Всичко е любов

ШЕСТА ГЛАВА

Седмицата има само седем дни. Шелби успя да преживее почти шест от тях, преструвайки се, че не полудява. В петък следобед извиненията за лошото й настроение и разсеяността й започнаха да се изчерпват.

Не спеше добре — затова бе апатична. Не спеше добре, защото имаше много работа, и в магазина, и покрай светските си ангажименти. През цялата седмица не бе отказала нито една покана. Понеже беше апатична, или преуморена, или каквото и да било друго, забравяше разни неща — например да яде. Понеже графикът й се бе разстроил, се чувстваше разнебитена. А понеже се чувстваше разнебитена, нямаше никакъв апетит.

Дни наред бе успявала да се върти в този затворен кръг от оправдания, без нито веднъж да доведе причините до Алън. На няколко пъти си казва, че изобщо не мисли за него. Нито веднъж. Накрая се оказа, че бе започнала да си повтаря по няколко пъти на ден, че не мисли за него. Веднъж се почувства толкова доволна от себе си, задето не го бе удостоила и с една мисъл, че разби една синя ваза в стената на работилницата си.

Това бе толкова крещящо нехарактерно за нея, че бе принудена отново да премине през целия кръг от обяснения.

Работеше, когато можеше — късно през нощта, когато не понасяше да лежи будна в леглото, рано сутрин по същата причина. Когато излизаше, бе почти отчаяно лъчезарна и весела, така че някои от най-близките й приятели започнаха да я наблюдават с тревога. Запълването на времето се превърна за нея в задача с първостепенно значение. После се случваше да забрави, че се бе уговорила да се срещне с приятели за вечеря и да се затвори в работилницата.

Можеше да е от времето, размишляваше тя, докато седеше зад щанда, подпряла брадичка на ръката си. Радиото й осигуряваше музика и приятен шум, прекъсвани редовно от съобщения, че дъждът ще спре до неделя. За Шелби неделята беше безкрайно далеч.

Дъждът потиска много хора и само защото досега това не се бе случвало и на нея, не означаваше, че този път не я потиска. Два дни непрекъснат проливен, просмукващ дъжд можеха да накарат всеки да се чувства кисел. Тя унило го гледаше през прозореца на магазина как продължава да се лее.

Дъждът не е добър за бизнеса, реши Шелби. Този и предишния ден почти нямаше клиенти. Нормално би затворила с философско свиване на раменете и би си намерила друго занимание. Но сега седеше, мрачна като небето.

Може би просто трябваше да замине някъде през почивните дни, помисли тя. Да се метне на един самолет, да се изтърси в Мейн и да изненада Грант. О, той щеше да се вбеси, реши Шелби и за пръв път от дни насам успя истински да се усмихне. Щеше да й даде да се разбере, задето бе цъфнала без предупреждение. С такова удоволствие щяха да се дразнят един друг. Никой не можеше да прави заяждането толкова забавно, колкото Грант.

Грант виждаше прекалено много неща, напомни си тя с въздишка. Той щеше да разбере, че нещо не бе наред, и макар много да държеше на самотата и спокойствието си, щеше да й извади душата, докато не му разкаже всичко. Можеше да разкаже на майка си — поне една част — ала не и на Грант. Може би защото той прекалено добре я разбираше.

И така… Шелби отново въздъхна и обмисли какви възможности имаше. Можеше да си остане в Джорджтаун през почивните дни и да се чувства нещастна, а можеше и да замине. Можеше да е забавно просто да хвърли някои неща в колата и да кара, докато остави дъжда зад гърба си. Магистралата във Вирджиния или плажа в Нагс Хед. Промяна на пейзажа, реши изведнъж. Какъвто и да е пейзаж.

Импулсивно скочи с намерение да обърне табелката на „Затворено“. В този момент вратата се отвори и вътре нахлу студен въздух, примесен с капчици дъжд. Една жена с жълта мушама и ботуши затвори с трясък вратата зад себе си.

