Времената се менят

ТРЕТА ГЛАВА

Джейкъб се стараеше да не й се мярка много-много пред погледа. За момента това бе най-разумното решение. Съни се беше разположила на диванчето пред огнището, заобиколена от някакви книги, и енергично си водеше бележки. На масичката до нея беше поставен транзистор, който пращеше от статичното електричество и силната музика. Редовно съобщаваха прогнозата за времето. Изцяло погълната от своето занимание, тя изобщо не му обръщаше внимание.

При това положение той реши да се възползва от удобната възможност и да разгледа къщата. Съни му беше предоставила стаята до нейната, която беше малко по-просторна и имаше прозорци с дървени рамки с изглед на югоизток. Леглото беше огромно, квадратно и също от дърво. Но дюшекът изглежда беше поставен върху пружина, която жално проскърцваше под тежестта на тялото му.

Имаше и етажерка с книги — главно проза и поезия от деветнадесети и двадесети век. Повечето бяха с меки корици и ярки обложки. Джейкъб познаваше някои от авторите. Бегло прегледа книгите, по-скоро от научен, отколкото от читателски интерес. В тяхното семейство Кал беше този, който обичаше да чете и умееше да се наслаждава на художествената литература. За разлика от него Джейкъб рядко имаше възможност да отдели време за четене на романи.

Остана възхитен и смаян от факта, че те още приготвяха хартията от дървесина. Значи от една страна изсичаха горите, за да освободят пространство за своите жилища, да произвеждат мебели, хартия и горива, а от друга — бързаха отново да залесят откритите площи. И все не можеха да насмогнат.

Странно и необяснимо поведение, част от общото безумие, оставило в наследство на следващите поколения множество сериозни проблеми с околната среда.

Освен това, естествено, бяха пренаситили въздуха с въглероден двуокис, ентусиазирано пробиваха дупки в озоновия слой, а след това учудено пляскаха с ръце, когато се изправяха пред последствията от собственото си поведение. Джейкъб не разбираше как хората могат сами да тровят въздуха, който дишат. А също и водата, спомни си и недоумяващо поклати глава. Друго безумие бе изхвърлянето в океана на всичко ненужно, като че ли моретата бяха бездънни боклукчийски ями. За щастие, бяха се усетили какво става, преди щетите да станат непоправими.

Отдръпна се от прозореца и започна да разглежда стаята. Внимателно опипа стените, кувертюрата, рамката на леглото. Интересни материали, но все пак…

Погледът му се спря на снимка в метална рамка, вероятно сребърна. Рамката безспорно беше интересна, ала повече го заинтригува самата снимка. Видя първо брат си, широко усмихнат, в смокинг и явно доволен от себе си. Прегръщаше жената със смешното име Либи. Тя беше в бяла рокля с дълъг ръкав и дантела, която закриваше шията й. В косата й бяха вплетени цветя.

Джейкъб се досети, че това беше булчинска рокля. При тях сватбената церемония отново се връщаше на мода, след като е била окончателно премахната в края на предишния век. Влюбените започваха да преоткриват красотата на старите традиции. В това, разбира се, нямаше никаква логика. Имаше два договора — един при сключване на брака и друг за евентуалното му прекратяване. И двата се подписваха без проблеми. Но пищните сватби отново бяха на мода.

По същия начин църквата отново се бе превърнала в любимо място за размяна на пръстени и клетви за вярност. Моделиерите като обезумели копираха кройки и възпроизвеждаха булчински рокли от музеи и стари филми. Така че роклята на Либи със сигурност щеше да предизвика завистливи стонове и въздишки у любителките на шумни и досадни брачни церемонии от двадесет и трети век.

За Джейкъб цялата история беше просто невероятна. Сигурно щеше да му е интересно, ако не ставаше въпрос за собствения му брат. За Кал, който по рождение бе влюбен във всички жени едновременно, ала към никоя не бе проявявал по-специално предпочитание. Самата идея, че Кал бе женен мъж, изглеждаше нелогична. А ето че сега Джейкъб държеше в ръка доказателството за това безумие.

И точно това най-много го вбеси.

