Всичко наопаки

Глава 3

Отдавна съм забелязал една такава особеност: първите два-три дни в нова обстановка се точат дълго и предълго, човек обръща внимание на всяка подробност и вече не я забравя, а после всички дни се сливат в една сива маса и след известно време дори не можеш да си спомниш какво се е случило по-рано, какво — по-късно и изобщо случило ли се е, или не. Когато по молба на следователката Галина Сергеевна започнах да си припомням работата си в семейство Руденко, разбрах, че си спомням отчетливо само първите дни, а по-нататък всичко се обърква. Отивах, както трябваше, в седем сутринта, занимавах се с Дана, после се опитвах да реша проблема с жилището си, после пак работехме с момичето… Всичко беше еднообразно и бързо ме обзе скука.

Не можах да постигна светкавични впечатляващи резултати — Дана отслабваше бавно, по 100–200 грама, и то не всеки ден, но все пак това беше показател, който аз използвах с всички сили, за да мотивирам момичето да не нарушава режима си на хранене. И успях. Тя изобщо престана да си похапва кифлички, сандвичи и бонбони и послушно ядеше само разрешеното.

Следващото ярко впечатление (след първите дни), което се е запечатало в паметта ми, беше запознаването с по-малкия брат на татенцето, Владимир Олегович. То се състоя две седмици след като бях започнал работа, точно в деня, когато татенцето със съпругата си и Юля заминава на някакъв купон.

— Ето, от това място разкажи по-подробно — поиска Галина Сергеевна. — Всичко, което си спомняш, всяка подробност. Между другото, аз не разбрах: наистина ли той през тези две седмици не беше посещавал брат си? Нали живеят на една улица, в съседни сгради.

— Не, идвал е поне пет пъти през тези две седмици, но аз не бях го виждал.

— Как така? — учуди се Галина Сергеевна.

— Ами все така се получаваше…

— Ти откъде знаеш, че е идвал? — примижа тя с подозрение.

— Дана ми казваше. На няколко пъти по време на вечерните ни занимания тя навеждаше глава, ослушваше се и казваше: „Володя дойде“. И лицето й веднага ставаше такова радостно, разбирате ли, като на дете, когато му кажат, че е дошъл Дядо Мраз и е донесъл цял чувал с подаръци. И аз се ослушвах, но чувах само стъпки по коридора, и то съвсем тихи, и приглушени гласове. В този апартамент има страхотна звукоизолация, сигурно е правена специално, та никой никого да не чува. А Дана усещаше чичо си също като животно. Родителите си не усещаше така, както него.

Галина Сергеевна повдигна вежди зад рамките на очилата.

— Защо, имаха някакви особени отношения ли?

— Сигурно… Опитах се да разбера, но не можах.

— Дай сега поред и максимално подробно — каза следователката и се намести на стола по-удобно, предвкусвайки дългия разказ.

Беше събота. Спомням си това много добре. В два часа татенцето с жена си и племенницата си замина за някакво мероприятие в нов извънградски клуб и това обстоятелство насочи глупашките ми мисли в съвършено разбираема посока. Отново започнах жално да се тръшкам за някогашния си клубно-купонджийски живот и да мечтая кога ще мога да се върна към него. До този момент още не бях успял. И си помислих, че ако бях на мястото на Дана, щях много да се ядосвам, че оставам в къщи. Защо вместо нея отиде Юля? Не, аз разбирах защо, но бях сигурен, че Дана страшно се измъчва заради това. Тя наистина този ден беше някак притихнала, макар че и през останалото време не вдигаше повече шум от едно коте.

По време на сутрешните занимания ми се стори, че й доскучава да изпълнява едни и същи, общо взето, прости упражнения. Един възрастен човек би разбрал, че още е рано да напредваме и да увеличаваме натоварването, и търпеливо би изпълнявал всички задачи, но Дана е още дете, а децата, уверен съм, никак не умеят да се занимават със скучни и рутинни неща. Така че, като видях унилата й физиономия, реших, че е време да минем към танци. Нали вече споменах, че при цялата си тежест и тромавост Дана притежаваше невероятна пластика и аз можех прекрасно да използвам това. Колкото до танците, моят първи треньор, същият, който беше лежал в затвора за преподаване на карате, беше женен за бивша балерина, която преподаваше в нашето градче бални танци. Желаещите бяха малко и тя имаше колкото щеш свободно време, а й се работеше, не можеше да бездейства. И ето че тази чудесна, крехка жена предложи на родителите, които водеха децата си на тренировки при мъжа й, да не си губят времето напразно, а да се занимават с танци, докато чедата им усвояват бойните изкуства. Разбира се, безплатно. Е, а знаем, че на аванта на руснака и оцетът ще му се види сладък. Затова, докато в едната зала се занимаваха младите каратисти, в съседната танцуваха техните родители. А ние, тоест момчетата, които идвахме за следващата по време тренировка, имахме възможност да наблюдаваме тази картина през широко отворената врата. Аз бях вече достатъчно голям, за да идвам в спортната школа без мама и тате, но все пак още недостатъчно пораснал, че да се въздържа от маймунджилъци. Това, което ставаше в класа по танци, ми се виждаше страшно интересно и макар че в компанията на другарите си се подхилвах и гнусно коментирах видяното, като се стараех да изглеждам голям и циничен, вкъщи тайно повтарях наблюдаваните движения и тихичко се радвах на себе си, когато от безсмисления на пръв поглед сбор от стъпки и жестове изведнъж се очертаваше позната картинка, видяна в някой филм. Естествено, валсът изобщо не ме вдъхнови, кой знае защо ми се видя пошъл, тангото обаче ме заинтригува и аз започнах нарочно да ходя на тренировки по-рано, практически още в началото на заниманията на предишната група, и да наблюдавам уроците по танци. А после, след моята тренировка, оставах още известно време и гледах как танцува следващата група родители. В резултат овладях много прилично този прекрасен и доста сложен танц, а след известно време с цялото си нахалство отидох при съпругата на треньора ми и я помолих да танцува с мен и да поправи грешките ми. Което тя направи с голямо удоволствие. Нещо повече, похвали ме и помоли следващият път да не стоя зад вратата, а да вляза в залата, където тя можела заедно с мен да изпълни за учениците си показен танц. Необходимо е учениците да виждат нагледно какво трябва да се получи в крайна сметка. Бях невероятно горд с постиженията си: нали бях усвоил танца сам, без преподавател, просто наблюдавайки отстрани. И ето че сега смятах да приложа своите откраднати знания в заниманията с Дана. Първо, вече ми беше скучно и исках да внеса някакво разнообразие. Второ, скучно беше на самата Дана — макар че тя си мълчеше, аз го виждах. И трето, ужасно ми беше жал, че вместо нея на купона в Николское бе отишла Юля, и искрено ми се искаше да направя нещо, за да подобря настроението й. А какво може по-добре и по-бързо да подобри настроението на петнайсетгодишно момиче от танците? Струваше ми се, че не може да се измисли по-добро лекарство.

— Достатъчно — изкомандвах и извадих апарата. — Ела тук, ще ти измерим кръвното.

— Как, толкова скоро? Та ние работихме съвсем малко.

— Но не приключваме. Сега ще измерим кръвното и ще продължим.

Кръвното налягане и пулсът ме зарадваха: момичето уверено навлизаше във форма. Още малко — и ще можем да преминем към по-сложни неща.

— Обичаш ли да танцуваш? — попитах.

— Не — бързо отговори Дана и отмести поглед.

Ама и аз съм един глупак! Учи ме мама, учи ме, ама без полза. Трябваше бързо да изляза от положението.

— Така е, защото не си танцувала хубави танци — заявих безгрижно, като демонстрирах пълната си увереност, че дебелото момиче никога не е имало проблеми с танците. — Трябва да танцуваш не разни глупости, а танго.

— Защо?

— Защото си различна от другите. Ти си необикновена. И танците, които всички танцуват днес, не ти подхождат.

— Защото съм дебела ли? — Тя вдигна глава и предизвикателно ме погледна право в очите.

Охо, това е нещо ново. Такива думи и такива погледи… По-рано нямаше такива неща.

— Нищо подобно — разсмях се аз. — Защото си много пластична. Просто рядко пластична. Това, което танцуват днес твоите приятели, е ужасно примитивно, с него ще се справи дори зле тренирана жаба. Това вече не е твоето ниво. Твоето ниво е аржентинското танго, най-малко. За тангото са нужни специални данни, които ти имаш, а другите нямат.

Сипех комплименти без мяра, за щастие не пресолих манджата.

— И вие можете да ме научите? — В гласа й долових заинтересованост.

— Нищо по-лесно.

— Ама не — отново се оклюма тя, — аз няма да мога. Много е сложно.

— Ще можеш. Трябва само да се запасиш с търпение. Вярно, няма да го изтанцуваш отведнъж, но в края на краищата ще се получи.

— То аз и няма с кого… — измънка тя полугласно.

— С мен. Ще танцуваш с мен.

— Но вие не можете. — Тя изразително погледна бастуна, подпрян на вратата.

— Ха, глупости! — махнах с ръка аз. — Кракът ми бързо се възстановява и докато ти усвояваш основните движения, вече окончателно ще оздравее. Тогава с тебе ще танцуваме всеки ден. Нали е страхотно?

Дана помисли малко и отрицателно поклати глава.

— Не, Павел, няма да мога. Аз изобщо никога не съм танцувала.

— Ами че това е дори по-добре! Значи нямаш стереотипа на обичайните движения и няма да е нужно да го преодоляваш. Запомни: просто да се учиш е много по-лесно, отколкото да преодоляваш старото научено и да учиш нови неща.

— Така ли?

Тя ме погледна с такава надежда, че в главата ми неволно се мярна мисълта: ако някой се опита да обиди това момиче, ще го убия веднага, без да се замислям.

Първият урок мина блестящо. Дана се оказа способна ученичка, схващаше всичко от половин дума и бързо запомняше. Естествено, това бяха първите азбучни движения, които дори не могат да се нарекат танц, изпълнявани от нея, повече напомняха разгряване, но поне внасяха някакво разнообразие. Все пак беше по-весело.

По време на законната си почивка реших да прескоча да видя едно апартаментче, по-точно беше планирано да го видя на следващия ден в присъствието на хазяина и агента, но ми се искаше да огледам сградата и квартала, за да получа представа за транспорта и инфраструктурата там. Защото се случва жилището като цяло да е хубаво, но да е невъзможно да се живее в района: няма транспорт до там, трябва да вървиш до метрото цели двайсет минути по неосветени, кални улички (ами ако нещо се случи с колата ми? Случват се кражби, катастрофи, какво ли не. На мен с моите неоздравели травми сега ми липсва само сбиване с пиянска шайка), няма свестни магазини, както и пералня и химическо чистене, с една дума — тих ужас. Та затова реших да прескоча до адреса и да огледам предварително.

Излязох от сградата и вече се качвах в колата, когато някой ме извика. Завъртях глава и видях онзи същия участъков, който ми бе проверил документите. Капитан Дорошин.

— Ама ти и в събота ли работиш? — учудих се аз и му стиснах ръката.

Ето затова помня съвсем определено, че денят беше именно събота.

— Понякога — отговори неопределено той. — Михаил Олегович вкъщи ли си е?

— Няма го.

— А жена му?

— И нея я няма. Заминаха извън града. Защо? Случило ли се е нещо?

— Ами нещо такова… Добре, ще кажа на теб, а ти им предай. Разбираш ли, трябва правилно да се отнесеш към това…

— Правилно — значи как? — напрегнах се аз.

— Не изпадай в паника и не плаши никого. Просто ги предупреди да проявяват разумна предпазливост. Тук се появи някакъв маниак.

— Какъв?!

— Ами маниак бе, маниак — тихо повтори Дорошин, сякаш ставаше дума не за шантав убиец, а за безобиден клептоман, който гепи всичко, което му падне. — Вече има две жертви, млади момичета. Разбираш ли, някак е странен, вманиачил се е точно по този район. Единият труп е в съседния участък, вторият — в моя. Дали търси някоя, която живее наблизо, и по погрешка убива други. Дали пък живее тук и не може да се отдалечава задълго и на голямо разстояние, а може нещо друго да го свързва с този район. Кой може да ги разбере тия психари, мозъците им са изкривени. Но е ясно едно: той шета из близките улици. Така че днес съм на работа, обикалям жилищата, оглеждам — може някой да ми се стори подозрителен. Е, и предупреждавам хората да внимават, да не пускат младите момичета сами вечер. Ще предадеш на твоите хора, нали? Защото у вас имате две, ако не греша — дъщерята на шефа ти и племенницата му. Не, регистрирана е и някаква роднина, но тя е по-голяма.

