Всичко е любов

ДЕСЕТА ГЛАВА

Първата мисъл на Шелби, когато видя къщата на скалата бе, че и тя самата не би могла да я направи по-добре. Бе великолепна, извисяваше се, сурова и строга, с кулите и бойниците си. Бе съградена от камък и напомняше за морето, мрачна и загадъчна в гаснещите лъчи на слънцето. Крепост, замък, анахронизъм — не можеше да й намери име, можеше само да й се възхищава.

Шелби се обърна към Алън и видя, че той бе вдигнал вежди в очакване на нейната присъда. В очите му го имаше онзи намек на хумор, който се бе научила да разпознава, и иронията, която вървеше с него. Тя със смях се наведе отново напред да погледне добре къщата.

— Знаел си, че ще ми хареса.

Алън не се сдържа и докосна косите й с върховете на пръстите си.

— Мислех си, че може да ти допадне…

Шелби прихна и продължи да гледа замъка, докато той караше нагоре по хълма взетата под наем кола.

— Ако бях израснала тук, стаята ми щеше да е в кулата и в нея щяха да обитават духове без глави.

Алън завъртя кормилото по един от острите завои, които само допринасяха към атмосферата. Морето бе достатъчно близо, за да може през отворените прозорци да се донасят ароматът му и шумът от прибоя.

— Няма никакви духове, макар че баща ми периодично заплашваше, че ще внесе няколко смразяващи кръвта от Шотландия. — Устните му трепнаха и той хвърли един кос поглед към Шелби. — Кабинетът му е в една стая в кулата.

Тя се обърна към него, вдигна вежди и отново се наведе напред.

— Хм. — Вгледа се в тесните прозорци на кулата. Дениъл Макгрегър. Да, с нетърпение очакваше да се запознае с него. Дори на негова територия. Но преди това щеше да се наслади на гледката.

Цветята бяха хубаво допълнение — водопади от растения, избликващи от основата на къщата в дива пролетна фантазия. Дали Макгрегър имаше последната дума и за пейзажа, чудеше се Шелби, или това бе запазен периметър на жена му? Може би специалистката по хирургия на гръдния кош си почиваше, като отглеждаше петунии. Може би умелите й ръце и острият й ум имаха нужда от точно такова творчество.

Ако къщата бе творение на Дениъл, а градината на Ана, според Шелби те трябваше много добре да си подхождат. И двете бяха неповторими, силни и горди. Срещата с Макгрегърови можеше да се окаже много интересна.

Още щом Алън спря колата, Шелби изскочи и се втурна към цветната леха, за да я огледа цялата. Отново се засмя, отметнала глава назад, а непокорните й къдрици се разпиляха от вятъра. Къщата сигурно бе най-красива привечер, по здрач.

Алън се бе облегнал на колата и я гледаше. Когато бе с Шелби, понякога гледането бе достатъчно.

Харесваше му върху фона на дивите багри на цветята и сивите камъни на къщата, пъхнала ръце в джобовете на широките си панталони. Тънката й блуза с избродирани преди повече от петдесет години мънички лалета на яката се развяваше на вятъра. На ръката си носеше малък цифров часовник.

— Непременно бих имала духове — реши тя и му протегна ръка. — Бесни, тракащи духове, не някакви си лунни и въздушни. — Вплете пръсти в неговите и за момент двамата погледнаха заедно към къщата. — Целуни ме, Макгрегър — помоли Шелби и отметна косата от очите си. — Силно. Никога не съм виждала по-идеално място за това.

Още докато говореше, притисна тяло към него и здраво обви ръце около врата му, за да го привлече към себе си. Когато устните им се срещнаха, й се стори, че долавя дъха на морска буря, въпреки че небето бе ясно. Докосваше Алън и усещаше раздиращите светкавици. Ако той прошепнеше името й и устните им трепнеха заедно, тя чуваше гръм.

Притиснаха се един към друг, изгубени, забравили за света около тях, който просто спря. Сякаш бяха морски птици, долетели в гнездото си с падането на нощта. Сякаш луната бе започнала бавно, бавно да се издига, още докато слънцето залязва. Нямаше значение. Всеки от тях бе центърът на света на другия.

Ръцете й се допряха до страните му, отдръпнаха се и останаха леко върху кожата. Обля я вълна на съжаление за това, което още не можеше да му даде, което може би никога нямаше да е способна да му даде. Обвързване, което можеше да престъпи границите на всичкия й страх, всичките й съмнения и обещанието, което бе дала пред себе си.

