Всичко е съдбовно

XII

На следващия ден доктор Уенуърт наистина дойде — той беше най-голямата клечка тук — и наистина ми се извини. Беше изключително любезен, но на лицето му бе изписано едно такова изражение… де да знам, сякаш господин Шарптън му се е обадил две минути след като затворихме телефона и хубавичко го е насолил.

Доктор Уенуърт ме изведе на разходка в задния двор — потънал в буйна зеленина и едва ли не съвършен в онзи късен пролетен ден — и ми се извини, задето не ме е държал „в течение“. Обясни ми, че тестът за епилепсия действително бил такъв (едновременно с това и компютърна аксиална томография), но тъй като предизвиквал състояние на хипноза у повечето обекти, обикновено се възползвали от случая да заложат някои „базисни инструкции“. В моя случай ставало дума за компютърните програми, които съм щял да използвам в Кълъмбия. Попита ме имам ли други въпроси. Излъгах го, че нямам.

Сигурно си мислите, че това е много странно, но не е. Искам да кажа, имах дълго и безславно ученичество, което приключи три месеца преди завършването. Попадал съм на учители, които са ми харесвали, и такива, които не съм можел да понасям, но никога на такъв, към когото да съм изпитвал пълно доверие. Бях от онези ученици, които винаги сядат на последния чин, ако учителят не изисква да се седи по азбучен ред, и никога не взимат участие в час. Ако ме посочеха, отвръщах най-много с „Ъ-ъ?“, но и с ченгел не можеха да измъкнат въпрос от устата ми. Господин Шарптън беше единственият човек на света, който успя да се докосне до истинските ми мисли, а дъртият доктор Уенуърт с голата глава и хищните си очи зад очилцата си без рамка въобще не можеше да се мери с него. По света стават какви ли не чудеса, но по-скоро прасетата ще отлетят да зимуват на юг, отколкото аз да тръгна да споделям с този чичко, камо ли да му плача на рамото.

Пък и, дявол го взел, чисто и просто не знаех какво друго да го попитам. Престоят в Пеория, общо взето, ми харесваше, а и бъдещите възможности ме изпълваха с радостно очакване — новата работа, новата къща, новият град. Служителите на центъра се държаха страхотно. Дори храната беше страхотна: руло „Стефани“, пържено пиле, млечен шейк — все неща, които обичам. Е, да, диагностичните тестове не ми бяха много по вкуса — ужасни главоблъсканици, над които трябва да умуваш с компютърен молив в ръка; понякога се чувствах като парцал, сякаш слагаха нещо в картофеното пюре (случвало се е да ме обземе и еуфория); на няколко пъти — поне още два пъти — бях почти сигурен, че отново са ме хипнотизирали. Но какво от това? Искам да кажа, какво толкова страшно има в това, след като човек е бил преследван из паркинга на супермаркет от психопат, който се хили, имитирайки оглушителния рев на състезателна кола, и се мъчи да те събори на земята?