Време разделно

ПОСЛЕСЛОВИЕ

СЛЕД ГОДИНА Елица умря.

Тя беше моя жена, макар че аз нито веднъж не влязох нощем при нея.

След като погребахме Момчил, Елица остана сама. Тя отиде при баба Сребра, която живееше при свой сродник. И колкото и да не беше лош човекът, свидеше му се да отделя от залъка на децата си, за да храни две жени. А баба Сребра беше много стара и Елица непразна. И идеше зима.

Тогава аз си вдигнах колиба с помощта на другите хора и намерих Елица и баба Сребра да събират дърва в гората. И казах на Елица, че я искам за жена.

Елица ми отговори:

— Имало три стада овце, един извор и една ливада. Първото стадо, Венецианецо, дето вървеше най-напред, то бистра вода пиеше и зелена трева пасеше. Второто стадо, Венецианецо, дето вървеше по-подир, то мътна вода пиеше и кална трева пасеше. Третото стадо, Венецианецо, дето вървеше най-подир, за него нищо нямаше. Нито вода, Венецианецо, нито трева.

Аз й казах:

— Ела в къщата ми.

И като взех товара дърва от раменете й, прехвърлих го на моите рамене. Вечерта и двете жени спаха под моя покрив.

Докато вееше вятър и валяха дъждове, в колибата беше студено. Нощем през пролуките нахлуваше студен дъх и с него идваше песента на чановете. И колкото и да беше храбър човек, потреперваше, без да ще, като си представяше самотното дърво, което звънеше сред долината. Кому? Сякаш биеше часовник в изоставена къща. Наоколо беше пусто. И ехото отвръщаше на чановете.

Чувах, че Елица плаче по цели нощи.

После падна сняг и затрупа колибата ми. Вече не влизаше вятър, вътре стана топло и чановете не се чуваха. Студът ги вледени. И Елица спря да плаче.

Никога не съм гледал къща. Ала до каквото се докоснех, всичко ми спореше. Стрелях добре, храбър бях и не се боях ни от виелици, ни от вълци. Гонех зверовете там, където другите ловци оставяха дирята. Струваше ми се, че съдбата не би посмяла да прекъсне сега пътя ми, когато вкъщи ме чакаха две жени, а едно малко човече се канеше да дойде на бял свят. Скоро хората се дръпваха встрани, в дълбокия сняг, щом ме видеха да идвам по пъртината. Месото от лова ми отиваше не само в моята къща, ами и по къщите на съседите. Носеше го баба Сребра. Виждах, че не се връща с празни ръце, а винаги крие нещо под престилката си. Не й се сърдех, макар че аз бих дал месото даром. Нека Елица бъде добре.

Беден бях, зле живеех, устните ми се пукаха от студ, спях понякога заврян в снега като мечка. Но бях щастлив. Като се обърна назад и погледна, виждам, че това са били най-щастливите дни в живота ми. Готов бях да изтърпя всичко, само да видя как Елица ще стане на крака, за да ме посрещне, щом чуе, че изтупвам пред прага цървулите си от снега. И ще ме погледне.

Усещах, че иде към мене като плаха сърна. И веднъж, когато бях легнал от треска, тя стана през нощта и ме помилва по челото. Мислеше, че спя.

После дойде пролет. Запяха капчуците. След тях запяха и чановете. Но Елица вече не плачеше.

Сварвах я често да стои с ръце на скута си и да гледа със светли очи някъде пред себе си. Лицето й сияеше избистрено, беше станала още по-хубава. Чакаше нещо.

Попитах я:

— Какво чакаш?

Тя се стресваше и ми отвръщаше със свенлива усмивка:

— Чакам детето да трепне в мене. Понякога казваше:

— Когато бягахме, притисках Момчиловата глава до сърцето си. Дано детето да прилича на Момчил.

Не й казах, ала аз мислех, че то ще прилича на дядо си — на Манол.

После заваляха дъждове и Елица се замъчи да роди. Мъчи се три дни и три нощи. Мислех, че ще полудея. Много дъщери са се носили достойно, но тя надмина всичките. Намираше сили дори да ни се усмихне с изхапаните си устни.

Плачех като дете и не се срамувах от сълзите си.

Елица роди Манол и умря. Чу как момчето проплака и затвори очи. Само косата й оста да свети на светлината на борината. Седях до мъртвото й тяло. Защо бяха мъките и? Защо съдбата ме доведе тук? Не беше ли по-добре да ме убие в конака? Защо ми даваше такива обещания в светлите зимни дни, а сега не ги изпълни?

Валеше дъжд, капките биеха по плочите на покрива. Духаше силен вятър и чановете пееха. Дали тя ги чу, преди да умре?

Някой ме докосна по рамото. Събудих се. Баба Сребра ми подаде нещо, завито в шарена родопска престилка, и ми рече:

— Това е твоят син.

Поех детето. То мръдна в ръцете ми. Само това оставаше от Елица. И може би в него беше смисълът на всичко, което стана досега.

