Всичко започна в книжарничката на Хюго

5

He може да сме такива, каквито сме в реалния свят,

а само каквито сме в тази книга.

Катрин

— Не, не. Спомням си. Аз съм Хенри.

Това изявление дойде от един от трима възрастни джентълмени, редовни клиенти, които идваха по време на обедната почивка да заредят запасите си от Тери Пратчет или да потърсят онази книга на Айзък Азимов, която така и не са прочели. Казваше се Майк, както и единият от двамата му приятели. Третият се казваше Джон. Двама Майк и един Джон. Наричаха се Тоалетната на ЦРУ.

— Не се казваш Хенри — каза другият Майк.

Носеше тениска на Maker Faire[24] и бадж за сигурност на НАСА. Стоеше зад първия Майк, който ровеше в една кутия за обувки, пълна с пирони за рафтовете за книги.

— Ти дори не живееше тук преди 1974 г.

Този разговор продължаваше вече двайсет минути. Опитвах се да поправя един счупен рафт в раздела за книги за самопомощ, зад ъгъла с фантастиката и фентъзито, когато тримата оставиха книгите си на пода и започнаха да ми помагат.

Кавалерството не беше умряло в Силициевата долина. Просто се подвизаваше под маската на инженерните суперумения.

— Може да се е случило през 70-те — казах аз.

— Майк, познавам те от трийсет и четири години и никога не съм те виждал да пишеш с мастилена писалка — каза Джон, който беше по-нисък от приятелите си и с жилестото телосложение на възрастен бегач. Седеше на пода и държеше рафта, но двамата му приятели не бързаха да му помогнат. — Бележките на Хенри са написани с мастилена писалка.

— Спомням си много добре — каза Майк № 1, като се погали по корема над логото на състезание за готвене на чили.

— Никой не помни нищо определено от 70-те — отвърна Майк № 2.

— Добре де, да кажем, че ти си Хенри — намеси се Джон, докато продължаваше да държи рафта. — Защо си започнал да пишеш в някаква книга? Защо си се нарекъл Хенри?

— Ами, тогава нямаше сайтове за запознанства — отговори Майк № 1.

— И просто ей така започна да си пишеш в някаква книга… — каза Майк № 2, все още с кутията с пирони в ръка.

— С мастилена писалка — добави Джон, който пък вече беше натрупал две купчини книги под счупения рафт, за да не ги държи повече.

— Какво те е прихванало с тази мастилена писалка? — попита Майк № 1.

— … и си се надявал, че някоя красива жена ще ти отговори — допълни Майк № 2.

— И си се представял с друго име — отново се включи Джон.

— Ами, това проработи — отвърна Майк № 1.

— Проработило е за Хенри — натърти Джон.

— Именно — каза Майк № 1.

Цяла седмица идваха мъже във „Водното конче“ и твърдяха, че са Хенри. Всички сякаш имаха едни и същи общи спомени за една дива романтична версия за себе си — след като някой им разбил сърцето, след развод или някое особено добро преживяване с ЛСД — когато са правели такива неща, като да започнат да си пишат в книга с жена, която никога не са виждали.

— 1961 година — каза Джон. — Над първата бележка пише 1961 г. Да не би също така и да си пътувал назад във времето през 70-те.

— Очевидно няма как да помня — отговори Майк № 1.

Продължиха да се разправят, така че поправката на рафта отне три пъти повече време, отколкото щеше да ми отнеме да го направя сама, а аз гледах раздела за самопомощ и се надявах за напътствие.

Това беше вторият ми пълен работен ден във „Водното конче“, но понеже бях прекарвала много време тук, имах чувството, че работя от по-дълго в книжарницата. „Водното конче“ обслужваше различни клиенти, които понякога бяха безкрайно ексцентрични, като герои на Дикенс. Госпожа Миранда например, колкото и широка, толкова висока, изпадна в дива радост, когато Хюго й намери готварската книга, която съпругът й постоянно изхвърляше с надеждата повече да не му се налага да яде същото руло „Стефани“. Имаше и една жена, която разхождаше мопса си в кенгуру, харесваше Джанет Еванович и Иън Макюън и беше започнала да чете Стайнбек по препоръка на Хюго. Имаше и един мъж, който сядаше на малкото ми столче в задната част на книжарницата и четеше купчини партитури все едно бяха романи. Ханк, друг редовен клиент, само миналата сряда купи „Как да спечелим на крабс“, „Културна история на мастурбацията“ и четири романа на Агата Кристи. И, разбира се, Глория, която идваше два пъти седмично с платнената си чанта — във вторниците идваше за мистерии, а в петък — за любовни романи. Винаги плащаше с монети, които държеше в найлонова торбичка. И да не забравя Тоалетната на ЦРУ, които все трябваше да си припомнят един на друг кои книги вече са прочели.

