Всичко наопаки

Глава 1

Казват, че има хора, които обичат да ходят на погребения. Аз не съм от тях, може би все още не съм на такава възраст, че да обичам подобни мероприятия, а може и да е от характера ми. Пък и въобще не съм сигурен, че съществуват такива хора. Лично аз не намирам нищо хубаво или поне интересно в погребенията. Въпреки относителната ми младост съм изпращал в сетния им път вече доста личности — малцина от младите спортисти успяват да превърнат спорта в своя професия за дълги години, но пък легион са онези, които продават яката си мускулатура и придобитите в спортните клубове навици срещу добри пари на охранителни служби или срещу още по-добри пари — на престъпници. Така че ето, погребваме ги.

Но днешното погребение, на което отидох, както му е редът, с черни дънки и черно поло, стиснал в ръце букет разкошни разноцветни астри, беше друго. Солидно, спокойно, многолюдно. И което е най-любопитно — нито един истеричен писък, никой не ридаеше трагично, не се хващаше за сърцето, не изгубваше съзнание, както се случва често, когато внезапно умре човек, чиято смърт никой изобщо не е очаквал и поради това напускането на този свят хвърля близките му в шок. Мда, аз не видях ни най-малки признаци на шок. И това беше странното.

Впрочем да не си кривя душата. Още два дни преди това дълго и досадно ме разпитва следователка, защото резултатите от аутопсията показали абсолютно недвусмислено: смъртта настъпила в резултат на отравяне, а по-точно — на спиране на сърцето, предизвикано от огромна доза лекарство за сърце, предписано на един от членовете на семейството. Но съвсем не на този, който в крайна сметка умрял. Човек може да изпие хапче по погрешка, но едно, а не двайсетина, при това разтворени в голяма чаша чай. Такива ми ти работи…

Пред ритуалната зала бях един от първите и останах в колата, наблюдавайки пристигащите. Около пет минути след мен се появи лъскава, току-що измита кола, от която за мое огромно изумление слезе Игор, участъковият на микрорайона, където живееше семейство Руденко. С Игор се познавах отдавна, още откакто започнах да работя при Руденко, той ми харесваше и дори на два пъти пихме с него бира в близкото капанче и си бъбрихме за разни дреболии, така че аз естествено бях забелязал, че дрехите му, макар да не бият на очи, са маркови, но и през ум не ми беше минавало, че този човек кара такава кола. Впрочем колата може и да не беше негова, може просто да я беше взел назаем от някого, за да стигне до ритуалната зала, която се намираше доста далеч от центъра.

Игор ме забеляза, дойде и седна до мен на предната седалка.

— Здрасти — кимнах, — дошъл си да изразиш почит и съболезнования ли?

— Следователката ми нареди да дойда — мрачно отговори той. — Да понаблюдавам. Нали разбираш, смъртта не е естествена. И оперативните работници ще дойдат. Паша, ти знаеш какъв е редът, нали?

Отново кимнах. Колко такива погребения помнех…

— Ще тръгнеш с първата група, с близките.

Учудено погледнах участъковия. При церемонията с прощаването в залата с ковчега канят първо най-близките, с други думи, членовете на семейството, дават им възможност да останат насаме с покойника, да поплачат, а едва по-късно, след десет-петнайсет минути, когато отмине първата вълна от истерии, пускат всички останали и тогава започва същинската гражданска панихида или опелото — според случая. Аз не съм член на семейство Руденко, а за да ме причислят към него, би било нужно много добро желание. Какъв съм им аз? Наемен работник.

— Не е удобно — казах колебливо.

— Разбирам — в гласа на Игор зазвуча неочаквана мекота, — всичко разбирам, Паша, но те моля, направи го. Моля те. Защото аз или оперативните по никой начин не можем, а трябва да има външно око. Непременно. Убиецът е някой от онези, които ще влязат с първата група, с близките. И е много важно да знаем кой къде е застанал, как се е държал, как е гледал, кой с кого си е говорил, кой е плакал, а кой само се е преструвал, че скърби.

Мълчах, вперил очи в арматурното табло.

— Разбери — настойчиво продължи Игор, — първият момент, когато видят отворения ковчег, е най-шокиращият, винаги е така. Повечето са виждали човека само жив и здрав, после го откарва „Бърза помощ“, после им съобщават, че той е умрял, и накрая го виждат вече мъртъв в ковчега. Това е невероятен шок. В такъв момент хората трудно се владеят, почти не разсъждават и много често излизат на показ неща, които те биха искали да скрият. Е? Ще помогнеш ли?

С една дума, убеди ме.

И ето, стоя в малката красива зала, в чийто център е поставен отвореният ковчег, и наблюдавам присъстващите, скрил очи зад тъмните стъкла на очилата си. Тук всички са с очила, всички до един, освен най-малкия, шестгодишния Костик, и иди разбери дали човекът прикрива зачервените си и подпухнали от плач очи, или сухия си, равнодушен или пълен със злорадство поглед.

Кой от тях е убиецът? Кой? Това с абсолютна сигурност е някой от тях, защото няма кой друг да бъде.

Можех ли преди две години, когато започнах работа при Руденко, да предположа, че всичко ще свърши така страшно?

Когато бях още малък, мама постоянно ми повтаряше, че трябва да бъда по-умен, по-хитър, по-предпазлив, че аз с моята крайна праволинейност, която поради наивност смятах за честност, само ще страдам. Види се, мама е била права, но за да оценя това, трябваше да работя почти трийсет години, да се напатя, да завоювам разни награди и медали, както и званието майстор на спорта от международна класа, да поживея на ръба на инвалидността и в края на краищата да остана без работа и без жилище. По-точно, жилище все още имах, но много условно, а работа — никаква. Изобщо никаква. А условността на моя подслон се състоеше в това, че хората с половин уста ми разрешиха да поживея в този дом безплатно, но за твърде кратко време.

Както много младежи, аз правех, и то неведнъж, типичната грешка: смятах, че така ще е винаги. Винаги ще имам младост, сили, здраве, физическа кондиция, спортни успехи, винаги ще имам работа и пари, както и любов. При което обектите на самата любов периодично се сменяха, но въпреки това всеки път бях твърдо убеден, че това никога няма да свърши.

Бях глупак и си платих за това. Не, не глупак — направо идиот, и то фантастичен. Сигурно просто ми вървеше в сферата, която се нарича личен живот, и всяка следваща жена се появяваше на пътя ми в момент, когато все още не съм се разделил с предишната, така че жилищният проблем някак не ме застрашаваше: аз просто се местех от единия апартамент, принадлежащ на дамата на сърцето ми, в друг, чиято стопанка ставаше моя нова любима. Да се чудиш просто защо смятах, че така ще е винаги?

Не, излъгах ви — разбира се, нищо подобно не си мислех и тъкмо там се крие фаталната ми грешка: аз изобщо не мислех за бъдещето. Че какво да мисля за него, щом то ще бъде същото като днес? Ще има заможни сладурчета с апартаменти, ще има платени двубои в закрити клубове и „черни“ тотализатори, ще има и хора, които сериозно искат да тренират и ще плащат добре за това. Така че защо да му мисля?

После сериозно осакатях, след като се озовах с колата си на лошо кръстовище в неподходящ момент. Пет секунди по-рано или по-късно — и пияният кретен, който летеше на червено със скорост малко по-ниска от скоростта на светлината, щеше да ме подмине. Но не ме подмина и когато след половин година излязох от болницата, вече не можеше и дума да става за някакви сериозни двубои със сериозни противници. През тази половин година моята хазяйка беше успяла да реши личните си проблеми по най-кардинален начин, тоест бе получила предложение за брак. Естествено, не от мен. Изгубих възможността да живея при нея, но тъй като годеникът й се оказа голяма клечка, по времето, когато излязох от болницата, тя вече се беше преместила при него в извънградската му къща, а на мен милостиво ми разреши да поживея в нейния апартамент, само че не за дълго, а само докато си намеря жилище. Още ли не сте разбрали? Аз не съм московчанин. Дошъл съм от съвсем друг град, малък и отдалечен, защото, както и огромен брой хора, наивно смятах, че ако изобщо някъде съществува красив живот, живот като на кино, това е само в столицата, където се въртят много пари и съществуват маса възможности да се изявиш и някак да се издигнеш.

С една дума, бих могъл дълго да описвам историята на своята глупост, но няма да го направя, защото е важен резултатът: аз се лиших едновременно от физическата си сила, от парите (вярно, остана ми новичката кола — старата, която претърпя катастрофа, не можеше да се оправи и първото, което направих, след като ме изписаха, беше да си купя кола, в която бухнах всичките си спестявания, и без това вече оскъдни, защото половин година лечение не е евтино удоволствие), от работата и от жилището. Към списъка на нещата, които нямах, трябва да добавя и желанието да се прибера вкъщи, в родния си град. Не ми се искаше да напускам Москва. Сигурно нямах и акъл, защото кой умен човек купува кола, когато няма къде да живее? Но аз не бях в състояние да си се представя без кола. Как така, в Москва — без кола? Така че наврях гордостта си в едно пикантно място и започнах да търся работа. Ако мама беше до мен, разбира се, щеше да каже, че трябва да бъда по-умен и хитър, тоест да се преструвам, че съм затрупан с предложения, че в ценен кадър като мен всеки е готов да се вкопчи с две ръце, но видите ли, писнало ми е да работя с яки чичковци с напомпани мускули, вече съм спечелил всички пари, които ми трябват, така че сега търся нещо по-забавно — предлагайте, а аз ще избирам и ще се правя на важен. Но мама я нямаше до мен и аз с моята идиотска праволинейност захванах да си търся работа, като пуснах сивито си в Интернет, а освен това се обадих на всички места, където бях работил през последните осем години, честно обясних здравословните си проблеми и признах, че съм готов да се заема с каквато и да е дейност, стига заплатата да е достатъчна за наемане на възможно най-евтино жилище, за бензин и за храна.

Поради здравословното ми състояние бих могъл да тренирам деца и начинаещи юноши, но тази ниша отдавна беше плътно заета и за мен не се намери място. С останалите пари живеех тъжно в милостиво оставеното ми жилище и чаках нещо да се появи. Чаках дълго, като губех свободното си време със самоизяждане и посипвах раните си със солта на упреците за глупаво пропилените години. Поначало на млади години човек трудно прави правилен избор, когато трябва да избира между бурен, охолен живот, от една страна, и планомерно монотонно изграждане на кариера — от друга. Покажете ми млад мъж, който при подобна алтернатива ще избере не онова, което бях избрал навремето аз. Да участвам в платени двубои, провеждани в закрити клубове, и да получавам за това много пари, да завързвам вълнуващи познанства и страстни бързотечни любовни връзки или да ставам всеки ден в седем и да ходя на скучната си работа, като си правя тънки сметки кога бих могъл да си позволя нова кола или почивка в чужбина… С една дума, ясно ви е.

Когато парите почти бяха свършили, ми се обадиха. Беше Нана Ким, началник на службата по безопасност в едно издателство. Навремето тя на два-три пъти ме бе канила и аз тренирах нейните служители за ръкопашен бой. И на нея се бях обадил, когато подхванах онова SOS-звънене на потенциалните работодатели.

— Още ли си търсиш работа? — попита тя.

— Търся си — въздъхнах аз.

— Добре, ела да поговорим.

Бързо си взех душ, измих си главата, избръснах се, напъхах се в дънките и якето, докуцуках не без помощта на бастуна до новичката си кола и запраших към издателството. По пътя се чудех дали трябва да купя цветя за Нана, или не. Имаше някога един момент, в който много я харесвах. Ама страшно много! Тя беше по-възрастна от мен с няколко години, но такива дреболии никога не са ме смущавали и аз се втурнах в атака, но бях незабавно и твърдо спрян. Слава богу, природата ми е дала едно полезно качество: изобщо не умея да запазвам мъжкия си интерес към жена, ако тя не ми отвръща с взаимност. Мъките на несподелената любов са непознати за мен и влюбването в Нана Ким, след като трая точно една седмица, кротко приключи. Така че виждате: мислите ми за цветя не бяха празни мисли. От една страна, тя все пак е жена и бе напълно възможно от нея да зависи моето устройване на работа, но от друга — тя можеше да възприеме цветята като намек за неохладнели чувства и надежда за нов шанс в отношенията ни — ами ако се ядоса? И за мен да не се намери никаква работа…

Не измислих нищо умно и се явих в кабинета й с празни ръце, като между другото забелязах в приемната нова секретарка, страшно хубавичка, макар че и предишната, която някога познавах, също беше голямо сладурче. Нана Ким имаше далеч не „манекенска“, но абсолютно необикновена външност и беше от онези редки жени, които не се страхуват от близкото присъствие на млади хубавици.

За всеки случай оставих бастуна си в приемната и се постарах да не куцам много, но Нана, в миналото спортистка, веднага схвана номера и ме погледна с нескрито съчувствие.

— Какво обещават лекарите? — попита тя.

— Нищо особено, предимно ме плашат. — Опитах се да изглеждам безгрижен и напълно уверен в пълното и скорошно възстановяване на физическата ми форма, но не ми се искаше и много да лъжа. — Това не прави, онова не прави, а кракът известно време ще те боли, особено при смяна на времето.