— Ужасно време — съобщи тя весело.

— Най-лошото. — Шелби потисна нетърпението си. Само преди десет минути бе готова да застане на един крак и да прави фокуси, само и само да привлече някой клиент. — Интересува ли ви нещо определено?

— Просто ще позяпам.

О, разбира се, помисли Шелби и нагласи на лицето си една приветлива усмивка. Докато свърши да зяпа, бих могла да пропътувам половината страна. Мина й през ума да съобщи на жената, че има на разположение десет минути. Вместо това каза:

— Заповядайте.

— Научих за вашия магазин от една съседка. — Жената се спря да разгледа широка пръскана саксия, подходяща за вътрешен двор или тераса. — Тя си беше купила от вас сервиз за кафе, който много ми хареса. Много светлосиньо с теменужки.

— Да, спомням си го. — Шелби успяваше да задържи приятелската си усмивка, докато гледаше гърба на жената. — Аз не правя копия, но ако ви интересуват сервизи за кафе, имам един подобен. — Огледа магазина, като се мъчеше да си спомни къде го бе сложила.

— Всъщност ме заинтересува не толкова сервизът, колкото изработката. Тя ми каза, че сама изработвате всичките си стоки.

— Вярно е. — Шелби се мъчеше да не нервничи и да се съсредоточи върху жената. Привлекателна, на около тридесет и пет години, общителна. В блестящата й кестенява коса проблясваха изкусни пшеничноруси кичури. Прииска й се жената да си отиде там, откъдето бе дошла, и веднага се ядоса на себе си. — В стаята отзад имам грънчарско колело — продължи тя с усилие. — Там ги и пека и гледжосвам.

Клиентката приклекна до една ваза и внимателно се вгледа в нея.

— Използвате ли калъпи?

— Понякога, например за онзи бик там или за гнома. Ала предпочитам колелото.

— Знаете ли, вие имате чудесен талант… И огромна енергия. — Жената се изправи и прокара пръст по чучура на една каничка за кафе. — Представям си колко време и търпение е нужно, за да се изработи всичко това, освен таланта и умението.

— Благодаря ви. Предполагам, че когато на човек му е приятно да прави нещо, не се замисля колко време отнема.

— М-м-м, знам, аз съм декоратор. — Жената се приближи и подаде на Шелби една визитна картичка. „Морийн Френсис, вътрешно оформление“. — В момента обзавеждам собствения си апартамент и ми трябват тази саксия и тази ваза. — Тя ги посочи и отново се обърна към Шелби. — Мога ли да ви дам предплата и да ми ги запазите до понеделник? Не ми се иска да ги разнасям в дъжда.

— Разбира се. Ще ви ги опаковам и можете да си ги вземете, когато ви е удобно.

— Прекрасно. — Морийн извади чекова книжка от голямата си кожена чанта. — Знаете ли, имам чувството, че ние с вас ще имаме доста съвместна работа. Аз съм във Вашингтон само от месец, но вече ми предстоят една-две интересни задачи. — Вдигна поглед с усмивка и продължи да попълва чека. — Обичам да използвам в работата си изделия ръчна изработка. Няма нищо по-лошо от стая, пълна с фабрична конфекция.

Подобно изявление от човек, който с това си изкарва прехраната, заинтригува Шелби. Тя забрави за желанието си да изгони по-бързо Морийн.

— Откъде сте? — попита.

— От Чикаго. Работех там в една голяма фирма, цели десет години. — Морийн откъсна чека и й го подаде. — Прииска ми се да опитам сама.

Шелби кимна и дописа касовата бележка.

— Бива ли ви?

Морийн премигна от прямия въпрос, после се засмя:

— Много съм добра.

Шелби за момент се вгледа в лицето й — открити очи, намек за хумор. Поддавайки се както винаги на импулса, написа на гърба на бележката име и адрес:

— Майра Дитмайър — каза на Морийн. — Ако някой, който значи нещо тук, има намерение да се преобзавежда, тя ще знае. Кажете й, че аз съм ви дала името й.

