Времената се менят

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Ще се позабавляваме. — Съни навлезе в тесния паркинг под ярката табела с надпис „Клуб Рандеву“

Джейкъб с опасение погледна примигващите цветни светлини и тя го потупа по ръката.

— Имай ми доверие, приятел. И двамата имаме нужда от малко разтоварване.

— Щом казваш.

— Казвам го. Освен това искам да проверя как си с танците. Ако не се справиш, веднага те зарязвам, за да не си губя после времето. — Засмя се, когато той я дръпна за ухото. — Освен това си ми длъжник.

— Откъде накъде?

Съни смъкна огледалцето за обратно виждане и критично се огледа. Извади от чантичката си ярко червило и започна да го нанася върху устните си.

— Ако не се бях сетила да измисля подходящо извинение, сега щеше да вечеряш с родителите ми.

— Защо не? Аз много ги харесвам.

Трогната, тя се наведе и го млясна по бузата. Червилото остави кървава следа. Съни наплюнчи пръст и енергично започна да го трие.

— Да му се не види, направи ме на клоун.

— Чакай малко — помоли го, когато Джейкъб се дръпна назад. — Почти свърших. — Доволна от резултата, прибра червилото в чантата си. — Разбрах, че хареса родителите ми. Аз също си ги харесвам. Ала в дома на Уил и Каро никога няма да хапнеш нещо свястно. — Наведе се и понижи глас. — Майка ми сама готви.

Джейкъб се предаде и я погали по бузата.

— В този щат това да не е престъпление?

— Не, но тя готви неща от сорта на „фондю“.

— Ох. — След като се опита да си представи какво може да означава това, той установи, че определено предпочита пикантната мексиканска кухня, която бяха опитали преди малко. — Изглежда наистина съм ти задължен.

— И то до гроб — скромно се съгласи Съни. Отвори вратата и едва се промъкна през тясното пространство, което ги отделяше от съседната кола. Цветните светлини танцуваха по тялото й и тя изглеждаше още по-вълнуваща и екзотична. — След две седмици, прекарани в лоното на природата, мисля, че и двамата имаме право да се насладим на малко музика на живо — колкото по-силна, толкова по-добре, — на стълпотворение от хора, на въздух, хубавичко отровен от цигарен дим.

— Да, бе, истински рай. — Той също едва се измъкна от другата врата. — Съни, притеснява ме това, че ти непрекъснато разменяш от парите си.

Тя въпросително вдигна вежди, донякъде учудена, донякъде развеселена от израза, който бе използвал.

— Пари се разменят, когато си в чужбина. В момента аз просто харча.

— Както и да го наричаш, ала аз нямам свои средства и не мога да участвам в разходите.

Колко жалко, помисли си Съни, че толкова интелигентен и отдаден на науката човек получава ниска заплата.

— Не се притеснявай. — Тя самата бе започнала да си брои стотинките едва откакто се бе отделила от родителите си. Дотогава не й се бе налагало да се ограничава. — Когато дойда във Филаделфия, ти ще поемеш всичко.

— По-късно ще говорим за това. — Тъй като държеше да отклони разговора в друга посока, веднага намери подходящата тема. — Исках да попитам, как се казва това, с което си облечена?

— Това? — Погледна тясната къса червена рокля от кожа, която си беше сложила под зимното палто. — Секси тоалет — отвърна и навлажни устните си. — А ти как би го нарекъл?

— Предлагам и за това да си поговорим по-късно.

Съни го хвана подръка и двамата стъпиха на изронения тротоар. Тясното парче кожа се оказа лоша защита от пронизващия вятър, но й беше приятно да си облече нещо различно от джинсите. Дори само заради погледа на Джейкъб, който често се спираше на откритите й крака.

Забравиха за студа, когато отвориха вратата и отвътре ги блъсна вълна от силна музика и сгорещени тела.

— Ах, тази цивилизация…

Той видя затъмнено помещение, което от време на време се осветяваше от проблясъци на цветни светлини. Музиката, както тя бе обещала, беше много силна — пулсиращи звуци на бас китари и пронизващи извивки на саксофон. Усещаше се миризма на цигари, алкохол, пот и парфюм. И над целия този шум се извисяваха весели гласове и смях.