— Ами гърбът?

Ах ти, прозорливке моя! За гърба малодушно премълчах, макар че в сравнение с този проблем болният ми крак изглеждаше като жалка пришка на фона на инфаркт.

— Е, то се знае, и гърбът. — Стори ми се, че много ловко съм се измъкнал от конкретен отговор.

— Добре де. — Нана кой знае защо въздъхна, придърпа дебелия си бележник и започна да го прелиства. — Значи няма да можеш да се биеш поне още три години, както и да тренираш възрастни. На един човек му трябва домашен треньор за петнайсетгодишно дете. Как ти се вижда този вариант?

Как ли? Направо разкош! Какво, да не съм малък, че да не разбирам какво значи това — домашен треньор за тийнейджър? Това значи, че имам шанс да се уредя на работа в богато семейство. С моята развинтена фантазия моментално си представих разкошна извънградска къща с голям двор, аз всеки ден спирам пред кованите чугунени порти с любимата си лъскава новичка количка, охранителят приятелски ми махва, а в къщата, в специална стая са подредени всички необходими тренажори, купени, естествено, по мое професионално указание и под моето грижливо ръководство, има и басейн (което е доста важно — нали лекарите настоятелно ме съветваха непременно да плувам — за възстановяването на гръбначния ми стълб и на повредените стави), както и баня (че как без баня в богаташка къща?!), редовно и грамотно тренирам хлапака, и неговите спортни постижения все повече нарастват. И ето го вече шампион. Е, не световен, разбира се, не и олимпийски, но от някакъв районен мащаб — поне като начало за моята собствена школа. Или момчетата от богати семейства учат в частни гимназии? И това е наша обща победа. А после — напред и напред…

— Хубав е вариантът, направо отличен. Какво спортува момчето?

— Момиче е.

— Какво? — не разбрах аз.

— Не е момче, а момиче.

Нана ме гледаше със странна усмивка, чийто смисъл не разбирах. По дяволите! Момиче значи. Добре де, какво значение има? Момиче да е. Да се надяваме, че си е избрало не съвсем „момичешки“ спорт като художествена гимнастика или синхронно плуване, от които аз абсолютно нищо не разбирам. А може всичко да не е чак толкова страшно и момичето да е решило да овладее в домашни условия бойните изкуства, а в тях аз съм спец, за това ме бива най-много.

И зададох вече следващия въпрос, съвсем делови:

— На колко километра е от Московското околовръстно? Далече ли живеят?

— Че за теб какво значение има? — позасмя се Нана. — Нали ти трябва работа и заплата. Или ако живеят далече, работата не те интересува?

— А, не — смутих се аз и си направих извода, че потенциалните ми работодатели живеят някъде на края на географията и ще трябва да пътувам по два часа в едната посока, че и повече. — Просто попитах, да съм наясно.

— Добре, успокой се. Те живеят в Москва, в центъра.

Помислих, че ми се е счуло. Как така — в Москва, в центъра? Къща ли имат? Но щом имат толкова пари — а аз имам представа колко струва къща в центъра на Москва — за какво им е потрябвал някакъв безработен, почти неизвестен провинциалист с тежка травма, след като могат да наемат за треньор на ненагледното си момиченце най-именития и скъп специалист, та дори и олимпийски шампион? А ако парите им не са „толкова“ и те не живеят в къща, къде тогава, ако може да попитам, трябва да тренирам рожбата им? На килимче в коридора? Вярно, апартаментът може да е много голям и в него да има отделно, достатъчно просторно помещение за спортуване, но жизненият ми опит показва, че хора с прилични пари все пак се стараят да живеят в собствени къщи извън града, а не в центъра на столицата.

— Защо? — попитах тъпо.

Нана помълча, загледана кой знае защо не в мен, а в запълнените страници на бележника си. Виж, аз гледах нея и си мислех, че тя, както и преди, буди у мен асоциации с орхидея, поставена на отрупано с книжа бюро. У Нана, ако си спомням правилно, са смесени много гени: корейски, грузински, молдовски и славянски — и това е направило външността й екзотично-прекрасна, макар и неотговаряща на никакви съвременни канони за красота: гарвановочерна коса, едър, леко гърбав нос, дръпнати очи, силно извита горна устна — съчетанието на всичко това беше необикновено, ярко, някак дисхармонично и поради това ужасно привлекателно. Поне за моя вкус. Но ако съдя по това, колко безжалостно бе пресечен навремето моят романтичен порив, подобни вкусови пристрастия са присъщи не само на мен…

— Слушай, Паша — заговори тя най-сетне, — въпросът ти беше правилен. Но аз нямам отговор. Наистина, защо живеят в града, макар да имат повече от достатъчно пари? Или наистина там парите не са толкова много? Самата аз съм натрупала доста въпроси за това и твоята бъдеща работа до голяма степен зависи от готовността ти да ми помогнеш да намеря отговорите.

— Не разбрах — проточих озадачено.

Не, да не си помислите, че съм пълен тъпак, просто Нана Ким е ръководител, който често води преговори, така че се е ошлайфала в изящните формулировки, а аз съм простовато момче, да не кажа просто, далеч съм от дипломатичността, речникът ми е бедничък (така поне твърди мама, която цял живот работи като учителка по руски език и литература), така че започнат ли да ми говорят ей така, сложно, слухът ми възприема трудно.

Нана обясни. Работата била там, че някакъв бизнесмен на име Михаил Руденко преди известно време предложил на собственика на издателството, в което работи Нана Ким, благотворителен проект, условно наречен „Млада поезия“. Руденко да дава парите, а издателството да намира млади, талантливи поети и да публикува стиховете им. Този проект не може да има търговски успех и вложените от бизнесмена пари никога няма да се възвърнат, защото днес поезията не е на мода и стихосбирки купуват само любители и специалисти, които са крайно малко на брой. Но Руденко и не разчитал да си върне инвестициите, поне така заявявал. Собственикът на издателството приел предложението, проектът вече бил в значително напреднал стадий, след един месец щели да излязат първите три стихосбирки, за годината било планирано издаването на още четири. Вярно, книжките били тънички, малки, но все пак поредица — с твърда корица, серийно оформление, изобщо всичко както му е редът. А на Нана, като ръководител на службата по безопасност, всичко това изглеждало крайно подозрително. Кой днес влага пари в поезия? Никой. Кой дава пари за неизгодни проекти и при това дори не намеква за възможност неговото име или името на фирмата му да се споменава на първите страници или някъде другаде? Няма такива. За какво е нужно всичко това на бизнесмена Руденко? Не е ясно. Ако проектът носи поне някакъв доход, би могло да се предположи пране на пари, но нали доход не се очаква, тиражите ще бъдат възможно най-минимални, а и те определено ще останат да събират праха в склада, пак добре, ако книжарниците вземат поне стотина бройки. С една дума, пълна мъгла. Сред тази мъгла в частност се рее и въпросът защо заможният Михаил Руденко не си е купил, както болшинството преуспели бизнесмени, къща извън града, а продължава да живее в Москва. Нана се опитала да озадачи с въпросите си собственика на издателството, но той не им обърнал особено внимание и отговорил, че Михаил е свестен човек и няма никакви основания да го подозира в каквото и да било. А между другото, тия дни господин Руденко в разговор със собственика попитал дали познава някой човек, който би могъл да се занимае с физическата подготовка на петнайсетгодишната му дъщеря. Издателят обещал да поразпита и преадресирал въпроса към Нана, тъй като тя дълги години се е занимавала със спорт, завършила е физкултурния институт и изобщо, както се казва, била в течение.

— Мога да препоръчам теб за това място, но при едно условие: да ме информираш за всичко, което видиш и чуеш в това семейство. Ще работиш при Руденко, ако обещаеш, че ще ми помогнеш да намеря отговора на всички въпроси, които ме интересуват.

Нана говореше спокойно и сега вече ме гледаше право в очите. Ама че работа, дявол да го вземе! Да се съглася ли? Абе, за какво ми е такова главоболие? Да не съм случайно Еркюл Поаро или каквито там прочути детективи имаше? Изобщо някаква идиотщина.

— Слушай — подзех миролюбиво, — а не може ли някак отделно?

— Какво да е отделно? — Нана леко повдигна вежди.

— Ами, моите тренировки с момичето да са едно, а всичко това… да е някак друго. Нали имаш цял щат в службата по безопасност, нима няма да се намери някой по-приличен човек за такава работа, а, Нана?

Тя въздъхна и отново се захвана с бележника си. Интересно, какво ли търси там? Отговори на въпроси за смисъла на живота? Или на тези чудни листчета са записани имена на хора, които могат да се справят с детективската работа по-добре от мен?

— Паша, имам работа до гуша и нямам намерение да си губя целия ден, за да те убеждавам. На мен всъщност ми е все едно кой точно ще работи с момичето на Руденко, просто най-напред предложих на теб, защото ти се беше обадил и ми се бе оплакал от бедственото си положение, в смисъл на пари и работа. Ако не са ти нужни работа и заплата, няма проблеми, ще потърся някой друг. Обаче нямам намерение да се пазаря с теб, не сме на чаршията. Вземаш стоката — значи я вземаш, ако ли не — значи не. Трябва ми ясен, конкретен отговор. И по възможност по-бързо, защото моят шеф не обича поръченията му да се изпълняват бавно.

На ти сега, Фролов, получи си го. Получи си онова, което е малко по-различно от представата ти за себе си. Беше свикнал да си незаменим, да те носят на ръце и тревожно да се взират в очите ти: ще се биеш ли в мача, да не би да си се отказал, здрав ли си, в добра форма ли си, защото зрителите идват да гледат тебе и не биха приели никакви замени, и ще правят залози само ако се биеш именно ти, и ще залагат за твоя съперник с надеждата да настъпи радостният час, когато и твоята безупречна красива техника ще си намери майстора и някой най-сетне ще обезобрази муцуната ти на фотомодел. Мда, излиза, че сега далеч не е така и ти с твоя повреден гръбнак не си нужен и интересен почти на никого, ще те сменят като едното нищо. Каква ти смяна, изобщо могат прекрасно да минат без теб, никой няма и да забележи, че те няма. Други ще се намерят, и то по-добри и по-яки.

И тогава се улових в изненадващата мисъл: ами аз не попитах за заплатата. Това е то, моята глупост — за мен, хлапака от малкото провинциално градче, бяха много по-важни разните атрибути на красивия столичен живот — клубове, купони, момичета, красиви дрешки, нови колички, тълпа, шумотевица, музика и слава, с една дума — всичко, което е модно и престижно, това, което имах преди катастрофата и от което окончателно съм лишен, след като изгубих способността си да се бия срещу заплащане. И докато Нана (Трябва да призная, доста пестеливо) обрисуваше бъдещата ми работа, аз си мислех само доколко тя ще ми позволи да си върна това. Тънех в наивни мечти и съвсем забравих за заплатата. Сякаш без пари човек може да има всичките тези неща. И едва когато Нана произнесе заветните думи за заплатата, се сепнах.

— А може ли да попитам колко смятат да ми плащат? — попитах. И за всеки случай предпазливо добавих: — Ако се съглася.

Нана се позасмя и назова сума, която моментално ме примири с необходимостта да играя ролята на несръчен шпионин в тила на врага. Абе, я стига, за такива мангизи може и да се поизпотя. Може и да не съм Щирлиц, но репликата „Вие сте глупак, Щюбинг!“ от безсмъртния филм „Подвигът на разузнавача“ все някак ще произнеса.

Първата среща с моя работодател остави у мен странно впечатление. Нещо средно между недоумение и слисване… Не бях си го представял такъв. А може би просто слабо познавам живота и хората, струва ми се, че човек със собствен бизнес и пари трябва да бъде еди-какъв си и еди-какъв си, а когато той се оказва съвсем различен — се стъписвам и започвам да се съмнявам: дали аз съм глупак, или хората се опитват да ме правят на такъв. И едното, и другото са еднакво неприятни възможности.

С външността и обноските си Михаил Олегович Руденко напомняше директор на совхоз, каквито ги показваха по телевизията в старите съветски филми: лицето му беше набраздено от дълбоки мимически бръчки, имаше и мустаци, което, естествено, не го подмладяваше, но в гъстата му коса нямаше нито едно бяло косъмче и това някак не ми позволяваше да забравя, че той е малко над четирийсетте (така поне твърдеше Нана Ким). Набит, нисък, леко пълен, тоест явно не злоупотребяваше с фитнес, виж, обаче към храната и пийването очевидно изпитваше голяма нежност. Говореше с кратки фрази, сложните формулировки не му се удаваха или пък не му харесваха, и с това той веднага ми стана симпатичен. Поне разбирах всичко, което ми говореше. Но не можех и не можех да си представя този Руденко в ролята на безкористен благотворител и изтънчен ценител на поезията. Изглежда Нана беше права — имаше нещо съмнително тук.

— Какво спортува дъщеря ви? — пристъпих към въпроса аз.

— Нищо — отсече Михаил Олегович, без да ме погледне.

Беше се втренчил в чинията със салата, от която изравяше късчетата пушено месо, като старателно разместваше зелените листа маруля. Срещата ни се провеждаше в малко ресторантче в центъра на Москва, където Руденко предложи да обядваме и да се запознаем по-отблизо, преди да вземе решение дали да ме назначи. Какво пък, негово право е, казах си отначало, негов ред е да си помисли.