— Обичам те, Алън — прошепна Шелби. — Вярвай в това.

Той виждаше в очите й облаците на страстта… И борбата. Да, тя го обичаше, обаче… Не още, заповяда си Алън. Можеше да почака още съвсем малко, преди да настоява за повече.

— Вярвам — каза той, хвана ръцете й, целуна ги и я прегърна през кръста. — Ела да влезем вътре.

Докато вървяха към вратата, Шелби за малко облегна глава на рамото му.

— Разчитам на твоята дума, че в неделя вечерта ще си изляза оттук цяла и невредима.

Алън само се засмя:

— Казах ти каква е моята позиция за ролята на посредника.

— Много благодаря. — Тя погледна към вратата и забеляза тежкия месингов герб, който служеше за чукане. Лъвът на Макгрегърови студено я гледаше с галското си мото на коронованата глава. — Баща ти не е човек, който би се крил в храстите, а?

— Да кажем, че има силно развито чувство за семейна гордост. — Той вдигна чукалото и го пусна да падне тежко върху дебелата врата. Шелби си представи как звукът отеква във всяко ъгълче на къщата. — Кланът Макгрегър е един от малкото, на които е разрешено да имат на шлема си корона. Добра кръв. Силна порода.

— Ха! — Презрението в погледа й се смени с любопитство, когато Алън избухна в смях. — Нещо смешно ли казах?

Преди да бе успял да отговори, вратата се отвори. Тя видя висок мъж, рус и с невероятни сини очи с виолетов оттенък. Имаше слабо лице, което говореше за интелигентност и лукавство. Той се облегна на вратата и бързо се усмихна на Алън:

— Смей се ти. Татко от цял час вика и мърмори. Нещо за… — Погледът му се премести към Шелби. — Предатели и неверници. Здрасти, ти трябва да си неверницата.

Устните й трепнаха от приятелската ирония в гласа му.

— Трябва да съм аз.

— Шелби Кембъл, брат ми Кейн.

— Първият Кембъл, който пристъпва прага на крепостта на Макгрегърови. Влез на свой риск. — Подаде й ръка. Първата му мисъл бе, че тя има лице на морска сирена — не особено красиво, ала пленително и трудно за забравяне.

Шелби огледа широкия коридор и одобри избелелите гоблени и тежките стари мебели. Долови аромата на пролетни цветя, лекия дъх на прах и на стар лак. Не, и самата тя нямаше да го направи по-добре.

— Е, покривът не падна върху главата ми — забеляза, като разглеждаше щита с герб на стената. — Дотук добре.

— Алън! — Серина бързо се спусна по стълбите, въпреки напредналата си бременност. Шелби видя елегантна жена с тъмносини очи и с коса, едновременно нежна и наситеноруса. Видя също радостта, любовта, хумора в очите й, преди тя да обвие ръце около врата на Алън. — Липсваше ми.

— Много добре изглеждаш, Рина. — Той внимателно опря ръка на корема й. Сестра му, помисли със смесица от учудване и гордост. Малката му сестричка.

— Не мога да свикна с това — измърмори под носа си.

Серина сложи ръката си върху неговата.

— Няма да имаш още много време за свикване. — Усети как бебето се размърда под ръцете им и се усмихна на Алън, който погледна натам. — Той или тя вече няма търпение. — Отметна глава и се вгледа в лицето на Алън. — Татко си е внушил, че може и да са две. Чудя се кой ли може да му е пуснал тази муха.

Очите на Алън се усмихваха.

— Това беше чисто отбранителна маневра.

— Аха. — Тя се обърна и протегна и двете си ръце. — Ти трябва да си Шелби. Радвам се, че успя да дойдеш.

Шелби почувства топлотата, по-безгрижна, отколкото у Алън, и гостоприемството, по-малко любопитно, отколкото у Кейн.

— Аз също. Отдавна искам да се запозная с жената, която е счупила носа на Алън.

Серина прихна и посочи към Кейн:

— Предполагаше се да е неговият нос. — Присви очи, като видя, че Кейн пъхна ръце в джобовете си и се усмихна широко. — Трябваше да е неговият. Ела да се запознаеш с останалата част от семейството — продължи тя и хвана Шелби под ръка. — Господи, надявам се, че Алън те е подготвил.