Елица имаше трима мъже, а само един от тях се докосна веднъж до нея. И тя роди тоя син. Съдбата не пожела да запази съда, в който узря тоя жив плод — Манол, син на Момчил, внук на Манол. И счупи калъпа, за да не се роди втори като него. А може би искаше и него да го кърмят сто майки, та да има сто братя, като своя велик дядо.

Тогава не мислех за това. Знаех само едно — че Елица я няма.

Взех дървени лъжици, с които вече бяхме яли вкъщи, изтрити дървени лъжици, хиляда пъти целувани от човешки уста. Лъжиците бяха седем и на всяка от тях написах по едно име. Имената на Манол, на Момчил, на Горан, на Шерко, на дядо Галушко, на дядо Кральо. Написах и своето име.

Валеше дъжд.

Отидох при дупката, в която падаше река Струилица, за да излезе от Петгласец. Реката идеше срещу мене и се провираше между скалите, наедряла от дъждовете. После изчезваше в Дяволския пад.

Легнах по корем и се надвесих над страшния кладенец. Дъното не се виждаше. Мрак. И в мрака пада вода. Мъгла като вледенен дъх се кълбеше и идеше някъде от много дълбоко, от мрака.

Влажни скали заграждаха пещерата.Капките по тях се тресяха от тътена на падащата вода. Скали и по средата — нищо. Бездната и мракът ме теглеха надолу. Оглушах и се омаях.

Елица я нямаше.

Водата падаше, бърза и силна, и изчезваше.

Можех само леко да отпусна ръка.

Там някъде долу беше Темната дупка с псетата и труповете на дядо Галушко и Шерко. Там някъде беше пещерата Челевещница с живо зазиданите и задушените. Нямаше да бъда сам в долната земя.

Дланта ми се плъзна по мократа скала. Пред мене зееше черният кладенец. Мрак. И в мрака тътен на падащи води.

Гърдите ми опираха студения камък. Ала усетих до гърдите ми да се притиска и мърда нещо топло. И живо.

Елица я нямаше, ала тя ми остави детето си.

С мъка се изправих, като внимавах да не се подхлъзна, и обърнах гръб на Дяволския пад. А скалата под краката ми трепереше и главата ми още се маеше от рева на бездната.

Застанах на мъхната скала, надвесена над бързите струи, които светеха в тесния жлеб. И видях да плуват към мене дървените лъжици. Когато първата дойде под мене, сграбих я и я дръпнах от водата. А другите лъжици, с другите имена, след миг изчезнаха в черната бездна, от която нищо не се връщаше.

На първата лъжица пишеше: „Манол.“

Баба Сребра стопли вода в голям черен котел и сложи в него ранен босилек и масло от кандилото. После потопи три пъти детето в котела и казваше:

— Боже и света Богородице. Това дете поганче се роди, християнче да стане. Грудка се роди, планина да стане. Камен да хване, на сребро да стане. На младост да играе, на старост да трае.

И като потапяше детето третия път, разплака се и викна през сълзи:

— Манол те кръщавам.

Избърса го с бяла вълнена дреха, прекръсти го по челото, по гърдите, по ръчичките и по крачетата и го пови в пелени. И ми го подаде.

— Поганче ми даде, християнче ти го връщам.

А наоколо стояха най-старите хора на Момчилово — мъжете със свалени калпаци, жените с насълзени очи. И всички казаха в един глас:

— Амин!

И детето заплака.

Баба Сребра протегна огромната си набръчкана ръка и докосна челцето на детето. И добави тихо, макар тия думи да ги нямаше в наричанията на бабитекръщелници:

— Българин се роди, българин да умреш.

В Момчилово дойде Маноловият поп, оня, който спаси живота ми в разделния ден. Да беше пристъпил наляво — и тоя летопис нямаше да е написан.

Едно дете ме повика от гората и ми каза, че ме дири непознат човек. А човекът не влязъл в Петгласец, ами стоял пред пещерата. Пролет беше, стопляше се и потта ми замръзна, когато минах през пещерата, та влязох в страшното ждрело на Струилица.

Там ме чакаше попът. И както ме прониза и смрази внезапният студ на пропастта, тъй ме смрази лицето на попа. Все едно че ме посрещна смъртта. Ако не светеха същите очи на лицето му, нямаше да го позная. Ако не бяха тия очи, лицето му щеше да е чист череп.

— Болен ли си? — попитах аз.

И видях, че в краката му лежат черен котел и пъстра торба. Той махна с ръка и рече с глух глас:

— Нали ти си Венецианеца, мъжът на Елица?

Само кимнах с глава, защото мъртвешкото му лице и Елициното име ме натъжиха. И треперех от студ.

— Трябва да ми помогнеш — рече глухо попът.

Вече не беше поп, а в овчарски дрехи и на главата с чалма.

— Влез в Петгласец — рекох аз и се наведох да му помогна да пренесе товара си.

Той сложи крак върху котела, после го дръпна уплашено и коленичи пред него.

— В Петгласец няма да вляза — тихо рече той, сложил ръце върху черния котел.

— Тогава защо ме викаш? — рекох аз.