— А защо сега изникна нуждата да имате домашен треньор?

— Тя трябва да отслабне. Надебеляла е, само яде. Не излиза от къщи. Трябва да направим нещо.

Ха, ново двайсет! На ти сега, Фролов, докара се до личен диетолог на щерка на богато татенце. Да не съм му лекар нещо? Съвсем е откачил от многото пари. Впрочем… Мда, парите. Никак няма да са ми излишни. Само че ето въпроса: дали ще се справя? Ами че аз изобщо не разбирам от тези неща. Бойните изкуства — контактни, безконтактни — това е моята стихия, това е моят хляб, единственото, което умея. Дори обща физическа подготовка мога да правя, но отслабване — това вече е някак прекалено. Как се казваше по научному? Намаляване на телесното тегло ли? Не ме бива много с руския език, виж, мама, която е учителка по руски език и литература, щеше да го каже съвсем точно.

— Да не би момичето ви да има някакво заболяване? — предположих. — Гледали ли са я лекари? Може да има нарушена обмяна на веществата или болно сърце? Ако започнем да я натоварваме физически, може само да й навредим.

— Абе, изобщо не е болна — раздразнено отвърна Руденко. — Водили сме я по лекари. Приказват едно и също: много яде, малко се движи. С една дума, задачата ти е ясна. Какво, наемаш ли се?

— Наемам се — отвърнах решително.

— А защо?

Той най-сетне ме погледна право в очите и именно тогава за пръв път изпитах усещането, че нещо ме будалкат.

— Какво защо?

— Защо се захващаш с такава работа? Ти си млад, красив мъж, не можеш ли да си намериш друга?

Значи Нана не му е казала за моите проблеми. Или му е казала, а сега той иска да провери дали няма да се опитам да излъжа. Не, Михаил Олегович, няма да се опитам. За мен ще е по-лошо. Вярно, дойдох в ресторанта навреме, дори мъничко по-рано от определения час, и Руденко не видя как накуцвам и се подпирам на бастуна. Когато той дойде, аз вече седях на масата, благоразумно скрил бастуна зад завесата на прозореца, и сигурно външно изглеждах като напълно здрав и пълен със сили човек.

— В момента не мога. Получих сериозна травма, забраниха ми да се бия с мъже поне две години, така че засега мога да работя само с деца. А нали трябва да живея от нещо.

— Добре. — Изглежда, той остана удовлетворен от отговора ми. — Разкажи ми за себе си. Какъв си, що си. Какви са родителите ти. Откъде си?

Разказах му за малкото провинциално градче, за мама — учителката, и тате, който също беше учител, но по физкултура, и как някога, много отдавна, още при съветската власт бил осъден за „незаконно преподаване на карате“ (представяте ли си, имало е такъв член в тогавашния Наказателен кодекс! Идиотска държава!) и след затвора заживял в нашето градче, и как с удоволствие тренираше всички желаещи, когато този идиотски член беше отменен. И което е най-обидно — отмениха го месец и половина, след като той излезе от затвора. Каква съдба, а? На мене да ми се беше случило нещо такова, щях сигурно да се пръсна от омраза, а той — нищо, усмихваше се, изобщо, беше весел човек, много обичаше децата и никога не се оплакваше от живота, във всеки случай аз никога не чух от него нещо такова. Разказах за спортните си постижения, за наградите и купите, които бях печелил.

— Значи родителите ти са учители — констатира Руденко и избърса устните си със салфетка. — Това е добре. Излиза, че с тебе сме сродни души. Моята майка работеше в районния отдел по образованието и тя цял живот се занимаваше с училища и учители. Ти сигурно не знаеш за този отдел.

— Защо, знам — усмихнах се аз. — Мама ми е казвала. И татко. Когато бях малък, в градчето ни този отдел още съществуваше и аз постоянно чувах за него. Оттам постоянно викаха някого или пък даваха указания.

— Така е. Как си с личния живот? Женен ли си?

— Не. Още не съм се женил. И деца нямам.

— Живееш ли с някоя жена?

— В момента не.

Отговорих машинално, като същевременно си помислих, че начинът на общуване на този чичка някак зле се съчетава в представата ми с безкористна помощ за млади поети. Ох, сложна ще е тази ситуация, доста сложна, не току-така се безпокои Нана. Руденко прилича повече на обикновен бандит на възраст, отколкото на спонсор на слабо престижни литературни издания.

Той ми зададе още много въпроси, след което направи извода си:

— Добре, ставаш за работата. Утре ще дойдеш вкъщи, ще се запознаеш с Дана, ще видиш помещението, където ще тренирате, и ще направиш списък на нещата, които трябва да се купят. Аз не разбирам от тези работи. Каквото кажеш — ще го купя. Другото оставям на тебе.

— Дана ли се казва? — попитах. — Рядко име.

— Богдана. Украинско име. Жена ми е от Украйна, кръсти дъщеря ни на дядо си, той се е казвал Богдан. Имаме и по-голям син, сега учи в Англия, него пък го кръсти на брат си — Тарас.

Изведнъж ме погледна хитро-хитро и за пръв път през целия разговор се усмихна. Вярно, кратко и пестеливо, но все пак това беше усмивка.

— Винаги отстъпвам на жена си за дреболиите, нека си мисли, че и тя може нещо. Но имай предвид: господарят вкъщи съм аз и само аз. И всички въпроси ще решаваш само чрез мен. Разбра ли ме?

— Разбрах — кимнах аз. — Всички въпроси — само с вас.

— И друго: точност и организираност. Никакви закъснения, отсъствия, отлагания на тренировки. Ще съставиш план, ще заведеш дневник, всичко ще записваш. Аз редовно ще проверявам.

Охо! План, отлагане на тренировки, дневник… Веднага си личи, че майка му е работила в отдел по образованието. Неслучайно казват, че всички произлизаме от детството си.

— Ще идваш в седем сутринта — продължи междувременно Михаил Олегович.

За малко да се задавя. Какво? В седем сутринта?! От къде на къде? Къде сте виждали такъв работен ден? Но не успях да се възмутя на глас, защото си спомних за обещаната заплата. Сигурно затова е толкова висока, защото изискванията на Руденко са направо ужасяващи.

— От седем до девет тренирате с Дана, после имаш почивка. От девет сутринта до два тя работи по училищната си програма. От седем вечерта пак си ти.

— И до колко? — умърлушено попитах аз.

— Докато не отслабне и не заприлича на човек — отсече той.

Хубав отговор. Като в казармата: „от оградата до обяд“.

— От девет до седем у вас вкъщи ли трябва да бъда, или мога да излизам?

— Прави каквото искаш. Интересува ме резултатът. Ако трябва, можеш да оставаш да нощуваш у нас, ще ти дам стая.

Вижте ни обаче, колко широко сме били скроени, а! Имаме и стая за тренировки, ще се намери и свободна стая за треньора. С такъв размах би трябвало да живее в дворец, а не в градски апартамент. Ама наистина, странно е, че живее в града, а не в къща, права е Нана.

— Казахте, че дъщеря ви не излиза от къщи.

— Е?

— А как ходи на училище?

— Никак. Не ходи на училище. Има домашен учител. Разните там химии, физики, математики, английски. Останалото учи сама, по учебниците. Ще се явява като частна ученичка. Нищо, мозъкът й работи добре. Е, какво, Павел Фролов, разбрахме ли се?

Той ми подаде широката си длан и аз я стиснах.

Мале, в какво ли се забърквам?

Вкъщи първата ми работа беше да се обадя на една от моите предишни хазяйки, която се славеше с огромната си дългогодишна практика по намаляване на теглото. Лично аз обичам пухкавите момичета, да си имат бедра, гърди, дупе, така че Светка страшно ми харесваше с всичките си килограми. Но тя самата толкова ужасно не харесваше тези килограми, че постоянно се бореше с тях. Та именно нейния телефон набрах и я помолих да сподели опита си и елементарните основни познания за отслабването.

— Ти пък защо се заинтересува? — учуди се Светка. — Да не си надебелял случайно?

Не ми се искаше да й обяснявам с подробности тъжните перипетии в живота си, затова излъгах:

— Не е за мен, а за приятелката ми. Спомних си, че ти го правеше много успешно.

— Ами да — доволно се изкиска тя, — жалко, че не ме виждаш в момента — вече нося четирийсет и шести номер.

А по-рано, доколкото си спомням, нейният номер беше петдесет и втори. Каква разкошна гърла беше! Сега, с тоя четирийсет и шести номер, не бих я погледнал дори.

— Браво — неискрено похвалих Светочка. — Та какво ще ме посъветваш, значи? Вече съм си приготвил и тетрадка, и химикалка, ще си записвам.

— Значи… така — делово подзе тя. — Колко е висока?

Пфу, дявол да го вземе, откъде да знам? Очите й не съм виждал на тая Богдана Руденко. Но ако съдя по габаритите на татенцето, сигурно не е висока.

— Около метър и шейсет и пет — изтърсих напосоки. — Защо, това има ли значение?

— Ама разбира се. А колко тежи?

Още по-труден въпрос! Ама че съм глупак, защо се захванах с този разговор днес? Не можех ли да почакам до утре? Утре ще се запозная с момичето и ще знам точните отговори на всички Светкини въпроси. Но честна дума, и през ум не ми мина, че тя ще ме пита за това. Трябваше да се измъквам някак.

— Света, та тя е жена, тези цифри ги крие от мене. Просто ужасно се тормози, че е дебела.

— Ясно — пак хихикна Света. — Но колко е дебела? Така, горе-долу. Десет, двайсет, трийсет кила над нормалното. Или може би сто?

Знам ли, може и сто да са. Щом момичето не ходи на училище, защото се срамува от себе си, значи проблемът е много сериозен! Напрегнах оскъдните си знания по анатомия и физиология и бързо направих сметка, че на петнайсет години при ръст метър и шейсет и пет едно момиче, за да изглежда добре, трябва да тежи петдесет — петдесет и пет килограма; ако тежи осемдесет, ще е вече дебела, но не и до степен, че да се срамува да ходи на училище. А щом не ходи, значи теглото й надхвърля, да речем, деветдесет кила. Значи килограмите в повече са около четирийсет. Или дори петдесет.

— Четирийсет — казах, впрочем не твърде уверено. — Или нещо подобно.

— Добре, записвай. Първо ще ти обясня за храненето, после за упражненията и накрая ще ти споделя някои свои ноу-хау. Между другото, твоето ново гадже обича ли руска салатка? Или млинче с рибка?

— Разбира се — веднага отговорих аз.

Та кой руснак не обича руската салатка? Това си е наше национално ястие.

— Категорично ги изключваме — отсече Светка и започна да ми говори неща, от които косата ми се изправи от ужас. Диктуваше ми списъци с разрешените продукти и начините на готвенето им, а аз записвах и се чудех: как изобщо може да се яде такова нещо? По-лесно е да умреш от глад, отколкото да се давиш с всичко това. Само спанака да вземеш… аз например не мога дори да го гледам, камо ли да го ям.

Когато стигнахме до Светкините ноу-хау, моята бивша приятелка отново ме стъписа с неочакван въпрос:

— Набива ли?

— Кого? — не разбрах аз.

— Ами искам да кажа — с ядене ли се спасява?

— От какво да се спасява?

— Абе, от всичко: тревоги, стресове, дребни неприятности, дълго очакване. Тъпче ли се със сандвичи или бонбони, когато се скапе?

— Така си е, винаги го прави.

За този отговор не се колебах нито минута. Нали самият Руденко ми каза, че дъщеря му яде като разпрана.

— Отказвала ли е цигари?

На петнайсет, че и с такъв баща? Определено дори не е пропушвала.

— Не, никога не е пушила.

— Ето ти един мой съвет: купи й пъзели, да си ги реди. Това е мое собствено изобретение в борбата с лакомията. Кълна ти се, това занимание така те грабва, че забравяш за всичко, ама буквално за всичко, дори, че по телевизията дават любимия ти сериал. Невъзможно е да се откъснеш, дори и дума не може да става за някакви сандвичи или бонбони. Опитай и ти и ще видиш. Тя много ли гледа телевизия?

Отде да знам! Но сигурно много — с какво друго да се занимава, щом не излиза от къщи?

— Да.

— Ето виждаш ли, трябва непременно да я откъснеш от екрана.

— Защо?

— Господи, Паша, много си тъп! Когато човек седи на дивана и се е вторачил в сандъка, най-приятно е да пийне чайче с нещо към него. В едната ръка сандвича, в другата чашата, очите вперени в телевизора — и напред. А когато редиш пъзел, и двете ти ръце са заети. Да, за малко да забравя: картината трябва да бъде голяма, така че купувай от по три хиляди къса.

— Че какво значение има? — попитах глупаво. — Дали ще е един от три хиляди, или три от хиляда — все тая.