— По свой си начин.

— Ако започнеш да се чувстваш притеснена, просто ми хвърли един поглед. Напоследък е достатъчно само да въздъхна, за да отклоня вниманието на татко за около час и половина.

Алън погледна след двете жени, които тръгнаха по коридора.

— Рина изглежда още отсега поема нещата в свои ръце — измърмори той.

Кейн се усмихна накриво и прегърна брат си през рамо.

— Истината е, че всички си умираме да видим твоята Кембъл, откак татко направи своето… Ъ-ъ-ъ… Съобщение. — Не попита Алън дали бе сериозно. Нямаше нужда. Отново погледна с любопитство към Шелби. — Надявам се си й казал, че татко лае, но не хапе.

— Ами, защо трябваше да й го казвам?

Шелби спря за момент на вратата на гостната, за да огледа сцената. В голям стар фотьойл седеше мургав мъж и пушеше спокойно. Той изобщо не се помръдваше, ала Шелби имаше чувството, че ако се наложи, може да се движи много бързо. На една от облегалките на фотьойла му бе приседнала жена със същия цвят. Ръцете й бяха чинно скръстени върху яркозелената пола. Странна двойка, помисли Шелби. Изглежда, Макгрегърови изобщо бяха странна компания.

Срещу тях седеше жена, която спокойно везеше на гергеф. Шелби разбра откъде Алън бе наследил не само чертите си, но и чаровната спокойна усмивка. В центъра на групата имаше красиво украсен широк фотьойл с висока облегалка. Подхождаше на мъжа, който седеше в него.

Шелби забеляза, че Дениъл Макгрегър бе едър — впечатляващ мъж с пламтяща червена коса, широки рамене и набраздено, червендалесто лице. Леко изненадана, тя установи, че карираното му сако бе с шарките на Макгрегърови. Той бе неоспоримият председател на събранието.

— Рина трябва повече да си почива — заяви Дениъл и посочи с големия си тъп пръст към мъжа във фотьойла. — Жена в нейното положение няма работа в казиното до сутринта.

Джъстин издуха дълъг ленив облак дим.

— Казиното е работа на Рина.

— Когато една жена чака дете… — Той замълча, колкото да хвърли на Даяна един въпросителен поглед. Шелби видя как мургавата жена едва се пребори с усмивката си и поклати глава. Дениъл въздъхна и отново се обърна към Джъстин: — Когато една жена чака дете…

— Може да живее като всяка друга здрава жена — довърши вместо него Серина.

Преди да изригне с какъвто и да било отговор, Дениъл забеляза Шелби. Огромните му рамене се повдигнаха, широката му брадичка упорито се вирна.

— Е — отсече той и спря дотам.

— Шелби Кембъл — започна любезно Серина и влезе заедно с Шелби в стаята, — останалите от семейството. Съпругът ми, Джъстин Блейд. — Две много спокойни, много умни зелени очи се обърнаха към нея. Той дълго не се усмихна, ала когато го направи, си струваше. — Снаха ми, Даяна.

— Вие сте роднини — прекъсна представянето Шелби и отмести поглед от Джъстин към Даяна. — Брат и сестра?

Даяна кимна. Харесваше й прямотата в очите й.

— Точно така.

— От кое племе? — попита тя.

Джъстин отново се усмихна и издуха още един облак дим.

— Команчи.

— Добра порода — оповести Дениъл и тупна с ръка облегалката на фотьойла си. Шелби го погледна мълчаливо.

— Майка ми — продължи Серина, като преглътна смеха си.

— Много ни е приятно, че можа да дойдеш, Шелби. — Гласът на Ана бе тих, успокояващ. Ръката, която подаде на Шелби, бе здрава и силна.

— Благодаря. Възхити ме градината ви, доктор Макгрегър. Много е живописна.

Ана се усмихна и стисна силно ръката й.

— Благодаря ти. Тя е една от моите слабости. — Дениъл гръмогласно се прокашля и по лицето й за миг пробяга веселие. — Добре ли пътувахте?

— Да — усмихна й се Шелби с гръб към Дениъл. — Много добре.

— Я да го видя това момиче — настоя той и отново тупна по облегалката.

Шелби чу сподавеното подсмихване на Серина и бавно се обърна към Дениъл. Брадичката й бе вирната предизвикателно под същия ъгъл като неговата.