Докато Джейкъб се оглеждаше, Съни предаде връхните дрехи на гардероба и прибра номерчето в чантата си.

Тя отново се оказа права. Той наистина имаше нужда да види и изпита атмосферата на дискотеката. Не само като стимулатор след продължителната изолация и заради анонимната тълпа, но и за да придобие лично впечатление от начините на общуване през двадесети век.

Оказа се, че точно тук нямаше голяма разлика в сравнение с неговото време. Когато решат да се забавляват, хората винаги се събират заедно. И имат нужда от музика, смях, храна и алкохол. Смяната на епохите не оказваше голямо влияние на тези толкова простички и естествени потребности.

— Хайде, ела. — Съни го задърпа към дъното на помещението, където на две нива бяха наредени масички. Барът се намираше на долното ниво. Ала зад плота стоеше не синтетичен робот, а мъж от плът и кръв, който приготвяше напитките и раздаваше някакви купички с храна, която се яде с пръсти. Посетителите се тълпяха отпред, тясно притиснати един до друг.

На второто ниво имаше полукръгла сцена, на която свиреха музикантите. Джейкъб преброи осем души в неописуемо облекло, които държаха инструменти и яростно изтръгваха от тях пронизителни звуци, които изригваха от високи кутии, поставени от двете страни на сцената.

Отпред на малка правоъгълна платформа десетки тела, крака, ръце и глави се тресяха като обезумели в ритъма на музиката. Той се загледа в дрехите и установи, че нямаше определен стандарт. Тесни панталони или шалвари, дълги и къси поли, ярки цветове и чисто черни дрехи. Жените носеха ниски обувки или като Съни бяха с тънки високи токчета отзад. Сигурно трябваше да означава, че искат да бъдат по-високи. Но постигаха и много приятен страничен ефект — краката им изглеждаха страхотно.

Постави висока оценка на непринудения стил и индивидуалния вкус на посетителите. Между неговата епоха и тази в историята на човечеството имаше период, когато на мода са били униформите. Много кратък, помисли си Джейкъб, ала трябва да е бил адски скучен.

Докато стоеше и наблюдаваше танцуващите, сервитьорки в къси полички пъргаво обслужваха гостите на заведението, като ловко балансираха таблите и записваха поръчките, без да спират.

Помисли си, че обслужването беше бавно и неефикасно, но интересно. Много по-лесно бе да натиснеш съответните бутони на таблото за сервиране и след секунди да си получиш поръчката от енергичен дроид. Ала така бе някак по-непринудено.

Без да пуска ръката му, тя го поведе нагоре по извитите стълби и се огледа за свободна маса.

— Забравих, че е събота вечер — извика му в ухото. — По това време тук винаги е истинска лудница.

— Защо?

— Нали всички ходят на среща в събота — засмя се Съни и го успокои. — Не се притеснявай, все ще намерим нещо. — Временно престана да се оглежда и се усмихна. — Как ти се струва дискотеката?

Той вдигна ръка и докосна трите топчета, които се полюляваха на нежните й уши.

— Харесва ми.

— „Мародерите“ са страхотни. Говоря за състава. — Махна с ръка към саксофонист, който изпълняваше сложна солова мелодия. — В момента са на върха.

— На втората платформа — поправи я Джейкъб.

— Не, имах предвид… Няма значение. — Някой я блъсна и тя веднага се възползва от удобната възможност да прегърне Джейкъб през врата. — Всъщност това ни е първата среща.

Без да обръща внимание на околните, той я целуна.

— И как се справям засега?

— Невероятно.

Джейкъб реши, че това означава „добре“ и отново я целуна. Доволната й въздишка предизвика у него верижна реакция.

— Можем да си стоим така цял живот — на свой ред извика право в ухото й. — Никой не ни забелязва.

— Обаче е адски горещо — въздъхна отново Съни. — Можем само да…

— Съни! — Някой я прихвана през кръста, завъртя я и звучно я целуна по устата. — Маце, ама ти си се върнала!

— Марко, ти ли си?

— По-точно това, което е останало от мен. Откакто те няма, направо се поболях. — Прегърна я приятелски през раменете. — Къде се губиш?

— В планината. — Усмихна се, доволна, че го вижда. Беше мършав, естествен и безобиден. Въпреки страстната целувка, още преди години двамата се бяха разбрали да не си развалят хубавото приятелство със секс. — Какво ново в големия свят?