След като Майк, Майк и Джон най-накрая оправиха рафта, аз ги придружих до предната част на книжарницата и записах покупките им в големия кожен тефтер, който Хюго държеше до касата.

— Така, Майк — обърнах се към него, — ако ти си Хенри, тогава къде е била срещата с Катрин, на която я каниш в последната си бележка?

— Това го нямаше в сайта — каза Майк № 1.

— Знам. Не качих тази бележка. Поради точно тази причина.

Майк № 2 и Джон се обърнаха към него и го изгледаха триумфално, но и с надежда в същото време.

— Барът в хотел „Феърмонт“ в Сан Хосе — отговори Майк № 1.

— Приятно четене на книгата на Чери Прийст — усмихнах се аз и му подадох книгите. — Ако срещнеш истинския Хенри, изпрати го при мен.

— Откакто работиш тук, си станала жестока жена, Маги — каза Майк № 1, докато двамата му приятели го бутаха към вратата.

— И точно заради това ме харесваш — извиках след него.

Джейсън изникна от купчините с книги, за да остави една кутия до краката ми и отново изчезна. Доколкото си спомнях, двамата с Хюго не си бяха казали нито дума по повод на възмутеното му напускане. Вчера той просто се върна в книжарницата, награби няколко книги и започна работа оттам, където беше спрял.

Погледнах към Хюго, който беше седнал в креслото си и четеше поредния роман от поредицата „Уейвърли“.

— Извинявай за Джейсън — казах аз.

— Напуска на всеки два-три месеца. Прекарва един ден в „Пайъниър Парк“, чете комикси и чака приятелите му да свършат работа. После се връща тук, защото му е скучно.

„Пайъниър Парк“.

В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в, Пайъниър Парк “ до фонтана в 12 по обед.

Хенри

Стори ми се странно, че срещата между Хенри и Катрин е била на същото място, където Джейсън ходи да се утешава.

Завих наляво покрай биографиите, направих обратен завой покрай история на двайсети век и завих рязко надясно при поезията, за да стигна до любовните романи. По време на първия ми проект по почистване подредих раздела за любовни романи по поджанрове — разкъсани корсажи в исторически любовни романи, книги с коктейл космополитан на корицата в раздела за чиклит, каубои вампири с любовници демони в паранормални любовни романи, а също така има и специален рафт с класики от 80-те от Харолд Робинс и Джаки Колинс. Прекарвах дни в търсене на тези книги из цялата книжарница — зад и между книги за диети, астрология, биографии и дори мистериите на Елъри Куин. Книги, които да ти помогнат да отслабнеш, да спрат болката в гърба, да те научат на заклинания, да те побъркат или да те разплачат. После намерих на една гаражна разпродажба гланцирана снимка 20 на 25 см на Джони Деп с автограф и я закачих под раздела за любовни романи. Не бях открила лекарство против рака, но събирането на всички любовни романи на едно място беше някакъв напредък. Ако някой попаднеше случайно във „Водното конче“, проправеше си път през всичките препятствия от кутии и книги в предната част на книжарницата, минеше през лабиринта от рафтове до далечния ъгъл в задната част, сигурна съм, че щеше да оцени целия ми труд, като купи много, ама много любовни романи.

Бях преместила малкото столче тук, за да мога да се насладя на моменти като този, когато можех да прекарам малко време в четене на книгата. Една глава тук, няколко страници там. Имах чувството, че го дължа на романа, да го прочета отново след всички тези години. Разбирах защо хората са толкова критични. Езикът не беше много поетичен и си личеше, че Лорънс има скрити подбуди и гони лични цели, което винаги ме е дразнело. Но също така разбирах защо толкова много хора като Хенри и Катрин я харесват. Не беше само сексът — силният копнеж също ме привличаше. Да искаш някого, да мислиш за него по цял ден, а след това да си позволиш да се влюбиш. Исках да изпитам такъв копнеж. Тъпата празнота от загубата на Брайън започваше да прилича на мъчение, което нямаше нищо общо с болката от разбито сърце. И вече се отегчавах.

Бях стигнала до средата на една глава, когато усетих нечие присъствие. Бавно погледнах нагоре и видях Грендел на рафта над Джони Деп, да гледа надолу към мен и все едно казваше: „Ти си просто една простосмъртна“. Гледахме се един друг, погледите ни водеха епична битка заради човешкото нахлуване в хабитата на дивите животни. Бях преместила любимата му купчина книги, цяла планина от романи на Сю Графтън, от едно местенце в офиса на Хюго, което беше огрявано от слънцето между 4,00 и 5,00 часа следобед. Оттогава той все се криеше, преследваше ме по високите рафтове с книги като някой от призраците на Стивън Кинг и чакаше удобен случай да си отмъсти.