— Шелби Кембъл — съобщи Алън, наслаждавайки се на момента. — Баща ми, Дениъл Макгрегър.

— Кембъл — повтори Дениъл и удари с две ръце по облегалките.

Шелби се приближи към него, но не му протегна ръка.

— Да. Кембъл.

Ъгълчетата на устните му се извиха надолу, а веждите му се сключиха в най-страховитото според него изражение. Шелби не мигна.

— Моят род по-скоро би приел в къщата си язовец, отколкото Кембъл.

Алън видя, че майка му отваря уста и поклати глава, за да я накара да замълчи. Не само бе сигурен, че Шелби може да се справи, ами и искаше да я види как ще го стори.

— Повечето Макгрегърови са се чувствали съвсем удобно с язовци в гостната си.

— Варвари! — ахна Дениъл. — Кембълови бяха варвари, всички до един.

Шелби наклони глава, сякаш за да го огледа от нов ъгъл.

— Макгрегърови имат славата на вечно губещи.

Лицето на Дениъл моментално стана почти толкова червено, колкото косата му.

— Губещи? Ха! Досега не се е родил Кембъл, който да се опре на Макгрегър в честна битка. Подлеци.

— След малко ще ни разкажат биографията на Роб Рой — дочу Шелби шепота на Кейн. — Чашата ти е празна, татко — вметна той с надеждата да го разсее.

— Шелби?

— Да. — Тя отмести поглед към него и забеляза, че Кейн с всички сили се мъчеше да остане сериозен. — Уиски. — Не можа да се сдържи да не му намигне бързо. — Чисто. Ако Макгрегърови бяха по-умни — продължи, без да спира, — може би нямаше да загубят земята си, семейните шарки по поличките си и името си. Кралете — продължи Шелби спокойно — имат навика да стават сприхави, когато някой се опитва да ги отхвърли.

— Кралете! — избухна Дениъл. — Английския крал, за Бога! На никой истински шотландец не му трябва английски крал, за да му казва как да живее на собствената си земя.

Устните на Шелби трепнаха. Тя пое чашата, която Кейн й подаде.

— Това е истина, за която мога да пия.

— Ха! — Дениъл вдигна своята чаша, пресуши я на един дъх и я стовари на масата. Шелби вдигна вежди, погледна уискито и последва примера му.

За миг той се намръщи на празната чаша до себе си. Възцари се мъртвешка тишина. Дениъл бавно премести поглед обратно към Шелби. Очите му бяха бесни, нейните дръзки. Той се надигна от креслото и се извиси над нея, огромен като мечка мъж с пламтяща коса. Тя опря ръце на кръста си — тънка като фиданка жена със също толкова драматични къдрици. На Алън за миг му се прииска да можеше да рисува.

Дениъл отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

— Бога ми, това се казва момиче!

В следващия момент Шелби загуби опора под краката си и се озова стисната в мечешка прегръдка за добре дошла.

Не й отне много време да си създаде представа за семейство Макгрегър. Дениъл бе самоуверен, артистичен и строг — и със сърце от памук, когато ставаше дума за децата му. Ана имаше очите и характера на големия си син. Тя според Шелби можеше тихо да управлява всички, включително съпруга си. След като цяла вечер я наблюдава, Шелби реши, че трябва много да внимава с Алън. Той имаше търпението и проницателността на майка си. Опасна комбинация.

Хареса й семейството на Алън, приликите и контрастите. Поотделно биха й се сторили интересни. Като група бяха очарователни. Самата къща бе нещо, на което никога не би могла да устои. Сводести тавани, водоливници, странни ризници и безкрайни проходи. Вечеряха в столова, голяма колкото една нормална къща. Над огромната камина, сега пълна със зелени клонки, вместо с бумтящ огън, висяха кръстосани мечове. Прозорците бяха високи и армирани, но огромните полилеи пръскаха светлина. Богатството, със своята ексцентричност и показност, подхождаше на Дениъл Макгрегър.

Шелби, седнала отляво на Дениъл, прокара пръст по ръба на чинията.

— Много красив сервиз — забеляза тя. — Уеджууд, от края на осемнайсети век. Жълтото е много рядко.

— От баба ми е — обади се Ана. — Единственото й богатство. Никога не съм осъзнавала, че цветът му е рядък.

— Синьото, виолетовото, зеленото и черното най-често се постигат с оксидна боя. Ала този тон съм го срещала само в музея.