— Тръгнах сам на път, ала сили не ми достигнаха да пренеса товара си.

И като ме гледаше със сияйните си очи тъй, че ми стана по-студено, рече ми:

— В тоя котел са златните и сребърните съдини от манастира „Свети Илия“. А в тая торба има стари летописи.

Загледах го и аз и го попитах:

— Защо идеш при мене? Защо мене избра? Той ми отговори:

— Елица те избра.

Ала виждах, че не казва всичко. И пак го попитах:

— Защо мене? Той ми каза:

— Защото и ти като мене продаде своя бог.

Отидох в Петгласец, взех си дреха и хляб и се върнах при попа. Той все още коленичеше пред котела и държеше ръцете си положени върху него. И отново помислих, че тоя човек скоро ще умре. Подадох му дрехата си и му рекох:

— Отче, не ти ли е студено?

Той ме погледна и се засмя, та изведнъж се подмлади. И ми рече:

— Благодаря ти, че ми рече „отче“. В гроба е по-студено. Аз нарамих котела, той — торбата и тръгнахме. А котелът тежеше, та ми скъса рамото. Чудех се как попът го е домъкнал до Петгласец.

Пътят беше лесен за запомняне. Тръгнахме нагоре по дерето на някаква река, която се вливаше в Струилица. Вървяхме по него, докато излязохме на едни ливади, втори такива не съм срещал по Родопа. Толкова обширни и хубави бяха, че човек не можеше да ги обходи, та му се искаше да има криле. Ограждаше ги чернозелен венец от гористи върхове. Горите не почваха от ливадите, а се вдигаха зад невидими дълбоки пропасти, в които течаха реки. Тия пропасти, които не се виждаха, но се усещаха, това отделяне на околните планини от поляните правеше поляните още по-широки. Никъде другаде в Родопите не съм видял толкова високо в планината да има езера. А тук светеха сини езера, обрасли в тръстика. И те правеха поляните по-широки.

Тръгнахме през ливадите и вървяхме, вървяхме, а те нямаха край. Стъмняваше се. Най-после опряхме до гората в дъното на безкрайното пасище. Стана студено. Слънцето зачерви последните петна сняг по околните планини. Още нямаше стада, наоколо беше пусто, широко и хладно.

Попът ми каза:

— Да влезем в гората.

Аз погледнах гората и поклатих глава:

— Не се е родил човекът, който да мине през тая гора. Попът ми рече:

— Човек минава навсякъде. Някъде по-леко, някъде по-трудно. Ала минава.

Не знам дали другаде по света има такава гора. Казват й Шейтаница, което ще рече Дяволската. Земята под тази гора тече като кал или като тесто и се гъне, ала не може да свали от гърба си вековните борове. Дърветата се наклоняват, хвърлят се едно срещу друго, чупят стъблата и клоните си. Борят се едно друго за място, а се прегръщат. Там, където земята е спряла, наклонените дървета почват да растат нагоре, та се извиват към небето като гигантски змии, готови да нападнат. Обвиват ги други тънки змии, жилави и дълги стъбла на непознати растения, нито треви, нито дървета, прилични на лиани, на лози, на повет и на бръшлян.

Попът диреше нещо. Коленичи и тръгна по корем под сплетените дървета. Повлякох се и аз след него, като търкалях котела пред себе си. Какво не бих дал да спра дрънкането на златото в него — страх ме беше да нарушавам тишината и покоя на невижданата гора.

Провлачвахме се през застояли, черни мочурища. Чувах около нас земята да мляска, все едно че беше огромен звяр с меки устни. И макар да беше нощ, усещах, че все пак държим някаква пътека. Кой беше ходил преди нас? Зверове или хора?

Попът спря и ми рече:

— Тук ще спим.

Трябваше да каже — тук ще спрем. Ни той, ни аз не спахме. Огън не запалихме, защото нямаше сухи съчки, а и не посмяхме. Цяла нощ си говорихме и аз съжалявах, че човек с такъв ум и такова сърце трябва скоро да умре.

Тая нощ сред гората Шейтаница поп Алигорко ме научи да викам всеки ден хората, които съм обичал и обичам, да моля бог за тях и да се съветвам с тях. И живите, и умрелите. Оттогава никога вече не оставам сам.

На утрото станахме и тръгнахме прави. Вървяхме из огромен лес, всяко дърво с дънер като камбанария и с връх до небето и всяко дърво далече от другите, та да се вижда силата и хубостта му. Слабите бяха измрели, свалени долу, и бяха вече изгнили. Останали бяха само силните, които спрели с корените си дори пътя на земята. Ние ходехме между тях като загубените деца в някоя стара приказка.

Изведнъж в гората пред нас излезе езеро.

Поп Алигорко шепотом каза:

— Самодивското око.

Погледнах нагоре и проследих огромните дървета, докато тилът опря в гърба ми. Те се бяха разстъпили и сторили кръг, а езерото стоеше между тях като дъното на кладенец.