— Е, не, определено си тъп — горестно въздъхна Светлана. — Просто не разбирам как съм живяла с тебе цяла година. Трихилядникът се различава от хилядника по това, че е голям. Размерите му са два пъти по-големи, а самите пъзели — три пъти. Тоест ти подреждаш картината на една маса, а късовете са на друга — на едната не може да се побере всичко. Ако пък имаш огромна маса, например за тенис, и на нея се побира всичко, ръката ти не може да стигне до всичко и очите не могат да го видят. Постоянно трябва да ставаш, за да вземеш подходящите по цвят късчета или да намериш точно което ти трябва. Ставаш, отиваш да ги търсиш, донасяш ги, сядаш, поставяш ги на място им, мислиш малко, пак ставаш и така до безкрай. После, когато си запълнил една картина, от седнало положение трудно виждаш горната част, така че постоянно трябва да ставаш, за да видиш какво има там, горе. И отново: седнеш — станеш, седнеш — станеш. Уж нищо и никакво натоварване, но пак си е натоварване за мускулите, някакви движения, хем това не е за пет минути, а за пет-шест часа, че и повече. Аз например в почивни дни по дванайсет-четиринайсет часа редя пъзели. И между другото, изобщо не огладнявам, буквално забравям за ядене през цялото това време. Съботата е свещен ден за мене — само айрян и пъзели. И килограмите си отиват прекрасно.

Светка ми даде още няколко мъдри съвета от психологически характер, но аз разбирах, че някои изобщо не ми вършат работа. Например, че трябва редовно, тоест по няколко пъти на ден, да казвам на мнимото си гадже колко е красива и колко я желая. Така съм щял да я освобождавам от страха, че може да стане непривлекателна за мен, а както е известно, всякакви страхове спомагат за напълняването. Интересно, как ли би изглеждало, ако започна да повтарям на петнайсетгодишната си ученичка, че е страшно красива и аз ужасно я желая? Сигурно след пет до седем минути ще ме изгонят без парична компенсация. Че и под съд ще ме дадат за развращаване на непълнолетна.

След като се образовах в школата на Светлана, аз отворих чиста страница в тетрадката си и започнах да съставям списък от физически натоварвания и необходимите за това тренажори. Исках да бъда напълно подготвен за утрешната среща и да направя впечатление на човек, ако не много опитен, то поне знаещ.

Последното, което направих този ден, беше да съобщя на стопанката на апартамента, че най-късно след месец ще го освободя, защото съм си намерил работа и мога да си наема жилище, така че тя може вече да си търси купувач. Съобщението бе прието с благодарност и нескрита радост и аз си легнах с усещането, че животът най-сетне започва да се нарежда. За шпионската мисия някак се изхитрих да не мисля, за да не си развалям доброто настроение. Изобщо, моят мозък е подреден удобно — никога и една излишна секунда не мисли за неприятни неща, за сметка на това с удоволствие възприема всичко позитивно. Оттук и всичките ми беди.

Безнадеждно закъснявах и се проклинах с най-черни думи, задето не се бях сетил, а по-точно — беше ме домързяло да изляза от къщи по-рано, та да имам достатъчно време да се лутам из старомосковските улички, търсейки нужния ми адрес. Хем новият ми шеф ме беше предупредил — никакви закъснения! А ето ти сега късмет — още първото ми посещение в дома му ще започне именно със закъснение. Ама че съм глупак, направо рядък глупак.

Най-сетне посочената в листчето сграда се намери, и то на някакво твърде странно място: макар да беше с официален номер 37, тя се бе скрила някъде в дъното между номера 29 и 31, така че поне двайсет пъти я бях подминал, преди да я открия. Сградата изглеждаше чудата — вехта, вековна разкривена дограма се редуваше със скъпи стъклопакети и аз си помислих, че това най-вероятно са разпръснати комунални квартири.

Така се и оказа. Качих се на третия етаж и вместо четири врати, както беше на първите два етажа, видях само една — масивна, стоманена, на която бронзово проблясваше единственият номер на апартамент. Тоест богатият чичо Михаил Руденко си бе купил цял етаж. Е, нищо чудно тогава, че има безброй стаи и че тук ще се намери подслон за един бездомен треньор. Пита се в задачата: за какво му е цялата тази сложнотия, след като е можел срещу много по-малко пари да си построи къща извън града? Може по принцип да му допада градът, а сред открити простори да го обзема паника? Защо, случват се такива неща и аз съм виждал такива хора.

Дълго време никой не отвори след позвъняването ми и отначало се уплаших, че разгневеният домакин е решил да не ме чака и демонстративно е излязъл, но после се сетих, че разстоянията в това апартаментче сигурно са много големи. Докато стигнеш до входната врата…

За всеки случай звъннах още веднъж и почти веднага вратата се отвори. На прага застана очарователно девойче без нито един излишен килограм. Във всеки случай за моя вкус тя беше дори леко мършава. Впрочем, повтарям, аз обичам пълнокръвни тела, а представите на Михаил Олегович за женската и още повече — за моминската красота може да са малко по-различни. И тутакси в моята тъпа глава се замяркаха привлекателни картинки за бъдещите ми занимания с това сладурче.

— Здравей — усмихнах се колкото може по-дружелюбно, — ти ли си Дана? Аз съм твоят треньор, казвам се Павел.

— Ха, ново двайсет — фръцна се сладурчето. — За какво ми е треньор? И без това всичко ми е тип-топ. Не личи ли?

Тя направи крачка назад и пирует, та да мога да огледам от всички страни и да оценя стройната й фигурка. Това вече е интересно. Момичето смята, че всичко му е наред, а се стеснява да излиза от къщи и дори не ходи на училище. Защо ли? Кой кого будалка тука?

— Ти си в прекрасна форма — казах предпазливо, след като влязох в антрето и затворих вратата след себе си. — Но баща ти изглежда смята, че трябва леко да се постегнеш. Във всеки случай за тази цел ме нае. Е, какво, ще се запознаем ли?

В рамките на процедурата по запознаването й подадох ръка и я погледнах в лицето. Да, младичка, свежичка, но изобщо не е на петнайсет. И каквото и да ми разправяте за акселерация, главата си залагам, че е по-голяма, и то значително по-голяма.

Сладурчето с префърцунен жест ми подаде изящната си ръчица и пропя:

— Юля.

Останах като гръмнат. Каква Юля, бе? По-голяма сестра ли? Но Руденко каза, че освен Дана има и син, който сега учи в Англия, а за втора дъщеря и приказка не се е отваряла. Приятелка? Да, най-вероятно.

Изглежда, че муцуната ми в този момент е била много изразителна, защото момичето избухна в смях.

— Ама ти да не помисли, че съм Данка? Да не откачаш случайно? Мигар приличам на хипопотамка?

Много мило. И най-вече — доброжелателно.

— Сигурно си приятелка на Дана?

— Ха, как ли пък не — отново се фръцна Юля. — Данка няма никакви приятелки. На кого е потрябвала тая крава? Братовчедка съм й. Майка ми и вуйчо Миша, бащата на Данка, са брат и сестра. Добре де, защо стоиш? Хайде, ще те заведа при Данка.

Доста път извървяхме. Пътьом се оглеждах, като се опитвах да схвана планировката и поне приблизително да се ориентирам, но почти не ми се удаваше. Впрочем топографията никога не ми е била силна страна. Едно обаче успях да разбера: тук са бухнати луди пари. Вярно, не беше ампир, но всичко — от аплиците до свещниците — беше скъпо и доброкачествено.

Пред една от многобройните врати се спряхме, Юля подръпна дръжката и каза на доста висок глас:

— Данка, отваряй, дошъл е твоят физкултурник.

Мда, не обичаме братовчедката и не сме твърде тактични. Зад вратата се чуха тежки стъпки, меко изщрака ключът в бравата и аз най-сетне видях бъдещата си възпитаничка. Направо ще ви кажа: картината беше ужасяваща. Виждал съм такива фигури в групите с американски туристи, сред които доста често попадат затлъстели от хамбургери и чипсове тийнейджърки. Гледал съм и един симпатичен филм, между другото, също американски, със заглавие „Любовта е сляпа“ — е, сега пред мене застана нещо като главната героиня от тази комедия. Абе, с една дума, който го е гледал, ще ме разбере, а който не е, просто да ми повярва.

— Здравей, Дана — казах тихо. — Може ли да вляза?

Тя мълчаливо отстъпи встрани, за да ми направи път, и аз веднага затворих вратата след себе си. Не знам защо ми се стори, че стройната Юля не бива да присъства на нашата среща.

Огледах се. Просторна, светла стая, но изглежда Дана не спеше тук. Две бюра — обикновено и компютърно, рафтове с книги, музикална стереоуредба, телевизор, две канапета и три фотьойла, с една дума, обстановка за занимания и почивка, но не за нощуване. Сигурно момичето си има и отделна спалня, а това е нейната дневна. В която тя се заключва. Интересно, от кого се заключва? Май освен нея и Юля сега няма други хора вкъщи, в противен случай непременно щеше да ме посрещне някой от възрастните Руденко — все пак съм външен човек, млад мъж, който за пръв път идва в дом, в който има само две беззащитни млади момичета… Може би пък представите ми са провинциални?

— Хайде да поседнем — предложих. — Къде може?

Дана все така мълчешком посочи едното канапе и фотьойлите — сиреч, избери си сам. Избрах един фотьойл. Тя седна на канапето, доста далече от мен, вярно, не на километър, но не и близо, както сяда човек, когато му предстои сериозен разговор. Мълчи, сяда надалече. Какво ли значи това? Страхува ли се от мен? Няма ми доверие? Стеснява се?

— Казвам се Павел, баща ти ме покани, за да се занимаваме с фитнес с тебе. Той смята, че за теглото ти трябва да се вземат някакви мерки. А ти как мислиш? Трябва ли?

Дана сви рамене и отмести поглед. Впрочем излъгах: изобщо не го отмести, а както не ме поглеждаше, така и сега не ме погледна. Странно момиче.

— Питам те, защото ако не си съгласна с Михаил Олегович, ако смяташ, че всичко ти е наред и не ти трябва треньор, аз сега ще си тръгна и няма да се върна. Никой няма намерение да ти натрапва нещо, никой няма да те тренира насила.

Но точно в това не бях напълно сигурен. Михаил Руденко не приличаше на човек, на когото можеш просто да кажеш: не, няма да го направя — и въпросът да се смята за приключен. Очевидно идеята да се наеме треньор за затлъстялата му дъщеря е била лично негова и не е обсъждана с Дана, а момичето просто е поставено пред свършен факт, без изобщо бащата да се съмнява, че указанието му ще бъде прието с радост.

И отново мълчание и вперени някъде встрани очи. Абе, каква е тази работа, а? Тя изобщо смята ли да общува с мен по някакъв начин, или не? И какво правя аз тук в такъв случай?

— Дана — казах строго, — хайде да разделим проблема на две части. За самите тренировки и за личността на треньора. Може би искаш да се занимаваш с фитнес, но аз не ти харесвам? Просто кажи, няма да се обидя, честна дума. Михаил Олегович ще ти намери друг треньор. Или изобщо не искаш фитнес?

Е, най-сетне! Дългите, разпилени по раменете коси се раздвижиха, главата леко се извърна, огромните зеленикаво-сиви очи се втренчиха в мен с ням въпрос и — както ми се стори, с тайна надежда.

— Вие можете ли да направите така, че… — Тя се запъна и едва тогава схванах колко болезнен е за нея този проблем. Толкова болезнен, че дори не може да го произнесе на глас. — … че да ми помогнете?

Гласът й беше тих, треперещ, но тембърът му — много приятен.

— Ще мога — отговорих уверено, макар че естествено бях изпълнен със съмнения. След като бях изслушал снощи указанията на Светка, вече имах известна представа, че първите няколко килограма ще се стопят лесно и бързо, защото сред всичко излишно, което тежи върху Дана, едно голямо количество се пада на задържаната вода, от която никак няма да е трудно да се отърве. Ако човек не знае, че работата е във водата, може да се създаде вредната илюзия за бързо отслабване и когато после процесът се забави, започват разочарованията. Между другото, пак Светка ми каза, че върху тази основа са изградени много „бързи“ диети: те са безсолни, пикочогонни — човекът чисто и просто се отървава от подуването, а той, наивникът, си мисли, че е отслабнал, защото е стопил част от тлъстините, и страшно се изненадва, когато след няколко дни килограмите се връщат. За да се изчисти излишната вода, е достатъчно само да престанеш да ядеш солено и сладко, а да пиеш повече — тогава след три-четири дни кантарчето ще ти покаже нещо приятно. За да накараш обаче тлъстините да изгарят, трябва да полагаш наистина нечовешки усилия, на които е способна далеч не всяка жена, и да проявяваш героично търпение. Както личи по подпухналото лице, у Дана се е натрупала доста водичка и като стъпвам върху получените от Светка знания, аз ще мога да осигуря първите бързи и ефектни резултати. А после ще видим.

Момичето тежко се надигна от канапето и тръгна към вратата.

— Татко каза да видите стаята, където ще бъдат тренажорите. Ще ви покажа и вашата стая. Вие направете списък какво трябва да се купи и как да се подреди. Татко ще си дойде в четири и с него ще решите всички проблеми.

Тя излезе от стаята, без да ме погледне, сигурна, че ще я последвам. Който се съмнява в силата на гените, да ме заплюе в очите. Дана говори със същите кратки отсечени фрази като баща си и характерът й очевидно е същият. Предусещам, че ще има да патя тук. Но срещу парите, които ми бяха обещани, съм готов на всичко.