— Никога не съм разбирал цялата тая дандания заради една чиния — вметна Дениъл.

— Защото повече те интересува какво има в нея — обясни Серина.

— Шелби е грънчарка — намеси се Алън, преди баща му да бе успял да отговори.

— Грънчарка ли? — Дениъл сви вежди и я изгледа. — Ти правиш грънци?

— Освен другите неща — отвърна тя сухо.

— Майка ни правеше грънци — обади се тихо Даяна.

— Помня я как работеше на малко ръчно колело. Очаровах се какво може да се създаде от една бучка кал. Помниш ли, Джъстин?

— Да. Тя понякога продаваше някои неща в магазинчето в града. Ти продаваш ли изделията си? — попита той Шелби. — Или това ти е само хоби?

— Имам магазин в Джорджтаун. — Шелби усети силната връзка между брата и сестрата.

— Значи имаш магазин — кимна одобрително Дениъл. Търговията бе нещо, което той уважаваше. — Продаваш собствените си изделия. Бива ли те?

Тя вдигна чашата си.

— Иска ми се да мисля, че е така. — Отметна бретона от очите си и се обърна към Алън: — Какво ще кажеш, сенаторе, бива ли ме?

— Изненадващо добре се справяш — отговори той.

— Като за човек без никакво чувство за организация, успяваш да се занимаваш със занаята си, да движиш магазина и да живееш точно както ти харесва.

— Обичам необичайните комплименти — реши Шелби след моментно колебание. — Алън е свикнал да живее по-подредено. Той никога не би останал без бензин на магистралата.

— Обичам необичайните обиди — измърмори Алън.

— Добре се справяте! — Дениъл замахна с вилица и към двамата. — Знаеш какво искаш, момиче, нали?

— Както и всеки друг.

— Ще бъдеш добра първа дама, Шелби Кембъл. Пръстите й се свиха върху винената й чаша — неволен жест, който само Алън и майка му забелязаха.

— Възможно е — отвърна тя спокойно, — ако това беше моята амбиция.

— Със или без амбиция, това е съдба, когато си се хванала с него. — Той насочи вилицата към Алън.

— Малко избързваш. — Алън отряза от месото си, като изруга от сърце наум. — Аз още не съм решил да се кандидатирам за президент, а и Шелби още не се е съгласила да се омъжи за мен.

— Не си решил? Ха! — Дениъл гаврътна виното си. — Не се е съгласила? — Стовари с трясък чашата. — Момичето не ми изглежда глупаво, нищо, че е Кембъл — продължи той. — Тя е от добра шотландска порода, независимо от клана си. Ще народи истински макгрегърчета.

— Той още иска да смени името ми — обади се Джъстин, в опит да привлече огъня върху себе си.

— Трябва да се продължи рода — обясни му Дениъл.

— Но детето на Рина ще е и Макгрегър. Както и на Кейн, когато му дойде умът в главата и си спомни, че има задължения. — Хвърли на по-малкия си син един навъсен поглед, който бе посрещнат с дръзка усмивка.

— Ала Алън е първородният и дългът му повелява да се ожени и да създаде…

Алън се обърна с намерението да сложи точка на този въпрос и улови усмивката на Шелби. Тя бе опряла ръце на масата, забравила за вечерята, и крадешком се наслаждаваше на Дениъл.

— Забавляваш ли се? — прошепна той в ухото й.

— Не бих го пропуснала за нищо на света. Винаги ли е такъв?

Алън погледна към баща си, който продължаваше да размахва ръце и да изнася лекцията си.

— Да.

Шелби въздъхна:

— Струва ми се, че съм влюбена. Дениъл — прекъсна тя потока му от думи, като го дръпна рязко за ръкава. — Не искам да обиждам нито Алън, нито жена ти, но ако ще се женя за някой Макгрегър, това трябва да си ти.

Все още увлечен от красноречието си, Дениъл се вторачи в нея. Изведнъж чертите му се отпуснаха и той избухна в смях:

— Огън момиче си ти, Шелби Кембъл. Дай… — Вдигна бутилката с вино. — Чашата ти е празна.

— Добре го изработи — похвали я по-късно Алън, докато я развеждаше из къщата.

— Така ли? — Тя се засмя и го хвана за ръка. — На такъв мъж трудно се устоява. — Вдигна се на пръсти да го захапе по ухото. — Както и на първородния му син.