— Притиска ме жестока конкуренция, скъпа. Нали знаеш, при нас действа законът на джунглата. — Погледът му се плъзна зад гърба й и чак тогава забеляза две пронизващи зелени очи, които се опитваха да го изгорят жив. — Ах… Кой е този?

— Джей Ти… — Съни постави ръка на рамото на Джейкъб. — Запознай се с Марко, старо приятелче от покера. Марко, никога недей да играеш с Джей Ти. Истински убиец е.

Марко и сам се бе досетил.

— Приятно ми е… — Обаче не се осмели да подаде ръка, защото държеше на целостта й.

— И на мен. — Джейкъб го изгледа преценяващо. Ако отново си позволеше да целуне Съни, лесно щеше да прекърши мършавия му врат.

— Джей Ти случайно се оказа брат на зет ми, мъжа на Либи.

— Колко е малък светът.

Джейкъб изобщо не трепна.

— Много по-малък, отколкото си представяш.

— Сигурно. — Ако носеше вратовръзка, Марко сигурно щеше да разхлаби възела. Но тъй като яката му вече бе разкопчана, не знаеше как да се освободи от чувството, че се задушава. — Слушайте, искате ли маса?

— Много.

— Няколко приятели сме се събрали там, отзад. Ако искате, елате при нас.

— Добре. — Съни погледна Джейкъб. — Искаш ли да се качим?

— Разбира се. — Дразнеше се от собственото си поведение. Ревността бе чисто емоционална, а не рационална реакция. Загледа се в дългите крака на Съни. Ала напълно оправдана. Мъжете може и да търпяха развитие в много отношения, но винаги щяха да си пазят територията.

Когато стигнаха до масата, на която седяха пет-шест души, оказа се, че повечето познаваха Съни. Тъй като не можа да чуе имената на хората, които се представиха, Джейкъб само кимна и седна на стола си.

— Аз черпя — обяви Марко, когато най-после привлече вниманието на сервитьорката. — От същото — каза й той. — Чаша шардоне за дамата и… — погледна въпросително към Джейкъб.

— Бира. Благодаря.

— Няма нищо. Днес продадох три коли.

— Браво. — Съни се приведе напред и извиси глас, за да надвика музиката. — Марко се занимава с препродажба на коли.

Джейкъб не можа точно да си го представи как става.

— Честито — каза, защото това му се стори най-безопасният коментар.

— Добре се справих. Само кажи, ако имаш нужда от нещо по-така. Тази седмица очакваме първокласна стока.

Джейкъб погледна чернокосото момиче, което седеше до него и притискаше лакътя си в неговия.

— Добре.

Доволен, че новото гадже на Съни вече не го гледа така, като че ли всеки момент се готви да му префасонира физиономията, Марко се отпусна и приближи стола си до масата.

— А ти каква кола караш, Джей Ти? — Всички на масата изръмжаха от досада. Марко го прие с добродушно свиване на раменете и налапа шепа фъстъци. — Стига бе. Такава ми е работата.

— Също като курсовете по шофиране за богати и скучаещи възрастни дамички.

— Какво искате? Това е само средство за изкарване на прехраната. Сред нас няма ракетни инженери.

— Освен Джей Ти — обади се Съни.

— Настина ли? — Тъмнокосото момиче се премести още по-близо.

Джейкъб забеляза, че имаше големи кафяви очи. Очи, в които дискретно проблясваше покана.

— В известен смисъл, да.

— О, обожавам интелигентните мъже.

Той пое от сервитьорката халбата с бира и улови погледа на Съни през масата. Веднага разпозна блясъка. Изглежда ревността беше заразна. Нищо не бе в състояние да му достави по-голямо удоволствие. Отпи голяма глътка и спокойно се отнесе към цигарения дим, който брюнетката издиша в негова посока. Беше безсмислено да я предупреждава, че застрашава белите си дробове, скрити зад толкова съблазнителна обвивка.

— Нима?

Тя прикова в него поглед и бавно смачка цигарата.

— О, да. Интелигентността винаги ме възбужда.

— Хайде да потанцуваме. — Съни се изправи и го хвана за ръкава. — Бързо напредваш, Шийла — промърмори под нос и завлече Джейкъб на дансинга.