Странно и страшно езеро е това. Наоколо всичко живее, умира и гние. Огромни стъбла на паднали дървета, зелени от плесени, мъхове и треви слизат в ледените води и се стопяват. Дебел и сочен мъх покрива скалите наоколо, та не се вижда гол камък и не се чува стъпка. Брадати, влажни лишеи висят от клоните на дърветата. Тръстики и незнайни зелени треви растат в средата на ледените и неподвижни води.

Видях някаква черна сянка бавно да се плъзга над невидимото дъно. Хванах попа за ръката.

Той каза:

— Пъстърва е.

— Ако е пъстърва — рекох аз, — трябва да е царицата на пъстървите.

— Така е — рече попът, — тук всяко нещо е цар или царица.

Изпод краката ми излезе саламандър — черен, с жълти петна — и потъна безшумно във водата. От водата полека излезе огромна водна змия с две жълти петна на главата и безшумно се плъзна между скалите.

Дърветата слизаха във водата, мъхът растеше дори по камъните на дъното. Водата капеше от скалите на брега, вода се просмукваше по надвисналия мъх. Дърветата, тревите, камъните — всичко беше просмукано от влага. Планината и водата се смесваха и проникваха една в друга.

Изведнъж се досетих защо всичко наоколо ме караше да затаЯвам дъх, да мълча и да треперя. Езерото изглеждаше като излязло от някаква приказка.

Наоколо нямаше дървета, камъни, риби и змии, а омагьосани живи същества, превърнати в дървета, камъни и риби. Те живееха, дишаха, те пълнеха въздуха със стаения си дъх, но не можеха да говорят. А може би вечер пъстървата се превръщаше в русалка, змията — в змей-горянин, дърветата — във великани и камъните — в зверове?

— Отче — рекох аз, — да си вървим.

— Прекръсти се — рече той — и вземи котела.

Не разбрах дали ме караше да се прекръстя заради езерото, или заради светите съдини в котела.

А той ме заведе на стотина крачки встрани. Там имаше друго езеро — не, само кладенец сред скалите. Зелена ципа покриваше водите, зелена не като трева или жабуняк, а с друга, бяла, фосфорна зеленина. Нощем езерото цялото светеше. Тук дърветата бяха толкова близо, че до дъното на кладенеца не слизаше слънце, а владееше вечен мрак, хлад и влага.

Попът се наведе, взе отчупен клон и го хвърли в езерото. Пелената се отвори, черна вода клокна за миг, после погълна клона и се затвори. Той не изплува, толкова беше пропит от вода.

— Издълбай на тия две ели кръстове — рече попът. — Трябва знак.

Издълбах. И както бях с нож в ръката, обърнах се. Видях попа зад гърба ми, безшумно дошъл по мъха до стръмния бряг. Гледаше водата и очите му светеха.

Ако ме бутнеше вътре, зелената ципа щеше да се затвори над мене. Никой никога не би намерил трупа ми.

Обля ме горещ срам. И разбрах, че попът сам искаше да скочи в езерото. Хванах го за ръката и той се стресна.

— Отче — рекох му аз, — да се връщаме. Самичък никога не бих намерил пътя назад.

И той пак стана пастир, който имаше да води, макар и само една душа.

Бавно спуснахме котела в зеленото езеро. Фосфорната пелена го покри. А летописите скрихме в една пещера, която е в скалите над езерото, тъй високо над гората, че я огрява слънце.

Попът каза:

— Влез ти. Аз не влизам в пещери.

Когато излязохме от Дяволската гора и стъпихме на поляните, аз се обърнах към омагьосаното царство.

Дали някой някога щеше да извади златото от езерото и летописите от пещерата? И ако ги извадеше, какво щеше да намери в котела и торбата? Тук нямаше дървета, скали, пъстърви и змии, а великани, зверове, самодиви и змейове.

Църковните чаши и кандилници в котела щяха да станат на златни корони, мечове и щитове.

А летописите от пещерата ще се превърнат в легенда.

Валяха незапомнени дъждове. А земята под Старата ела, където положихме Елица, все още беше суха.

Баба Сребра гледаше небето и думаше:

— Преди сто години, когато съм се раждала, пак валели такива дъждове.

Тая година тя стана стогодишна.

Гласът на водите все се вдигаше нагоре, докато заприлича на воя на буря. Планината пиеше вода, горите пиеха вода, ала не смогваха да я изпият. И реките се надигнаха от леглата си. В Петгласец вече не можеше ни да се влезе, ни да се излезе — Струилица изпълни тясното ждрело и пътеката остана под водата. Пещерата още беше суха, ала страшно беше да се мине през нея и да се покаже човек в ждрелото. Водата се биеше между отвесните, високи до възбог скали, виеше като бясна и търкаляше огромни камъни по дъното.

Хората от Елинденя не изтраяха и пратиха трима смели мъже да минат през горите и да видят какво става с долината им. На петия ден пратениците се върнаха и мъжът, който беше от Подвис, падна по очи пред събраното множество и завика: — Водата завлече Подвис!

Нямало я заветната гора да спре пороите. Мътната вълна се Спуснала от скалите над Челевещница. прелетяла пожарището и връхлетяла върху Подвис.