Каква памет има обаче тоя участъков! Да можеше и моята да е такава.

— Ама ти наизуст ли помниш кой къде живее? — не повярвах аз.

— Е, и ти сега! — разсмя се весело той. — Просто във връзка с този проблем прерових всичките си записки и погледнах къде живеят млади момичета, за да обиколя жилищата им и да ги предупредя. Но честно да си призная, за семейство Руденко помня всичко и без записки. Нали ти обясних как се запознахме. Така че те практически са ми като роднини.

— Добре, благодаря, че ни предупреди, ще предам всичко — обещах аз.

— Само че внимателно — отново помоли той. — Без паника, нужна е просто сериозна предпазливост.

Спомних си, че при първата ни среща този участъков кой знае защо беше тъжен, та бях си помислил, че изобщо си е такъв. Днес обаче той беше абсолютно нормален, дори се смееше, макар сам да ми каза, че в участъка му има труп. Какво смешно намира?

— Слушай — попитах го, — защо онзи път беше толкова тъжен? Неприятности ли имаше?

— Тогава ли? — Той се навъси, като си спомни нещо, усмихна се. И отново се натъжи. Сигурно си спомни нещо неприятно.

Абе, какъв ден ми е днес? Каквото и да попитам — все не е на място.

— Бях дал едно коте — отговори той.

Нищо не разбрах. Какво коте? На кого го е дал? И защо? И защо е трябвало да е тъжен заради това? Човек трябва да се радва, щом е настанил животното при стопани.

— Котката ми роди. Пет котенца. Четирите ги раздадох след два месеца, за тях чакаха много хора, а петото исках да си оставя за мен, кръстих го, купих му къщичка, специална, котешка, та да си има свое място. Разбираш ли?

— Не — признах аз.

— Е, за четирите знаех определено, че ще ги раздам, затова ги отглеждах, но не се привързвах към тях. А към петото се привързах. Беше едно такова… С една дума, просто необяснимо. И ето че се наложи да го дам.

— Защо? Можеше да си го оставиш, щом толкова ти е харесвало.

— Котаракът не го прие. Фучеше, биеше го, пропъждаше го в ъгъла. Това се случва при котките. Една като не приема друга — край, нищо не може да се направи. Налага се да махнеш някоя от тях, инак няма живот.

— Какъв котарак? Нали каза, че имаш котка.

— Ами аз имам от всяка твар по две. — Той отново се усмихна. — Добре де, не се вълнувай, това са си мои проблеми.

По пътя към сградата, където на следващия ден трябваше да оглеждам жилище, както обикновено, се оставих на въображението си. Както вече казах, моето въображение е богато и не жали краските, така че ми рисуваше вълнуващи картини, на които ние с участъковия Дорошин (а в някои варианти и аз сам) залавяме убиеца маниак на местопрестъплението и спасяваме от неминуема смърт някаква красавица. Очакват ме възхищение, слава, почит и любовта на спасената хубавица, която, естествено, живее някъде близо до семейство Руденко, тоест до местоработата ми, и то сама, без родителите си, без разните там съпрузи и гаджета. С една дума, простичкият ход на мислите ми ви е ясен.

Районът не ми хареса, стори ми се някак съмнителен, но вероятно именно затова и наемът не беше безбожен, тоест щеше да ми е по джоба. Добре, утре ще видя жилището, може да е някакво необикновено, огромно или страхотно ремонтирано. Ако ли не — ще откажа веднага, ще продължа да търся, още има време. Макар че с ръка на сърцето трябва да призная, че времето не е много — нали обещах да освободя апартамента до един месец, а две седмици минаха.

Добре си спомням тези свои размисли, затова след две години мога толкова уверено да твърдя, че денят беше именно събота и именно две седмици след първия ми работен ден.

По време на вечерните занимания ми се стори, че Дана иска нещо да ми каже или да ме попита, аха-аха да го изрече, но не се решава. Аз не съм велик психолог, а още по-малко велик педагог, затова не можех да преценя как е по-правилно да постъпя: да й помогна с въпрос или обратното — да се престоря, че нищо не забелязвам, и да дам на момичето възможност само да набере смелост. Дана явно се оказа по-решителна и докато аз се лутах в съмненията си, тя успя да се освободи от своите.

— Може ли днес да приключим по-рано? — попита тя, като едва си поемаше дъх по време на упражненията със съвсем леките женски гирички.

— Защо? Умори ли се? Не се чувстваш добре ли?

— Не, съвсем добре съм. Просто исках да отида при Володя.

— Но ти и така можеш да отидеш при него — строго възразих аз, предварително разтреперан при мисълта какъв скандал ще ми вдигне татенцето заради преждевременното приключване на тренировката. — Когато свършим, ще отидеш. Какъв е проблемът? Нали винаги ходиш при него след заниманията. Или днес е по-специален ден?

— Моля ви се, Павел…

Дана остави гирите на пода и ме погледна умоляващо.

— Муза обеща да ми донесе интересна книга, само за една вечер. Ами ако не успея да я прочета?

— Муза ли? — навъсих се аз. — Коя е тази Муза?

— Съпругата на Володя. Хайде, моля ви се, това ми е крайно нужно.

— Добре, но какво ще каже баща ти? Ще ме убие, ако научи.

— Но той няма да научи! Нали не си е вкъщи. И мама я няма.

„Няма я и Юля — помислих си аз. — Тая маймунка непременно щеше да ни изпорти. Но я няма. Дали да не рискувам?“

— Но баба ти си е вкъщи. И майката на Юля, и Нина. Какво ще правим с тях? А, забравих, и онази ваша роднина, майката на Костик.

— О, те нищо няма да забележат. Лена я няма, разхождат се с Костик, леля Валя по това време гледа телевизия и не излиза от стаята си, баба също, гледа сериал. И изобщо не ги интересува.

— Ами Нина?

— Тя няма нищо да каже на татко.

— Сигурна ли си?

— Стопроцентово. Тя никога на никого нищо не казва. Според мен дори нищо не забелязва. Хайде, Павел, моля ви се! Нали виждате какъв е апартаментът ни: огромен, нищо не се вижда, нищо не се чува, никога не знаеш кой си е вкъщи и кой не е. А?

И аз се реших. Дана бързо взе душ, аз се преоблякох в своята стая и се наканих да тръгвам, но изведнъж се сетих за днешния разговор с участъковия. Из микрорайона се мотае някакъв маниак и младите момичета трябва да се пазят. Вярно, братът на Михаил Олегович живее буквално в съседната сграда, но…

Изчаках Дана в антрето, за да я изпратя. Загубата на време ще е нищо и никаква, а ще съм и по-спокоен. Пък и с чичо й ще трябва да си поговоря — да не пуска момичето само, а да го изпрати до вратата на апартамента.

— Да вървим, ще те придружа — казах и отворих вратата.

— Защо? — Тя вдигна към мен изненадан поглед. — Съвсем наблизо е.

Помислих си, че не бива да й казвам за маниака — нали участъковият Дорошин ме предупреди, че не бива да всявам паника. Ще кажа на възрастните, а те нека сами решават на кого какво и как да кажат.

— Искам да се запозная с чичо ти — излъгах аз. — Защото се получава някак неудобно — работя при вас, а още не се познаваме с него. Обикновено той идва, когато тренираме с тебе, после аз се преобличам и си тръгвам, а той през това време е с родителите ти в хола или в трапезарията. Все не можем да се засечем.

В моите обяснения нямаше никаква логика, защото в задълженията ми не влизаха никакви контакти с членовете на семейството, но изтърсих първото, което ми хрумна, с надеждата Дана да не обърне внимание. И тя не обърна. Умно момиче. Просто мълчаливо кимна и тежко закрачи надолу по стълбището.

Съседната сграда се оказа през две, но пътят пак ни отне само две минути. Най-обикновен блок, девететажен, нищо особено. Когато влязохме във входа, Дана спря пред асансьора и натисна копчето, но аз твърдо я хванах за рамото.

— Пеша, пеша.

— Но… чак до шестия етаж! — възмути се тя.

— Нищо, за тебе е полезно. За сметка на недовършената тренировка.

Тя покорно въздъхна и се закатери по стълбите. Именно се закатери, този вид придвижване не би могъл да се нарече другояче; здраво стискайки перилата, Дана с усилие повдигаше на поредното стъпало прекалено тежкото си тяло. Да, май е време да включа степера, да свиква. Поначало бях планирал да въведа този тренажор към края на втория месец, все пак той доста натоварва сърцето, но сега, като гледах момичето, промених решението си. Дори не предполагах колко са отслабнали мускулите на бедрата и таза й. Трябваше спешно да предприема нещо.

През няколко стъпала тя спираше и си почиваше, аз търпеливо чаках.

— Павел, не мога повече — примоли се Дана някъде между третия и четвъртия етаж.

— Трябва — строго заявих аз. — Не бързай, не закъсняхме за самолет. Почивай си колкото трябва, докато ти се възстанови дишането. Но трябва да се качиш.

И тя се качи. И аз отново мислено се наругах, задето не засякох времето. Колко минути отне това мъчение? Двайсет? Трийсет? Трябваше да погледна часовника и да превърна изкачването до шестия етаж в поредното упражнение, резултатите от изпълнението на което бихме могли да отразяваме в нашите графики. Веднага ме споходи спасителната мисъл: ако татенцето все пак научи, че сме приключили с тренировката четирийсет минути по-рано от определеното, ще се оправдая именно с това мъчително изкачване, ще кажа, че то е част от тренировката. И между другото, няма да си изкривя душата.

На площадката на шестия етаж пушеше някакъв мъж, подпрян на извивката на перилата. Аз веднага започнах да преценявам дали прилича на маниак, но той се усмихна и каза:

— Е, най-сетне! А аз стоя тук, слушам какво си говорите и си мисля: нима Дана се качва пеша? Виж ти, качи се! Просто да не повярваш. Браво, страхотно! А вие сигурно сте Павел? — попита той и ми подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Дана много ми е говорила за вас. А аз съм Владимир Олегович, може да ми казвате просто Володя.

Отново започнах да го преценявам, но вече по друг начин. Ей богу, дори някой да ми се закълнеше, че това е роден брат на татенцето и на майката на Юленка, за нищо на света не бих повярвал. Тоест, след като се вгледаш по-отблизо, кръвното родство се забелязва, дори много ясно, но Владимир Олегович изглежда така, сякаш родителите му са същите, но е расъл и е бил възпитаван в съвсем друго семейство и дори в друга страна. Нито капка от строгата взискателност, която постоянно демонстрира татенцето, нито грам от префърцунеността и двуличието, които буквално извират от онази там Олеговна. Открита усмивка, весели и умни очи, приветлив глас. Може би работата е в парите? Татенцето и Олеговна (абе дявол да го вземе! Името на Юлината майка постоянно ми се губи) живеят в разкош, оттам и маниерите им, а виж, тяхното братле, както личи от дрехите му и от водещата към апартамента врата, съществува в съвсем различен финансов режим.

По принцип в този момент трябваше да се сбогувам и да си тръгна — бях изпълнил задачата си, бях довел Дана и я бях предал лично. Но кой знае защо никак не ми се тръгваше. Пък и трябваше да издебна подходящ момент, за да си поговоря с Владимир за маниака — така, че Дана да не чуе. Затова, когато Руденко-младши отвори широко вратата и с гостоприемен жест ме покани вътре, забравих своите грандиозни (за пореден път) планове за вечерта и влязох. Подозренията ми за финансовия режим на брата на татенцето се потвърдиха веднага: тук нямаше и помен от големи пари. Стандартен двустаен апартамент с миниатюрно антре, в което с усилия се побираше един човек. Все пак странно: Михаил Олегович издържа, храни и пои не само сестра си и племенницата, но и някаква далечна роднина на жена си с нейното малко дете, а братът кой знае защо е нещо съвсем различно, макар да живее на две крачки. В този момент за пръв път в главата ми се зародиха подозрения, че в семейство Руденко не всичко е толкова гладко и наред, както ми се бе сторило в началото. Не, все пак не е точно така. Първите съмнения се бяха зародили в глупавия ми мозък в края на първата седмица, когато разбрах, че някакви твърде сложни отношения свързват обитателите на огромния апартамент — отношения, в чиято основа далеч не лежи взаимната обич. Бях забелязал косите погледи, бях улавял и самостоятелно осмислял недомлъвките и намеците им, бях се учудвал на пълната липса на интерес у тези хора към техните близки. Само един пример: занимаваме се ние с Дана във „фитнеса“, на входната врата се звъни — и момичето дори не трепва, не вдига глава, за да се ослуша и опита да разбере кой е дошъл. Само Владимир Олегович усещаше безпогрешно и винаги реагираше на неговото идване, а всички останали придвижвания, влизания и излизания на членовете на семейството я оставяха равнодушна. Е, как е възможно това? Хем тази ситуация се повтаряше ежедневно. Същото ставаше и в трапезарията, когато обядвахме с нея. На входната врата се звънеше, домашната помощница Нина отиваше да отвори, аз казвах:

— Някой дойде.

