно чаровно сицилианско момиче излезе директно иззад бюрото и лично ме поведе в нещо, което мислех за асансьор, докато се затвори плъзгащата врата. Когато останахме насаме, тя натисна нещо, което приличаше на табло с копче за стоп и моята част от пода внезапно се отвори.

Полетях надолу като ракета! Парашут!

Нестабилно се спрях на дъното и се озовах срещу доста голямото дуло на един „Бернадели“ модел 80, калибър 380 — автоматичен пистолет със седем патрона. Лицето над него беше много тясно и сицилианско.

Някой зад мен измъкна моя „Колт Питон“ от кобура на рамото ми и го ръга в гръбначния ми стълб. Друг сицилианец дотърча и ми измъкна портфейла и документите ми.

— О, да го „бибип“ — каза той, — само някакъв си агент от ФБР.

— Един „бибип“ тъп федерален агент — каза сицилианецът с „Бернадели“. — Да се приближи до метален детектор с патлак в себе си! — Той махна с ръка на другите да се отдалечат: — Ти нов ли си или кво? Можехме да те гръмнем! Не видя ли тоалетната? Там си проверяваш бибипаното оръжие.

Върнаха ми документите и портфейла, след като взеха четиристотинте долара от него, за да им платя за затрудненията.

— Ся кво искаш? — попита сицилианецът с оръжието. — Да изплашиш Анджелина до смърт. Нямаш ли никво чувство за благоприличие? Времето за среща с федерални свърши. Два часът. Ако искаш да видиш някой служител, трябва да дойдеш преди два часа. Зелен — каза той на другите двама.

— Искам да видя господин Наркотичи — казах аз учтиво. — Сигурен съм, че не го водите като служител.

— Не, „бибип“. Той е саро di tuti capi и не го забравяй. За кво искаш да го видиш?

— Господин Бери ме изпрати — казах аз.

Той се обърна към един компютър, натисна го и се появи празен екран.

— О, бибип — каза този, който ми беше взел оръжието. — Ей това е добър патлак. Чистак нов — върна ми го.

Мъжът, който ми беше взел четиристотинте долара, също ми ги върна.

— Е, извинявай, че те нарекох зелен — каза този с „Бернадели“-то, като нервно го дръпна настрана.

Той отиде до някакъв вътрешен червен телефон.

Вдигна слушалката. Каза:

— Бихте ли казали на господин Наркотичи, че тук имаме един посланик на Бери под прикритието на федерален агент?

Отведоха ме до вратата на друг асансьор и след малко летях нагоре.

Един млад мъж, който приличаше на реклама за дрехи в „Екзекютив мегъзин“, ме посрещна на асансьора. Придружи ме вежливо през една огромна банкетна зала, украсена с кошници с пари и голи брюнетки, които ги държаха. Значи това беше мястото, в което официалните лица на Ню Йорк получаваха парите си всяка съботна нощ! В дъното на залата имаше голяма врата. Той леко ме бутна вътре.

Беше голям офис със стенописи на Сицилия. Топла изкуствена слънчева светлина изпълвайте стаята. Под един сенчест купол седеше много дебел мъж, чиито пръсти изглеждаха метални от пръстени. Той стана и се поклони. Очевидно това беше Фаустино. Беше толкова дебел, че човек трудно можеше да види очите му.

— И как е моят добър приятел господин Бери? — попита той.

— Много добре — отвърнах аз. — Днес е особено щастлив.

— Сигурно има много трупове около него — каза Фаустино. — Аз, аз съм само дребна риба. Бери, той действа в цели държави! Цели населения. Седни. Искаш ли пура?

Нямаше никакво място за сядане, но беше мило от негова страна да ме покани. Пресякох всичките италиански встъпления. Минах на италиански, за да го накарам да се почувства у дома си.

— Просто имам нужда от двама снайперисти. Само за един ден.

— Коя дата? — каза той, като с лекота превключи на друг език. Казах му.

— О, не знам — каза той. — Много натоварена дата. Но не беше необходимо да идваш чак дотук за това. Трябваше само да се отбиеш в отдел „Личен състав“ на 50-ия етаж.