Грендел нададе вой и се спусна към мен. Аз отскочих в опит да го избегна, но той успя да се вкопчи в рамото ми. Изпищях и изпуснах „Любовникът на лейди Чатърли“, а той скочи от рамото ми върху рафта отсреща, но не и преди да остави дълбоки драскотини по кожата ми, които започнаха да кървят през бялата ми тениска.

Усетих, че някой докосва ръката ми, и видях, че Раджит е застанал до мен.

— Раните смъртоносни ли са?

— Ще успея да се върна в базата, капитане.

Той бръкна в задния си джоб и извади смачкана бяла носна кърпичка. Опитах се да си спомня кога за последно съм виждала такава. Сгъна я на четири и я пъхна под тениската ми, като я притисна върху раните ми. Усещах топлината от слънцето върху памучната му риза. Той приближи лице, за да огледа драскотините. Чувах хората около нас, които се движеха между купчините книги и вземаха книги от рафтовете. Видях книжарницата в ума си отгоре, все едно покривът го нямаше. Виждах лабиринта от книги, наблюдавах как хората вървят насам-натам и гледат лавиците, а главите им са леко наклонени, за да прочетат гръбчетата на книгите. Там бяхме и двамата с Раджит — в тъмно ъгълче, стояхме неподвижно близо един до друг.

— Надявах се да те открия тук — каза той. — Може би обаче, без да кървиш.

— Хюго трябва да ми плаща вредни.

Усмихнахме се и издадохме онзи звук, който се получава, когато се опиташ да потиснеш смеха си, за да не те чуят и видят другите. Стояхме там, бузата ми беше толкова близо до неговата, че усещах топлината му. Той нежно духна на раната ми през тениската. Беше малък и тих жест, спокойно можех и да не му обърна внимание, все едно никога не се е случвало. Но спокойствието, с което го направи, ме развълнува.

— Исках да говоря с теб за колелото — казах аз.

— Има ли му нещо?

— Не, страхотно е. Всъщност е суперяко. Просто…

— Не ме харесваш — той се усмихна и погледна настрани.

— О, не, харесвам те. Това е проблемът.

— Не обичаш да получаваш подаръци от хора, които харесваш? Ти си странна жена.

— Правиш нещата доста трудни за мен.

Той се усмихна.

— Не мисля, че аз съм този, който прави нещата трудни — без да ме поглежда, прошепна: — Опитвам се да продължа живота си, да правя това, което се изисква от мен, но се озовавам тук отново и отново и се чудя къде си ти.

Затворих очи и сякаш цялото ми същество долавяше всяка частица от него. Докоснах края на една къдрица от косата му. Сякаш чакаше точно това и долепи устни до ключицата ми. Влажната топлина от устните му проникна през плата. Чувах около мен ежедневните шумове във „Водното конче“, а в тъмното ни ъгълче Раджит коленичи пред мен, сложи длани на бедрата ми и целуна корема ми през тениската. Ръцете му се плъзнаха под нея, обхванаха кръста ми отзад и ме притисна още по-силно към устните си. Впих пръсти в меките му къдрици. После усетих пръстите му на предната част на дънките ми. Той ги откопча и смъкна ципа. Първият път, когато почувствах устните и езика му върху кожата си, беше точно под пъпа ми.

После се изправи и се наклони към мен, ръцете му бяха от двете ми страни като щит. Имаше още някого тук. Чух скърцането на обувки и над рамото му забелязах как кръглите очила на Глория сканират книгите, все едно ние не бяхме там — беше като един от онези динозаври, които те забелязват само ако се движиш. Тя пъхна няколко книги в торбата си, без дори да ги погледне, и зави зад ъгъла.

Бяхме отново сами, лицата ни се допираха, устните ни ги деляха само няколко милиметра.

— Искам да видя повече от теб — каза той.

— Мисля, че току-що видя доста.

— Знаеш какво имам предвид.

— Харесва ми, когато ме намираш.

Целувката му имаше вкус на зелен чай и канела.

— Добре, ще те намеря — каза Раджит и се отдръпна.

След като си тръгна, аз се свлякох на столчето зад мен и дълбоко поех дъх. Във въздуха все още се усещаше неговият мирис. Нямаше начин нещо, което ме кара да се чувствам толкова добре, да завърши добре.

Усетих лека миризма на виетнамска храна и си спомних как отивахме с Брайън до малкото ресторантче зад ъгъла, как държеше ръката ми все едно е пазарска чанта, как прекарвахме времето там, втренчени в екраните на телефоните си, вместо да се гледаме един друг. Каквото и да беше това с Раджит, беше нещо по-добро.

Загледах се в рафтовете пред мен, в раздела, върху който работех толкова усърдно. Тук имаше ред, контрол. Това беше единственото място в живота ми, където намирах някакъв смисъл. Но когато проследих перфектно подредените редици книги, забелязах, че имената на авторите не следват азбучния ред, както ги бях подредила. Каубои вампири деляха един рафт с герои от типа на мистър Дарси и разголени пирати. Цареше пълен хаос и не можех да разбера какво става. Всичко си беше наред предишния ден. Облегнах се назад на рафтовете зад мен смаяна, обхващайки с поглед целия раздел, и осъзнах, че цялата ми усърдна работа е отишла по дяволите и всички книги са подредени наново. По цвят.