И в отговор получавах мълчаливо свиване на рамене. Сиреч, не знам и не ме интересува.

При това Юля се държеше съвсем различно. Ако при пристигането на татенцето си беше вкъщи, тя непременно се втурваше по коридора, огласявайки цялото голямо пространство със звънливото възклицание:

— Вуйчо Мишенка дойде!

Между другото, влизането на Лариса Анатолиевна не бе посрещано така помпозно и аз нито веднъж не чух Юля да я нарича „леля Ларочка“. Да не говорим, че когато от разходка или отнякъде другаде се прибираше баба Анна Алексеевна, младото сладурче изобщо не реагираше. А клетата, смазана от живота, Лена с нейния палав Костик никой в тази къща изобщо не забелязваше. С нея дори не разговаряха на масата. Поне няколкото пъти, когато се е случвало да сме заедно в трапезарията.

Вече съм казвал, че не съм велик психолог, нито велик педагог, към това мога да добавя, че не съм и велик аналитик и някак не съм свикнал да се замислям върху онова, което виждам и чувам. Тоест аз виждам добре и от слуха си не се оплаквам, всичко забелязвам, но никога не го обмислям и не се опитвам да го анализирам, както правят някои. Затова странностите, които забелязвах в дома на Руденко, кротичко се трупаха в главата ми и не ми носеха никакви допълнителни знания. И едва в момента, когато се озовах в жилището на Владимир Олегович, количеството на странностите предизвика качествени промени и ме накара да започна да мисля. То пък аз съм един мислител… горе-долу колкото съм и детектив. Силата ми е в мъжкото обаяние и в мускулите.

Още не беше отминал първият шок от откритието, че в семейство Руденко има и красиви (а Владимир ми се видя същински холивудски красавец) и доброжелателни мъже, когато ми се стовари шок номер две — на име Муза Станиславовна. Колете ме, бесете ме — никога не бих повярвал, че ТАКЪВ мъж може да има ТАКАВА жена. Бях готов да видя нещо като Дженифър Лопес или Анджелина Джоли, е, поне като Мерил Стрийп, тоест не толкова откровена красавица, но претъпкана с чар и привлекателност. Това, което видях обаче, беше невзрачна, дребна женица без гърди и без дупе, с бледа и с неясен цвят късо подстригана коса и бледо, неизразително лице. Виждал съм такъв тип лица и със сигурност знам, че те не могат да се оправят с никаква козметика, с никакъв, дори най-умело поставен грим, напротив, дори най-леките и деликатни багри правят грозотата на такова лице още по-забележима, а дефектите му изпъкват още повече. Освен това съпругата на Владимир Олегович беше леко прегърбена и зиморничаво се гушеше в дълъг, стигащ почти до пода шал, което я правеше да прилича на бабичка. Виж, усмивката й беше толкова слънчева и сърдечна, че аз веднага се усъмних: а дали тя знае, че е грозничка? Обикновено жените (във всеки случай онези, които познавах), които осъзнават собствената си непривлекателност, ужасно страдат от това, затварят се в себе си, а външно това се проявява в резки обноски, мрачност, нелюбезност и липса на усмивка. Вътрешните комплекси се проявяват външно в поведението и моята питомка Дана е ярък пример за това. Докато Муза Станиславовна изобщо не беше такава. А каква беше? Дори не можах да подбера определение за нея.

— Здравейте, Павел, много ми е приятно, че ви виждам. — Тя ми подаде някакво пилешко краче, тънко и студено. — Надявам се да не откажете да пиете чай с Володя, а ние с Дануся ще ви оставим, имаме много работа.

Естествено, не отказах. Освен работата, тоест разговора за маниака, ме гризеше любопитство: какви са тези хора, какво представлява семейството им, как живеят? Нали заръката на Нана Ким по това време още не беше изпълнена.

Владимир ме заведе в стая, която много напомняше стая на смахнат учен. Такива бях виждал на кино, в живота някак не беше ми се случвало. Наоколо книги, книги, книги, дискове, касети: по лавици, на бюрото, на пода, под дивана. Интересно, къде ще пием чай? На бюрото явно не стигаше мястото за подобно мероприятие.

— Седнете, Павел — посочи ми фотьойла Владимир Олегович, — сега ще пием чай. Или да ви донеса кафе?

— Не, не, чай.

Той излезе, а аз започнах да се оглеждам, но освен книги не виждах нищо друго. Наложи се да проуча заглавията. Повече от половината думи в тези заглавия не ми бяха познати, но общото впечатление беше, че става въпрос за нещо от областта на социологията. Или психологията. Тоест, нещо за поведението на човека в обществото. И никакви стихосбирки. С други думи, братът на татенцето също не изглеждаше голям ценител на поетичното творчество.

Владимир вкара в стаята масичка за сервиране на колела — с чайник, чаши и други принадлежности. Постави масичката пред моите колена, премести един стол и седна срещу мен. За мен бе предназначена красива чаша, явно от сервиз, а за себе си домакинът беше налял чай в огромно канче с обем вероятно не по-малък от литър, в което изсипа няколко лъжички захар. Никога не съм разбирал как може така да се пие чаят? Докато изпиеш една четвърт — всичко останало ще изстине и ще се превърне в безвкусна помия.

— Нали разбирате, у нас е толкова тясно, че трябва да черпим гостите с чай в походни условия — усмихна се той. — Да си говорим на „ти“, бива ли? Защото аз съм малко по-възрастен. На колко години сте вие?

— На двайсет и девет.

— Аз пък съм на трийсет и осем. Разликата не е съществена. Съгласен?

— Става — зарадвах се аз. — Володя, имам да ти казвам нещо.

На бърза ръка му разказах за срещата си с участъковия и за страшния убиец, който се разхождал из околните улици.

— Добре си постъпил, като не си казал нищо на Дана — одобрително кимна той. — Не бива да я плашим, защото съвсем ще престане да излиза от къщи и окончателно ще се превърне в затворничка. И ти благодаря, че си я придружил.

— Ти ме посъветвай дали да кажа на Михаил Олегович, или не. Ако му кажа, няма да пуска Дана навън.

— Трябва да му кажеш. — Владимир замислено поклати глава. — Впрочем, честно да си призная, аз не бих му казал — брат ми бързо взема решения и много трудно ги отменя, в уплахата си ще забрани на Дана да идва при мен и момичето съвсем ще се оклюма, а и без това животът й не е лесен, а Михаил няма достатъчния душевен финес, за да разбере това. Той смята, че ако един човек е обут, облечен, сит и има покрив над главата си, значи има всичко необходимо, за да е щастлив, а всичко останало е просто глезотия. Но пък ако премълчиш, може да стане по-лошо. Да речем, Михаил може да срещне участъковия на улицата и да научи, че ти си знаел, но не си изпълнил заръката на милиционера и не си казал нищо на никого. Какво ще стане после?

— Ще ме уволнят — оптимистично прогнозирах аз.

— Правилно. Затова ще трябва да му кажеш. Да предположим, че му кажеш. Какво ще стане после?

— Михаил Олегович ще заключи Дана.

— И това е вярно. Значи какво трябва да направим?

— Да му обясним, че Дана не бива да бъде заключвана вкъщи, защото посещенията у вас са единственият й отдушник, единствената й възможност да излезе на въздух и изобщо да види как изглежда улицата.

— Е, и какво ще стане, след като му обясниш това?

— Пак ще ме уволни — радостно съобщих аз. — Защото се бъркам в чужди работи и се опитвам да давам акъл на шефа си как да възпитава дъщеря си.

Странно: говорихме си за сериозни неща, но на мен ми беше весело и кой знае защо радостно. Между другото, ще отбележа: за пръв път през последните месеци.

— И това е вярно. Значи виж какво се получава: имаме две неща. Едното си длъжен да кажеш, иначе ще те уволнят. Второто трябва да кажеш непременно, но не бива, иначе пак ще те уволнят. Ако кажеш първото, а премълчиш второто, което е напълно разумно, на Дана ще забранят да излиза от къщи. На другия ден аз ще науча за това и ще започна да обяснявам на брат си, че не е прав. Но моят брат, както вече казах, много трудно отменя решенията си. Ще се запъне и никакви доводи няма да помогнат. Какъв е изводът от това?

— Не знам — обърках се аз. — Какъв е?

— Ами много прост — весело се разсмя Владимир. — Трябва да поизлъжем. Дори не да излъжем, а просто да разместим фактите. Никой няма да забележи. Аз ще изпратя Дана до вкъщи и ще си поговоря с Миша. Ще му кажа, че си искал да го дочакаш, за да му кажеш за маниака, но не си знаел кога ще се прибере, а да стоиш в чужд апартамент, без нищо да обясняваш, ти е било неудобно, затова си помолил мен да му предам за участъковия. Тъй като той ти е шеф и глава на семейството, си сметнал, че не бива да обсъждаш това с която и да било от жените, най-малкото с момичето. Не беше ли така?

— Така беше — потвърдих напълно искрено.

В тази секунда аз напълно вярвах, че всичко е било именно така. Другояче просто не би могло да бъде.

— Е, прекрасно тогава. Аз веднага ще кажа на Миша, че ти ще изпращаш Дана до нас, а вкъщи ще я прибирам аз, тогава той дори няма да успее да се уплаши.

— Е, добре, ами Юля?

— Какво Юля? — Владимир леко повдигна ясно очертаните си вежди и в гласа му аз долових хладен полъх. Какво те тревожи? Юля е голямо момиче, спокойно може да организира живота си така, че да не се връща вкъщи по тъмно. Да се прибира по-рано. Нищо няма да й стане.

Така, върху покритието на тепиха се намери още едно трънче. Чичото обожава едната си племенница и не обича твърде другата. Интересно, защо?

— Володя, жена ти каза, че имат много работа с Дана. Какво имаше предвид?

— Те винаги имат много работа. — Владимир отново се разсмя. — И двете са ми големи труженички. Но в случая става дума за „Шифърът на Леонардо“. Нали го знаеш този роман, дето е на мода сега?

Наложи се да призная, че не знам нищо за него. Дори не бях го чувал. И изобщо, не съм много по четенето… Повече обичам да гледам филми.

— Я стига, не се притеснявай. — Вероятно забеляза смущението ми той. — Романът съвсем наскоро излезе на руски, но Дана го е чела в оригинал, на английски. Тя добре знае езика, Муза отдавна й преподава. Е, та в този роман има много препратки към текстовете на Евангелието, към творчеството на Леонардо да Винчи и към историята на масонството. Дана се заинтересува и Муза й намира в разни библиотеки редки издания, където се споменават фактите, на които се позовава авторът на романа. А редките издания, нали разбираш, или изобщо не е разрешено да се изнасят от хранилищата, или ги дават с много сериозни връзки за съвсем кратко време, например за една нощ, тоест от затварянето на библиотеката до отварянето й на другия ден.

Сега разбрах думите на Дана, че леля Муза й обещала да й донесе рядка книга, и че ще разполага със съвсем малко време, за да я прочете.

Побъбрихме още малко за едно друго и аз си помислих, че е време да си тръгвам. Какво съм се разположил тук? Човекът е имал някакви собствени планове за съботата вечер, а е принуден да забавлява неканен гостенин. До ми беше толкова хубаво, че никак не ми се тръгваше…

— Май ще си тръгвам — казах неуверено и направих опит да стана от фотьойла.

— Почакай. — Владимир изведнъж стана много сериозен, макар че само преди минута и двамата се превивахме от смях след вица, който бе разказал. — Исках да си поговоря с тебе за Дана. Тя има големи проблеми. Разбираш ли за какво говоря?

— Естествено — заявих самоуверено. — Нали затова са ме наели.

Той поклати глава — или се съмняваше в думите ми, или ги отричаше.

— Наели са те, за да помогнеш на Дана да отслабне.

— Ами да. Това е нейният проблем.

Все още не разбирах какво иска от мен.