— Мисля, че господин Бери искаше някой да се погрижи за здравето ти — казах аз. — Нещо коментираше, че напоследък изглеждаш доста безгрижен.

Той сякаш пребледня. Набързо надраска нещо на някаква картичка. Изглеждаше много доволен да види, че си тръгвам.

В отдел „Личен състав“ един очарователен млад мъж изслуша молбата ми.

— Тази дата — каза той с отработен акцент, — е препълнена. Това не е ли денят на дербито по отстраняване и издръжливост в Сприипорт? Да, така е.

Е, не разбирам…

Дадох му картичката от Фаустино. Той незабавно започна да натиска компютри, сякаш се опитваше да им направи дупки в клавиатурата. Истински разстроен, каза:

— Не мога да намеря двама наемни убийци за тази дата!

— Аз моля само за снайперисти — казах. — Просто обикновени снайперисти, които са добри стрелци.

Той отново се върна към компютъра. С облекчение намери двама. Казах му къде трябва да се дойдат и как. Защото си бях направил точни планове.

Той обеща, че ще бъдат там.

Върнах се във фоайето. Спрях на информационното гише.

— Много съжалявам, Анджелина — казах на момичето, — нямах намерение да те изплаша. — Не беше типично за мен, но исках отношенията ми с тези хора да са добри. Тя беше доста красива.

— Извинете, сър — каза тя, — но моля ви, измитайте се от фоайето. Пак задействахте всички детектори за оръжие!

Тръгнах си. Като стана въпрос за оръжието и понеже бях едновременно възпитаник на Апарата и предпазлив по природа, влязох в едно точно копие на бар в Бауъри от старите времена, който, предполагах, беше там заради туристите. В една кабина проверих „Колт Питон“. Разбира се, онзи „бибип“ беше пъхнал зад гърба ми един експлозивен куршум в затвора точно пред пълнителя. Изтеглих го внимателно и го изхвърлих в един плювалник. Точно тогава си дадох сметка, че човек не бива да се доверява твърде много на мафията, макар тя да организираше много неща в страната. Ако се бях опитал да убия Фаустино, пистолетът щеше да избухне в ръката ми. Те не бяха честни.

Но аз бях постигнал онова, за което бях дошъл. Ако Хелър спечели състезанието, ще си тръгне от него на крилца!

Даже ако карбураторът ми изневери, нямаше да има значение. Щях да поставя двама снайперисти със заглушители на пушките да гърмят гумите му една по една, докато не остане ни една! При условие, че дотогава вече не е стигнал до болница.

Бъди сигурен в резултата, имаха навик да казват преподавателите ни.

И Мадисън, и Бери може да са луди, но аз все още бях с всичкия си.

Самата мисъл за Хелър, който ще успее след всичката тая реклама, беше оскърбление за душата ми.

Един самолет теглеше огромен надпис над Батъри и съветваше всеки да гледа как Гениалното хлапе се състезава в събота, само след десет дни.

Тая измет нямаше да го види как побеждава. Исках да съм сигурен в това!

Глава седма

Самодоволно наблюдавах идванията и заминаванията на Хелър преди състезанието. С него беше свършено, що се отнасяше до мен. Единствената ми малка тревога беше, че може напълно да го убият и пластината ми отиваше на кино. Обаче едно хубаво пътуване до болницата да кажем с няколко счупени кости и с разбито лице щеше да ми дойде добре. И рухването на репутацията му на Земята веднъж завинаги също определено беше приемливо.

Както човек гледа осъдения в килията му, така и аз наблюдавах неговото посещение на партито по случай рождения ден на Бейб Корлеоне в неделята преди съботата. Надявах се, че ще събера повече данни, за да уредя неговото катурване.

Смущаваше ме, че той отива на парти за рожден ден, когато трябва да си гризе ноктите от тревога, свит на две в някоя стая, мислейки за идещата си участ. Но вместо това той, съвършеният флотски офицер, вежлив и цивилизован, посещава скромното честване в сградата на Бейб Корлеоне в Бейон. Сигурно рожденият ден бе там, за да не обявява Бейб, че става с една година по-стара. Просто няколко интимни членове на фамилията и приятели.