От Маноловия дом, където гой мислеше да въведе Елица и да отгледа децата си, не остана и помен.

Подвисчани плачеха, макар къщите им и преди да бяха само голи зидове. Разбрах, че до тоя миг са се надявали все някога да се върнат в Подвис. Сега пороят изтръгна и последните им корени.

Когато водите спаднаха, отидох да видя какво е станало със Самодивското езеро и пещерата в скалите.

Сам минах гората Шейтаница, сам отидох до езерото. И се гордея с това повече, отколкото с всичките си бойни подвизи.

Езерото си стоеше, все едно че не е валяло. Потопих ръка в ледената вода на зеленото око и като треперех до корените на косите си, напипах котела. Не го извадих.

Намерих и пещерата с летописите. Ала тук не се сдържах и бръкнах в шарената торба. Седнах пред пещерата и зачетох. Чудна и страшна затече пред мене историята на Родопа. А накрая прочетох и летописите на поп Алигорко. Спрях, когато вече не можех да различавам писмената. Вечер беше. Не можех да изляза през Дяволската гора, затова прекарах нощта в пещерата. Много чух и много видях през тая нощ, а още повече мислих.

Трябваше и аз да опиша разорението на Елинденя. Попът я беше видял само от една страна — откъм българите, — аз я знаех и от друга — откъм турците. Само тъй историята щеше да е пълна. Не ми се връщаше през страшните дни в конака, ала трябваше. Дълги години носих решението си, преди да седна да пиша. Сега вече няма за кога да отлагам. Тъй се родиха тия записки, които сега са пред тебе, и те са втората половина от черупката на ореха. Дано, като го счупиш, да е останало нещо от ядката му, която ние с поп Алигорко се помъчихме да спасим от червеи и тлен.

Кандия падна.

Преживях го като тежък удар. После разбрах, че целият Запад потреперал от страшната вест.

Завърши втората велика обсада на крепост в историята на хората след обсадата на Троя. И Кандия като Троя стоеше край морето. И при обсадата на Кандия като при обсадата на Троя и на обсадени, и на обсадители идваше помощ от целия свят. Дори мюсюлманските пиратски държави в Северна Африка даваха кораби и хора на Кюпрюли, дори християните пирати забравяха, че са тръгнали на грабеж, и умираха за гола слава в защита на кръста. Първата разлика между Троя и Кандия е тая, че може би никога не е имало обсада на Троя, а все още са живи хиляди хора, които носят куршуми, получени при Кандия. Втората разлика е, че Троя имала късмет да я възпее Омир, а Кандия не е възпята от никого. А самият аз познавах хора, защитници на Кандия, които биха могли да застанат до Ахил и Хектор и да не изглеждат по-ниски с една глава от тях.

И тъй, Кандия падна. Големият кръст, забит в окървавения насип, кръстът, към който умиращите християни обръщаха последен поглед, а турците, щом го погледнеха, и побесняваха, тоя кръст бе повален. Султана загуби 108000 души и най-храбрите си паши. Венеция загуби милиони дукати, най-добрите си кораби, най-доблестните си войници. Това беше последната голяма победа на турците и последното поражение на Венеция, защото след това тя не можа да се съвземе.

Мисля и казвам, че Кандия можеше да не падне. След двадесет и пет години пред Виена светът видя, че Турция вече не е същата. Проклинам глупците и предателите, които проляха кръвта на 25000 души избити християни в ненужна жертва.

Нашите храбри французи, дошли за слава, а не за работа, избягали едни от първите. След изчезването на херцог де Бофор и смъртта на 600 рицари и 1000 оръженосци херцог де Ноаий повел нашите към корабите. Страшни ридания и писъци ги следвали до самия бряг. Каква полза от това, че четиринадесетият Людовик наказал херцога?

В Кандия останали 300 французи и 3000 италианци. Кюпрюли имал навярно 40000 души.

Морозини събрал военачалниците и казал: „Кандия е купчина камъни и ние защищаваме само един насип от земя, примесена с кръв и трупове.“ Със сълзи на очи военачалниците решили да бранят Кандия.

Веднага след събирането папският капитан Росшльози се оттеглил със своите хора.

На Морозини не оставало нищо друго, освен да предаде Кандия. През цялото време на преговорите Кюпрюли всеки ден изпращал на Морозини плодове и разхладителни напитки. А на пратеника, който му дал осемдесет и трите ключа на крепостта, Кюпрюли подарил кесия злато.

Морозини преминал с последните защитници на крепостта през лагера на турците, изпратен с дълбока почит и възхищение. Кюпрюли влязъл в Кандия, посрещнат от един грък, един евреин и един циганин. В крепостта нямало друга жива душа.

Майката на Кюпрюли, която прекарала с него обсадата, приветствувала сина си пред цялата войска. Когато Кюпрюли се върнал в Турция, султан Мохамед Четвърти му дал собствената си сабя и казал:

— Благославям хляба и солта, която той и баща му са изяли за сметка на падишаха. Те двамата са украшение на исляма и стълбове на закона.