Морийн смаяно погледна бележката. Бе живяла във Вашингтон достатъчно дълго, за да е чувала за Майра Дитмайър.

— Благодаря.

— Вместо комисионна Майра ще поиска да й разкажете историята на живота си, но… — Шелби млъкна, защото вратата на магазина отново се отвори и тя изпита неочакваното и неповторимо за нея чувство, че е онемяла.

Алън затвори вратата, после спокойно съблече мокрия си шлифер и се приближи към нея. Кимна приятелски на Морийн, хвана Шелби за брадичката, наведе се над щанда и я целуна.

— Донесъл съм ти подарък.

— Не! — Паниката в гласа й я вбеси. Тя избута ръката му и отстъпи крачка назад. — Махай се.

Алън се облегна на щанда и се обърна към Морийн:

— Така ли трябва да се държи човек с някой, който му носи подарък?

— Ами, аз… — Морийн погледна Шелби, после Алън и неопределено сви рамене.

— Разбира се, че не — продължи той, все едно, че се бе съгласила. Извади от джоба на сакото си една кутийка и я остави на щанда.

— Няма да я отворя! — Шелби погледна към кутийката само защото така нямаше да може да гледа към Алън. Нямаше да рискува толкова скоро отново да загуби ума и дума. — Освен това е затворено.

— Има още петнайсет минути. Тя често е груба — обясни той на Морийн. — Искате ли да видите какво съм й донесъл?

Разкъсвана между желанието си да избяга и прокрадващото се любопитство, Морийн се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше. Алън вдигна капачето на кутийката и извади оттам малко цветно стъкло във формата на дъга. Преди да бе успяла да се спре, Шелби протегна ръка към нея.

— Да те вземат дяволите, Алън! — Откъде можеше той да знае колко ужасно й бе необходимо да види дъга?

— Това е традиционният й отговор — съобщи Алън на Морийн. — Това значи, че й харесва.

— Казах ти да престанеш да ми изпращаш подаръци.

— Не съм ти го изпратил — подчерта той и пусна дъгата в ръката й. — Донесох го.

— Не го искам! — отсече Шелби разпалено, ала пръстите й се обвиха около дъгата. — Ако не беше един дебелокож, твърдоглав Макгрегър, щеше да ме оставиш на мира.

— За щастие и на двама ни, с теб имаме някои общи черти. — Хвана ръката й, преди да бе успяла да избяга.

— Пулсът ти отново се е ускорил, Шелби.

Морийн се прокашля:

— Ами, аз мисля че трябва да бягам. — Пъхна бележката в чантата си, докато Шелби безпомощно се бе вторачила в Алън. — В понеделник ще дойда — добави тя, въпреки че никой от двамата с нищо не показа, че бе забелязал тръгването й. — Ако някой ми подари дъга в ден като днешния — измърмори, запътила се към вратата, — щях да хлътна.

Да хлътна, повтори наум Шелби. Дойде на себе си, едва когато вратата се затвори.

— Престани! — заповяда тя и издърпа ръката си. После изключи радиото и стаята потъна в тишина. Със закъснение осъзна, че бе допуснала грешка. Сега ясно се чуваше, че дишането й не бе толкова равномерно, колкото би трябвало да бъде. — Алън, ще затварям магазина.

— Добра идея. — Той отиде до входа, обърна табелката и превъртя ключа.

— Чакай малко! — вбеси се Шелби. — Не можеш така… — Гласът й угасна, защото Алън се насочи към нея. Спокойният и решителен поглед в очите му я накара да се отдръпне и да преглътне. — Това си е моят магазин, а ти… — Той заобиколи щанда и гърбът й опря в стената.

— И ние — поправи я Алън и спря точно пред нея отиваме на вечеря.

— Никъде няма да отида.

