Вторият периметър

21

Азиатката изскочи на повърхността и се насочи към каменистия бряг.

Черният неопренов костюм я предпазваше от студената вода на залива. В движение смъкна от главата си леководолазната маска и шнорхела, след което, все още до колене във водата, спря и се освободи от плавниците. Тръгна към брега, без да обръща внимание на камъчетата и острите мидени черупки под босите си крака. Хвърли оборудването на пясъка, разкопча колана за инструменти на кръста си и го прибави към купчината.

Тялото й бавно се завъртя, очите й внимателно опипаха околността. Прозорците на къщата на седем-осемстотин метра нагоре по хълма бяха тъмни, както можеше да се очаква в два след полунощ. Жената смъкна предпазната качулка и прокара пръсти по косата си — къса и блестяща под бледата светлина на звездите, сякаш намазана с олио. Клекна до оборудването на пясъка, дръпна ципа на херметичния джоб на костюма си и измъкна пакет цигари. Щракна запалката, издуха дима и погледна луната, легнала ниско над хоризонта. Пълнолуние, времето на ловците.

Ема, помисли си тя. След всичките тези години отново Ема. След всичките дълги и ужасни години.

Разтегна устни, ситните й бели зъби проблеснаха. Много отдавна не се беше усмихвала истински. Но сега се усмихна, защото имаше план. Този път няма да бъде унижена. Няма да загуби.