Хелър бе отишъл с тях в църквата, вероятно според теорията, че когато си на някоя примитивна планета, богове й също влизат в кръга на запознанствата ти. Но аз забелязах, че вместо да отговаря на молитвите на латински, той използваше волтариански молитви. Надявах се, че тези земни богове в нишите си не говорят волтариански. Не исках Хелър да получи каквато и да било помощ!

Самото парти беше доста кротко. Малка група музиканти — цигулка, мандолина и акордеон — свиреше тихо в ъгъла на голямата всекидневна. Бейб седеше в голям стол, облечена в бяло. Прислужниците й подаваха подаръци, които хората бяха изпратили — предимно пликове с пари.

Хелър беше в дъното, отстрани до една голяма купа с пунш и говореше с този-онзи. Той, изглежда, носеше син костюм, вероятно от коприна, и имаше огромни копчета за ръкавели — сини шестовърхи звезди с диамант в средата. Символът на флотския му чин! Ех, да го „бибип“! Нарушение на Кодекса! Отбелязах си го.

Бейб сега не беше заета. Тя просто бъбреше с нечии съпруги, за да убие времето. Хелър внезапно направи знак към коридора. Джовани влезе, носейки голям плосък пакет. Хелър отиде до Бейб.

— Г-жо Корлеоне — каза той с официален поклон, — бих искал да отпразнуваме този случай с един малък спомен. — Той показа пакета с грациозен жест и каза: — Честит рожден ден на една велика дама.

Не знам как го прави. Когато говори на хората, те му обръщат внимание и им става приятно. Бейб засия и започна да се гърчи от неудобство. Тя взе пакета с помощта на Джовани и започна да сваля хартията. После очите й станаха кръгли. Тя каза:

— Оооооооо!

Скочи и обърна предмета.

— Погледнете! Вижте всички!

Беше рисунка, направена от оная снимка на Джо Корлеоне, която Хелър беше намерил в Кънектикът! Там имаше спретнат млад Свети Джо! И Хелър беше дал да й сложат златна рамка под формата на сърце с лъвска глава отгоре. Изведнъж си дадох сметка, че „Корлеоне“ не беше само град в Сицилия, а освен това означаваше и „лъвско сърце“.

Бейб беше в екстаз! Тя валсуваше наоколо и го показваше на всички с думите, че макар снимката да е направена десетилетия преди да се срещнат, колко си прилича, а! Погледнете това изражение! Истински строител на империя! Дори автоматът „Томпсън“ изглеждаше истински! Скъпият Джо!

Музикантите поеха щафетата и започнаха да свирят „Лъвския марш“ — фамилния химн, изпълнен с ритмични гърмежи от картечници.

Какво вълнение! Този „бибип“ Хелър винаги създаваше такива вълнения! Беше отишъл на рождения ден на Бейб и бе създал цялото настроение! Е, скоро ще бъде свършено с него.

Отне им доста време да се успокоят. И тогава Хелър се приготви да тръгва.

Бейб изведнъж стана много сериозна.

— Джером, бъди много внимателен в това състезание. Карай много бавно и безопасно. — Тя се замисли за момент. — Има нещо, което не разбирам в цялата тази рекламна кампания. Ти просто не изглеждаш същия на онези снимки, които ти правят. Е, грешката не е твоя, разбира се. Много сценични звезди имат същия проблем. Те просто не са фотогенични. Та си мисля, че това не е наред, Джером. Просто ще трябва да се примириш, че не си фотогеничен. Не е необходимо да носиш онези ужасни очила, с които те показват. Просто си обръщай главата настрана от камерата. Аз бях звезда и мога да ти дам добри съвети. Проблемът не е в очите. Камерата прави нещо необичайно със зъбите ти. Може би трябва да използват лещи с мек фокус. И вероятно без светлини. Но дори и да не си фотогеничен, Джером, фамилията ще заложи на теб.

— Не, не! — каза бързо Хелър.

Тя го погледна много странно.

— Но, Джером, ние контролираме почти целия хазарт в Ню Йорк и Ню Джърси, с изключение на онези простаци в Атлантик Сити. Правим списък на залаганията за състезанието още откак беше обявено.

— Правете списък, щом искате — каза Хелър, — но не позволявайте на никой член на фамилията да прави каквито и да било залози за мен.