Да изостави семейството си, дома си, своя свят. И то заради жена. Той хвърли снимката на тоалетката и й обърна гръб. Кал бе полудял. Нямаше друго обяснение. Никоя жена не можеше така драстично да промени живота му. Но какво друго в този чужд свят би могло да съблазни един мъж? О, времето безспорно беше любопитно. Достатъчно, за да му посвети няколкоседмично проучване. Самият Джейкъб непременно щеше да напише няколко статии за своите лични впечатления. Ала… Как гласеше старинната поговорка? Хубаво е да го видиш, но не и да живееш там.

На всяка цена трябваше да вразуми Кал. Ако онази жена му беше направила магия, той щеше да я развали. Никой не познаваше Кейлъб Хорнблоуър по-добре от брат му.

Та Кал и Либи се познаваха съвсем отскоро. Джейкъб пак си помисли, че времето бе нещо относително, ала вече без чувство на хумор. Последната си вечер заедно двамата братя бяха прекарали в квартирата на Джейкъб, в университета. Тогава играха покер и миха венериански ром, изключително силна напитка, която се произвеждаше на съседната планета. Кал си беше донесъл цяла каса от последното пътуване.

Онази вечер брат му отново бе загубил, както винаги весело и елегантно.

И се бяха в напили като прасета.

— Когато се върна — заяви Кал, като се облегна в креслото и се прозя мощно, — ще отида за три седмици на море в Южна Франция. Само ще пия и ще зяпам мацки.

— Няма да издържиш три седмици — възрази Джейкъб и си досипа от черния като катран алкохол. — Пак ще полетиш. През последните години прекара повече време в космоса, отколкото на земята.

— За разлика от теб. — Кал се усмихна, пресегна се към чашата на брат си я изпи до дъно. — Заклещил си се в лабораторията си, братко, и не виждаш нищо освен цифри. Послушай батко си, много по-приятно е да пътуваш от планета на планета, отколкото да ги изучаваш на теория.

— Зависи. Ако не бяха моите теории, и ти нямаше да пътуваш. — Отпусна се в креслото. Мързеше го да си напълни чашата. — Освен това като пилот ти си по-добър от мен. Това обаче е единственото, което правиш по-добре.

Кал отново се усмихна.

— Зависи — използва съшия израз той. — Защо не попиташ Линзи Макселън кой от двамата е по-добър?

Джейкъб иронично повдигна вежди. Линзи беше тяхна обща позната, танцьорка, която щедро бе споделила своите прелести с братята. Естествено, по различно време.

— Е, не е много трудно да й се угоди. — Усмивката му стана ехидна. — И все пак аз като човек, който не напуска земята, прекарвам с нея повече време от теб.

— Дори Линзи. — Брат му повдигна чашата си. — Господ да я поживи, не може да се мери с летенето.

— Дори на транспортен кораб ли, Кал? Ако беше останал в Междузвездните военни сили, вече да си станал майор.

Брат му равнодушно сви рамене.

— За издигането по служба семейството разчита на теб, доктор Хорнблоуър. — След това стана от креслото, отпуснат от алкохола, ала гъвкав и жизнен. — Джей Ти, защо не зарежеш лабораторията за няколко седмици и не дойдеш с мен? Много хвалят новия клуб в колонията Брайтън на Марс. Свирел някакъв страхотен мутант саксофонист…

— Претрупан съм с работа.

— Ти винаги си претрупан с работа — напомни му Кал. — Става въпрос само за две седмици, Джей Ти. Ела. Първо ще пласирам товара и ще обиколим забележителностите на колонията. После ще си взема отпуска и заедно ще отидем да зяпаме мацки. Само кажи кой курорт предпочиташ.

Предложението прозвуча толкова съблазнително, че Джейкъб за малко да се съгласи. Наистина имаше нужда от почивка. Но не можеше да изостави работата си.

— Не мога. — Въздъхна и отново надигна бутилката. — До първо число трябва свърша с тези уравнения.

Сега вече съжаляваше, че тогава не се съгласи. Да беше пратил по дяволите тъпите уравнения и да бе заминал с кораба на Кал. Може би нищо нямаше да се случи, ако беше с него. Или поне щяха да бъдат заедно по време на катастрофата.

На видеозаписа много добре се виждаше как бе станало всичко. Черната дупка, ужасът и безсилието на Кал, когато корабът му бе погълнат и смазан от нейното гравитационно поле. Бе оцелял само по чудо или по-скоро благодарение на своите пилотски умения. Ако на кораба имаше учен, може би щеше да успее да избегне дупката. И сега Кал щеше да си е у дома. Джейкъб също.