След като вестта за падането на Кандия стигна до турското село, на което хората все си думаха Просойна, турците станаха нетърпими. Може би вестта само съвпада с развилняването им, а те тъй и тъй щяха да тръгнат да грабят, ала хората помислиха, че падането на Кандия ги доподлуди. Доведеният от Караимама Хасан ходжа и дошъл отпосле башибозук не седна да копае българските ниви и да храни българските овци, ами го удари на грабеж. И наистина по-лесно е да заколиш човека и да му вземеш имота, отколкото кол по кол и камък по камък да събираш имот. И по-лесно е да събориш на земята чуждата жена и да й направиш дете, отколкото ден по ден да храниш и гледаш това дете, докато стане човек.

Планината около Елинденя пропищя от турското село. Нивите и ливадите наоколо запустяха, но затова пък нови пътеки тръгнаха през пущинаците и нови гробове никнеха отстрани на пътищата. Просойна стана свърталище на разбойници.

Какво можеха да сторят българите? По планината бродеха български чети, ала не бяха слънце да огреят навсякъде. А да запалят гнездото на осите не можеха, защото в средата на селото се вдигаше прокълнатият конаккрепост.

Седях настрани от хорските работи, отделен от скръбта си, докато един ден прогледнах и се досетих как да пропъдим турците.

И четата на Петгласец поби червен байрак на върха Първенец. Цяла неделя един след друг идеха войводите с четите си или пращаха пратеници да питат за байрака. И като чуваха за какво ги събираме, оставаха под Първенец. Дойдоха Мирчо воевода и Дойчин воевода от Райково, Дойчин воевода от Езерово, Димо воевода от Устово, Стоян воевода от Очиново, Вълкан воевода от Пещера, Велко воевода от Левочево, Витан воевода от Кутлово, Чило воевода от Петково и Дельо воевода от Беловидово. Нашите хора от Момчилово ги водеше старият Гордъо воевода. Събрахме се повече от двеста души мъже, всеки с нож и пушка.

Така се случи, че мене избраха да водя едната половина от хайдутите. Стана това не защото го заслужавах, а защото аз единствен знаех тайния ход за конака.

И,един петък, когато турците се събраха на голямата петъчна молитва в новата джамия на Просойна — тя беше досами развалините на черквата, — четите се спуснаха мълком през горите на Елинденя. Докато аз влизах с моите хора в тайния проход и се молех дъждовете да не са го продънили, другите хайдути начело с Гордьо воевода легнаха на пусия в края на Просойна.

Минахме през тайния проход и аз блъснах дървената врата към стаята на Гюлфие. Нямаше милост в сърцето ми — само гняв, защото си спомних как бягах с Елица и Момчиловата глава през мрака и тътена.

Гюлфие беше в стаята. Запуших устата й. Тя ме ухапа и ме гледаше с бесни очи, пълни с омраза. Аз бях на лявата страна, тя — на дясната. Не зная какво е мислила да прави след смъртта на Караибрахим. но очите й святкаха. Може би е искала да омотае Караимама Хасан ходжа.

Когато стаята се препълни с въоръжени мъже, един излезе на чардака и гръмна с пищов във въздуха. Това беше знак за хората от засадата да обградят джамията.

И огново конакът затътна и затрепера от тропот на крака и хорски викове и от тавана взе да пада прах — както в оня ден, в който Мирчо уби Караибрахим и турците го разкъсаха. Блъснах Гюлфие и скочих на чардака.

Изловихме всички турци, и тия в конака, и другите в джамията. Стотина турци бяха изклани в суматохата, ала останалите стояха вързани на площада, до черния от хорска кръв дръвник. Дъждовете не бяха го измили.

Жените и децата на башибозука натикахме в един от вътрешните дворове на конака. Вдигна се плач и олелия, ала в сърцето ми нямаше милост. Това беше същият двор, където преди страдаха и умираха българите.

Минах край навързаните турци и най-напред видях Караимам Хасан ходжа. Той гледаше мрачно, ала от беса му нямаше ни следа. Останали бяха и неколцина от спахиите на Караибрахим. И други турци бях виждал — палачи, крадци, пладнешки обирджии.

На площада пред турците се наредиха воеводите на четите. А по средата седеше на бял камък баба Сребра, която двамина момци бяха донесли на върха на планината, да гледа пристъпа срещу Просойна. Воеводите стояха прави и гледаха на кръв, защото в сблъскването бе убит единият Дойчин, тоя от Райково.

Грееше слънце, както в оня разделен ден, когато турците изклаха върху черния дръвник стоте братя на Манол.

Двамина хайдути доведоха Севда и поп Алигорко, сега Али. Попът ме видя и се усмихна със светлите си очи. Все тъй мъртвешки мършав беше, ала главата му беше изправена.

Севда държеше дете на ръце, момиченце. Все още беше хубава, ала очите й тъмнееха безжизнени, а гласът й звучеше глухо. Като я гледах, спомних си за оная девойка, жив мъртвец, която срещнах по стълбите след нощта на Маноловата сватба. Спомних си и за девойката, която се обеси в стаята ми.