— Джейсън!

От предната част на книжарницата се разнесе силен смях.

Седях в тъмното, сгушена в плетения стол до отворения прозорец и слушах звуците от партито в съседство. Бях оставила в скута си бележника, в който драсках някакви рисунки. Опитвах се да изчисля колко още време можех да оцелея с минималния си доход. Хюго, бог да го благослови, беше намалил наема ми с около 200 долара, така че, след като си платях наема, разполагах с 400 долара за храна, комунални услуги, телефон и други разходи. Ходенето на кино отпадаше. А също така и ходенето по ресторанти, въпреки че има определен предел, след който никое момиче не може да поеме повече полуготови спагети. Можех да се преместя, да си намеря къща със съквартиранти в Craigslist, но местенето на ново място също изискваше средства. Ако трябваше да платя не само наема си на Хюго, но и първия наем на ново място плюс депозит, щях да съм в още по-дълбока финансова дупка от сега. А и Хюго вече нямаше да ми е съсед. Не, търсенето на ново жилище въобще не беше решение.

Телефонът ми изпиука и видях, че съм получила съобщение от Дизи. Това беше четвъртото по ред съобщение за един час, в което ми пишеше, че е в „Бдение над Финеган“, че е петък вечер и че трябва да отида там час по-скоро. Само че той не използваше израза „час по-скоро“, а доста по-цветисти изрази и ругатни. Гледах часа на дисплея на телефона си. „В 8,00 ч. ще отида“, казах си аз. Обаче 8,00 ч. дойде и си замина, а аз все още си седях на стола.

Заедно с притесненията за банковата ми сметка, последният разговор с Дизи също ми тежеше много. Знаех, че трябва да се обадя на Ави и да я поканя на обяд. Тя ми даде телефонния си номер в крайна сметка. Но всичко беше толкова несигурно. Животът ми зависеше напълно от Дизи и „Аргонет“. Бях станала зависима от очаквания, които не ми донесоха нищо. Не бях постигнала много през годините, прекарани в Силициевата долина. Не бях изградила кариера, нито пък бях направила пари, имах една провалена връзка и влагах прекалено много време в една западнала книжарница. Бях участвала в много бизнес срещи, смятайки, че цялата тази усърдна работа ще ми се отплати само за да ми бъде отказано накрая заради това, че някой си изпълнителен директор не е харесал синьото копче.

Взех „Любовникът на лейди Чатърли“ от масата и я разлистих. Страниците миришеха на стара хартия и изветрели обещания. Бележките в нея ме бяха спасили на срещата на читателския клуб онзи ден. Може би щяха да ме дарят с мъдрост и сега.

Хенри, ние можем само да съществуваме като хората, които сме на тези страници. Не може да сме такива, каквито сме в реалния живот, а само каквито сме в тази книга. Само тук може да си принадлежим.

Катрин

Знам, че си изплашена. Аз също се страхувам. Но страхът не е истински. Той е просто чувство, примесено със спомен. Страхът е опасен само ако ни държи далеч от това, което желаем. А аз те желая.

Хенри

Чувство, примесено със спомен. Кой говореше така? Може би Хюго. Добре де, Хюго и Хенри. Замислих се за онзи ден у Ави, това беше последният път, когато имах чувството, че светът ми принадлежи, макар и само за няколко минути. Поех огромен риск тогава. Хенри беше прав. Не страхът е опасен, а да не вземеш това, което искаш, защото се страхуваш.

Нямаше да се прибера вкъщи. Ако „Аргонет“ беше приключил с мен, така да бъде. Но аз не бях приключила все още. Имах мрежа, дори тази мрежа да се състоеше само от един човек. Тръгнах си от ЧКАЖМСД с една визитна картичка, но пък беше най-важната визитна картичка.

Намерих чантата, с която бях на срещата, и извадих от нея визитката на Ави. Включих лаптопа и отворих ново писмо в имейла си, но се спрях. Беше лесно да не обърнеш внимание на някакъв си имейл. Когато се изкачваш в кариерата, отговаряш на всеки имейл все едно е от Иисус Христос или Стив Джобс. Но когато си на върха като Ави, нуждата веднага да отговаряш на имейли, за да направиш добро впечатление, вече не е на дневен ред. Беше си направо проява на лош вкус. Не, нямаше да чакам да ми отговори на имейла. На гърба на визитката ми беше написала домашния си номер. Ще й се обадя.