Обърна се с гръб към прозореца, за да се успокои. След няколко седмици и това щеше да стане. Само малко търпение.

За да си запълни времето, започна да си играе с тромавия старомоден компютър на бюрото. През следващия един час се забавляваше да разглобява и сглобява клавиатурата, да изследва бутоните, мрежата и чиповете. Накрая постави една от дискетите на Либи във флопито.

Документът съдържаше подробен и прочувствен доклад за някакво примитивно племе в южната част на Тихия океан. Въпреки желанието си, Джейкъб бе заинтригуван от живия език и хипотезите на Либи. Тя изглежда умееше да превърне сухите факти в стройна система от знания, вярвания и ритуали, за да представи една далечна култура и нейните създатели. По странна ирония на съдбата изследването й беше посветено на влиянието на съвременните уреди и технологии върху общество, което Либи определяше като примитивно. През последната година Джейкъб бе прекарал доста време в изграждане на хипотези за влиянието на технологиите на двадесет и трети век върху нейната епоха.

С нежелание отбеляза, че тя беше интелигентна жена, методична и точна в своята професия. А това бяха качества, които той уважаваше. Ала това съвсем не й даваше право да му отнеме Кал.

Изключи компютъра и слезе на долния етаж.

Съни се направи, че не го забелязва, въпреки че чу стъпките му на стълбите. Не искаше да мисли за него поне докато четеше учебниците по право. Но не успя да забрави за присъствието му. Не че вдигаше шум или й досаждаше с разговори. Пречеше й самата мисъл, че бе тук, в хижата.

Дразни ме, защото исках да остана сама, каза си, докато го наблюдаваше с присвити очи как влиза в кухнята. И излъга. Защото тя мразеше да бъде сама. Обичаше хора, разговори и купони. И все пак този човек определено я дразнеше. Потропа с химикалката си по учебника и замислено се загледа в огъня. Защо? Точно там беше въпросът.

Защото е луд, написа в бележника си и се изсмя наум. Странен тип, който се появява от нищото, живее в гората и се интересува от батерии на кухненски мивки.

И вероятно опасен. Усмивката бе придружена с ехидно свиване на раменете. Малко мъже можеха да се справят с нейния гард. А той успя. И то без да я удари, въпреки че ако бе пожелал, спокойно щеше да го направи. Все пак съществуваше известна разлика между опасен и агресивен.

Агресивна личност, без задръжки. В него се усещаше някакво напрежение, което не бе за пренебрегване. Дори когато седеше тихо и я наблюдаваше безмълвно по неговия си странен начин, изглеждаше зареден с електричество. Като оголена жица, готова за токов удар. И в следващия момент се усмихваше, неочаквано и така обезоръжаващо, че забравяш за електрическия заряд.

Невероятно привлекателен. Съни не харесваше този шаблонен израз, ала на него му отиваше. В Джейкъб имаше нещо безмилостно и диво, в слабото му, почти аскетично лице на хищник, в буйната му черна грива. А и очите му, тъмнозелени и пронизващи. Тежките клепачи не му придаваха сънлив, а по-скоро замислен вид.

Също като Хийтклиф от „Брулени хълмове“, засмя се мислено. Все пак не тя, а Либи беше романтичната сестра. Тя винаги се стараеше да проникне в душата на човека. Съни предпочиташе да направи дисекция на мозъка му.

Разсеяно започна да скицира лицето му. В него наистина има нещо необикновено, помисли си тя, докато оформяше с молив тъмните вежди и тежките мигли. Жалко, че не можеше да ги докосне. Той беше хлъзгав, тайнствен и ексцентричен. Съни беше склонна да го приеме и такъв, но само след като разбереше какво крие от нея. Може би го заплашваше някаква опасност. Или бе извършил нещо много лошо и сега търсеше място, където да се укрие.

А може би обяснението беше съвсем просто, както сам й беше казал — дошъл бе на гости при брат си и да се запознае със снаха си.

Не. Тя мрачно се усмихна на портрета и разтърси глава. Дори да бе вярно, това бе само половината истина. Джей Ти Хорнблоуър преследваше някаква цел. И рано или късно Съни трябваше да разбере каква бе тя.

Сви рамене и остави бележника настрани. Имаше достатъчно основания да прояви интерес към Джейкъб Хорнблоуър. След като взе това решение, стана и отиде в кухнята.

— Какво правиш, по дяволите?

