Всичко е съдбовно

XIV

През първата седмица в Кълъмбия не правих нищо. Абсолютно нищичко, искам да кажа. Дори не ходех на кино. Като дойдеше време за чистене, просто отивах в парка, сядах на една пейка и се чувствах така, сякаш всички гледат право в мен. Като стана четвъртък и дойде време да се отърва от парите, натъпках в боклукомелачката повече от петдесет долара. Не забравяйте, че ми беше за пръв път. А после сме седнали да си говорим за необикновени неща — какво ти необикновено, и представа си нямате какво значи необикновен. Докато седях в кухнята, заслушан в мотора под мивката, се замислих за майка. Ако беше тук да ме види, като нищо щеше да ме наръга с касапски нож. В този миг боклукомелачката поглъщаше десетина карнетки за бинго.

Цяла седмица спах много лошо. Постоянно ходех до кабинетчето — не исках, краката ми сами ме завличаха. Като убийците, които винаги се завръщат на местопрестъплението, както се казва. Както и да е, стоях на вратата, взирах с в тъмния екран и изгасения модем и започвах да се потя, обзет от чувство за вина, срам и страх. Потях се дори само при вида на изрядно подреденото писалище, по което нямаше и един лист или хартийка. Едва ли не имах чувството, че стените мърморят: „Ами, нищо не става тук“ или „Кой е пък този бездарник — компютърният техник ли?“

Сънувах кошмари. В един от тях на входната врата се звъни, аз отварям и на прага стои господин Шарптън. Носи белезници.

— Подай си китките, Динк — казва. — Мислехме те за екстра, но очевидно сме сгрешили. Случва се понякога.

— Не, екстра съм — отвръщам. — Екстра съм, но просто ми трябва още малко време да се аклиматизирам. Нали знаете, никога не съм се отделял от дома.

— Изминаха пет години — отвръща той.

Потресен съм. Не мога да повярвам. Но дълбоко в себе си зная, че е прав. Просто на мен ми се струва, че са изминали само пет дни, а всъщност са били пет години, през които не съм включил компютъра в кабинета нито веднъж. И ако не бяха чистачите, бюрото щеше да е потънало в една педя прах.

— Дай си ръцете, Динк. Така ще е по-лесно и за двама ни.

— Няма. Не можете да ме принудите.

Той се извръща през рамо и кого виждат очите ми, застанал на стъпалата пред дома ми? Скипър Браниган. Носи червена найлонова престилка, но наместо „СУПР САВР“ на гърдите му е извезан надпис „ТРАНСКОРП“. Струва ми се малко блед, но инак нищо му няма. Не е мъртъв, искам да кажа.

— Въобразяваш си, че си ми направил нещо, но не си — казва ми той. — Не можеш да направиш нищо никому. Ти си хипарска измет.

— Мисля да му сложа тези белезници — обръща се господин Шарптън към Скипър. — Ако ми създава неприятности, го блъсни с количката.

— Абсолютно съдбовно — отвръща Скипър и в този миг се събудих с крясък, намирайки се почти на пода.