— Ще отидеш.

Тя го зяпна, объркана и разтреперана. В очите му нямаше гняв. Би предпочела гняв пред такава проста, неподлежаща на обсъждане увереност. Срещу гнева лесно можеше да се пребори с гняв. А ако той бе спокоен, Шелби също щеше да е спокойна. — Алън, ти не можеш да ми нареждаш какво да правя. В края на краищата…

— Нареждам ти. Стигнах до заключението, че през живота си ти прекалено често си била молена и прекалено рядко ти е било нареждано.

— Твоите заключения ни най-малко не ме интересуват — сопна се тя. — Кой, по дяволите, си ти, та да ми нареждаш каквото и да било? — Вместо отговор той я привлече към себе си. — Няма да дойда — започна Шелби. Усещаше нещо, което много приличаше на отчаяние. — Имам си планове за почивните дни. Аз… Аз заминавам на море.

— Къде ти е шлиферът?

— Алън, казах ти…

Алън забеляза лекото яке, висящо на закачалката зад щанда, свали го и й го подаде.

— Ще си вземеш ли чантата?

— Няма ли най-после да проумееш, че няма да дойда с теб?

Без да й обръща внимание, той измъкна чантата й изпод щанда. После взе ключовете, които лежаха до нея, хвана Шелби за ръката и я повлече към задната страна на магазина.

— По дяволите, Алън, казах, че няма да дойда! — Озова се безцеремонно избутана вън на дъжда, докато той заключваше задната врата. — Не искам да ходя никъде с теб.

— Много лошо. — Алън пъхна ключовете в джоба си и облече шлифера си. Шелби упорито стоеше под пороя.

Тя отметна капещата си коса от очите и заби крака в земята.

— Не можеш да ме накараш.

Той вдигна вежди и дълго, замислено я изгледа. Беше бясна, цялата вир-вода и красива по свой собствен начин. И, както забеляза с удоволствие, малко несигурна в себе си.

— Ще започнем да броим колко пъти ще ми кажеш, че не мога — предложи Алън, хвана я здраво за ръката и я задърпа към колата.

— Ако мислиш… — Шелби трябваше да замлъкне, докато той безцеремонно я набута вътре. — Ако мислиш, че се впечатлявам от варварското ти държание, жестоко се лъжеш. — Рядко й се случваше да се държи надменно, ала когато решеше да го прави, бе ненадмината. Дори когато бе мокра до кости. — Върни ми ключовете. — Протегна царствено ръка.

Алън я взе, положи една бавна целувка в средата на дланта и потегли.

Шелби сви ръката си в юмрук, сякаш за да потуши огъня, който се разпространяваше оттам по цялото й тяло.

— Алън, не знам какво ти е станало, но трябва да престанеш. Сега искам да ми върнеш ключовете, за да мога да се прибера.

— След вечерята — обеща той любезно и изкара колата от алеята. — Как мина седмицата?

Тя се облегна и скръсти ръце. Едва тогава осъзна, че още стискаше дъгата на Алън в дланта си. Пъхна я в джоба на якето, което лежеше смачкано на топка до нея, после отново се тръшна назад.

— Няма да вечерям с теб.

— Мисля, че ще е най-добре на някое тихо местенце. — Той зави вдясно, като пълзеше със скоростта на безкрайната колона. — Изглеждаш ми малко уморена, любов моя. Не спиш ли добре?

— Много добре си спя — излъга Шелби. — Снощи се прибрах късно. — Обърна се демонстративно към него. — Бях на среща.

Алън овладя бързо пламналата ревност. Вече не се изненадваше от способността й да усеща по какъв начин може най-много да го подразни. Погледна я за момент в искрящите сиви очи.

— Добре ли си прекара?