— Така ли се казва? Шийла?

Тя се обърна и силно се притисна към него. Вдигна брадичка и внимателно го погледна.

— А има ли някакво значение?

— Нима ти е неприятно да се държа любезно с приятелите ти? — Ръцете му се преместиха към ханша й. Благодарение на високите токчета очите й бяха на нивото на неговите. А тялото й така идеално му пасваше.

— Не. — Съни се нацупи и уви ръце около врата му. — Особено когато са апетитно закръглени.

Той с интерес се извърна към масата.

— Ама тя наистина ли е апетитно закръглена?

— Не се прави, че не си го забелязал. При нея коефициентът на интелигентност се определя от гръдната й обиколка.

— Повече ми харесва твоя коефициент на интелигентност…

— Правилно. — Съни се усмихна широко и леко го целуна по устата. — Не я виня, че веднага ти хвърли око. Толкова си сладък.

— Сладки са малките кученца — промърмори недоволно. — А също и бебетата.

— Харесваш ли бебетата?

— Да, защо не?

Подръпна го за косата.

— Просто проверявам. Както и да е, ти също си сладък. А също и секси. — Игриво го захапа по долната устна. — И умен. — Притисна буза до неговата, когато Джейкъб я притисна към себе си. И си мой, каза си наум. Само мой. — Какво означава буквата „Ти“?

— Коя буква „Ти“?

— В името ти.

— Нищо особено.

— Все трябва да означава нещо. — Въздъхна доволно. — Хубаво танцуваш.

Саксофонът отново свиреше соло, този път блус. Тя притвори очи. Почти стояха на място, притиснати от всички страни от други двойки. Ръцете му се местеха по гърба й, а устните — по шията й и Съни изобщо не се интересуваше дали се движат, или стоят.

Краката й бяха притиснати до неговите. Тясно прилепналата рокля я обгръщаше като втора кожа и той си представи как бавно я освобождава от нея. Плавно я завъртя и се наведе да вкуси аромата на голото й рамо. Дори при този шум усещаше как тялото й вибрира от страст. Лениво плъзна устни по нейните.

— Ухаеш невероятно. Като пролет в пустинята — гореща, покрита с диви цветя.

Тя отвърна на целувката и усети как главата й се замая.

— Джей Ти?

— Да?

— Не съм напълно сигурна, ала ми се струва, че могат да ни арестуват за това, което правим.

— Голяма работа. Едно арестуване.

Отвори очи и срещна погледа му.

— Хайде да се прибираме. Изглежда вече не обичам шумните тълпи, колкото преди.

Останаха в града цяла седмица и Съни успя да го заведе на кино, по магазините, в още клубове. Отдаваше смаяното изражение, което не напускаше лицето му, на факта, че досега не бе пътувал на Северозапад. Всеки път, когато излизаха, той се държеше така, като че за пръв път вижда подобни неща. Това й доставяше огромно удоволствие.

А когато оставаха сами и тя тръпнеше в ръцете му, разбра, че за нея нямаше значение къде се намира. Важното бе да са заедно. С всеки изминал миг се влюбваше в него все повече и повече. При това се чувстваше свободна и неописуемо щастлива.

За пръв път се замисли да прекара живота си с определен мъж. Представи си как заедно преминават през годините, не винаги доволни един от друг, но винаги задоволени. Често мислеше и за бъдещия си дом — не за бяла ограда, цветни лехи и двоен гараж, а за деца. Ясно си представяше как всички дружно се карат, шумно се сдобряват и непрекъснато се смеят.

Очакваше, че скоро ще започнат да си говорят за това. И да строят планове.

Джейкъб реши да си позволи тази седмица щастие. Какво бяха няколко дни за вечността. А за него означаваха толкова много. Записваше всичко, което бе възможно да се опише с думи, а останалото запечатваше в паметта си. Нищо не искаше да забрави, нито един прекаран миг.

Непрекъснато се притесняваше как да й обясни заминаването си, и то така, че най-малко да я заболи. Още повече го тревожеше мисълта как ще събере кураж да живее без нея.

Когато решиха да се върнат в хижата, той си каза, че това бе началото на края. Щом трябваше да свърши, а Джейкъб не виждаше алтернатива, нека поне свърши честно. Реши да й каже абсолютно всичко.