— Това звание трябва да се използва почтително — предупреди я той. — Аз лично винаги съм го намирал много досадно…

— О, това е забележително! — Шелби вдигна от високата маса вазата от фин порцелан. — Алън, тази къща е по-добра от потънала галера. Никога не би ми омръзнало да се скитам от коридор в коридор. — Остави вазата, обърна се към него и му се усмихна. — Обличал ли си някога някоя от тези ризници?

— Кейн веднъж облече… Цял час ми отне да го измъкна от нея.

Шелби измърмори съчувствено и обхвана с две ръце лицето му.

— Бил си такова добро момче. — Внезапно го целуна и смехът й потъна в устните му. Само плам, само огън, без никакво предупреждение.

— Той се напъха в ризницата — обясни Алън, като я дръпна за косата, за да задълбочи целувката, — защото аз му казах, че може да е интересно.

Тя го погледна задъхано. Щеше ли някога да е подготвена за тези опасни завои на личността му?

— Подстрекател — успя да произнесе.

— Роден водач — поправи я той, преди да я освободи. — Освен това, успях да го измъкна… След като беше изкарал ума на Рина.

Шелби се облегна за момент на стената, докато пулсирането в тялото й бавно, много бавно отслабна.

— Не вярвам, че си бил толкова послушен, както веднъж ми каза. Сигурно си заслужавал да ти счупят носа.

— Кейн повече заслужаваше.

Тя отново се засмя. Насочиха се към друг коридор.

— Харесва ми твоето семейство.

— На мен също.

— Хареса ти и да се изправя лице в лице с баща ти.

— Винаги са ми харесвали холните комедии.

— Хол ли? Повече прилича на тронна зала. — Шелби облегна глава на рамото му. — Чудесно е. Алън… Откъде на баща ти му е дошла наум мисълта, че ще се женим?

Той запали лампата и коридорът се обля в доста мъждива светлина.

— Казах му, че съм ти предложил — отговори безгрижно. — Баща ми трудно би разбрал, че някой може да откаже на първородния му син. — Алън се обърна и притисна Шелби между себе си и стената.

Слабата светлина хвърляше сянка върху очите му. Тя усещаше струящата от него сила, въпреки че телата им едва се докосваха. Алън можеше да бъде яростен точно толкова лесно, колкото можеше да бъде и нежен.

— Алън…

— Колко дълго ще ме караш да чакам? — Не бе имал намерение да я притиска. Бе си обещал, че няма да го прави. Ала когато я виждаше в дома на своето детство, сред семейството си, сред своите спомени, нуждата да я има само се засилваше. Да я има цялата. — Аз те обичам, Шелби.

— Знам. — Тя обви ръце около него и притисна бузата си до неговата. — И аз те обичам. Дай ми още малко време, Алън, само още малко време. Знам, че искам много. — Притисна се за миг към него, после се отдръпна дотолкова, че да вижда лицето му. -Ти си по-честен от мен, по-добър, по-търпелив. Трябва да се възползвам от това.

Той не се чувстваше нито честен, нито добър, нито търпелив. Искаше му се да я притисне в ъгъла и да изисква, да настоява… Да моли. Но в него имаше прекалено много от Макгрегъровия характер, за да си позволи последното, а погледът в очите й не му даваше да се обърне към първите две.

— Добре, Шелби. Ала когато се върнем във Вашингтон, ще трябва да поговорим. След като аз взема своето решение, ще трябва да те помоля ти да вземеш своето.

Тя облиза устни. Страхуваше се, че знае с какво бе свързано неговото решение. Не сега, каза си. Нямаше да мисли за това сега. Във Вашингтон щеше да се наложи да се заеме с него, но тук, сега искаше Алън за себе си, без сянката на политиката, без намек за бъдещето.

— Ще говорим във Вашингтон — съгласи се Шелби. — И ти обещавам, че ще ти дам отговор.

Той кимна и я прегърна.

— Нека да бъде такъв, какъвто искам — прошепна тихо и я целуна без никакво търпение. — Късно е — добави Алън, като знаеше, че тя бе и изненадана, и развълнувана от алчната му целувка. — Сигурно всички са си легнали.

— И ние трябва да си лягаме.

Той се засмя и захапа ухото й.

-Какво ще кажеш за едно нощно къпане?

— Къпане ли? — Шелби с въздишка се отдаде на усещанията си. — Не съм си взела бански.