— Нищо подобно. Огледай се наоколо: хиляди, стотици хиляди хора живеят с наднорменото си тегло, и то не като на Дана, а с много по-голямо. Е, какво, те по къщите си ли стоят? Превърнали ли са се в затворници? Те спокойно си работят, ходят по ресторанти, театри, пътешестват и се чувстват прекрасно. Проблемът не е в теглото й, Паша.

— Къде е тогава?

— В това, че Дана не обича себе си. Срамува се от себе си. Внушили са й, че да си дебел е лошо, срамно, отвратително, че наднорменото тегло е позор, че дебелият човек няма право на съществуване, че този свят е предназначен само за леките и слабите, а за тежките и дебелите няма място в него.

— Кой й го е внушил? — попитах слисано. — Родителите й ли?

— Господи, какво общо имат тук родителите?! Целият наш живот й го внушава, цялата наша цивилизация, която създава определени канони. Светът принадлежи на младите и стройните, всички останали са боклукът на обществото. Надхвърлиш ли трийсет, вече си вехт, имаш ли три сантиметра тлъстини на талията, значи си дебел. Нали минаваш покрай магазини за облекло? Виждаш с какво са облечени манекените по витрините, нали? Прелистваш ли модни списания? И след всичко това имаш ли още въпроси? Каквото и да правиш, Дана никога няма да стане „деветдесет на шейсет на деветдесет“, а и да стане, за това ще са нужни години. Разбираш ли? Години! И през всичките тези години тя ще си стои вкъщи и ще чака фигурата й да придобие онези манекенски параметри, при които няма да се срамува от себе си. Можеш ли да си представиш до какво ще доведе това?

И все пак аз не разбирах накъде бие той. Е, ще си стои вкъщи още две-три години — и какво от това? Тя и без това вече си стои вкъщи около година и нищо страшно не се е случило, ето, дори чете романи на английски, интересува се от масонството. Какво му е лошото?

— Паша, чух, че си пострадал при катастрофа и дълго си лежал в болница, нали? — внезапно смени темата Владимир.

— Да, така е — потвърдих с недоумение.

— Е, и как ти се стори животът, когато излезе от болницата? Същият ли беше както преди катастрофата? Ти лесно ли се вписа в него?

Едва сега разбрах какво се опитва да ми обясни. Спомних си посещението в клуба, своето разочарование, яда си. Само половин година — и се бях оказал изхвърлен от живота.

— И какво трябва да направим? — попитах някак съвсем по детински.

— Да вписваме Дана в живота — простичко отговори той. — Да я караме да излиза, да бъде сред хора, да общува с тях. Две мнения няма, трябва да отслабва, но Дана трябва да се учи да живее с всякаква външност. Трябва да се учи да обича себе си такава, каквато е. Да обича й уважава себе си. Та тя дори не знае колко тежи. Разбираш ли кое е ужасното?

Разбирах, но не напълно и си го признах.

— Какво общо има дали тя знае колко тежи, или не? И изобщо, ти откъде знаеш това?

— Попитах я — позасмя се Владимир — и не получих отговор. Тя не знае, защото не иска да знае. Страхува се да научи. Паша, човек трябва да умее да живее с това, което е в действителност, а не с това, което сам си е измислил. Разбира се, може и сигурно дори трябва да се стреми да промени нещо, да подобри нещо, но трябва да умее да приема обективната реалност и да живее с нея, а не да си затваря очите и да се преструва, че всичко е така, както му се иска, а не така, както е в действителност. Дана не умее това. Не иска да умее. Тя си е измислила, че всичко й е наред, че може да живее и така — само вкъщи, защитена от риска да бъде осмивана и оскърбявана, и постоянно да лапа пасти. И всичко е наред! Тате и мама я обичат и защитават, плащат на частни учители, купуват книги и дискове, никой не я обижда, сита е, облечена е — какво друго й трябва? Тя не иска да разбира, че трябва не просто да съществува, а да живее, постоянно контактувайки с околния свят и адаптирайки се към него. И твоята задача е да я научиш на това. Разбра ли, Паша? Твоята задача не е да я караш да отслабва, а да я научиш да живее с действителното. Ако отслабне — толкова по-добре, но не това е най-важното.

— Лесно ти е да го кажеш — въздъхнах аз. — Ха, аз пък съм един учител по живот… Ами ти самият защо не си се заел с това, щом разбираш, че е необходимо?

— Вече ти казах: не мога да се намесвам във възпитанието на Дана. Тя си има родители, а аз съм й само чичо, брат на баща й. И повярвай ми, правя всичко, което мога, но трябва да проявявам деликатност, която ти не си длъжен да проявяваш.

— Защо? — не разбрах аз.

— Ами защото, ако нещо, дори най-незначителното, не ти хареса в моите думи, ако нещо я засегне, тя просто ще престане да идва при мен. Ще престане да общува с мен и край. Това е нейният стил: не се бори с трудностите на общуването, не ги преодолява, а просто прекъсва контактите. С теб не може да постъпи така, наел те е баща й, пред когото Дана трепери от страх. Добро момиче е, не е подло, няма да започне да се оплаква от теб и да те клевети, така че Миша да те уволни и да намери нов треньор, ще търпи. А капка по капка… нали знаеш. Няма къде да избяга от теб. А и ти прекарваш с нея много повече време, отколкото аз.

— Добре, да речем, че се помъча — съгласих се предпазливо. — Какво точно трябва да правя? Ще ми кажеш ли?

Владимир отпи няколко глътки от своята огромна чаша, и то го направи с явно удоволствие, така че аз отново се учудих как може човек да пие изстинал сладък чай? Според мен е ужасна гадост. Чаят трябва да бъде горещ и без захар.

— Аз не започнах този разговор просто така, имам една идея, но исках първо да я обсъдя с теб. Знаеш ли, не се опитах да говоря с Мишка за това, защото нямам свои деца и следователно нямам моралното право да го съветвам как да възпитава Дана. Ти знаеш ли нещо за спортинга?

— Естествено — отвърнах с облекчение.

За спортинга знаех много, знаех къде се намира елитният стрелкови клуб, бях ходил много пъти там с компания приятели и с удоволствие бях стрелял с ловна пушка по чинийки, имитиращи различен дивеч — фазани, гъски, патици, зайци, яребици. Няма да се хваля, че бях много добър, защото по-често не уцелвах, но си спомням, че удоволствието беше огромно. Освен това се сетих за учудването си, когато откривах, че за един ден, прекаран в клуба, съм отслабнал с цял килограм живо тегло. На пръв поглед нищо особено: вдигаш пушката, стреляш, вдигаш — стреляш. Обаче килограмите се топяха. Спортингът, както ми обясниха тогава в клуба, хабял много енергия, макар че на пръв поглед изобщо не беше изморителен.

Тогава инструкторът ми се караше заради резките ми движения, задето бързам, вместо плавно да движа туловището си. А Дана е много пластична, сигурно това ще й расне прекрасно. Освен това ще прекарва поне един час на чист въздух и ще се движи, а това е добре за активизирането на обмяната. Плюс положителните емоции. Плюс абсолютната независимост на резултата от теглото. Веднага щом Дана се изяви добре, веднага щом някой чужд човек я похвали — животът ще разцъфне с нови багри.

С една дума, идеята ми се видя супергениална. Но… имаше две препятствия — и двете ми се видяха непреодолими. Първото: Дана не ходи никъде, освен в съседния блок, където живеят Владимир и мижавата му женица. И второто, много по-съществено: откъде ще вземем време за ходене в клуба? Пътят само в едната посока ще отнема час и половина — два, още толкова ще трябват за връщане, а за самата тренировка — един час. Какво ще каже за това Михаил Олегович, който е разпределил живота на всички членове на семейството до последната минута?

— За това изобщо не се тревожи — разсея съмненията ми Владимир, — познавам брат си. Ако кажеш, че така трябва — ще го приеме. Умира от удоволствие да вземе решение, което другите да изпълняват. Обожава да бъде шеф и да командва всички, а после да проверява дали са изпълнили командата му. Това е, знаеш ли, някакъв хипертрофиран комплекс на мачкано от родителите си момче. Толкова години са ме мачкали — сега аз ще мачкам всички.

Силни думи. Дори бих казал — прекалено силни за роден брат. А и не са ли прекалено откровени за първа среща с нов представител на домашния персонал? Преглътнах съмненията си и премълчах.

— Така че, ако поемеш инициативата да водиш Дана на занятия по спортинг и кажеш, че това е абсолютно необходимо за постигане на желания резултат, Михаил с удоволствие ще се заеме с прекрояване на целия график на живота й.

— Добре, да допуснем, че стане така. Ами Дана? Тя за нищо на света няма да се съгласи.

— Ами Миша няма и да я пита. Каже ли й — ще го прави. Друг е въпросът, че ужасно ще се страхува и притеснява. А това, Паша, е вече твоя задача — да направиш така, че тя да не се страхува. Какво, да не си дете? Трябва ли да те уча?

Не, по този въпрос няма нужда да ме учат. Знам си всичко. Леле-мале, каква работа съм си намерил!

На другата сутрин, в неделя, отидох на работа половин час по-рано, в шест и трийсет. Трябваше да си поговоря с татенцето, който, както всички знаехме, се будеше призори и в шест сутринта вече беше на крак.

— Защо толкова рано? — учуди се той, когато ми отвори. — Безсъние ли? Дана още спи.

— Трябва да поговоря с вас — започнах решително.

— Така ли? Ами да вървим, ще закусим и ще си поговорим.

Докато хапвахме топлите, полети с масло тиганици, аз изложих пред шефа уж своята идея за стрелковия клуб. Вярно, здравата рискувах, защото, ако на брата не е позволено да се намесва във възпитанието на племенницата му, на мен пък — още по-малко. Но от друга страна, бяха ме наели, за да реша конкретен проблем, така че имах право да говоря за всичко, свързано с него. Поне така си мислех, но съществуваше опасност татенцето да е на друго мнение.

— Защо смяташ, че това ще бъде полезно?

Обясних всичко: и за движенията, и за чистия въздух, и че не бива всеки ден да се занимаваме с еднакви натоварвания, защото това не носи полза и бързо омръзва, че е нужно разнообразие, че трябва Дана да повиши самооценката си и следователно самоуважението, а това от само себе си ще доведе до намаляване на страха й, който не й позволява да живее пълноценно.

— Проблемът на Дана не е в наднорменото й тегло — заявих без заобикалки, — а че заради него тя не излиза от къщи и се е превърнала в затворник, не е лишена от общуване с връстниците си, и изобщо…

Снощи Володя ми беше говорил някакви засукани думи за социализация и адаптация, но през нощта аз ги бях забравил всичките и много съжалявах за това. Струваше до се, че термините щяха да придадат на речта ми повече убедителност. Наложи се да представя доводите си с прости думи, както се казва, от пръстите си.

— Ако тя беше продължила да ходи в своята гимназия и да дружи с връстниците си, вие нямаше да ме повикате, нали? Колкото и да тежеше. Разберете, Михаил Олегович, работата не е в теглото, не е в килограмите, а в страховете, в комплексите й.

Шефът се замисли за нещо, после ми хвърли бърз поглед, в който съзрях известно одобрение. Или само ми се стори?

— Ти обаче не си глупак. — Той набоде с вилицата си още една тиганица и я напъха в устата си цялата.

Значи не ми се беше сторило. Камък ми падна от сърцето. Май се справях.

— Ти познаваш ли този клуб?

— Разбира се, неведнъж съм ходил там.

— Посетителите прилични хора ли са?

— Какво говорите, Михаил Олегович! Елит! Цените им не са по джоба на всеки.

Споменах няколко имена на известни артисти, телевизионни водещи и журналисти, които бях виждал с очите си в клуба.

— Какво е нужно, за да ходите там? Някаква встъпителна вноска?

— Нищо не е нужно. Само да се обадим предварително и да се запишем при определен инструктор и за определено време. Всеки може да отиде и да постреля там. Вярно, не е евтино: плаща се за работата на инструктора, за оръжието, за патроните.

— Нужно ли е някакво специално облекло? Екип или нещо такова?

— Нищо специално, просто удобно яке или дебел пуловер.

— Знаеш ли кой е най-добрият им инструктор? — продължи разпита си татенцето.

Ами, естествено, той иска само най-доброто! Странно е, че за тренировките на Дана нае мен, а не някой олимпийски шампион.

— Знам кой треньор е нужен конкретно на Дана, като имаме предвид нейните особености — отговорих твърдо.