Но първо трябваше да обиколя стаята и да помисля какво да й кажа. Опипвах почвата, за да видя как мога да помогна на отбора, така че клубът да е от най-голяма полза за членовете. Разбира се, щях да кажа аз, имам много работа, но когато групата е успешна, това е и мой успех без значение личната саможертва на време и усилия. Когато най-накрая измислих точно какво да кажа, набрах номера й и си представих как Ави се приближава към телефона с грациозна стъпка в пеньоар с пухчета по ръбовете и чехлички като на Ева Габор в „Зелени простори“, за да отговори на обаждането ми. И изведнъж наистина чух нейния глас:

— Пачаври. ком, Джейд? Наистина ли мислеше, че няма да видя видеото на нас двете, което си качила в Пачаври. ком, ти малка тъпа идиотка? Аз притежавам тази долина. Какво си въобразяваш — че не знам как да използвам компютър ли? Или си мислиш, че съм прекалено стара за това? Знаеш ли какво още мога да правя? Да се обадя на адвокат. Джейк ще те преследва и ще те накара да се молиш никога да не беше се научавала да ползваш мишката на компютъра. А сега престани да ми се обаждаш на всеки 30 секунди, за да ми припомняш още една причина защо ме напусна!

Имах чувството, че няколкото секунди, които минаха, бяха достатъчни за създаването на нови галактики. Загледах се в нощните сенки на апартамента си и се заслушах в яростното дишане от другата страна на линията на единствения ми ВИП контакт. Какво, по дяволите, трябваше да направя сега?

— Ако ще стоиш на телефона, може поне да кажеш нещо.

Спомних си снимката на лавицата за книги у Ави, онази, на която беше прегърнала една висока блондинка на моята възраст. Колкото и да беше богата и влиятелна, тя явно наистина държеше на тази Джейд. Ако й затворех сега, Ави щеше да реши, че й затваря бившата й приятелка. Щях да се спася, но как щеше да се почувства Ави? Стиснах силно очи и поех дълбоко дъх.

— Толкова съжалявам, Ави — казах аз. — Обажда се Маги Дюпре. От читателския клуб? Очевидно не избрах най-подходящия момент да се обадя.

От другата страна ме посрещна мълчание, докато очаквах върху мен да се излее поток от ругатни. Но въобще не последва такова нещо. Вместо това Ави ми затвори.

Държах телефона и не можех да накарам мозъка си да заработи, защото бях като замръзнала. Просто си седях и слушах шумовете от партито в съседство. Ако си бях вдигнала проклетия задник в 7,30 и бях отишла там, това нямаше да се случи. Ако бях изпратила имейл на Ави, както правят нормалните хора, това нямаше да се случи. Но не — аз трябваше да съм безстрашна. Много ти благодаря, Хенри.

Взех „Любовникът на лейди Чатърли“, все още отворена на страницата с бележката на Хенри. Той беше виновен за това. Толкова ли бях отчаяна, че вземах съвети от мъж, който се беше влюбил в жена само защото си бяха писали в някаква книга? Да се срещнем в парка до фонтана на обяд? Ти бъзикаш ли се? Може да е валяло през онзи ден. Или пък работници да са оправяли алеята. Но най-вече — той е я поканил чрез страниците на книга в книжарница. Потопете ме в мед и ме наричайте бисквитка, ако щеше, но винаги има шанс, дори и във „Водното конче“, някой да дойде и наистина да купи книга. Имаше около милион неща, които можеха да объркат плана му. Милион.

Телефонът ми звънна. Познах номера — този, който бях набрала преди малко. Ави. Представях си как пеньоарът й на Ева Габор се полюшва яростно, докато призовава магия, която да ме превърне в жаба и да ми изпрати светкавици по телефона. Не знаех какво да направя, така че заврях телефона под една възглавница. Това беше. Краят на всяка надежда да остана тук. Току-що се бях изпишкала върху обувките на една от най-влиятелните жени в Силициевата долина. Щях да се озова в ада или още по-лошо — щях да се върна вкъщи при майка си.

Извадих телефона изпод възглавницата. Какво пък толкова? Ако това беше последната ми роля, поне щях да си отида по запомнящ се начин.

— Аз съм най-ужасният човек на земята — каза Ави. — Бях толкова груба.

— Не, вината е моя…

— Не, не, въобще не трябваше да вдигам телефона по този начин или поне трябваше да погледна изписания на дисплея номер.

Продължихме да се извиняваме една през друга, като се опитвахме да намерим по-добро извинение от това на другата и цялото това усилие беше напълно ненужно. А когато извиненията свършиха, настъпи тишина.

— Лоша раздяла? — попитах аз.

Тя се засмя и подсмръкна:

— Има ли някакъв друг вид раздяла?

Отново си я представих, но този път в торбест пуловер (добре де, кашмирен торбест пуловер) с петна от сладолед отпред. Косата й сигурно беше в ужасно състояние. Носеше бабешки очила и имаше пъпка на брадичката. Зачудих се дали снимката й с Джейд е все още на лавицата, или е минала през нея с мерцедеса си.