— Добре. — Алън я поведе към коридора към голяма двойна врата. Отвори я, вмъкна Шелби вътре и затвори вратите зад тях.

— Е? — Тя опря ръце на кръста си и огледа стаята. Бе голяма, както всичко друго в тази къща. Едната стена бе цялата стъклена с огромни буйни растения, закачени на зашеметяваща височина, през които се процеждаше лунната светлина. Подът бе покрит с малки мозаечни плочки, които образуваха сложни синьозелени плетеници. В центъра на стаята бе разположен огромен синкав басейн.

— Дениъл Макгрегър не си губи времето, а? — Гласът й се отрази от високия таван. Шелби се обърна засмяна към Алън: — Обзалагам се, че откакто си се родил, всеки ден си плувал. Първия път, когато те видях, ми заприлича на плувец на дълги разстояния, маратонец. Такава ти е фигурата. — Бързо стисна рамото му. — Може би не съм била далеч от истината. Той само се усмихна и я отведе от басейна.

— Първо ще отидем в сауната.

— О, така ли?

— Да. — Пъхна ръка в колана на панталоните й и я привлече по-близо. — Това разтваря порите. — С бързо движение ги разкопча и ги смъкна надолу по бедрата й.

— Щом настояваш… — Тя започна да разхлабва вратовръзката му. — Забелязал ли си, сенаторе, че през повечето време носиш много повече дрехи от мен?

— Ако искаш да знаеш… — Плъзна ръце под блузата й. — Забелязал съм.

Пръстите й несръчно започнаха да се борят с копчетата му.

— Спри, ако не искаш да влезеш в сауната съвсем облечен. — Шелби издиша продължително и издърпа ризата му. — Ще ни трябват хавлии — добави тя и с един силен замах плъзна длан по гърдите и корема му.

Алън бавно измъкна блузата й от панталона, позволявайки си да я погледа, преди да се обърне да вземе кърпи от рафта зад него. Шелби бе стройна, бяла… Примамлива и предизвикателна… И негова. Без да откъсва очи от неговите, тя уви кърпата около себе си.

Когато той отвори вратата на малката стаичка, я връхлетя суха горещина. Шелби за миг спря неподвижно да я погълне, после отиде на пейката.

— От месеци не съм ходила на сауна. — Затвори очи и легна по гръб.

— Казвали са ми, че баща ми е циментирал доста успешни сделки в тази стаичка — обади се Алън и се отпусна до нея.

Тя го погледна през премрежени ресници:

— Представям си. Това повечето нормални хора би ги разорило. — Лениво прокара пръст по бедрото му. — Ти използваш ли понякога сауната за жизненоважни държавни интриги, сенаторе?

— В малки горещи стаички съм склонен да си мисля за други неща. — Той се наведе и я целуна по голото рамо. — Жизненоважни, разбира се, ала по-лични.

— М-м-м… — Устните му се плъзнаха към шията й и Шелби отметна глава. — Колко лични?

— Много поверителни. — Алън я придърпа в скута си и започна онези бавни целувки, които винаги я опияняваха. Устните й се движеха срещу неговите с ленива, пропита от жегата страст. — Тялото ти ме очарова, Шелби. Стройно, гладко, пъргаво. — Устните му се спуснаха още по-надолу и се спряха точно над хлабавия възел на кърпата. — И умът ти… Също пъргав и сръчен като ръцете ти. Никога не ми е било ясно кое от двете ме е привлякло първо. Сигурно и двете едновременно.

Бе й достатъчно да лежи и да го оставя да я люби с думи и с нежното докосване на устните си. Мускулите й бяха отмалели от горещината, кожата й бе мека и влажна. Когато устните му се върнаха при нейните, тя откри, че няма сили да вдигне ръка към врата му и да го привлече по-близо. Но устните й можеха да се движат, да се разтварят, да подканят, да подмамват. Шелби съсредоточи цялата си сила там, защото тялото й сякаш се бе разтопило от жега и копнеж.

Докато я целуваше, бавно и дълбоко, върховете на пръстите му развързаха възела, кърпата се разтвори и я остави беззащитна.

Алън я чу как отново простена в устните му, вкуси треперещия й дъх, който се сля с неговия. Ароматът й, винаги вълнуващ, сега сякаш изпълни малката стаичка, докато не остана нищо друго. Затова я докосна, първо собственически и лениво, като виждаше в съзнанието си всяка извивка, преди да плъзне пръсти по нея.