Наистина знаех. В този клуб работеше един направо страхотен инструктор — Николаев. Колкото пъти бяхме ходили там с компания, толкова различни инструктори бяха работили с нас, но аз не си спомнях никого от тях, освен този Анатолий Викторович Николаев. След като под негово ръководство направих само двайсет и пет изстрела (толкова патрони има в една кутия), аз се почувствах способен да стана световен шампион. Изобщо не си спомнях как го правеше. Просто стоеше до мен, държеше цевта на пушката ми и в някакъв момент бързо казваше:

— Изстрел!

Аз послушно натисках спусъка, без да разбирам защо трябва да го направя точно в този миг, и с изумление и възторг виждах пръсналите се парчета на строшената мишена и чувах ласкавия му глас:

— Ето че чинийката я няма. Ето какво направи от нея, Пашенка.

Ясно беше, че не аз я бях направил на парчета, а той, инструкторът Николаев, но — ей богу! — така и не разбрах как го правеше. Та нали аз се прицелвах, а той само стоеше до мен, не можеше да види дали вече съм се прицелил правилно, или още не съм.

На Дана й трябваше точно такъв инструктор.

— Какво пък. — Михаил Олегович решително отмести чинията и си наля кафе. — Ще помисля как да го организираме. Засега работете по предишния график. Ще ти кажа, когато взема решение.

По дяволите, Володя май наистина добре познава брат си. Предсказа ми всичко това като по ноти. И изобщо, в този момент аз се почувствах като пълен идиот. Ту Нана дава съвети — и те се оказват правилни, ту Владимир. Всички знаят всичко, всички наоколо са умни, само аз съм глупак.

— И още нещо — без да ме поглежда, добави Руденко, когато аз вече се канех да тръгна да се преобличам. — Предупредих те, че трябва да решаваш всички въпроси само с мен.

Той не питаше, само го припомни и аз някак не разбрах каква реплика очаква от мен, затова просто кимнах.

— Снощи брат ми ми каза за срещата ти с участъковия. Ако още веднъж си позволиш да ми съобщаваш нещо чрез трети лица, ще те уволня. Това е. Свободен си.

Пфу! Аз пък си бях помислил, че татенцето е свестен човек. Изобщо не е свестен. Обикновен тиранин.

— Извинете — измънках аз и хукнах навън от трапезарията.

— Почакай.

Застинах на прага, като се колебаех дали да се обърна, или да остана така, гърбом към него, демонстрирайки гордост.

— Задето не си казал на жените — браво. Много добре. Имаш глава на раменете.

Или все пак не е чак такъв тиранин? Някога, в детството си, когато още четях книги (по настояване на моите педагогически подковани родители), буквално ме потресе един епизод от романа на Юго „Деветдесет и трета година“. Един моряк на кораб закрепил лошо някакво оръдие и то започнало да се търкаля по палубата, заплашвайки да размаже всичко живо по пътя си. Същият моряк, рискувайки живота си, успял да го спре и решението на капитана било: за героичната му постъпка морякът да бъде награден, а за нехайството — разстрелян. Тогава просто не бях в състояние да разбера как може едновременно да се награждава и наказва. Сега излизаше, че можело.

Цяла седмица очаквах решението на Михаил Олегович. Засега не казвах нищо на Дана и ние продължавахме да работим по два пъти на ден, като разнообразявахме спортните натоварвания с танцови елементи. Два пъти седмично придружавах Дана до „съседния“ блок и я карах да се качва до шестия етаж без асансьор, а когато ми отваряше, Владимир ме питаше с поглед: „Е, как е?“, а аз едва забележимо поклащах глава — сиреч, все още никак, още не е взел решение. Невзрачната Муза ме канеше да пия чай, но аз отказвах и си тръгвах: трябваше да обикалям, за да гледам жилища, освен това лека-полека се възстановяваше обичайният ми купонджийски живот — намерих някои познати и дори заформих флирт с едно симпатично девойче, което вече оставаше да нощува при мен.

След първата си среща с Владимир Руденко аз докладвах впечатленията си на Нана Ким, като не пропуснах да отбележа, че сред книгите в неговия апартамент не бях забелязал никакви стихове.

— Гарсониера ли има? — иронично се осведоми Нана.

— Не, нали ти казах, спалня, хол и кухня.

— А влизал ли си в другата стая?

— Не.

Вече бях схванал пропуска си и започнах да се ядосвам, и то повече на Нана, отколкото на себе си.

— Откъде си сигурен, че със социология се занимава Владимир Олегович, а не съпругата му? Попита ли го? Откъде си сигурен, че никой от тях не е любител на поезията?

Добре де, глупак съм, глупак съм, но защо трябва да посипва раните ми със сол?

Но личното ми познанство с брата на шефа ми даде всички основания да разговарям за това с Дана, което и започнах да правя, докато я масажирах. Момичето с удоволствие поддържаше разговорите за чичо си и ми съобщи, че Владимир Олегович наистина бил социолог, доктор на науките, а Муза Станиславовна също била доктор, но по изкуствознание. Изобщо, една такава научна двойка.

— Имат ли деца? — попитах, понеже не се доверявах особено на собствената си памет.

Владимир май беше споменал, че няма деца, но може да ми се е сторило?

— Нямат.

— Защо така?

— Леля Муза много боледува, едва се крепи — отговори Дана.

Аз почти нищо не разбирам от медицина, а най-малко от женски болести, така че този отговор ме задоволи напълно. Още повече, че съпругата на Владимир наистина изглеждаше доста нефелна.

— Леля ти Муза сигурно обича стихове — казах.

— Ама и вие с вашите стихове! И за татко ме питахте, сега пък за леля Муза — тросна се Дана. — Леля Муза се занимава с живописта от епохата на Ренесанса. Стиховете нямат нищо общо с това.

Да бе, да бе… По-добре да се поощряват млади поети и малобройните ценители на тяхното творчество, отколкото да се хвърлят пари в болници и детски домове, където има опасност да ги откраднат. Спомням си, то се знае. Когато предадох тези обяснения на Нана Ким, тя дълго се смя, а после стана сериозна и каза:

— Пашенка, това са обяснения за глупаци. За момиче на петнайсет години стават, но не и за мен. При сериозните хора зад вземането на едни или други решения, особено финансови решения за влагане на пари, винаги стоят много сериозни аргументи и мотиви. А Михаил Руденко е един много сериозен човек. Все пак постарай се да научиш дали няма вземане-даване с криминални авторитети.

Лесно е да се каже… Но как да се направи? Варианта обаче ми подсказа пак Нана, когато се отчитах пред нея за съботния ден и за запознаването си със семейството на брата на татенцето.

— Значи казваш, че Михаил Олегович със съпругата и племенницата си е отишъл на откриването на клуба в Николское? — замислено каза тя. — И моят шеф отиде там. Вземи си поприказвай с племенницата, поразпитай я за мероприятието, кой е присъствал, с кого се е запознала тя. Хайде, Паша, поразмърдай се, проявявай инициатива.

Не ми се искаше да разговарям със сладурчето Юля. Вече бях разбрал, че татенцето възприема много болезнено дори намек за възможно нарушаване на указанията му и още сутринта си бях получил мъмренето. Хем той ме беше предупредил изобщо да си нямам работа с Юля. Започна ли да водя задушевни разговори с нея, той ще си помисли кой знае какво. И ще ме уволни. Имам ли интерес от това?

Но денят, който започна със сутрешно хокане, бих казал дори хокане в зори, все пак беше неделя и срещата с Юля се оказа неизбежна. До този ден бях успял да огранича храненето на Дана до пет пъти дневно, както ме бе посъветвала моята бивша приятелка Светочка, тази специалистка в тежкото изкуство на отслабването, така че между закуската и обяда й се полагаше чаша обезмаслен кефир, който моята ученичка трябваше не да изпива, а бавно да изяжда с чаена лъжичка (също препоръка на Светка, за която тя беше особено настоятелна). Поради хроничното недоспиване след сутрешното занятие аз подремнах в своята бърлога и в единайсет и половина изпълзях в трапезарията, надявайки се да хапна нещо, където именно заварих страдащата над кефира си Дана в компанията на закусващата Юля. Добре си поспива обаче тая красавица! Според мен дори още не си беше отворила напълно очите.

— Късничко ставате, мадмоазел — пошегувах се аз. Някои сме на крак още от седем часа.

И с одобрителна усмивка кимнах към Дана, но момичето не реагира на позитивната ми закачка и още по-ниско се наведе над своята диетична напитка.

— Разбира се — изразително проточи Юля, — някои имат възможност да си седят вкъщи, да живеят по график и да си лягат навреме. А други трябва да си патят заради тях. Снощи се прибрахме в два часа през нощта. Просто ужасно се уморих на този прием! Мислиш ли, че е много весело да се мотаеш там? Може би с удоволствие бих си поседяла вкъщи, бих гледала някой филм или бих отишла на някое интересно място с приятели. А тези приеми са гадост, тотална скука. И това — заради тебе, Данка. Ако не беше такава крава, ти щеше да ходиш с родителите си и да се мъчиш там.

Любопитна гледна точка… Ако разбирам нещо от светски живот, на приеми по случай откриване никога не е скучно, винаги има някаква програма и колкото по-богати са домакините, толкова по-пищна е програмата и толкова повече звезди се канят за изпълнения. Да не говорим за разните томболи, на които като награди се разиграват далеч не евтини неща — петзвездни круизи или дори автомобили. Защо ли на Юленка й е било скучно? Може би никой не е клъвнал на красотата й, никой не я е ухажвал, не е проявявал внимание към нея?

— Ти сигурно си била най-красивата там — заявих уверено. — Хайде, признай си, на колко кавалери си даде телефончето?

— Ами-и-и — вяло проточи тя, — какви ти кавалери там? Всички свестни мъже бяха с жените си, а тези, дето бяха сами, имаха жълто по устата. Как да ги приеме сериозно човек.

Тези с жълтото по устата, видите ли, не ставали за нея. Какъв си търси тогава? Стогодишен дядо милионер ли? Между другото, на такива купони и младежта не е случайна, а е изключително от богати семейства. Толкова ли е глупава, та не разбира елементарни неща? Не ми се вярва.

— Я стига. — Изписах аз на физиономията си най-жив интерес. — Разкажи по-подробно — кой беше там, кого видя.

Както си посръбваше мързеливо от кафето, Юля с равнодушен тон заизрежда имена, които аз трескаво се помъчих да запомня. Вярно, много от тях ми бяха познати, така че беше по-лесно с тях. Тоест не познавах тези хора лично, но имената им бяха прочути.

— Ти носеше ли си фотоапарата?

— Ами… да. Защо?

— Я ни покажи. Все пак е интересно — кой е бил там… изобщо.

— Добре, сега ще го донеса.

След няколко минути Юля се върна с цифровия си апарат и седна до мен, при което бедрото й се оказа плътно притиснато до моето. Стига бе. Не, аз съм нормален, здрав млад мъж и при други обстоятелства само след три секунди вече нямаше да разглеждаме никакви снимки, но думата на татенцето е закон. Щом ми е казал: „Не смей“, значи няма да посмея.

— Ето, виж. — Сега вече и рамото й ме пареше през тениската и през нейната копринена, почти прозрачна пижамка. — Тук танцувам… абе… с един…

Е, то е ясно, че не с двама.

— А кой те снима? Михаил Олегович ли?

— Не, помолих там един…

Господи, толкова ли е зле с имената? Първият бил един, вторият — пак един. И веднага се сепнах: да не би аз да съм по-добре? Само тук, понеже се старая да изглеждам интелигентен и възпитан, внимавам какво говоря и се правя на какъвто не съм, а в нормалния живот също не си подбирам думите и когато говоря за почти непознати хора, казвам „един тип“, „едно копеле“ и тем подобни. В средите, с които съм свикнал да общувам, всички говорят така. Следователно нямам никакво право да критикувам Юля, просто ми трябват имена, защото над главата ми виси Нана Ким с нейната патологична недоверчивост и мнителност.

— О, там имало кончета! Хубав клуб!

На снимката Юля, облечена в специален костюм, беше яхнала шарена кобила и се усмихваше. Тоест вероятно е смятала, че се усмихва, а всъщност хубавото й личице беше разкривено от напрежение и мъчителен страх. При това тя ужасно се беше прегърбила и от тази поза шията й съвсем беше изчезнала — сякаш Юля изобщо нямаше шия. С една дума, видът на момичето беше твърде комичен и неугледен. Аз едва се сдържах да не се разсмея. Виж ти, значи нашето сладурче понякога е откровено грозничко. Явно негативните емоции не й отиват. На следващата снимка тя вече не беше на кобилата, а я държеше за повода и аз имах възможност да оценя фигурата на момичето с костюма за езда. Този костюм й стоеше като на свинче звънче. Кой знае защо краката й изглеждаха възкъси и особено добре си беше проличало, че бюстът й е прекалено малък. Такива не ми харесват.