Той вдигна поглед. На масата пред него имаше купчина трохи и частите на разглобения тостер. В едно от чекмеджетата беше намерил отвертка и очевидно прекрасно се забавляваше.

— Нали каза, че заяжда.

— Да, но…

— Защо, да не предпочиташ да ядеш изгорял хляб?

Съни присви очи. Пръстите му, дълги, слаби и уверени, бързо ровичкаха из жиците и винтчетата.

— Сигурен ли си, че можеш да го поправиш?

— Може би. — Усмихна се. Представи си как щеше да реагира, ако й кажеше, че за един час може да сглоби и разглоби първично електронно устройство Х–25. — Нямаш ли ми доверие?

— Не. — Обърна се и сложи чайника на печката. — Ала не вярвам да успееш да го развалиш още повече. — Бъди по-любезна, заповяда си мислено. Отначало щеше да приспи вниманието му с дружелюбно поведение и чак тогава щеше да нанесе съкрушителния удар. — Искаш ли чай?

— Разбира се. — С отвертка в ръка Джейкъб я наблюдаваше как се мести от печката до кухненския шкаф и обратно. Съчетанието между грация и сила, помисли си, бе просто неотразимо. Тя умееше да се движи така, че всички мускули на тялото й участваха. В нея се усещаха самообладание и дисциплина, характерни за спортисти и танцьори. И в същото време беше невероятно женствена.

Усетила погледа му с гърба си, Съни се обърна и го погледна.

— Някакъв проблем ли има?

— Не. Приятно ми е да те гледам.

Тъй като не знаеше как да реагира на подобна любезност, наля чая.

— Бисквитка?

— Може.

Подхвърли му шоколадово кексче, увито в станиол.

— Ако за вечеря искаш нещо по-засукано, разчитай на себе си. — Пренесе чашите на масата и седна срещу него. — Случайно да разбираш от водопровод?

— Моля?

— Крана на мивката тече. — Тя свали обложката на своето кексче. — Засега реших проблема, като сложих отдолу една гъба, та поне през нощта да не слушаме шума от капеща вода. Но щом си толкова кадърен, сигурно знаеш как се поставя нов уплътнител. — Отхапа и затвори очи, наслаждавайки се на вкуса на шоколада. — Ще го сметнем за малка отплата срещу това, че те храня.

— Добре, ще погледна и крана. — Продължаваше да държи отвертката, ала не се върна към тостера. Оказа се много по-интересно да я наблюдава как облизва и най-малките шоколадови трошици от лъскавата хартия. Не знаеше, че храненето може да изглежда толкова съблазнително. — Сама ли живееш?

Изгледа го иронично и отново се съсредоточи в бисквитката.

— Не е ли очевидно?

— Само когато не си тук, нали?

— А това означава през повечето време. — Съни премина към шоколада по пръстите си и стомахът му се стегна. — Предпочитам да живея сама, защото с никого не се налага да се съобразявам. Ако искам, например, мога да ям в десет вечерта или да изляза на танци в полунощ. А ти?

— Какво аз?

— Сам ли живееш?

— Да. Работата отнема по-голямата част от времето ми.

— Физиката, нали? Много лошо. — Облегна се назад и отпи от чая. Мисълта, че бе шпионин, изглеждаше все по-абсурдна. И трябваше да признае, не беше чак толкова луд, колкото й се стори отначало. По-скоро беше ексцентричен. А Съни разбираше от ексцентрични хора. Цял живот бе прекарала сред такива. — Значи обичаш да се занимаваш с ядрен разпад? Или се занимаваш с нещо друго?

— Да, нещо подобно.

— А какво мислиш за атомните реактори?

За малко да се изсмее, но навреме си спомни къде се намира.

— Опасни и ненужни. Все едно да използваш ракета за изтребване на мишки.

— Ако те чуе майка ми, направо ще се влюби в теб. Ала не говориш като истински физик.

— Много учени разсъждават като мен. — Усетил, че навлиза в опасна територия, той отново се залови с тостера. — Разкажи ми за сестра си.

— За Либи? Защо?

— Искам да я опозная, след като е успяла да плени брат ми.

— Не бой се, няма да ти поиска откуп за него — сряза го тя. — Всъщност той толкова бързо я помъкна към олтара, че Либи просто не успя да му откаже.

— Какъв олтар?