Прегърна я през кръста и я привлече по-близо. Телата им се сляха. Устните им, все още гладни, се впуснаха в целувка, която сякаш продължи вечно. Където и да я докоснеше, тя отговаряше и с колкото по-малко търпение я търсеха ръцете му, толкова по-трескаво отговаряше Шелби. Когато започна да тръпне, той почувства как в него се надига възбуда. Сега, настояваше тялото му. Вземи я сега, тук и сега. Алън пое несигурно въздух, укроти страстта си и се отдаде на удоволствието да я подлуди.

Тя се изви срещу него и несъзнателно простена името му, само неговото име. Това бе всичко, което той искаше да чуе. После Шелби отново бе мека и безсилна. Можеше часове наред просто да я прегръща така. Алън се изправи, без да я пуска.

— Опасно е толкова дълго да стоим тук. — Бързо я целуна по устните. — Ще се разхладим малко.

— Невъзможно е — прошепна тя и отпусна глава на рамото му. — Абсолютно невъзможно.

Кърпите останаха на пейката.

— Водата е студена… Нежна почти колкото кожата ти.

Шелби въздъхна леко и се обърна да погледне неподвижната повърхност на басейна.

— Ако ти можеш да го понесеш, и аз ще мога. — Обви по-здраво ръце около врата му. — Ала не ми се вярва, че ще имам сили да плувам.

— Значи ще плуваме по двойки — предложи той и скочи заедно с нея.

Тя ахна от студа, после изплува да поеме въздух и се блъсна в него.

— Ледено е!

— Не, всъщност водата се поддържа около двадесет и пет градуса. Въпросът е в рязката промяна на температурата.

Шелби присви очи, плисна вода в лицето му и се гмурна към дъното. Чувстваше мускулите си гъвкави, готови да се свиват и разпускат. Когато стигна до другия край на басейна, Алън вече я чакаше там.

— Фукльо — обвини го тя и отметна мократа си коса от очите. После, прехапала език, плъзна бавно поглед оттам, където водата капеше от косата му, докъдето го обгръщаше малко под кръста. Нямаше значение колко пъти го бе виждала, колко често го докосваше — тялото му винаги я възбуждаше.

— Изглеждаш страхотно, сенаторе. Май ще свикна да те гледам мокър и гол. — Лениво се отпусна да заплува по гръб — Ако някога решиш да зарежеш политиката, сигурно ще можеш да направиш кариера като спасител на нудистки плаж.

— Винаги е добре човек да има резервни варианти. — Той се загледа в нея. Тялото й бе гладко и бяло върху фона на тъмната вода. Лунната светлина струеше през прозорците и трептеше върху повърхността. Желанието, което бе почувствал преди малко, се върна с пълна сила. С един замах се озова до нея и обви ръка около кръста й. Шелби се вкопчи в раменете му да запази равновесие и отметна назад глава. Косата й се разпиля във водата. Алън го видя в очите й — вълнението, взаимното желание. След това устните й се втурнаха да посрещнат неговите и той повече не виждаше нищо.

Тя знаеше, че сега няма да има лениви, търпеливи ласки. Устните му притиснаха силно нейните и Шелби долови вкуса на ожесточено отчаяние. Ръката му на кръста й я привлече силно към него. Тя не бе предполагала, че страстта й можеше толкова бързо да се събуди отново, но тя избухна, нетърпелива и гореща както преди. Желанието идваше на бързи вълни, всяка по-висока от предишната, докато накрая я заляха и Шелби се задъха. Телата им се притиснаха едно към друго, мокри и пламтящи. Тя вплете пръсти в косата му, като шепнеше хиляди обещания, хиляди молби.

Водата сякаш нарочно забавяше движенията им, когато и двамата биха искали да бързат. Никой от тях нямаше търпение, когато гладът бе толкова остър и всепоглъщащ. Шелби усети как водата покри раменете й, студена и чувствена, докато устните на Алън върху нейните станаха още по-горещи, по-твърди и ненаситни. Долавяше го върху кожата му, вкусваше го с устните си, които обхождаха тялото му — лекия дъх на хлор, смесващ се с аромата, с който бе свикнала. Само той й напомняше, че са в басейн, а не в някоя тиха лагуна на хиляди километри оттук.

Ала когато той я взе в полудата на страстта, можеха да бъдат където и да е.