Тя го погледна много странно.

— Ти знаеш нещо — каза тя.

— Госпожо Корлеоне, моля ви, обещайте.

Тя просто продължи да го гледа странно. И не след дълго той каза довиждане.

Бях обезпокоен. Хелър подозираше нещо. Дали беше изтекла информация за това, че бях наел снайперисти? О, по-добре да проверя отново всичко, за да съм сигурен, че няма да си разменим ролите. На този човек просто не можеше да се разчита!

Глава осма

Цяла сутрин в понеделник Хелър се обаждаше на магазини-дистрибутори на гуми, задавайки им въпроси, от които нищичко не разбирах. Той използваше инженерни термини, които няколко пъти бяха много близо до нарушение на Кодекса. Коефициентите на плъзгане и триене и нещо, което той нарече „остатъчно съпротивление при страничен натиск“.

Около единадесет Бум-Бум, очевидно наситил се на Корпуса за подготовка на запасни офицери за тоя ден, го взе в старото си такси и отпратиха с голяма скорост към Сприйпорт.

Гаражите и работилниците, които Хелър използваше, бяха доста изолирани. Те бяха отвъд Сприйпорт и стояха на едно възвишение по-близо до брега. Зад него всичко беше почивни комплекси и обществени плажове. Разбира се, през този късен сезон целият сектор беше безлюден. Дори другите състезателни отбори си бяха заминали — бяха отишли на юг към по-топлите писти. Пясъчни прашинки и мъртви листа се носеха наоколо. Вероятно беше доста студено, особено при този вятър от морето.

Вратите на гаражите и работилниците бяха метални и се повдигаха нагоре. На всяка врата имаше само по едно малко прозорче. Влекачът и ремаркето бяха прибрани в два гаража — дизеловият влекач в един и ремаркето, в което беше Кади-то, в друг.

Хелър отключи и повдигна вратата, която водеше към по-големия гараж с ремаркето. Той влезе и мушна с юмрук едната гума.

— Те просто не правят гуми, Бум-Бум.

Бум-Бум беше вдигнал яката на военния си балтон около ушите.

— Разбира се, че правят. Не си имал истински неприятности.

— Имал съм. Един ден поднесох и бум — едната гума гръмна. Ако всеки път, когато се поднеса, губя по една гума, не бих могъл да спечеля даже състезание с котка, на която са й завързали краката.

— Това ли те прави толкова „бибип“ песимистичен за победата? — попита Бум-Бум.

— Със сигурност — отвърна Хелър и натисна друга гума. — Деформират се при странични удари. Това е единственият начин, по който мога да си го обясня.

Внезапно, в някакво просветление, разбрах. Тоя „бибип“ Мадисън! През първия ден беше поставил някъде снайперист, така че да може да заснеме съвсем отблизо как Хелър прави катастрофа! Разбрах го, просто от само себе си.

Проверих версията. Намерих записа и го пуснах. Увеличих много, много силата на звука. Прослушах го. Какво ръмжене! Търкане на гума. Аха! Далечно изпрмяване! [???] Беше секунда след самото гръмване на гумата. Това значи, че снайперистът е бил на около триста ярда!

Тоя „бибип“ Мадисън може би ще използва снайпери и в самото състезание. Ако е така, колко снайпера щеше да има Хелър срещу себе си, освен моите два? А дали това беше планът на Мадисън? Нямаше как да разбера.

В известен смисъл това беше облекчение. Хелър не подозираше, че това е нещото, което не е наред. Но от друга страна, това може да го накара да измисли нещо, за да предотврати изгърмяването на гумите. Цялата работа много ме изнервяше.

Хелър в момента беше навън, стоеше на вятъра. Гледаше на североизток, към плажа.

— Има студен фронт — каза той.

— Знам, че ми е студено — и откъм фронта, и откъм гърба — каза Бум-Бум.

— Мисля, че ще завали сняг — каза Хелър. Гледаше към някакви високи, рехави облаци. — Да, след ден-два. И тогава ще дойде друг студен фронт, точно откъм Арктика. Бум-Бум, това състезание ще се проведе в замръзнала лапавица. Сега ще ти кажа какво ще направиш, Бум-Бум. Грабваш първия самолет днес следобед…

— Да — каза Бум-Бум много живо.