— Казах го в преносен смисъл, Джей Ти. — Въздъхна и започна да му обяснява бавно като на малко дете. — Нали когато хората се женят, застават пред олтара.

— О, вярно. — Замисли се над тази информация и отново се задълбочи в тостера. — Искаш да кажеш, че предложението да се оженят е било на Кал.

— Не зная кой на кого е предложил, както не мисля, че има някакво значение. Но той наистина беше силно въодушевен. — Съни отново се ядоса и забарабани с пръсти по масата. — Да не намекваш, че Либи е изнудила брат ти или, не зная как да го кажа, е използвала някакви женски хитрости, за да го хване в брачния капан.

— А не е ли?

Тя се задави с чая и дълбоко си пое дъх.

— Колкото и да ти се струва невероятно, Хорнблоуър, ала Либи и Кал се обичат. Чувал си думата „любов“, нали? Или това понятие не се поддава на твоите изчисления?

— Да, понятието ми е известно — отвърна Джейкъб възможно най-тактично. Беше много сладка, когато се ядосваше и по най-малкия повод. С потъмнели очи, поруменяла кожа и гордо вирната брадичка. Колкото и да бе привлекателна в спокойно състояние, когато беше възбудена Съни ставаше просто неотразима. Като истински мъж той си представи колко щеше да е приятно да я възбуди по друг, много по-естествен начин. — Още не съм го изпитвал, но имам любопитен ум, винаги готов да научи нещо ново.

— Страхотно — отбеляза тя. Стана, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и с ленива стъпка се приближи до прозореца. Този човек беше истински сладур. Истинско чудо щеше да е, ако не го удушеше със собствените си ръце, преди да се върнат Кал и Либи.

— А ти?

— Какво аз?

— Била ли си влюбена? — попита Джейкъб, като погали с пръст отвертката.

Съни го изгледа отровно.

— Не си пъхай носа в личния ми живот.

— Извинявай. — Всъщност изобщо не го беше грижа. Искаше да я постави в неудобно положение, точно както тя го бе накарала да се почувства като глупак. — Понеже говориш като виден експерт по любовните въпроси, реших, че се осланяш на богат личен опит. Ала засега нямаш партньор, искам да кажа, не си омъжена, нали?

Случайно или не, но я улучи по болното място. Съни никога не се бе влюбвала, въпреки че бе опитвала няколко пъти. Самосъжалението още повече възпламени гнева й.

— Не е необходимо да си влюбен, за да оцениш предимствата на любовта. — Извърна се рязко към него вбесена, че отново я бе притиснал до стената и твърдо реши да му го върне. — Не съм омъжена само защото не искам. Изборът си е мой.

— Ясно.

Недоволна от подигравателния му тон, отново го сряза.

— Освен това, не говорим за мен, а за Кал и Либи.

— Така ли? Стори ми се, че обсъждаме любовта като концепция.

— Да говориш за любов с безчувствен пън като теб е пълна загуба на време, а аз мразя да си губя времето.

— Добре. — Хвърли отвертката на масата. Този път и без помощта на компютъра се досети какво означаваше „безчувствен пън“. И за това рано или късно щеше да я накара да си плати. — Изясни се какво имаш предвид.

— Ти машинално предположи, че сестра ми като истинска хитра жена е оплела в мрежите си брат ти, горкото наивно момче, за да се ожени за нея. Каква старомодна тъпотия!

Пръстите му замряха върху жиците на тостера.

— Така ли?

— Да, старомодна и тъпа идея, която умря заедно с епохата на кринолините. Днес никой не вярва, че жените мечтаят само да се омъжат и да заживеят щастливо в бяла къщичка с розови перденца.

Според Джейкъб само жена с болен мозък би се облякла в пола с кринолин, ала прецени, че разсъжденията й бяха много оригинални и си заслужаваше да задълбочи темата.

— Тъпа идея ли? — повтори с интерес.

— Направо идиотска. — Застанала с леко разкрачени крака и твърдо стиснати устни, тя го гледаше с нескрито презрение. — Само кръгъл идиот може да споделя подобни неандерталски възгледи. Ти може да не си забелязал, приятел, но през последните десетилетия нещата доста се промениха. — Приличаше на изящна амазонка, която знае, че правото е на нейна страна. — Днес жените имат право на избор, възможности за реализация, алтернативи. Някои от тях дори вярват, че мъжете също се развиват. Естествено, не и такива като теб, затънали в заблудата за собствено си величие.