— Чудесно си прекарах. Дейвид е музикант, много чувствителен. Много страстен — добави тя с наслада. — Луда съм по него. — Дейвид можеше и да се изненада, защото бе сгоден за една от най-близките й приятелки, ала не вярваше някога отново да стане дума за това. — Всъщност — продължи Шелби с внезапно обзело я вдъхновение, — той ще мине да ме вземе в седем часа. Затова ще ти бъда много благодарна, ако обърнеш и ме оставиш вкъщи.

Вместо да се подчини, както се надяваше, или да избухне, както очакваше, Алън погледна към часовника си:

— Жалко. Съмнявам се, че ще се върнем дотогава. — Докато Шелби седеше в гробовна тишина, той спря до тротоара. — По-добре си облечи якето. Ще трябва да вървим пеша една пряка. — Тя нито отговори, нито се помръдна и Алън се пресегна през нея да й отвори вратата. Устните му докоснаха ухото й. — Освен ако не искаш да останем в колата и да се гушкаме.

Шелби обърна глава към него, готова с яден отговор. Устните й се озоваха допрени до неговите — леко, но убийствено. Бързо изскочи от колата и метна якето върху раменете си.

Щяха да изиграят пиесата, каза си, като се мъчеше да успокои дишането си. А когато си вземеше ключовете, той щеше да си плати. Алън заобиколи колата и дойде до нея, хвана ръката й и я погледна. В следващия момент почувства как първоначалната й съпротива се стопява.

— Имаш вкус на дъжд — прошепна той, преди да се бе поддал на изкушението да довърши обещаното с тази кратка среща на устните, с притискането на телата. Седмицата, прекарана далеч от нея почти го бе побъркала.

Дъждът се лееше върху тях и Шелби си помисли за водопади. Якето се смъкна от раменете й и тя си помисли за дъги. Всички желания, всички страсти нахлуха в нея. Сладки копнежи, полуоформени мечти. Как бе живяла досега без него, когато вече не можеше и една седмица да остане нормална, без да бъде докосвана така?

Алън неохотно се отдалечи от нея. Още малко, разбираше той, и щеше да забрави, че бе на обществено място. Лицето й бе млечнобяло, сияеше в свежия пролетен дъжд. В миглите, ограждащи тези ясносиви очи, блестяха капки. Трябваше да бъдат сами, помисли Алън, в някоя тъмна гора на здрачаване или в окъпано от дъжда поле. Тогава нямаше да има отдръпване. Наметна отново якето на раменете й.

— Харесвам косата ти мокра. — С бавен собственически жест прокара ръка през нея и без да каже нито дума повече, я прегърна през рамо и я поведе по улицата.

Шелби знаеше този ресторант. Тъмните ъгълчета, приглушената музика. Към десет вечерта щеше да бъде шумно и пълно с хора. Човек като Алън тогава би го избягвал, докато тя търсеше точно това. Сега бе спокойно — дървени подове, проблясващи свещи, тихи разговори.

— Добър вечер, сенаторе — засия управителят. След това погледът му попадна върху Шелби и той отново се усмихна широко: — Радвам се да ви видя отново, госпожице Кембъл.

— Добър вечер, Марио — отговори Шелби, като призова на помощ надменността си.

— Масата ви е готова. — Поведе ги към ъгловата маса в дъното, където свещта бе наполовина догоряла. Във вените на Марио течеше достатъчно латинска кръв, за да почувства романтиката и да я оцени. — Бутилка вино? — попита той и поднесе стола на Шелби.

— Пуйи Фюис Бишо — поръча Алън, без да се посъветва с нея.

— Реколта хиляда деветстотин седемдесет и девета — кимна одобрително Марио. — Сервитьорът ще дойде след малко.

Шелби отметна мократа си коса от очите.

— Може би аз искам бира.

— Следващия път — съгласи се Алън добродушно.

— Няма да има следващ път. Говоря сериозно, Алън — заяви тя нервно, защото той прокара пръст по ръката й. — Нямаше да съм тук, ако не ме беше заключил навън. — И не ме пипай така — прошепна яростно.