— Много се умълча — отбеляза Съни, когато завиха по черния път към къщата.

— Бях се замислил.

— Е, слава Богу, защото от пет часа не сме се карали. Започнах да се тревожа за здравето ти.

— Не искам да се караме.

— Сега вече наистина ме разтревожи. — Усещаше, че нещо се върти в главата му. Нещо, което караше дланите й да се потят върху волана. Ала нарочно продължи бодро. — След няколко минути ще се приберем. Надявам се, че веднъж да те затворя в хижата, да те накарам да цепиш дърва и да започна да те храня с консерви, бързо ще си възстановиш формата за заяждане.

— Съни, трябва да поговорим.

Тя навлажни устните си.

— Добре. — Цялата трепереше от нерви, когато спря колата. — Кога? Преди или след като свалим багажа?

— Сега. — Трябваше да го направи веднага. Взе я за ръката и произнесе първите думи, които му дойдоха на ум. — Толкова много те обичам.

Страхът, който се бе впил в стомаха й, леко я отпусна.

— Ако продължаваш в същия дух, никога няма да се скараме като хората. — Приближи лицето си към неговото и го целуна. В същия миг забеляза, че от комина излиза дим. — Джейкъб, там има някой.

— Моля?

— В къщата. — Входната врата се отвори. — Либи! — Засмя се, отвори предната врата и изскочи навън. — Либи, изкара ми акъла! — Джейкъб я наблюдаваше как прегръща слабичка тъмнокоса жена. — Колко си почерняла!

— На Бора-Бора винаги е слънчево. — Либи звучно разцелува сестра си по двете бузи. — Прибрахме се вчера и тъкмо решихме, че сме се разминали.

— Направих кратка екскурзия до големия свят, за да презаредя батериите.

Смехът на Либи бе весел и непринуден.

— И аз така казах на Кал. Всичките ти учебници са тук. — Внезапно сграбчи сестра си за ръцете. — О, Съни, колко се радвам, че си тук. С нетърпение искам да ти кажа, че… — Замълча, защото някакво движение привлече погледа й. Вдигна глава и видя Джейкъб, който тъкмо излизаше от лендроувъра. Очите им се срещнаха и щастливата й усмивка се стопи. Пръстите й здраво се вкопчиха в ръката на Съни.

— Какво има? О, да. — Съни се обърна и широко се усмихна. — Познай кой ни е на гости. Джейкъб, братът на Кал.

— Зная. — Либи имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Беше виждала снимката му, която Кал пазеше на кораба. Но това не беше снимка. Беше мъж от плът и кръв, който при това я гледаше сърдито. Докато се взираха мълчаливо един в друг, кръвта бавно се оттегли от лицето й.

Дошъл е за Кал, разбра тя и за малко не изплака от мъка.

Джейкъб веднага забеляза уплахата й. Нещо се раздвижи в сърцето му, ала той съзнателно го прогони. Не искаше да я разбира. Предпочиташе да гледа на нея като на досадна пречка, която не пуска брат му да се прибере у дома.

— Джей Ти? — Съни инстинктивно прегърна сестра си, за да я защити. Усети, че нещо става. И че само тя не бе в течение. — Либи, цялата трепериш. Не бива да стоиш на студа без палто. Ела да се стоплиш. — Хвърли поглед през рамо. — Предлагам всички да влезем вътре.

— Нищо ми няма. — Трепереща от ужас, Либи веднага отиде при огъня, за да стопли премръзналите си ръце. Но никаква топлина не можеше да стопли сърцето й. Реши да не го поглежда, докато не се успокои. Ала червейчето на страха продължаваше да измъчва съзнанието й. Знаеше, че един ден те щяха да дойдат да си го приберат. Но не очакваше да стане толкова скоро. Бяха им оставили толкова малко време.

Време, помисли си отчаяно. Ето една дума, която искрено ненавиждаше.

Съни беше застанала между двамата. Виждаше се, че е объркана. Напрежението в стаята се усещаше също толкова ясно, колкото миризмата на изгорели дърва.

— Добре. — Тя премести поглед от Либи към каменното лице на Джейкъб, като се чудеше от кого да започне. — Няма ли някой да ми каже все пак какво става?