Изслуша я подчертано спокойно, което сигурно щеше да я впечатли, ако не беше толкова ядосана.

— В нищо не съм затънал.

— Напротив, затънал си до уши, Хорнблоуър. От първия миг, в който се появи, ти се опитваш да представиш брака на брат си като долна инсценировка, спретната от сестра ми. — Дългите й крака направиха крачка към него. — Искам да ти светна нещо. Само един глупак се поддава на инсценировки, а Кал изобщо не е глупак. И точно тук изчезва семейната прилика между вас двамата.

Кретен, пън, идиот, а сега и глупак. Да, обеща си Джейкъб мислено, това момиче за всичко ще си плати.

— Тогава защо се ожени толкова бързо, а не се опита първо да се прибере вкъщи и да предупреди семейството си?

— Защо не го попиташ? — върна му Съни. — Сигурно не е искал да го инквизираш с разпити и обвинения. Ние в нашето семейство не тормозим хората, които обичаме. Нито поставяме капани на непредпазливи и слабохарактерни мъже. Истината е, Хорнблоуър, че днес жените спокойно могат да минат и без вас.

Този път той направи крачка към нея.

— Така ли?

— Да. Сами можем да си вадим хляба, да сечем дърва за огрев, да управляваме страната и дори да си изхвърляме боклука. И да поправяме тостери — насочи тя възмутено пръст към разхвърляните на масата бурми и жички. — Сами можем да правим всичко, и то не по-зле от вас.

— Обаче забрави едно нещо.

Брадичката й се вдигна още малко.

— И какво е то?

Ръката му бързо се уви около шията й. Съни хлъцна от изненада малко преди устата му да покрие нейната. Жена, която се е приготвила да отбие ляво кроше, обикновено не е подготвена за една страстна целувка.

Тихо промърмори нещо. Джейкъб усети как устните й се раздвижиха под неговите. Като че ли бе прошепнала името му. Колкото и да бе вбесен, трябваше да признае, че никога досега избухливият му нрав не го бе забърквал в по-голяма беля.

А тя си беше истинска беля. Беше го забелязал от пръв поглед.

Без да обръща внимание на гласа на разума и без да мисли за евентуалните последствия, привлече я до себе си. Съни извади ръце от джобовете си и ги впи в раменете му. Нито се съпротивляваше, нито се предаваше. А той страстно копнееше да направи или едното, или другото. Изруга и захапа яростно съблазнителната й устна и веднага последва шумна и щастлива въздишка.

Оказа се права за електрическия заряд в тялото му, който я прониза няколко пъти, докато я прегръщаше. Съни не се отдръпна. Както беше наелектризирана, съзнанието й внезапно се изпразни от мисли, които изтекоха като тебеширени рисунки, измити от дъжда.

Под пръстите й мускулите му се напрегнаха. Притисна се към него и Джейкъб дълбоко си пое дъх. Тя усещаше вкуса на страстта, много по-зряла и дълбока, отколкото бе изпитвала преди. Ала не беше сигурна дали това бе нейната, или неговата страст.

Сякаш беше оживяла в ръцете му. За миг премина от застинала изненада към пламенна възбуда. От всички жени, на които бе доставял, или бе получавал от тях удоволствие, тази най-пълно отговаряше на неговите потребности. Страстна, изпълнена с копнеж, изискваща.

Бавно прокара ръце по късата й коса. Топла коприна. После надолу по нежната извивка на шията й. Още по-топла. Вкуси с език уханието на устата й и простена, когато Съни го привлече до себе си.

За пръв път толкова бързо губеше контрол над тялото си, за пръв път изпитваше такова непоносимо желание.

Заболя го. Не му се бе случвало преди да изпита болка от желание. Олюля се — по същия начин би могъл да загуби равновесие човек, умиращ от глад или жажда. И тогава се появи страхът, пронизващият ужас, че собствената му съдба се изплъзва от ръцете му.

Това го накара да я отблъсне, но в същото време пръстите му се впиха в раменете й. Задъхваше се, като че ли бе тичал по нанагорнище до някой планински връх. И наистина, когато я погледна, изпита чувството, че пропада надолу към острите скали и пенливото море.

Тя стоеше безмълвно и само го гледаше с огромни, потъмнели от страст очи. На млечната зимна светлина кожата й изглеждаше бледа и гладка. Стоеше като статуя, напълно неподвижна, мълчалива. И изведнъж се разтрепери.