Този път разстоянието не беше голямо: помещението за фитнес се намираше до стаята на Дана, буквално през една врата. Размерите му бяха повече от удовлетворителни: и пространството беше достатъчно, и светлината, и въздухът. Извадих заветната си тетрадчица, в която си бях записал няколкото хрумнали ми идеи, и започнах да нахвърлям плана за подреждане на тренажорите. Нищо свръхестествено, всичко стандартно: бягаща пътека, велоергометър, комплексна дъска за преси, комплект женски гири, степър, килимче за гимнастика, утежнен алуминиев обръч, комплект гумени експандери, масажна маса, теглилка с миникомпютър, който показва процентите мазнини и вода. Пред пътеката трябва да се постави телевизор, за да не й е скучно да навърта километри. Да се предвиди и масичка за музикална уредба и дискове. Още една масичка за масажните принадлежности — разните там кърпи, кремове и лосиони. Да, и непременно на стената трябва да се окачи нещо като табло за обяви и да се вземат няколко големи листа кадастрон, дълга линия и комплект разноцветни флумастери. Тази идея ме споходи рано сутринта, когато си правех гимнастиката и мислех за предстоящата си работа и че също като баща си в края на краищата се превръщам от прочут боец в обикновен учител по физкултура. От баща ми моята мисъл съвсем естествено прескочи към мама и аз си спомних как тя постоянно повтаряше: планове, графики, нагледни пособия, дидактически материали… Тези думи, както и зловещата дума „отделът“, ги бях чувал от най-ранното си детство.

— Ето, виж — показах на Дана, която мълчаливо стоеше до мен, нищо не казваше и не задаваше въпроси, своя несръчно скалъпен план, — тук ще бъдат пътеката и телевизорът…

Тя гледаше внимателно, слушаше моите обяснения, но по лицето й не личеше дали й харесва онова, което й предлагах.

— А ето тук ще виси таблото с графиките — завърших аз обзора на експозицията.

— С какви графики?

— Всеки ден ще отбелязваме нивото на натоварванията и твоите параметри.

— Така ли трябва?

— Така трябва — казах твърдо.

Огледът на моята бъдеща стая също не донесе изненади. Обикновена стая, два прозореца, четири стени, никакви мебели. Ама абсолютно никакви. Пусто и голо. Какво ли да поискам? В смисъл, за да не излезе прекалено нагло. Таткото Руденко спомена нещо за възможност да оставам за през нощта, следователно ще бъде уместно да помоля за легло. Или не? За всеки случай съставих списъка на собствените си нужди на минимално ниво: диванче, два стола, гардероб (нали трябва някъде да прибирам дрехите си, когато се преобличам за тренировки) и телевизор. Ако моите нови господари имат поне капка човеколюбив, сами ще доизмислят останалото.

Вече завършвах своето оскъдно списъче, когато разбрах, че изобщо не сме сами с момичетата. Чуха се гласове, поне три различни, и единият от тях беше мъжки, а май никой не беше звънял на вратата. Или аз не бях чул?

— Дана, хайде на обяд! — звънливо и строго.

Дана мълчаливо ми направи знак да я последвам. Интересно, винаги ли е толкова бъбрива, или само днес, по случай запознаването ни?

— Струва ми се, че повикаха само теб — забелязах предпазливо, без да помръдна от мястото си.

Никак не ми се искаше още при първото си посещение да се окажа неканен гостенин, от онези, дето знаете, че никак не са желани.

— Татко каза да обядвате с нас и да го изчакате. Той скоро ще си дойде.

Пестеливо, но информативно. Може би напразно се безпокоя относно нейната разговорливост? Все пак тя изрича всичко необходимо, а да си имаш работа с бъбривка също не е приятно — да се чудиш после къде да се дяваш.

Дългият път по коридора завърши в просторна трапезария, където за мое голямо учудване видях цяла тълпа: освен познатата ми вече хубавка Юля край голямата овална маса бяха насядали възрастна дама, жена на петдесетина години, която изглеждаше уморена и не твърде здрава, до нея — едра, красива, добре поддържана лелка с израз на надменна угриженост, още една жена на около трийсет, много хубавичка, младеж на моята възраст, с очила и ужасно сериозен вид, и хлапе на четири-пет годинки, което не оставаше мирно нито за миг. Да, доста голямо е семейството на тези Руденко… Или всички са гости, поканени за обяд? И кой командва тук?

Не без усилие си припомних мамините уроци по добро възпитание, поздравих и се представих. Първа ми отговори Поддържаната:

— Сядайте, Павел, сега ще обядваме. Ние сме много, сигурно няма да ни запомните от първия път, но нищо, с времето ще свикнете. Вече познавате Дана и Юля. Аз съм Лариса Анатолиевна, съпругата на Михаил Олегович.

Следователно тя е шефката тук. Ще го имаме предвид. Учтиво се усмихнах, като си повторих наум собственото и бащиното й име. Мога да сбъркам или забравя всекиго, само не и нея, нали и Нана ме натовари със задача, а с главата на семейството очевидно ще мога да общувам малко и рядко, така че основен източник на информация трябва да ми стане именно стопанката на дома. Малко вероятно е останалите присъстващи да знаят нещо от това, което ме интересува. Освен ей това очилатото момче — то сигурно е някакъв секретар или помощник. Трябва да запомня и него, та после да не му сбъркам името.

— Това е Валентина Олеговна — Поддържаната кимна към седналата до нея Нефелна, — сестра на съпруга ми, майка на Юля. А това е свекърва ми, Анна Алексеевна, майка на Михаил Олегович и Валентина Олеговна. Дотук всичко е ясно, нали? Или се объркахте?

Тя се усмихна така широко и приветливо, че веднага ми олекна. Може би не е толкова надменна, колкото ми се стори в началото? Ами, да. Нормална лелка, разбира затрудненията ми. Май ще намеря общ език с нея. Я сега бързичко да повторим, докато не ми е изветряло от главата: Лариса Анатолиевна — съпругата на шефа, Валентина — сестра му, старата Анна Алексеевна… или Александровна? По дяволите, забравих го вече. Не, май все пак беше Алексеевна — майката на главата на семейството. Юля — племенницата. Дана — дъщерята. Останаха младата хубавица, младежът и хлапето. Как да запомня всичко? Добре де, Фролов, не се паникьосвай, ще се справим.

— Артьом е домашният учител на Дана — продължи домакинята.

Моментално се разстроих. Значи изобщо не мога да се надявам на младежа — и той е наемен служител като мен, не знае нищо интересно. Сигурно секретарка и помощничка е сладуранката, която още не са ми представили. Очилатият Артьом стана и ми подаде ръка, която аз сърдечно стиснах: все пак е сродна душа, колега, тъй да се каже — ако ще и нищо да не знае, можем поне да бъдем приятели.

— Елена — моя далечна роднина, живее с нас — Лариса Анатолиевна посочи с леко движение сладуранката, — а Костик е неин син.

При тези думи гласът на Лариса стана някак странен — дали студен, дали високомерен — и аз разбрах, че Елена е от категорията роднини не само далечни, но и бедни, от онези, които хората приемат заради семейните задължения и ги търпят с усилие. И тук несполука… Тя не е никаква секретарка или помощничка, а просто член на семейството, допуснат до яслата по милост.

Хубавата Елена плахо ми се усмихна, като потвърди подозренията ми за статута й, а малкият Костик, подражавайки на очилатия Артьом, скочи от стола си и ми подаде тънката си ръчичка.

— Здрасти — колкото може по-добродушно казах аз и обхванах с пръсти мъничката му влажна длан.

Сложиха ме до Артьом и аз разбрах, че отсега нататък това ще бъде постоянното ми място. Искаше ми се да разбера и дали са ме наели „с хранене“, или днешната покана за семейния обяд е предизвикана изключително от необходимостта да се запознаем. Ще трябва да попитам Артьом.

Отвори се една врата и висока слаба жена внесе голям поднос, след което ловко сервира предястията. Лариса взе приборите, което всички приеха като сигнал за започване. През първите две минути аз с удоволствие похапвах от есетрата със специален сос, после си спомних вчерашната лекция на Светка и задачата си в тази къща и превключих цялото си внимание към Дана, която седеше срещу мен, до майка си. А, няма две мнения, всички в семейство Руденко обичаха и умееха да си похапват — това личеше дори по предястията, а тепърва щяха да последват супа, второ и десерт. Господи, беше страшно да гледаш Дана! Тя омиташе всичко наред: рибата, двата вида салати, хапките с някакъв пастет, определено мазен и калоричен, и то огромни порции, като при това не повдигаше очи и лицето й не изразяваше ни най-малко удоволствие. Просто, както се казва, „хвърляше гориво в пещта“. Но защо яде толкова, ако това не й доставя никаква радост? Организмът й не се нуждае от толкова „гориво“, като се има предвид начинът й на живот. Хвърлих поглед към чинията на Юля: момичето бавно и вяло си клъвваше от зелената салата и нарязаните на кръгчета пресни краставици. Това се казва умно момиче. Трябва да избера подходящ момент и да си поговоря с Лариса Анатолиевна за храненето на Дана — да готвят за нея отделно може би…

Мразя я, мразя я, мразя я! Защо тя има всичко, а аз — нищо? Защо тая дебелогъза глупачка е извадила късмета да бъде дете на вуйчо Миша и леля Лара, а аз — на тази безполезна неудачница? Господи, не съумя дори да се разведе като хората, нищо не взе, не си поиска от татко чрез съда каквото й се полага, просто си тръгна — и толкоз. Сега живеем в чуждото семейство като храненици, радваме се на всяко подаяние. А тази тъпа Данка има всичко и нищо не използва, само си седи в стаята и зубри, дебелее и изпада в неврастения. Колко възможности се губят! Би могла да пътува с родителите си, вече щеше да е обиколила половината свят, а аз щях да направя така, че тя да не може без мен, да ме обожава и слуша за всичко — тогава вуйчо Миша непременно щеше да взема и мен на тези екскурзии. Важното е да се започне, а по-нататък всичко идва от само себе си — щяха да ме водят и на разните приеми, банкети и купони, на които канят вуйчо Миша със семейството му. А щом е така, нали не могат да поведат бедно облечена роднина, не е комилфо1, така че вуйчо Миша щеше да ми купува скъпи дрешки и някакви украшенийца. А вече останалото щях да си го направя сама… Във всеки случай определено щях да си намеря свестен мъж. Да, обаче не! Тая тъпа Данка не се помръдва — нито излиза, нито пътува, нито се показва някъде. Ето на, сега са й наели спортист, да й свалят малко килограмите. Идиоти! Над мене така да трепереше някой…

А тоя физкултурник дори много си го бива — симпатичен е, висок. Трябва да опитам да го омотая, че инак скучая до смърт, пък и ще ядосам Данка, тя е страшно ревнива, не може да понася да й вземат нещата, така че определено няма да й хареса, ако НЕЙНИЯТ треньор обръща внимание на МЕН. Ами да, все е някакво развлечение. Вярно, един домашен треньор не е нещо престижно — дори да го омотая, полза от това никаква, още повече, че той куца, вярно, не много, но все пак… За какво ми е на мене сакат мъж? Но може да е временно? Вуйчо Миша каза вчера, че този Павел е претърпял автомобилна катастрофа и нещо си е повредил, затова временно е напуснал големия спорт. Е, то се знае, че няма нищо по-постоянно от временното — ето, и ние с мама някога дойдохме тук само временно, а какво излезе? Вече толкова години живеем и на хоризонта не се забелязват никакви промени.

По дяволите, колко ми се хапва рибка! И хапка с пастет от гъши дроб бих си взела с удоволствие, но този физкултурник толкова внимателно наблюдава чиниите на всички, изучава кой какво яде, а аз трябва да му направя впечатление, така че ще се давя с краставици и няма да забелязвам деликатесите, сякаш изобщо ги няма на масата. Не, наистина, много е секси тоя спортист, непременно трябва да се заема с него. В края на краищата, дори и без планове за женитба, все ще ме заведе на някой купон, в своята компания, в клубове, където ходи, на разни интересни места, а после всичко ще дойде от само себе си… Само да се измъкна оттук, да се измъкна на всяка цена!

По-добре би било да се озова на мястото на тъпата Дана, тя и без това не цени това място. Божке, божке, вече е на петнайсет, аз на нейната възраст вече отдавна се чуках, а тя? Първо й доведоха домашен учител, сега пък треньор, и двамата са млади мъже, кой от кой по-готини — абе, как поне капка женственост не се пробуди у нея! Не, седнала, забола очи в чинията и лапа ли, лапа като прасе, дори вкуса не забелязва. Колко ми се яде есетра… Мразя я! Бих я убила, честна дума. И майка ми, тая неудачница, бих пречукала — да са си компания. Тогава вуйчо Миша и леля Лара може да ме осиновят. Че какво ще им остава? Те няма да имат дъщеря, аз — майка, хем съм им кръвна роднина. Какво като съм вече голяма за осиновяване, пълнолетна съм — пак бих останала с тях, хем на мястото на Данка. Което всъщност е целта на занятието.