— За пръв път ли се качи на кон?

— Ъхъ.

— Е, и как беше? Много ли те беше страх?

— Че какво страшно има? Беше чудесно. Всички ме аплодираха и казваха, че никога не са виждали човек, който за пръв път яхва кон, да язди толкова добре.

Да бе, не било страшно. Сякаш не видях изкривената ти от ужас витрина. Прекрасно си спомням своите усещания, когато пак в такъв извънградски клуб за пръв път се качих на седлото. Земята е далече, конят под тебе мърда, изобщо не можеш да уловиш движението, за да се повдигаш и отпускаш в синхрон с крачките на животното, вътрешната страна на бедрата те боли просто безумно и през цялото време ти се струва, че аха–аха ще паднеш и ще си строшиш врата. С една дума, за мен, едрия трениран младеж, първото запознанство с язденето не беше обсипано с рози, та какво може да се каже за момичето Юля… Аплодирали я били, хайде де. И я хвалили. Е, може и да са те хвалили, и да са те аплодирали, но само хора, които са били заинтересовани от поддържането на добри отношения с вуйчо ти. А ти на твоите деветнайсет години така и не си се научила да различаваш грубото ласкателство от истината. Впрочем може и нищо такова да не е имало — нито похвали, нито аплодисменти, просто всичко да си измисляш. Лъжкиня си ти, Юленка, и искаш да ми направиш добро впечатление. За какво ти е потрябвало? И изобщо, защо се лепиш за мен? Нима Артьом е прав и разиграваш тези игрички само от злоба, за да тормозиш Дана?

Добросъвестно се взирах в дисплея на апарата, като обръщах особено внимание на груповите кадри, на които присъстваше татенцето, и изтезавах Юля с досадни въпроси — кой е този, ами този, а това какво е. В края на краищата все пак успях да се сдобия с някаква информация, сега основната ми задача беше да я занеса на Нана, без да я разпилея по пътя.

— Ти определено си била най-красивата там — констатирах лицемерно. — И тоалетът ти е страхотен, много ти отива.

Безбожно си кривях душата. От това, което бях видял на дисплея, на този прием са присъствали хубавици от най-висока класа, нашата Юленка не можеше и да се сравнява с тях. И роклята не й стоеше много добре… Тоест тя естествено й беше по мярка, но ние, мъжете, винаги забелязваме дали момичето си носи дрехите като втора кожа, защото те са предназначени именно за него и именно за случая, или просто то се е издокарало с нещо, което не умее да носи. За мен беше очевидно, че девойката Юля за пръв път в живота си е облякла рокля от такава класа и постоянно я е чувствала като чужда. Сигурно наистина не й е вървяло много с кавалерите, защото повече е мислила как изглежда, отколкото как да бъде симпатична и обаятелна.

— Благодаря. — Момичето скромно се усмихна и на мен ми се стори, че се притисна още по-силно до мен. — Вуйчо Миша ми го купи специално за приема. Много е скъп. Ужасно е жалко, че е принуден да харчи толкова пари само заради един ден. Ти си виновна, Данка. Къде сега ще дяна тази рокля? Не мога да ходя с нея на лекции, тя става само за специални случаи. Ще виси безполезна в гардероба. Данка никога не би могла да се натъпче в нея.

— Е, защо пък — Учтиво отместих лепналата се за мен Юля и станах. — Ще мине време и роклята ще й стане.

— Я стига! Тя никога няма да има фигура като моята.

Дана гледаше настрани и мълчаливо гълташе кефира си, сякаш не ни виждаше и чуваше. Но тя определено чуваше всичко, защото при последните думи на Юля цялата пламна.

На езика ми се въртеше груб отговор, но се стегнах и премълчах. Артьом ме беше предупредил: не се занимавай с Юлка, тя е отвратителна гадина и ако нещо не й хареса, може да ти напакости така, че в чудо да се видиш. Интересно обаче как да приемам нейните явни закачки? Ако не отвърна на тях, това ли няма да й хареса? И тогава ли ще съм заплашен от неприятности? Отвърна ли пък, ще излезе, че ме очакват неприятности от страна на татенцето. Естествено, татенцето е по-важен, но той е предсказуем и разбираем като чугунена гира: удря болезнено, но траекторията и силата на удара са очевидни и добре се прогнозират. Виж, какво мога да очаквам от сладурчето Юленка и в кой момент — това не може да се предскаже.

Оставих братовчедките насаме и се втурнах към стаята си да записвам изредените от Юля имена, които вече с голямо усилие удържах в паметта си.

След това мина цяла седмица, през която не се случи нищо интересно. Във всеки случай, аз нищо не съм запомнил, освен приятния факт, че най-сетне намерих жилище, което ми се видя приемливо и с местоположението, и с наема си. Вярно, не беше точно в центъра, но не и в покрайнините, тоест всичко беше съвсем наред. Веднага сключих договор с хазаите и се пренесох.

Аз съм много виновна пред Юля. Права е, всичко става заради мен. И татко излишно харчи пари, защото съм такава… И Юля е принудена да ходи на разни скучни места. Всички се измъчват заради мен, аз дразня всички.

Юля не ме обича, постоянно го чувствам. Ами, естествено, за какво да ме обича? Аз съм дебела, ужасна и създавам на всички само проблеми. Не радвам никого. А Юлка е толкова красива, има безброй ухажори, сигурно вчера е искала да отиде на среща, а вместо това бе принудена да отиде с родителите ми на този скучен прием. Уморила се е там, легнала си е късно, днес спа до обяд и кажи–речи, денят й свършил. Излиза, че заради мен тя загуби двата си почивни дни. Аз съм виновна за всичко.

Юля не ме обича и аз се страхувам от нея. Тя е някак… има нещо змийско в нея. Вечно ми се присмива, подиграва ме. Е, какво пък, тя е права, аз наистина съм ужасна и не заслужавам нищо, освен насмешки и презрение. Дори не мога да й се сърдя, защото е права.

Колко ми се иска да бъда красива като Юля! Толкова е изящна, фина, тя е… просто очарователна! А аз съм дебела и тромава. И поради това татко е принуден да харчи пари за заплати на Артьом и Павел. Мисли си, че нищо не разбирам, но аз всичко виждам и всичко съзнавам. Ами че той им обзавежда стаи! Купи и тренажори за мен. А аз знам колко струва това, видях цените в каталозите. Татко има много пари, няма да обеднее от тези харчове, но когато говорихме за икономиката, Артьом ми обясняваше, че парите трябва не да се харчат, а да се инвестират, тоест да се влагат така, че първо, да създават нов продукт, и второ, да носят печалба. Излиза, че татко влага в мен пари, а не получава никаква печалба, защото съм ужасна и тъпа и от мен няма никаква полза. Нищо не създавам.

Артьом е чудесен и аз толкова го обичам! А той обича Юля. Знам го със сигурност. Знам какво са правили заедно и Юля често ми разказва как сега той я издебва при всеки удобен случай и я умолява да отиде в стаята му… а тя вече не го обича. Сега май се интересува от Павел, постоянно флиртува с него. Не разбирам как човек може да разлюби Артьом. Той е толкова необикновен, толкова умен, добър, красив, знае толкова много. Чудесен е, най-добрият от всички на света. Защо й е безразличен? Нима Павел й харесва повече? Не, и Павел е свестен, но Артьом… Той е хиляда, милион пъти по-добър. Аз ще го обичам цял живот, до смъртта си. Господи, ако бях красавица като Юлка! Когато започва да говори за Артьом, аз я мразя, мразя я, мразя я!!! Готова съм да я убия. Не знам защо, но изобщо не се сърдя на Артьом, задето я обича. Та това е толкова естествено — да обичаш красиво момиче. Не мога да го обвинявам за това. Дори щеше да е странно, ако от двете ни беше избрал мен. Юля винаги всички я обичат. Дори татко я обича повече, отколкото мен.

А аз я мразя.

Ето, това е моят живот! Да, да, да!!! Именно за този живот съм създадена! И ще го получа, каквото и да ми струва това.

Боже мой, колко хубаво беше вчера! Бях толкова красива, всички мъже ме заглеждаха. Видях как ме сравняваха със своите крави и свине, с които бяха дошли, как им потичаха лигите. Разбираха, че аз съм много по-хубава.

А роклята, която ми купи вуйчо Миша, беше страхотна! Супер! И обувките, и чантата към нея бяха много скъпи, вярно, жалко, че не се разпусна за украшения, леля Лара ми даде от своите за една вечер — тя има много. Нищо, всичко още ми предстои, той ще ми купи и друга рокля, и то не една, ще го навия и за накити. Най-добрите приятели на младите момичета са диамантите — това е всеизвестна истина. Това беше само началото! Важното е, че той разбра: може и трябва да ме взема със себе си, аз няма да го посрамя, напротив, всички ме хвалят и ми се възхищават. И с конете вчера се изявих много сполучливо! В този клуб има цяла конюшня и на всички предложиха да пояздят. Естествено, аз пожелах една от първите. Никак не си падам по коне, страхувам се от тях и изобщо, те са някакви смрадливи, огромни, но нали там даваха костюми за яздене, а на мен ужасно ми се искаше да се покажа с тесни бричове, прилепнало яке и високи ботуши. Бях виждала такива костюми в списанията и винаги си бях представяла колко секси бих могла да изглеждам с тях. Е, можех ли да изпусна такъв случай? Естествено, първа хукнах да се преобличам. Изглеждах направо куул!2 Всички останаха като гръмнати. Тънка талия, дълги, стройни крака, косите — развети от вятъра, очите искрят. Истинска амазонка.

И яздих първокласно! Вярно, не напълно самостоятелно, инструкторът водеше коня, но това е естествено, нали ми беше за пръв път… Но аз седях на седлото уверено, държах гърба си изправен и се усмихвах ослепително — народът просто се смая от тази картина. После чух как един дъртак каза на вуйчо Миша, че като за първи път съм се държала съвсем достойно.

И богатите момчета просто се лепяха за мен, отнемаха ме един от друг, молеха ме за телефонния ми номер. Ще видим какво ще става по-нататък. Ще се срещам с всички, а после ще избирам. Най-важното е да не бързам, защото вуйчо Миша определено пак ще ме заведе някъде и там ще се сдобия с нови познати. Ще трябва само да го помоля за друга рокля, защото на тези купони ходят едни и същи хора — като ме видят с предишната рокля, кой знае какво ще си помислят.

Тая пък глупачка Данка повярва, че вчерашното парти само ми е попречило на плановете и цял ден съм скучала. Нищо, това е правилно, нека се чувства виновна. Две седмици й набивах в главата, че съм принудена да отида заради нея, макар че никак не ми се ходи, а и днес сутринта й го повторих, за профилактика. Вярно, жалко, че не можах да поседя насаме с Павел — Данка буквално се беше залепила за стола с тоя неин кефир, така че, когато той ме попита за приема, се наложи да продължавам да хленча и да се правя на изстрадала. Ако Данка я нямаше, щях да му разкажа колко готина бях и как всички ме ухажваха. Да се позамисли. Защото ми се прави на девствен. Така се притисках до него, че и мъртвец би заподскачал от радост, а той — седи с каменна муцуна, сякаш нищо не усеща и не разбира. Прави се на важен, иска да тичам подир него. Няма да дочака. Сам ще ми допълзи.

Но колко хубава бях вчера! Дори вуйчо Володя ме оцени. Снощи се прибрахме много късно, а той беше у нас, с баба гледаха телевизия в хола. Влетях в стаята като с крила, цялата една възбудена, щастлива, очите ми святкаха, косите се стелеха по раменете ми, роклята блестеше. Той седеше във фотьойла, а аз се втурнах към него, наведох се да го целуна и така хитро се извъртях, че гърдите ми да се показват от деколтето. Как ме погледна само! О, много особено. Сега съм абсолютно сигурна: ако не му бях племенница…

Още веднъж да взема Юлка на прилично място? Дума да не става! Тя изобщо не умее да се държи. Хвърляше се на врата на всеки, флиртуваше, натрапваше телефонния си номер. Също като евтина проститутка. Ужас! В земята потънах от срам. Добре че, когато я представях, веднага казвах, че ми е племенница. Само това ми липсваше — всички да си помислят, че имам такава дъщеря. Ларка едва не умря от срам и вчера, когато се върнахме, ми вдигна скандал. Все пак Юля е МОЯ племенница и аз изпълних молбата на МОЯТА майка. Ларка съскаше, че ако продължавам да се водя по акъла на роднините си, това ще ни доведе до пълна катастрофа, и че моите роднини ръководят целия ни живот, и че й е дошло до гуша да търпи това, и че аз, в края на краищата, съм длъжен да се науча да живея със собствения си ум, а не с маминия или на Володка и трябва да започна да им казвам „не“. Разбирах, че е права, и обещах. Първата стъпка беше да не отида с мама на гробищата. Както обикновено, станах в шест сутринта, макар че бях успял да поспя само три часа и главата ми тежеше, но пак станах и в осем вече бях в офиса. Без мен майка ми няма да закача Лариса, няма да я накара да тръгне с нея. Юлка сигурно ще спи до обяд, а Валентина сама да се оправя, както иска. Ако не може да се измъкне — да върви с мама. Не, лично аз прекратявам тези ежеседмични посещения при тате и Ваня. И вече никъде няма да водя Юлка.