— Как искаш да те пипам? Имаш много чувствителни ръце — забеляза Алън, преди да бе успяла да отговори. Потърка с палец кокалчетата на пръстите й и усети бързо преминалата тръпка. Тази нощ, обеща си, щеше отново да почувства тази тръпка. Във всяка точка, която пулсираше по тялото й. — Колко пъти си помисли за мен тази седмица?

— Не съм мислила за теб — сопна се Шелби и при тази нова лъжа я прободе чувство за вина. — Добре, и какво, ако съм си мислила? — Опита се да издърпа ръката си, ала той просто вплете пръсти в нейните и я задържа. Това бе обикновен, общоприет жест, какъвто един възпитан мъж би направил на обществено място, без да привлече любопитни погледи. Въпреки че го знаеше, въпреки че се опитваше да му се надсмее, Шелби усети как по пръстите й се разлива удоволствие.

— Чувствах се зле, защото се държах лошо. След твоето поведение тази вечер съжалявам само, че не съм била по-лоша. Мога да бъда — добави заканително.

Алън само се усмихна. В този момент Марио донесе на масата бутилката. Без да откъсва поглед от Шелби, Алън опита виното и кимна:

— Много добре. Има аромат, който остава часове наред. По-късно, когато те целуна, вкусът още няма да е изчезнал.

Кръвта забуча в ушите й.

— Аз съм тук само защото ти ме довлече.

За негова чест Марио не разля нито една капка, докато ги слушаше.

Алън продължаваше да се усмихва и очите на Шелби пламнаха.

— И тъй като не ми даваш ключовете, просто ще отида до най-близкия телефон и ще извикам ключар. Ти ще платиш сметката.

— След вечеря — предложи той. — Харесва ли ти виното?

Тя се намръщи, вдигна чашата си и я изпи до половината.

— Много е хубаво. — Очите й го гледаха дръзко. — Това не е среща, нали знаеш.

— Започва да прилича повече на парламентарна препирня, не мислиш ли? Още малко вино?

Отново това спокойствие. Искаше й се да заудря с юмруци по масата. Това щеше да даде хляб на клюките, помисли Шелби и усети, че се изкушава. Падаше му се. После си спомни за клюкарската бележка във вестника и стисна зъби. Сви рамене и го остави да напълни чашата й догоре. — Виното и свещите няма да ти помогнат.

— Така ли? — Реши да не й напомня, че колкото той държеше ръката й, толкова и тя неговата. — Е, реших, че е време за нещо по-традиционно.

— Наистина ли? — Шелби не можа да сдържи усмивката си. — Тогава трябваше да ми донесеш кутия шоколадови бонбони и букет от рози. Това е традиционното.

— Знаех, че би предпочела дъга.

— Прекалено много знаеш! — Тя грабна менюто, което бе оставил келнерът до лакътя й, и се скри зад него. След като я бе домъкнал тук в този дъжд, можеше и да хапне. Да се натъпче, поправи се Шелби. Апетитът й се бе върнал с пълна сила. Както и жизнеността й, призна си тя неохотно. В момента, в който го видя отново, апатията й изчезна.

— Готова ли сте с поръчката, госпожице Кембъл? Шелби вдигна очи към келнера и се усмихна:

— Да. Морска салата с авокадо, консоме, агнешко каре със сос беарнез, печени картофи и артишок. По-късно ще прегледам менюто с десертите.

Келнерът записа дългата поръчка, без да мигне.

— Сенаторе?

— Салатата на заведението — каза Алън и се усмихна на ироничното й изражение. — И скариди. Както виждам, разходката под дъжда ти е отворила апетит.

— След като така или иначе съм тук, бих могла да изям една-две хапки. Е… — С една от резките смени на настроението си, тя облегна ръце на масата и се наведе напред. — За какво ще говорим, сенаторе? Как вървят нещата в Белия дом?

— Постоянно в движение.

