Всичко започна в книжарничката на Хюго

10

Нашите несъвършенства ни правят още

по-достойни за любов.

Хенри

Джейсън стоеше на платформата при витрината на „Водното конче“ и зяпаше новото кресло, което бях сложила между двете стари. Наведе се и подуши плата — все още миришеше на найлоновата опаковка, която куриерът беше махнал тази сутрин. Беше перфектното кресло за четене. Достатъчно широко, за да се свиеш на него, но не чак толкова, такова че да можеш да опреш ръце на облегалките отстрани и да държиш спокойно и под правилния ъгъл книгата си. Цветът му беше жълтеникав, топъл, като на жито, с лек десен, който щеше да скрива всякакви следи от разлят чай или други напитки. Беше наистина красиво кресло. Майка ми се беше справила отлично.

Когато Хюго ми каза, че ще говори с Джейсън за това, че ще ставам съдружник в книжарницата, се притесних не на шега. Въпреки че двамата с Джейсън вече се разбирахме, примирието ни беше крехко. Едно е да сме колеги, но съвсем друго — да съм му шеф. После обаче ми дойде идеята да помоля майка ми за помощ. Най-накрая имахме три кресла в книжарницата. С един куршум, два заека — Джейсън беше щастлив, майка ми — също.

След продажбата на „Аргонет“ акциите ми не струваха много, но бяха достатъчни за Хюго и Робърт, счетоводителят супергерой. Не споделих на Раджит за това. Също така не говорих нито с Ави, нито с Дизи. Беше хубаво да взема това решение съвсем сама. Откакто станах съдружник на Хюго, чувствах, че съм си намерила мястото. Чувствах се преродена, нова. Отново правех нещо с живота си.

След като за втори път подуши Дамаската, Джейсън се обърна и бавно настани кльощавото си четирибуквие на фотьойла. Друсна се леко нагоре-надолу, а после се облегна назад в меките дълбини на креслото, като се опитваше да не изглежда прекалено доволен.

— Значи Хюго вече е говорил с теб за това, че ставам партньор в книжарницата — казах аз, като седнах до него.

— Да не би да искаш благословията ми? — повдигна рамене той.

— Не, аз съм партньор вече, независимо дали ти харесва, или не.

— Значи не се опитваш да ме подкупиш с това кресло? — попита той.

— О, подкуп е. Не очаквам да си много радостен от факта, че ставам партньор. Но така се опитвам да намаля щетите и да предотвратя насилието.

Отпусна се на креслото и придърпа коленете си нагоре, така че седна с кръстосани крака. Протегна ръце напред. Появи се и Грендел и се отърка в креслото, мъркайки.

— Ще ми повишиш ли заплатата? — попита той.

— Ако продажбите се покачат с 10 процента през следващите три месеца, може да говорим.

Изглежда беше доволен от този отговор. Отвори някаква книга и започна да чете, а аз отидох до касата, за да прегледам едни сметки и да ги дам на Робърт, когато дойде на следващия ден. Щях да повиша заплатата на Джейсън. Беше си го заслужил. Научната фантастика и фентъзито държаха книжарницата на повърхността. Някой ден може би щях да си повиша и собствената заплата, но дотогава надницата на Джейсън от 12,50 долара на час щеше да бъде по-висока от моята.

Звънчето над вратата звънна, аз вдигнах поглед и видях познатите, навити като дълги макарони, къдрици на Глория. Този вторник обаче не беше сама. Един мъж вървеше след нея. Не беше много по-висок, косата му беше малко по-сива от нейната, а очите му бяха почти затворени и гледаха в нищото. Беше сляп. Тя отвори вратата с дясната си ръка, а с лявата го водеше. Той носеше нейната платнена чанта.

— Добро утро — казах аз, като се надявах да ни запознае, но тя ме изгледа лошо както винаги.

Сплете пръсти с пръстите на мъжа и придърпа ръката му близо до тялото си, като се отправи към рафтовете с книги.

Огледах се наоколо. Джейсън все още се опознаваше с новото си кресло. В предната част на книжарницата беше тихо. Последвах Глория навътре сред книгите.

Беше вторник, така че щеше да е при мистериите. Стоях на разстояние от тях, като вадех книги оттук-оттам и ги разглеждах. Казах си, че правя това, което харесваше Хюго — докосвах книгите, но всъщност единственото, за което можех да мисля, бяха Глория и съпругът й — сигурна бях, че този мъж й беше съпруг.

Докато преглеждаше рафтовете с книги, тя му каза нещо тихо, така че само той я чу и се засмя. Не можех да си спомня да съм чувала Глория да казва каквото и да било и със сигурност не можех да си представя да каже нещо забавно. Може би обаче ние показваме истинското си аз само на хората, които ни обичат. Имаше нещо в приглушения му смях и в това как засия лицето му. Беше техният смях, когато бяха само двамата. Щом тя се изправи с две книги в ръка, той протегна ръка към лицето й. Пръстите му намериха бузата й, тя ги погали разсеяно, все едно това й беше навик. Малкият жест на нежност беше като дишането или храната, основна и най-важна нужда.

Да станеш най-важна за мен.

Натрапвах се, заради това се обърнах леко засрамена, че ги шпионирам, но и малко по-щастлива, защото щом ги видях, и вече знаех, че дори и безмълвната и начумерена Глория може да е голямата любов на някого.

Тази нощ не можах да заспя. Лежах в леглото до Раджит и слушах как леко похърква. Светлината от фаровете на преминаваща кола заигра по стените през тънките пердета. Върнах се в моята половина от леглото и се опитах да си намеря място. Само преди час се бях сгушила с гръб към Раджит, той ме беше прегърнал, а зъбите му нежно докосваха кожата ми между плешките, краката ни бяха оплетени като клонките на жасмин, полюшван от вятъра.