— И отлиташ до залива Хъдсън в Канада, купуваш най-добрия кучешки впряг, който можеш да намериш, и просто ще теглим колата наоколо …

— О, „бибип“, Джет. За момент ти се вързах. — Той започна да се смее.

— Мисля, че това е страхотна идея! — каза Хелър дяволски сериозен. — Завързваме кучешкия впряг за колата. Ти можеш да стоиш на двата задни калника с един камшик и да викаш „дий“ и „хоо“ на кучетата, за да управлявяш, а аз ще тичам отпред със снегоходки и ще прокарвам пътека. Освен това ще поставим едно иглу там, където е ремонтният канал… Но не. Мисля, че правилата на NASCAR не включват пресована пастърма.

— Каква пастърма?

— Това-е горивото, с което захранваш кучетата.

— Джет, даже и да си труп, ще намериш на какво да се засмееш.

— Понякога нещата са толкова лоши, че не ти остава нищо друго — каза Хелър. — Загазили сме. Цялата тая бибипана буря от реклама, която бушува наоколо. Не мога да се измъкна. Ако пък продължа, ще се удавя.

— Изи ти купи билет за Южна Америка — каза Бум-Бум.

— Имам чувството — каза Хелър, — че ще дойде ден, и то не след много време, когато ще те моля да ме риташ за това, че не съм го използвал. Но това е против моите вярвания.

Веднага наострих уши. Още едно нарушение на Кодекса? Защото си спомних ясно онзи ден в офиса на „Личен състав“ на Флота за вярванията на бойните инженери. „Колкото и нищожни да са шансовете за успех, да вървят по дяволите. Работата трябва да се свърши.“

Но Хелър каза:

— Хайде. Да вървим в работилницата и да включим печка, преди да си умрял от студ. Трябва да измисля нещо.

И тъкмо от това се страхувах. Сега имах две неизвестни. Какво в действителност имаше намерение да направи Мадисън? И какво щеше да направи Хе-лър?

Знаех само какво аз щях да направя — да го спра на всяка цена!

Глава девета

В сряда започна да вали сняг. По телевизията синоптиците постоянно се караха. Ще вали ли сняг по време на състезанието или ще грее ярко слънце?

Наводнението от реклама продължаваше. Сняг или слънце — изобщо не се спомена, че състезанието може да бъде отменено.

За мен нямаше значение какво е времето. Аз бях разрешил този проблем. Бях наел малък фургон със самостоятелно отопление отзад. Имаше вериги на колелата, понеже беше предназначен за търговия в предградията. Така че нека си вали сняг колкото иска! Освен това купих най-мощния бинокъл, които успях да открия в една заложна къща. Наложи се да прибягна до този вариант, защото опитите ми да отрежа с ножовка един туристически телескоп от наблюдателната площадка на Форт Трайън бяха прекъснати от малки ученици, които не успяха да прочетат федералните ми документи за самоличност.

Заедно със снега дойде и нова информация за състезанието. Прекъсванията за реклами и телевизионнитете дискусии заговориха за „бомбардировачи“. И представа си нямах какво е „бомбардировач“. Телевизорът в хотела беше с телетекст и след като отхвърлих няколко дефиниции като невъзможни, открих една, която ставаше. „Бомбардировач“ беше обикновена кола без никакви бронирани части, освен плъзгащи се прегради. Всичкото й стъкло беше свалено. Предназначението й беше да блъска другите превозни средства, за да ги извади извън движение. Те се пазят, главно за да защитят радиатора и двигателя. Такива коли се използваха се в дербита по отстраняване. За победител в такова дерби се определя превозното средство, което все още можеше да се движи със собствена мощност.

Сега вече дискусиите придобиха смисъл. Само бомбардировачи ли ще бъдат позволени, или също и стандартни състезателни коли? Комисията по състезанието разреши въпроса, като включи и двете. Тя каза, че тъй като това е дерби по отстраняване, където ще се вземат под внимание както обиколките, така и часовете на издръжливост, можеха да участват както бомбардировачи, така и състезателни коли. Решението беше мъдро. Народът щеше да ги линчува, ако бяха взели решение, което да изключи колата на Гениалното хлапе. Ако трябва да бъдем точни, тя не беше бомбардировач, а форсирана състезателна кола.