А най-добре би било да убия всички и да остана единствена наследница. Добре де, Ленка и Костик може да ги оставя, те са толкова далечни роднини, че не могат да претендират за наследство, достатъчно е да ги изгоня — и край. Мога да пожаля и баба Аня, тя е стара, не се нуждае от много, мога да я натикам в най-далечната стая, да я храня три пъти на ден — и толкоз. А останалото ще харча за себе си, за себе си, за себе си! Впрочем не, нали съществуват и вуйчо Володя и леля Муза, с тях ще трябва да деля, и те са наследници. Но те са едни… нищо не им трябва, живеят си само със своята тъпа наука, от пари изобщо не се интересуват. Вуйчо Володя… Е, това е то хай класа! Просто да не повярваш, че в това шантаво семейство се въдят такива хора. Красив — очите си не можеш да откъснеш! Жалко, че ми е роден вуйчо, инак щях да знам какво да правя и никаква сива мишка като леля Муза не би ми попречила. Ами че между нас и сравнение не може да става — и слепият вижда, че аз съм по-добрата. Дори само с това, че съм по-млада. Интересно, дали вуйчо Володя поне веднъж в живота си е изневерил на своята Муза? За нищо на света не бих повярвала, че жените не се интересуват от един толкова красив и умен мъж, а сексуалният интерес, както е добре известно, е нещо заразно, като грипа, флуидите задължително предизвикват ответно вълнение. Нима нито веднъж не се е поддавал? Абе, не може да бъде! Аз например веднага усещам, когато някой се интересува от мен, и започвам да се вълнувам. Чуждият интерес ме възбужда, направо настръхвам.

Разговорът на масата нещо не е интересен, не мога и не мога да привлека вниманието на нашия физкултурник, той си шепне нещо тихичко с Артьом. Това е лошо, сега Тьомка ще му надрънка кой знае какво… Глупчото е влюбен в мен до уши, но аз не споделям любовта му, за какво ми е притрябвал тоя жалък ботаник! Само дето за да ядосам Данка, на четири-пет пъти се затваряхме в неговата стая — какво толкова, няма да се изхабя, я, замижах и изтърпях, дори се постарах да изиграя нещо като екстаз — обаче какъв кеф изпитах, когато Данка научи всичко! Е, затова сега Тьомка ме смята за своя вечна любовница, току ме причаква някъде, взира се в очите ми и ме засипва с разни мръснишки намеци — така че, ако усети съперник у физкултурника, като нищо може предварително да му съобщи, че нали, момичето е заето, да не си посегнал. Именно тези превантивни съобщения са най-вредни за мен, ще ми разрушат всички планове. Така, баба Аня май се кани да държи реч… О, господи, колко ми писна от всичко!

Сега ли да кажа, или по-късно, когато си дойде Миша? Или изобщо да не говоря, да си премълча засега? Володенка е прав, трябва да направя така, както той казва, но кой знае защо ме е страх… Ето на, доживях до старост, никога не съм се страхувала от децата, цял живот съм ги командвала, а сега изведнъж ме завладява една боязън. Не смятам да кажа нищо лошо, но пак — не знам защо — малко ме е страх. Страшно е да живееш в зависимост, постоянно се чудиш как да угодиш. От Мишка не ме е страх, той няма да ми каже и дума на обратно, и Валюшка ще ме послуша, Леночка изобщо не я слагам в сметката, тя е храненица тук, всичко това не я засяга, обаче Лариса… Ох, не я обичам, абе, каква обич — направо не мога да я търпя. Хем уж е добра съпруга на Мишенка, вярна му е, никой не е казал нещо такова за нея, и чудесни внуци ми роди — и Тарасик, и Даночка, но не, не ми е по сърце и толкоз. Както не ми беше по сърце от самото начало, така е и сега. И види се, не е случайно това. Вярно, добра съпруга е на Мишенка, грижи се за него, гледа си го, чистичък е, нахранен, обаче е лоша майка. Изпрати Тарасик да учи в чужбина, откъсна го от себе си и дори май не тъгува за него. Че къде се е чуло и видяло това — да пратиш седемнайсетгодишно момче в Англия, само, без надзор, без родителска грижа, ласка, внимание! На какво ще се научи там? На самостоятелност ли? Знам я аз тая самостоятелност, накрая родителите си за нищо ги нямат, не ги слушат, за всичко си имат собствено мнение, не признават никакви авторитети. Децата стават неуправляеми, когато родителите прекалено рано престават да ги контролират, ето това го знам определено, ненапразно толкова години съм работила в системата на народното образование. Лариска е занемарила и Даночка, нейна е вината, че момичето се превърна в не знам какво, Володенка отдавна говори на Лариса и на Мишенка, че трябва да обърнат внимание на дъщеря си, че нещо не е наред с нея, ама те все си знаеха тяхното: пълна отличничка е, учителите не могат да се нахвалят с нея, какво друго е нужно? А Дана ядеше ли, ядеше, лапаше ли, лапаше и ние някак изтървахме нещата, нали всеки ден я виждахме и не забелязахме как дебелее направо с дни. В училище се чувстваше добре, учителите я обичаха, със съучениците си се разбираше, че нали и те всеки ден я виждаха, така че нищо особено не е биело на очи. А после на Лариска й хрумна да премести Даночка в някаква модерна гимназия, в която учат деца от богати семейства. И тогава се започна всичко… Момичето ходи три дни в тази гимназия, пуста да остане, слуша насмешките и подигравките — и край, дойде й до гуша. Отказа не само да ходи на училище, но и изобщо да излиза от къщи. Така и не можах да разбера за какво ги измислиха тези модерни гимназии и колежи! Колко хубаво си беше по-рано: десет класа за всички, всички са равни, учат по единна, утвърдена от Министерството на средното и специално образование програма, и учебниците им са еднакви, и системата за контрол… А сега какво? Да се чудиш къде ги учат, на какво ги учат и колко… Безобразие!

Пак добре, че Володенка някак повлия на Миша и Лариса да се заемат с Даночка. Ето, наеха треньор, може и да има полза. Защото като бяха започнали: по-добре детето да си стои вкъщи, така е по-безопасно, по-спокойно, няма защо да се шляе по дискотеки, от дискотеките се стига до момчетата, после до нощните клубове, после до наркотиците — пътеката е ясна, аха си се разсеял — и край. А моето мнение на служител на народното образование е, че детето трябва да расте в колектив и непременно да посещава учебно заведение, неговите знания и поведение трябва да бъдат контролирани не само от педагозите, но и от връстниците му, само тогава то може да израсне като истински човек. Ама те мигар ме слушат? Не, не съм права, Мишенка и Володя безспорно се вслушват в мнението ми, но си вършат нещата посвоему. Не, пак не съм права — Володенка прави каквото му казвам, обаче Миша съвсем е изпаднал под влиянието на Лариска, само нея гледа в устата и не прави нищо против нейната воля. Той иначе е добро момче, послушно е, винаги ме е уважавал и обичал, ама Лариска съвсем го развали. Виж, Муза, жената на Володюшка, е съвсем друго нещо — снаха за чудо и приказ. И внимателна, и спокойна, и мен уважава, и мъжа си обича, и не натрапва мнението си на никого, за всичко слуша Володя. Жалко само, че е бездетна, слабичка е, нефелна, да се чудиш от какво ли е жива, ама то е както бог реши, той си знае на кого колко дечица да даде. И без това си имам трима внуци — двечките на Мишенка и Юлечка на Валюшка, стигат ми. Щом Володя и Муза си живеят щастливо без деца — тъй да бъде. Макар че аз не разбирам как може човек да е щастлив без деца — ние с Олег Семьонович имахме четири, аз и повече щях да родя, ако не беше Ванечка. След Ванечка ме достраша. Ето, сега ми останаха трички — най-големият Миша, средната Валюшка и най-малкият Володенка.

Ванечка… Е, дали да кажа сега, или да почакам друг момент? Не, ще почакам, докато си дойде Миша. Това засяга и него.

А това момче, Павел, не е много добре възпитано. Кой ли го е намерил? Миша ли? Или Лариска? Кой знае какъв е уличник. Как може — за пръв път идваш в една къща и без костюм, без вратовръзка? Какви са тия обноски — да отидеш с дънки на място, където още не те познават? И не се представи както трябва, Лариска само спомена, че се казва Павел, нито фамилното му име чухме, нито биографията. Е, то нейното хубаво, ще прощавате, възпитание и без това всички го знаят, ама момчето? Какви са родителите му? Какво образование има? Къде и какво е работил? Сега трябваше да ни разкаже на всички, та всички да знаем какъв човек ни влиза в къщата, защото той може и да е крадец или бандит, или — което е най-страшно — да развращава малолетни момичета. Какво знаем за него? Нищо. А той, вместо да ни се представи на всички, седи и си шепне с Артьом. Не е работа това, невъзпитано е. Ще трябва да кажа на Миша… Впрочем не, май е по-добре да се оплача на Володенка, той може да повлияе на Миша. Виж ти, как се обръща животът — Володенка ми е най-малкият от живите ми деца, а се постави като най-голям, той наистина е най-умният и най-добрият от тримата. Кой би помислил, че ще стане такъв?

Като малък той… Абе, защо ли да си спомням! Когато беше малък, ние с Олег Семьонович, царство му небесно, бяхме сигурни, че от него нищо няма да излезе, че няма да стане истински човек и целият му живот ще тръгне накриво. Струваше ни се, че е коравосърдечен, бездушен, студен. Как се държа в деня, когато Ванечка почина… Дори ми е болно да си спомням. Тогава си помислихме, че изобщо не е човек. Пък и после… Ама се оправи и изпревари всички по човещина — и Мишенка, и Валюшка. И жена си избра свястна, не като Миша. За Валюшка пък хич не ми се говори, нейният семеен живот се провали напълно.

Край, решено — щом Миша седне на масата — ще го кажа. А сега ще предупредя всички.

— Моля за малко внимание! Когато дойде синът ми, ще ви съобщя нещо.

Ах, тази Юлка, голяма е артистка! Вече се лепна за новичкия, за Паша. Глупачка, чуди се какво да прави от скука и само търси каква интрига да скрои. Седи уж кротичко, ровичка в чинията с мижавите зеленчуци, щото нали, вижте я каква е замечтана и интересна, храни се само с въздух и капчица роса, иска да направи впечатление на Павел. Обаче аз ли не знам какъв апетит има! Апетит, наследствена черта на цялото семейство Руденко — тук всички са луди по солидното и вкусно ядене. Юлка просто е извадила късмет с обмяната на веществата, колкото и да яде — остава си стройничка и изящна, инак лапа като разпрана! На Дана, горката, не й е провървяло в това отношение, но това не е нейна вина, а стройната фигура на Юлка не е нейна заслуга. Така е решила природата. Дана е най-нормалното същество в това семейство, главата й е наред, а на всички останали дъската им хлопа по малко. Елена трепери постоянно като заешка опашка, гледа да угоди на всички, просто се вманиачава. Валентина тайно си попийва и мисли, че никой не го забелязва. Лариса Анатолиевна се прави на грандама и се вбесява, задето мъжът й не й осигурява начина на живот, който според нейните представи трябва да води. Вярно, Михаил Олегович е нормален човек, не се прави на какъвто не е, по пари ходи, а живее така, сякаш има малък бизнес, дори се занимава с някаква благотворителност, но именно това е някак подозрително. Когато един човек има сто рубли, а живее сякаш има само десет, съгласете се, това поражда някои въпроси. С една дума, не всичко е ясно около него. И братчето му, Владимир Олегович, не е много прозрачен. От една страна, уж всичко за него е известно: учен, социална психология и тем подобни, и жена му е учена мишка, кротка и безропотна, на пръв поглед — никакви подводни камъни, но има нещо странно у него. Всичко му е в повече: прекалено добър, прекалено умен, прекалено изтънчен. Не буди подозрения — има всякакви хора, включително и такива, но дразни извънредно много. И жена му е доста особена, идва тук много рядко, да речем, веднъж на два-три месеца, и то за кратко, докато самият Владимир Олегович е тук всеки божи ден — не току-така живее в съседната сграда. На пръв поглед може да изглежда, че Владимир Олегович обича майка си, сестра си и брат си и ги навестява всеки ден, а жена му Муза Станиславовна не е в много добри отношения с роднините, тук не я посрещат добре, та затова се старае да не се натрапва. Какво пък, случва се. Да, но всъщност изобщо не е така. Старата Анна Алексеевна обожава Муза, откога работя с Дана — вече втора година започна — а от старицата съм чувал само похвали за снаха й, и то абсолютно искрени. Изглежда и Лариса Анатолиевна няма нищо против Муза: във всеки случай не съм чувал лоша дума за нея от никого тук. А и според мен е свястна женица, доброжелателна, няма у нея никаква злъч, никакви задни мисли, макар че наистина съвсем малко я познавам. Но пак не разбирам защо толкова рядко идва тук. И още една странност: Владимир Олегович е абсолютно висококачествен мъж, стилен — съвсем обективно го оценявам. Жените сигурно са луди по него. Той обаче си е избрал Муза Станиславовна — нищо особено наглед — и живее с нея вече дълги години, и то не заради децата, както се случва в много семейства. И това е необичайното. С една дума, не семейство, а пълна загадка.