Опознавахме се с Раджит и вече свиквахме един с друг, надграждахме знанието, което бяхме получили от други любовници, бяхме в деликатната фаза преди онзи момент, когато вече си казвате: „ако започнем, може би ще ни се прииска да правим секс“, или „така и така сме будни, защо да не пробваме“; преди момента, когато се усещате, че не сте правили секс от дълго време. Сексът с Раджит беше забавен и ме правеше щастлива и сега, докато лежах отново притисната до него, за момент си представих, че винаги ще бъде така. В същото време обаче задушавах всякакви надежди за щастлив край. Нашата връзка щеше да приключи. Нямаше как иначе. Алтернативата беше още по-немислима.

Това, което не ми даваше мира и ме държеше будна, беше моментът след секса. Лежахме един срещу друг. Беше положил глава на ръката си и галеше бедрото ми с другата. Гледаше ме право в очите, а аз се удържах да не кажа нещо по навик, да не се пошегувам, да наруша тишината и да сложа край на този миг. Гледахме се, не се наблюдавахме, не си хвърляхме по някой поглед между хапките на вечеря, не говорехме, не мислехме за следващите си реплики. Гледахме се един друг и очите ни не казваха нищо и в същото време казваха всичко. Усетих как една дума се заформя на езика ми.

Любов. Тази дума сякаш премина през цялото ми тяло. Любов. Можех да я произнеса точно в този момент. Можех. Това не означаваше завинаги. Хората се влюбват и разлюбват. Връзката ни не беше по-различна. Щеше да има едно недоизказано „засега“ в края на изречението. Той щеше да го разбере. Усещах вкуса на думите, усещах вкус на морска сол от разстоянието, което бяха пропътували през живота на други хора, за да дойдат при мен. Аз обаче стиснах устни, защото знаех, че и най-малката въздишка щеше да ги накара да се търкулнат от устата ми. Не можеш да поправиш наново счупеното, беше написала Катрин на Хенри. Това, което си казал, не може да се забрави. Така че не казах нищо. Но желанието да го произнеса отново, се върна. Щях да му го кажа, но ръката му се отпусна и падна между нас. И така аз не успях да заспя и го слушах как похърква.

Измъкнах се от леглото и отидох в тъмната кухня. Налях си чаша бърбън, изпих я на един дъх и си налях втора. Телефонът ми иззвъня на плота и екранът светна със съобщение. Беше от апликация за бюджет, която бях свалила. „Обичаме те! А ти нас? Дай ни оценка в App Store“. Супер. Някакви анонимни инженери можеха да го кажат, а аз — не. Оцених ги с една звезда.

Почувствах го. Сигурна съм, че го почувствах. Човек ще помисли, че с хилядите романи, които съм изчела, с всички тези хора, които се влюбват, щях да съм по-сигурна в симптомите при мен самата. Но може би това беше проблемът. Може би не бях влюбена. Може би просто правех и опитвах това, което всички вече бяха пробвали — като да отидеш да пробваш как е храната в „Чилис“.

В тихата нощ произнесох думите без глас. Аз. Те. Обичам.

Не беше чак толкова трудно. Отново ги произнесох. Нищо не се случи. Все още беше тъмно и тихо, а бутилката с бърбън беше почти пълна. Промъкнах се в коридора и погледнах в стаята. Раджит спеше. Върнах се в кухнята и отново направих опит, този път обаче на глас.

— Обичам те — казах аз на нощта, а след това се затичах по коридора към стаята, за да се уверя, че не се е събудил.

Отново се върнах в кухнята, за да се упражнявам. Ставаше все по-лесно и по-лесно. Думите набираха инерция и се препъваха из устата ми като малко дете, което тепърва прохожда. Чувствах се горда със себе си. Върнах се на страницата на Арр Store и промених оценката си на апликацията за бюджет на пет звезди.

Пресегнах се към „Любовникът на лейди Чатърли“, която лежеше на плота. Държах книгата затворена в ръцете си като магическа топка 8[41], притворих очи, казах „Обичам те“ и отворих книгата напосоки.

Какво чакаме — да се превърнем в нашите най-перфектни същности, да изчезнат всичките ни белези, времето и науката да се пренаредят, за да се заличат всичките ни рани? Дали ако изчакаме повече време, преди да се срещнем, ще успеем да извлечем по-голяма доброта и задоволство от душите си? Не, хората не се влюбват в перфектното. Нашите несъвършенства ни правят още по-достойни за любов.

Хенри

Чух тихи гласове отвън. Погледнах през прозореца на кухнята и видях Хюго да седи на горните стъпала между апартаментите ни. Госпожа Калън беше в двора, облегната на дървото, и говореше тихо в мрака. Приближи се към Хюго и отпи от чашата, която той държеше. Понечих да се отдалеча от прозореца, като си мислех да се облека и да отида при тях. Имаше обаче нещо в начина, по който Хюго я гледаше, с отчаяние и умора, като рицар, прекарал прекалено много време в пътуване и търсене и не можеше да си спомни пътя към дома. След като си размениха няколко думи, които не успях да доловя, тя протегна ръка и нежно докосна наведената му глава. Имах чувството, че за първи път виждам двама души, които да изглеждат наистина заедно, откъснати от света.

Пуснах пердето и се върнах в леглото. Дори и след бърбъна усетих как нервите ми се напрягат. Отново и отново виждах в ума си Хюго и госпожа Калън и се опитвах да разбера на какво съм станала свидетел.

Лежах до Раджит, облегната на лакът. Наведох се към него и прошепнах в ухото му всичко, което исках да знае.