Мнимото Гениално хлапе, дубльорът на Хелър, се появяваше главно по телевизионни дискусии и в новините. Той беше много заядлив по отношение на нефтените компании, перчеше се наляво и надясно с евтиното си гориво и по принцип ставаше за смях.

И тогава, съшия онзи следобед на една сряда, последван от един цял четвъртък, започна обявяването на другите шофьори. Бяха най-грубите, най-подлите шофьори на бомбардировачи, които съществуваха в която и да било верига! Щеше да има осемнайсет коли на старта и списъкът на имената звучеше като филм на ужасите. „Трошач“ Еди-кой-си, „Осакатител“ Еди-кой-си, „Убиец“ Еди-кой-си, „Морга“ Еди-кой-си — такъв изглежда щеше да е редът през този ден.

Между тая сбирщина издирвани убийци „Чукът“ Малоун изглежда беше звездата. Върху колата му бяха нарисувани силуети на надгробните камъни на всички шофьори, които беше убил.

По националната телевизионна дискусия „Америка жива или поне полужива“ мнимото Гениално хлапе и Чукът Малоун се срещнаха с челен удар. Започнаха да си викат един на друг, после се хванаха за гушите, но след това камерите паднаха и краят не можа да се види. На, следващата сутрин мнимото Гениално хлане се появи извънредно в неговия червен състезателен костюм, за да се уверят многобройните му почитатели, че той е наред и че ще бие Малоун и нефтените компании в това състезание!

Хелър но време на всичко това просто не спираше да работи. Той изглежда използваше апартамента си като офис, защото не можех да разбера какво има намерение да прави. Смущението бе почти постоянно, тъй като Обединените нации имаха сесия. Той беше спрял да слиза във фоайето. Някак останах с впечатлението, че се спотайва.

Сняг! още сняг. В петък друга битка на синоптиците. Ще бъде ли ясно времето или ще вали сняг в десет часа събота утрин, когато състезанието трябваше да започне? Правеха се облози за времето. Но облози се правеха за всичко, което може да ти дойде наум. Беше трудно да се получи представа как ще се излъчи победител. И тъй като толкова много хора бяха спорили обикновено се стигаше до бой в опитите да се реши проблемът, Комисията по състезанието провъзгласи в един бюлетин, прекъсващ програмата, че колата победител ще трябва да може да се движи със собствена мощност и да направи хиляда обиколки, ако не и повече. Нито една кола не можеше да направи хиляда обиколки, без да презареди с гориво четири-пет пъти. Така че, ако Гениалното хлапе успее, без да зарежда, той щеше да спечели състезанието, а на другите коли им бе позволено да зареждат колкото си искат.

Решението бе последвано от викове на уплаха, но мнимото Гениално хлапе издаде напред челюстта си, отвори кривите си зъби и каза, че е съгласен. Той знаеше, че нефтените компании ще решат изхода от състезанието. Но продължаваше да ги предизвиква.

Едно президентско изявление в онази петъчна нощ информира света, че Америка не може да загуби дотогава, докато има такива надеждни млади хора като Гениалното хлапе.

След тази новина, понеже знаех, че пътищата ще бъдат фрашкани призори в събота, се пъхнах незабелязано във фургона си. Носех екрана. Носех бинокъла. Имах топли ръкавици и отопление в задната част.

Мястото вече беше избрано. От едно хълмче на около три четвърти миля, откъдето пистата се виждаше от доста голяма височина и нищо не можеше да попречи на видимостта. Хълмът беше в предния двор на една къща и си го бях осигурил със сто долара.

Моите снайперисти с бели наметала бяха разположени много по-близо до пистата по покривите на пради, въоръжени със заглушени оптични пушки „Уедърби“, стрелящи с патрони тип „Ускорител 30-06“, движещи се със скорост 4080 фута в секунда.

Отпуснах се на леглото във фургона, в пълен комфорт, самодоволен и уверен. Звънчето на екрана бе нагласено да ме събуди, ако Хелър се раздвижи.

Каква красива победа предстоеше — за мен.