— Хей, Либи, ако се е върнала очарователната ти сестра, искам да й кажа, че…

— Бос и с разкопчана риза, Кал се появи откъм кухнята. Всички се извърнаха към него. Веселата му усмивка се смрази. Никой не помръдна от мястото си.

— Джей Ти… — Гласът му прозвуча като шепот, в който едновременно имаше и радост, и недоверие. — Джей Ти! — повтори по-високо. С радостен вик се втурна към брат си и здраво го прегърна. — О, Господи, Джейкъб, наистина си ти.

Либи ги наблюдаваше внимателно. Накрая сълзите замъглиха погледа й тя се извърна.

Съни цялата сияеше. Двамата братя се стискаха в мечешка прегръдка. Чувствата, които се изписаха на лицето на Джейкъб, й се сториха прекрасни.

— Не мога да повярвам — промълви Кал и се отдръпна от брат си, за да го разгледа по-добре. — Наистина си тук. Как успя?

Джейкъб остави ръцете си на раменете на Кал, тъй като не искаше да прекрати толкова скоро контакта с брат си.

— По същия начин като теб, само че с повече финес и удобства. Добре изглеждаш. — Тайно бе очаквал да го намери пребледнял и изтощен от трудния живот през двадесетото столетие. Вместо това видя един почернял, жизнен и очевидно много щастлив Кал.

— Ти също. — Усмихна се притеснено. — Как са мама, татко?

— Добре са.

Кал кимна. Беше се примирил с тази болка.

— Значи си получил съобщението ми. Не бях сигурен дали ще стигне до теб.

— Да, получихме го — мрачно потвърди Джейкъб.

— Сигурно вече си се запознал с Либи. — Мъката в очите му се стопи. Обърна се и протегна ръка на жена си. Тя не помръдна.

— Да, запознахме се. — Джейкъб наклони глава и зачака. Сега Либи беше на ход.

— Вие двамата сигурно искате да си поговорите. — С огромно усилие на волята успя да го произнесе, без гласът й да трепне.

— Либи… — Името й прозвуча като гальовен шепот, когато Кал тръгна към нея. Сложи ръка на бузата й и я задържа, докато тя вдигна очи към него. Видя в тях цялата й любов и ужас. — Недей.

— Нищо ми няма. — Събра още смелост и му стисна ръката. — Трябва да свърша някои неща горе. А вие двамата имате да наваксвате. — Премести погледа си към Джейкъб. — Зная колко ви е било мъчно един за друг.

Обърна се и се заизкачва по стълбите.

Съни премести поглед от сестра си, която постепенно се отдалечаваше, към сериозното лице на Кал и накрая към сърдитите очи на Джейкъб.

— Какво става тук, по дяволите?

— Иди при нея, моля те. — Кал постави ръка на рамото й, ала с поглед следваше жена си. — Не искам да остава сама.

— Добре. — Вече бе разбрала, че от тях двамата нямаше да дочака обяснение. Но Либи непременно щеше да й каже какво се бе случило.

Кал я изчака да се качи при жена му. Чак тогава се обърна към Джейкъб, усетил неговия гняв и болка.

— Трябва да поговорим.

— Прав си.

— Но не тук. — Мислеше за жена си.

— Така е. — Джейкъб мислеше за Съни. — Ела на кораба.

Съни спря за миг пред спалнята. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Либи седеше на леглото с прибрани в скута ръце. Очите й бяха сухи. Никакви сълзи не можеха да изглеждат толкова сърцераздирателно, колкото отчаянието, изписано на лицето й.

— Миличка, какво се е случило?

Либи имаше чувството, че всичко това става насън. Вдигна поглед и го съсредоточи върху сестра си. Тя поне беше истинска.

— Кога пристигна?

— Преди три седмици. — Съни седна до нея и я хвана за ръката. — Кажи какво става. Очаквах да се зарадваш, че най-после се запознахме с брата на Кал.

— Аз наистина се радвам. За него… — Като се надяваше, че поне това бе вярно, тя притисна ръка към стомаха си, който не спираше да я присвива. — Обясни ли ти защо е дошъл? И откъде идва?

— Разбира се. — Озадачена, Съни леко разтърси сестра си за рамото. — Хайде, Либи, престани да се тревожиш. Джей Ти може да е малко противен на пръв поглед, ала все пак не е чудовище. Просто се тревожи за Кал и може би малко ревнува от теб. Не му е приятно, че брат му е останал да живее тук.