Той отдръпна ръце, като че се бе опарил.

— Сигурно… — Гласът й прозвуча като шепот и Съни си пое дъх, за да си прочисти гърлото. — Предполагам, това е обичайният ти метод на убеждение.

Джейкъб прибра ръце в джобовете си и се почувства точно така, както го беше определила. Като пълен глупак.

— Чудех се кое да избера — това или къс прав удар по физиономията.

Поне бе спечелил известна преднина. Вече по-спокойна, тя кимна.

— Ако смяташ да останеш известно време в къщата, ще се наложи да спазваш някои правила.

Бързо се съвзе от целувката, помисли той с неочаквана за себе си обида.

— Твоите правила, предполагам.

— Да. — Съни най-много от всичко искаше да се отпусне на някой стол, ала предпочете да се изправи срещу него очи в очи. — Ако искаш, от време на време можем да се караме. Нямам нищо против един добър скандал.

— Неустоима си, когато се караш.

Тя отвори уста и пак я затвори. За пръв път й правеха подобен комплимент.

— Но се налага да свикнеш да се контролираш.

— Признавам, това не е най-силното ми място.

— В противен случай ще си тръгнеш, въпреки еднометровия сняг.

Джейкъб погледна през прозореца.

— Добре, ще поработя над самоконтрола си.

— Така вече е по-добре. — Отново си пое дъх. — Ясно е, че и двамата не се харесваме, ала предлагам да се държим като цивилизовани хора. Засега сме принудени да се търпим взаимно.

— Много си любезна. — Ужасно искаше да докосне с пръст бузата й, но прецени, че бе по-разумно да се въздържи от изкушението. — Може ли да попитам нещо?

— Да.

— Винаги ли отговаряш така страстно на мъж, когото не харесваш?

— А това вече не е твоя работа. — Страните й порозовяха от възмущение.

— Защо? Зададох ти напълно цивилизован въпрос. — Усмихна се и реши да смени тактиката. — Всъщност, оттеглям го, защото ако продължаваме да спорим по същия начин, скоро ще се озовем в леглото.

— Или ти ще се озовеш в…

— Искаш ли да опитаме? — попита я тихо. Бавно и доволно кимна, когато Съни отстъпи крачка назад. — Изглежда не искаш. И ако това ще ти достави удоволствие, аз също. — След това седна до масата и отново се зае с инструментите. — Предлагам да забравим това, което се случи, тъй като и двамата не сме безпристрастни.

— Ти беше този, който…

— Да. — Погледна я спокойно. — Вината е изцяло моя.

Само от гордост тя се приближи до масата, въпреки че би предпочела да се свие в някой ъгъл, за да ближе раните си.

— Сигурно няма да дочакам извинение за поведението ти.

— Няма. И аз не държа да ми се извиняваш — безгрижно заяви той.

Съни грабна някаква част от тостера и го замери с нея.

— Дръж се като мъж, Хорнблоуър.

За малко да я сграбчи отново. Ала знаеше, че ако го направи, и двамата щяха да загазят.

— Добре. Извинявай, че те целунах, Съни. — Гласът му прозвуча дрезгаво, а очите му се впиха в нейните. — Не мога да опиша колко съжалявам.

Тя се извърна рязко и изхвърча от стаята. Извинението не само не я успокои, а я вбеси още повече. Грабна най-тежката книга, която се изпречи пред погледа й, и я запрати на пода. Ритна диванчето, изохка от болка и хукна нагоре по стълбите.

И това не помогна. Нищо не можеше да й помогне. Гневът бушуваше в нея като горски пожар. А най-лошото бе, че освен гнева имаше и желание. Той започна пръв, помисли си и затръшна вратата. При това напълно съзнателно. Изобщо не се съмняваше в това.

Първо я вбеси, а след това нарочно я целуна, когато тя не беше в състояние да разсъждава трезво.

Съни си обеща мислено, че нямаше да допусне това да се повтори. Само за няколко часа бе успял да я унизи два пъти — първо, когато я победи, и второ, когато я измами с онази целувка. Нищо, в един момент за всичко щеше да си плати.

Хвърли се на леглото по очи. Реши да посвети останалата част от следобеда в изработване на план как да превърне живота на Джейкъб Хорнблоуър в истински ад.