— Наистина ли е качила видео с вас двете? Много ли е зле?

— Аз не се виждам — отвърна тя. — Или поне не се вижда достатъчно от мен, че хората да ме познаят. Тя не искаше аз да се виждам. Само тя.

— Но все пак…

— Но все пак…

Излезе, че Дизи беше прав. Ави беше просто човек като всички нас. Поговорихме си още малко и се уговорихме да обядваме заедно в понеделник в един тайландски ресторант. След като приключихме разговора, поседях малко, усещайки лекото парливо чувство на загуба и радост. После станах и отидох в „Бдение над Финеган“.

На следващия ден, 27-ми юни, валя дъжд. Помня, защото месеци след това хората използваха датата да отбелязват важни събития в живота си: „Помня, че смених маслото на 28-ми, защото предишния ден валя“. Цялото количество дъжд в района на залива се излива през зимата. Не е нечувано да вали дъжд в началото на лятото, но е рядкост. А такова събитие според Хюго заслужаваше да се отбележи с парти. Но като се замисля, на приятелите на Хюго не им трябваше много — вадеха шейкърите и бъркалките за коктейл само заради чудото на изгрева и залеза.

Аз също си имах своите причини да празнувам. Същия ден тъкмо бях направила магазин на „Водното конче“ в eBay и продадох първата ни книга онлайн — първо издание на „Любов сред руините“ с автограф от Уокър Пърси. Книгата си стоеше в книжарницата с другите първи издания, откакто бях там, а сега беше на път към някоя си госпожица Уинифред Джонсън в Уичита. (В дивашкия свят на Силициевата долина никой не таеше любов към боговете на писменото слово от Юга, защото всички се разсейваха със смартфоните си и избираха с каква операционна система да работят.) Хюго предложи да благословим книгата на госпожица Уинифред, тъй като беше първата ни онлайн продажба. Обади се на един свой приятел Джес, който беше уика[25] свещеник от втора степен, и го помоли да дойде. Джес донесе морска вода, за да напръска фактурата (все пак не напръска самата книга), тамян за книжарницата и изсушена лавандула, която да сложим между страниците на книгата. Джес също така работеше и като месар в супермаркет „Андроникос“, така че донесе и 2 кг агнешки крачета за голяма радост на Хюго. Когато заваля, Хюго запретна ръкави и започна да се обажда на приятелите си. Дойдоха много хора с още повече храна и пиене, а аз бях много щастлива от този факт.

Дори и в обикновени дни апартаментът на Хюго приличаше на фоайето на спа център, но тази вечер усещането за магия беше още по-силно. Приятелите му се мотаеха из апартамента като летаргичните герои на Тенеси Уилямс. Когато Хюго вдигна капака от един дълбок тиган на печката, за да разбърка ястието, което наричаше „Мистериозната мароканска манджа на Хюго“, стаята се изпълни с миризмата на шафран и кайсии. Млада червенокоса жена, облечена в рокля с тънки презрамки с каубойски мотиви, засвири на арфа и запя нещо на келтски. Някакъв мъж пък с лютня, истинска лютня, за бога, се присъедини към нея, заедно с жена с цветя в косите, която удряше леко на бодран. Приличаха на група музиканти, избягали от ренесансов фестивал.

Хюго нямаше нито една мебел, на която да можеш да седнеш като нормален човек. По пода бяха разхвърляни възглавници с всякакви големина и размери, така че апартаментът му приличаше на мъжката версия на вълшебната лампа от „Мечтая си за Джини“. Бях вече леко замаяна от чакра мартинито на Джес, така че се излегнах върху няколко възглавници в яркочервен цвят и имах чувството, че се намирам на онова място, на което се озовава човек, когато заспи на плажа под звуците на вълните. Тогава чух как Раджит прошепва в ухото ми:

— Търсих те.

Отворих очи и видях широката му усмивка, леко повдигната в единия ъгъл на устата, точно както вечерта, когато ми подари колелото. Стоеше над мен, а косата му се спускаше свободно покрай раменете. Посегнах нагоре и прибрах една от къдриците зад ухото му. Партито изведнъж стана хиляди пъти по-добро.

Той седна на възглавниците в краката ми и започна да масажира лявото ми ходило. Две мартинита по-рано сигурно щях да успея да запазя приличие, но вместо това отметнах глава назад върху възглавниците и затворих очи. Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че застенах. Бях в хармония със света.

— Красиво ходило — отбеляза Раджит. — И красив глезен, водещ към много привлекателен крак, който се надявам някога да видя.

— Аз да не съм съставена от части?

— Никога не сме се срещали и все пак не мисля, че има някаква част от теб, която да не желая.

Засмях се, когато чух, че ми цитира думите на Хенри. Раджит се усмихна, пъхна ръка под крачола на дънките ми и погали с топлата си длан крака ми. За втори път през последните два дена започнах да се замислям дали да не нося поли.