И се дръпнах по-настрана от страшните съдии, приготвили се да съдят първата жена, която по своя воля даде вярата си, и първия човек, който слезе от планината, та се предаде на Караибрахим.

Вдигнах поглед нагоре и видях под Превала вместо каменни кръстове нови каменни къщи. Това беше селото на българите мюсюлмани. Поляната чернееше от народ, ала никой от хайдутите не се качи горе и никой от новите мюсюлмани не слезе долу. Доведоха само предишния поп. Баба Сребра каза:

— Кажете, воеводи, какво да сторим на тая жена, която първа продаде вярата си? И хлопаше с чехли и звънеше с гривни, когато другите плачеха?

Воеводите мълчаха. Тогава аз се обадих отстрани:

— Това дете на гърдите й може да е на Горан. Мислех за малкия Манол.

Баба Сребра каза:

— Кажи, Севдо, чие е детето, на Горан или на Караибрахим? Севда глухо рече:

— Не зная.

И наведе хубавата си глава над главицата на детето. Баба Сребра каза:

— Ако това дете е на Горан, ние трябва цял живот да го носим на ръце. Ако е дъщеря на Караибрахим, трябва да го убием — него и майка му.

Аз казах:

— Горан и Караибрахим бяха братя. Бабата ме погледна накриво и рече на Севда:

— Кажи, че детето е Горанова дъщеря, и ще имаш хляб през всичките дни на живота си, а дъщеря ти ще вземе най-достойния мъж на планината.

Севда все тъй глухо повтори:

— Не зная.

Воеводите мълчаха.

Полека и тихо проговори баба Сребра:

— Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си.

Дядо Гордьо каза:

— Да чакаме детето да порасне. Баба Сребра рече на Севда:

— Дръпни се и чакай. После каза на попа:

— Ела ти, който ме посрещна и благослови земята на Момчилово. Защо слезе от планината и доведе хората при Караибрахим? Защо предаде своята вяра?

Попа запита:

— На какъв език ти говоря, та ме разбираш? Бабата отвърна:

— На български.

— Ето, затова го направих. Защото знаех, че с кръста или без кръста все ще говорим на един език.

Бабата мълчеше. Обадих се аз:

— Майко, ти каза, че човек се познава по делата си. Недей съди тогава тоя човек по думите му. А по делата му разбери дали е сторил добро, или зло. Ти основа едно село, той основа друго. От тях съди за него. А селото е като дете.

Бабата се обърна към мене:

— Защо стоиш настрани, мъдрецо? Или влез при турците, или ела при българите.

Мислех си, че иска да ми запуши устата. Мислех си още: „Когато ме срещна за пръв път, ти ме прокълна, че съм продал вярата си. Разсъди сега тоя човек, мъдра бабо.“

Злорадствувах, ала не за дълго. Видях, че воеводите мълком разделят плещите си, да ми сторят място. Пристъпих с разтуптяно сърце и свито гърло и усетих как раменете ми опират в раменете на прославените воеводи, покрити с белези от рани, пропити с мириса на кръв и барут.

Сега гледах попа не отстрани, а в лицето. И той отново незабележимо ми се усмихна, само със зениците си. Чух бабата да казва:

— Нека тоя човек, за когото не знаем дали е сторил добро, или зло, да стане баща на това дете. за което не знаем дали е дъщеря на доброто, или на злото. Нека тия, които останат живи, да видят по делата на детето дали то е добро, или лошо. И нека планината гледа новото село и делата на спасените или погубените от тоя човек, за да разбере дали е сторил добро, или лошо. Ако не днес, то утре или след хиляда години ще се разбере дали е било по-добре хората да измрат, или е било по-добре, че са останали живи.

И добави:

— Воеводи, съгласни ли сте?

И обходи всички с поглед, а за да види мене, извърна нагоре глава, защото стоях зад гърба й. Видях в очите й детска гордост, че тъй мъдро отсъди. Видях също, че не ми се гневи, а ми се присмива.

Воеводите отговориха:

— Съгласни сме.

И попът, и Севда се отдръпнаха настрана.

Сега тълпата от навързани турци остана лице с лице с нас — бабата и воеводите. И полека-лека наведоха глави, докато не остана дори чифт очи срещу нас, ами само чалми и бръснати темета.

И над стихналия площад се разнесе гласът на баба Сребра:

— Злото трябва да дойде на света, ала тежко томува, чрез когото идва.

Турците не разбраха нито дума. Пристъпих напред и отново се превърнах на човек, който превежда думи от един език на друг и не влага нищо свое. Ала нямаше много за превеждане.

Баба Сребра каза:

— Те спаха сред стени, които не са зидали. Жънаха ниви, които не са орали. Яздеха коне, които не са хранили. Убиваха и палеха. Каква трябва да е участта им?

Воеводите викнаха:

— Да се избият.

Баба Сребра каза:

— А жените и децата да се пуснат, защото са дошли тук, водени от мъжете си.