— О, Господи! — Либи усети, че не я сдържа на едно място, стана и отиде до прозореца. Забръмча мотор и след малко лендроувърът се скри в гората. — Защо не го оставих да си отиде? В началото бях готова за това. Мислех, че нямам право да искам да изостави семейството си, работата си. А сега не мога да го пусна. И не искам.

— Къде да го пуснеш?

Либи опря чело на хладното стъкло.

— Да се върне обратно там, откъдето идва. — Тихо се засмя на собствените си думи. — Или по-точно да замине напред. Джейкъб сигурно ти е обяснил колко е сложно.

Съни стана и постави ръка на рамото й. Сестра й беше напрегната като навита пружина. Машинално започна да я разтрива, за да се отпусне.

— Кал е зрял човек. Либи, и сам избра да остане тук. Просто Джей Ти ще трябва да се примири.

— А дали наистина ще го направи?

— Когато пристигна, Джей Ти му беше много сърдит и пълен с неприязън към нас. Не разбираше чувствата на Кал. Но постепенно нещата се промениха. И за двама ни.

Либи бавно се извърна към нея. Всичко, което се таеше в сърцето на сестра й, бе изписано на лицето й. Изплаши се за нея.

— О, Божичко, Съни…

— Хей, не ме гледай така. В края на краищата, аз само се влюбих в него, не съм на смъртно легло.

— Какво ще правиш сега?

— Ще замина с него. — Либи извика нечленоразделно от болка и се хвърли към сестра си. Здраво я прегърна. Не я пусна в продължение на няколко минути, само се олюляваше тихо. — За Бога, Либи, ти си по-лоша и от Джейкъб. В края на краищата, става дума за Филаделфия. А ти се държиш така, като че ли заминавам за Плутон.

— На Плутон няма заселници.

Съни се отдръпна с приглушен смях.

— Е, дано това донякъде те успокоява. Ще се задоволим с апартамент във Филаделфия.

Либи внимателно я погледна и изведнъж изражението й се промени. Сълзите й пресъхнаха.

— Значи ти нищо не знаеш, така ли?

— Зная само, че обичам Джей Ти и че той също ме обича. Засега не сме обсъждали какво ще правим занапред, ала то е само въпрос на време. — Замълча, притеснена, и предпазливо попита: — Либи, защо ме гледаш така? Имам чувството, че имаш желание да ми извиеш врата.

— Не точно твоя. — Гласът на сестра й бе станал твърд като стомана. От двете тя беше по-кротката, но когато бяха засегнати интересите на любимите й хора, превръщаше се в истинска царица на амазонките.

— Копеле гадно.

— Моля?

— Казах: копеле гадно!

Независимо от сестринската любов, Съни също извади нокти.

— Слушай, Либи…

Тя поклати глава. Вече не можеше да спре.

— Наистина ли каза, че те обича?

Съни нетърпеливо потвърди:

— Да.

— И ти веднага си скочила в леглото му.

Очите на Съни се присвиха опасно.

— Да не си вземала уроци при татко?

— Естествено, че си спала с него — прошепна горчиво Либи и започна да крачи из стаята. — Допуснал е да се влюбиш в него, отвел те е в леглото си, ала не е проявил достатъчно почтеност да те предупреди.

Кракът на Съни нервно потропваше.

— За какво да ме предупреди?

— Че те двамата с Кал са от двайсет и трети век.

Кракът на Съни замря. Във внезапно настъпилата тишина тя невярващо зяпна сестра си. От проклетото слънце е, помисли си уплашено. Горката Либи. Мозъкът й се е прегрял в Бора-Бора. Бавно пресече стаята.

— Либ, предлагам да си легнеш, а аз ще ти сложа студена кърпа на челото.

— Не искам. — Все още разярена, тя поклати глава. — Предлагам ти да седнеш, а аз да ти донеса бренди. Повярвай ми, ще имаш нужда от нещо по-силно.

Когато стъпи на мостика, гореща вълна от носталгия заля Кал. Пилотирането на товарни самолети, което бе избрал като своя професия в този свят, донякъде задоволяваше потребността му да лети, но в него нямаше никакво предизвикателство. С интерес прокара ръка по командното табло.