Юлка пък е съвсем специален случай. Лакоми се за вуйчовите си пари, и то толкова явно, че само слепец не би забелязал. Но в тази къща изглежда всички са слепи, защото освен мен никой друг не смята така, всички вземат демонстративната обич на Юлка към вуйчо й за чиста монета. Ох, колко й се иска да живее богато! И как беснее, задето няма никакъв достъп до парите! Вуйчо й Миша и леля й Лариса я държат строго, не й дават джобни, смятат, че тя вече е голяма и трябва сама да се издържа, че е достатъчно и това, че са дали на нея и майка й безплатен покрив над главите и я хранят, а всичко останало — ако обичаш, сама си го осигурявай. Как ли само не се подмазва Юлка на вуйчо си и леля си, как ли не се опитва да се сближи с тях — надява се да станат по-щедри към нея. Всичко това е съшито с бели конци, но кой знае защо никой нищо не схваща. Впрочем неслучайно казват, че отстрани се вижда по-ясно, а отблизо човек никога нищо не различава. А тъй като нашата Юленка няма парички, не може да обикаля клубове и други интересни места, скучае и от скука крои разни интрижки в къщата, та после да си създаде изкуствени вълнения и с удоволствие да си ги предъвква. (Какви мисли редя, а. Ама и аз съм един учител… Жалко, че моята учителка по литература сега не ме чува — щеше да се зарадва на моя чудесен и богат руски език!) С една дума, че нашата Юленка е специален случай, аз го схванах още през първата седмица от работата си при Руденко и страшно се уплаших, че може да ми създаде неприятности и да ме изхвърлят оттук като мръсно коте, а аз никак не искам да загубя работата си — те плащат щедро, къде другаде бих печелил толкова? Затова реших да опитомя хлапачката, че да не ме забърква в интригите си. Не е трудна работа, трябва само да се съешим два-три пъти, да го направя от сърце, със себеотдаване, а после вече може и да не се напъвам много, просто постоянно да се преструвам, че страшно много се интересувам от нея, и да й намеквам, че с удоволствие бих… само дето обстановката не позволява. С една дума, проверен принцип, никога не ме е подвеждал. Вече почти година успявам да крепя у Юля увереността, че съм влюбен до уши, и тя е напълно доволна, вкарала ме е в списъка на победите си и е повишила самооценката си. Поне през тази година нито веднъж не ме е натопявала в нищо, което всъщност беше целта на занятието. Сега ще се захване с Паша, това са много мускули и тя за нищо на света не би пропуснала такава възможност — съвсем се е изтормозила от безделие, горката, учи в някакъв платен институт (не й стигна мозъкът да влезе в държавен, но за образованието й добрият вуйчо Миша естествено даде пари), не проявява никакъв интерес към ученето, чете съвсем малко, та затова си блъска главата да търси вътрешно жилищни развлечения. А какво по-добро развлечение от това, да насъскаш стария срещу новия любовник на тема ревност? Хем и да наблюдаваш как ще страда Дана, която има такава забавна черта в характера: не обича да й вземат нещата, при това този механизъм се разпростира и върху ситуации, при които някой й отнема вниманието на нейния преподавател. Тъй като общувам с Дана ежедневно и отдавна, в това отношение всичко ми е ясно. Момичето е изкуствено изтръгнато от нормалния живот и е принудено да гради собствен свят, но по силата на обективните обстоятелства той се оказва много тесен, много беден, малък и всяка негова подробност, всеки елемент става ценен като злато, така че да се разделиш с него е все едно да загубиш половин царство. Когато имаш трийсет съученици, загубата на вниманието на един приятел се преживява лесно, защото наоколо има много други хора, има различни възможности за нови връзки. Когато нямаш никого, освен членовете на семейството си и един учител, тогава е съвършено естествено да искаш този учител да се занимава само с теб и да не се пилее по други хора. Аз, глупакът, разбрах това много късно, а когато опитомявах Юлка, нямах и представа, тъкмо затова не можех да предположа колко ще се разстрои Дана, когато схване какво сме направили с братовчедка й. Сега вече няма да допусна такава грешка — първо, жал ми е за Дана, искрено се привързах към нея, тя ми стана нещо като по-малка сестра, и второ, държа на работата си и никак не ми се иска Богдана да се оплаче от мен и да ме уволнят. А, не на мене тия, не съм глупакът, за когото ме мислите, мадмоазел Юлия. Трябва непременно да предупредя и Павел, да не направи глупости и той. За него тази работа може и да не е много ценна, но искам да щадя нервната система на Дана.

Методично складирам в стомаха си деликатесите и с тих шепот въвеждам новия в ситуацията, обяснявам му как е организирано тук домашното обучение на Дана. Павел ме слуша внимателно, с неподправен интерес, дори задава въпроси и аз започвам да чувствам, че в негово лице ще намеря и разбиране, и подкрепа, и приятелство, което никак не е излишно, когато прекарваш целия си работен ден сред странни хора, които не разбираш.

— Значи ти се занимаваш с Дана от девет до два — уточнява Павел, — а после? Обядваш и се прибираш вкъщи, така ли?

— Да бе, как не — тросвам се аз. — Отивам си в стаята и чакам да дойде време да проверя домашното. Отпуснаха ми тук една стаичка. И на тебе ще дадат.

— Защо, не може ли да провериш домашното на другия ден? — учудва се той. — Нали в училище учителите първо преглеждат домашните, после преподават новия материал. При вас не е ли така?

— При нас не е. Ако губя половината час за проверка на домашното, не остава достатъчно време за новия материал. Сега се изисква много по-голям обем знания от преди, така че децата да могат успешно да учат в институт и да усвояват професия. Татко и мама Руденко искат Дана да получи много добра подготовка, разбираш ли? Не каква да е, а наистина много добра. Тя е много умна, старателна е, има прекрасна памет, така че усвоява хуманитарните науки самостоятелно, а всичко останало е моя работа. Физика, химия, математика, биология — и всичко това в разширен обем, практически в институтски, плюс компютърна грамотност, програмиране и така нататък. Разбери, в нашата страна никак не обичат децата да учат вкъщи и да се явяват на изпити като частни ученици, затова от тях дерат три кожи. Едно е детето да е инвалид, да е приковано към количката или към леглото — тогава, разбира се, всички благородно правят отстъпки и си затварят очите за явни пропуски в знанията им, когато обаче им се струва, че детето не посещава училище от глезотия, ела да видиш. Нали не мога да допусна моята ученичка да не издържи годишен изпит — затова й давам много повече, отколкото изисква програмата. Затова работим и сутрин, и следобед: сутрин върху новия материал, следобед — преговор и хуманитарните предмети. Дана чете, аз седя до нея и контролирам, отговарям на въпросите й, ако нещо не разбира, после проверявам как е запомнила и усвоила прочетеното. Така че ние с теб ще работим на две смени: от седем до девет сутринта ще е твоята, после от девет до два — моята, после обяд, от три до седем е пак мой ред, а вече от седем до девет вечерта си ти. Разбра ли?

— Разбрах — кима Павел. — А в колко часа си ляга Дана?

— Това вече не знам — свивам рамене аз. — Понякога след нашите часове тя гледа телевизия и чете, понякога отива при леля си и чичо си, те живеят в съседната сграда. Излиза от къщи само за да ги посети, и то чака да се мръкне, защото се стеснява, страхува се, че на улицата някой мизерник може да започне да й се подиграва. Всъщност не знам как ще се подредят нещата сега. Докато те нямаше, Дана след обяда си почиваше, четеше, гледаше телевизия до пет, а от пет до девет с нея се занимавах аз. Сега нещата се разместват по време, така че ми е трудно да кажа…

— Слушай, а как е станало така, че момичето толкова е напълняло? — интересува се спортистът. — Не са ли ти казвали? Защото явно не се е случило за един месец, къде са гледали всички?

Споделям това, което знам. За старото училище, за новата гимназия и така нататък. Павел слуша, кима, потропва с пръсти по масата. С периферното си зрение забелязвам, че старата чува това потропване и поглежда към нас неодобрително. Тя е поборница за добри обноски и доколкото съм успял да разбера, представата й за добри обноски е основана върху образеца за правилно поведение на учениците в присъствието на учителите. Да седят правилно, с изправен гръб и ръце, поставени на чина пред тях, да не се въртят, да не си шепнат, да не се разсейват от процеса, бил той усвояване на знанията или изяждане на обяда, да бъдат учтиви, да стават, когато ги заговарят по-възрастни, и така нататък.

— Дана е добро момиче, умно — завършвам повествованието си и моля: — Постарай се да направиш така, че да й поолекне животът.

— Ще се постарая.

— Имаш опит, нали?

— Нямам — признава Павел и аз мислено аплодирам честността му. — Със спортната подготовка бих се справил без проблеми, но умът ми не го побира какво ще правя с това тегло. Ами че тя няма да издържи никакви натоварвания, сърцето й просто е слабичко, а без натоварвания килограмите няма да си отидат. Между другото, Артьом, кой тук командва кухнята?

— Лариса Анатолиевна. Е, и разбира се Нина, домашната помощница. Тоест Нина купува продуктите и готви, а какво точно да се купува и готви — това го решава Лариса. За всеки случай имай предвид, че тук се яде по много и все тлъсто, така че ако имаш проблеми с черния дроб или със стомаха…

— А, не, всичко ми е наред.

— Абе, аз да те предупредя…

— Благодаря. Как мислиш, удобно ли е да помоля Лариса Анатолиевна за Дана да се готви отделно? Проблемът трябва да се решава комплексно. С храна като днешната на масата тя никога няма да отслабне, ако ще и да се претрепя от работа.

— Мисля, че е удобно. Та тя й е майка в края на краищата и двамата с мъжа й са те поканили тук именно за да решаваш този проблем. Нали ще помолиш не заради себе си, а заради работата.

Виждам, че Павел се кани да ми зададе поредния си въпрос, но не успява, защото се разнася властният глас на старата Анна Алексеевна:

— Моля за малко внимание! Имам да ви съобщя нещо…

Закъснявам за обяд, но това не ме трогва особено. Мразя тези семейни трапези, тези общи сбирки. Мразя и дома си във вида, в който съществува. Винаги съм искал да живея със своето семейство, с Ларка и децата и наоколо да няма други хора, а се получи така, че вкъщи се озоваха и Валентина с дъщеря си, и майка ми, и Лена със сина си. Не дом, а направо хан. И всеки си има свое мнение, свои желания и всички искат нещо, и на всички нещо им трябва. Дойдоха ми до гуша! Не разбирам как се оставих да ме въвлекат във всичко това… Пак добре, че Володка живее отделно, но майка ми просто бленува и той да се премести у нас. Мога да я разбера — тя е пенсионерка, стои си вкъщи, скучае и колкото повече хора има в жилището, толкова й е по-приятно, винаги има някой, с когото може да размени дума, и освен това, когато всички са пред очите на всички, винаги има какво да обсъди човек и да разкритикува някого. Но за какво ми е на мен цялата тая бъркотия?

Днес трябва да дойде новият треньор на Дана, наредих му да пристигне до два часа, интересно дали е дошъл навреме, или е закъснял? Ако е закъснял още първия път — ще му направя забележка, след втория ще го изгоня и ще търся друг. Няма да търпя неподчинение, разхайтеност и недисциплинираност. Това момче трябва да се хареса на Ларка, знам какви мъже й допадат и той е точно такъв, но пак ще го изгоня, ако нещо не ми допадне на мен, няма да се водя по акъла на Ларка. Много важно какво й харесвало и какво не. Леле, ами че днес е събота, откъде на Садовое колцо такова задръстване? Впрочем, дори е по-добре, нека те приключат с обяда и се разотидат, после ще хапна сам, така дори ще ми е по-спокойно. Докато сме спрели, още веднъж ще звънна на Давид, той се занимава с доставка на оборудване за фитнес клубове, още снощи го предупредих, че днес ще правя голяма покупка, но за всеки случай трябва да проверя дали той си е на мястото. Няма защо да отлагам, Павел трябва вече да е огледал всичко, да е преценил и да е направил списък какво трябва да се купи за заниманията му с Дана, така че ще мога веднага да пратя при Давид човек с кола. Вечерта ще докарат всичко и утре Дана вече ще може да спортува. Че защо да бавя нещата? Щом решението е взето, трябва веднага да се изпълнява. Да, трябва да се обадя и на мебелировчика — нали трябва да подготвим стаята за треньора. Ако Дана не хареса този треньор… Абе, какво от това — щом съм решил, че трябва да спортува, значи ще спортува, само това ми липсваше — да се тревожа какво харесва и какво не харесва дъщеря ми.