Изведнъж чух някакъв шум, отворих очи и видях Джейсън да стои над Раджит и да духа леко в бирена бутилка. Опитах се да го разкарам с жест, но той не ми обърна никакво внимание.

— Да, Джейсън? — попита Раджит, без да поглежда нагоре.

— Пич, ти си Господаря на подземията през следващата седмица, а все още не си изпратил поканите. Никой не знае къде ще се събираме. Дебора въобще ще идва ли отново? Дори не знаем каква храна да носим.

Раджит измъкна ръка от крачола на дънките ми и седна с изправен гръб.

— Може ли да поговорим за това по-късно? — попита Раджит, като се обърна да погледне Джейсън.

— Човече, позволихме ти да бъдеш Господаря на подземията, защото ни умоляваше, откакто се присъедини. Отговорността е голяма. Не ни разочаровай.

В мозъка ми, просмукан с водка, плуваха какви ли не въпроси. Спрях се на:

— За какво, по дяволите, говориш?

— За вечерта на „Подземия и дракони“[26] — отвърна Джейсън.

Повдигнах се на лакти, за да погледна към Раджит, който беше заровил глава в ръцете си. Никога не бях играла на „Подземия и дракони“, но познавах достатъчно геймъри, за да знам, че само много малък брой спадаха към стереотипа на бледите загубеняци с дълги мазни коси и пъпчиво лице, които живееха под наем в мазетата на родителите си. Повечето бяха суперготини хора, но все пак бях леко шокирана. Не заради Джейсън, защото за него беше очевидно, не дори заради Хюго. Но Раджит?

— Какво толкова? — попита Джейсън. — Аз, Хюго, Раджит, госпожа Калън и няколко други се събираме всеки понеделник вечер.

— Всичките? Наистина? Не знаех. Супер. Доказателство номер 746, че ме мразиш.

— Все едно щяхме да ти позволим да играеш.

— Все едно пък аз ще поискам да играя.

— Първо на първо — отговори Джейсън, — сигурен съм, че никога не си играла на „Подземия и дракони“. Второ, кога стана отново на дванайсет?

— Преди три питиета — отвърнах.

— Е, какво правим за понеделник? — Джейсън се опря на едно коляно и побутна Раджит по гърба.

— Имам нужда от питие — Раджит се изправи и отиде в кухнята.

Обърнах се по корем и го проследих с поглед. Стоеше до Хюго с лице към мен, но не ме поглеждаше.

Джейсън застана на лакти и колене и се надвеси над мен.

— Искаш ли да знаеш за Дебора? От нашата група? — попита ме той.

— Какво? — нямах идея за какво говори.

— Той не е точно от обвързващите се мъже, нали ме разбираш — продължи Джейсън. — Всеки път, когато в групата се появи някоя жена без приятел, той я налазва. За известно време излизат заедно, а след това сценарият е все един и същ: „Не мога да се посветя на един човек, защото това ще убие вътрешния ми розов еднорог“. И отново оставаме без един играч. Последния път, когато видях Дебора, търсеше „Яж, моли се и обичай“ в книжарницата и изглежда се справяше доста добре с яденето и сама. Не мога да разбера защо всички жени си падат по него. Дори не е толкова добър играч.

— Каквото и да става между мен и Раджит, си остава между мен и Раджит — отвърнах аз.

— Просто не искам да имам нищо общо с цялата драма. Окей? Без драми.

Джейсън отиде при музикантите и седна на пода зад тях, като се облегна на стената и взе още една бира от мъжа, който свиреше на лютня. Аз лежах на мястото си и се опитвах да разбера как изведнъж цялата вечер се обърка.

Станах, за да напълня чашата си от каната с мартини, която Джес беше сложил в хладилника, но две двайсетинагодишни момичета се оказаха между мен и алкохола — седяха потънали в Шекспировото издание на Хюго на „Магнетична поезия“[27]. Блондинката беше с къса прическа и татуировка на гущер на рамото и тъкмо беше написала „Твоят чудат пурпурен стон“. След това червенокосата жена, която свиреше на арфа, погледна думите върху хладилника на Хюго и изписа „Език богиня задоволява спокоен страст“. Блондинката с късата прическа я погледна и повдигна вежда. Премести думата „гриза“ на празно място. Червенокосата добави „тресящо“. Блондинката премести „желание“. Огледаха се наоколо и се ухилиха, все едно правеха нещо забранено. Червенокосата се пресегна зад блондинката и пъхна магнитчето с думата в блузата й, която се диплеше отзад. С дланта си погали рамото на блондинката, а тя се наведе и целуна ръката й.