— Прекрасен е, Джей Ти. Нов модел ли е?

— Да. Специално го построих за това пътуване. Направих някои допълнителни приспособления за регулиране на топлината и мобилността.

Ръцете на Кал сами се насочиха към лоста за управление.

— Иска ми се да го вдигна в космоса и да видя на какво е способен.

— Нямам нищо против.

Кал се засмя.

— Ще ни засекат още на първите две хиляди километра и после ще ни изтипосат на корицата на „Нешънъл Инкуайърър“.

— Какво е това?

— Някои неща трябва да видиш с очите си, за да ги разбереш. — Със съжаление се извърна от пулта и от изкушението. Отново започна да разглежда лицето на брат си сантиметър по сантиметър. — Господи, колко се радвам, те виждам отново.

— Как можа да постъпиш така, Кал?

Въздъхна дълбоко и се настани на мястото на пилота.

— Дълга история.

— Прочетох рапорта ти.

Кал го изгледа продължително и сериозно.

— Някои неща не могат да се опишат в един рапорт. Нали сам я видя?

— Да, видях я.

— Обичам я, Джей Ти. Не мога да ти опиша колко я обичам.

В гърдите на Джейкъб припламна искрица съчувствие, ала той го прогони. Сега не беше време да мисли за Съни.

— Мислехме, че си загинал. Почти шест месеца не знаехме, че си жив.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — Джейкъб се извърна към предното стъкло и се загледа в снега навън. — Пет месеца и двайсет и три дни, след като те обявиха за безследно изчезнал, корабът ти се разби на около шестдесет километра от базата „Макдауъл“ в Баия. Празен. След това получихме рапорта ти. — Погледът му отново припламна гневно. — А аз трябваше да наблюдавам как мама и татко за втори път преживяват смъртта ти.

— Исках да ви съобщя къде съм. И защо съм тук. Джей Ти, не го направих нарочно. Ти сам си видял скоростната кутия.

— Да, видях я. — Челюстта му се отпусна. — Невероятно е как си останал жив. Изчислих фактора вероятност да си се измъкнал цял и невредим от хиперпространството. Нямаше никакъв шанс. — Джейкъб за пръв път се усмихна. — Но ти винаги си бил адски добър пилот.

— Така е, ала не можеш да въведеш съдбата си в компютър. — През последните месеци много бе мислил за това. — Либи е моето предопределение, Джей Ти. Каквито и изчисления да правиш за следващото хилядолетие, това няма да се промени. Колкото и да те обичам, не мога да я изоставя и да се върна с теб.

Джей Ти мълчаливо го наблюдаваше. Най-неприятното бе, че напълно го разбираше. Само преди няколко седмици щеше да спори с брат си, да му се кара и да крещи. Като нищо беше готов да затвори Кал в някоя кабина и да го върне у дома, без изобщо да го пита какво иска.

— Нима и тя те обича толкова много?

На устните на Кал заигра призрачна усмивка.

— Либи никога не ме е молила да остана. Дори направи всичко възможно, за да ми помогне с подготовката за обратния полет. Искаше да тръгне с мен. Беше готова всичко да изостави.

— Вместо това обаче ти реши да останеш при нея. И ти се отказа от всичко.

— Мислиш ли, че ми беше лесно? — попита Кал. Стана рязко от креслото, изпълнен с гняв и притеснение. — Това беше най-трудното решение в живота ми. По дяволите, нямах избор. Не бях сигурен дали корабът ще издържи обратния път и не можех да рискувам живота й. Бях готов да жертвам своя, но не и нейния. А без нея за мен няма живот.

Колкото и да не искаше, Джейкъб го разбираше много добре.

— Две години работих непрекъснато, докато усъвършенствам процеса на преместване във времето, докато проектирам този кораб и наглася всички уравнения. Не твърдя, че окончателно съм приключил с изследванията, ала постигнах фактор на успеха 88.57 процента. Ела си у дома, Кал, и я вземи със себе си.

Брат му се загледа в предното стъкло. През последната година бе научил много неща. Най-важното от тях бе, че животът е сложно нещо. И че сериозните решения не се вземат лесно.

— Има още нещо, което не си включил в своите изчисления, Джей Ти. Либи е бременна.