Така доникъде няма да стигна. Макар че с ръка на сърцето трябва да си призная, че съм по-спокоен, когато Дана е постоянно вкъщи. Сега животът е един… С една дума, опасен за младежите — току-виж се събрала с лоша компания, после в чудо ще се видим. Но Володка, дяволите да го вземат, не спира да повтаря, че лишаваме детето от възможността за нормална социална адаптация… с една дума, такива страхотии ми втълпи, нали е, видите ли, социален психолог, ловко жонглира с думите, а майка ми, тая стара глупачка, просто се размеква и на всичко му вярва. Не, Володка наистина говори верни неща, ако трябва да съм обективен, и целият ужас е там, че нищо не мога да му възразя, нямам аргументи — до такава степен е прав. А аз не съм прав и не ми е притрябвала неговата истина, но как, как да заявя на глас, че не съм съгласен? Излиза, че не желая щастието на дъщеря си. С една дума, нямам оръжие срещу Володка, а майка ми вечно му приглася. Макар да е глупава, аз я обичам и не искам да я разстройвам, затова съм снизходителен към прищевките й. Нищо такова нямаше да се случи, ако живеехме отделно, ако всеки си седеше в своята ясла и дъвчеше своето сено. Обаче не, нали „семейството трябва да е заедно, рамо до рамо, трябва да бъдем близки, да си помагаме“. Мигар някой спори за това? Разбира се, че е необходимо. Но човек трябва да живее и за себе си. Със собственото си семейство, а не сред някаква огромна тайфа. Но да не искаш да живееш с близките си роднини е срамно и е невъзможно да намериш прилични аргументи защо не искаш да живееш заедно с родната си сестра и старата си майка. Колко хубаво беше, когато живеехме отделно! Аз с Ларка и децата — в дома си, майка ми — в хубав апартамент, тя след смъртта на тате дори завъртя някаква любовна историйка с някакъв дядо от входа. Валя живееше с мъжа си и дъщеря си. Володка — със своята мършава Муза. И всички се чувствахме прекрасно! Канех се да построя къща извън града, вече бях харесал парцел и бях започнал преговори за купуването му, но точно тогава Володка се набърка с инициативата си майка ни да живее с нас. Остарявала вече, трудно й било сама и разни такива. И после, толкова обичала внуците си, искала да ги вижда по-често, а колкото повече остарявала, толкова по-трудно й ставало да пътува до нас през целия град. Какво да възрази човек? Нищо. Пък и нямах нищо против, с удоволствие бях готов да я взема в извънградската къща, точно така казах и на Володка — почакай една година, като я построя, ще взема мама. Леле, как избухна! „Как така — вика — ще строиш?! Къде си решил да прибереш мама? Извън града? На края на света? Какво ще прави тя там? Ще ти пази къщата ли? Тя си има приятелки в Москва, оня дядо от входа, има две гробища, на които ходи, на едното е погребан тате, на другото — Ванечка, най-редовно ги посещава. Обича да ходи на театър, на концерти и как си го представяш това: възрастна жена цял ден сама извън града — нито съседи, нито приятели, никой. Ами ако тръгнеш на курорт? Как ще я оставиш сама на онова затънтено място?“ И аз не намерих какво да му отговоря. А той се разбърза да навива мама, че не бива да се мести с мен извън града, че там направо ще предаде богу дух. И мама взе да му приглася: „Как тъй, сине, да умра ли искаш, целия си живот съм прекарала в Москва, а ти се каниш да ме откъснеш от живота, с който съм свикнала, и да ме затвориш вкъщи“. С една дума, принудих се да купя цял етаж, да направя ремонт и да остана в града. Ларка направо беше бясна цяла година — толкова й се искаше като истинска съпруга на крупен бизнесмен да има собствена къща извън града. И досега не може да ми прости, че заради мама останахме в Москва.

После и Лена… Пак Володка се завайка, а нямах какво да му възразя. После Валентина напусна мъжа си, не се захвана с подялба на апартамента. Нали не можеш да зарежеш родната си сестра и племенницата си на улицата. Та малко по малко се събра цял колхоз хора. И уж всичко е така, както трябва да бъде, по роднински, ама не ми е по сърце. Не го искам. Мразя това положение.

Кой идиот е измислил това правило, че хората трябва да обичат роднините си и да се стремят да бъдат близо до тях? Ето този идиот го мразя най-много. Човек трябва да обича себе си и хората, които обича, а не онези, които трябва да обича. Мразя и онзи идиот, дето е измислил, че да обичаш, означава постоянно да си заедно с хората, които обичаш, и да общуваш с тях. Или този идиот беше един и същ? Да, аз обичам майка си и сестра си Валентина, но не искам да живея с тях!!! Не искам!!! Не искам и да общувам с тях!!! До гуша са ми дошли всички. Мразя ги.

Искам спокойствие. Тишина искам. Ларка, Тарас и Дана да си стоят вкъщи и да не се шляят насам-натам, та да си нямам главоболия. Да се прибирам вечер в тих апартамент, където няма никого, освен тях, да ми се усмихват мълчешком, за да ми показват, че всичко е наред, да ми дават да ям и да ме оставят сам. Никой да не ми говори, за нищо да не ме питат и да не ми мътят главата с приказките си. Разговорите в работата са ми достатъчни, вкъщи искам да помълча и да се отпусна, а не да изпълнявам някакъв безкраен и безсмислен роднинско-семеен дълг. Искам Тарас да се върне от онази тъпа Англия, страхувам се за него, да си учи вкъщи. Как не ми се искаше да го пускам! Но Ларка ми изяде джигера: „Децата на приличните хора задължително учат в Англия, какво ще си помислят, ако нашият син…“ и така нататък. Ама по дяволите Ларка, да си навре собственото мнение в собствения си голям задник, няма тя да ме командва мене, обаче се намеси Володка, вярно, не сам, мисля, че Тарас го беше помолил да поговори с мен — много искаше да учи в чужбина. А срещу аргументите на Володка аз не мога да намеря думи. Езиковата среда, носителите на езика, приучването към самоконтрол и разни такива. Всички ме стиснаха за гушата. Писна ми от тях. По-лесно беше да го направя, отколкото да им обясня, че не ми се ще. Та така се получи, че в собствения ми дом всички живеят, както искат, само аз не. Как става така, бе? Защо? Не мога и не мога да разбера този механизъм, който ми съсипва живота.

Ето че пристигнах. Четири без петнайсет. Точно както бях обещал. Дано вече всички да са се омели от трапезарията, та с Павел да останем сами и да се разберем за всичко.

Да, обаче не. Чувам гласове и разбирам, че те все още са на масата. Да можеше хич да не ги виждам…

— Ето го и Михаил Олегович — тържествено произнася майка ми и на мен по навик ми става неприятно. Откъде са взели хората тази привичка — да наричат съпрузите и децата си на име и бащино, за да подчертаят тяхната значимост и тежест в очите на околните? То си е ясно, че тате винаги е бил за мама просто Олег или дори Олеженка, обаче не, сега тя го нарича само Олег Семьонович и по никакъв друг начин. И мен пред хора ме нарича Михаил Олегович — вероятно за да не би на тези хора дори през ум да им мине, че съм простосмъртен и че за някого, пък дори и за собствената си майка, бих могъл да бъда просто Мишка. Пази ми реномето. Абе, за какво изобщо ми е потрябвало това реноме в собствения ми апартамент и сред собствените ми близки?! Моята репутация е моята работа и моите пари, а как ме наричат вкъщи няма никакво значение.

Сядам мълчаливо на мястото си, до Ларка. Всички са налице, и новият треньор е тук. Това е добре, значи не са забравили да го поканят на масата, не са забравили, че наредих да го нахранят. Само да бяха се опитали да забравят и да не изпълнят нареждането ми…

— Нина! — крещи с цяло гърло Ларка и аз едва се сдържам да не скръцна със зъби: какво гласище, боже! Защо, питам, трябва да се крещи така? Да си беше повдигнала задника, да беше направила две крачки до вратата към кухнята и да беше казала на Нина да сервира, нямаше да се преумори. Откъде у нея тия господарски маниери? Нали беше момиче от обикновено семейство, нормално момиче, вкъщи правеше всичко сама, когато бяхме млади — и переше, и чистеше, и готвеше. Какви гозби въртеше — пръстите си да оближеш и да ги глътнеш заедно с езика! Струва ми се, че само затова се влюбих в нея навремето и я взех за жена. И къде се дяна всичко това сега?

Оглеждам масата. Всички отдавна са се нахранили, купичките с бисквити и бонбони са преполовени, чаят и кафето също са изпити. И защо, питам аз, още седят тук? Сега Нина ще ми донесе обяда, ще започна да се храня, а те какво — в устата ли ще ме гледат? Приятна перспектива. Дефектите на съвместния живот с роднини. Гадост.

Трябва някак да им подскажа да си вървят и да не ми пречат.

— Мамо, защо не отидеш да си полегнеш? — питам дипломатично. Винаги след обяд мама си ляга да подремне час, час и половина.

— Чаках те да се прибереш, за да направя едно съобщение. След като попита, веднага ще го кажа: трябва по-често да ходим на гробищата. Вярно, всички сте заети, но в събота и неделя имате време, така че всяка събота ще ходим при Ванечка, а в неделите — при Олег Семьонович. Да подреждаме гробовете, да подменяме цветята, да мием паметниците. На Ванечка и Олег Семьонович ще им бъде приятно, че не ги забравяме и се грижим за тях.

Останах като гръмнат. Май не само аз, защото физиономиите на всички се изопнаха. Спокойни останаха само Лена, Костик, Артьом и Павел. Е, за Костик е ясно, нали е още малък, той изобщо не разбира за какво става дума. Лена разбира, но това не се отнася за нея, Ванечка и баща ми не са й роднини, тя никога не ги е виждала, Артьом също е външен човек, както и Павел, а всички останали са в шок. Включително и аз.

Какви ги измисля майка ми? От къде на къде? Ваня почина преди двайсет и пет години, от смъртта на тате също мина доста време — почти десет години. Хайде, разбирам, когато през първите девет дена хората ходят на гробищата ежедневно, до четирийсетия ден — веднъж седмично, през първата година — всеки месец, но после? Пет дни в седмицата да работиш, почивните дни да посвещаваш на обслужване паметта на мъртвите — и така чак до края на живота си? Защо? В името на какво?

Но как да възразя? Как може човек да каже на майка си, че не иска да ходи на гробищата при баща си и брат си? Как ще му се обърне езикът? Нима тя сама го е измислила? Или пак Володка се е намесил? Но не, не може да бъде това да е негова идея, та нали тогава и той ще трябва да идва. Значи сама го е измислила. Впрочем, той работи в почивните дни…

— Мамо — продумвам внимателно, — всички тук сме хора работещи, заети, всички планираме за почивните дни работи, които не успяваме да свършим през работната седмица…

— Първо, жена ти не работи — мама хвърля изпепеляващ поглед на Ларка, — но за нея това се отнася в по-малка степен, защото нито Ванечка, нито Олег Семьонович са й роднини. Разбира се, ти си много зает с бизнеса си и аз не настоявам да почиташ по съответния начин паметта на баща си и брат си, но имай предвид: аз взех решение и вече ще ходя на гробищата всяка събота и неделя. Така че бъди така любезен да ми осигуряваш кола и шофьор. Не искам един прекрасен ден да чуя, че колата е повредена или шофьорът се е разболял. Започвам да ходя от утре. А вие — както искате.

Тя става от масата и гордо се оттегля. А ние оставаме, меко казано, като в небрано лозе. Ах, тази моя хитра, изпечена в задкулисните игри майчица! Нарочно е запазила съобщението си за такъв момент, когато присъстват външни хора и аз няма да мога да говоря открито, за да не избухне семеен скандал. Естествено, всички си премълчаха, нали у нас всички са добре възпитани — никой не гъкна, не се възмути, дори не се изненада открито. Задавиха се, но преглътнаха. И какво ще правя сега с всичко това? Майка ми започва демонстративно да ходи по гробища, а аз? Добре, да речем, че имам работа до гуша и още от сутринта съм отишъл в офиса. Но ако съм си вкъщи, ако просто искам да си почина, да полежа на дивана с вестник в ръце или да погледам по телевизията футболен мач или някакъв екшън? Мога ли да отида с приятели на баня или за риба? В края на краищата, имам ли право да остана в почивен ден със семейството си, с жена си и дъщеря си? Или нямам? На Володка му е лесно, той не живее с нас и няма да вижда тези демонстративни поемания към гробищата, ами аз какво ще правя? Всеки почивен ден ще се измъквам рано-рано от къщи като хлапак, направил беля, като се преструвам, че имам много работа, спешни договори и важни преговори, така ли? Може би вече трябва съвсем да се пренеса в офиса и да живея там постоянно, а вкъщи да идвам на гости веднъж седмично за по час-два?

Или аз съм глупак, а майка ми е права? Може би нещо не разбирам в този живот и гробовете на близките трябва да се посещават всяка седмица в продължение на десетилетия? Може би съм морален изрод? Нали не е възможно едно общоприето етично правило, с което всички са съгласни и срещу което никой не възразява, да принуждава човек да осакатява собствения си живот. Излиза, че ако спазването на правилото съсипва нечий живот, то или правилото е неправилно, или животът е организиран зле. Аз не мога да опровергая правилото. Нямам аргументи. Трябва ли да се ходи на гробища? Трябва. Трябва ли да се почита паметта на мъртвите? Трябва. Трябва ли човек да уважава майка си? Също трябва. Може ли да се противоречи на майка? Не може, това е очевидно. Ето четири правила — кое от кое по-правилни, а в какво превръщат те моя живот? В идиотизъм.

Нима целият проблем е, че животът ми е организиран някак неправилно?