Забравих, че съм преводач, и реших да се обадя, защото между турците имаше и невинни, увлечени от общия порой. Казах на баба Сребра:

— Майко, между тия мъже има и такива, които не дойдоха по своя воля, ами ги доведоха Караибрахим, Караимама и други главатари. Щом пускаш жените и децата, защо да не пуснеш и тях?

Бабата гневно викна:

— Мълчи! Все едно че чувам дядо Галушко Белия, бог да го прости. Вие бихте снели греха и от сина, който убива баща си. Що знам, знам го.

И воеводите не ме слушаха, а дядо Гордьо каза:

— Как да ги избием? Да ги изколим ли, да ги избесим ли, или да им отредим друга смърт?

Едни казваха:

— Да ги изколим, както те клаха. Други казваха:

— Сто смърти за тия, всекиму отделна, както те убиваха с разни смърти мъчениците първенци.

Ала Мирчо воевода, другият воевода от Райково, каза:

— Да ги избесим на платана, на който са увиснали толкова християнски души.

И го послушаха, защото той беше загубил побратима си, Дойчин воевода.

Тогава трябваше пак да се обадя и тоя път не за да сторя добро. Тъй трябваше да бъде.

— Воеводи — рекох аз и посочих Караимам Хасан ходжа. — Тоя човек трябва да се побие на кол.

И разправих за клетвата на старицата с единадесетте синове. И попът се обади:

— Тъй беше.

И клетвата се сбъдна. Той пищеше и плачеше за вода,а когато му даваха да пие, водата се стичаше по кола.

Останалите турци избесихме на платана. Ала толкова много примки виснаха по клоните му и обесените така го тресяха с гърчовете си, че вековното дърво не издържа и шестте му клона се пречупиха наведнъж, с трясък. И дънерът му се разцепи на три, до корените, а сред клоните мърдаха полуживи турци.

В разделения дънер пламна най-напред огънят, който изпепели конака, сякаш върху него беше паднал гръм небесен. И от конака останаха само четири черни стени. Изгоряха чардаците, вратите и долапите с резба като везмо по дърво, гредите на таваните и избите. Покривът падна в пламъците и плочите затиснаха това, което огънят беше пощадил.

Преди това изведохме конете от оборите. Аз взех арабския жребец на Караибрахим, защото никой не искаше такъв кон за планината, а огромния кон, подаръка на Сюлейман ага, върнах на Гюлфие. Тя ме заплю, но взе коня.

Видях я да изкачва пътеката към Превала, дебела жена на дебел кон. Не плачеше и аз не я жалех. Струваше ми се вечна, все щеше да намери къде да пусне корени. След Гюлфие се изнизаха и останалите жени с цели сюрии деца, боси и гладни, както бяха дошли.

Когато олелията и плачовете затихнаха зад Превала, воеводите пратиха хора да кажат на българите мюсюлмани от новото село, че тия, които са били от Просойна, могат да слязат и да вземат своето от старите си къщи. Хората, слязоха, взеха това-онова и се качиха в новото си село. Хайдутите изнесоха от къщите това, което щеше да им свърши работа.

Тогава викна един мъж от Петгласец, чиято стара къща стоеше в Просойна:

— Искам със своите ръце да запаля своята къща.

И Просойна пламна. Третото, последното оцеляло село на Елинденя изчезна в пламъците.

Тъкмо на върха на Превала, на същото място, от което преди година за пръв път видях Елинденя, обърнах коня си и я погледнах отново.

Само една година измина, а се случиха толкова работи. Нямаше го Манол, нямаше го Момчил. Нямаше я Елица.

И се роди новият Манол.

Нямаше я Елинденя.

Отново планината и горите тънеха в пълен покой. Отново дъх не раздвижваше тънките върхове на елите, очертани на вечерното небе.

Долу, в долината, Просойна димеше. И димът не се вдигаше, а бавно се стелеше и обвиваше селото. То сякаш тънеше в гъста мъгла, зидовете на къщите приличаха на мухи, омотани в паяжина, отдавна мъртви и изсмукани. В дъното чернееше пометеното от пороя пожарище на Подвис. А над тъмните склонове на долината висяха облаци — сивосини, мастило с мляко, съвсем неподвижни, като истински планини. И тая нова планина над черносините гористи планини продължаваше и извишаваше Родопа до небесата и правеше призрачното мъртво село в дъното на долината още по-малко и още по-мъртво.

Тук свършва повестта за разорението на долината Елинденя.

Елинденя я нямаше.

А Човешки крак нямаше да слезе по калдъръмения друм, бурени и коприва щяха да го покрият. Пътеките щяха да я заобиколят. Дори ловците нямаше да гонят зверовете, които щяха да се крият в развалините й.

Долината Елинденя загина. Но под Превала пушеха комините на ново село и то дори още нямаше свое име. Пътят водеше в друго село, в Момчилово, сред долината Петгласец. Елинденя роди две села и макар в едното да пееше мюезин, а в другото да биеше камбана, те бяха деца от една майка.

Обърнах се и никога вече не видях Елинденя.