Огледах се, за да видя дали още някой вижда това или поне дали някой вижда, че аз виждам това. Не можех да спра да ги гледам. Двете пристигнаха отделно и видях как се запознават. Преди колко време беше това? Един час? Два? А сега бяха тук и флиртуваха, изчервяваха се, а аз си спомних колко лесно ми беше преди и на мен да правя така.

Докато стоях там, някой ме хвана за ръката, с която се бях опряла на плота на Хюго. Беше госпожа Калън. Хвана и другата ми ръка и се загледа надолу.

— Твой ред е сега.

Мислите ми още бяха с двете момичета и за секунда помислих, че ми казва, че сега е мой ред да си намеря някого. Но после обърна дланите ми нагоре, завъртя палците ми и ги долепи до дланите ми, като се вгледа в тях през очилата си за четене с рамка от черупка на костенурка и верига от мъниста. Имаше предвид, че е дошъл моят ред да ми гледа на ръка.

Прокара върховете на пръстите си по линиите на дланите ми. Все едно ме бодеше с бодли от кактус и аз инстинктивно отдръпнах ръце, но това само я накара да ги стисне по-силно. Наклони се напред, като гледаше дланите ми, навеждаше ги към светлината и ги държеше една до друга. После се изправи и остави очилата да паднат от носа й, така че провиснаха между гърдите й.

— Сърцето ти е от хартия — каза тя. — Водата може да го разтвори. Земята може да го погребе. Вятърът — да го отнесе.

Усетих как стомахът ми се обръща. Стояхме в сенките и аз най-накрая видях бръчките по лицето й — бяха като пукнатини в твърдата обветрена земя, която отдавна не е била напоявана от дъжд. Хватката й стана по-силна. Издърпах ръцете си от нейните.

— Това, което ми каза, е ужасно.

Тя се пресегна към плота и ми подаде чаша с коктейл.

— Пази го. Намери си друга работа. Намери си ново гадже. Животът във „Водното конче“ не е за теб.

Вдигна чашата си за наздравица и се отдалечи към противоположния край на стаята, за да ужаси някоя друга неподозираща жертва. Загледах се в чашата си и разбрах, че ми стига толкова. Отидох до мивката и излях питието. Хюго се пресегна от мястото си при печката и обезпокоен ме погали по гърба.

— Прекалено много коктейли — казах аз.

Стигнах до банята с препъване и наплисках лицето си с вода. В банята влезе лъч светлина отвън през малкото прозорче над ваната. Водата направи кожата ми чувствителна. Седнах на ръба на ваната и прегърнах коленете си, докато отново успях да си поема дъх.

Изключих лампата, излязох и видях Раджит в коридора. Беше близо до всекидневната с гръб към мен, облегнат на стената. Останах в тъмнината и се загледах в извивките на тялото му. стоеше на сантиметри от светлината, излизаща от стаята. Помислих си за всички онези момчета от миналото ми, онези с морска сол по кожата, повечето от тях толкова жадни да задоволят мен, колкото и самите себе си. Беше толкова лесно и просто. Прошепнати на ухо думи, докосване по ръката. Това беше, преди всички да започнат да се интересуват с какво се занимавам и какви са целите в живота ми. Преди да започна да изчислявам колко време ще мине, докато се изморя от връзката. Когато бях по-млада, съществуваха само телата ни и нуждата — сурова и нетърпяща отлагане. Винаги преди първата целувка, в момента, лишен от въздух, си мислех: „Моля те, нека той да не е „единственият“. Все още не съм готова“. Не бях готова да спя пред прага на принца върху изтривалката и да изгубя гласа си, както стана с майка ми. И с тази мисъл държах здраво непостоянното си сърце, което имаше толкова малки очаквания и даваше толкова малко в замяна.

Докоснах гърба му с пръстите си. Той се обърна и протегна ръце към мен, както прави човек след няколко коктейла, и аз се мушнах в прегръдката му. Ръцете му галеха гърба ми успокоително, както би направил някой приятел, и за момент помислих, че това е краят. Но продължихме да се прегръщаме и времето за платоническа раздяла отмина. Ръцете му спряха да ме галят и останаха на кръста ми. Издишах и усетих как краката ми омекват.

— Това, което ти каза Джейсън… — започна той.

Прекъснах го с поклащане на главата.

— Искам това да се случи — продължи той. — Ти и аз.

Докоснах лицето му, докоснах Хенри, който се криеше в него. Ръцете му ме прегърнаха по-силно и тялото ми се долепи до неговото. Вече бях стигнала прекалено далеч, за да се върна назад. Докоснах с устни кожата му над яката и го чух как издиша. После ме целуна по-внимателно, отколкото очаквах. Пръстите ми пробягаха по кръста му, докато не допряха голата кожа под блузата му.

Искам да знам какво е усещането за теб, когато те докосвам с ръце, когато чуваш гласът ми да произнася името ти.

— Мислех, че няма да спиш с мен само защото ти подарих колело — каза той.

— Колелото е много хубаво.