Но такъв решителен съм сега, а какво ще стане, ако мама пак каже: „Вземи Юлечка, щом Дана и без това не може да дойде“? Как ще й кажа „не“? Как човек може да откаже на майка си, когато го моли? Няма да ми стигне смелост да й обясня, че нейната любима внучка е пълна идиотка. Бих могъл да поговоря с Валентина, но не мога да й кажа това. Не бива да обиждаме роднините си, не бива да им говорим неприятни неща и не бива да отказваме на молбите им. Най-малко на роднини, които са нещастни и оскърбени от живота. Има и още едно „не бива“: не бива никога да правим пред родителите критични забележки по адрес на децата им. Всичките тези „не бива“ са правила на добрия тон, правила общоприети и непоклатими. И какво да прави човек, ако спазването на тези правила трови собствения му живот? Ако посмея да заговоря, че Юля се държи невъзпитано, Валка ще се обиди, ще се оплаче на мама, мама ще изпадне в истерия, ще започне демонстративно да пие лекарства за сърце и двете ще хукнат при Володка да му разправят колко съм лош й колко зле се държа с близките си, тогава Володка ще довтаса да ме поучава как да живея и да ми чете морал. И аз няма да мога да му възразя. Кой знае защо той много хитро винаги намира такива думи, такива аргументи, срещу които е невъзможно да възразиш.

По дяволите, същински капан за мишки. Дано Павел по-скоро успее да направи нещо с Дана, та да мога да я вземам със себе си. Тогава въпросът за Юлка ще отпадне автоматично. Общо взето, този Павел далеч не е глупак и безспорно е прав, че трябва да извеждаме Дана от къщи и да я приучваме към нормален живот. Някак не бях се сещал, а когато той го каза, разбрах, че така е правилно. И го смъмрих тази сутрин повече за авторитет, та да не забравя кой е господарят в тази къща. Наистина много късно се прибрахме, нали не е можел да седи у нас и да ни чака до два часа през нощта — от седем сутринта е на работа. Аз не съм садист, всичко разбирам. Изпратил е Дана до апартамента на Володка и е трябвало да обясни на брат ми защо изведнъж е решил да я изпрати, затова му е казал за маниака. Нищо не е скрил или измислил. Това говори в негова полза: не е хитър, не е мазник, достатъчно простодушен е. Харесват ми такива хора. И нищо не е казал на никого, освен на Володка, разбира, че всички женоря са глупачки и паникьорки. Валентина — стопроцентово съм сигурен — веднага щеше да поиска да дам на Юлка бодигард и кола с шофьор, мама по цели дни щеше да кудкудяка и да чака любимата си внучка с часовник в ръка. Ами с Лена какво щях да правя? Само Лариска нямаше да се разтревожи: тя не може да понася Юля и не би се вълнувала за нея, мрази Ленка, а Дана и без това никъде не излиза, ако не броим Володка, но тя няма да остане без зорко око — за това се разбрахме с брат ми. Определено на Павел му сече пипето. Ако успее с Дана, ще се погрижа за него, ще му намеря такава работа, че да е доволен и да печели добри пари.

Денят на големия смях. Той започна от момента, когато Павел за пръв път влезе в дома ми и видя Муза. Моята Муза. Каква физиономия направи само! Жалко, че нямах фотоапарат под ръка. Учудващо открито момче е този Павел — всичко, което мисли, се изписва на лицето му. И аз го прочетох, и то с голямо удоволствие. Там пишеше горе-долу следното: „Леле, каква чавка, как може такъв красив мъж да има такава грозна жена? Сигурно живее с нея от някаква корист, а се чука с други, защото е невъзможно да си представи човек как се ляга с такова нещо. Интересно, каква ли е користта му? Пари ли? Изглежда, не, защото апартаментчето е бедничко, малко, не личи да са заможни. Деца? Нямат деца. Може би тя го шантажира, знае за него нещо неприятно и заплашва да го разкаже на всички, ако я зареже? Или не за него, а за брат му, Михаил Олегович? Бизнесмените винаги имат тайни и скришни афери“.

От сърце се развеселих, като си представих какви мисли се вихрят в главата на този спортист. Не че съм толкова проницателен, просто хората много си приличат и когато се запознават с жена ми, си мислят приблизително едно и също. Но далеч не всички си го мислят мълчаливо, много от тях го правят на глас и изразяват мислите си под формата на въпроси, които не се стесняват да ми задават. Така че сега никак не ми е трудно да проследявам траекторията на полета на бедната им фантазия. Главите им са натъпкани със стереотипи, насадени от ранното им детство, тези стереотипи подреждат мозъчните гънки в строго определен ред и в резултат продуктът на мисловната дейност също се получава типов. Скучно… Но аз умея да си създавам от това постоянен източник на най-различни развлечения. Това ме забавлява.

А после, когато доведох Дануска вкъщи и останах да чакам Михаил, се наложи да прекарам това време с мама и пак се развеселих, защото мама не говореше за нищо друго, освен за приема, на който успяла да прати Юля. Всъщност мама си мислеше, че ме убеждава колко добра и загрижена сестра имаме, колко се старае тя, за да може Мишенка пълноценно да почива и да има възможност да поддържа нужните му познанства и да си създава връзки, както и да има добра репутация на достоен глава на семейство, която днес много се цени в бизнеса като признак за стабилност. Отдавна знаех, че Миша и Лариса ще вземат Юлка в Николское — Дана веднага ми каза, но аз усърдно се правех, че за пръв път чувам за това, съгласявах се с мама и се възхищавах на благородството на Валентина. Просто щях да се пръсна от смях. Валка и добросърдечност? Дори в пиянски сън това не може да ти се присъни. Валка цял живот е била егоистка и е мислила само за себе си, тя изобщо не умее да обича когото и да било, просто й липсва тази природна дарба. Тя преценява всеки човек от една-единствена гледна точка: какви изгоди може да има от него. Юля е абсолютно същата, метнала се е на майка си, сякаш е буквално клонирана от нея. Но е крайно интересно да ги наблюдава човек. И двете си мислят, че всички наоколо са глупаци и те могат да ги въртят на пръста си, както желаят. Напълно очевидно е, че Валентина се старае да изтласка дъщеря си „в обществото“, та тя да си намери богат мъж, но може ли да каже това направо на мама? Нашата майка е праволинейна, идеологически подкована, възпитана е от съветската власт, тя е човек със строг морал и ясни нравствени принципи, така че при разговор с нея не можеш да афишираш съвременни понятия и ценности — тя просто няма да разбере това и ужасно ще се ядоса. С мама трябва да се държим внимателно. Така че Валка е измислила тази песенчица за Миша и успешно я е изпяла на мама. Тя цял живот е използвала обстоятелството, че мама никога нищо не проверява, а сляпо вярва на това, което й казват децата, защото НЕЙНИТЕ Деца не може да се окажат лъжци. Нали са НЕЙНИ деца. Как могат да излъжат майка си? Невъзможно.

Аз не мразя Валентина, тя е глупава и свадлива жена, така че се отнасям към нея със снизходителна ирония. Но нищо не съм забравил. И никога няма да й простя. Заради нея изгубих приятел. И макар че това се случи преди много години, още ме боли. Вярно, до мен е Муза, която — благодаря на съдбата — ми заменя всички, тя е за мен приятел, от когото нямам тайни, и дете, за което трябва постоянно да се грижа и което мога да глезя, и майка, която ще погали горещото ми чело, ще ми даде хапче и ще ми донесе чаша горещ чай в леглото. Имам много познати, поддържам много контакти — с колегите си в работата и науката, с пациенти, които консултирам в почивните си дни (първата ми специалност е социология, а втората психотерапия, която ми носи допълнителни приходи), но оттогава нямам близък приятел мъж. Не знам защо имам чувството, че истински близки отношения можеш да си създадеш само с човек, който те познава от дете или поне от студентските години, така че ние със Славка безспорно можехме да станем именно такива приятели. Но аз го изгубих.

Тогава с него бяхме в десети клас. Славка беше кротко, възпитано момче от интелигентно семейство, от малък свиреше на пиано, имаше всички изгледи да завърши със златен медал нашето общообразователно училищен. Бяхме приятели от първи клас, винаги седяхме на един чин и се разбирахме без думи. Дори никога не се карахме, защото мислехме и чувствахме абсолютно еднакво и просто нямахме поводи за разногласия. Славка беше музикант, а аз спортувах бокс и това беше единственото, по което се различавахме.

Когато Славка се влюби в едно момиче от друга паралелка, започнаха неприятности. Момичето се оказа с „богата“ биография (кой знае защо кротките възпитани момчета често избират за обект на сърдечна привързаност откровени уличници) и някакви яки дангалаци, които смятаха, че имат права над любимата на Славка, започнаха да го заплашват. Той не се предаваше, открито им се ерчеше и продължаваше да я ухажва. Работата стигна до открит сблъсък. Както се казва сега, извикаха Славка да си разчистват сметките. Беше ясно, че ще го бият. И точно така беше ясно, че със Славка ще отида и аз. Другояче не можеше и да бъде, нали бяхме приятели, а освен това аз бях боксьор.

Срещата беше определена за десет часа вечерта. След училище аз се прибрах вкъщи и прилежно си научих уроците, като току поглеждах часовника: трябваше да успея да реша онези коварни задачи по физика и да науча основните положения от труда на В. И. Ленин „Отчет за революцията от 1905 година“, освен това да прескоча до баба, мамината майка, която нещо боледуваше. Трябваше да й купя продукти и лекарства по списък, който мама беше подготвила още сутринта.

Към пет часа в стаята, където учех, надникна Валя, тя отдавна се беше прибрала от института и се търкаляше на дивана си с книжка в ръце.

— Обади се мама да напомни, че трябва да отидеш при баба. Много се изненада, когато чу, че още си вкъщи.

Задачата по физика беше костелив орех, аз се ядосвах, бях много нервен, затова само процедих през зъби, без да вдигам глава от учебника:

— Добре.

— Какво добре? Смяташ ли да отидеш у баба, или не?

— Махай ми се от главата. Ще си реша задачите по физика, ще си науча по история и ще отида.

Бях малко груб, признавам. Но нищо повече. Валентина загадъчно измънка и излезе. Чух как се обажда в работата на мама и й говори нещо шепнешком, затова реших, че всичко е наред, че я успокоява и й обяснява, че след малко ще си доуча и ще отида при баба.

Ох, колко съм грешал! Буквално след две минути тя се върна и хладно подхвърли:

— Можеш да не бързаш, върши си неотложните работи. Мама сама ще отиде у баба след работа.

В този момент нищо у мен не трепна от лошо предчувствие. Бях толкова глупав, дори се зарадвах, че всичко разреши мирно и просто. Какво се оказа обаче…

Към осем и половина мама се прибра и веднага отиде в кухнята да приготви вечерята, скоро от работа се прибра татко, а след още десет минути се започна нещо страшно. Татко нахълта в стаята ми разярен и се разкрещя:

— Ти какво си позволяваш, негодник такъв?! Как се държиш?! Защо майка ти, уморена след работа, трябва да ходи при баба ти вместо тебе? Капчица съвест нямаш!

Аз нищо не разбирах и глупаво се опитвах да се оправдавам, че не съм отказвал да отида, че бях готов, че мама сама е пожелала да отиде… Но татко продължаваше да крещи и от това, което говореше, се обрисува следната картина: моите родители по цял ден са на работа, трудят се за благото на обществото, а мама освен всичко друго трябва да домакинства, да ни храни и пере — нас, трите деца. Михаил работи и учи вечерно, няма нито една свободна минута, Валя я боли гърлото и не може да ходи при баба, за да не зарази с нещо възрастната жена, само аз безделнича и освен училището нямам никакви грижи, освен това сутринта съм обещал да занеса на баба лекарства и продукти и в тази ситуация съм имал наглостта да кажа на сестра си: „Махай ми се от главата, зает съм до гуша. Нямам време да ходя при баба“.