— А, класическа сдържаност. Работил си ден и нощ, за да спреш законопроекта на Брайдърман. Добре свършено, принудена съм да призная. После проекта ти за защита на животните. Имаш ли някакъв напредък в опитите да получиш федерално финансиране?

— Има няколко стъпки в тази насока. — За момент я погледна замислено. Бе много добре осведомена като за жена, която храни такава омраза към политиката. — Кметът се въодушеви да организираме тук същите приюти, каквито направихме в Бостън. Засега ще трябва да разчитаме най-вече на дарения и доброволци. Ще ни трябва още много, преди да можем да се надяваме на средства за изграждането им в цялата страна.

— Предстои ти дълга битка, като се има предвид настоящото финансово положение и съкращенията в бюджета.

— Знам. Накрая ще победя. — Лека усмивка докосна устните му. — До един момент мога да съм много търпелив, а след това мога да стана много… Настойчив.

Шелби не вярваше много на блясъка в очите му и замълча, докато сервираха салатите.

— Подразнил си някои хора в случая с Брайдърман. Ще ти го върнат.

— Такива са правилата на играта. Нищо, което си заслужава, не се получава без усложнения. Аз… — отново доля чашата й — обичам да ги преодолявам.

Тя този път не си направи труда да се престори, че не го е разбрала. Бодна си от салатата и замислено я изяде.

— Не можеш да организираш едно ухажване като кампания, сенаторе. Особено с някой, който знае много от ходовете.

— Интересна мисъл. — В очите му и в ъгълчетата на сериозната му усмивка трепна смях. Шелби откри, че пръстите я сърбяха да докосне лицето му. — Трябва да признаеш, че бях ясен. Не съм дал никакви обещания, които няма да изпълня.

— Аз не съм ти избирател.

— Това не променя моята платформа.

Тя поклати глава, едновременно ядосана и развеселена.

— Няма да споря с теб на твоя територия. — Вдигна отново поглед към него, като ровеше из салатата. — Предполагам, че си видял снимката във вестника.

— Да. — Подразнила се е, разбра той, въпреки че говореше безгрижно и с усмивка. — Стана ми приятно да си спомня точно този момент. Съжалявам, че те е разстроила.

— Не ме разстрои — възрази Шелби малко прекалено бързо и с лека досада поклати глава. — Не точно. — Келнерът отнесе чинията от салатата и на нейно място сложи консомето. Шелби започна разсеяно да го разбърква. — Сигурно просто ми напомни доколко си пред очите на обществото. Това никога ли не те дразни?

— От време на време. Публичността е неотделима част от моята професия. Тя може да е средство за постигане на целта, а може да е и голяма досада. — Искаше му се да я види да се усмихва. — Разбира се, интересно ми е каква ще е реакцията на баща ми, като разбере, че съм бил в зоологическата градина с една Кембъл.

Шелби се разсмя и лекото напрежение в раменете й се разсея.

— Да не се страхуваш за наследството си?

— Повече се страхувам за кожата си. По-скоро за слуха си. Всеки момент очаквам телефонът да иззвъни и да ми проглушат ушите.

Тя се усмихна и вдигна виното си.

— Позволяваш ли му да си мисли, че те е страх от него?

— Понякога. Това го прави щастлив.

Шелби взе една кифличка, разчупи я на две и предложи половината на Алън.

— Ако беше умен, щеше да стоиш по-далеч от мен. Наистина не бива да рискуваш да ти се спука тъпанчето. После ще ти бъде трудно да чуваш какво заговорничи опозицията в съседната стая.

— Мога да се справя с баща си… Когато му дойде времето.

Тя си гризна от кифличката и го погледна втренчено.

— Искаш да кажеш, след като се справиш с мен?

Алън вдигна чашата си за наздравица.

— Точно така.

— Алън… — Шелби отново се усмихна, вече по-уверена след виното и храната. — Няма да се справиш с мен.

— Ще видим — отвърна той весело. — Агнешкото ти идва.