Разбира се, Валя веднага се обадила на мама. Всъщност, доколкото си спомням, бях казал съвсем друго. Тоест наистина бях й казал да ми се маха от главата, но по-нататък думите ми изобщо не бяха тези. Бях казал, че ще си доуча и ще отида. Но Валя представила разговора ни в по-различна светлина, освен това ги беше излъгала, че я боляло гърлото. Никакво гърло не я болеше, просто е искала да ме изложи, да ми създаде проблеми и самата тя да не отиде при баба. Мама, както обикновено, нищо не е попитала и не е изяснила — ядосала се е и е казала, че щом Володя отказва, ще отиде тя. Как съм могъл да постъпя така с родната си баба?! Как съм могъл да принудя мама… и така нататък.

Аз нищо не разбирах. Изобщо не се чувствах виновен, защото бях абсолютно сигурен, че мама просто е решила да посети баба, за да я види. Нали не бях отказал, просто бях казал на сестра си, че ще отида малко по-късно, но непременно ще отида.

— Ти не си човек! — вилнееше татко. — Нямаш нито сърце, нито съвест, ни чест, ни уважение към по-възрастните, не изпитваш обич към роднините си. Мислиш ли, че когато беше малък, не сме имали други грижи и интересни занимания, а всички само сме мечтали да те дундуркаме, да ти бършем насрания задник, да слушаме ревовете и капризите ти? Мислиш ли, че много ни е харесвало да не спим по цели нощи, по сто пъти да ставаме, за да ти сменяме пелените и ританките? Мислиш ли, че с майка ти не сме искали да отидем на гости или на театър, че не сме искали да отидем на курорт и да си починем? Но не можехме, защото трябваше да се занимаваме с тебе, да те гледаме, да те храним. И баба ти постоянно ни помагаше, за да може майка ти поне да прескочи до магазина или до поликлиниката. Никой не се съобразяваше със своите интереси, никой не мислеше за важните си работи, защото имахме дълг пред теб и се стремяхме да изпълняваме този дълг. А сега, когато порасна, се оказва, че ти нямаш никакви задължения към нас, не мислиш за нищо, освен за собствените си интереси. Ти си студен, безчувствен егоист! Отдавна го знаех, още от деня, когато почина Ванечка, но се надявах, че с годините си поумнял и си станал по-добър. Излъгал съм се в теб! Ти си негодник, злобно нищожество, мерзавец, от когото никога няма да излезе истински човек. Поседи сега и помисли върху това, което ти казах. Днес оставаш без вечеря и без телевизия.

Той излезе, като силно тръшна вратата, и аз чух как отвън в бравата се завъртя ключът. Заключиха ме. Първите няколко минути бях в шок от думите на баща ми, бях смазан от несправедливостта на обвиненията и не разбирах защо ме сполетя това. Тоест аз разбирах какво е станало, номерата на Валентина не бяха нищо ново за мен, но не разбирах защо го направи. Винаги е правила мръсотии и на мен, и на по-големия ни брат Михаил, когато това й беше нужно и изгодно. Но днес защо? За да не трябва тя да отиде у баба ли? Ами че никой не я беше молил, никой не беше го очаквал от нея, трябваше да го направя и смятах да го направя именно аз. Нима само от лошотия, от проклетия й характер?

Във вълненията си дори не схванах веднага, че съм заключен, и целият ужас на положението ми просветна едва когато за пореден път погледнах часовника и разбрах, че е вече девет и половина и най-много след пет минути трябва да изляза, за да се срещна със Славка и да отидем на срещата. Подръпнах вратата, все още не повярвал, че не мога да изляза от стаята. Тропах по нея, после започнах да викам. Когато чух стъпките на татко, припряно заговорих:

— Татко, пусни ме, моля ти се, непременно трябва да отида у Славик! Много е важно!

— Не намери време да посетиш болната си баба — студено отговори баща ми. — Беше зает с много важни работи. Сега никъде няма да отидеш, докато не осъзнаеш цялата дълбочина на своята безнравственост.

— Всичко осъзнах, татко! Прости ми, моля ти се, всичко разбрах. Много ми се налага, това е въпрос на живот и смърт! Моля ти се!

— Когато старата ти баба боледува, също става дума за живот и смърт. Очевидно така и нищо не си разбрал. Ще стоиш вкъщи.

Колкото и да е странно, дори през ум не ми мина да обвиня Валентина в лъжа. Още тогава разбирах, че е безсмислено: Валечка беше умна и красива, Мишенка — труженик, който едновременно работеше и учеше, а аз — мързеливец, от когото не се очакваше нищо добро.

Шум от отдалечаващи се стъпки. Не ме пускат. Ами Славка? Как това кротко, възпитано момче, този пианист, ще се бие с онези отявлени хулигани? Ще се получи не честно сбиване, а побой. И аз няма да мога да го защитя. Може би ще се уплаши и няма да тръгне сам? Като не ме дочака, просто няма да отиде. Не, аз добре познавах приятеля си Славик, чувството му за достойнство нямаше да му позволи да се уплаши и да не отиде.

— Дайте ми да се обадя по телефона! — закрещях аз и отново заблъсках вратата с юмруци. — Поне ми позволете да се обадя! Пуснете ме!

— Ще минеш и без телефон — разнесе се ехидното гласче на сестра ми Валя. — Върши си важните работи, сега имаш колкото си искаш време.

Отворих прозореца и най-сериозно взех да преценявам дали мога да избягам през него, но веднага се убедих, че нищо няма да излезе. Дванайсетият етаж. В стаята, където се намирах, нямаше балкон, така че всички възможности да се измъкна, например през съседите, бяха изключени.

И тогава чух да се звъни на вратата. Славка! Колко хубаво! Не ме е дочакал на уговореното място и е дошъл, като е мислел, че съм забравил за колко часа сме се разбрали. С нова сила затропах и се развиках, но човекът, който отвори на Славка, беше по-предвидлив и разговаря с него на стълбищната площадка, като затвори след себе си вратата на апартамента. Край на всичко.

Вратата отново тропна.

— Славик ли беше? — извиках с пресипнал от крещене глас.

— Да — отговори Валя. — Казах му, че не си се чувствал добре и си си легнал по-рано.

— А той? Какво каза той? За вкъщи ли си тръгна?

Все още се надявах…

— Каза, че щом си болен, ще отиде без тебе. И престани да крещиш като недоклан, оглушахме от тебе.

Почти не си спомнях как е минала нощта, но имах чувството, че не съм заспивал нито за миг. Преди лягане ме пуснаха до тоалетната и повече не ме заключиха: след вечерните упражнения в института се върна Миша, с когото деляхме една стая.

Сутринта се оказа още по-ужасна. Още не бях изминал и половината път до училището, когато срещнах момче от нашия клас и научих, че са пребили Славка и което е най-лошо — повредили са му ръцете.

— А ти защо питаш? — учуди се съученикът ми, крачейки редом с мен. — Не беше ли с него? Нали трябваше да отидете заедно.

Какво можех да му отговоря? Че като някакво малко дете са ме наказали и не са ме пуснали да изляза? Или че „не съм се чувствал добре и съм си легнал по-рано“?

Всички ми обърнаха гръб. За момчетата се оказах страхливец и подлец. Слава не беше скрил нищо и им бе разказал подробно: като не ме дочакал на уговореното място, дошъл у нас и му казали… Всичко това изглеждаше отвратително, но в него нямаше нито капка лъжа. Наистина се бяхме разбрали, той наистина ме е чакал и аз наистина не отидох, не го предупредих, не му се обадих по телефона, не си поговорих с него и наистина му бяха казали това, което му бяха казали.

До зрелостните изпити докретах в положението на отритнат от всички. Никой не ми говореше. И изгубих единствения си приятел. За последен път видях Славка на изпита, не отидох на абитуриентския бал, като се престорих на болен, но тъй като мама работеше в отдела по образованието, занесоха дипломата ми в службата й. Повече не се видяхме със Слава, но аз питах за него, следях съдбата му, която се бе подредила чудовищно. След побоя имал големи проблеми с ръцете, вече не можел да свири на пианото като виртуоз и трябвало да се прости с кариерата на изпълнител. Той с неговия златен медал би могъл да влезе без изпити, в който си иска институт, но за него беше важна само музиката. И то не изобщо музиката, а напълно конкретно: роялът и сцената. А тази възможност загубил завинаги. Отначало дълго се лекувал, опитвал се да направи нещо с ръцете си, но не случил на лекари, нещата само се влошили — не стига, че подвижността на пръстите му не се възстановила, а започнали и постоянно да го болят. Станал оркестрант, групата им свирела по ресторанти, постепенно Славка се пропил и макар че край него винаги се намирала някоя поредна жена, нито една не могла да го откъсне от алкохола. Почина, когато беше на трийсет и пет години.

Отидох на погребението му. Майката на Славик ме позна и ми обърна гръб, а баща му ми каза:

— Върви си, Володя. Славка често си спомняше за теб, особено през последните дни, когато разбираше, че… това е краят. Знаеше, че ще поискаш да дойдеш и помоли да не присъстваш на погребението му.

Така и не ми бе простил. А аз не простих на Валентина.

Между другото, буквално две седмици след случая с наказанието ми разбрах защо го бе направила. Наближаваше Нова година, родителите ни готвеха подаръци и както обикновено, мама ни подпитваше какво бихме искали да получим. Разговорите за подаръците започваха отрано, още от края на ноември, и Валя беше заявила, че иска златни обички. Мама й обяснила, че са много скъпи, защото според нашите семейни правила новогодишните подаръци за децата трябваше да бъдат равностойни и не може на един да подарят златни обици, а на друг книга за рубла и двайсет. А три скъпи подаръка семейният бюджет не би издържал.

Тъй като аз бях строго наказан и подложен на остракизъм (заради отказа ми да отида у баба родителите ми не ми говориха месец и половина), не ми се полагаше подарък. Така че се получи чиста икономия, от която се възползва сестра ми. Тя получи своите обички.

Някакви си глупави, идиотски обички, които тя след година изгуби някъде из плажа. И цял човешки живот. Животът на Славка. Никога няма да й простя.

… Отново и отново си припомнях тази история, докато слушах как мама пее дитирамби за неуморните грижи на Валентина за брат й и за неговото душевно спокойствие. Колко била добра, колко била внимателна и при това колко нещастна, колко не сполучила в личния си живот! Срещнала човек, обикнала го от все сърце, честно казала всичко на мъжа си и го напуснала, като взела дъщеря са и не пожелала подялба на имуществото — но кой би могъл да знае, че той ще се окаже недостоен за такава голяма любов и ще я изостави! И на мен отново ми идеше да се разсмея с цяло гърло. Ако тя знаеше…

Но най-смехотворното за мен беше пристигането на Михаил, Лариса и Юля. Моята глуповата племенница се смята за първа красавица и се държи като такава, макар че поведението й понякога изглежда безумно смешно. Зрението лъже всички и човек в повечето случаи вижда нещата не каквито са, а каквито иска да ги види. Това е нормално. Но у хора като Юлка или като моята сестра Валентина, впрочем, както и у нашата майка, тази особеност е развита прекалено силно. По всичко личеше, че Юля, издокарана в скъпа рокля и украсена с диамантите на Ларка, виждаше себе си буквално като принцеса — нахлу в стаята и се втурна към мен. Уж, за да ме целуне. А в действителност — за да ми демонстрира деколтето си и да ми даде възможност да вдишам аромата на парфюма й. Аз пък виждах пред себе си зле гримирано улично момиче с рокля, която не му прилича. Сигурно на излизане от къщи Юля се бе гримирала добре, но нали трябва да се прави така, че гримът да изглежда перфектно и след няколко часа. Юлка очевидно не го умее и лицето й след десетте часа неудържима веселба на приема изглеждаше просто немито. И когато тя се наведе, за да ме целуне, ме облъхна остра миризма на пот, а не на скъп парфюм. Всъщност ароматът на парфюм присъстваше, но смесен с потта, миризмата на чеснови стриди и алкохолни пари от изпитото шампанско — просто ми се дощя да повърна.

Аз не мразя Валентина, просто не я обичам. Не обичам и Юлка. И Михаил. Обичам само Муза и Дануска. И още един човек…